Category Archives: пътуване

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция (3): Язд, Бам и Персийския залив

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължавме с Любо в пътуването му до Иран и Ирак. Започнахме с прехода през Турция, а после продължихме към Техеран. Днес поемаме към Язд, Бам и Персийския залив. Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част трета

Язд, Бам и Персийския залив

Насочихме се на югоизток към

село Abyaneh или т.н. „Червено село“,

което е едно от най-древните в страната. Тук ми идва на ум да спомена

една специфика в иранската пътна инфраструктура,

която мога да оприлича на пълна идиотщина.

Често пъти на пътища, където се движиш с прилична скорост има поставени необозначени гърбици, които не са плавни и леки, а са високи, изровени и гадни. Вероятността да полетиш като изстрелян по рампа е голяма, а нощното каране стана невъзможно, защото иначе можеше да приключим набързо след полет от гърбица, та в някоя канавка. Иранците си бяха решили проблема като бяха задигнали колите с по една-две педи, за да могат да си подскачат спокойно по гърбиците, около които беше зверски изровено от чегъртали гърнета.

Друго нещо, което може да те изкара извън строя в Иран са безбройте камиони, които кръстосват из страната и които, когато решат просто минават в ляво и изпреварват. Това дали си рамо до рамо с тях и ги изпреварваш изобщо не ги вълнува, а че те изтикват от пътя си е съвсем в реда на нещата. Оправяш се, както можеш. Тази особеност, както и отвратителната смрад на дизел, която струеше от тях ме накара да ги намразя доста. 90 % от тях хвърляха плътна дизелова завеса зад себе си. След това лирично отклонение

да се върнем на село Abyaneh.

село Abyaneh – „Червено село“, Iran

Плаща се вход, защото се води архитектурен резерват, но е някаква съвсем достъпна цена.

Самото село беше едно чудесно място,

без почти никакви туристи, което допринесе доста за общото възприемане на атмосферата там. Кръстосахме го надлъж два пъти, изпихме по една

иранска плодова безалкохолна бира

Иранска бира – село Abyaneh – „Червено село“, Iran
Иранска бира

(ако това изобщо може да се нарече бира) и напазарувахме хляб от местната пекарна, оборудвана с глинени пещи.

В селото видяхме лозница, чието стебло беше с диаметър около 45 сантиметра. Никога не бяхме виждали толкова стара лоза. След това заредихме водните запаси и се отправихме да търсим място за бивакуване. Малко след селото един чакал притича до колата. Явно популацията им тук беше висока, защото цяла нощ слушахме странния лай, който издаваха.

Намерихме си чудно място зад една стара къща от червена кал точно до пътя. Беше закътано, равно и уютно. Имаше и дървета, така че соларният душ моментално беше позициониран, за да се изкъпем. В близост минаваше малка рекичка, но нямаше нашествия от гадни комари, което допълни идилията тази вечер.

Бивак с палатка в село Abyaneh – „Червено село“, Iran
Бивак


Ден 7
Този ден ни чакаха бая километри

в посока Язд и Бам

Хубавото на Иран е, че макар да имаш да минаваш големи разстояния, гледките докато караш те обогатяват с впечатления. Понякога са пустинни, друг път са планински, а появяващите се тук-там населени места винаги имат какво интересно да ти покажат.

По пътя към Язд спряхме на два пъти да поснимаме стари американски камиони „МАСК“, които тук бяха в изобилие и изглеждаха толкова достолепно, че нямаше как просто да им обърнем гръб и да ги подминем. Получиха се добри кадри.

Камион Мак – Иран
Мак
По пътя – Иран
По пътя

В

Язд

пристигнахме, когато жегата вече се беше поразвихрила. Вече бяхме в централен Иран и започваше да става осезаемо по-топло. Очаквах по-малко от този град, а се оказа много интересен. Оставаше ми се повече време тук. Градът, бях чел, че е един от най-древните в Иран и архитектурата в комбинация с малките улички са наистина впечатляващи.

Язд, Иран
Язд

След като разгледахме, на излизане от града отбихме от главния път и под сянката на едно полусухо дърво обядвахме. Наоколо се издигаха зидове от кал и слама, които обграждаха полусрутените постройки наоколо.

Пейзажът беше суров, горещ и някак почти постапокалиптичен

за окото на европейци пък било то и от източна Европа.

По пътя, Иран
По пътя

Продължихме към

замъка Райен,

който се намираше малко преди Бам. Пейзажът непрекъснато се променяше от пустинен към полупустинен като дори се появяваше и доста зеленина на места.

замък Райен край Бам, Иран

Пристигнахме преди мръкване и замъкът беше затворен, но с последните слънчеви лъчи го видяхме поне отвън. Беше огромен и впечатляващ! На снимките, които бях гледал не се добиваше представа за мащаба. Тъй като вече беше тъмно веднага след градчето свихме в една овощна градина и разпънахме лагера на поредното чудесно място. Наоколо имаше нарове, ябълки и черници, а по небето безброй звезди.


Ден 8

С Ауди в Иран, Бам


След закуска продължихме към Бам.

Бяхме в източен Иран

и започнаха да се мяркат табели за граничните градове с Пакистан и Афганистан. Усещахме, че вече сме далеч от вкъщи и сме близо до едни непознати страни обвити в предразсъдъци и свързвани с неприятни събития. В самия

град Бам

вида на населението сякаш тотално се промени. Повечето иранци са спретнати, светли и красиви хора. Тук всички бяха мургави и приличаха повече на афганци или пакистанци отколкото на иранци. Интересното тук е

крепостта Arg-E-Bam,

която представлява цял малък град построен от глинеста кал и слама. В момента течеше реставрация и след няколко години вероятно целият обект ще има по-завършен вид, но дори и в момента гледката беше величествена. Неслучайно мястото беше част от световното културно наследство на Юнеско. Имаше малко посетители и успяхме да се разходим на спокойствие и да усетим атмосферата на малкия град от кал и слама.

Това беше най-източната точка на нашето пътуване,

предвид ограниченото време, с което разполагахме, затова поехме на юг към Персийския залив. Пътят беше ту равнинен, ту планински, но жегата беше повсеместна. Температурите подминаха 43 градуса, а влагата идваща от морето подсилваше усещането. Доста неприятно. Единствените живи същества, които се мяркаха бяха огромни скакалци, които се размазваха навсякъде по колата. Тук-там се мяркаше и по някоя заблудена камила край пътя.

Камила край Бандар Абас, Иран
Камила

Град Бандар Абас

изглеждаше отвратителен и отблъскващ. Жега, миризма на петролни изпарения и непрестанен поток от камиони, които бълваха газове в допълнение. Хората също не изглеждаха хич приветливи

Искахме да се докоснем до

Персийския залив,

Арабско море, а по него и до Индийския океан, така че подминахме града и кривнахме в някакъв краен квартал, който изглеждаше още по-неприятен. Хората се оглеждаха странно като минавахме покрай тях, а усещането за кофти място не изчезваше. Най-накрая излязохме на брега и паркирахме. Водата беше учудващо чиста, но нагазихме само до колене. Взирайки се в далечината си помислих, че съвсем близо насреща бяха Оман, ОАЕ и Катар.

Зад близките скали се показаха

три тъмни неприятни субекта,

които пиеха истинска бира, напълно забранена в Иран, а вероятно бяха употребили и други субстанции, защото очите им бяха червени и се смееха идиотски. Разменихме няколко думи и стана ясно, че няма какво повече да си кажем. Говореха само за казина и пиене, а на нас много се чудеха какво правим тук при положение, че в България имало колкото искаш казина и алкохол. Реших да не обяснявам, а задружно преценихме, че е време да се омитаме оттук.

Поехме по крайбрежието към близък масив от

мангрови гори

Нещо което се среща рядко и си заслужава да се види, така че продължихме около 30 км покрай морето. Духаше силен горещ вятър, който вдигаше прахоляк и пясък и образуваше трудно прогледна мъгла в комбинация с влагата. Много странно явление и особено неприятно за шофиране, но някак мистично. Стигнахме до горите, които излизаха директно от солената вода.

Мангрови гори край Персийския залив, Иран
Мангрови гори край Персийския залив

Брегът представляваше гъста кал и беше невъзможно да се приближим повече от това място, но беше достатъчно близо, за да ги огледаме.

Оттук се върнахме малко назад, за да хванем

шосето за Шираз

Карахме не повече от 80 км и се стъмни, затова отбихме в пустинята край пътя и се установихме за нощта. Земята беше гореща и въпреки че вече слънцето не грееше си беше бая жега. На близкия електрически стълб Сашо измисли хитро приспособление за закачане на душа, така че и за тази вечер банята беше осигурена, а след този ден беше наистина силно необходима.

Огледах се наоколо по земята. Не се виждаха бели скорпиони като в пустинята в Мароко миналата година. Имаше само тлъсти скакалци, които никак не се смущаваха да идват при нас и да се включват във вечерята. Не бях виждал преди толкова тлъсти екземпляри.

След вечеря в палатката беше като в парник. Повърхността на земята беше толкова силно нагрята, че усещането беше като от подово отопление. Шалтето не изолираше особено отдолу, а отворения вход на палатката, за да влиза въздух, не се усещаше като да проветрява особено. Иван се изнесе посред нощ да спи в колата като преди това беше смутил една лисица, която инспектираше боклука ни. Все пак животното не се било отказало от плячката си и се бе отдалечило в нощта с плика съдържащ празните консерви в уста, съпътствано от подрънкващи звуци.

Очаквайте продължението

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Иран или писани от Любомир Петров – на картата:


Иран и Любомир Петров

Booking.com

По Коледа в Кьолн, Германия

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Коледа иде! И Янита днес ще ни разкаже за едно от местата, където Коледа се посреща особено романтично – Кьолн. Приятно четене:

По Коледа в Кьолн, Германия

Съвсем очаквана, дестинацията Кьолн ме отвежда традиционно през декември на около три часа път от дома в южна посока.

Обичам този град в Германия

Страната щедро ми е показвала и други подобни места, за да ограби сърцето ми чисто егоистично и да ме завръща там, където съм оставяла по част от него. И с градовете се случва същото, както и с хората, когато ги опознавам: привличат ме стърчащи от обществото хора и места, нехербаризирали същността си. Помня къде са и често се връщам там, за да ме радват. И с Кьолн е така, харесвам атмосферата на този град и нямам нищо против да бъда една от четири милионните му посетители по

коледно време

Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Кьолн, Германия

За немците

Коледа е любимият празник

За посрещането му, хората започват да се приготвят веднага, след отминаването на Хелоуин, като украсяват първо околния свят, а после и домовете си. Някаква особена магия има коледното време из немскоговорящия свят изобщо: Германия, Австрия, Швейцария. Лихтенщайн, Люксембург. Завладяваща магия с настроение така, че завръща детското в нас и вярата в добрия белобрад старец, който точно по това време на годината ще пристигне, за да раздаде подаръци на всички деца.

Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия

В Германия

Коледа ухае на глювайн,

на печени наденички, на меденки с канела, на карамел и прясно изпечени хлебчета. На всеки един от по- големите площади, където пространствата позволяват, се заселват атракции, лунапарк, щандове за бързо хранене. Усмихнатите лица на хората от „студената нация“ срещу теб стоплят така, както и горещото червено вино.

Коледният дух заразява

безпощадно, омайва, усмихва, обещава чудеса, които не са нищо друго, освен малки парчета щастие, с които раздаваме внимание или емоция на другите.

Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия

Съществуват особено магнетични коледни градски легенди в цветове и светлини за красотата на празника. Съществуват и особени разказвачи, които да намират път към духовните или към съвсем социалните измерения на този празник.

Един от умеещите да привличат с коледен туризъм е градът Кьолн.

Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия

В Кьолн има няколко коледни базара, най- популярният и най- големият е този до Кьолнската катедрала

Тук е винаги препълнено, особено вечер, когато опашките пред щандовете за горещо вино и наденички са досадно изнервящи, както и това да те измори шумът на тълпата, несръчността на околните, които ту те залеят с питие, заради навалицата, ту друго. Според статистиката, това е и най- посещаваният базар в Кьолн. Естествена част от декора е огромното  коледно дърво, това е червен смърч с височина 25 метра и е най -високото естествено коледно дърво в цялата провинция Северен Рейн- Вестфалия. 

Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия

Общото число на коледните базари е десет, повечето от които са разположени из централните градски части, но най посещаван е този

на площада пред Kölner Dom

Единствено тук има сцена, която се използва за концерти или спектакли. От останалите коледни базари, бих препоръчала този на Рудолфплац, там е Николаусдорф – дървеното селище на Дядо Коледа, особено интересно място е за децата. Част от естествения декор тук е Ханенторбург (Hahnentorburg), това е запазена в автентичен вид най- важната градска порта и част от крепостната стена на средновековния град, които са издигнати през 13 век.

Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия

Интересно място е и

базарът Хайнцел в стария град,

който ще ви посрещне със „Зимната приказка на Хайнцел“- и с ледена пързалка,
както и в непосредствена близост Базар на Ангелите, който се намира на Нюмаркт, вероятно е най- осветеното място, с феерия от светлини и звезди. Популярни за по- алтернативни хора са базарите на пристанището и в градската градина.

Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия

Посетих Кьолн за пръв път по коледно време

и се завръщах там през следващите няколко години в същото време. Градът винаги ме посрещаше различен, в последната година- с изключително неприятно студено, мрачно и ветровито лице. Времето бързо сменяше настроенията си: валеше стръмен, студен и ледено пронизващ дъжд, после рехав сняг, който вятърът разпиляваше във всички посоки, после пак дъжд…

Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия

Рейн

се свиваше в прегръдката на ниските си брегове утихнала в сивата си риза. Нямаше нито шлепове, нито обичайните туристически корабчета, дори лодка някаква да разчупи пасторалната картина, на която се любувах от

моста Хоенцолерн

винаги, когато можех. Зад заключените завинаги тайни на катинарите монотонно тракаше отпътуващ влак, от чиито примигащи очи надничаха пътници.

Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия

От другата страна на

Моста на влюбените, Хоенцолерн

имам предвид, се намира висока около 30 етажна сграда на

Köln Triangle

На партера вътре в сградата, за цена от 6 евро на човек, се предлага изкачване до последния етаж, от който се открива прекрасна панорама към града от всички страни. Всъщност, изкачването е с асансьор до открита панорамна платформа, обособена за туристи, обезопасена с над 2 метра дебела плексигласова стена, върху която има графични обозначения за всички по- значими обекти на наблюдение от градската среда, архитектура и инфраструктура. Препоръчвам!

Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия

Сред архитектурните забележителности на града е

катедралата „Свети Петър и Света Мария“ или Kölner Dom,

както я наричат местните хора. Готическа катедрала, един от символите на средновековната църковна архитектура, който въпреки сринатия от бомбандировки град по време на Втората световна война, остава цял и невредим, само със съвсем незначителни поражения. Обхващането на сградата в кадър, признавам си, е доста трудно, особено от близко разстояние.

Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Катедрала в Кьолн
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнската катедрала
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия

Внушителна по размери,

катедралата е символ на града

символ, който привлича не само вярващи хора, а и хора, които се интересуват чисто исторически от нея, като паметник на архитектурното изкуство.

Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия

В средата на XI век е положен основният камък на строежа ѝ, който официално приключва 632 години по- късно през лятото на 1880 година. В катедралата, на плот от черен мрамор и в златна мощехранилница с форма на малка църква, се съхраняват над двадесет вековните на възраст мощи на тримата влъхви. Катедралата е прочута и с цветните си витражи.

Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия

Внушителна отвън, внушителна и вътре – с широки интериорни пространства, достъп до някои от които има само в определено време и срещу входна такса. Същото се отнася и за възможността за изкачване с асансьор до една от кулите на катедралата, откъдето се открива чудесна гледка към реката и изобщо към града, докъдето ти видят очите.

Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия

В стария град, съвсем наблизо се намира

църквата „Свети Мартин“

Църквата е на възраст около 900 години, издигната върху друг храм един век след Христа.

Köln, Nordrhein-Westfalen, 50667, DE

Мартинкирхе е една от дванадесетте романски църкви в Кьолн, с по-спокойна атмосфера, по-необезпокоявана от прекосяващите стъпки на любопитни посетители.

църквата „Свети Мартин – Кьолн, Германия
църквата „Свети Мартин
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Свети Мартин
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Църквата „Свети Мартин“
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия

В сравнение с останалите големи градове в Германия,

Кьолн настоява да бъде различен –

малко по-разкрепостен, малко по-неглижиран, по- шарен или по шумен. Гей столицата на Германия, градът, който не спи; градът на бирата, на бохемите, на нощния живот, на пийпшоуто, на зелените екостикери, на чистата околна среда без дизел, многоликият мултикултурен град на одеколона, шоколада и фантазиите. Разнообразен, многокултурен град, който има свой стил, характер и почерк. Отпуснете се в зелената му прегръдка във Фолксгартен, Рейнпарк, Щатвалд или в Ботаническата градина, да ви разкаже приказки с интересните си музейни колекции, позволете да ви изкуси, да ви влюби, да ви издраска със спомени… Тук поставям многоточие. Обичам многоточията, реверансът на свободата към възможността някой да те последва и доразкаже. Ако не сега, то непременно скоро. Щастливо сбъдване в Кьолн на всяка друга лична история. Надявам се да откриете с интерес красотата, която откривам аз и която ме кара все повече да се лутам по света, в търсенето ѝ.  

Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн

Автор: Янита Николова
Снимки: авторът


Booking.com

Booking.com

Други разкази свързани с Другата Германия или писани от Янита Николова – на картата:

Янита Николова и Другата Германия

Booking.com

С Голф до Мароко (4) – Мерзуга и пустинята Сахара

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуване до Мароко с голфа на Иван – започнахме с Гранада и Кордоба, , продължихме със Севиля и Гибралтар, Шефшауен и Фес, днес вече сме на път към Мерзуга и пустинята Сахара

Приятно четене:

Мерзуга и пустинята Сахара

част четвърта на

С Голф до Мароко

Запалихме колата и потеглихме на югоизток. Пътят беше изключително интересен и живописен. Можеше много ясно да се проследи как под колелетата се променяше цялата природа около нас. От хълмовете, горите и долините на северните области на страната релефът постепенно започва да става полупустинен, докато към края не стана истинска пустош и не съзряхме в далечината дюните на великата Сахара. Предлагам ви цяла поредица от снимки и видео от нашия преход. Естествено по градовете и селата отново не липсваше колорит:

С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара

С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара
Голф – С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара
Магаре – С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара
Щъркели – С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара
Щъркели
Мароканци – С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара
Мароканци

Спряхме за обяд в крайпътно заведение и гледах да паркирам до ретро изпълнението 🙂

Мерцедес – С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара

В Мароко официални езици са арабски и берберски. Навсякъде обаче, дори в малки градчета, почти всички надписи са и на френски. Френският е и основният чужд език, който се говори сред мароканците, макар за много от тях той да се ограничава до „Bonjour, ca va?”.

Ние не че говорим френски, но все поне е европейски език и понякога се разбира нещо. Поне можем да четем буквите 🙂

Голфът по средата на нищото:

На края вече започнаха да се виждат и камили край пътя:

Ето и два клипа от нашия преход:

https://www.youtube.com/watch?v=9Kmdvo8wZEo&t=151s

В края на следващото видео се вижда един от многото полицейски пунктове, покрай които преминахме.

Има ги средно на всеки 30 – 40 км, както и на входа/изхода на по-големите градове. По-щателна проверка на документите имахме само един път и дори неведнъж виждайки чуждестранна регистрация на колата ни махаха да продължаваме, след като първоначално искаха да ни спрат. Това за мен беше поведение на 180 градуса от това, което бих очаквал в държави, където би се предполагало, че полицията вероятно не е на 100% неподкупна. Не че се оплаквахме, напротив, но се сетих за един мазен азербайджански милиционер, който на пътуването ни в Кавказ през 2017-а година ни рекетираше за изфабрикувано наше нарушение. След като накрая поддадохме и попитахме дали нещо може да се измисли той попита как стават тези неща в България?

– Как договориться – му казахме ние.
– Наверно везде в мире одно и тоже („Навярно навсякъде по света е едно и също“) – философски заключи мъдрата му постсъветска милиционерска тиква.

Но ето, че се оказа, че не е бил прав! 🙂

Успяхме да стигнем селото

Мерзуга,

което се намира точно на прага на пясъчните дюни. Всички категорично искахме да се повозим на камили в пустинята, но трудното беше да изберем благонадеждни хора, тъй като можехме да си представим, че има и доста тарикати и мошеници. Един такъв тарикат ни посрещна на входа на селото. Като видя чуждата регистрация все едно видя златна кокошка. Скочи на пътя и почна да маха като обезумял, за да спрем. За малко да го качим на предния капак ненормалника…

Дражи беше проучил и по препоръки се хванахме с едни хора, за които отзивите бяха добри. Беше си цял пакет услуги включващ разходка с камили, вечеря, закуска и нощувка в лагер в пустинята. Цената беше приемлива, така че се бяхме разбрали с тях още от преди няколко дена.

Стигнахме до мястото на срещата, което се оказа хотел. Хората бяха гостоприемни и ни гостиха с ментов чай. Ментовият чай се пие навсякъде в Мароко и вкусът му наистина е страхотен. Изключително освежаващ в летните жеги.
Разбрахме се да почакаме някой друг час, тъй като все още беше твърде горещо и не ни препоръчваха да тръгваме още. Началникът засвири на акустична китара и го помолих за снимка. Оказа се, че той е бил няколко пъти в България – в София, Пловдив, даже на някакъв фолклорен фестивал в Жеравна. Направо ни преби като ни каза на чист български, че в Сахара е „мръсна жега“ 🙂

Населението на тази част на Мароко са бербери,

а не араби. Берберите са коренното население не само на Мароко, но и на цяла Северна Африка преди арабите да дойдат по тези земи през 7-и век сл. Хр. Езикът на берберите няма нищо общо с литературния арабски език. В страната в днешно време е възобновено изписането на берберски език на древната либийска писменост, която пък е създадена на основата на финикийската. Модерната версия на това писмо е въведена през 20-ти век. В регионите на страната с берберско мнозинство надписите почти винаги бяха на арабски и на берберски. Всъщност в последствие ни казаха, че поне 70% от мароканците имат берберски корени. Мароканският диалект на арабския също така е примесен с множество берберски и френски думи, което много го отличава от литературния говор. В големите градове по Атлантическото крайбрежие надписи на берберски не видях. Там обаче често се виждаха надписи само на френски, особено в търговските центрове или в заведения в западен стил.

Паркирахме Голфа под навеса и отидохме на кратка разходка из селото:

Мерзуга си беше едно прашно, нищо и никакво село:

Тук ми беше приоритет да си взема тюрбан и да се издокарам като истински пустинец…туарег 🙂 Намерихме едно магазинче и се заприказвахме със

собственика, бай ти Хасан

Беше приятен човек и хич не се пазареше за цената. Предложихме му да ни направи отстъпка ако вземем няколко броя и в крайна сметка всички се екипирахме. Оказа се много добро решение, защото в пустинята ни трябваше защита не само за горната част на главата, но и за врата и ушите, тъй като се печахме от всички страни. Отделно тюрбанът позволяваше да си закриваме устата и носа, и да се предпазваме от пясъците когато в пустинята задухваше вятър.

След като приключихме търговията Хасан предложи да останем и да пием чай, понеже още било много жега. Първоначално се поколебахме, тъй като не бяхме сигурни дали това не е някаква схема да ни крънка за пари, но все пак му се доверихме. И така седнахме на по чай и се заговорихме за живота. Хасан беше на 55 години, макар да изглеждаше доста по-възрастен. Суров си е животът по тези места. Разказа ни за себе си и се впечатлих, че се е оженил когато е бил 30-на годишен и имаше само 2 деца. Това не ми се струваше типично за тези райони и въобще за Мароко. Човекът говореше арабски, берберски и френски, но също така много добър английски, че даже и малко немски. Последните два езика беше научил просто ей така от комуникация с туристи, което беше доста впечатляващо. Бил работил в селското стопанство, после в туризма и в последствие отворил своето магазинче, където продаваше и фосили, които събираше из района.

Поснимахме се за спомен и си казахме „довиждане“.

– Поздрави за добрите хора на Боливия.
– България, България…

– Аааа, България, да.

Запасихме се с вода от закътаното гаражно магазинче:

Стана време за тръгване. Натовариха ни на един джип и ни закараха до „паркинга на камилите“. Там ни чакаха две момчета, едното от които щеше да води нашата група към лагера.

Качихме се на камилите и хайде навътре към безкрайните пясъци:

Големи животни са си тези камили. Като се надигнат и тръгнеш да залиташ напред е малко стряскащо, но се свиква. Свиква се и да се возиш на тях, макар да не мога да кажа, че беше безкрайно удобно.

Нашият водач Сахид бе така мил да снима дружинката ни:

Имахме желание да си общуваме малко повече с него, но той изглеждаше отегчен и не особено словоохотлив. Мога да го разбера… всеки ден разкарва някакви смотаняци като нас, затова решихме просто да се возим и да не го занимаваме много с въпроси.
Вече навлязохме по-сериозно и наоколо се виждаха само дюни и пясъци. Беше много красиво и човек наистина се чувства свободен сред тези безкрайни простори. От друга страна обаче дори и чрез нашия бегъл допир с пустинята усещахме колко сурова и жестока би могла да бъде тя.

Стигнахме до лагера и оставихме камилите да почиват:

Оставихме багажите и се отправихме към близките дюни, за да изпратим деня. Да се види залез в пустинята си е сбъдната мечта. Много ми хареса, че когато спирахме да ходим и да говорим се чуваше… нищо… една абсолютна тишина и покой.

В лагера бяхме с още с една двойка австралийци, както и с двама шведи. Нашите домакини ни приготвиха вечеря, след това напалиха огън и даже имаше музикална програма с традиционна берберска музика. След това ни помолиха ние да изпеем нещо от нашите страни. Австралийците и шведите категорично отказаха, а ние се доказахме като най-печените и разтропани туристи и им изпяхме песента на Авеню – Бягство. Не знам дали им хареса особено, ама пляскаха там нещо… 🙂

Влязохме да

нощуваме по палатките,

където си имахме легла и чисти чаршафи. Душове и тоалетни също имаше:

На другата сутрин съответно нямаше как да се пропусне и сахарския изгрев:

На около 50 км от тук се виждаше

границата с Алжир, която е затворена

от 1994-а година. Стана ми любопитно и попитах берберите дали не мога ей така да си мина с камилата или пеша и да вляза в Алжир. Нямах намерение да го правя, но ми беше любопитно дали е възможно. Все пак…ми то навсякъде пясък, дали ще е алжирски или марокански 🙂 Казаха ми, че границата се охранява строго и такива опити не са препоръчителни въобще.

Безкрайните пясъци…

След закуската се отправихме обратно. Дадохме скромен бакшиш на всичките момчета, които се занимаваха с нас. Стараеха се, а и не знам онзи чорбаджия, който по цял ден се чешеше в хотела където не го сърби каква част от печалбата изобщо им дава. Разбира се нямаше как да пропусна да помоля двете момчета, които водеха камилите, за по един фотопортрет.


Нашият водач Сахид:

И Рашид, който водеше другите четирима души:

Разбира се, че момчетата ми бяха колоритни и интересни, но не исках да изглежда, че ги снимам все едно са някакви туземци или животни в зоопарка. Предложих на всички да им изпратя снимките по електронна поща след това, което и направих.

Кратко обобщение и разсъждения относно нашето преживяване в пустинята. Да, беше туристическо, беше си изцяло пригодено да пасне на вкуса и привичките на западния турист. Въпреки това за нас беше едно ново преживяване и всички останахме много доволни и щастливи. Както вече казах момчетата се стараеха, но което не ми хареса е, че поведението им беше много раболепно и постоянно се чувстваше тази преграда между нас…това разделение на клиенти и обслужващ персонал, нека го наречем така. Ясно е, че си плащахме за всичко, но все пак ни се искаше отношенията ни да са по-непринудени и просто да си прекараме времето заедно по един приятен начин. Те например отказаха да помогнем в приготвянето на вечерята и изобщо някак всичко се случваше по установения ред и график като дори шегите бяха по заучен репертоар. Малко все едно си в Северна Корея сякаш.


Може би много хора точно това искат и очакват. Все пак сме благодарни на момчетата. Бяха коректни и ни доставиха едно незабравимо преживяване.


Имаше още една работа, която трябваше да свърша докато бяхме още тук. Нямаше как да не снимам Голфа сред пясъците на пустинята Сахара. Подкарах по вече познатия път към дюните. В края на селото имаше една арка, където стояха двама типа. Ние вече имахме набито око за тарикати и ги подминахме докато ни махаха. Те обаче бяха толкова усърдни и настоятелни в жестикулирането си, че след 50 м се замислихме дали пък наистина не са някакви общински лица и преминаването към пустинята да е забранено. Спряхме, единият ни догони. Дойде на вратата до шофьора и, оп, изненада…

– Hey, guys. You want to go to the desert? You want a camel ride? („Хей, хора. Искате ли да отидете в пустинята? Искате ли да се возите на камили?“)


Направо ни разбиваха тези тарикати понякога. Да маха и тича като луд след колата само и само да ни вкара „ексклузивната си оферта“.
И все пак. Още една снимка за колекцията.

Плевенският Голф на пустинята Сахара:

С това разходката ни тук приключи и се отправихме в посока Маракеш:

Очаквайте продължението

 Автор: Иван Стоянов
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Иван Стоянов – на картата:

Мароко и Иван Стоянов

Booking.com

Обиколка на Северна Америка с Хюндай, 2019 (3): Национален парк Джаспър, на северозапад през провинция Британска Колумбия

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Америка, което започнахме предишната 2018-та година с Валентин  (http://patepis.com/?p=83932). Сега правим двумесечна обиколка на Северна Америка (Аляска, Канада и САЩ), изминавайки 25 860 километра с Хюндай под наем,  над хиляда километра пеша и разглеждайки общо 130 туристически и природни забележителности и градове.

Първата част започнахме с кратко въведение към пътешествието (http://patepis.com/?p=87234), след което потеглихме от Сиатъл (САЩ). Обиколихме национален парк Северни каскади, влязохме в Канада, разгледахме Ванкувър и през Скалистите планини стигнахме националните паркове Глейсър и Йохо.

 Във втората част (http://patepis.com/?p=87344) влязохме в провинция Алберта за да разгледаме националния парк Банф, град Калгари и да стигнем до панорамния туристически път „Айсфийлдс паркуей“.

Днес продължаваме по този туристически път за да опознаем Национален парк Джаспър, започвайки от ледника Колумбия. После поемаме на северозапад през провинция Британска Колумбия.  

А сега: приятно четене!

Обиколка на Северна Америка с Хюндай, 2019

трета част

Национален парк Джаспър, на северозапад през провинция Британска Колумбия

Ледник Колумбия

Ледниковото поле Колумбия (Columia Icefield) е най-впечатляващата природна забележителност по панорамния туристически път „Айсфийлдс паркуей“ (Icefields Parkway). Площта на това ледено поле е 300 км² и представлява една от най-големите ледени маси южно от Северната полярна окръжност. Близо до ледника има удобен паркинг, а обиколката по пешеходния маршрут отнема по-малко от един час. Възможна е и малка разходка върху ледника със специални триосни туристически автобуси наречени „Айс експлорър“, но това е скъпо удоволствие. Те тръгват от туристическия информационен център (Columia Icefield Discovery Centre), който е разположен в огромна сграда от другата страна на главния път. Интересно ми беше да разбера колко бързо ледниковото поле Колумбия намалява размера си поради глобалното затопляне.

Columia Icefield - Тук съм пред ледника Колумбия (Columia Icefield), Канада
Тук съм пред ледника Колумбия (Columia Icefield)
Columia Icefield – Ледникът Колумбия айсфийлд постоянно намалява размера си поради глобалното затопляне. Преди 13 години е стигал до мястото означено с табела „2006“ - Канада
Ледникът Колумбия айсфийлд постоянно намалява размера си поради глобалното затопляне. Преди 13 години е стигал до мястото означено с табела „2006“

Продължавайки на север по панорамния път „Айсфийлдс паркуей“ (Icefields Parkway) направих отбивки за да разгледам водопадите Тенгъл (Tangle Creek Falls), Сънуапта (Sunwapta Falls) и Атабаска (Athabasca Falls).

Водопадът Тенгъл Kриик (Tangle Creek Falls)

е най-леснодостъпен, тъй като е разположен до самия път.

Tangle creek Falls – Водопадът Тенгъл Kриик (Tangle Creek Falls), Канада
Водопадът Тенгъл Kриик (Tangle Creek Falls)

Двата водопада Сънуапта (Sunwapta Falls)

носят името на реката, по чието течение се спускат. В превод името означава „бурни води“. Горният водопад е с височина около 20 метра и широчина около 10 метра. След него видите на река Сънуапта текат през живописен каньон за да се спуснат през долния водопад. Буйните води са издълбали няколко ниши в скалите.

Sunwapta Falls – Водопадът Сънуапта (Sunwapta Falls) пада от височина 20 метра, Канада
Водопадът Сънуапта (Sunwapta Falls) пада от височина 20 метра
Sunwapta Falls – След водопада река Сънуапта протича през живописен каньон
След водопада река Сънуапта протича през живописен каньон

Водопадът Атабаска (Athabasca Falls)

се спуска от височина 23 метра. От двете му страни има наблюдателни площадки. След падането долу водата лъкатуши образувайки ниши в скалите и продължавайки през живописен тесен пролом. Според мен това дълбоко ждрело на река Атабаска е по-красиво от самия водопад.

Athabasca Falls – Водопадът Атабаска (Athabasca Falls) е висок 23 метра – Канада
Водопадът Атабаска (Athabasca Falls) е висок 23 метра
Athabasca Falls – Водите на реката минават през красиво ждрело, след спускането си по водопада Атабаска – Канада
Водите на реката минават през красиво ждрело, след спускането си по водопада Атабаска

Тези водопади, както и ледникът Колумбия, се намират в южната част на

Национален парк Джаспър (Jasper National Park).

Паркът заема площ от 11 хил. км², което е равно на 1/10 от територията на България. Освен водопади и ледници тук видях езера, каньони, горещи минерални извори и живописни планински върхове. Често срещах край пътя диви животни, предимно карибу (сродни на елените и лосовете). Джаспър е включен в списъците на ЮНЕСКО за световното природно наследство през 1984 година.

Western Alberta (Jasper), Alberta, T0E, CA

Мога да нарека романтично

езерото Копитото на коня (Horseshoe Lake).

То се намира южно от град Джаспър край самия туристически път „Айсфийлдс паркуей“ (Icefields Parkway), но не се вижда от него тъй като е скрито зад малък горист хълм. Пътека има само от едната му страна, водеща до полуостров с формата на конско копито. Аз обаче упорито го обиколих провирайки се през обграждащата го иглолистна гора с гниещи храсти и паднали дървета.

Horseshoe Lake – Панорамен поглед към езерото Копитото на коня (Horseshoe Lake) – Канада
Панорамен поглед към езерото Копитото на коня (Horseshoe Lake)
Отляво е полуострова с формата на конско копито, даващ името Horseshoe Lake

Град Джаспър (Jasper Town)

се счита за административен център на националния парк със същото име. Разположен е на западния бряг на

река Атабаска (Athabasca River)

Той е изходен пункт към основните забележителности в региона. За обслужването на туристите са изградени доста хотели, ресторанти, нощни клубове и магазини. Жителите на Джаспър са само пет хиляди. Това уютно градче и за мен се оказа изходна база към природните забележителности наоколо, защото две нощи спах там в автомобила на закътан паркинг почти в самия център.

Поредица от магазини и ресторанти обслужват туристите в град Джаспър – Канада
Поредица от магазини и ресторанти обслужват туристите в град Джаспър
Много са хотелите и ресторантите в туристическия град Джаспър – Канада
Много са хотелите и ресторантите в туристическия град Джаспър

От природните забележителности близо до град Джаспър в личната си класация на първо място поставям

Каньона на река Малайн (Maligne Canyon).

Той е издълбан от водите на тази малка река в продължение на милиони години. Достига над 50 метра дълбочина. Живописният пешеходен маршрут е с дължина 2 километра и включва пет моста над каньона. От тях, както и от поредица наблюдателни площадки се разкриват прекрасни гледки към дълбокото ждрело, към околните скали и гори. Три часа ми бяха необходими за да обходя каньона в двете посоки и да се любувам на красотата му.

Малайн каньон (Maligne Canyon) в канадския Национален парк Джаспър
Малайн каньон (Maligne Canyon) в канадския Национален парк Джаспър
Малайн каньон (Maligne Canyon) достига над 50 метра дълбочина – Канада
Малайн каньон (Maligne Canyon) достига над 50 метра дълбочина
Малайн каньон (Maligne Canyon) в канадския Национален парк Джаспър – Канада
Малайн каньон (Maligne Canyon) в канадския Национален парк Джаспър

По живописен туристически път нагоре в планината достигнах

езерото Медсън (Medicine Lake),

което се счита за геоложка рядкост защото водите му се оттичат през отвори в дъното. Поради тази причина през пролетта то се пълни от топящите се снегове и дъждовете. По-късно през лятото водата изтича през отворите на дъното и нивото му спада значително.

Езерото Медсън (Medicine Lake) в канадския Национален парк Джаспър – Канада
Езерото Медсън (Medicine Lake) в канадския Национален парк Джаспър

Още по-високо в планината, в края на туристическия път, се намира

езерото Малайн (Maligne Lake).

То е дълго повече от 20 километра и се счита за най-красивото в националния парк Джаспър. По-голямата му част е заградена от планински върхове, а топящите се ледници го захранват. Съдържащите се в ледниковата вода утайки придават на езерото цвят наречен бебешко-синьо.

Лодки возят туристите по дългото над 20 километра високопланинско езеро Малайн
Лодки возят туристите по дългото над 20 километра високопланинско езеро Малайн

На няколко километра от град Джаспър се намира

езерото Патриша (Patricia Lake).

Тук през Втората световна война в секретна база са правени опити за създаване на непотопяем кораб. Сега се предлага гмуркане до останките от тази база. На югоизточния бряг на езерото е изградена голяма почивна база с бунгала.

Езерото Патриша (Patricia  Lake) е чудесно място за отдих в Национален парк Джаспър – Канада
Езерото Патриша (Patricia Lake) е чудесно място за отдих в Национален парк Джаспър

Езерото Пиръмид (Pyramid Lake)

е съседно на Патриша. То се счита за курортна зона с хотели, като се предлагат възможности за каране на кану и каяк. По дървен мост се стига до малък остров, обрасъл с иглолистни дървета.

По дървен мост се стига до малък остров в езерото Пиръмид (Pyramid Lake) – Канада
По дървен мост се стига до малък остров в езерото Пиръмид (Pyramid Lake)

„Изучаването“ на езерата в националния парк Джаспър завърших с

Долината на петте езера (Valley of the Five Lakes).

Тези пет езера са разположени каскадно едно след друго. Обхождането им по туристическите пътеки ми отне около четири часа.

Първото езеро в Долината на петте езера, Национален парк Джаспър – Канада
Първото езеро в Долината на петте езера, Национален парк Джаспър
Второто езеро в Долината на петте езера, Национален парк Джаспър – Канада
Второто езеро в Долината на петте езера, Национален парк Джаспър
Третото езеро в Долината на петте езера, Национален парк Джаспър - Канада
Третото езеро в Долината на петте езера, Национален парк Джаспър
Четвъртото езеро в Долината на петте езера, Национален парк Джаспър – Канада
Четвъртото езеро в Долината на петте езера, Национален парк Джаспър
Петото езеро в Долината на петте езера, Национален парк Джаспър – Канада
Петото езеро в Долината на петте езера, Национален парк Джаспър

Най-приятното ми изживяване в националния парк Джаспър беше къпането в басейните с топла минерална вода

Миет хот спрингс (Miette Hot Springs).

Те са отдалечени на 60 километра от град Джаспър. Разположени са в североизточния край на националния парк. Счита се, че 40-градусовата вода действа успокояващо на нервната система. За това спомага изгледът към заобикалящите басейните иглолистни гори и стръмни планински склонове. Когато пристигнах там валеше дъжд и на входа имаше надпис, че не се допуска къпане поради опасност от гръмотевици. Опашка от няколко десетки хора чакаше преминаването на бурята. Наредих се и аз като реших за себе си, че ще стоя на нея най-много един час. За мой късмет след петнайсетина минути времето поутихна и започнаха да пускат вътре. Повече от два часа се плациках в басейна, а през това време дъждът ту се усилваше, ту отслабваше.

Басейните при топлите минерални извори Миет хот спрингс (Miette Hot Springs), Национален парк Джаспър – Канада
Басейните при топлите минерални извори Миет хот спрингс (Miette Hot Springs), Национален парк Джаспър

Напуснах Джаспър и потеглих по дългия път на северозапад към Аляска, без да пропускам природните красоти. Впечатляващи бяха гледките към скалистите планински върхове в

провинциалния парк Робсън (Mount Robson Provincial Park).

Поглед към заснежените върхове на планината Робсън (Mount Robson) - Канада
Поглед към заснежените върхове на планината Робсън (Mount Robson)
Крайпътно кафе в канадската планина Робсън (Mount Robson) – Канада
Крайпътно кафе в канадската планина Робсън (Mount Robson)

Влязох от Алберта в провинция

Британска Колумбия

Изминах 1600 километра през нейната северна половина. Спирах в малки градчета, любувах се на езера, реки и планини.

Река Фрейзър (Fraser River) – Канада
Река Фрейзър (Fraser River)
Градчето Макбрайд (McBride) – Канада
Градчето Макбрайд (McBride)

Град Принс Джордж (Prince George)

има 80 хиляди жители и е разположен при сливането на реките Фрейзър (Fraser) и Нечако (Nechako). Наричат го „Северната столица на Британска Колумбия“, защото се явява икономически и културен център на тази част от провинцията.

Град Принс Джордж (Prince George) – Канада
Град Принс Джордж (Prince George)
Оригинална дървена къщичка, монтирана на стар камион в град Принс Джордж – Канада
Оригинална дървена къщичка, монтирана на стар камион в град Принс Джордж
Типични канадски домове в град Принс Джордж – Канада
Типични канадски домове в град Принс Джордж

Пренощувах в автомобила на паркинг в градчето

Смитърс (Smithers),

което е разположено в подножието на планината, край река Бълкли (Bulkley River). През този град с по-малко от 10 хиляди жители минава главен път и има ж.п. гара, което обяснява защо там са построени няколко хотела. Наличието на тучни пасища по долината на реката е причината, поради която кравите са няколко пъти повече от хората. Самата река Бълкли е популярно място за риболов.

Голям крайпътен хотел в град Смитърс (Smithers) – Канада
Голям крайпътен хотел в град Смитърс (Smithers)
Художествената галерия в град Смитърс (Smithers) – Канада
Художествената галерия в град Смитърс (Smithers)

Следващият малък град, в който спрях за почивка, беше

Ню Хейзълтън (New Hazelton)

Booking.com

Всъщност това е най-големия квартал от общо три. Другите две са стария Хейзълтън и Южен Хейзълтън.  На това място река Бълкли се влива в река Скина.

Туристическия информационен център в град Хейзълтън (Hazelton) – Канада
Туристическия информационен център в град Хейзълтън (Hazelton)
Спрях за почивка край парка в град Ню Хейзълтън (New Hazelton) – Канада
Спрях за почивка край парка в град Ню Хейзълтън (New Hazelton)

Юни – Август 2019 година

Очаквайте продължението

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

Booking.com <

Други разкази свързани с Канада или писани от Валентин Дрехарски – на картата:

Канада и Валентин Дрехарски

Booking.com

От Хайфа до Акко (Акра), Израел (1): Цитаделата на рицарите–хоспиталиери

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Цветан тръгваме по стъпките на кръстоносците! Днес сме в Акра, Израел – при рицарите – хоспиталиери.
Приятно четене:

От Хайфа до Акко (Акра) – столицата на кръстоносците

част първа

Цитаделата на рицарите–хоспиталиери

Събуждам се от познатите крясъци на чайките, които посрещат изгрева на слънцето.

Надигам се от леглото и „Бах!“- хиляди звезди „Давидови“ проблясват в главата ми.

Бавно пред очите ми се избистря гредата от ниския наклонен таван.

„Къде съм?“

 „Аа-ау! Аз съм в Израел, в Хайфа, на тавана в хостела на Германската колония!“

Хайфа. Булевардът „Бен Гурион“ с каменните хостели на германските колониалисти – евангелисти, Израел
Хайфа. Булевардът „Бен Гурион“ с каменните хостели на германските колониалисти – евангелисти

Хайфа. Булевардът „Бен Гурион“ с каменните хостели на германските колониалисти – евангелисти. Те са построени за поклониците в Святата земя и  днес пазят някогашната атмосфера в кафенетата и музеите. В навечерието на Втората световна война, всички немци за изселени като нацисти от англичаните- окупаторите на Палестина.

Внимателно изпълзявам до тоалетката, където включвам каната за кафето. На тънка филия безквасен израелски хляб намазвам нашенска лютеница и слагам отгоре парче сирене „булгарит“. Те бяха щастливо открити в близкия „руски“ супермаркет. „Булгарит“ е бяло саламурено сирене смес от краве и овче или козе мляко произведено от българските евреи.

В кафенето може да си поръчате оригинален сандвич с „българско сирене- made in Israel“ - Хайфа, Израел
В кафенето може да си поръчате оригинален сандвич с „българско сирене- made in Israel“

7 часа е. Кардамонът в израелското кафе ме ободрява и аз слизам долу на рецепцията, където оставям куфарa си, докато се върна следобед. Американецът на рецепцията ме черпи с парче черен шоколад, черен като самият него и ме упътва как да си взема еднодневен комбиниран билет с RAV Card за влак и автобус до Акко за 21,5 шекела .

Хайфа. Срещу хостела е спирката на бързият автобус „Метронит“от линии №1 и 2 – Хайфа, Израел
Хайфа. Срещу хостела е спирката на бързият автобус „Метронит“от линии №1 и 2.

Вдясно е силозът за съхранение на зърно Драгон. В ляво- пристанищният кран със скърцане разтоварва добружанско жито.

Хайфа, автобус  – Израел
Хайфа, автобус

Хайфа. Модерният бус се движи в отделен скоростен пътен участък. Билетът е 5 шекела. Това е хибриден двойносъчленен просторен автобус за 110 пътника. Той ни отвежда до следващата си спирка – 

ж.п.гарата „Ḥаifa Merkaz HaShmona

Central Train Station или Централната ж.п .гара в Хайфа

Central Train Station или Централната ж.п. гара в Хайфа – Израел
Central Train Station или Централната ж.п. гара в Хайфа
Ḥаifa Merkaz HaShmona – Central Train Station или Централната ж.п. гара в Хайфа – Израел
Ḥаifa Merkaz HaShmona

 Хайфа има 3 ж.п.гари, но тази е правилната – началната „Ḥаifa Merkaz HaShmona” Централната ж.п.гара за северната ж.п.линия до Акко или Акра.

На ж.п. касата, ползвайки руски език, ние си купуваме дневна RAV карта за Хайфа и Акко. Няма никакъв проблем на спирката да попиташ на руски, все ще се намери някой емигрант от бившия СССР, който да помогне. На паркинга до гарата тръгват и автобусите до Назарет. На влизане на перона валидираме RAV картите си. Във влака се интересуваме, след колко време трябва да слезем: „Когда остановка Акко?“ Зад гърба си чувам: „Чакай, чакай!“ е отговорът от български евреин.

Влак в Израел - ж.п.гара Акко/Акра

След половин час път, вече сме на ж.п.гарата на Акко. Нашите евреи пъшкат и бутат огромни куфари към такситата – за тях Акко е морски курорт.

Booking.com

Откриваме спирката на градския автобус срещу гарата и с помоща на RAV картата, пътуваме към

стария град Акра – столица на кръстоносците за сто години (1191-1291).

 През 1104 година градът е завоюван от кръстоносците начело с Балдуин I. Но през 1187 година Саладин превзел Йерусалим и след това Акко, почти без бой. Това наложило да започне двугодишната обсада на Акко, докато накрая не бил превзет от войските на кръстоносците под командването на френския крал Филип II Август и английския крал Ричард Лъвското Сърце.

1191. Капитулацията на Птолемаис (Акра) пред Филип II Август, картина на Блондел
1191. Капитулацията на Птолемаис (Акра) пред Филип II Август, картина на Блондел

При обсадата загинали много знатни представили на този „Европейски съюз“ на кръстоносците, а всички пленници мюсюлмани били убити. Това и до днес не е забравено от воините на джихада, които ни го припомнят с атентати в Европа (всеки терорист си намира извинения/рационализации, които не могат да бъдат потвърдени при реалистично мислене – бел.Ст.)

Градът станал столица на Йерусалимското кралство на кръстоносците в Палестина под името — Сен-Жан д’Акр.

Старите крепостни стени на Акра. Гравюра от времето на Османската империя
Старите крепостни стени на Акра. Гравюра от времето на Османската империя

Днешните останки от морските стени на рицарската столица Акра – Израел
Днешните останки от морските стени на рицарската столица Акра

 

Бях любопитен, след като посетих замъка на хоспиталиерите – Крак де Шевалие в Сирия (2) и замъка им Колоси в Кипър (3), да видя накрая Акра или Акре или Сен-Жан д’Акр, тяхната главна квартира в Палестина.

Акра.Това е Цитаделата. Вляво черният вход е за средновековните подземия на хоспиталиерите – Израел
Акра.Това е Цитаделата. Вляво черният вход е за средновековните подземия на хоспиталиерите

Акра. Дворът пред цитаделата е сенчест оазис с тропическа си градина – Израел
Акра. Дворът пред цитаделата е сенчест оазис с тропическа си градина

Там са и касите.

Акра. Малък оркестър свири рицарски менуети – Израел
Акра. Малък оркестър свири рицарски менуети

Деца тичат и размахват дървени мечове. Чува се конски тропот от рицарския турнир, за който няма билети. Добре, че бяхме в Германия да видим истински рицарски турнир, но нека израелците се радват на своя турнир и Пасхален празник.

Пред касите се изсипва тълпа туристи, платили сто долара за еднодневна екскурзия до Акко. Ние също се нареждаме на опашката да си купим комбиниран билет за Цитаделата и Тунела на кръстоносците (без турската баня, но с галерията Окаши). 3 обекта за двама. ОК. На билета има цифра 3.

Хамама в Акра, Израел
Хамама

 Ако баща ти те е водил на баня в Плевен (днес – галерията) и още помниш лютивия сапун в очите, днес нямаш желание да дадеш още 15 шекела за да посетиш другата местната „кирлива“ атракция – Хамама.

турската крепост Акко. Израел

В занданите (подземията) на турската крепост Акко са гинели и български революционери. Най-гнусен е бил нужникът – ямата с лайна от която смърдяло непрестанно. Вижте повече подробности в романа на Стефан Дичев „Подземията на Сен Жан д’Акр“. През 60-те години изрелските археолози почистват ямата и изгребват още 5000 м3 и тогава откриват, че подземията на турския затвор са втори етаж от крепостта на кръстоносците. Копаят още надолу и откриват трапезарията на рицарите, вътрешния двор, зали, тунел и част от улица. Англичаните също са продължили да използват крепостта като затвор за нелегални евреи. Днес тук има Музей на съпротивата. На портата му едно девойче се подписа, а аз извиках „1000 шекела!“ То побягна уплашено, защото евреите разбират само от парична глоба.

Акко. Отсреща се вижда терасата с миндерлъка на Ефенди хотел. Тя е прекрасен образец на османското културно наследство – АКра, Израел
Акко. Отсреща се вижда терасата с миндерлъка на Ефенди хотел. Тя е прекрасен образец на османското културно наследство
Booking.com

 „Мойша към Авраам: Кафето с четири или пет лъжички захар?

С три, но да ги видя!“

Вървим по следите на изгубеното време, но няма време за кеф на плажа с кафе или с наргиле – Акра, Израел
Вървим по следите на изгубеното време, но няма време за кеф на плажа с кафе или с наргиле

.

Акко. Крепостните стени -  Акра, Израел
Акко. Крепостните стени

Акко. Крепостните стени, които са разрушени от мамелюците са въстановени от османлиите.Така след век, рибарското селце Акко се възражда като стратегическо пристанище. Раята от дюлгери няма грижа какво е отдолу и градят направо върху разрушенията по турски тертип (образец): „Ден да мине, самун да загине“ (един хляб да се изяде) при задължителната безплатна ангария. Това е обикновено турско робство.

Рицари - хоспиталиери, Израел

Като истински европейци, ние се интересуваме в Акра, от нашето културно християнско наследство, което от 2007 година е под закрилата на ЮНЕСКО и е запазено от времето на Knight Hospitaller рицарите – хоспиталиери.

Акко. На входа за Цитаделата – Израел
Акко. На входа за Цитаделата

Акко. На входа за Цитаделата пазачът ни спира учудено с въпроса: „Къде е третият?“

 „Няма трети, ние сме само двама с жената?!“

Акко. Касата за Цитаделата - Израел
Акко. Касата за Цитаделата

Акко. Внимание това е стар номер, защото билета е написан само на израелски (Hebrew), а повечето чужденци не го знаят и няма да се върнат да си искат парите, а ще влязат направо. Но това не важи за нас, които се върнахме и след шумен скандал на жената в бяло си върнахме надвзета сума за един билет – 47 шекела. Вътре раздават безплатен аудиогид, но срещу паспорт. Но след скандала, ние отказахме да се легитимираме пред Мосад.

Като рицарите- снимка на израелско семейство. Аз имам такава като тевтонски рицар в Латвия – Акра, Израел
Като рицарите- снимка на израелско семейство. Аз имам такава като тевтонски рицар в Латвия

Акра. План на подземията на Цитаделата. – Израел
Акра. План на подземията на Цитаделата.

Акра. План на подземията на Цитаделата.Това е единствената запазената част от крепостта от времето на кръстоносците. Внимание, това е стара карта Refectory (кухня) е Dining room (Трапезaрия). 

Вместо да зяпаш голите каменни стени и да се чудиш кой камък е от рицарите или от турците, израелците са поставили много снимки, живописни платна и лазерни проектори. Браво!

Акра. Сцени от ежедневието на 25 000 граждани на Сен Жан д, Акр са представени в табла – Акра, Израел
Акра. Сцени от ежедневието на 25 000 граждани на Сен Жан д, Акр са представени в табла.

Акра. Галантният образ на живот на рицарите и техните дами.
Акра. Галантният образ на живот на рицарите и техните дами.

Акра. Хлебопекарна.
Акра. Хлебопекарна.

Мама редовно ми приготвяше „Закуската на бедния рицар“ както е известна на Запад или у нас е „Пържената с яйце филия хляб, поръсена отгоре със захар“. Хоспиталиерите са държали под контрол доставките на жито и производството на захар от захарна тръстика. Тази любима майчина закуска е по произход от Близкия изток, донесена от кръстоносците в Европа и останала като наше културно наследство. Ако сравним арабската закуска: „Питка поръсена със заатар и зехтин“ тя е много сходна на нашата „Циганска баница“ или „Филия хляб поръсена с шарена сол и олио“, която може би също е дошла у нас след кръстоносните походи в Ориента.

Акра. Погребалната процесия от монаси оживява визуално на стената – Акра, Израел
Акра. Погребалната процесия от монаси оживява визуално на стената

.

Акра. Малкият скромен параклис остава скрит за повечето посетители Акра, Израел
Акра. Малкият скромен параклис остава скрит за повечето посетители.

Акра. Болницата.
Акра. Болницата.

Хоспиталиерите

 са военен орден от монаси, който има задължение да се грижат за болните в Святата земя и да се грижат за личната безопасност на поклонниците, които се стремят към светите места.Те управлявали болниците в Акра и Йерусалим. Още в първите години на заселването си, кръстоносците получават собственост в Акра. Това е документирано с указа на крал Балдуин I, с който те придобиват собственост на сграда северно от Катедралата на светия кръст като дарение. По време на разширението на катедралата (1135 година) хоспиталиерите са принудени да започнат строежа на нов център или Главна квартира. Това също е документирано по времето на кралица Мелисанда (1149 година), когато те започват да строят църквата на Св.Йоан южно от техния център. През 1169 година поклоникът Теодорих описва, че Главната квартира на хоспиталиерите може само да се сравнява по големина и укрепеност само с тяхната Цитадела.

Рицар – хоспиталиер
Рицар – хоспиталиер

Орденът на хоспиталерите, който процъфтява в Ерусалим по време на Първото кралство на кръстоносците (1187-1099 г.), прехвърля централата си в Акра по време на Второто кралство на кръстоносците (1291-1191 г.). Хоспиталиерите, които имали цял квартал по време на Първото кралство, се върнали в Акра, разширили централата си и възстановили обектите, които се състоят от два до три етажа около централния двор, подземните секции, водохранилища и канализационна система.

 
Акра. Ценралният вътрешен открит двор – Израел
Акра. Ценралният вътрешен открит двор

 Акра. Ценралният вътрешен открит двор заема площ от 1200 м2. В северния му край има кладенец дълбок 4 м. До него има два облицовани басейна дълбоки 40 см. Те се източват от воден канал в централната канализация. В южния край на двора има друг басейн като вана дълбока 1,5 м. Водата е използвана пестеливо за пиене, миене и пране.

Акра. Вътрешният двор – Израел
Акра. Вътрешният двор

Акра. Вътрешният двор е заобиколен от поредица от арки, които подържат стълбището и коридора, който води към втория етаж. Вътрешният двор е сърцето на ежедневния живот на Ордена на хоспиталиерите. Тук на него рицарите хоспиталиери тренирали различни бойни изкуства: стрелба с лък или борба и са правели редовно упражнения по тревога, вдигана от маршалът. Рицарите се упражнявали най-малко три пъти седмично в бойни турнири.

Акра. „Повече пот в ученията, по малко рицарска кръв в боя!“ е лозунгът на маршала на Ордена на хоспиталиерите
Акра. „Повече пот в ученията, по малко рицарска кръв в боя!“ е лозунгът на маршала на Ордена
Акра. Северната зала – Израел
Акра. Северната зала


Това крило е построено в непосредствена близост до северната стена на града. Залата е построена като едно пространство, разделено на шест отделни зали със стени със сводести отвори. Пространствата са покрити с 10-метров свод. Външните стени на северната зала са масивно изградени, а именно изсечените каменни стени са с дебелина 3,5 метра.

Акра. Прозорците бяха издълбани в южната стена на залата – Израел
Акра. Прозорците бяха издълбани в южната стена на залата

Акра. Прозорците бяха издълбани в южната стена на залата, която има два отвора: един на юг, който се свързва със Залата на колоните през 3-метров широк покрит коридор, а другият на север, който води до ров на север от от там, до портата на Света Мария в северната част на града.

Акра. Колонната зала. The column hall (dining room) – Акра, Израел
Акра. Колонната зала. The column hall (dining room)

Акра. Колонната залаThe column hall (dining room). Тази зала е най- впечатляващата част от цитаделата е изкопана през 60-те години.

Акра. Залата – Израел
Акра. Залата

Акра. Залата е висока 10 метра с таван подържан от 8 арки, лягащи върху 3 мощни колони. Тази зала е служела като трапезария на рицарите хоспиталиери. Съседната зала, която трябва още да се откопае, е кухня. Капителите са декорирани с гирлянди от лилии.

Акра. Носеща колона – Израел
Акра. Носеща колона

Акра. Диаметърът на тази носеща дебела колона е близо 3 метра. Тя е пристегната днес с железни колани. Какви тежки наздравици са вдигали в трапезарията!

Акра. Нужникът – Израел
Акра. Нужникът

Акра. След пиршествата идват естествените нужди. Рицарската тоалетна с течаща вода.

Дъждовната вода се събира от покрива с улуци и дренажни тръби в стените се отвежда в резервоар, откъдето се източва при нужда в тоалетната или в кухнята.

Акра. Накъде води този тесен тунел? – Израел
Акра. Накъде води този тесен тунел?

Акра. Любопитен съм: Накъде води този тесен тунел? Стигам до временна метална врата, която е заключена, когато се появява охраната и ми заповядва да се върна. Камерите работят! Мосад бди! Съкровището на хоспиталиерите още е скрито!

Очаквайте продължението

Писа грешния рицар-хоспиталиер Цветан фон Плевен, Пасха, лето 2019

Снимки хаджи Цветан Димитров

Автор: Цветан Димитров
Снимки: авторът

Литература:

  1. Day Trip to Akko from Haifa (Save Money Using Rav-Kav #501 Day Pass)http://wonderisrael.com/day-trip-to-akko-from-haifa/
  2.  Изгубената Сирия или превземането на Крак де Шевалие, Пътуване до, patepis.com/?p=3942
  3.  Замъкът Колосси – Командория на рицарите … – Пътуване до… patepis.com/?p=822784
  4. Рицарски турнир в Дорнум (Германия) | Пътуване до… patepis.com/?p=35965
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Израел – на картата:

Израел

Booking.com

По срещи в Bucuresti (2)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Преди доста месеци отидохме заедно с Бистра в Букурещ – днес ще продължим из румънската столица.

Приятно четене и гледане!

По срещи в Bucuresti

част втора

Здравей отново, драги читателю!

Дойде време да поемем на разходка из букурещките потайности и да видим какви неща за гледане има из румънската столица. Готов ли си за това приключение? Да? Слушай тогава…

Кратък курс по елементарен румънски – за всеки случай

Няма как човек да разглежда ефективно и да разбира какво се случва около него без елементарни познания по езика. Затова, драги ми читателю, се чувствам длъжна да те ограмотя и да ти кажа кои са най-елементарните фрази на румънски, които ще ти трябват за да си общуваш ефективно с хората, поне на елементарно ниво.

Румънците са много отзивчиви (противно на нашето мнение, че приличат на „студени западняци“) и повечето млади хора знаят поне три фрази на английски, но за сложна комуникация трудно може да се говори. По-възрастното поколение почти не говори езика, така че за да си комуникирате добре е най-хубаво да позапомните няколко фрази на румънски, за всеки случай.

Ако вече се чудиш от какъв зор превръщам пътеписа в урок по румънски, веднага ще ти дам една хубава причина, драги ми читателю – всеки обича да чуе как чужденец си кълчи езика да произнесе поне „благодаря“ на неговия език. Ако ги питате обаче, всички единодушно ще ви отговорят, че няма за какво да се учи румънски (също като нас, и те не ценят езика си и се смятат за малка и незначителна страна). Въпреки това, три фрази на румънски, дори и произнесени с калпав акцент, гарантирано ще предизвикат усмивки и ще отворят врати. Така че, нека да понаучим малко елементарен румънски…

Първата шокираща новина, която имам за теб е, че в румънския има много, ама много български думи. Те се произнасят по същия начин и много често значат същото като на български (само се пишат мааалко по-странно). Вторият шок, който имам за теб е, че съвременният румънски е единственият пряк наследник на латинския. Затова, доста от думичките в румънския са взети от там (което може да е малко плашещо ако вземеш да учиш граматика, но няма да се задълбаваме).

Да започнем с най-елементарните фрази – „да“ и „не“. Как ли са те на румънски? Имам изненада за теб, драги ми читателю, защото тук нещата са повече от лесни – да и не на румънски са „da“ и „nu“, произнасяно в доста от случаите като „ne“. Яко, а? Елементарните поздрави са следните:

„Добро утро!“„Buna dimineata“ (чете се като „бунъ диминяца“)

„Добър ден!“„Buna ziua“ (чете се като „бунъ зиуа“)

„Добър вечер!“„Buna seara“ (чете се като „бунъ сяра“)

„Лека нощ!“„Noapte buna“ (чете се като „ноапте бунъ“)

Отговорът на всеки един от тези поздрави е или повторение на фразата, или просто „buna“, в смисъл „добра да е“. Впрочем, „buna“ значи и „здравей“. Фразата за „довиждане“ пък е „la revedere“ като се произнася като една дума „лареведере“.

Произнасянето на тези фрази правилно (което никак не е трудно), ви гарантира следващи шантави фрази на румънски, така че това със сигурност ще ви трябва:

„Не говоря румънски.“„Nu stiu romaneste“ (чете се като „ну щиу румънещи“)

Тук изписвам думите без чафките и опашките, които имат при изписване на румънски и една от причините е да не те стресирам, драги ми читателю, тъй като аз поне като видя хиляда и една чафки по буквите изпадам в потрес.

Едни от най-важните думи, които трябва да запомните са „благодаря“ съответно „multumesc“ (чете се като „мулцумеск“) или „multumim“ (чете се като „мулцумим“) ако е учтива форма за благодаря и  и „моля“ –  „cu placere“ (чете се почти като една дума „куплачере“, румънците обикновено мърморят това под нос), което в буквален превод значи „за мен е удоволствие“.

Ето още няколко важни фрази, без които няма как да минете ако сте в Румъния:

„вход“„intrare“ (чете се като на италиански „интраре“)

„изход“„iesire“ (чете се като „иешире“)

„забранено“„interzis“ (това по-често ще го виждате написано, отколкото да трябва да го четете, но все пак, чете се приблизително като „интерзис“)

„билет“„bilet“ (изненадааа!)

Ако искаш съвсем да шашнеш своите румънски домакини, можеш да кажеш ето това „sa traiasca romaneasca“ или „sa traiasca romania“ (първото се чете като „са тряска румъняска“, не се хили, драги читателю, не се майтапя ни най-малко, а и двете значат „да живее Румъния“). Гарантирам, че ако румънските домакини не паднат под масата от смях след тази фраза, значи не са румънци.

Няма да те отегчавам повече с румънски фрази, драги ми читателю, само ще вметна, че има доста думи, които са същите като на италиански.  Освен това можеш да разбираш доста от думите със следния трик – когато думата завършва на „-ul“ и нищо не ти говори, просто разкарай окончанието и ще получиш смислена за теб дума. Пример: „aeroport-ul“ – летище.

Общо-взето, ако си учил италиански, испански или имаш някакви познания по френски и латински, в комбинация с българския ще разбираш някои неща. Затова, да прекратим езиковия урок (по-късно ще си говорим за храна) и да преминем нататък.

Особености на румънската национална мизантропия

Национален спорт на българите е да плюят България. Колко е гадно, мръсно, колко са ни корумпирани политиците и пр… Докато плюем собствената си държава обаче, обикновено даваме за пример съседите – вижте ги гърците как успяват да си изкрънкат пари и как излизат на протест при най-малкото нещо, което им нарушава интереса, вижте ги сърбите как не цепят басма никому, вижте ги румънците какви са богати… и всякакви други подобни. В протежение на цялото това нещо обаче не ни хрумва, че националният спорт „плюене на държавата“ може да съществува извън пределите на страната ни.

Оказва се, че каквото и да мислим за България, не сме единствените, които плюят държавата си. Румънците, например, не правят изключение. В представата на българите, румънците са онези паралии от Букурещ, които минават транзит през родината с лъскавите си возила на път за гръцките курорти или пък други, не чак толкова заможни, но все пак състоятелни хора, които наводняват родното северно Черноморие. За българите Румъния има несравнимо по-добри и по-поддържани пътища (който е бил, може да потвърди, особено в Трансилвания), по-развит културен туризъм и уредени туристически обекти, много по-добър ред и законност (за румънските катаджии се носят мрачни легенди, че не само че не вземат подкупи, но и следят нарушителите с хеликоптери!!!) и гражданско общество (съдейки по протестите последните години и по факта, че имат министри в затвора заради корупция). Нещата стигат до там, че Северозападът на България къде на шега, къде сериозно искаше да се присъединява към Румъния, защото там било по-хубаво… В Румъния също така има прекрасна природа и невероятни зимни курорти (все пак Карпатите ли са това, или какво?!) и там изобщо всичко е по-яко и тревата расте по-зелена от другата страна на Дунава…

Какво обаче мислят румънците за обствената си държава?

Ами същото което мислим ние за своята. Като начало – пътищата са им стари, тесни и лошо (!!!!) поддържани. Един човек ми каза, че през последните 27 години не били направили нито един метър магистрала, пък ние в България сме били по-добре, имали сме магистрали (ти да видиш!!!!). Плюят, че нямат добри пътища, които да минават през Карпатите, пък ние имаме през нашите планини. Когато споменавам за Трансфагарашан, те ми казват, че много бавно се пътува и не става да въртиш по завоите часове наред. Пътищата в Букурещ пък им били тесни и изобщо не ги поддържали като хората – никой не си мърдал пръста да разшири трите ленти в едната посока.

Тъй като валеше сняг, успях да чуя немалко плюене и по въпроса със снегопочистването и изобщо комуналните услуги. Като начало, общинарите са тъпанари, защото чистят само най-централните улици и пръста си не мърдат да изчистят останалото. Нещо повече, няма достатъчно места за паркиране и това е огромен проблем, транспортът е гаден и отвратителен, идва на доста дълъг интервал, стар и очукан е и като за капак, в час пик трябва да се тъпчеш в него или да чакаш по час, за да се набуташ в заветното вагонче.

Румънците смятат, че ние сме далеч по-добре от тях,

защото си промотираме туризма (!!!!!) и печелим добре от него. Тук вече прихнах да се смея и започнах да им обяснявам за нашите скапани курорти, но разпалено ми възразиха (при това в хор!), че в България било по-евтино, по-хубаво, храната била по-вкусна, офертите по-изгодни, обслужването в пъти по-добро. Една жена дори ми каза, че на Пампорово било организирано като в Австрия (!!!!!!) като дори ми изброи къде точно в Австрия е ходила да кара ски. За румънците, България е по-читавата държава, защото ние сме правели нещо, за разлика от тях.

По отношение на гражданското общество ми обясниха, че протестите стават на площада пред университета в Букурещ, а не пред парламента (но за тази част малко по-късно).

Освен това, коронният номер на повечето румънци, при това без значение от пола или възрастта е, че

по времето на комунизма са живели по-добре, имало е работа за всички, а Букурещ е бил само за родените в него,

защото е имало адресна регистрация, като нашето жителство едно време. В момента няма работа, младите не могат да си намерят работа по специалността, всички идват в Букурещ от знайни и незнайни паланки и градът е претъпкан, мърляв (!!!) и общо-взето, ако можеха, биха се преместили в Клуж…

Като изключим географските особености, тия думи не ти ли звучат познато, драги ми читателю?

Тях може да ги издрънка всеки средностатистически българин, грък или сърбин и няма да има особена разлика. Явно плюенето на родната държава и обясняването на това колко по-добре се справят комшиите е национален спорт във всяка една държава на Балканите. Какво пък, явно не сме чааааак толкова различни.

Обратно към пътеписа обаче – Букурещ е голям град и няма как да не започнем с най-голямата сграда в него (и не само), а именно Палата на Народа.

Чаушеску и грандиозните му проекти – историята на една диктатура

Преди да разгледаме забележителностите, останали от времето на тоталитарния режим в Румъния, ще се наложи да разберем що за режим е бил това, драги ми читателю. Така че затегни колана и се приготви за едно пътешествие в тоталитарното минало.

Румъния в по-ново време е известна като страната застреляла управляващата си двойка през 1989 г. Не знаех нищо за това и реших да попитам румънските си домакини каква е цялата история с Чаушеску и кой в същност е той. Домакините ми, млади образовани хора, учещи в чужбина и съответно относително обективни (относително, повтарям!) решиха да ми обяснят цялата работа като за идиоти.

Всичко започва през далечната 1918, когато в едно бедно селско семейство се ражда Николае Чаушеску. На 11 отива в Букурещ да чиракува за обущар и цял живот си остава с началното образование. По стечение на обстоятелствата, партийният вятър го довява на самия връх на управлението на Румъния и през 1965 той става нещо като румънския еквивалент на Тодор Живков. Отначало е харесван, защото се опитва да се отдели от влиянието на Москва, дърпа се от Варшавския договор и общо-взето се опитва да общува и със Запада. ОБАЧЕ, с течение на времето нещата стават все по-зле за румънците.

Чаушеску не е никак добър към собствения си народ,

точно обратното – тормози го системно. Ето няколко елементарни примера. По негово време абортът е строго ЗАБРАНЕН като се казва на жените, че трябва да имат поне 4 или 5 деца, при това без значение дали има с какво да ги изхранват, или не. Това пък води до масово изоставяне на деца и строежа на множество сиропиталища. Тези деца обаче не са гледани от държавата, а продавани от нея, срещу големи суми на бездетни семейства от Западна Европа. Разводът също е забранен, освен в изключителни случаи (а какво е „изключителен случай“, драги ми читателю, е доооста разтегливо понятие). Телевизията я има само за няколко часа на ден, при това черно-бяла и така до 1989. Освен това, тя е пълна с пропаганда. Затова румънците от южна Румъния гледат БНТ и по-възрастните поназнайват български и още си спомнят българските предавания, най-вече „Лека нощ, деца!“ и „Студио Х“.

Диктаторът не спира до тук – за да намали външния дълг на държавата и да я превърне в международна суперсила (странно защо всички диктатори са обсебени от мания за величие?!), той слага

ограничения върху всичко, дори стоките от първа необходимост

Например – на едно семейство се полага само една бучка масло на седмица, без значение от броя хора в него. Когато жените отиват да пазаруват, те имат купони – веднъж изразходвали дажбата, няма откъде да си набавят повече храна. Една бучка масло на седмица може да ти се вижда като доста, драги читателю, но румънците си хапват доста масло, така че никак не е много. В добавка към всичко това, токът, газта, водата и отоплението спират почти всеки ден, в магазините трудно се намират дори стоки от първа необходимост, а националната телевизия предава само по два часа на ден, при това само пропаганда. Това е само част от всичко, което е направил Чаушеску със собствения си народ, но за да изброя всичко ще ми трябват няколко страници. Ще се огранича само с това, че в Румъния мразят и него, и жена му Елена и в червата.

Като оставим всичко това настрана обаче,

Чаушеску успява да остане в историята и с пълното преустройство на центъра на Букурещ

(и с разни други откачени проекти, за които ще си говорим друг път). Именно така се появяват на бял свят Палатата на Народите и прилежащите й сгради. Това, драги ми читателю, е най-голямата административна сграда в света, като е на второ място по размери изобщо след Пентагона. За да я построи, Чаушеску унищожава половината от стария център на Букурещ (ъдето повечето сгради датират от преди Втората Световна война и са паметници на културата) след земетресението от 1977 (известно в България като „земетресението в планината Вранча“. Беше на 3 или 4 март 1977, в София беше много силно, а в Свищов или Силистра имаше срутени блокове – бел.Ст.) Не стига това, но и

унищожава множество църкви

Онези, които не са унищожени, са преместени на релси (!!!!) на други места.  Само за построяването на Палатата са разрушени три квартала от стария предвоенен Букурещ.

Една от църквите, преместени на релси по време на градоустройствения план на Чаушеску. Снимката е от музея на Букурещ -Букурещ, Румъния
Една от църквите, преместени на релси по време на градоустройствения план на Чаушеску. Снимката е от музея на Букурещ.

Самият Палат на Народа е огромен

обясниха ми, че за да я разгледам ще ми трябват няколко години и се почва още от подземията. Аз обаче съм ентусиазирана да вляза, но въпреки това ме отрязват, обяснявайки, че вътре може да се влезе само с предварителна резервация и при това само с група. Няма начин да се появиш на вратата и да влезеш така. Така че и зимата, и лятото се разминавам само с гледане на сградата отвън. Казват ми, че ако вляза вътре, непременно трябва да се добера до балкона в центъра й, тъй като от него се разкрива невероятна гледка. Всъщност, самата Палата се вижда от почти всяка точка в радиус от няколко километра, особено около булеварда (от единия му край можеш да я видиш да се издига в другия).

Такава сграда обаче има нужда от подобаваща околност, така че Чаушеску построява булевард копие на Шанз-Елизе, с множество фонтани, всеки с различно име.

Част от модерните кооперации построени около новосъздадения от Чаушеску център на Букурещ - Букурещ, Румъния
Част от модерните кооперации построени около новосъздадения от Чаушеску център на Букурещ.

Кулминацията на булеварда е на няколко преки преди палатата, където има невероятно кръстовище с огромен кръгъл фонтан. Булевардът се нарича „Унири“ (което ще рече „обединение“ на румънски), а площадът –

пиаца Унири

– е главният транспортен център на града. Там, освен че е красиво, можете да се прекачите на всякакъв вид транспорт за където и да е из Букурещ. Фонтаните пък светят в различни цветове през нощта и също са много красиви.

Пиаца Унири и фонтанът през лятото. В дъното се вижда Палатата на народите. На снимката изглежда на пет крачки, но всъщност е на около двайсет и пет минути път - разстоянията в Букурещ са огромни -Букурещ, Румъния
Пиаца Унири и фонтанът през лятото. В дъното се вижда Палатата на народите. На снимката изглежда на пет крачки, но всъщност е на около двайсет и пет минути път – разстоянията в Букурещ са огромни. 

Внимание! Пресичането на кръстовището около пиаца Унири може да е проблем.

Кръглият фонтан в средата създава кръгово движение, но тротоарите около него са четвърт кръг и не на всички места има светофари или пешеходни пътеки. Още по-лошо става, ако решите да минете през някой подлез, защото метростанцията под кръстовището е разпределителна (като Сердика при нас) и има няколко входове, изходи и нива. Тъй като едната вечер през август се загубихме там, на следващата попитах домакините как, аджеба, се пресича. Те обясниха, че сме пропуснали правилния изход, защото е сбутан между магазините и самият проход е много тесен (на мен ми приличаше на мръсен безистен или ниша). Така че, ако не искате да влизате в метрото, просто внимавайте къде пресичате на пиаца Унири!

Палатът на народа, видян от паркинга пред нея. Румънците твърдят, че на това място се организират концерти и имат право - огромно е. Когато обаче няма подобни събития, просто става паркинг за прилежащите административни сгради – Букурещ, Румъния
Палатът на народа, видян от паркинга пред нея. Румънците твърдят, че на това място се организират концерти и имат право – огромно е. Когато обаче няма подобни събития, просто става паркинг за прилежащите административни сгради.

Пред Палатата на Народите има огромен полукръгъл площад, който през повечето време служи за огромен паркинг, а иначе – за концерти. Сградите около булеварда са мрачни и сиви в соц-стил, за да не засенчват красотата на творението на Чаушеску. Румънските блокове са далеч по-зловещи от нашите – някак си, изглеждат все едно ще те смажат с огромното си количество бетон и странните си форми. Букурещ на Чаушеску е бил един сив, мрачен и негостоприемен град.

Съвсем различен е бил Букурещ на крал Карол…

По стъпките на крал Карол

Крал Карол е може би най-обичаният румънски владетел и първият румънски крал, който успява да обяви независимостта на Румъния. На него се приписват хиляда и един строежа и какви ли не постижения. Доколко има истина в това е друг въпрос, но едно е ясно – старите сгради в Букурещ са наистина невероятни! Аз много си падам по архитектура и красиви сгради, така че няма как да не се заплесна по разните му там красиви неща наоколо. Честно казано, много повече ме влекат интересните сгради от онова време, отколкото някоя картинна галерия. Искаш ли, драги читателю, да се разходим из сградите от онова време? Искаш? Хайде тогава!

Букурещ е пълен с красиви сгради датиращи от преди войните

Ако гледаш стари снимки на Букурещ, трудно ще повярваш, че става дума за едно и също място – толкова много прилича на Париж или Виена (без майтап). В момента нещата са малко по-разбъркани – някои сгради са строени в стар стил, други в западен, трети пък направо са си дворци на богати фамилии. До ден-днешен някои от тях са се запазили под една или друга форма. Освен дворците обаче има и десетки обществени сгради – болници, концертни зали, библиотеки, университети… Старият царски дворец и до днес съществува, макар и функциониращ като музей на изкуството. За разлика от нас обаче, румънците не са разграбили своя дворец и вътре все още е запазено великолепието от онова време. Домакините ми казаха, че в него има много картини на известни художници и изобщо си струва да се посети. ОБАЧЕ мястото имаше почивен ден в четвъртък, така че се разминах с него.

Основната улица, която пресича стария Букурещ е

Калеа Виктория (или улицата на победата)

– тя разделя града на две части и пресича Букурещ надлъж и нашир. Освен всичко друго, е и еквивалента на нашата Витошка, защото е пълна със скъпарски магазини, разни ресторанти и кафенета и тук-таме по някой хотел в сграда-паметник на културата. Повечето красиви сгради в Букурещ са съсредоточени или на тази улица, или на някоя нейна пресечка.

Ще започна с една доста любопитна сграда, която дълго време възприемах погрешно. Причината за това е дядо ми. Когато ни развеждаше из Букурещ преди 15 години (за това мааалко по-късно), беше обяснил, че това е сградата на операта. Тогава толкова се впечатлих от старовремската сграда с красиви колони и кръгла форма, че тя остана един от символите на Букурещ в главата ми. Така че през август, когато тръгваме една интернационална групичка да изследваме Букурещ и аз си правя устата да отидем до това място като обещавам, че е много красиво. Едната мацка пуска локация (явно на нейния телефон нещата бачкат по-добре) и след известно лутане се озоваваме пред сградата. Изненадаааа! Това изобщо не е операта!

Ето така изглежда Атенеумът. Действително една от най-красивите и емблематични сгради в Букурещ. През нощта е красиво осветен, а през деня е много популярно място за отдих в центъра, тъй като е заобиколен от парк – Букурещ, Румъния
Ето така изглежда Атенеумът. Действително една от най-красивите и емблематични сгради в Букурещ. През нощта е красиво осветен, а през деня е много популярно място за отдих в центъра, тъй като е заобиколен от парк.

Сградата е известна като

Атенеума,

наистина е невероятно красива, но всъщност е сградата на Филхармонията и е концертна зала. Искаме да влезем да разгледаме – в нета има снимки на вътрешността и те меко казано са „уау“ – но ни отрязват като тикви. В Атенеума наистина може да се влиза, но само в определени дни и часове, когато няма репетиции. Ние, за съжаление, сме се набили точно по време на репетиция, така че се задоволяваме със снимки пред сградата, което също не е за изпускане.

Една от сградите в близост до Атенеума. Контрастът в архитектурните стилове е пълен - Букурещ, Румъния
Една от сградите в близост до Атенеума. Контрастът в архитектурните стилове е пълен.

Почти срещу Атенеума, в пълна негова противоположност, се мъдри една мрачна соц сграда, за която ми казаха, че била „офисът на Елена Чаушеску“. Пред нея пък има някакви изключително изкилиферчени скулптури (в стил психеделичен соц реализъм). Никак не ми е интересна, предвид кой е живял там, така че продължаваме нататък.

Малко по-нататък, до Атенеума, се разполага една от най-красивите сгради в Букурещ – тази на

библиотеката на букурещкия университет

Ако си мислиш, драги ми читателю, че Ректоратът на СУ е красив, помисли си пак! Защото тази сграда не стига, че има кулички от двете страни, но е вдлъбната по средата. С паметника на крал Карол отпред пък е невероятна за снимки. За съжаление, Калеа Виктория, на която се намира, е доста натоварена улица, така че за читав кадър трябва да се чака доста. Гледката на централния вход със статуята на крал Карол обаче си заслужава.

Библиотеката на университета в Букурещ гледана фронтално от другата страна на Калея Виктория. Бая чакане отнесох, докато направя този кадър, но пък си заслужаваше – Букурещ, Румъния
Библиотеката на университета в Букурещ гледана фронтално от другата страна на Калея Виктория. Бая чакане отнесох, докато направя този кадър, но пък си заслужаваше.

Паметникът на този забележителен владетел стои пред сградата неслучайно – в самия край на ХIХ век крал Карол основава тази библиотека, строена и разширявана от един и същи френски архитект през следващите 20 години. Сградата е една от най-красивите в Букурещ и си заслужава да се види по всяко време на денонощието. Тъй като през август нямах много време да я щракна като хората, през март щъкам около нея до откат, за да си направя яки кадри. Вътре по принцип би могло да се влезе, но нямах време да проверя. От надничането през отворената врата мога да кажа, че мястото явно е не по-малко впечатляващо.

Като заговорихме за университета в Букурещ, неговата сграда,

Ректората

имам предвид, също не е за изхвърляне. Намира се на улица успоредна на Калеа Виктория и е на пет минути пеша от библиотеката. Сградата е голяма, строена в средата на ХIХ век от предшественика на крал Карол.

Площадът пред университета

пък е много важно място за румънците. По стечение на обстоятелствата, през 1989 те се събрали на масов протест именно на това място и пак по стечение на обстоятелствата успели да свалят Чаушеску (историята е сложна и оплетена, така че няма да се спирам на нея). От този момент нататък, когато нещо не им изнася, те се събират на същото място, преименувано по случай паметната дата.

Площадът пред университета през лятото - Букурещ, Румъния
Площадът пред университета през лятото.

Подлезът на университета пък е същински лабиринт, където човек може да се загуби като едното нищо. Причината е, че станцията на университета също е разпределителна, т.е. е нещо нато метростанция Сердика при нас и от там можеш да се прехвърлиш на друг транспорт. За разлика от подлеза на пиаца Унири обаче, тук поне има ясни табели (стига да знаеш кое какво е…). Така, след погрешен завой, една топла августовска вечер се оказваме пред сграда с вид на дворец.

Bucureşti 51, Bucureşti, 051416, RO

Страшно красива, готино осветена през нощта и много интересна на вид. Аз, много ясно, се втурвам да снимам преди да проверя какво е. А кратката справка с табелката пред нас показва, че всъщност сме се натъкнали на болница. Истинска и действаща в момента болница, при това! Забрави за грозния Пирогов или за откачените сгради на Медицинска академия, или пък за Военна болница. Тази сграда тук слага нашият царски дворец в София в малкия си джоб!

Фасадата на болница Колча, снимана през оградата. Мястото е красиво през всеки сезон, а вечер е много красиво осветена. - Букурещ, Румъния
Фасадата на болница Колча, снимана през оградата. Мястото е красиво през всеки сезон, а вечер е много красиво осветена.

Справката с табелата показва, че не само е красива, но и много стара (за болнично заведение).

Болницата Колча,

защото така се казва мястото, е отворила врати през далечната 1704 година и от тогава до сега не е преставала да лекува хора. Това е най-старата болница в цяла Румъния и може би една от най-добрите (ако се вярва на онова, което намерих в нета за нея). Колкото и да е красива обаче, в нея не може да се влезе (под никакъв предлог) като турист. Затова снимките стават само от външната страна, при това през заключената порта.

Фасадата на хотел Интерконтинентал Букурещ е една от най-запомнящите се сред по-новите сгради. Намира се на адски оживено кръстовище, така че за снимки трябва да се изчакат няколко цикъла на светофара - Букурещ, Румъния
Фасадата на хотел Интерконтинентал Букурещ е една от най-запомнящите се сред по-новите сгради. Намира се на адски оживено кръстовище, така че за снимки трябва да се изчакат няколко цикъла на светофара.

Друга забележителност срещу сградата на Ректората е

хотел Интерконтинентал

Booking.com

По принцип, човек не би трябвало да включва хотели в списъка със забележителности, но аз включвам това място заради дядо ми. Когато ни развеждаше в оня ден преди 15 години, той разказа странна история: как по време на земетресението от Вранча през 1977, този хотел така се гънел във въздуха, че изписал латинската буква S по време на труса. Огъвал се, тресял се, но не паднал. Оттогава сградата станала един от символите на Румъния, като доказателство, че румънците може и да се огъват, но не падат. Никъде не можах да намеря снимка на подобно нещо (но пък от друга страна, кой идиот ще тръгне да снима по време на земетресение от 7+ по Рихтер?!). Обаче успях да открия, че хотелът наистина не е паднал по време на земетресението.

Сградата на театъра в Букурещ, гледана от същото кръстовище (с хотел Интерконтинентал са съседи) - Букурещ, Румъния
Сградата на театъра в Букурещ, гледана от същото кръстовище (с хотел Интерконтинентал са съседи).

Точно до него се намира

странната сграда на румънския театър

На фона на околните красиви стари сгради, тази изглежда като някаква шантава постмодернистична кръпка с изкилиферчени скулптури пред нея. Грозна ми е, затова щраквам два кадъра и подминавам. По-късно ми обясниха, че театърът изглежда толкова странно, защото са се опитали да наподобят формата на каубойска шапка, много обичан аксесоар на най-известния румънски драматург, работил в същия този театър дълги години.

Мен обаче ме впечатлява друго място – от нямане къде да се ходи (защото все приключваме около 4 следобед, когато е късно да се ходи по музеи) – и домакините ми решиха да ме заведат в

музея на Букурещ

Той се помещава в стар дворец на същото кръстовище, точно срещу театъра и определено впечатлява дори само отвън. Впрочем, точно под музея има много удобен голям подземен паркинг, така че няма нужда да се притеснявате за паркиране.

Музеят на Букурещ отвътре - това е фоайето - Букурещ, Румъния
Музеят на Букурещ отвътре – това е фоайето

Самият музей е още по-впечатляващ отвътре. Ако си бил в двореца Пелеш в Синая, драги ми читателю, вероятно можеш да си представиш за какво става дума – вити стилби, огромни венециански огледала, невероятни полилеи. Билетът струва 15 леи, а за снимане се плащат още толкова. Преди да се намръщиш обаче, драги ми читателю, държа да те уверя, че всяко бани (баните са румънските стотинки) си струва. Музеят видимо е реновиран скоро, защото цялото пространство е организирано много интуитивно и историята на града се проследява от най-дълбока древност до наши дни, при това с учудваща обективност.

Аз, естествено, се възползвам от парите платени за снимане вътре в музея и не пропускам да направя снимка на всеки експонат или по-интересно инфомационно табло. Такива има много, при това написани на много добър английски. Има също и филмчета, и страшно много снимки, гравюри и карти. Някои от тях бяха толкова откачени – като снимката на църква върху релси от по-горе, че нямаше как да не си ги щракна за спомен (и, признавам си, за целите на пътеписа).

Особено впечатляваща е частта, която разказва историята на Румъния след 16-ти век и за монархията, защото има изложени доста лични вещи на монарсите, както и техни портрети. Моите румънски домакини ми обърнаха внимание върху антропологическата въстановка на образа на Михай Смелия – първият владетел на Румъния, който успява към края на 17-ти век да обедини трите автономни области на Румъния – Трансилвания, Влахия и Молдавия. Този изключителен човек успява да докара османлиите до бяс с гениалните си тактически ходове и безпогрешната си дипломация и едва ли не еднолично успява да издърпа Румъния от хватката на султана. Затова, съвсем естествено, е смятан за един от най-важните румънски владетели.

Така е изглеждал Михай Смелия - поне според антрополози и историци - Букурещ, Румъния
Така е изглеждал Михай Смелия – поне според антрополози и историци.

Ако искате да прочетете всичко вътре в музея, ще ви трябва половин ден. Аз обаче нямам толкова, така че след два часа (най-вече мотане за да стане читав фокуса на кадрите) напускаме двореца – музей.

Като си говорим за музеи, един от най-невероятните, които някога съм виждала, се намира именно в Букурещ. Това е

музеят на румънското село

Намира се само на няколко крачки след Триумфалната арка (тя е на изхода на града, посока България) и ако имаш време, драги ми читателю, непременно трябва да го посетиш.

Детайл от триумфалната арка, сниман през лятото. От автобус обаче - Букурещ, Румъния
Детайл от триумфалната арка, сниман през лятото. От автобус обач

Представлява сбирка от автентични румънски селски къщички, до една паметници на културата, които в продължение на почти 100 години са събирани от румънските власти, транспортирани в района на Букурещ и разполагани така, че да оформят истинско селце с две махали – стара и нова.

Табелата за
Табелата за „новото село“ в музея

На територията на музея дори има две автентични румънски църкви – католическа (от Трансилвания) и православна (мисля, че беше от Влахия). Разбрах, че съществува тъкмо като си тръгвах от Букурещ през август и се зарекох, че като идвам пак ще го видя. Така че когато ми предлагат да отидем там (защото поне той е отворен), си събирам потеклите лиги в кофа и тръгваме.

Когато пристигаме там вали сняг и моята домакиня се извинява, че трябва да ме изчака в колата. Махвам с ръка, защото времето наистина не е много топло, особено ако си настинал и й казвам, че нямам никакъв проблем да се пошляя из уличките на музея на открито сама. Още повече, че аз като снимам търча нагоре-надолу и се загрявам, а тя вероятно ще стои на едно място и ще се смръзне от студ.

Входът за музея е 15 леи (явно толкова е стандартната такса), а снимането вътре в къщите е забранено. Отвън обаче може да се снима колкото ти душа сака, така че се чувствам като в рая.

Нещо като
Нещо като „уличка“ в музея. Къщите са подредени така, че създават впечатлението за истинско село и ако човек има късмета да попадне таму когато няма тълпи, изживяването е невероятно

Домакините на музея са две дузини котки, които живеят в и около къщите (и вероятно се грижат да няма гризачи и други вредители). Тръгвам да се разхождам сама по почистените улички на селцето и се чувствам като в старовремска приказка. Влизам от двор в двор, надничам през прозорците и току се оглеждам дали иззад някой завой няма да видя истински хора от онова време, всеки зает със своята работа. Това място определено има своя неповторима аура, ненарушена от разни там комерсиални глупости.

Една от къщите в музея. Те са избрани така, че една с една не си приличат, не се повтарят и са относително групирани по периоди и райони – Букурещ, Румъния
Една от къщите в музея. Те са избрани така, че една с една не си приличат, не се повтарят и са относително групирани по периоди и райони

В селцето има къщи от къде ли не,

като всяка от тях е снабдена с табела, която показва на картата къде се намира мястото в Румъния, каква носия са имали хората от този регион и каква е била къщата по принцип. Всичко това, написано на румънски и английски. Понеже предишната вечер е валял сняг, а аз съм първият посетител за деня, трябваше да почистя доста табели. Вътре в самите къщи са подредени традиционни мебели от съответната епоха – за старата махала това е 17-ти век, за новата – 18 – 19-ти. Прави впечатление едно нещо – румънците са имали доста по-масивни мебели от нас.

Тази къща е една от по-бедните (макар че в самия музей могат да се намерят и истински землянки от делтата на Дунав, в които няма абсолютно нищо друго освен един пръстен под). На мен лично ми направи впечатление, че тази мебелировка може да се види и до ден-днешен в някои български села. Може би без печката... – Букурещ, Румъния
Тази къща е една от по-бедните (макар че в самия музей могат да се намерят и истински землянки от делтата на Дунав, в които няма абсолютно нищо друго освен един пръстен под). На мен лично ми направи впечатление, че тази мебелировка може да се види и до ден-днешен в някои български села. Може би без печката…

Забрави за дребната маса-паралия и ниските трикраки столчета от нашите къщи, или пък за посудата, която може да се вдигне с една торба. В румънските къщи има масивна и здрава мебел, високи столове и маси и шарена керамика. На пръв поглед, в някои райони май са били доста богати.

Букурещ, Румъния
Фрагмент от входа на една от църквите – румънците, по една или друга причина, имат навика да рисуват по дървото, точно както едно време са се рисували стенописи по външните стени на нашите църкви. Разликата обаче е, че на дърво тези стенописи много по-бързо се развалят.

Със снега наоколо, както газя сама без да има кой да ми пречи, се чувствам като на частно пътешествие назад във времето – мога да разглеждам всичко до насита, да снимам каквото ми харесва и да се дивя на разнообразната архитектура. Ако си ходил в Етъра, драги читателю, забрави всичко, което си видял там. Тук къщите една с една не си приличат и няма никаква комерсиализация (ако не броим хана, който също е паметник на културата, но в момента функционира като кръчма за туристите). Няма магазинчета, няма джунджурии за продан по улиците, няма цигания. Само ти и къщите, и евентуално табелите с информацията. Толкоз. Ако искаш сувенири, има предостатъчно в магазина на музея.

Други, не по-малко впечатляващи къщи в музея. Според табелата пред нея, селото от което е взета се намира близо до границата с Молдова и Украйна – Букурещ, Румъния
Други, не по-малко впечатляващи къщи в музея. Според табелата пред нея, селото от което е взета се намира близо до границата с Молдова и Украйна

Освен това, този музей на открито е поне три пъти по-голям от Етъра. С тичане (ама говоря за истинско тичане през глава по по-изчистените пътеки) успях да видя около 70% от площта му за около два часа. Дори не успявам да разгледам обаче колекцията от воденици, тепавици и други подобни съоръжения, строени покрай Дунава, защото няма време. Дамата, която беше с мен чак се удиви, че съм успяла да видя и това. Ама аз за снимки всичко мога. От нея разбирам, че през пролетта това място е неповторимо с разцъфналите дървета. Дори се правят курсове за деца по традиционни занаяти. Тръгваме си от музея, а аз се заканвам да дойда пак, защото в това място усещам нещо магическо.

Този паметник на летците се намира близо до арката и е на почти на изхода на Букурещ в един от по-отдалечените (но доста модни квартали) – Букурещ, Румъния
Този паметник на летците се намира близо до арката и е на почти на изхода на Букурещ в един от по-отдалечените (но доста модни квартали)

В този ред на мисли, има друг музей, недалеч от този на румънското село, има музей на румънския селянин. Той също беше в програмата, но за съжаление е затворен заради подготовка за някаква изложба. Също както музеят на селото и този е направен много добре, казват моите домакини докато се извиняват, че не можем да влезем. Освен това бил част от списъка на ЮНЕСКО. Но какво да се прави, друг път. Аз съм от щастлива, по-щастлива, че успях да наснимам странни румънски селски къщи, така че не си накривям капата особено. Така че въртим на кръговото около

Триумфалната арка

и обратно към центъра на града.

Триумфалната арка през зимата. Мястото е кръгово движение, което е на почти два часа и половина пеша от центъра на града. За щастие обаче има автобуси – Букурещ, Румъния
Триумфалната арка през зимата. Мястото е кръгово движение, което е на почти два часа и половина пеша от центъра на града. За щастие обаче има автобуси

Самата Триумфална арка (или Arcul de Triumf, както е името й на румънски) е един от символите на Букурещ. Намира се на едно от най-натоварените кръстовища в града (честно, светофарите за пешеходци те държат по пет минути!) и маркира границата между относително разширения център и покрайнините. Около тая арка колите фучат с 300, така че всякакви снимки трябва да се правят от светофарните острови. Досега винаги съм минавала покрай нея транзит и съм я снимала пътьом, така че моля да спрем някъде, а аз ще походя пеша малко. Спираме, естествено, и аз прекарвам следващия половин час в щракане (в опит да хвана поне един кадър без да има кола, автобус, камион или друго МПС в него). В крайна сметка се връщам доволна в колата.

Всъщност, тази арка, колкото и да прилича на тази в Париж, е строена по съвсем друг повод. Строена сравнително късно – през 1936, за да почете падналите в Първата Световна война румънски войници. През нея не може да се мине, освен на националния празник на Румъния, 1 декември, когато правят голям военен парад, който минава точно под нея. Румънците много-много не й се възхищават (може би заради гадното кръгово, което им създава задръствания и ги кара да намалят любимата си висока скорост), но за мен това място е много красиво. Лошото е, че до това място няма как да се стигне пеша от центъра, защото е много, ама много далече. Доколкото видях, досами арката спира автобус, но знае ли човек откъде идва и накъде отива…

Обратно в центъра ми посочват друга забележителност (отново на вездесъщата Калеа Виктория), която на мен ми се вижда недотам забележителна. Става дума за най-старата и най-яката сладкарница в Букурещ, помещаваща се в сградата на едноименния хотел.

Booking.com

Това, драги ми читателю, е

сладкарница „Капша“

Любимо място на букурещлии, когато искат да похапнат нещо сладко, но със стил и едно от най-известните места в града. Независимо, че мястото се намира срещу огромен бароков фонтан и сграда с вид на средновековен замък, за ориентир румънците ползват фразата „това е до Капша“ или пък „от Капша това е едни-къде си“.

Относително неугледната фасада на сладкарница
Относително неугледната фасада на сладкарница „Капша“. Снимана привечер.

Когато попитах защо това място е толкова известно, ми обясниха, че не става дума за сладкишите, които се предлагат там, а за

историята на мястото

В зората на своето съществуване, „Капша“ била ресторант, държана от предприемчив румънец със същата фамилия. Всичко било много френско, много изискано и… ужасно скъпо, но по някаква причина това място станало любимо за букурещката интелигенция – писатели, художници и тем подобни хора се надпреварвали да си запазват маса в модното заведение. Ако не са те видели да вечеряш или поне да обядваш в „Капша“, значи не си никакъв интелектуалец, никакъв творец. След като въпросният румънец починал, мястото сменило предназначението си, но и до днес все още е модно (макар че ме увериха, че далеч не е толкова скъпо, колкото някога). Сладките обаче, казаха ми, били първокласни. За мое огромно съжаление обаче, нямах време да вляза (или по-скоро стана време за пържола и бира, а не за кафе и сладки докато приключа с разглеждането). Но пък имам вече списък къде искам да отида. Вече май се оформя и списък къде искам да ям.

Улиците на Букурещ през нощта – Букурещ, Румъния
Улиците на Букурещ през нощта

Само на 500 метра след знаменитата сладкарница се намира друга страшно впечатляваща сграда. На пръв поглед прилича на музей или на дворец, но при моя опит да се набутам в двора (бяхме пак интернационалната групичка приятели, когато се шматкахме из центъра на Букурещ през оня слънчев и зноен августовски ден), охраната се развика, че има достатъчно снимки в интернет и да не снимаме. Аз обаче съм инат, така че имам снимки на мястото от другата страна на улицата. От там няма как да ме изгонят…

Сградата на банката, снимана от стълбите на историческия музей  – Букурещ, Румъния
Сградата на банката, снимана от стълбите на историческия музей.

А каква всъщност е тази невероятна сграда? Оказва се

централата на румънската национална банка

Нещо като тяхната сметна палата. В интернет няма много информация, освен че сградата е построена и отворена през далечната 1900 година, а достъпът до самото място е ограничен, макар че човек може да си го снима колкото си ще, стига да не минава през оградата и да не го види някой бдителен полицай. Срещу сградата се намира националния исторически музей на Румъния (още едно място, което непременно искам да посетя!) Пак срещу тая сграда се намира и едно от най-емблематичните места в Букурещ, което има доста дълга история и с което ме свързват доста сантиментални спомени. Чети по-нататък и ще разбереш защо.

татуята на император Траян както майка го е родила се мъдреше известно време пред историческия музей, но вече са я махнали от там. Обаче нямаше как да не споделя това странно нещо. Животното в ръцете му е някаква кръстоска между Капитолийската вълчица (оная, дето е откърмила Ромул и Рем) и нещо, за което домакините казаха, че е символ на Румъния, щото бил открит подобен ритон – Букурещ, Румъния
татуята на император Траян както майка го е родила се мъдреше известно време пред историческия музей, но вече са я махнали от там. Обаче нямаше как да не споделя това странно нещо. Животното в ръцете му е някаква кръстоска между Капитолийската вълчица (оная, дето е откърмила Ромул и Рем) и нещо, за което домакините казаха, че е символ на Румъния, щото бил открит подобен ритон

Caru’ cu bere – историята на една легенда

Историята ми с това заведение започва мнооого отдавна – някъде преди петнайсет години, когато дядо ми решава, че ще ни развежда из Букурещ. Бил е човекът много пъти там, знае уж кое къде е (или само си мисли, че знае) и решава, че ще се прави на гид. Речено-сторено. Обикаляме ние улиците на Букурещ към осем-девет вечерта в една студена октомврийска вечер и човекът ни показва това и онова. Това било операта, онова било нещо си друго, вървим ние, дивим се, разглеждаме. Още си спомням онази разходка, главно защото по онова време Букурещ изглеждаше като Западна Европа на фона на мрачна и мръсна София. Шофьорите ковяха спирачки в момента, в който те видят, че се чудиш дали да пресичаш, красивите сгради бяха осветени през нощта (по онова време в София дори не бяхме чували за подобно нещо), беше относително чисто и подредено. От тогава в главата ми се е набила още една странна история.

Вървим си ние из улиците на Букурещ и по някое време на дядо ми му идва гениалната идея да ни води на ресторант в града. Ама не в кой да е ресторант, а в оня дето крал Карол едно време ходил да си пие бирата като обещава, че това било най-красивото заведение в Букурещ и изобщо било много хубаво. Въодушевени от цялата тая идея, ние се съгласяваме и от там започва едно търсене. Човекът желание има, ама хал-хабер си няма къде е това заведение в момента, така че през повечето време просто обикаляме и се оглеждаме. През първия час има ентусиазъм, но колкото повече време минава, толкова повече започваме да го разкандардисваме да си ходим, защото става късно и трябва да се минава граница. Той обаче е непреклонен – щом като е казал, значи ще ни води. Хеле след два часа мотане по знайни и незнайни букурещенски сокаци намираме заведението, влизаме и… ченето ми увисва.

Така изглежда Caro cu' bere отвътре. На снимката не може да се види съвсем добре, но таваните са изрисувани, същото важи за стените – Букурещ, Румъния
Така изглежда Caro cu’ bere отвътре. На снимката не може да се види съвсем добре, но таваните са изрисувани, същото важи за стените

Защото заведението е същински дворец с шарени сводести тавани, като дом на принцове и принцеси! Ако крал Карол вярно си е пил бирата тук, има защо. Влизаме ние, но се оказва, че няма къде да седнем, защото по същото време има сватба. Келнерът ни казва, че няма как да останем ако не поръчаме куверта на сватбата. Предвид, че вече е късно, нямаме безкрайно много пари и сме петима, решаваме за пропуснем. Знае ли човек колко пари струва кувертът на тая сватба? Така за пръв път се срещнах (и разминах) с вечеря в Caru’ cu bere, защото именно за това заведение ставаше дума.

Когато се разбра, че ще ходя до Букурещ миналия август, първото което казаха нашите беше „И да пиеш една бира в Caru’ cu bere!“. Аз, естествено, понеже си спомнях само колко е яко вътре, бях повече от твърдо решена да вляза този път и да си поръчам нещо, без значение какви са цените. Затова при посещението ми в Букурещ това място беше на челно място в списъка и една от разпечатаните карти е именно до там. Някак си онази история от преди 15 години ми е останала в главата и за мен Букурещ е неизменно свързан именно с това място.

Какво в същност е Caru’ cu bere и защо е толкова популярно?

Историята на Caru’ cu bere се простира цели 130 години назад, като през това време заведението не е спирало до функционира. Историята е дълга, объркана и напомня тази за американската мечта, само че в румънски вариант. Това е история за възхода на едно обикновено семейство, превратностите на съдбата и… щастливата развръзка. Искаш ли да я чуеш, драги читателю? Слушай тогава…

Някъде в средата на ХIХ век, трима предприемчиви братя пристигат в румънската столица, за да търсят работа. По стечение на обстоятелствата един от тях, Николае Мирча, става чирак на пивовар и не след дълго получава свое майсторско свидетелство. С много труд и предприемчивост Мирча успява да купи малко собствена земя и да отвори кръчма някъде към 1879 година. Името Caru’ cu bere всъщност е съкратено от Carul cu bere, което в буквален превод значи „Каручка с бира“ или, както аз обичам да го превеждам, „каручка с пиячка„. Заведението скоро става популярно и Мирча купува прилежащите земи, замогва се и започва да прави планове за разширение на заведението. Така в края на ХIХ век се появява сегашната сграда, която много напомня на истински дворец. Невероятният дизайн бързо хваща окото на тогавашния елит, защото Николае Мирча скоро получава орден от самия крал Карол, а заведението е включено в туристическите гидове още в далечното начало на ХХ век. След смъртта на знаменития основател, заведението остава в семейни ръце и продължава да поддържа популярността си като става еталон за добро обслужване, изискана кухня и неповторима обстановка.

Вътрешността на мястото, снимана от втория етаж. Витражите са невероятно красиви – Букурещ, Румъния
Вътрешността на мястото, снимана от втория етаж. Витражите са невероятно красиви

След края на Втората Световна война обаче заведението е национализирано и предадено в други ръце. Характерният интериор е замаскиран – прекрасните витражи-визитна картичка на заведението са намазани с ГИПС (вероятно защото изглеждат твърде буржоазно), а професионалните келнери са заменени с така до болка познатите ни намусени соц келнери, които се държат все едно си длъжен да им плащаш, че си седнал и дишаш. След 1989 година обаче, заведението се връща в ръцете на семейство Мирча и малко по малко възвръща стария си облик. До ден-днешен Caru’ cu bere се управлява от същата фамилия като в момента тече реставрация, за да стане мястото още по-красиво.

Днес, това е най-старата и най-известната бирария в Румъния и една от визитните картички на Букурещ. За дядо ми, ако не си бил в Caru’ cu bere, значи не си стъпил в Букурещ. Впрочем, всички туристи ги водят там, поне да се опулят на уникалния интериор. Аз обаче съм дошла, за да пия и евентуално да ям.

Да седнеш да пиеш бира в Caru’ cu bere – мисия възможна

През август…

Попадам на Caru’ cu bere една вечер с интернационалната компания, докато кръстосваме улиците на Букурещ в търсене на бар. Запомних мястото (благодарение на централата на банката отсреща) и си направих план как да се върна друг ден. Така се получава, че следващия път, когато се връщаме не съм само аз. Понеже обяснявам колко е яко мястото, навивам другия колега-българин и още едно момиче да ходим. Вътре е невероятен джангър, защото мястото е огромно, но претъпкано с хора – все има някой дето да влиза или излиза, трака се с чинии и чаши, вика се през масата, келнерите се мъчат да чуят поръчките, шумът е оглушителен. Ние нямаме резервация (откъде да ми дойде на ум да правя такава?!), но пък имаме късмет, защото ни намират маса точно до въпросните витражи (урааааа!). Поръчвам бира (цял литър, че да си я разделим) и ме гледат накриво (което е разбираемо, защото заведението не ще кибици). Поръчваме си и сладолед (защото ни е топло, не защото върви особено с бирата) и сядаме да гледаме.

Всяка вечер в Caru’ cu bere има програма след 8 часа и всяка вечер е нещо различно. Ние попаднахме на латино танци, или нещо подобно. Забавно е, весело е, танцьорите дърпат хората от масите, абе купон. Само е много шумно. Междувременно, моите спътници забелязват как функционира добре смазаната келнерска машина – мръсните чинии се изкарват на количка (защото са адски много), поръчките се приемат на таблет (за да не стават грешки), хората разполагат с радиостанции (!!!) за комуникация помежду си, а на бара има специални хора, които цяла вечер бършат подложки за бирени халби и самите халби.

На моите спътници толкова им харесва в заведението (аз съм се разтопила на локвичка от кеф през това време), че се връщаме за обяд в деня преди да си тръгнем. Понеже Caru’ cu bere е относително близо до университета, имат специално обедно меню за студенти на народни цени – като в зависимост от това как се справяш можеш да си избереш тематично меню (едното е озаглавено „двойкаджия“, друго пък се кипри като „отличник“). Понеже ми сбъркаха поръчката и ми се наложи да се карам (румънските келнери могат да са учтиви, ако им се иска, ама този точно настояваше упорито, че е прав), да ви кажа отсега – поръчвате ли нещо, сочете ТОЧНО това нещо в менюто, при това на РУМЪНСКИ!!! По-младите келнери говорят сносен английски, ама по-възрастните са зле с езика и като нищо може да объркат поръчката, както стана при мен. Все едно, трудно могат да ми развалят удоволствието…

През март…

След като ще ходя пак до Букурещ, естествено ще се пробвам да се набутам пак и в Caru’ cu bere. Харесва ми това място бе, толкоз! Обаче удрям на камък – отивам по румънските стандарти за вечеря в 6.30 следобед, ама хостесата ме отрязва като тиква с обяснението, че всичко е резервирано и ще трябва да чакам поне половин час за маса. „Ко?! Нйе?!“ казвам мислено аз и се фръцвам. Зер, не си тръгвам утре, ще мина по-рано. После румънските ми домакини обясниха, че в сряда повечето румънци си правят партита и е нормално Caru’ cu bere да е пълно, тъй като е любимо място за празнуване на каквото и да е. Затова, вечерта преди да си тръгна от Букурещ, решавам да мина към пет следобед, пък белким ми се отвори парашута.

Получава ми се и ми отпускат маса за час и половина, точно до хостесата, но с прекрасна гледка към витражите и вътрешността на заведението. Аз съм ОК, защото не съм дошла да вечерям, а да пия и си поръчвам, like a boss, внушителна халба с един литър (повтарям, ЕДИН литър) бира и миниатюрна румънска салатка за мезе. Обичам бира, цената е повече от изгодна, така че всичко е точно. Келнерът се връща с нещо високо около 40 сантиметра и тегло около четири килограма, ама аз съм ячка (да мъкнеш три кила и половина апарат по 12 часа си е своего рода фитнес) и започвам да си пия с кеф.

Въпросната халба бира... – Букурещ, Румъния
Въпросната халба бира…

По едно време виждам двама западняци, които потресено гледат как надигам халбата. Вярно, че изглежда тежичка и едра, а аз видимо изглеждам малолетна, но чак пък толкоз?! На английски обяснявам, че да, вярно е голяма халбата, ама пък е хубава и тия двамцата си тръгват с кисели физиономии. Еми, да си бяхте поръчали и вие, какво друго да кажа…

Плащам и си тръгвам с кеф. Цялото това нещо обаче ме наведе на едно заключение – ако ще влизате в Caru’ cu bere, гледайте да сте или по-рано (т.е. преди пет следобед), или да е през лятото, когато има повече място, защото изкарват маси на улицата пред заведението. През зимата тези маси ги няма и това смалява пространството, което пък налага времевото ограничение.

Впрочем, това заведение се намира на една от пресечките от Стария град на Букурещ, което пък ни води към…

Барове и архитектура – старият град на Букурещ и малко информация за нощния живот

Целият нощен живот на Букурещ се върти около Стария град. През лятото, нашите домакини ни водят там на бар.

Това, размазаното, драги ми читателю, не е грешка, а огромна тълпа, тръгнала на поход през уличките на стария град. Нощният живот там е сърцето на мястото (уви), така че през лятото е адски претъпкано и доста шумно. Обаче архитектурата е красива – Букурещ, Румъния
Това, размазаното, драги ми читателю, не е грешка, а огромна тълпа, тръгнала на поход през уличките на стария град. Нощният живот там е сърцето на мястото (уви), така че през лятото е адски претъпкано и доста шумно. Обаче архитектурата е красива

Пълно е със заведения с разнообразни имена, вариращи от „Кебабчийница при Халил“, през „Дюнер Тесалоники“ до „Пивница Дракула“. За всекиго по нещо, на всекиго според джоба. Шумно е, претъпкано е, особено в петък вечер (и особено през лятото – за една петък вечер през август видях такива изцепки, че започнах да се чудя румънците колко точно години не са били на клуб?!).

 стария град има всичко - от гръцки таверни, през стриптийз барове (не се шегувам, рекламите висят по стените на къщите), до най-разнообразни заведения – Букурещ, Румъния
стария град има всичко – от гръцки таверни, през стриптийз барове (не се шегувам, рекламите висят по стените на къщите), до най-разнообразни заведения
Това е едно от най-шантавото заведение, което може да се намери в стария град. Рес торант
Това е едно от най-шантавото заведение, което може да се намери в стария град. Ресторант „Дракула“ (името само по себе си говори)

Масите пък са наредени по улиците, така че се върви бавно и трудно и е хубаво човек да си държи чантата здраво (че нищо не се знае). Хубавото на стария град е, че на всеки ъгъл има полицаи (ама наистина са на всеки ъгъл!) и те редовно обикалят да гонят циганките-цветарки, пияниците и другите там подобни елементи, за да не пречат на останалите. Полицаите си имат по една палатка на всяка улица, дето води вън от стария град и си стоят там, и така цяла нощ.

Това място е известно като
Това място е известно като „Ханул Мануч“ и е една от най-големите забележителности на стария град на Букурещ. Нямира се точно до двореца на Дракула (за това по-долу в пътеписа). Представлява напълно запазен стар хан от 19ти век, който днес функционира и като ресторант (има за всекиго по нещо), и като туристически обект. Едно време, българските търговци са отсядали там, поне така пишеше в интернет… Иначе, никой няма да ви скъса билетче на входа, но пък не пречи да седне човек и да изпие една бира под сянката на дърветата в двора
Вторият етаж на хана. Там не пускат много-много и през зимата изобщо е затворено, но през лятото терасата се  за нещо като
Вторият етаж на хана. Там не пускат много-много и през зимата изобщо е затворено, но през лятото терасата се ползва за нещо като „вип ложа“

Важно!!! Старият град на Букурещ е малък на площ, но човек може много лесно да се изгуби,

поне така ме предупредиха моите домакини. Уличките са криви и тесни, наблъскани с маси и заведения и на човек може лесно да му се завърти главата. Затова ако ходите там или много внимавайте откъде минавате (аз помня кадри, така че общо-взето снимам на всеки ъгъл), или отидете с някой местен, който да ви води. Обясниха ми също, че където има павета, там започва Стария град.

Гледка към идеалния център на Букурещ от една висока сграда. Палатата на народите се вижда в горния ляв ъгъл. Мястото всъщност е бар, но за тази гледка си заслужава да се потърпи музиката – Букурещ, Румъния
Гледка към идеалния център на Букурещ от една висока сграда. Палатата на народите се вижда в горния ляв ъгъл. Мястото всъщност е бар, но за тази гледка си заслужава да се потърпи музиката

Около него има доста по-високи сгради, на чиито покриви също има барове (с прекрасна гледка, впрочем), така че си струва да се опита.

Мен обаче много-много баровете не ме интересуват, но Старият град крие нещо доста по-интересно. На единия от входовете му има статуя на Влад Тепеш (известен и като Дракула) и някакви руини.

Букурещ, Румъния
Дворецът на Дракула, или поне каквото е останало от него.

На въпроса ми какво точно е това, домакините отговарят, че това е най-старият дворец в Букурещ. Строен от Влад Тепеш през 15ти век, може да се каже, че това е най-старата част на града. От самото място не е останало много, но днес е музей (за мое огромно съжаление, все затворен, когато минавах от там, защото беше все след 5 следобед). Може да се каже, че именно Влад Тепеш (страшно обичан и тачен от румънците, но за него и приноса му ще говорим някой друг път, драги ми читателю, тъй като историята си заслужава да се разгърне) е основал Букурещ. Така че неслучайно има негова статуя на входа на Стария град.

Интересното е, че старата църква, някога част от двореца, е напълно запазена и функционираща.

Румънците и религията – да се натресеш на църковна служба в румънска църква

Повечето румънци са източноправославни, точно като нас. Църквите им обаче нямат нищо общо с нашите. Като начало, са много, ама много по-малки от нашите.

Букурещ, Румъния
Една от няколкото църкви из Букуреш като тази е една от доста големите. Повечето са много, много по-мънички. Това тук е частично манастир (в десния ъгъл се вижда кръста на църквата), частично офис и жилищна сграда, частично нещо като сграда на „гилдията на не помня кого“.

Ама като имам предвид малки, имам предвид много, ама много малки! Побират грубо около 100 души и са буквално на всеки ъгъл. Дотолкова, че направо се чуди човек кой точно влиза там. При нас, това са само бабичките. Тук обаче, това са всички. Хората дори се кръстят на улицата, като чуят да бие камбаната.

Букурещ, Румъния
Ето така изглежда манастирът, в който влязох.

Та така, последната вечер в Букурещ, къде случайно, къде нарочно се набивам на църковна служба. Признавам, любопитна бях, пък нали и те са православни, що пък да не видим? И така попаднах миниатюрен манастир насред Стария град на Букурещ, църквата е точно до Caru’ cu bere, в събота следобед. На служба.

Забрави, драги читателю, нашите църкви, с просторни помещения, златни полилеи и искрящи свещи. Тази църква е малка и лъха на средновековие. Осветлението по време на  службата идва само от няколкото малки прозореца формат А4 и вътре цари полумрак. Аз се набивам в един ъгъл на притвора, да не преча (защото все пак съм чужда тук), връзвам си косата, както е редно при нас и чакам. И тогава става интересно. Църквата се пълни с какви ли не хора – млади и стари, богати и не чак толкова, бедни и не съвсем. Прави впечатление обаче, че никой не сваля шапка, както сме свикнали ние. Стоят си с гуглите, ушанките и капелите и хич не им пука. Всъщност, аз изглеждам странно, защото съм гологлава. Свещи също не палят, на моя въпрос защо, ми отговориха, че се палят отвън (в нещо като пощенски кутии), при това заедно за мъртви и за живи. Така че се отказвам да купувам свещи, да не взема да омешам конците.

Богослужението започва, привидно подобно на нашето, по мелодия, но хората пеят на румънски, а не на църковнославянски като нас и, което е по-интересно, вярващите в църквата пеят заедно със свещеника. Атмосферата е толкова нереална, че аз, дето дума не вдявам почти от това дето става около мен, се чувствам хем натрапница, хем част от нещо изключително. Единствената слаба светлина се процежда от една свещ в ръцете на свещеника, докато пее. Богослужението обаче не свършва дотук, защото започват да пеят два хора – един от монаси, един от монахини като се редуват да припяват някакви текстове. Слаба светлина осветява само нотите на съответната група пеещи и техните сенки се открояват на фона на всеобщия мрак наоколо.

Има нещо толкова невероятно в цялото преживяване, че слушайки напевите на монасите и монахините, започвам да се чудя дали е така във всички румънски църкви, защото в нашите определено нещата не стоят така. Като начало, монасите и монахините не се мешат по време на служба. Тук обаче те си стоят от двете страни на абсидата, все едно това е нещо нормално и обичайно. Напевите на мъжете и жените са в някаква странна хармония и докато се взирам в полумрака се чудя дали така не са изглеждали църковните служби преди стотици години…

За разлика от при нас, тук хората не чакат да свърши службата, а влизат и излизат подобно на чакалня на гара. Кръстят се доста по-различно от нас като в целия ритуал е завързано коленичене. Естествено, попът, облечен съвсем по нашенски с расо и епитрахил, минава с кадилницата, но всички да се кръстят, те се кланят, когато идва да ги благослови. Аз обаче съм инат и се кръстя, както е при нас (в крайна сметка, нито знам кое как точно се прави по тяхному, нито мога да го повторя правилно…). Решавам да проявя уважение и да изчакам службата, но тя продължава вече 45 минути и решавам да си вървя, защото вечерта наближава, а имам още планове. Така че отправям мислено и своите молитви и тръгвам да се промъквам към вратата. Там стратегически се е разположила монахиня, която побутва хората да не пречат на влизащите и излизащите и играе ролята на портиер.

Нашите църкви са почти винаги с широко отворени врати, за да може всеки който иска да влезе и да се помоли. Румънските църкви обаче са винаги със затворени врати, при това тези врати, дори и на най-паянтовата дървена църква са здрави и доста масивно изглеждащи. Който иска, ще отвори вратата и ще влезе. Самият манастир пък е ограден с относително масивна ограда и изобщо не прилича на нашите.

Въпреки това, в полумрака на настъпващата мартенска вечер осветеният манастир (в двора се е настанила възрастна монахиня да пази от вандализъм) и църквата, от която все още се чуват песнопения, ме кара да се върна в едно отдавна забравено време, когато именно такива места са били устоите на цивилизацията.

Но вече пада мрак и е време да си вървя.

La revedere Bucuresti!

Дойде време, драги ми читателю, и аз да си ходя вече и да се връщам вкъщи. Престоят в Букурещ далеч не е безкраен и така една ранна неделна сутрин се озовавам на летище Отопени. За прибирането с автобуса през август няма да разказвам, защото няма кой знае колко интересни неща в това да натовариш 30 килограма багаж в маршрутка и да се друсаш осем часа до София в нея.

Та, минала вече през абсурдните проверки на нашето летище на отиване, съм уверена, че тук хората са по-нормални. Но не би. Защото ако си фотограф, драги читателю, или пък имаш нещастието да носиш апарати със себе си, това те обрича на безкрайни проверки и буквално „разкостване“ на границата. И аз така. „Тук има апарати, нали?“ бодро пита полицаят на границата. Аз кимвам доволно, без да знам какво ще последва. „Хайде сега да извадим апарата от чантата и да го оставим в тази кутия“ продължава също толкова бодро служителят на граничен контрол. Изпълнявам безропотно, все още чудейки се, какво по дяволите мога да натикам вътре в апарата… Същото се случва на втория обектив и на останалата техника вътре в чантата. Минават ми нещата през скенера (да, драги читателю, обувките също!!!) и започва втори етап на проверката, защото всяка една част от фоточантата ми е надлежно проверена и обтрита с някакво подобно на лакмус картонче. При това не само фотооборудването, но дори и вътрешността на портмонето ми (!?!?!?), на която човекът отдели специално внимание. След като никъде нищо не пищи и се разбира, че не съм теротист, ме пращат да си търся гейта. Намирам си го и понеже съм два часа по-рано, сядам да размишлявам.

Румънците, драги ми читателю, харесват нас българите и България изобщо (какво има да ни харесват не ми стана ясно). Всеки, на когото казах че съм от България, побърза да ми каже къде бил ходил, какво е видял и колко му харесва. Някои по-смели се опитваха да вържат три приказки на български. Всеки, с когото си общувах, се опитваше да ме нахрани, упъти и изобщо да ми помогне (нещо, което искрено ме учуди предвид българската представа за румънците). Глупавите ми въпросчета по отношение на тяхната история (а аз съм цар да задавам такива в неограничено количество) пък бяха посрещани с усмивка и получавах учудващо обективен отговор (при това по някои доста горещи теми, като тяхното не чак толкова далечно соц минало). Успяваха да изтърпят дори фотографа у мен, който търчи напред-назад по уилиците, помъкнал четири кила статив и апарат. Може аз просто да съм попаднала на такива хора, знам ли, все пак всеки е различен… Въпреки това не мога да кажа нещо лошо за румънците.

Букурещ пък е красив град и трябва безкрайно много време за да може човек да го разгледа както трябва и предлага за всекиго по нещо. Написаното по-горе е само малка част от онова, което има да се види (а вярвай ми, драги читателю, дори аз не съм видяла още и една трета от онова, което искам да видя!).

Самолетчето-играчка се издига над румънската земя и ме отнася обратно към София. Преди да кацнем на нашето си летище, пилотът (или съдбата) ми прави последен подарък с панорамен кръг над идеалния център. Прибирам се на родна земя с карта памет натъпкана с красиви кадри, глава препълнена с впечатления и твърдото решение да се върна пак.

Ако трябва да обобщя престоя си нв Букурещ, драги читателю, мога да кажа само едно нещо за столицата на Румъния:

Bucuresti много ми haresti

 Автор: Бистра Стоименова
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Букурещ или писани от Бистра Стоименова – на картата:

Букурещ и Бистра Стоименова

Booking.com

С Голф до Мароко (3) – Шефшауен и Фес

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуване до Мароко с голфа на Иван – започнахме с Гранада и Кордоба, , продължихме със Севиля и Гибралтар, а днес вече започване Мароко с Шефшауен и Фес

Приятно четене:

Шефшауен и Фес

част трета на

С Голф до Мароко

Малко след границата започна магистралата, която свърши в град Тетуан. Минахме през града, който си беше големичък и изглеждаше съвсем прилично. Беше чистичко и въпросният околовръстен булевард беше прясно ремонтиран.

Отчитахме особеностите на това да сме в мюсюлманска страна, но нали сме си бираджии, така че спряхме на паркинга на един голям хипермаркет „Карфур“ на края на града. Влязохме вътре, понапазарувахме някои нещица, ама пийнье нещо нямаше… 🙁 

Попитахме и ни казаха, че било отстрани. Огледахме пред касите, зад касите… нищо няма. На края излязохме и стигнахме чак до края на паркинга, откъдето се захождаше към задната част на магазина, където влизат камионите за зареждане и т.н. Видяхме една врата, която по-скоро изглеждаше като за към някое складово помещение и всъщност хич не бихме се и решили да минем през нея, ако не бяхме забелязали, че и други хора влизат. Оказа се, че това е отдела за алкохол. Нарекохме входа

„входът за грешници“ 🙂 

Купихме си бира, а мароканците като ги гледах и те с охота си пазаруваха винце, бира, даже и уискинце. И все пак общото ми впечатление е, че сред местните не се гледа с добро око на употребата на алкохол.

Продължихме по пътя, който беше доста живописен. Пътувахме в подножието на

Рифските планини

като шосето ни водеше през красиви долини и езера.

Рифски планини, Мароко

Голфът вече официално по мароканските пътища:

С Голф до Мароко (3) – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко (3) – Шефшауен и Фес

Ето и едно кратко видео от тази част от маршрута:

Успяхме да пристигнем в

Шефшауен,

известен като „синият град“, по светло. В града вече за първи път усетихме леко хаотичния трафик на мароканските градове. Всъщност учудващо за нас

на извънградските пътища мароканците карат съвсем дисциплинирано –

спазвайки ограниченията, без рискови изпреварвания и маневри.
Минахме през новата част на града, където на 2-3 пъти разни местни хора, виждайки чуждестранна регистрация, с голям възторг започнаха да махат и да искат да влизаме в някакви паркинги или пък да спираме, за да ни предлагат разни неща.

Оказа се, че ще нощуваме в старата част на града, където сградите са боядисани в така приятния морскосин цвят. До самия хостел не можеше да се стигне с кола, така че някакво момче, което явно се разпореждаше с паркирането ни насочи къде да спрем няколко улици по-надолу:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Тук за първи път се сблъскахме с

особеностите на местния манталитет

Георги го попита колко иска за паркинга (това очевидно не беше регламентиран паркинг и този просто някак е решено, че събира пари и подрежда колите) и той каза 50 дирхама (курсът грубо е 1 лв. = 5 дирхама). Георги веднага тръгна да му ги дава и тогава се намесих аз:

– Чакай, бе, как така му ги даваш веднага на тоя. Нали е Мароко, я дай да му се спазарим.

 

Свалихме цената на 30 дирхама, но лошото беше, че тази хиена ни надуши. Веднага ни предложи хашиш, който той така или иначе вече си беше запалил и си пушеше на улицата. Очите му бяха червени и вече станали на понички… добре се беше нагърмял. Като интуитивен тарикат той веднага тръгна да ни „помага“ с багажа. Психолог си беше и надуши, че Георги по-трудно отказва и веднага му хвана куфара. Тръгна да дърпа и моя, при което с грубо движение му отблъснах ръката и го отказах. В крайна сметка постави на Георги куфара на главата си… вероятно да демонстрира извънредно тежката работа, която обаче той с безрезервна отдаденост извършва и заедно закрачихме по обърканите лабиринти нагоре.

Стигнахме хостела и 4 – 5 минути след като разтоварихме багажите нищо. Наивникът в мен за секунда си помисли, че може би наистина това носене го е направил на добра воля. Естествено после се започна искането на пари и като цяло се разигра едно много циганско пазарене. Първоначално дори рецепционистът се опита да го прогони, но младежът си беше много нахален, а и както казах вече беше усетил, че поддаваме. На края си му дадохме и за багажа, и онези 20 дирхама, които му бяхме свалили от цената на паркинга. Научихме си урока и загубихме тази първа битка, но важно беше да спечелим войната 😉 
Отидохме на вечеря в един близък ресторант. Няма как да е случайно, че тъкмо тук ни препоръчаха да отидем 😀

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

За мароканската кухня ще споделя няколко думи по-нататък в разказа. Хапнахме и се прибрахме, след което отворихме по една бира

да отпразнуваме успешното ни пристигане в Африка

и си прекарахме една спокойна вечер в стаята.

 

Аз по принцип обичам да си поспивам и хич не съм ранно пиле, но тук бях решил да стана рано рано и да изляза да снимам още по изгрев слънце. Отделно имах желанието да разгледам

Стария град

докато още няма хора… преди да се изкарат сергиите и целия панаир. Излязох още по тъмно и бързо се ориентирах към съседния хълм, в посока на т.нар. „испанска джамия“. От там имаше чудесен панорамен изглед към стария град:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Шефшауен още беше дълбоко заспал:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Градчето изглеждаше много красиво на фона на сутрешната мъгла и тепърва появяващата се слънчева светлина:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

За синия цвят на сградите има различни теории като например, че така се цели да се отблъскват комарите, но също така може да се прочете, че през 70-те гражданите са били задължени административно да боядисват къщите си в синьо, тъкмо за да се придаде интересен вид на стария град и да се привличат туристи. Ако е така, то идеята със сигурност се е доказала като успешна. Без значение от теориите разходката в стария град рано сутрин беше изключително успокояваща и приятна за окото:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Нямаше жива душа още. Разминах се с един човек, който като възраст можеше да ми е баща, но това не му попречи да ми предложи хашиш. Проведохме кратък комичен разговор.
– Hashish?
– No, thank you.
– Just a little bit… – каза ми той, сякаш вече ми се моли.

В Шефшауен явно покрай туристите

продажбата на хашиш беше доста разпространена,

което не беше характерно за всички градове, които посетихме.

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Защита от слънцето:

Мерцедес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Градът започна да се събужда и отидох на централния площад. Бях гладен на лъв, но нямах дирхами, а банките и обменните бюра бяха още далеч от отваряне. Но между другото получих още едно предложение за хашиш от някакъв тарикат.
– Hashish?
– No, thank you.
– I have a very good plant… (Имам много хубаво растение…) 🙂

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

И така, отклоних и това примамливо предложение и се върнах до хостела, за да изчакам моите хора да се събудят. Когато това се случи ги поведох още веднъж на разходка, вече опознал китните сини улички:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Качихме се още веднъж до съседния хълм, като този път стигнахме и до самата испанска джамия. Една обща снимка за спомен на фона на града:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Слязохме надолу и се насочихме към централния площад, защото вече си беше станало и време за обяд. Градът се беше събудил:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Разхождахме се между сергиите и на края хапнахме разни шаварми (арабски дюнери нека ги наречем) на площада:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Най-накрая бленуваното обменно бюро отвори врати и успях да се сдобия с местна валута. На улицата отпред ме спря този просяк и поиска да му дам нещо. Дадох му, но нищо в този живот не е безплатно, така че в замяна поисках да му направя снимка. Той се съгласи и се оказа дори много фотогеничен, което се вижда от хитроумната му физиономия 🙂

Просяк – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Тръгнахме обратно към колата, тъй като стана време да продължим пътя си. Една котка на изпроводяк от Шефшауен:

Котка – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Следващата ни спирка беше

град Фес

– вторият по големина в страната и един от четирите имперски града на Мароко заедно с Рабат, Маракеш и Мекнес. Това били столиците на държавата през вековете и по време на различните кралски династии. Рабат е настоящата столица. По пътя натам колорит определено не липсваше

За този знак имам две теории: или знак „Стоп“ на арабски, или по-вероятно надпис „пропусни хората с шейната🙂

Знак Стоп – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Магаре – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Камион – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Как сме?

Мароканец с магаре – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Мароканец с магаре – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Основните пътища в Мароко навсякъде са или в отлично, или в много добро състояние.

Често обаче не говорим за пътища, а за „пътя“ т.е. в повечето градчета и села единствения асфалтиран път беше главният, останалото беше черно трасе. Навигацията ни отклони към един третокласен път, който обаче не беше хубав, а и беше с габарит като за кола и половина, затова решихме да се върнем назад и да ползваме главното шосе, макар и да беше с 50 км по-дълго.

Пътна табела – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Камион със слама – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Тук снимах мароканския колега:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Влизане в

град Фес

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Оказа, че хостелът ни се намира в старата историческа част на града, медината. До там нямаше как да стигнем с кола, тъй като достъпът беше ограничен само за автомобили с пропуск. Не ги бяхме съобразили много нещата като това нямаше да е единствения случай да имаме такива логистични проблеми, но решение се намираше винаги.


В случая решението беше да спрем на един паркинг на около 2 км от входа на медината. На входа веднага се спазарихме с някакъв тип да ни превози до нея на нещо като мотор със самоделен товарен отсек, заварен към него. Определено изживяването не беше за изпускане:

 

От стените на медината продължихме пеша с багажите.

Зад тези стени в миналото се е помещавал градът, основан още през 11-ти век. Днес медината е в самия край на милионния Фес. Навлизайки навътре моите приятели преживяха първия си

културен шок

Улиците в нашата част на стария град бе трудно да се опишат. Ако трябва да използвам една дума… „скандални“…бяха наистина скандални. Мръсотия, воня на разложение, кални улици, тунелчета, в които седят просяци, малко все едно са разни прокажени в някой средновековен европейски град. Отделно на всеки метър имаше нахални тарикати, които ни досаждаха с въпроси, искаха да ни „показват“ разни неща или да ни предлагат хашиш. Отделно по тези тесни объркани улички имаш чувството, че зад всеки ъгъл някой ще ти изскочи да те ограби или да те заплашва. Аз приех ситуацията по-добре от моите приятели, защото вече бях предупреден от моя приятел Любо Петров (Asterix), който миналата година беше във Фес, че медината е много криминална и някак се бях подготвил предварително.

А иначе хостелът беше приятен и собственикът му се оказа доста интересен млад мароканец, който е живял дълги години в Америка и дори имаше двойно гражданство, но бил решил да осъществи своята „мароканска мечта“. Беше купил цялата огромна къща, превръщайки я след това в хостел. Беше възхитително и достойно за уважение колко труд и желание влагаше той в това си начинание. Даде ни насоки как да се разходим из медината, като дори той ни предупреди да не замръкваме по улиците, защото тогава тарикатите са щели да ни налазят като мухи. Решихме да го послушахме и се впуснахме на разходка докато беше още светло. В медината има джамии, медресета, но в основната си част е един огромен пазар, в който се продава какво ли не.

Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

ВНИМАНИЕ! СРЕД КАДРИТЕ ОТ МЕДИНАТА ВЪВ ФЕС ИМА ЕДИН, КОЙТО НЕ БИХ ПРЕПОРЪЧАЛ НА ПО-ЧУВСТВИТЕЛНИ ХОРА. АГНЕШКИ ГЛАВИ СА, ТАКА ЧЕ МОЛЯ ДА ПРЕСКОЧИТЕ НАПРЕД, АКО ТОВА ВИ Е ПРЕКАЛЕНО ЖЕСТОКО. СНИМКАТА СЕ ЯВЯВА ШЕСТАТА ОТ ТУК НАТАТЪК.

Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Мерак ми беше да си купя шалвари. Намерих такива и се упражних в пазаренето. Мисля, че договорих добра цена. Все пак даже мароканецът ми каза „Brother, this is Moroccan price, not tourist…” (Братко, това е цена за мароканци, не за туристи). Абе направо като го слушах на загуба ми ги продаде тези шалвари 😉 През следващите дни си ги носех с гордост, а и всъщност бяха доста удобни и изобщо не запарваха, въпреки високите температури.

Мароканци – Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Беше едно голямо гъмжило от хора…

Мароканци – Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Мароканци – Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Продаваха се всякакви сурови меса, които така си висяха отвън на шишове. Имаше живи петли и даже агнешки глави:

Мароканци – Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Агнешки глави – Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Петли – Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
 Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Достигнахме другия край на стария град:

 Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
 Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Установихме, че останалите части на медината всъщност са по-спокойни и се окопитихме след първоначалния шок. Единствено при Габи виждах, че е малко на границата на това, което може да понесе, въпреки, че е мъжко момиче. Но в последствие нямахме толкова стъписващи преживявания, а и все пак човек претръпва след някой друг ден в мароканския хаос 🙂

Вечеряхме и за финал пък започна един обилен дъжд, така че за капак на всичко се върнахме в хостела мокри като кокошки. Но поне успяхме да се приберем по светло, че не ми се мисли иначе с какви орди от досадни тарикати щеше да се налага да се разправяме..

На следващата сутрин категорично се бяхме наситили от Фес,

а и беше време да продължаваме нататък, тъй като имахме да изминем над 400 км до същия следобед. Бяхме предвидили на този ден да достигнем пустинята Сахара, където бяхме уговорили разходки с камили.

 Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Очаквайте продължението

 Автор: Иван Стоянов
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Иван Стоянов – на картата:

Мароко и Иван Стоянов

Booking.com

Обиколка на Северна Америка с Хюндай, 2019 (2): Национален парк Банф, Кананаскис кънтри, град Калгари, Айсфийлдс паркуей

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме обиколката на Америка, която започнахме предишната 2018-та година с Валентин  (http://patepis.com/?p=83932). Тогава двамата със сина му изминаха с Тойота под наем 11 350 км. през южната половина на САЩ, от Сан Франциско до Ню Йорк. Сега за два месеца ще пропътуваме 25 860 километра с Хюндай под наем и над хиляда километра пеша през Северна Америка (Аляска, Канада и САЩ). Ще разгледаме общо 130 туристически и природни забележителности и градове.

Първата част започнахме с кратко въведение към пътешествието (http://patepis.com/?p=87234) и маркирахме маршрута. Потеглихме от Сиатъл, обиколихме национален парк Северни каскади и влязохме в Канада. След Ванкувър продължихме на изток през планините, разгледахме градовете Камлупс, Ревълстоук и Голдън. Любувахме се на природата в националните паркове Глейсър и Йохо, където ни впечатлиха езерото Емералд и водопада Такакау.

Днес влизаме в канадската провинция Алберта и разглеждаме националния парк Банф. Преминаваме край заснежените върхове на Кананаскис кънтри и се разхождаме в град Калгари. Продължаваме на северозапад към канадските Скалисти планини и панорамния туристически път „Айсфийлдс паркуей“.

А сега: приятно четене!

Обиколка на Северна Америка с Хюндай, 2019

втора част

Национален парк Банф, Кананаскис кънтри, град Калгари, Айсфийлдс паркуей

След националния парк Йохо преминах в канадската

провинция Алберта,

която е разположена източно от Британска Колумбия.

С автомобила под наем влизам в канадската провинция Алберта, Канада
С автомобила под наем влизам в канадската провинция Алберта

Алберта е с територия 662 хил. км²,

т. е. шест пъти по-голяма от България. Нейното население е 4,5 милиона, което е 2/3 от това на страната ни. Столица на провинцията е Едмънтън, а най-голям град е Калгари. Основните икономически отрасли са свързани с добива на нефт и природен газ. Значителна роля играе туризма, за което допринася красивата природа в югозападната част от провинцията. Тук в района на Скалистите планини се намират и

двата най-красиви национални паркове в Канада – Банф и Джаспър

Впечатляващи са природните забележителности: езера, водопади, планински реки, ледници, каньони, горещи извори …

Впечатляващи са езерата, горите и заснежените върхове в канадската провинция Алберта, Канада
Впечатляващи са езерата, горите и заснежените върхове в канадската провинция Алберта
Югозападният край на канадската провинция Алберта заема част от Скалистите планини, Канада
Югозападният край на канадската провинция Алберта заема част от Скалистите планини

Национален парк Банф (Banff National Park)

е създаден през 1885 година и един век по-късно е включен в списъците на ЮНЕСКО за световното природно наследство. Паркът заема площ от близо 7 хил. км² и се намира северозападно от град Калгари. Най-популярни тук са езерата Луис и Морейн, които са заобиколени от скалисти върхове. Водата в езерата има нефритенозелен цвят.

Езерото Луис (Lake Louise) в Национален парк Банф, Канада
Езерото Луис (Lake Louise) в Национален парк Банф, Канада
От туристическата пътека край езерото Луис се разкриват чудесни изгледи, Канада
От туристическата пътека край езерото Луис се разкриват чудесни изгледи

Край брега на

езерото Луис (Lake Louise)

е издигнат един от най-популярните хотели в канадските Скалисти планини „Феърмонт Шато Лейк Луис“.

Луксозният хотел „Феърмонт Шато Лейк Луис“ е издигнат на брега на езерото Луис, Канада
Луксозният хотел „Феърмонт Шато Лейк Луис“ е издигнат на брега на езерото Луис

Езерото Морейн (Moraine Lake)

се намира на около 15 километра по-нагоре в планината. По северния му бряг е прокарана удобна туристическа пътека, която не пропуснах да премина и да се полюбувам на красивите гледки към езерото и към извисяващите се над него планински върхове.

Авторът на брега на езерото Морейн (Moraine Lake) в Национален парк Банф, Канада
Авторът на брега на езерото Морейн (Moraine Lake) в Национален парк Банф
От туристическата пътека край езерото Морейн се разкриват чудесни гледки, Канада
От туристическата пътека край езерото Морейн се разкриват чудесни гледки

Градът Банф (Banff Town)

се е развил като туристически център и е изходен пункт към основните забележителности в региона. Много са хотелите, ресторантите, нощните клубове и магазините в това градче, чиито жители са по-малко от десет хиляди. Сред красив парк с каскадни езера и градини в каменна сграда в стил старинен замък е разположено административното управление на Националния парк Банф. През града протича река Боу, която в един участък се спуска под наклон, което тук наричат водопад.

Административната сграда на Национален парк Банф е разположена в парк с каскадни езера и градини, Канада
Административната сграда на Национален парк Банф е разположена в парк с каскадни езера и градини
В град Банф (Banff Town) има множество магазини, ресторанти, нощните клубове и хотели, Канада
В град Банф (Banff Town) има множество магазини, ресторанти, нощните клубове и хотели
Река Боу се спуска под наклон, което тук наричат водопад (Bow Falls), град Банф, Канада
Река Боу се спуска под наклон, което тук наричат водопад (Bow Falls), град Банф

Около един километър е разстоянието от град Банф до неголяма

пещера с термален извор и басейн вътре в нея (Cave & Basin National Historic Site)

Отстрани има още един басейн с топла вода, чиито води преливат в различни нюанси на синьото.

Пещера с термален извор край град Банф, Канада
Пещера с термален извор край град Банф
Термален басейн край град Банф, чиито води преливат в различни нюанси на синьото, Канада
Термален басейн край град Банф, чиито води преливат в различни нюанси на синьото

Два са големите музеи в град Банф, които разгледах.

Музеят Бъфало (Buffalo Nations Museum)

е разположен на брега на река Боу в помещения зад дървена ограда с кули, наподобяващи укрепен форт от 19-ти век. Експонатите отразяват живота на местното индианско население. Изучаването на Скалистите планини в региона е основна тема на създадения от двойка местни художници

музей „Whyte Museum of Canadian Rockies“.

Музея Бъфало в град Банф е разположен в сграда наподобяваща укрепен форт от 19-ти век
Музея Бъфало в град Банф отразява живота на коренното индианско население
Експонати в Музея на канадските скалисти планини (Whyte Museum of the Canadian Rockies)

Може би най-приятното изживяване е къпането в

басейна с топла минерална вода (Upper Hot Springs Pool)

Той се намира в планината на около 4 километра от град Банф. Пълни се с вода от извори, чиято температура е около 40 градуса. Счита се, че наличието на сероводород, магнезий, калций и бикарбонат придава лечебни свойства на водата.

Горещите минерални извори близо до град Банф са разположени сред красивата планина

Съвсем близо до горещите минерални извори с басейна е началната станция на

кабинков лифт (Banff Gondola)

За десетина минути туристите се изкачват до върха на близката планина Сулфур (Sulphur Mountain).

Началната станция на кабинковия лифт (Banff Gondola)

Кананаскис кънтри

Кананаскис кънтри  (Kananaskis Country) е слабо населен високопланински район, намиращ се южно от градовете Банф и Калгари. Характерен е с красивата си девствена природа. Има добри условия за планинско катерене, а край езерата може да се отдъхне.

Поглед към планинско езеро с гори и скалисти върхове над него в Кананаскис кънтри
Пътят през Кананаскис кънтри минава през гори и скалисти планини

Планинските пейзажи са впечатляващи и обиколката на района Кананаскис си заслужава.

Kananaskis Country (Claresholm), Alberta, T0L, CA

Местността носи името на известен местен индианец.

Планинско езеро с извисяващи се над него скалисти върхове, Кананаскис кънтри

На високите места имаше сняг по пътя, въпреки че беше към края на месец юни.

По високите места в Кананаскис кънтри все още имаше сняг край пътя
Гледките към заснежените скалисти планини в Кананаскис кънтри бяха впечатляващи

Много диви животни обитават района на Кананаскис: мечки, вълци, лосове, планински кози … Когато започна да се стъмва видях на пътя отпред вълк. Той се изплаши, затича се и се удари странично в автомобила ми. Изглеждаше доста възрастен, със влошено зрение и нарушена ориентация.

През Кананаскис кънтри след залез слънце. Малко по-късно стар вълк се удари в автомобила ми.

Калгари

С население от един милион и триста хиляди Калгари (Calgary) е най-големият град в западната половина на Канада. Той е домакин на Зимните олимпийски игри през 1988 година, което допринася за неговата световна известност. Икономиката на Калгари е свързана преди всичко с нефтената и газовата промишленост. Тук се намира централният офис на Канадските железопътни линии. Има достатъчно забележителности в града, започвайки от телевизионната кула. Сред основните музеи могат да се посочат Националния музикален център (National Music Centre) и Гленбоу (Glenbow Museum).

Множеството заведения за хранене, барове и нощни клубове задоволяват съответните интереси на туристите и жителите на града. Немалко на брой са парковете, които са приятни места за разходки и отдих. Калгари се счита за център на кънтри музиката в Канада. Единственото нещо, което ми направи лошо впечатление, бяха бездомниците по някои от централните улици и паркове.

Олимпийският площад (Olympic Plaza) е едно от най-популярните места в Калгари
Пешеходната зона на Калгари и уличен музикант (отдясно)

Кулата (Calgary Tower)

е завършена през 1967 година и се счита за един от символите на Калгари. През 1988 година олимпийският огън прекосява Канада горящ на факел с формата на тази кула. Той е запален на върха на кулата и гори там от началото до края на Зимните Олимпийски игри. От наблюдателната площадка се разкрива гледка към града и небостъргачите в съседство. През стъкления под виждаш под краката си улиците, автомобилите и хората долу край основата на кулата.

Поглед към телевизионната кула в град Калгари
Авторът стъпил върху стъкления под на наблюдателната площадка на кулата в Калгари
Поглед от наблюдателната площадка на кулата в Калгари към града и небостъргачите в съседство

Разгледах не само центъра на Калгари, а и близките райони като Китайския квартал, парковата зона на Принцовия остров (Prince’s Island Park), крайбрежната алея на река Боу (Bow River), района на някогашния укрепен форт (Fort Calgary).

Разгледах и китайския квартал в град Калгари
Паркът на Принцовия остров е едно от популярните места за отдих в град Калгари
Приятна е разходката по улиците на канадския град Калгари

След Калгари продължих първо на север към град Ред Диър (Red Deer), където завих в посока запад по долината на река Саскачеван (Saskatchewan River). Навлизайки в канадските Скалисти планини започнах да се любувам на красивите езера, реки, гори и заснежени върхове. Достигайки път номер 93, поех по него на север към ледниковите полета на Атабаска. Този панорамен туристически път носи името

„Айсфийлдс паркуей“ (Icefields Parkway)

и свързва националните паркове Банф и Джаспър.

Езерото Ейбрахам (Abraham Lake)
Река Клайн (Cline River)
Красивите реки, гори и скалисти върхове са обичайна гледка в Скалистите планини
Поглед към канадските Скалисти планини
Долини с реки, гори и скалисти върхове впечатляват по пътя „Айсфийлдс паркуей“ (Icefields Parkway)
Планински водопад край панорамния път „Айсфийлдс паркуей“ (Icefields Parkway)

По пътя на север ме очакваше Ледникът Колумбия и Национален парк Джаспър.

Юни – Август 2019 година

Очаквайте продължението

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Канада или писани от Валентин Дрехарски – на картата:

Канада и Валентин Дрехарски

Booking.com

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция (2): Към Техеран

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължавме с Любо в пътуването му до Иран и Ирак. Започнхаме с прехода през Турция, а днес от границата ще стигнем до Техран. Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част втора

Към Техеран


Част втора – пътешествието през Иран на изток към Бам
Ден 4

Езерото Урмия, Иран
Езерото Урмия

Отправихме се към

езерото Урмия

като първо трябваше да заредим от прочутото евтино иранско гориво. На първата бензиностанция напълнихме до горе и след бърза сметка стана ясно, че литър бензин е 0,38 лв. Това е обаче сметнато по курса, на който сменихме пари в България. Оказа се, че ако бяхме носили долари и бяхме сменили по черен курс в Иран цената щеше да бъде около 0,15 лв за литър. Е, все пак беше достатъчно евтино, така че няма какво да го мислим. Получава се така, защото инфлацията в Иран в момента е с много високо ниво и валутата е много желана. Ние не искахме да ходим без никаква местна валута и затова прибързахме с обръщането на пари в България.

Урмия, Иран
Урмия

Наближавайки град Урмия се сблъскахме с

прочутия ирански начин на шофиране,

който може да се определи с една дума – хаос без никакви правила. Иранците са страхотни хора, но качат ли се зад волана се превръщат е кръгли идиоти самоубиици. Още с влизането в града започнаха да се стремят да се ударят в нас. Претоварен с 6 метра товар във височина пикап най-спокойно мина и изкърти огледалото на един камион и не се трогна дори. Това си е нормално ежедневие тук, а какво е в Техеран ще разкажа малко по-нататък. Там вече си е висш пилотаж.

На езерото Урмия

спряхме за малко. Странно място е това. Отстрани е обградено със солно поле, а водата му е кафеникаво-лилава, но заради силната дневна светлина на снимките не излизаше много контрастно. Тук видяхме един немски кемпер и заедно с френския, който срещнахме дни по-късно бяха единствените чужди автомобили, които засякохме в Иран. След езерото продължихме към

Кандован

– старо селце с жилища издълбани в скалите като дограмата и вратите бяха монтирани директно в камъка и му придаваха един много интересен вид. Имаше също така и къщи изградени от камък, които се съчетаваха доста успешно с пещерните жилища. Живота в селото си вървеше и често се виждаха жени, които влачеха големи газови бутилки на гръб. Чак неудобно да ти стане как жените носеха, а мъже не се виждаше да изпълняват такива дейности. Пълна противоположност с европейските порядки. Чудесно място е Кандован и се радвам, че го посетихме.

Оттам се отправихме на север към планинските части преди Каспийско море. Когато излязохме

на магистралата при първия toll пункт последва изненада

Ухилената физиономия на служителя ни поздрави, попита откъде сме и каза: „Добре дошли в Иран. Няма да плащате за магистрала, защото вие сте гости на страната“. Бреййй, че готини хора. Не че са някакви колосални суми таксите там, но отношението към чужденците е похвално. Вероятно, защото са рядкост. Това се повтори още много пъти, като само на 3 места за цялото пътуване платихме, защото мисля, че имаше някакъв надзирател и служителите не смееха да ни пуснат така. Магистралата обаче в тази си част беше в отвратително състояние. Пропаднала на места, а на други такива неравности изпъкваха, че усещането беше като да минаваш почти през бордюр. Отвратително. Единственият вариант беше да караш зад някой и да наблюдаваш какво прави той, за да не полетиш нанякъде. За щастие, скоро се

отклонихме по пътя за град Ардабил,

където по второстепенен път си караш със 110 км/ч без проблеми, а беше и по-живописно.

Към Ардабил, Иран
Към Ардабил

Тук целта ни беше да видим дългия над 200 м окачен над един каньон мост –

Pir Taqi Bridge

Пейзажът постепенно стана зелен, планински и много красив. За моста се паркира до пътя и се ходи около 30 минути, но си заслужава. Досега не бях ходил по толкова дълъг и така високо окачен мост. Изживяването беше ново за всички ни.

След това имахме още около 40 минути каране преди да се смрачи и да опънем палатката сред едни хълмове. Доста приятно място. Имаше един мост в близост, на който сложихме преносимия душ и се изкъпахме. След това на софрата и така приключи този пълен с впечатления ден.
Ден 5
Тръгнахме

към крепостта Рудкхан

Пътят беше планински, със завои, но и много живописен. Качихме се високо в планината, където се стелеше гъста мъгла, а пътят беше отрупан с паднали камъни. Наоколо все още имаше снегове, а боровите масиви напомняха по-скоро на Родопите, а не на сух и пустинен Иран.

Спряхме до една планинска чешма и попълнихме всички запаси с хубава вода – всичко около 45 литра, които ни позволяваха известна автономност при лагеруване. Вече на слизане от планинския проход мъглата изчезна и се разкриха безброй страхотни места за лагеруване. Винаги е така, когато не ти трябват са в изобилие.

В град Фуман

се отклонихме от пътя в посока крепостта като попътно опитахме някакви местни десерти, които бяха отрупани по улиците. Не бяха особено сполучливи, но не бяха и лоши. Също така ми направи впечатление колко много зелени джанки продаваха тук, а и иранците доста ги ядяха. По тротоарите край градския парк бяха разпънати палатки на иранци, които почиваха в района. Харесва ми тази възможност в Иран да спиш свободно в парковете на градовете и всичко това се толерира от правителството и се приема за нормално. Така дори и хора, които нямат възможност да плащат хотели могат да пътуват из страната си.

В последния участък от пътя към крепостта Рудкхан пътят беше пропаднал и се минаваше едва-едва през храсталаците. На паркинга откъдето тръгва пътеката за крепостта беше пълно с коли. Оказа се почивен ден за иранците, а те не пропускат да са навън сред зеленината на планината. Макар и сутринта времето беше топло, влажно и доста задушно. Не много идеални условия за стръмната пътека, която се оказа изненадващо дълга, но за щастие предлагаше доста сянка. По пътя нагоре една жена буквално се просна на пътеката и аз инстинктивно се пресегнах да й помогна да стане, но на сантиметри преди да я пипна се спрях като попарен и се сетих, че вероятно не е редно и може да я злепоставя. Оказа се, че и мъжа й беше на няколко метра по-напред, но не се трогна да й помогне. Продължихме.

Пред портите на крепостта осъзнахме, че тя е затворена днес,

защото някакъв местен знатен човек от иранското минало е умрял на този ден. Доста разочароващо, но се запознахме с много готини иранци, които говореха английски. Бяха група от около 20 човека и като разбраха откъде идваме започнаха да викат нещо неразбираемо за нас. После се оказа, че са скандирали на пазачите да отворят портите за нас, защото сме гости от България. Готини хора! Но пазачите бяха непоклатими, така че ги поразпитахме малко за страната им, снимахме се с тях и крепостта отвън и поехме наобратно.

Преди да тръгнем обаче имаше много забавна случка. Част от момичетата в иранската група се подсмихваха и подвикваха за една тяхна приятелка „Тя е свободна, тя е свободна“. Симпатяги! Накупих някакви местни халви от един продавач близо до паркинга и

продължихме към Техеран

Оризище, Иран

С наближаването на няколко милионната столица

трафикът стана отвратителен

Освен несметното количество автомобили, правеше впечатление и начинът на каране в стил „луд камикадзе“. Замислих се колко ли време оцеляваха така, защото някои изпълнения бяха достойни за медали.

Беше иранска пътна традиция

3-те ленти на магистралата да се правят на 5 ленти и всеки да се бута и то с прилична скорост. Това създаваше голям хаос и предпоставки за инциденти. Постоянно имаше катастрофи до пътя, но те сякаш не трогваха никого. Това за тук си беше нормално. Може би тук е моментът да спомена

няколко думи за авто парка

в страната. Колите бяха предимно местно производство – Пейкан, Саманд, Замяд, Пежо 206 и 405 (иранско производство). Имаше малко корейски и японски автомобили и много рядко някое БМВ, Мерцедес, а два пъти видях и Фолксваген. Другото интересно е, че имаше доста автомобили копия на известни марки, но със странни имена. Не можахме да установим дали ги правят в Иран или в Китай. Също така изглеждаше, че някакъв модел пикап на Нисан се произвеждаше по лиценз в Иран. Моделът изглеждаше да е от 70-те години, но имаше автомобили току що произведени със същата визия, а вероятно и технология, които чакаха своите собственици. В Иран този автомобил се произвежда под марката „Замяд“. Срещаха се при камионите американски MACK-ове иранско производство, Волво – иранско производство и стари камиони Мерцедес също направени по тези земи. Истински музей за автомобили – Made in Iran.

Вече в

Техеран

се отправихме към един апартамент за гости, чийто адрес бях взел предварително. Лесно намерихме адреса, но колкото и да обикаляхме и разпитвахме не намерихме гостната, така че тръгнахме към един хостел, който беше резервен вариант и се намираше по към центъра. Паркирахме, но пак не откривахме мястото на заложените координати. Добре че един човек с малко дете ни взе под крилото си и започна да обикаля и разпитва с нас. Беше млад мъж с малко дете, а как пресичаше между колите в натоварения трафик с детето на ръце не искам да обяснявам. Просто минаваше между движещите се хаотично коли. Такова беше и правилото по кръговите движения в страната – просто си минаваш. Аз не хванах логиката в началото и попитах един иранец, който ме светна, че нямало правило. Голяма веселба.

Благодарение на човека намерихме хостела на 300 м от мястото с координатите. Стаята беше добра, а цената прилична. Трябваше да мина обаче няколко километра, за да завъртя с колата до там. За щастие обаче имаше едно място за паркиране и рецепционистът каза, че можем да спрем спокойно там. По-късно се оказа, че собственикът на близката къща не може да излиза нормално от гаража си и искаше да се преместим, но нямаше къде и се направихме на приятно разсеяни чужденци.

Вечерта излязохме на

разходка из вечерен Техеран

Ядохме нещо, което изглеждаше доста добре, но на вкус хич го нямаше, направихме няколко тигела по улиците и се прибрахме, за да си отспим и утре да обходим града.


Ден 6

Слънчева утрин в Техеран. Тръгнахме по основните забележителности като започнахме от

кулата „Азади“,

която беше наистина впечатляваща.

Кулата Азади, Техеран
Кулата Азади
Кулата Азади, Техеран

Хванахме такси до там, за да усетим тръпката от возенето на такси в Техеран. Беше много евтино. След кулата се върнахме към центъра с няколко автобуса. Те бяха отделени от движението и това беше най-бързия начин за придвижване в града.

Имаше една интересна случка. Качихме се в предната част на автобуса и всички започнаха да ни гледат, сочат и подвикват нещо на персийски, а ние се оглеждахме и не схващахме къде сме сгазили лука. Е, просветна ми след около 15 секунди като видях, че в предната част има само 3 жени, а в задната 20 мъже и имаше преграда между двете. Упссс, ще ни извините, братя иранци, че така прегрешихме. Скочихме отзад при мъжката орда, страстите се успокоиха и автобусът потегли. После се прехвърлихме на втори, а след това 20 минути пеша и бяхме в

стария център на Техеран

Там както може да се очаква вреше и кипеше от народ, автомобили и мотопеди.

Разгледахме централната джамия в типичния персийски стил със син купол и изографисани символи, който на мен много ми харесва. После се разходихме малко по тесните улички и известно време търсихме входа за

двореца Голестан,

който се оказа доста интересен и беше толкова спокойно в двора му в контраст с „мравуняка“ отвън. Срещнахме един французин, който обикаляше из Иран по суша, а след Техеран се насочваше към Армения. Човека имаше много време и не бързаше за никъде, ама не и ние.

Трябваше да се изнасяме от Техеран

и се отправихме обратно по уличките към хостела, за да вземем колата.

Излизането от Техеран в югоизточна посока беше учудващо бързо и без особен трафик. Извадихме късмет.

Камион Мак, Иран

Очаквайте продължението

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Иран или писани от Любомир Петров – на картата:


Иран и Любомир Петров

Booking.com

Фарьорски острови

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес нарамваме раниците и заедно с Камелия тръгваме към Фарьорскиет острови. Приятно четене:

Фарьорски острови

с раница и фотоапарат

Малко след като се върнах от Исландия, един ден прелиствах Facebook и попаднах на снимка от приказно място. Кое беше това място?! Пишеше Фарьорски острови. Наистина първично, но си казах – „това е от твоите си места – трябва да идеш“!

За един миг влюбване, само от една снимка, но 2 години след това, ето ме тук – на портала в Копенхаген за полет до Вагар. Нация от петдесет и една хиляди души, но имат собствена авиокомпания – Atlantic Airways. С интерес  наблюдавам какви хора ще пътуват с мен до там. Може би, поне половината са фарьорци (голяма част от младото население на островите учи или работи в Дания, като държава под чиято опека са).

Отново съм само с раница.

Бюджетното пътуване за мен вече не е табу. Очакват ме 4 нощувки и 3 пълни дни на тамошна земя. Този път с голям фотоапарат. Заема половината от багажа ми, но е абсолютно задължителен при посещение на тази дестинация. Тръгнала съм обута с големи туристически обувки, трек панталон и нагоре пижамата си. Да, пижамата. Компромисът с пространството е налице. Пътувам с тениска, която след това ще използвам за пижама, за да не трупам купища дрехи, там където и без това няма място за тях.

Всичко е по план.  Въпреки малкото време, между прикачванията никой полет не закъснява. Удобно се пътува от България до Дания и от там до островите. Моята резервация е с 2 часа между полетите и  дългото ходене между терминалите на летището в Копенхаген ми се струва  като чудесна предпоставка да си изпусна втория полет, но за щастие времето се оказва достатъчно.

В самолета

На полета с Atlantic имате право на 23 кг чекиран багаж. На борда сервират напитка по избор и неколкократно доливат чаши с кафе или чай. Можете да се възползвате от бордния wifi и да наблюдавате от спускащите се дисплеи над седалките интерактивна карта, показваща къде в момента прелита самолетът, с каква скорост и очакваното време на пристигане. Полезно ви се дава и кратка информация за градчетата, над които лети. Стюардесите са сламено руси със сини, като бисери очи. Усмихнато предлагат за четене списание, в което чета полезна и най-вече интересна информация за островите и самата авиокомпания. Atlantic Airways е основана преди около 31 години. Развила се е постепенно от един единствен самолет, изпълняващ полет само до Дания, до 3 самолета, правещи многобройни пътувания до Исландия, Дания, Норвегия, Шотландия, а в летния сезон и до Франция и Испания. Разполагат и с 2 хеликоптера, които се използват за спасителни акции и най-интересното – хеликоптерът е установен тип градски транспорт на островите! По надолу ще разкажа как точно се възползвах от тази привилегия на местните.

Фарьорски острови, самолет

Между другото, все по-лесният достъп до кралство Дания отприщва възможностите на младите хора да записват университет именно там, а в последствие и да се развиват професионално отново там. От това произтича интересен феномен – мъжете най-често остават да се занимават с основния поминък на островите – риболова, а жените търсят кариерно развитие в близките държави. Дефицитът на жени е факт и заради това, не се учудвайте ако на територията на Фарьорите срещнете много филипинки или тайландки. Местните мъже търсят online запознанства с тях и им закупуват еднопосочен билет, осигуряващ им сигурно продължение на рода, но със смесен генотип.

Летището във Вагар

е много малко. Имам чудесна възможност да кацна в 20:00 и в 20:30 да хвана последния автобус, пътуващ  до столицата. Моята дестинация на отсядане е малко по-рано – в

селището Sandavagur

За уточнение, селищата са по-скоро селца. След настаняване в приятния хостел се налага да походя 20 мин до съседното село, за да хвана последния отворен супермаркет (работят до 22:00 ч.). Трудно ми е да повярвам, че след вечеря, някъде около 23:30 ч. навън е светло като по обед. Заспива се трудно на такава „бяла“ нощ. Така нареченият залез е в 23:00, а изгревът в 4:00 (началото на юли месец). За залез какъвто познаваме, разбира се, трудно може да става дума. По малките часове просто леко с смрачава.

Ден 1

Въпреки недоспиването ставам рано. Разликата с времето в България е 2 часа. Изнасям багажа си в общото помещение, за да не шумя на 3-те си съквартирантки по легло и след това тръгвам по набелязания си маршрут.

Въздухът е прохладен, свеж и влажен. Не е студено (11◦C). За да достигна до най-голямото езеро на островите – Sorvagsvatn преминавам пеша през

съседното селище Midvagur

и от там се отклонявам по табела за маршрута.

Пише, че остават около 4 км – нищо работа. Катерейки съвсем умерена денивелация над селцето достигам до малка постройка, зад която има порта. Там е спирката, където се плаща такса за прехода. Макар и без видимо наложителна причина за събирането и, таксата е 200 датски крони (около 52 лв.) Идеята е, че поради все още малкия, но увеличаващ се поток от туристи, защитата на животинските видове и природата става все по-трудна. Вътре обаче, младежът е докрай отзивчив, предлага безвъзмездно подкрепа с чай или кафе, а аз оставам приятно изненадана, че ми прави отстъпка от 50 крони, тъй като е видял, че „трамбовам“ отдалеч и зачита усилията ми.

Поемам по пътеката. Определям я като достъпна и лесна. По пътя навсякъде има любопитни овце. Все пак островите се превеждат като „овчи“. От тук нататък, те са обичайна гледка, буквално навсякъде. Чуват се напеви на различни видове птици. За тях тези острови са рай. Мисля, че ясно различавам мащерка по скаличките до пътеката. Каква приятна изненада! Цветята, които растат всъщност много приличат на полски.

Не след дълго стигам високо място с процеп между скали. Това е възможно най-силният ми досег с мощта на природата! Внезапно ме връхлита силен вятър, заради който ми се ще в момента да имам камък в раницата, за да съм сигурна, че няма да полетя.

Гледката от скалите е невиждана

Абсолютен отвес в стотици метри височина, завършващ отдолу с Атлантическия океан и мощно разбиващите се вълни.  От процепа между тези клифове, в далечината, се виждат контури на съседните оствори (Фарьорските острови наброяват 18 на брой). Доближиш ли се до края на скалата, става рязко опасно за живота. Гледката и адреналинът, обаче, са нещо, което не мисля, че човек може да види и изпита в същата комбинация на друго място по света. Усещането е за надмощие на природата, за чувство на респект, за прилив на адреналин в кръвта и за безкрай. Безкрай създават големите скални форми и постепенно избледняващите в далечина острови, изглеждащи малки и все по-малки в океана.

Фарьорски острови, скали

След снимки на мястото и табелите, предупреждаващи за опасност, подминавам и

стигам до края на острова

Там, където съществува оптическата илюзия, че езерото се наклонява към Атлантика и изтича на тънка струйка в него. Началото на безкрая.

Обличам и пухенката и сядам мирно на края на скалата. До самия ръб. Вадя снимачните помощници – малкия статив, широкоъгълния обектив за телефона и Nikon-а, с който правя хубавите снимки.  До

водопада Bosdalafossur

вече всичко изглежда завършено. Езерото прави красив завой около отровно зелен висок хълм, площите на водосбора се разстилат на 3,4 km², а за самия му край – въпросният водопад, се носят легенди, че викингите са изхвърляли от там вече ненужните и изморените си роби. Въпреки стативът поривите на вятъра са толкова силни на ръба, че само 1 снимка придобива ефекта на бавно течаща вода. От еуфорията, по път назад към селото, се усещам, че не съм снимала себе си на фона на този природен гигант. Следват няколко нескопосани селфита (не снимайте с предната камера на телефоните си, ако търсите добро качество). Обратно в къщичката на вход/изхода на пътеката спирам за кафе и обменям чудесни съвети и напътствия с германка, соло пътешественичка  също като мен. За обобщение – отиване и връщане от хостела18 км.

Фарьорски острови, скали
Фарьорски острови, овце

По обед се появяват гъсти мъгли и позапръсква. Това не ме отказва, обаче, да премина още 7 км в посока

към Trollkonufingur или тъй наречената „пръста на вещицата“

скала.  През  селото Sandavagur и живописната му църква се поема нагоре по лека пътека. По пътя наблюдавам птицата, национален символ на Фарьорите – „ловеца на стриди“, както се превежда и буквално. Овните наоколо позират достойно за камерата, а къщурките с черни дървени фасади и покриви, покрити с трева са едно от най-магнетичните неща, които съм виждала. С тези гледки се достига до място за наблюдение, от което надвисналите мъгли само засилват мистичния ефект на острата скала. Заслужава си с две ръце!

Фарьорски острови, скали

Вкъщи вече краката болят, но съм благодарна, че въпреки заплахите си, времето не ме намокри и издуха в днешния ден. В 23:00 ч. българско време седя в общото помещение на хостела, сърбам чай насред жуженето от хорските разговори и пиша в лилавия тефтер. Прозявам се, а навън е все така светло. Дано спя добре – заслужих си го.

Ден 2

Събуждам се в 5 часа. Лягам отново, но ставайки по-късно се усещам, че съм объркала разписанието на автобуса до столицата, която смятам да посетя днес. След около 40 мин., обаче, вече се намирам в автобуса. Знам, че ще пътувам 50 мин. и ще премина през

тунел до съседния остров – Streymoy

Тунелите тук наистина не са шега! По една лента в посока, сравнително тъмни и толкова дълги, че едва ли ще преувелича, ако кажа че само вътре пътуваме около 8 – 10 минути. Гледките извън тях, разбира се, си заслужават напълно. Красотата тук е навсякъде.

Слизам до търговския център SMS. Нещо като мол-а в най-малката столица на света

Torshavn

официално е именно най-малката столица. Исках да наема колело, за да обикалям през деня, но времето е доста мъгливо и ръмящо, а и наема от 250 DKK за mountain bike и 50 DKK за каска ми се струва неприличен.  Добре, че в „мола“ има wifi. Фарьорски острови не са част от Европейския съюз, макар и бидейки автономна област в рамките на кралство Дания и съответно тарифният ми план за пренос на данни от това малко късче от планетата ще да ми коства около 10 лв за MB.

Вътре не е силно впечатляващо, затова поемам с бавна крачка надолу към пристанището. Времето е адски романтично. Леко хладно, мъглата прозира, фини капчици се стрелкат пред очите. На фона – градска среда, видимо повече хора навън, за разлика от селата и аромат на вкусно сготвена риба.

Фарьорски острови, къща

Влизам в няколко магазина, в които търся нещо конкретно – всеизвестните пуловери. Овчата вълна, придобивана от хилядите свободни овце тук е с неописуема мекота и чудесни изолационни качества. За добро или за лошо – плетка, която и баба ви може да създаде със същата сръчност и красота струва средно около 200 лв за брой. Шапките се равняват на около 50 лв. По-поносим е бюджетът за топли чорапи.  Добър съвет, между другото е, ако не ви се дават такива пари за пуловер, просто да купите няколко гранчета вълна от специализиран магазин. Там дори и самите куки могат да ви продадат. Така и баба ви ще бъде щастлива.

Срещнах няколко магазина, от които един – два за сувенири, един хранителен магазин, няколко места за т. нар. junk food (дюнерите и тук не са табу) и три – четири по-известни ресторанта за местна кухня, намиращи се в

стария град – Tinganes

 Ако имате желание и разполагате със средства, препоръчвам горещо. Тук се гордеят и със звезди Мишлен – а именно в ресторанта Koks. От местния магазин си взимам бира от една от пивоварните на островите – Faroya Bjor. Другата по-известна и също хубава е OKKARA.

Решавам, че е време да си тръгвам и по път към спирката тръгвам през парка. На островите, също както в Исландия, дървета няма, но тук са залесили и е доста приятно да се разходиш до тихо преминаващата рекичка. Излизам на бензиностанция, взимам си блажено капучино, подозирайки, че ще чакам доста автобуса. Така и става. Без да съм се обременявала с разписания, просто седнах да чакам и така… 45 мин. Добре, че съм с пухеното яке и ветровката. На едно място студа е по-осезаем.

Цената за билет, ако се преминава през тунел е 90 крони в посока. Вътре в автобуса може да се плаща и чрез карта – удобно. Жалко само, че на никоя спирка няма табло, на което да пише кои автобуси спират и за къде са.

След следобеден сън, вече в хостела, седя до прозореца и пиша. Пуснала съм плейлиста със скандинавска ambient музика и тя звучи в слушалките докато хвърлям поглед замечтано навън към склоновете. Там прозира зеленият цвят на лятната трева под мрежа от надвиснала мъгла. Птица кръжи нависоко. Единствената котка, която видях на островите, Феликс, дебне малко врабче зад един ъгъл. Поспирам да пиша, за да се насладя. Бих сложила за фон на това, песента която звучи в ушите – M83 – Wait. Просто си я пуснете и ще се пренесете тук

Фарьорски острови

Ден 3

Вчера от Visit Faroe центъра ме зарадваха, че прогнозата за времето е обещаваща, няма информация за отмяна на ферибота  и че очевидно ще имам късмет да посетя

остров Mykines

Затова тази сутрин хващам автобуса до Sorvagur, отивам на пристанището и докато стане време да се кача изчаквам в семпла бензиностанция, където, както вече се досещате, работи азиатка.

Представата ми за ферибот определено беше различна. Мислех, че ще е голям, с каюта. Всъщност се товарим 70 – 80 човека и повечето от нас сме навън през целия път до острова – 45 мин. Добре, че е така. Плавайки отвън можете да видите най-снимания водопад – Gassadalaur (аз го видях на кацане от самолета и още веднъж именно от ферито) и Drangarnir (скалното образувание). Ферибот запазете 14 дни преди датата на пътуване. Местата свършват бързо.

Фарьорски острови, водопад

Пристигайки се радвам на слънце! Посреща ни селце с население от 14 човека – единствените 14 на този остров. От него започва обещаващо изкачване по неравна пътека. От тук насетне човек се припотява още няколко пъти по пътя. Този преход е по-интересен. По пътя хем бързам, хем не пропускам възможност за снимка. Бързането е с цел да успея да се върна за часа на излизате на хеликоптера (транспорта ми наобратно).

Възхищението тук някак не спира. Зелено е, спътници са ти стотици пасящи овчици, кръжат многобройни ята птици. Да – тук са и Пъфините (тъпоклюни кайри – бел.Ст.)! От многообразието те са най-отличаващите се. Няма как да не сте попадали на тях поне на снимка – миловидни, червеноклюни, напомнящи по някакъв странен начин на пингвини в торса. Компания им правят чайки, които на места така са покрили скалите, че от черни, по-скоро са добили бял цвят заради гнездящите ята.

Фарьорски острови, птици

Вървейки така, някъде по средата, те посрещат двама младежи, които проверяват дали имаш платена такса за преход. Таксата също трябва да платите предварително от интернет страница. Цената е 100 DKK (26 лв).Тук вече мога да кажа с чисто сърце, че нуждата е налице. Птиците се опазват отговорно. Има табели на видни места, че трябва да уважаваме ятата. Има и друга причина. Местните 14 човека трябва да имат защита за земите и териториите си, както и за запазването на спокойствието си. Масовият туризъм на това място би довел до погубване на природните дадености и силна степен на замърсяване.  Служителите тук не пропускат да предупредят, да не се отклонявате от вече отъпканите пътеки и в предстоящата отсечка да не спирате, за да не нарушавате гнезденето на птиците.

Vága Municipality, Фарьорски острови

В началото се респектирам от препоръката, но признавам, на връщане най-вероятно клеча от около 10 минути, насочила обектив към Пъфините. Просто няма как да не спрете. Наистина, не съм виждала по-миловидни същества. Благоразположени и без да се чувстват застрашени, те ще позират пред апарата предостатъчно. Щастлива съм, че имам тази възможност да ги заснема за мил спомен!

Фарьорски острови, тъпоклюна кайра
Фарьорски острови, тъпоклюна кайра
Кайри

Продължавайки напред към известния тук фар, разменям с други туристи услугата „снимай ме, моля“ и вече и мен достойно ме има фотографирана. В края на острова, на най-високата му точка,

фарът

стои самотно, но внушително. Подминавайки го и стигайки до самия край на скалата трябва да се обърнете с лице към него, за да видите най-прелестната гледка. Тривиално заснето от хиляди хора, но красотата на тази ъгъл наистина заслужава да бъде видяна с очи.

Фарьорски острови, фар

По пътя наобратно се наслаждавам на всичко. На всяка частица от времето и всяко вдишване на въздуха. Старая се да запомня енергията на остров Mykines, да попия влагата на въздуха и да възпрозивеждам наново и наново усмивката, предизвикана от Пъфините. Този хайк е с продължителност 2 часа и половина. Маршрута, времетраенето и денивелацията засичам с приложение на телефона.

Фарьорски острови, скали

Долу в самото село, чакайки часа за прибиране, последва освобождаваща духа идилия. Седя на скалъпена пейка от дървени дъски пред единственото заведение, което е тип кафененце – столова на хижа. Миризма на домашно сготвена рибена супа, няколко туриста пият кенчета местна бира и бърборят лежерно. Деца ритат топка отсреща и в миг дотичват за обилно количество сладолед във фунийка. Забелязвам, че се прибират на бегом боси. Със сладоледите. Не, не е топло. Аз съм с дветете якета, защото при температура от 10 градуса и от бриза си измръзвам. Съдя, обаче, че тукашните деца, явно са добре калени. Браво! Да не забравя и свободно разхождащите се петли по постланите с камъни няколко на брой улички. Разхождат се насред старинните къщи с тревисти зелени покриви, придаващи, вярвам, много топлина  и уют.

Фарьорски острови, село

Става време и за полета. Обещах да разкажа как да резервирате

незабравимо изживяване с хеликоптер

Местните го използват като „градски транспорт“, но за да могат да опитат и туристите, за тях (нас) е позволено пътуването само еднопосочно. Както споменах летателните машини са две. Летят по строг график, който можете да видите и резервирате седмица преди предполагаемото си пътуване на сайта на авиокомпанията. Местата вътре са 12 на брой. Ако възнамерявате да запазвате, съветвам наистина да е в първия възможен момент. Полетът най-често трае не повече от 10 минути, но ако ви се иска и по-дълго пътуване имате такава опция с дестинация до друг от 18-те острова. Само разучете къде и в кои дни можете да се възползвате.

Цената е съвсем поносима – изненадващо

Прави ви се инструктаж 10 минути преди полета, така че бъдете на площадката поне 15-20 минути преди часа на излитане. Ние сме седмина и нетърпеливо правим клипчета при идването на хеликоптера. Все пак не всеки ден ти се случва да летиш така. Вътре усещането е различно от това навън. Няма клатене, няма силна въздушна струя от перките, а само красиви гледки и силен шум от двигателите. Чудесни 10 минути! След кацане на основното летище (в моя случай) шофьор ни вози до изходна позиция. Изчаквам автобус 300, за да ме откара обратно в хостела и качвайки се вече се прозявам. Емоциите също изморяват май, но приятно!

Фарьорски острови, полет с хеликоптер
Фарьорски острови, полет с хеликоптер

Нетърпеливо споделям с любимия човек в топла България преживяното и изпращам снимки и клипчета при първа възможност. Искам да разкажа цялата еуфория от тези три дни на един дъх и това ме замисля.

Искам да се прибера!

След всичкото хубаво тук дойде и този специален момент, в който се засищам с всичко, което бях искала да видя и оставям всичко необходено за мечтан момент в бъдещето. Сега е време да споделя и да разкажа. Пред хора и пред най-близките си. А някой ден, най-вероятно ще се върна отново!

Фарьорски острови, овце
Фарьорски острови, кайра
Кайра
Автор: Камелия Недкова
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Фарьорски острови или писани от Камелия Недкова – на картата:

Фарьорски острови и Камелия Недкова

Booking.com