Author Archives: Ясен Праматаров

Вдигаме таксите

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

LastPass обявяват, че си остават безплатни, ама не съвсем. Скоро всеки трябвало да реши дали ще ползва програмата от компютър или от мобилно устройство – и каквото избере, това си остава завинаги. Ако избереш компютър, не можеш да ползваш паролите си от мобилен, и обратното. Удар под кръста е това – едно е да дам пари и да съм наясно за какво ги давам, а друго е да ме вкарват насила в някакъв път, само защото не са успели да измислят как точно да си изкарват хляба. Може би за да продължи човек да има достъп до паролите си, ако не му харесва точно такъв маркетинг, трябва да си направи два “безплатни” акаунта и всеки път да ги синхронизира ръчно? Бас ловя, че някои хора напук точно това ще почнат да правят. Другата опция е да започнат да плащат на LastPass – тоест не е техническо ограничението, а маркетингово.

Аз лично няма да правя нито едното, нито другото, защото не ползвам LastPass. Ползвам Bitwarden, който освен че работи по-добре и даже изглежда по-добре настолно и на мобилен от Ластпас, е и свободен софтуер. Винаги съм казвал, че нямам нищо против печеленето на пари от софтуер, даже напротив, че нали аз самият от тази област се храня. Но когато говорим за сигурност (а съхранението на пароли какво е, ако не това), не може никой да ме убеди, че свободният софтуер с отворен код не е по-добрата и правилна възможност.

Пак в новините – Revolut вдигат таксите си. Да, не са толкова високи, колкото на банката ми, а и тя моята е комай от леко по-пестеливите откъм такси у нас банка. Но все пак си е чувствително увеличение. Доколкото прегледах новите условия, явно ориентирането е към хората, които работят в чужбина и веднъж месечно изпращат пари на близките си в България, до банкова сметка. И това е логично, Револют стана популярно именно защото сме държавата на гастарбайтерите. Не че и това е нещо лошо само по себе си, де.

Тъкмо пореден месец се чудех дали да влизам в тоя филм, защото банката леко взе да ме притеснява с малкото, по периодично покачване на всякаквите такси. Сравнявах Revolut с TransferWise и с други, включително и български стартъпи разни. Сравнявах лични с фирмени предложения. Така и не успях да се реша и сега с тая тенденция за все по-скъпи такси нещо май се разубеждавам съвсем. Ако има такси за всичко, за какво ми е – нали за това има банкови сметки? Не че е успокоително, защото щом онлайн плащанията поскъпват, само си представям какво ни готвят банките.

Вече има нулеви лихви по депозитите, на много места се говори и за отрицателни лихви по депозитите. Песен. Нещо не разбирам докрай – нали коронавирусната криза уж отприщи всичката онлайн активност, която допреди това спотайвахме? Нали онлайн купуваме, доставят ни, ползваме онлайн банкиране, и т.н.? Да поскъпват офлайн услугите – разбирам, ама онлайн…?

В крайна сметка, не че всичко това е важно. Животът си е скъп и парите са, за да се изкарват. Причината за това леко неделно мрънкане е, че се прокрадва неприятното съмнение, че ни правят на маймуни… ама то пък все едно е сефте… ;)

За блогърстването

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Йовко ме беше побутнал наскоро по темата. Накратко, става дума за това, че нещо ни се случи с дневниците и вече не са точно “днев”-ници, а някакви прашасали картонени кутии с вехтории, дето се сещаме за тях, само когато трябва да се местим в нов дом или когато ни пречат, за да архивираме нещо друго.

Е, всъщност не е така. Така казват другите за нас и така ние се страхуваме, че става. Че остаряваме и забравяме и нищо не е същото като когато сме били на двайсет, че днешната младеж… опа, ето колко е лесно. Не, не е така. Светът е различен, но място за лични дневници в мрежата има и, вярвам, винаги ще има. Хората са водели дневници и навремето, за някои с достъп до издателства е била налична и възможността тези дневници да са публични. Много от тези публични дневници ги четем, някои сме ги учили в училище даже, сигурно и децата ни ще учат за такива. Интернет е просто различен вид хартия, хората са си все едни и същи, поне в обозрим времеви план.

Видях публикацията на Йовко отдавна и отдавна стои отворена в браузъра ми. За мен е успех, ако успея да намаля разделите в браузъра ми дотолкова, че да не се прелистват с мишката. И още по-голям успех е, ако успея да намаля броя на чакащите в пощата ми писма, че да се събират в една страница в пощенския ми клиент. Има една особеност във всичко това… хем знаеш колко е спокойно и приятно да разчистиш всичко, да свършиш всичката работа и да започнеш начисто, да нямаш нищо изчакващо, хем начинът, по който разчистваш е понякога странен. Например от най-новото писмо ли да започна или да се върна към онова, което чака вече два месеца в началото на кутията? От най-лесното ли да почна днес, или да взема случайно, дори и да знам, че е трудно и ще ми коства поне ден-два да навляза, проуча и реша какво да отговоря, да реша дали да се ангажирам или не… и докато се бавя с всичко това, ами ако въпросното нещо е спешно?

Може би моята грешка с блога (и фотоблога, ако има значение) в последните години е, че го приемам по същия начин, като това с работата, с писмата и страниците. Блогът не трябва да е такъв, тук няма какво да ме чака, нямам срокове и не търся нови постижения. Проблемът е, че навремето имаше един период,в който всички смятаха блоговете точно за това, за работа. Имаше хора, които се надяваха да печелят пари с блогове, появиха се всичките маркетинг и инфлуенсър блогове и т.н. ако блогът е работа, ако по нещо прилича на работата, тогава трябва да го включиш в ежедневното си работене. Ако не – раздели ги. Не го бях осъзнавал, но поне при мен явно това е причината. Аз нямам какво да “постигам”, пиша за себе си. Както и вие ме четете, просто защото искате, а не защото мога да ви осигуря някаква услуга или продукт.

Не мисля, че неща като Google Reader са ни виновни – аз така и не свикнах да ползвам такива услуги. RSS-емисии ползвах много, но през настолна програма. Основно Liferea, но после тя стана претрупана и я зарязах. Feedly е това, което получи доверието ми за онлайн абонаментите ми за RSS. Но пък там какво да чета от огромния брой абонаменти, като почти всичките са или не-лични (фирмени, на медии, на проекти), или ако са лични, хората пишат веднъж на високосна? Не-личните неща се следят по-лесно във Facebook и YouTube. Виж, личните там са каша, особено личните мнения по “големи” въпроси, но с малко постоянство научаваш сайта да ти ги филтрира. Ако търся новини, блоговете така и така не са точното място и може би социалните мрежи са по-добро място за това (разбира се, ако човек знае да филтрира информацията там, иначе ще се удави в ненужни неща и фалшиви новини).

Трудно ми е да предам тази щафета, най-малкото защото не съм съвсем сигурен кой все още блогва – пак по същата причина, все нямах време за блогове напоследък. Хм, нещо, което току-що се промени. :) Може би някои от вас, които пишете до-о-оста по-рядко напоследък, Емо, Надя?

А, и да не забравя – Светко, Оги, вие как смятате – защо блоговете затихват, после пак живват и все така?

По слушалки

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

За пореден път стоя със слушалки на главата, за да… ми топлят ушите. Опитвам да слушам музика, докато работя или изобщо върша нещо, но просто не става. На компютър няма никакъв шанс и след пет минути спирам музиката и оставам “по слушалки”.

Вчера опитах и докато съм навън – с мобилен в джоба опитвах да следя едни лекции и донякъде ми се получаваше – явно ако не е музика, може и да мога. Макар че често се обърквах какво правя, за къде съм тръгнал и докъде съм стигнал.

С някакво говорене в слушалките мога да върша прости неща, например да изляза за нещо, да обикалям из къщи, да върша нещо почти механично.
Но с музика в слушалките единствено мога или да стоя/седя на едно място, или да пътувам/ходя някъде, като на автопилот.

Музиката ме изключва и оставам само на поддържаща функционалност или най-много на нещо, което може да ми служи като ритъм – краченето е много добър пример. Даже мога да крача и да си измислям цели рок-опери в главата.

Не знам дали е някакъв мой проблем или всичко си е наред. Често чувам, че хората така работят, с музика за фон. Имал съм и такива колеги и искрено съм се учудвал. Така де, ако става, ако има начин… това е много яко, така може да се спести толкова много време… А пък ако може в същото време и да чета книги, ще е върхът вече.

Тъжно за FOSDEM

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Да, тъжно ми е. FOSDEM беше много важно събитие за мен и го смятам за част от израстването ми като компютърен специалист, като философ, ако щете и като човек изобщо. Това е мястото и времето, в което се включваш, макар и за малко, в пулса на цялата общност на свободния софтуер. Това, че е в университетски кампус е още по-показателно. Не успях да ида да уча навън като студент, но още първата година, когато с Jitsi отидох в ULB, все едно имах крила на обувките и търсех да видя коя сграда на кой факултет и на коя специалност е. Не намерих по-социални науки от право, май, но все едно бях в някой от онези колежански сериали, дето във викториански сгради учат ту физика, ту история на американската литература… примерно.

Тази година ФОСДЕМ няма. Е, уж има онлайн събитие, но аз не мога да следя излъчвания в мрежата. Не знам защо, просто не ми се получава. Мога да гледам записи, понякога нарочно търся нещо тематично, но наживо да следя емисии, да гледам “live-ове” – това не е за мен. А има някои неща, които много искам да следя, някои от тях имат редовни емисии – например всеки петък или веднъж на две седмици… и пак не успявам. Случвало ми се е да се сещам вече закъснял и да тичам към компютъра или пък да ровя бързо в мобилния, само за да открия, че излъчването току-що е приключило. Някои казват, че това с живите предавания на събития, конференции и дори концерти било страхотно, така сме щели да се справим с предизвикателствата на ковид – е, сори, но аз своите записи из мрежата не съм догледал, та камо ли друго.

Конференцията в Белгия е по-специална за мен и по други причини. Като франкофон ми беше още по-вълнуващо да крача из улици, сред всякаква френска реч, от разбираема до съвсем нечленоразделна за мен. Помня как първия път се загубих в нощен Брюксел и първо реших да разчитам на естествения си усет за ориентация, който бързо ме предаде и се оказах в квартали, в които не чуват точно френски говор, а фасадите бяха с една идея по-близки до мизерните квартали на София. Заговорих се на френски с полицаи и разбрах, че съм вървял бързо в обратна на центъра посока. Спомням си как с Емчо вървяхме през половината град към Beermania и като стигнахме се зарекох като се прибера, да изхвърля кубинките. Как с Ицо и Боби се заливахме от смях из нощните улици, след като в Delirium-а бяхме седяли до една италианска двойка на средна възраст, дето подозрително цяла вечер миришеха на джойнт. Разходките из града с Любо и Слави. Всички срещи с българската група там – някои редовни участници от българските конференции и общности, някои съвсем неочаквани, като Шопов. Оглеждането на опашката за жетони за бира, тъкмо пристигнал, дали ще видиш познати лица. Посрещането на Даменчо на гарата и после двата часа по тъмно отвън на по бира, с разказване как са те, как съм аз. Като бонус – всички познати лица от големите проекти, пък и от по-малките, някои легенди в средите, всички интересни проекти, щандове и лекции, на които или си искал да идеш, или случайно си попаднал, защото съседната зала вече е била пълна. Дори лицата от поредното подписване на ключове. Тук-там и някой от големите компании, дето са се свързвали с теб в миналото и ти ги знаеш по име и лице, но те не и си стоиш във фоайето на сграда K и си говориш с тях…

Още първия път, когато тръгвах, през 2014г., Светко ме пита дали не може да дойде с мен. Даже се отчая малко, като разбра, че заминавам и ще съм без него. Всеки път след това въпросът беше поставян отново, а междувременно и той, и Оги започнаха да ходят на курсове по роботика, да опитват да програмират на Scratch, даже преди две години, то вече са две години и половина, едно лято на морето започнаха да измислят компютърна игра. Няма да издавам тайни, но е свързана с море и вълни. Имахме съвсем сериозни планове като се приберем, да започна да ги въвеждам в програмиране и да имат свой проект, да разучаваме заедно – ако не бъркам, идеята беше да разучим Blender и после Unity, все свръх амбициозни планове. Така и още стои на трупчета, но пък точно миналата година реших, че е крайно време да ѝ изтупаме праха, да направим проект и да идем с децата на FOSDEM следващата година. А то… онлайн излъчване на видеозаписи на лекции.

Да, това ме амбицира още повече да направим тази игра и да помогна на момчетата да продължат сами да разучават технологии и концепции. Много е лесно, особено с това “онлайн обучение”, всички не-изкушени от технологиите да разбират от всичко и по много. Не ме притеснява това, че децата растат в такова бурно време или че се учат отдалечено. Повече се тревожа от този “вечен септември” на интернет интерактивността, който започва да създава грешни представи. Начинът да се остане “на вода” в този потоп е да се осмислят процесите и ценностите на онлайн средата.

Догодина се надявам да има и конференции, и фестивали. 2021-ва я пропускаме, но 2022-ра вече трябва да е ок, че ние остаряваме, децата растат…

Онлайн рожден ден

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Странни времена. Преди няколко дни децата участваха отдалечено в празненство за рожден ден, май им беше за първи път. Разрешавали са загадки в онлайн ескейп стая.

Все се чудех преди време как би изглеждал един изцяло онлайн купон, а ето че сега необходимостта сама ни показва. Не е същото като да си на едно място с всички други, най-малкото защото наживо комуникацията е едновременно многопосочна, докато във видео среща по-трудно обръщаш внимание какво прави всеки един, по-уморяващо е някак. Не казвам, че не може и явно действителността би ме опровергала с всички тези детски онлайн рождени дни, но все пак в срещата наживо всичко се случва заедно, тук-и-сегато е физически общо. А физическата действителност е нещото, на което най-често се опираме като общо, виртуалното е усещане, а физическото е преживяване. Много често най-стабилното общо може да е точно това, което се гради върху физическото заемане на място в света. Само физически можем да настояваме, докато разсъдъкът ни се умори, че това тук и това сега е точно наше и ничие друго. Във виртуалното всичко може да се размива по-лесно, може би затова срещите онлайн, колкото и полезни, спестяващи време и нерви да са, не могат да заменят бирата с приятели. Или купон за рожден ден с истинско парче торта, отрязано от една цяла обща торта. Хм… и това ви го казва човек, който всеки ден работи с онлайн видео срещи. ;)

Та детските онлайн рождени дни. Странна работа са те. Но да ви кажа, по-добро от физическия, офлайн, тук-и-сега рожден ден на все по-порастващия ни син няма.

Светли официално стана тийнейджър. Опита да се чуе с някои деца онлайн, не знам дали и доколко е успял, но най-важното е, че прекарахме един много дълъг уикенд, дълъг Великден и дълъг рожден ден на Светлин все вкъщи – с вкусотиите на мама, с игри на филми, отделно с филми и с игри на 0AD и AOE. Май успях да покажа на момчетата очарованието на класиката на RTS игрите. Станаха по-добри от мен на 0AD, но на Age ще има да ме догонват, та малко ли часове съм “тренирал” навремето? Нещо не успяваме да подкараме LAN игра под Linux с Wine… играта си тръгва, има и DirectPlay и прави мрежова игра, но другите в LAN-а не я виждат.

Важното е, че е весело и приятно. В тази тотална блокада нямаше как да се подготвим с подаръци – масово затвориха магазините, а онлайн поръчките, които опитахме, още се бавят и явно предметните подаръци ще бъдат “на патеричка”. Но нищо. ;)

Честит рожден ден, Светко! Да си жив и здрав и голям да пораснеш!

Грешки в телевизионните уроци по БНТ2

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Учителите с видео уроци по БНТ2 са отчайващи. Всеки път виждам грешки. Как са завършили висше образование тези хора? Най-очевидни грешки има по български и по история. Как са си взели изпитите в университета?

Изобщо знаем ли какво е нивото на учителите в България, или си пращаме децата ей-така, някой да ги гледа половин ден?

Нещо от преди малко — през 1453г. Константинопол е превзет и преименуван на Истанбул… Грешно – името Константинопол се запазва през целия османски период и е сменено чак в началото на 20в. Нещо повече, самото име Истанбул е започнало да се използва, за да се “отдалечи” от османското наследство. А и произходът на името “Истанбул” е гръцки, а не турски. Значи “към града”, защото Градът в тази част на света е именно Константинопол.

Друго, което си спомням – показва се снимка на цар Борис III и се пита “коя историческа личност е изобразена”, а възможните отговори са три – 1. цар Фердинанд, 2. цар Борис III и 3. цар Александър I Батенберг… Грешно – Александър не е цар! Има цар с име Александър от този период, но той е руският цар. По-точно цар на Полша и император на Русия. Човек, с когото нашият княз Александър I е имал големи проблеми, довели накрая косвено до абдикацията му.

Как е възможно да си завършил история и да не знаеш, че Александър I Български (с фамилно име фон Батенберг) е княз (принц), а не цар?

Още нещо, от оня ден – в урок за най-новата ни история се казва, че след 9 септември 1944г. идва комунизмът и т.н., учителката рисува мисловна карта на дъската и разказва какви права се отнемат и т.н. и изведнъж казва, че Тодор Живков управлява България от 9 септември 1944г. до 10 ноември 1989г. Тук даже не знам какво да кажа, това сигурно и самите деца знаят, че не е вярно. После при резюмето на урока го повтаря, тоест не е грешка на езика. Бях си записал името и училището на тази учителка, но реших да не го пиша тук.

Учителите по български език постоянно бъркат “в” и “във”, “с” и “със”, редовно има неправилна употреба на пълен и непълен определителен член… Ужасно е учител да ти преподава граматика и да казва “напишемЕ“, “покажемЕ“… Даже не съм се опитвал да следя дали не правят други грешки, само тези са достатъчни, за да ме откажат и да им покажат нивото.

Пак казвам – това са хора, които са завършили висше образование. В България. Най-вероятно в СУ. Как са си взели изпитите? Някой в цялата система трябва да се засрами, но не знам кой точно и кой най-много.

Хубавото от всичко това е, че виждаме какво е нивото на учителите ни. Доскоро те просто си преподаваха затворени в сигурното пространство на часа си, където никой не може да види, ако грешат и където спокойно лежат на авторитета си. Но най-доброто за един преподавател е да има видимост и конкуренция. Навремето, след промените в СУ, аз бях много “за” въвеждане най-вече и най-бързо на паралелни курсове. Това значи двама (или повече) преподаватели да преподават един и същи предмет, да са в конкуренция и този, който не може да задържи интереса на студентите и няма посещения на лекциите си, да отпада.

14 и повече

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Преди 14 години събрахме роднини и приятели, за да се повеселят с нас – първо ни гледаха сеира, докато се женим, а после лека-полека забавлението се отклони от нас и преля в голям купон, продължил и след като ние си тръгнахме. Да, женени сме с Краси вече четиринадесет години, а пък тръгнахме заедно преди точно 20, така че си е кръгла годишнина.

Времето минава бавно, но бройката на годините си върви неусетно. Загубихме кума си, нямаше време да види децата ни, а със сигурност щяха много да се харесат. Много от приятелите имат свои деца, някои също се ожениха, макар след нашата сватба да сме били на една-две максимум, не знам защо. Загубихме връзка с много хора – някои се пръснаха по света и се обаждат все по-рядко, други се разсърдиха, поне двама ни напуснаха завинаги. Някои от децата, които бяха на тази сватба, вече са моми и момци за женене, даже една от тях вдигна своя сватба, отидохме с децата. Сватбата на Грета, за нея Рая си спомня, че е танцувала хора и ръченица с мама и тати и иска пак. Подскачаме понякога вкъщи, няма как… раз-два-триии, раз-два-триии.

Много неща се промениха, за мен най-важното е, че с Краси сме все така заедно във всичко, макар и все повече да ни личи колко сме уморени. Все ще намерим правилния начин да си почиваме – важното е, че сме заедно и то не насила, а защото не можем да не сме заедно. Децата растат с всеки ден, поне от ден на ден забелязваме разликите, иначе се променят постоянно. Успяваме да се справим някак с работа, доходи и ежедневие. Рядко пиша в блога напоследък, а като видях, че през 2006г. тук има общо 150 текстови публикации… не съм броил снимките… Има пропуски на докторантския фронт, но сигурно ще има време да се върнем и към това.

На мен най-много ми липсва тати. Много се радваше и беше много горд, беше горд със снаха си, а надявам се и с мен. На следващата сутрин дойде да ни вземе със стария опел, натоварихме всички подаръци и цветя и все беше готов през годините да ни помага. Когато всички се събирахме у тях – аз и Краси (после и с момчетата), брат ми и снаха ми с техните деца – грееше от щастие. Пълен дом, родова къща, нещо, което когато е бил малко момче му е било насила отнето от комунистите. Нещо, което още дядо ми се е надявал да се възстанови и сега баща ми виждаше най-накрая събрано, сплотено и помагащо си. Разказвал ми е за тия неща, “родова къща” е негово понятие, аз не бих се сетил и изказал така. Тъжно ми е, че май накрая видя това да се разпада, а за него беше много важно нещо.

Не зная дали и как ще отпразнуваме годишнината, но няма да е така шумно като преди 14 години. Няма да сме и сами като преди 20 години. Все ще измислим нещо, но е в средата на учебната седмица и сме притиснати в ежедневието. Децата трябва да се водят и взимат от училища и детска градина, Краси има психологически сесии в кабинета, аз имам да пиша писма на потенциални клиенти, работа по сървъри… но все ще има почивни дни.

На всички, които бяхте с нас преди 14 години – поздрави! Много здраве! Другото сами ще си го уредите, щастието и то спада към здравето, а късмет не знам дали има – но пожелавам всичко добро! Може би ще успеем да намираме повече време за приятели, да си пожелаем и това.

Честита годишнина, мило!

Ранна пролет

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Странно усещане – лятото наближава, много искам да имам нещо, което поне малко да прилича на така наречената “почивка”, но тази година и двете момчета ще имат изпити, вкъщи трябва изолация, трябва ни нова кола, имам да ходя по лекари… А не стига, че всичко струва пари и че трудно се справям с фирмата, ами и ме изкушават с концерти и фестивали.

Helloween идват пак в София и този път ми се ще да не пропусна. Пацо каза, че предният път е било яко, аз първо се чудех, после накрая поскъпнаха билетите и имах оправдание. Имаме билети за Hills of Rock, но мисля да ги продам и да взема за Midalidare, защото дет и гроул в мизерията на Хилса ще ми дойде в повече. Но пък всички билети при нас са по три, даже по четири. Пак разходи, а в крайна сметка може и без тях.

И каква лятна почивка е, като тичаш насам-натам из страната за концерти, изпити и класирания и даже не си на яхта? Не, и яхта не става, колкото и странно да звучи, би ми било много – хем скъпо, хем пак не мога да се наспя. Има и проблеми в семейните дела, които ми разбиват здравето, а и се притеснявам майка ми как се справя сама, тя никога не е била сама преди.

Ранната пролет е ужасно време.

16 години по-късно

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Неусетно мина и тази ми блог годишнина. Мислех да пиша в края на януари, после имах други грижи и накрая останах само с мисленето. Докато бяха малко, ги броях, вече само гледам общия им етикет, на публикациите с ретроспекции, и ми става хем приятно, хем тъжно.

Тази година беше трудна, но коя не е. Проблеми с ремонти, проблеми с колите… да, имаме повече от една кола в семейството. На еко-био-веган фанатиците сред четящите ме ще кажа, че 5-членно семейство с три деца, което живее далеч от роднини, трудно може да се справи само с градски транспорт. Даже в нашия случай в София е не-въз-мож-но. Говорете ми за метрото, говорете ми за буферни паркинги, говорете ми за велосипеди и тротинетки, говорете ми за абонаментни карти… говорете ми, забавлявам се. Аз си знам, че съм опитвал всякакви варианти и освен ако човек живее, работи и децата му учат, ходят на занимания и лекари все на места, които са или в съседни квартали, или все до спирки на метрото, просто няма шанс без кола. По-точно без коли, защото някои може да са колеги и децата им да учат в едно и също училище и да са на еднаква възраст, но колко такива хора познавате?

Не, не се оправдавам. Просто ми е весело… или може би леко досадно вече, като за пореден път чуя за “слизане от автомобилите”. А някъде по света е различно. Скоро един приятел ми разказа как е в Лондон и в Остин, Тексас и ми се ще и аз да можех или без кола в града, или с колело… но се съгласихме и двамата, че София като цяло не е такова място.

Даже наскоро взех старата кола на татко и я карах без да имам право. Откакто той почина, още не сме уредили прехвърлянията, но ми се наложи и останахме с Краси дълги часове в центъра с непалеща кола, оставили децата вкъщи сами. Докато опитвах да я оправя, докато търсех и взимах ток от други коли, прехвърлях наум на кого да се обадя за помощ и осъзнах, че хората, на които мога да звънна да ме дръпнат, са и те така с малки деца и сигурно някъде на път или вързани да ги гледат вкъщи, или са ми се разсърдили по някаква причина. И двата варианта ме отказваха да звъня. Платихме за пътна помощ и оставих Волвото извън зона, близо до майка ми, погледнах грохналата кола без ток в нея, сетих се как я избрах за тати от сайтовете и как ходихме заедно да я купи, сетих се колко ѝ се радваше, докато можеше да я кара до вилата и обратно и ми стана тъжно и само.

За работа не ми се говори. Там нещата са на приливи и отливи, надявам се тази година лека-полека да се закрепи всичко, но аз така се надявам всяка година. Ще се оправя.

Децата растат и ме изненадват всеки ден. Това лято се надявам освен море да имаме и рок концерти. Имаме билети на тъмно за Hills of Rock, но сетлистът засега ме разочарова много и се замислям дали да не ги продам и да взема за Midalidare – там свирят малко на брой, но готини групи – Running Wild, Within Temptation, Judas Priest, Glenn Hughes… А на Хилс-а тая година ще е май повече дране, гроул и тресня – да, знам, може би остарявам, но какво пък, вие да не би да се подмладявате? ;)

А идват и KISS, при това при мен, в София. Не съм им страшен фен, за мен по-важни са Джудас и Глен Хюз, но ще видим.

Преди няколко месеца си открих фотоапарата, стария istDL, и съм безкрайно щастлив, а и по същото време се сдобих с Pentax K-5, добавих и с него ново за мен стъкло DA 18-135 F3.5-5.6 WR. Много ми се снима, но все няма кога. Добре поне, че успявам да си мия зъбите и да се къпя, иначе от компютъра в колата и после в леглото… Задача за тази година – да намирам време за себе си, да намираме с Краси време за нас. Иначе няма да става по-лесно, все по-уморено ще е.

Изобщо, много неща се случват за една година и много планове се правят при такъв поглед назад. А, бях отново на FOSDEM, мисля че ми е четвърти път… два пъти с Jitsi и после за втори път сам. Няколко готини лекции и ценни срещи с хора, но се надявам да намеря време да пиша подробно отделно.

$ bc -lq
2020-2004
16