Author Archives: Пътуване до...

Тунис по време на епидемия (3): Джип-сафари до Татуин

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължваме пътуването на Влади из Тунис по време на епидемия. Започнахме със Сус, продължихме към Картаген, а днес ще тръгнем на джип-сафари до Татуин от Междузвездни войни.

Приятно четене:

Тунис по време на епидемия

част трета

Джип-сафари до Татуин

Ден пети – 22. 10. 2020 г.

Цялата тази двудневна програма с пустинята Сахара ни струва 95 евро. И не съжалявам за нито едно похарчено евро.

Тази сутрин ставаме много рано

 Закуската също ни е от рано. Отново на белите покривки отиваме да закусваме. Сирене, кафе, кроасанчета, варени яйца. Закуските във всичките дни са почти едни и същи. И вече знам какво да очаквам, какво мога да изям там и какво мога да си взема за из път. Защото отново имаме много малко време.

Следваме пътя към

соленото езеро Шот ел Джерид (Chott El Djerid)

 Намира се между KEBILI и TOZEUR. Това езеро е познато на света с невероятната картина, която се създава при изгрев слънце и с уникалните си миражи. Според преданието, Фата Моргана е фея, живяла на морското дъно и примамвала с призрачни видения пътешествениците.

Тунис по време на епидемия
Изгрев в пустинята – Тунис по време на епидемия

Тръгваме много рано, за да можем да се насладим на незабравимия изгрев точно по средата на езерото. Но аз бях забравил за това. Гледам

пустинен пейзаж. Гола равнина километри напред.

Тунис по време на епидемия
По пътя в пустинята

 И се загледах в навигацията на таблета. Минахме Кебили и след малко според таблета пътя минава през езеро, оцветено на картата в синьо… Доста път изминахме без да видя езеро… Нито изгряващо слънце. И по едно време спряхме насред в нищото. И трябваше да слезем…

Тунис по време на епидемия
Джип-сафари в пустинята

Слизаме и гледаме наоколо пуста равнина и тук – там бели купчини сред нищото… Това било то мястото по средата на соленото езеро. А изгряващото слънце било зад автобуса на хоризонта. Затова не съм го видял. Точно тук на една примитивно сглобена шатра местен търговец продаваше фурми, пустинна роза и други разни дребни сувенири. И до него на 20 метра, няколко изпокъртени постройки без врати, вероятно места за големи и малки нужди.

Тунис по време на епидемия

На една примитивно сглобена маса наредени кутии фурми. И цените им отпред. Една ако вземете е по-скъпа отколкото ако вземете две. А три ако вземете, са по-евтини, отколкото ако вземете две. И до него една отворена кутия с фурми за дегустация… И всеки граби по три кутии… И един човек от групата казва:

– Този човек бързо ще си тръгне след малко – ние му изкупихме фурмите…

Тунис по време на епидемия
Междузвездни войни – Татуин – Сахара, Тунис

Нито фурми си купих, нито пустинна роза

 Имаме още дни в път и обикаляне, има време си викам. Но от кутията с безплатните фурми не пропуснах да си взема. Нищо особено като вкус и очакване. В нашата страна сушените круши от бабино време имаха същия вкус, лепкави и твърди. С продълговата костилка в средата. Но тук това се търси и купува, защото са фурми от палми и защото всеки твърди, че тук фурмите били най-хубави. Опитвам, правя снимки, гледам изгрева и обратно в автобуса, защото още ми се спи. Продължаваме към

Тозьор – единствения град – оазис,

 

където са си давали среща всички пустинни ветрове. Казват ни, че тук в Тозьор имало над 300 000 финикови палми, от които се произвеждат висококачествени фурми под марката „Деглет Нур“ (Пръсти от светлина), познати в цял свят. Тук се добивали едни от най- красивите сувенири в света – пустинна роза – кристализирал пясък във формата на цвете, късче от пустинята за спомен, което грабва сърцето. По-нататък по пътя и пустинна роза ще получа като подарък, без да давам и за нея пари…

Тунис по време на епидемия
Град в пустинята

Пътуваме още малко и спираме за предиобедната си почивка. Тук отново ще пия кафе и ще си доям храната, която си взех сутринта от хотела, защото след това още от това заведение ще започне

нашето джип-сафари

 Джиповете ни чакат тук. Това се шестместни тойоти, високопроходими с едни големи гуми.

Настаняват ме в една от тях, сам на задната седалка. Пред мен са три жени, а най-отпред един мъж. Качва се и шофьора и тръгваме. Отначало караме по асвалтиран път няколко километра, който става все  по-тесен и  по-прашен. Шофьора кара с повече от 80 км/ч. И доволно друса, защото пътя не е много равен.

Отначало от двете страни на пътя имаше камънак, като от двете страни на пътя имаше на доста места скупчени на могилки камъни… Това било така, щото в случай, че има пустинна буря и пътя бъде затрупан с пясък да може по тези могилки от камъни да се види къде минава пътя… А още малко след това остана само пясък. И изведнъж завихме надясно. И

хванахме по прашните пустинни пясъчни пътища

 Скоростта се усили още. Започва да ми тупа сърцето от страх.

 Сложил съм колана, стиснал съм торбата с телефона за снимки и очилата, които ще сложа  по-нататък, за да не ми влиза пясъка в очите и гледам напред със затаен дъх през какви бабуни ще минем. Защото за първи път съм на джип-сафари в пустинята (преди две години го пропуснах в Дубай, но този път се престраших).

Бях чел някои неща за подобен тип сафари в пустинята. Знам, че шофьорите карат с 80 – 100 км/ч, през пресечен терен, изкачват се и се спускат по 30 градусови наклони на пясъчни дюни с фин пустинен пясък и се опитват да пресъздадат усещането за участници в ралито „Париж – Дакар“.

Гледам джипа пред нас накъде кара и предполагайки, че и нашият джип ще мине по същите места се подготвям за предстоящите тръпки… Само че джипа пред нас мина през една голяма бабуна и се скри от другия край, а нашият джип я заобиколи…

И като започнаха едни завои,

 от двете страни пясък под наклон. И на единия завой джипа минава с голяма скорост с десните гуми по наклона, а на следващия завой с левите гуми по наклона от другата страна…

И като започна едно пищене… Олеее, нееее, ааа, оооо…

Боже на какво се качих…. Това ли било то сафари в пустинята…

След малко минаваме по една бабуна нагоре, за да се спуснем под голям наклон от другата страна… Не знам, ама усещането при спускането от бабуната от човек, който се вози най-отзад, сигурно е различно от усещането, което изпитва човек возещ се най-отпред.

Тунис по време на епидемия
Джип-сафари в пустинята Сахара

И след още няколко минути по трасето

спряхме за снимки насред пустинята

Вляво от нас гледаме един хълм, изкуствено направен от пясъка наоколо. Изглежда като голяма двугърба камила. Продължаваме още няколко километра навътре. И спираме точно преди следващият много стръмен наклон надолу. Тук имах усещането, че след малко ще слезем по водопад от пясък. Отново място за снимки. Тук спряха и другите джипове. Те всичките еднакви. После ми беше много трудно да намеря моя – гледам къде са ми дрехите на задната седалка на кой джип…

И реших да попитам водача дали може да каже на шофьора ни да не минава през големите бабуни или да се преместя в друг джип с по-нормално возене…

Те всички били ненормални…

Попита ме водача кой ни е шофьора и му каза две – три думи… И вече се качваме отново и аз казвам на лелките, дето са пред мен, че съм попитал дали може да не минава през големи бабуни вече… И като ми викна тази лелка, че тази нямало да стане..

– Ей сега – вика – ще се скараме. Аз съм дошла да си правя кефа и да викам, теб като те е страх, свалям те тук още и на връщане ще те вземем. Ха – ха. Няма как да стане!

Тръгваме ние и веднага се спускаме по този много стръмен наклон, който аз исках да го взема с претъркаляне в пясъка и да се кача след него…

Джип-сафари до Таутуин

О, прекрасен, горещ слънчев ден. В далечината се вижда малък оазис. Спираме и там.

Тунис по време на епидемия
Оазис в Сахара

Това било

снимачната площадка на „Междузвездни войни“

с декорите, останали там…

На едно място имаше маската и мечът на Дарт Вейдър. Я, да се снимам тук и да се правя на Дарт Вейдър. Уникално усещане.

Разглеждам наоколо – замъчета, къщички с кръгли куполи, малки врати, пясък и кокали и скелети на различни животни. И тук имаше камила, пред която мога да се снимам. Камиларчето само това чака. Давам му телефона да ме снима, а той търпеливо ме оставя да хвана камилата за въжето, все едно я водя. Допрях си главата до устата на камилата. Много мило животно.

После камиларчето ми предложи да ме качи на камилата. Тя покорно легна в очакване да се кача… А като си спомних какво беше усещането да се вдигне камилата под задника ми от предната вечер, стиснах здраво седлото. Още малко снимки.

И сега трябва да си платя – повече от 20 динара, близо 30 динара за няколкото снимки – някъде около 10 евро. И тогава ми връща телефона. Е, то като няма къде да си похарча парите в пустинята, поне това ще ми остане като спомен. И бях много приятно изненадан, когато след като ми върна телефона ми подари и една голяма пустинна роза, доста тежи и нея трябва да нося…

Пътуването с джиповете продължава към

оазиса Шебика (Chebika)

 Ценно бижу в суровата пустиня, скътан в средата и огрян от парещите слънчеви лъчи. Наричат го още „Замъкът на слънцето“. Сред няколкото палми тук е време за още снимки и малко освежаване.

Намираме се на 2 – 3 км от алжирската граница,

 която е някъде зад близкият хълм на хоризонта. Тук има строго правило да се движим само по обозначената пътека и да следваме водача и групата. Колкото и да ни е интересен пейзажа наоколо. Следваме пътеката надолу към мястото, където в пустинята извира вода, хладна и годна за пиене, образува поточе дори с малък водопад. Това е място, където са снимани кадри от филма „Английският пациент“.

 Следваме пътеката, правя си снимки под палмите, между поточето и водопада. Едни много високи, големи, зелени палми. По тях големи кичури фурми… Едва сега се сетих, че по пътя до тук на няколко места минавахме през гори от палми със завити с едни големи чували части под клоните. Че това били фурмите, като така ги пазят от досадните мухи и гадини, както и самите фурми да не падат по земята.

Booking.com

Връщаме се обратно при джиповете и продължаваме.

Сафарито е вече към своя край

 Няма ги вече бабуните. Пътят е равен и с пясък. Пясък, докъдето ти стига погледа. Тук джиповете се изпреварват един друг, хващат различни пътища, после пак се събират и продължаваме към края на сафарито. Цялото сафари беше около три часа.

Излизаме вече от пустинята, караме малко по асфалт, после излизаме на магистралата и на една отбивка ни спират и всички слизаме. Точно тук има една голяма табела на пътя, която показва горе долу къде сме: На едно кръгово място от където надясно е пътя за TAMAGZA и CHEBIKA, откъдето излязохме, а направо е пътя за NAFTA и TOZEUR.

Тунис по време на епидемия

 Следва вкусен обяд в района на Гафса, а следобед продължаваме към

Кайруан (KAIROUAN)

Тунис по време на епидемия
Кайруан (KAIROUAN)

 Кайруан е четвъртия по святост град за мюсюлманите. Казват, че ако няма пари човек да посети Мека, Медина или Ерусалим, трябва поне седем пъти в живота си да дойде в Кайруан. Тук ще видим голямата и

най-стара джамия в Африка – Окба

 – един от шедьоврите на ислямската архитектура.

Тунис по време на епидемия
Джамия Окба в Кайруан (KAIROUAN)

На много места виждаме местни търговци, които продават гориво, бензин от туби… Около тях наредени много туби покрай примитивни шатри. Това за били главно алжирци, защото в Алжир то струвало много по-малко пари, отколкото може да се вземе за него в Тунис…

По пътя натам ни обръщат внимание и на растителността, която наблюдаваме от лявата страна на пътя. Наред с маслиновите дървета, които и тук са разположени на по 15 метра едно от друго, за да може да се развива кореновата им система, в добре изораната почва около тях има насаден множество лют червен пипер. От него се добивала

хариса – подправка от люти чушки

 Това е лютиво – пикантна смес хариса, която се използва в цяла континантална Африка и традиционно се приготвя на основата на лют пипер, семена от кориандър и кимион, но съществуват и много местни варианти. На някои места хариса има пушен аромат, който се получава от добавянето на пушен пипер към сместта. С нея се овкусявала риба, месо, ориз, кус кус и зеленчуци.

Хариса, както и зехтин, местното население си купува веднъж годишно, което стига за цяла година (примерно 50 кг зехтин или три големи туби. В интерес на истината в ресторанта на хотела имаше една червена смес, като сос, който беше много лют, та незнам дали в основата му не е имало и хариса.

Вече е късен следобед. Спираме пред

Джамия Окба

 Качваме се по едни стъпала над дебелите крепостни стени. Оттук се разкрива прекрасна гледка към целия град. Покрай стените тук има на няколко места различни по големина пустинни рози.

Тук също посещаваме малка

работилница за ръчно тъкани килими

 Показват ни многото килими, различни по големина и степен на трудност за изработка. По пода имаше най-различни по цвят и шарка килими. Който иска може да си купи. Е, намериха се хора от групата, които дадоха по 100 евро за някакво малко килимче…

След това минахме и през магазина за сувенири. Аз си вземах 5 картички с изглед от мястото на което сме и платих само един динар.

Тунис по време на епидемия
Работилница за килими

Тук имаше също и една голяма чиния с много вкусно лакомство – питка, печена и приготвена от сръчните ръце на жените тук. До нея имаше един мазен сос с местни подправки, в което може да си потопим залъка. Взех си едно парче, натопих го в соса и си го хапнах. Много ми хареса.

Вече се беше стъмнило.

Имаме около 40 минути време за разглеждане, покупки и обикаляне наоколо. Разходих се по една малка уличка покрай джамията и видях, че има вход към вътрешният двор там. Я, да надникнем вътре да видим какво има.

Стигнах до самия вход на джамията

 Отвън много обувки, а вътре мюсюлманите се молят положили колене и глава на килима. На главния път срещу джамията имаше едни зидове на две нива, стъпаловидни един зад друг. По тях бяха насядали младежи и туристи, смесени в едно гъмжило.

Я, да поседна и аз там. Седя и гледам хората от групата да излизат от магазина за сувенири и да се хвалят едни на други кой какво си купил.

Имах още малко време и реших пак да се върна вътре, за да си взема още един голям залък от вкусната питка с мазния и пикантен сос. Прекрасно.

Събираме се пред автобуса, време е да тръгваме към хотелите, кой от където е.

Следва пътя към Сус,

който премина в сладка дрямка. Прибираме се към 19:20 ч, време е за вечеря.

Похапвам си обилно както аз си знам, две чаши бира, пак си вземам още храна и накрая десерт и кока-кола. След това с моето другарче си

направихме една разходка наоколо

 Тръгнахме надясно от хотела, минахме покрай затворените заради пандемията дискотеки, покрай бара на който пих бира на втората вечер още малко надолу, после завихме наляво по една друга улица, разглеждахме сградите и архитектурата. Нямаше никой освен нас по улицата. Минахме и покрай няколко заведения, които също бяха затворени. Оказа се, че тук имало

вечерен час, след 20:30 ч,

 никой не може да се разхожда и да излиза, нито коли, нито таксита. Само от време на време някой младеж с моторетка минава покрай нас и ни се чуди какво правим след вечерния час навън. Ама ние се правим, че не разбираме. И тъкмо когато решихме, че трябва да се връщаме на обратно, да не сме се загубили, когато пред нас се показа нашия хотел… Хм, ние сме направили цял кръг по съседните улици и сме се върнали пак при нашия хотел.

Време е да идем на бара

 долу, където имаше танци, хубава музика, напитки по избор, вкючени в цената. Сядаме на бара и започваме да оглеждаме бутилките наоколо. От няколко вида алкохол по една чаша… Малко синьо кюрасо, после уиски, след малко кафе, по-натам водка… Докато ми се приспи.

Ама те много малко слагат,

колбичката, прикрепена към бутилката алкохол много малка, няма и два пръста като сипят в чашата… А аз го пия без лед и с повече кока кола, фанта или спрайт, ама отделно. Абе сипи още малко де, викам си аз. Тя думата за „още“ на френски била „пю плюс“.

– Желая още – Жа вудре пю плюс…

И аз започнах всеки път да я използвам – и на закуска за кафето, чашата на което може да събере три кафета, толкова малко слагат, и за храната, която ми сипват и за десерта, торта и петифурки… Пю плю, пю плю като кажа няколко пъти и чинията или чашата се пълнят достатъчно като за мен… Ама аз докато се науча, тя почивката свърши…

Полунощ отдавна е отминала, барът вече е затворил, но на масите там има по още някоя компания, която си допива и бъбри. Време е за сън след тези два дена изпълнени с незабравими приключения в пустинята.

Очаквайте края

Автор: Владимир Георгиев
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com Booking.com
The post Тунис по време на епидемия (3): Джип-сафари до Татуин first appeared on Пътуване до....

При Лев Толстой в Ясна поляна

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Цветан за кратко е отскотим при Лев Толстой в Ясна поляна (Русия). Приятно четене:

При Лев Толстой в Ясна поляна

Няма нищо необичайно един гимназист гледал съветските блокбастери „Война и мир“ и „Ана Каренина“ да поиска да посети родното място на Лев Толстой – Ясная поляна в Русия.  След  филмите намерих време да прочета дебелите романи, след като си имах вече 6 по „русский язик и литература“.

При Лев Толстой в Ясна поляна
Имението Ясна поляна

Имението „Ясная поляна“

е по пътя ни от Москва до Ленинград /Санкт Петербург/.

Booking.com

Ясная Поляна, Тульская Область, 301214, RU

Самотният уредник на музея се зарадва много на гостите от България и ни разведе. Той ни каза на чаша чай, че Лев Толстой е починал на жп гара Астапиево след като си купил билет за България?!

При Лев Толстой в Ясна поляна
Гробът на Лев Толстой в Ясна поляна

Пред гроба на приятеля на България положихме полските цветя които бях набрал в Клин край  музея на Чайковски.

При Лев Толстой в Ясна поляна
Последната снимка на Лев Толстой

Последната снимка на Лев Толстой.

Защо писателят напуска жена си и 13-те си деца и тръгва към България?

На стари години той решава да се откаже от авторските си права на романите, за да могат децата му самостоятелно да си пробият път в живота.  Жена му София тръгва да рови из книжата, за да намери завещанието.  Не го намира и изпада в параноя.  Накрая полудява и животът му става непоносим.  Една нощ Лев напуска тайно имението с 50 рубли и отива в манастира Оптинска пустиня. Нещастникът не намерил добър прием и за него остава едиствен избор да отиде при своите приятели толстоисти в село Ясна поляна, България.

Booking.com
При Лев Толстой в Ясна поляна
Лев Толстой като офицер

Младият граф Толстой участва в обсадата на Меджди табия в Силистра през 1854.  Като адютант той смело се разхожда под дъжда от турски куршуми.  С любов разказва, че българите са много музикални, защото ядат много боб.

Яснополянският мъдрец казва на Христо Досев, дошъл да  покани в вегетарианската колония Ясна Поляна, Бургаско: Бог да пази Русия и България!

Писа с левата рука грешния хаджи Цветанъ, Цветница, лето 2021.  

Автор: Цветан Димитров
Снимки: авторът и архивите из интернет

Booking.com Booking.com The post При Лев Толстой в Ясна поляна first appeared on Пътуване до....

Непал (1): Първи впечатления

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Започваме още едно пътешествие с Константин Костовски из Непал. Началото ще поставим с Непал: Първи впечатления от Катманду.

Приятно четене:

Непал

част първа

Първи впечатления

  Идеята за Непал дойде малко неочаквано

Приятел се обади някъде март месец и ми вика…. Абе с още двама- трима се каним да ходим до Непал за месец, ще е ноември/декември. Навит ли си? Аз в момента нямах пари да ида и до Ибиза за да почна работа, но без да се колебая потвърдих моето присъствие. Билет си купих около два месеца по- късно, излезе ми към 600 евро двупосочно с Turkish Airlines.
   Времето минаваше без да си дам сметка, то покрай работа и всичко останало не се и замислях за предстоящото пътуване. Единствено си купих обувки, че не исках да се окажа из планините на Непал с чисто нови, неразработени обувки. 

Между другото ? не разчитайте на Марката Quechua на Decathlon. Купих си от високият им клас обувки и ги върнах след един 10 – 12 км проход. Тежки, неудобни, а на всичкото отгоре и боядисват чорапите…и се предполага, че са водонепроницаеми. В последствие се оказа че трябваше да планинарствам баш с нови и неудобни обувки, защото шефа ме прееба и не ми върна багажа в Малага, както ми беше обещал. Аз нямаше как да си ги взема, защото най- сетне направих това, което мислех от две години- прибрах се до Малага с колело.


   Както и да е, така или иначе докато се прибера вкъщи и то

останали две седмици до полета

Раница ми даде назаем Карлос, приятелят който ми се обади да ме покани в това приключение, защото моята, хубавата, раница е 70л, а според всички това е прекалено много. Така че се обзаведох с една 35 литрова North Face. На мен ми беше с една идея малка в последствие, но и носех 3-4-5 излишни неща, които можех да си спестя.

Непал: Първи впечатленияе

   В интерес на истината за едномесечно пътешествие и планинарстване из Непал не ви трябват много неща.

Аз се изсилих малко с аптечката

В крайна сметка ви трябват /на мен не ми трябваха, но е хубаво да се носят/ хапчета против разстройство и Dymox, който помага при височина болест. Не ми е ясно точно как действа, макар да ми обясниха подробно /Алберт, единият от групата ни, е физиотерапевт/, но като цяло те обезводнява много яко. Може би и нещо за гърло и настинка, ако сте от тези, които лесно прихващат. Извън това не ви трябва абсолютно нищо друго. Аз си носех и за в случай на зъбобол, лепенки, ножичка, бинт, марля….абе не знам защо ги носех, но са тотално ненужни.

Непал: Първи впечатления

   Изхвърлих се и малко с дрехите

Носех термо тениски- 2 с дълъг и две без ръкав. По една от всяка ви е достатъчна, дори така с дългият ръкав я ползвах само веднъж, а другата 2 или 3 пъти. Но пък аз нося на студ, всеки трябва да прецени спрямо себе си. Носих си и къс термопанталон. Нуждаех се от него единствено при изкачването на прохода Торунг Ла, но въпреки това си струва да го носите, защото е един ден, ама си е студено. Освен панталона с който бях, носех още един против дъжд, какъвто така и не ни валя. Ако има как да си купите един трекинг панталон с GoreTex е идеалният вариант. Друг, според мен, ви е ненужен, макар да е удобство да носите някакъв къс панталон, аз не чувствах липсата му. Други хора залагат на панталони със свалящи се крачоли, което също си е вариант. 

Аз носех и

допълнителен чифт леки обувки,

напълно ненужни, но все с нещо трябваше да стигна до Катманду, където вече да си купя боти. Та, не ви трябват. Само ботите и някакви сандали/чехли за по хотелите/баните и за разходки из градовете. Въпреки че бих ви препоръчал и из градовете да ходите с боти, че много от улиците не са асфалтирани, асфалтираните често са с дупки, а и край самите тротоари нерядко има едни улеи, явно канали за оттичане на вода и ако не гледате внимателно е лесно да се стъпи накриво.


   Началото


   17/18.11.2016


   Та докато се усетя какво става и

дойде време за полета

Макар и трудно успях да поспя няколко часа, винаги ми е трудно преди път, вълнувам се и не ми се спи. Хубавото е, че станах рано и имах повечко време да изкарам Меджик да се разходи.  От няколко дни е тъжен, щот вижда че приготвям раницата, та не му трябва повече за да се усети, че ще изчезна отново. И на мен ми е тъжно, но няма как да го взема с мен.

До летището стигам лесно с метрото, а минаването на контрола няма какво да ви го описвам. На самото летище пих едно кафе за да уплътня времето, но вода отказах да купя. Не че нещо, ама три евро за бутилка от 0.75л… оливат се сериозно по тези летища с цените. Между другото и малко смисъл виждам от Dutty Free магазините, чиито цени са двойни на нормалните магазини, които си плащат ДДС.

Та, взех си кафето и сядам на една маса наблизо, а там ме чака изненада – пълна и неразпечатана бутилка с вода си седи забравена. Всичко изчислено, дет има една дума.  

После – ясно: чакане, чакане, още чакане и

качване в самолета

Там пък кеф – оказа се, че съм сам на 3 седалки, мога да се ширя колкото си искам. И щот’ пътувам с Turkish Airlines самолетите им си имат екстри, като екранче над всяка седалка, на което можеш да гледаш филми, а избора е добър – поне 50-ина филма, много от които съвсем нови, от тази година. Друга екстра е, че минават и раздават слушалки на всеки, което е удобство ако не си носиш. Аз като неандерталец се оглеждах и чудех защо нямам звук, пуснах филм на съседният екран и прехвърлих слушалките на съответната седалка… пак нищо… тъкмо се канех да питам персонала и се оказа, че съм изнасилвал жаковете на двете съседни седалки, моят бил на левият ми подлакътник. На десният е за седалката в средата и т.н. Неандерталец, какво да ви кажа…

Непал: Първи впечатления

   Друга екстра е, че имаш осигурена вечеря, пък и винцето не е лошо.

Непал: Първи впечатления

   Десертът е върховен

между другото, нещо млечно и като крем, а отдолу сладко от касис мисля. А основното ядене беше кюфтенца и ориз. Абе, вкусно. Още повече, че както ме чакаха 5 часа престой в Истанбул ми дойде перфектно за вечеря. Пък и си свих виличката и лъжичката, метални са и супер леки, ще ми дойдат перфектно за колелото. Не че нямам други към готварският ми комплект, но са ми малко късички и не толкова удобни.

   Престоят на Истанбулското летище

си е скъп. Видях тази красота за салеп, турска напитка за която съм чел някога в книгите (Рали например), но не знаех какво точно представлява. Викам дай едно, ще го пробвам.

Непал: Първи впечатления
Салеп

Сипва ми в чашата и вика 5 евро…аз си глътнах граматиката. Нямам. Имам само банкноти по 50, ама съм ги скатал. Взех да ровя в портмонето, там имах на монети към 3.80 eur мисля, броя и момичето вика, давай, давай, колкото толкова. Ах да еба, усетих се нещо преебан, още от тук ме почнаха д’е’а. (в града цената на салепа е около 1,5-2 евро в заведение, иначе приготвено вкъщи е все едно си правиш разтворимео кафе – бел.Ст.)

Иначе напитката на вкус е мляко с канела, после прочетох в интернет, че се добавя и малко салепово брашно, който иска да знае какво е да потърси в уикипедия (съдържа екстракт от определен вид орхидея – бел.Ст.) Скъпо. Ама хубаво. Хубаво. Ама скъпо.  

Реших, че така не може и

отидох да обърна 10 eur в лири на летищното бюро

Курса е редовен, няма никакви тарикатщити, излизаше 3 лири и малко срещу евро, та ми дадоха 30 лири и тръгнах да обикалям да си търся спокойно място за да пия кафе и да използвам хуйфито. Нямах сандвич с мен, но не бях гладен, в самолета хапнах добре, но нали съм пощенлив един сандвич ми хвана окото. Питам колко струва – 8 eur. Абе ей, вие побъркахте ли се… Я заеби, пусни ми едно кафе. 15 лири…бахти, още 5 евро за кафе. Плащай, дядо попе… Абе кой ми каза, че истанбулското летище е евтино… (по това време цените на летище Ататюрк бяха около 2,5-3 пъти по-скъпи отколкото в града, а и икономиката на Турция все още не беше инфлационна – бел.Ст.)

Непал: Първи впечатленияе
Зарядно за телефони

   Пък и дялкат здраво с теслата. Ако си носите зарядно на доста места има, макар и неудобни, контакти, където да заредите. Ако не, то си плащате за тази машина. Работи или с 2 евро или с две лири… Разликата е само 3 пъти… 

  Иначе в кафето постоях два часа и ме хванаха лудите, та

тръгнах да обикалям летището

Пък то голямо. Има много за обикаляне, но почти нищо за гледане. Имаше и един магазин за локуми и над кутиите имаше чинии с нарязан локум, че да опиташ различните вкусове. Бяха вскусни, но струваха по 9 евро кутия от половин килограм, та стигнах само до опитването.

   Тук е мястото да спомена

да внимавате много пътувайки през Турция

Тази година решиха да не сменят на зимно часово време. От друга страна часовниците на летището са сменени по зимното часово време. Проблемът идва, че ако пуснете телефона си и той се свърже с местните оператори, то телефона актуализира сам часа по турско часово време… при което дава един час разлика с часовото време на летището… лудница. Бях свидетел на поне два случая на изпуснат полет, защото са следели часа по телефона си, а не по таблата. Та предупредени сте.

   Излетях отново

в 1:55, самолета този път е малко по- тесен и не съм сам на седалката, но ще се преживее. Не можах да спя, така че се занимавах основно с гледане на филми. Четенето на книга не беше много удобно, защото почти всичко живо спеше и салонът беше тъмен. Чувствах се неудобно да съм единственият с осветление над седалката. Между другото от турските авиолинии минават и подаряват на всеки комплект с тапи за уши, наочници (или както ще да се нарича онова за закриване на очите) и дълги чорапи, които да обуеш на мястото на обувките ти. Отделно ти дават възглавничка и едно тъничко одеялце.

Непал: Първи впечатления
Някъде над Индия или Пакистан

   Нейде над Индия или Пакистан, не помня точно. А да, на екранчетата можете да следите над коя страна прелитате в момента.  

В Непал пристигнахме

по обяд. Малко преди да се приземим успях да заспя, та записах поне половин час сън. Въпреки това не чувствах никаква умора, което беше добре, имайки предвид

какво чакане е за визите

В самолета ти дават да попълниш два формуляра (единият ми го върнаха после без да го погледнат), още един се попълва на самото летище. Малко е объркано, защото нищо не е обяснено. За третият формуляр разбрах от друг турист на опашката, та се върнах да го търся по масите. А там има сума ти разхвърляни формуляри, много от тях полупопълнени и зарязани, навярно сгрешени. Иначе самите формуляри са лесни, през гишетата се минава с едно бързо плащане на 40 EUR за виза, но опашките са мноооого дълги. Още по-дълги, ако не си носите снимки. Така че –

хора, носете си снимки!

поне 4-5. Да си имате дет’ се вика. Ако не си носите, то има 3 машини, за да си направите на място. Не знам колко струваше, но се виеха дълги опашки, а и явно менюто им беше объркващо, съдейки по физиономиите на хората.

Непал: Първи впечатления

   Отне ми почти час и половина за да изляза от паспортният контрол и да си взема багажа от лентата.  А още не излязъл от летището ме накачулиха – 

Taxi! Taxi! Taxi!… Няма отърване.

Така или иначе бях решил да се помотая малко и да изчакам Карлос и Алберт, чийто полет би трябвало да пристигне към половин час по- късно. В крайна сметка се разбрах с един да ни закара до хотела за 600 рупии (1 евро са 115 рупии според официалният курс, по време на престоят ми навсякъде го обменяха за 112-113 рупии). Знаех, че навярно е възможно да сваля още повече (тук всичко се пазари, беше ми почнал от 1000 рупии) от прочетено на други пътуващи в страната, но все пак реших, че и така не е лоша цена, разделена между тримата.

   Както казах полета им пристигаше половин час по- късно и очаквах да се забавят още час и половина за визите, та до два часа…станаха три…четири….и дойдоха. Полета им тръгнал с час и нещо закъснение от Оман, заради закъснял полет от Швейцария, накрая се натрупало малко над 2 часа закъснение, а аз си чаках. Първоначалният ми „план“ беше

да стигна до хотела пеша,

намираше се на само 6 км от летището,  но не бях заредил картата в гпс-а на гугъл, а на летището нямах интернет.

   Непал: Първи впечатления от Катманду

Първите ми впечатления от Катманду са от прозореца на таксито. Мизерия! Разбити улици, неизмазани сгради в ужасно състояние, трафик без никакви правила…

Мизерия!

Непал: Първи впечатления
Катманду

   Стаите в хотела не бяха зле, макар да не си струваха 9-те евро за стая. Но ще ни свършат работа. Пабло трябваше да пристигне няколко часа по- късно, затова

излязохме да се разходим

и да хапнем нещо, пък и те да обменят някакви пари. Аз бях обменил на самото летище, има обменно бюро точно до гишето за визите а курса беше нормален. 

  Докато обикаляхме успях и да падна. Лошо.

Докато пресичахме пътят, а тук се пресича почти като в България – тичайки между колите, стъпих в един от улеите край тротоарите и си изкривих глезена, ама яко.  За момента поне не боли, но после…усещам как се загрява, а от опит знам, че не е добър знак.


   Седнахме да ядем в едно ресторантче,

не помня какво ни излезе, но не беше много скъпо. На всяка маса имаше бутилка вода, често ги виждах по ресторантите, но не ви препоръчвам да пиете от нея. Минералната вода в градовете е евтина, струват 20-30 рупии, което си е около 20 цента, за литър, та по- добре да пиете от нея. Поръчахме да разделим и бутилка бира, върви по 3 евро и нагоре бутилка от 600-700мл, зависимост от марката.

Непал: Първи впечатления
Цените на бирата

   Снимката е малко лоша, но както виждате цените са еднакви за всички марки.  Освен тези в менюто на места можеше да се намери и испанската Сан Мигел. Те ядоха някакви местни спагети, нямам точни спомени, а

аз поръчах Thukpa, нещо като пилешка супа

(ако си я поръчал с пиле), ама гъста и с доста нуделс. Много ми хареса. Гореща (току-що направена все пак) и леко пикантна. Момчетата мрънкат, че техните спагети лютяли много. Опитвам. Пикантно, ама чак пък толкова… Аз принципно от доста години люто не ям, не е като да съм привикнал да речеш, но храната им не ми беше никакъв проблем. 

Отделно поръчахме момо. Нямахме никаква идея какво е,

но решихме да пробваме. Тук беше евтино, около евро и нещо порцията и много ми се услади. Представляват …как да го обясня… тестен джоб със пълнеж и варена на пара. Майка вика, че е като руските пелмени. Вървят около 10-12 бройки в порция.

   Тук е мястото да спомена, че

първите дни се охарчихме доста по ресторантите,

основно по вина на Пабло и Алберт. Пабло не за пръв път пътува по такива дестинации и знае, че стомаха му е чувствителен, а Алберт е физиотерапевт, учил е дет се вика, и го е страх да яде в места със съмнителна хигиена. Затова влизахме само в по-лъскавите заведения и храната ни излизаше на почти европейски цени,  което е неприемливо за мен, както реших по-нататък.

   Прибрахме се в хотела поуморени.

Аз бях и доста замалял, не бях спал от доста време, а и тумбака прясно натъпкан. Обаче скоро трябваше да пристигне Пабло, та ще се чака. Глезенъта ме наболяваше, Алберт изкара от онези самозалепящи ленти, който са модни напоследък, и ми стегна крака. Малко след това пристигна Пабло. Той пък ни сервира, че преди няколко дни му пострадал гърба и го болял, дори обмислял да не идва. В крайна сметка решил, че така или иначе билетите са купени, пък в Непал ще обикаля самостоятелно, ако не може да се качи с нас по планините. Алберт го накара да прави едни раздвижващи махания с ръце, които да му помогнат да се възстанови и му казахме да не говори глупости, ще се стегне. Пабло и той гладен пристигна, та излязохме да намерим местенце къде да хапне.

   Почти всичко беше затворено, но точно зад нашият хотел имаше друг, доста луксозен, в чийто ресторант хапнахме с удоволствие. И после на гости при Морфей!    


   Джет Лаг? Това пък какво е?

19.11.2016


   Беше тежка вечер. Събудих се от болка в глезена. Въртях се, нагласях го как ли не, боли и не спира. Сълзи ми избиха на очите. Не само от болка, ами и от яд, че още първият ден си преебах пътуването.    Тук влязоха в действие обезболяващите, изпих един ибопруфен (в Испания го пият както ние аспирина, освен за болката действа и противовъзпалително), добавих един метамизол, който май е най-силното обезболяващо, продаващо се без рецепта в испанските аптеки, и заспах с мисълта, че утре ще трябва да стягам глезена сериозно с бинт и ще карам на обезболяващи, но няма да се откажа.  

Обаче се събудих в идеално състояние

Няма и 8 часа, всичко живо още спи яко, глезена ми машинка, въпреки че леко надут. Е, понакуцвам леко, но ще го преживея.

Непал: Първи впечатления
На терасата

   Взех си кафе от бара на хотела (имаше „ресторант“, но не сме яли ни веднъж там) и се качих на терасата да го изпия и да почета малко. Че то народа спа до късно, вдигнаха се чак към 10 – 10 и нещо. 

  Плановете за днес са обикаляне,

обмен на пари, обикаляне, търсене на агенцията за да организираме трекинга, обикаляне… А да, обикаляне и по магазините за набавяне на екипировка. Туй последното не беше много приятно, бая ме поуплашиха с цените.

Непал: Първи впечатления
Улиците на Катманду

   Да уточня: 

Thamel е туристическият квартал на Катманду,

повечето туристи пристигат и си тръгват от тук. Тук е и концентрацията от магазини за всякакви стоки, необходими за планинарство. В действителност извън този квартал трудно ще намерите магазини за раници, бастуни и прочие. Магазините са един до друг, цените са на договорка, сваля се по 50%, понякога и повече. За сравнение – спалният чувал (-20 градуса) го купих за под 80 евро, цената почна от 230 евро. Обувките от 90 ги свалих на 40 евро. Ръкавиците ми ги даваше за 20, накрая ги купих за 8 евро. И така.

Всички стоки са марка North Face, Mamouth

 и други супер известни марки за планинска екипировка.

И всичко това са фалшификати

Някои от тях са с доста добро качество, но фалшификати. Тук ми беше другият много сериозен разход, защото от прочетеното из други пътувания бях преценил наполовина по-малко пари за екипировка. Опитах да сваля още, но отказваха да продадат. Просто цените са се вдигнали повече. Отделно идвахме в края на туристическият сезон и туристите не бяха много, затова пък продаваха на по- високи цени, явно опитваха да подържат високите печалби. Грозна работа.

И тук, както и в Мароко, те смятат за касичка

Непал: Първи впечатления
Улиците на Катманду

   Та през деня не купих нищо. Бях стреснат от цени.

Всичко струваше по-скъпо, отколкото ако го купя от Испания, а още не бях готов за твърди преговори, дет’ се вика.

Минахме покрай агенцията да поговорим.

Бяхме я избрали, заради добрите отзиви за носача им с който бяха пътували една испанска двойка преди две години. Излезе ни по-скъпо, защото вече имал изкаран лиценз за екскурзовод, не само носач, и вече взимали 18 евро на ден за него. В последствие разбрахме, че сме първата му група като екскурзовод и още не е сигурен дори какъв процент ще му плати агенцията.

  Цената не е ниска, но разделена между четирима е поносимо. Още повече, че Пабло реши да поеме една голяма част от заплащането, за да може да връчи повечето си багаж на него и да не се налага да си товари прекалено много гърба.

Непал: Първи впечатления от Катманду
Улиците на Катманду

   Да спомена – питахме предварително в агенцията и ни казаха, че Йъм може да носи до 12 килограма наш багаж + собствения си. Пабло носеше къмто 3-4 килограма по време на пътуването, а на Йъм връчи други 4-5 навярно. Нашият багаж си го носехме сами. Вярно че затова му плащаме, но не виждам нищо човешко в това да го натоварим като магаре. А вярвайте ми видях много случаи на туристи, които прекаляваха залагайки на принципа „Щом съм платил – ще скачаш“. 

  Та платихме за 13 дни екскурзовод,

плащат се и две разрешителни за ма·ане на гащи из планините, общо 40 евро, още 8 евро за да ти резервират билет за автобуса откъдето се потегля (цената е същата дори да идете сами да си го купите, т.е. агенцията не ви взима процент за услугата) и пак по магазините (и по ресторантите естествено). Карлос се беше притеснил, че още не съм се екипирал, че сме нямали време. Въпреки че се наложи да останем още един ден, защото Йъм още не се беше върнал от предишният курс, та трябваше да го поизчакаме. 

Непал: Първи впечатления
Дал бат

   Това тук е традиционното ястие в Непал – дал бат. Единственото смятам, всичко останало е индо- китайско. Имаше дребни вариации на различните места, но навсякъде е бял ориз, картофи в къри, супа от дребна леща сварена почти до разпадане и нещо люто. В случая има месо, защото така си го поръчах, както и някакъв спанак или от сорта. Всичко това се омесва добре и се яде с ръце.

   В крайна сметка, късно вечерта и с помощта на момчетата,

успях да спазаря пухен спален чувал

за 80 кинта, двойно на предвиденото от мен. Оттам в друг магазин накупих почти всичко останало – боти, бутилки за вода, яке 3 в 1… Докато се пазарях като циганин за пръв път чух фразата

„Вие чужденците всичките сте богати“

Изгледах я странно, тези хора на идея си нямат за нас. Спомних си за пътуването на една българка на стоп из Африка, там някакъв шофьор и беше казал, че европейците спим на дюшеци от долари или нещо от сорта.

Непал: Първи впечатления
Руло с омлет и зеленчуци

   Сутрин и вечер се появяваха тези колички, правят ти руло с омлет и зеленчуци. Може да се купи по 100 рупии /под евро/ и е вкусно. Само трябва да се абстрахирате от хигиената. Т.е. липсата ѝ.

   Купих и таблетки за пречистване на водата

Има и капки, по-късно намерихме и купихме и от тях. Не ви препоръчвам да си ги носите, в Европа са доста по- скъпи. Алберт си носеше купени от Декатлон за 20 евро. Аз ги купих оттук за около 2 евро. А капките за същото количество вода (100л) излязоха има няма 20 цента.

Непал: Първи впечатления
Уют

   Денят завърши с книга и бутилче вино от турските аеролинии. Бях си запазил 3 от 4-те за да ги изпием с момчетата, ама нещо много бързо увяхнаха. Прибрахме се в хотела и буквално умряха по леглата. Аз пък се качих да релаксирам на терасата.

На пазар из Катманду


   20.11.2016


   Още един „ма·ай гащи“ ден в Катманду. Бяхме се разбрали да се срещнем с водача ни към три часа в агенцията, че да се запознаем, междувременно искахме да посетим New Road заради магазините с фототехника (Карлос искаше да си потърси по-евтино гопро от първата генерация, нямаше) и площад Durban, известен с храмовете си.

Непал: Първи впечатления
Отново руло

   Баш до хотела се засяках със същият от снощи и закусих с омлетено руло. Между другото навсякъде тези колички работеха с бензин или алкохол, така и не питах, но ако съдя по леката миризма от резервоарчето – баш бензин си беше, продават се навсякъде. Жалко че са тежки и обемисти, не стават за колелото.

Непал: Първи впечатления
Снимка без пари

   По улиците се срещнахме с този образ, искаше пари за да се снимаме с него, Карлос му даде някакви, защото искаше снимка един до друг, аз минах пък гратис.

Непал: Първи впечатления
Катманду

   Всеки ни разправяше, че е най-добре да вземем рикша или такси за

да стигнем до New Road

 Лъжат ви. Най-добре си е пеша, отне ни около час и половина, но заради постоянните спирания за снимки, зяпане по магазините и постоянно питане за посоката. В последствие открихме, че се стига спокойно за около 30 минути. А таксито ще ви одръсти минимум 4-5 евро и не мисля, че ще стигнете по-бързо.

Непал: Първи впечатления
Улиците на Катманду

   Тълпи, мизерия и кабели навсякъде

Както виждате на снимката Карлос и Пабло са с маски на лицето. Всъщност голяма част от местните носят такива, защото въздуха е доста прашен. Момчетата казаха, че гърлото и дробовете са им раздразнени та си взеха по една. Аз си взех за да не се цепя от колектива, че… иначе нямах особени проблеми.

Непал: Първи впечатления
Улиците на Катманду

   Рикшите бяха навсякъде,

но така и не се качих. То и как да се кача, моят прасец е три пъти по голям от на рикшаджиите, срам ме е направо. Пък и не го намирам за особено екзотично и май не бях единствен, защото рядко видях някой да ги ползва за разходка.  Пък и бяха доста грознички. Скърцаха здраво, на места избиваше ръжда, боята грозно олющена…поддръжка нула. 

Непал: Първи впечатления
Улиците на Катманду

   Но щом ги има толкова много, явно все има кой да ги наема.

Непал: Първи впечатления
Монах – фото-специалист

   ГоПро за Карлос така и не намерихме, тук продават само последни модели и на европейски цени. Обаче се натъкнахме на този монах, който даваше съвети на един турист какъв фотоапарат да си купи.   Оттук се преорентирахме накъде е

площад Дърбан,

а той се оказа на един хвърлей. Всъщност New Road свършваше до едно кръгово, а оттам започва площада. Засилихме се да влезем…

Непал: Първи впечатления
Касичка

   …а един полицай се засили към нас махайки здраво с ръце  и обяснявайки ни, че трябва да платим 10 евро вход и ни сочи към будката.

Абе, ти луд ли си?

Вход искаха само на евро/американо/ австралийци, въпреки че според табелата и другите би трябвало да плащат. Сума народ си минаваше оттам като стой та гледай. Врътнахме се и си тръгнахме. Да, ама тя улицата широка едни 15-20 метра, а той се засили да спира две момичета и ние в индийска нишка заобиколихме и се намъкнахме.  Ай сиктир, те

както са тръгнали ще вземат да искат такса за излизане от хотела на улицата

   Още повече, че

площадът е голямо разочарование

Според официалните данни храмовете са се срутили заради земетресението преди няколко години. Ще ме извинявате, то вярно със земетресение не може да се спори, но тези треволяци на покривите не са от вчера. Чак се чудя как не е поникнало и някое дръвче. При нулева поддръжка и без земетресение ще си паднат сами. Засега са подсилени със скелета, но не видях да се извършват някакви възстановителни работи по тях.

Непал: Първи впечатления
Централният площад на Катманду

   Самият площад е превърнат в огромен пазар за туристи.

   Това е единственият храм в който можеше да се влезне. Всъщност само в двора му, вътре не видях да може да се вмъкне човек. Но като гледам как са подпрени стрехите с греди, то не е и за влизане навярно.

Непал: Първи впечатленияе
Храм в Катманду

   В действителност

всичките сгради тук са в кофти състояние,

изключение правят новите…само защото са нови. Много от тях не са дори и измазани, а ако са, то е само фасадата. С боята положението е същото, боядисва се само фасадата и явно само веднъж в живота. И дотам с поддръжката.

   В началото всичко изглеждаше супер мизерно (то си е де), страшно много прахоляк и блъсканица, но

като се замислих… по земята нямаше боклуци

Прахоляк, камънак, разкопани улици…но нямаше хартийки, опаковки, бутилки… Доста по-чисто от европейските градове в това отношение. И за мой срам – и от България.

Непал: Първи впечатления
Улична храна

   Тук реших да пробвам

уличната храна…

Непал: Първи впечатления
Улична храна в Катманду

   …традиционен дал бат приготвен по красив начин…

Непал: Първи впечатления
Дал бат

   …и поднесен както се яде, всичко омесено. Платих 120 рупии, малко над евро. Карлос също се престраши да опита, но реши че му е лютиво. Аз го намерих за вкусно.

Непал: Първи впечатленияПродавачка на зеленчуци в Катманду – Непал: Първи впечатления
Жена

   Жената продаваше плод-зеленчук на улицата.

Непал: Първи впечатления
Улично куче

   По улицата беше пълно с кучета, почти всички улични, но явно ги хранеха, защото едно не видях гърджаво. А и бяха много спокойни, плътно до тях минават колела и мотори, а те се и не помръдват. Сигурно от малки тренират изкуството на Дзен. Доста по- късно, вече в Испания, научих че в Непал дори имат празник посветен на кучетата и тяхното приятелство.

Усетихме се, че преваля два, а

трябва в три да сме в агенцията

и си бихме шута в нужната посока.

Непал: Първи впечатления

   Много традиционни табуретки, навсякъде ги има.   Уж бързахме да стигнем на време…

   …ама им предложих да минем по друг път, защото бях сигурен  че е в нашата посока (в началото се опъваха де, искаха си сигурното)…

Непал: Първи впечатления
Непалец

   …а то там нови гледки, нови снимки… не е лесно…

Непал: Първи впечатления
Полиция

   Край този храм беше и единственото по- сериозно полицейско присъствие, което забелязах в Непал. Реално нямаше много полиция, обаче в нито един момент не съм се чувствал застрашен от обир, джебчии или каквото и да е.

   В крайна сметка стигнахме до офиса почти навреме, но Йъм го нямаше. Онзи вика да дойдем към пет, ама ни се стори нещо неориентиран. Пабло го накара да му звънне по телефона и да го пита, за да е сигурен. То пък се оказа, че днес щял да бъде много зает и нямало да може да дойде. Щял да се появи директно утре сутрин пред хотела в 6 сутринта и направо сме щели да тръгваме, Ами добре, не ни хареса много, защото ни се искаше да се запознаем предварително с него, а и да го питаме за някои организационни съвети, ама каквото такова. Така че

отново да се шляем

   По магазините Карлос и Пабло си купиха едни гумени патъци, от онези които са като сандали на дупки, които са много модерни последните години. Щяха да са удобни за баня, но се отказах, защото и без това носех другите си обувки…не исках повече товар. Обаче си купих ръкавици. Харесах си едни (много трудно, всички ми бяха малки) и питам за цената, онзи ми вика 20 евро. Ааа, прекалено многоНе, не е много, те са Norht face

Викам му… Не са, фалшификат са, кажи ми нормална цена. Амии 10 евро. Не бе, много са. Не са много, виж какво пише, с GoreTex мембрана са.

Аз се вкиснах и му викам „Виж сега. И двамата пределно ясно знаем, че тук няма никаква мембрана, просто обикновени ръкавици тип шушляк с допълнителни плетени отвътре. Кажи ми нормална цена и ще ги взема!“ Смъкна на 8 евро…почудих се пък реших че по-евтини няма да ги намеря и ги купих.  

Оттам се върнахме в хотела. Нямаше топла вода и не можах да се изкъпя. Карлос направо умря, спеше му се зверски. Аз пък си събрах раницата за да ми е готова за сутринта, гушнах си другото бутилче вино и се качих с книгата на терасата. Въпреки че бях станал рано не ми се спеше, успях да заспя чак към полунощ.

Автор: Константин Костовски
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com Booking.com The post Непал (1): Първи впечатления first appeared on Пътуване до....

Австралия (6): Златния бряг

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с пътеписа на Василена за пътуването и до и из Австралия. Като начало се запознахме с плана на пътуването и докато бяхме в Холандияспряхме в Кьолн, а след започнахме същинското пътуване: първо пристигнахме в Сиднипосле си купихме джип, ходихме до Сините планини и пещерите Дженолан, после влязохме в австралийския буш, а последно обиколихме из Порт Макуири и Байрон бей. Днес ще посетим братчето на Слънчев бряг, Златни пясъци и Маями – Златния бряг в щата Куинсленд – Австралия: Златния бряг:

Приятно четене:

Австралия

част шеста

Златния бряг в щата Куинсленд

Щастливци сме, че прилепите ни оставиха да поспим снощи – горе долу. Запретваме ръкави и

отново се събираме в колата –

това упражнение е вече болезнено банално в главите ни. Поне знаем тази сутрин, че няма да ни се налага да го повторим следващите четири вечери. Открихме много бързо, че в близост до силно населените места на Австралия (шестте града на континента) намирането на къмпинг не е толкова лесно. А това означава само едно – квартири (AirBnB), истинско легло и истинска баня!

Но преди да тръгнем за следващата дестинация можем да се разходим още малко в Байрън Бей – последни часове в Нов Южен Уелс. Потапяме се отново в хипстър културата, обикаляме магазини, търсим закуска и намираме дълго търсената хранителна мая (задължителна хранителна група в диетата на всеки веган хахаха!).

Докато сме на закуска, наблюдаваме

интересни събития на тротоара

пред кафенето – един мъж, седнал на столче и „чете“ дланта на жената срещу него. Твърде сме далеч, за да чуем какво е бъдещето ѝ, но лесно се разбира колко уверено той разказва и колко убедена е тя в правотата му. В продължение на сигурно половин час той ръкомаха и обяснява, а тя кима и май в един момент и сълза бърше… Брех, този човек какви дарби има. Започвам да обмислям да отида и аз при него, когато друга жена се нареди след първата. Не ми отне дълго време да разкодирам по жестовете му, че ѝ обяснява абсолютно същите неща, както и преди половин час. Колко лесно хората се припознават в чуждите думи, когато са предразположени …

Достатъчно, Байрън Бей! Давай да пресичаме границата и да

започваме главата за Куинсланд (Queensland) –

земята на Кралицата (Виктория), Слънчевия Щат, територия 15 пъти тази на България с население от 5 милиона! Това е домът на Големият Бариерен Риф, на островите Уитсъндей, Магнетик, Фрейзър и много други. Със столица Бризбън, 200 природни парка, динозавърски триъгълник, дълги плажни ивици и субтропичен климат, Куинсланд има толкова много да предложи! А ние ще му го позволим.

Първата ни спирка под куинсладското слънце е

Голд Коуст – Златния Бряг (Gold Coast)

Нещо като черноморските Златни Пясъци, но с австралийски мащаби. Океан, пясък и развлечение. Въпреки че за мен българското черноморие и топлите ни, приветливи води не могат да се сравнят с някакво си Коралово море. Голд Коуст – домакин на последните игри на Общността на нациите (The Commonwealth of Nations е съюз от 53 независими държави, бивши членки на Британската империя с глава Кралица Елизабет II, а това е техният вариант за Олимпийски игри).

Имаме доста време преди квартирата ни да е готова за настаняване и се запътваме директно към плажа и по-точно – Маями Бийч (Miami Beach).

Плажната ивица на Голд Коуст

е огромна, а от тук се разкрива и типичната „пощенска картичка“ на града-курорт – море, плаж и силуетът на града отзад. Направо не си бил тук, ако нямаш такава снимка.

Австралия: Златният бряг

Намираме една пейка до плажа

и посядаме там за малко. Ник проучва варианти за туризъм и изхранване наоколо, докато аз наваксвам с писането на дневници. На слънцето му е все още доста рано за сезона, но се опитва максимално да ни топли. Не че ние не сме вече в летни премени – къси гащи и тениски по цял ден. Използваме ранния следобед за спокойна разходка в околността и страхотен обяд. И идва време да се придвижим към квартирата – за тази вечер сме решили да останем в стаята и да го раздаваме лежерно, да презаредим батериите за утре.

О, как съжалихме за това решение!

Сигурна съм – с най-добри намерения домакинята ни иска да е толкова полезна и в помощ, че се превръща в изключителна досада. Може да си кажете, че съм прекалено негативна, но мисля никой човек над 6 годишна възраст няма нужда да му бъде обяснено как да пусне водата в тоалетната или как да използва ключалката на вратата. A oще по-малко със снизходителния тон, с който бива произнесена всяка една дума. Благодаря, ама ние глупави не сме!

Обсъждаме кой откъде е и ме изненадва, че тя вече е разбрала, че съм не просто от България, а използва и Добрич в разговора. Хм, това пък откъде го е видяла, че пък и е запомнила името на града – сайта на квартирите от AirBnB явно дава повече информация, отколкото предполагах … Проверяваме какви са правилата на къщата, дали ще получим ключове, но бързо сме уверени, че тя „винаги е тук!“. Опа!

Gold Coast, Куинсленд, Австралия

Все пак

оставаме в квартирата цяла вечер

Късният ни обяд означава, че няма нужда от голяма вечеря и просто се заключваме в квартирата с минимални посещения до тоалетната. Не искам да съм груба към женицата, но това обсебващо отношение е прекалено и абсолютно ненужно. Чувствам се, все едно съм на гости на някоя българска леля, която не те е виждала от години (за което си има причини!) – манталитетът ѝ е абсолютно същият!

Но все пак да кажа, че къщата е прекрасна – голяма, просторна, с много стаи, изключително чиста и много стилна, с градина и басейн, с удобно легло и пухкави завивки и паркомясто. От тази гледна точка не можем да се оплачем и за миг. Поне ни беше приятно да си седим затворени в стаята цяла вечер – релакс на макс!

27 септември

Предвид вчерашните събития

започваме деня с известно нежелание,

най-вече да излезем от стаята. Аз обаче имам спасение – днес е ден за къпане. Ник да му мисли докато прави бърза закуска. Но явно не му се е наложило да му мисли, защото инструкциите как се ползва тостер, коя вилица да вземе и как се мият чинии са били константни. Като се присъединих към него в кухнята я чух да обяснява, колко английско било от негова страна той да е в кухнята, вместо мен. Хм … равенство му викам аз на това!

Тъкмо да прекрачим прага за деня и тя застава пред мен, хваща ръцете ми и започва със: „Скъпа моя…“. Оооох! Усещам идва порицание, че не извършвам съпружеските си задължения по правилния начин! Но, не! Тя ми съобщава неочаквани новини. Въпреки че вчера вече обсъдихме кой откъде е, тя чак сега се решава да сподели, че тя също е българка. В лек шок аз превключвам на български и я питам „Откъде?“, а тя на анлглийски отговаря „from Varna“.

Дърпа ме към една витрина до нашата стая, за да ми покаже сертификат, на който е изписано пълното ѝ име. Очаквала, че толкова пъти съм минала от тук, трябвало е сама да забележа. Продължаваме да си говорим на английски и да обсъждаме – Балчик, Оброчище, Варна и Добрич; Австралия и Голд Коуст; живота ѝ тук и липсата на мъж в него

С големи усилия запазвам пълно самообладание, мил и приятелски тон, отговарям на въпросите и кимам на обясненията ѝ. И все пак не мога лесно да се пречупя, че говоря на българка изцяло на английски. Знам, че жената не мисли нищо лошо, но поведението ѝ е обсебващо, а липсата ѝ на увереност в собствените ѝ корени – тъжно. Не мога да скрия, че с нетърпение очаквах да ни пусне най-сетне да излезем и да сме туристи в Голд Коуст.

Най-накрая и това се случва и се насочваме към

Саутпорт (Southport)

Времето е слънчево и горещо, а крайбрежните алеи – пълни с деца в междусрочна ваканция. От този край на Голд Коуст останах силно впечатлена заради

социалното оформление на парковете

Първо мигновено забелязвам навсякъде около нас шарени пейки и лежанки в тъмно синьо, оранжево и жълто. Мигновено се настанявам на една от тях с хубав фон зад мен за шарена фотосесия. А фонът си го бива! – марината и силуетът на Голд Коуст, този път от северната му страна, нищо че сме в Саутпорт (б.пр. южно пристанище).

Австралия: Златният бряг

Пътеките са пълни с всякакви безплатни забавления за децата. Като се започне от типичните за Австралия натурални детски площадки, през влакчета до временни маси за научни експерименти, специално организирани заради ваканцията. Да ти се иска и ти да си дете във ваканция в такъв слънчев ден в този парк. А не се съмнявам, каква радост са за родителите тези свободни занимания.

С натуралните площадки

се запознах в най-голям детайл, когато ги обиколихме с четиригодишната Ана-Мария в Пърт. Типичните за Европа шарени, но еднотипни съоръжения, тук почти не се виждат вече . Малко по малко всички площадки се обновяват с уникални катерушки, проектирани от естествени материали, типични за мястото. Това според арх. Коларов е достойно за възхищение към администрациите, защото явно плащат извънредно много инженерен труд за детска площадка. Някои са просто високи колони с висящи въжета за дърпане, други са си цели къщички, пързалки и люлки. Изградени са от всичко намерено сред природата – разкривени дървени пръти и трупи, дебели моряшки въжета, едри и огромни камъни … Децата играят все едно сред природата. Наистина мама и тати се впечатлиха – това детето ти да играе около груби камъни е най-големият ужас в Европа. Тук е търсен ефект!

Австралия: Златният бряг

Продължаваме разходката – парковете не спират, а даже се появяват по-големи. Във водата има даже и

надуваем парк

Ако не беше платен и водата не беше студена, щях да съм първа наредена – банския все пак си го нося в раницата. Проектът за брега на Саутпорт е явно с една единствена цел – забавление и релакс. Магазини и ресторанти около нас няма. Само плаж и весели деца! Как да не се впечатли човек!

Неусетно в шарения парк времето излита, а коремчетата желаят обяд. Добре, време е да видим сърцето на този златен бряг –

Раят на Сърфистите (кой не знае Surfers Paradise, кой не е чувал за него?)

Когото и да попитате, където и да търсите, винаги ще откриете, че това е мястото, което прави Голд Коуст известен. Тук днес е един от най-известните сърф плажове за австралийците (наравно с Бондай, Манли и Байрън Бей). Покрай него е процъфтял и огромен шопинг и развлекателен център, който предлага всичко, което сърцето ти желае.

По улиците, навлизайки в квартала, се налага да отворя шибидаха, за да запълня картинката. Инфраструктурата на града, високите луксозни хотели, широките улици, палмите, океана и плажовете – всичко, което виждаме е като излязло от холивудски филм във Флорида. Ако ме бяха пуснали тук, без първо да ми кажат къде съм, без да се замисля щях да отговоря Маями – същото е. (А един себеуважаващ се гост на Маями не би пътувал в кола с покрив или поне би си отворил шибидаха!)

Паркираме колата с голяма трудност (височината с палатката ще се окаже най-големият ни враг за градско паркиране през цялото пътуване) и излизаме на сърфистките площади под слънцето. От ляво ни е плажът, от дясно – всичко друго. Луксозен морски живот навсякъде.

Първо обаче, да намерим важното място за снимки – талисманът на гореспоменатите игри.

Игрите на Обществото на Нациите

са от изключителна важност за бившата Британска Империя. И до днес всички 53 държави имат силно чувство за принадлежност както към кралицата, така и едни към други. Ето защо всяко общо събитие е прието с въодушевление и игрите през 2018г. не са изключение. А защо е толкова важен талисманът? Компанията, за която работих в Манчестър имаше пръст в устойчивото планиране на игрите и затова са ми близки до сърцето, а синьото животинче ми стоеше в плюшен вариант на бюрото.

Сега … има да се взема много важно решение. Ще направим ли най-сетне първата си океанска баня или ще седнем в някое хубаво кафене да свършим малко работа? Каква мъка е да решим, защото хем ни се ходи на плаж, хем знаем, че ще е студено дори в този перфектен ден; хем ни се иска да сме продуктивни, хем си мислим, че е много скучно от наша страна. О, животоопределящи решения!

С разбити туристически сърца е решено, че трябва поне веднъж да сме отговорни хора, и

тръгваме да търсим кафене с контакти

Отне ни цяла вечност да намерим най-сетне един Старбъкс из уличките, но не се оплаквам много. От толкова обикаляне поне разгледахме оживените, широки алеи на Surfers Paradise. Веднъж заседнали в кафенето неусетно минават цели четири часа – Ник програмира приложението на Хелен, а аз преподреждам и обработвам сватбените снимки (крайно време е, днес стават 2 месеца от събитието). Съседът ни по „бюро“ дори ни заговаря, мислейки че сме пътуващи фотографи с толкова много снимки за обработване. Не сме, просто сме наскоро женени.

Най-сетне ни застига срам, че толкова време сме окупирали масите на Старбъкс и си тръгваме. То пък се оказва, че вече е и тъмно навън. Така че не ни остава нищо друго, освен да обикаляме нощните улици, да намерим вечеря и да поотложим прибирането в квартирата при милата ни варненска домакиня.

Не бих казала, че Голд Коуст е мой тип населено място –

липсата на каквато и да е история и култура (освен сърфистката и комерсиалната) го прави сравнително непривлекателен за моите претенции. Все пак не мога да си изкривя езика – мястото е прекрасно. Океанските гледки са неповторими, а социалните пространства, проектирани с широки алеи, които дори и най-шарените магазини не могат да запълнят. Може да не съм курортен тип турист, но този го препоръчвам. Различен е; богат е; красив е!

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

Очаквайте продължението

Booking.com Booking.com Booking.com The post Австралия (6): Златния бряг first appeared on Пътуване до....

Помпей на живо (8): Порта Ночера

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Юрий продължваме с пътуването из Помпей на живо. Продължаваме с обиколката на Помпей заедно с Юрий. След Амфитеатъра и Говеждия форум, бяхме в древните ресторанти за бързо храненеминахме през храма на Изида и Форума, стигнахме до Вилата на мистериите, посетихмш Стабианските терми и както и един бардак за сиромаси. Днес сме край гробницата Ночара.

Приятно четене:

Помпей на живо

осма част

Порта Ночера

С вече понатежали крака продължихме напред. Минавайки покрай Термополиума на Феникса не пропуснах да отдам внимание на прочутата змия. Стенописът се намира върху южната стена на тоалетната на заведението, и както може да се види, изобразява змия приближаваща се към кръгъл олтар.

Змия

Тук някъде Евгени и Валя, започнаха да мрънкат, че е крайно време вече да приключим с обиколката си и да седнем някъде отвън, да пием бира, а аз се чудех, как да ги залъжа с хитри приказки от сорта на „още малко остана“. Така в мечти за студена бира и кандърми продължихме към изхода, но нямаше как да не се спрем тук там. Пътьом 🙂
В „Домът на флоралния ларариум“ не видяхме нито ларариум нито цветя, но в една от стаите имаше интересни, съвсем наскоро реставрирани стенни декорации с изрисувани животни в средата на всеки панел.

Животни

И дракони?

Помпей на живо - Дракони
Дракони

С много малко изключения днешен Помпей е едноетажен и ние често забравяме, че

доста от домовете тук са били на поне два етажа,

но горните нива, както и покривите са унищожени от вулкана. Преди 2 хилядолетия тези стъпала са водели към горния етаж на къщата, навярно пълен с живот. Днес водят към нищото.

Стъпала

В друго помещение се намират два стенописа, великолепни примери за древното изобразително изкуство. На ловящата риба Венера:

и на отвлечената от преобразения в бик Зевс Европа.

Последното много ми прилича на една картина на Тициан. Но в това няма нищо учудващо. Митовете на Древния свят са просмукани в Ренесанса не само духовно, но и чисто схематично.
Минути след като излязохме от къщата стигнахме до Порта Ночера и завихме надясно. Изходът беше в противоположната посока, но аз държах да видя още едно място. За разлика от некропола при Херкулановата порта, тукашният е разположен от двете страни на пътя успореден на градските стени, тъй че успяхме да зърнем някои гробници. Точно срещу портата има събрани надгробни статуи на знайни и незнайни древни помпейци отдавна заминали в небитието, но все пак още напомнящи ни за себе си.

Помпей на живо - Статуи
Статуи

Други статуи се криеха от света на живите в убежището на своите гробници и сякаш надничаха навън, за да ни видят.

Сега, когато пиша тия редове неволно потръпвам, сякаш сме бродели сред декорите на някой филм на ужасите. Всъщност успоредния на стените път в тая част на разкопките е едно доста приятно местенце, изпълнено с пеещи птички, много зеленина и малко туристи.

След около 100-на метра пътят прави завой на дясно, изкачва стените и отгоре се открива прекрасна гледка към част от

Помпей с надвисналия вулкан

над него.

Помпей на живо – Везувий и Градината на бегълците
Везувий и Градината на бегълците

На преден план се вижда т.нар.

„Градина на бегълците“,

в която влязохме след 10-на минути, защото все пак тя беше причината, да се отбием от пътя си. Наречена е така, защото в нея са намерени останките на опитващи се да избягат от града хора.


Възможността да зърнем подобни останки, разпръснати из целия Помпей, дължим на италианския археолог и ръководител на разкопките в продължение на 12 години

Джузепе Фиорели

През 60-те години на 19 век той забелязал, че отдавна разложените тела на жертвите са образували пространства в застиналите слоеве пепел. Той наредил да се вкара гипс в тези пространства и така успял да създаде доста точни отливки на загиналите хора със запазени в тях единствено кости и черепи. От времето на този археолог започват да се използват научни методи по време на разкопките и районът окончателно се превръща от иманярско поле в научна територия, макар и на нивото на тогавашните познания и опит.


Това са гипсовите отливки на 13 души, които са се опитвали да напуснат града газейки върху вече натрупани от изригването 3 метра пепел и пемза. Най-вероятно са посрещнали смъртта си бързо, изгорени или задушени от пирокластичния състоящ се от свръхнагорещени скали и токсични газове. Човек неволно се замисля за нещастната съдба на тези хора, които са нямали късмета или възможността на повечето от своите съграждани, да напуснат навреме Помпей. И неволно се пита, как са се чувствали,

какви са били последните им мисли? Изпитвали ли са болка?

Може би донякъде отговор ни дава Плиний Млади, който по времето на изригването на вулкана е в Мизенум, от другата страна на Неаполския залив и описва години по-късно видяното в няколко писма до Тацит:

„В тъмнината може да чуеш плача на жените, крясъка на децата, проклятията на мъжете. Някои молеха за помощ с ръце, извисени към небесата, други желаеха смъртта си… Но повечето мислеха, че са изоставени от боговете. И че това е последната нощ на света, а вселената се е потопила във вечен мрак…“


Зловещо и поетично. Едва след такива думи осъзнаваме мащаба на това бедствие унищожило най-плодородната част на Кампания и как то е било възприемано от очевидците преди две хилядолетия. Дистанцията на времето като че ли омекотява за нас размера на трагедията и никак не кара съвременния посетител на града да плаче и тъжи за съдбата на тези нещастници, но когато застанеш пред стъклената витрина, отделяща ги от теб и се опиташ да ги видиш не просто като археологически артефакти, а като възрастни и деца от плът и кръв, нещо буквално те стисва за гърлото…


Е, продължихме по пътя си към изхода

и за около 10-на минути тъгата взе да ни преминава, изтиквана от прозаични неща като умора, жажда и глад. Излязохме от Разкопките след около 7 часа прекарани вътре точно оттам, откъдето бяхме влезли –

входът при Амфитеатъра

Погледнах назад и разбрах, че скоро ще се върна отново тук, за да видя нещата, които не успях да видя.

Pompei Scavi, Campania, 80045, IT


Пред тоя вход се намира спирката на обществения транспорт за Везувий, но на нея щяхме да висим едва на другия ден. Също има и площадче, където спират разни частни туристически рейсове, а в неговата периферия по един разхвърлян неаполитански начин са наредени разни непретенциозни ресторантчета и кафенета. Избрахме напосоки едно от тях, пийнахме по няколко бири с пица, картофки и незнамсикво си и се понесохме към хотелчетата си, за да починем за около час-два, преди да излезем отново, този път на лов не за археологически чудеса, а за други градусови такива. Този път с нас дойде и Пешо. Естествено…


Вечерта намерихме едно кръчме на име Todisco,

което посещават главно местни хора, и където се оказа, че готвят доста вкусно, а пък и предлагаха прекрасно наливно червено вино на почти български цени.  Да не вкусиш вино в Кампания е все едно, да идеш в Троян и да не опиташ троянска сливова…  Мога спокойно да го препоръчам за хора, които не са претенциозни. За останалите, в Помпей има достатъчно префърцунени и дори хипстърски ресторанти, където могат да се пъчат съвсем спокойно пред околните.

През нощта, когато се прибирахме към хотелчетата си, пък разбрахме, че

нощният съвременен Помпей е едно тихо и кротко провинциално градче,

нямащо нищо общо с шумната полуистерична обстановка по главната улица през деня.

На снимката подредени от ляво на дясно са Гената, Валя и Пешо, които бродят по една странична уличка като същински крале на нощта 🙂

Днешен нощен Помпей

Очаквайте продължението

Автор: Юрий Александров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com Booking.com The post Помпей на живо (8): Порта Ночера first appeared on Пътуване до....

Албания: В страната на орлите, Скендербек и Майка Тереза

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

За мене Веско е един от пътешествениците, които мога да нарека пътешественик-професионалист: пътува, връща се, разказва и продължава упоррито да го прави, без да губи и грам от собствената си идентичност и без да изпада в припадък по отношение на чужди и непознати култури. Днес той ще ни води до една необикновена и близка страна – В страната на орлите, Албания. Страна, по-затворена и комунистическа България, но пък и не по-малко искаща да вксуи от свободата. Приятно четене и лек път!

Албания

В страната на орлите, Скендербек и Майка Тереза

Наричат се

страна на орлите  –  Шкиперия

 от шкип – орел. Никой всъщност не знае защо е така. Иначе албанците произхождат от племената на илирите населявали тази част на Балканския полуостров. Историята им е повече от пъстра, но най-важната и част е свързана с основателя на държавата Скендербек, който всъщност се казвал Искандер, но понеже турците имали трудност да го произнасят го променили на Скендербек. Но, това е след като го взели еничар, иначе православното му име е Георги Кастриоти.

Историите и хрониките около него са страхотно преплетени. Той бил православен, после приел исляма, след това се обърнал към католическата църква откъдето и получавал много и всякаква подкрепа. Той основава албанската държава на 3 Март 1444 година като подчинява или по-скоро обединява три княжества, Шкодренското, Вльора и това около Елбасан.

Скендербек

бил толкова решителен, смел и отдаден, че възпира Османската Империя до своите предели и така османците в Европа стигат само до Албания в тази част на континента. В 26 битки за 20 години при султан Абдул Хамид  османлиите не могат да превземат неговите владения и както разправят легендите накрая получили параноя, че на всяка битка с него отиват на смърт.. Самия той е обладавал такава физическа сила, че както казват можел да съсече човек по средата отгоре до долу.

Албания преживява най-тежкия си период при

комунистическата диктатура на  Енвер Ходжа

Тогава страната е тотално затворена. Екскурзовода ни си направи каламбур, че тогава Албания е била 7 звезди хотел в сравнение със Северна Корея. Толкова е било зле. Албанците не са знаели какво е колело, а телевизор е имал само диктатора Енвер Ходжа. Естествено не са съществували пътища. Снимах останали сгради от тогава из страната, но дори и декорирани и леко префасонирани днес, веднага става ясно, че това са по-скоро мини карцери за хора, отколкото дори мизерни жилища.. Сградите са били до 3 –  4 етажни, направо от бетон или гола тухла..

Хората са били принудени да донасят в албанската ДС всеки за всеки

 Мъж за жена си и жената за мъжа си.. Интересен факт е, че тогава не е имало затвори. Диктаторът е смятал, че държавата не може да си позволи да плаща разходи на хора, които не работят и затова всички затворници са били принуждавани да работят, основно тежка физическа работа свързана със строежа на сгради или

бункери

 Самите бункери са били другата параноя на Енвер Ходжа, че страната е била заплашена от всички отвън.. Наброявали са около 810 000 из цялата територия на страната. Любопитен факт е, че под земята са били с по два етажа помещения за обслужващите ги постоянно и пребиваващи в тях войници и персонал. Днес от тях музейно и като спомен от това време от тях са останали около няколко десетки по цялата територия на страната да напомнят за ненормалното минало, сериозна част от историята на страната. И всичко това при човек, който е бил завършил всъщност Сорбоната в Париж..

Казват, че била страна на Мерцедесите,

но аз видях повече Аудита и някой и друг джип там, само в Берат бяха повече Мерцедесите, няколко по-стари модела всъщност. Иначе статистически факт е, че Мерцедес продава най-много автомобили на глава от населението именно в Албания. И това е само бегъл поглед на индустриализацията и икономическото развитие обхванали страната от 1990 г. / края на диктатурата/ насам. Към момента страната е сравнима като цяло и логично повече с южните италиански части и средиземноморския турски бряг, според мен.

Бумът на застрояването без правила

 е бил между 1990 –  2000г. Днес държавата обаче е въвела имотни актове и други сериозни такси, които всеки трябва да плати. В зависимост дали е частно лице или бизнес те достигат до 5000 евро. В държавата официалната валута  е албанския лек, но абсолютно навсякъде приемат евро, връщат ресто съвсем точно по текущия курс.

Booking.com

Не видях обаче да издават касови бонове

 Как успяват да формират бюджет за мен е една загадка. Още повече, че ДДС е 18%,а чуждите инвестиции изглежда са освободени и от другите данъци.. Както и да е тук държавата е молила за пари и кредитиране всички международни финансови институции дълго време, но повечето не са се отзовали и както тук си знаят.. като имаш добър климат, две ръце и глава на раменете, ти трябват само и две минути ум.. И чудото наистина е станало.

Днес Албания, като изключим корупцията изглежда готова за ЕС

 Дори номерата на автомобилите са като европейските, само без буквите означаващи държавата..

Албанците

 са мили и любезни хора. Повечето говорят и разбират английски език задоволително. Тоест могат да правят някакъв бизнес с всеки чужденец, което те очевидно са осъзнали, че е решаващо, като се има предвид инвестиционната и туристическа амбиция на страната. В страната видимо се чисти и се поддържа организиран ред, не по-малко от съседите и от ЕС.

Любопитни факти за Албания:

 Неочаквано това е страната с най-много валежи в Европа. Сигурно и поради това в страната електричеството се произвежда само от ВЕЦ / водно електро централи/  В Албания има само едно гражданско летище и то е с размера на пловдивското.. Второто е в проект да се строи около Вльора за да обслужва южните курорти на страната. Казват, че това е предимно мюсюлманска страна. Всъщност днес мюсюлманското население брои някъде около 30%, останалите са православни христяни, католици и други.. Кръвното отмъщение все още съществува в страната, но за него отделно.

Кръвната вендета – сложната албанска битност

 Въвежда я Лек Дукаджини, сподвижник на Скендербек в борбите с Османските завоеватели. Този неписан кодекс означава, че за кръв се заплаща с кръв. Или метафорично кръв за кръв, зъб за зъб, око за око.

Отмъщението продължава в седем поколения

 или до 500 години.. Кодексът обаче строго предпазва жените и децата, както и нарочените, ако са в тяхно присъствие. Когато се извършва отмъщението задължително се произнася фразата „Връщам ти кръвта“

С тази вендета за неговото време е успял да се справи само диктаторът Енвер Ходжа. При него когато бил задържан извършителя го погребвали жив в ковчег с убития върху него.

Още нещо: Ако се стигне до отмъщение, цялото семейство на жертвата спира всякаква дейност докато не открие и отмъсти на извършителя..

Иначе страната е повече от пленителна днес.

 Само който не е бил, той не знае!

Автор: Веселин Давидков 
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Албания – на картата:

Албания

Booking.com The post Албания: В страната на орлите, Скендербек и Майка Тереза first appeared on Пътуване до....

Източен Тибет (7): От Бамей до Рълонг

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължваме пътуването из Източен Тибет в Китай с Красен. Започнaхме с резервата Дзиуджайгоу , продължихме в посока Голог, после минахме покрай планината Амне Мачин и езерото Чинхайстигнахме до Чънду, където останахме още малко, за да подготвим следващата обикола из Източен Тибет. После продължихме от Кандин до Гардзъ. Днес ще преминем от Бамей до Рълонг в Източен Тибет, Китай.

Приятно четене:

Из Източен Тибет

част седма

От Бамей до Рълонг в Източен Тибет

Август 23

Тази нощ не беше толкова студена, както на Ниенбо Юрце. На сутринта се събудих рано и пообиколих по северозападния бряг на езерото, до дървения мост, изпод който неговите води се оттичаха в една река.

Източен Тибет (7): От Бамей до Рълонг

После се върнах при палатките. Слънцето малко по малко се показваше над върховете. Палатките бяха мокри, а хората вътре в тях започнаха да се „излюпват“ един по един.

Източен Тибет (7): От Бамей до Рълонг
Палатки край езеро Гардзъ, Източен Тибет – Китай

Когато слънцето се издигна достатъчно и всички се събудиха, започнахме да разглобяваме палатките и да ги слагаме да се сушат. Междувременно закусвахме кой каквото намери, а после повечето от нас отидоха до дървения мост за снимки. Там видяхме и две-три тибетски семейства заедно, снимахме се и с тях, а после и с група монаси (лами), дошли на екскурзия до езерото.

Всичко това беше вълнуващо, обаче аз скоро осъзнах, че беше грешка – времето напредна, никой не бързаше за никъде, и скоро наближи обяд: почти

беше изключено да остане време да се качим на прохода Чола,

 което поне за мен беше един важен момент от цялото пътуване.

И наистина, почти към обяд, когато аз ги питах дали искат да отидем до прохода, който беше само на 30 км от Илхун Ла Цо, Винсънт каза, че е твърде късно и няма време, трябва да поемаме по обратния път.

За мен това беше голямо разочарование, което помрачи настроението ми за целия ден, че и след това. Но нямаше как. Някои от другите също казаха, че е по-добре да тръгнем по обратния път колкото може по-рано, за да имаме повече време за последните няколко дестинации. Аз ги предупредих, че ще съжаляват, че най-красивите и вълнуващи места не са последните дестинации, а точно тук, около планината Чола, но никой не ме чу. Не ми оставаше друго, освен да приема факта, и да тръгнем.

Върнахме се в Маниганго,

където обядвахме, и след това продължихме без да спираме: Гардзъ, Дранго, Даофу- до Бамей.

Винсънт искаше да спрем на някои от манастирите за снимки, но когато минахме край тях, повечето от хората в колите дремеха и решихме да не спираме. Близо до Дранго отново ни спряха за регистрации и проверки. Накрая, по тъмно, стигнахме до

Бамей

Винсънт беше уредил там един приличен хотел.

Август 24

На другия ден сутринта беше мъгливо. Предстоеше да видим отново една снежна планина –

Джара,

 която видяхме на отиване край Тагонг. Този път щяхме да минем по друг път северно от планината и да я видим от друго място, както казаха от хотела, гледката била величествена. Но беше мъгливо, и ни оставаше да се надяваме, че докато стигнем до мястото с гледката към Джара, мъглата ще се вдигне и ще можем да я видим.

Така и стана, скоро се показа отново тъмносиньото небе, и от мъглата останаха само „бели парцали“, кацнали тук-там по околните височини. След като прехвърлихме един проход на около 3700 м височина, започнахме спускане надолу. И след няколко километра стигнахме до гледката към Джара.

От Бамей до Рълонг
Планината Джара

Е, не беше „чак толкова“ величествена. Тоест, красива беше, но пак Джара беше твърде далеч, за да можем да я видим как се извисява страховито (както се изразиха от хотела). Отново снимки, и после отново в колите.

Шосето продължи да се спуска надолу

и надолу, и скоро навлязохме в тесен пролом със стръмни склонове, обрасли с широколистни гори, тук-там със скали и сипеи. Там аз им казах ясно, че с безкрайните простори на тибетските степи вече се разделихме, няма да ги видим повече. Те чак тогава осъзнаха, че сме избързали да се връщаме назад, но беше твърде късно. Започнаха да съжаляват, казвайки, че тук изобщо вече не прилича на Тибет, а на нашите ниски планини и гори в Южен Китай. Така си и беше.

Скоро слязохме ниско, до около 1850 м височина, до град

Данба (Danba, 丹巴),

 така че тук се усещаше отново лятната жега от ниското. Данба е един от градовете, в които живеят

тибетците Нгяронг (Ngyarong)

Те са доста различни от другите тибетци – както на външен вид, така и културно. Дори и езика им е различен. Всъщност другите тибетци не считат Нгяронг за част от тях, считат ги за друг етнос, обаче самите Нгяронг се считат за тибетци. Техните селища имат също така различна и уникална архитектура, по-скоро близка до тази на Чианг край Дзиуджайгоу – квадратни къщи, богато орнаментирани, с плоски покриви и четири “рога” на всеки от четирите ъгъла на покрива. Имат и „diaolou“- сгради-кули, пак плоски отгоре и с рогове, по-скоро наподобяващи комини, израстнали от земята.

Самия град Данба е известен със своя

етнографски комплекс Дзядзю (Jiaju, 甲居)

– едно от селата близо до града. Това село се счита за едно от най-красивите в цял Китай. Разположено е северно от Данба по стръмния склон над долината на река Даду. Този стръмен склон е покрит с широколистна гора и сред дърветата са разположени къщите и кулите на селото- обикновено раздалечени една от друга и разпръснати на различни нива по склона. Дотам се стига по един тесен асфалтиран път, който се изкачва с много серпентини нагоре и криволичи между къщите- до около 2200 м надморска височина.

И така, с колите се

изкачихме до селото,

избрахме една от къщите, където имаше ресторант и там спряхме за обяд. Докато приготвяха обяда, ние се разходиме край околните къщи и градини.

По принцип цялото село е много тихо- дотам автобуси не се изкачват, нито пък идват големи тълпи туристи, а само такива като нас- малки групи с малки автомобили. И наистина, освен нас, наоколо нямаше почти никой. Тишина и спокойствие. Чуваше се само вятъра и шума от листата на дърветата.

После обядвахме там. А Дзюн, която по принцип приличаше на тибетка в лицето, облече местна традиционна носия и така наистина заприлича на местна жителка.

Правихме си снимки, аз се разходих наоколо, и след около два часа тръгнахме отново на изток.

От Данба отново навлязохме в „първата вълна“ на планините от Съчуански Тибет –

веригата Чионг Лай (Qionglai, 邛崃)

Пътя продължаваше все по една долина, малко по малко изкачвайки се нагоре. Беше тясно шосе, на някои места разбито или в ремонт, и по него пътувахме около 4 часа. Накрая, привечер, пристигнахме до входа на долината Двоен мост (Shuang Qiao, 双桥沟), която се води една от трите основни долини на

планината Четирите сестри (Mt Siguniang, 四姑娘山)

Тази планина беше и последната ни дестинация от това пътуване.

Планината Четирите сестри е най-високата планина от веригата Чионг Лай. Наречена е така заради четири важни върха.

Най-ниският е връх Голямата сестра (Daguniang, 大姑娘峰),

висок 5025 м. Той е често посещаван от туристи. Макар и труден за изкачване, не изисква алпийско катерене.

Втория връх е Втората сестра (Erguniang, 二姑娘峰), висок 5276 м. За изкачването му вече се изисква елементарна алпийска подготовка.

Третия е връх Третата сестра (Sanguniang, 三姑娘峰), 5355 м- още по-труден.

А четвъртия връх- връх Яомей (Yaomei, 幺妹峰) или “Малката сестра” е най-високия – 6250 м. Той е различен от първите три върха, видът му донякъде напомня Матерхорн или Ама Даблам – един наистина красив връх. Досега е изкачван успешно само два пъти. Всичко това, заедно с прекрасните иглолистни гори, дълбоки ледникови долини, езера и пасища, е причина тази планина да бъде наречена „Съчуанските алпи“.

Siguniang+shan

Планината има три основни долини (всъщност откъм северната й страна има и други долини, но те са рядко посещавани) – долините Двоен мост (Shuang Qiao, 双桥沟), Changping (长坪沟) и Haizi (海子沟).

Долината Двоен мост (Shuang Qiao, 双桥沟)

е разположена между два от основните ридове на планината, но не и под самите „четири сестри“, така че те не се виждат от нея. Тя е много добре „облагородена“ с шосе и туристически автобуси, както и други удобства, съответно с най-висока входна такса (и съответно решихме да я пропуснем). Втората

долина Чанпинг Changping (长坪沟)

е може би най-красивата, с прекрасни иглолистни гори и невероятни гледки към „четирите сестри“, особено Яомей. А третата

долина Хайдзъ Haizi (海子沟)

е най-дивата- тя е от другата страна на „сестрите“.

И точно в подножието на планината, където и трите долини се събират, на около 3100 м височина, е

градчето Рълонг

 – основната отправна точка за посещение на планината. Там се приближихме максимално близо до входовете на долините Чанпинг и Хайдзъ. В крайния квартал до входовете има доста малки хотели, доста от тях в традиционен архитектурен стил. Избрахме един от тях и там се настанихме.

Източен Тибет: От Бамей до Рълонг

Вечерта аз реших, че така и така сме напуснали истинския Тибет, поне сме стигнали до висока планина, на другия ден няма да следвам другите, а ще се опитам сам да се изкача поне до Голямата сестра. Оказа се, че това явно няма как да стане, понеже от хотела до върха (според местните) има около 8 часа изкачване, а после трябва да има и слизане, все пак. Все пак реших на другия ден да пробвам, пък докъдето стигна. Чан Вън Минг също реши да дойде с мен. Съответно отидохме в близкото магазинче да си купим това-онова за ядене и пиене за из пътя.

На следващия ден всички от групата, без мен и Чан Вън Минг, бяха решили да направят поход по долината Чанпинг. А ние двама – първо по билото, което разделя двете долини Чанпинг и Хайдзъ, и което е главното било, по което са наредени Четирите сестри (като за целта трябваше да влезем през входа на Хайдзъ). И когато стане време за връщане, да слезем към Хайдзъ, и оттам да се приберем вечерта.

Очаквайте продължението

Автор: Красен Желязков

Снимки: авторът

Ето къде можете да пренощувате из Тибет:



Booking.com



Booking.com

След Тибет, цял Китай е на ваше разположение 🙂



Booking.com

The post Източен Тибет (7): От Бамей до Рълонг first appeared on Пътуване до....

Тунис по време на епидемия (2): Из Сахара, Картаген и Междузвездни войн и

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължваме пътуването на Влади из Тунис по време на епидемия. Започнахме със Сус, а днес ще направим няколко обиколки в пустинята Сахара. Приятно четене:

Тунис по време на епидемия

част втора

Из Сахара, Картаген и Междузвездни войни

Ден трети от обиколката на Тунис – 20.10.2020 г.

Ставаме рано, за да можем да закусим добре. И понеже аз закусвам бавно, съм се подготвил да си взема част от храната за из път. Вземам си бъркани яйца, малко салам, сирене, варени картофки, халва, малко масло, две варени яйца, малко домати, картофено пюре и кафе. Аз така обичам – да смесвам различни вкусове. Смесвам маслото с халвата и започвам с него. Следва кафето, бърканите яйца и картофеното пюре. Всичко останало, като бай Ганьо същински, слагам в чашата от кафето, варените яйца в ръка и съм готов за път. Даже и лъжицата взех със себе си. Е, нали вечерта пак ще се върнем тук и всичко ще дойде по местата си.

Докато закусвам гледам пак изгрева на слънцето. Сещам се за чая, който пих предната вечер на онова панорамно кафене в Сус – Verveine – 3 TD – три динара. Нищо не ми говори това Verveine, но имаше много странен горчив вкус.

Събираме се и тръгваме към 06:50 ч. Трябва да минем и през другите хотели, за да вземем и другите туристи. И понеже тук има въведени строги мерки във връзка с коронавируса, автобуса с който пътуваме е същия – 50 местен, но не му е позволено да вози повече хора от половината места, значи 25. Което днес ще създаде малко неудобства на едно семейство. Ние сме почти толкова. И няма място за едно семейство от 4 души. На тях им помагат да наемат кола под наем, да карат след автобуса, за да ни следват по програмата. Единия от другите хотели е почти в нищото, само дето е на брега на морето. Два километра около него нямаше нищо интересно. Следваме

посоката към столицата Тунис

 По пътя натам ни разказват интересни неща за страната като цяло. Например, за стандарта на живот на местното население, за цената на жилищата в столицата Тунис, което било средно 65 000 Евро за жилищна площ от 80 кв. м. На фона на средната заплата от 350 евро там, те са много скъпи. Също и за това,

как страната се справя с пандемията

 Тунис се е справил сравнително добре. Или наистина са малко болните, или Тунис крие факти или прави номера с броя на заразените. В съседно Мароко например, заразените били около 100 000 души.

Мюсюлманите тук

 като цяло имат пет основни стълби във вярата си, които следват: вяра, молитва, милостиня, пост и хаджийство. Всеки мюсюлманин трябва поне веднъж в живота си да посети Мека.

Извън големите градове, след безумния трафик, следват километри равна и пуста земя, редуваща се през няколко километра от гета и крайни квартали, които много ярко разкриват другото лице на Тунис – хаосът, бедността и мизерията, мръсотията, изтласкани в периферията, но и по пътя по който минаваме. Къщите са недовършени, пристроявани, когато семейството се увеличи и стане тясно. А основите им излизат буквално от земята, първите тухли са едва ли не в тревата. Наоколо бурени и кактуси. Обясняват ни, че тук хората са бедни, и когато съберат малко пари, полагат основите. После може да минат години, докато съберат още пари и правят етажа. После пак минава време, докато направят плочата (дотогава на места покривът е временен). От там нагоре стърчат колони и арматури в очакване да съберат още пари, за да продължат с покрива. За днес имаме целодневна екскурзия до там, след това към Картаген и Сиди Бу Саид.

Първо ще посетим

музея Бардо

с най-голямата колекция на римски мозайки в света.

Стигаме бързо, чакаме около половин час. Малко снимки отвън и време да си доям храната от закуската. Влизаме, минаваме през скенер и започваме обиколката.

В първия момент не разбирах за какви мозайки ми говорят, защото стените бяха все още голи, но бързо разбрах, че мозайките тук са по земята, където стъпваме… Едни големи пана, с едни много малки квадратчета мозайки на места изтъркани от хилядите обувки, минали през тях. Аз вървя напред, за да мога да снимам мозайките по земята и по стената, без да има кой да ми пречи. Тези мозайки са събирани от цял Тунис или са били извадени от домовете на хората, и са подредени тук отново. Събирани са конфигурации от тях още от римско време. Там, където парчета от мозайките се губят, те са изрисувани по местата си или е оставен бял фон. Стигаме до статуята на Аполон. Тук имаше много статуи без глави. Къде ли са им главите ли? Ами отделно наредени зад стъклени витрини. Да се чуди човек коя глава на коя статуя е принадлежала.

От една тераса снимам двора пред музея и палмите навън. Беше ми много интересно. Имаше древни каменни саркофази и различни предмети от бита, намерени при разкопки по тези места. След края на обиколката тук, продължаваме към столицата. Ще минем покрай

едно голямо езеро,

 което се пада вляво от пътя, в което плават хиляди птици – фламинго. Бяха страшно много, защото от тук минавал пътя на техните миграции – Виа Понтика. Постепенно се набутваме в столичния трафик. Влизаме в

столицата Тунис

и автобуса ни оставя на главния площад, близо до пазара –

Медината или Сука

 Тунис като столица е един пъзел, реден хилядолятия от финикийци, бербери, римляни, византийци, араби, французи. Централната улица тук е соу френч (Тунис е бил френска колония до 1956 година). Тук спира и семейството, което пътува зад нас с колата под наем. Казаха им, че нямало никакъв проблем да си паркират колата там. Ние слизаме, разглеждаме площада до общината, правим си снимки, снимаме също и фонтана, който е тук и после отиваме към Медината, Сука, хубаво да се загубим по тесните калдаръмени улички с множество разклонения. Предупреждават ни нищо да не купуваме и нищо да не ядем, колкото и апетитно да изглежда. Защото групата за пустинята на другия ден може да си остане в хотела, ако има стомашни неразположения.

Събираме се на първото разклонение в медината и ни обясняват кое е това, накъде да вървим, какво ще видим и как да се ориентираме на обратно.

Тази Медина е най-голямата в Тунис

 и е разположена сред множество малки криволичещи улички. Срещат се различни миризми, някои от които могат та ви убият.

Имаме само 40 мин, свободно време да разгледаме и да се върнем към автобуса. Хващаме една уличка, вървим, гледаме, снимаме. От всички страни търговците си хвалят стоката и ни подканят да я разгледаме и да купим. Ле шукран (на арабски) – ни научиха да казваме, означавало „Няма нужда“. И аз все това повтарям. „Шукран – шукран“ и продължавам да гледам – подправки, кожени изделия, сувенири, лакомства, дрехи, какво ли не. Малко по едната уличка, малко по другата.

Тунис по време на епидемия
Костенурки

Пред едно магазинче там видяхме отпред в два кашона сложени едни малки костенурки. Цяло семейство. По-големи и по-малки. Вътре им бяха сложили зелеви листа и други лакомства. Направих им по една снимка и продължавам. Площта на сука е много голяма и си мисля, че тук ми трябваха поне три часа – да имам време да се загубя, да се намеря и да си похапна нещо, не виждам защо да не може – хората го правят. Връщаме се по същите улички, излизаме от пазара и тръгваме към автобуса.

Booking.com

Много е горещо. Забавихме се с тръгването, защото възникнал проблем. На хората с наетата под наем кола, паяка я задигнал и откарал на друг паркинг. Хората бяха много ядосани, защото пет пъти питали има ли проблем да се паркира тук – нямало. Дори там, където са питали, не е станало ясно защо са я вдигнали. И сега те се качват в автобуса, отиваме до този паркинг, водачите им помагат с езика да се оправят и всичко е наред (не стана ясно на каква цена). Продължаваме към мястото, където ще обядваме. До там пътуваме още близо час. В

градчето Ла Гулет (La Goulette)

 едно малко градче. Там има Цитадела, строена по времето на Карлос от испанците. Храната беше местна кухня, салата с настъргани моркови и наедро нарязано зеле, след това някакво ястие с подобно на гнездо пържено яйце, гарнитура и десерт. Докато обядвахме, чувахме навън някаква олелия, музика, танци и песни… Оказа се, че по съседната улица минава местна сватба – булката, младоженеца, родата, музикантите и всички поканени на сватбата. И най-отзад един с дайре. Шарения, олелия. Но докато изляза да видя какво става, отминаха само последните сватбари и човека с дайрето.

След обяда следва разходка из

Картаген

 Оказа се, че Картаген бил град на брега на морето. Мога вече да казвам, че отивам на море в Картаген. Сещам се за една книга, която бях чел като ученик – „Картаген в пламъци“ на Емилио Салгари. Едни големи палми ни посрещат на входа. От античния Картаген (Cartage означава „Нов град“) перлата на Средиземно море, днес са останали само няколко колони. А това, което се вижда останало от него днес, представлява част от възстановените руини на една Римска баня.

Тук ще разгледаме руините на един от най-знаменитите градове на Древността. Според една легенда, градът е основан от финикийската кралица Елиса (известна като Дидо), успяла да спаси себе си и част от богатството си, при падането на гр.Тир. Картаген е възникнал като финикийска колония в 814 г. пр. Хр. Той е владял западното средиземноморие в продължение на векове. Ще видим римските бани на Антонин – величествен термален комплекс от 2 век пр. Хр., разположен на брега на морето, разказващ и показващ начина на живот в древния Рим. Разглеждаме, катерим се по големите каменни блокове, промушваме се през дупки и тунели, снимаме и гледаме морето. Духаше вятър. Тук се намира и една катедрала – Св. Луис и тя била построена в испански стил.

Тръгваме от Картаген към 15:20 ч, за да продължим към

едно малко арт-градче Сиди Бу Саид,

 което много прилича на селищата от остров Санторини – романтично и живописно място, вдъхновение в бели фасади и сини прозорци. На повечето прозорци тук има дървени решетки или капаци, с много малки дупчици в тях. Това е така, хем за да не бъде много топло вътре през лятото, хем хората вътре да могат да виждат какво става навън, хем хората, които минават по пътя да не могат да виждат какво се случва вътре.

Наричат градчето Тунизийския Монмартър,

защото там художникът е властелинът на изкуството. SIDI BOU SAID – буквално означавало Св.Саид стареца.

Продължават да ни разказват интересни неща. За „амазИк“ – свободните хора. Така наричали себе си берберите. Преди са ги наричали варвари, но това било обидно за тях. По пазарите, където ходим може да се намерят например скорпиони, мариновани в буркани. Били подходящ подарък за тъщите.

Сиди Бу Саид

 е съхранило духа на отминали времена, от което се открива великолепна панорамна гледка към Тунизийския залив и планините над него. Разхождаме се из живописните улички. Тук времето сякаш е спряло. Пред някои от къщите виждаме блажено полегнали красиви и мързеливи котараци. Красиви цветя или цветни пълзящи растения с червени цветове украсяват фасадите на някои къщи. Стигаме до края до едни стъпала, водещи към живописна къща, в която има кафене с тераса. Дават ни около час и половина време, което и тук не ми стига. Там, където се разделяме гледам едни стъпала, които водят някъде надолу по една калдаръмена пътека. Слязох по тях донякъде и виждам измежду дърветата

яхтено пристанище

 долу. Слизам докрая, разхождам се по брега и снимам яхтите. Покрай брега долу имаше няколко ресторанта и малки кафенета. После на бегом нагоре по стъпалата и без дъх излизам горе, за да имам време да си купя нещо и да пия кафе.

Харесвам си една тениска с тунизийски мотиви и картинки. Започва едно пазарене за цената – търговеца казва една цена, аз свалям, той леко вдига, аз пак леко свалям и накрая я вземам пак за много пари, около 15 евро. И веднага от съседната сергия другия търговец ме пита, за колко съм я вземал и бърза да ми предложи друга за по-малко пари. „Шукран – шукран“. И бързам да си занеса нещата в автобуса – покупката, излишните пари и телефона и да се върна само да пия някъде кафе, без да изпускам от поглед автобуса, който след малко започва да се пълни. И този ден неусетно мина.

Booking.com

Събираме се в автобуса и тръгваме.

Обратно към хотелите. Пътувам и дремя,

 уморен от днешното препускане по калдаръми и стъпала. Но дори и уморен, успях да видя и залеза на слънцето, защото пътуваме в една равнина.

Пристигаме си в хотела малко преди 19 ч. и бързам да отида на вечеря. След като добре си похапнах се преместих долу в бара за по няколко чаши различни напитки. Тук на бара гледам едно момче, доста коктейли сякаш изпило, защото вече едвам стои и се поклаща. После танцува с една кака.

Аз излизам малко навън от към басейна и сядам на едни канапета на една голяма маса. И гледам това момче излиза да пуши и сяда на другото канапе. И си говорим. Бил от Полша, от Закопане, след два дена си тръгвал. Казвам му, че на другия ден ще ходим до Сахара. В пустинята. Той се усмихна, махна с ръка и каза FAN – TAS – TIC. Матмата – казвам аз, а той махва с ръка и повтаря FAN – TAS – TIC , Фан – тас – тик… Той ходил там предишните дни. И много се зарадва, докато си говорихме. Аз пък го питах дали е студено там през нощтта, като изразих със свити рамене зъзнещ от студ човек. Нямало проблем, бил съм добре с дрехите, с които бях. Та ето как се подготвих и за там. Полунощ вече е минало, прибирам се да спя.

Ден четвърти – 21.10.2020 г.

Отново закуската е по същото време, както и тръгването. Само че този път съм си приготвил повече багаж, яке, бинокъл, видеокамера, таблет за навигация, по-голяма чаша, за да си взема повече храна за из път. Общо взето с

джобните пари

 минах с под 100 евро за цялата почивка (по-нататък ще ги сметна точно). Купувах си всеки ден, когато ходя на целодневните програми, по едно кафе в обедната почивка по пътя и по едно на следобедната. Или кока кола, ако ми стане много топло или сънено. Минерална вода ми оставяха по литър и половина пред вратата на стаята в хотела (защото през цялото време държах табелката на вратата обърната със знака за тишина „Не ме безпокойте“. Обяда ни осигурен по пътя всеки ден – салата, основно ястие, готвено или аламинут и десерт, взимах си по една бира от тази, която масово се пие тук Geltia – 0,330 мл. цената на различните места по пътя е от 4 – 5 до 6 динара, което при всички случаи е под две евро. По пътя от някои места си купувах пощенски картички с изглед от местата, които сме посещавали. Даже на едно място останах изумен, когато за 5 картички ми взеха само един динар. Вечер оставях дребни монети в кошничката на шофьора на автобуса, който ни е возил през целия ден, после в ресторанта, след ресторанта в бара долу, алкохол, безалкохолни, кафе, вода.

Та за днес

пътуваме за Ел Джем

 През следващите два дена ще разгледаме около 2/3 от страната и ще се запознаем с нейната история, традиции и обичаи. Пътя до там е около час. Пътуваме на юг. В Ел Джем гледаме амфитеатъра. Това е най-добре запазения и най-голям амфитеатър в Северна Африка и трети в света. Той бил един от най-впечатляващите паметници на световната история и е послужил като декор за някои от снимките на филма ” Гладиатор” на Ридли Скот. От паркинга, където спираме, продължаваме по една алея със заведения от едната страна. И попдаме на един камилар, който предлага на туристите да се снимат с неговата камила, за което взема пари естествено. „Ле шукран“ – избърборвам под носа си и продължавам.

Booking.com

Стигаме до амфитеатъра

 и влизаме. Накратко ни разказват историята там. Но аз решавам да си направя един експеримент. Докато водача разказва тук, аз бързам да се кача по големите стъпала до най-отгоре да направя няколко снимки. И да видя как се чува от най-отгоре. Прекрасно чувам какво се говори долу на групата. От най-високото място се открива изглед към входа и камилата, покрай която минахме по алеята до тук. Успявам да я снимам, без да давам пари за това.

Имаме свободно време тук – да стъпим на гладиаторската арена, да бъдем на местата на публиката и дори да минем през тунелите, от които са излизали дивите животни. Разглеждаме и се връщаме. Имаме и около половин час да пием по кафе на едно от заведенията, покрай които минахме. Тук имаше безплатен интернет и аз побързах да кача снимките, които направих до тук. Взех си кафе и един сандвич с малко пикантни подправки. Не обичам много пикантните неща, но точно тези, които си вземам по пътя много бързо ме ободряват и не остава и помен от дрямката, която ме наляга в това топло време. Една студена кока кола и обратно в автобуса.

Продължаваме към Матмата

 Минаваме през SFAX, покрай Махрес, (MAHARES), което е предградие на Сфакс и е с население около 25 000 жители. Пътуваме още час и половина и пак спираме за кратка почивка. Минаваме и покрай GABES и стигаме до MATMATA след близо два часа път още. След Ел Джем релефа постепенно започва да се променя. По пътя в началото минавахме покрай безкрайна редица от маслинови дървета поне 100 км напред. Тези маслинови дървета са така засадени, че между отделните дървета да има поне 10 – 15 метра разстояние, защото корените им са много здрави и се разпростирали настрани. Почвата около тях е добре разорана. Също тук има и много кактуси, които на места се използват и като жив плет, с който се отделят отделните синори на различните собственици на земите. Първо свършват маслините, километри след тях свършват и кактусите, още километри напред виждаме зелени туфи, които покриват на места каменистия и равен терен от двете страни на пътя. Още километри напред свършват и туфите и от там нататък само камънаци. Светло кафяв, сух каменист терен. Докъдето поглед стига. Нито стръкче зеленина. Два часа пътуваме и нищо не се променя.

Стигаме до

Матмата

 Това е най-известното селище на коренните тунизийци,

берберската столица на Тунис

 Горе на един хълм спираме за снимки. Безкрайно далече до хоризонта – сух каменист терен и голи чукари. Тук, на тази панорамна снимачна площадка, ни наобикалят местни хора, които държат различни животни и ги тикат в ръцете, или по раменете на туристите за снимка, съответно да изкарат пари. „Ле шукран“ – не са познали. Един държи сокол, вързан за дебело въже с катинар в единия му край и го слага по раменете на туристите. Един зевзек от групата казва, че не иска снимка със сокол, а искал супа от сокол. Друг пък държеше пустинна лисица – много малко, пухкаво и мило животинче, даже си отърка козината по дрехите ми. „Ле шукран“. Не дават да ги снимам без пари. Ама аз нали съм дявол, успях да си направя една снимка с момчето със сокола на заден план с предната камера на телефона, докато зяпам небрежно по небето.

Продължаваме. Десет минути по-късно вече сме на мястото за обед. А за хората, които не са успели да се снимат със соколите, им казват, че те момчетата с тях ей сега след малко ще дойдат и до ресторанта. Тук ще имаме уникалната възможност да видим интимното пространство на местните жители и ще посетим част от подземните им жилища. Матмата става популярно с това, че през 70 – те години

тук е била заснета част от трилогията „Междузвездни войни“

 И това води безкраен туристически поток тук. По тези земи Индиана Джоунс търси из околните пещери изчезналия кивот. Пустинята до Матмата е също и романтичния фон на Английския пациент.

Ей, сега как ще ме накарат да гледам тези филми отново, за да видя пак тези сцени, снимани тук. Но вече съм много гладен. Ресторантът ни за обед буквално е под земята, там, където са подземните жилища на хората, които живеят по тези места.

Минаваме през един много нисък тунел и се оказваме в една стая, където са разположени масите. Обядът е сервиран в едни големи плата за по 5 – 6 души и всеки си сипва от него в чинията пред себе си. Вземам си една бира и се чудя какво точно да ям. Картофи, ориз или пиле и кус кус. Сещам се какво ще направя. Слагам си предпазливо по малко от всичко, за да има за другите, а после, когато всички излезят, за да снимат наоколо аз ще се върна и ще си доям на спокойствие. Много кус кус и пиле, колкото е останало. Точно така и направих и добре си похапнах на спокойствие.

По стените – мотиви от “Междузвездни войни”,

надписи от рода на „SALLE STAR WARS“, „STAR WARS THE FORCE AWAKENS“ и на фона на тях, рисувани герои от филма и истински декори и предмети използвани във филма. Едно наистина вълшебно място. Тук наистина живеят хора. Едни тесни тунелчета на различни височини, до някои от тях се стига с помощта на въженце.

Качвам се и аз в една такава стая, за да снимам вътре. Но после слизането е много забавно, буквално си отърквам дънките в пръстта, докато слезна един метър по-ниско. Имат си стаи с маси, дървени легла, столове, картини по стените, пътеки и рогозки и т.н.

Продължаваме нататък към пустинята. Имаме още малко път до Дуз (DOUZ). Час, преди залез слънце стигаме и там. Намираме се в

оазиса Дуз,

 известен като ” Вратата на пустинята”, разположен сред оазис от финикови палми, отвъд който следват хиляди километри убийствена, безразлична към човека пустош. Вече съм си платил и за яздене на камила и за каране на АТВ и нямам търпение и за едното и за другото. Спираме при камилите. Тук са и АТВ – тата. Първо сме на АТВ. През това време другите са на камилите. После обратното, за да бъдем ние на камилите, а те на АТВ-тата. След като миналата година се учих да карам скутер – моторетка на остров Корфу,

познайте сега къде ще се уча да карам АТВ. В пустинята Сахара.

 Никога не съм сядал на АТВ, нищо не знам за това как се управлява, но мисля, че пустинята е точно мястото, където ще се науча. Пред нас има една редица от 8 АТВ – та. Първото е на водача, а на следващите зад него сме ние. Двойките се качват на едно АТВ. Аз съм сам на моето по средата на колоната. Слагам си предпазните очила, да не ми влиза пясъка в очите и чакам да ми покажат кое, как, къде и кога се пипа, бута или натиска – откъде газ, къде спирачка. Водачът на нашата група помага с превода. Показа ми момчето. Мина, запали АТВ – тата на всички, показа на всички и на мен по-разбираемо откъде се дава газ и къде е спирачката. Нищо друго не се пипало. Да тръгваме.

Тръгна водачът, първите след него, вторите, третите бяха двама с едно АТВ, четвъртите… Аз съм на ред. Подавам газ полека и тръгвам. Олеле,

като тръгна това чудовище, че като почна да друса,

че като се вдигна облак пясък от АТВ – тата преди мен. И загубих дирите на пътя. Гледам някакъв коловоз с грайферите на гумите от предното АТВ и следвам посоката на зиг-заг. Един отпред, друг отзад, изпреварват се, качват се по бабуните. От време на време водачът се обръща да види дали всички са след него, някой да не се е загубил. И на един завой като загубих дирите на пътя и се качих на една бабуна. АТВ – то спря. Нито напред, нито назад. Давам газ, пясъка назад по мен и гумите потънаха до праговете. Олеле, ами сега? Гледам водачът дали ще се обърне. Погледна момчето към мен и аз помахах с ръка. Той се върна, освободи от скорост и ме избута назад на равно. Давай, казва, като ми махва с ръка. Да давам, ама накъде, не виждам пътя. Той пак се върна и ми показа. Този път вече внимавам. Минаваме през още бабуни. След една от тях видях едни очила – на хората от АТВ-то пред мен. Върнаха се. Отзад ме изпреварва двойката мъж и жена. Мъжът отпред кара много бързо и жената отзад се тръска и подскача.

Тунис по време на епидемия
С АТВ из пустинята

По едно време водачът се обърна, гледа, гледа, замисли се и се върна. Едното АТВ се загубило. През това време другите почнаха да бръмчат наоколо на воля. Мисля си, то хубаво, ами ако им свърши горивото и да не могат да се приберат? Ама бръмчах и аз наоколо, докато се върне водача. Оказа се, че двойката бързаци са се изтърсили от АТВ – то. Минали с голяма скорост през една бабуна и изпаднали от машината. Имали охлузвания. По средата на пътя спираме за снимки. АТВ – то е около час време. Връщаме се там, откъдето сме тръгнали.

Оставяме машините и си чакаме камилите

 Завърна се един керван от десетина камили, слязоха туристите от тях и сега ние сме наред да се качим. Аз гледам камилите и питам водача, дали за мен може да се намери по-ниска камила. Намери се една и за мен. Оказа се тригодишна. Другите били 10 – 12 годишни. С прибрани крака и легнала изглежда много приятно животно. Едногърба, седлото е в задната част на камилата. На самото седло има едно специално глездо, където да мога да си сложа телефона за снимки. Слагам го в едно малко сакче, промушвам шнурчето през дръжките му и стискам другия му край в очакване да се изправи камилата.

Тунис по време на епидемия
С камила из пустинята

Изправя предните крака, надига и задните и ооооо, какво усещане само.

Знаете ли как вдига камилата?

Като асансьор.

А как спуска после?

 няма да ви казвам – като самолет. Първо предните крака, после леко и задните. Вече съм камиларче. Моята камила е привързана с въже за тази пред нея, а тя от своя страна за тази пред нея, която пък води водача камилар. Ще се возим около 40 минути. Бавно, полека. Камилата е уморена от целия ден. Много топла тази камила, бързо ми стопли задника. По средата на пътя спираме за снимки. Точно залязва слънцето. Имам снимка на камила, на фона на залязващото слънце. Дойде и професионален фотограф, който снима всеки един поотделно на камилата. Досетих се, че после може да иска пари за тази работа и му махнах с ръка да не ме снима, за което после съжалявах. По средата на пътя с камилите към нас се присъедини момче на кон, който пък предлага на всеки, който иска да се премести пък на кон, пред него. Срещу пари, естественно. С нас имаше едно семейство – мъж, жена и дъщеря. Жената се премести на коня при момчето, а то тръгна в обратна посока към вътрешността на пустинята. И дъщерята вика от нейната си камила след майка си: „Мамооо, не отивай с непознат в пустиняяята!!!“.

Тунис по време на епидемия
Залез в пустинята

Слънцето залезе много бързо, започна да става студено и

керванът се отправя към финала

 Връщаме се обратно, слизаме и пред нас на едно въже между два кола ни чакат снимките, които професионалните фотографи са ни правили по пътя. Аз намерих моята с АТВ-то. Изобщо не съм разбрал кога са ми я направили. Но беше много хубава. Плащам си 4 динара и си я вземам за спомен. Сега разбрах, че парите за тази снимка са много малко, аз очаквах да вземат по 20 динара примерно.

От тук – обратно на автобуса и имаме

още малко път до хотела в Дуз

 Хотелът ни тук се казва GOLDEN YASMIN hotel Sun Palm DOUZ, четири звезден. Стигаме и хотела, влизаме, на входа ни мерят температурата, минавам и разгледжам фоайето и бара там. Докато ни настаняват, пия един Тиберин (Thibarine 4 cl). Само 6 динара. Знам вече, че в Тунис имало такава местна напитка от рода на ликьорите и тук я намирам в менюто на бара. Бързо ни настаняват. Вземам си тиберина в стаята. Не си пръскам много багажа, защото на другата сутрин ставаме много рано.

Хотелът

има много интересна архитектура – от едната страна на коридора са стаите, а от другата е открито, няма стена, само трегери и колони и от другата страна – направо градинката и палмите във вътрешния двор. Хотелът има Спа център, но не работи заради вируса. Само масаж и терапия с камъчета може. Допивам си тиберина, връщам си чашата на бара и отивам на вечеря. Тук свободно може човек да си взема храната от шведската маса. Масите едни дълги, застлани с бели покривки.

Тунис по време на епидемия
Хотел Златен Жасмин

Сядаме с моето ново другарче на края на едната маса. До нас седнаха две двойки млади и много приказливи хора. Започнаха да си разказват натрупаните спомени и емоции от изминалите дни. Много добре си похапнах. Сервитьори, облечени официално с бели ризи и черни панталони обикалят по масите и събират поръчки за напитките. Аз си вземам бира, за която се плаща отделно – 5 динара, а другите около мен по бутилка вино.

След вечеря се разходих наоколо по пътя нагоре – надолу. В тъмното останах с впечатлението, че като изляза от хотела, мина през паркинга и пресека пътя, от другата страна хващам пустинята – пясъка започва буквално от там. Време е за сън след този изморителен ден. А накъде ще продължим утре, ще разберете следващия път.

Очаквайте продължението
Автор: Владимир Георгиев
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com Booking.com The post Тунис по време на епидемия (2): Из Сахара, Картаген и Междузвездни войн и first appeared on Пътуване до....

Брегалнишката мисия на Константин–Кирил Философ

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С днешния очерк Цветан ще ни разходи из създаването на българската азбука и ще ни разкаже за Брегалнишката мисия на Константин–Кирил Философ. Приятно четене:

Брегалнишката мисия на Константин–Кирил Философ

и покръстването на българите в Равен, Македония и създаването на българската писменост

Брегалнишката мисия на Константин–Кирил Философ

На 24 май 2017 пред храма „Св. Николай“ във Варна се провеждаше четене на житието на равноапостолите Кирил и Методий – просветители славяно-български, когато ми хрумна въпросът:

– Дали светите братя са стъпвали в България?

Слава Богу, следите остават, Уотсън!

Брегалнишката мисия на Константин–Кирил Философ
Св. Св. Кирил и Методий в Херсонес Таврически /Севастопол/ от Ватиканския манускрипт от 1613.

Вероятно те са спрели в 860 г. на път за Хазария/Крим/ във византийските градове Месембрия/Несебър/ и Одесос/Варна/.

В тяхното друго житие „Солунската легенда“ се разказва за тяхната мисия в Македония.

0

Брегалнишката мисия на Константин–Кирил Философ
Патриарх Фотий и св. св. Кирил и Методий.

Константин – Кирил Философ (827 – 869 година) и Методий (815 – 885 година)


са родени в Солун в семейството на византийски аристократи. Методий бил роден под името Страхота до замонашването си. Кирил бил роден под името Константин, името Философ получил, докато преподавал Философия в Магнаурската школа, а Кирил – в Рим в края на живота си, когато приел монашеството. Византия искала чрез християнизация/покръстване/ на славяните да успее да ги присъедини и постави в сферата си на влияние. Високата ерудиция на Кирил и Методий и съвършеното владеене на български език, ги направили подходящи за мисията по създаване на българска писменост, на която да бъдат преведени Евангeлието, Псалтира и други важни православни текстове.

След пътешествията в Балши – Берат – Охрид – Струмица – Солун – Истанбул – Плиска се върнах и раздвижих останалите си мозъчни клетки и направих нови връзки.

Намерeният надпис край Балша до Берат в Албания, унищожен, но е запазеното копие гласи: 

„Покръсти се от Бога архонтът на България Борис в лето 6374 от духовният си баща Михаил III. Или 6374 – 558 = 865г.

Брегалнишката мисия на Константин–Кирил Философ
Глаголица и кирилица
Брегалнишката мисия на Константин–Кирил Философ
Брегалнишката мисия на Константин–Кирил Философ

Къде е покръстен народа? В Плиска?

Според Чернорезец Храбър българската азбука е създаденена в лето 6363 от сътворението на света или 6363 – 5588 = 855г.

Брегалнишката мисия на Константин–Кирил Философ
Методий и Константин Философ покръсват кан Борис в присъствието кръстника император Михаил
Брегалнишката мисия на Константин–Кирил Философ
Император Михаил III Пияницата на Хиподрума/Ат мегдан/ в Константинопол/Истанбул/
Брегалнишката мисия на Константин–Кирил Философ
Архонтът княз Борис – Михаил от църквата „Св. Наум“ Охрид.

В 852г. кан Борис поема властта в Брегалница след смърта на агресивния кан Пресиян.

Booking.com

Първата мисия на двамата братя в България била

Брегалнишката мисия на Константин–Кирил Философ

с цел покръстване на славяните, живеещи между реките Брегалница и река Струма. Данни за мисията се съдържат в Краткото Кирилово житие: „След това той /Кирил / отиде на река Брегалница и там намери няколко от славянското племе покръстени. А пък като намери непокръстените, той ги покръсти и обърна в православната вяра. Тези, които обърна в християнската вяра, бяха 54 000” Осъществяването на тази мисия за една година разкрива намерението на Кирил и Методий да посветят делото си на създаване на нова писменост, на която да бъдат преведени и написани богуслужебни книги на български език

Кан Борис идва на инспекция в Македония да види какви са темповете на покръстване и там също е покръстен.

Къде? В малката Плиска – Брегалница.

В Брегалница в Македония според „Краткото Кирилово житие“

На български език е създена азбуката
Брегалнишката мисия на Константин–Кирил Философ
Глаголицата на Константин Философ – св. Кирил.
Брегалнишката мисия на Константин–Кирил Философ
Според Солунската легенда покръстването е в Равен

Според Солунската легенда покръстването е в Равен. Къде е той?

Град Равен /Калето до с. Крупиште/ е до Щип на река Брегалница

Според „Солунската легенда‘‘ свети Кирил свидетелствува:

 „И един ден, в света неделя, излязох из църквата и седнах на мрамора, замислен и натъжен. Тогава видях гълъб , който говореше и носеше в устата си вързоп смокинови пръчки, двойно привързани. Той ги хвърли в скута ми, аз ги прочетох и намерих, че са 32. Турих ги в пазвата си и ги занесох на митрополита. Тогава те се скриха в тялото ми и аз забравих гръцки език. И когато митрополитът изпрати да ме поканят на трапезата, аз не разбирах какво ми приказва по гръцки. Тогава всички се събраха и ми се чудеха. Също така те ме и скриха. Чуха и българите за мене. И великият княз Десимир Моравски, Радивой, княз Преславски , и всичките български князе се събраха около Солун и воюваха срещу Солун три години, проливайки много кръв. И говореха: „ Дайте ни човека, когото бог ни е изпратил! ” 

Тогава ме дадоха. Българите ме взеха с голяма радост и ме заведоха в град Равен на река Брегалница. Аз им създадох 32 букви. Аз ги учих малко, те сами много постигнаха. Те, каза господ, ще предадат на бога православната вяра и християнството.

А защо Солунските братя спират до Брегалница отговор ни дава видния бугарски историчар Божидар Димитров:

А по въпроса защо Кирил и Методий не са продължили мисията си в България отговорът е прост. Азбуката не е имала канонично признание от тогавашните авторитети по въпроса – Константинополската патриаршия и Папството. Да не забравяме, че тогава в сила е триезичната догма. Задача на Кирил и Методий е била да постигнат каноничното й 
признание, но това е могло да стане само ако останат византийски държавни и църковни служители. Останали в България, и те, и Борис I, и азбуката несъмнено щяха да бъдат обявени за еретически.

Геополитическа обстановка на Балканите во лето 855

Брегалнишката мисия на Константин–Кирил Философ

Българската империя цар Борис I Покръстител включва областта Македония, а Византийската империя областта Темата МАКЕДОНИЯ с център Адрианопол/Одрин/.

На север са Моравия, където светите братя са разпространявали българската писменост.

Панонското княжество е през което са избягали учениците св. Климент, св. Наум, св. Ангеларий до границата ни на Дунава.

Делото на св. св. Кирил и Методий е продължено в Плиска и Охрид.

Брегалнишката мисия на Константин–Кирил Философ
Кирилицата е създадена от св. Климент Охридски и учениците на светите Братя.
Брегалнишката мисия на Константин–Кирил Философ

 Според Солунската легенда след сарацинска мисия идва ред на българската мисия, когато св. Кирил и Методий покръстват цар Борис I в град Равен на река Брегалница във Вардарска Македония. Брегалничката мисия обаче прекъсва защото трябва да се постигне каноничното признаване на глаголицата.

Днес ние можем да прочетем отчета на Константин Философ за обретение мощите на св. Климент папа Римски с автор св. Методий . Тези свети мощи изиграват решаваща роля за каноничното утвърждаване на нашата азбука в Рим като средство за разпространение на Божието слово или благовестието. .

Македонският историк Драган Зайковски пише:

Брегалничката мисија на Константин (Кирил) Филозоф е важна и од еден друг аспект: како почеток на словенската писменост. Имено, во науката постои теза дека токму за време на Брегалничката мисија била создадена првата словенска азбука – глаголицата.

Боже пази България, Северна Македония, Северна Гърция и кирилицата!

Амин!

Писа и преписва со левата рука грешниот хаджи Цветанъ, Ден на българската писменост, лето 2021.

Снимки: Цветан Димитров.

Литература за любопитните:

  1. Житие на равноапостолните Кирил и Методий, просветители славянобългарски, Сборник жития на светци за май, издание на Зографския манастир.
  2. Проф. д-р Драган Зайковски, Христийанизацията на Словените во Македонийа, Бигорски монастир.
  3. Архимадрит Серафим, Църковно – мисионерското дело на Константин Философ, св. Кирил.
  4. Цветан Димитров, Мисията на Константин – Кирил Философ в Крим, Patepis.com.
  5. Акад. Емил Георгиев, Люлка на старата и новата българска писменост.
Booking.com Booking.com Booking.com The post Брегалнишката мисия на Константин–Кирил Философ first appeared on Пътуване до....

Доминиканската република – съвети за пътуване

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес Веселин ще открие една нова за нашия сайта страна – Доминикана или Доминиканската република. Ако не знаете, тя заема една половина на остров Испаньола 🙂
Приятно четене:

Доминиканска Република

Там, където туризмът никога не спира!

Туризмът тук наистина никога не спира. Доминиканската Република е една от най-желаните и търсени световни ваканционни дестинации. Местните така се нагаждат, че хем да има сигурност за туристите, хем ограниченията при криза да са минимални. В страната и

до момента се влиза без никакви анти-вирусни условия

 Това, което тук се изисква е

носенето на маска

 при приближаване на шведските бюфети, блок масите и рецепциите.

Едни от най- сериозните инвестиции на най-популярните международни вериги хотели са именно и тук. РИУ, Барсело, Хилтън, Хаят, Иберостар и прочие с по няколко хотелски комплекса обикновено групирани един до друг са обградили почти цялата крайбрежна линия на Доминикана. Крайбрежната и брегова линии са крайно екзотични с многобройните палми, светъл пясък и океан, в повечето от ризортите плажните чадъри са всъщност самите палми, някъде в човешки ръст, като в РИУ например. Естествено, всичко това е достъпно само за гостите на самите хотелски комплекси. А те по правило се простират на площ от около 1-4 кв. км. И са плътно наредени почти един до друг. Валутата е местно песо, но всички касови апарати в страната са настроени и за американски долари, които всъщност са предпочитани.

Местните символи са ром и пури

 Естествено основната суровина на страната е захарната тръстика.

В интерес на истината има осезаема разлика между местния и кубинския ром, но тук има една специална напитка наречена Мама Хуана.. Наподобява ликьорен ром смесен и с други алкохоли и на билкова основа от разни местни дървеса. Напитката е екстра преди сън, макар и местните да я считат афродизиак..

Местните са видимо

любезни, но осезаемо мързеливи,

та даже и по сицилианските стандарти.. Допускам, че местния тропически климат и тук е фактор за по-ниската динамика на човешките дейности. Времето също е нещо относително тук.

Хората не бързат за никъде и за нищо

и много добре осъзнават, че други различни хора на острова, освен туристите просто няма.. Заплатите в страната при цени поне два пъти по-високи от България варират между 200 – 300 долара. Естествено и тук, както навсякъде в третия свят за мениджърите и особено топ мениджърите няма горна граница. На плажа обаче е – кой каквото изкара с пазарене за пури, сувенири, атракции и прочие, като обикновено реалната стойност е около четири пъти по-малко от исканото.. С медицинската помощ туристите трябва да бъдат внимателни, че добрите лечебни заведения по средно нормалните за Европа и САЩ стандарти са по правило в столицата Санто Доминго.

Интересно, но в Доминикана

няма локален транспорт

 от хотелските комплекси за където и да било. За да пътувате извън тях има само два начина, такси или кола под наем. Такситата за разлика от колегите си в останалия свят калкулират не изминато разстояние, а минута време.. Още един любопитен факт е, че тук автомобилите имат регистрационен номер само отзад, както разбрах от съображения и за икономии.. Номерата са с американски дизайн. Такава и почти цялата пътна комуникация в една или друга степен.

Фамилията Колумб и Доминикана

 

Христофор Колумб открива остров Хаити на който повече от половината територия се заема от Доминиканската Република. Това е третия остров открит от Колумб след Куба и Сан Салвадор, за който се считат Бахамските острови. Историите и записаните хроники са доста преплетени.

Братът на Христофор Колумб, Бартоломео, основава столицата на Доминикана Санто Доминго в чест на Свети Доминик основател на доминиканския католически орден.

Градът пък е управляван от Диего Колумб

син на Христофор Колумб, също изследовател. В началото целия остров е наречен от Христофор Колумб Еспаньола в чест на Кралицата на Испания финансирала походите му Изабела Кастилска или Испанска. Всъщност оттук започва и завладяването на останалата част от централна и латинска Америка според разни хроники.

Пристигане в Доминиканската република

Желаещите да посетят Доминиканската Република задължително попълват електронно т.н. QR, който по същество е стандартната декларация за граничните и митнически власти. Удобство е, понеже се избягва необходимостта да се попълва ръчно на летището в Доминикана. На влизане се изисква задължително, на излизане граничните служители могат да я поискат произволно.

Друг важен момент за напускащите страната е кучето, с което военизиран служител обхожда всички пътници и което души ръчния багаж преди качване в самия самолет. По правило това е проверката за наркотици в ръчния багаж или във вас самите, за другия, чекирания е ясно. Впрочем от този полет такъв служител ще ви и изпрати на излизане в салона за пристигащи и на летище София.. Самия полет е директен чартър до Доминикана с българаската авиокомпания Гъливеър, ако закупите пакет от български туристически агенции. За кратко самолетът спира в Букурещ, Румъния откъдето взима още туристи за Доминикана. След това полета продължава около 11 часа, но уверявам ви всеки час от това, за което отивате си заслужава! В самолета има кетъринг, вечеря и закуска, както и безалкохолни студени и топли напитки. Алкохола се заплаща. В самите хотелски комплекси обслужването е Ол Инклузив, което включва и всички алкохолни напитки.

За туристите запътили се Доминикана съветът ми

е задължително да си носят  слънцезащитен крем, олио или каквото и да е, но фактор 50! Слънчеви очила, шапки и прочие се подразбира. В този тропик слънцето прониква и на сянка сериозно, да не говорим във водите на океана. И ви препоръчвам да се мажете целодневно при напускане на климатизираните закрити помещения на слънце! Тенът ви е гарантиран!:)

И да не пропусна.. В Доминикана дали поради въздуха или влагата, която се чувства леко и в дробовете, но човешките косми  растат доста по-агресивно!:)

На тези, които се отправят натам желая екзотично прекарване и карибски тен!

Автор: Веселин Давидков

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com Booking.com The post Доминиканската република – съвети за пътуване first appeared on Пътуване до....