Category Archives: изкуство

Стари ленти – чернобяла зима

от Гергана Василева
лиценз CC BY-NC-ND

01_PICT3475_dtbw

Да побързам да пусна още от Зимата, преди да е избухнала зелената бомба! Да да, не се подсмихвайте – ще си избухне независимо дали сте се сетили поне веднъж да посетите зимните пейки в Шарколес.

02_PICT8278_dtbw

Или сте имали оная смелост, еее… отпреди десетина (или 15?) години, когато преследвахме заскрежените клони и листа. И на минус 15 се гушеха минолтите зад ципа на якетата и се вадеха, колкото да щракнеш два-три кадъра, и пак се прибираха. Преди да ти замръзнат и чорапите в ботушите.

03_pict7474_dtbw

Сегашните са някакви остри зими, сухи… Няма ги тези накити, които Щерката на Зимата разхвърля след всеки нощен бал.

04_pict0012_dtbw

.. Нито пък Малък Сечко си забравя виличката за чийзкейк по первазите на балконите…

05_PICT8891_dtbw

Да не говорим, че клюнести ледени пеликани хептен влязоха в Синята книга (Книга на изчезналите и застрашените от изчезване създания от Леденото царство, издателство “GlobalWarming”)…

06_PICT3524_dtbw

Тази зима само веднъж чух песента на капчуците – веднага след последния сняг. Подкупващо усмихващата мелодия, в която усещаш скокливите стъпки на косовете и дъха на кокичета, изпод снега.

07_PICT6129_dtbw

Обичам го това време… Когато чакам чудото на следващия ден. Когато радост е всяко събуждане и усмивка – всяко късче синьо небе. И когато трябва да се разделя с отминалото време и предния сезон с целувка.

08_pict7082_dtbw

Януарско – почти пролетно

от Гергана Василева
лиценз CC BY-NC-ND

01_DSC03227_dt

Махнах лампичките. И Дядо Коледа замина в едно кисе да дреме. Какво си пожелавам?… Да мога да ги окача пак.

Тези първите седмици са винаги много тегави. Като началото на нанагорнище. Крачиш и си викаш “Нищо и никакво, ей сега ще го гътна!”, а подметките ти сякаш са метални… И си глътнал цял средиземноморски циклон с ветровете…

02_DSC03235_dt

… Да видя Ариана пълна, и с патици с нова реколта патенца.

03_DSC03241_dt

И дали украсата на Орлов мост ще надмине тазгодишната. Не е непостижимо, като гледам. Желанието за жива елха следващия път се изпари. Ей затова, заради тази гледка обикновено…

04_DSC03253_dt

Празни улици, празни кръчми, празни места,… обичам и толкова искам и аз да изпразня изцяло кошера в главата ми…

05_DSC03266_dt

И все не успявам! Всяка година си го пожелавам и после пак се оказвам като стара къща – пълна със спомени, затънала в бурени…

06_DSC03270_dt

Та си мечтая за една пожарна… Да вземе да пусне маркуча и да ми промие всички черни камъчета в кофата.

07_DSC03293_dt

Да ми остави само въображението – рещо се свободно, като клоните на вятъра… Чисто, синеоко и ледено като локвите през януари!

08_DSC03310_dt

Поне винаги знам, че природата е в съзвучие с мен. Има ли буря вътре, има я или ще се появи и над мен.

09_DSC03299_dt

10_DSC03308_dt

Пък после си казвам “Дано не става ей такава, зареяна! Нищо не виждаща, не усещаща”. Всяка радост е чудо, всяка болка – и тя!

11_DSC03313_dt

Та нали това е да усетиш самия живот – захапката му здрава!

12_DSC03309_dt

Всяка роза е с бодли, всеки цвят вехне… друг да се роди.

13_DSC03265_dt2

Зад всяка руина има стрък нова кръв. Коя съм аз, че да отменям природните закони?!

14_DSC03279_dt

… просто брънка, бодил, пчела, пейка или скала. Всеки ден различна, и себе си.

Морско дъно

от Гергана Василева
лиценз CC BY-NC-ND

01_DSC00745_dt

Някога някъде из далечните морета, там където слънцето обича всяка сутрин да изплаква косите си в лазур, а всяка вечер къносва пръстите си и рисува по облаците,… имало една синя лагуна. Какво ли не пърхало из прозрачните и води!

02_DSC00748_dt

Хиляди малки рибки блещукали и се стрелкали между водораслите. Величествени скатове се носели като птици. Мускулести кефали, пъргави змиорки, зъбати миноги. И сред всичката тая пъстрота, живеели ято делфини. Весело семейство били те! Посрещали слънцето с цвъркот и изпращали всеки кораб, подскачайки в разпенената следа от витлата. Но двама от това семейство били особено палави – братче и сестриче – Усмивка и Палавко.

03_DSC00751_dt

Все успявали някак да се забъркат в някоя беля, правейки си шеги с лагунните обитатели. Един ден Палавко решил да разкаже на Усмивка приказката за Пътешествията на една песъчинка. А сестричката се радвала, пляскала във вълните, докато Палавко и разказвал как песъчинката е стигнала до Морето. По едно време Усмивка му казала:

- Братко! Ами ако тя е някъде тук, в нашата лагуна? Същата тази песъчинка?!
- Ооо, мислиш ли, че ще седи на едно място? Я погледни колко пясък има под нас – посочил с муцунка Палавко към набразденото дъно.

- Ами има, но някой може да е виждал една по-особена, по-блестяща песъчинка, която може би дори е станала перла? – Усмивка направи пирует и после се приземи сред блестящи пръски.
- Добре… хайде да питаме някой – речено сторено и двамата палавници се гмурнаха към крайбрежните скали. Решиха първо да питат медузите.

04_DSC00750_dt

- Ехей, здравейте госпожо Аурелия – помаха с плавник Усмивка – Колко сте красива днес!
Медузата претенциозно присви капела и пипалата и описаха валсова стъпка.
- Здравеееейте! Мдаа, бодливко се опита да среши пипалата ми и се получи… осооообено феерична прическа.

05_DSC00759_dt

Бодливката пусна няколко нервни струйки въздушни мехурчета и избълбука:
- Ми .. ако не беше си пуснала стреличките, нямаше да си толкоз накъдрена. Още ме сърбят няколко шипа на гръбната перка.

- Не искам да ви прекъсвам, но дали може да ви попитаме нещо – Палавко не беше от търпеливите – Дали сте виждали скоро по дъното някоя особено блестяща песъчинка или мида, която да е отгледала перла скоро?

Краищата на шапката на госпожа Аурелия леко побеляха, което винаги ставаше като се замисли дълбоко:
- Ммм, не помня да съм филтрирала скоро нещо такова. Може да попитате съседите от долния етаж.

06_DSC00763_dt

- Благодарим много! – Усмивка се гмурна подир брат си – Какво искаше да каже с това дъртата пипалеста вещица?
- Шшшшт – облак мехурчета изригна от дихателния отвор на брат и – Ще вземе да те чуе! Искаше да каже дънните обитатели.

- Мадам Писияма-сан, дали може да ви питаме нещо? – Палавко много внимателно заобиколи наглед едноокото плоско туловище, сливащо се с дънния пейзаж.
- Все се намери някой от светлото да дойде и да те събуди – Писията плесна недоволно с опашка – Е, какво е толкоз важно?
- Мисля, че се сещам какво води децата насам – делфините изненадано се заоглеждаха. Една въз едра черупка помръдна и се приближи на прилично разстояние от писията.

- Ние раците-пустинници ежедневно прекосяваме дъното и под щипките ни са минали милиони песъчинки. А отгоре долетя част от разговора ви с медузата.
- Да, да – радостно запърха Усмивка – Дали сте виждали една перлена, блестяща песъчинка, която разказва историйки?
- Те всички разказват истории, мило бозайниче – ракът разкърши щипки – Когато се приплъзват и трият една с друга, когато вълните ги люлеят, песъчинките разказват. Но тази една, определено е минала от тук, защото другарчетата и разказват за новите и истории. За пътешествия на гърба на големите риби, акулите и скатовете!

07_DSC00761_dt

Делфините благодариха на рака-пустинник и поеха да търсят скатовете.
- Внимавай, дребен! – Палавко предупреди сестра си – Опасни са тия чичковци, да не вземеш да ги дразниш?
- Не съм много по-дребна от теб! – възрази Усмивка и в тоя миг видя срещу тях да се носят цяла хайка от тези чичковци. Плавно, грациозно, като потънали листа от тополите около лагуната.

08_DSC00738_dt

- Извинете, уважаеми – започна отдалеч Палавко, прибутвайки с опашен плавник Усмивка зад него – Дали сте виждали по време на вашите патрулирания над морското дъно, една … песъчинка?
- Хее хе, това бозайниците били върха на интелекта, бе! – единия скат завибрира от кикот. Другите ги заобиколиха и също трепкаха с гъвкавите си тела – Една, значи, казваш? Със сигурност съм виждал една, нали, Флети? – нов кикот наоколо.

- Ама тя е особена такава – Усмивка се измъкна от пазача си – Тя блести повече от другите, сякаш носи слънчевите лъчи тук долу… И разказва истории!
Скатовете известно време ритмично мърдаха с хриле и накрая един от тях се приближи до Усмивка:

- Истории казваш? Мдаа, спомням си за една такава песъчинка. Разказваше за треви, за скали, и за пътешествия.
- А да – друг скат се обади – и искаше да плува надалеч с нас. Но я пратихме да пътешества с косатките.

- Ииистина е! – делфините чак сега видяха, че същински събор се е струпал около тях и една пъстра морска костенурка енергично кимаше с глава – Спомням си я, возила се е и на моята коруба и от тогава е гладка и блестяща, досадните водорасли не ме закачат. Питайте косатките, въртят се около старото пристанище.

Речено-сторено! Усмивка и Палавко щурмуваха останките от пристанището.

09_DSC00749_dt

Преди още да влязат зад кея и ей го насреща, Орциний Биколор де Орка, сеньорът и господар на пристанището:

- Оооуу карамммба, само месо дома дошло!
- Уффф защо все трябва да е така смразяващо ухилен – прошепна Усмивка, опитвайки се да изглежда като хилава мръвка за такава огромна паст.

- Простете, сеньор, пор фавор… Ние искаме да ви питаме нещо, ако е удобно и не сте зает – Палавко се опита да не размътва много водата, че да му е открит пътя за бягство.
- Claro, claro – озъби се Орциний – Освен красив съм и учтив и готов да помогна.

- Дали случайно сте виждали един особен екземпляр песъчинка – издалече започна Палавко – Тя е особена, много блестяща, много любопитна и сладкодумна. Дали случайно не е минавала през пристанището?
- Мдаа, имаше сякаш нещо такова – Орциний присви очи – Беше много блестяща и прелюбопитна, бих казал досадна… Но пък успя да ме помири с вечните ми врагове. Спорехме със Скуалитос и Гладиус кой е най-бърз.

10_DSC00742_dt

Делфините почувстваха как водата около тях се сгъсти сякаш, защото… изведнъж се намериха заобиколени и от другите пирати на Орциний, акулата Скуалитос и рибата-меч Гладиус.

- Охх, да не си чуят имената пък тези – промърмори Усмивка
- Значи, ние така си спорихме и за малко Гладиус да ни направи на шашлик – ухили се акулата – Ама ей на, тая златиста песъчинка ни организира състезание и … показа, че всеки е победител.

- Карамба, така беше – потвърди Орциний – аз съм победител в открито море, Гладиус в лагуната, а Скуалитос – в плитчиниииите. За награда… я заведохме при Оракула.
- При Оракула??! – изцвърча Усмивка

- Даа, pequena – мило се ухили Гладиус и побутна Усмивка с острия си нос – Оракула Октопус. Тя искаше много да се свърже с него и аз лично я заведох. Това е в подмола между скалите “Тризъбеца на Посейдон”.

11_DSC00753_dt

- Знам я къде е! – възторжено извика Палавко – Благодарим ви, сеньори! Мучас грациас и да не свършва благодатта в мирния свят на пиратското ви пристанище!
Делфините си плюха на плавниците преди зъбатите усмивки на трите хищника да са придобили зловещ вид.

12_DSC00746_dt

Скоро скалите на Тризъбеца се очертаха през прозрачните води. Делфините се гмурнаха под тях и заоглеждаха внимателно камъните, водораслите и останките от древни сгради, които някога са се извисявали на мястото. Така и не можаха да го видят, докато Оракула сам не примигна.

- Кой смущава взора и покоя ми!? – просвистя гласът му, изпод цяла камара опасно извиващи се пипала.
- О, велики Оракуле Октопус – Палавко се опита да направи нещо като реверанс на заден плавник и се заплете във водораслите – Тримата сеньори в пристанището,..

- Ама моля ви се, тия пирати! Отрепки някакви – Октопус блъвна мастило и се премести на друга туфа водорасли, докато делфините се опитваха да изгазят през тъмата.
- Ами…, те казаха, че са изпратили при вас една блестяща песъчинка – кротко опита Усмивка.

Оракулът сви на кълбо пипалата си, после плавно ги отпусна и сякаш дори водата стана по-светла и по-топла около него:
- Дааа, доведоха я и цялата ми бърлога светна, сякаш слънцето беше слязло тук долу.
- Да, да, точно тя е! – изцвърчаха делфините в един глас – Можете ли да кажете къде е сега? Толкова искаме да я видим, да си поговорим, да ни разкаже още от приключенията си.

Октопус въздъхна дълбоко:
- Искаше да види отново слънцето и небето. И нямаше какво друго да направя, освен да и помогна – оракулът ги погледна с огромните си тъжни очи – Повиках тюлените, те излизат на сушата и можеха да я заведат отново там. Можете да ги намерите по крайбрежието – октоподът порозовя леко – Безделници! По цял ден се препичат и се надвикват. Вървете! И ако я намерите, кажете и пак да се гмурне при нас. Толкова е мъничка, а толкова светлина носи!…

Палавко и Усмивка се сбогуваха с оракула и заплуваха към брега.

13_DSC00757_dt

- Ама че работа – смутено измънка Палавко – Е кои сега са тюлените, извадили песъчинката.
Пред очите им беше пълно с излегнали се тюлени надлъж и нашир. В тоя миг някой ги плесна по лъскавите челца:

- Привет, блейки! – една ухилена мустаката муцуна изплува с капеща по мустаците вода – Ко търсите на базара?
- На базара!?
- Еми да! Морски тигри, леопардова принцеса, гуано, пера от скуа, от розово фламинго, яйце на императорски пингвин?… Евтинджос!

Делфините се спогледаха, категорично решили, че пак се забъркват в каша.
- Слушай, мустакатко, ние само търсим една песъчинка – една такава, много златиста, блестяща, прекрасна и любопитна. И ни казаха…
- Да бе да бе, оня дъртия смукалник!

Преди да успеят да изригнат фонтани от възмущение, тюленът се изкикоти:
- Знам знам за нея. Дядо Октопи ни я повери, да я пренесем до тук. Че искаше да бъде отново на брега.
- Чудесно! – изписука Усмивка – А къде е сега?
Тюленът се гмурна и отново изплува още по-ухилен:
- Ми ей там! – посочи с перка.

14_DSC00759_dt

Делфините удивено гледаха кацналия на скалите фар.
- Тя поиска да я оставим тук, на скалите – обясни тюлена – Ама толкова силно светеше, че рибарите видяха светлинката и дойдоха през нощта да видят какво свети така. Тогава я взеха и са я сложили във фара – да осветява и показва пътя на всички в Морето.

Усмивка и Палавко се спогледаха. Значи пак .. оказа се, че пак са били толкова морски мили по следите на една песъчинка, описвайки нейното пътешествие! Зацвърчаха от радост и забълбукаха! Разпени се водата около тях, станала цялата златна от залязващото слънце…

- Леле, дребен, да се прибираме, че ще има хокане и тупалки! – Палавко се гмурна светкавично.
- Не-ме-на-ри-чай Дребен! – Усмивка се опита да го догони…

С последната целувка на Слънцето фарът заблестя.

15_pict4105u

Скъпи читателю!

Приказката е плод на вдъхновението от великолепния стенопис “Морско дъно”, нарисуван от Цвети Асенова, на пристанището на Приморско.

16_DSC00732_dt

А поводът, естествено е (хем графити, хем риби!…) имения ден на Ники!

Честито да ти е името, Древний!

Да си жив и здрав! И нови, и свежи цветове да ти обагрят лентите! :*

Стари ленти на нов глас

от Гергана Василева
лиценз CC BY-NC-ND

01_PICT6827_a

02_PICT6827_dt

Или,.. когато светът беше млад, сезоните – неотместени с 3 седмици назад. Животът – по-спокоен, утрото – пълно със светлина и надежда. Когато въображението ми си беше пуснато на спокойствие, а душата – пълна с вяра и живот…

Няколко есенни щрихи, правени с Дейна – първият кадър, обработен с ufraw (2008), вторият – с Darktable (2023).

03_PICT6842_u

04_PICT6842_dt

05_PICT7030_u

06_PICT7030_dt

07_PICT7143_u

08_PICT7143_dt

09_PICT7797_u

10_PICT7797_dt

11_PICT7957_u

12_PICT7957_dt

Есенно лято по Шишман

от Гергана Василева
лиценз CC BY-NC-ND

01_DSC02101_dt

Или лятна есен,… както и да го наречем важното е, че този топъл вятър, който ни накара да хвърлим якетата, който плисна усмивки по улиците, който завихри палитри по тротоари и улици и пребоядиса настроенията…

02_DSC02071_dt

… е нетипичен! Неочаквана някаква такава ваканция. Всяко утро си казваш “Е, хайде още малко, още ден, два… А може и седмица да се задържи така!” Има още пътеки необходени, още рокли неразмятани, още коси нецелунати от слънце. И още сладоледи… неопитани! ;)

03_DSC02075_dt

И с удивление си намираш цветовете, които цяло лято някак си пропуснал. И детайлите, които после изплуват заедно с усмивка и спомен за мелодия…

04_DSC02080_dt

А пък е жега! Истинска лятна жега та чак гюрука да свалиш. Да се изфукаш… Докато не ти декорират предното стъкло…

05_DSC02085_dt

Вървиш и попиваш с всички сетива – това вибриращо и бълбукащо разнообразие от образи, звуци, форми и цветове.

06_DSC02079_dt2

07_DSC02092_dt

Време за чудо и приказ! Време да се забавиш след работа, да пиеш по бира или кафе, … да пориташ след училище…

08_DSC02097_dt

… да срещнеш сродна душа.

09_DSC02102_dt

Изненадващо, неочаквано, като топлия вятър…

Първа есен

от Гергана Василева
лиценз CC BY-NC-ND

DSC01657_dt


В последния ден на Лятото
Бързаш
Подреждаш дома
Мидички и камъчета
Мисли
Летните дрехи криеш назад
Да не го повикат пак
Не се печеш вече…
Печеш чушки
Смокините лепнат
А мислите летят
С птиците
Не е честно!
Нищо не свършва
Така внезапно
…, както лятото
И нищо не срещаме
Така трудно с песен
Като нея –
Първата Есен…

Сезони #2: Зима

от Гергана Василева
лиценз CC BY-NC-ND

01_DSC01070_dt

Сигурно това е най-лесно разпознаваемата серия графити в целия проект. Може би някой би си помислил, че подлезът и без това е едно такова място… тъмно, усойно, хладно и самотно някак. Всеки гледа да го премине я пеш, я с колела, по възможно най-бързо. Зимее си!… Има нещо такова и сякаш организирането на самите пана, където са рисували различните теми е било съобразено със спецификата на светлината.

02_DSC01073_dt

Да започнем с австрийското дуо – Wideo.Sckre. За тях ще стане дума и по-нататък, защото са гости на Visionary и по друг проект. Но той изисква много специално внимание, защото е феноменален и завладяващ. А колкото до двамата сладури от Wideo.Sckre, бих ги описала като графиците в проекта “Сезони”

03_DSC01071_dt

Цветът при тях е не толкова плът и съдържание, колкото акцент. Не страниците, гъсто изписани с думи, а ударенията в някои от тях. Това, което остава у зрителя след сблъсъка с динамичната сцена с птиците е усещането за иглички под кожата. Вижте ги! Можете ли да кажете какви са тези създания – митични, красиви, малко зловещи, но изящни… Честно, прерових цялата avibase почти и не намерих такова съчетание на кокошеви, грабливи, вранови, туракоподобни и … велоцираптор от горна креда!

04_DSC01069_dt

Остри, изпипани, детайлни, крещящи и оставящи диря като по замръзнал прозорец. Напомнят ми с по нещо и комикси, а и праисторически рисунки. Великолепие в ледено синьо-зелено!

05_DSC01072_dt

След тях минаваме на нашия любим Yeto! Друг член на бандата на 140-ideas, който участва в проекта отново със запомнящо се пано.

06_DSC01075_dt

За разлика от цветът-акцент при Wideo.Sckre, тук цветът е господарят, който диктува настроенията. Притихва по снежните ръкави на елхите, гушва се в преспите, раздипля мекотата и блясъка на залеза.

07_DSC01077_dt

Yeto е цар на монументалните стенописи. Това, което най-прекрасно успява да предаде е дълбочината, простора, този вдъх, който поемаш като видиш негова творба и оставяш леко да прелети над всички хълмове, гори и облаци отвъд.

08_DSC01076_dt

Като казах “цар”, този път в паното има и пръснати шахматни фигури, кокетно покрити със сняг. Не мога да знам какво е витаело в мислите на художника, но определено у мен създава чувството за покой. Зимата, като отрязък от времето, с цялата му подреденост и последователност, време на покой преди следващия ход.

Там някъде, срещу снежното пано грее ето тази рисунка, на една врата…


Всичко е преходно, всичко се развива.
Днес си цар или царица
Утре пешка сива…

09_DSC01074_dt

За финал на тема “Зима” отново е Jermain. В първия момент не можах да разбера какво точно рисува, защото го видях да обмазва в синьо бяло стеничката за тази рисунка…

10_DSC01082_dt

Накрая, когато беше готова, вече беше ясно. Както се казва .. Jermain – будната мисъл на всеки проект. Момчето, което никога няма да спре да ни казва, че красотата е крехка и за да я има, трябва по малко усилие от всички нас.

11_DSC01083_dt

Е, лека полека завъртаме спиралата към затопляне? (следва)… ;)

Сезони #1: Есен

от Гергана Василева
лиценз CC BY-NC-ND

01_DSC00718_dt

Не знам откъде да започна! Септември е, а Август изобщо не може да ме пусне! Дали защото беше наситен със събития, с такава гъста програма… гъста като сироп на сладко от смокини. Горещ Август, но и толкова запомнящ се с всички места, срещи, събития, хубави новини и хубави хора, с които се видях този месец. А може би не ме оставя, защото пред очите ми е цветно! Толкова цветно, колкото може да бъде само едно пълнокръвно и желано Лято. И щуро, и забързано, и замайващо като полюшващите се в неспирно танго вълни, какъвто спектакъл жадува душата цяла година и само морето може да ти поднесе.

02_DSC00792_dt

Като стана дума за “спектакъл”, прескачам набързо (но ще се върна де, малко да ми мине цветната еуфория :) ) тазгодишното кратко, но приятно моренце в Приморско, и минавам направо на темата. А тя е пак графити! Отдавна ми се иска да споделя за откритието, наречено фондация Visionary. Фондацията обединява хора, отдадени на мисията да популяризират изкуството в градска среда като визуализират творбите на художници и артисти с организиране на изложби, ателиета и куп други интересни проекти и инициативи. В хода на няколко поста ще се опитам да предам настроенията на последния им страхотен проект – “Сезони“, осъществен през август 2023 г.

03_DSC01035_dt

В продължение на няколко седмици този август, художници от България, Бразилия, Испания, Колумбия, Великобритания и Австрия участваха в магическото преобразяване на един софийски подлез. И то точно в нашия квартал – подлеза на кръстовището на бул. България и ул. Тодор Каблешков. Е няма такова щастие – само на броени минути от мен! :D Проектът е насочен към идеи, с които обичат да ни обстрелват медиите в последните десетина години, а именно климатичните промени, глобалното затопляне, замърсяването и опазването на околната среда. Но поднесени в такъв цветен образ, че да насочат мислите на аудиторията по съвсем естествен начин към това колко е красив и изпълнен с живот светът около нас! Единството и хармонията, в която всичко съществува в природата – животните и растенията, небето, слънцето, водата, хората,… и четирите сезона!

04_Santa_Gross_Pano_1a

Всеки сезон е илюстриран от серия рисунки, обикновено от един художник или от няколко. Надписът на проекта е дело на The Felon (България). Реших да започна от “Есен” не защото вече е септември и липите са решили да почнат да се изрусяват, че по-лесно да забележим как слънцето се накланя, за да ги целува… А просто следвам естествения ход. Когато слязох в подлеза, попаднах веднага на дългия, релефен надпис и после ме обгърна топлината на есенните багри на Santa Gross.

05_DSC01038_dt

Колумбиец – много колоритен, много щур. Рисунката е на голямо пано, дълго ок. 10 м. (Сан Антонио ще ме поправя ако греша, че женския топокретенизъм не е много лечим). Трябва да се види наживо, да се ослуша човек…. дали няма да чуе как потрепват листата, докато лисичката се шмугва през клоните… И дали патето ще се издаде?…

06_DSC01044_dt

Продължаваме с “Есен” и топлите багри, нежност, спокойствие и финес – есента на Wedo Goás от Испания.

07_DSC01047_dt

Като сладък спомен от детството ми е … тази асма – натежала и кехлибарена. Прелитащи скорци. Листата на лозите с пъстри жилки. Топъл залез и цвърчене на щурци. Уют, хармония и спокойствие, но и … закачка, естествено!

08_DSC01046_dt

Есен, есен… ама испанска и гореща ;) Който може да разпознае породата на кутрето, да сподели.

09_DSC01045_dt

За финал на тема “Есен” си избрах Jermain. Вече съм споменавала за графитарите от 140-ideas, а Венцислав Йосифов (а.к.а.Jermain) е един от тях. В проекта участва със серия рисунки, както винаги много финес, нежен 3D рисунък и неповторимия стил, който познаваме от 140-ideas – светлината блика отвътре! Така е и тук, в тези малки клонки – длани от листа. Потрепващи и изгарящи!

10_DSC01053_dt

11_DSC01051_dt

12_DSC01050_dt

13_DSC01049_dt

14_DSC01048_dt

Още нещо, което е типично за тези момчета (Jermain и Yeto) е че рисунките им винаги са с послание към оная плетеница вътре в нас, която оставя майката-природа. Усещането, че сме едно цяло с нея и носим кълновете, за да я има завинаги. Вплетеният надпис в пламъчетата остава в мислите с всичките ни спомени, когато сме бродили по пътеките на горите, под шарката на листата, с дъха на влага и бор, с песните на птиците… И с внушението да я опазим.

Продължаваме нататък… след малко ;)

Писма от Дневника #1

от Гергана Василева
лиценз CC BY-NC-ND

01_DSC8108_dtcg

В зеления тунел е толкова хладно, почти бих казала – студено. Сякаш окъпаната нощ не иска да повярва, че все пак утрото е настъпило. Тънките пръсти на слънцето разравят морите корони на дърветата и достигнали до сплъстените, влажни кичури, изпридат от влагата тънки струи пара.

02_PICT3377g

Ароматът на булчинския венец се опитва да надделеенад всички останали, докато накрая примирено поляга над влагата, намерил място някъде между острия дъх на загниваща, окосена трева, натрапчивия сладникав мирис на орлови нокти и далечния привкус на първите цъфнали липи.

03_DSC8124_dtcg

Бюстът на Пейо, черен и лъскаво мокър, ме следи насмешливо с релефните си очи и съжалява, че няма ръце, за да ми покаже, че има още много хляб да ям (черен, faz favor!) и вода да пия (по 2 л. минимум!), докато стиховете ми станат толкова леки и изчистени, колкото ми се иска…

04_DSC7751_rtcg

Тежки, сладки, огромни капки се стичат от зелените пръсти на тревите, които чак сега са се съгласили да ги освободят от нощната си прегръдка. И ако слушах Hevia в този момент, сигурно щях да чуя как се търкулват капките – от най-горния лист, който не трепва, към по-долните, и с добавянето на още и още капки, скоростта на тупването им расте… Докато накрая цопнат в чакащата ги, небесносиня локва, която от радост разтваря обятия в концентрични, затихващи прегръдки…

05_DSC5617_rtcg

/Flo, 8 юни 2001 г./

Когато не спира дъжда…

от Гергана Василева
лиценз CC BY-NC-ND

01_DSC00946_rt


… и тревите потрепват от всяка капка
От жажда ли, от нетърпение и страст?…

02_DSC00933_rt


А младите – вирнали пъпки – лежерно развиват роби ефирни
На старите в пазвите – уютни и мирни…

03_DSC00951_rt


Мечтаят за слънце, за ласки топли, луди
Да блеснат сияйни – като опиянени пеперуди…

04_DSC00914_rt


Валсират воали, потрепват капките – бокали от прашец
Зов за вятъра, ресните им свил на венец…

05_DSC00920_rt


С мокри клепки заспиват, в прозрачна самота
Да мечтаят в съня си не спират
Когато не спира дъжда


/Flo, 05.2023/