В интервюто си при Сашо Диков, Кирил Петков говори за „завладяната държава“ и как с папки в прокуратурата се контролират хора в служби, съдебна система, регулатори, министерства, общини, партии.

Покрай случая „Нотариуса“ с колеги от Да, България зададохме над 40 въпроса на институциите за да установим механизмите на работа на тази скрита държава.

Една от темите бяха СРС-тата (напр. подслушване, следене), резултатите от които обикновено стоят в гореспоменатите папки. Питахме прокуратура, антикорупционна комисия, бюро за контрол на СРС, МВР. Повечето въпроси останаха без адекватен отговор поради следствена тайна, липса на статистика или просто нежелание да се отговори (КПК, вас гледам).

Другата седмица ще кача пакета въпроси и отговори, но ето няколко заключения:

• в действащото законодателство няма ред за унищожаване на доказателства, произичащи от СРС и те се съхраняват безсрочно (според бюрото за контрол на СРС). Това създава условия за злоупотрени
• единственият съд в страната, който изглежда да осъществява реален контрол при искания за разрешение за СРС е Софийския градски съд (там половината от исканията са отказани). Специализираният съд е бил машина за безконтролни СРС-та и добре че го закрихме. Софийският градски съд е започнал да отказва проблеми искания за СРС чак след скандала с „двете каки“ – преди това и там е било машина за СРС-та.
• няма статистика за удължаванията и спиранията/възобновяванията на досъдебните производства, вкл. на етапа преди привличане на обвиняем, както и за неизпозкваните СРС-та. Т.е. не знаем в колко дела срещу лица на висши държавни длъжности има безкрайни удължавания, със събрани и неизползвани СРС-та.
• сигналите за злоупотреби със СРС се препращат между институциите (бюрото за контрол на СРС, Висшия съдебен съвет, Министерство на правосъдието), стигат до инспектората на ВСС, който приема становища, че не може да предприеме действия.

Видимо е, че е създадена среда за контролиране чрез компромати, събрани по наказателно-процесуален ред или от службите за сигурност. Т.е. както казва и Кирил, прократурата и службите създават паралелен мехамизъм за упражяване на власт.

На база на събраната информация имаме разработени изменения в редица закони, за да има реални механизми за контрол, повече видимост върху дейността на тези органи и невъзможност за мащабни злоупотреби като складиране на СРС-та.

Дали тезин промени ще минат зависи от следващия парламент. Но след като махнахме стъкления таван на съдебната реформа с промените в Конституцията, само с прицелени мерки могат да попречат на паралелната държава да контролира дневния ред.

Материалът СРС-тата като инструмент за паралелна власт е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Онзи ден Борисов каза, че преговорният екип на ГЕРБ се е борил за това министър на електронното управление да остане Йоловски. Мисля, че е важно да маркирам този факт, защото поне вече е ясно кой носи отговорност за щетите, нанесени там в последните месеци.

В министерството има общо 9 дирекции, главен секретар и една изпълнителна агенция. За последните 9 месеца са уволнени, помолени да напуснат, принудени да напуснат или преместени: главния секретар, изпълнителния директор на агенцията и директорите на 8 от 9-те дирекции.

И тази своеобразна чистка е само една от многото причини за липсата на резултати. Още в края на есента писах, че нямам очаквания, че политическото ръководство на МЕУ ще се справи със задачите, а напредъкът по управленската програма беше основно заради това, което свършихме в парламента. И това е разбираемо – при това разбиване на министерството, няма как там да се работи продуктивно.

Политиката за електронно управление е изключително важна за цялостното развитие на страната – за намаляване на административната тежест, за повече проследимост и прозрачност, за киберсигурността. И има нужда да бъдат придвижвани напред компетентно и систематично – нещо, което в последните 9 месеца се случваше в парламента, но далеч не толкова в МЕУ.

Материалът Отговорност за щетите в Министерството на електронното управление е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Имотен регистър в България има на теория, но на практика няма. Или обратното – на практика има, но не е спазен закона. Това е и становището на Нотариалната камара. Миналата зима бях внесъл текстове в Закона за кадастъра и имотния регистър, които да позволят по-бързо преминаване към истински, пълен имотен регистър, но тогава не намериха подкрепа.

Какво е имотен регистър – по закон това е съвкупността от партидите, свързани с недвижимите имоти. И тук идва въпросът какво е „партида“. Има две „школи“ – едната смята, че партидите трябва да са персонални – т.е. имотите да се описват на база на техния собственик (и да преминават от един към друг собственик), а другата – че трябва да са имотни партиди – т.е. водещото е имотът, а собствениците са атрибути, които се сменят. Всичко до 2009 г. е именно в такива папки в кашони. Към момента електронни имотни партиди по смисъла на закона няма, а правилника за вписванията предвижда персонални партиди в електронния регистър.

Тази дилема – персонални срещу имотни – е напълно валидна в хартиения свят – регистърът представлява документи в папки в кашони и е важно как ще подредиш папките и кашоните, за да може да търсиш в тях. Ако ги подредиш по ЕГН на собственика, ще можеш да търси лесно по собственик. Ако ги подредиш по идентификатор или адрес на имота, ще можеш да търсиш по имот.

В електронния свят, обаче, регистърът се реализира не чрез папки в кашони, а чрез т.нар. система за управление на релационни бази данни. Там може да има таблица с имотни сделки, като за всяка сделка да има една колона „идентификатор на имот“ и една колона „идентификатор на собственик“ и така може да се търси и по двата критерия. Т.е. партидата не е нито персонална, нито имотна. Това се постига чрез т.нар. индекси, които са виртуалната реализация на папките в кашоните – подреждане по определен ред, за да може да бъде търсено по-бързо. („Сделка“, разбира се, е опростено, защото има много хипотези за придобиване – наследство, делба, давност…). Именно така е реализирана информационната система ИКАР, в която след 2009 г. се вписват извършените имотни прехвърляния.

Представете си три групи кашони. В единия са номерата на актовете, а в другите два – ЕГН-та и идентификатори/адреси на имоти, като във вторите два, в папката на всеки човек и на всеки имот се вписват само номерата на актовете от първата група кашони. Това заема доста място и е сложно за водене в хартиения свят. Но в електронните е най-елементарното нещо.

Действащият Закон за кадастъра и имотния регистър предвижда имотни партиди: „чл. 3. (1) Имотният регистър се състои от партидите на недвижимите имоти“. За мен това трябва да се преосмили – имотният регистър е съвкпуността от актовете, с които се признава или прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти. Логическата организация на тези актове по партиди – имотни и персонални – е подробност. Чрез информационната система на имотния регистър могат да бъдат постигнати целите на партидите без да ги уреждаме нормативно като такива.

Сигурен съм, че това е непопулярно и дори еретично мнение и че „не може ИТ-та да определят как ще работи един толкова важен регистър“. Но смятам, че следва технологичните възможности да бъдат отчетени при избор на концептуалния модел на регистрите – нещо, което е било невъзможно или непрактично преди, сега вече е тривиално. А от позицията на нотариалната камара е видно, че електронен имотен регистър, след толкова години действащ Закон за кадстъра и имотния регистър, официално няма.

По Плана за възстановяване и устойчивост (ПВУ) се предвижда дигитализация на хартиените архиви на Имотния регистър и според мен трябва да обсъдим задълбочено концептуалните положения в закона, за да не се окажем и след това с половин имотен регистър. Защото по ПВУ ще се сканират документи, но тяхната правна стойност ще остане под въпрос. Запазването на настоящия концептуален модел само по себе си не е пречка пред реализирането на истински имотен регистър, но според мен е пречка пред цялостното осмисляне на начина, по който данните се съхраняват и търсят в електронен вид.

Материалът Какви да са партидите в Имотния регистър? е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Приехме закон за скрининг на рискови чуждестранни инвестиции. Тъй като той е много важен за инвестиционния климат, по него имаше процедурни особености – мина два пъти на второ четене в комисия, за да сме сигурни, че няма да създадем административни пречки пред чуждестранните инвестиции.

Със закона (който въвежда текстове в Закона за насърчаване на инвестициите) се предвижда задължение за разрешение от междуведомственя комисия за скрининг за пряка чуждестранна инвестиция в секторите, свързани със сигурността и обществения ред. Приемането на закона е задължение на България по европейския Регламент (ЕС) 2019/452, но регламентът дава възможност на държавите да го адаптират спрямо своите приротитети и нужди. Скринингът цели да ограничи т.нар. корозивен капитал – капитал с неясен произход, със спорна пазарна ориентация, мотивиран от екплоатирането на административни пропуски в държавата, където се осъществява инвестицията и придобиване на контрол върху стратегически обекти. Тези рискови инвестиции, според регламента на ЕС, трябва да бъдат подложени на скрининг.

Това, което успяхме да постигнем (от ППДБ) за облекчение на инвестиционния процес, са следните неща:

• скринингът да е само, когато дейността на дружеството, в което се инвестира, е в обхвата на регламента – т.е. сигурност и обществен ред. По принцип това само по себе си може да бъде тълкувано разширително от администрацията, което налага и останалите мерки по-долу.
• на скрининг да не се полдагат държави, които смятаме за нискорискови , като такива се определят по два начина – единият е със списък, предложен от Министерски съвет и одобрен от парламента, а другият е с конкретен списък в закона – САЩ, Обединеното кралство, Япония, Корея, Канада, Нова Зеландия, Австралия, ОАЕ и Саудитска Арабия. Дали последните две са нискорискови е дълга тема, но там потенцеиалните проблеми не са свързани с т.нар. „корозивен капитал“, а евентуално с други рискове за финансовата система, които скрининга не решава така или иначе. Има дискусия дали списъците с държави са в съответсвие с всички международни договори, по които България е страна, но предвид, че на европейско ниво текат процеси по надграждане и уеднаквяване на скрининговите механизми, нашата временна мярка е с цел защита на инвестиционния климат от излишна бюрокрация.
• сделки, които все пак подлежат на скрининг, се ползват от мълчаливо съгласие при изтичане на 45-дневния срок за издаване на разрешение. Мълчаливото съгласие по принцип е общият ред за такъв тип разрешителни режими, съгласно Закона за ограничаване на административното регулиране и административния контрол върху стопанската дейност, но тук го записахме изрично, за да не влиза администрацията в тълкуване дали се прилага. Мълчаливите съгласия са индивидуални административни актове, т.е. имат силата на изрично разрешение. Има рискове, произтичащи от връчването на решенията за скрининг (т.е. ако решение е взето преди срока, но е комуникирано след срока), но те се елиминират при използване на Системата за сигурно електронно връчване, при която връчването се случва в реално време и гарантира датата и часа на изпращане и получаване.
• скрининговият процес не спира производствата за други лицензи и разрешения – т.е. не може процедурата по скрининг да се използва от КЗК, КЕВР, КФН, КРС или някой друг държавен орган за спиране или забавяне на прозиводства по техните специални закони. А много от сделките в обхвата на регламента са регулирани от някой такъв регулатор.
• държавата ще носи отговорност за вреди по нейна вина, т.е. ако напр. след мълчаливо съгласие отвори ад-хок скрининг и това навреди на инвеститора, той може да осъди държавата за причинените вреди.
• гарантиране, че всички становище, вкл. на службите за сигурност, са мотивирани, за да няма бланкетни становища от типа „препоръчва да не разреши инвестицията, поради налична информация в Държавна агенция „Национална сигурност““. Съответно решенията на съвета трябва да са мотивирани и пропорционални, а не бланкетни и прекомерни. Това на пръв поглед са декларативни текстове, но дават повече сигурност, че при съдебен процес, той ще бъде в полза на инвеститора, в случай, че държавен орган направомерно е ограничил дадена инвестиция.
• съветът за скрнинг ще публикува данни за получените заявления за скрининг и за това какви решения е взел. По този начин ще е възможно да се следи как се движи процесът по скрининг и дали той не е прекалено рестриктивен.

На задължителен скриниг подлежат инвестиции от Русия и Беларус, както и от компании, в които има 25% собственост на лица от тези държави. Руските капитали са най-корозивни, и когато става дума за национална сигурност в контекста на войната, е нужен специален ред за тях. За останалите трети страни се прилага изискването за контрол – т.е. 50%+1, пряко или непряко, вкл. чрез група лица, всяко от които под 50%.

Регламентът предвижда задължителен скрининг на т.нар. „критични технологии“, като изкуствен интелект, роботика, киберсигурност и др. В нашия закон има специфична разпоредба за високотехнологични компании в секторите, свързани със сигурност и обществен ред, като единствената разлика спрямо останалите инвестиции е в праговете за скрининг. Но високотехнологични инвестиции от нискорискови държави също не подлежат на скрининг, така че технологичната ни индустрия няма да има повишена административна тежест за привличане на капитал.

Законът не е е перфектен, но тъй като такъв тип закони се въвеждат в Европа за първи път, все още европейските държави, вкл. България, намират правилния баланс. Смятам, че ние намерихме добър баланс между гарантиране на националната сигурност чрез ограничаване на корозивен капитал и свободата на движението на капитали и свободния инвестиционен климат.

Материалът Какъв механизъм за скрининг за рискови чуждестранни инвестиции приехме е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.