Author Archives: Пътуване до...

Oбетована земя: Назарет по време на Шабат

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес Цветан ще ни води до Назарет по време на Шабат – не, не Вокално-инструменталния състав Назарет, а градчето, което има претенциите да е роден дом на Исус. Приятно четене:

Oбетована земя: Назарет по време на Шабат

 или

Варна – Назарет за 100 лева

Дева Мария получава от Архангел Гавраил благата вест в Назарет, че ще зачене непорочно от Светия Дух и ще роди Спасителя ни Христос.                                                                                                                                                                       

Oбетована земя: Назарет по време на Шабат
Не съм забравил „Благовещението“ на Еl Greco.

Тръгваме на това поклонническо пътуване до Светата Земя във времето и пространството, по стъпките на старите хаджии от Назарет до Божи гроб.

По-нататък в пътеписа е използван езика на Вазов с превод на English. Крачка по крачка, да вървим! Step by step, let‘s go!

НАЗАРЕТ е целта за първия ни ден от хаджилъка. Купуваме си промоционални /30 евро!/ самолетни билети Варна – Тел Авив за петък, 19 април 2019, защото билетите за петък сутрин са двойно по скъпи. Защо ли? Букваме за двама 2 нощувки по 150 шекела в хостел Daher в Назарет/Цветница/, Тиберия – 1, Хайфа – 1, Витлеем – 3, Витлеем/Ерусалим – 1/Разпети петък/, Ерусалим/Велика Събота и Великден/ – 2.

 Тъпча в дисагите/стандартното куфарче за Wizz air/ с гащи, тениски, капа/hut/, слънчеви очила, лекарствата, солети и вафли, бурканче лютеница, розови мускалчета и пътеводителя „Новия Завет“ и застраховка за 11 дена.

Но дяволът не спи и ми изпрати изкусително предложение за командировка в Германия! Пази Боже!

Обетована земя: От летището до Тел Авив

Oбетована земя: Назарет по време на Шабат
Kaцаме на летище /Бен Гурион/ в 14:30 петък.

 Shabbat Shalom Israel!

Тогава Израел изпада в покой. В петък започва празника SHABBAT/ ШАБАТ/, та чак до събота 21 , когато спират всички самолети, влакове и автобуси. Евреите не ходят на работа, време е за почивка. Ето защо била тази промоция за петък следобед.

През фейс контрола на МOSSAD минаваме бързо, явно не вписваме в профила за терористи – пенсионери. Но интервюто с двама наши младежи нещо се затяга!

За израелската армия не важи SHABBAT.

Oбетована земя: Назарет по време на Шабат
Няма печат в паспорта! Няма да бачкам!

Получавам безплатно картонче/visa/ за 3 месеца престой без право за работа. Ако изгубиш картончето ще изпуснеш и самолета!

14:53 – добре, че бях си сменил стария паспорт с визите за Сирия и Иран 😉

Митнически контрол няма!

Няма кой да рови из багажа, защото е забранено през SHABBAT! По дяволите, защо забравих бъклицата със сливова! Великденски пости!

Oбетована земя: Назарет по време на Шабат
Уви, зад зелената линия никой не ни чака
Oбетована земя: Назарет по време на Шабат

                                                                                                                                                                    

От щанда на „WELCOME TO ISRAEL“ грабваме безплатна туристическа карта на Светия град Ерусалим. Не се минаваме да обменим валута по еврейския курс /лев за шекел/и още

питаме за карта на Назарет и транспорт. Няма! SHABBAT!

 PRIVAT TAXI!

15:15 – Последният автобус за Назарет тръгва от централната автогара в Тел Авив в 16 според разписанието на EGEED /има го на руски и английски/. А времето лети, лети! От диспечера на такситата получаваме номерче за максимум 120 шекела до автогарата в Тел Авив. Пристъпвам от крак на крак нервно. Жената гаси цигарата, защото таксито идва най после. Слава Богу!

Oбетована земя: Назарет по време на Шабат

Спасителят се казва Толик от Узбекистан, който грабва куфарчето ми от ръцете ми и го пъха в багажника. Екстра 2 шекела для чемодан! Деньги дорогой будут, если успеем для автобус на Назарет! Понял! Yess! Нас не догонят!

И забръмчаваме вече по образцовата 25 км автострада за Тел Авив. Топъл вятър нахлува през отворените прозорци и брули муцуните/faces/ ни. Климатикът е изключен. Но няма проблем – само да стигнем навреме. След 15 минути спираме пред автогарата. Слизаме от колата и си прибирам дисагите на Бай Ганьо /briefcase/. Разсеяно бъркам из джобовете си.

Деньги забил в машине! Отдай пожалоста! Толик ясно ме разбра и газ и ни пуха ни пера/дим да го няма/. Това разбира се e стар еврейски номер/виц/. Спасибо, Анатолий!

Благодарих стискайки зъби, но платих тази шеметна цена за копърка/taxi/ 122 шекела вместо 6 шекела за автобусен билет! Бре бре, голям келепир/profit/ пада за мюсюлмани и файда/profit/ за християни. SHABBAT! Добре, че бях обменил по българския курс / за 1 лев за 2 шекела/ във Варна.

Oбетована земя: Назарет по време на Шабат
Автогарата в Тел Авив

Автогарата TEL AVIV CBS е величествена,

но скапана. Вече е остаряла благородно и опустяла частично, защото много офиси и помещения като, театъра са празни. Построена в 1993 , тя е втора по големина след тази в Делхи и днес се пада извън новия градски център. Тя е свърталище на бездомници и свободна артистична сцена, както и подслон за нещастните туристи, изпуснали своя автобус заради Shabbat. Според Wiki travel автобусът 826 за Назарет тръгва от 6-ия етаж вляво от централния вход.

150 км за 54 шекела за 2 часа са ОК! На чекпойта ме пресреша израелско девойче.

Войничето от Israeli Defence Forces

се разкрещява нещо на идиш, когато минавам през сканиращата рамка. Нищо не разбирам, де да беше на руски или английски! Уви, Генералният щаб е издал заповед в армията да се говори само на идиш! Въпреки, че половината армия говори руски, защото са деца на бивши граждани на СССР. Нежното създание вижда пред себе си огромен 130 кг балкански субект, който минава като товарен влак покрай малка гара. С бойния вик „НАЗАРЕТ!“ вместо „УРА!“ аз се мятам в левия ескалатор и се понасям нагоре към заветния 6ти етаж. Слава Богу, че не чувам прещракването на нейния автомат. Вярната ми жена е плътно зад гърба ми.

БЛАГОДАРЯ на дежурния офицер от МОSSАD пред охранителните камери, който светкавично прецени, че двамата не представляваме опасност и е заби отбой в слушалките на госпожицата.

Oбетована земя: Назарет по време на Шабат
Израелската армия

Под зоркия поглед на дежурния се чувствам SAVE / в безопасност/. Според табелите SHELTER част от подземията на автогарата са служат като убежище от ракетите на терористите на Хамас.

Новобранките в Израелската армия запитали своя командир:

  • Дали можем да простим на терористите?

Началникът отговорил така:

  • Бог ще им прости! Ние имаме задачата как да организираме тяхната среща!                 

Как да не се влюбиш в тези воини на Давид!

Oбетована земя: Назарет по време на Шабат
Уви, горките нямат парадни униформи 😉

Ох, дори сме подранили, защото купих билети за 15:40 от шофьора. Лесно се разбираме с този православен арабин от Назарет на английски. Споко, имаме още време да изпуснем водите във WC и се заредим пластмасовите шишета с прясна вода .

Oбетована земя: От Тел Авив до Назарет

 

Oбетована земя: Назарет по време на Шабат
Зелените автобуси на EGEED летят по крайморска магистрала

Зелените автобуси на EGEED летят по крайморска магистрала. Столичните атеисти, християни и мюсюлмани използват тези автобуси през уикенда Shabbat за да достигнат до плажа. Спираме за ½ час в задръстването. След натрупания адреналин при влизането в Израел аз вече релаксирам и съм забравил да снимам, затова снимките са от интернета. Седя си на първата седалка, зяпам напред и си хрупам солети и се кефя/enjoy/ на пейзажа, защото съм уверен, че рано късно ще се доберем до заветния

Назарет

с Божия помощ.

Oбетована земя: Назарет по време на Шабат

Спираме в Nazareth Illit

Питам дали трябва да сляза тук за хостела Дахер. Не, това е модерният град – Горен Назарет, а трябва да слезете в стария град – Долен Назарет . Никой не слиза или качва на спирката. Назарет Иллит изглежда мъртъв, жива душа не се мярка. Shabbat! Нашият шофьор ни светва, че тук населението е 80% са евреи, а останалите 20% са араби.

За разлика от Назарет, /най-големият арабски град в Израел с 80 000 жители и център на област Галилея/, където съотношението е обратно. Днес този град е изтрит от картата на Израел, но града не е изчезнал, а градът е преименуван на Nof HaGalil /Изглед към Галилея/, за да се избегне тази конфузия с Горен и Долен Назарет.

Oбетована земя: Назарет по време на Шабат
Назарет, градът на Исус се вижда отсреща на другия хълм

Слава Богу, Назарет е арабски и християнски град и тук градския транспорт работи дори в петък след 18:00 – идеалното място е да избегнеш Shabbat!

Слизаме на спирка извън града. Докато чакаме на завет местния автобус 10 за центъра, отминава и последният междуградски автобус от Тел Авив за Назарет. Имаме само ½ час закъснение! Ето го, Кладенецът на Богородица е под стария кипарис. А вляво след завоя нагоре по улицата на 400 м се намира старият османски Конак Дахер.

Booking.com

Две арабки ни упътват за хостела с помощта на Google.

Чукаме на клепалото на портата

на фамилната къща за гости Daher Guesthouse Nazareth. След малко се чува звучното шляпане на чехли, старата дървена порта се отваря със скърцане и се появява сънената физиономия на Сами. Той ни повежда нагоре по тясното стълбище, качваме три етажа като минаваме покрай портрета на стената от който ни гледа пра-пра-прадядото Дахер паша.

Oбетована земя: Назарет по време на Шабат
Панорамата от миндерлъка/sofa/ към Катедралата на Благовещението
Oбетована земя: Назарет по време на Шабат
Разкошна гледка от терасата на покрива!

Отличен избор е този конак Дахер,

Booking.com

но за мое съжаление се оказа запълнен, въпреки потвърдената резервация. След като отказах офертата на Сами за 200 долара за транспорт с кола от летището до Назарет и когато ударил часа 4 Сами решил, че ние няма да пристигнем и настанил една влюбена двойка в стаята ни. Вай – вай! Извинява ни се, че ни е подценил, че ще справим с Shabbat и като компенсация ни черпи с турско кайве и ни предлага изгодно подобна одая /room/ в близкия хостел Витраж. 2 дена по 100 шекела са 200, вместо 300 така ще имаме 100, с които ще компенсираме шеметното такси.

OK! Имаме сделка Самуил!

И така провлачваме куфарчето до

хостела в съседния сокак/street/

до Къщата за гости Vitrage Guesthouse.

Booking.com

За еврейските семейства с децата Витраж може да е препоръчван от Тората рай. Tук за цялата фамилия ще си прекара весело и всичко им бъде сервирано и отсервирано на богатата отрупана маса за закуска all inclusive.

Но този кич с джуджета, патки и шадрарванчета /fountains/ ми идва малко бъктън/more/. Но на харизан ат /gifted horse/ не се броят зъбите.

Но когато Йоси поиска да ни настани в една килия/room/ без прозорец и обща баня и кенеф/wc/.

Аман бре, Йосифе! Ние не искаме да доплащаме твърдо! Самият Самуил Дахер обеща да доплати! Моята жена е инат и си тръгваме и ще напишем горчив отзив! Аман – заман, йок, бре ефенди!/For Good sake, no Sir! /

Йосиф кандисва/agreed и ни настанява в свободна стая с баня след кандърмата/convincion/. Слава Богу, че тази история приключи щастливо за всички.

Oбетована земя: Назарет по време на Шабат
Ресторант

Огладнели сме вече и отиваме да вечеряме за сефте/first time/ в обетованата земя фалафел с хумус, туршия и фанта.

40 шекела, шукран!

Протяжният вой на мюезина /priеst/

се понесе над ленивия Назарет. Домакинката в черно срита мъжа си да направи място за метани/elbows/.

Украинката ни пожела: До свиданя и всего хорошо! Боже, благодарни сме, че успешно завърши първия ни ден от хаджилъка изпълнен с адреналин, въпреки еврейския Shabbat.

Християните и мюсюлманите не обичат много много евреите, но пък най много ги мразят комунистите! Защо?

Aми защото тази ГАД ЛЕНИН заменя Shabbat със CЪБОТНИК, при който се работи и то безплатно! Веднага се сещам за една друга ГАД ЗЕЕВИ, израелки измамник, който фалира „БАЛКАН”. Амин!

 Боже пази и сохрани мира на тази Свята Земя!

Писа с левата рука грешний хаджи Цветан.

Успение Богодично/Shabbat. Лето 2020

Снимки Цветан Димитров и приятели.

Автор: Цветан Димитров
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com Booking.com The post Oбетована земя: Назарет по време на Шабат first appeared on Пътуване до....

Из Иран (9): Ирански Кюрдистан

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак, после през Язд стигнахме до следващия пустенен лагер – Шехдад, преминахме през пустинята Лут и стигнахме до остров Кешм в Ормузкия пролив, разгледахме остров Кешм и тръгнахме обратно, минахме през Шираз и Персеполис, разгледахме Исфахан, а днес поемаме към Ирански Кюрдистан.

Приятно четене:

Ирански Кюрдистан

част девета на

Из Иран

Вторник.
Азна – Уч Тапех, 751 km

На мотор из Иран

Бях си нагласил алармата на телефона за 6 ч., но се събудих малко преди това, когато слънчевите лъчи вече озаряваха стаята, проправяйки си път през ефирните пердета. Започнах да се приготвям за тръгване, опитвайки се да бъда максимално тих. Не че нямах намерение да събудя домакина си, но все пак. След като бях почти готов, той също стана и макар и силно недоспал, дойде да ме изпрати.

Из Иран на мотор

Бях безкрайно благодарен на Али за подслона, предвид че надморската височина тук бе 1900 метра и щях да мръзна много, ако бях спал в палатката си.

Днес ми предстоеше отново да навляза в

кюрдската част на страната,

но това по принцип не ме притесняваше особено.

Както си карах безгрижно, видях насреща си друг мотоциклетист. Оле! Разминавайки се, си дадохме знак, че ще спрем да си кажем две приказки. Оказа се швейцарец, който също скитосваше наоколо сам. И той вече нямал търпение да се прибере, но не и преди да направи бързата си обиколка на Иран. Докато си говорехме, се появиха тези хора и след като ни снимаха, се наредиха като аптекарски шишета, за да ги увековеча и аз.

Из Иран на мотор

Въпреки че минах много близо до релефите край Бисотун и тези край Так-е Бостан, дори не си направих труда да спра, за да ги разгледам. Както вече казах, бях се преситил с разглеждането на подобен род забележителности.

В градчето

Равансар

ме очакваше този красив парк:

Равансар – Из Иран на мотор
Равансар

От Шамшир, намиращ се на 1 800 мн.в., започна спускането ми до околността на Хирви (700 м.н.в.), което продължи около 35 километра.

Из Иран на мотор

Тук вече през 10 минути се разминавах с военни джипове с картечница отгоре. Войниците обикновено се усмихваха като ме видят, след което си махвахме за поздрав.

Из Иран на мотор

Пътят не спираше да ме смайва с живописните си гледки, накъдето и да се обърнех.

Изглед към Ирак – Из Иран на мотор
Изглед към Ирак

От околността на Хирви пътят тръгна да се изкачва нагоре. Следващата ми спирка бе пред бензиноколонката в

Новсуд

Разстоянието оттук до границата с Ирак е само 6 километра. След като заредих гориво и се освежих с ледено студена вода, започнах да се изкачвам по

прохода Далани,

за който бях чел в Dangerousroads.org.

Не се плашете, снимките там не отговарят на действителността.

Проходът е асфалтиран по цялата си дължина

и няма нищо чак толкова притеснително в това отношение.

Проход Далани – Из Иран на мотор
Проход Далани

Малко по-късно пред мен започнаха да се разкриват същинските красоти на прохода.

Проход Далани – Из Иран на мотор
Далани

Както вече казах, нямах никаква причина да се оплача от състоянието на настилката, а температурите започнаха да се понижават обратнопропорционално на надморската височина.

По-нататък стигнах и до

най-високата точка на прохода

За последните два часа и половина бях изминал 40 километра, които ме отведоха от 700 до тези 2542 м.н.в. Оттам започнах отново да се спускам към низините по прелестните завои на превала. В моменти като този дори съжалявам, че не мога да отдам цялото си внимание на природните красоти около мен.

Проход Далани – Из Иран на мотор
Проход Далани

Пътят, разстелил плавните си криви надолу по склона, изглеждаше като шедьовър, излязъл изпод ръцете на умел художник. И всяка плавна дъга беше точно на мястото си. Нямаше нищо излишно, но и нищо не липсваше. Абе в общи линии, пътища и жени без извивки хич не ми ги хвалете.

Започнах да се спускам смело надолу

Както си следвах вътрешната траектория на първия от поредицата обратни завои, видях точно насреща си засилен бял джип, който рязко се отклони надясно само и единствено за да избегне сблъсъка си с мен. В следващия миг чух свистене на гуми по асфалта, след което и върху трошляка. В огледалото си видях как джипът беше излязъл от пътя, тъй като не е можел да направи толкова рязък завой с вече намаления радиус. По грубата ми преценка метър – два го деляха от челен удар в скалата пред него. Въпреки това, без да губи и секунда време, водачът му включи на задна предавка, изтегли се и продължи със същия устрем нагоре.

Някой от предишните дни бях видял как човек транспортираше кирката си на мотора, като я беше закрепил перпендикулярно на пътя. Добре че аз не бях закрепил своята така, че иначе някой щеше да прави предница… Майтапа настрана, оттук нататък започнах да виждам много такива бели джипове, натоварени с кашони, раздаващи газ до ламарината.

За да придобиете малко по-ясна представа за последните три часа, през които пътят ме отведе от Шамшир (1800 м.н.в.) през Хирви (700 м.н.в.) и най-високата точка на прохода (2542 м.н.в.) до тук (1200 м.н.в.), можете да хвърлите едно око на картата в близък план:

Смятам, че всички тези завои, комбинирани с денивелацията и липсата на мантинели, обясняват напълно защо в един момент усетих рязко страха си от височини. Това за пръв път ми се случва, докато карам мотоциклет.

Това е третият маршрут, който горещо бих ви препоръчал.

По-нататък пътят ми преминаваше през градчето #

Мариван

Трафикът по традиция беше ужасен, затова на излизане от него се изкуших да ускоря малко повече по баира нагоре, за да изпреваря автомобил, пресичайки непрекъснатата линия на пътната маркировка. Секунди по-късно униформен служител, станал неволен свидетел на прегрешението ми, изрази с отривисто движение на ръката си своето непреодолимо желание да поговорим.

Изкарах голям късмет с това, че той знаеше английски и след като ме попита дали съм турист, ми каза да продължавам, с пожелание за лек път. Чак ми беше трудно да повярвам, че ме пусна просто така, спестявайки ми куп неприятности, в това число и финансови. Бях му повече от благодарен, затова поради липса на по-добри идеи, му показах маршрута си и му оставих една картичка с адреса на блога ми.

Из Иран на мотор

По-натам маршрутът ми премина през някакво малко селце. Тук вече ясно си личеше, че съм не къде да е, а именно в

Ирански Кюрдистан

Ирански Кюрдистан – Из Иран на мотор
При кюрдите

Това не ме притесняваше особено до момента, в който не видях автомат в ръцете на цивилен, също с шалвари, който спореше с друг човек на средата на пътя. Тогава вече мигом си дадох сметката, че не ми е точно тук мястото.

Наскоро бях гледал повторно The bang bang club, който разказва историята на четирима фотографи, запечатвали последните дни на расовата сегрегация в Южна Африка през далечната ‘94-та. Филмът за пореден път ме накара да се замисля над това, какво ли е да бъдеш фотожурналист от горещи точки.

Е, това окончателно прокуди подобни бъдещи мисли от съзнанието ми.

Малко по-нататък

асфалтът просто свърши

и бе заместен от трошляк. Единственото, на което се надявах, бе асфалтът да се завърне триумфално на хоризонта. Докато карах, вече с по-ниска скорост, иззад гърба ми се появи конвой бели джипове, движещ се с безумна скорост. Отбих встрани, за да не се пречкам излишно. Докато извадя фотоапарата, от тях бе останал само вдигнатият във въздуха прахоляк.

Ирански Кюрдистан – Из Иран на мотор
Прахоляк

Тъкмо тръгвах, когато срещу мен се зададе същата картинка – бели джипове, каращи един до друг, като на последна обиколка на рали. Този път дори не опитах да ги снимам, за да не подлагам техниката на всичкия този прахоляк. Едва след това осъзнах, че може би и по-добре направих, че въобще не опитах.

След още няколко километра

попаднах в малко селце,

простиращо се от двете страни на пътя. От дясната страна имаше голям плац, на който бяха паркирани десетки такива джипове, а шофьорите им чевръсто укрепваха товарите си – кашони с надписи „Air conditioner”, „Dishwasher” и т.н. Да бе, да. Само по скоростта и старанието, с което опъваха коланите за пристягане, си личеше, че не работеха на държавна работа.

Направих се, че не съм видял, а за снимане този път дори не си и помислих.

Вече бе започнало да се смрачава, а аз въобще не исках да оставам да спя наоколо. Нещеш ли, иззад следващия завой се показаха ярките светлини на голям град.

Сакез – Из Иран на мотор
Светлините на Сакез

Тази гледка ми вдъхна огромнa доза успокоение. Вече наистина бях започнал да се притеснявам.

Градът се оказа Сакез

Малко след като влязох в пределите му, минах покрай полицейски пункт, намиращ се точно пред военно поделение. Гледките по-горе в планината явно още ми държаха влага, защото реших да попитам униформените там къде мога да нощувам, с идеята да ме поканят оттатък високия бетонен зид на поделението. Е, нямах чак такъв късмет, пратиха ме на майната си. Така де, към градския парк.

Знаех, че

в Иран спането на палатка в градски паркове

е напълно в реда на нещата и се практикува редовно, но далеч не бях в настроение за това. Продължих да карам през града, в посока изхода му, с идеята малко след него вече да си търся своето място. В централната част, през която ме прекара навигацията, протичаха мини концерти през 20 метра. Просто така, с малка сцена и певец или певица. Всичко това несъмнено имаше много общо с предстоящите избори. Да се зачуди човек как така се случваха подобни мероприятия без да се леят промишлени количества алкохол. Някак стерилно изглеждаше всичко това в моите очи.

Докато изляза от града, вече се беше стъмнило, което правеше откриването на подходящо място за бивакуване още по-трудно.

Карах още около 40 km след като излязох от Сакез, докато не видях табела за бензиностанция, която бе достатъчно встрани от пътя и чиито светлини мъждукаха. Реших да пробвам късмета си там, затова тръгнах по този път. От двете му страни имаше ниски дръвчета, а 20 метра по-навътре видях и черен път, отклоняващ се надясно. Естествено, че поех по него. Така се озовах доста встрани от главния път, до малка едноетажна постройка. Чуваше се шумът на някакви помпи, вероятно за напояване, но реших, че ще се адаптирам към него и ще успея да поспя.

Така малко преди 22 ч.

вече бях разпънал лагера

на 1340 м.н.в. и разрязвах поредния пъпеш, когато на метри от мен спря автомобил. От него излязоха трима човека, които бяха дори по-изненадани и от мен самия от неочакваната ни среща. Обясних им какви ги върша, а през това време единият влезе в постройката и спря помпите. Пожелаха ми приятна вечер и изчезнаха в сумрака също така, както се и появиха.

Иран в тази си част се усеща много по-различен

Вече бе започнало много да ми дотяга от асоциализацията, липсата на комуникация с моя си свят и всичкото това нетърсено от мен внимание, което получавах. Освен това ми омръзна и онова чувство, което ме спохождаше всеки път, щом започнеше да се свечерява и трябваше отново и отново да си търся място за пренощуване.

Мислех си, че този близък изток ще ми държи влага доста време. Давах си сметка, че все още имам много за разглеждане в Европа, а Памир може спокойно да почака още няколко години.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът



Booking.com



Booking.com

 

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)

Малдиви:



Booking.com

Коста Рика:



Booking.com

Мавриций:

Booking.com



Booking.com

The post Из Иран (9): Ирански Кюрдистан first appeared on Пътуване до....

Помпей на живо (7): Стабианските терми

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с обиколката на Помпей заедно с Юрий. След Амфитеатъра и Говеждия форум, бяхме в древните ресторанти за бързо храненеминахме през храма на Изида и Форума, стигнахме до Вилата на мистериите, а днес ще посетим Стабианските терми и както и един бардак за сиромаси.
Приятно четене:

Помпей на живо

седма част

Стабианските терми

Върнахме се по същия път, не защото сме любители на рутината, а защото нямахме друг избор. По едно време, след портата, се отклонихме вляво и след известно кратко ходене из помпейските улички стигнахме до

Дома на фавна,

кръстен така на малката статуя на танцуващ фавн (сатир) разположена в имплувиума на първия атриум вътре.

Помпей на живо (7): Стаианските бани
Фавн

Домът заема цяла инсула и за помпейските мерки е доста голям. Освен с танцуващия сатир е и известен и с

най-прочутата антична мозайка,

изобразяваща Александър Велики и персийския цар Дарий

по време на битката при Иса.

Мозайката е разположена на пода на екседрата между големия и малкия перистил на къщата. Снимките ми не излязоха много добри, предвид ъгъла под който снимах. А може и малко да съм се поразтреперил от вълнение, че се докоснах до нещо, за което отдавна мечтая.

Помпей на живо (7): Стаианските бани
Александър и Дарий – мозайка
Помпей на живо (7): Стаианските бани

Оригиналът се съхранява естествено в Археологическия музей в Неапол, а това което снимах беше само едно доста добре направено копие. Както впрочем и танцуващия фавн.

Полуразрушените стени пък откриваха изглед чак до другия край на къщата, където можеше да се мерне и реставрирания ларариум.

Помпей на живо (7): Стаианските бани
Дом на Фавн

По-нататък се спряхме до

пекарната на Попидий Приск

Помпей на живо (7): Стаианските бани
Мелници

Да, това, което се вижда на снимката са мелници. Дори и Гената го снимах тук в гръб, как се разхожда, като някакъв древен господар… Повечето от разкопаните пекарни в Помпей съчетавали в себе си три в едно – меленето на зърното, печенето на хляб и неговата продажба в помещение с излаз на улицата. В тази пекарна липсва магазинче и явно собственикът продавал хляба на едро на дребните търговци. Той навярно е бил член на старата и знатна фамилия на Попидиите, дала на града много магистрати и баровци.

Мелниците са просто устроени – състоят се от два камъка – долният неподвижен и върху него друг, който се върти.

Помпей на живо (7): Стаианските бани
Мелница

За привеждането на тежкия камък в движение обикновено били ползвани животни или, за по-малки такива, роби. Работата била монотонна и изнурителна, сред носещата се брашнена прах, горещината от непрекъснато работещата пещ, без достъп до слънчева светлина и свеж въздух.  Неслучайно в мелниците били изпращани провинили се роби, като един вид наказание. Каторга.

Апулей много точно описва обстановката в една такава пекарна: „О, богове! Що за хора! Цялата им кожа беше изпъстрена със синини от удари на бич и пребитият им гръб по-скоро се засенчваше, отколкото покриваше с по някоя дрипа, а някои дори бяха само с малка покривка около бедрата: всички изобщо бяха полуголи през дрипите, с клеймо на челото, полуостригани, с окови на краката, мъртвешки бледи, почернели в тъмнината на дигащия се като пара дим, с подпухнали клепачи и с лоши очи като на боксьори…“

Стряскащо, нали?

А това е пещта, където вече омесения хляб се е пекъл.

Помпей на живо (7): Стаианските бани
Пещ

След около 10 мин разглеждане си бихме камшиците и продължихме надолу по Vicolo Storto. После завихме наляво по Vicolo degli Augustali. И след двайсетина крачки стигнахме до

Дома на ранената мечка

Ето причината да бъде наречен така:

Помпей на живо: Стаианските бани
Дом на ранената мечка

Къде поради стъклото отпред, къде поради бедната ми фантазия аз не разпознах в изображението ранена мечка, а по-скоро неранено куче, но щом казват ранена мечка, ранена мечка да е. Мозайката се намира непосредствено след входа на къщата и в единият ѝ край е изписана латинската дума „HAVE“,  с която домакинът поздравявал гостите.

Мозайките в атриума

са наскоро реставрирани, както и прекрасния фонтан в малкия заден двор, на който е изобразена плуващата Венера.

Помпей на живо: Стабианските терми

Следващото място, където се спряхме, бяха

Стабианските терми

но преди това се шмугнахме в едно запуснато дворче по Via Stabiana, където в една от спалните (кубикула) видяхме убедителни доказателства, че съвременните варвари са минали и оттук. Азис?

Помпей на живо: Стабианските терми
Азис в Помпей

Минути след това влязохме в

Стабианските терми

Наречени са така, защото са разположени покрай улицата, която води към Стабианската порта, откъдето тръгвал пътя за съседния град Стабия. Нищо, че входът им днес е откъм Улицата на Благоденствието…

Веднага след входа човек влиза в голям двор с колонади от трите му страни. Т.е палестра. Вдясно са мъжките помещения, а по-натам, почти на ъгъла е входът за женската част.

Помпей на живо: Стабианските терми
Стабианските терми, двор

Въобще по ония времена обществените бани са били нещо доста разпространено в Римския свят и най-вече ползвано всекидневно. Древните римляни са обичали да се къпят за разлика от днешните балканци 🙂

Тогавашните бани обаче не са онова, за което един съвременен лаик би ги взел

Те съчетавали в себе си многобройни функции. Често към тях съществували библиотеки, паркове, гимнастически площадки, помещения за почивка, лекарски кабинети, картинни галерии. Баните били място за срещи, за бизнес, за отмора, за спорт или просто за сладки приказки…

Изчаках една голяма китайска група да се поразпръсне и влязох. Въпреки това през цялото време страдах от притискащи ме от всички страни човешки тела. Опитвах да забравя това, като упорствах в съсредоточаването си върху разкопките.

След предверието се влиза в т.нар. аподитериум, който играел ролята на съблекалня. В тези вградени в стената ниши помпейците оставяли дрехите и принадлежностите си. Знаем от древни извори, че по-заможните граждани от тях оставяли някой свой роб да пази пред тях имуществото им от крадци.

Помпей на живо: Стабианските терми
Аподитериум

Както в повечето терми, така и в Стабианските присъстват и останалите традиционни помещения:

  • тепидариум – топла зала с плитък топъл басейн,
  • калидариум – зала с басейн с горещата вода и
  • фригидариум – помещението със студената вода.

Първите две били затопляни посредством хипокауст – древното римско подово отопление. При него подовете се изграждали надигнати върху малки колонки, което позволявало свободната циркулация на затопления от намиращите се в подземието пещи въздух.

Помпей на живо: Стабианските терми
Хипокауст
Помпей на живо: Стабианските терми
Хипокауст

Архитектите оставяли кухини и в стените, за да бъдат затопляни и те по същия начин. Така в помещенията можело да бъдат поддържани от умерени до високи температури, според вида и предназначението им.

Помпей на живо: Стабианските терми

В женския калидариум

има един доста добре запазен басейн, който ни дава представа, как са изглеждали тия древни неща и в мъжката част, но в по-голям размер.

Помпей на живо: Стабианските терми
Басейн

Когато излязохме от баните, времето се оказа, че е доста напреднало и побързахме да продължим. Върнахме се малко назад за да посетим един

лупанар

– така древните римляни наричали публичните домове. Да, това е мястото, където, ако мога да използвам някои български съвременни латинизми,  се лупа. Името идва от латинското „лупа“ – вълчица. Така наричали древните жрици на любовта.

Преди това бяхме минали покрай сградата, но предвид безподобните тълпи пред вратата ѝ, се бяхме отказали.

Всъщност такава опашка, не зърнах нито преди, нито след това в Помпей. Ако е било така и преди две хилядолетия, собствениците са печелели доста добре 🙂 Сега отпред нямаше почти никой, освен двама служители и ние се забързахме към входа с Валя и Евгени пред мен.

Помпей на живо: Стабианските терми
Лупанар

Отвън сградата е чудесно реставрирана и е една от малкото с оцелял втори етаж в града. Вътре естествено беше пълно с хора и придвижването беше доста трудно по тесните коридорчета. Тесни бяха и стаичките, където били приемани клиентите, а бетонните леглата, където ставала работата, си бяха направо маломерни. Явно това е бил

бардак за долната класа

– работници, гладиатори, роби и т.н.

Помпей на живо: Стабианските терми
Бардак за долната класа

Накрая излязох от лупанара по-скоро с облекчение, отколкото със задоволство. Навярно така са се чувствали и древните му клиенти. Облекчени.

А ние най-сетне поехме на югоизток към изхода при Амфитеатъра, откъдето бяхме влезли.

Пътьом не пропуснахме да минем покрай

къщата на Менандър,

наречена така, не защото тук е живял прочутия атински драматург 🙂 а защото негов портрет е намерен в една ниша на прекрасния перистил.

Домът беше поредният затворен обект, на който се натъкнахме и успях да направя единствено снимка от входа, откъдето през атриума и таблинума се виждаше перистилния двор.

Помпей на живо: Стабианските терми
Къщата на Менандър

Тук е мястото да сложа край и на тази част, защото според съвременните изисквания тя отдавна надхвърли с дължината си средната способност на днешния читател за съсредоточаване над дълъг текст 🙂

В следващата част ще посетим място, където ще зърнем известните по цял свят тъжни гипсови отпечатъци на умиращи помпейци, после ще излезем от Археологическия парк най-сетне, за да се разходим и по други места наоколо.

Очаквайте продължението

Автор: Юрий Александров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com Booking.com The post Помпей на живо (7): Стабианските терми first appeared on Пътуване до....

Източен Тибет (6): От Кандин до Гардзъ

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължваме пътуването из Източен Тибет в Китай с Красен. Започнaхме с резервата Дзиуджайгоу , продължихме в посока Голог, после минахме покрай планината Амне Мачин и езерото Чинхайстигнахме до Чънду, където останахме последния път, за да подготвим следващата обикола из Източен Тибет. Днес ще преминем от Кандин до Гардзъ в Източен Тибет, Китай.

Приятно четене:

Източен Тибет

част шеста

От Кандин до Гардзъ в Източен Тибет

Август 20

Дойде и утрото. Беше слънчево, хубаво утро, а ние имахме предостатъчно време в Кандин, докато чакаме Винсънт и жена му да дойдат, за да продължим заедно. И затова използвахме времето да се разходим из града и околностите.

Кандин (Kangding, 康定,དར་མདོ་གྲོང་ཁྱེར།)

е известен като „най-романтичния град“ в Тибет. Разположен е на около 2460 м надморска височина, по долината на едноименната река, която минава през центъра му и винаги е много буйна, така че шума й се чува почти навсякъде из целия град. Притиснат е от всички страни от огромни планини, издигащи се до 5000 – 6000 м височина – част от “втората Тибетска вълна”, наречана Снежните планини (Xueshan mountains, 雪山)

 Градът е на границата между китайската и тибетската цивилизации

 Известен е с една любовна фолклорна песен – „Любовната песен на Кандин“ (“Kangding love song”, 康定情歌), станала популярна в цял Китай, и дори и по света. В центъра на града дори има монумент с нотите на песента.

Кандин е пълен с туристи от цял свят, и е оживен до късно през нощта – пълен е с ресторанти, магазини със сувенири, атракции. А бидейки известен и като „романтичния град“, навсякъде е пълно с цветя. Особена атракция обаче представляват двата планински склона над града през нощта – те са покрити с хиляди лампи, които светят като безброй звезди.

И така – не бързахме сутринта. По някое време слязохме от нашия Джълам хостел (който е разположен високо над града, по западния склон) към центъра за закуска. След това се разходихме наоколо – всеки кой накъдето му харесва. Аз, Инг Инг, Ели и Лянг Съ обикаляхме заедно. Наблизо имаше и една християнска църква, където Чун Хуа и Чан Вън Минг влязоха, влязохме и ние също. След това пък само аз и Ели се разходихме по западния склон над града.

През това време Винсънт и жена му напредваха бавно към Кандин. Както и очаквах стана време за обяд, а тях още ги нямаше. Накрая пристигнаха чак към 2 часа следобед, и най-после можехме да продължим нататък.

Започнахме изкачването нагоре. Скоро стигнахме и до

прохода Джъдуо (Zheduo pass, 折多山口) – на 4298 м.

 Панорамната тераса там обаче беше в ремонт и не можахме да спрем за снимки на самия проход, а малко по-нататък.

След снимките дойде и облекчението – най-после напуснахме кошмарния път 318 и тръгнахме вдясно по тесния, но почти празен път към Тагонг, който минаваше покрай едно от най-високо разположените летища в света – летището на Кандин. Дори видяхме и излитането на единствения самолет, който се намираше там в момента.

След това продължихме на северозапад, и пред нас отново се разкри

необятната панорама на безкрайните тибетски степи

 Бяхме на над 4000 м надморска височина. Всички понесоха голямата височина сравнително добре. Продължихме още 15-ина километра нататък и спряхме на един крайпътен ресторант, където и миналата година бяхме спрели за обяд. Сега обаче спряхме само за снимки.

После – още нататък през безкрайните степи, докато слязохме до

храма Муя (Muya temple)

северно от градчето

Тагонг (Tagong, 塔公,ལྷ་སྒང་,

на 3750 м височина. Този път нямахме време да влезем и разгледаме Тагонг и неговия манастир. Само правихме снимки край Муя и величествената планина зад него –

Джара (Zhara mountain, 雅拉雪山),

издигаща се над 5800 м. Миналата година тя беше скрита в облаци. Този път обаче имахме чудесната възможност да я видим в блясъка й.

Продължихме нататък. Времето напредваше, а ние искахме да стигнем до нашата дестинация за този ден – град Даофу.

Минахме през Бамей (Bamei, 八美),

чийто главен път миналата година беше в ремонт и целия град беше потънал в прахоляк, сега обаче беше чисто, китно и красиво градче, разположено на около 3560 м височина. След това продължихме още на северозапад. Започна да се стъмва, появиха се облаци и заваля дъжд за кратко. Прехвърлихме един проход на около 4000 м височина и слязохме до Даофу

 (Daofu, 道孚,རྟའུ་རྫོང),

 малък град на 2950 м височина, където нощувахме в един мизерен хотел.

Август 21

На сутринта тръгнахме рано в полумъгливото утро, все на северозапад. Този път Тан Дзин Минг караше колата, а аз само помагах с навигацията. Причината беше, че само след около час аз трябваше да сляза заедно с дъщеря ми Ели, а всички други да продължат към едно от емблематичните места в това пътуване – Сертар, където временно не се допускат чужденци.

За около час и половина, все покрай красиви и богати тибетски села, преминахме разстоянието до

Дранго (Drango,炉霍,བྲག་འགོ),

на около 3150 м височина, където аз и Ели слязохме, а другите продължиха към Сертар.

С Ели имахме цял ден на разположение. Беше отново слънчево, с ярко синьо небе и бели облаци. Първото нещо, което трябваше да направим, беше да намерим подходящ хотел за групата довечера, когато щяха да се върнат от Сертар. След около два часа обиколки и снимки на северния красиво оформен площад, избрахме един по-евтин, но хубав хотел.

После обядвахме, и следобяд се разходихме до

близкия манастир Дранго Гомпа (Шоулинг),

 разположен по северните склонове над реката, минаваща през града, с червени монашески къщи, разположени стъпаловидно, каквито често се срещат из този район.

От манастира се откриваше прекрасна гледка към града, долината и планините отсреща.

Дранго (Drango,炉霍,བྲག་འགོ)

Накрая слязохме, вечеряхме и зачакахме групата да се върне.

През това време те са стигнали до

Сертар (Sertar, 色达,གསེར་ཐར།)

и неговия огромен будистки комплекс Ларунг Гар, забележителен с „морето“ от червени монашески къщи, покрили склоновете на околните планини.

Ларунг Гар – Сертар (Sertar, 色达,གསེར་ཐར།) – Източен Тибет, Китай
Ларунг Гар

Но всички от групата са останали разочаровани от това, което са видели там. В момента там тече ремонт и преаранжиране на комплекса, което означава прахоляк и шум на машини. При този ремонт някои от монашеските къщи биват премахнати, и всъщност това е причината чужденци да не се допускат там – понеже ситуацията е деликатна и чувствителна, властите се безпокоят, че чужденците, виждайки ремонта, биха тръгнали да тръбят за независимост на Тибет или нещо подобно.

Когато всички от групата се върнаха в Дранго и разказаха какво е положението там, аз не съжалявах, че не можах да отида. Наистина, по-добре ремонта да приключи, така че мястото да бъде по-приятно за посещение.

Август 22

На следващия ден

трябваше да стигнем до нашата най-западна точка от това второ пътуване. За целта аз бях използвал времето в Дранго, докато другите бяха в Сертар, да направя точна програма кога да тръгнем, от колко до колко часа, и т.н. Още от сутринта обаче се оказа, че няма да следваме моя план – всички се бавеха повече от необходимото, и в крайна сметка

отпътувахме от Дранго около час и половина по-късно

 На всичко отгоре още в началото ни спряха полицаи за проверка и някаква измислена регистрация, което ни забави с още половин час. Поне пътя беше идеален. Това беше северния път от Чънду към Ласа – шосе номер 317, доста по-приятно за шофиране от трудния южен път 318.

И така, скоро южно от нас започнаха да се сменят невероятно красиви пейзажи на близките снежни алпийски планини. Първата от тях е

Кавалори (Kawalori, 卡洼洛日),

издигаща се до над 5800 м, считана за „свещена“ от местните тибетци, но не от ранга на Кайлас, Амне Мачин и Кавагабо в Юннан. Шосето започна да се изкачва високо и скоро стигнахме до около 4000 м височина. Там спряхме два пъти за снимки – гледката наистина си заслужаваше.

Кавалори (Kawalori, 卡洼洛日)
Кавалори (Kawalori, 卡洼洛日)

Отвъд прохода, който преминахме, се показа следващата планина –

назъбената Джуода (Zhuoda, 卓达),

висока над 5600 м. Миналата година успяхме там да се изкачим до около 4930 м, но този път не остана време за това.

Джуода (Zhuoda, 卓达)

След това слязохме в долината на Гардзъ, до около 3400 м височина. Намерихме един крайпътен ресторант и обядвахме там. После продължихме и до самия

град Гардзъ (Garze, 甘孜,དཀར་མཛེས་)

разположен край река Ялонг (Yalong, 亚龙), на около 3350 м височина – един приятен тибетски град, който миналата година беше потънал в прах заради ремонта на повечето му улици, но сега беше чист и приветлив. Там спряхме, за да си накупим разни неща за ядене за вечерта, и за сутринта на другия ден, планирайки да спим на палатки. Това ни забави още повече, и аз вече окончателно зарязах първоначалния план, който бях направил – бяхме назад с около 3 часа.

Продължихме нататък. Пресякохме река Ялонг, отвъд която започва “третата вълна” планини от съчуанската част на Тибет,

наречена Shaluli (沙鲁里山),

и пътя отново започна да се изкачва, минавайки край спиращи дъха гледки към острите зъбери на Джуода отляво. На едно място пак спряхме за снимки, и накрая достигнахме и до

селището Маниганго (Manigango, 马尼干戈)

отвъд което пред нас се изправи и най-красивата от снежните планини в района –

планината Чола (Chola, 雀儿山),

с най-висок

връх Ронгме Нгатра (Rongme Ngatra) – 6168 м.

mmexport1503463413734.jpg

А малко след това достигнахме и до целта ни за този ден –

езерото Илхун Ла Цо (Yilhun Lha Tso, 玉隆拉措,ཡི་ལྷུན་ལྷ་མཚོ་མཚ),

 може би най-красивото място изобщо в цялото ни пътуване. То е ледниково езеро, разположено на 4020 м височина, в подножието на гигантските зъбери и ледници на Чола.

При това района около него е покрит и с разредена иглолистна гора, което придава допълнителна красота на пейзажа. Водата му е с бледо-сив цвят, не е бистра, а естествено мътна поради отлаганията от близките ледници. Свързано е и с една легенда за дъщерята на тибетския владетел Гесар, която толкова се влюбила в това място, че останала там и се сляла с водите на езерото, потъвайки в него.

Тук, както и миналата година, беше мястото ни за къмпинг.

От Кангдинг до Гардзъ в Източен Тибет
езерото Илхун Ла Цо (Yilhun Lha Tso, 玉隆拉措,ཡི་ལྷུན་ལྷ་མཚོ་མཚ)

Спряхме колите на паркинга пред входа край шосето, и трябваше с целия багаж да извървим няколко стотин метра по неравния терен северно от езерото. И понеже край входа постоянно имаше тибетци, които продаваха дрънкулки, местни камъни или предлагаха яздене на коне, Винсънт се възползва от случая и им плати да натоварят всичките палатки на два коня, и да ги закарат до брега. Междувременно няколко деца постоянно се навъртаха около нас и просеха бонбони. Не приемаха нищо друго, само бонбони. После видяхме стотици бонбонени обвивки, изхвърлени край брега на езерото. Така и не разбрахме за какво ги използваха, явно за някакъв странен техен ритуал.

И така, закарахме багажа с конете до брега на езерото. Не само го закарахме, а и преди да им върнем конете на тибетците, един по един се снимахме на тях яздейки.

От Кандин до Гардзъ в Източен Тибет
На кон

Беше вече късен следобед

Исках да направим поход до южния бряг на езерото, където гледката към Чола направо спира дъха. Но беше твърде късно, скоро щеше да започне да се стъмва. Затова само опънахме палатките, и аз сам тръгнах донякъде, а после нямах избор освен да се върна.

И като се върнах, им предложих на другия ден ако искат да отидем до прохода Чола, разположен на около 5050 м височина, или да направим преход до южния бряг на езерото. Всички искаха да отидем на прохода, между другото и аз това исках, и оставаше да се надявам да стане на другия ден.

Скоро се стъмни и ние вечеряхме кой каквото докопа от това, което бяхме накупили от Гардзъ. След това влязохме в палатките. По едно време излезе силен вятър, който духа около половин час и спря. Точно по същия начин, както духаше и миналата година, пак половин час, пак горе – долу по това време – около 9 часа вечерта. Явно това е някаква характерна черта на местния климат.

Когато вятъра спря, излязохме от палатките за малко.

Гледката нагоре към космоса беше фантастична,

нямаше и луна, и се виждаха толкова много звезди, заедно с Млечния път, че все едно не бяхме на Земята! Никога не бях виждал космоса на живо в такива детайли!

Очаквайте продължението

Автор: Красен Желязков

Снимки: авторът

Ето къде можете да пренощувате из Тибет:



Booking.com



Booking.com

След Тибет, цял Китай е на ваше разположение 🙂



Booking.com

The post Източен Тибет (6): От Кандин до Гардзъ first appeared on Пътуване до....

Тунис по време на епидемия (1): Из Сус

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

След търпеливото изчакване края на пандемията или поне нейното затихване, с Влади ще направим втори опит за летене. Този път ще кацнем някъде в пустинята на Северна Африка, откъдето ще проследим неговата шестдневна почивка в Тунис по време на епидемия. Приятно четене:

Тунис по време на епидемия

или втори опит за летене

част първа

Полет до Сус

Още миналата година в края на ноември се бях записал за мечтаната почивка през 2020 година, без изобщо да подозирам, какво може да се случи през следващите месеци. Почивката беше планирана за време от края на май до края на октомври, в зависимост от свободното ми време. До края на февруари успях да си събера нужната информация от интернет, като изрових много полезни неща от форуми, пътеписи и т.н. Успях да принтирам интересната информация. След това, затвориха всичко, дори и библиотеките. Така мина и цялото лято. Дойде и краят на август. Но

почивка нямаше

 Няколко пъти отлагаха програмата заради пандемията. Но много се зарадвах един ден, когато разбрах, че датата за полета е съвсем наближила – 18 август 2020 година. До последно се колебах, дали вторият опит за летене да бъде с балон над Кападокия (докато гледах други алтернативни програми) или със самолет до Тунис.

И накрая ми излезе късмета с

Тунис

 Оказа се, че това ще е единствения полет за сезона по тази програма. Имах близо 10 дена за последни подготовки, валути, багажи, отпуска и т.н. Разгледах и времето там. Събрах си багажа в една чанта, дрехите на гърба, билет от моя град през В.Търново за София. Беше ранен полет, в 8 часа сутринта.

Много се чудех по кое време да тръгна,

 за да бъда на Терминал 1 малко преди шест сутринта. Ако тръгна с вечерен автобус, ще бъда там в полунощ, няма да ме пуснат на терминала толкова рано. Ако тръгна със среднощен автобус, ще трябва да дремя цяла нощ по гари и по спирки, а може и да закъснея. Затова реших да пътувам предния ден през деня. Резервирах си скъп хотел през интернет на пешеходно разстояние (20 минути с багаж в ръка) от Терминал 1

Хотел ИБИС, 120 лева на нощ.

Booking.com

Хем ще ми е спокойно, хем ще избягна протестите в центъра на столицата, ако избера по-евтин хотел.

Речено – сторено: Взех си билет за събота от В.Търново за София в 08:30 ч. До Търново ще пътувам с влак от моя град. В София автобуса ме оставя на Терминал 1 към 12 часа на обед.

После отивам в хотела, спя, на сутринта отивам на Терминала и съм готов. Дотук плана е перфектен. Да видим дали ще се издъни някъде.

Тръгвам сутринта в 5 часа,

вали дъжд. Почивен ден, таксита на стоянката до мен няма. Поръчвам по телефона. Намира се едно, взема ме, кара ме на гарата. Първите 5 лв непредвидено изгърмяха. Стигам до В.Търново. Слизам от влака и тръгвам към автогарата. Къса ми се дръжката на чантата, с която ще пътувам и не мога да я нося на рамо. Отивам на автогарата, вземам си кафе. Докато чакам, разглеждам книгите, които се продават там. Харесах си една: Еди де Винд „Последна спирка Аушвиц“. Прекрасно четиво за из път, макар и страховито. Купувам си я. Още 16,90 лв непредвидено изгърмяха. Пътувам и чета. Дремя.

В автобуса имаше само едно свободно място и ако се бях чудил още малко, и то щеше да бъде заето. От Севлиево се качи един пълен човек, а единственното място беше най-отзад, а там вече имаше 3 – 4 също пълни хора и местенцето между тях беше много малко за новия пътник. Аз бях близо до него. Предложих да си разменим местата, той да седне на моето, а аз да се мушна най-отзад на малкото местенце.

Стигаме София

Оказа се, че автобуса ще мине само през Терминал 1. Защо ли, питаха другите, които били за Терминал 2? Ами защото на предишния курс, някой бил набил шофьора, когато бил на Терминал 2. И сега този шофьор на автобуса, с който пътувам не иска да отиде там.

Замислих се за миг, какво ли би се случило в обратната ситуация, да пътувам с нощния автобус и да се окаже, че няма да мине през Терминал 1, по същата причина. Икономисвам някакви пари, изпускам полета и губя целият туристически пакет. Хм. До тук добре.

По пътя към терминала виждам

хотела си. Съвсем наблизо.

Слизам и бавно вървя натам. Резервацията се получила, плащам и ме настаняват. Предлагат ми закуска. Казвам, че рано ще тръгвам, малко след пет сутринта. Оказа се, че закуската започвала в 4 часа. Прекрасно – и закуска. Още 10 лева. Малко са им 120 лв, за нощувка, не могат да включат и закуска ли? Доплащам. Разхождам се наоколо.

За тези, които си мислят, че разтягам още от началото на пътеписа си, искам да кажа, че

това е моята почивка. Моята една седмица на пълно безделие.

 И моята почивка не започва от хотела в Тунис, а от излизането ми от вкъщи в това дъждовно утро. След като се настаних и си починах малко, реших

да се разходя из София

 Взех автобус от близката спирка. Оказа се, че няма кондуктор, а шофьора е изолиран от пътниците през две седалки. Даде ми един билет, а не ми взе пари. Странно. Добър човек излезе. Пътувах няколко спирки и преди да сляза на Окръжна болница, си оставих билета в автобуса, защото не съм го плащал.

Тръгнах в посока към квартал Редута. Така ми хрумна. Взех си пица и тръгнах по разкопаната улица. Ремонти, ремонти. После с друг автобус и се повозих още 4-5 спирки. Видях един парк и реших да се разходя из него,

парк Гео Милев. Прекрасен парк

 Наблизо на една поляна имаше пък цирк. Тук някъде, до една зала (Арена, мисля че беше) (авторът вероятно има предвид зала Фестивална, която в момента се нарича Асикс арена – бел.Ст.) пък видях едно много голямо заведение. С маси отвън, но затворено. Вътре обаче в остъкленото може да се яде или пие нещо. Реших да поседна на бара. Много приятни и усмихнати момчета ме обслужиха. Изпих един коняк и тръгнах да се прибирам към хотела. Вечерта предлагаха и храна в ресторанта. Избрах си картофки. Още пари. Ами нали съм тръгнал на почивка. Похапвам, искам събуждане в 3:50 часа за закуска. Заспивам.

Идва утрото, закусвам.

Закуската

е на порции в чинии, предварително вакуумирани. Отделно в една чашка вакумирали и плодове. Закусвам, пия кафе, второ, а плодовете слагам в торбата. И малко преди да тръгна, поглеждам в торбата джоба с напечатаните страници и документи и се оказва, че плодовете не били добре вакуумирани и се отцедили там. Намокрили няколко листа. Всичко е тръгнало наопаки още от първия ден.

Тръгвам към Терминал 1

 Още на входа мерят температурата. Тук минавам. Показвам документа за кой полет съм и следвам инструкциите на персонала. До последния ден на почивката много се притеснявах да не хартисам на някоя термокамера, ако покажа телесна температура повече от допустимото. Следва скенер. И там минавам.

Събират се хората, дават ни инструкции кое къде да покажем, кое в кой багаж да сложим, минаваме да се чекираме, проверки. Имах един парфюм съвсем на дъното, понапръсках се с него, защото после ми го взеха на другият скенер. Телефони, колан, дрехи, обувки – всичко се сваля. Дават найлонови калцуни за обуване. Минавам и тук. Гледам да си взема нещата от другата страна на лентата и да не се бавя. Обувам ботушките си заедно с калцуните. Следва чакането за шатъла. Около час. Вече се съмнало, идва шатъла, взема ни и ни кара на по-малко от 100 метра към самолета. Слизаме, снимам машината с която ще летим и се качвам.

Много ме бяха наплашили приятели, че българските чартъри много тресяли в небесата. Но по време на почивката, хората, които бяха около мен оконателно избиха и тези ми страхове, но за това в края на пътеписа.

На входа на самолета

 ни посреща усмихната стюардеса, моли ни да си сложим маските, дава ни бутилка минерална вода (0,500 грама).

Тунис по време на епидемия
Самолетът

Намираме си местата и се настаняваме. Ще летя откъм пътеката на средата на самолета до крилата. Прекрасно, там много обичам. Следват инструкции за колани: как се закопчават, затягат и разкопчават, за маски при разхерметизация, за спасителни жилетки, кое, кога от къде падало, кое къде се намирало под седалките, как се слага, как и кога се надува, къде са аварийните изходи, осем на брой, да няма около тях багаж и т.н. В случай на аварийна ситуация, приземяване или приводняване, багажа трябвало да остане на борда. Ще имам аз време в аварийна ситуация да направя всичко това… За приземяване, приводняване и т.н.

Само се моля да долетя.

Тръгваме. Заход към пистата. Няма самолети преди нас. Без да спираме на пистата, ускоряваме , аз съм стиснал торбата с таблета и телефона здраво, докато излетим. Набираме нужната скорост, носа се вдига. Вече летииииим. И повече не се усеща нищо, самолетът заспа. Бързо се издигнахме. Самолетът не се усеща. Гледах, гледах- пред мен на облегалките няма монитори, на които си мислех, че мога да гледам нещо. Затова по някое време отворих таблета и запонах да си чета нещо.

Ще летим на около 10 000 метра, около два часа с близо 800 км/ч. Докато прочетох 34 разказа на Мопасан и то станало време за приземяване. Два часа и няколко минути е полета до Енфида, Тунис. Два часа е и часовата разлика.

Кацаме в Енфида

Само ние сме там. Минаваме проверки, попълваме миграционните карти. Аз предварително подготвен, картата ми попълнена на чернова, знам на кой ред какво се пише. И преписвам. Двата отрязъка са общо 17 реда. Име, дата на раждане, националност, професия, паспортни данни, адрес на пребиваване. Всичко ми е ясно. Химикалът ми в мен, попълвам смело. Бях сред първите готови. На първата проверка давам документа, който са ми дали от агенцията, на втората проверка давам миграционната карта, следва термокамера, свалям очилата. Минавам успешно и тръгвам да излизам.

Тунис по време на епидемия

Вече съм в Тунис

 8:30 часа сутринта е. Пред терминала чакат няколко автобуса за трансфери по хотелите. Съвсем наблизо виждам едно много хубаво дърво с много красиви червени цветове. Идеално за първи снимки. Събират се хората. Пред автобусите представител на фирмата, казва, кой за кой хотел в кой автобус да се качва.

За нашия хотел RIADH PALMS Resort & Spa ****

Booking.com

– с автобус 5В. Качвам се, избирам си място най-отпред. Имаше объркване неразбрали за това хора се бяха качили в някои от другите автобуси.

След по-малко от час тръгваме.

Още щом излязохме на магистралата, първото нещо, което ми направи впечатление, бяха голите полета с едва покарала суха трева. И сред това нищо, стадо овце. Какво пасяха тези животни от сухата едва покарала трева само те си знаеха. Нито трева, нито сянка. И боклуци. По цялата поляна, найлони, камари с боклуци. Пъснати и раздухани от вятъра.

Тунис по време на епидемия
Сус

След един час стигаме

Сус

 градът, в който е нашия хотел. Пристигаме около 10:20 часа сутринта. По принцип настаняването е след 14 часа, но ако имало готови стаи, можело да стане по-рано. За някои стана по-рано. Аз и още 2-3 двойки останахме последни. Докато чакахме да ни настанят, дойдоха едни хора, единия ми се стори познат отнякъде. Сетих се, че приличаше на човека, който стоеше в пилотската кабина на самолета и когото видях вътре, докато се качвах. Оказа се, че самолета ще стои на летището през цялото време и целият екипаж, заедно със стюардесите ще бъде настанен в нашия хотел. Стана ми интересно, като се замислих, какво лошо има на който му хареса да останем тук още една седмица – и самолета ни тук, и екипажа ни тук.

Тунис по време на епидемия
Фоайето

Докато чаках, разгледах цялото фоайе, брошури, бара долу, палмите пред хотела откъм морето, басейна… Снимки направих и седнах да чакам. През това време ползвах wifi, който е безплатен на територията на целият хотел.

Дойде и моя ред. С паспорта минавам, давам 6 евро (таксата за шестте дена престой). Само че давам 10 евро и рестото си получавам в техни динари. Слагат ми на ръката гривната с името на хотела с която влизам навсякъде за консумация на храна и напитки. И то станало време за обед.

Ол инклузива ни започва

 с първи обяд от 12:30 до 15 часа. Всички сме настанени в стаи с изглед към морето. Вечерята била от 18:30 до 21 часа, а закуската от 6 до 9:00 часа. Перфектно.

Отивам си в стаята на петия етаж.

Прекрасна гледка

 към басейна долу, палмите и морето. Идеално място за следващи снимки.

Бързам да направя първите снимки, които да споделя веднага с хората, които се чудят на къде ли съм хванал този път. Слизам за обяд в ресторанта.

Този вирус и тук е объркал представата ми за шведска маса

 За да има дистанция между туристите и храната, сложили едни широки маси, а от другата страна, готвач или наето лице от персонала дава храната. Не може да се види точно какво има и не може човек сам да си сипва колкото иска. И тук

нещатата стават много бавно

 Избирам си храна, примерно ориз, човека сипва две лъжици и ме гледа умно, какво да прави, дали ми стига. Не, разбира се. Аз искам още – поне наполовина пълна чиния с ориз. И започва едно ръкомахане. Те говорят френски, английски и арабски. И аз дори и да бях учил девет години френски език в училище, ми се губи думата „още“. Знам само „Аз искам“. И той ме гледа. Какво друго искам?

Успяваме да се разберем, защото аз продължавам да соча купата с ориз. Малко ориз, малко месо. Стигаме до салатата – домати. Аз искам. И той ми слага две доматчета и ме гледа умно.

Ама много свидливи тези араби – ще ги науча аз!

 Ще започна да искам всяка храна в отделна чиния. И да я понапълни малко. Не се наяждам аз с малко. Хляб за мен няма. Едни много корави бели хлебчета, като франзели. Аз не ги обичам, друго нямаше. И цяла седмица без хляб. Не поглеждах хляб. Тъй като моята работа е свързана точно с хляб и закуски, това ми дойде много добре.

Та похапнах си около час, качих се малко в стаята да си почина и слязох после пак да си доям, докато мине времето за обяда, още ориз, други меки храни и десерт. Вкусни тортички – по-малки и по-големи. Безалкохолно и бира колкото искам. Изпивам по една бира (чашите са сложени на масата и само казвам с какво да ми ги напълнят) бира към обяда и кока кола към десерта. Прекрасно. Добре си похапнах.

Следва около час време за

запознаване с предлаганите допълнителни програми

 през дните на престоя ни тук. Екскурзовода ни събира към 15 часа в една зала към хотела. Разказва ни коя дневна екскурзия какво представлява, в колко часа се тръгва, на къде води, какво ще видим, къде ще обядваме, къде ще имаме време за кафе, за подаръци, за покупки, за снимки. И колко струва. Аз не съм плащал нищо предварително, защото до последния момент не знаех дали коронавируса ще ми позволи да долетя до тук. Е, долетях.

Записах се за всички програми,

които ще станат и доплатих още 203 евро. Те са целодневни, тръгва се от хотела към 06:40 часа, което предполага много малко време за закуска, но аз съм подготвен за този момент. Има спирка за почивка и кафе и лакомства към 10:30 часа за тези, които още не са се събудили или не са си дояли, по-късно ни водят някъде на обяд към 13 часа, след това обиколките продължават. Към 16 часа пак се намираме някъде, където можем да си купим кафе или подаръци и лакомства. И вечерта към 19:30 часа ни връщат обратно в хотела. И всеки ден всичко е перфектно организирано.

Ще видим

  • музея Бардо с уникални мозайки, събирани през вековете,
  • столицата Тунис, пазара там (сука),
  • Картаген,
  • ще се разходим в много красиви селища разположени по брега на морето,
  • за да видим Ел Джем, амфитеатъра,
  • два дена път към пустинята, ще видим Матмата, подземните жилища, ще яздим камила, ще караме АТВ, ще спим в един хотел в Дуз, известен като “Вратата на пустинята”, ще имаме джип сафари в пустинята Сахара, ще се правим на Дарт Вейдър на снимачната площадка на “Междузвездни войни”, ще видим оазиса Шебика, ще вървим по пясък, по камънаци, ще се снимаме с камили, ще ни подаряват пустинни рози и какво ли още не, но за това – като му дойде времето.

В този първи ден след тази среща – запознанство със страната, ни оставят да си почиваме. Аз вече съм готов за първата си

обиколка на селището Сус

 Да видя къде и какво има около хотела в радиус от два километра или там, до където стигна. Вземам си телефона и таблета за хубави снимки и навигация, нещо за четене, ако седна някъде, малко пари (смених като за начало 20 долара да видя за какво и колко ще ми стигнат). Излизам от хотела.

По пътя, от който дойдохме, нямаше нищо интересно, затова тръгнах в обратна посока към центъра, площада и пазара. Не знаех нищо. Просто тръгнах. Топло, по къс ръкав, много приятно време за октомври.

На първата пряка виждам караул, от двама полицаи с автомати в ръце. Ама аз си знам вече, че те не стрелят по туристи (имам си гривна от хотела на ръката). И само ги огледах. Точно тук пътя, който идва от към морето е преграден наполовина с едни такива метални триъгълни прегради, бариери със шипове в трите посоки, за ограничаване на трафика (минават колите в една лента и бавно покрай тях). И продължавам.

Тунис по време на епидемия
Сус

Очукани фасади,

 сягаш дупчени от куршуми, разни битници да ги наречем, не толкова чисти, леко мургави,

жени с бурки малко се срещат,

 но ги има. И всеки, който ме надуши, че съм турист и се залепва за мен и започва да ми приказва. Интересно му е от къде съм, накъде съм тръгнал, да ме упъти, да ми покаже нещо, ако има магазин да вляза и там да видя. Или просто да му дам цигара или дребна монета. Нито едното, нито другото. Не са познали. Казвам НЕ, правя се, че не разбирам и продължавам. Единия се маха, след 20 метра се залепва друг.

Минах покрай няколко магазинчета, супермаркет, няколко кафенета и ресторанти, през едно по-широко място с палми и пейки за почивка и зяпане на минувачите и стигнах до площада. В средата гледам един конник. В ляво по пътя се вижда брега на морето.

Покрай брега

 наредени едни много интересни корабчета, дървени от отдавна отминали времета, поне на по 150-200-250 години, изоставени, полуразрушени, но със добре запазена фасада, такелаж (въжета, котви, мачти и макари). Спирам да направя няколко снимки и продължавам.

Тунис по време на епидемия
Сус

Разглеждам и конника в средата на площада. Така и не разбрах на кого е този паметник и какво изразява исторически. Точно до него е обръщалото на няколко автобусни линии. Не посмях да се кача на някоя от тях в следващите дни и да си направя няколко обиколки в различни посоки и да се върна отново тук, защото не знаех как функционират, нито къде ще ме закарат. Тук започна да се свечерява. Но и тук бил

пазара (сука на Сус)

 По едни тесни улички търговци изложили своите стоки и заговарят всеки минувач. Най-различни дрехи, дрънкулки, чантички, керамика, лакомства, стъклария. Вървя и гледам в движение с периферно зрение, без да спирам, правя се на забързан и ангажиран човек, защото нито ми е интересно какво продават, нито ще купувам каквото и да било. Или поне не от първия ден. Гледам само да не се загубя. Следвам уличките нагоре, наляво, надясно и от време на време гледам, от коя страна остава морето, като ориентир. Но накрая не издържах на изкушението

да опитам местните лакомства

 и си купих нещо, което си мислех, че са малки баклавички. Дебла се казвало. Взех си две от тях. Не са скъпи, сложи ми ги момчето в хартиена торбичка и ме изпрати с усмивка.

Стана доста късно, но не ми се прибира. Точно там, в началото на пазарчето, има една крепостна стена. До нея виждам на прилична височина едно заведение, пълно с хора, открита тераса и примамливо осветление.

Я, да се качим да видим какво има там

 Намерих му входа (Скай кафе) и влизам там. На входа ме спира охраната, казва ми да си сложа маската и ми мери температурата с термокамера. Минавам. Качвам се с асансьора нагоре. На три етажа е, има и магазин за сувенири. И съм точно там, където съм си харесал. На два етажа е само заведението, което се пада над магазина за сувенири. Долу е по-скоро ресторант, а горе е кафене. Отивам горе.

Прекрасна панорама за снимки

 Вижда се цялото селище от птичи поглед, морето долу, равните покриви на къщите там, а в далечината се вижда на един хълм, голяма крепостна стена и една кула по средата с голям прожектор на върха. Дали ще мога да отида натам на следващия ден. Ще разбера след като се събудя на сутринта и закуся.

Слънцето е почти залязло, а тънкият сърп на луната вече се вижда на хоризонта. Пия един чай с много интересно име и снимам наоколо. Реших да извадя и лакомството, което си бях купил. Оказа се много кораво и не можах да се справя с него. Трябва да се нареже. За днес стига толкова разходки. Време е да се прибирам към хотела, защото вечерята е наполовина минала.

Прибирам се и без да се качвам в стаята,

веднага отивам на вечеря

 Похапвам си доста добре, както аз си знам. Ориз има колкото искате, готвено, тиквички, патладжани, пълнени чушки, месо, картофи, салати. Напълват ми две чинии с различни неща, добавям и една чаша бира и си похапвам вкусно. После се връщам да си взема отново нещо, което много ми е харесало и на третия път отивам за десерт, тортичка и безалкохолно. Нищо неизядено не оставям след себе си.

След това купона продължава

 на бара на долния етаж, където консумацията на алкохолни и безалкохолни напитки е неограничено. Също и на кафе. Като за начало опитах синьо кюрасо без лед.

Тунис по време на епидемия

Хм, сервитьора, който ни обслужва в ресторанта за бира и напитки след вечерята слиза на бара като барман. И така той ми стана приятел. Поздравява ме, чукваме си ръцете и ми се усмихва всеки път, когато се срещнем на обяд и вечеря в ресторанта или на бара през следващите дни. След още час и половина на бара в компанията на други непознати от нашата екскурзия мина остатъка от вечерта. Прибирам се в стаята, заспивам.

Събуждам се малко преди 6 часа на следващото утро и

да продължа да опитвам лакомствата

от шведската маса. Пия кафето си на терасата, закусвам сирене, кашкавал, бъркани и варени яйца, лека салата, халва и нещо много странно на вид и вкус, което след като го разбрах какво е, ми стана много смешно. Гледам в една купа нещо жълтеникаво, навито на розичка и приличащо на нещо сладко. Я да си взема три. Без да знам какво е.

Сядам аз на терасата, пия си кафето и налапах цялото това, навито на розичка неизвестно лакомство. Аз дъвча, то се маже, нито сладко, нито солено. Хм, какво ли е? С цялата си смелост и любопитство го извдадих от устата си и започнах да го разглеждам и изследвам с вилицата си. Гледах го, мислих какво може да бъде и изведнъж ми просветна: прилича на краве масло или маргарин, на тънко загребано и завито на розичка. И го смесих с халвата, забърках го на каша и го преглътнах. Сега вече заприлича на нещо познато.

През това време

започна да изгрява слънцето

 От много добро за снимки място, точно насреща и между палмите. Но в това утро имаше облаци на хоризонта, затова реших да оставя гледането на изгрева за последното утро. Докато пиех кафе, гледах как едно нахално врабче минава на подскоци през масите и се оглежда за храна. Едни хора от групата си оставиха храната на масата и се върнаха да си вземат още нещо. Докато се върнаха отново на масата, врабеца се приближи до чиниите им и започна да си кълве от кроасана в тях.

Аз си похапнах и се прибрах малко в стаята си, за да слезя след час още един път да закуся. Този път питам човека, който дава храната, какво е това. МАРГАРИН. Познал съм, ама след като сдъвках едно голямо топче – розичка от него.

Тунис по време на епидемия
Неизвестната „розичка“ маргарин

Взех си още храна (кашкавала не ми хареса, чупи се като бисквита и прилича на вкус, все едно ядете нещо, което се пука докато се дъвче).

И по едно време при мен дойде едно момче от групата, което ме пита дали може да си изпие кафето на моята маса. Защо не. Ето ти повод за

ново запознанство

 Седна той и започна да ми говори, че съм приличал на някой, с когото си е писал в социалните мрежи. Живеел в едно велинградско село, пътувал сам, работил в Англия в Кентърбъри в ягодова плантация, дошъл си в България, за да може да пътува малко и т.н. От този момент ми стана другарче и навсякъде ходехме заедно.

За днес след закуска имаме свободно време, никъде нямаме да ходим. Пълна почивка, кой както си иска. И аз реших да му кажа, че за днес съм намислил

да отида до една крепост,

 която си бях набелязъл от вечерта. Ще ходим заедно. Закусваме и тръгваме. Слизаме до площада с конника, хващаме по тесните улички, дето предната вечер беше пазарчето, което в това утро беше безлюдно. Ходим по калдаръма и си правим снимки. Следваме посоката нагоре и наляво. И след няколко пресечки по тесните калдаръмени пътеки, стигаме до тази крепостна стена и виждаме

кулата с големия прожектор

Не можахме да влезем в нея. Не ни разрешиха да снимаме наоколо, но аз се направих на разсеян, държа телефона леко дискретно, правя се, че говоря или гледам по небето самолетите и леко с пръста щракнах няколко снимки. Обиколихме цялата стена, слязохме от другата страна по оживен път обратно към центъра.

Тунис по време на епидемия
Таксита

Тук видяхме една безкрайна върволица от множество местни жълти таксита – маршрутки, които возиха хора и ги изсипваха тук, където пазара вече се оживява. Бибиткане, клаксони, лудница.

След това заведох моето ново другарче в онова кафе с панорамната гледка. Много му хареса. Време за нови снимки на дневна светлина. Пихме по едно червено мохито с мента и с много лед, който аз изхвърлих в коша на бара. Не обичам аз да ми се развалят напитките и коктейлите с лед. Сламката беше много интересно завита на обратно.

Тунис по време на епидемия
Коктейл със сламка

После слязохме по стълбите и влязохме в магазина за сувенири. Аз си харесах едни барабанчета с висящи от двете им страни, завързани на връвчици малки топчета. Барабанчетата имаха дръжка като на палка за тенис и като си въртя дръжката из ръката и топчетата дрънкат по мембраната на барабанчето. Взех си едно голямо и едно малко (различни звуци издават). Взех си също карта на Тунис и няколко картички с изглед от Сус. И то станало обед,

време да се прибираме да обядваме

 Пак по същия начин, време за обилен обяд с 12 бири и малко десерт. Следва малко почивка и време за следобеден плаж. Поне малко от морето да видя, защото няма да имам време в другите дни. Пред хотела от задната страна, покрай масите, по мостчето през басейна и

излизам на плажа

 Нося си книга за четене, цигари, очила и малко пари. Лягам си на пясъка по боксерки за малко. Гледам пред мен едно момче лови риба, а друго до него си прави сухи тренировки на бойни спортове, маха юмруци във въздуха. Заговориха ме. Приближих се. Питаха ме дали искам секс. Едното момче така върти езика си в устата и издува бузи. (Разбирам де, какво му се върти в главата). Пита ме в кой хотел съм и други любопитни неща. Дали имам пари и дали ги харесвам. Хм, и за това бях подготвен:

– Sex for Get? – започвам аз предпазливо.

– No, sex for money – отговаря с лигав глас момчето.

–No, sex! No, sex for money! No money.

И ми става интересно. Казах им, че имам само цигари. Защо пък да не им дам по една- две. След като ме питаха в кой хотел съм и аз им посочих хотела зад мен, те поискаха ако мога да им нося храна от хотела, били гладни. No, sorry baby. И продължих по пясъка към другите хотели да разгледам.

Мислех си по-нататък да обиколя по пътя и

да се върна в моя си хотел

 Да, ама Не. След два-три хотела, свих наляво през една трева, през един парк и седнах на един бордюр да си изчистя краката от пясъка и към мен се приближи охраната от хотела, към който съм се насочил. Пита ме от кой съм хотел и ми посочи обратния път през плажа. По това време на годината не всики хотели тук работят и този може би е бил един от тях. И пътеката, която съм хванал няма връзка към пътя.

Върнах се обратно, минах покрай един канал и пак тръгнах по един път, покрай един хотел, излязох на главния път, тръгнах в посоката на моя хотел, но реших да седна на едно заведение да изпия една истинска тяхна бира. Не е скъпа, само 5 динара (аз ги смятам по-наедро: 6,50 динара са около две евро, значи бирата е под две евро, ама малка, 0,330 мл.) И докато я изпия, докато се прибера до хотела и то станало време за вечеря. Прибирам се в стаята, оправям се, измивам се и слизам за вечеря малко преди 18 часа. Да, ама съм подранил, тя е от 18:30 часа. Я да отида на бара отдолу и да изпия пак едно малко кюрасо, то ми хареса предната вечер. И така

неусетно станало време за вечеря

 Похапвам си добре пак като предната вечер, пак си почивам малко в стаята и слизам отново за да похапна още нещо, преди да е затворил ресторанта. После долу в бара. Интересно е, има Ди джей, който пуска музика за танци, танцуват двойки, момчета и момичета, млади и стари, пият си коктейлите, кой каквото харесва, напиват се, вземат си друг алкохол и си гледат живота и почивката. Барът работи от обед до полунощ.

От този ден нататък аз не можах да видя морето,

 толкова за него. Но пък видях толкова други прекрасни неща и места, че някое лято бих се върнал отново тук.

Почивка в Тунис
Морето, като за последно

Полунощ наближава, музиката спира, бара постепенно се опразва, време е за сън. А къде ще продължи пътешествието на другия ден, ще разберете следващият път.

Очаквайте продължението
Автор: Владимир Георгиев
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com Booking.com The post Тунис по време на епидемия (1): Из Сус first appeared on Пътуване до....

Австралия (5): Из Нови Южен Уелс

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с пътеписа на Василена за пътуването и до и из Австралия. Като начало се запознахме с плана на пътуването и докато бяхме в Холандияспряхме в Кьолн, а след започнахме същинското пътуване: първо пристигнахме в Сиднипосле си купихме джип, ходихме до Сините планини и пещерите Дженолан, а за последно влязохме в австралийския буш. Днес ще обиколим из Нови Южен Уелс: Порт Макуири и Байрон бей.

Приятно четене

Австралия

част пета

Из Нови Южен Уелс

Порт Макуири – Байрон бей

23 – 25 септември

23 септември

След вчерашното ни опознаване на австралийския буш в най-голяма близост, спешните медицински процедури, а и заради вечната умора от пътуването, днес уж трябваше да е лежерен ден без много забележителности. И все пак

Порт Макуири

е доста богат на изкушения!

Тук, например, се намира единствената по рода си болница за коали в света – специализирана само за този вид животинки. В моите представи това означава едно единствено нещо – щом точно тук има болница за коали, значи те живеят в района. Е, аз ще прекарам всяка възможна минута загледана високо в евкалиптите да ги търся. И ето за това няма да се изненадате, че когато не виждаме коали нито покрай улиците, нито дори в дъждовната гора, която посетихме, разочарованието е голямо …

Да се фокусираме върху гората за малко. И вчера посетихме една и лепнахме по някой и друг кърлеж, но и без това неприятно преживяване, пак ще кажа, че днешната –

гората Сий Акърс (Sea Achres)

е по-уредена. Има си платен вход, който ти осигурява пътеки, вдигнати над горския под и успява да намали параноята по заобикалящата ни фауна.

Табелите по пътя те запознават с местната флора (информация, която ще научим наизуст до края на обиколката на Австралия). Виждаме и още една гуана докато се разхождахме, но не можем с много повече да се похвалим.

Излизаме от  гората. Хайде вече към

болницата за коали!

Не остава неогледан нито един евкалипт по пътя, но … нито една коала! А болницата за наша изненада не е платена атракция – просто пристигаш и се разхождаш. В началото има малък музей с информация за коалите като животни и за проблемите, които най-често довеждат до човешка медицинска намеса. 

Въпреки честите сравнения пухкавите сиви животни не са мечета.

Коалите

са торбести бозайници (както кенгурутата и уомбатите) и могат да се открият само по източното и част от югоизточното крайбрежие на Австралия.  Обикновено живеят в евкалиптови гори, защото се изхранват само с евкалиптови листа. Но тук има уловка – евкалиптът всъщност е токсичен за коалите, заради което те са лениви животни и спят 20 часа от денонощието. Защо природата ги е създала с желание за константна интоксикация – не знам. 

А по другата тема –

основните причини за хоспитализация

са две: изгаряния от диви пожари (нормално явление в австралийския буш) или генетичната им предразположеност към хламидия, заради което често животните ослепяват. 

Но на едно нещо се обръща строго внимание на всяка крачка в болницата – колкото и сладки, пухкави и добродушни да са,

коалите са диви животни

Докосването им от човешка ръка, камо ли гушкането (което е често срещана атракция на континента) са абсолютно неправилни. Дори в болницата човешкият допир е ограничен до спешна помощ. 

С базисно познание за ендемичните бозайници тръгваме да разглеждаме. В самата болница не може да се влезе, но прикачени към корпуса ѝ са заграждения за коали, които поради уврежданията си трябва да останат под човешка грижа, защото не биха могли да оцелеят сами в дивото. Тук навън, на показ за туристи и ученически групи, са само тези животни, които са били в болницата достатъчно дълго време, за да се чувстват добре в такава постоянна близост с човеци. И те са тези, които ние можем да видим –

първите ни коали в Австралия,

дори и зад мрежи

Всяко заграждение е подробно означено със снимки на обитателя, име, конкретната причина за нуждата им от доживотна човешка помощ, както и характера им. На повечето пише, че са много дружелюбни и спокойни животни. И както вече споменах, основно виждаме обяснения за обгорели лапи, ослепяване, а една от женските си беше счупила ноктите при падане, което спира възможността ѝ да се катери на високо за храна и безопасност. 

Много ученически групи обикалят с нас, ръководени от доброволци към болницата. Разказват им за живота на коалите, както в болницата, така и в дивото. Очевидно е колко силно целят да покажат на децата, как ние хората трябва да се отнасяме към дивите животни. И как личните ни подбуди да направим нещо, просто защото можем (като да гушкаме коали), може силно да навредят на едно диво животно. 

Заинтересовани от професионалното им мнение питаме едно от момичетата, какво мисли за други убежища за коали в Австралия. Имаме планове да посетим едно от тях след Бризбън и искаме да знаем, дали те го подкрепят като добър начин за отглеждане на животните. За съжаление тя е подготвена да не изразява мнение по чуждите болници. Ще трябва сами да формираме мнение тогава. (Може би нежеланието ѝ да сподели трябваше да е достатъчен отговор, но по тази тема ще говорим след Бризбън.)

С добро чувство за правилното гледане на сивите пухкавелковци се насочваме към

държавната служба на Нов Южен Уелс

Онази, с която не можахме да се справим преди 10 дена в Сидни, опитвайки се да минем всички процедури по

прехвърляне на колата

на наше име, защото се изискваха повече документи, от тези, които бяхме подготвили. Сега вече сме въоръжени с всичко нужно и отиваме най-сетне да регистрираме Бърти (нашият дом/кола). Вече наближаваме не само края на срока от две седмици след купуването му, а и сме почти на границата с Куинсланд, а пресечем ли я, повече няма да имаме достъп до службите на Нов Южен Уелс. Федералната държава е една, но всеки щат е на практика независима държава със собствени закони и служби. Сега или никога. 

Този път процедурите минават много по-лесно

Жената дружелюбно ни обяснява всяка стъпка – явно ни личи отдалеч, че не сме тукашни и не знаем, точно как работят нещата. Праща ни да се сдобием с последните важни бумаги и ето, че олекваме с няколко стотин долара за застраховка, такса пререгистриране и удължаване на пътната такса за още шест месеца. Така и така сме тук, давай да го свършваме всичко наведнъж. След 45 минути

излизаме собственици на Бърти. Е, аз де!

Ник нали уж за мен я е купувал. Не мога да не кажа, че е хубаво първата кола на твое име да е 4х4 зверче, което ще ни прекара през 24 000 километра около Австралия. 

След бърз и вкусен обяд

приключва програмата ни в Порт Макуири

и тръгваме пак по пътищата.

Основният ни водач през континента е

мобилното приложение Space Ships

Не знам как щяхме да се справим без него! Разработено е от една от многото компании за наем на оборудвани ванове, с които да кръстосваш Австралия.

В него има всичко!

Платени къмпинги, безплатни къмпинги, бензиностанции, места за питейна вода и най-вече интересни места, които можеш да посетиш по пътя. Почти всяко място е придружено от снимки, подробно описание, цени и коментари на други пътуващи, по които можеш да се ориентираш за последните промени. Ние обиколихме страната без напечатан пътеводител, но това приложение беше нашето надеждно ръководство. Всичко, което видяхме и посетихме, първо намерихме тук. Е, добре де – Ник ги намираше, а аз го следвах като предано кученце.  

Воден от Space Ships, Ник е набелязал да спрем в

Намбука Хедс (Nambucca Heads)

През годините мястото се е превърнало в невероятна атракция – местни и туристи рисуват върху вълноломите на брега и оставят своите съобщения, истории и вдъхновения. 

След като в детайл разглеждаме творчеството на предшествениците си, намираме един камък, боядисан в бяло, който напълно отговаря на изискванията ни. За всякакъв тип изкуство сме подготвени само с два черни маркера. Заедно оставяме отпечатък от ръцете си, запълваме ги с разни мотиви и, разбира се, ги подписваме отдолу. Ставаме част от история.

Дори и без шарените рисунки около нас това място предлага невероятна гледка със заобикалящия ни океан. Жалко, че не оставаме да ѝ се насладим по-дълго време. Вместо това забързано се прибираме в колата, сякаш това беше просто задача от списъка, която сме свършили и сега можем да я забравим. Заради тази мисъл в главата ми, както и поради факта, че

къмпингът тази вечер е просто празно футболно игрище,

се налага да спрем за малко по пътя. Изведнъж чувствам, че препускаме толкова бързо през всичко, което виждаме, че сякаш няма смисъл. Не обръщаме достатъчно внимание на дреболиите, не ги усещаме пълноценно, не се забавляваме. Бързаме, без да знаем защо … 

Австралия(5): Из Нови Южен Уелс
Океанът

Попадаме на едно малко паркче с гледка към океана и просто сядаме на една пейка. За да се нагледаме. За да обсъдим плановете. За да обърнем внимание на детайлите. Това пътуване не е списък от задачи, а сбор от малките неща в живота. И се радвам, че се почувствах така, че спряхме – за да направим промени докато има време. 

 *** 

24 септември

Днес продължаваме изследването на австралийския буш – като сме започнали, няма как да спрем. Днешната пътека е

национален парк Дориго (Dorrigo)

и се вие надолу по баира до Ред Седар Фолс или по български –

водопада Червен Кедър (Red Cedar Falls)

За съжаление явно снощи съм спала накриво и още от сутринта започвам да усещам, че днес типичните ми главоболия ще са силни. Но нали съм свикнала, ще трябва да избутаме деня някак си.

Пътеката ни първо криволичи на равното, а на една от информационните табели виждам нещо, което досега съм виждала само на случайни клипчета онлайн – белези от дърводобив по останалите дънери. Заради височината на кедрите и евкалиптите, техниката на дървосечене е била да се изсекат първо дупки в ствола, където да бъдат затъкнати дъски за стъпала. Предполагам, че по този начин рискът 70 метрово дърво да падне на нечия глава е по-малък. А маймуната, с която пътувам, веднага използва процепите, за да се покатери нависоко и да застане в победна поза – това успях да го заснема! 

И ето че тръгваме по серпентината надолу. Гледаме да не обръщаме внимание колко много слизаме, защото е ясно, че после всичкото това ще трябва да се качва. Преминаваме през усукани лиани, ниски дървета, паднали дънери – типично за всяка горска разходка, особено в дъждовна австралийска гора. Нетипичното обаче е, че сме под постоянен стрес – какъв отровен паяк ще залепне отгоре ни или каква змия ще пресече пътя ни. Знам, че сигурно ви е омръзнало да слушате за нашата параноя, ама аз няма да ви я спестя – получавате чувствата ни така както и ние ги усещахме.

Водопад Червен Кедър

най-сетне слизаме успешно до водопада и едно ще кажа – заслужава си! Уютно, зелено кътче и висок, пълноводен водопад. Красота голяма, почти може да се сравнява с Калоферското пръскало в Стара Планина. Катерим, снимаме, гледаме, радваме се. 

НО! Проблемът е голям! В такава ситуация по европейските разходки ще си полегна да се напека на слънце; ще се отпусна да си изям сандвича; ако си я нося, даже и книжката ще извадя. Е как по-точно да стане тук? Ей сега ще ме налази нещо и … На крака съм окей, ама седна ли, направо ме побиват тръпки. Не, тръгваме си. Снимки нали имаме достатъчно вече! Започваме да качваме безкрайната серпентина. С цел мотивация преброяваме на картата петнайсетте завоя, които трябва да минем, за да стигнем до равната пътека. 1, 2, 3, …. , брех тоз деветия край няма, 10, 11, 12

ААААААААААА! – Скочих! Изпищях! Цялата гора ме чу! 

И най-вече

змията

насреща ми, настанила се на тринайстия завой. Така хубаво ме чу, че и тя даже подскочи встрани от пътеката! Ама не достатъчно – със сигурност няма да понеча да мина покрай нея. И сега какво? Вземам аз една клечка и я мятам отгоре ѝ с идеята, че ще се отмести.  Ник, като мой защитник: „Абе не хвърляй пръчки! Поне вземи една голяма, че да можеш да се отбраняваш!“ Намира той една сопа и с побутване успява да измести змията достатъчно надалеч, за да минем по-спокойно и да оставим дистанция зад себе си. Нали му вярвам и аз: „Виж я каква е малка и безобидна, нищо няма да ни направи!

Австралия(5): Из Нови Южен Уелс
Източна кафява змия (Eastern Brown Snake)

Това да е за урок на всички!!!!

НЯМА ЖИВОТНО В АВСТРАЛИЯ, КОЕТО ДА НЕ МОЖЕ ДА ТЕ УБИЕ, АКО ПОЖЕЛАЕ!

Всичките до едно имат такава способност, а повечето и желанието. При първи досег до интернет търся в Гугъл “сива змия източна Австралия” и първата статия, разбира се, е „10те най-отровни змии в Австралия!“ Познах я – източна кафява змия (Eastern Brown Snake). И до сега съм благодарна на Вселената, че нищо не ни се случи. по-късно разбираме, че и най-много смъртни случаи от змии в Австралия са на самоуверени мъже с пръчки! Абе май много на косъм бяхме!

Ама така и така сме на темата, да ви кажа

правилата при ухапване от змия в Австралия

– Първото (за паяците важи същото) е да запомниш или даже да снимаш вредителя, защото всяка змия изисква своята противоотрова и трябва да можеш подробно да опишеш в спешното каква те е нападнала … ако въобще стигнеш до там.

Което ни води до точка две:

– при ухапване трябва моментално да легнеш неподвижно. В повечето места по света, отровата на змията се просмуква във вените ни, заради което ние знаем, че изсмукването на отровата и слагането на турникет са най-успешните действия при първа помощ. Тук змийската отрова се предава по лимфната система, заради което неподвижността е изключително важна. Просто трябва да се молиш да има кой да те дърпа до колата и тя да не е много далеч от болница. (Ама в нашата ситуация, май нито едното, нито другото!) Да си знаете!

С вечни благодарности излизаме пак на основната пътека

Сега вече мигрената ми е почти в пълен разгар. А след бързо кафе в близкия информационен център, решаваме да продължим по на север отколкото планирахме, което предполага още 4 часа шофиране.

Но аз не съм в състояние да седна зад волана дори и за половин час. Страхотно – 4 часа в колата, 2 от тях по планински завои, а на мен ще ми се пръсне главата! Добре, че Ник все не е уморен и все обича да кара и няма никакъв проблем да поеме отговорността. А аз ще си стоя до него в агония с шишенце масло от евкалипт, да си го душа. 

След няколко спирки и малко сън пристигаме в къмпинга … след края на работния ден. Дори и за миг не можем да се притесним, заради невероятното отношение и вечната дружелюбност и желание на австралийците да помогнат. Звъним на номера, написан на вратата, жената веднага пристига и не само ни урежда набързо, но и ни дава 10% отстъпка. В момента тече междусрочната ваканция в Куинсланд, заради което цените в къмпинга са повишени. Ама ние очевидно не сме тук заради ваканцията и получаваме отстъпка. Това дали се случва другаде?

В момента не искам нищо друго освен да си легна моментално, но първо трябва да разпънем палатката и да сготвим вечеря.

Къмпингът е огромен и супер луксозен

– може би най-оборудваният, на който сме спали. С огромна кухня и много хладилници, мини голф, няколко басейна, видео игри на закрито и т.н. и т.н. Понякога ми се иска да имаме повече време на тези места, така и така им плащаме нощувката. Но обикновено не сме тръгнали за мини голф, а за някоя местна забележителност. А и за днес толкова ни е достатъчно. Време е за сън. 

*** 

25 септември

Събуждаме се в

Балина (Ballina)

с ударение на първото а и аз отново чувствам мигрената. До сега никога не ми се е случвало да бъдат два дни подред. Не знам какво се опитва да ми каже тялото ми, но го вика много силно. А аз, дори и след почти 25 години, не съм се научила да го говоря този език гладко. Със или без главоболие не е като да мога да се спра. Твърде много има да се види, а времето е кът.

Преди да приберем палатката се разхождаме по

плажа на Балина,

където често могат да се наблюдават китове. Вървейки по буната, навътре в океана, виждаме разни неща да подскачат. За съжаление не са китове, но пък са цяло стадо делфини. Влезли са в залива, за да се забавляват, сърфирайки по вълните. Понякога и аз не мога да повярвам колко интелигентни, чувствителни и близки до нас хората са делфините. Колко желанието им за щастие, игра и близост ръководи живота им. Отнема ни дълго време преди да можем да се отделим от това зрелище. Опитваме се отново и отново да направим перфектната снимка на делфин в скок (дори и не перфектни, мисля, че опитите ни не са неуспешни). Но човешкият живот ни дебне, а часът за напускане на къмпинг почти е настанал – палатката е още разпъната на покрива. Сгъваме катуна и отиваме в центъра на Балина да търсим обяд. 

Не беше замислено, но свършваме

още една, по-важна задача,

която трябваше да бъде приключена преди месеци. Най-сетне правим таблица, за да предвидим на коя дата къде трябва да бъдем, колко време ще ни отнеме пътуването и къде можем да спрем да разгледаме. Като започваме да попълваме датите, осъзнаваме, че най-вероятно вече сме закъснели много с графика и ще трябва да пропуснем няколко места, за да стигнем до други на време. Оффф! Не е хубаво това, ама щом трябва!

И с тази идея, днес пътят до следващата дестинация е много сериозен! Цели … 30 минути! Мдам… не е много далеч, но е от бележитите места, за които всеки говори и трябва да се видят. Днес сме в прословутия

Байрън Бей (Byron Bay) – рай за сърфисти и хипстъри

 

Още с влизането сме заобиколени от сърф шопове на най-големите марки, магазини за плажна мода – за спортни или фукащи се индивиди, барове за сокове и сандвичи, бирарии с крафт пиво, хип ресторанти …

Разхождат се толкова много млади хора – с полу облечени (или съблечени) неопрени и сърфове под мишница; с дълги рошави мокри коси, със или без расти; къси гащи и ризки вързани над пъпа … Абе, тук не е като на други места. Не знам дали е позволено на такива несърфиращи индивиди като нас да са на територията … Ама нали поне живеем в колата си, май сме достатъчно хипари, дори и без расти до дупето. Мдам … стереотипи до безкрай! 

След леко лутане и липса на място за нас тук и там, се настаняваме в малък къмпинг, който е от най-евтините опции в околността, но по някаква причина е празен. На нас това никак не ни пречи. Първата задача е моментално да си облечем банските и да се насочим към плажа. Надявам се днес да успеем да се изкъпем в австралийския океан. 

Е, нямаме този късмет.

Или по-точно – нямаме този кураж

Облачно е, ветровито е, а водата е неописуемо студена. Не знам от какво са направени сърфистите във водата. Ние ще си постоим на пясъка. Напълно облечени сме, защото си ни е много студено, но нали сме на плажа. И ето я наградата – китове в далечината. (Това като го казвам не си представяйте нещо много специално – просто ей там на хоризонта има едни черни точки, които влизат и излизат от океана и някой от местните казва, че са китове. Ние, разбира се, им вярваме.) 

На връщане от плажните изживявания

минаваме през няколко магазина

Така и така сме заобиколени от безкраен комерсиализъм, направо да се потопим. Не че си купуваме нещо, ама не ни пречи да зяпаме. Минаваме през супермаркета, за да измислим вечеря – щанда със суши върши страхотна работа. Спираме се и в голям къмпинг магазин. Не сме си признали още, че къмпинг масата ни е напълно неизползваема вече (12 дни след първата употреба). Картоненият ѝ плот е супер размекнат и се разпада. Май грешката беше да я оставим в проливния дъжд навън и да я навали сняг в онази вечер в Оберон. Май … не сме сигурни. Ама не си харесваме нищо, което да е достатъчно компактно пък и евтино. Ще търсим още.

В къмпинга

всеки е по своите задачи – Ник разглобява част от палатката, за да смени винтовете, които онзи безхаберен човечец ни пробута и които сега оставят следи върху покрива на Бърти. Аз през това време подреждам гардероба, кухнята, килера и хладилника (разбирайте – задната седалка), обработвам малко снимки и правя вечеря – варена царевица на кочан и готово суши. Какво друго му трябва на човек?

Малко след залез сме зашеметени от нови представители на австралийската фауна –

прилепи

Ама не е то прилеп като нашите, дето ти се събират в шепичката. Това е сивоглава летяща лисица с размах на крилата един метър. Прилеп ли е това или орел? Огромни същества. И не са едно две – десетки са. А на фона на розовото небе даже са малко страшнички. Тип Дракула по залез … 

Докато готвя пропускам и още една

нова птичка

Както Ник оправя палатката и се захласва по прилепите със съседките ни по място изведнъж нещо каца на вратата на отворения багажник. И не е прилеп, а е малка совичка – много симпатичничка. Е, разбира се, Гугъл казва, че само незапознати неавстралийски туристи биха я помислили за сова.

Австралия(5): Из Нови Южен Уелс
Димен жабоуст козодой (Podargus strigoides)

Птицата ни най-малко не е сова, а е димен жабоуст козодой. Аха, да, и вие така си мислехте, нали? Толкова да сме невежи двамата с Ник!

Ако не друго, мисля, че днес не можем да се оплачем откъм представителите, добавени към списъка с „Нови Животни“ – започва да става доволно дълъг. 

А от утре сме в Куинсланд!

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

Booking.com Booking.com Booking.com The post Австралия (5): Из Нови Южен Уелс first appeared on Пътуване до....

Нови места в Истанбул

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес с Ирина ще отскочим до Истанбул, за да обиколим някои нови места в Истанбул, които обикновено оставяме за четвъртия ден на тридневната ни екскурзия в града. Приятно четене:

Нови места в Истанбул

Далеч от туристическия поток: Кварталите

Ортакьой, Кадъкьой и Юскюдар, църквата св.Ирина.

Любопитството ми и желанието да се потопя в атмосферата на Истанбул нямат край. Това е моят любим град, защото той не е просто град, той е живот. Град на контрасти; Изток – Запад, Ислям – Християнство, история – модернизъм, море – хълм. Истанбул е всичко това. Докато руският писател – романтик и ориенталист Осип Сенковский възкликва „Има ли друг такъв град под Слънцето?“ , Иван Вазов задочно му отговаря: „Има градове по-хубави, но няма така вълшебен – чудо за очите.“ От 1992 г. досега съм посещавала града повече от 40 пъти, но винаги има нещо ново което да видя. Основните забележителности отдавна са посетени от първите ми екскурзии с туроператорските фирми. Сега обикновено ползвам фирмите основно за превоз и спане , обикновено 3 дни с две нощувки. Програмата си я правя сама. В поредното ми пътуване за което ще ви разкажа бях с мои приятели от София, за които това пътуване беше първо до Истанбул, затова трябваше да им покажа основните забележителности и да преоткрием новите предизвикателства на града.

Важен елемент от обиколката на града е

ползването на градския транспорт,

който е много добре уреден.

Начина на таксуване в превозните средства най-лесно става чрез Истанбулкарт. Разбира се има и еднократни жетони, които са в автомати на по-големите спирки и в гишетата на кейовете. Цената на един жетон е 4 лири. Това е по-скъпият начин за плащане.

 С Истанбулкарт като цяло цената на таксуването е малко неясно, защото всеки път плащахме различна цена , но не повече от 2,50 лири (Към момента на публикацията е 3,50 TRY – бел.Ст.). Картата се закупува и зарежда от специални автомати, които също са разположени по спирките или от някои вестникарски репове като просто трябва да се оглеждате за надпис Istanbulkart .

Закупуването става доста лесно и са ви нужни 10 лири. Картата можете да заредите с неограничена сума и може да се използва от голям брой хора, просто трябва да си я подавате и всеки да се маркира.

Нови места в Истанбул
Карта за градския транспорт в Истанбул: Истанбулкарт

Нови места в Истанбул

Първо посетихме разбира се емблематичния площад Султан Ахмед и

„Света Ирина“ – бивша православна църква,

 разположена в двора на двореца Топкапъ . До скоро беше затворена за посещение, но винаги съм имала желание да я посетя защото „Св. Ирина „ е моята светица. Входа е 36 лири. Днес тя е превърната в музей и пример за византийска архитектура. Тя е катедрална църква на Вселенската патриаршия преди освещаването на „Света София“ през 360 година.

Нови места в Истанбул
Църквата „Св.Ирина“

След разходката на площад Султан Ахмед пихме

кафе на терасата на хотел SEVEN HILLS

Booking.com

 От там се открива прекрасна гледка към „Синята джамия“; „Света София“ и Босфора. Кафето е 10 лири а чая от ябълка 7 лири.

Нови места в Истанбул
На кафе

Поредното предизвикателство беше

квартала Кадъкьой

 намиращ се в азиатската част. До там се стига с ферибот тръгващ от пристанището срещу Египетския пазар.

Обикновено туристите се настаняват в хотелчета в кварталите Лалели и Аксарай в европейската част на Истанбул, откъдето минават два трамвая до пристанището „Еминьоню“ / срещу Египетския пазар/. С истанбулкарт се чекирате и се качвате от входовете на морската гара на корабчето, което за 20 минути прекосява Босфора и отива до пристанището на квартал Кадъкьой, в азиатската част на Истанбул.

Кварталът е известен с оживения пазар за риба и местни храни, на който се предлагат специалитети като турска пица, маслини, пълнени миди, и много други. По криволичещите улици се редят сгради, обагрени с пъстро улично изкуство, в които се помещават едни бутици, модерни кафенета и анатолийски ресторанти.

Има много голям избор на рибни ресторантчета, в които срещу 12 – 15 лири, ще опитате всякакъв вид рибни ястия и уникални сладкиши. На едно от площадчетата има страхотна сладкарница за кюнефе , където предлагат и други турски изкушения.

Друга интересна точка по Босфора е

квартал Юскюдар

 (на турски: Üsküdar) в азиатската част.

 През последните две години след построяването на метролинията Мармарай, минаваща под Босфора при всяко мое посещение ходих в квартал Юскюдар. От спирката на Yenikapy намираща се в близост до Аксарай и Лалели се качихме на метролинията Мармарай. На втората спирка е Юскюдар. За 5 мин. бяхме там а се върнахме с корабче.

Районът е наистина много интересен – с много дух и Истанбулска атмосфера с тълпите местни хора, музиката на джамията, шума на пазара и усещане за ежедневие, което едновременно е бавно и бързо.

Скоро откриха и алеята по Босфора, която те води до

„Момина кула“

От брега до кулата може да стигнеш с малко корабче, но вътре няма нищо интересно освен ресторант и кафе. Срещу кулата са разположени стълби по които има постлани килимчета,/по-рано бяха възглавнички/ и сервитьори предлагат кафе чай и се наслаждаваш на великолепната гледка на Босфора и европейската част на Истанбул.

Другият Истанбул, далеч от туристическия поток…☺ 

квартал „Ортакьой“

 в европейската част със скъпите ресторанти, кафета и тематични барове. Районът се намира в близост до моста на Босфора.

Как да стигнете до там?

 Ако сте настанени в квартал „Лалели“  хващате трамвай Т1 и слизате на последната спирка Кабаташ и от там с автобус 25, 25Е до Ортакьой. Слизате на спирката в подножието на моста над Босфора.

Непосредствено вдясно от спирката се намира една от най – красивите джамии в Истанбул в необароков стил. Разположена на брега на Босфора, тя впечатлява с архитектурата си – деликатна, фина, сякаш с ръка недокосната.

 

Нови места в Истанбул
Мостът

От тук за 25 лири може да започнеш обиколката с корабче по Босфора 🙂

Задължително опитайте от огромните печени картофи с пълнеж – това е специалитета на Ортакьой

Около джамията

има оформен площад, търговски улици, където се продават много бижута, сувенири , нещо много различно от европейската част на града

Това са павилиони за приготвяне специалитета на квартала „пълнен картоф“


Насладихме се на великолепната гледка към азиатския бряг на Босфора на чаша кафе в едно от бутиковите кафета в Ортакьой намиращо се точно срещу острова на „Галата Сарай“ . От там можахме и да видим новата джамия, намираща се в азиатската част на Истанбул, която Ердоган откри тази година. Решихме да отложим посещението си за следващото ни идване в града.

Нови места в Истанбул
Отсреща се вижда новата джамия с шестте минарета

Това беше една прекрасна разходка из Истанбул, където сутрин пиехме кафе в Европа а вечеряхме в Азия.

До нови срещи в любимия ми град.

Booking.com Booking.com Booking.com

The post Нови места в Истанбул first appeared on Пътуване до....

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес с Цветан ще отидем до Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената, доколкото е останало нещо от нея 😉 Т.к.в Берлин има много контекст, който милениалите едва ли познават, затова си позволих и малко по-пространни редкаторски бележки и уточнения. Приятно четене:

Берлин

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената

Райхстага

В сандъка на баба намерих тази пощенска картичка:

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
Берлинският Райхстаг и паметникът на канцлера Ото фон Бисмарк, който е вдъхновител за издигането му в 1871 година

Берлинският Райхстаг и паметникът на канцлера Ото фон Бисмарк, който е вдъхновител за издигането му в 1871 година.     

Строежът на Райхстага

се забавил с години, защото собственика на земята – полският дипломат дук Радзински, дълго се увъртал с продажбата на имението. Чак през 1884 година бил заложен първия камък на парламента. Откриването му било след още 10 години.

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
Пожарът в Райхстага

А за

пожара в Райхстага

през 1933 година научих като ученик в гимназията.

Какво се случи след това с „DEM DEUTSCHEN VOLKE” или „На германския народ“? (Това е надписът над входа)  –  Хитлер уби демокрацията. Фюрерът е мразел това място и затова не е държал нито една реч тук, и изпратил опозицията в концетрационни лагери (В интерес на истината – държал е, и не само една: виж пример – бел.Ст.)

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
Пленарната зала на Райхстага след пожара на 27.02.1933 година

Прочутият „син на българският народ“ Георги Димитров беше разобличил фашистите на чист немски език, по време на съдебния процес в Лайпциг през 1933 година. (Затова уча този „фашистки“ език, също и руски, за сведение на „другарите“ от ДС) Този номер с „българската следа“ пак се повтори  през 1981 година от агентите на ЦРУ, които ни обвиниха за атентата на папата в Рим. Бях един от малцината българи посрещачи на аерогарата, който успя да стисне ръката на забравения герой от студената война Сергей Антонов.

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
„Героят от Лайпциг“ Георги Димитров на германска марка по случай неговия вековен юбилей

(В днешна Германия Георги Димитров е абсолютно непозната фигура, освен за част от хората, преживели в съзнателна възраст ГДР – бел.Ст.)

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
Райхстагът

В киното без проблем разчетох графитите по стените на Райхстага, писани след 9 май 1945 година . Слава на бойците, загинали за Освобождението на Европа от фашизма!

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
А как се вее победното червеното знаме над Райхстага запомних от съветския блок-бастър филм „Освобождение: Последният щурм“
Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
А ето така опакова Райхстага през 1995 година (без купола преди реставрацията през 1999 година) другият прочут българин Кристо.
Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
Снимка пред Райхстага с вярната ми емигрантка в Германия

Паметникът на моя любимец Ото го нямаше пред Райхстага. А къде е?

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
Бисмарк

Открихме паметника на

Канцлерът-Обединител на Германия

в парка  пред Райхстага –  срамежливо скътан между дърветата. Нашият Райхстаг (Народното Събрание) като се премести в бившия Партиен дом, се скри от погледа на Царя Освободител, но не и от гнева на народа.

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
Оцветеното оригинално фото на „Железния“ канцлер Ото фон Бисмарк се продава за 1,98 долара в интернет.

Danke, OTТO!

Защото той си нахлупил шлема, засукал мустака и стреснал пратениците на султана на Берлинския Конгрес през 1878 година и опазил Варна! Но, защо още нямаме име на булевард с неговото име във Варна?

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената

А кой ще ни опази сега от новия „султан“ Ердоган? Боже, пази България, Гърция и ЕС!

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
Музей на шпионажа

Шшшт от

Музея на Шпионажа!

 Ще ви разкрия една тайна, кого срещнахме в Берлин – столицата на ГДР. Тогава Берлин беше разделен на 4 отделни окупационни зони: съветска, американска, британска и френска.

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
Chekpoint Charlie

Като пресичахме Friedrichstrasse № 4 пред американското КПП

Chekpoint Charlie

 до Берлинската стена, изведнъж чух, как изпищяха зад мен спирачките на един Мерцедес кабрио. От колата изскочи пухкав господин с жълт шлифер, свали си каскета и тъмните очила и ги метна заедно с чадъра си на задната седалка, приближи се и дръзко прегърна жена ми! О, Боже мой, кой е пък този?

– Това е моят съученик! Да те запозная с господин Никой!                                                                                                               

– Приятно ми е! –  но още по приятно ми стана, когато боецът на тихия фронт ни направи сватбен подарък  –  билети за:

фантастичния

балет на [Телевизията на] ГДР

във Friedrich Stadtpalast. 

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
Балет на ТВ на ГДР

Той е жив и се намира на Friedrichstrasse 45 . Не пропускайте да си купите билети за незабравимото шоу, когато сте в Берлин.

(малко пояснения за родените след 1980, които през 1989 още не са могли да имат еротични спомени: късният социализъм напомня комбинация между локдаун заради COVID19 (никъде не можеш да пътуваш свободно, липсва тоалетна хартия и т.н.), и съвременен Фейсбук (цензура със самоцензура и пълна липса на цици и секс). Едно от малкото места, където официално можеше да се види отклонение от нормата беше Балетът на Телевизията на ГДР. Изобщо балерините тогава играеха ролята на днешните манекенки – имаха много добри житейски перспективи 😉 – бел.Ст.)

Балетът на Телевизията на ГДР в класическия си период
Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
Целувката (между Леонид Брежнев в ляво и Ерих Хонекер) е графит върху Берлинската стена. „Боже мой, помогни ми да преживея тази смъртоносна любов“ гласи надписът под него.

На КПП проверяват гражданин напускащ ГДР и граничарите с изнанада откриват в куфара му огромен плакат на Брежнев и Хонекер. „Защо имаш нужда от това?“  „За всеки случай. Лек срещу носталгия.“

За този виц в ГДР можеше да получиш 8 години затвор.            

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
Бранденбургската врата

Моят сувенир от столицата на ГДР е отворената „Брандербургска врата“, картина от съветския художник Юрий. Стената вече я няма. (Бел. ред. Има само част от нея, запазена като паметник на новата германска история и събитията от средата на 20 век.)

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
Бранденбургската врата (от Запад)

Вратата е затворена през 1961 година с т.нар.

Берлинска стена,

станала символ на разделението на германската нация. Тогава Берлин е разделен на две части: Източен Берлин –  действаща столица на ГДР и Западен Берлин, водещ се към територията на тогавашнат ФРГ.

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
Берлинската стена, графити

Стената сега я няма, студената война свърши. Вече свободно можем да минем в западната част на града.

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената

По пътя към Райхстага днес срещнахме една белосана девойка, която поиска да ми гледа на ръка. 

– Ich verstehe nicht!

– Разбираш бре, тарикат, аз съм от Каменар, а ти си от Варна?             

– Знам бе, знам!

„Прораймос“ е циганският холокост,

 при който и от национал-социалистите са убит 1 милион цигани (рома и синти), но това се премълчава, като се изтъква само еврейският холокост и убитите 6 милона евреи. Национал-социалистите обаче си имат и свой холокост. (По подобие на Спартанския модел, те захвърлят още тежко болните, лудите и инвалидите-германци в концлагери, като после ги евтанизират – бел.ред. По подобен начин в СССР след войанат биват „изчистени“ всички инвалиди/ранени от улиците на градовете – вкарват ги в лагери, където и умират – бел.Ст.))

А сега #СИСТЕМАТА НИ УБИВА по болнични пътеки!              

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
Мемориал на ромския холокост

Водното огледало на гузната съвест на германците пред Райхстага или мемориалът на убитите цигани в нацистките концлагери. Няма нито един от България! Gipsy live matter! Единствено в Европа, в Царство България, броят на циганите се увеличава от 149 385 души  от преди войната на 170 011 души бригадири през 1946 година в НРБ. Сега броят им у нас е около половин милион души, като постоянно намалява, поради емиграцията в Германия. По-добре е да си щастлив циганин тук, отколкото в РБългария.

Сградата на Райхстага

Вече имаме писмен отговор по е-мейла, с покана да посетим Райхстага преди залез слънце на исканата от нас дата.  В София и в Берлин слънцето залязва по едно и също време. Направете си справка кога и подайте заявка отрано. Нареждаме се на дългата опашка в уречения час. 

Айнс, цвай, драй полицай! – както каза Христо Стоичков 

(Всъщност думите на Стоичков са: „айн-цу-цвай-цу-дрън“. А цитираните „Айнс, цвай, драй полицай“ са думи от популярна песен от 80те и 90те години, ето осъвремененият ѝ вариант – бел.Ст.)

Идва щателната полицейска проверка и разпит на български език, провеждан от един бивш милиционер от В.Търново. Декларираме, че не сме роднини на Георги Димитров и не носим запалителни материали, както се и вижда на скенера, но си оставяме багажа на съхранение в безплатния гардероб. Входът за Райхстага е също безплатен.

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
Райхстагът

Изкачваме се по стълбите до асансьора, като се оглеждаме за следи от шрапнели и надписи. Няма, защото старата порутена сграда е взривена през 1954 година и е изградено нeйно копие след референдум в 1972 година. (Всъщност през 1954 е доразрушен само повреденият купол на сградата, самата сграда на Райхстага обаче остава, за да бъде реставрирана през 1960те години. А допитване (а не референдум) е имало през 1992, който решава, че парламантът на Федерална република Германия остава да се нарича Бундестаг, въпреки преместването му в „сградата на Райхстага“ – бел.Ст.)

На покрива на Райхстага обаче има нов купол с ресторант и безплатна тоалетна.

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
Куполът на Райхстага

Парламентът се мести от Бон под прозрачния купол –  символ на демокрацията в Берлин. Райхстагът става Будестаг.

По спираловидната пътека бавно се изкачваме, като често се спираме да се огледаме. Красота!

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
Куполът на Райхстага

Стъкленият купол над Бундестага

 е проектиран от британския архитект Норман Фостер, има диаметър 40 метра и е с височина 23,5 метра. Отдолу се виждат празните сини кресла на Бундесрата (горната камара на парламента – бел.Ст.) – август е и парламентът е на море! Бившият Партиен дом е преустроен със сини кресла и стъклен таван по подобие на Бундестага (жалко за 25 мил. лв.)

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
Куполът на Райхстага

Куполът на Фостер тежи общо 1200 тона, а  само стоманения скелет (дограмата) е 700 тона. Той е прозрачен и ние можем да насладим на красивия залез над столицата на oбединена Германия.

Брандербургската врата

 е отворена, Стената я няма! Спокойно  минаваме в Източен Берлин. Спирката Brangerburger Tor на метрото с линии S1 и S2 e наблизо.

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
Бранденбургската врата

Не се чува барабанен шум или боен марш. Няма победен парад както през далечната 1940 година, цари мир, спокойствие и тишина. Gute Nacht! 

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
Джон Кенеди, Вили Бранд и Конрад Аденауер

In this photo released by he Kennedy Museum, President John F. Kennedy, left, Willy Brandt, center, then mayor of West Berlin, and West German Chancellor Konrad Adenauer, right, ride in a car at the Brandenburg Gate on June 26, 1963. The day Kennedy visit

„Ich bin ein Berliner!“ – казал през 1963 година американският президент Джон Ф. Кенеди точно пред Берлинската стена, затваряща Брандербургската врата, като с това подчертал, че САЩ ще подкрепят Западен Берлин. Вляво е кмета на Западен Берлин Вили Брант и канцлера на ФРГ Конрад Аденауер. Сега няма и помен от Стената тук.


Наскоро Роберт Ф. Кенеди, племенникът на бившия американси президент, каза на митинг срещу „Ковид – 19“ в Берлин: „Светът е в преломна точка. Правителствата обичат пандемията. Обичат я така, както обичат войната. Защото им дава възможност да уражняват контрол върху населението, какъвто при други обстоятелства то никога не би приело..“ #ОСТАВКА!

Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената
Падането на Берлинската стена

Берлинската стена падна на 9.11.1989 година. На следващия ден и режимът на Тодор Живков падна. А кога ще има #Оставка?

– Ich bin ein berliner Kindl! Prost!  – казвам аз и отпивам от кехлибарената течност, като замезвам с „берлински – турски“ дюнер.

Писа с лявата ръка грешният хаджи инж.кап. Цветан фон Плевен. 

Снимки на Цветан Димитров и фейсбук приятели. 

Кръстовден, лето 2020.  


Литература: 

1.    Стефка Петрова, Практически курс по цигански език, издателство „Хеликон“, 2009.                                                                          

2.    България и източноевропейските страни: Краят на Втората световна война.

3.    „Българската следа“ в атентата.

4.    Робърт Ф. Кенеди в Берлин: Светът е в преломна точка.

Booking.com Booking.com Booking.com The post Берлин: Райхстага, Бранденбургската врата и Стената first appeared on Пътуване до....

Една обиколка на земното кълбо за 53 дни (кратки откъси от книгата – част 4)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с избрани части от околосветсткото пътешествие на Диана, описано „Една обиколка на земното кълбо за 53 дни“ –  Как да си купите цялата книга е обяснено в края на всяка част, а ние след Полша, Китай, Тайланд, КамбоджаМалайзия, Индонезия, Австралия, Хаваите, Лас Вегас, Мексико и Боливия, продължаваме към Перу, след което – през Мадрид – ще затворим обиколката на земното кълбо!

Приятно четене:

Една обиколка на земното кълбо за 53 дни

кратки откъси от книгата – част 4

Перу – Испания – България

Една обиколка на земното кълбо за 53 дни

Континент 5

Южна Америка

Държава 11

Перу

Ден 42 – 16.02.2017 г.

Езерото Титикака: Островите Урос и Амантани

Днес ни очакваше екскурзията до езерото Титикака, за която се записахме предния ден. Щяхме да посетим плаващите острови Урос, после щяхме да спим на нормален си остров с името Амантани, а на следващия ден щяхме да посетим още един остров Такуиле.

Взеха ни с маршрутно такси от хотела и ни закараха на пристанището, където групата стана по-голяма, лодката се напълни и потеглихме. Езерото всъщност се казва Титикхакха и се състои от думите „тити“, което означава пума, и „кхакха“, което означава сив, като цвета на планината. Това е най-високото езеро в света с надморска височина от 3800 м.

Първата ни спирка бяха

плаващите острови Урос,

където живее племето Аймара.

Една обиколка на земното кълбо за 53 дни
Титикака

Имат собствен език, различен от испанския. Запазили са го още от времената, когато преди 400 години инките са дошли да ги завладяват, и те са искали да избягат от тях. Качили се на лодките си и влезли в езерото. Направили си къщи върху лодките и така живеели. Но в един момент започнали да раждат деца и им станало тясно. Тогава измислили

начин да си направят изкуствени острови

За целта използвали стръкове от тръстика, които всъщност стават и за ядене. Белят се като банан, за да се стигне до сърцевината, която има доста свеж вкус, малко като на маруля.

Островите са с дебелина 3 метра и приличат на огромни салове с къщи върху тях. Всеки остров си има кмет. А отделно има един главен остров, където се намират болницата, магазинът, както и едно заведение.

Титикака, Перу – Една обиколка на земното кълбо за 53 дни
Титикака

След като посетихме няколко плаващи острова, където се запознахме с местните и техните традиции, вече се отправихме на тричасово плаване до

остров Амантани,

където живее племето кечуа. На тяхно име е кръстена марка спортни дрехи. Но сигурно 90% от хората, които са чували за тях, не са чували за племето и изобщо за произхода на името на тази марка. Аз също бях една от тях, докато не посетих Перу. 

Титикака, Перу – Една обиколка на земното кълбо за 53 дни
Остраов Аманантани

Когато пристигнахме на остров Амантани, там вече ни чакаха група местни жители, облечени с традиционни дрехи. Жените бяха с дълги червени поли, бели блузи с бродирани цветя и черни шалове, които покриваха главите им, спускайки се почти до земята.

Booking.com

При племето Кечуа

Туристите бяхме разделени на групи по двама или трима и всяка групичка беше изпратена с по един местен човек, в чийто дом щяха да преспят тази нощ. Ние бяхме разпределени към едно момиченце на 13 години, което се казваше Ана.

Жени от племето Кечуа, Титикака – Една обиколка на земното кълбо за 53 дни
Жени от племето Кечуа

Семейството, на което гостувахме, се състоеше от домакиня на 33 години, нейния съпруг, и двете им дъщери на 6 и 13 години. Къщата на нашите домакини се състоеше от няколко тухлени постройки с вътрешен двор. Част от постройките бяха на два етажа, като нашата стая беше единствената, измазана отвън и боядисана в бяло. Всички други бяха на тухли. 

Къщи на племето Кечуа, Титикака – Една обиколка на земното кълбо за 53 дни

Нашата отвътре също беше измазана, имаше три легла и изглеждаше много чиста. Стаята ни се намираше на втория етаж и до нея се стигаше по външна метална стълба. Подът беше от дървени дъски с големи фуги между тях. Съответно чувахме всичко, което си говореше семейството под нас, все едно всички се намирахме в едно помещение. Не че ги разбирахме. Имаше и външна тоалетна с плочки и тоалетна чиния, която също беше чиста.

Баня не видяхме

Предполагам, че изобщо нямаше, защото когато поисках да си измия ръцете, ми дадоха един леген, сипаха в него вода от един чайник, но съвсем малко, само на дъното, колкото един пръст, и ми дадоха едно малко хотелско сапунче. Предполагам, че беше оставено от някой турист. Това означаваше, че нямаха течаща вода. Сигурно я носеха от езерото.

Сервираха ни

обяд, който се състоеше от супа от киноа,

хляб на триъгълни питки, сварен бял ориз, два варени картофа, парче варена царевица на кочан и плочка запечено сирене, от това моето, любимото. Имаше и малко нарязани пресни домата и краставици, както и ситно накълцан лук с домати, предполагам, за супата. 

Обяд при племето Кечуа – Титикака, Перу – Една обиколка на земното кълбо за 53 дни
Обяд при племето Кечуа

Също така получихме и чай, като ни сипаха първо гореща вода в чашите, а после ни добавиха по едно стръкче от някакво странно растение с името „муня“.  Казаха, че и то помагало за височинната болест, но за разлика от коката, това много ми хареса. Много приличаше на мента, беше силно и ароматно. 

Постройката, в която се хранехме, както вече споменах, беше измазана отвътре и боядисана в бяло. Обзавеждането се състоеше от един кухненски шкаф, маса и две пейки. В дъното имаше отвор като за врата, а зад него имаше друго много малко помещение, което представляваше кухнята. Тя обаче не беше измазана, а оставена на тухли. Печка нямаше, но имаше огън на земята, който очевидно служеше за готвене. Около него бяха пръснати какви ли не неща, които се сливаха с черния под, който, мисля, че беше от кал. 

Кухня при племето Кечуа – Титикака, Перу – Една обиколка на земното кълбо за 53 дни
Кухня

След като се нахранихме, в програмата беше включено изкачване на един от двата хълма, намиращи се на острова. И на двата имаше по един храм, единият, построен в името на богинята майка – Пача Мама, а другият – в името на бога баща – Пача Тата.

Пача Тата – Титикака, Перу – Една обиколка на земното кълбо за 53 дни
Пача Тата

Изкачването беше изключително тежко заради разредения въздух. Първо

изкачихме Пача Тата,

който беше по-ниският от двата хълма. Направихме едно кръгче около храма. Не толкова заради традицията, колкото заради уникалните гледки, които се откриваха към целия остров и езерото. 

Пача Мама – Титикака, Перу – Една обиколка на земното кълбо за 53 дни
Пача Мама

След това решихме, че можем

да се опитаме да изкачим и Пача Мама

По време на инструкциите ни предупредиха, че е невъзможно да се посетят и двата храма за толкова кратко време заради трудностите с преодоляването на надморската височина. Ние обаче се справихме и изкачихме и най-високия хълм на острова. Вечерта наближаваше, а горе стана изключително ветровито и неприятно. Но гледките бяха още по-зашеметяващи от тези на Пача Тата. 

Пача Мама – Титикака, Перу – Една обиколка на земното кълбо за 53 дни
Гледки

Когато се върнахме в нашата къща, заварихме масата така, както я бяхме оставили на обяд. Малко се изненадахме, а аз лично се притесних дали случайно няма да ни спестят вечерята. Все пак насядахме на пейката и се заговорихме с децата, които говореха испански, а Диана ни превеждаше. Чак тогава домакинята събра чиниите и вилиците в единия край на масата. След това ги избърса с една кърпа и ги върна обратно по местата, но вече не се знаеше кое на кого е било. По-добре изобщо да не ги беше забърсвала, така всяка от нас щеше да си яде в своята чиния със своята вилица. За ядене имаше същото като на обяд, но без супата и сиренето. 

Празненството

Към 20:00 ч. ни качиха в стаята и ни донесоха местни носии, които щяхме да носим на танците тази вечер. Всички помогнаха в обличането, а децата даже сплетоха косата на Зоя. После Ана ни заведе в един салон, където дойдоха и останалите туристи, също облечени традиционно.

Когато всички се събрахме, дойде група музиканти, които пяха и свириха около един час. Всеки път, когато започваше някоя песен, всеки домакин хващаше за ръце неговите гости, издърпваше ги на дансинга и всички заедно започваха да се въртят в кръг. Въртенето включваше допълнителни въртеливи движения, а понякога направо се тичаше. С напредването на песента кръговете започваха да се обединяват и накрая всички се въртяха заедно в един, като при типичните български хора. Само че тук нямаше различни видове стъпки, както при нас. 

Това

не беше единственото нещо, което приличаше на българско

Носиите им и шарките също много наподобяваха нашите. А и култът към богинята майка напомня за същия култ, който са имали племената по нашите земи стотици години, преди да дойде християнството. 

След като се върнах в България и показвах снимки на мои приятели от пътешествието, една жена разказа история за това как човек от Южна Америка буквално прочел текст по шевиците на българска носия. Текст, в който се говори за сватби, крави и такива неща. Дали нямаме много повече общи неща с тези хора, отколкото различия? 

Танците приключиха в 21:30 ч. и всички се прибрахме да спим. 

Една обиколка на земното кълбо за 53 дни

Ден 51 – 25.02.2017 г.  

Трета и последна драма преди края на обиколката

И ето че дойде денят с третата неприятна случка по време на моята обиколка на Земята. Но всичко по реда си. 

Сутринта се излежавахме известно време, после закусихме в хотела и излязохме за разходка из центъра на Лима. Този ден беше страшна жега.

Лима

се оказа много симпатичен град, много цветен, чист и подреден. Разгледахме всичко, каквото имаше за гледане.

Лима, Перу – Една обиколка на земното кълбо за 53 дни
Лима

А за обяд хапнахме в много приятно заведение с вътрешен двор. После се върнахме в хотела  да си вземем раниците и потеглихме с такси към летището.

Моят полет

беше с един час по-рано от този на Зоя и Диана и затова аз първа се наредих за регистрация. Дойде моят ред. Застанах на гишето на авиолиния Y, с която трябваше да летя, и си подадох паспорта.

Тук започна третият кошмар от моето пътешествие, може би най-големият от трите

Служителката на гишето ми съобщи, че билетът ми е анулиран и парите за него са ми върнати по сметката. Краката ми се подкосиха, стана ми много горещо, сърцето ми заби ускорено и се разтреперах цялата. По време на цялото пътешествие аз редовно си следях картовата сметка, както и електронната поща. Не бях получавала никакво известие за анулирания си билет, както и никакви пари не бяха постъпили по сметката ми. Почти се разревах. Служителката твърдеше, че нищо не може да направи.

Диана беше забелязала, че се бавя, и дойде да помага, но без успех. Дойде някакъв служител и ми даде едно картонче, с някакъв код, и ме прати да се обадя за повече информация на авиолиния Х, от която бях закупила билета. С този код получавах безплатни минути по телефоните на летището. 

Звъннах на авиолиния Х и разказах каква е ситуацията

Отговорът, който получих, беше, че на 22-ри февруари са ми изпратили мейл, с който ми съобщават, че трябва да отида на летището, за да си платя билета. Вместо това на 22-ри февруари аз получих електронния билет от Х и нищо повече. Единствено, преди това, на 21-ви февруари, получих потвърждение за направената резервация. Няма как да съм получила и трети мейл с информация за проблем с билета, без да го видя. А и няма логика да е отишъл в папка „Спам“, понеже вече имах мейла с билета, изпратен същия ден от същия подател,  и си беше пристигнал в нормалната папка. Единственото, което можаха да ми кажат още по телефона, беше да отида в офис на Х да си купя нов билет. Хукнах да търся офис на летището. Такъв нямаше на първия етаж и се качих на горния. Там също обиколих, тичайки, всички коридори и накрая намерих някакъв офис със спуснати щори. Започнах да тропам по вратата и прозорците с надежда, че някой ще отвори, но очевидно беше затворено. 

Върнах се на първия етаж

и намерих някакви гишета встрани от зоната за регистрация, където казаха, че мога да си купя билет. Там обаче имаше огромна опашка. Помолих се да ме пуснат преди всички. И как няма да ме пуснат, вече бях ревала от доста време, цялата треперех и сълзите ми течаха като река, сигурно съм изглеждала много страшно. За съжаление обаче за този полет вече нямаше места, дори в бизнес класата.

Тази отвратителна авиокомпания беше препродала моя билет,

не ме беше уведомила и дори не ми беше върнала парите, както твърдеше. 

От гишето за продажба на билети ме пратиха на гишето за чекиране на авиолиния Х, там да се разправям, защото там имало техни служители. Времето вече напредваше ужасно, а аз кръстосвах цялото летище, тичайки от единия край към другия и обратно. Бях си оставила раницата на Зоя, за да не тичам с нея, а Диана ме придружаваше, за да помага с езика, ако се наложи. Намерих гишето за чекиране на Х, прередих цялата огромна опашка, която се беше събрала, и скочих на първата служителка. Тя обаче отказа да помогне. Не можело нищо да се направи, нямало кой да поеме вина, нямало откъде да си купя билет, защото офисът бил в центъра и не работел през уикенда.

Чувствах се толкова безпомощна и уплашена

до смърт. 

Върнах се при Зоя и си включих таблета, за да видя каква информация ще ми даде сайтът на Х за моя билет. Там изписа същото, което изписа и предния ден, когато проверих – билетът беше със статус „Потвърден“. Но при опит да направя регистрация за полета отново излезе съобщение, че не може да стане през интернет и трябва да се направи на летището. Все пак получих лъч надежда и отново хукнах към гишето за чекиране на Y, отново пререждайки цялата опашка. Показах на служителите, че според сайта на Х билетът ми е потвърден и активен. Но пак нямах успех. На техните екрани показваше статус „възстановена сума“. 

Върнах се при телефоните и реших пак да звъня на Х. Но онова картонче вече не вършеше работа. Явно е било с определен лимит, който бях изразходила. Наложи се да звънна от мобилния си телефон. От авиолиния Х обаче продължиха да повтарят едно и също. В този разговор новата информация беше, че моята банка е заподозряла плащането като измама и е изпратила заявка до Х за връщане на парите за билета.

После се оказа, че това изобщо не е вярно

Аз още тогава не го повярвах, защото преди да потегля на обиколката, минах през офис на банката и пуснах заявление да не се спират никакви плащания от картата ми, които са направени според графика на държавите, които ще посещавам. Именно заради случаи като този бях предприела всички възможни мерки, за да ги предотвратя. В случая обаче се оказа, че не съм предвидила некомпетентността, безхаберието и непрофесионализма на авиолиния Х. Дори отказаха да поемат вината за това, че не са ме информирали за анулирания билет. Продължаваха да твърдят, че са ме известили на датата, на която всъщност аз получих истински електронен билет.

Времето вече съвсем напредна. Може би и самолетът ми вече да беше излетял, а сега наближаваше този на Зоя и Диана. Те много се притесниха за мен, но трябваше да ме оставят, за да не изпуснат и своя полет. 

След близо 20-минутния безрезултатен разговор по телефона с авиолиния Х, който ми излезе 100 лв., стигнах до извода, че

няма какво повече да направя. Бях опитала какво ли не

Бях прередила стотици чакащи хора на всички възможни гишета. Виках и крещях по всички служители, без да са виновни. А никога не бях викала на непознати през живота си. Не знам дали е от зодията ми, но по природа съм много спокоен човек, който се изнервя изключително трудно. Но дори и това да се случи, винаги пазя самообладание и добър тон. Прекосих летището няколко пъти на спринт. Не знам как не ме арестуваха. Нямаха ли камери тия хора? Ако е имало, никой не ги следеше – гарантирам. Това да беше в някоя друга държава, отдавна щях да съм с белезници в някоя тъмна стаичка. А може би често имат такива случки и не искат да се месят.

Реших, че ще си хвана такси и ще се върна в хотела, надявайки се, че ще има свободна стая, и оттам ще си купя билет за следващия ден. 

Със замъглен от сълзи поглед започнах да се оглеждам за изход от летището

Имаше доста врати и не знаех от коя да мина, за да изляза при такситата. Реших да използвам вътрешния терминал и се запътих натам.

Както си вървях, чух някой да повтаря името на авиолиния Х

По-скоро не го чух в началото, толкова бях съкрушена и изтощена. Но някъде на третия път ми светна лампата и потърсих с поглед източника. Видях двама мъже, които гледаха към мен и продължиха да викат името на авиолинията. Веднага скочих към тях:  

– Да, какво за Х? Искам да говоря с тях… ти кой си? – И хванах табелката, която висеше от врата на единия, да погледна какъв е този. Те обаче не говореха английски, но продължиха да повтарят „Х, Х“ и да ме приканват да тръгна с тях. Последвах ги и един друг мъж с табелка на врата ме пое и каза, че ще ме заведе до офис на Х. Ето ти нова изненада. Досега никой не каза нищо за офис на Х, а се оказа, че тук има такъв.

За момент се усъмних, дори се уплаших. Зоната извън летището на Лима се води за изключително опасен квартал,

а аз тръгнах след непознат в тъмното,

който твърдеше, че ще ме заведе до офис от другата страна на булеварда, извън летището. Докато течаха тези мисли в главата ми, една служителка от европеидната раса, също с табелка, се поздрави с моя предводител и това ме успокои до някаква степен. А и човекът изглеждаше по-притеснен и от мен. През цялото време бързаше толкова много, а аз едвам го догонвах с моята вече 14 килограмовата раница на гърба. Даже се наложи да се качваме по стълби, после да слизаме, после пак стълби, докато накрая наистина стигнахме до някакъв

отворен офис за продажба на самолетни билети!

И вътре говореха на перфектен английски! 

Имаше, мисля, трима човека, изглеждаха много любезни и възпитани. Пое ме средният. Аз започнах за пореден път да разказвам проблема си, сълзите отново рукнаха. Човекът, който ме доведе до офиса, ми подаде чаша вода. Изглеждаше доста притеснен, сигурно са ме наблюдавали, докато обикалях летището като луда, и им е станало много мъчно за мен. 

Показах на служителя мейла с електронния билет.

Той видя датата, на която бе закупен и директно разказа какво най-вероятно се беше случило. Понеже е бил закупен много скоро, парите не били стигнали до авиолиния Х и системата е отказала билета. Вината била изцяло в мен. Аз обаче твърдях, че след като Х ми е поискала телефон и мейл за контакт, би следвало да ме уведоми за анулирането. Защо иначе ще ми искат данни за връзка??

Но служителят продължи да повтаря, че

проблемът е в системата и компанията няма вина

Това се случвало много често и ми показа папка с такива случаи на хора, имали същия проблем като моя. Даже точно в този момент имаше един руснак в офиса, който също не го били пуснали да се качи на самолета. Но той, горкият, беше свършил парите и от 24 часа чакаше превод на пари, за да може да си купи билет за полет на следващата сутрин. Този човек стоеше в този офис през цялото време, дори май беше спал там. Ако парите не дойдеха до няколко часа, нямаше да може да си купи билет за следващата сутрин. 

Това никак не ми помагаше и

аз продължавах да редя сълзи и сополи

Човекът ми намери друг полет за следващия ден. Цената беше с около 100 лв. повече от този, на който не успях да се кача тази вечер, и аз казах, че ще го купя. Извадих си картата да го платя, но служителят ме предупреди, че за плащане с карта има 6% такса. Тогава измъкнах от калъфа на телефона двете скрити банкноти по 500 евро, за да платя в брой и  да избегна тези 6%.

Но и тук ударих на греда

Оказа се, че в Перу банкнотите по 500 евро имали по-ниска стойност и една такава е равна на 460 евро. Ако пък реша да изтегля пари от банкомата, щях да имам такса за теглене и процент от дръпнатата сума. Най-добре щеше да е да имам банкноти, различни от 500 евро, за да не плащам нищо допълнително. В крайна сметка използвах банковата си карта и получих самолетен билет. 

Служителят ми гарантираше, че

на следващия ден ще летя обратно към Европа

На мен това изобщо не ми се струваше възможно. Вече се чувствах сякаш съм пленена на този континент и че никога няма да мога да се прибера в къщи. Не знам защо не можех да осъзная, че това което ми се случи, не е кой знае каква драма и че се случва непрекъснато и на други хора. Но аз го изживях изключително тежко. 

Когато вече се сдобих с нов билет за следващия ден, хората от офиса ми предложиха много евтин хостел близо до летището. Може би беше същият, в който спахме първата нощ преди две седмици. Аз обаче исках да се върна в Мирафлорес в моя си хотел.

Имах нужда от цивилизация

Хората намериха още един начин да ми помогнат и извикаха Uber, който да ме закара до хотела на цена, три пъти по-ниска от тази за такси. Служителят, който ми продаде билета, лично ме заведе до колата и ме остави на шофьора. 

Междувременно този, който първоначално ме доведе до офиса, беше стоял там през цялото време, без да си тръгне, преди да види, че проблемът ми е решен. Сега, като се замисля, той май повтаряше нещо такова, докато ме водеше, че тази вечер ще реши проблема ми, и даже май ми гарантираше. Беше много мило от негова страна, както и от страна на служителите от офиса. Отново извадих късмет в това си нещастие, че

попаднах на толкова мили и сърдечни хора 

Върнах се в хотела, взех си душ и си легнах. Бях адски изтощена от целия този стрес.

Полет Мадрид-София – Една обиколка на земното кълбо за 53 дни

Ден 53 – 27.02.2017 г.                           

Затваряне на кръга около Земята

Дойде моментът да се наредя на последната опашка за отвеждане към последния самолет, с който щях да затворя кръга на тази обиколка на Земята. На екрана на изхода, който показва посоката на самолета, пишеше „SOFIA“. 

Полет Мадрид-София – Една обиколка на земното кълбо за 53 дни
Полет към София

Последна дестинация –  към София!

Виждайки тази табела, усетих някакво много странно чувство. Мисля, че чак тогава осъзнах какво бях направила. До този момент просто следвах едни планове, посещавах едни места по списък и не се замислях за мащабите на самото пътешествие, за километрите, които бях изминала. През последните петдесетина дни бях видяла екрани с имената на около двадесет града, пръснати на пет континента.

А сега стоях пред също такъв екран с името София

Бях много, много щастлива. Редях се на съвсем нормална опашка, с хора, които бяха дошли в Мадрид за няколко дни на екскурзия, с други, живеещи в града, завръщащи се за малко в България сега, с трети, отиващи по някаква работа до София… А аз, една от всички чакащи на опашката, се връщах от обиколка на света, пълна с изживяни приключения и незабравими спомени. 

Бордни карти – Една обиколка на земното кълбо за 53 дни
Бордни карти

Самолетът, с който летях, беше чисто нов и много голям. И понеже не можеше да не извадя късмет и сега с нещо, получих аварийна седалка, която е с много свободно пространство за краката. И не само това. Седях до прозореца и то от тази страна на кабината, от която при кацането се виждаха НДК, Витошка и „Александър Невски“. 

София – Една обиколка на земното кълбо за 53 дни
София

Когато ги разпознах, се усмихнах широко, изпитах огромно щастие и удовлетворение като от някаква много добре свършена работа. Когато кацнахме, ми се искаше да се похваля на целия свят. Вместо това написах във фейсбук следния статус:

„Обиколката на земното кълбо – ЗАВЪРШЕНА!“ 

Обобщение

Като един статистик, не мога да не завърша с някои статистически данни относо моята обиколка:

  • 53 дни, но 52 дати
  • 5 континента и 11 държави: 
    • Европа:
      • Полша (Варшава)
    • Азия:
      • Китай (Пекин и Великата китайска стена)
      • Тайланд (Банкок и Патая)
      • Камбоджа (Сием Рийп и храмовете Ангкор)
      • Малайзия (Куала Лумпур)
      • Индонезия (остров Бали)
    • Австралия 
      • Австралия (Мелбърн, Ейърс Рок и Сидни)
    • Северна Америка
      • САЩ (Хавай, Лас Вегас, Лос Анджелис и Вентура)
      • Мексико (Мексико Сити и пирамидите в Теотиуакан)
    • Южна Америка
      • Боливия (Ла Пас, соленото езеро Салар де Уюни и Пътят на смъртта)
      • Перу (Пуно, езерото Титикака с островите Урос, Амантани и Такуиле, Куско, Олантайтамбо, Агуаскалиентес, Мачу Пикчу, Планината на дъгата и Лима)
  • 4 пъти пресичане на Екватора 
  • Най-дълъг престой – в Перу, 10 дни
  • Най-къс престой – в Малайзия, 10 часа
  • 9 страници от паспорта, запълнени с визи и печати
  • 2 прекосени океана – Тихия и Атлантическия
  • 85 часа, прекарани във въздуха
  • 19 закупени  самолетни билета, от които един неизползван, а друг – анулиран. Съответно 17 използвани билета.
  • 22 полета с 12 различни авиолинии, от които само 2, излетели навреме
  • Най-дълъг полет – от Лима до Мадрид, 11 часа
  • Най-къс полет – от Ла Пас до Салар де Уюни, 50 минути
  • Средно 17 000 крачки на ден, общо 900 000 крачки за цялата обиколка (според телефона ми)
  • 42 нощувки в 20 различни хотели/хостели; 3 пъти на гости 
  • Близо 10 дни, прекарани на надморска височина между 3000 и 5000 м
  • Най-студено във Варшава (Полша) на -16°С
  • Най-горещо в Улуру (Австралия) на 44°С и то на сянка
  • Живях два пъти на една и съща дата – 31.01.2017 г. – първо в Сидни и после на Хаваите – на два различни континента, един път в южното полукълбо и един път в северното полукълбо
  • Поне 10 реализирани мечти:
    • Великата китайска стена
    • Гушнах бебе тигър и погалих още много други от всички възрасти
    • Храмовете Анкор
    • Плувах в инфинити басейн в Бали с уникална гледка отвисоко
    • Обиколих най-големия камък в света – Ейърс Рок
    • Бях на парти на Тиесто в Лас Вегас
    • Пирамидите в Теотиуакан
    • Соленото езеро Салар де Уюни
    • Пътят на смъртта
    • Мачу Пикчу
  • А изводът е, че НЯМА НЕВЪЗМОЖНИ МЕЧТИ!

Пълният пътепис на това неповторимо приключение е поместен в книга от 340 страници с меки корици и малко черно-бели снимки, цената е 15лв.. Към момента се разпространява само и единствено от авторката лично. Изпраща се по куриер или Български пощи. За да поръчате изпратете съобщение на страницата на книгата „Една обиколка на земното кълбо“. Ако нямате профил във Фейсбук, оставете коментар тук под пътеписа и Диана ще се свърже с Вас по e-mail.

Полетите (пълен списък):

ЧасавиолинияПолетЦена лв
17:55 – 18:50 LOTСофия – Варшава
14:55 – 6:35 (+1)LOTВаршава – Пекин596
5:50 – 12:15Air AsiaПекин – Каула Лумпур
17:15 – 18:25Air AsiaKалула Лумпур – Банкок DMK273
8:35 – 11:40Air AsiaSiem Reap – Каула Лумпур–––
22:00 – 1:10 (+1)Air AsiaКаула Лумпур – Бали270
23:15 – 6:55 (+1)Jet StarБали – Brisbane
8:50 – 12:15Jet StarBrisbane – Мелбърн150
9:20 – 10:50Jet StarMелбърн – Улуру179
13:00 – 17:35Jet StarУлуру – Сидни323
17:45 – 6:25Jet StarСидни – Хавай403
13:25 – 21:10AllegiantХавай – Лас Вегас368
7:45 – 9:10Virgin AmericaЛас Вегас – Лос Анджелис87
00:20 – 6:10VolarisЛос Анджелис – Мексико Сити223
10:05 – 17:05InterJetМексико Сити – Лима (Перу)350
02:10 – 9:00DeltaЛима – Атланта
12:00 – 13:48DeltaАтланта – Маями509
17:10 – 6:15 (+1)TAP Air PortugalМаями – Лисабон
09:15 – 11:35TAP Air PortugalЛисабон – Мадрид522
20:35 – 00:55WizzAirМадрид – София59
09:15 – 11:35TAP Air PortugalЛисабон – Мадрид522
20:35 – 00:55WizzAirМадрид – София59
Общо 4312

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Околосветско пътешествие – на картата:

Околосветско пътешествие Booking.com The post Една обиколка на земното кълбо за 53 дни (кратки откъси от книгата – част 4) first appeared on Пътуване до....

Обиколка на Северна Америка с Хюндай, 2019 (6): През южната половина на Аляска

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Америка, което започнахме през 2018-та година с Валентин  (http://patepis.com/?p=83932). Следващата 2019-та година правим двумесечна обиколка на Северна Америка (Аляска, Канада и САЩ).

Първата част започнахме с кратко въведение към пътешествието (http://patepis.com/?p=87234), след което потеглихме от Сиатъл (САЩ). Обиколихме национален парк Северни каскади, влязохме в Канада, разгледахме Ванкувър и през Скалистите планини стигнахме националните паркове Глейсър и Йохо.

 Във втората част (http://patepis.com/?p=87344) влязохме в провинция Алберта за да разгледаме националния парк Банф, град Калгари и да стигнем до пътя „Айсфийлдс паркуей“.

Третата част (http://patepis.com/?p=87569) започнахме с ледника Колумбия, опознахме Национален парк Джаспър и поехме на северозапад през канадската провинция Британска Колумбия.  

В четвъртата част (http://patepis.com/?p=87932) прекосихме северозападна Канада и стигнахме до границата с Аляска.  

В петата част (http://patepis.com/?p=89372) продължихме през северната половина на най-големия американски щат – Аляска.  

Днес ще обиколим южната половина на Аляска.

А сега: приятно четене!

Обиколка на Северна Америка

с Хюндай

2019

шеста част

Към южната част на Аляска

На връщане от северната част на Аляска спрях във Феърбанкс единствeно за да заредя с гориво и да напазарувам хранителни продукти в супермаркет. Вече бях разгледал този град пътувайки на север.

Река Танана (Tanana River)

протича през средната част на Аляска. Дължината й е 940 км. и се влива в Юкон. Дългата 230 км.

река Ненана тече от юг на север и се влива в река Танана близо да град Ненана

Любопитна подробност е, че от началото на миналия век жителите на това градче правят залагания на коя дата ще започне ледохода (топене на ледовете) по река Танана. Местна забележителност е железопътния мост над тази река, който носи името „Mears Memorial Bridge“.

Устието на река Ненана при вливането й в река Танана
Устието на река Ненана при вливането й в река Танана
Река Танана протича край град Ненана. В далечината се вижда железопътния мост „Mears Memorial Bridge“
Река Танана протича край град Ненана. В далечината се вижда железопътния мост „Mears Memorial Bridge“

Градчето Ненана (Nenana)

няма и 500 жители, но се оказа приятно място за кратка почивка по пътя. Беше 5-ти юли, петък, и явно жителите продължаваха да празнуват Деня на независимостта.

Музеят на железопътния транспорт

е разположен до гарата, но не работеше, вероятно заради празника.

Жителите на градчето Ненана продължаваха да празнуват Деня на независимостта, въпреки че беше следващия ден, 5-ти юли, петък
Жителите на градчето Ненана продължаваха да празнуват Деня на независимостта, въпреки че беше следващия ден, 5-ти юли, петък
Младежки състав в градчето Ненана, чиито жители продължаваха да празнуват Деня на независимостта, въпреки че беше следващия ден, 5-ти юли, петък (Обиколка на Северна Америка)
Младежки състав в градчето Ненана, чиито жители продължаваха да празнуват Деня на независимостта, въпреки че беше следващия ден, 5-ти юли, петък
Музеят на железопътния транспорт в градчето Ненана е разположен до гарата
Музеят на железопътния транспорт в градчето Ненана е разположен до гарата
Приятна къща в градчето Ненана
Приятна къща в градчето Ненана

В градчето Ненана ми направи впечатление

паметника на доброволците,

които през Втората световна война са охранявали бреговете на Аляска. Мемориалният надпис към него дава информация, че от 1942г. до края на войната над 6 хиляди доброволци, включително от 7 местни етнически групи,  са изпълнявали охранителни функции. Те са били на възраст от 12 до 80 години, а сред тях е имало и 30 жени.

Паметник на доброволците, които през Втората световна война са охранявали бреговете на Аляска
Паметник на доброволците, които през Втората световна война са охранявали бреговете на Аляска

Национален парк Денали (Denali National Park)

е разположен в южната част на полуострова. Той е най-посещаван не само поради красотата на природата, но и поради близкото разположение на големи населени места. Там могат да се видят скалисти планински върхове, езера и реки. Тук се намира и най-високият връх в Северна Америка „Денали“ (до 2015г. носи името „Маккинли“). Той се извисява на 6194 метра надморска височина.

Главният път на юг към Анкъридж минава край националния парк, чиято източна граница се оформя от реките Ненана, Чулитна и Суситна.

Мост над река Ненана, близо до Национален парк Денали
Мост над река Ненана, близо до Национален парк Денали

В Национален парк Денали са създадени чудесни условия за туристите:

информационни центрове, хотели, къмпинги, туристически автобуси до основните забележителности, обозначени пешеходни маршрути.

Туристически информационен център в Национален парк Денали
Туристически информационен център в Национален парк Денали
В Национален парк Денали има множество хотели, магазини и заведения за хранене
В Национален парк Денали има множество хотели, магазини и заведения за хранене
Музеен кът към туристически информационен център в Национален парк Денали
Музеен кът към туристически информационен център в Национален парк Денали

Започнах опознаването на Национален парк Денали с района около

езерото Копитото на коня (Horseshoe Lake)

Панорамен поглед към езерото Копитото на коня (Horseshoe Lake)
Панорамен поглед към езерото Копитото на коня (Horseshoe Lake)

В района около езерото Копитото на коня имах приятна среща с лос, който пасеше трева от дъното на плитко езерце. Стоях до едно дърво край брега и го гледах. След като се беше нахранил, лосът тръгна да излиза и се насочи право към мен. Явно бях застанал на пътя му към гората. Доближавайки ме на няколко метра лосът се спря и ме загледа втренчено. Вероятно се чудеше дали съм животно или растение. След около една минута явно осъзна, че съм живо същество, т. е. опасност. Върна се обратно и излезе от езерцето в друга посока.

Този лос пасеше трева от дъното на плитко езерце
Този лос пасеше трева от дъното на плитко езерце
Този лос излиза плитко езеро, след като се беше нахранил с трева и водорасли от дъното му. Преди това тръгна към мен защото бях застанал на пътя му към гората, но се изплаши и върна.
Този лос излиза плитко езеро, след като се беше нахранил с трева и водорасли от дъното му. Преди това тръгна към мен защото бях застанал на пътя му към гората, но се изплаши и върна.

Интересни са

срещите с дивите животни

Повечето от тях са свикнали с хората.

Единственото ми разочарование беше, че не видях мечка гризли. Имаше доста предупредителни надписи как трябва да се държи човек при среща с мечка. При среща с нея не трябва да се приближава или да се бяга. Трябва да се говори силно, да се пляска и маха с ръце. По този начин мечката ще разбере, че това не е животно за храна.

Предупредителна табела как трябва да се държи човек при среща с черна мечка или с гризли
Предупредителна табела как трябва да се държи човек при среща с черна мечка или с гризли

По-далечните дестинации в националния парк Денали можеха да бъдат посетени само с туристически автобуси. Автомобилите се допускаха свободно само да високопланинската

река Сеъвидж (Savage River)

В превод името й означава Дивата река. Много приятна се оказа разходката около тази река и изкачването на хълмовете около нея.

Река Сеъвидж (Savage River) тече високо в планината Денали
Река Сеъвидж (Savage River) тече високо в планината Денали
Авторът край река Сеъвидж (Savage River), Национален парк Денали
Авторът край река Сеъвидж (Savage River), Национален парк Денали
Поглед към река Сеъвидж (Savage River), Национален парк Денали
Поглед към река Сеъвидж (Savage River), Национален парк Денали

На доста места се разкриваха чудесни природни гледки. Не пропусках да спирам за да се любувам на планините, реките и растителността в тази южна част на Аляска. Минах известно разстояние и по главен път без асфалтово покритие наречен

Denali Highway

Скалист хълм в Национален парк Денали
Скалист хълм в Национален парк Денали
Малка река в южната част на Аляска, край пътя Denali Highway
Малка река в южната част на Аляска, край пътя Denali Highway
С автомобила под наем съм спрял за почивка край пътя Denali Highway
С автомобила под наем съм спрял за почивка край пътя Denali Highway
Мочурлива местност в южната част на полуостров Аляска
Мочурлива местност в южната част на полуостров Аляска
Често спирах за да се любувам на природните гледки в южната част на Аляска
Често спирах за да се любувам на природните гледки в южната част на Аляска

Пренощувах в автомобила на паркинга при

Мемориалния комплекс,

издигнат в памет на защитниците на Аляска през Втората световна война

Може би тук е мястото да отбележа, че едно от впечатляващите качества на американците е техния патриотизъм.

Мемориалния комплекс, издигнат в памет на защитниците на Аляска през Втората световна война
Мемориалния комплекс, издигнат в памет на защитниците на Аляска през Втората световна война

В южната част на националния парк Денали има няколко точки, от които се разкриват чудесни изгледи към планината и заснежените върхове. Виждаше се и

най-високия връх в Северна Америка „Денали“

(преди се е наричал „Маккинли“). Неговата надморска височина е 6194 метра.

Поглед към най-високия връх в Северна Америка „Денали“ (6194 м.)
Поглед към най-високия връх в Северна Америка „Денали“ (6194 м.)
В далечината се виждат заснежените върхове на планината Хънтър (Mount Hunter)
В далечината се виждат заснежените върхове на планината Хънтър (Mount Hunter)

Град Талкитна (Talkeetna)

в южната част на американския щат Аляска е популярен туристически център. Наричат го исторически поради няколкото запазени дървени къщи на първите заселници тук.

Аз, обаче, ще запомня Талкитна преди всичко като град на хумора. Имам предвид надписите в хумористичен стил, които видях, включително в градския музей. В продължение на 15 години жителите на града са си избирали за почетен кмет … КОТКА.

Дървените къщи в Талкитна (Talkeetna) привличат туристите с оригинално външно оформление
Дървените къщи в Талкитна (Talkeetna) привличат туристите с оригинално външно оформление
Магазините за сувенири, кафетата и ресторантите в град Талкитна (Talkeetna) не могат да бъдат подминати от многото туристи тук
Магазините за сувенири, кафетата и ресторантите в град Талкитна (Talkeetna) не могат да бъдат подминати от многото туристи тук
Малки хидросамолети извършват развлекателни полети с туристи край град Талкитна
Малки хидросамолети извършват развлекателни полети с туристи край град Талкитна
Исторически хотел в центъра на град Талкитна, Южна Аляска. Въобще, всичко което е на възраст над 80 години тук наричат историческо.
Исторически хотел в центъра на град Талкитна, Южна Аляска. Въобще, всичко което е на възраст над 80 години тук наричат историческо.

В личната си класация на хумора в Талкитна слагам на първо място надписа, който прочетох в тоалетната на една бензиностанция, където заредих автомобила с гориво. Той указваше няколко неща, които да не се хвърлят в тоалетната чиния, започвайки с тампони и продължавайки с ненужни писма, детски пелени и златни рибки. А пък най-отдолу пишеше да не изхвърляме в тоалетната чиния така също своите НАДЕЖДИ И МЕЧТИ.

Снимка на хумористичния надпис, който прочетох в тоалетната на една бензиностанция. Той указва няколко неща, които да не се хвърлят в тоалетната чиния, започвайки с тампони и продължавайки с ненужни писма, детски пелени и златни рибки. А пък най-отдолу пише да не изхвърляме в тоалетната чиния така също своите надежди и мечти.
Снимка на хумористичния надпис, който прочетох в тоалетната на една бензиностанция. Той указва няколко неща, които да не се хвърлят в тоалетната чиния, започвайки с тампони и продължавайки с ненужни писма, детски пелени и златни рибки. А пък най-отдолу пише да не изхвърляме в тоалетната чиния така също своите надежди и мечти.

Анкъридж (Anchorage)

има 400 хиляди жители и е най-големият град в американския щат Аляска. Той е не само голямо търговско пристанище на Тихия океан, но и основен икономически, научен и културен център на Аляска.

Първите впечатления при влизането в града са, че е разпръснат върху много голяма площ. Разположен е в подножието на високи скалисти планини и в центъра му няма небостъргачи като в другите големи американски градове. В южната част на Анкъридж има няколко улици с имена на европейски държави, сред които е и

Bulgaria Drive

Разходка из централната част на Анкъридж, който е най-големия град в Аляска
Разходка из централната част на Анкъридж, който е най-големия град в Аляска
Из централната част на Анкъридж, който е най-големия град в Аляска
Из централната част на Анкъридж, който е най-големия град в Аляска
В Анкъридж няма небостъргачи като в другите големи американски градове
В Анкъридж няма небостъргачи като в другите големи американски градове
Езеро в парковата зона на Анкъридж, който е най-големия град в Аляска
Езеро в парковата зона на Анкъридж, който е най-големия град в Аляска

Не мога да кажа, че Анкъридж ми направи някакво особено впечатление от архитектурна гледна точка. За мен като турист най-много заслужават да се видят музеите в този град. Личната ми класация на четирите музейни центрове, които посетих, е следната. На първо място слагам

Аляска Нейтив Херитидж Сентър (Alaska Native Heritage Center),

което представлява етнографски комплекс отразяващ бита и културата на коренното население.  На второ място класирам

Anchorage Museum,

който е най-големият исторически музей в Аляска със стотици артефакти. Интересен ми беше и

Aviation Museum,

отразяващ развитието на авиацията в региона през последния един век. Тяхната

зоологическа градина Alaska Zoo

е „гола вода” на жаргонен език, софийската е в пъти по-добра.

Песни и танци на коренното население в етнографския комплекс Аляска Нейтив Херитидж Сентър
Песни и танци на коренното население в етнографския комплекс Аляска Нейтив Херитидж Сентър
Авторът на територията на етнографския комплекс Аляска Нейтив Херитидж Сентър
Авторът на територията на етнографския комплекс Аляска Нейтив Херитидж Сентър
Девойки, представителки на коренното население, изработват традиционни изделия в етнографския комплекс Аляска Нейтив Херитидж Сентър
Девойки, представителки на коренното население, изработват традиционни изделия в етнографския комплекс Аляска Нейтив Херитидж Сентър
Картина в художествената галерия към Anchorage Museum, най-големият исторически музей в Аляска
Картина в художествената галерия към Anchorage Museum, най-големият исторически музей в Аляска
Експонати в Anchorage Museum, най-големият исторически музей в Аляска
Експонати в Anchorage Museum, най-големият исторически музей в Аляска
Тук съм в Музея на авиацията в Анкъридж, който е най-големия град в Аляска
Тук съм в Музея на авиацията в Анкъридж, който е най-големия град в Аляска
Тюлени в зоологическа градина Alaska Zoo, град Анкъридж
Тюлени в зоологическа градина Alaska Zoo, град Анкъридж

По пътя от Анкъридж на североизток към границата с Канада не пропуснах да спирам и да разглеждам природните забележителности. Най-много бях впечатлен от

ледника Матънуска (Matanuska Glacier)

Ледникът Матънуска (Matanuska Glacier) се намира в южната част на Аляска
Ледникът Матънуска (Matanuska Glacier) се намира в южната част на Аляска
Въпреки мъгливото време човек добива представа от природните красоти в Южна Аляска
Въпреки мъгливото време човек добива представа от природните красоти в Южна Аляска
С автомобила под наем съм спрял за почивка край езеро в Аляска
С автомобила под наем съм спрял за почивка край езеро в Аляска
Бензиностанция в малко населено място в Аляска
Бензиностанция в малко населено място в Аляска

За пореден път обърнах внимание на факта, че

едно от основните транспортни средства в Аляска са малките самолети

Дори неголемите градчета имат писти и самолетчета, които обикновено стоят завързани за да не ги издуха силния вятър. Там където терена е хълмист и няма възможност за летища се използват хеликоптери. В Аляска дори има пицария, която прави доставки със самолет.

Малките самолети са предпочитано транспортно средство в Аляска поради големите разстояния и слабо развитата пътна мрежа
Малките самолети са предпочитано транспортно средство в Аляска поради големите разстояния и слабо развитата пътна мрежа
Там където няма равни терени за самолетни писти се използват хеликоптери
Там където няма равни терени за самолетни писти се използват хеликоптери
Хидросамолети се използват по морското крайбрежие на Аляска и там където има по-големи езера
Хидросамолети се използват по морското крайбрежие на Аляска и там където има по-големи езера

Последната ми спирка в Аляска беше градче с името

Чикън (Chicken)

Там напълних до горе резервоара с бензин.

Преминах в Канада през най-северния граничен пункт вечерта, малко преди затварянето му.

Вместо заключително впечатление от Аляска

ще спомена част от текста на една стара песен. В нея влюбеният младеж увещава своята любима да я вземе със себе си в тундрата, зад Полярния кръг, и й говори нежно: ТИ ЩЕ РАЗБЕРЕШ, ЧЕ НАПРАЗНО КАЗВАТ „КРАЙНИЯ СЕВЕР”. ТИ ЩЕ ВИДИШ, ЧЕ ТОЙ Е БЕЗКРАЕН. И АЗ ЩЕ ГО ПОДАРЯ НА ТЕБ.

Юни – Август 2019 година

Очаквайте продължението

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg



Booking.com

Booking.com

Други разкази свързани с Аляска или писани от Валентин Дрехарски – на картата:

Аляска и Валентин Дрехарски


    
        Booking.com

The post Обиколка на Северна Америка с Хюндай, 2019 (6): През южната половина на Аляска first appeared on Пътуване до....