Author Archives: Пътуване до...

Грузия: човек с мотоциклет (11): През Турция към дома

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Завършваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси,разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. След това направихме неуспешен опит изкачим Омало в Ташетия, разгледахме Сигнахи и продължихме в посока Аджария, разгледахме Вардзия и изкачихме превала Годердзи на път за Батуми и Кобулети. Последния път напуснахме Грузия, за да спрем в Ерзурум, Турция.

Днес – в последния етап – ще преминем през цяла Турция, за да се приберем у дома.

Приятно четене:

14-ти ден. 7-ми август.

Ерзурум – Ерзинджан – Сивас – Кавак

541 км.

Станах рано. Събрах багажа. Преди да тръгна проверих маслото. Беше спаднало, най-вероятно от офроуда ми през Малък Кавказ и Кхуло преди два дни, пък и от жегите, около Артвин. Долях 250 грама и потеглих. По едни широки магистрали напуснах Ерзурум право на запад към

Ерзинджан

Около Ерзинджан също има високи планини, а градът е в поле, но с голяма надморска височина.

Планински вериги преди Ерзинджан – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Планински вериги преди Ерзинджан

Планини близо до Ерзинджан – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Планини близо до Ерзинджан

Разстоянието между Ерзурум и Ерзинджан е 193 км

. Старият път беше само с две платна, но сега е направен нов, като магистрала с четири платна и аварийни. Освен това движението не беше много интензивно. Имаше ТИР-ове разбира се, но доста нарядко, може би на 5 – 6 минути по един, и изобщо не можеха да те забавят, или да създадат проблеми. Поздравих се за решението си да карам от тук, а не по край морето, по най-краткият път. Опитът вече ме беше научил, че най-краткият път на картата не винаги се оказва най-бързият.

Стигнах

Ерзинджан

и отбих в града. Минавал съм от тук навремето, и даже съм спал тук на хотел. Градът се беше променил. Беше станал по-модерен и по-забързан. Аз влезнах в града, за да търся магазин и да купя крушка за фара ми, защото къса светлина нямах. Обиколих цялата главна и от двете страни, която беше пълна с магазини, но магазин за резервни части на коли нямаше никъде. Реших че на някоя бензиностанция ще намеря и купя крушка, и така, и така бях в града спрях да хапна един дюнер. За 7 лири (4 лв) се уредих с разкошен дюнер и кофичка с айран. После пак хванах главният път на запад и

продължих към Сивас

До там имах още 250 км. Преди това обаче трябваше да мина

проходите около Рефание

Проходите около Рефание – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Баирите започват да стават все по голи, а пътят започва да се изкачва по тях

Проходите около Рефание – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Започнаха проходите, около Рефание

Пътят тук се катери и спуска по тези баири, които са доста огромни. Направо, като цели планини са, но са голи без растителност. Преди Рефание най-високият превал е 2 160 м н.в., а след Рефание има още по-висок 2 190 м н.в. Пътят е широк, като магистрала, завоите са плавни, а наклоните съвсем поносими, така че си караш със 100 –110 км/час и се кефиш.

Проходите около Рефание – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

На върха на най-високият превал там

След превалите пътят все още върви доста на високо, така, че жегата не ме тормозеше. Имаше и много красиви гледки.

През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Това бяха някакви малки розови цветчета и всичко беше обсипано с тях

През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Красота

Подминах Сивас,

град с около 300 000 жители и продължих на запад към Йозгат.

Вече беше късен следобед. На около 50 – 60 км след Сивас имаше места с някакви ливади край пътя, които бяха скоро окосени и всичко миришеше на сено. Имаше и някаква малка рекичка, на около 200 м от пътя с пояс от дървета край нея. Красиво място. Видях черен път да отбива от главният нататък и свих с мотора. Беше някъде към 18 часа. Имах поне още два часа светло време и ми беше малко рано да спирам за лагер, но

мястото много ми хареса

Беше точно, като приготвено за къмпинг, с окосената ливада, рекичката и дърветата над нея. Реших че тук ще спя тази нощ.

Лагерът край Кавак – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Лагерът край Кавак

На другият ден се оказа, че селото след 2 – 3 км от моят лагер се казва

Кавак

Те турците не блестят с особена оригиналност, когато си кръщават населените места. Минавал съм най-малко през 10 населени места с името Кавак, или Узундере, или не знам, какво си тепе и други. Както и да е. Мястото на този лагер беше много хубаво.

15-ти ден. 8-ми август.

Кавак – Йозгат – Анкара – Ескишехир – Инегьол

720 км.

Наспах се добре тази нощ. После събрах всичко и потеглих. Минах няма и 50 километра и взех, че пристигнах…

в Пазарджик…

Пазарджик – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Що ми трябваше да правя лагер, като съм толкова близо до дома?

От тук съм минавал и по-рано и пред тази табела имам снимки с Хондата Африка, с която тогава обикалях. Продължих нататък. Реших, че днес ще намеря крушка за фара, за да я сменя.

Трябваше да мина покрай Анкара, а там имаше повече полиция от нормално. Трябваше да съм изряден, за да не се заядат. Проверих по една-две бензиностанции за крушка, но се оказа, че тук по бензиностанциите не продават такива неща. По малките градчета и селата не можех да намеря магазини за авточасти.

Къде да търся крушка за фара в тази Турция?

Разбрах, че на турски е „лампа“. Съставих едно изречение на турски. Соча фара на мотора и питам: „Лампа халоген хаш беш?“… Йок. Беше обикновено отговорът. Чак после разбрах, че съм объркал числото. Беш на турски е 5. На мен ми трябваше халоген Н4, или трябваше да питам за „хаш дьорт“ на турски.

Както и да е, лампи по бензиностанцийте не се продаваха. На поредната бензиностанция в някакво малко градче пак попитах за лампа. Момчето, което ми сипваше бензинът за моя изненада, кимна утвърдително и махна с ръка някъде от другата страна на улицата. Пак попитах. Лампа? Пак утвърдително кимване и пак махна с ръка нататък. Обнадежден запалих мотора, намерих място, където да завъртя обратно и се върнах от другата страна на шосето срещу бензиностанцията. Там имаше малък сервиз с две клетки за коли. Попитах.

– Лампа халоген хаш беш? Майсторът ме изгледа учудено.

– Хаш беш?

– Хаш, беш, хаш беш –Бях категоричен аз. Такъв халоген Н5 всъщност не съществува. Има Н4.

Майсторът мина на английски.

– Мейби, халоген хаш фор?

– Йес, хаш фор – Превключих на английски и аз.

Майсторът и момчето, калфата дойдоха, и започнаха да оглеждат мотора. Надничаха зад арматурното ми табло и търсеха задният край на фара. Аз преминах на чист български и взех да обяснявам.

– Виж сега. От тук отзад няма да стане работата със смяната… Ти само ми намери лампата, аз сам ще оправя всичко…

Майсторът се засмя. Май схвана, какво му говоря на български и ме поведе в задната част на сервиза. Там в едно малко складче извади една картонена кутия, отвори я и вътре имаше няколко опаковки с халогени. Извади една Н4.

– Има лампа…– Извиках радостно на български. Майсторът пак се засмя.

– Хау мач? Колко струва?

– Туенти лира. 20 лири (към 12 лева). (в момента 12 лева са около 25-27 лири – бел.Ст.)

Бръкнах в джоба си. Имах една банкнота от 50 лири и една от 10 лири. Пак преминах на български.

– Нямам 20 лири. Получаваш тази. И му подадох банкнотата от 50 лири.

Майсторът пак се разсмя и взе парите. Абе този човек май разбираше български… Върнаха ми рестото и аз пак подхванах на чист български, като се обърнах към майстора на сервиза.

– Ела сега да ти покажа как става работата със смяната на лампата във фара на този мотор… – Извадих инструментите. В същност трябваха ми само един шестограм и една голяма отверка. Демонтирах предпазната решетка пред фара, а после свалих гривната и извадих рефлектора. Монтирах новата лампа. Пробвах я. Работеше без грешка. На тази крушка, която свалих от фара ясно се виждаше, че жичката за късите беше прекъсната. Сега бях с нова крушка. Монтирах всичко обратно по мотора. Благодарих на майстора и на калфата, и доволен хванах отново пътя.

Подминах град Йозгат

и започнах

да следя табелите за Къръккале

Това беше следващия град, през който трябваше да премина преди Анкара. Тук някъде, около пътя се появиха някакви невероятни червени хълмове.

Пейзажи от пътя преди Анкара – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Пейзажи от пътя преди Анкара

Пейзажи от пътя преди Анкара – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет Пейзажи от пътя преди Анкара – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет Пейзажи от пътя преди Анкара – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Пейзажи от пътя преди Анкара – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

И аз съм тука… Да не си помисли някой, че съм ги свалял от нета тези пейзажи…

Тези червени хълмове бяха в продължение на 10 – 15 км, около пътя. На всеки 200 – 300 м по този път имаше огромни сергии с грънци от червените хълмове.

След Къръккале

включих навигатора и му зададох

следваща дестинация Полати

Това беше град, през който трябваше да мина след Анкара. Целта ми беше навигаторът да ме прекара точно по околовръстната магистрала на Анкара, а не да ме вкара в центъра на този 5 милионен град. Проследих внимателно няколко пъти, от къде прекара маршрута навигатора, за да няма после, опа, какво стана…

Някъде в ранният след обяд видях първите квартали на

Анкара

 Квартал на Анкара зад езеро – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Квартал на Анкара зад езеро

Тук някъде стъпих на

околовръстното шосе на Анкара

Това в същност е магистрала с четири платна за движение в една посока плюс аварийно, или общо

шосе с 10 платна

Движението е натоварено, но на толкова широка магистрала това изобщо не се усеща. Има предостатъчно ленти за изпреварване. Тази снимка на квартала с езерото е някакво изключение. Повечето квартали на Анкара и изобщо целият пейзаж, около столицата на Турция е от едни плавни ниски баири повечето с ниви с жито по тях. Из тези баири са разположени крайните квартали на града. Много на широко е разпрострян този град. Сега и жегата тук беше доста сериозна.

Мястото тук е такова. Баири и жега.

Някъде по околовръстното на Анкара – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Някъде по околовръстното на Анкара

Квартали на Анкара – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Квартали на Анкара

Квартали на Анкара – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Друг квартал

Квартали на Анкара – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Части от Анкара

Квартали на Анкара – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Части от Анкара

Трябваше ми над час и половина време, за да заобиколя Анкара и

да хвана към Полати

От там се спуснах малко надолу на югозапад към Сиврихисар, от където вече започнах да се качвам нагоре на северозапад към Ескишехир и Бурса.

Ескишехир

е доста голям град. Почти половин милион жители. Преминах го някъде към 18,30 часа и

поех към Бурса

До там имах още към 150 км. Разбрах, че ще пристигна в Бурса на смрачаване, или по тъмно. Аз в същност нямах никакво намерение да влизам в двумилионна Бурса. Така, че някъде

малко преди Инегьол,

и на около 80 – 90 км от Бурса започнах да търся място за спане. Хълмовете и жегата, около Анкара бяха останали зад гърбът ми. Тук се движех в проход през някакви ниски планини. Видях отбивка с черен път надясно към някаква кариера и отбих натам. Имаше будка за пазач, но нямаше никой. Явно кариерата беше изоставена. След 500 метра се качих по едни черни пътища с мотора в най-високата част на кариерата точно до началото на гората и си избрах място за спане.

Лагер край Инегьол – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Слънцето вече залязва над последният ми лагер в Турция. Кариерата е зад мен. Утре, може би по това време, вече щях да съм в България.

16-ти ден. 9-ти август.

Инегьол – Бурса – Чардак – Гелиболу – Одрин – Капитан Андреево – Пазарджик – Величково

800 км.

Рано сутринта събрах за последен път и подредих багажа, изскочих на пътя и потеглих на северозапад към Бурса.

Около Бурса

имаше доста сериозни планини. Градът е в подножието и в ниската част на склоновете им. По едни околовръстни магистрали заобиколих Бурса и се насочих

към град Бандърма на Мраморно море

От там вече карах по табелите

за Чанаккале

В същност нямах намерение да ходя чак до Чанаккале.

Проливът Дарданели

започва още поне 50 – 60 км преди това.

Дарданелите – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Започва проливът между Мраморно и Средиземно море

Дарданелите – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Дарданелите

Стигнах

Чардак

и веднага свих към

пристанището за фериботи

Имаше опашка от коли и камиони, но нахален, както винаги, когато съм с мотора на такива места, аз се наредих най-отпред.

Çardak, Çanakkale, 17810, TR

Някакъв мой приятел мото пътешественик ми разправяше, че имало някаква европейска наредба за мотоциклетите специално за преминаването на граници и митници, че те били с предимство пред колите и другите МПС-та, и не трябвало да се редят с тях на опашки. Не знаех дали това е вярно, аз такава наредба не съм виждал, но ми хареса и я прилагах, когато ме устройваше… Още се изпразваше пристигналият преди малко ферибот.

Паркирах и отидох на касата, за да си взема билет. За 10 лири (5,80) ми дадоха билет, и когато се изпразни ферибота, и започна да се пълни отново стюардите ме повикаха първи да се кача. Ферито се напълни бързо и тръгнахме. Когато се отлепвахме от пирса от страни застана другият ферибот, който идваше от Гелиболу (Галиполи) и се нареди, за да заеме място, където бяхме ние.

Ферибот през Дарданелите (Чардак – Гелиболу) – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Ферибот, същият, като нашият

Ферибот през Дарданелите (Чардак – Гелиболу) – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Ферибот и кораб се разминават в Дарданелите

Ферибот през Дарданелите (Чардак – Гелиболу) – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Два товарни кораба ще се разминат. На заден план град Гелиболу (Галиполи)

Ферибот през Дарданелите (Чардак – Гелиболу) – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Разминаха се двата кораба. А ние хванахме курс право към Гелиболу (Галиполи)

След 10 – 15 минути бяхме на пирса в Гелиболу (Галиполи)

Напуснах Азия и вече

отново бях в Европа

От ферибота слязох един от първите. Калабалъкът беше сериозен. Включих навигаторът, за да ме изведе от лудницата. Бая ме въртя из разни тесни улици, но накрая се измъкнахме. Хванах курс почти право на север към Кешан. После минах Узункопрю и на Хавса свих пак на северозапад към Одрин. Някъде към 16,30 бях пред

Одрин

Навигаторът ме водеше. Бях му задал крайна точка Капъ Куле. Светна ми лапата за резервата, но бях решил, че ще зареждам в България с по-евтин бензин. Така бях изчислил нещата.

Вече навлизах в Одрин. По едно време се разсеях само за няколко секунди, и когато пак погледнах навигатора стрелката за завой надясно и розовата линия за маршрута вече изчезваха в долният десен ъгъл на екрана. А аз карах направо.

Мааамка му. Пропуснах завоя.

Нямаше как веднага да обърна обратно, защото шосето беше, като магистрала с тревна площ по средата. От там нататък се започна едно въртене, едно преизчисляване, не ти е работа… Замотах се през разни квартали на града. По едно време навигаторът хвана посока и ме поведе извън Одрин. Разгеле. Оправи се. Помислих си. Даже видях как се появи на екрана розовата линия с магистралата, която водеше към границата.

Аз карах в момента по някакъв тесен път и щях да пресека тази линия. И наистина след малко я пресякох, но през един умрял подлез без никакви детелини и без никаква възможност да се кача на магистралата от тук… След един километър беше депото за боклукът на Одрин.

Направо откачих

Такива благословии хвърлих, че се чуваше сигурно на 100 метра от мен как псувам. Бях на 20 километра от границата и от България, а се въртях като гламав вече час из Одрин, и даже посетих депото за боклука му. Направо отнесох приза за най-странна дестинация…

Върнах се пак в града. Изключих навигатора.

Обикалях пак из крайните квартали, като гледах да се движа успоредно на река Марица на северозапад с идеята, че в един момент ще пресека шосе, което да ме изведе. Така и стана. На едно кръстовище видях табела надясно за

Капъ Куле

и захапах, като питбул посоката. Минах по моста през река Тунджа. След няколко километра този път ме изведе на магистралата към границата и след още 20 минути вече бях там.

През турците този път минах сравнително бързо. Имаше само 5 – 6 коли пред мен и така беше направен подхода, че не можех да ги изпреваря. Но цялата работа вървеше много бързо и след по-малко от 10 минути бях на българската граница. Тук ме замотаха повече. Даже минах през някакъв гьол и едни пръскачки се включиха, та ме опръскаха целият с някакъв препарат. Гадост! Нямаше как да заобиколя проклетият гьол. Друг път съм го заобикалял този гьол, но сега бяха сменили подхода натам. Както и да е. Нали

вече бях в България…

В същност още не бях. Направихме малко мохабет с граничарите и тръгнах нататък. Сега пък митничарите ме спряха. Щели да ме проверяват дали не нося нещо забранено от Грузия?!?! Какво забранено да нося от Грузия и то с мотор? Пуснаха ме, вдигнаха бариерата и тъкмо тръгвах, някакъв се развика, че не ми бил проверил печата и паспорта.

– Имам си печат всичко е точно – отговорих му и дадох газ – Отивам си у дома, какво ме занимаваш с още глупости….

Трябваше да намеря бензиностанция, че вече повече от два часа карах на резерва и усещах, че съм към края на горивото си. По-рано беше бъкано с бензиностанции на тази граница, а сега нямаше нито една. Странна работа. Чак след 18 км има бензиностанция ми каза един, когато попитах. Май ще вися със шише край пътя и ще махам на колите… Помислих си, карайки нататък. Стигнах, обаче без проблеми до бензиностанцията, която се оказа, че е турска. Добре, че цените не им бяха турски. А 95 струваше 2 лева литъра.

Напълних до горе резервоара и пак платих с дебитната карта, че имах в наличност у мен само 10 лева. Беше малко след 18 часа. После си включих телефона и се обадих на жена ми, че вече съм в България и всичко е о’кей.

Към 20,30 часа по светло спрях пред гаража в къщи. Това беше.

За 16 дни, от които карах през 15 от тях минах 6 735 км. Около 200 километра от тях бяха офроуд. Разхода ми беше средно 5,7 л на 100 км. Счупих рамката, която носи десният страничен куфар и я заварих още там в Ахмета. Изгаснаха ми китайските допълнителни фарчета и ми изгоря късата светлина на крушката на фара, която смених в Турция. На китайските фарчета се оказа, че им е изгорял бушона, когато ги прегледах след прибирането си. После подмених и руското реле, което предишният майстор беше сложил на тези фарчета с реле на Бош, защото прецених, че това реле е виновно за проблема, и фарчетата светнаха. И накрая, долях малко над 500 грама масло за тези километри в двигателя, което той изгори по време на това пътуване. Аз си носех един литър за доливане, защото моторът ми е с въздушно-маслено охлаждане… Това са ми били проблемите и ремонтите по машината в следствие на това пътуване.

Пътешествието беше невероятно, но и изтощително. Грузия също се оказа невероятна.

Може би ще я посетим отново.

Пожелавам на всички да не чакат, а да пътуват и да следват мечтите си! А вариантите и начинът на пътуването всеки избира според предпочитанията си. Аз избрах този начин. С мотоциклет.

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

Можете да пренощувате в района на Анкара:



Booking.com


Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Още изгодни нощувки, из цяла Турция:



Booking.com

Източен Тибет (2): От Сонгпан до Голог

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Красен започване едно пътуване из Източен Тибет в Китай. Започнхме с резервата Дзиуджайгоу , а днес продължаваме в посока Голог. Приятно четене:

Източен Тибет

част втора

От Сонгпан до Голог

Август 8

На следващия ден – 8 август, времето най-после беше чудесно, слънчево, с ярко тъмно – синьо небе и малки бели облаци. Тръгнахме сутринта по обратния път, обратно към високите степи. По пътя спряхме в едно курортно

село на племето чианг

(в този район освен тибетци, живеят и жители от етноса чианг). Техните традиционни къщи са с дебели каменни стени, външно приличащи на крепости, в същото време много добре украсени и декорирани.

Село на народа чианг – Тибет, Китай

След кратка фотосесия продължихме нагоре по долината, прехвърлихме един превал и се спуснахме отново до района на

Сонгпан

Сонгпан – Тибет, Китай Сонгпан – Тибет, Китай

Там имаше едно оградено поле с много цветя (и с входна такса), където също влязохме за снимки, най-вече жените.

Сонгпан – Тибет, Китай

Сонгпан – Тибет, Китай

Оттам продължихме по обратния път нагоре, и обядвахме в един крайпътен ресторант и стигнахме до

превала и разклона на 3850 м,

през който минахме предишния ден. Там продължихме този път на запад, вече през безкрайните тибетски степи.

Пътувахме дълго, през ярко – зелените пространства, пълни с якове и тук – там шатри на номади – тибетци. Най-накрая стигнахме и до

Тангор

– едно друго малко тибетско градче, на около 3450 м височина. Централната улица на градчето беше в един безкраен ремонт (даже Ма Лонг се възмущаваше, че това не е от скоро, вече продължава две години), и целия въздух беше наситен с прах. И добре че не Тангор беше целта ни за деня, а една красива местност на около 10 км северно от него – там, където се сливаха Хуанхъ – Жълтата река, и Хейхъ – Черната река. Да, отново щяхме да пресечем китайския символ Хуанхъ, този път доста по-навътре в Тибет.

Отново входна такса, билети, и влязохме в местността.

По пътя видяхме отново едни шатри за спане, и ги резервирахме за през нощта. Продължихме с буса още 2 – 3 км нататък и стигнахме до паркинга.

И това се оказа поредната „комерсиално развита туристическа атракция”. От лявата страна на паркинга и пътя имаше дървена алея над тревата, която слизаше до

Черната река и после до нейното сливане с Жълтата река,

а от дясната страна имаше друга дървена алея със стълби, която се изкачваше до върха на отсрещния хълм, където имаше панорамни тераси със заведения. Всичко това на около 3450 – 3500 м височина. И беше пълно с народ.

Първо слязохме от лявата страна до реката, там се поразходихме, снимахме се, после се качихме на хълма от дясната страна до хълма. В навалицата всички от групата се разпиляха, аз се качих до върха, където видях някои от групата. От върха се разкриваше панорама на необятните тибетски степи и безкрайните меандри на двете сливащи се реки.

Край Тангор – Тибет, Китай Край Тангор – Тибет, Китай

Скоро стана студено, задуха вятър, слънцето постепенно се скри в един зрелищен залез над степите – момент, който всички от тълпата чакаха за да снимат с телефоните си. След залеза всички заслизаха надолу. Аз също слязох, започнахме да се търсим един друг, накрая Ма Лонг дойде с буса и ни събра всички заедно. Когато се стъмни, отидохме в един ресторант наблизо за вечеря.

И докато вечеряхме, чухме новината за

силно земетресение,

което се е случило току що, само на около 150 км от нас по права линия. Епицентъра му е бил точно до резервата Дзиуджайгоу, където бяхме до този ден сутринта. По време на земетресението ние точно вечеряхме и никой не усети абсолютно нищо, въпреки, че бяхме толкова близо до него! Скоро съобщиха и за силата на земетресението – първо казаха 6,4, а по-късно определиха силата на 7.0 по Рихтер.

Още през първите 30 минути ни заляха със съобщения от близки и приятели – добре ли сме, да не сме пострадали, в безопасност ли сме и т.н. Винсънт се свърза и с хотела в Дзиуджайгоу, в който бяхме, оттам казаха, че не са пострадали, обаче хотелът им е сериозно повреден и бизнеса им е под въпрос, сега само се радват, че са оцелели. По-късно се появиха и първите снимки от бедствието – повредени и полусрутени сгради, затрупани пътища с паднали камъни, спасителни операции. А ден по-късно се появиха и снимки от резервата – някои от най-красивите езера там вече ги нямаше – Цветното езеро беше останало почти без вода, езерото Панда с кристално прозрачната вода вече приличаше на мътна яма, водопада Нуоръланг го нямаше, земетресението беше отклонило водата му някъде другаде, имаше паднали дървета, свлечени камъни, срутища, разбити дървени алеи и пътища. И беше празно – резервата беше затворен за посещение за неизвестен период.

Нищо друго не можехме да кажем, освен да благодарим на Бог, че избегнахме това бедствие, и дори успяхме да видим красотата на Дзиуджайгоу за последно. Вероятно китайските власти ще възстановят езерата и водопадите, но вече там няма да е същото…

Август 9

На следващия ден – 9 август, ни предстоеше да отидем на по-високи и по-диви места. След студената нощ в шатрите (а аз и Винсънт спахме на палатки вътре в ограденото за шатрите място), на сутринта станахме рано и потеглихме по обратния път – през прашния Тангор, после през степите до един разклон, откъдето се отклонихме на запад. Стигнахме до

малкия град Гаког (红原),

откъдето А Чинг си купи дебел юрган, понеже нямаше спален чувал, а аз си купих тибетска шапка, подобна на каубойска, каквито тибетците номади често носят.

Продължихме на северозапад, минахме през район с иглолистни гори, изключително красиви, насред степите.

Гори край Гаког – Тибет, Китай Гори край Гаког – Тибет, Китай

След това минахме

през градчето Аба и отново влязохме в провинция Чинхай,

до градчето

Джигдрил (Jigdril, 久治,གཅིག་སྒྲིལ་རྫོང་།)

на около 3650 м, където обядвахме и купихме храна за предстоящия къмпинг довечера.

От Джигдрил продължихме още около 40 км на запад, и скоро над заоблените зелени хълмове се появиха острите зъбери на планината Ниенбо Юрце.

Ниенбо Юрце (Nyenbo Yurtse, 年保玉则,གཉན་བོ་གཡུ་རྩེ།)

е изолирана планина на границата между провинциите Чинхай и Съчуан, със силно изразени алпийски форми и няколко ледникови езера. Най-високия й връх е с надморска височина 5369 м, не много висок, но трудно достъпен заради острия алпийски релеф. Счита се за “свещена планина”, макар и от “по-нисък ранг”. Съответно е обект на “кора” – ритуална обиколка на планината (извършва се за около 5 до 7 дни) по посока на часовниковата стрелка. Ниенбо Юрце също така е дом на много тибетци номади, които живеят в шатри, придвижват се както с коне, така и с модерни джипове, и гледат стада якове.

Ние стигнахме до входа на планината (и тя също беше превърната в парк с входна такса) следобяд, оттам още 4 км до паркинга. Там спряхме, имаше няколко шатри, оборудвани с легла и електричество вътре (само лампи, без контакти на които да можем да си заредим телефоните), а до тях – поляна, на която можехме да разположим палатките. Оказа се, че имаме 8 палатки, но само 6 рогозки, затова аз и Винсънт решихме да спим в шатрите, а другите – на палатки отвън. Искахме да се разположим на самия бряг на голямото ледниково езеро, което е близо до паркинга, но не даваха. Бяхме на около 4030 м височина.

Планина Ниенбо Юрце (Nyenbo Yurtse, 年保玉则,གཉན་བོ་གཡུ་རྩེ།)– Тибет, Китай

Планина Ниенбо Юрце (Nyenbo Yurtse, 年保玉则,གཉན་བོ་གཡུ་རྩེ།)– Тибет, Китай

И така, разположихме се, и най-накрая дойде време и

да пообиколим района пеша

От паркинга до брега на езерото – отново дървена алея, а край нея – будистка ступа. Другите от групата се разпръснаха да се разхождат и да снимат където си искат наоколо, а аз, Винсънт и Фандзъ тръгнахме по пътеката, която вървеше по западния бряг на езерото (там дървената алея свършваше и можехме да вървим по нормална планинска пътека).

Беше късно и нямахме много време за дълъг поход, стигнахме докъм 2 км от началото на пътеката, по която от време на време срещахме туристи, правещи дълъг неколкодневен трекинг през планината. Те ни казаха, че по-нататък се върви трудно, и Винсънт и Фандзъ се отказаха и се върнаха. Аз обаче продължих по брега, опитвайки се да стигна до южния край на езерото. Наистина се вървеше все по трудно – беше пълно с вадички, заблатени подгизнали полянки и кал, имаше ниски алпийски храсти, които се сгъстяваха все повече и аз трябваше да се провирам през тях (все пак поне не бяха бодливи като нашия клек). Но времето напредна и слънцето се скри зад високите зъбери над езерото, започна и да захладнява. Нямаше как, тръгнах да се връщам обратно към палатките.

Лагер с палатки –Планина Ниенбо Юрце (Nyenbo Yurtse, 年保玉则,གཉན་བོ་གཡུ་རྩེ།)– Тибет, Китай

Когато стигнах, беше вече полумрачно, срещнах само няколко тибетски лами, които бяха отишли там на екскурзия. Те ме питаха откъде съм, а втория им въпрос беше в какво вярвам, дали съм будист или друг, аз им казах, че съм християнин, и те се отнесоха с уважение към това (тибетците по принцип гледат с уважение към християните, ако те НЕ СА тибетци, но към техни сънародници, станали християни, гледат като към предатели).

Вечерта стана доста студено, завихме се с одеала и юргани, които имаше в шатрите, спахме и с якета. Така вече със студа нямахме проблем, беше ни топло. Към 3 часа през нощта едно от говедарските кучета, пазещи близките стада якове, се разлая много упорито, точно до шатрите и палатките, после и другите кучета го последвата, не стана ясно за какво, обаче ни събуди всички. Все пак успяхме горе – долу да се наспим.

Август 10

На следващата сутрин – 10 август, аз и Винсънт излязохме рано сутринта от шатрите, малко да се разтъпчем наоколо. Беше невероятна тишина, студ и аромат на влажна трева. Имаше и лека мъгла над езерото и околностите. Палатките и шатрите отвън бяха замръзнали, а по тревата имаше слана.

Лагер с палатки –Планина Ниенбо Юрце (Nyenbo Yurtse, 年保玉则,གཉན་བོ་གཡུ་རྩེ།)– Тибет, Китай

Лагер с палатки –Планина Ниенбо Юрце (Nyenbo Yurtse, 年保玉则,གཉན་བོ་གཡུ་རྩེ།)– Тибет, Китай Лагер с палатки –Планина Ниенбо Юрце (Nyenbo Yurtse, 年保玉则,གཉན་བོ་གཡུ་རྩེ།)– Тибет, Китай

Разходихме се до близките стада, заобикаляйки кучетата, които се бяха свили край една скала, слязохме до реката, която изтича от езерото. Край нас минаха на коне няколко тибетци, вероятно номади от близките шатри. След около половин час се прибрахме, и Ма Лонг каза, че ни предстои дълъг път, да се стягаме и да тръгваме. Всички излязоха от палатките, събраха си набързо багажа, ние увихме замръзналите палатки в една обща торба, с намерение по-късно при удобен случай да ги сушим, и тръгнахме.

Пътувахме наистина дълго. По пътя взехме на стоп един местен тибетец, оставихме го до градчето Банма, оттам продължихме през други две

градчета – Дарлаг и Гандъ,

Част от пътя беше в ремонт и там напредвахме бавно, разминавайки се с тирове и циментовози.

Според мой познат от един много полезен сайт за Тибет, откъдето можеше да се вземе ценна информация кои райони в Тибет са затворени за чужденци, кои райони са отворени, но изискват разрешение или организирано от фирма пътуване, и кои райони са напълно свободни, района на Банма, Дарлаг и Гандъ беше ограничен за чужденци. Можело да се мине с разрешително, което се изкарва от главния град на този район – Голог, където отивахме. Ние обаче минахме без никакъв проблем, никъде нямаше нито полиция, нито контролно – пропускателен пункт или нещо такова. След това прочетох в неговия сайт, че чужденци вече може да минават оттам, но без право да нощуват в тези градчета.

След Гандъ прехвърлихме един

планински проход на около 4 300 м височина

Времето беше облачно и от време на време валеше слаб дъжд, но на този проход валеше сняг. Това беше изключително вълнуващо за повечето от групата, които идваха от тропически Гуандонг, и някои от тях никога не бяха виждали снеговалеж. Там видяхме и огромни лешояди, които обикаляха наоколо.

Лагер с палатки –Планина Ниенбо Юрце (Nyenbo Yurtse, 年保玉则,གཉན་བོ་གཡུ་རྩེ།)– Тибет, Китай

После слязохме на по-ниско и снегът спря.

Гөлөг тойрог, Цинхай, Китай

Следобяд стигнахме и до целта ни за деня –

Голог (Golog, 果洛,མགོ་ལོག་),

разположен в една долина на 3 750 м височина.

Лагер с палатки –Планина Ниенбо Юрце (Nyenbo Yurtse, 年保玉则,གཉན་བོ་གཡུ་རྩེ།)– Тибет, Китай

След доста обикаляне намерихме хотел със свободни стаи (този ден имало някакво събитие в града и доста хора от околните селища дошли там на посещение). След кратка почивка дойде време и за вечеря в близкия ресторант. А след вечерята излязохме с Винсънт и Фандзъ на разходка из града. Встрани от главната улица беше тихо, напомняше на отдалечено българско градче или село, с широки равни улици, по които само тук – там пред някоя къща тичаха и играеха деца, а каките и батковците се закачаха на някоя пейка. После се разходихме и до центъра – там имаше паметник на легендарния тибетски владетел Гесар (както и на много други площади в много тибетски градове). Влязохме в няколко от близките магазини, там освен стоки за всекидневна употреба продаваха и чаши, орнаментирани красиво в тибетски традиционен стил, и си купихме няколко (бяха много евтини). Накрая, когато се стъмни, пак отидохме на площада, там младите се бяха събрали и танцуваха тибетски фолк около една голяма тонколона – младежите с дънки, кожени якета и синджири, девойките и те гиздаво облечени, доста от тях тук – там с тибетски народни носии (да, тибетците си държат на народните носии, и често си ги носят в ежедневието, особено жените).

Очаквайте продължението
Автор: Красен Желязков

Снимки: авторът

Ето къде можете да пренощувате из Тибет:



Booking.com

Други разкази свързани с Китай – на картата:

Китай

След Тибет, цял Китай е на ваше разположение 🙂



Booking.com

Из Мароко с велосипед (9): През Скура към Уарзазат

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия,продължихме към Мерзуга, останахме на гости на една берберка близо Ерфуд и тръгнахме в посока Бумалн. Днес ще поемем към Уарзазат.

Приятно четене:

През Скура към Уарзазат

Из Мароко с велосипед

петък, 28 март

Днес ставам късно, някъде около 9. Не ми се потегля на момента, затова оправям багажа и се качвам да пия кафе.

Кафе, Бумалн – Из Мароко с велосипед

На терасата е малко хладно, но гледката е великолепна и затова сядам вън.

Кафене, Бумалн – Из Мароко с велосипед

Кафене, Бумалн – Из Мароко с велосипед

Към десет и нещо решавам, че е време да потеглям. Докато намествам чантата в ремаркето усещам, че нещо не е наред с гумата му. Оказва се, че има страхотен луфт, досега не съм го забелязал, защото не ми е отразява при карането, но трябва да се поправи, защото положението е наистина зле.

Ремонт на велосипеда – Бумалн – Из Мароко с велосипед

За късмет на двеста метра от хотела мяркам работилница. Момчето разглабя каплата и лагерите направо се изсипват. Топчетата са поръждясали и грешката е основно моя. Още навремето четох, че е честа практика производителите да продават капли с много малко или почти никаква смазка. Но пък беше преди толкова години, че дори не се сетих, когато монтирах ремаркето. Ако бях сложил тогава, щях да си спестя проблема. Е, момчето ми сложи нови лагери и ми взе 20 дирхама – няма и 2 евро.

Пролом Дадес – Из Мароко с велосипед

Малко след това стигам до разклона за пролома Дадес. За разлика от вчера днес съм в добро настроение, но решавам, че не искам да го катеря. Не съжалявам. Истината е, че желанието ми беше да мина оттам с мотор, така че просто подминавам в посока

Оурзазат

Предната вечер ми припомниха, че оттук може да се купи, евтино,

прочутото арганово масло

Спирам в крайпътно магазинче да проверя как са цените и сядам да пия чай, докато се консултирам с приятел. Докато чакам отговор чувам вик и покрай мен прелитат трима вело туристи, махайки с ръка, видели са спрялото край пътя колело. Без да се замислям плащам 2 бутилчета /80 дирхама за 60мл/ и скачам на педалите да ги настигна.

 Оурзазат – Из Мароко с велосипед  Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Оказват се холандци, пътуващи за Маракеш. Вече трета седмица са на път. Пристигнали са със самолет до Агадир и обикалят южната част на страната. Не им остава много. Марк, най-възрастният от групата, има само 4 седмици отпуск. Спят основно на палатки, не е притесняват да им откраднат колелата, вече имат доста опит, а и винаги ги заключват заедно, трудно е да бъдат откраднати безшумно. Веднага питам дали имат нещо против да се присламча към тях. Приветстват ме с добре дошъл в групата и продължаваме напред.

 Оурзазат – Из Мароко с велосипед  Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Малко по- късно минаваме през малко градче и спираме да напазаруваме нещо за ядене. Аз успявам да купя още арганово масло за по 30 дирхама бутилката – доста по-евтино от магазинчето край пътя…

Оурзазат – Из Мароко с велосипед Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Час по-късно спираме да приготвим бърз обяд край някакъв хълм със скала и панорамна площадка на върха.

Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Докато Марк и Максуел изкарат продуктите, аз се качвам с Уилям за да погледам и направя някоя снимка. Уилям е фотографа на групата, чак последният ден заедно разбирам, че и Марк носи някакъв фотоапарат, но видях да го ползва само веднъж. Каза, че за пръв път носи и за пръв път ще има снимки от вело пътуванията си, а пътува всяка година… Докато Уилям не спира да снима, често изостава доста назад в опита си а направи хубава снимка, а после ни настига като че с лекота. Имам чувството, че кипи от енергия, трябва да е на 38 – 39 години, не си спомням точно.

Деца, мароканци – Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Слизаме долу, а там вече е мирише на пържени яйца. До нас застават да ни гледат две деца, но не ни пречат. Вече напълнили стомасите, започваме да почистваме и прибираме екипировката. Тогава

децата набират смелост и идват да просят пари

Сега разбирам от първа ръка колко дразнещо може да е това. Доста пътешественици се оплакват от това, че много деца /а и не само/ гледат на чужденците като на касичка, но едно е да го четеш,а друго да го видиш и изпиташ на собствен гръб…

Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Карам с Марк, движи се доста бавно и остава сам на опашката. Уилям и Максуел пердашат здраво напред. Терена е хълмист и на върха на всеки хълм спират за да го изчакат. Аз решавам да му правя компания, въпреки че темпото му ми е малко бавно и за мен.
По някое време другите двама бяха отпрашили доста напред, не ги виждахме. Ние, с Марк, минахме край някакво крайпътно ресторантче и Марк просто спря за а пие чай. Вика- да не ти пука, те ще се върнат… Мен ми се стори доста странно отношение за хора пътуващи в група, но явно така си бяха свикнали.

И наистина – 20-ина минути по-късно довтасаха. Чакали ни на около 2 – 3 км по напред по пътя и като не сме дошли се притеснили. Реши се, че ще спим някъде наоколо, тъй като спяха на палатка и си готвеха, то трябваше да се търси място за спане още към 4 часа, за да има време да се сготви, преди да се е стъмнило.

Проблем беше, че следващото село беше чак на 10 км, а не бяхме купили зеленчуци за вечеря. Марк каза, че не иска да продължава повече, защото е много уморен. Уилям реши /като най- пъргав и енергичен/ да се върне до последното подминато село, да купи каквото трябва и после да се върне, докато Максуел седна да пие чай с нас.

Час по-късно се върна с неприятна новина – в предното селце нямали магазин, затова не могъл да купи нищо. Добре се оказа, че от ресторанта можеха да ни продадат малко зеленчуци и не ни одрусаха прекалено (не като в Испания да си купиш хляб от крайпътно заведение на почти тройна цена, както ми се случи на мен…)

Лагер в пустинята –Оурзазат – Из Мароко с велосипед Лагер в пустинята –Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Има няма половин час по-късно открихме подходящо място за почивка. Днес бях минал малко километри- около 60 може би, не бях много уморен, но се чувствах страхотно. Чак сега осъзнах колко ми е лисвала компания и разбрах какво е имал предвид канадеца, който срещнах във Фуенхирола седмица преди да поема на път- канеше се да прекрати няколко годишното си пътуване, защото му дотегнало да е сам, и това при положение че всяка година се прибира в Канада за 3 – 4 месеца, че да се погрижи за финансите.

Готвят на бензинов котлон, за пръв път виждам подобен на живо и решавам, че моят газов трябва да бъде заменен. За няма и две седмици съм останал без газ, при това готвя само по веднъж на ден и бутилката ми излиза 5 евро. Бензиновият котлон изкарва същото време с половин литър бензин, сериозно готвене по 2 пъти на ден и се зарежда за 60 – 70 цента… По- евтино /макар самият котлон да е наистина скъп/ и без опасност да останеш без гориво.

Готвач и вечеря в пустинята – Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Освен това се оказва, че Максуел е професионален готвач и приготвя страхотен ориз с чили. И аз готвя вкусно /мале, скромен…/, ама за следващото пътуване може да си потърся и аз някой готвач /за контакти по пощата моля, само професионални готвачи, от женски пол за предпочитане… :Р/ (мейлът на автора е у редакцията, така че, ако пътешественичка с готварски способности реши да придружи автора при следващото му пътуаване, ще бъда така добър да ви свържа. После мога и кум да бъда 😉 – бел.Ст.)

Готвач и вечеря в пустинята – Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Наоколо няма дървета или клонаци за огън, само нисък храсталак, който гори страшно бързо.

Лагерен огън в пустинята – Оурзазат – Из Мароко с велосипед Лагерен огън в пустинята – Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Обираме колкото се можем от тях, но въпреки това постоянно трябва да ходим и попълваме запаса.

Откарваме около огъня поне 2 – 3 часа, повечето време мълчим и гледаме пламъците. Атмосферата е много приятна, стомаха пълен, а огъня прогонва вечерният хлад. Чувствам се леко отпаднал и съня малко по малко ни наляга всички.

Лагер в пустинята –Оурзазат – Из Мароко с велосипед Лагер в пустинята –Оурзазат – Из Мароко с велосипед

На следващия ден се събуждам много рано, още в 6. Толкова рано е станал само Уилям, оказа се че той винаги се буди по- това време. Доволен е, че и аз съм станал, оплаква се, че обикновено му е страшно скучно докато станат и другите, обикновено към 8.

С последната газ успявам да си направя кафе и да се постопля. През нощта ми беше доста хладно, определено спалният чувал ще бъде сменен за следващото пътуване.

Лагер в пустинята – Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Гледката е страхотна и с Уилям убиваме времето с правене на снимки и лек разговор. Аз си паля и лулата, изобщо идилия.

Лагер в пустинята –Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Сутринта никой не бърза, прави се спокойно кафе, чай, цигари, кой от каквото има нужда.

Лагер в пустинята –Оурзазат – Из Мароко с велосипед Лагер в пустинята –Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Потегляме чак към десет и половин час по-късно стигаме

Скура

Спираме да заредим с вода, а и Уилям имаше някакви проблеми със смяната на пари от някакъв банкомат, та трябваше да мине през банката…

Скура – Из Мароко с велосипед

…което си беше идеална възможност да седнем и да пием кафе, докато го чакаме. А имаха и от любимото ми мюфий, веднага си взех двечки.

Скура – Из Мароко с велосипед

Загледах се в предната ос на колелото на Уилям, още снощи ми бе направило впечатление, че е доста дебела. Оказа се, че е вградено динамо…

Скура – Из Мароко с велосипед

…което, в комплект с фара с USB изход, му позволяваше да си зарежда телефона, мп3, колонката, фотоапарата, а и каквото друго със зареждане през USB има… супер практично.

Скура – Из Мароко с велосипед

Максуел пък имаше вградени в задната ос скорости. Много скъпи, около 600 евро стрували когато ги купил. Сподели ми, че е работел като майстор готвач близо десет години в голяма и уважавана верига ресторанти, докато един ден не му писнало и решил, че иска да пътува с колело. Затова не се стискал, а купил това което иска и харесва, без оглед на разходите.

Скура – Из Мароко с велосипед

Час и половина по- късно се появява Уилям. Проблема е разрешен, взел си е парите и е доволен.

Скура – Из Мароко с велосипед Скура – Из Мароко с велосипед

Днес ще стигнем

до Оурзазат, остават само около 50 км,

така че време има повече от достатъчно. Пътя е приятен за мен. Редуват се стръмни изкачвания и спускания, но съм в компания и се чувствам страхотно.

Скура – Из Мароко с велосипед

Асфалтът си е поизносен както почти винаги, но сега това не ми прави впечатление. Спомням си един лаф, прочетен в книгата „Фантастично пътешествие”, ако не е лъжа – „Добрата копания спестява дори страха от смъртта”. Е не знам доколко е вярно, не съм тръгнал да умирам, но определено те кара да не ти пука за дребните проблеми.

По едно време чувам доста притеснителен звук от задната си капла. Спираме да видим какво става, оказва се че имам сериозен луфт, лагерите са счупени. Позатягаме колкото можем, до Оурзазат остават само 30тина километра, там вече ще го ремонтираме.

Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Продължаваме напред, но е излязъл доста силен страничен вятър, който ни затруднява сериозно. Спираме често за кратки почивки. Даже, на един доста стръмен баир, ми се налага да сляза още по средата и да избутам колелото горе. Подпирам го и слизам да помогна на Марк да доизбута и неговото.

Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Около 3 стигаме до

Оурзазат

Час и половина по- късно вече имаме и хотелска стая за за 4-ма. Красива стая, горещ душ, интернет и закуска за по 100 дирхама на човек.

Уарзазате 45000, Мароко

Следва къпане и почивка, че въпреки малкото километри, вятъра ни е поизморил доста.

Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Вечерта излизаме да се разходим. Градчето си е по модерно, но много приятно. Намирам и си купувам нещо, подобно на нашите банички с пълнеж от лук и домат за 3 дирхама, страшно вкусно е. Отново намирам и охлюви, доста време не бях ги виждал. Беше захладняло и горещият бульон ми дойде страхотно.

Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Модерно, модерно, но пък яйцата, пилешкото и заешкото са пресни.

Сядаме и в някакво ресторантче, единственото което им е останало е супа. За пръв път я опитвам, с нахут е и е супер вкусна. Да не говорим, че струва само 4 дирхама /няма и 40 цента/. Аз даже повтарям.

Момчетата намериха откъде да си купят алкохол /бутилка джин за 28 евро…същата в Испания е 8 – 9 мисля, аз не бих ги дал, но всеки с предпочитанията си…/, най-евтината бира върви 15 дирхама за кен от 250 мл.

Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Марк щастливо позира с бутилката си /опакована плътно с вестник/.

Така, с пълни стомаси, се прибрахме, пихме по едно /Марк и Максуел по повечко- изпразниха бутилката/ и се тръшнахме в леглата. Невероятен ден.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

Ето къде можете на спите в Уарзазат:



Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Мароко има още места за посещение – направете своята резервация:


Booking.com

Из Иран (4): От Чак-Чак до лагер Shahdad Desert Camp в пустинята Дащ е Кявир

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак.

Днес през Язд ще стигнем до следващия пустенен лагер – Шехдад.

Приятно четене:

От Чак-Чак до лагер Shahdad Desert Camp

в пустинята Дащ е Кявир, Иран

част четвърта на

Из Иран

05 – 19.05.2017

Чак-Чак – Язд – Shahdad Desert Camp

612 km

Четвъртък.

Из Иран – височини, трак

Чак-Чак е най-святото място за зороастрийците

Това е религията, изповядвана в древна Персия до арабската инвазия през 7-ми век. Тогава много зороастрийци са побягнали към Индия и други съседски държави. Според една от легендите, по това време сасанидската принцеса Никбану е дошла именно тук, високо в скалите, където със своите придворни успява да съхрани религията си и свещения зороастрийски огън. Това е място за поклонения, на което всяка година вярващите се събират в храма на огъня и съпреживяват своята мистична религия.

Събудих се около 5 сутринта по българско време. По традиция хапнах набързо, докато събирах лагера, и се отправих нагоре по каменната пътека с фотоапарата под ръка.

Ето как изглежда пътят дотук по светло.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Чак-Чак – Язд – Shahdad Desert Camp, Иран

И пътеката, водеща до сградите за настаняване на поклонниците. Най-отдадените от тях започвали да вървят пеша към светилището на мига, щом го зърнели в далечината.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Чак-Чак – Язд – Shahdad Desert Camp, Иран

След бързата си разходка се спуснах обратно при мотора. Температурата вече бе 22 градуса, а часът – едва 5:30.

Отправих се

към замъка Нарин в Мейбод

Отвън той изглеждаше така:

Замък Нарин в Мейбод – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Не останах дълбоко впечатлен, затова и продължих смело към

Язд –

градът на вятърните кули и зороастрийските храмове.

Първата ми работа, когато стигнах там, беше да хапна поредния пъпеш. Подминах няколко бакалийки, преди да видя някоя достатъчно отдалеч, за да мога да се отделя безопасно от трафика. Продавачът бързо разбра гениалната ми идея, така че ми връчи вехтия нож, който стоеше на един от стелажите, постла ми един картон на плота, в дъното на магазина, и ме остави да хапвам, докато той се занимаваше със стоката си пред магазина. Докато се хранех, при него дойде негов приятел и двамата се заприказваха. Когато стана време да тръгвам, се опитах с жестове да го попитам дали би имал нещо против да го снимам. Не ме разбра, затова извадих фотоапарата, за да придам повече яснота в питането си, а той просто кимна и застана мирно, “като за снимка“.

Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Пожелахме си „Ходахафез“ и продължих към

Стария град на Язд

Докато карах натам, в централните части на града най-много ме притесняваше да не бъда помислен за местен джигит и спирачните ми възможности да бъдат рязко надценени. След като натоварих всичкия багаж на мотора, ми бе нужна самолетна писта, за да го ускоря до 90, и две такива, за да спра до нула по традиционния начин.

Обикалянето в Стария град се оказа интересно занимание. Ако някога се почувствате в безизходица, спомнете си за мен в тази ситуация:

Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Като се замисля, може би ъгълът на предницата ми действително е малко странен. Както и да е, за щастие кожената чанта отзад поддава леко, така че с n на брой маневри и m псувни все пак успях да се извъртя обратно.

Освен пустинна столица на Иран,

Язд е и световен център на Зороастризма

Вероятно затова и следващото нещо, на което се натъкнах, беше тази „zoroastrian house“, както я нарече мъжът, който отговаряше за нея. Причината за името ѝ, по негови думи, беше, че всички сувенири тук са дело на зороастрийци. Може и така да е, не твърдя нищо, но и не успявах да се отърся от стереотипа, че всички подобни стоки са китайски.

Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

След като минете през основното помещение, се оказвате в просторния ѝ вътрешен двор, чиито стени са обсипани отгоре до долу с килими и всевъзможни по форми и размери сувенири.

Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Попитах го какво прави, когато завали дъжд, а отговорът му бе, че всички използвани материали са естествени, така че не го притеснява нито дъждът, нито слънцето, което ги огрява ежечасно. От дума на дума се сетих да го попитам и за другите неща, които чоплеха съзнанието ми, като например за какво служат онези кръгли кули, пълни с вода. Оказва се, че предназначението им е просто да указват на пътешествениците къде има вода.

Когато излязохме отново пред магазина, туристи бяха обградили мотора ми и се изреждаха да позират, възсядайки го, за снимка. Няма да коментирам, поне не се опитваха да го вдигат от степенка. Постоях още малко с човека, все пак напоследък твърде рядко срещах някого, с когото мога да разговарям. Преди да тръгна го попитах дали би имал нещо против да го снимам. Каза, че няма проблем, така че отидох да сменя набързо обектива.

Иранец – Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Дори не предполагах, че пичът е от типа “too cool to look at the camera” 🙂 Интересно колко ли пъти са му казвали, че прилича на Том Ханкс. Нещо, на което обърна внимание един приятел, когато видя снимката, но не и аз, докато общувах с него.

А старият град на Язд е много красив.

С всички тези измазани с кирпич тесни улички, в които можеш лесно да се изгубиш, но не и да направиш обратен завой 🙂 Много фотогенично място, но уви, не разполагах с модел наоколо.

Следващата забележителност, която си бях набелязал, беше

комплексът Амир Чахмак

Още докато паркирах мотора, при мен дойде това момче, за да ми даде флаер за някакво кафене в околността.

Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

И ето ме и мен, най-после, пред една от многото в страната джамии с величествено извисяващи се минарета, декорирани целите с емблематичните сини плочки.

Джамия, Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Всъщност това е една от най-големите такива в Иран, известна най-вече със симетричната си архитектура. Площадът е изграден тук през 15-ти век, няколко десетки години след джамията, като оттогава до сега са настъпили многобройни промени. През нощта всички тези ниши биват осветени и целият площад засиява, превръщайки се в едно дори още по-очарователно място.

Докато снимах и се любувах на гледката, видях тази двойка иранци, които правеха почти същото.

Иранци, Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Знаеха доста добре английски, което позволи да обменим две слова.

Ето как изглеждат минаретата отблизо:

Джамия, Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

А това в далечината са т.нар. вятърни кули, или бадгири

Вятърни кули или бадгири – Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Вятърни кули или бадгири

.

Тези строителни елементи са един от символите на персийската архитектура и служат за проветряване, охлаждане и овлажняване на въздуха в помещенията.

Язд бе първият от трите града, в които исках да прекарам малко повече време. След разходката си наоколо

потеглих към пустинния лагер край Шахдад

Исках да снимам някой от всички тези огромни американски Mack-ове, които виждах вече ежедневно. Затова и на следващата отбивка, на която видях паркиран такъв, не се поколебах въобще и отбих, за да направя своя кадър. Шофьорът му тъкмо миеше посудата си, така че с позволението му щракнах това:

Камион Мак, тир– С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Човекът нямаше нищо против да снимам и него.

Иранец, шофьор на камион Мак, тир– С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

След като разбра, че не говоря фарси, млъкна и продължихме да общуваме само със знаци. Попита ме за двигателя и възрастта на Сянката, след което от своя страна не само ми разказа за 27-годишния си камион, ами и ме покани да се кача в кабината. Въобще и не подозирах, че това чудовище е оборудвано дори с климатик!? Но уви, двигателят е едва 6-цилиндров. Че той един тъп GoldWing е с толкова, бе?

За съжаление към този момент не оценявах по достойнство колко интелигентен бе този човек, щом преминахме на знаци веднага след като разбра, че нямаме общ език. Затова и отказах така лекомислено поканата му за обяд, за което впоследствие съжалявах. Тогава просто не знаех, че толкова рядко ще срещам такива хора.

Малко по-нататък, пък, карайки си съвсем спокойно, се натъкнах на тази хумореска:

Пътен знак – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Чак-Чак – Язд – Shahdad Desert Camp, Иран

Е стига бе, вие майтап си правите, да не кажа друга дума. Все едно из наш‘те гори в България да бродят камили!? Но пък знае ли човек, все пак снощи се натъкнах на диво зайче, така че… 🙂

Следващата ми спирка бе на изхода на едно градче,

където исках просто да хапна набързо от провизиите си. Нещеш ли, в следващия момент пред мен спря лъскав автомобил, от който излязоха двама добре облечени господа, просто за да си кажем здравей-здрасти, след тях спря и друг човек в далеч по-неугледен автомобил, а накрая при мен дойдоха и тези благи хора.

Иранци – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Явно отново се бях превърнал в атракция, защото след тях се появиха и други:

Иранци – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Спокойно, размина ми се побоя от страна на детето, то явно просто така си гледаше 🙂

По-нататък пътят ме отведе и до това чудо на инженерната, или по-скоро дизайнерска, мисъл:

Бензиностанция – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Вероятно ще прозвучи като някакво клише, но когато видях тези скали, ги асоциирах най-напред с природата на северна Америка.

Скали – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

По-нататък пътят продължи в тунел, а веднага щом излязох от него, температурите започнаха рязко да се покачват и от 32 набързо достигнаха до 42°C. Приятно, а за щастие влажността бе нищожна, така че почти не ги усещах.

А тук указания отново не липсват!

Пътен знак – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Чак-Чак – Язд – Shahdad Desert Camp, Иран

И явно не само у нас някои от тях звучат толкова идиотски 🙂

Надморската височина бе 2700 метра – най-голямата, до която стигнах по време на пребиваването си в Иран.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Може да прозвучи смешно, но след като направих горната снимка, изпитах сериозни затруднения да изправя мотора, след като го възседнах. Наложи се дори да сляза от него и да го пусна леко напред, за да направя потеглянето си възможно. Май се бях понатоварил… 🙂

Когато влязох в

градчето Шахдад,

бях изненадан най-напред от палмите, растящи просто така в дворовете. Имах чувството, че бях в някакъв напълно различен свят, че това е по-скоро извадено от контекста на някоя джунгла, а не от този на град насред пустиня.

Шахдад – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Бях си отбелязал координатите на тукашната бензинджийница, но когато паркирах пред една от колонките ѝ, ме ощастливиха с жест, идещ да рече, че

бензин няма

Шехдад, Керман, Иран

Това обаче въобще не ме притесни, знаейки, че возя със себе си още 10 литра в тубите пред дисагите, затова преспокойно продължих

смело към пустинния лагер

Шахдад – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

До него водеше не само асфалтовият път, но и жиците.

Шахдад – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

И ето че броени минути по-късно вече бях там!

Shahdad Desert Camp, – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Нямах търпение да стигна тук. Очаквах да заваря половин Horizons Unlimited сбирка, или поне други авто-мото приключенци, странстващи наоколо, готови да обменим куп полезна информация, съвети, забавни истории и какво ли още не, но…

Лагерът всъщност се оказа по-пуст и от Пустинята

Освен момчетата, отговарящи за евентуалните посетители, не заварих никой друг.

Shahdad Desert Camp, – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

След като си платих входа, продължих плахо напред.

Shahdad Desert Camp, – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Където за моя най-голяма изненада ме очакваше този ирански трансформър:

Shahdad Desert Camp, – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Почувствах се като в някоя сцена от научно-фантастичен филм и вече очаквах отнякъде да се появи я Дарт Вейдър, я поне Люк Небоходеца. И ако от горната снимка не си личи от какво е сглобен, то ето и една отблизо.

Shahdad Desert Camp, – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Освен това тук има и около 30-тина юрти, които ще видите по-нататък.

Най-безотговорно зарязах мотора

и тръгнах да се разхождам из лагера. Бе започнало да се смрачава, когато мярнах няколко прилепчета да прелитат наоколо.

В първия момент останах леко разочарован, тъй като очаквах да заваря нещо малко по-различно тук. А именно образуванията, които присъстваха на снимката, която си бях принтирал за тук. Така наречените ярданги, или калути, резултат от вятърната ерозия.

Отидох отново при момчетата на входа, за да ги питам за калутите от снимката ми. Казаха ми, че те са именно тук, наоколо. Добре де, но аз все пак не ги виждах… Предложиха ми на следващия ден да влезем в пустинята с автомобила. С моя мотор нямало да мога така или иначе. Много хубаво, само дето цената, която ми обявиха, бе абсолютно смехотворна. Казах им, че ще помисля. Така или иначе предложението важеше за идната утрин.

Леко разочарован, реших поне да се кача по стръмните скали в дъното на лагера, за да погледна ситуацията, или поне терена, малко от по-високо. Надали имаше по-подходящ момент от този да си пусна дуета на Стинг с онзи небезизвестен алжирски певец.

Sting – Desert Rose

Shahdad Desert Camp, – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Когато се качих тук, осъзнах, че всъщност не ми бе нужен никой друг наоколо, още по-малко пък тълпи от хора. Тук, също като в пустинята Кавир, властва тишината… Не знам дали някога бях “чувал” подобна. А пустинята беше толкова красива. Но същинското ѝ лице ще ви покажа утре, както ми се случи и на мен.

Тръгнах обратно към мотора. Бях на 20 – 30 метра от кръговото, където го бях зарязал, когато зърнах малко диво животно, приличащо на лисичка, но с големи уши. Погледите ни се срещнаха за няколко секунди, преди то да се впусне в стремителен бяг надалеч от мен. В любопитния му и невъздържан поглед ясно се четеше удивлението, което изпитваше, от това, че съм дръзнал да го обезпокоя в неговата Пустиня.

Оставих фото техниката при мотора и продължих отново към входа на лагера. Попитах момчетата дали мога да спя в някоя от юртите наоколо, а те отговориха утвърдително и ме поканиха да остана малко при тях. Единият от тях запали цигарата, която старателно свиваше допреди малко и започнаха да си я въртят. Предложиха ми да се включа, но любезно отклоних поканата. По-късно, докато стояхме в стаята, отляво на входа, единият извади малка бутилка от безалкохолно и каза, че е уиски. Наля си в капачката и мигом я гаврътна като шот. Тази покана отклоних също толкова тактично. Не ми беше принципно, но не ми се и пиеше. Е, ако ставаше въпрос за пълна догоре чаша с приятно охладена течност с аромат на хмел, не гарантирам, че щях да бъда чак толкова твърд в позицията си.

Вече се беше стъмнило. Едното момче ме извика с него, за да включим осветлението в лагера. След като вдигна шалтера в главното ел. Табло, се разделихме и аз отидох отново при мотора. Докато ровех в багажа си, пристигна голям бял джип и паркира в дъното на лагера.

При мен дойдоха Ник и Сабина – германци, пешеходстващи в пустинята, ескортирани от същия този джип. Явно всеки си има номер в живота. Сабина сподели, че също кара мотоциклет. Ако Sportster-а го броим за такъв, разбира се 🙂 Били дошли, за да вземат някакви дърва, след което щели да продължат към вътрешността на Пустинята.

След като те потеглиха, преместих мотора пред юртата, която си бях избрал. Въпреки че врата нямаше и не можах да паркирам мотора така, че да запреча входа ѝ, реших, че ще си спестя разпъването на палатката вътре.

Всичко бе чудесно, докато не дофтасаха няколко автомобила с иранци и иранки. Е, ранното заспиване ми се размина, но за сметка на това пък успях да си направя доста записки за всичко, което ми се случваше напоследък.

Днес насмешка у мен будеха пътните знаци, указващи леките кривини по безкрайно дългите и прозаично прави пътища наоколо. Тук едва ли не на всяко отклонение от праволинейност бе зачислен по един такъв знак. По-досадно обаче бе, че вятърът по тези земи няма по какво да бъде разчетен. Понякога просто те грабва изневиделица и те размотава по платното като прани гащи в зимна нощ.

Според същата онази карта на светлинното замърсяване тук бе дори по-тъмно. За пръв път попадах на място като това – с толкова ниски нива на светлинното замърсяване, затова и се чувствах като дамска превръзка – на прекрасно място, но в неподходящ момент. Пълнолунието бе настъпило тази сутрин и това напълно компрометираше каквито и да било опити за фотография на звездното небе.

Мира не ми даваше въпросът как така още не бях срещал други странстващи мотоциклетисти. Кой тогава качва всички тези снимки из фейсбук групите, които ме караха цяла зима да копнея да потегля на пътешествие!?

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)

Малдиви:



Booking.com

Коста Рика:



Booking.com

Мавриций:

Booking.com



Booking.com

Източна Турция (Кюрдистан) с мотор (1 ден): От София до Йозгат

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

А Тони започваме още едно пътуване с мотор – този път крайната цел е езерото Ван. Като за начало ще опитаме в един ден да мнем повече от 1200 километра, което значи да подминем Анкара, че и отгоре.

Приятно четене:

От София до Йозгат, Турция

Първи ден от

Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

Ден 1, 24 Юни 2017 г.

Километрите за деня бяха 1315

София - Йозгат, Турция – карта на маршрут

Отново станах в 3 ч. сутринта, закусих, облякох се, по-голямата част от багажа беше поставена по куфарите още от предния ден и в гаража не се мотах кой знае колко. Изкарах мотора пред нас за една стартова фотка. 🙂

София – На мотор из Източна Турция

Около 3:55 ч., в страхотно настроение, мислейки за предстоящото ми приключение,

отлепих от Люлин сити в посока Кюрдистан

Отново пусти съботни булеварди и бързо изнизване от града. Магистралата не беше много натоварена, явно не пътуваха точно тогава много гастарбайтери. Реших да се понапъна и да направя първото спиране на Лукойл-а в

Капитан Андреево

Бях там в 7 ч., гледам – бензиностанцията не работи. Вярно, че е доста забутана в нищото, но ми се щеше да си сипя за последно от евтиния бензин в България с отстъпка. Викам си: „Брех, прецаках се“, върнах се около 1 км назад до някаква неизвестна бензиностанция. Бях решил там да заредя и започнах да обяснявам на хората как Лукойл не бачка, а те казаха: „Хората са вътре, трябва да им почукаш през нощта“. Казах „Благодаря“ и се върнах на Лукойл-а.

Наистина имаше хора вътре, но няма как да разбереш – ако не ти кажат, изглежда като неработеща бензиностанция. Заредих гориво и леко се изнервих заради неразбориите с бензиностанцията. Върнах се на

границата, нямаше голяма навалица и преминах много бързо и лесно,

за около 15 мин. Хванах дългата безкрайна магистрала към Анкара.

След Одрин

започнах да огладнявам и спрях на една отбивка да хапна гьозлеме с чай.

Гьозлеме с чай – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Мотор край Одрин – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Вече добре нахранен, продължих по пътя. Нищо необичайно до този момент; малко

преди Истанбул трафикът започна да се сгъстява,

но съм с опит и никак не ми пречи. В самия Истанбул нямах никакви драми и се изнизах съвсем прилично, предимно 100– 120 км/ч. Не се налагаше да се намалява много заради трафика и стигнах до Fatih Sultan Mehmet Koprusu.

Мост Фатиг Султан Мехмед – Босфор, Истанбул

Имах за цел да спя някъде след Йозгат като миналата година и евентуално да си подобря рекорда за най-дълго каране на мотор за един ден, но не би. В момента, в който

излязох от Истанбул, трафикът буквално спря,

вече беше доста горещо и хич не ми беше добре. Викам си: „Пак ли“, мушкам се оттук-оттам, доколкото е възможно това с куфарите, карам в аварийната, както правят всички мотористи и пак е трудно придвижването. Тапата едно 30 км на спри-тръгни. Добре, че съм с мотор, иначе не знам какво щях да правя. Отпуши се, викам си: „Разгеле“!

Да де, но след има-няма още 30 км – пак тапа, започнах да се изморявам. Трафикът е като на Цариградско шосе в пиков час, само дето вече съм минал така 200 км при 34 градуса температура на въздуха.

Спрях на една бензиностанция да заредя и да си взема нещо за хапване в движение. Хич не ми спореше придвижването, не знаех към този момент на какво се дължи този ужасен трафик, но се надявах скоро да се отпуши. Определено закъснявах с графика и хич не виждах как ще направя 1000 км за деня до края на магистралата. Започнаха да ми се въртят в главата някакви планове как ще трябва да търся да спя около магистралата, което обаче хич не ми се нравеше. Продължих – няма включване в колоната: затапили всичко, дори и аварийната лента. С много зор някак си успях да се промуша и пак спри-тръгни.

Основната причина за това задръстване по магистралата, свързваща двата най-големи града в Турция, бяха закъсали коли. Въпреки, че бяха преместени в аварийната лента, трафикът реално е спрял за кратко време, докато ги преместят и след това, за да потегли, знаете принципа на инерцията 🙂 натрупала се е опашка и няма потегляне.

Та така: опашка примерно 30 км – отпред закъсал. Подминваш го и няма проблеми – свободна магистрала. След малко пак 30 км опашка и пак същата причина и така в продължение на 500 км, не искам да ви описвам какво изживях. Голямо потене, много физическо и психическо напрежение. Всички са изнервени и се ръгат и трябва да си нащрек постоянно.

Спирах чат-пат да си вадя от куфара термоса с водата, за да не се дехидратирам. Гледах спирките да не са много чести, тъй като точно съм успял да се сръгам в трафика и спра ли – край, потеглянето пак е страшна мъка. Така

наближих Анкара –

бях почти на 1000 км от началната точка, а времето доста напреднало, моите сили на свършване, жегата ме беше скапала освен трафика. Такова чудо не бях виждал през живота си! 500 км задръстване, дори в Русия не ми се беше случвало, а там не е като да няма задръстване по М10. 🙂

Качих се на Околовръстното на Анкара най-сетне и няма никого. Викам си: „Това беше! Разгеле, сега ще понапредна“. Не щеш ли, гледам – тапа! Всички ленти + аварийната плътно кола до кола и спрели. Поглеждам GPS-а, който прегрява няколко пъти (SAMSUNG правят най-здравите телефони, потвърдено): остава 1 км до отбивката. Да, де, но този 1 км е за около 30 мин. По-късно установих причината – ремонт.

Трябваше да се слезе от Околовръстното под един мост, моторът пусна перката и тя не спря много продължително. Казах си, че ще прегрее, беше вече около 36-38 градуса между колите. Започнах да го гася, когато не се движим и да го паля, когато трябва да се преместя. По нанадолнище просто заставах плътно в дясно и пусках леко надолу по инерция, колкото може.

Беше време за зареждане. След като се спуснах под Околовръстното, спрях на една бензиностанция, на която имам чувството, че беше спрял и целият онзи трафик през последните 500 км. С много зор дойде бензинджията да ми зареди гориво (сам не можеш да си зареждаш). Опашка на касата огромна, чавета, жени, мъже –страхотия, не можеш да се разминеш в бензиностанцията.

Тук трябваше да си взема и вода, тъй като в термоса ми свърши, взех си и нещо сладко за бърза енергия. Бях изнемощял значително. Тук реших все пак да снимам нещо от случващото се, отгоре се вижда Околовръстното, точно там от моста до мястото, от което снимам, 30 мин.

Задръстване по магистралата – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Задръстване по магистралата – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Нямаше място къде да си спра мотора, толкова претоварена бе тази бензиностанция. Бях го спрял между едни коли на изхода. По едно време, докато да се обърна, гледам – моторът стои по средата на изхода от бензиностанцията и колите го заобикалят. Викам си: „Ей сега някой го събра“. Тичам бързо да го прибутам по-близо до бордюра 🙂 и да си изпия на спокойствие водата. 🙂

Вече беше късен следобед, аз бях изминал само 1000 км, хич не беше добре работата. Чувствах се страшно изморен. Запалих и с кръстни мъки се включих в трафика. Кретахме още доста време, тук причината беше ремонт и от двулентов, пътят бе стеснен до еднолентов, като се преминаваше ту от едната, ту от другата страна. Ръгат ти се отвсякъде, карат по банкета… Ужас и безумие.

В един момент след доста километри се отпуши и трафикът се разреди, почнах да си подавам газ по-прилично и да напредвам с километрите, но и времето беше напреднало значително. Определено този път не съм спирал много за почивки, за да компенсирам задръстването.

Исках да спра пак в

Йозгат (Yozgat)

да хапна на същата кръчма, на която спрях и миналата година и ми направиха айрян с пяна. 🙂 Наближих града, забавих темпото и вече в самия град започнах да се оглеждам. Уцелих я кръчмата, само дето беше с нов облик, нищо общо с предишната. Това е типично за Турция, постоянно се правят промени, обновления, нещо да е интересно, различно, за да могат да привличат клиентите. Ето ме паркирал мотора на почти същото място, където бе и миналата година, в пътеписа ми за Грузия можете да видите снимките и да сравните.

Йозгат – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Йозгат – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Ресторантът е различен, няма вече масички от автомобилни гуми, но има айрян с пяна – явно запазен специалитет.

Айран с пяна – Йозгат – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Успях да се докопам до интернет и да пратя някоя и друга снимка. То докопването става, като искаш да ти дадат паролата от заведението, никога не отказват 🙂

Минаваше 20 ч., слънцето беше почти залязло, все пак бях доста на изток от София. Нямах много време за губене, не знаех къде ще спя, бях минал само около 1200 км.

Накатерих се на мотора и продължих. Започнах да се оглеждам извън населените места, къде мога да отбия. Нямаше да успея да стигна до мястото, където спах миналата година.

Тук място, там място, карах с около 80 км/ч и намалявах, като видя отбивка, дали ми върши работа. Или имаше хора, или нямаше как да спусна мотора, или пък се виждаше прекалено от пътя, което пък ми гарантираше будене през нощта за проверка от жандармата. И така километрите се нижеха, аз нищо не харесвах и се стъмни напълно. Започнах често да се разминавам с бавнодвижещи се коли на полиция и жандарма с пуснати светлини, ясно беше, че ще има проверка, ако се виждам от пътя.

Тъмница – съвсем не виждах нищо и стана още по-трудно да си намеря място, където да се разпъна. Започнах да спирам на разни отбивки, да слизам от мотора, да вадя преносимата лампа от куфара и да слизам да оглеждам, мога ли да сваля мотора, вижда ли се от пътя, какви са условията. Един, два пъти така и нищо не си харесах, все имаше някакъв проблем. Умората и психическото напрежение растяха прогресивно, започнах да осъзнавам, че съм се вкарал в някакъв кофти филм този ден и се напъвам допълнително в тъмницата, опцията хотел не присъстваше в мислите ми. Ако сме на приключение, така да бъде, само дето почна да ми идва в повечко 🙂

Sivas Yozgat Yolu, Doğankent Belediyesi/Sorgun/Yozgat, Турция

В крайна сметка при третото ми спиране и слизане за оглед с лампата видях едно блато до някаква мини каменна кариера, където ми се стори удачно. Свалих мотора набързо, преди да са ме надушили, беше буквално под пътя, но закътано и ако няма светлини отгоре не се вижда, че има някого.

Бях отново на около 1200 м надморска височина и си беше хладничко. Набързо разпънах палатката и надух дюшека. Този път носех само един спален чувал, дебелия. Реших, че няма нужда и от летен – ако ми е топло, ще се развивам, няма смисъл само да пълня куфарите. Надух си възглавницата, бях си измил зъбите в заведението, както обикновено и бях готов за лягане. Хвърлих екипировката в палатката и се метнах на дюшека.

Палатка в нощта – Йозгат – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Според GPS-а се намирах някъде около Dogankent. Небето беше кристално, нямаше ни едно облаче, имаше страхотна луна. Преди да легна, огледах с лампата хубаво да няма крокодили 😉 в блатото хаха, само жаби. Лягайки си, се наслаждавах на доста гръмко жабешко пеене. Този приспивен природен концерт ме унесе и заспах сравнително бързо въпреки превъзбудата, която чувствах.

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

Ако не държите да ви ядат комарите край пътя, можете да пренощувате в Йозгат:



Booking.com

Други разкази свързани с Барселона – на картата:

Барселона

Още изгодни нощувки, из цяла Турция:



Booking.com

Ксанти: Карнавалът за Сирни заговезни

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Анжело днес отиваме на карнавал – в Ксанти, за Сирни заговезни, всяка година има карнавал 🙂

Приятно четене:

Ксанти: Карнавалът за Сирни заговезни

Карнавалите са ритуални шествия с обърнати роли

– тук кралят е за посмешище, а шутът – герой. Характерни за християнската религия, те се провеждат в края на февруари и началото на март, като

с тях се отбелязва началото на Великденския пост

Освен че маскираните участници променят своята индивидуалност и социален статус, те се отдават на забавления и консумация на храна и алкохол като „за последно“.

Предполага се, че

началото е от римско време, от Navigium Isidis („Корабът на Изида“),

маскирано шествие, което на платформа (carrus navalis) вози макет на кораб и изображение на Изида и с което на 5 март се открива корабоплавателният сезон. Тези шествия са забранени от ревностните християни Теодосий I Велики и сина му Аркадий през 395 г. В Западната римска империя те продължават още малко, докато църквата не ги забранява окончателно.

Така от carrus navalis става carne levare („сбогом на месото“)

и се обозначава началото на постите.

Докато в католическия свят карнавалите могат да се смятат за заместители на Сатурналиите, то при православието те изместват Дионисиевите празници и др. езически ритуали.

В Гърция карнавалът (Αποκριές) има същото значение.

Най-големите карнавали са в Патра (от 160 г.), Тирнавос (от 120 г., като основният символ е еректирал фалос), Козани (и кладата на централния площад), Ретимно на Крит и в Ксанти (от 1966 г.).

Ксанти, Гърция

© http://greekvoyager.com

Ксанти (Ξάνθη) или Скеча (İskeçe)

е град в Североизточна Гърция, Беломорска Тракия, в подножието на Руен планина. Старото българско име на града е

Царево

Бил е столица на деспот Момчил (Момчил юнак). Заедно с Гюмюрджина (Комотини) и Дедеагач (Александруполи), е сред главните градове на историческата област Западна Тракия. През града протича река Върба (Скечанска) (Κόσυνθος, Eskidje), на източния ѝ бряг е разположен

квартал Самаков (Σαμακώβ),

над който е манастирът „Света Богородица Архангелска“ (Παναγίας Αρχαγγελιώτισσα). В този квартал около 700 души, българоезични мюсюлмани, преселници от Самоков, са се самоопределили като помаци.

Panagias 6, Xanthi 671 00, Гърция

Селището е известно от 879 г. пр.Хр. като Пара (проход, боаз). През 100-тната г. сл.Хр., вече Топирос, става град. През 549 г. е разрушен от варварите, но възстановен и укрепен от император Юстиниян. През 1347 г. голяма чумна епидемия убива почти всички жители, а веднага след това османците завземат района и го населват с преселници от Мала Азия. В началото на 18 в. това е богат град, издигнал се покрай производството и търговията с висококачествен тютюн, главно „Басма“.

Градът е български между 1912 г. и 1920 г.,

а след Ньойския договор е предаден на Гърция. Между 1941 г. и 1944 г. пак е български – тук е щабът на Втора българска армия. Окончателно става гръцки през 1947 г. след Парижкия мирен договор.

Градът, на практика, е незасегнат от размяната на население между Гърция и Турция през 1920-1923 г. През 1972 г. властите решават да съборят часовниковата кула, символ на града, построена от помака Хаджи Емин Ага през 1870 г. Това предизвиква протести на местните мюсюлмани и планът е изоставен.

Градът е център и на Ксантийска и Перитеорийска епархия на Гръцката православна църква.

В Ксанти се намира поредния Тракийски университет,

който няма нищо общо с едноименните си събратя в Одрин и (sic!) в Стара Загора.

Ксанти, „градът на хилядите цветове“, е известен с

карнавала си на Сирни заговезни

и с есенния фестивал на Стария град.

В карнавала участват около 40 местни културни асоциации. Въпреки, че не е с размерите и традициите на този в Банш, напр., определено си заслужава посещението. Кулминацията е изгарянето в коритото на реката на гигантска статуя, наречена „Царос“ (Tzaros, Tzarous).

Карнавал в Ксанти, Гърция

Името е звукоподражателно – според гърците при изгарянето на борови клонки се чува звука „ц-ц-ц“. Изгарянето помага хората да не страдат от бълхи през летните месеци. Твърди се, че този обичай е донесен от България от преселниците в Самоков, но лично аз не съм чувал за нещо подобно у нас. От друга страна се твърди, че Самоков се намира в Източна Тракия, което съвсем ме обърква.

Карнавал в Ксанти, Гърция

Върхът на карнавалните празници е шествието.

Тази година основната група бе Red Masters Stell Rosse от Корфу. Музикалното оформление е на Бабис Даранганис (Babis Daranganis), като в проекта са включени латино и модерни музикални ритми. За доброто настроение на всички, участници и зрители, се грижи DJ BOUZOURIS.

Екскурзията за посещението на тазгодишното издание на карнавала беше организирана от нашите приятелки от „Валден тур“.

Тръгването от Стара Загора

бе в 5 сутринта, тъй като автобусите не могат да минават по по-кратките маршрути през Родопите и трябва да заобикалят през „Капитан Петко“ и да добавят още 200 км в едната посока. Минахме границата сравнително бързо и след няколко (излишни) почивки

пристигнахме в Ксанти

около 11.30 ч.

Извън града бе организиран паркинг, към който задължително бяха отклонявани всички посетители. Оттам до центъра се придвижваха с безплатни автобуси или пеша (около 3 км). Водачката ни Галина се беше постарала да се свърже предварително с Общината в Ксанти и да получи необходимите разрешителни, така че бяхме привилегировани да стигнем до центъра със собствения си автобус.

Карнавал в Ксанти, Гърция

Тъй като беше все още рано и дефилето все още не бе започнало, направихме бърза

обиколка на Стария град

Повечето къщи на богатите тютюневи търговци сега са превърнати в музеи, но нямахме възможност да посетим нито един от тях.

Етнографският (фолклорният) музей

на града е разположен в къщата на големия търговец Васил Куюмджиоглу. Построена е през 1877 г. като сграда с две симетрични крила – за двамата синове на собственика. Тя е дарена на града от наследничката Анна Калоян-Куюмджиоглу. Друг клон на рода живее в България. Аргир Куюмджиоглу, търговец на тютюн (логично!), построява през 1847 г. в Пловдив красива къща, в която в момента се помещава… Етнографският музей.

Folk and History Museum of Xanthi

адрес: GR-671 00 Xanthi, Antika 7

GPS: 41.143618, 24.887642

web: fex.org.gr

тел.: +30 2541 025421

раб. време: 9:30ч.–14:30ч.

Наблизо се намира и т.нар.

„Къща на сенките“,

където твори и излага своите произведения Триантафилос Вайтси, виден представител на траш-арта. От отпадъци той създава произведения, които „изпъкват“ при определено осветление.

Къща на сенките – Ксанти, Гърция

© wikipedia

The House of Shadow

адрес: GR-671 00 Xanthi, Orfeos 33

GPS: 41.143204, 24.887667

web: vaitsis.com

email: tvaitsis@gmail.com

тел.: +30 2541 108309, +30 6977 612726

раб. време: 10:00ч.–14:00ч.,18:00ч.–20:30ч.

Ксанти, Гърция

При обиколката минахме и край

Митрополията

Духовният глава на областта тъкмо се прибираше. Направи впечатление, че служебният му автомобил е Superb. Superb, Superb, ама „Шкода“! Нашите владици са къде-къде по-напред с материала – кой с „Линкълн“, кой с „Лексус“…

Ксанти, Гърция

Впечатление прави, че

датировката на камбанариите е различна от тази на църквите

Това е така, защото при османската власт не е било разрешено изграждането на камбанарии (подобна ситуация, поне според „Наръчник на екскурзовода“, имаме в Стария Несебър). Затова камбанариите са построени след войните в началото на 20. век. Тази на снимката по-горе е от 1924 г., само няколко години след като на 05.05.1920 Антантата предава Ксанти на Гърция.

Около обяд се върнахме към централната улица, за да наблюдаваме

парадното шествие. Шум, музика, свирки и вувузели,

конфети и пиратки, но и участници, и публика се забавляват максимално. Групите преминават в някакъв предварително установен порядък, като за реда се грижат полицията, спасители-парамедици и доброволци.

Карнавал в Ксанти, Гърция

Всяка група носеше плакат с някакъв надпис, но тъй като гърците все още „с черти и резки четяха и гадаеха“ не можахме да се ориентираме в идеята на костюмите на повечето групи.

Карнавал в Ксанти, Гърция

След като изгледахме карнавалното шествие, имахме още малко време, колкото да пообиколим центъра и да успеем да включим алармата на най-новата църква „Свети Теофан“. Оказа се, че туристите обичат да си взимат за спомен парченца от златния варак от църквата, затова са монтирали сигнална система, за да предотвратят бъдещи вандалства.

Автобусът нямаше как да дойде до центъра на града, но беше паркирал наблизо – на паркинга на „Лидл“. Успяхме да се измъкнем бързо и да изпреварим другите групи, така да не чакаме много на гръцко-българската граница.

Ако решите да участвате догодина във фестивала, можете да се свържете с организаторите:

Xanthis Municipal Development Company

адрес: GR-67100 Xanthi, Matsini Square

тел.: +30-2541022632 – +30-2541073640

факс: +30-2541066303

email: info@carnivalx.gr

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Сава-Калина

Още снимки:

Greece: Xanthi (2018-02-18 Carnival)

Мпжете да нощувате в Ксанти тук:



Booking.com

Други разкази свързани с Другата Гърция – на картата:

Другата Гърция

Цяла Гърци ви очаква!



Booking.com

Назад към Париж (7): Версай

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Завършваме кратката почивка за нашия сайт с … новия световен шампион по футбол 😉 Случват се и такива неприятно неща като Франция – световен шампион, но пък ще ги поздравим с последната част от пътуването до Париж на Павлина и Вида.

То започна с пътуването до Париж с влака, същинското посещение на Париж започна с Пале Роял и Айфеловата кула, продължи по улиците на Латинския квартал, Марé и Операта, разходка из Монмартър и с корабче по Сена, обиколихме както църквите в Париж, така и музеите.

Днешният финал, с който и поздравяваме Франция* за титлата, ще бъде в двореца Версай и неговите градини.

Приятно четене:

Назад към Париж

част седма

Версай

Дворецът Версай, Сhâteau de Versailles,

се намира на 20-тина километра от Париж. До него може да се стигне с велосипед, кола, влак, автобус… както решите. За да видим „пеещите градини“ на Версай, които са озвучени само в събота и неделя, ние отидохме с кола и после изгубихме повече от час, за да излезем от паркинга. Така че понякога общественият транспорт е за предпочитане.

Дворец Версай, Париж - Франция

Когато тръгвахме за своето пътешествие, не очаквах, че ще успеем да вмъкнем и Версай в програмата, та затова не бях чела предварително почти нищо. А това е хубаво да се направи, защото човек се зашеметява от огромната информация и картина. Имайте предвид, че

за да се разгледат и градините, и двореца е нужен един ден

А няма никакъв смисъл да се препуска из залите или да се погледне парка само от високо. Така че в случая моят съвет е: проверете предварително дали в конкретната събота или неделя фонтаните работят и си отделете достатъчно време, особено ако е слънчево.

Дворец Версай, Париж - Франция

Изчакахме на доста дълга опашка, за да можем да влезем и да си купим билети –

входът за парка е безплатен,

освен в дните, когато работят музикалните фонтани (обикновено вторник, събота и неделя от април до октомври).

Не забравяйте от касите да си вземете план на двореца и на градините, а също и всевъзможните брошури, които ще ви помогнат сами да се ориентирате. Аудиогидът е включен в цената – получавате го, влизайки в отделните групи зали. Има и апликации за мобилни устройства, чрез които с образ и звук имате възможност да „изследвате“ Версайския дворец, парка и дворците и градините на Трианон. Наоколо има безплатни тоалетни помещения, в които можете да откриете даже маси за преповиване на бебета, гардероб (задължителен за по-обемист багаж, бастуни, чадъри и остри режещи предмети), закусвални, кафенета, ресторанти, сувенирни щандове, можете да наемете велосипед или лодка – въобще всичко е в помощ и в услуга на посетителите, но без да е натрапчиво и гръмогласно. Можете да снимате на воля.

Та изчакахме ние реда си и златната „Порта на честта“ се отвори пред нас.

Дворец Версай, Париж - Франция

През ХVІІ и ХVІІІ век Версай е бил седалище на френските крале и на практика – неофициалната столица на Франция. Дворецът е построен на хълм и по заповед на Луи ХІV никоя от околните сгради на поданиците му не бивало да превишава нивото на Мраморния двор. Старите сгради на селището били премахнати, а новите построени по нови планове, одобрени от кралските архитекти.

Дворец Версай, Париж - Франция

И така ние започнахме своята обиколка – минавахме през зали, спални, музикални салони, фоайета, парадни стълбища… Невъзможно е да опиша всичко подробно, затова ето няколко фотоса:

Дворец Версай, Париж - Франция Дворец Версай, Париж - Франция Дворец Версай, Париж - Франция Дворец Версай, Париж - Франция Дворец Версай, Париж - Франция

Това е

кралският параклис, Chapelle du château de Versailles,

органът и тавана му, макар и снимани от неподходяща, но единствено възможна за маршрута ни гледна точка. Някъде четох, че тук е свирил Моцарт като дете.

Place d'Armes, 78000 Versailles, Франция

Прочутата „Зала с огледалата“,

наричана още Огледалната галерия – с изрисувания таван, кристалните полилеи, седемнадесетте огромни огледала, отразяващи светлината на седемнадесетте прозореца, които гледат на запад към парка. За да стигне до нея посетителят трябва да мине през „Залата на мира“ и „Залата на войната“ – какъв ли точно символ е търсен? Проектирана и построена от прочутия архитект Жул Ардуин-Мансар и имаща за цел да илюстрира абсолютната власт на Краля Слънце, тя е 73 метра дълга, 13 широка и 12,5 метра висока. Трудно се снима цялата, особено с навалицата. Ходиш, гледаш, ахкаш…

Дворец Версай, Париж - Франция Дворец Версай, Париж - Франция

Тук Луи ХІV е приемал високопоставените си гости, но и представителите на народа, които са идвали да връчат петициите си. Тук са се провели тържествата за сватбата на Луи ХVІ с Мария Антонета. Тук през юни 1919 г. е подписан Версайския мирен договор.

А след това излязохме и пред нас се разстлаха

градините на Версай,

стигащи до хоризонта.

Дворец Версай, Париж - Франция

Паркът има множество тераси, които започват от подножието на двореца и водят надолу към Фонтана на Аполон и Големия канал, – с отдалечаването си те стават все по-ниски и така се открива прекрасна гледка. Цветни лехи, тревни площи, оранжерии, фонтани, изкуствени езера, всички те са сякаш продължение на дворцовата архитектура – над 1 400 водни съоръжения, над 400 скулптури.

Градината е проектирана около алеи, които са успоредни или перпендикулярни на централната ос, водеща от изток на запад, като на четирите кръстовища на главните алеи има четири фонтана, посветени на четирите сезона.

Водният партер с две симетрични езера е украсен със скулптурни групи, представляващи четирите главни реки на Франция и техните притоци, като мъжките алегорични фигури са реките, а женските – притоците.

Ето бронзовите фигури на река Сена и на река Рона.

Дворец Версай, Париж - Франция Дворец Версай, Париж - Франция

Беше вече следобед и за да можем да обиколим повече места, се качихме на влакче. Не ни остана време за Малкия и Големия Трианон, но поне ги видяхме отвън. Слязохме при Големия канал и се разходихме наоколо. Звучеше музика, фонтаните пееха, водата се лееше, а слънцето приятно припичаше…

Дворец Версай, Париж - Франция

Ето фонтанът на Аполон,

богът-слънце, който кара колесницата си по небето и го осветява. Фигурите сякаш изплуват от дълбините и огрявайки новия ден, си играят с водните струи. За Луи ХІV Аполон е богът, който управлява космоса, и затова го възприема като символичен израз на своята собствена власт.

Дворец Версай, Париж - Франция

В парка има и малки горички, оформени с фонтани, вази и статуи, където са се разхождали крале и придворни. Тези зелени острови са обградени със стени, обвити с пълзящи растения, и до тях се достига по дискретни пътечки. Създадена е сложна система от водоскоци, предназначена за празниците, които кралете са си устройвали, заедно с фойерверки, балетни и театрални постановки, турнири. Днес се наричат Празници на водата и със сигурност можете да ги видите в неделя, а понякога през лятото се организират и нощни шоута на фонтаните, подсилени със зрелищни лазерни ефекти.

Дворец Версай, Париж - Франция

В един от тези кътове е

„Отвличането на Прозерпина от Плутон“

– скулптура в центъра на колонадата. Под арките от разноцветен мрамор има водоскоци, чиито води се спускат в канал, обграждащ вътрешното пространство.

Дворец Версай, Париж - Франция Дворец Версай, Париж - Франция

По-голямата част от градините на Версай са забранени за кучета и велосипедисти, но затова пък има обособени зони за пикник. След като се разходихме на воля, дойде време да се прибираме.

Дворец Версай, Париж - Франция

Когато си тръгвахме, сенките вече бяха дълги, а работното време изтичаше. Това беше един прекрасен ден на чист въздух, изпълнен с красота и музика.

Дворец Версай, Париж - Франция

Кралят Слънце сочеше

напред към Париж. Довиждане, Версай!

Дворец Версай, Париж - Франция

И отново сме в Париж. Остана ни още малко време в този прекрасен град.

Дворец Версай, Париж - Франция

А той е голям, маршрутите са много и най-различни. Разказах ви за моите. Върнах се назад към Сена и златните отблясъци по реката, към кейовете и букинистите, към тесните криви улички на Монмартър, към шикозните авенюта, към бляскавите витрини и малките магазинчета, към кафенета, бистра, ресторанти, към градини, църкви и музеи …

Сега е време вие да стегнете багажа и да тръгвате. Надявам се, че съм ви била полезна. Някой ден ще ви последвам…

Така че – напред към Париж!

Има? още – очаквайте пътуването назад 🙂

Автор: Павлина Д.

Снимки: авторът

Нощувки близо до Двореца във Версай:



Booking.com

Други разкази от Париж или писани от Павлина Д.– на картата:


Париж и Павлина Д.

Цяла Франция ви очаква!



Booking.com

Индокитай (4): Тайланд: Банкок и Патая

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Завършваме пътуването из Индокитай заедно с Мая. Започнахме с Ханой – столицата на Виетнам, отидохме до залива Халонг, Сайгон и делтата на Меконг, а за последно бяхме в Камбоджа и Анкор. Днес завършаме пътуване из Индокитай с Банкок и Патая в Тайланд.

Приятно четене:

Тайланд: Банкок и Патая

част четвърта на

Индокитай – Виетнам, Камбоджа и Тайланд

След като изпълнихме най-важната част от програмата, преразпределихме отново свръхбагажа, взеха ни пръстов отпечатък и претичахме между самолетите по пистата се отправихме към по-лежерната част от пътуването, а именно

Тайланд

Два дни в

Банкок

и два дни в морския курорт – Патая.

В туристическо отношение Тайланд е най-известен

Тайландците отдавна са осъзнали потенциала на туризма, а и понеже имат късмета да не са преживели война в последните 50 години са много напред по отношение на съседите си.

Тайланд е нещо като икономическият тигър в региона

Въпреки ужасните поражения от цунамито през 2004 година, страната се развива и става все по-популярна туристическа дестинация.

Тъй като съм била вече там имах представа какво да очаквам и бях готова просто да се насладя на преживяването.

Тайланд обаче ме изненада – неприятно.

Не зная дали е последица от моите спомени или резултат от посещението ми първо във Виетнам и Камбоджа, но се разочаровах. Такава

безумна меркантилност и преследване на туристите за всеки долар …

не съм срещала. Абсолютно за всяко нещо, за което могат, ви искат пари. В това число, за да нахраните слоновете! За да ви върне слона фотоапарата, който ви е взел, ви искат пари. Но не един долар, под пет не взема!

Всичко това на тях може да им се струва като забава за туристите, но аз го смятам за дразнещо, излишно меркантилно и прекалено. Откровено се разочаровах от Тайланд.

Въпреки тези разочарования, факт е, че

попаднахме в Тайланд в един изключително интересен момент.

Около месец преди да тръгнем,

кралят на Тайланд – Рама IX, почина

на 89 годишна възраст, потапяйки цял Тайланд в дълбок, искрен и изключително продължителен траур. На практика цялата държава беше окичена с жалейки и портрети на покойния крал. Горе-долу половината население ходеше облечено в черно или поне с траурна лента и дори травеститското шоу Тифани, на което ни заведоха, започна с молитва в памет на краля.

Казвам това, тъй като е наистина събитие, на което може би друг път няма да можем да присъстваме, а освен това причини доста главоболия с посещението ни в Големия дворец в Банкок.

Кралят беше изложен за поклонение в Тронната зала и половината държава се беше стекла да се поклони.

Изобщо не се шегувам. За продължителността на поклонението се очакваха няколко милиона човека.

Всички тези хора, малки и големи, облечени целите в черно /при 32 градуса температура/, повечето носещи портрети на краля, се редяха на километрични опашки пред двореца, където чакаха часове наред, за да могат да минат и да се поклонят на покойния.

За да избегнат масов мор сред поклонниците, властите бяха организирали опъването на шатри, в които да се чака на сянка и се раздаваше вода и храна безплатно. В деня, в който ние бяхме в двореца, ни казаха, че имало около 20 000 човека, чакащи да влязат!

Всичко това доведе до невероятно стълпотворение в и без това доста посещавания дворец, да не говорим, че половината дворец беше затворен, заради поклонниците!

И отново – дълги поли и панталони, и покрити рамене! Аз съм човек, който издържа на жега, но тези дълги поли ми идваха в повече.

Въпреки тези неудобства,

Големият Дворец в Банкок

е място, което задължително трябва да се посети. Построен е след установяването на Банкок като столица през 18 век и всеки крал е добавял нещо от себе си …. предимно от злато!

Злато и скъпоценни камъни навсякъде. Дотолкова, че в един момент това вече не ни правеше впечатление.

Банкок, Тайланд

Траур

Траур по краля – Банкок, Тайланд

В този ден не се предвиждаше да се разхождаме из Банкок и затова след блъсканицата в Големия дворец в следобедната жега, се натоварихме на автобуса и се отправихме към почивката –

Патая

Хайде малко Гугъл. 😉 Патая е морски курорт на около 100 км югоизточно от Банкок, на брега на Залива на Тайланд. По тази причина е основен притегателен център за жителите на Банкок през уикенда, които добавят към безумната лудница от туристи.

Патая е … прехвален и силно незаслужаващ славата си

на тропически, морски курорт. Претъпкано и доста мръсно място. Плажът е … бил тропически, сега вече не отстъпва по нищо на съсипаните плажове по нашето черноморие. За почитателите на Тайланд и тропическите плажове … отбягвайтe Патая. Съсредоточете се върху островите.

Патая е притегателен център за секс туризъм

На всички любители на този вид туризъм по света. С това е и известна.

Аз не съм най-консервативния човек на света, но нещата на които се нагледах там ме потресоха съвсем откровено.

На практика целия курорт е завзет от … „господа“ по липса на по-цензурна дума, която да използвам, на средна възраст 60 години. Бели, от очевидно богатите европейски държави и Австралия.

Та тези мили господа, отиват в Тайланд на секс туризъм. Но не както ние бихме го схванали … отиваш в бордея и си вършиш работата. Тези господа – 60 – 70 – 80 годишни, очевидно наемат местни момичета за периода на престоя им там. Срещу съответните услуги, въпросните дами биват издържани.

Излизайки през деня на крайбрежната улица е изключително масово явление, да видите бял мъж, хванал за ръка местна девойка. Разликата във възрастта на такива двойки понякога беше просто убийствена! Да видите нормално бяло семейство, мъж, жена, деца, си беше изключение и обикновено означаваше, че това са руснаци /доста руснаци има там/. Включително станах свидетел на сценка, как един такъв бял „красавец“, предложи на едно момиче в един от магазините. Жената очевидно работеше там, но това не го спря. Жената имаше убийствено погнусено изражение, когато му тегли една.

Секс-туризъм – Патая, Тайланд

Е, за тия мили „господа“ ми е приказката.

Основни забележителности на Патая, както се сещате, са всякакъв вид секс заведения.

Имат си цяла улица на „Червените фенери“ със забавления за всеки, ама наистина всеки вкус.

Едно предупреждение за посещаващите такива заведения. Нас също ни предупредиха. Когато влезете в бар, много, ама много внимавате да не пиете питие, което вече ви е налято в чаша. Задължително се налива от запечатана бутилка. Което ви лимитира по отношение на разнообразието. Уловката е, че има доста случаи, в които така налятото питие е примесено с … приспивателно и никога не е ясно къде ще се събудите и какво ще ви липсва. Изричното настояване на водача на групата ни беше, ако ще правим такива неща, задължително да казваме на някого от групата къде точно сме и ако се почувстваме странно, да звъним в полицията преди да припаднем. Та … да си знаете. 😊

По-традиционните забавления в Патая се изчерпват с

шопинг, масажи и травеститското – Тифани шоу

Тайландските масажи

са нещо, което задължително исках да опитам. Оказа се, че групата е много запалена по тази идея и водача ни ни заведе в местен салон за масажи. Като казвам масаж, имам предвид традиционен масаж, а не … шестия вид такъв. Беше страхотно изживяване. Група дребнички тайландки ни натръшкаха по пижами /в които предварително ни премениха/ на едни матраци директно на пода и за период от два часа! ни разглобиха и сглобиха обратно. След десетдневното препускане, това се оказа истинско блаженство! Тайландският масаж, не само този на краката, но на цяло тяло, искрено и горещо го препоръчвам!

По въпроса с

травеститското шоу

При първото ми посещение пропуснах тази забележителност, така че, сега се ориентирахме и беж цялата група при травеститите!

Много се депресирах! А и всички жени от групата! Ама няма толкова хубави жени ви казвам! Тъй като се снимахме с тях /срещу съответните долари, разбира се/ имах възможност да ги огледам отблизо! Никакъв начин няма, по който да разпознаете, че това не са жени! Направени, изписани, даже чертите им са като на жени! Луда работа!

Накрая след дълга дискусия се съгласихме, че грозна ли е …. жена е! Просто няма толкова красиви жени!

Ето и малко снимки за доказателство

Травестит-шоу – Патая, Тайланд Травестит-шоу – Патая, Тайланд Травестит-шоу – Патая, Тайланд

В крайна сметка, тъй като вече и адамовите ябълки си премахват, единствения начин да разберете, че е травестит, а не жена, е по ханша. Мъжкият ханш е тесен. Ако случайно сте стигнали до там, че да се налага да различавате, това ви е спасението. 😊

На нас един ден шопинг ни беше достатъчен и решихме да отидем до друга близка забележителност –

ботаническата градина на Патая – Nong Nooch

Страхотно място. Местен бизнесмен откупил терена и направил градина, която е достъпна за посетители.

Имат разкошни колекции тропически растения, разходки със слонове /където слона ви свива апарата и ви го връща срещу не по-малко от 5 долара!/ и шоу подобно на шоуто „Фантазия“ на остров Пукет. Разказват историята на Тайланд и истории от Рамаяна с различни животни. Много пъстро и красиво. Заслужава си десетте долара. 😊

След шоуто си позволих да се поглезя с нещо, за което съзнавам, че е

експлоатация на животни. Разходката със слонове

Знам, че не живеят в естествени условия и не трябва да поощрявам такова нещо, но обожавам слоновете и всяка възможност да съм в близост я прегръщам с отворени обятия.

Разходката със слонове – – Патая, Тайланд Разходката със слонове – – Патая, Тайланд

Ботаническата градина също си заслужава парите. 😊

След двата дни … почти почивка, се отправихме

отново към Банкок

за последната нощувка от пътуването ни.

Тъй като имахме само един ден, ни бяха набутали възможно най-много храмове за обиколка и ни бяха оставили следобеда, за да можем да се разходим из Банкок. Аз съм ходила и го бях разгледала, така че, се възползвах от възможността да посетя храмовете.

Освен Големият дворец, други важни забележителности са

храмът на Полегналия Буда и Храмът на Златния Буда

Полегналият Буда

е огромна – 46 метрова статуя на Буда, изработена от гипс и обицована със златно фолио. Много красиво и внушително. Самият храм, нарича се Ват По, е много голям, има внушителни градини и си заслужава разглеждането.

Първи брой Буда:

храмът на Полегналия Буда – Банкок, Тайланд

Вторият

храм е на Златния Буда

За разлика от полегналия, този е изработен от 5,5 тона 23-каратово злато!

[geo_maсhup_location_info]

През 18 век е евакуиран от старата столица на Тайланд – Аютая, при нахлуване на бирманската армия и за да го укрият, тайландците го боядисали. За да изглежда гипсов. След което забравили за статуята. През 50-те години на миналия век решили да преместят уж гипсовата статуя и като докарали кран, кранът се кчупил под тежестта на златото. Статуята паднала и част от боята се излющила. И така се оказало, че разполагат с 5,5 тона чисто злато! 😊

храм на Златния Буда – Банкок

Следващата сутрин беше последната от пътуването и към 4 сутринта ни наритаха към летището.

Четири часа по-късно и вече тотално фалирала се паркирах на борда на Еърбъс А380 за още един 10 часов полет, този път обратно към заледената София. 😊

В заключение мога само да кажа, че не съжалявам за нито един миг от това пътуване. Имах шанса да посетя невероятни места, да се запозная с изумителни култури и да видя хора, много бедни и много усмихнати, и спокойни в своя малък и немеркантилен свят и начин на живот. И се замислих, дали те всъщност искат нашият уж модерен и съвременен свят. И дали ние нямаме нужда от повече от техния свят.

Очаквайте продължението

Автор: Мая Георгиева

Снимки: авторът

За смели юнаци– изгодни оферти за нощувки в района на Патая:



Booking.com

Други разкази свързани с Тайланд – на картата:

Тайланд

Нощувки из Тайланд:



Booking.com

Из Иран (3): От Маранджаб до Чак-Чак в пустинята Дащ е Кявир

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир. Днес ще продължим през пустинята кък лагера Чак-Чак.

Приятно четене:

От Маранджаб до Чак-Чак в пустинята Дащ е Кявир

част трета на

Из Иран

05 – 19.05.2017

Maranjab Desert Camp – Чак-Чак

800 km

Сряда.

Из Иран – височини, трак

Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, 800 km

Lucy Rose – Bikes

https://www.youtube.com/watch?v=CJe_ofKqC4o

Събудих се малко преди изгрева. Веднага слязох от плочата, взех фотоапарата и тръгнах да си търся ракурси.

Изгрев в пустинята Dasht-e Kavir– Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Нищо не грабна вниманието ми отведнъж, но пък и нямаше как да пропусна да уловя първите слънчеви лъчи на това прекрасно утро.

Отново се замислих дали да не продължа по прашния път към лагера, 15 километра по-нататък. Малко след него се намира и соленото езеро, което исках да видя. От друга страна след това би се наложило да мина всичките 40 километра, за да стигна отново до асфалта. В крайна сметка здравият разум надделя и оставих това за някой друг път, когато може би ще бъда с някой друг ADV мотоциклет. Разглеждайки сега снимките си, се замислих дали не сгреших, но все пак нещата, пречупени през текущата ми призма, изглеждат по коренно различен начин.

И така, обратно назад.

Камили в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Нямах търпение и силно се надявах да зърна тези прелестни същества отново

Камили в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Този път те бяха доста повече и се движеха на групички

Камили в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Не бях виждал бяла камила, но ето че и това се случи.

Камили в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

На моменти силно се изкушавах да излизам от пътя само за да направя някой кадър на вярната Сянка.

Мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

А когато стъпвах отново на асфалтовите пътища извън населени места, не ми оставаше нищо друго освен да се наслаждавам пълноценно на усамотението от онзи ужасен трафик в градовете.

По принцип си бях набелязал за посещение и древното селище Абианех, което не удължаваше пътя ми с много, но очакванията ми към него бяха твърде ниски и реших да го пропусна.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Редовно се случваше другите водачи на автомобили и камиони да ме поздравяват по един или друг начин

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Както казах, изкушения

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

А такава табела видях неведнъж

Карайки близо 80 km по този ужасно прав път, не видях абсолютно никого. Това бе нещо напълно ново за мен.

Някои кадри надали си струват споделянето, я заради липсата на фокус, я заради кривите хоризонти, но все пак.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

И противно на всяка логика

тази пустош и липса на цивилизация всъщност ми носеха огромно успокоение

Най-после бях тук, където мечтаех да дойда още от миналата година.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Минавайки през едно от малкото (уж) населени места по маршрута си, се натъкнах на това.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Такива кули бях виждал само на снимки, затова и без да се замислям спрях и тръгнах към нея на разузнаване. Оказа се нещо като кладенец, пълен с вода, с доста голям диаметър и неясна за мен дълбочина. Отвътре, в поглед нагоре, изглеждаше така:

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

А за какво всъщност служат ще разберем “утре”.

Следваща точка по маршрута ми беше пустинният лагер в Меср, но прецених, че мога спокойно да се откажа от посещението му, така че

продължих към пустинния лагер в Гармех.

Когато стигнах на координатите му, се оказа, че там има просто селце.

За невероятната инфраструктура в страната само бях чувал от кого ли не, но действителността, разбира се, далеч не бе чак толкова захаросана.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Тишина

По тези пътища също е тихо. Много тихо. Когато слизах от мотора, за да снимам, съответно “се изключвах” от музиката си, се чувствах някак странно. Някак безкрайно сам. И ни вятър се чуваше, ни дявол, ни нищо…

Следващото нещо, което привлече силно вниманието ми, бяха тези скали край пътя. Снимката сякаш не дава твърде ясна представа, но тези парчета стърчаха нагоре като пластинките на гърба на стегозавър. А след един ритник и са долу. Сори, не се стърпях поне да опитам…

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Скали

Вече карах към една древна крепост в

Баязех,

която бях набелязал, разглеждайки google maps. Градчето изглежда така:

Баязех - С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Баязех

В дъното на снимката дори се вижда

крепостта

Тя датира още от времето на сасанидската империя (3 – 7 век) и има близо 700 стаи. Когато стигнах до нея, не бях особено впечатлен, а наоколо все още не се виждаше жив човек, което откровено ме притесняваше. В следващия момент се появи някакво момче на мотоциклет. Кимнах му и продължих, правейки обиколка около самата крепост. Това ми отне не повече от половин минута, след което се опитах да попитам момчето откъде мога да си набавя нещо за пиене. Даде ми знак да карам след него и така се озовахме пред заключения хоремаг. Отнемайкъде се появи друг младеж, който чевръсто отключи катинара, влезе и ми подаде бутилка минерална вода от хладилника. Освежаващо. Но явно бях толкова уморен от 500-те km дотук, че щях да получа микро инфаркт, когато не намерих портфейла си във вътрешния джоб на елека. А той обикновено стои във вътрешния джоб на якето.

Докато се съвземах от жегите, се появиха няколко деца на по 10 – 12 години, също с моторетките си. Паркираха при нас и взеха с любопитство да разглеждат Сянката. Като се замисля, трябваше да направя някоя и друга снимка тук, но когато става въпрос за деца, въпросът е малко по-деликатен, заради това и предпочетох да пропусна. След като се освестих, се качих, запалих майсторски с отвертката, събирайки погледите им, и продължих нататък. Стартерното реле май тотално бе сдало багажа.

И ако дотук знаците за камили не ме плашеха, то като видях този, сериозно се фрустрирах.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Надявах се само да не е някакъв бос на „нивото” 🙂

Следобедът не бе особено интересен. Имах да отмятам едни скучновати километри до древното селище Чак-Чак. Слънцето вече залязваше, когато вниманието ми грабнаха тези руини.

Руини – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

И въобще, ако иранците имаха търговския нюх на гърците, цялата карта на страната щеше да бъде изпъстрена с какви ли не „забележителности”.

Понякога, след изминаването на повече от 700 километра за деня, се чувствам именно така:

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Пътят ме отведе до

Харанак

Градът има и стара част, но не бях в настроение за разглеждането ѝ, а и вече почти се беше стъмнило. Затова спрях, напазарувах и продължих нататък.

Малко след това

трябваше да се отклоня от главния път

Противно на всяка логика, тук ме очакваше изключително приятен завойчест път с много добра маркировка, обрисуваща фино плавните му завои. Явно това бе наградата ми за деня, затова и не бързах, а просто ѝ се наслаждавах. Някак идилично ми бе, а на моменти дори изключвах фара, само за да видя как луната озарява околността. След няколко часа настъпваше пълнолунието.

Както си карах така лежерно, пътят ми пресече заек. Явно тук кипеше от нощен живот.

Скоро след това видях светлините на

Чак-Чак

и „фибите“, виещи се нагоре, водещи до самото селище. На широкия паркинг, където свършваше асфалтовият път, нямаше никой. Оттам нагоре продължава пешеходна пътека от каменни плочки.

Реших, че тук ми е прекалено светло, а и целият паркинг бе леко наклонен, така че се спуснах по инерция до края на последната фиба, където имаше предостатъчно място за палатката ми без въобще да запречвам движението. Освен това, тук бе и значително по-тъмно.

Паркирах плътно до мантинелата, за да мога да заключа мотора към нея, и започнах да разпъвам лагера за пореден път. Исках да направя всичко едновременно – да се чуя с близките си, да вдигна палатката, да опитам най-после бленуваните цял ден домати и пъпеш. Знаете как е, но нямаше как да се случи по този начин. Както и да е, оправях си нещата едно по едно, но усещах, че вече не съм особено адекватен.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Лагер Чак-Чак

Въпреки че не се потях особено, предпочитах да употребявам повече сол, защото се притеснявах от обезсоляване, затова и поръсвах обилно всяко резенче домат.

След като хапнах, се разходих в околността за някой и друг нощен кадър. Тук също е тихо. Много тихо.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Тишина

Докато снимах пътя, видях как нещо мъничко и черничко, като в онази гатанка, мина покрай палатката ми. Когато слязох долу, се оказа, че беше таралежче. Явно се бях позиционирал точно на пътеката му.

Днес най-високата температура, която видях на термометъра, бе 37°C, което много ме зарадва. Най-после – условията, които очаквах и за които имах нагласата.

Между другото, ако сте пътували повече, вероятно и на вас ви се е случвало да се заприказвате с човек, който знае много добре, че не може да ви помогне, нито дори да извлече каквато и да било полза от опита за комуникация с вас, но въпреки това се опитва да общува някак с вас. Губейки както вашето, така и своето време. Е, не мога да го разбера това. А размислите ми в тази посока тръгнаха, след като днес един такъв типаж ми изгуби 10 минути на една бензиностанция, на която уж имало бензин, после нямало и т.н. А той дори не беше служител, а просто отби от пътя си и спря при мен, когато ме видя на същата тази бензиностанция.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Сейшелите или на Мавриций:)

Малдиви:



Booking.com

Сейшелски острови:



Booking.com

Мавриций:

Booking.com



Booking.com

Грузия: човек с мотоциклет (10): Довиждане, Грузия: Кобулети – Хопа – Артвин – Ерзурум (Турция)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси,разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. След това направихме неуспешен опит изкачим Омало в Ташетия, разгледахме Сигнахи и продължихме в посока Аджария, разгледахме Вардзия и изкачихме превала Годердзи на път за Батуми и Кобулети. Днес ще напуснем Грузия и ще поемем през Турция.

Приятно четене:

Довиждане, Грузия

Кобулети – Хопа – Артвин – Ерзурум

354 км

част десета на

Грузия: човек с мотоциклет

13-ти ден. 6-ти август.

Тази нощ пак не можа да се спи нормално. Този път не от дискотеки и ресторанти, а от самите грузинци. Непрекъснато идваха разни коли наоколо, стояха известно време, а после си отиваха. В началото помислих, че са полски ебачи, но после забелязах, че по колите имаше големи агитки от 3-4-5 човека. Стояха, пушеха, правеха мохабет и после си отиваха. Не се къпеха в морето, не палеха огън, не бивакуваха… Още предишния път, когато пак спах на палатка в Кобулети ми беше направило впечатление това нощно движение с колите, но тогава си мислех, че са таксита, или участници във веселбата по дискотеките…

По едно време малко се поуспокои работата и заспах. Събудих се от бученето на двигател точно до палатката ми и от фарове, които светеха право в мен. Показах се от палатката и видях муцуната на някакъв микробус буквално на по-малко от два метра от палатката ми. Ядосах се и му извиках на български:

– Кво бе? Ще ме мачкаш ли? Какво?… – Оня ме изгледа все едно съм му изял компота. От вътре някаква жена се обаждаше, като черна станция и даваше някакви указания на цървула. Тоя се помота малко после се качи на микробуса и се омете.

Беше 3,30 през нощта. Не можах да им разбера схемата на всичките тези. Не ги свърта на едно място ли, или не могат да се разделят с безценните си тенекии, даже и през нощта?!?! На сутринта станах рано и видях, че някакъв от нощните карачи не е преценил в тъмното, къде точно да спре. Беше минал 15 – 20 метра по-напред от твърдото и беше заседнал в пясъка. Колата беше легнала на пясъка, а предните и гуми бяха потънали. Дойде някакъв спасителен екип с един пикап Тойота Хайлукс, на който пишеше „полиция 112“, развиха въже от някаква скрита по колата лебедка и бързо го изтеглиха от пясъка.

Беше вече към 7 часа. Явно повече нямаше да се спи. Изкъпах се в морето, поплувах малко и после започнах за пореден път да си

събирам багажа. Днес щях да напусна Грузия.

Когато след близо час потеглях, на плажа започваха вече да идват почиващи, там с хавлиите, с чадърите и с надувните поясчета. Аз на такива места, море и плаж не мога да почивам. Само нервите ми се опъват от тълпите и от калабалъка, а да лежа, и да се печа… Аз да не съм месо за барбекю!?!?

Бяха ми останали 30 лари. Добре бях изчислил парите. За 10 лари, закусих и си купих банани, нектарини, бутилка фанта и минерална вода, и 20 лари ми останаха, за да дозаредя резервоара, когато напускам Грузия с по-евтин бензин.

Тръгнах пак към Батуми

Трафикът вече беше станал сериозен. Започнали бяха и тапите. Батуми е много красив град, но движението из него е ужасно. Сетих се, че вече за трети път минавам през този град, а нямам нито една снимка от него.

Пейзаж от Батуми, Грузия

Пейзаж от Батуми

Това мисля е централната автогара на Батуми, Грузия

Това мисля е централната автогара на Батуми

Имаше още много интересни и красиви сгради, но вече бях в трафика и задръстванията, и не съм спирал, за да снимам. Минах през Батуми и продължих към

Сарпи. Това е граничният пункт с Турция.

Плажа на Сарпи. Странната сграда в ляво е митницата на граничният пункт. Зад плажа в далечината се вижда и джамията на турският граничен пункт.. – Граница Грузия – Турция

Плажа на Сарпи. Странната сграда в ляво е митницата на граничният пункт*. Зад плажа в далечината се вижда и джамията на турският граничен пункт.

Долях си резервоара, както бях предвидил и за по-малко от 5 минути минах през гишето, удариха ми печат, и напуснах Грузия.

Довиждане Грузия! Надявам се, някога да се видим отново!

E70, Sarpi, Грузия

Имаше още много, какво да се види и научи за тази страна, но за сега толкова. Такива ми бяха възможностите този път.

На турския граничен пункт ме мотаха близо час

Аз пак се наредих най-отпред, но нещо компютрите им не работеха и се наложи да чакам. Жегата вече беше станала сериозна. Между другото още, до като минавах през Батуми към 9,30 сутринта там електронните термометри вече показваха 33 градуса. Сега вече беше към 12 часа и тези градуси бяха повече. Тръгнаха им компютрите и опашката тръгна. На едно гише ми подпечатаха паспорта, на друго гише ме провериха дали ми е подпечатан. На трето гише ми искаха талона на мотора, а на четвърто ми провериха зелената карта на застраховката. Накрая остана последното гише преди бариерата. Там провериха всичко. Талона, паспорта, даже дойде някакъв с автомат, за да ми проверява багажа. Отворих куфарите. Провери съдържанието на единия страничен, увери се, че не съм терорист и най-накрая ми вдигнаха бариерата, за да вляза в Турция. Потеглих към Хопа по широките, като магистрали турски пътища…

Този път бях решил покрай морето да не карам и

от Хопа свих към Артвин

Бях решил, че

ще карам през централна Турция

и няма да се качвам на магистрали. В началото пътят беше проход в планина и жегата не ме тормозеше чак толкова. Освен това гледките бяха много интересни и красиви.

Стената на водохранилището на река Чорохи. Зад стената е град Борчка. Турция

Стената на водохранилището на река Чорохи. Зад стената е град Борчка.

Водохранилището при Борчка. Все още всичко е зелено наоколо.

Водохранилището при Борчка. Все още всичко е зелено наоколо.

Постепенно зеленината изчезна и наоколо останаха само едни огромни скали,

и зелената вода под тях. Всичко около Артвин е така. За да прекарат тези широки шосета турците са направили огромно строителство. Навсякъде из тези каменни грамади са прокопани и прокарани шосета, и надупчени тунели. В едната посока едно шосе с тунели, мостове и виадукти, а в другата посока друго шосе, пак с тунели мостове и виадукти. Караш, сечеш планината и виждаш по отсрещните скали как вървят ТИР-ове в обратна посока. Невероятно строителство са направили тука турците.

Язовир със зелена вода, около Артвин, Турция

Някъде, около Артвин

Язовир със зелена вода, около Артвин, Турция

Пейзаж

Язовир със зелена вода, около Артвин, Турция

Пейзаж

Тук обаче

изникна неочакван проблем

Температурата, която без друго си беше висока през този ден, тук при тези напечени огромни скали се вдигна още и стана направо, като в пещ. Сигурно мина 40 градуса. Ужасно.

Започна да ми се спи зверски

Тази нощ не се бях наспал добре и сега при тази ужасна жега ме изби на сън. Ама направо очите ми се затваряха, както карах. Нямаше нито дърво, нито храстче, нито сянка където да спра, за да дремна. Единствената сянка и малко по хладно беше в тунелите. Сериозно се замислих дали да не спра в някой тунел и да дремна малко. Но някой сигурно щеше да се обади за помощ, като види, че лежа там, а освен това ТИР-овете преминаваха през тунелите със страшен грохот… Карах бавно и много внимателно, за да не заспя и да се хвърля в пропастта, като едвам си държах очите отворени в страшната жега. Такова чудо за първи път ми се случваше, но то и за първи път попадах на толкова напечено място… Горният слои на тази вода сигурно беше горещ. След близо час мъки започна да се появява зеленина и сянка, но то, и на мен вече ми премина, и не ми се спеше чак толкова. Навлязох в

някакво ждрело преди Узундере

Все още има скали, но вече се появи и сянка – Ждрело около Узундере, Турция

Все още има скали, но вече се появи и сянка

Вече, около реката има и зелено. – Ждрело около Узундере, Турция

Вече, около реката има и зелено.

Старият път в каньонът на Артвин – Ждрело около Узундере, Турция

Старият път в каньонът на Артвин

От тук започва, (или завършва) каньонът на Артвин на река Тортум, а гледката е към началото на водохранилището на Тортум. – Турция

От тук започва, (или завършва) каньонът на Артвин на река Тортум, а гледката е към началото на водохранилището на Тортум.

Продължих нататък към Ерзурум.

Пътят беше хубав и широк, освен това беше нещо, като проход в планина та жегата спря да ме мъчи и се събудих окончателно. Надвечер наближих

Ерзурум

Градът е доста голям, близо половин милион жители и се намира в голяма равнина, но на близо 1 800 м.н.в. Около него имаше много ливади, повечето от тях вече окосени, така че имаше място за палатка. Аз обаче се чувствах грогясъл от тези жеги днес и реших да намеря евтин хотел, да се изкъпя, и наспя като хората, за да събера сили за следващите дни, в които задължително щях да съм на палатка.

Влизах в града по една широка магистрала с 4 платна плюс аварийни. Някъде преди центъра, а навигаторът ме водеше в центъра, на едно кръгово видях надпис Хотел и веднага спрях. Хотелът не изглеждаше скъп и луксозен. Цената, която ми предложиха беше 60 лири (35 лв) за стая. Тъкмо си отварях устата, за да се попазаря малко и администраторът се поправи на 50 лири за единична стая. Това бяха 29 лева по курсът в момента. Съгласих се без пазарлъци. Това е съвсем нормална цена за единична стая в хотел в Турция и даже е ниска.

Моторa качих на тротоара пред входа на хотела. Измъчи ги транскрипцията на името ми в паспорта.

– Каква е тази транскрипция? – Попитаха.

– Ами мисля, че е от френски. – Казах.

– Дай транскрипция на английски.

– Съжалявам. Това е транскрипцията. Препишете я от паспорта точно…

Платих веднага, защото смятах рано сутринта да тръгвам.

Моторът ми пред хотела в Ерзурум, Турция

Моторът ми пред хотела в Ерзурум

Взех си зарядните за телефона и за фотоапарата, че от спането в Тбилиси не ги бях зареждал. Взех си и несесера. Всичкият друг багаж оставих на мотора. После си прибрах паспорта от рецепцията, за да не го забравя там, качих се в стаята и се изкъпах. Включих зарядните. Пописах малко информация в тетрадката за този пътепис. Нещо даже не ми се ядеше, толкова изморен се чувствах. Отказах се от вечерята и още по светло се опънах в леглото. Събудих се, чак на другият ден, към 6 часа сутринта.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в Ерзурум:



Booking.com

Други разкази свързани с Грузия и Другата Турция – на картата:

Грузия и Другата Турция

А ето и нощувки из цяла Грузия



Booking.com