Author Archives: Ясен Праматаров

Онлайн рожден ден

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Странни времена. Преди няколко дни децата участваха отдалечено в празненство за рожден ден, май им беше за първи път. Разрешавали са загадки в онлайн ескейп стая.

Все се чудех преди време как би изглеждал един изцяло онлайн купон, а ето че сега необходимостта сама ни показва. Не е същото като да си на едно място с всички други, най-малкото защото наживо комуникацията е едновременно многопосочна, докато във видео среща по-трудно обръщаш внимание какво прави всеки един, по-уморяващо е някак. Не казвам, че не може и явно действителността би ме опровергала с всички тези детски онлайн рождени дни, но все пак в срещата наживо всичко се случва заедно, тук-и-сегато е физически общо. А физическата действителност е нещото, на което най-често се опираме като общо, виртуалното е усещане, а физическото е преживяване. Много често най-стабилното общо може да е точно това, което се гради върху физическото заемане на място в света. Само физически можем да настояваме, докато разсъдъкът ни се умори, че това тук и това сега е точно наше и ничие друго. Във виртуалното всичко може да се размива по-лесно, може би затова срещите онлайн, колкото и полезни, спестяващи време и нерви да са, не могат да заменят бирата с приятели. Или купон за рожден ден с истинско парче торта, отрязано от една цяла обща торта. Хм… и това ви го казва човек, който всеки ден работи с онлайн видео срещи. ;)

Та детските онлайн рождени дни. Странна работа са те. Но да ви кажа, по-добро от физическия, офлайн, тук-и-сега рожден ден на все по-порастващия ни син няма.

Светли официално стана тийнейджър. Опита да се чуе с някои деца онлайн, не знам дали и доколко е успял, но най-важното е, че прекарахме един много дълъг уикенд, дълъг Великден и дълъг рожден ден на Светлин все вкъщи – с вкусотиите на мама, с игри на филми, отделно с филми и с игри на 0AD и AOE. Май успях да покажа на момчетата очарованието на класиката на RTS игрите. Станаха по-добри от мен на 0AD, но на Age ще има да ме догонват, та малко ли часове съм “тренирал” навремето? Нещо не успяваме да подкараме LAN игра под Linux с Wine… играта си тръгва, има и DirectPlay и прави мрежова игра, но другите в LAN-а не я виждат.

Важното е, че е весело и приятно. В тази тотална блокада нямаше как да се подготвим с подаръци – масово затвориха магазините, а онлайн поръчките, които опитахме, още се бавят и явно предметните подаръци ще бъдат “на патеричка”. Но нищо. ;)

Честит рожден ден, Светко! Да си жив и здрав и голям да пораснеш!

Грешки в телевизионните уроци по БНТ2

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Учителите с видео уроци по БНТ2 са отчайващи. Всеки път виждам грешки. Как са завършили висше образование тези хора? Най-очевидни грешки има по български и по история. Как са си взели изпитите в университета?

Изобщо знаем ли какво е нивото на учителите в България, или си пращаме децата ей-така, някой да ги гледа половин ден?

Нещо от преди малко — през 1453г. Константинопол е превзет и преименуван на Истанбул… Грешно – името Константинопол се запазва през целия османски период и е сменено чак в началото на 20в. Нещо повече, самото име Истанбул е започнало да се използва, за да се “отдалечи” от османското наследство. А и произходът на името “Истанбул” е гръцки, а не турски. Значи “към града”, защото Градът в тази част на света е именно Константинопол.

Друго, което си спомням – показва се снимка на цар Борис III и се пита “коя историческа личност е изобразена”, а възможните отговори са три – 1. цар Фердинанд, 2. цар Борис III и 3. цар Александър I Батенберг… Грешно – Александър не е цар! Има цар с име Александър от този период, но той е руският цар. По-точно цар на Полша и император на Русия. Човек, с когото нашият княз Александър I е имал големи проблеми, довели накрая косвено до абдикацията му.

Как е възможно да си завършил история и да не знаеш, че Александър I Български (с фамилно име фон Батенберг) е княз (принц), а не цар?

Още нещо, от оня ден – в урок за най-новата ни история се казва, че след 9 септември 1944г. идва комунизмът и т.н., учителката рисува мисловна карта на дъската и разказва какви права се отнемат и т.н. и изведнъж казва, че Тодор Живков управлява България от 9 септември 1944г. до 10 ноември 1989г. Тук даже не знам какво да кажа, това сигурно и самите деца знаят, че не е вярно. После при резюмето на урока го повтаря, тоест не е грешка на езика. Бях си записал името и училището на тази учителка, но реших да не го пиша тук.

Учителите по български език постоянно бъркат “в” и “във”, “с” и “със”, редовно има неправилна употреба на пълен и непълен определителен член… Ужасно е учител да ти преподава граматика и да казва “напишемЕ“, “покажемЕ“… Даже не съм се опитвал да следя дали не правят други грешки, само тези са достатъчни, за да ме откажат и да им покажат нивото.

Пак казвам – това са хора, които са завършили висше образование. В България. Най-вероятно в СУ. Как са си взели изпитите? Някой в цялата система трябва да се засрами, но не знам кой точно и кой най-много.

Хубавото от всичко това е, че виждаме какво е нивото на учителите ни. Доскоро те просто си преподаваха затворени в сигурното пространство на часа си, където никой не може да види, ако грешат и където спокойно лежат на авторитета си. Но най-доброто за един преподавател е да има видимост и конкуренция. Навремето, след промените в СУ, аз бях много “за” въвеждане най-вече и най-бързо на паралелни курсове. Това значи двама (или повече) преподаватели да преподават един и същи предмет, да са в конкуренция и този, който не може да задържи интереса на студентите и няма посещения на лекциите си, да отпада.

14 и повече

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Преди 14 години събрахме роднини и приятели, за да се повеселят с нас – първо ни гледаха сеира, докато се женим, а после лека-полека забавлението се отклони от нас и преля в голям купон, продължил и след като ние си тръгнахме. Да, женени сме с Краси вече четиринадесет години, а пък тръгнахме заедно преди точно 20, така че си е кръгла годишнина.

Времето минава бавно, но бройката на годините си върви неусетно. Загубихме кума си, нямаше време да види децата ни, а със сигурност щяха много да се харесат. Много от приятелите имат свои деца, някои също се ожениха, макар след нашата сватба да сме били на една-две максимум, не знам защо. Загубихме връзка с много хора – някои се пръснаха по света и се обаждат все по-рядко, други се разсърдиха, поне двама ни напуснаха завинаги. Някои от децата, които бяха на тази сватба, вече са моми и момци за женене, даже една от тях вдигна своя сватба, отидохме с децата. Сватбата на Грета, за нея Рая си спомня, че е танцувала хора и ръченица с мама и тати и иска пак. Подскачаме понякога вкъщи, няма как… раз-два-триии, раз-два-триии.

Много неща се промениха, за мен най-важното е, че с Краси сме все така заедно във всичко, макар и все повече да ни личи колко сме уморени. Все ще намерим правилния начин да си почиваме – важното е, че сме заедно и то не насила, а защото не можем да не сме заедно. Децата растат с всеки ден, поне от ден на ден забелязваме разликите, иначе се променят постоянно. Успяваме да се справим някак с работа, доходи и ежедневие. Рядко пиша в блога напоследък, а като видях, че през 2006г. тук има общо 150 текстови публикации… не съм броил снимките… Има пропуски на докторантския фронт, но сигурно ще има време да се върнем и към това.

На мен най-много ми липсва тати. Много се радваше и беше много горд, беше горд със снаха си, а надявам се и с мен. На следващата сутрин дойде да ни вземе със стария опел, натоварихме всички подаръци и цветя и все беше готов през годините да ни помага. Когато всички се събирахме у тях – аз и Краси (после и с момчетата), брат ми и снаха ми с техните деца – грееше от щастие. Пълен дом, родова къща, нещо, което когато е бил малко момче му е било насила отнето от комунистите. Нещо, което още дядо ми се е надявал да се възстанови и сега баща ми виждаше най-накрая събрано, сплотено и помагащо си. Разказвал ми е за тия неща, “родова къща” е негово понятие, аз не бих се сетил и изказал така. Тъжно ми е, че май накрая видя това да се разпада, а за него беше много важно нещо.

Не зная дали и как ще отпразнуваме годишнината, но няма да е така шумно като преди 14 години. Няма да сме и сами като преди 20 години. Все ще измислим нещо, но е в средата на учебната седмица и сме притиснати в ежедневието. Децата трябва да се водят и взимат от училища и детска градина, Краси има психологически сесии в кабинета, аз имам да пиша писма на потенциални клиенти, работа по сървъри… но все ще има почивни дни.

На всички, които бяхте с нас преди 14 години – поздрави! Много здраве! Другото сами ще си го уредите, щастието и то спада към здравето, а късмет не знам дали има – но пожелавам всичко добро! Може би ще успеем да намираме повече време за приятели, да си пожелаем и това.

Честита годишнина, мило!

Ранна пролет

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Странно усещане – лятото наближава, много искам да имам нещо, което поне малко да прилича на така наречената “почивка”, но тази година и двете момчета ще имат изпити, вкъщи трябва изолация, трябва ни нова кола, имам да ходя по лекари… А не стига, че всичко струва пари и че трудно се справям с фирмата, ами и ме изкушават с концерти и фестивали.

Helloween идват пак в София и този път ми се ще да не пропусна. Пацо каза, че предният път е било яко, аз първо се чудех, после накрая поскъпнаха билетите и имах оправдание. Имаме билети за Hills of Rock, но мисля да ги продам и да взема за Midalidare, защото дет и гроул в мизерията на Хилса ще ми дойде в повече. Но пък всички билети при нас са по три, даже по четири. Пак разходи, а в крайна сметка може и без тях.

И каква лятна почивка е, като тичаш насам-натам из страната за концерти, изпити и класирания и даже не си на яхта? Не, и яхта не става, колкото и странно да звучи, би ми било много – хем скъпо, хем пак не мога да се наспя. Има и проблеми в семейните дела, които ми разбиват здравето, а и се притеснявам майка ми как се справя сама, тя никога не е била сама преди.

Ранната пролет е ужасно време.

16 години по-късно

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Неусетно мина и тази ми блог годишнина. Мислех да пиша в края на януари, после имах други грижи и накрая останах само с мисленето. Докато бяха малко, ги броях, вече само гледам общия им етикет, на публикациите с ретроспекции, и ми става хем приятно, хем тъжно.

Тази година беше трудна, но коя не е. Проблеми с ремонти, проблеми с колите… да, имаме повече от една кола в семейството. На еко-био-веган фанатиците сред четящите ме ще кажа, че 5-членно семейство с три деца, което живее далеч от роднини, трудно може да се справи само с градски транспорт. Даже в нашия случай в София е не-въз-мож-но. Говорете ми за метрото, говорете ми за буферни паркинги, говорете ми за велосипеди и тротинетки, говорете ми за абонаментни карти… говорете ми, забавлявам се. Аз си знам, че съм опитвал всякакви варианти и освен ако човек живее, работи и децата му учат, ходят на занимания и лекари все на места, които са или в съседни квартали, или все до спирки на метрото, просто няма шанс без кола. По-точно без коли, защото някои може да са колеги и децата им да учат в едно и също училище и да са на еднаква възраст, но колко такива хора познавате?

Не, не се оправдавам. Просто ми е весело… или може би леко досадно вече, като за пореден път чуя за “слизане от автомобилите”. А някъде по света е различно. Скоро един приятел ми разказа как е в Лондон и в Остин, Тексас и ми се ще и аз да можех или без кола в града, или с колело… но се съгласихме и двамата, че София като цяло не е такова място.

Даже наскоро взех старата кола на татко и я карах без да имам право. Откакто той почина, още не сме уредили прехвърлянията, но ми се наложи и останахме с Краси дълги часове в центъра с непалеща кола, оставили децата вкъщи сами. Докато опитвах да я оправя, докато търсех и взимах ток от други коли, прехвърлях наум на кого да се обадя за помощ и осъзнах, че хората, на които мога да звънна да ме дръпнат, са и те така с малки деца и сигурно някъде на път или вързани да ги гледат вкъщи, или са ми се разсърдили по някаква причина. И двата варианта ме отказваха да звъня. Платихме за пътна помощ и оставих Волвото извън зона, близо до майка ми, погледнах грохналата кола без ток в нея, сетих се как я избрах за тати от сайтовете и как ходихме заедно да я купи, сетих се колко ѝ се радваше, докато можеше да я кара до вилата и обратно и ми стана тъжно и само.

За работа не ми се говори. Там нещата са на приливи и отливи, надявам се тази година лека-полека да се закрепи всичко, но аз така се надявам всяка година. Ще се оправя.

Децата растат и ме изненадват всеки ден. Това лято се надявам освен море да имаме и рок концерти. Имаме билети на тъмно за Hills of Rock, но сетлистът засега ме разочарова много и се замислям дали да не ги продам и да взема за Midalidare – там свирят малко на брой, но готини групи – Running Wild, Within Temptation, Judas Priest, Glenn Hughes… А на Хилс-а тая година ще е май повече дране, гроул и тресня – да, знам, може би остарявам, но какво пък, вие да не би да се подмладявате? ;)

А идват и KISS, при това при мен, в София. Не съм им страшен фен, за мен по-важни са Джудас и Глен Хюз, но ще видим.

Преди няколко месеца си открих фотоапарата, стария istDL, и съм безкрайно щастлив, а и по същото време се сдобих с Pentax K-5, добавих и с него ново за мен стъкло DA 18-135 F3.5-5.6 WR. Много ми се снима, но все няма кога. Добре поне, че успявам да си мия зъбите и да се къпя, иначе от компютъра в колата и после в леглото… Задача за тази година – да намирам време за себе си, да намираме с Краси време за нас. Иначе няма да става по-лесно, все по-уморено ще е.

Изобщо, много неща се случват за една година и много планове се правят при такъв поглед назад. А, бях отново на FOSDEM, мисля че ми е четвърти път… два пъти с Jitsi и после за втори път сам. Няколко готини лекции и ценни срещи с хора, но се надявам да намеря време да пиша подробно отделно.

$ bc -lq
2020-2004
16

Който търси намира

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Или както казва Дикс, “не намира който търси, а който намери”. Намерих фотоапарата, а Рая ми намери очилата. Всъщност първо тя, после аз.

Вчера беше пренаситен с емоции ден, добре че вечерта открих камерата и всичко започна да изглежда с една идея по-подредено, спокойно и както трябва.

Едни хора уж щяха да купуват мебели, които не ползваме и едвам намираме къде да държим, отказаха се и ни оставиха с отчайващото усещане, че не се справяме с подреждането на обзавеждането, ежедневието, живота…

Светко е на лагер в Пловдив, алумни среща на децата от Космическия лагер, на който ходи лятото в Турция и е малко по-празно в намален състав вкъщи, а и по-тревожно, поне за мен и Краси. Оги има да се готви за класова среща и изпит по виолончело и въпреки че наистина се готви, виждам как се разкъсва понякога между челото и книгите за Хари Потър. Че и е започнал да се изкушава от писане, но пу-пу, не издавам.

Само Рая е шапка на тояга, а пък колко беше щастлива като ми намери очилата – тича и грее “тати, тати, виж очилата ти, не са вече изгубени”.

Само котката дойде и се засели на терасата, без да сме я търсили. Толкова е мила, милата мъничка Елизабет (или Лизи, Лизка, или направо “лисицата”), храним я и я галим и гушкаме, водиха я на лекар за една рана, а тя все опитва да ни накара да я пуснем вътре. Не знам какво ще решим за зимата, но май не е добре котка да влиза на ламината. Отгоре не е гланциран и ни наплашиха, че котките за нула време си подострят ноктите и го правят на нищо.

Но поне имам очила, които в най-скоро време трябва да занеса на лекар, заедно с последните ми изследвания на очите, мерки, цилиндри, диоптри и тъй нататък, за да ми направят нови очила, дето да са ми по мярка. Аз пък ще гледам да ги нося колкото може по-малко, белким ми се пооправят очите… или се заблуждавам?

И че Pentax-ът е пак тук е супер. Той все си е бил “тук”, де – явно съм го “подредил” на скришно място, когато идваха едни майстори и сновяха навсякъде. Може би някъде две години и половина си е стоял най-спокойно на сантиметри от леглото, “подреден” и забравен. Като го включих, си имаше още ток в Eneloop-ите, за толкова време батериите не бяха нито протекли, нито паднали. Завидно постоянство, нали? Надеждни, не като някои хора…

KISS в София догодина?

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Не съм от феновете на KISS, но 2020г. отсега се очертава интересна. Миналата година си правех някакви общи планове за 2019-та, доста от тях пропуснах, но следващата година още отсега обещава добри концерти.

Дотук – Judas Priest в Могилово, а сега и KISS в София. Или поне такива са слуховете – на сайта им не виждам дата за София, от наша страна също не е потвърдено. Явно някой просто вдига шум.

И Джудас, и Кис са пяли в България, така че не е чудо невиждано. Роб Халфорд го гледах миналата година на Hills of Rock и вярно, че всичко беше далеч от детските ми илюзии, нямаше ги великите Кей Кей и Типтън, а и Роб така залиташе в пловдивската жега и задух, милият, че публиката се уплаши да не му стане нещо. Но все пак са си Джудас.

Раздвоен съм – на Midalidare няма да ходя, хем е скъпичко, хем логистично сложно за пет човека семейство. Пък да ходя сам – ще съжалявам, че не споделям преживяването, а децата са музикално будни и биха оценили. А и шоуто в Пловдив си беше добро. Единствен плюс би бил, ако този път дойде Типтън… но той не ми е чак китарен герой на мен – аз след като видях Волф Хофман с оркестър в античния, съм предоволен.

Кис пък не са толкова музикантска група… айде сега, всички ще ми скочат, ама си е така. Могат да продават – добре, ама ако гласът на Гилън е добре, предпочитам да заведа децата да видят Пърпъл с Гилън и Стив Морз в НДК другия месец, отколкото да гледаме най-известните клоуни в света. И все пак… клоуни, но шоуто сигурно ще си заслужава. Кога друг път ще могат да видят Кис наживо… пак казвам, не мисля, че толкова си заслужава като музика, колкото като спомен и шоу.

Но остава и другият проблем, един от основните, че KISS хич няма да свирят без пари и билетите сигурно ще са поне колкото няколко за обикновени фестивали. А ние като сме няколко човека, положението става леко абсурдно – вместо да им купя книги, нови компютри или да ги заведа на планина зимата, аз да работя, за да ги водя да гледат дядовци с грим.

На тоя фон има и неясноти около двата фестивала, на които ходихме тая година – нито за Hills of Rock, нито за Varna Rock се знае нещо определено за 2020г., а организаторите без да са обявили групи, продължават постоянно да увеличават цените на билетите в предварителна продажба.

Все едно, думата ми е за KISS. Определено ще става интересно в София.

И все пак, много повече би ми харесал рок фестивал в София. Голям, сериозен, с много групи – има както къде (полета, паркове, стадиони), така и кой да отиде – нали толкова хора сме тук в София, поне добра публика на фестивал да направим, а не само задръствания по Цариградско и блъсканица в метрото. Има и транспорт, и безброй места за настаняване, а може и в полите на Витоша, за да е по-различно. Moreni Rock или Shopluk Open Air. Имаше едно нещо “Sofia Rocks”, но през годините поугасна и май съвсем е залязло вече. Организатори, що спите?

Къща “Черна дупка”

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Имаше едно такова детско филмче, за една гимназия, където ставаха странни неща, хора изчезваха, пътуваха във времето и всичко това заради някаква черна дупка, дето току се появяваше в някоя от стаите.

Започнах така да се чувствам вкъщи. Е, не съвсем де, не съм изперкал толкова, но ето – сега ми няма очилата. Все съм се забавлявал как някои хора си губят очилата, не вярвах, че може колкото и внимателен да си, просо ей-така изведнъж да ти изчезнат очилата. Колкото и паметлив да си, да забравиш къде си ги оставил. Е, вярно, че аз не съм образец за внимателност, нито за паметливост… тоест помня де, но помня портове, сокети и директории, също и донякъде синтаксиса на sed, но вярно, че често слагам нещо някъде, на специално и различно място, “за да не го забравя”… и забравям къде точно е мястото.

Но очилата са проблем. След един ден взиране вече започнах пак да фокусирам – особено с екрана ми е най-трудно, но като че ли е по-малко размазано от началото. Но все пак си е проблем. Имах нужда вече от нови стъкла, усещах, че не са ми таман, а и сигурно одъртявам и пресбиопията чука на вратата. Бях започнал да се заглеждам в реклами за нови видове очила, нови операции, даже се сетих, че имаше йога упражнения за очи, дето уж коригираха почти всичко.

Сещам се и че когато си вадих капитанското, лекарят в Транспортна болница ми се накара, че не било разрешено да карам яхта с очила, следващия път нямало да ме пусне… Сега, аз знам, че сигурно си е просил “почерпка” и сигурно няма такова жестоко ограничение, но пък ако си оперирам очите, коригирам най-вече астигматизма и евентуално и пресбиопията, ако се е появила вече, би трябвало да съм ОК. Някой правил ли си е такива операции? Не се сещам за приятели, но то пък кой се хвали с такива неща. Знам за смяна на леща заради катаракта, но това е май по-рутинно, а и за щастие нямам перде, само не мога да фокусирам съвсем точно.

Но както и да е, една събота и неделя ще отиде за основно пренареждане и претърсване на всичко вкъщи. Не стига, че не мога да си намеря фотоапарата, а сега и очила нямам. Така де, с какво да го търся? :) И него, и един куп други неща, че и бормашината…

Езици? Има приложение за това.

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Някои знаят, че имам интерес към езиците. Още от предучилищната в Алианса с френски, после с опита да взема приравнителен за английската гимназия, че и немски като първокурсник в университета…

Е, Алианса го прекъснах точно преди дипломиране, девет години и накрая им се ядосах, приравнителен така и не взех, а на немския още не мога да му хвана чалъма. Явно някак, като превключвам на чужд език, все мисля по начин, свързан със западнороманските езици. Нещо, на което немският е чужд. Може би трябва да виня за това френския, още от забавачката…

Но нищо, тия неща не ме спират да са ми интересни езиците. Като студент по едно време бях решил, че искам да науча няколко основни езика и след това да науча езиците на всички страни, съседи на България. Сякаш някаква локална културна интегрираност ме влечеше. Не стана, разбира се. Но от няколко години съм на вълна едновременно учене на френски, немски, испански, италиански, есперанто и латински. При френския е основно опресняване, а латинският никак не върви засега.

Но е готино. Вкъщи, понеже сме си все заедно, когато трябва да си кажем с Краси нещо, което децата да не разбират, говорим на английски. На руски е рисковано, защото там има едни истории с руската редакция на старобългарския език… не казвам, че е съвсем произлязъл от български, но всички знаят, че са толкова близки, че децата веднага ще разберат какво се говори. Та добре английски, но Светли вече е много добър, в училище учителят му по английски е англичанин, чете всякакви неща, да не говорим и как всичко компютърно (и особено геймърско) е на английски… Оги и той върви по тия стъпки. Засега успяваме само Рая да заблудим с тайния си говор… засега… макар че вече започна да прихваща думи.

Предложението ми е да научим латински и да го използваме за “таен” език. Много от думите са разбираеми, така е, но в реален разговор страничен човек трудно хваща нишката. Трудността в цялото това е, че латински хич не се учи лесно. И все пак, колко яко би било! Ще кажете, ама какво стана с онова за културната интеграция и дето всички да можем да се разбираме… така е, ама я колко е яко на латински! Преди няколко години в метрото се сблъсках с една орда младежи, облечени като римски войници и какво беше разочарованието ми, когато започнаха да говорят на български… Ако аз организирам cosplay на римска тематика, задължително без телефони в джобовете, без афтършейвове и никакво говорене на език, различен от латинския… Е, ако някой обосновано се представи за тракиец или гал, примерно, може да говори на тракийски или галски… Но пък ние, римляните, няма да го разбираме, разбира се.

Както имам много малко време за себе си, отпадна по естествен път вариантът да уча с хартиени учебници, хеле пък с курсове с физическо присъствие. Търсих електронни варианти, нали за всяко нещо “there is an app for it”. На телефона ми (щото кой има време за такива неща пред компютър) оцеляха три – Duolingo, Memrise и Mondly.

Ползвам ги в тоя ред – най-много Дуолинго, въпреки че там има един огромен проблем, който силно ме дразни, но какво да се направи – автоматичното сглобяване на изрази и изречения много често убива нагласата към произношението, а смятам, че тя е много важна. Мемрайз ползвам, за да уча латински, защото в Дуолинго няма. Мондли пък е скорошният ми опит да се сдобря с немския, много странен език, значи.

Не съм достатъчно доволен и от трите, въпреки че първите две ми вършат добра работа, като че ли. Има и игрови момент, който доста помага да те задържи да не спираш да учиш. В Duolingo съм 1000 дни…

Някой от вас учи ли така? Не казвам за разговори с хора, четене на книги и гледане на филми с оригиналния език, а за учене със сайтове или приложения. Особено ако има нещо, което да набляга малко повече на теорията, понеже с това учене с примери човек лесно се затрупва. Нещо да препоръчате? :)

Къде ли ми е фотоапаратът…

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Напоследък съм без фотоапарат. Първо не забелязах как стана и къде изчезна, после си казах, че ако е някъде вкъщи, непременно трябва да го намеря и накрая май се примирих, че може би някой от майсторите, дето идваха миналата година, го е откраднал. И бормашината. И винтоверта. А, и очилата на Светлин никъде не ги намирам, детето преди четеше постоянно, пък сега почти не поглежда книга. Търсих навсякъде, най-вече всъщност търсих очилата, но засега без успех. Съмнително е, ще кажете, така да изчезнат толкова неща, пък и кой би крал очилата на детето? Не знам, помня, че миналата година на морето снимах (“за Великден Гюро си капа купува̀…”), после вече все ходя с мобилния и да си кажа – прехвалена работа са това телефоните, става за “отбелязване” на места и моменти, но нищо не е като (d)SLR-а.

От доста време се опитвам да снимам пак. Наскоро на WordCamp (за това отделно повече) видях Йовко, не се бяхме виждали от векове, добра среща, и успяхме да разменим кратки разговори, един от тях, естествено, по любимата наша тема за снимането. Последно побутване да вляза в релси и пак да започна да снимам. Е, да кажеш е лесно, но какво да сторя, като последното преравяне вкъщи пак не откри стария istDL? Огледах се в мрежата – готиното днес е, че има много, много фотоапарати и огромна част от тях са чисто нови и със супер-дупер копчета и автоматики. Доброто в това за такива като мен е, че не са ми нужни най-новите джаджи в апаратите, а съответно цената втора ръка на прекрасни модели отпреди 10 или дори 4-5 години е много, много достъпна. Направо да се изкуши човек да си вземе нещо с 15-16 мегапиксела, 1/8000 и ISO някъде над 10000, пък може и да има видео, за зор-заман… Все космически неща за стария ми апарат, ох абе къде ли е, да не би да съм го “подредил” по някое време и сега да не го “намирам” като “изгубен”… няма да ми е за първи път…

Гледам Pentax, явно защото съм праволинеен, мързелив и кон с капаци… шегувам се, защо да търся друга система, като модели като K-30, K-50, че дори и K200d (далечен правнук на моя istDL) са си супер? K-5 е по-добре, а пък сега се сетих, че когато излезе K-3, реших, че това е най-якият апарат, нищо че някои хора не го харесваха, че им бил “ръбат”. Пък и няма да сменям, нали си имам още пентакски обективи, даже Pentax SMC DA 50mm F/1.8 така и нямах време да го разцъкам като хората.

По-рано тази година, някъде по топлото време, се видях с Велин, Гери и Ники (момчета, къде са ви фотоблоговете?), и с тях не се бяхме виждали от години, пихме кафета и бири и си казахме, че трябва пак да започнем фоторазходките. Е, трябва, ама първо снаряжаването – после развод на караула. То затова и няма снимки към този текст, как да има. :)