Monthly Archives: May 2018

Сеул и Банкок (3 част на Мини околосветско пътешествие)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължваме, за да завършим околосветско пътешествие с Бале. Започнахме с Калифорния и остров Viti Levu, по-известен като Фиджи, бяхме в Хонконг и Токио, а днес – в Сеул и в Банкок, след което ще затоворим кръга.

Приятно четене:

Сеул и Банкок

част трета на

Мини околосветското пътешествие на Бале

Първи впечатления от Корея:

Пристигнахме в Сеул рано сутринта, около 5. Пилотът каза, че температурата навън е -3. Направо ми настръхнаха плешивините. Как пък не прочетох един ред за тая Корея, преди да взема билета?!

Хванах някакъв влак, който вози към центъра. Влакът пътуваше през заснежени полета, а минахме и мост над една замръзнала река. Аз пак не бях спал от близо 30 часа и дремех между спирките. Преди всяка спирка по уредбата гръмваше корейска традиционна музика и ми изкарваше акъла.

Пристигнах в кварталчето, където ми е квартирата. Много приятно кварталче. Тесни улички, пълно със заведения и хора,

зверски студ

– все едно си на Банско. Само дето на Банско от сергиите не мирише на риба… хаха. По улиците кошчета няма.

Модерна Корея – Сеул

Модерна Корея

Влязох в един супер малко да се сгрея. Гледам, до касата един

леген, а в него врят някакви адски карантии

И се издига смрадлива пара. А иначе суперът си е модерен – европейски тип.

Цените – страшни. Бирата почва от 5-6 лева за кенче.

Бая по-скъпо от Токио. Преместих се в едно кафе, нещо да закуся. И идва една жена, застава права до мене, гледа ме втренчено и не мърда. Питам я какво иска, а тя ми сочи една книга на масата. Явно си я е забравила. Дадох ѝ я тая книга, аз първоначално си мислех, че е менюто. Обаче жената пак стои над мене, мълчи и гледа втренчено. Сочи пак масата и нищо не казва. Най-накрая стоплих, че тя си е оставила книгата, да ѝ пази мястото. Станах и се преместих при някакъв друг човек. Ама сливи ли имаше тя в устата си, да ми каже?! Какво е това втренчено гледане, какви са тия психарщини?! И въобще,

хората тук се страхуват от музунгу и не го харесват

Ако питаш някого на улицата нещо – отговор не чакай. И понеже бях само по тениска и едно никакво якенце, направо умрях от студ. Минах покрай един магазин, в който продават пуловери и влязох, да погледна цените. Момичето от касата тутакси дотича и започна да ме бута към вратата, да излизам – „Но, но, но! Но, но, но!“ – и ме изгони. После питах на една сергия с мекици, по колко са им мекиците. Пак ме пръждосаха. Английски знаят само учениците.

Въобще, много са зле хората тука

Едни намръщени, сърдити, с празни стъклени погледи. Поне 90 процента са облечени в черно. Някакви грозни черни шуби и черни панталони. Ако не бяха модерните коли и неоновите реклами, бих си рекъл, че съм попаднал в Северна Корея. И си връщам думите за японците. Какви бяха шарени, модерни, усмихнати. И японките са къде-къде по-хубави от тия скумрии тука. Направо си мечтая за Токио.

Около 9 часá ходих до квартирата. Това беше

първата приятна изненада в Корея

Момичето от рецепцията ми каза, че по принцип настаняването е от 15 часа нататък, но щом съм толкова изморен, ще гледат да подготвят стаята до 12. Даде ми карта на града, обясни ми най-различни полезни неща, заключи ми багажа в една стаичка, позволи ми да ползвам банята… абе супер! И много усмихната и приятна, сякаш не е корейка. Каза че е живяла в Англия.

Поразходих се навън и пак измръзнах здраво. Хванах метро, колкото да се постопля. Метрото ме закара до един квартал, в който имаше много грозна бутафорна крепост, тип Царевец. Някаква новопостроена, все едно си в Скопие… хаха.

Царевец беше в района

Донгдемон

?

Дворец в Донгдемон, Сеул - Корея

Това ми е най-хубавата снимка от Корея

Корейци – Сеул, Корея

Млади корейци с носии и гуменки

Корейци – Сеул, Корея

Носиите на корейките доста ме учудиха. Татарски едни такива

Корейци – Сеул, Корея

В древното селище, което забравих как се казва,
се запознах със симпатична корейка. После, съвсем
случайно, се видяхме на съвсем друго място

Корейци – Сеул, Корея

Пак в древното селище

В това селище, между другото, така ме преряза стомахът, че трябваше по спешност да се изсера в един битов ресторант. Това е щото смесих бира и пирожки с месо и ориз, които си купих от една сергия.

Корейци – Сеул, Корея

Тука някаква интересна сцена пак

Корейци – Сеул, Корея

А това са кинаджии, които снимат филм. Сцената беше как двойка гаджета се карат и накрая момчето си тръгва сърдито. Помолиха ме да зачакам, докато снимат, а после ми се кланяха за проявеното разбиране. 🙂

Корейци – Сеул, Корея

Смяната на почетния караул пред двореца

Гвардеец – Дворец в Донгдемон, Сеул - Корея

Гвардеец си прави селф

После се върнах в махалата, където валеше сняг на парцали. Честит ми първи сняг! На площада имаше огромно струпване на черни хора със стъклени очи, които се движат срещу мене, като лавина. Беше много страшно. Имаше и поне десетина броя ушев, който крещи команди, свири със свирката и размахва червени лазерни мечове. Имаше и няколко ушеви коли с включени сирени. Тук на всяко кръстовище има поне по 4 5 ушев с лазерни мечове. А също и в подлезите на метрото има служители с лазерни мечове. Лазерният меч е на голяма почит в Корея. Та, борих се аз известно време, да вървя срещу течението на черните хора, но това беше невъзможна мисия и ме отнесоха надолу. Изглеждаше като военно положение или революция. Викам си – няма лошо. Може да има сеир за зяпане. Питам хората какво става, обаче те не знаят английски, не ме харесват и не отговарят. Накрая една ученичка (само учениците знаят английски) ми каза нещо, от което разбрах само думите „университет” и „изпит” . Не, тия хора наистина са трагични. Горките хора.

Университетското събитие не ме интересуваше, така че се измъкнах от тълпата и по страничните улички успях да се добера до квартирата. Стаята е супер! Чиста, светла и топла. Другото хубаво е, че водата от чешмата е приемлива на вкус. Смятам да си пия само чешмянка, както правех и в Токио.

Спах цял следобед и сега не знам къде съм. Тук е 18 ч и нещо, тъмно е, а отвън долитат оглушителни гръмотевици и ослепителни светкавици. Ще изляза само колкото да хапна. Бира от 6 лева, по замръзналите им улици, няма да пия! А в заведенията започва от десетарка – ако е на промоция. Да ме извиняват!

Мислех да ходя някой ден и до провинцията, да гледам храмове с брадати корейски старци, обаче ми мина меракът. Досега не съм направил нито една снимка. Най-вероятно ще си стоя основно в стаята, която е най-хубавото нещо в Корея.

И въобще не мога да разбера защо съм избрал Япония и Корея, вместо Лаос и Бирма примерно?!

––––––

Край с мръзненето! След няколко часа тръгвам за Банкок. Това е, така да се каже, десертът на пътуването. Тайланд ми е втората по любимост страна след Индия. Искам там да се возя на една железница, която води към Бирма. Строена е от британски, австралийски, холандски и американски военопленници. По време на строежа са загинали над 12 000 души и затова я наричат The Death Railway. Има и филм за нея. Казва се „The Bridge on the River Kwai” . Аз не съм го гледал, щото не съм голям кинолюбител, а и е за война и смърт. Влаковете по тая линия били само трета класа и дори самото пътуване с тях си било живо приключение. Крайната цел е един природен парк с водопади, гори и всякакви други красоти. Дано да стане!

Вон – корейска валута, пари – Корея

Корейски мангизи с брадати чичаци

Дойдох 4 часа предварително на летището, че вънка е студ – не се трае. Имам 3 бири, а в случай на нужда – някакви останали вонове. Това са им на бай кореец кинтите. Единственото ми притеснение е, че немам виза. Домързе ме в Берлин да си извада – консулството е чак у Щеглиц. Дано да не стане сакатлък!

Банкок, Тайланд

Дадоха ми виза, обаче с много размотаване. Бяха само индийци на опашката и ги пускаха светкавично. А при мене, като видяха българския паспорт – дай резервации, дай билети, дай това листче, дай онова листче… луд ме направиха. А и визата се плаща с тайландски пари, обаче няма банкомат. Само чейндж-бюро с дървеняшки курс. Много остроумно! Купих си сега за 260 бата сим-карта с интернет. Супер бърз е – много съм доволен.

Часът е 5 сутринта и сякаш още не вървят рейсове. Седя тука, пропъждам наглите бакшиши и обмислям какво да правя. Не е лошо, бърза работа нямам.

Храм – Банкок, Тайланд

Храм

––––––

Сутринта бях неприятно изненадан, че съм

пристигнал на неправилната аерогара

и не знам как да отида до хотела. Беше 4 часа и нямаше никакъв транспорт, а само нагли таксиджии, които като лешояди се спущат над уморените и безпомощни пътници. Купих си една сим-карта с интернет – неограничен трафик, за 7 дена. Струваше 260 ба (13 лева). Това ми е най-хубавата покупка. Направо лети нетът.

Картата ми каза, че на 4 километра има селска гара. Тръгнах пеша. Още беше тъмно и жегата се търпеше. Гугъл обаче беше сметнал четирите километра по заобиколен път, защото преценил, че не мога да претърча с раницата през една шумна магистрала. Щом претърчах, гарата тутакси се оказа на 600 метра.

Банкокски трафик – Банкок, Тайланд

Банкокски трафик

Веднага хванах влака, който би трябвало да пътува 40 минути, но той се влачи 2 часа. Няма лошо. Супер беше – дървен, каубойски. Имаше и вагон с тапицирани седалки, обаче аз веднага се хакнах на долната класа.

Освен мене, във вагона пътуваха само кашони

Явно никой не ще да се вози в него и го ползват за товарен. После прекачих на метро за една спирка и стигнах до хотела. Там – същата история като с хостела в Америка. Тропам на вратата, звъня, блъскам – никаква реакция. А на мене ми се спи, кисело ми е и съм зверски мръсен.

Спирка на метрото – Банкок, Тайланд

ука ми е махленската спирка на метрото

Викам, дай да изпия две бири, да се свестя малко. Да, ама приели нов закон 2015-та, че бира се продава от 11 до 14 и после от 17 до 24. Помолих момичето да се смили, но тя каза, че касата е курдисана да не маркира бира по това време. И тая страна е тръгнала на зле.

Тайландска баба си реже ноктите – Банкок, Тайланд

Тайландска баба си реже ноктите

Река Чао Прая – Банкок, Тайланд

Река Чао Прая

Гиздава лелка си е лекьосала ризката – Банкок, Тайланд

Гиздава лелка си е лекьосала ризката

Риба на скара – Банкок, Тайланд

Риба на скара

Обиколих по сергиите, да хапна нещо.

Всичко е супер вкусно и без пари

Направо не можех да се спра. Ядох едно шишче с лютив чеснов сос. После кренвирш на клечка. После 5 супер мекички и за десерт – захаросана пържола.

А хотелът се оказа, че е

точно в сърцето на порно-квартала

На 50 метра от Silom и Phat Pong 1. И беше фраш от бабички своднички. Правят се, че продават някакви пуканки и глупости, обаче щом мине бял музунгу с раница – налитат като орлици. Хващат те здраво с костеливите си ръце, показват ти картинки с голи жени и съскат мръсотии с беззъбите си уста… хаха. Мене една ме влачи поне 100 метра по тротоара, докато се откача. Не пуща гадината! Станахме за смях на минувачите.

Масаж на тестиси – Банкок, Тайланд

Нали бях в Пат Понг – точно до хотела имаше студио за масаж на тестиси. Нямаха много клиенти обаче и момичетата по цял ден висяха отпред, седнали на тротоара

А другата директно ме набута в някакъв вертеп, пълен с мадами. Аз пет пъти ѝ повтарям, че едвам гледам, че съм мръсен и в лошо настроение, а тя не разбира от дума. Вика, ей сега тия мадами ше ти сложат ваната… хаха. И от там едвам се измъкнах. Бабичката ме кле от вратата. Сега било happy hour, щело да е на половин цена, а довечера и да съм искал – нема. Много ѝ се щеше да ми прибере паричките.

Thanon Patpong 1, Khet Bang Rak, Krung Thep Maha Nakhon 10500, Тайланд

Прибрах се до хотела – пак заключено. Имаше един съседен и звъннах там. Рецепционистката ми вика, че вратата на моя се е повредила, и че двата са свързани, и мога да се регистрирам и да лягам. Баси късмета.

Пред мене имаше един американец, който пита за бар. Нямало бар, тоя хотел бил порядъчно място. Забранено било и човек да си води никаквици в стаята. Май верно е доста порядъчно това хотелче.

А стаята е идеална. Грамадна, с телевизор и кабелна, климатик и хладилник. Креватът и той е гигантски. Не съм виждал досега такъв. Много ми харесват и стаята, и Банкок. Реших да не ходя до тая железница към Бирма, а доплатя още две нощувки и да си остана тука. Аман от търчане. Нали се повозих на раздрънкан влак, начесах си крастата. Сега – няколко дена пълен релакс.

––––––

Днес явно кармата е благоразположена към мене. Току-що се запознах с двойка млади симпатични поляци от Шчечин, които са в моя хотел. Оказа се, че често посещават ресторант „Колумбус” , където сме пили с Капка и Райчо, а пред вратата има голяма пластмасова акула, а кенефите са като корабни каюти. Даже университетът, в който е учило момичето, бил точно зад ресторанта. Много се изкефихме. Те извадиха коз и се нагърмяхме. Тръгвали си утре, а имат цяла торба материал, който им хартисва. Сутринта ще минат през моята стая, да ми го завещаят.

Врата – Банкок, Тайланд

Един ден, след разходката, открих завещанието на поляците, грижливо затъкнато на вратата ми 🙂

––––––

Днес ходих доста пеша. От нас до

Каосан

Беше адска жега и непрекъснато си купувах вода. А в суперите навсякъде са надънили климатици и като влезеш потен, за нула време се укостваш. Ядох и един сладолед на клечка.

През целия път се губих и лутах, но пък видях много интересни места. Нещо като тротоарен битак имаше на една улица.

После се оказах в един лабиринт от малки и смрадливи покрити улички, нещо като това, дето Боян беше намерил в Сайгон, обаче много по-гадно. Направо ми прилоша от миризмата. А отгоре непрекъснато капеше нещо, включително и върху мене, дето не искам и да си мисля какво е. Накрая

стигнах до Каосан и много се развълнувах

Седнах там в една кръчма и изпих 3 бири по 100 ба. Това е около 5 лева за бира и ми се струва, че като за Каосан е добра цена. После намерих старата ни квартира – Guest House Central. Там си е. Обаче кръчмичката, дето пиехме е изчезнала.

Любим Каосан – Банкок, Тайланд

Любим Каосан

Показвах на възрастни местни хора снимката, дето сме с кръчмарката и питах за нея. Те я познаха и казаха, че от 10 години не е вече там. Много драматично беше. А тая снимка ми я бяха откраднали от Flickr-a и я бяха лепнали в някакъв онлайн вестник, като илюстрация за бели западняци, които ходят на секс-туризъм в Тайланд… хаха. Писах им и те ми отговориха: „Господине, много се извиняваме! Дори нямахме представа, че сте българин. Нашият сътрудних е търсил тематична снимка в Интернет” . Хаха, и махнаха снимката.

На Каосан изпих няколко ледени бири, че беше адска жега. После намерих квартирата. Кръчмата обаче беше изчезнала. Показах на местните снимката, дето сме двамата с кръчмарката и питах знаят ли нещо за нея. Познаха я, но казаха, че от близо 10 години не е вече там. Много странно ми стана. Все едно съм в някакъв филм.

На път към къщи седнах в някаква долна кръчма из малките улички, уж да изпия една последна бира. .

И преди да си тръгна обратно, реших да изпия още една бира, някъде из малките улички. Там беше по 60 ба или 3 лв. Толкова е и в супера. Седнах, пуснах си слушалките и си зацъках на телефона.

По едно време дойде един човек и ме пита свободно ли е. Махнах си слушалките и се заприказвахме.

Сърбин в Тайланд, Банкок

Със сърбина изпихме всичката бира в долната кръчма

Това е един абсолютно нечовешки сърбин, който е на 70 години и живее в Чанг Май, в свеверен Тайланд. Говорихме си само на сръбски и мисля, че добре се справих. С падежите правих бая грешки, но той каза да не се притеснявам, и че всичко разбира. Живял е в Америка и там е карал ТИР. После в Канада. Има канадски паспорт. После в Аржентина. После в Боливия. Тоя сърбин е живял абсолютно навсякъде. Знае испански, английски, френски и още някакви езици знаеше, но забравих какви. И в Берлин е живял малко. Сега си имал любовница в Чанг Май – елитна проститутка. Били гаджета от 10 години. Тя изкарвала по 4 – 500 лева на ден и си построила царско имение. Въпреки това врънкала сърбина да ѝ купи колело. Той ѝ казал: „Ше се пребиеш. Искам първо да те видя, че можеш да караш и тогава ше ти купя.”

През цялото време разговаряхме само на сръбски. Той ме похвали, че се справям добре с падежите. Съответно, всяка втора реплика му беше: „Пичку им йебем педерску!“… хаха. Даде ми и много хубави практически съвети. Благодарение на тях впоследствие ми се случи и романтична история, в която обаче имаше и тъжен елемент.

Абе, супер си изкарахме. Уж бях седнал за една бира, а им изпихме всичкия Чанг и почти всичкия Лео.

Прибрах се мъртвопиян с тук-тук.

Тук-тук – Банкок, Тайланд

Тук-туци

Реших да не се прибирам пеша, а да се разглезя с тук-тук. Сърбинът ме посъветва да не давам повече от 150 ба. Да де, ама всички, дето ги спирах, искаха по 300. Ядосаха ме и тръгнах пеш. Изгубих се, стана тъмно, нявсякъде летяха бибипкащи коли и ме хвана шубе. Направо ми идваше да се разрева. Тогава един туктукаджия се нави на 250. Взех го. Прибирането беше супер! Толкова ме изкефи, че накрая му дадох 300 хаха.

Кефя се на безумието на нощен Банкок – Банкок, Тайланд

Кефя се на безумието на нощен Банкок

––––––

Последният ден обикалях с раздрънкани рейсове. Единственото интересно нещо, което ми се случи, е че се качих на един рейс в движение.

С директен полет от Банкок до Берлин затвотих пълно кръгче около майката Земя. Като цяло съм много доволен от екскурзията. Всичко ми хареса – радвал съм се като дете на всяка нова гледка и запознанство.

Това обаче беше поредното потвърждение за мене, че от Южна Индия по-хубаво няма. Да е живот и здраве, искам март да ида до там. Да летя отново с моторетката по червените прашни пътища на Махаращра :))

Автор: Бале

Снимки: авторът

Можете да пренощувате изгодно в Сеул:



Booking.com

Но в Банкок със сигурност ще е по-евтино:



Booking.com

Други разкази свързани с Околосветско пътешествие, Хонконг или Япония – на картата:

Околосветско пътешествие, Хонконг Япония и

Целият свят ви очкаква:



Booking.com

Директивата за авторско право: ход на ревизията: да се действа сега

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

Ново развитие в ревизията на авторското право в ЕС – става ясно от  съобщенията на българското председателство, участници в ревизията и Юлия Реда – защото тя имаше много ясен възглед какво иска да се промени в правната рамка (общ режим на изключенията, актуализиране – за да имаме правна рамка, адекватна на технологичното развитие) – и сега следи ангажирано законодателния процес.

Правителствата на държавите от ЕС  са приели позиция  относно реформата на авторските права  без съществени промени по чл.11 (новото право за издателите)  и чл.13 (филтрите на входа), проектът е на сайта на Реда,  Politico дава измененията, засягащи правото на издателите, в цвят.

Сега Парламентът трябва да ги спре, пише Реда.

 Сега имате шанса да окажете влияние – шанс, който ще изчезне след две години, когато всички “изведнъж” ще се сблъскат с предизвикателството да се  внедряват филтри   и link tax.  Експертите почти единодушно се съгласяват, че проектът за реформата на авторското право е наистина лош.

Update: Member State governments have just adopted their position on #copyright, with no significant changes to the #CensorshipMachines and #LinkTax provisions. It is now up to Parliament to stop them and #FixCopyright. https://t.co/1JwNvQn24n pic.twitter.com/KAgqV3YYG1

https://platform.twitter.com/widgets.js

Две графики от сайта на Реда – за двата текста,  против които се събира подкрепа (вж и преподавателите) – за  отношението по държави и по партии в ЕП:

 

 

Прозрачност на политическата реклама

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

Как решавате проблем като този с руската пропаганда? Как  предпазвате от намеса в изборите? c|net информира за нови стъпки на интернет компаниите.

Отговорът на Facebook и Twitter е повече прозрачност относно политическата реклама: двете компании предприемат мерки да се вижда кой плаща политическа реклама. Google също се подготвя за подобна политика на прозрачност.

Facebook създава и архив на данните за политическа реклама на адрес facebook.com/politicalcontentads . Подобен  Ads Transparency Center  предстои да бъде създаден и в Twitter.

В САЩ има проект за закон –  the Honest Ads Act –  ако бъде приет,  прозрачността на политическата реклама онлайн ще е законово задължение.

Текст и обяснение от сайта на Конгреса, мотивите: Законът за честните реклами би попречил на чуждестранните участници да повлияят върху нашите избори, като гарантира, че политическите реклами, продавани онлайн, ще бъдат обхванати от същите правила като рекламите, продавани по телевизията, радиото и сателита.  Въвежда

  •  изискване на цифрови платформи с най-малко 50 000 000 месечни зрители да поддържат публичен архив  – всеки файл  ще съдържа цифрово копие на рекламата, описание на аудиторията, която рекламата цели, броя на генерираните показвания, датите и часовете на публикуване, таксуваните тарифи и информацията за връзка на купувача;
  • изискване  онлайн платформите да положат всички разумни усилия, за да гарантират, че чуждестранни физически и юридически лица не купуват политически реклами, за да повлияят на американския електорат.

 

Зукърбърг пред ЕП

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

Все пак публично изслушване имаше, имаше и стрийминг на сайта на Европейския парламент.

Цялата информация –  от сайта на CSPAN, а европейски поглед – от лайв блогинга на The Guardian 

Ги Верхофстат каза, че познава Зукърбърг от романа на Дейв Егерс Кръгът,  но това не направи впечатление на госта.

Непал през очите на един непланинар (1): Катманду и Саураха

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Диана заминаваме за Непал. Нееее, спокойно! Нищо няма да катерим – никакви планини! Ще разгледаме станата като нормални хора, а не като баир-будали 😉 Като за начало – Катманду и Саураха.

Приятно четене:

Непал през очите на един непланинар

част първа

Катманду и Саураха

При мен пътешествията винаги започват с някаква промоция на самолетни билети. Разбирам случайно или не за някакви намаления, намирам си поне един съмишленик и купувам. В случая попаднах на разпродажба на билети – всичко на половин цена. Въпросната авиолиния лети до дестинации като Шри Ланка, Малдиви, Занзибар, Непал, Индия и т.н., а цената за двупосочен билет от София излизаше 540лв. Успях да намеря желаещи само за Непал и така беше избрана дестинацията. Не знаехме почти нищо за тази държава, освен че там са Хималаите, че наскоро имаше ужасяващо земетресение и че това е много бедна страна. Решихме да прекараме там 2 седмици през февруари 2018г.

Групата се състоеше от мен, моя приятелка, мой приятел и неговата съпруга. Всички без мен много държаха да правят трекинг, което отнема от 3 дни до месец, че и повече, зависи кой какво търси. Аз лично имам страх от планините и не ми се рискуваше в такава държава, още повече на такива височини (по над 3000 м надморска височина). За това направихме груб план първо всички заедно да прекараме няколко дни в столицата Катманду. След това семейството трябваше да тръгне на трекинг, а аз и Цвети на сафари в джунглата. После Цвети трябваше да тръгне на трекинг и след това както дойде.

Излетяхме от София

на 6 ти февруари и кацнахме първо в Дубай.

Най-високата сграда в света - Бурж Халифа стърчи над облаците, Дубай

Най-високата сграда в света – Бурж Халифа стърчи над облаците

Там имахме престой от близо един ден, за това си бяхме резервирали хостел за една нощувка и успяхме малко да се разходим из града. На мен ми беше за трети път, но другите не бяха идвали, за това посетихме основните забележителности. Вечерта след полета ходихме до марината, а на другия ден до Медина Джумейра, Бурж Ал-Араб и най-високата сграда в света Бурж Халифа с прочутите пеещи фонтани.

Дубай

Нямахме си грам идея какъв културен шок щяхме преживеем само след няколко часа, от контраста между лукса, небостъргачите, модерното и 7-лентовите пътища в една посока и

Непал,

където само за подсказка – пътища почти няма.

Пътищата в Дубай

Пътищата в Дубай

Още до като летяхме към

Катманду,

започнахме да предусещаме

какъв шок ни чака

Вече беше тъмно, когато самолетът премина от Индия над Непал и светлините буквално изчезнаха. Толкова беше тъмно, че вече се чудехме дали не е станало някакво бедствие до като летим и да няма ток в цялата държава. Е ток имаше, като приближихме Катманду вече се виждаха светлини, но беше много тъмно, усещането беше, че кацаме в някое село, а не в столица.

Приветствие към слизащите от самолетите на летището в Катманду, Непал

Приветствие към слизащите от самолетите на летището

Първото много интересно нещо за Непал, което човек разбира с кацането е, че часовата разлика с България е 2 часа и 45 минути. Например ако в БГ е 11:30, в Непал е 14:15.

Летището беше много тъмно,

малко и стените бяха само на тухли. Не знам дали са целели този ефект или не са имали бюджет да измажат стените.

Плакат на летището в Катманду, Непал

Плакат на летището

Трябваше да извадим визи, имаше автомати на които цъкахме нещо, после платихме по 25$ и накрая отидохме на гишето за паспортна проверка. Имаше и обменно бюро, където се оказа най-добрия курс в страната, но късно го разбрахме. Понеже в пътеписа често ще споменавам цени, да кажа от сега, че 100 рупи са около 1$. След като минахме граница отидохме на гишето за таксита. Цената на едно такси беше стандартна – 700 рупи или 800 през нощта. Викаш си, щом е на летището, има ценоразпис, значи това е редовна цена. Е да, ама не. За съжаление на доста летища по света злоупотребяват с туристите (случвало ми се е същото в Мексико, Делхи и др.). Оказа се, че ако си вземеш таксито от улицата ще ти излезе не повече от 300 рупи. Ако си местен би могло да ти излезе и 150.

Хванахме такси и тръгнахме за хотела, който предварително бяхме резервирали.

Първите впечатления бяха – прах, много, много прах и мърсотия

Въздухът беше толкова мръсен, че можеш с нож да го режеш. Трафикът – потресаващ, без никакви правила (като например в Индия и Шри Ланка) страшно много мотори и придвижването е много бавно. И пак е тъмно. Не че няма ток и лампи, може би са по-слаби или са по-малко, но

никога не съм била в толкова тъмна държава

Катманду, Непал

Наближавахме хотела, когато таксито сви по една изцяло разбита улица и толкова тясна, че решихме, че е еднопосочна, но се оказа, че си е нормална двупосочна и разминаването ставаше много бавно. А нашият хотел беше завзел част от улицата и колите трябваше да правят мини завой за да заобиколят тази част.

В този момент вече бях толкова депресирана от видяното, че

ако бях сама щях да обмислям самоубийство

или да търся билет за връщане в България още на следващата сутрин. Знам че има хора, които намират тази обстановка за романтична, интересна, автентична и т.н., но определено не беше за мен.

За щастие хотелчето се оказа доста прилично,



Booking.com

имахме си самостоятелна баня и тоалетна и бутилки с минерална вода. Оставихме багажите и

излязохме да търсим вечеря

Намирахме се в най-централната и туристическа част на Катманду, но въпреки това улиците бяха пусти и почти нямаше хора. Пълно мъртвило както казват хората. (Две седмици по-късно на връщане обаче градът вече се беше понапълнил с туристи и атмосферата беше коренно различна.)

Влязохме в няколко ресторантчета, но и те бяха празни. Накрая избрахме едно и седнахме в него. Поне персонал имаше. И тук беше първото приятно впечатление от града – ресторантчетата всичките бяха на няколко етажа, с по няколко тераси и всичките много симпатични, всеки със собствен стил и много различни и интересни. Това впечатление се повтори и в другите градове, които посетихме. Хората имаха въображение как да си направят заведенийцата. Поръчахме някаква храна, която май се оказа вкусна, не помня вече.

В Непал основно ядат ориз, нудели

(или както им викаха едни българи живеещи в Непал – фиде) и момо – пържено или варено тесто с някаква плънка. Традиционната им напитка се казва ласи – като нашия айрян, но подсладен с плодове – например ягоди или дори само със захар. Другото специално е масала-чай – чай с подправки и мляко. Едно от най-любимите ми неща в този живот. Открих го в Индия преди 5 години и се влюбих, и сега използвах момента всеки ден да пия масала чай до като съм в Непал. Как не получих някое стомашно разстройство не знам.

В Непал трябва да се спазват стандартните мерки за хигиена,

които са типични за този вид държави – да си миеш и дезинфекцираш ръцете винаги, да не пиеш вода от чешмата, да не ядеш необелени плодове и зеленчуци, да не пиеш напитки с лед, защото ледът може да е вода от чешмата и т.н. Това беше един от големите негативни шокове, които преживях. Вярно, че не знаех много за Непал, но пък винаги съм го свързвала с Хималаите и това ми придаваше очакване за чистота и кристална планинска вода, а то се оказа точно обратното. За щастие никой от групата нямаше проблеми през тези 2 седмици!

А да,

втората приятна изненада за вечерта беше, че беше топло

Отново заради Хималаите си мислех, че там ще е много студено, а ние вечеряхме на терасата (да напомня, че бяхме там в началото на февруари). Вярно, че ни запалиха огън до масата – един от многото абсурди.

Огън до масата ни на терасата в ресторанта. До огъня стоят хартиени чували с подпалки – Катманду, Непал

Огън до масата ни на терасата в ресторанта. До огъня стоят хартиени чували с подпалки

Беше приятна вечеря и малко успях да се поуспокоя. До като не се върнахме в стаята и се наложи

да се бием с две хлебарки, една от които много хитра

Скри се в ъгъла под пантите на вратата на банята и не можехме да я докопаме. След 15 мин номера от наша и нейна страна, успяхме да се справим и с двете.

Ден 1:

Сутринта ни посрещна със слънце, но не можехме да отворим прозорците да проветрим, защото после трябваше да чистим няколко кила прах, които щяха да влязат от вън… В цената на нощувката имахме включена

закуска, която се сервираше на покрива

Представляваше филия хляб, масло, сладко, пържено яйце и банан. Аз си поисках и масала чай, който ми донесоха в чаша, по ръбовете на която се виждаха петната от кафе от предишния ползвател на чашата. Тук е момента да отбележа, че

в Непал не мият съдовете под течаща вода

Всичко се слага в едни легени пълни с вода, една жена клечи на земята и изплаква и забърсва съдовете и приборите, цял ден в една и съща вода. Имайки предвид чистотата на приборите и съдовете, за да сме по-предпазливи гледахме да ядем винаги термично обработена храна, която обаче за съжаление беше само пържена. А олиото, в което пържеха, се сменяше само през септември. Но както вече казах, нямахме проблеми със стомасите.

След закуска тръгнахме

да разглеждаме Катманду

Още предната вечер ни направи впечатление, че улиците в центъра са тесни, с 4-5 етажни сгради залепени една до друга, първите етажи всички са магазини и от всякъде минават коли, мотори и пешеходци едновременно, в двете посоки.

Катманду, Непал

Най-туристическата част обаче беше затворена за моторни превозни средства, специално за туристите да си отдъхнат от стресиращото движение и бибипкания нон-стоп. В центъра по-принцип имаше табели, че бибипканията са забранени, но не винаги се спазваше.

Шарени молитвени знаменца, които се срещат из цялата държава, на всякакви места – Катманду, Непал

Шарени молитвени знаменца, които се срещат из цялата държава, на всякакви места

Магазините основно продаваха шалове и дрехи от як, тибетски пеещи купи, чайове, имаше улица само за бижута, уж от 24 каратово злато… На 3 метра над улиците висеше безкрайна майсторски изтъкана

паяжина от милиони кабели,

крепяща се на едва издържащи на тежестта дървени стълбчета, подпрени с дървени колчета да не паднат. На места висяха и кабели спокойно стигащи до главите на хората.

Кабели – Катманду, Непал

А прахолякът във въздуха бе все едно десетки коли карат по черен път, който 2 седмици не го е валяло дъжд. Повечето хора бяха с маски на устата, и то не еднодневки, което означаваше, че това е задължително ежедневно приспособление на хората.

Кабели – Катманду, Непал

Първият ни ден премина в разглеждане на центъра и някои забележителности, както и във

вадене на разрешителни за трекинг

за тримата от групата. На място правеха безплатни паспортни снимки за разрешителното. И как няма да са безплатни, като тези разрешителни струваха по 45$. И то за всяка част на планината са различни разрешителни и се плащат отделно.

Процедурата отне доста време, минаваше се през 4 гишета, попълваха се всякакви документи. Аз използвах момента да си направя безплатно снимки, защото се оказа, че

за да си извадиш сим-карта за телефона трябва да дадеш паспортна снимка

След като групата се сдоби с разрешителни тръгнахме да търсим хапване. И понеже бяхме извън туристическия район успяхме да се наядем за 12 лв общо.

Традиционно ястие - момо. В случая е пържено с плънка от месо – Катманду, Непал

Традиционно ястие – момо. В случая е пържено с плънка от месо

Почти винаги

имаше известни изненади с храната,

която поръчвахме. В случая се оказа, че едно от ястията беше нещо като тип разядка от пържени фъстъци и люти, ама много люти чушки. От една хапка човек може спокойно да си умре от люто. Ние обаче видяхме в това възможност да си направим

процедура по дезинфекция

за всеки случай и всички смело ядохме и ревахме юнашки.

Другото средство за дезинфекция, което ползвахме беше кока-кола – нещо което го има във всяка точка на света, вкусно е и върши работа.

Пържени фъстъци с люти чушки – Катманду, Непал

Пържени фъстъци с люти чушки

След обяда се запътихме към следващата забележителност, която се намираше на 5 км от центъра. Все още не се бяхме обиграли как да се пазарим за такси и за това решихме да пробваме с градския транспорт. Предната година когато бях в Банкок в Тайланд измислих

много хитър евтин начин за придвижване с градския транспорт,

без да е нужно да говориш местния език. (Макар че в Непал английският е доста разпространен и много се говори.) Значи гледаш на картата в коя посока искаш да тръгнеш и хващаш рейс в същата посока. Плащаш си билетчето, което в тези държави е жълти стотинки и следиш на навигацията дали се приближаваш до желаната цел. Ако рейсът се отклони от твоята посока, слизаш и хващаш друг рейс. Ако пък имаш късмет, рейсът те откарва директно където си тръгнал.

В Катманду процедирахме по същия начин. В началото ни лъжеха с парите за рейса, но с времето се научихме. Всеки рейс си имаше кондуктор, който помнеше всички пътници, натъпкани като сардини в консерва, кой си е платил и кой не. Като слязохме на нашата спирка питахме колко дължим. Този каза 45 рупи, после се оказа, че било 15, номерът е да попиташ за цената пред повече местни хора, за да му е неудобно на този да те излъже.

Другият номер е да гледаш колко плащат местните и ти директно да подадеш същата сума, без да питаш за цена. Общо взето

в Непал всеки си измисля цените както му дойде

Като например семейството си купи сим-карта за телефона с 5 гигабайта интернет, 80 безплатни минути и 30 смс-а за 800 рупи. Ние с Цвети си купихме абсолютно същите карти, на същия оператор, но от друго място, за 300 рупи (това се равнява на 6 български лева!). Друг е въпросът, че нашите карти забравиха да ги активират и на следващия ден обиколих цял Катманду докато намеря къде да ги активирам.

Навсякъде се виждаха следи от земетресението. Повечето сгради бяха реставрирани, но имаше и много като тази подпрени по този начин с греди – Катманду, Непал

Навсякъде се виждаха следи от земетресението. Повечето сгради бяха реставрирани, но имаше и много като тази подпрени по този начин с греди

Навсякъде се виждаха следи от земетресението. Повечето сгради бяха реставрирани, но имаше и много като тази подпрени по този начин с греди – Катманду, Непал

Друг пример как подпират сградите – Катманду, Непал

Друг пример как подпират сградите

Изумителна дърворезба, която виждахме навсякъде из града – Катманду, Непал

Изумителна дърворезба, която виждахме навсякъде из града

Изумителна дърворезба, която виждахме навсякъде из града – Катманду, Непал Катманду, Непал

Вечерта приключи с вечеря в ресторантче в туристическата част, отново нямаше други хора освен нас и персоналът отново ни запалиха огън до масата!

Забравих да спомена нещо, което ни направи впечатление до като се разхождахме – както навсякъде по света и тук имаше много плакати и транспаранти с различни реклами или просто някаква информация. Навсякъде където беше изписана и дата, пишеше

година 2074 та. До този момент не осъзнавахме, че там са с друг календар.

Честита Нова Година 2074 – Катманду, Непал

Честита Нова Година 2074

Другото интересно нещо, което наблюдавахме, беше че хората

когато пият вода не докосват шишето с устата си,

а директно изливат водата вътре в устата. Това май го бях виждала и в Индия, но не знам да ли е свързано с хигиената, или нещо друго. И да спомена и един много неприятен за мен непалски навик – може би заради мръсния въздух,

хората постоянно се храчеха и плюеха,

ама наистина постоянно. Беше като някакъв фон на нашето пребиваване в страната им, защото го виждахме и чувахме ежедневно навсякъде.

Ден 2:

За този ден бяхме планирали

посрещане на изгрева

от един хълм на 25 км от центъра на Катманду, от където може да се види и Еверест. За целта предната вечер търсихме такси, което да ни закара на време за изгрева. За наше огромно учудване всички таксита твърдяха, че трябва да потеглим в 4:30, защото пътят бил много лош и бавно се стигало. Успяхме да навием един, който да ни закара на цената, която ние искахме и се прибрахме спокойни в хотела.

Е да, обаче на сутринта този нашият го нямаше.

По едно време се появи с една много потрошена и тясна кола и се скарахме. Твърдеше, че неговата кола се е развалила. Малко започнахме да се притесняваме, че ще изпуснем прословутия изгрев.

Забравих да спомена, че по това време на денонощието улиците бяха учудващо живи. Беше пълно с таксита, а по тротоарите седяха жени продаващи вода, цигари, чай и др. Съответно нас ни наобиколиха всякакви хора и започна едно страшно пазарене. Никой с хубава кола не искаше да ни закара. Наложи се да се примирим и да тръгнем с едно тесничко такси с доста окаян вид. Мен лично ме крепеше мисълта, че за малко ще избягаме от прахоляка, шумотевицата и мърсотията в Катманду и се опитвах да се абстрахирам от обстановката. И тук за първи път надеждите ми бяха лъжовни.

Пътят до хълмчето беше в окаяно състояние,

кратер след кратер и то по нанагорно. А ако имаше и кола пред нас, която да вдига прахоляк, положението ставаше трагично. Не знаеш дали да държиш прозореца затворен за да не дишаш мърсотията, или да го държиш отворен, за да не споделяме алкохолните изпарения от шофьора примесени с потта му. Поне разбрахме, защо никой не искаше да ни закара и защо беше нужно да отделим 2 часа за тези 25 км, колкото и да не ни се вярваше. И така,

стигнахме 3 минути след като слънцето беше изгряло и изпуснахме изгрева

На всичкото отгоре беше такава мътилка, че едва се виждаха отсрещните планини, камо ли да видим Еверест. Изобщо пълен провал, язък за ранното ставане в 4…

Изгрев в Хималаите – Непал

Е нищо, поне сега следваше един много стар град, в който са забранени превозните средства. Градът се казва

Бхактапур

Таксито ни чакаше както се бяхме разбрали и ни закара до градчето и после го пратихме да си ходи. Там веднага ни изръсиха с по 15$ за вход в града. Това беше стандартна цена за повечето забележителности, които представляваха цели комплекси от сгради.

Бхактапур, Непал

Бхактапур

А в момента, в който влязохме,

ни налазиха екскурзоводи,

които предлагаха да ни разведат навсякъде и да ни разказват. Цената беше 5$ за цялата обиколка, ние бяхме 4 и излизаше по 1.25$ на човек. Решихме да платим на някой и да чуем все пак за какво става въпрос. И тук обаче късметът ни изневери. Попаднахме на човек, който си мислеше, че говори перфектен английски, говореше много бързо и уверено, но с някакъв непонятен за нас акцент и никой от 4-ма ни не успяваше да го разбере. Поне ни разведе из улиците и площадите, които трябваше да видим.

Непал

Разхождайки се, попаднахме на едно площадче, на което се

извършваха някакви ритуали и церемонии

На земята седяха жени и мъже с някакви съдове, пълни с някакви неща, около тях тлееха огньове, на места имаше запалени миризливи пръчици, навсякъде имаше ориз, цветенца, червен и оранжев прах. А някакви хора се редяха на опашка с подноси и те с някакви неща от ориз, цветя и прах и минаваха през седящите хора. Докосваха се по челото, докосваха земята.

По средата на площадчето някакъв мъж с пола и с маска на чудовище танцуваше и се въртеше, а отстрани двама мъже дрънкаха с някакви инструменти в такт с танца. Питахме и гида и няколко хора какво се случва, но успяхме само да разберем, че това е някаква церемония, която всеки ден се случва на различно място, в различен град, в продължение на месец. В крайна сметка това беше нещо много различно, интересно и автентично, и се радвам, че имахме късмета да го видим.

Церемония – Бхактапур, Непал Церемония – Бхактапур, Непал Церемония – Бхактапур, Непал Церемония – Бхактапур, Непал Церемония – Бхактапур, Непал

Самото градче Бхактапур също беше много интересно

Но отново както и в Катманду преобладаваше кафявият цвят и всичко ми се струваше много едноцветно и еднообразно.

Бхактапур, Непал

И тук както и в столицата все още се

личаха осезаемо следите от опустошителното земетресение,

цели сгради буквално липсваха, други бяха подпрени с 5 метрови дървета, върху трети течаха възстановителни ремонти.

Бхактапур, Непал

Трагедията е била неописуема.

Цели селища буквално са били заличени от земята

Оцелелите изгубили всичките си приятели, семейства и домове. Не мога да си представя какво е усещането и човек как би намерил смисъл за живот след такова нещо и изобщо как започваш да живееш на ново. Буквално това е все едно да се родиш отново, но да се родиш на улицата и да те изоставят да се оправяш сам. Но в същото време да имаш спомените за предишния живот, семейството и приятелите. И на фона на всичката тази безгранична мъка, ужас и трагедия

почти всички дарения изпратени от цял свят в помощ на Непал са били откраднати!!!

Тази екскурзия ми отвори очите за това колко безгранична и нечовешка е алчността. Показа ми какви чудовищни мащаби може да достигне и ще продължа да давам примери. И все пак, въпреки всичко това хората бяха успели да се съвземат някак си и даже да възстановят почти всички сгради за толкова кратко време. Държавата все още се намира в ремонт, но той е към края си.

Бхактапур, Непал

След разходката в Бхактапур решихме

да се върнем в Катманду с градския рейс

Доста лесно го намерихме и се качихме. Пътят отне около час дундуркане по познатите кратери, а рейсът на моменти преливаше от пътници. И ние като местните вече постоянно слагахме маски на устата, за да се опитаме поне малко да филтрираме отвратителния прахоляк.

Бхактапур, Непал

Втората част на деня мина доста лежерно.

Първо търсихме от къде се купуват билети за туристическите рейсове. Оказа се, че в Непал има рейсове за местни и такива за туристите, които са значително по-скъпи, но се водят за по-луксозни и с климатик. И тръгват от различни места. Семейството си купиха билети за следващия ден за някакво място, от което после щяха да тръгнат на трекинг за една седмица.

А ние с Цвети си купихме билети за по-следващия ден за националния парк Читван, където щяхме да правим сафари и да търсим тигри. Поискаха ни по 6$ на човек. По-късно разбрахме, че всеки дава цени както му дойде и че реалната е 3$, и че те преценяват на място, колко биха могли да ти изстискат.

Обядвахме в едно симпатично заведение на тераса на третия етаж.

Ресторант – Катманду, Непал

След което семейството се прибра да си почине, Цвети остана в заведението да цъка в интернет, а

аз се разходих до една градина,

намираща се на 10 мин. Тази градина беше оградена с огромни дувари, а вътре беше истинско спасение, като оазис в пустинята. Много малко паркче, с цветя, шадраванче, дървета, катерички и зелена трева. Имаше и вход естествено 2$. Най-накрая получих така мечтаната

почивка от мърсотията,

макар и за кратко.

хиндуиската богиня Лакшми – Катманду, Непал

Статуя на хиндуиската богиня Лакшми, която оригинално е била статуя на гръцката богиня Nike (за незнаещите: компанията за спортни стоки Найк взима името на тази богиня, както и гънката на роклята във форма на запетайка за лого на компанията). Статуята е леко изменена за да се доближава до идеята за Лакшми.

А след градината

успях да си направя и масаж. Обаче в какви условия е въпросът.

В града като цяло на много места се рекламират масажите, всякакви видове и никак не евтини. Цените варираха около 30$ за час. Аз обаче успях да смъкна на едно място за 15$.

Вкараха ме в една малка стаичка, много студена, но пуснаха една газова печка, която нищо не помогна. Сложиха ме да легна на легло с чаршафи, които най-вероятно бяха сменяни миналия месец и ме завиха с одеяло, което най-вероятно никога не е прано.

Опитах се да не мисля за всичко това, защото в Непал иначе няма как да оцелееш

Човек трябва да намери начин да се абстрахира от нивото на хигиената, иначе ще е в постоянен стрес 24 часа в денонощието. Масажът все пак беше доста добър и ми хареса. Накрая жената си поиска и бакшиш.

Вода Еверест – Катманду, Непал

Вода Еверест

Тази вечер бяхме поканени на ресторант

от мой приятел индиец, който живее със семейството си в Катманду. Аз лично нямах търпение да си поговоря с някой местен и да науча повече от „кухнята“.

Ресторантът на външен вид не беше нищо особено, но нивото на обслужване и храната надминаха многократно очакванията ни. Цените също бяха доста високи. Разбираемо.

С Вишал се бях запознала преди 4 години в един влак в Индия. Тогава той много помогна на мен и приятелките ми с транспорта в Калкута и ни заведе на най-вкусната индийска храна, за която до ден днешен продължавам да мечтая да опитам отново. Много се зарадва да ме види, или поне така изглеждаше. Бях много притеснена какво трябва да направя при срещата, дали мога да му подам ръка изобщо. Той все пак е член на най-висшата каста в Индия, а традициите по тези земи, все още много строго се изпълняват.

В крайна сметка той директно ме прегърна и се целунахме по двете бузи, съвсем по европейски. Като член на най-високата каста, той имаше достъп до много високо образование, както и можеше да пътува и знаеше какви са традициите по света. Вишал беше довел със себе си двама приятели, с които е учил заедно. И тримата бяха горе-долу на около 25 годни, но всички вече се занимаваха със сериозни бизнеси. Единият е най-големият производител на бетон в Непал, другият беше най-големия доставчик на части за електроцентрали, или нещо подобно. Вишал пък се занимава с производство на часовници, слънчеви очила и шиене на кожени якета. Мисля даже, че си имат собствена марка и магазини. Непрекъснато пътува до Индия където се намира производството. Имат също и строителна фирма.

Вечерята беше много интересна, научихме много неща за страната, религиите, обичаите, политиката и т.н. Попитаха ни дали искаме прибори или ще ядем като тях с пръсти. Винаги съм чувала, че

пръстите били четвъртото сетиво при храненето

Другите са вкус с езика, мирис с носа и външен вид с очите. Четвъртото е допир с пръстите, но никога не бях пробвала и реших, че

ще се жертвам и казахме, че ще ядем с пръсти

Донесоха ни едни тавички с ориз и отстрани купички с манджи, които трябваше да изсипем в ориза и всичко да го омешаме с пръсти. Тук е момента да вмъкна

друго интересно нещо за Непал

Когато си поръчаш от техните неща с ориз, можеш да си искаш допълнително до безкрай. Мислехме, че само в този ресторант е така, но после разбрахме, че всъщност това си е стандарт.

Вечеря – Катманду, Непал

Та както вече казах, вечерята мина много добре, а накрая ни закараха с кола до хотела. По принцип в Непал е изключително скъпо човек да има кола, а тази дори беше с кожен салон и затоплящи се седалки. Забравих да спомена, че занесох на Вишал малки подаръци от България – мускалче и сапун с българска роза, локум, шоколад и дървена лъжица с български мотиви.

Още преди да тръгнем за Непал, тайно се надявах, че може да ни покани на гости у тях и за това бях взела тези неща, за да не се изръсим с празни ръце. Не показа някаква особена радост като му ги дадох и малко се разочаровах, очаквах повече да се впечатли. Е да, обаче явно майка му се е впечатлила, защото в момента в който се е прибрал и показал подаръците, родителите веднага настояли да им идем на гости на следващата вечер.

И така 30 мин след като ни оставиха в хотела, аз получих съобщение във фейсбук с покана за семейна вечеря. Страшно много се зарадвахме и тъкмо се чудех как да формулирам отговора, когато Вишал звънна и повтори написаното. Човекът нямаше търпение явно. Ние също!

Ден 3:

От този ден останахме сами с Цвети и тръгнахме

да търсим един манастир в покрайнините на Катманду,

където беше ходила нашата йога-учителка преди 2 години на един месец мълчание. Оказа се, че това си е и една от най-големите забележителности в Непал и нямаше как да го изпуснем.

Този път хванахме маршрутка за 25 рупи, вместо 1000 за такси и отново ни нагъчкаха, но успяхме да стигнем.

Маршрутката преди да се напълни – Катманду, Непал

Маршрутката преди да се напълни

Бях открила

манастира

на навигацията на телефона и лесно го намерихме. От вътре излизаха някакви хора с бръснати глави и оранжеви чаршафи и нямаше съмнение – това е мястото. Влязохме вътре и започнахме да се разхождаме и снимаме. Реших да изпратя снимка на йога-учителката да я изненадам.

Манастир – Катманду, Непал

Аз не и бях казала дали наистина ще ходим и кога и реших, че много ще се зарадва като види снимката. Отговорът който получих от нея беше „Къде е това?“

А такаа… оказа се, че сме сбъркали манастира! Дали не бяхме сбъркали и региона като цяло?

За щастие се оказа, че нашето място се намира на още 20 мин пеша от тук и не се наложи да търсим други рейсове.

Манастирът се казва Копан

и е будистки.

Манастир Копан – Катманду, Непал

В него също се разхождаха

хора с бръснати глави и оранжеви чаршафи

Имаше и много деца, които живеят там. Пихме първо по един хималайски чай, а после напазарувахме поръчаните подаръци.

В Непал в магазините има тонове прах

и каквото и да си купиш винаги после ръцете ти стават черни. Тук прахолякът беше много, много по-малко и можеше по-спокойно да напазаруваме, без да се притесняваме, че после ще имаме свръх-багаж от тежестта на прахта по покупките. Купихме основно чайове, книги и гривнички.

След това седнахме и да обядваме. Цените бяха като за туристи в центъра, но поне се надявахме всичко да е една степен по-чисто. А и гледката беше много хубава. Копан се намираше на хълм, който гледа към цял Катманду. Все едно да се качиш на Витоша и да гледаш София.

Манастир Копан – Катманду, Непал

После

разгледахме и парка наоколо,

много приятно и поддържано местенце, идеално за почивка. Събухме обувките и чорапите и легнахме да поспим на тревата на слънце. По едно време минаха една група възрастни хора, пак с бръснати глави, но този път с винени чаршафи. Най-вероятно бяха някакви важни, защото с тях вървеше един фотограф и постоянно ги снимаше. А те просто се разхождаха бавно и често избухваха в смях като малки деца.

След като хубаво се понапекохме, решихме че е време да си ходим. Все пак

ни чакаше традиционна семейна вечеря

и ние нямахме търпение. Върнахме се пак с маршрутката и се возихме с една жена, която беше с нас и на идване. Интересно съвпадение. Тя май ни се радваше много, защото ни се усмихна като я познахме. До нас в маршрутката седна един мъж на средна възраст, който очевидно ни разпозна, че не сме непалки и много искаше да си говори с нас. На английски. Не помня дали вече писах, че

в Непал английският е много разпространен

Човекът показа завидни познания за света като цяло. Говореше за политика, география, стандарти в държавите. Знаеше столиците на държавите, дори на България. Беше гледал по телевизията и по интернет и страшно много се интересуваше и помнеше. До този момент всеки който питахме, дали знае къде е България, отговаряше с Не. Но и Гърция не знаеха. Разбрахме, че трябва да им кажем Турция, и тогава вече се сещаха.

Катманду, Непал

Денят беше много горещ, ние бяхме ходили пеша доста, бяхме спали по поляните и се бяхме возили в маршрутка два пъти. Определено имахме нужда от душ, преди гостито. Точно този ден обаче сменяха тръбите на съседната улица и от чешмата в хотела течеше буквално кал, ама буквално.

Катманду, Непал

Мислехме, че в някакъв момент ще се оттече и оставихме мивката пусната, а водата ставаше все по-кафява и все по-тъмна. Явно трябваше да минем без баня.

Катманду, Непал

Сложихме си чисти дрехи, хванахме такси и отидохме на уреченото място. Само да вмъкна, че в таксито, върху таблото над жабката човекът си беше посадил истинска трева, а в тревата имаше мини фигурки на хинду божества. Със сигурност често поливаше тревата и я подстригваше, за да я поддържа.

Катманду, Непал

Вишал ни посрещна и ни заведе у тях. Беше много тъмно, както вече казах, уличното осветление не е от най-добрите. Прахолякът допълнително допринасяше да не се вижда къде ходиш.

Видях само, че влизаме в нещо като кооперация, малък блок. Влизайки през входната порта трябваше доста да се наведа, не беше по-висока от 1,60 м. Качихме се на втория етаж, на който имаше само една врата, а пред нея беше пълно с обувки. Там оставихме и нашите и влязохме в апартамента. Състоеше се от коридор и няколко врати. Успяхме да видим какво има само зад две от тях.

Първата беше хола – много семпло обзаведен, с голямо легло, диван с два фотьойла, ниска маса за кафе и телевизор. Стените бяха боядисани в зелен цвят и на тях бяха окачени снимки на починали роднини. Имаше и един голям плакат на Шива.

Там ни посрещнаха майката и бащата на Вишал. Отново не бяхме сигурни как трябва да се държим, в крайна сметка се здрависахме. После се появи и жената на брата на Вишал, която основно стоеше в кухнята да бди над яденето. Майката беше ниска и дребна жена, облечена с традиционно сари. Бащата беше солиден мъж с панталон, риза и блуза без ръкави. Вишал също беше с риза и панталон, даже и сако, което не свали през цялата вечер.

Настаниха ни на дивана и ни сервираха топла вода в метални високи чаши – още една от традициите в Непал – в заведенията също често ни сервираха топла вода преди да донесат яденето. През повечето време говореше Вишал, той превеждаше защото само той знаеше английски. Бащата според мен също знаеше и ни разбираше, но не говореше.

По едно време се появи и братът на Вишал, който също знаеше английски и се включи в разговорите. Пуснаха ни видео от сватбата на брата, от преди 2 години и ни разказаха различните обичаи. Беше страшно интересно. Сватбата се беше състояла в Раджастан, защото семейството е от там. Имали си 1 500 гости, а сватбата е била няколко дни. Имаше кадри от всякакви ритуали и Вишал всичко ни обясняваше най-подробно и търпеливо. Казаха, че е трябвало сега и него да женят, но е починал чичо му и трябва да има една година траур. Сватбата е отложена за края на годината и ни казаха, че и ние сме поканени.

Дойде време за вечеря и поискахме да си измием ръцете

Заведоха ни в кухнята която на пръв поглед приличаше на кухните в България преди 20 години – съвсем семпла, с белите шкафове. Мивката също изглеждаше нормално, но после видяхме, че водата се изтичаше в нещо като иззидано корито в страни. После не знам къде отиваше. После отвориха един шкаф, който светна отвътре както святкат хладилниците и ни показаха тяхното божество вътре. Имаше статуя, която всеки ден се къпе, преоблича, дрехите се перат, на божеството всеки ден му се дава храна и вода. А ако се наложи цялото семейство да замине някъде, молят някой съсед да го гледа до като ги няма. Дори и дрехи му плетат. Една от многото интересни изненади тази вечер.

Следваше вечерята и ни попитаха как предпочитаме да ядем – на масата или като тях традиционно на земята. Ние естествено казахме, че сме техни гости и ще се съобразим с техните традиции и ще ядем както те ядат. Тогава последва още една изненада – сложиха ни на земята но само нас с Цвети и Вишал. Всички други се наредиха на дивана и ни правеха снимки и клипчета ухилени до уши. Попитахме защо само ние сме на земята, а те казаха, че ние сме гости, съответно богове и те трябва да се държат с нас като с богове. По традиция в семейството първо се хранят мъжете и то най-възрастните, след това жените. Но в случая първо сервираха на нас седящите на земята, защото сме богове и сме най-важните. Донесоха ни по една метална широка чиния с малки панички с манджа и тънки кръгли питки хляб, като тези за дюнери. Отделно имаше малко люто и малко кисело, техен вид туршия. Помислих си „леле, ще умра от глад“. После много съжалих за думите си…

След като донесоха чиниите, Вишал и майка му взеха нашите купички с оранжева манджа и ни обясниха, че това е десерта. Направен е от моркови, мляко, стафиди и други неща, които се бъркат 4 – 5 часа!!! Традицията повелява домакините да захранят гостите, като ни дадоха в устата по една лъжичка от този десерт.

Това беше едно от най-вкусните неща в моя живот!

До сега бленувах за индийската храна от ресторанта в Калкута, където ни заведе Вишал преди 4 години, а сега вече ще бленувам и за десерта от моркови. Последва истинското ядене. Донесоха ни ориз в големите чинии и както предната вечер, трябваше да изсипем малките панички в ориза (без десерта) и да ги омешаме с пръсти. За помощ при подлютване имаше сервирана и паничка с кисело мляко. Отново храната беше уникално вкусна. Облизвахме си пръстите с кеф, без това да е неприлично.

Изядохме си ориза и в този момент ни донесоха още. После донесоха още манджички и после още ориз и вече не знаехме как да ги помолим да спрат. Оказа се, че те не ядат студена храна и снахата нон-стоп стоеше в кухнята да поддържа топла храната, и за това ни носеха на малки порции, за да не изстива в чиниите.

Вечеря – Катманду, Непал

Тук сме преди да ни донесат ориза, за това чиниите изглеждат толкова празни

И дойде моментът с най-голямата изненада за вечерта. Тъкмо вече се бяхме доста нахранили и се чудехме къде да поберем новата порция ориз, когато някой каза, че имало друг начин за ядене на питките хляб. Вместо да ги късаш с ръце, слагаш питката в чинията. И тогава някой хвърли една питка в чинията на Цвети, изсипа манджите и започна да размачква всичко с хляба, разкъсвайки го. Тогава дойде още някой, да помага и също почна да мачка в чинията на Цвети. Вишал също се включи и така от нищото, както си ядяхме спокойно, изведнъж чинията на Цвети гъмжеше от ръце, които се надпреварваха кой да и омеша яденето. Ръце, които до този момент бяха използвани и облизвани от собствениците им, а Цвети е страшно гнуслива. Толкова много се стъписах, че изобщо не помня чии бяха тези ръце. Само помня как се притесних и за части от секундата анализирах ситуацията и инстинктивно метнах една питка в моята чиния и започнах да се опитвам бързо да повторя упражнението, преди някой да е решил и на мен да помага. Отървах се на косъм. По-късно някой ми каза, че това било висша форма на уважение, а най-висшата форма е домакините да сдъвчат храната на гостите.

Другата смешка беше когато аз се подлютих и ми потече носът.

Незнайно защо нямах носна кърпичка в нито един от джобовете, а на върха на носа ми вече започваше да се оформя една капка. Помолих за салфетка или кърпичка и настана смут и хаос. Хората се извиниха, че те не ползват такива неща и им отне 10 минути докато измислят и намерят какво да ми дадат. Получих бял плат, като от чаршаф, защото беше много голям и сгънат поне 10 пъти. Стана ми адски неудобно, ръцете ми бяха целите изцапани с червено и мазно и сега щях да изцапам това огромно бяло парче плат. Поне спасих положението с течащия нос, че даже успях да си почистя и ръцете, за разлика от Цвети. Накрая дойде и любимият ми момент от вечерта – десерта! Цяла вечер чаках да спрат да носят тези оризи и манджи, че да мога да си хапна десерта. Поисках си допълнително и ми донесоха препълнена купичка и аз бях най-щастливият човек на земята. Храненето завърши с измиване на ръцете над чиниите, с водата от металните чаши. А, забравих, накрая имаше от моя най-любим хималайски чай, сервиран в картонени чаши за кафе.

По време на вечерята говорихме за много неща, но най-вече за техните традиции, обичаи и религията. Разказаха ни как астрологията е неизменна част от живота им и че нищо не правят без консултация с астролог. Било то сватби, пътувания, стартиране на бизнес и т.н. Говорихме и за нашите планове и кой къде иска да ходи и какво да прави. Споменахме, че искаме да видим тигър на сафарито и те казаха, че ще ни стискат палци. Това много ме учуди и попитах, дали вярват в стискането на палци. Отговорът беше, че не, не вярват, но понеже знаят, че ние вярваме и за това така се изразяват. Тогава попитах какво на тях им носи късмет. Но те казаха, че не вярват в такива неща, защото на тях всичко им го дават боговете. Нямат нужда от стискане на палци и почукване на дърво и т.н. Но… все пак било много хубаво ако видиш починал човек… Помислих, че не съм чула правилно и помолих за повторение. Оказа се, че не съм се объркала. Попитах как така, къде се срещат случайно починали хора. Вишал каза, че като се върнем в Катманду последната вечер ще ни заведе да видим. Това било най-свещеното място и задължително трябвало да го посетим.

Стана вече 10 ч. и аз пак започнах да се притеснявам, как да им кажем, че трябва да си ходим. Хем знам, че е късно и за тях, хем не искам да изглежда, че все едно искаме да си ходим. Накрая срам не срам, казах, че е станало късно и се притеснявам за тях и тогава Вишал и брат му скочиха и казаха, че ще ни закарат с мотори до хотела.

Първо естествено си направихме снимки и се сбогувахме със семейството. Благодарихме хиляда пъти за гостоприемството, за уникално вкусната храна и приятната вечер. След това се качихме на моторите и тръгнахме за хотела. Улиците бяха учудващо празни, явно по това време хората вече спят. Все пак спряхме на едно място за последната изненада. След обилно хранене местните ядели нещо, което така и не разбрахме какво е. Купиха го от едно улично магазинче. Беше нещо като зелено листо, в което беше увито нещо сладко, на външен вид приличаше на нашите сърми, но отгоре имаше захарни пръчици. Трябваше да се изяде на една хапка. Имаше едновременно кисел и сладък вкус, както и силен аромат на българска роза. Цвети направи грешката да отхапе и хич не и хареса, каза че това е било най-отвратителното нещо което е яла през живота си. И сега за да не обиди хората, трябваше да изяде и другата половина. На мен лично не ми беше гадно, не знам дали не са били различни.

Вечеря – Катманду, Непал

И така приключи нашата традиционна вечеря. Бяхме страшно доволни и с ужасно миризливи ръце. В хотела нямаше как да се измием, защото водата вече беше станала черна. Добре че имахме бутилирана вода, но не помогна. Пробвахме и с мокри кърпички, и с течен гел за дезинфекция.. не, тази миризма нямаше отмиване. Същото беше и предната вечер след яденето с пръсти. За щастие, миризмата изчезна в някакъв момент на следващия ден.

Ден 4:

За пореден път трябваше да станем в 4 сутринта. Този път защото

автобусът ни за град Саураха в националния парк Читван

тръгваше в 5 сутринта. Все още беше тъмно, но спирката беше на 10 мин пеша от хотела ни. Наближихме мястото, но нямаше никакви рейсове. Видяхме едни хора, които започваха да подреждат сергия с минерална вода, чай и разни други неща. Попитахме ги къде е спирката и те казаха, че е точно тук пред тях.

По едно време се появи един рейс, но на 20 метра от нас и решихме, че не може да е нашия и продължихме да си чакаме. През това време хората успяха да подредят сергията и ни питаха непрекъснато дали не искаме нещо. Ние обаче се бяхме заредили с вода и бисквити и нямахме нужда от нищо. Тогава те ни казаха, че всъщност рейсът ни е отсреща, този дето беше на 20 метра. Осъзнахме, че тези хора нарочно ни бяха излъгали, за да останем при тях и да си купим нещо от сергията след като я заредят. Билетчетата ни бяха с предварително определени места, които бяха доста назад. Така беше винаги с тези така наречени туристически рейсове. Понятието “луксозен” беше равно на рейсовете в България преди 30 години, продънени и мръсни седалки и смрад. За климатик бяха сложили вентилатори през 2 – 3 реда. Но пък ни раздадоха безплатна минерална вода.

Пътуването беше кошмарно

Разстоянието до Саураха е 170 километра, а отне 6 часа. Проблемът е, че пътищата са по една лента в посока и с огромни дупки. Големи участъци изобщо нямат асфалт, черен път и не може да се вдигне висока скорост. По пътя почти няма коли. Всичко са камиони и рейсове. Допълнително на това има големи завои, с огромни пропасти до пътя, често дори има пропадания, видяхме на два пъти паднали в пропастта рейс и кола, не знам дали пътниците бяха оцелели. Разбрахме, че това често се случва. Понякога има и свлачища, което блокира пътя с часове.

Вишал ни разказа как един път е стоял 28 часа блокиран на пътя без вода и храна. Човек би си казал, че поне може да спи през това време, но това е почти невъзможно. През целия път рейсът ни подмяташе толкова силно, че на моменти дори се отлепвахме от седалките си. Поне имахме често почивки, горе-долу на 2 часа рейсовете спират за по 15 – 20 мин. Има и една по-дълга почивка от поне 30 мин. Спирките са винаги на места където има много тоалетни и сергии с хапване, за тези които не ги е страх да ядат от улицата.

Саураха, Непал

Стигнахме в

Саураха

по обяд, рейсът паркира на един пуст паркинг, около който нямаше никакви сгради, освен едно кафене. Градчето е един от входовете за националния парк с име Читван, където има слонове, носорози, тигри, мечки, птици, алигатори и много други. Това е основна туристическа отбивка, където хората ходят на сафари за да видят животни.

В момента в който слязохме от рейса, ни наобиколиха местни да ни предлагат таксита и хотели. Имайки опит от други подобни държави отклонихме всички оферти и седнахме на кафето да помислим какво да правим. Поръчахме си по един чай и отворихме интернет да търсим информация за сафаритата и хотелите. Резервирахме един хотел за 10$, а за сафарито открихме, че може да го направим по най-различни начини. Можеше с джип, можеше пеша, можеше със слон…

Междувременно семейството писа, че най-накрая са стигнали и те с техния рейс. Бяха пътували 21 часа, бяха пукали гума, в рейса им бяха пускали още пътници да спят по пътеката на рейса… Толкова е било неприятно пътуването, че на връщане бяха решили да си хванат самолет.

Решихме да ходим пеша до хотела ни, защото според навигацията той се намираше на километър и половина от нас. Обаче един много настоятелен местен, предлагаше да ни закара той за 10 цента, ако се съгласим да ни покаже неговия хотел първо. Ако не го харесаме, щял да ни закара до този който ние си бяхме резервирали. Решихме да се възползваме от офертата.

Хотелчето беше доста прилично, представляваше няколко бунгала с тераски, шезлонги, много зеленина и дървета и беседки. Цената беше 5$ с включена закуска. Уж имало и топла вода. Не се чудихме много и останахме там. Хвърлихме раниците и излязохме да се разхождаме.

Първото което направихме, беше да си резервираме сафари за следващия ден. Преценихме, че най-добре да вземем пешеходно, за цял ден, за да имаме по-голям шанс да видим животни, понеже джиповете вдигат шум и ги плашат. След това тръгнахме да се разхождаме по улиците. Видяхме на едно място, че дават колелета под наем за 3$ на ден и си взехме по едно. Оказа се много добра идея.

Саураха, Ratnanagar 44200, Непал

Градчето беше много малко, имаше една основна улица с много магазинчета, хотелчета и заведения. В един момент чухме музика и се озовахме на края на една километрично дълга опашка от дефиле с много музика и танци. В града точно в този момент започваше фестивал на храната, който включваше участие на стотици хора, участници в различни групи, които ходейки към фестивала в опашка, демонстрираха традиционни носии и танци. А ние понеже бяхме на колелета, можехме да се придвижим много по-бързо напред в колоната и да видим най-различни такива групи.

Саураха, Непал

Колоната беше дълга няколко километра, а накрая влизаше в нещо като стадион – огромна поляна, оградена от всички страни с един вход. Над поляната се вееха стотици шарени молитвени знаменца, събиращи се всички на едно по средата.

Саураха, Непал

А там бяха строени десетина слона, целите изрисувани с цветни бои.

Саураха, Непал

В единия край на поляната имаше сцена където нещо се случваше, а по всички стени на огражденията имаше всякакви видове непалска храна. Пред всяка сергия си имаше маси и столове. Някои даже имаха и сервитьори.

Саураха, Непал

На поляната кипеше живот, влезлите групи си сформираха кръгчета и всеки си правеше неговия танц, атмосферата беше уникална. Отново нещо истинско и автентично, красиво и интересно.

Успяхме на бързо да хапнем на фестивала – Саураха, Непал

Успяхме на бързо да хапнем на фестивала

Много ни се оставаше да погледаме, но трябваше да се връщаме в хотела, защото имахме подарък –

разходка в близката джунгла

за час и половина. С голямо нежелание тръгнахме на обратно, но с изненада открихме, че слоновете също са си тръгнали. В крайна сметка през цялото време по пътя наред с колите, карахме успоредно и със слоновете, което беше уникално изживяване.

Туристи на слонско сафари – Саураха, Непал

Разходката в джунглата започна с посещение на

военните слонове

Присъствахме и на обучение, на което видяхме как слон изпълнява команди като куче. Останалите слончета бяха оковани във вериги и ми се скъса сърцето да ги гледам как ги хващат с хоботче и се опитваха да ги отскубнат.

Туристи на слонско сафари – Саураха, Непал

Туристи на слонско сафари

След това в джунглата успяхме да видим много сърни, крокодили и алигатори и това беше, нищо кой-знае-какво.

Алигатори и крокодили на брега на реката – Саураха, Непал

Алигатори и крокодили на брега на реката

Прибрахме се и чудейки се какво да ядем за вечеря, се сетихме, че може да отидем да ядем на фестивала. Нали беше

фестивал на храната

От хотела ни видяха, че се приготвяме да излизаме и ни предупредиха много да внимаваме, защото от парка излизат носорози и преди месец даже е имало инцидент. Цвети грам не повярва и беше убедена, че само ни плашат с глупости. На следващия ден разбрахме, че за 20 минути се бяхме разминали с един носорог на нашата улица на 100 м от хотела ни. Добре че не го бяхме видели, че щяхме бая да се уплашим.

Носорог – Саураха, Непал

Носорог, с който се бяхме разминали за малко. Тази снимка я беше направил нашия гид, който щеше да ни развежда из джунглата на следващия ден

На фестивала очаквахме да има много народ и танци, но ние уцелихме само една певица. Избрахме си едно местенце за хапване на ориз с манджички. Типично по български взехме само една порция и двете ядохме от нея. Както казах по-рано тук може да си досипваш колкото искаш и няколко пъти ни питаха дали искаме още. Но ние и това не успяхме да изядем. След това си взехме от друга сергия храна за следващия ден за сафарито. Аз си взех някакви панирани варени яйца и панирани варени картови и пилешко месо.

В Непал нямат пластмасови чинии, вместо тях имат чинии и купички от палмови листа, което беше много хитро, защото не се замърсява природата.

Фестивал – Саураха, Непал

Прибрахме се в хотела и се опитахме да пуснем топлата вода. Тя обаче така и не тръгна. Изкъпахме се със студена. След това Цвети тръгна да пере и явно врътна някакво кранче, защото в този момент потече топлата вода. Оказа се, че нещо не сме знаели как да я пуснем и двете се бяхме прецакали. Другото интересно беше, че си имахме жаба и гекони в банята.

Жаба – Саураха, Непал

Цвети умираше от страх и си пусна мрежата над леглото от страх да не и влезе някое животно да я лази до като спи. Аз обаче не вярвах, че някой ще има такъв интерес и не си пуснах мрежата.

Балдахин – Саураха, Непал

През нощта обаче, към 3, се събудих от някакво страшно тропане. Имах чувството, че е прилеп, който лети безразборно из цялата стая. Шумът приличаше на тропане на копита, но толкова бързо, все едно някой пише скоростно на компютърна клавиатура. Надигнах се, но за съжаление или не, нищо не видях и не успях да разбера какво беше това чудо. Не посмях да събудя Цвети, че да не се панира още повече. На другия ден ни казаха, че това било диво прасе от парка дошло. Само не разбрах как точно се беше качило на покрива и защо тичаше по него.

Ден 5:

Отново ранно ставане.

Сафарито ни започваше в 7 сутринта,

а имахме и закуска. Двамата ни гида ни взеха от хотела. Първо минахме нещо като вход на парка, където ни записаха имената и в колко сме влезли. След това прекосихме една река с лодка от издълбано дърво и най-накрая започнахме нашето пешеходно сафари.

Лодките с които се прекосява реката преди старта на сафарито – Саураха, Непал

Лодките с които се прекосява реката преди старта на сафарито

Бяхме леко притеснени, защото и двете бяхме ходили на сафарита в други страни и знаехме, че никъде няма такова чудо като пешеходно сафари. Винаги са с джипове и никога не разрешават по никакъв повод да слизаш от тях. А тук ние сега щяхме да се мотаме цял ден на крак.

Влязохме в така наречената джунгла и единия гид ни направи инструктаж. Първо обясни за тигрите –

ако видим тигър не трябва да бягаме,

защото той много обича да гледа жертвата си в гръб. Трябвало да стоим мирно и да го гледаме в очите.

Ако ни хване мечка, трябвало да я бием по муцунката,

защото те много мразели да ги пипаш по муцуната.

Ако ни подгони носорог, трябвало да бягаме на зиг-заг,

защото тези животни са много по-бързи от нас, но много по-бавно маневрени и докато сменя посоката, можем да спечелим време.

Ако видим слон… тук човекът замълча

за секунда и после продължи:

“Не искам да виждаме слон. Няма какво да направим.

Той е много по-бърз от нас и не можем да избягаме. Ако се покачим на дърво, той ще го счупи и ще ни убие. Единствено може да си хвърлите раницата, той ще помисли, че това е паднал човек и ще се опита да я убие, а вие през това време може да спечелите малко време”.

Всичко това звучеше доста плашещо и притеснението ни започна да нараства. Накрая стигна своя връх, когато разбрахме, че

гидовете ни нямат оръжие. Нямат дори нож.

Имаха само по една пръчка… И сега ние какво, платили сме си да гледаме животни, обаче ако ги видим, най-вероятно ще умрем… Тези непалци имаха много различна представа за опазването на живота, за която ще дам още примери по-натам.

След инструктажа най-накрая

започнахме разходката

Буквално 5 минути по-късно попаднахме на мечка! Черна мечка, която за огромен късмет спеше, навита на кравайче. Цвети се паникьоса, започнахме да се оглеждаме за удобни за катерене дървета, а за наш ужас гидовете мятаха камъни с цел да размърдат животното. То обаче нямаше желание да се събужда, а ние тръгнахме да се отдалечаваме заднешком и внимавайки да не настъпим някоя клечка и да събудим животното като по филмите.

Спящата мечка! Това черното петно по средата на снимката, до дървото – Саураха, Непал

Спящата мечка! Това черното петно по средата на снимката, до дървото

След още 15 минути излязохме на един черен път, изключително прашен, който беше осеян със следи от тигри, мечки и носорози. И то пресни пресни. Цяла нощ тук бяха щъкали какви ли не животни.

Пресни следи от тигър – Саураха, Непал

Пресни следи от тигър

И пак се притеснихме – щом за първите 20 минути видяхме мечка и толкова много следи от животни, какво ли ни чакаше в следващите 10 часа. Опасенията ни се оказаха напразни. Последва един изключително скучен ден, в който цял ден ходихме, поне опознахме местната растителност, дървета и птици.

Сафари– Саураха, Непал

Е, видяхме няколко пъти маймуни, елени и едно диво прасе, колкото да не се чувстваме съвсем прецакани.

Сафари– Саураха, Непал

Не можехме да избягаме от прахоляка дори в джунглата. Очевидно почвата в този район на света е причината, а не както си мислех първоначално, че е от многото коли и камиони

Пресичане на река, Сафари– Саураха, Непал

Пресичане на река

Ходихме до няколко водоема където обикновено ходят носорозите да пият вода, но този ден ги нямаше никакви. Само огромните следи в калта показваха, че все пак идват наистина от време на време.

Следа от носорог, идвал да пие вода – Саураха, Непал

Следа от носорог, идвал да пие вода

Някъде към края на нашата разходка имахме един по-драматичен момент. Ходехме по една пътека, а около нас нещо като висока трева, около 2 метра висока, когато гидовете дадоха сигнал да спрем и да не вдигаме шум. Казаха, че има нещо в тревата и че най-вероятно е тигър. Отдалечихме се много внимателно и тогава единия хвърли голям камък в тревата! От тревата се чу страшен шум от някакво много голямо животно, което определено се стресна. Аз вече си представях, как на пътя изкача един огромен сърдит тигър и ни напада и започва да ни разкъсва. От тревата обаче изхвърча един огромен паун и излетя на някъде. Хем си отдъхнах, хем се разочаровах, че не беше тигър.

Сафари – Саураха, Непал

Накрая на обиколката все пак успяхме да видим един носорог, който си пасеше. Той също ни видя, но май не беше много заинтересован. И това беше.

Сафари – Саураха, Непал

Върнахме се разочаровани в хотела. Решихме че щом не видяхме големи животни в джунглата, ще търсим

носорога, който излиза тук по улиците

Започнахме да обикаляме заведенията и да питаме дали са виждали един носорог. Всички казваха „О, да, той всеки ден минава от тук в 20:17“. Животното се оказа, че си има и график даже и маршрут. Всички хора имаха снимки на носорога и ни показваха как се разхожда по улицата. Ние обаче за малко го бяхме изпуснали и не успяхме да ги видим. Прибрахме се разочаровани в хотела. Поне снощното животно се завърна да тропа пак на покрива и този път и Цвети успя да го чуе.

Срещахме много интересни къщи, не само тук, а и в другите градове, които посетихме – Саураха, Непал

Срещахме много интересни къщи, не само тук, а и в другите градове, които посетихме

Междувременно през деня бяхме получили съобщение от семейството, че се отказват от трекинга, много тежко им понася и отиват към Покхара на следващия ден. Цвети също щеше да пътува на там за да започне с нейния трекинг, а аз мислех да хвана към родното място на Буда. Обаче след като разбрах, че семейството се отказват да обикалят планините, реших да ходя при тях и заедно да мислим какво друго да правим и аз да не съм сама през тези дни. Затова с Цвети помолихме да ни запазят места в рейса на следващия ден за Покхара. Рейсовете в тази страна винаги тръгват рано сутрин, за да избегнат част от трафика и да стигнат дестинацията по светло.

Очаквайте продължението

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в Катманду:



Booking.com

Други разкази свързани с Непал – на картата:

Непал

Нощувки из цял Непал:



Booking.com

ЕС: Програма за култура 2018

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

Комисията представя  нова програма за култура.

Оказва се, че за младите европейци културните индустрии са значим вход към пазара на труда – и по-специално в България, Латвия, Румъния, Кипър,  Португалия, Естония
и Испания  по-висок дял  са заети в културата, отколкото в икономиката като цяло. Това е споменаването на България в програмата, иначе се говори за синергии, холистичен подход, трансформативен характер на културата и за Западните Балкани.

Digital  и производни  на думата се срещат 25 пъти в текста, но културно наследство – 35 пъти, има и културен туризъм, кино,  справедливи авторски възнаграждения,   не са стигнали обаче до най-българския специалитет  – да приоритизират комбинация {креативни + рекреативни} индустрии и голф.

 

 

PEW: Кои медии са основен източник на новини

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

Изследване на PEW за основния източник на новини в няколко държави от ЕС  (дек.2017)

Вижда се както ролята на обществените медии, заемащи първите места, така и различната фрагментация в различните държави – нарастваща в посока от север към юг.

Достъп до документи – триалози – още една стъпка напред

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

Документите за триалозите често се оказват в ръцете на  привилегировани лобисти само минути, след като се произвеждат. Даването на гражданите на един и същ достъп до тези документи не е просто въпрос на справедливост, необходимо е да се позволи обществен контрол върху целия законодателен процес. Парламентът многократно призовава за проактивно публикуване на документите за триалозите  на уебсайтовете на институциите.

Коментарът на Юлия Реда за новината, че Комисията по правни въпроси (JURI)  препоръча на Европейския парламент да не обжалва решението на Общия съд по делото De Capitani v. European Parliament , с което се дава достъп до документите от триалозите (вж за решението).

 

Из Иран (1): През Турция до Иран

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Започваме едно пътуване из Иран – заедно с Борислав. Както напоследък често се случва в нашите пътеписи – в първата част ще прекосим Турция. Приятно четене:

През Турция до Иран

част първа на

Из Иран

05 – 19.05.2017

Преди да продължите нататък, бих ви препоръчал следното парче за музикален фон:

Dead Man’s Hat – After Midnight

Защо Иран?

Ако ме познавате, или поне сте чели предишни мои писания и имате представа къде вече съм бил, ще знаете, че това е най-логичното продължение за мен. Отдавна исках да усетя Изтока от първо лице, а много преди това исках да видя пустини. Планът ми за Египет миналата година пропадна още след като научих колко трудно и неоправдано скъпо би било достигането и пребиваването в тази държава с мотоциклет. Не визирам само всички неясноти относно фериботите от Турция или Гърция дотам и обратно, а и процедурите, засягащи придобиването на временна шофьорска книжка за мен и регистрационна табела за мотоциклета. И така след разказите на Митко Питона, Димо Калайджиев и Светльо Милчев дойде време да направя и аз своето пътуване натам.

Подготовката започна още в края на миналата година, когато проучих най-напред въпроса с необходимите за това пътуване документи. След това последва изчитането и препрочитането на един куп материали и проучването на какво ли не, направата на стойки за тубите за допълнително гориво и широка пета за степенката на мотора, както и набавянето на един куп резервни чаркалаци.

Планът се заформи като нещо около 11 – 12 хиляди километра, за които бях отредил близо 23 дни. Все пак не исках да се получават твърде големи преходи на ден, ден след ден.

Преди да тръгна най-много се страхувах от асоциализацията, която ми предстоеше, съпроводена от липсата на достъп до интернет. Най-продължителното ми пътуване досега бе това до Грузия, което направих миналата година, и именно защото знаех как се чувствах тогава, след 13 дни на пътя, се притеснявах и сега.

Но ето че след като бях приключил с всички приготовления, доработки по машината и набавянето на необходимите документи дойде време да потеглям!

Но преди това…

Иран – общи данни

Малко енциклопедични данни, които с лека ръка бихте могли да пропуснете.

Това е една от най-старите цивилизации, датираща от преди 4000 г. преди Христа. До 1925 г. държавата се е наричала Персия, а на фарси думата „Иран“ означава „земя на арийците“. След ислямската революция през 1979 г., официалното ѝ име става “Ислямска република Иран”. Текущият флаг е въведен през 1980 г.

Иран, знаме

Зеленото символизира Исляма, бялото – честността и мира, а червеното – смелостта и мъченичеството. В средата на флага стои стилизирана под формата на лале думата “Аллах” и фразата „никой не е достоен за боготворене освен Аллах„. Освен това в зелената и червената ивици е вписана 22 пъти фразата „Аллах акбар“, чието значение всички знаем.

Площта на Иран е 1 648 195 km², което я нарежда на 18-то място в света и второ в Близкия Изток. Населението на държавата е около 75 милиона души, което я прави една от най-гъсто населените в района. Местоположението ѝ я поставя на важен геополитически и икономически кръстопът, което се отразява в нейната история и настояще.

Най-големият град е столицата Техеран, който е индустриален и транспортен център на страната. Втори по големина е Машхад, един от светите градове на шиитите, а трети – Исфахан, който е известен със своите културно-исторически паметници.

Официалният език е Фарси, а най-изповядваната религия (98% от населението) – Ислям. Това е една от седемте държави в света, в които

атеизмът е наказуем със смърт

Същото важи и за хомосексуализма.

Друго

противозаконно тук е притежанието и употребата на алкохол,

интернетът също е филтриран. Хората официално нямат достъп до facebook и twitter, но това не означава, че не ги използват, заобикаляйки ограничението чрез т. нар. VPN services. За щастие държавата си затваря очите за това.

От ранна детска възраст момичетата са длъжни да носят хиджаб, който да прикрива косите им, като наказанието за неспазването е бой, но това невинаги се прилага.

Втората по износ стока в страната след петрола са килимите. При направата им хората нарочно допускат грешка, за да засвидетелстват вярата си, че само Бог е безгрешен.

Иран е и страната в света, в която се правят най-много козметични операции на носа.

И ако мислите, че страната е една огромна пустиня, то само погледнете тоположката ѝ карта:

Иран, карта

Пустините са само две – Кавир и Лут – и заемат едва 112 000 km².

Чисто организационно



За да влезете в Иран с личното си возило ви е

необходима виза и т. н. Carnet de passage

Визата

се издава от посолството на Иран в София и струва 100 лв. Стандартната поръчка отнема около седмица, докато при експресната тя е готова на същия ден. Освен международен паспорт, копие на същия и две снимки, бях неприятно изненадан, че ми поискаха и CV, тъй като казах, че не познавам никого там и съответно никой не ме очаква. По принцип визата е с валидност 3 месеца и ви дава право на престой в страната 20 дни. В случая, предвид спецификата на пътуването ми, се договорихме визата ми да позволява 30-дневен престой. Хората от посолството бяха много разбрани и се договорихме мой приятел да вземе паспорта ми, когато визата е готова, за да си спестя повторната разходка до София.

Карнетът

е документ, чрез който декларирате, че ще изнесете от страната возилото, което внасяте. Може да ви бъде издаден от най-близкия до вас офис на СБА и в моя случай струваше 224 лв. сумарно, тъй като наскоро били повишили цената му. Освен таксата внасяте на място и депозит в размер на 1000 лв. за лек автомобил и 500 за мотоциклет. Един такъв карнет ви дава право на 5 влизания и излизания в държави, за които се изисква. Останах изключително изненадан, че депозитът ми бе възстановен на момента, когато отидох да върна карнета в офиса им с вече приложените два печата на съответните места. http://overlandingassociation.org/carnet-de-passage/

Международна шофьорска книжка не е необходима,

но предвид че изкарването ѝ възлиза на скромните 30 лв., предпочетох да имам една такава в себе си, която да мога лекомислено да оставя на някой орган на реда, ако това се наложи. Изготвя се от СБА и става на момента, а валидността ѝ е една година, като не сте длъжни да я връщате след изтичането ѝ.

Относно финансите

– носех в себе си левове, турски лири и щатски долари, които да обменя за ирански риали (IRR), когато пристигна там. Доколкото знам в Иран работят също така и с евро, но нямаше смисъл да рискувам. Курсът към момента на пътуването ми беше 0.00003125 долара за 1 риал, или при курс на долара 1.806 лева за долар,

10 000 риала се равняваха на 56 стотинки. С тях можех да си купя

  • литър бензин,
  • литър и половина студена минерална вода,
  • кенче безалкохолно,
  • кило пъпеш и т.н.

Освен това местните са въвели една друга парична единица, наречена Томан. По принцип той се равнява на 10 риала, но дефакто по-скоро на 1000 или 10 000. Затова, когато пазарувате, просто искайте да ви напишат цената в риали.

По отношение на навигирането

– използвах Navitel и съответните карти, които намерих за Иран на английски. Не са особено пълни и подробни, но все пак свършиха много добра работа. Остров Кешм напълно липсва, но за него бях експортирал целия заплануван маршрут и това ми бе напълно достатъчно. За Турция по традиция използвах iGo, тъй като винаги бих предпочел него пред Navitel.

Мотоциклетът

е добре познатата Сянка, която вече бях оборудвал с гореспоменатите нови екстри. В багажа си бях приготвил статор на алтернатора, фрикционни дискове за съединителя, реле регулатор, разни лагери и т.н. Общо взето все неща, разнасянето на които буди по-скоро насмешка у повечето нормални хора, но все пак всеки отговаря сам за себе си, а аз бях преценил, че предпочитам да имам всички тези неща в багажа си, независимо колко място заемат и колко тегло добавят. За щастие никое от тях не ми потрябва, в употреба влязоха само няколко свински опашки (че накъде без тях? 🙂 и инструментите за смяна на маслото.

Запечатването на мигове (фотографирането)

по традиция бе поверено на отдавна доказалият се EOS 40D в комбина с най-новата ми играчка, която си набавих специално заради това пътуване – Sigma 10-20 f/4-5.6, любимата ми Sigma 105 f/2.8 и Sigma 17-70 f/2.8-4, която винаги е вършела всичката работа, а този път дори не напусна калъфчето си. Към тях, разбира се, вървят статив, дистанционен спусък и разни фото филтри. За по-любопитните – всички снимки разполагат с EXIF info и геотагове.

Пътуването накратко

Турция и Иран, карта на пътуването, маршрут

Варна – Турция – Иран – Турция – Варна
15 дни, 10 513 km, 516 литра бензин, 560 снимки

Турция и Иран, график и статистика на пътуването, маршрут

* Това са времена по лятното часово време в България (UTC +2), докато локалното в Иран е с час и половина напред (UTC +3½).

И така, да тръгваме!

(Murder by Death – Brother)

https://www.youtube.com/watch?v=zt2Sf2-o94g

Така де, този път отново съм решил да ви пускам за фон по някоя и друга любима песен , която смятам, че е в синхрон с настроенията, които изпитвам сега, спомняйки си тези мигове.

Петък, 05.05.2017, ден нулев.

Варна – Малко Търново

223 km

На следната карта е показан точният маршрут, по който съм минал, на база лога от навигацията. И за да бъде удоволствието още по-пълно, можете да видите и къде са заснети всички кадри. С бутончето горе вдясно можете да я разгледате на цяла страница, а под нея се вижда надморската височина, на която съм бил, във функция на времето. Да живеят модерните технологии!

Пътуване до Иран – график за деня

В края на работния ден настъпи моментът, който очаквах цяла зима. Моментът, в който да потегля към южната ни граница и да се откъсна от всичко и всички за поне 2 – 3 седмици. Толкова очаквах да продължи пътуването ми според първоначалния план, но все пак плановете са, за да се променят.

Този път за разнообразие дори имах компания в лицето на Светльо Милчев, който реши да ме изпрати до

Малко Търново,

откъдето на следващия ден да продължа сам.

Варна – Пътуване до Иран с мотор

За целта се срещнахме на една бензиностанция във Варна, където той без дори да подозира направи последната снимка, на която аз и Сянката сме в що-годе чист вид, след което поехме на юг.

Няма да крия, че бях леко притеснен през първите стотина километра. Не ми е първото по-голямо солово пътуване, така че това не ме тревожеше особено. Мотоциклетът, обаче, никога не е бил толкова тежък, след като натоварих всичко, което смятах за необходимо. В това отношнение ме крепеше единствено мисълта, че щях постепенно да олеквам, утилизирайки провизиите си на първо време и сменяйки маслото след 5 – 6 хил. km.

След като открихме адреса на мястото си за нощувка в това не особено голямо Търново и вкарахме моторите в двора, не ни останаше нищо друго освен да хапнем и да се отдадем на почивка преди следващото утро, чийто изгрев щяхме да посрещаме на колела, пък макар и всеки в различна посока.

Събота

Малко Търново – Истанбул – Нейде си

1129 km

Пътуване до Иран – график за деня

Предишната вечер бях спал не повече от 3 – 4 часа. Причина за това бе не само късното лягане, а и приливът на вълнение, който вече изпитвах. Нямах никакво търпение авантюрата ми да започне, затова малко след 4:30 вече карахме устремено към границата. След като се разделихме със Светльо, минах набързо през двата гранични пункта и продължих право

към Истанбул

Истанбул, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Имах късмет и прекосяването му бе сравнително бързо.

От самото начало на деня предусещах, че дъждът не ще ми се размине.

Истанбул, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Е, интуицията ми не ме подведе. Понаваля ме, но това не можеше да сломи ентусиазма ми и на йота. Така след 15 – 16 часа каране, малко след 8 вечерта, спрях на поредната, 5-та за деня, бензиностанция. След като заредих, попитах човека, който ме обслужи, дали мога да преспя там и след утвърдителния му отговор, вече разпъвах палатката до сградата на бензиностанцията. Оставаше само да хапна и да си направя записките за деня преди да се хоризонтирам окончателно.

От всичко и по много. Това бе за мен първият ден от това пътуване. Много километри, много дъжд, силни пориви на вятъра при температури от 11 до 24°C и няколко спирания от полицаи за проверка на документите, за щастие без последващи актове. Все пак цял ден кретах с 90 – 100 km/h именно за да избегна подобен род неприятности, което е и причината да измина само това разстояние. Въобще – на това вече се казва откриване на мотосезона.

Колкото повече на изток отивах, толкова по-доминиращ ставаше белият цвят на автомобилите. Неприятният страничен ефект от това бе дискомфортът, който изпитвах всек път, когато видех такъв автомобил в огледалата си. Все пак органите на реда използват същия за каляските си.

Неделя

Нейде си – Базарган

701 km

Пътуване до Иран – график за деня

Защо GPS тракът по-горе завършва в Догубаязид, а не в Базарган, ще разберете по-нататък.

Около 7 сутринта ме събуди воят на местния ходжа. Мислех, че е много по-рано, но уви – грешах.

Коюлхисар, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Както се вижда и на снимката, през нощта беше валяло, а сега само ръмеше. Затова по най-бързия начин стегнах багажа, хапвайки, и малко преди 8 продължих по пътя си. Докато довършвах закуската, минаха двама други мото авантюристи в противоположна на моята посока, но за съжаление не ме видяха. Допълнителен стимул да се позабързам със събирането на бивака, освен ефирният дъждец, бяха и ниските температури. Намирах се на 600 м.н.в. и гледайки сега какви изкачвания са ме очаквали, можех само да се радвам, че предишната вечер съм приключил с карането точно тук.

Преди да сложа ръкавиците си и да потегля, си пуснах едно любимо парче от саундтрака на Sons Of Anarchy, което бе в пълен унисон с настроението ми в това мрачно утро:

http://www.imdb.com/title/tt1124373/

(The White Buffalo – House of the Rising Sun)

He’s got one hand on the throttle...

Следващото ми спиране бе, когато видях тези планини, напластени като шарена сол в бурканче, сещате се, като онези, които продават по курортите.

Ерзурум, Турция – Пътуване до Иран с мотор

А дъждът ту спираше, ту се засилваше…

Но пък беше красиво.

Ерзурум, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Случайно попаднах на тази крепост в

Пасинлер,

малко след Ерзурум

Пасинлер – Ерзурум, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Изкачването ми продължаваше и на 1300 м.н.в. нещата изглеждаха така:

Догубаязид, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Вече поне виждах доста по-ясно накъде съм се запътил.

Догубаязид, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Следващата ми спирка бе в

Догубаязид,

където исках да заредя последно с турски бензин.

И тук touchscreen-ът на пътеводната ми светлина с китайски произход умря. Все пак този телефон втори ден поред беше изложен на дъжда като мен. Грешката бе моя, не си давах сметка, че сухият дисплей не означава, че от задната страна не се е мокрел.

Отворих го, подсуших го колкото можах, използвайки за целта дори „свежия“ полъх на отработили газове от ауспусите на Сянката… Но уви, дори след няколко рестарта, не тръгна. Така или иначе вече бях достатъчно близо до

границата,

така че продължих нататък, умувайки как да процедирам оттук насетне.

На първия пункт ми погледнаха набързо паспорта и ме отпратиха нататък.

След сравнително бързото оформяне на документите от турска страна, застанах пред това гише, на което пожелаха да погледнат карнета ми.

Граница Турция-Иран – Пътуване до Иран с мотор

Човекът го прегледа и каза, че всичко е наред и мога да продължа. Не очаквах да се съгласи, но за мое най-голямо учудване той нямаше нищо против да направя горната снимка.

Паркирах се пред металните врати на самата граница с Иран.

И…

Отвисях.

Върнах се отново до гишето и попитах служителя:

– And now I just wait?
– Yes 🙂

Добре, бях подготвен психически за безцелното губене на време тук.

Минаха някакви войничета от другата страна, попитах ги със знаци дали може да мина, те си казаха нещо помежду си и продължиха по пътя си.

Малко след това зад мен се нареди автомобил с иранска регистраця, шофиран от жена.

Gürbulak, 04950 Gürbulak Köyü/Doğubayazıt/Ağrı, Турция

Да не повярвате, няколко минути по-късно вратата потрепна свенливо и се плъзна встрани, свирейки като ямболски влак на завой. О, чудо.

Паркирах пред входа на зданието и

циркът започна

Щом чу двигателя, отвътре с бодра крачка мигом при мен се стрелна неуниформен човек, който поиска документите ми. На руски, след като разбрахме, че това е общият ни език. Казах му, че нямам нужда от услугите му, взех документите и останалите си ценности с мен и влязох в сградата. През това време той вече ме разпитваше защо не искам да работя с него.

Вътре, в дъното на голямата зала, покрай една маса стояха 6 – 7 човека на раздумка. Униформени.

Въпреки изразеното от мен нежелание да работя с горния типаж, той все пак ми подсказа на кого от тях да подам карнета си.

Подадох го плахо, чудейки се дали въобще ще бъде взет. Дотук добре, но след като униформеният удари един подпис, го подаде директно на моя любимец. В този момент вече се предадох – нямах никакво желание да влизам в излишни спорове и кавги с униформените, най-малкото защото не ми се отвисяваше с часове на тази граница. Да не говорим, че вече се свечеряваше и скоро трябваше да съм си намерил място за нощувка.

И така, „моят човек“ взе карнета и заедно се отправихме към друго гише. После още едно и още едно, последва сверка на номера на рамата, още някакъв печат и всичко беше „готово“. Тогава той ме попита:

– Все сделано. Сколько тьй мне дадеш?

– Сколько хочеш?
– 5 долара.

В началото нямах никакво намерение да плащам на когото и да било за каквото и да било, предвид че вече съм си платил за всички необходими документи още преди да тръгна, но вече бях толкова близо, че не исках да си развалям излишно настроението заради подобна дребна сума.

– Я могу тебя даю 10 лири.

– Ну, ето 3 долара, не делай так, друг. – отрони той с поглед като на молец пред празен гардероб.

Разбрахме се за 15 лири, а той, прибирайки ги внимателно в джоба си, ме запита:

– А твой паспорт подпечатан?

– Ну, тьй сказал все сделано!?

– Да, но если у тебя нет печат в паспорте, у тебя проблем будет когда полицаи проверит. Давай паспорт оправим 😉

Оправянето му отне още 20 минути, предимно в чакане на конкретния служител да се появи. Не искам да си мисля за проблемите, които действително щях да имам, ако не бяхме свършили и това. Редом с подпечатания си паспорт получих и листовка с текст на фарси, която трябваше да представя на военния пост малко по-надолу по пътя.

Чудех се дали да не преспя някъде тук, на самата граница. От една страна много скоро трябваше да се устроя някъде, от друга – цял ден ме бе валял дъжд, дрехите ми не бяха напълно сухи, а на всичкото отгоре и небето не бе особено чисто. Попитах новия си „приятел“ дали това е възможно, а той ми даде напълно утвърдителен отговор. Попита и граничарите, а те ми показаха къде точно мога да разпъна палатката. Там обаче не ми изнасяше, тъй като нямаше как моторът да е до палатката, така че реших да продължа нататък.

Спуснах се надолу по пътя, в дъното на който ме очакваше

поредната метална врата

В кабинката пред нея погледнаха документите ми, взеха листовката и казаха, че трябва да ида в отсрещната сграда, за да сключа някаква застраховка. Но преди това да изчакам малко. Минута по-късно от вътре излезе друг униформен, който ми каза да продължавам.

– But??? What about the insurance!?
– It’s too expensive, go, go… 😉

Останах като треснат с мокър парцал, а идиотската усмивка не можех да сваля от лицето си. Що за логика!? Как бих обяснил на някой полицай, който примерно ми я e поискал, как са ми казали, че е много скъпа и да не съм се бил занимавал!? Както и да е, така и направих! Акъл – море, все пак. Океан!

Отвориха металната врата

и продължих напред към

един изцяло нов и различен за мен свят

Такъв, в който всички надписи са на фарси и много рядко някой говори език, разбираем от мен. С един куп норми и порядки, които е силно препоръчително да спазвам, колкото и чужди да са за мен.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Т.к.Турция не позволява да се ползва booking.com, а самият booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите,Сейшелите или на Мавриций:)



Booking.com



Booking.com



Booking.com

Из Мароко с велосипед (7): Ризани и Ерфуд

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия, продължихме към Мерзуга, а днес през Ризани ще стигнат до Ерфуд.

Приятно четене:

Ризани и Ерфуд

и Музеят на фосилите

част шеста на

Из Мароко с велосипед

Мерзуга е място, което не ти позволява да припираш,

всичко тече бавно..Събрал съм багажа, но си пия спокойно кафето. Потеглям чак към десет.

Сахара: Мерзуга – Из Мароко с велосипед

Имам два варианта пред себе си

– да се върна чак до Ерашидия и оттам да си хвана главният път за Оурзазат /в Мароко второстепенни пътища почти няма, почти през цялото време карах по главните.

Другият

– да се върна до Ерфуд и оттам да хвана втростопенен път, който виждам на картата. Разбира се, вторият вариант печели без обсъждане.

Пътят към Ризани

отново се точи тегаво. Значи на идване причината не е била умората. Просто наоколо няма нищо на което да се спре погледа, а асфалта е похабен и скорост се поддържа трудно. Въпреки че съм починал едва успявам да се движа с петнайсетина километра в час. Ризани се намира на 35 км, но съм решил да не спирам за почивка там, а да се понасиля и да се добера поне до Музея на фосилите, чиято табела видях преди 2 дни.
Усещам, че плътно до мен се движи някаква кола, завъртам глава и..изненадааа… германците, които снимах преди два дена са изравнили кемпера с мен, за да ми направят една снимка движение. При това на почти същото място, където се снимахме. Спират да разменим впечатления и те се разделяме всеки по своя път.

Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Скуката отново ме обзема, но с малко по малко приближавам към градчето.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Всъщност това е някаква малка махаличка преди самото Ризани, ама ѝ се радвам като дете. Най-сетне някаква визуална промяна. Направо не ми се мисли как са пътували някога камилските кервани с дни, без да видят нищо друго освен голата пустиня. Как няма да са едни от най- големите философи на времето си…

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Между другото

представите ни за оазисите са доста детски и наивни

В по-голямата си част се виждат само групи от прашни палми и напукана, камениста почва. Зеленина /освен палмите/ практически няма.

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Пътят от Ризани към Ерфуд

не е много по-добър като състояние на асфалта, но е заграден от градини и е приятно да се кара. Въпреки това стигам до

Музея на фосилите

с облекчение, защото вече съм се поизморил.

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Като истински и подозрителен българин не вярвах, че това малко парче ще да тежи 90 кила. Е не знам дали са 90, ама тежеше и то много, да знаете…

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Входът наистина беше безплатен, с влизането към мен се приближи мароканец. поднесе ми чашка чай и попита говоря ли френски, след което се оттегли.

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Музеят всъщност са няколко витрини наредени така, че се да минеш през всички преди да влезеш в магазинчето. Преди да мина и половината се появи едно момиче, което учтиво ми предложи /на английски/ да се върнем в началото и така ще може да ми обясни за експонатите.

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Аз пък учтиво ѝ благодарих и още по-учтиво ѝ отказах. Просто ме няма да запомням разните му там факти, дати и дреболии съпътстващи всеки елемент от експозицията.

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Вярно че този „музей“ си е типичен туристически капан, но на мен ми хареса. Беше ми приятно да разглеждам експонатите, още повече ми хареса, че хората са си направили труда да направят нещо различно с което да спечелят интереса на туристите към магазина. В повечето случаи тези магазини са просто една полусъборена барака с нахвърляни на 2 дъски отпред камънаци, покрити с прах от вятъра и преминаващите коли.

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Още повече ми хареса факта, че можеш да разглеждаш стоката без някой да ти виси постоянно на главата, да ти бута нещо и да те убеждава, че ще ти го даде супер евтино. А и в интерес на истината тук имаше доста красиви неща, стига пари да имаш /както навсякъде/

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Въпреки че не можех да си позволя излишни разходи реших да си купя един камък с връзка за врата. Струваше около 3 евро и силно подозирам, че из Малага мога да намеря нещо подобно за тази цена, ама пък няма да е докарано от Сахара. Дето се вика – само спомена си струва повече. Пък и исках да купя нещо, хората наистина бяха вложили старание за всичко това, нещо рядко срещано в Мароко.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Отпочинал яхвам колелото и малко по-късно съм в

Ерфуд

откъдето поемам по второкласният път, намерен на картата. Не могат да не ми направят впечатление тукашните крайпътни лампи- всяка със собствен соларен панел. И това в „изостанало“ Мароко, мда.

Не помня колко километра по-късно стигнах до

някакво градче – Jorf,

много, ама много мръсно място. Там за пръв път видях жените нинджи. Противно на широко разпространеното мнение

Мароко е доста либерална страна

Момичетата и жените масово не крият лицата си /само косата/ и досега не бях видял нито една нинджа. А тук видях дори жени, които така придържаха бурките, че им се виждаше само едното око.

Бях поуморен и реших да пия един чай. Лепва се някакъв местен, Хасан. Оказва се, че говори испански и ми предлага спане за 30 дирхама. На нам си колко километра по-нататък живеел баща му, в берберска палатка, край някакви кладенци. Той тази вечер нямало да е там би в града да си види децата, но баща му щял да ме приеме и нагости. Съгласявам се без да му мисля и той ми рисува карта и обяснява как да го намеря, за да не се объркам. Трябва да мина следващото село, на 7 км по- нататък и още 4 километра до палатката на баща му. Пия чая и потеглям.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

По пътя мяркам тази руина и спирам да я разгледам. Вътре има една много дълбока дупка. В последствие схващам че е било кладенец, но за момента не ми е много ясно, макар да го подозирам, заради този капак отпред.

Стигам до селото и ми остават 4 км до нощувката, но задухва много сериозен вятър и едва успявам да пресека селото. Движа се толкова бавно, че

тълпи деца хвърчат около мен

и ми подвикват нещо. Не разбирам какво точно, но не са дружелюбни. Е, поне половината викат стандартното- един дирхам моля. Някои явно псуват, но не обръщам внимание, в момента съм зает да се боря с вятъра. Загубена битка, както разбирам, когато стигам края на селото…

Пясъчна буря – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

…надига се пясъчна буря

и просто няма начин да мина оставащите ми 4 км. Пясъка ми се навира из очите и успява да ми изкара дясната леща, добре че в багажа си нося резервни.

В началото на селото видях табела за хотел, подозирам че ще е от скъпите, затова питам местен дали няма друг. Ами няма, ще трябва в този да ида. Лепват ми се две хлапета да ми покажели. Какво да ми показвате пичове, виждам и сам табелите…ама не ме разбират и продължават техните колела край мен…

Стигаме хотела, забутан малко извън селото, без проблеми, измежду къщите вятъра и пясъка не е усещат много. Красив е, със сигурност не е от евтините, заобиколен с градини и високи огради. Звъня на звънеца, но никой не отговаря. След няколко опита решавам да прескоча оградата и да потърся който и да е. Намирам Хасан, извинява се, че работел в градината, слушайки музика и затова не ме е чул. Идва да отвори портата, за да си прибера колелото.

Хотел в Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Хотел в Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Хотелът е страхотен, няма спор. Построен е от някаква французойка, в момента била в Казабланка по работа. От цената ми се завива свят – 300 дирхама, почти 30 евро. много бре, Хасане… А той ми вика, че през сезона стаите вървяли по 1 300… Нямам голям избор, затова плащам. Недостатък е, че хотела няма интернет, а и тока не е съвсем наред – намирам малък маслен радиатор в стаята и решавам да го включа, че ми е студено нещо, а то лампите веднага почнаха да мъждукат, вместо да светят… смях..

Ядосвам се, изчезнало ми е знамето на ремаркето. Сещам се, че по едно време усетих някакво дърпане назад, когато децата търчаха около мен, но бях решил че е от блъскането на вятъра, а то те са ми го откраднали. Обмислих и варианта да го е отнесъл вятъра, но няма как да е просто. В крайна сметка си вадя котлона за да си приготвя вечера и повдигам рамене- нищо не мога да направя, колкото и да се нервирам.

На сутринта, въпреки че още ме „боли“ заради високата цена, се чувствам добре. Събирам багажа и слизам долу, а Хасан ми е приготвил чай. Пия го и натоварвам колелото, като не пропускам да питам какво му дължа за чая /вечерта също ми беше приготвил и седя за компания до мен докато си пишех в тетрадката, въпреки че не го бях молил/, а той ми вика че нищо. Доволно.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Потеглям без да се бавя повече. Трябва да е около 9 часа, но по улиците не се вижда жива душа. И още по-добре, защото още съм малко ядосан за липсващото знаме.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Край пътя терена целият е като че в огромни къртичини, макар за момента да ги оприличавам на вулканични кратери. Нямам и идея какво са, а и не ми се приближава към тях.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Има няма половин час по-късно минавай край някакви палатки. Възрастен мъж ме вижда и започва да ме вика и да търчи към мен. Спирам да видя какво е станало, а то се оказва бащата на Хасан. Не, не на този от хотела, а на онзи, който предната вечер ми предлага да спя при баща му за 30 дирхама.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Кани ме да пия чай и успява да ми обясни, че Хасан щял да дойде всеки момент. Наистина, няма и половин час по-късно пристига. Извинявам му се, чувствам се неудобно, че съм карал баща му да ме чака. Той пък е облекчен, предупредил баща си да гледа за мен, а той като съм се забавил тръгнал да ме търси. Притеснили са се заради бурята да не е станало нещо с мен.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Мястото се нарича „Bivouac les Touareg Chez Bachir“,

a Хасан и баща му са много приятни хора. Предлагат ми да ми покажат водните кладенци, с които е известен този край.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Оказва се, че това са кратерите, край които карам цял ден.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Кладенците не са това, което ние сме свикнали да наричаме кладенец.

Това са си цял лабиринт от подземни галерии през които някога е текло вода и се е захранвал оазиса на намсиколко километра от тук. Каза че и в големите летни жеги много хора прекарвали дните си тук долу, защото било по-хладно. Но вода няма от около 50 години. Според бащата на Хасан причината е в постепенното разделение между араби, бербери и туареги е основната причина, навремето са работели задно и са докарвали водата до повърхността. Е, предполагам наличието на съвременната напоителна техника, тръби и прочие, също имат пръст..

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Става време да се сбогувам с баща и син и да продължа. Въртя педалите по, сякаш, безкраен път с постоянен насрещен вятър. Няма и час, а вече съм уморен.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

След 15 – 20 км

стигам до някакъв оазис

Разбира се има и малко градче, но по неизвестни причини ми е неприятно. Има нещо в него, което ме отблъсква, затова просто преминавам през него, на километър след края му виждам крайпътно заведение с wifi и спирам да пия кафе. Влизма в couchsuring, надявам се да си осигуря безплатно спане, когато стигна в Оурзазат.

Час по-късно отново съм на педалите. Тъкмо потеглям и пред мен спира мотор. Хуан, на път за Tinejdad. Пуши по цигара докато си говорим и е уговаряме да пием по чай довечера, ако стига до там.

Продължавам напред и пресичам малко село. Явно има училище и учениците се прибират. Две момчета с колела се залепят да карат покрай мен. Опитват се да си говорим, но знаят само 3 – 4 думи на английски. Единият ме кани на чай в тях, но отказвам. Някак си неудобно ми е, дори не можем да говорим, ще се чувствам неловко.

Продължават да карат край мен, пресичаме друго село, а на изхода друга група ученици. Молят ме да спра за да си поговорим.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Питат ме за вода и без да се замисля вадя бутилката и подавам. Добре, че си нося три бутилки, защото народа наистина е жаден.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Английски говори само Кати /момичето колелото на горните две снимки/ и превежда на всички. Любопитни са и очаровани, че някой може да предприеме такова пътуване.

Кати ме кани на чай у тях. Приемам. Кара край мен и си говорим. Щастлива е, защото учи английски, а освен с учителя, няма с кого да си говори. Оттук минават много каравани /малко преди това ме задмина редица от 11 каравани/, но туристите просто не спират в такива малки, с нищо забележими, селца.

Питам я два пъти дали няма да е проблем /не забравям, че сме в мюсюлманска страна все пак/, но тя ме успокоява. Баща и го нямал в момента, а ако бил тук щял да бъде щастлив да ме приеме за гост.

Представя ме на двете си сестри и жената на брат и, които живеят в момента в къщата. Каза ми, че са 7 сестри и 7 братя, но са пръснати из страната. Баща и бил в момента на гости на брат и в Рабат.

Сядаме около ниска масичка да пием чай. Тя превежда на сестрите си и разговора върви леко и приятно. Предлагат ми да остана да спя у тях, а аз нямам нищо против, въпреки че съм минал има няма 50тина километра.

Питам я защо се крие на снимките, тя казва, че не е харесва, била с прекалено тъмна кожа и прекалено слаба, искала да е по широка в ханша… а в Европа жените биха убили за нейната фигура…. Разглеждат снимките и се радват, бедно семейство са и рядко са пътували. В действителност познавам по- голяма част от Мароко, отколкото те са виждали някога.

Пита ме как си готвя, а аз и показвам газовото котлонче. Изумени са от кафеварката, никога не са виждали такава и ме молят да направя показно как се ползва. Изумени са как така водата, уж сложена долу, се оказва горе. Опитах се да обясня, но май не ме разбраха.

На вечеря ядем всички заедно. Приготвили са таджин и всички ядем от една чиния, донесли са ми малка лъжичка, ако искам да ям с нея. Но както се казва- в Рим, като римляните, така че храбро чупя хляб и потапям пръсти.

Прибира се от работа и брат и и веднага сяда на трапезата. Весел е, а като ме вижда се усмихва още по- широко. Започва да ме разпитва за какво ли не и постоянно се смее. Изобщо в къщата е много весело, смеха е нещо съвсем естествено.

Няколко часа по- късно ми постилат на ниските възглавници и заспивам като цар. В процеса на разговора съм поканен и решил да остана още една нощ в селцето Игли, което едва успявам да намеря на картата.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

В района на Ерфуд има много възможности за изгодни нощувки:



Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Мароко има още места за посещение – направете своята резервация:


Booking.com