Category Archives: пътуване

Мама Индия

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Веско отиваме към Индия 🙂
Приятно четене:

Мама Индия

Казват, че една страна се усеща първо по мириса ѝ. Точно това се случи с нас като пристигнахме на международното летище на Индия в столицата Ню Дели „Индира Ганди“. Още щом минахме през граничния контрол и си взехме багажа озовавайки се пред зоната за чакащите се “сблъскахме“ с

двете неща символизиращи държавата – хората и мирисите..

Пред нас около голямо празно /за пристигащите/ правоъгълно пространство оградено по правило с ленти се беше изсипала възможно най-шарена, екзотична тълпа посрещачи очевидно от всички цветове, видове, възрасти и прочие национални особености. Естествено, глъчта и шумотевицата бяха част от общия мизансцен..

Някъде из Индия
Някъде из Индия

Това обаче, което ми направи по-силно и завинаги запомнящо се впечатление бе

мириса на въздуха. Беше особен и наситен.

Сякаш всички подправки на страната смесени с миризмите на всички тези хора пред нас се сливаха в една плътна и натрапчива миризма, която с напускането на летището започна да се разрежда и така продължи да ни съпътства в различни нюанси по време на цялото ни пътешествие.

Берберница в Чандигарх, щат Пенджаб
Берберница в Чандигарх, щат Пенджаб

“Мама Индия“..

Така я наричат там, сега като се замислям..

Това е страната в която всичко се случва на УЛИЦАТА! Там един се ражда, друг умира, трети се облекчава.., четвърти го подстригват, пети го изгарят и всичко друго, което се сетите. Наричат тази страна, страната на вечната любов! Със сигурност там почти липсва криминална престъпност, а дори жените могат да се разхождат до късно през нощта, дори правейки снимки или носещи видео камери. Никой няма да се приближи до вас за друго, освен да ви продаде нещо с което да преживее например до сутринта.. Те, индийците вярват, че съвсем скоро ще се преродят в по-добър живот и това е което ги прави смирени и добри хора. Всъщност за повечето милиони там, които идват в живота просто така, без лични документи и така си тръгват от него, целта им е да преживеят до следващото утро.. В Индия като видите някой да си готви храна на улицата, значи тя му е и дом..

Из централните улици на Ню Дели
Из централните улици на Ню Дели

Рикшаджиите в столицата Ню Дели, които идват от цялата страна за да припечелят по някоя рупия обикновено нощуват на земята около рикшите си.. И става въпрос за велосипедните рикши. Другите спят в самите рикши..

В Чандигарх, щат Пенджаб

в центъра на града присъствах на случка, която за повечето хора може да е ненормална, но тук е повече от нормална и естествена. В ресторанта на хотела в който бяхме настанени имаше сватба. След като всички гости се изтеглиха от входа към ресторанта музикантите, които бяха поканили за церемонията отвън просто хвърлиха по един парцал до сами входа, легнаха върху него на бетонния под и се покриха с по някаква парцалива завивка и просто се пренесоха в страната на Морфей.. Впрочем като се движите нощем по някой булевард или улица, често може да сбъркате хора легнали под парцаливите завивки за трупове..

Някъде в столицата Ню Дели
Някъде в столицата Ню Дели

Точно на противоположната страна на подобни ежедневни и повсеместни картини в Индия се намират

едни от най-красивите мавзолеи и храмове на земята,

почти неописуеми с думи.. като

Тадж Махал в град Агра, щат Утар Прадеш и Златния храм на сикхите в град Амритсар в щат Пенджаб

на 80 км. от границата с Пакистан.

Taj Mahal, SH 62, Агра, Утар Прадеш 282001, Индия

В храмовете винаги се влиза с покрити крака, понякога глава и бос. Правилата важат и за мъжете и за жените. За късмет видяхме и двата, а пътят до втория беше истинско приключение сам по себе си.

Тадж Махал
Ритуално измиване на площадката пред Златния Храм в Амритсар
Пред Златния Храм на сикхите в Амритсар, Пенджаб
Пред Златния Храм на сикхите в Амритсар, Пенджаб

В Индия движението е дясно останало от английския период на държавата. По шосетата по правило обаче участват всички “превозни средства“, които могат да се движат.. Автомобили, камиони, рикши, камили, крави, велосипеди, всичко! Правилата за движение са съвсем условни и хаосът е пълен, но тук естествен.

В Индия може да снимате всеки и всичко.

Индийците страхотно обичат да се снимат и никога не биха ви отказали снимка.

Традиционно рисуване с къна на ръце
Традиционно рисуване с къна на ръце

Навсякъде наоколо непрекъснато се усеща и

дух на езичество. И това е Индия.

В страната на „хилядите“ богове няма как да е иначе. Докато се движите из страната непрекъснато ще срещате олтари и храмове по улици, автобуси, магазини, домове, институции, навсякъде на различни богове-хора, полу-хора, слон, маймуна, огън, слънце и т.н.. Индийската митология е далеч по-сложна и необятна и от гръцката.

Пред джамията Джама Масджит в Ню Дели
Пред джамията Джама Масджит в Ню Дели

С едно изречение в Индия съжителстват в нелогична симбиоза може би едни от най-красивите и пищни храмове на планетата и на-тъжната мизерия на земята.

Отдъхващ рикшаджия в Ню Дели
Отдъхващ рикшаджия в Ню Дели
Арката на Индия в столицата Ню Дели
Арката на Индия в столицата Ню Дели

Няколко съвета за пътуващи в Индия:

Какво мога да ви кажа аз за посещение там.. Ако сте смислени туристи..

  • Първо няма да напуснете страната на път за Индия без ваксини за хепатит А и тиф /те имат инкубационен период от 20 дни/!!
  • Второ: Там няма да ползвате никаква храна извън хотелите си, дори и 3 звезди /има клуб сандвичи и пилешки/, освен американски вериги за бързо хранене като Макдоналдс и KFC!!!
  • Трето: Вода ще пиете само, като чуете щракването на капачката лично от вас!! Под душа, като в Египет ще си държите устата затворена, а зъбите само с бутилираната вода!
  • Четвърто: Никъде в страната не пийте каквато и да е топла напитка приготвяна извън хотелите или американските закусвални за бързо хранене!!! Може да направите изключение за пакетираната храна и вакумирани сокове във влаковете и самолетите!
  • Пето: Избягвайте люта храна, там е горещ климата и тя е само за хора, които са пораснали с нея, имат местен имунитет и я използват за да се предпазят от ежедневните микроби и бактерии с които са в непрекъснат досег!
  • Шесто: Задължително ползвайте медицински маски за лице, особено в Ню Дели и особено в часовете между 12.30 – 15.30.. Въздуха се насища със смог и примесен с безкрайните пушеци от огньове и прочие насилва дробовете до краен предел..
Амбър Форт в Джайпур
Амбър Форт в Джайпур

Ако спазите тези няколко условия мисля, че ще преминете нормално през приключението наречено Индия!!

Намасте!

Автор: Веселин Давидков

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Индия или писани от Веселин Давидков – на картата:

Индия и Веселин Давидков

Booking.com

Любов по време на коронавирус

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Адриана ще ни води из любовта 🙂 Приятно четене:

Любов по време на коронавирус

Неизбежно е: мирисът на бистра вода винаги ми напомня искреността на възможната любов.

Тя е онази обич и грижа, с която майка ми ме е потапяла в топлите води на синьото корито в първия ни дом. От този дом, в „експерименталната” част на Горубляне, на едва няколкостотин метра от тънкия, незнаен приток на Искъра и на няколко километра от жълтите павета в София.

Възможната любов е онази обич и предпазливост, с която татко ме къпеше с главата надолу под душовете на ахтополския лагер, цъфнал като смокиня върху скалите на най- северния нос, когато бях на 5. Пътувахме винаги с нощния влак до Бургас и после, на няколко метра от централната гара,  хващахме някоя сутрешна маршрутка. Ахтопол, градът на любовта, остана в сърцето ми със соления мирис на Черно море.

Тази обич е обичта на баба, която едно време наливала в старите стомни на своите баби планинска вода от извора в местността „Дружба“ до Враца. Със същата обич, тя все така ми подава по някоя по- лека туба и с усмивка ме насърчава: „Ще я занесеш до къщата, нали?”. А къщата ни е на километър от извора и на метри от оброка. Местните легенди смирено нашепват, че там е загинал някой от четниците на Ботев.

Тази чиста и нежна като вода роднинска любов е обичта на дядо, който ме теглеше през преспите сняг в любимата ми червена шейна из Горублянското поле; шейна, чиято съдба все още не е изяснена. Аз от 15 години не мога да се побера в шейната, но полето и крехкия приток на Искър са си същите като тогава: малки, ала дарени с безтегловната вечност на знайните поляни и тънките поточета вода, по които глупостта изхвърля строителни и неразградими отпадъци от разградими човешки строежи.

Помня твърде добре и Перловска река, която на 15 нарекох „моята Магдалена”, задето ме срещаше като в прочутата книга на Маркес със стари и нови любови из двора и околностите на любимите ми училища-институции на „Султан Тепе” 1 на метри от Военна академия.

Не бях добра по география и твърде късно разбрах, че всички важни реки в живота ми са всъщност притоци на Искъра – моята истинска „Магдалена”.

Когато преди 8 години прочетох за пръв път „Любов по време на холера”, нямах идея какъв ще бъде светът през 2020-та година и че отново ще му се наложи да изпита дрезгавия вкус на всестранната епидемия, която идейно се нарече „коронавирус”.

В книгата нобеловия лауреат Габо, както го наричат латиноамериканците, умело описва историята на Фермина Даса и Флорентино Ариса в разгара на болестта на XIX век: двама влюбени, които взаимно си губят следите из бреговете на колумбийската река Магдалена, за да ги намират и загубват отново и отново. И все пак, в края на безкрайната история, двамата се озовават, всеки от тях преминал 80-те си години, на един и същ кораб, плаващ из водите, които някога били единственият път от карибското крайбрежие до сегашната столица Богота. Историята на конкистадорите обаче е друга история за друг вид любов и за нея е писано вече твърде много в някои отдавнашни пътеписи.

И за Искъра

е писано толкова много и безкрайно. Патриархът на българската литература още през първите години на XX век, като един своеобразен литературен отец, засвидетелства чрез словото си исторически местности по дефилето, личности и дела.

Някъде там, до Очиндол и преди гара Елисейна е

паметникът на Дядо Йоцо,

който ме гледа със слепите си очи и вижда през мен къртовския труд на родове и строеве, изваял пътя на влака през дефилето. Този път, труден, тежък, но благодатен, се оказа и пътят на сърцето ми, което толкова пъти вече ме води към Мездра. Дядо все така загадъчно се усмихва, когато кажа, че ще пътувам до там и леко насмешливо промърморва: „А, ходи на Мездралево, че е малко налево”. Да, дядо, малко е наляво, като мястото на сърцето ми.

Той е израсъл в Староселци, област Плевен, но се държи като да е от Враца, тъй като баба ми след като се родила под някакви шипкови храсти в Очиндол през 1949-та година, заживяла в града под Вола с двамата си братя и прабаба ми Гена. А и нали, както гласи народната поговорка, „откъдето е жената, оттам е родата”.

От една друга баба от Лютиброд случих да разбера, че всъщност истинският Дядо Йоцо е именно от селото, край което се издигат „Ритлите”. Някъде там, около Черепишкия манастир, може би още броди баба Илийца и търси най- тесния участък на Искъра, за да пренесе по ладията на спасението клетия четник, умиращ в името на българската свобода…

Истината е, че всеки път,

когато тръгвам към Мездра,

не знам какво да очаквам. Дали ще видя Калето – короната, която кичи града с римските си укрепления? Или ще карам колело до язовир Върбешница, все по-пресъхващ и ничий? Дали ще се влюбя като през зимата на 2018-та наново и с нов плам в града, в хората, в човека? Дали сърцето ми ще понесе още една раздяла, още едно „до скоро”, още едно „лек път”?  И може би именно в тези раздели, всички влюбени е добре да се сетят за думите на героинята Трансито Ариса: „Използвай сега, докато си млад, да изстрадаш всичко, което можеш, че тия неща не траят цял живот.”

Да, по- миналия 30 ноември, петък, можеше да е като всеки друг ден. Но тогава за пръв си тръгнах от града, в който всеки четвъртък е пазарен празник, с разбито на ледени стърготини сърце.

Пътническият влак в 14:45 часа потегли плахо, подмина в тръст Калето и все по-бързо се заотдалечава, а аз заплаках като бебе, сякаш майка ми ме е изпуснала в някакво житейско корито без бряг. Помня, че слушах последната песен на Стефан Митров (Мария Нейкова и Бойко Боев): „Ще ти говоря за любов, а ти сънувай”, която отекваше в мислите ми и в цялото ми същество като колелата на влака по замръзналите релси: с плавност и нежна ритмичност, но и с усилие и тежко задъхване – точно така, както заридавах аз в най- емоционалните моменти на многогодишния си плач.

Гледах снега, покрил Искърското дефилето като купол – черква… Снимах, за да забравя колко и какво ми липсва… Сега пиша, за да спомням любовта.

Някъде след Лакатник сърцето ми затуптя в свойствения си ритъм и сълзите ми – бистри и искрени като водата и снега– се увенчаха с една плаха усмивка: слънцето беше изгряло.

Днес, на 1-ви март 2020-та година, повече от 12 месеца по-късно, отново

тръгнах от Враца за София. През Мездра.

С пътническия влак в 14:10 часа, чийто билет за учащи и пенсионери е 2 лева и 85 стотинки. Колкото 2 хляба или половин кутия цигари.

Този път не снимах много, престоят в Мездра мина без мъчни сълзи именно защото сърцето е като водата и се учи на всякаква любов: далечна, камениста, тежка, песъчлива… А може би и защото покрай короните на вируса Ковид 19, пътниците позабравиха да свалят мантиите си на странници във влаковете и да се заговарят като първи приятели.

Мездра, България


Когато наближихме София, снимах Луково,

защото някъде там моят прадядо Тодор, участвал в Първата световна война като танкист, имал къща. Снимах раждащият се над софийското поле залез. Но не снимах себе си, защото не искам да се помня в миговете на завръщане, на залез… А в тези на изгрев.

И тогава, и сега, и винаги отново и постоянно се сещам за въображението, моят изящен спътник в това безкрайно пътуване по Искъра.

По някое време, наближили София, този странник ще се огледа в очите ми и ще попита:

– Коя си ти?

– Адриана – всеки път ще отговарям аз.

– От къде си? – ще се прокашля той.

– От София – горделиво ще казвам аз. Той нетърпеливо ще пита винаги:

– Къде отиваш?
– В София.

– А после?

– По някое време пак ще се върна във Враца.
– А в Мездра, откъдето се качи?
– Със сигурност.


Тогава моят любим спътник ще попита с нежната си усмивка на бродник по земята:

– Мила Адриана, докога мислиш, че ще продължи това дяволско отиване и връщане?

А аз с усмивка на лице и щастлива мъка в душата всеки път ще му казвам:

– Завинаги.

Защото само любовта е безсрочно пътуване без начало и край. Дълготрайна разходка и скитане из полите на гордостта, из поляните на смирението, из скалите на завистта, по билата на дълготърпеливостта. Защото „любовта никога не отпада”, както знае и Флорентина Ариса, чакал своята любима „петдесет и три години, седем месеца и единадесет дни заедно с нощите им”… Дори когато нямаш път към любимата, дори когато нямам влак за любимия.

И моята любов, като всякоя друга истинска, се оказа едно безкрайно пътуване към себе си и към него…

Във влака.

Край Искъра.

В дефилето на свободата.

Автор: Адриана Василева 
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Стара планина или писани от Адриана Василева – на картата:

Стара планина и

Booking.com

Обиколка на Северна Америка с Хюндай, 2019 (4): През западна Канада към Аляска

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Америка, което започнахме предишната 2018-та година с Валентин  (http://patepis.com/?p=83932). Сега правим двумесечна обиколка на Северна Америка (Аляска, Канада и САЩ), изминавайки 25 860 километра с Хюндай под наем,  над хиляда километра пеша и разглеждайки общо 130 туристически и природни забележителности и градове.

Първата част започнахме с кратко въведение към пътешествието (http://patepis.com/?p=87234), след което потеглихме от Сиатъл (САЩ). Обиколихме национален парк Северни каскади, влязохме в Канада, разгледахме Ванкувър и през Скалистите планини стигнахме националните паркове Глейсър и Йохо.

 Във втората част (http://patepis.com/?p=87344) влязохме в провинция Алберта за да разгледаме националния парк Банф, град Калгари и да стигнем до пътя „Айсфийлдс паркуей“.

Третата част (http://patepis.com/?p=87569) започнахме с ледника Колумбия, опознахме Национален парк Джаспър и поехме на северозапад през канадската провинция Британска Колумбия.  

Днес продължаваме през западна Канада за да достигнем границата с Аляска.

А сега: приятно четене!

Обиколка на Северна Америка с Хюндай, 2019

четвърта част

През западна Канада към Аляска

При малкия индиански резерват

Гитвангак (Gitwangak Indian Reserve)

пътят се разклонява. На изток продължава към Принс Рупърт и тихоокеанското крайбрежие. На север се отива към Юкон и Аляска, след като се премине по моста над река Скина. В съседство е разположено

градчето Китванга (Kitwanga),

в чийто северен край има исторически хълм. На него е имало дървено укрепление и там са се провели две големи сражения. Местните индианци са били предвождани от смел воин. Мястото е наречено „Kitwanga Battle Hill National Historic Site“.

Първоначално смятах да отида до Принс Рупърт за да разгледам града и тихоокеанския бряг. Потеглих на изток, но след няколко километра спрях и се замислих. Навигацията ми показваше разстояние от 240 километра до океана. Отиването, обиколката там и връщането щяха да означават над 500 километра път и едно денонощие като време. Прецених, че загубата на това денонощие ще ме лиши от възможността да разгледам нещо по-значително. Върнах се обратно, минах по моста над река Скина и продължих на север. Ето така „в движение“ на няколко пъти променях плановете си.

Англиканската черква в малкия индиански резерват Гитвангак (Gitwangak Indian Reserve), Канада
Англиканската черква в малкия индиански резерват Гитвангак (Gitwangak Indian Reserve)
Паркингът край бензиностанцията на Petro-Canada е до пътния разклон при Гитвангак (Gitwangak)

На следващата карта най-долният черен контур показва маршрута през западна Канада към американския щат Аляска.

Най-долният черен контур показва маршрута през западна Канада към Аляска

Движейки се по пътя в посока север не престанах да спирам на места, където природата ми харесваше: езера, реки, гори …

Езерото Мезиадин (Meziadin Lake) е заобиколено от иглолистни гори
Хълмовете край езерото Кинаскан (Kinaskan Lake) се отразяват във водите му
Край езерото Еддонтена-жон (Eddontena-jon Lake) се извисяват планински хълмове
Впечатляват многото малки езера в северната част на канадската провинция Британска Колумбия
Спрях на самия бряг на езерото Дийз (Dease Lake) за кратка почивка

Срещи с диви животни

Край пътища и в националните паркове на западна Канада можах да видя доста диви животни. Някои от тях бяха свикнали с автомобилите и хората. Други, обаче, се плашеха и бягаха. Пътувайки привечер през Кананаскис кънтри излязъл на шосето вълк се изплаши, затича се и се удари странично в автомобила ми. Два дни по-късно една мечка с малкото си мече бързо пресече пътя пред мен.

Тази мечка се разхождаше край пътя без да бяга от автомобила ми
Карибу (животно сродно на елените и лосовете) пасеше привечер край пътя и се остави да го доближа
Дивите коне на пътя не се поместиха когато минах край тях

Къмпинги

Многобройни са местата за къмпингуване в западната част на Канада. В повечето случаи къмпингите са разположени край езера. Обособени са отделни места за всяко къмпинг-ремарке или кемпер. Много малко на брой бяха опънатите палатки. Средната цена на къмпинг-място беше около 40 лева за едно денонощие.

Обособени места за къмпингуващите край Езерото Мезиадин (Meziadin Lake) в западна Канада
Големите къмпинг-ремаркета са с богато обзавеждане, почти като малки апартаменти

Индиански резервати

Индианските резервати в Канада се различават значително от тези в САЩ. Ако в Съединените щати резерватите на коренното индианско население заемат големи площи обикновено неплодородна земя, то канадските индиански резервати приличат на малки села с 20-30 къщи. В територията на резервата е включена и прилежащата към селото земя, обикновено до брега на съседната река или езеро. Влязох в няколко такива селца защото ми беше интересно да видя как живеят наследниците на коренното индианско население.

Жилища в типичен индиански резерват в западна Канада

В канадските индиански резервати ми направиха впечатление няколко неща.

  • На първо място е това, че за всяко семейство е осигурено жилище с достатъчна площ.
  • Второ: около индианските къщи е разхвърляно и не е така чисто и благоустроено както на други места.
  • На трето място слагам факта, че напускайки главния път в посока индианското селище асфалта свършва. И в самите села улиците са само с насип от чакъл.
  • Четвърто: пред някои от къщите седяха възрастни индианци. Повечето ме гледаха особено, сякаш питаха „Тоя пък какво търси тука?“. Имаше и такива, които ми махаха дружелюбно с ръка.
Къща в индиански резерват, пред която са разхвърляни предмети от бита

И в най-северната част на провинция Британска Колумбия продължих да спирам и да се любувам на природните красоти.

Движейки се по пътя в посока север не престанах да отделям време на места, където природата ми харесваше: езера, реки, гори …

С автомобилът под наем съм спрял край планинско езеро в северната част на провинция Британска Колумбия
Името на езерото Кук (Cook Lake) може би се превежда като „Езерото на готвача“
Поглед към езеро „Добра надежда“ (Good Hope Lake)
Околните планини се отразяват в гладката повърхност на езерото

Вече пътувах през южната част на

канадската северозападна територия Юкон.

Този слабо населен регион граничи на запад с Аляска, на север с Арктическия океан и на юг с Британска Колумбия. Площта на Юкон е 482 хил. км², или почти колкото четири и половина Българии. Населението е само 36 хиляди, което е 10 пъти по-малко от жителите на град Пловдив. Столица е град Уайтхорс (Whitehorse). Европейските заселници навлизат в тези територии през средата на 19-ти век. Няколко десетилетия по-късно десетки хиляди се отправят към река Клондайк по време на така наречената „Златна треска“. Днес минната индустрия е основен икономически отрасъл в Юкон, следвана от туризма.

Теслин (Teslin)

е малко градче, разположено край езеро със същото име. Река Теслин се влива в река Юкон северно от град Уайтхорс. На хълм, преди моста над езерото, имаше панорамна площадка с информационни табла за пътя на сьомгата. Малките се излюпват от хвърления в района на Теслин хайвер и поемат към океана. Там живеят 2 до 6 години, след което тръгват обратно срещу течението на реките Юкон и Теслин. За няколко месеца възрастните сьомги изминават 3 хиляди километра за да достигнат родното си място, където хвърлят хайвера си и умират.

На едно от информационните табла е очертан пътя, който изминава сьомгата за да хвърли хайвера си
Училището в град Теслин
Музея на севера в град Теслин
Бях впечатлен от големия пясъчен плаж на езерото Марш (Marsh Lake)

Уайтхорс (Whitehorse)

е столица на канадската северозападна територия Юкон от 1953 година. Видях, че този град с 27 хиляди жители е много добре уреден, чист и добре подържан. Освен административен,

Уайтхорс е икономически, транспортен и културен център на Юкон

А също така и туристически, за което говорят многото магазини, ресторанти, пъбове, хотели и офиси за туристическо обслужване.

Whitehorse, Yukon, Y1A, CA

В буквален превод името на столицата означава „Бял кон“ и идва от пенливите бързеи на река Юкон, които са оприличавани на развята конска грива.

Магазини на една от централните улици в град Уайтхорс (Whitehorse)
Културния център в столичния град Уайтхорс

Започнах опознаването на Уайтхорс с природонаучния и исторически музей, наречен

МакБрайд (MacBride Museum of Yukon History)

Богатата колекция от експонати дава чудесна представа за природата и за живота в северозападната част на Канада.

Възстановка на магазин от началото на 20-ти век в музея МакБрайд (MacBride Museum)
Експонати в музея МакБрайд (MacBride Museum), показващи дивия живот на север

В град Уайтхорс ми направиха впечатление немалкото на брой паметници и  бюстове на известни личности, предимно от областта на културата. Под всеки от тях имаше подробно описание какъв е конкретния принос на този човек. Например, под бюста на Джек Лондон се даваше информация, че през 1897 година, едва 21-годишен, обикаля северните територии и живее известно време в Уайтхорс. Впечатлен от преживяното на следващата година той пише поредица от романи и кратки разкази. „Дивото зове“ и „Белият зъб“ веднага стават бестселъри.

Бюстът на Джек Лондон в Уайтхорс, където писателят е живял известно време

Градският парк не е голям, но е приятно място за разходка и отдих. Добре оформена е и крайбрежната алея на река Юкон. Като музеен експонат е поставен кораб, плавал по реката до град Доусън през първата половина на 20-ти век.

Паркът в Уайтхорс е приятно място за разходка и отдих
Жилищни блокове в град Уайтхорс с „раздвижени“ фасади
Популярен бар в Уайтхорс посреща жители и гости на града

Дистръкшън бей (Destruction Bay)

е малко селище край езерото Клуейн (Kluane Lake). Името „Разрушения залив“ е дадено след разразила се в средата на миналия век ураганна буря, нанесла много щети в района. Дългото 70 километра и заемащо площ над 400 км² езеро Клуейн е най-голямото на територията на Юкон.

Поглед към езерото Клуейн (Kluane Lake) и Дистръкшън бей (Destruction Bay)

Бъруош лендинг (Burwash Landing)

е следващото населено място на брега на езерото Клуейн (Kluane Lake). Местният музей (Kluane Museum) не е голям, но съдържа много добре подбрани експонати, отразяващи природата и живота на местните хора.

Експонати, отразяващи живота на индианското население в музея Клуейн
Католическата черква в Бъруош лендинг (Burwash Landing) е една от туристическите забележителности край езерото Клуейн (Kluane Lake)

Продължих да спирам край реки, езера и гори, наслаждавайки се на северната природа.

Река Коайдърн (Koidern River)
Характерни за северна Канада цветя и дървета
Неголямо езеро в северна Канада
По пътя на север дърветата постепенно намаляват размера си и заприличват на тундра

Малкото селище

Бивър крик (Beaver Creek)

е последното преди границата с Аляска. В буквален превод името му означава „Реката на бобрите“. Наличието на мотел и къмпинг дават възможност на туристите да пренощуват там. На бензиноколонката напълних резервоара на автомобила защото допусках, че в Аляска като северен щат горивото ще бъде по-скъпо. Прецаках се, защото се оказа точно обратното. За мен най-същественото беше, че зад бензиностанцията имаше душове, където се изкъпах и си изпрах дрехите. За тях не се плащаше и затова реших, че ползването им влиза в цената на бензина, който не беше евтин.

Селището Бивър крик (Beaver Creek) е последното преди границата с Аляска

Канадският граничен пункт

е на три километра северно от Бивър крик. Там никой не проверяваше напускащите страната автомобили. Около 25 километра по на север е границата със САЩ и американския контролно-пропускателен граничен пункт.

Авторът на граничната бразда между Канада и американския щат Аляска

Юни – Август 2019 година

Очаквайте продължението

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg



Booking.com



Booking.com

Други разкази свързани с Канада или писани от Валентин Дрехарски – на картата:

Канада и Валентин Дрехарски


    
        Booking.com

С Голф до Мароко (6) – Казабланка, Рабат и Танжер

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуване до Мароко с голфа на Иван – започнахме с Гранада и Кордоба, , продължихме със Севиля и ГибралтарШефшауен и Фес,  бяхме в Мерзуга и пустинята Сахара, за последно – в Аид бен Хаду и Маракеш. Днес продължаваме към Казабланка, Рабат и Танжер.

Приятно четене:

Казабланка, Рабат и Танжер

част пета на

С Голф до Мароко

Качихме се на царския път и се отправихме към Казабланка. Между другото коя предполагате е

най-популярната марка автомобили в Мароко?

Може би ще се изненадате, но това със сигурност е Дачия. Масово се карат като таксиметрови или фирмени автомобили, но също така изключително често срещани като частни коли. Френските марки също са много популярни и очевидно Дачия използва „отъпканите пътеки“ на Рено. Въпреки всичко смятам, че е впечатляващо и похвално, че румънците реализират продукцията си на такъв немалък пазар.

Казабланка, Мароко

Със своите 3.5 милиона жители и още толкова в цялата агломерация

Казабланка

е икономическия и финансовия център на страната. Още при навлизането градът впечатляваше като доста по-модерен и с по-европейска визия в сравнение с другите големи марокански градове, които бяхме посетили до момента.

Казабланка, Мароко

Дори само движейки се по булевардите на града ни се струваше, че

хората тук са по-отворени и светски настроени

Виждаха се млади жени, без забрадки, които управляваха автомобили, дори жени, които се движеха по улиците с нарязани дънки. Такива гледки до момента бяха изключителна рядкост. Забелязваха се също така световноизвестни вериги за бързо хранене и признаци на глобализация.

Казабланка, Мароко

Нощувахме в един апартамент Airbnb. Аз нали

бях болен

и вече достигайки мястото едва изкачвах стъпалата нагоре, като дори магазинчето точно до входа на блока с хладилника на Хайнекен, който гледаше точно към нас, не можеше да ми вдъхне сили и да ми оправи настроението. Легнах на дивана и прекарах следобеда в сън. В един момент се събудих и бях учуден, че и Дражи се беше прибрал преждевременно от разходката и също бе легнал. Оказа се, че и той беше лепнал въпросния стомашно-чревен вирус. Той обаче най-бързо се възстанови от всички. При всички положения ето това видях от Казабланка на този ден:

На другия ден за щастие всички вече бяхме във форма. Първата ни спирка беше най-известната забележителност на Казабланка – джамията Хасан II. Разположена на брега на Атлантическия океан, джамията е построена през 1993-а година от покойния крал Хасан II и е третата по големина такава в света, както и най-голямата, която може да се посещава от немюсюлмани, тъй като другите две са в Мека и Медина. Входът струва 70 дирхама (7 евро) и посещаването е в точно определени часове, тъй като храмът се използва активно за молитвени цели. Влизането се извършва задължително в група и с екскурзовод:

Поглед към площада:

Строежът на джамията е струвал цяло състояние. Освен висококачествените материали, използвани за облицовка и декорация, както и множеството майстори, работили и изпипвали до съвършенство и най-малкия детайл, това е една много модерна петзвездна джамия с отварящ се покрив и подово отопление. Пълният й капацитет е 25 000 молещи се. Със сигурност би могло да се дискутира до колко е уместно да се дават такива средства за молитвен храм, но все пак джамията беше впечатляваща със своята мащабност и изящество, така че останахме доволни от посещението си.

В Мароко често ни казваха, че Казабланка е нов град и не си струвал посещението. Ние все пак искахме да го разгледаме, тъй като е най-големия в страната и със сигурност заслужава да му се обърне внимание. Свързахме се през Интернет с един младеж, който организира безплатни туристически обиколки из града. Една такава продължава около 3 часа и естествено се очаква да му дадем някакъв бакшиш, в зависимост от това колко доволни сме останали от разходката.

С Ясин се срещнахме на площада пред джамията. Той беше много приветлив, учтив и интелигентен младеж. Учеше английска филология и говореше чудесен английски. Интересно беше, че семейството му е берберско и по стечение на обстоятелствата вкъщи общуваше с баща си на арабски, а с майка си на берберски.

Първата ни спирка бяха двете медини, т.нар. „външна медина“, където сградите са собственост на гражданите и те се грижат за поддържането на улиците, както и за организацията на сергиите и магазините. Във „вътрешната медина“ търговската дейност бе регулирана от държавата и съответно там беше много по-чисто и подредено. Няколко снимки от разходката ни:

Тук сме все още във външната медина

По уличките на вътрешната медина

Със сигурност всички сте чували за класическия черно-бял филм „Казабланка“. Аз лично не съм го гледал, но Ясин ни разказа интересна история, свързана с него. Главно място във филма има „Кафенето на Рик“, което е собственост на главния герой. Филмът обаче съвсем не е сниман в Мароко, а изцяло в Холивуд. Много туристи обаче не знаели това и пристигайки в Казабланка все питали и търсили въпросното кафене. Така преди няколко десетилетия един американец решил да купи сграда в близост до пристанището и да я реставрира като абсолютно копие на сградата от филма.

Интересен факт е, че градът е бил португалско владение до към средата на 18-ти век. Те дават на града името „casa branka” или „бяла къща“. След влизането на Португалия в междудържавнически съюз с испанското кралство името се променя на испанското „casa blanca”. Французите също не променят това име през 20-ти век. На арабски градът се казва „Ал Дар Бейда“, което означава същото. Една стара църква от времената на португалското управление:

Небрежен кадър из живота по улиците на града:

Градът определено правеше впечатление на по-модерен и развит в сравнение с посетеното от нас досега. Забелязваха се много модерни сгради, магазини и търговски центрове, имаше също така трамвайно движение. Всичко това, разбира се, беше примесено с неизбежния хаос в уличното движение, който си е типичен за Мароко.

За Казабланка стигнахме до извода, че тук има хора, които „работят нещо“. Какво имам предвид с това ли? Разхождайки се из Маракеш бях споделил на Георги, че до момента в цяло Мароко не видях един човек да бърза или да си дава зор за нещо.

– Абе аз не видях един човек да работи… – отвърна той.

Шегата настрана, но на моменти човек наистина има чувството, че 90% от хората просто са си опънали една сергия и седят пред къщите си. Основен поминък сякаш е търговията по пазарите и тарикатлъка на дребно по улиците и паркингите. В Казабланка за първи път видяхме производствени бази и индустриални площи. Също така по улиците имаше и хора с костюми, нямаше ги сергиите и битаците, които в Маракеш бяха окупирали всяко едно обществено пространство. Съответно тук би трябвало да има хора, които „работят нещо“ . Покрай тази тема често си измисляхме и други шеги. Например се „подигравахме“ на един бензинджия как така се е хванал да работи тук за някого и толкова ли е залухан да не може да върти някой тарикатлък на пазара.

Входът на „вътрешната медина“

Разбира се и в Казабланка има безброй пазари. Има такива за подправки, за риба, дори за камилско месо.

Един много приятен, слънчев и отрупан с палми площад, пълен с гълъби, които периодично политаха към небето, подгонени от някое малко дете.

Хванахме трамвая, за да посетим пазара за камилско месо:

ВНИМАНИЕ! ОТНОВО ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ЧЕ СЛЕД 3 КАДЪРА СЛЕДВАТ 2 СНИМКИ, КОИТО ВЕРОЯТНО ЩЕ СА НЕПРИЯТНИ ЗА ПО-ЧУВСТВИТЕЛНИТЕ ХОРА И ТАКИВА МОЖЕ БИ Е ПО-ДОБРЕ ДА ГИ ПРЕСКОЧАТ.
Камилското месо не е толкова популярно в Мароко, но на този пазар може да се закупи. Също така е възможно човек да дойде тук със собствено месо, което да му бъде сготвено срещу малка сума.

Важно било да се остави главата на камилата към останалата, вече одрана част от тялото, за да се види дали е било младо или старо животното.

В Казабланка има даже и трета, т.нар. „нова медина“. Тя е построена през 20-ти век от французите с идеята да представлява една автентична възстановка. Беше най-чистата и подредена от всичките видени от нас досега.

Сбогувахме се с Ясин и му благодарихме за отделеното време и за интересните разговори:

Беше време да продължим към столицата

Рабат,

която се намираше едва на 90 км. Пристигнахме, отдъхнахме набързо и се отправихме на следобедна разходка. Една възстановена древна картагенска крепост, която вече беше затворила:

Рабат е едва на 7-о място по големина сред мароканските градове, но определено бе най-чистия досега.

Столицата си личеше. Улиците и тротоарите бяха много добре поддържани, отделно правеха впечатленията многобройните зелени площи, които обилно се поливаха:

Посетихме кулата Хасан, която се явява минаре на незавършена джамия от 12-ти век. Срещу нея се разполагаше мавзолеят на крал Мохамед V, който е дядо на сегашния крал Мохамед VI.

Поглед към града и река Бурегрег, която се влива в Атлантическия океан:

Дори медината на Рабат бе доста уредена и чиста и „не миришеше на Мароко“, което значи „да мирише на няколко вида органични материи в различен стадий на разложение“ .

Стигнахме и до казбата. Трудно ни беше да установим каква точно е разликата между „медина“ и „казба“. Сякаш често се използваха като синоними. „Казба“ по принцип е стара част на града, оградена от крепостни стени. Понякога обаче думата се използва и за някоя по-голяма богаташка къща.

Фасадите на сградите тук бяха боядисани в приятен светлосин цвят и напомняха на Шефшауен:

Денят ни свърши с красив залез и поглед към Атлантическия океан:

Вечерен Рабат:

Безспорно на всички Рабат много ни хареса и със сигурност е нашия фаворит от големите градове на Мароко. Океанското местоположение, чистотата, палмите и многото бели фасади на сградите създаваха леко усещането като за някой екзотичен курорт. Нямаше ги досадниците, нямаше ги сергиите на всеки метър и като пешеходци можехме да се придвижваме комфортно и необезпокоявано.

На следващия ден се отправихме на север. На този ден ни предстоеше отново да се завърнем в Европа. Наближихме покрайнините на Танжер. Габи искаше да посетим т.нар. „пещера на Херкулес“ и все пак да видим някой плаж, за да потопим крака в океана. Въпросната пещера е със свободен вход. В нея има голям процеп с изглед към океана. Водят го, че имал формата на континента Африка. На мен лично не ми изглежда така…може би погледнато откъм океана.

На това място отново имаше разни тарикати, но ние вече бяхме станали професионалисти в справянето с тях, а и изобщо не ги отразявахме толкова вече. Тъй като почти всичките такива типажи бяха млади тарикати, Дражи стигна до извода, че „явно тарикатлъкът е до време“. На въпроса обаче какво става с младите тарикати като остареят не намерихме отговор.

Отидохме и до един красив, просторен и почти празен плаж в съседство с пещерата:

Времето обаче напредна. Имахме още километри до испанския анклав Сеута, трябваше да преминем сухопътната граница там, а и по-късно да отметнем още километри в Испания. Не остана кога да разгледаме самия Танжер, затова обядвахме набързо в края на града и продължихме към Сеута.

Границата ни посрещна с познатия ни вече хаос от мароканска страна. Преминаването отне около два часа и съответно изпуснахме ферибота, който си бяхме набелязали. Получи се добре, защото имахме около час и половина време, в което отидохме до центъра на Сеута да пием по нещо. Градчето всъщност се оказа много уютно и приятно в централната си част. Усещаше се една романтична лятна средиземноморска атмосфера.

Около 30% от населението на Сеута са с арабски произход, но въпреки това разликите с Мароко бяха огромни. Изобщо почувствахме се в Европа, макар географски да бяхме все още в Африка. Сякаш на всички ни беше паднал камък от гърдите и бяхме влезли обратно в цивилизацията след хаоса и непредвидимостта през последните десетина дена.

Натоварихме се на ферибота:

Натоварихме се на ферибота:

Мъжката част на групата ни единодушно признахме Габи за „женски терминатор“, тъй като единствено тя беше бетон през цялото време и не се занимаваше с някакви здравословни проблеми.
Казахме „довиждане“ на Сеута и на Африка. Аз лично със сигурност казвам „довиждане“ на Африка и се надявам в бъдеще да мога да опознавам и други страни от континента.

Пренощувахме в Малага и на другия ден отново се завърнахме в Мадрид. Оставих другарчетата в центъра и с тях също си казах „довиждане“. Аз съм мадридски зет в Германия, така че минах през блока на приятелката да взема малко зимнина. Натоварих един голям кашон с испански месни деликатеси, маслини и какво ли още не. На този етап за мен пътешествието беше приключило и до комините на Рурската област ми оставаха още 1800 км транзитен преход. Голфчето за пореден път ме върна безаварийно. Тя количката се е доказала отдавна, но всеки път продължава да ме удивлява със своята надеждност. Не скръцна веднъж за тези 8000 км…изобщо не ги усети дори.

Няколко финални разсъждения относно пътуването. Трудно ми е да опиша накратко нашите впечатления, но ако трябва все пак да опитам, то бих казал, че Мароко със сигурност е интересна страна с красива и преди всичко разнообразна природа. Освен това има много богата история и съхранено културно наследство. Срещнахме също така много приветливи, гостоприемни и непокварени хора, контактът с които беше удоволствие. От другата страна имаше много мръсотия, хаос и долнопробни измекярски изпълнения на дребно. Просто животът тук има свой собствен ритъм и…ако мога така да се изразя…“правилата на играта са други“. За мен беше много учудващо, непонятно и чак тъжно как може млади, здрави хора да нямат абсолютно никакви амбиции и желание за развитие и самоусъвършенстване, и единствената им „работа“ да беше да се подпират по улиците и да гледат как да завъртят някоя дребна схема. Те обаче се чувстваха напълно пълноценни така и да вземат от някого 30 дирхама чрез някой дребен тарикатлък напълно би им осмислил деня. Със сигурност мога да кажа, че аз получих от Мароко това, за което бях отишъл. Копнеех за едно ново приключение, на което да посетя едно коренно различно място, тъй като, както обичам да казвам „ми омръзна да гледам черкви и салтанати по Европата“ . Бих казал, че това не е дестинация за всеки и културните разлики определено трябва да се отчетат предварително, но ако искате едно различно преживяване с лека нотка на предизвикателство, то определено бихте могли да разгледате варианта за посещение на Мароко!

Благодаря ви за отделеното време и за вниманието!

КРАЙ!

Очаквайте продължението

 Автор: Иван Стоянов
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Иван Стоянов – на картата:

Мароко и Иван Стоянов




Booking.com


По Коледа в Бремен, Германия

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Малко преди настъпването на пролетта, един последен поглед назад към зимата и към последната Коледа в Германия, този път в Бремен. Приятно четене:

Бремен, Германия

По Коледа в Бремен, Германия

В северната част на Германия, на около 130 км от Хамбург в североизточна посока и на приблизително същото разстояние от Хановер, само че на юг, се намира

Бремен, един от най- старите градове в земите на келтите и франките.

Поела своя път от Тюрингия, през Рейн- Вестфалия и Долна Саксония към Северно море, през града преминава величествено красивата река Везер, обгърнала го с елегантна синя прегръдка. За пръв път пристъпвах по

Пътя на приказките в Германия,

който започва оттук или свършва тук, ако началната точка е Ханау. Тръгвайки точно от Ханау, са го премиминали и двамата

братя Вилхелм и Якоб Грим,

изследвайки немския фолклор, в търсенето на автентични приказки, истории, предания, митове и легенди, поемайки от родния си град Ханау на север към средновековното културно- историческо наследство, запазено в атмосферата на севера: Хановер, Билефелд, Мюнстер, Гьотинген, Фулда, Хам, Олденбург, Хамбург… И

Бремен оживява пред погледа ми вълшебен, като в приказка на Братя Грим.

Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия

Имало едно време едно остаряло и изоставено от своя стопанин магаре, което тръгнало към Бремен, за да стане музикант. По пътя срещнало и разпознало най- добрите си приятели: едно куче, един котарак и един петел. В търсене на своята авантюра, четиримата приятели с хитър номер изплашили до смърт шайка разбойници, прогонили ги надалеч и заживели в техния горски дом. Музиканти така и не станали, но пък станали нещо много по- важно за историята на Бремен- негова емблема, негов отличителен знак от около 200 години насам. И до днес статуята на

Бременските музиканти

си е все още там- до сградата на общинската управа, в самото сърце на града. Всъщност, четиримата бременски музиканти са и почетни граждани на Бремен. Според градската легенда,

ако погалите копитата на магарето, ще се изпълни едно ваше желание.

Дали с това вълшебство се обяснява навалицата пред статуята- не знам, но вярвам.

Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия

Не ме учудва съдържанието на историята за бременските музиканти, оригиналните немски текстове на известните приказки от Братя Грим са си точно страховити, преди да бъдат предвидливо гримирани като приказки за деца, чрез естетическо преосмисляне на текстовете с по-поносима за деца художествена измислица. Учуди ме факта, че и самата аз се подадох на изкушението- въшлебство. И срещата ми с

приказния Бремен, точно по времето на немската приказна Коледа

донесе ефирна наслада за всичките ми сетива.

Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия

Декември в Германия

е онова вълшебство, от което всички се нуждаем. Декември е бяла надежда. Уют. Светлината на свещ, аромат на портокали и ябълки, на канела. Декември е топлото глювайн или горещ шоколад, плетени ръкавици с еленчета, шал и топъл пуловер.

Декември в Германия е любов.

От онази раздаващата се с пълни шепи любов, с която срещаме или изненадваме любимите за нас хора, сътворили свой миниатюрен дом в сърцата ни. Декември в Германия е сливане с шума на тълпата по улиците, светлини, празни приказки по площадите, колкото да споделиш празничното си настроение, колкото да се заразиш с ново.

Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия

Декември в Германия

е социален, сприятеляващ месец, пътуване към себе си през другите. Животът е по-красив, когато се споделя с някого. Декември е моментът, в който разбираш, че си добър, само защото си позволил някой да те обича. И срещата с Бремен е също обичане, и също завръщане на същото място, по същото време или в друго, но заради същата натрапчива причина, в която си сигурен, че градът отговаря на емоцията ти, хваща те здраво за ръка и те повежда през централните си улици.

Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия

Близо до бронзовата статуя на бременските музиканти, на централния площад пред кметството на града, от 6 века насам се издига още една статуя-

каменният Роланд,

средновековен символ на свободата и независимостта на Бремен. Според легендата, докато Роланд съществува, ще съществуват правата и свободите на града. На същия площад (Marktplatz), удобно се разполагаше коледният базар: щандове, атракциони, светлини, музика, шум и смях. А въздухът: наситен с изкусителен аромат на топли сусамови хлебчета, печени наденички или ябълки с карамел, гофрети, меденки с канела…

Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия

Както е добре известно, в цяла Германия по Коледа се приготвят традиционни специалитети. Жителите на Бремен си имат своя местна сладкарска гордост–

Клабен (Klaben),

може да се купи във всяка градска сладкарница. Орехи, стафиди, сухи плодове, портокалова кора, лимон, канела и други подправки се смесват в приготовлението на това сладко изкушение. Ако не харесвате сладкиши, то тогава опитайте

Schwarzbrot schwein

прасенце от черен хляб. Всеизвестно е, че свинята в германския фолклор е символ на благополучие и семейно щастие. В Бремен пекат фигурите на прасенцата от ръжено брашно с добавка на кимион и кориандър. Това е щастливият бременски хляб, носещ късмет, разбира се.

Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия

Бремен е много повече от дом на „музикантите“. Той е пристанищен град, който има зад гърба си 1200 години история. Това е един от градовете на Ханзейската лига или Съюза Ханза; съюз, който в своето значение е обединение на търговски сдружения от Северна Европа, изграждащ и поддържащ търговски монопол в двете морета: Балтийско и Северно, както и в голяма площ от континенталната част на Северна Европа. Идеята на сдружението е защита търговските интереси на членуващите в него свободни градове, всеки от които си има свой облик, собствени закони и избор на развитие, но е свързан с другите градове от съюза със задължението за осигуряване на взаимопомощ, подкрепа, сътрудничество и защита. И така: от ХII век та до днес. В Бремен история и символика има на всеки ъгъл.

Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия

Задължително се запознайте с Бремен, градът може да предложи много. „Не бих си и помислил, че тук…“ е може би най-изговаряната фраза от туристите, които посещават Бремен за първи път. Приказен, но космополитен, Бремен е единадесетият по големина град в Германия, европейският център на аерокосмическото пространство и дом на един от най-големите европейски проекти за градско развитие- Überseestadt. Бремен е градът, който изумява своите посетители и то със съвсем нарочно намерение: сприятеляващо, пристрастяващо и вдъхновяващо.

Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия

Центърът на града на е много лесен за разглеждане пеша, не случайно наричат Бремен град на късите разстояния. В централните градски части се намират повечето от историческите забележителности, които са част от световното културно- историческо наследство на ЮНЕСКО: сградата на кметството, изградена през XIII век, статуята на Роланд, катедралата „Свети Петър“ и разбира се, статуята на Бременските музиканти, до която можете да се докоснете, за да прошепнете вашите желания. На противоположната страна на кметството е разположена сградата на гилдията – Шьотинг, едно архитектурно бижу в ренесансов и готически стил. Сградата на бременския парламент – Хаус дер Бюргершафт е издигната през 1966 година и е забележителна с фасадата си от стъкло, стомана и бетон.

Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия

Изключително приятна е разходката из

Стария град (Altstadt)

в идилично спокойната му атмосфера: от едната страна великолепната архитектура на града, а от другата- реката, просната като безкрайно синьо великолепие, красива панорама, която се открива от мостовете над Везер. 13 евро на човек струва разходката с корабче по реката, която е препоръчителна, така както е препоръчително и посещението на някое от заведенията за хранене край брега.

Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия

Марката бира „Бекс“ (Beck’s) тръгва точно от този бременски бряг, за да обиколи с името на Бремен света. Легендарният

114 годишен ветроход със зелени платна „Александер фон Хумболт“,  

един от символите на Германия и на немските традиции в мореплаването, се намира тук, акостирал на един от пристаните по реката и използващ се в наши дни със съвсем комерсиална цел: за ресторант. Преди десет години,

през 2010 година във Варна, по време на Регата „Тол Шипс: Исторически морета“,

за последен път видях този ветроход действащ и в цялото му великолепие, издул зелените си платна във варненския залив.

Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Ветроходът „Александер фон Хумболт“

Част от визитната картичка на историческия хазнейски град са градският парк, паркът „Рододендрон“ и ботаническата градина. Забавно за туристите е пътуването във времето назад към далечната 1833 година, в онова далечно време, когато първият нощен страж на града е обикалял притихналите улици, за да запалва уличните фенери по днешния пазарен площад, а след това е и охранявал централните градски части, докато другите спят. Актьори се превъплъщават в ролята на старите бременски нощни пазачи и за цена от 15 евро може да обиколяте с тях в нощните часове по определени туристически маршрути.

Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия

Друго любимо за посетителите на града място е

старият занаятчийски квартал Шноор.

Тесните му улици са свързани с традиционните занаяти, които са се практикували в миналото – обущарство, кожарство, въжарство, производство на различни изделия за кораби и т.н. В наши дни Шноор е изпълнен с магазинчета, предлагащи ръчно изработени сувенири. Едно от най-известните дюкянчета целогодишно продава единствено коледна украса. Кварталът е осеян и с много кафенета и ресторанти, като най-популярното местно ястие е рибата.

В квартала се намира най-малкият хотел в света – Hochzeitshaus, който избират традиционно за своя меден месец много младоженци. Тук се намират и Музеят на бременската история, Музеят на античността и Институтът по немски диалекти. В квартала има наглед несъвместими атракции – галерия с изрисувани ръчно сервизи, модни къщи и т.н. За жителите и туристите Шноор е истинското сърце на красивия немски град Бремен.

Бремен, Германия

Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия

Бремен е като музей на открито, тук понякога времето няма никакво значение, защото града не спи. В него има хиляди истории за малкия живот на хората, прекосили го с любопитство и възторг. Една от тях може да е и вашата история. Прекосете Бремен. И Бремен ще ви прекоси по същия начин и ще бележи паметта ви с хубави спомени за разказване, за споделяне и за съпреживяване. Обичан път от мен.

Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия
Бремен, Германия

Автор: Янита Николова
Снимки: авторът

С Голф из Мароко (5) – Аид Бен Хаду и Маракеш

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуване до Мароко с голфа на Иван – започнахме с Гранада и Кордоба, , продължихме със Севиля и ГибралтарШефшауен и Фес, за последно бяхме в Мерзуга и пустинята Сахара. Днес Продължаваме към Аид бен Хаду и Маракеш.

Приятно четене:

Аид Бен Хаду и Маракеш

част пета на

С Голф до Мароко

Отправихме се на запад. След като сутринта се завърнахме от пустинята беше време

да поемем в посока каньоните Тодра и Дадес и от там към Маракеш,

като междинна спирка беше град Аид Бен Хаду, където трябваше и да нощуваме.

По пътя на мен не ми омръзваше да снимам екзотиката на ежедневието в мароканските градчета и селца:

С Голф из Мароко
С Голф из Мароко

Хората из Мароко не се впечатляваха особено, че пътувахме из страната им с българска кола.

Като цяло България не им говореше нищо

Бяхме спрели на една бензиностанция, когато към нас дойде един човек и прочете на глас на френски абревиатурата на регистрационния номер.

– „Бе“…“Же“…

Погледна въпросително и очевидно попита коя е страната.

– Bulgaria…
– (тъп поглед)
–  Bulgaria…Europa.
– (поглед тип „никаква идея“)

Вероятно мислеха, че сме някъде от там…Испания, Португалия…тези по-наблизо дето са 🙂

С Голф из Мароко
С Голф из Мароко
С Голф из Мароко

В следващото видео ви представям как общо взето изглежда едно средностатистическо мароканско село/градче:

Стигнахме до

градчето Тингир

и завихме към каньона на река Тодра.

Тингир – С Голф из Мароко
Тингир

След няколко километра се откриха величествени гледки към широката част на

каньона и оазиса Тингир:

Каньон и оазис Тингир – С Голф из Мароко
Каньон и оазис Тингир
Каньон и оазис Тингир – С Голф из Мароко

Георги започна да се чувства зле. Появиха се коремни болки и гадене. В последствие заподозряхме за проблемите едно от плодовите млека, което той изяде за закуска при берберите. Кой знае как се е съхранявало.
При всички случаи решихме да слезем надолу по-чевръсто към градчето. Спряхме за една по-близка снимка на оазиса.

Каньон и оазис Тингир – С Голф из Мароко
Каньон и оазис Тингир – С Голф из Мароко

На това място при място при нас дойде някаква нова пъстроцветна звезда:

Каньон и оазис Тингир – С Голф из Мароко

Исках да го издебна и да го снимам как е застанал до колата. Той ме забеляза и каза, че мога спокойно да му правя снимки. Нямаше как да пропусна, естествено 🙂

Мароканец – С Голф из Мароко
Мароканец

Абдул ме изненада, защото директно каза „Аа, вие сте от България“. Оказа се, че преди бил работил с много българи в Холандия. Очаквахме да е досаден тарикат, но всъщност единствено ни показа техния семеен ресторант наблизо и ни предложи, ако искаме, да обядваме там.

Държеше да се снима с мен с пълно бойно снаряжение. Ей ни на… лика-прилика талибани сме си 🙂

Мароканец – С Голф из Мароко
Мароканец

Все пак решихме да хапнем там, където той ни упъти. Паркирах до култовия знак:

Забранено за камили – С Голф из Мароко
Забранено за камили

Две думи за мароканската кухня

Аз винаги казвам, че не съм добър съветник по тези въпроси, защото не съм голям ядяч така да се каже. Като цяло не бяхме особено очаровани. Най-вече обичат да ядат „тажин“, което е името на глинения съд, в който се приготвят ястията. В тажина може да се слагат зеленчуци, меса, дори сливи, стафиди и други плодове. Общо взето е като гювеч и, разбира се, всичко зависи от това какво ще се постави в съда. Така написано като си прочетох редовете не звучи зле, но поне ние не уцелвахме някакви много вкусни неща и от тези тажини направо ни се отщяваше като ги поглеждахме как се пекат на огъня. Кускус също е популярно като ястие, неща като шишчета например също се срещат.

В заведението Георги се почувства съвсем зле и като цяло общото му състояние се влоши доста. Продължихме по пътя нататък, но тъй като виждахме, че се измъчва, се

отказахме да продължаваме до каньона Тадес

и поехме към крайната точка за деня.

Аид бен Хаду – С Голф из Мароко

Стигнахме

Аид Бен Хаду

в късния следобед. Георги легна да почива и да се лекува, а останалата част от групата имаше нужда от почивка. Аз исках да използвам последните часове от деня и се отправих обратно към града, тъй като се намирахме на 1 – 2 км от него.

Аид Бен Хаду в миналото е бил укрепено селище

по пътя на керваните, пътуващи от Маракеш към пустинята Сахара и други част на Северна Африка. Сградите тук са пример за мароканска глинена архитектура и обектът е в списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство.

Аид бен Хаду – С Голф из Мароко
Аид бен Хаду

Зад укрепителните стени в къщите днес не живеят хора. По уличките има предимно сергии за сувенири и разни народни ръкоделия:

Аид бен Хаду – С Голф из Мароко
Аид бен Хаду
Аид бен Хаду – С Голф из Мароко
Аид бен Хаду

До някои от къщите има свободен достъп, като вътре са изложени инструменти и мебели от бита на хората тук в миналото. Поех към горната част на хълма:

Аид бен Хаду – С Голф из Мароко

Горе се откри красива гледка към стария, новия град, както и въобще към цялата местност:

Аид бен Хаду – С Голф из Мароко
Аид бен Хаду
Аид бен Хаду – С Голф из Мароко

Това място е също така популярна филмова площадка. Тук са снимани сцени от редица филми, среди които например любимия ми „Гладиатор“ на Ридли Скот.

Изпратих залеза и се отправих обратно към хотела:

Залез край Аид бен Хаду – С Голф из Мароко

На другия ден Георги се чувстваше много по-добре и се поехме, както беше по план,

към Маракеш

Минахме по един по-второстепенен път, който се оказа доста живописен. В ранния следобед вече почти бяхме пресекли Атласките планини:

Към Маракеш – С Голф из Мароко

Маракеш

ни посрещна с доста хаотичен трафик. Не съм бил в Индия, но това е най-близкото до нея, което съм имал като преживяване.

Този път хостелът ни не беше в медината, но беше съвсем близо до кралския дворец, а около него, за съжаление, пак бяха едни тесни лабиринти. Стигнахме сравнително близо до указаната в навигацията точка, но да се оправим сами из тези улици беше повече от трудна задача.

Тогава се появиха една групичка млади тарикати

Съмнявате ли се, че тарикатите ще изпуснат такъв момент да „помогнат“? Трябва да отбележа обаче, че умело ни прекараха през уличките и ни изведоха до едно площадче, където паркирахме съвсем културно и то на едва стотина метра от хостела.

Това обаче не оправдаваше цената от 100 дирхама (20 лева), която ми искаха за паркинг. Аз бях сравнително непреклонен и леко рязък с тях. В крайна сметка се разбрахме на 50 дирхама, защото ни водиха из уличките. По-късно може би се оказа, че с това си поведение направих грешка, но ще стигнем до там по-нататък.

Докато се ориентирахме за последните стотина метра

отново се появи някакъв нахален тарикат,

който се навираше в нас и настоятелно задаваше въпроси какво търсим и ни предлагаше някакви неща. Никой не го слушаше, не проработваше и моята стратегия просто да го гоня, подвиквайки му на български „махай се“, „айде бегай от тука“, „разкарай се, бе“ (считам, че българският език звучи агресивно така като ги гоня и като не разбират думите съвсем се стъписват и се махат…но не и в този случай). В този момент Дражи изкърти и извози. Гледаше картата на телефона, а тарикатът стоеше точно до него. Той просто обърна глава и с ледено хладнокръвие съвсем културно му го каза

– Please go away… („Моля те махни се…“)

Онзи замлъкна на секундата и просто се разкара без да каже и дума повече.

На края намерихме мястото. Някакви следи от българско присъствие имаше тук, но не знам какви изводи точно да си направя 😀

Маракеш – С Голф из Мароко

Пак стана време да се яде и този път

заложихме на улична храна

Без Георги, който още си ближеше раните:

Маракеш – С Голф из Мароко

По улиците на Маракеш:

Маракеш – С Голф из Мароко

Аз си снимах по улицата, когато този тип ме видя и реши да позира мъжествено:

Маракеш – С Голф из Мароко

След което мина покрай мен да види снимката и направихме един кадър отблизо:

Маракеш – С Голф из Мароко

Веселяк…беше над нещата. За мен

в Мароко беше интересно да снимам ежедневния живот

в цялата му пъстрота и динамика, затова се радвах, че повечето хора нямаха нищо против да ги снимам. Изключение беше Шефшауен, където повечето отказваха. Естествено цялата работа си има стратегия – винаги се старая да ги питам дали са съгласни или просто да повдигам леко фотоапарата и да изчаквам реакцията им. Понякога трябва и малко хитрост, за да ги предразположа – като купя нещо от тях например. Значи пак опряхме до парите все пак, хах 🙂

В Маракеш посетихме гробницата на Саадините

– мароканска династия, която е управлявала през 16-17 век. Гробниците са били изоставени и потънали в забрава до 20-ти век. Реставрирани са основно сравнително наскоро:

Гробниците на Саадините – Маракеш – С Голф из Мароко
Гробниците на Саадините – Маракеш – С Голф из Мароко

Тук изгледахме и кратък филм за реставрацията. Правеше впечатление до каква степен се е обръщало внимание на всички малки детайли в декорациите. Изобщо ставало е дума за огромен обем работа.

Гробниците на Саадините – Маракеш – С Голф из Мароко

Тръгнахме обратно към хостела, тъй като все още беше твърде жега за разходка, а и имахме нужда да си отпочинем преди вечерта. Маракеш беше един огромен пазар – навсякъде беше засипано от сергии, магазини и стока от всякакво естество. Всичко това примесено с всевъзможни миризми, глъч и профучаващи мотоциклети.

Маракеш – С Голф из Мароко

По улиците на града:

Маракеш – С Голф из Мароко

Тук строих дечурлигата за снимка. Големи симпатяги:

Един по-срамежлив господин:

Мароканци, деца – Маракеш – С Голф из Мароко
Мароканци, пазар – Маракеш – С Голф из Мароко
Пазар – Маракеш – С Голф из Мароко

Може би

най-стряскащо беше суровата риба,

която в този зноен пек беше изложена навън, покрита единствено от чадъри. Носеше се страшна воня.

Пазар, риба – Маракеш – С Голф из Мароко

Един продавач на зеленчуци:

Мароканец – Маракеш – С Голф из Мароко

За вечерта бяхме намислили

да отидем до Медината и да се разходим по площада

пред нея. Той се казва

Джемаа ел Фна

и е известен в цяла Африка. Там се събирали всевъзможни търговци, музиканти, улични артисти и какви ли още не. Изобщо този площад се явява сърцето на града.

По пътя натам:

Медината в Маракеш – С Голф из Мароко
Медината в Маракеш – С Голф из Мароко

Тук може да се каже, че аз преживях своя голям културен шок. Нещата започнаха още от една от главните улици, водещи към площада:

Медината в Маракеш – С Голф из Мароко

Слънцето вече залязваше, съответно не беше и толкова топло.

Стълпотворението от хора по улиците трудно може да се опише

Със сигурност едно от най-оживените места на които съм бил. Направо не можехме да се разминем от хора и сякаш целия милионен град се беше събрал тук. Разбира се, много гледахме да се пазим и от всякакви джебчии и тарикати. Със сигурност в такава обстановка бяхме много удобна плячка за тях.

Медината в Маракеш – С Голф из Мароко

Ето, че достигнахме и площада. Слънцето залязваше, а всичко наоколо се пръскаше по шевовете от навалица:

Медината в Маракеш – С Голф из Мароко
Медината в Маракеш – С Голф из Мароко

Разбрахме се да се разделим, по-точно аз да се отделя от другите и да се чакаме обратно в началото на площада след 15-20 минути. Аз обикалях между различните струпани групи хора.

Мароканци – Медината в Маракеш – С Голф из Мароко

Както споменах имаше търговци, музиканти, играеха се разни игри като този лов на Кола и Фанта:

Мароканци – Медината в Маракеш – С Голф из Мароко

Отвсякъде свиреше музика и се приканваха хората. Като цяло панаирът беше пълен. Към мен се обърна този продавач на вода. Те са всъщност доста известни – водата се съхранява в кози мях и се налива на желаещите в златна чаша:

Мароканци – Медината в Маракеш – С Голф из Мароко

На мен вода не ми се пиеше, но явно имах желание да го заснема. Това не беше безплатно и преди снимката той ми поиска 20 дирхама. Спазарихме се за 10, но как все нямам точни…

от тук вече започва моята маракешка драма….

Дадох му 50 дирхама, той ми върна 30, но нямаше още 10. Тогава заговори един змийчар, който стоеше наблизо. Човекът с водата говореше зле английски, но по-скоро мисля, че имаше желание да помогне и нещата да се предоговорят, за да не съм ощетен така да се каже. Доколкото се разбрахме останах с убеждението, че вместо да ми върне 10 дирхама ще ме снимат с една от змиите на тези змийчари. Е, не умирах от желание да се снимам със змии, ама хайде халал да ви е ще се снимаме. Между другото знаех, че тези змийчари са големи измекяри, но събитията се развиха бързо и някак се пуснах по течението.

Снимаха ме, след което въпросният змийчар дойде и започна да ми пожелава много здраве, щастие, пари, секс… абе всичкото…пълен пакет благопожелания. Хубаво му благодарих, ама след това той ми каза, че по 100 дирхама (20 лева) се плащало и те като са четирима змийчари трябва да им сам сега 400 дирхама.

Ококорих се и си помислих, че тези са спали на течение.

Опитах културно да обясня какво разбрах аз от разговора ни по-рано, но усещайки, че нещата не вървят гладко дойде цялата тайфа от змийчари и в един момент се оказах обграден от 4-5 човека. Общо взето ми казаха „абе не го гледай онзи там, това тук е човека, с когото трябва да се разбираш“ и ми посочиха старшия змийчар.

– Добре, бе, хора, дайте ще трием снимките. Тия 400 дирхама може да ги забравите.

Хич не исках и да се разправям заради тези умряли змии. Взех апарата и чинно пред тях започнах да трия снимките със змиите. Изтрих ги, след което искаха да видят първата и последната снимка в списъка. Тогава единият посегна да натиска бутоните на апарата и да иска да трие други снимки от площада под предтекст, че „имало на тях хора, които гледали тяхното представление“.
Тогава обаче дръпнах рязко апарата и му скръцнах вече със зъби едно сериозно. Дадох му да се разбере, че вече минава границата. Започна леко да ми омръзва вече тези смрадливи отпреки да ме правят на маймуна. Старшият ме изгледа злобно и изсъска едно мазно “Fuck you!“. Трябваше да го питам дали благопожеланията от по-рано още важаха…

Мароканци – Медината в Маракеш – С Голф из Мароко

Отървах се в крайна сметка. Като обобщение за тарикатите в Мароко бих казал, че по мое лично впечатление не са агресивни и не биха прибегнали до насилие, за да оберат или физически да наранят някого. Дори са страхливи много често, но разчитат на нахалство и неотстъпчивост.

Медината, както навсякъде до сега, си беше едно голямо пазарно средище. Обиколихме сергиите и си купихме разни сувенири за близки и приятели:

Защо казвам, че в Маракеш преживях своя голям културен шок в Мароко? От една страна, разбира се, случката със змийчарите ми костваше известна доза нерви, но по-скоро бях толкова скапан на края на вечерта, защото в Маракеш преживях изключително интензивна стимулация на всичките ми сетива. Хора, светлини, всевъзможни шумове навсякъде, преплитащи се миризми, включващи разлагащи се органични материи, подправки, пушеци, към това нека добавим и всякаквите хора, които постоянно ме заговарят и искат нещо от мен. На края ми дойде малко в повече, но нали бях дошъл да видя и да преживея нещо различно, така че сега, 3 седмици по-късно, пишейки този пътепис се сещам с усмивка за този ден.

Нямах възможност обаче да се наспя добре от дългия ден. По някое време по нощите се събудих, защото ми се гадеше адски. Отидох до тоалетната и повърнах, а на сутринта не можех да се надигна от леглото и коремът ме болеше. Май бях лепнал на Георги вируса. Все пак не можех да се примиря, че съм в Мароко и ще лежа в хостела, така че с усилие се помъкнах след останалите и заедно отидохме до двореца Бахия, който си бяхме набелязали за днес:

Дворецът е построен през 19-ти век за Великия везир на султана на Мароко. Той бе много просторен, богато декориран и с приятна градина към него.

След като разгледахме двореца се отправихме към колата. Аз бях изтощен максимално и просто седнах на седалката до шофьора като чувал с картофи, очакващ да го извозят към Казабланка. Стигайки до колата видяхме, че единият ветробран бе поставен на капака, а рамката на вратата до шофьора бе леко одраскана и със скъсано уплътнение на стъклото. Не виждах как това може да се получи от друга кола, така че предположихме, че това ще да е дело на онези тарикати, които ни насочиха към този площад. Даже имаше разни драсканици на арабски по дебелия слой прах и пясък по колата, но тогава някак не му обърнахме внимание и даже го забърсахме в някакъв момент. Леко неприятно, но все пак като гледах трафика по градовете и как почти всички коли бяха олющени и очукани като войнишки канчета чак се радвам, че това бе единствената щета, с която се разминахме.

Последва едно въртене из тесните улички. Тъкмо излязохме на по-нормална улица с по-широк габарит и от нищото се появи поредният млад тарикат, очевидно добре изучил особеностите на английския жаргон:

– Excuse me, bro! (Извинявай, брато!)

Аха, знаем ги тия… Айде газ на Жигулата покрай него в улицата, като зад нас остана единствено шума на ускорено шляпане на джапанки . Много ни разсмя този млад тарикат.

Очаквайте продължението

 Автор: Иван Стоянов
Снимки: авторът 



Booking.com



Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Иван Стоянов – на картата:

Мароко и Иван Стоянов




Booking.com


11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция (3): Язд, Бам и Персийския залив

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължавме с Любо в пътуването му до Иран и Ирак. Започнахме с прехода през Турция, а после продължихме към Техеран. Днес поемаме към Язд, Бам и Персийския залив. Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част трета

Язд, Бам и Персийския залив

Насочихме се на югоизток към

село Abyaneh или т.н. „Червено село“,

което е едно от най-древните в страната. Тук ми идва на ум да спомена

една специфика в иранската пътна инфраструктура,

която мога да оприлича на пълна идиотщина.

Често пъти на пътища, където се движиш с прилична скорост има поставени необозначени гърбици, които не са плавни и леки, а са високи, изровени и гадни. Вероятността да полетиш като изстрелян по рампа е голяма, а нощното каране стана невъзможно, защото иначе можеше да приключим набързо след полет от гърбица, та в някоя канавка. Иранците си бяха решили проблема като бяха задигнали колите с по една-две педи, за да могат да си подскачат спокойно по гърбиците, около които беше зверски изровено от чегъртали гърнета.

Друго нещо, което може да те изкара извън строя в Иран са безбройте камиони, които кръстосват из страната и които, когато решат просто минават в ляво и изпреварват. Това дали си рамо до рамо с тях и ги изпреварваш изобщо не ги вълнува, а че те изтикват от пътя си е съвсем в реда на нещата. Оправяш се, както можеш. Тази особеност, както и отвратителната смрад на дизел, която струеше от тях ме накара да ги намразя доста. 90 % от тях хвърляха плътна дизелова завеса зад себе си. След това лирично отклонение

да се върнем на село Abyaneh.

село Abyaneh – „Червено село“, Iran

Плаща се вход, защото се води архитектурен резерват, но е някаква съвсем достъпна цена.

Самото село беше едно чудесно място,

без почти никакви туристи, което допринесе доста за общото възприемане на атмосферата там. Кръстосахме го надлъж два пъти, изпихме по една

иранска плодова безалкохолна бира

Иранска бира – село Abyaneh – „Червено село“, Iran
Иранска бира

(ако това изобщо може да се нарече бира) и напазарувахме хляб от местната пекарна, оборудвана с глинени пещи.

В селото видяхме лозница, чието стебло беше с диаметър около 45 сантиметра. Никога не бяхме виждали толкова стара лоза. След това заредихме водните запаси и се отправихме да търсим място за бивакуване. Малко след селото един чакал притича до колата. Явно популацията им тук беше висока, защото цяла нощ слушахме странния лай, който издаваха.

Намерихме си чудно място зад една стара къща от червена кал точно до пътя. Беше закътано, равно и уютно. Имаше и дървета, така че соларният душ моментално беше позициониран, за да се изкъпем. В близост минаваше малка рекичка, но нямаше нашествия от гадни комари, което допълни идилията тази вечер.

Бивак с палатка в село Abyaneh – „Червено село“, Iran
Бивак


Ден 7
Този ден ни чакаха бая километри

в посока Язд и Бам

Хубавото на Иран е, че макар да имаш да минаваш големи разстояния, гледките докато караш те обогатяват с впечатления. Понякога са пустинни, друг път са планински, а появяващите се тук-там населени места винаги имат какво интересно да ти покажат.

По пътя към Язд спряхме на два пъти да поснимаме стари американски камиони „МАСК“, които тук бяха в изобилие и изглеждаха толкова достолепно, че нямаше как просто да им обърнем гръб и да ги подминем. Получиха се добри кадри.

Камион Мак – Иран
Мак
По пътя – Иран
По пътя

В

Язд

пристигнахме, когато жегата вече се беше поразвихрила. Вече бяхме в централен Иран и започваше да става осезаемо по-топло. Очаквах по-малко от този град, а се оказа много интересен. Оставаше ми се повече време тук. Градът, бях чел, че е един от най-древните в Иран и архитектурата в комбинация с малките улички са наистина впечатляващи.

Язд, Иран
Язд

След като разгледахме, на излизане от града отбихме от главния път и под сянката на едно полусухо дърво обядвахме. Наоколо се издигаха зидове от кал и слама, които обграждаха полусрутените постройки наоколо.

Пейзажът беше суров, горещ и някак почти постапокалиптичен

за окото на европейци пък било то и от източна Европа.

По пътя, Иран
По пътя

Продължихме към

замъка Райен,

който се намираше малко преди Бам. Пейзажът непрекъснато се променяше от пустинен към полупустинен като дори се появяваше и доста зеленина на места.

замък Райен край Бам, Иран

Пристигнахме преди мръкване и замъкът беше затворен, но с последните слънчеви лъчи го видяхме поне отвън. Беше огромен и впечатляващ! На снимките, които бях гледал не се добиваше представа за мащаба. Тъй като вече беше тъмно веднага след градчето свихме в една овощна градина и разпънахме лагера на поредното чудесно място. Наоколо имаше нарове, ябълки и черници, а по небето безброй звезди.


Ден 8

С Ауди в Иран, Бам


След закуска продължихме към Бам.

Бяхме в източен Иран

и започнаха да се мяркат табели за граничните градове с Пакистан и Афганистан. Усещахме, че вече сме далеч от вкъщи и сме близо до едни непознати страни обвити в предразсъдъци и свързвани с неприятни събития. В самия

град Бам

вида на населението сякаш тотално се промени. Повечето иранци са спретнати, светли и красиви хора. Тук всички бяха мургави и приличаха повече на афганци или пакистанци отколкото на иранци. Интересното тук е

крепостта Arg-E-Bam,

която представлява цял малък град построен от глинеста кал и слама. В момента течеше реставрация и след няколко години вероятно целият обект ще има по-завършен вид, но дори и в момента гледката беше величествена. Неслучайно мястото беше част от световното културно наследство на Юнеско. Имаше малко посетители и успяхме да се разходим на спокойствие и да усетим атмосферата на малкия град от кал и слама.

Това беше най-източната точка на нашето пътуване,

предвид ограниченото време, с което разполагахме, затова поехме на юг към Персийския залив. Пътят беше ту равнинен, ту планински, но жегата беше повсеместна. Температурите подминаха 43 градуса, а влагата идваща от морето подсилваше усещането. Доста неприятно. Единствените живи същества, които се мяркаха бяха огромни скакалци, които се размазваха навсякъде по колата. Тук-там се мяркаше и по някоя заблудена камила край пътя.

Камила край Бандар Абас, Иран
Камила

Град Бандар Абас

изглеждаше отвратителен и отблъскващ. Жега, миризма на петролни изпарения и непрестанен поток от камиони, които бълваха газове в допълнение. Хората също не изглеждаха хич приветливи

Искахме да се докоснем до

Персийския залив,

Арабско море, а по него и до Индийския океан, така че подминахме града и кривнахме в някакъв краен квартал, който изглеждаше още по-неприятен. Хората се оглеждаха странно като минавахме покрай тях, а усещането за кофти място не изчезваше. Най-накрая излязохме на брега и паркирахме. Водата беше учудващо чиста, но нагазихме само до колене. Взирайки се в далечината си помислих, че съвсем близо насреща бяха Оман, ОАЕ и Катар.

Зад близките скали се показаха

три тъмни неприятни субекта,

които пиеха истинска бира, напълно забранена в Иран, а вероятно бяха употребили и други субстанции, защото очите им бяха червени и се смееха идиотски. Разменихме няколко думи и стана ясно, че няма какво повече да си кажем. Говореха само за казина и пиене, а на нас много се чудеха какво правим тук при положение, че в България имало колкото искаш казина и алкохол. Реших да не обяснявам, а задружно преценихме, че е време да се омитаме оттук.

Поехме по крайбрежието към близък масив от

мангрови гори

Нещо което се среща рядко и си заслужава да се види, така че продължихме около 30 км покрай морето. Духаше силен горещ вятър, който вдигаше прахоляк и пясък и образуваше трудно прогледна мъгла в комбинация с влагата. Много странно явление и особено неприятно за шофиране, но някак мистично. Стигнахме до горите, които излизаха директно от солената вода.

Мангрови гори край Персийския залив, Иран
Мангрови гори край Персийския залив

Брегът представляваше гъста кал и беше невъзможно да се приближим повече от това място, но беше достатъчно близо, за да ги огледаме.

Оттук се върнахме малко назад, за да хванем

шосето за Шираз

Карахме не повече от 80 км и се стъмни, затова отбихме в пустинята край пътя и се установихме за нощта. Земята беше гореща и въпреки че вече слънцето не грееше си беше бая жега. На близкия електрически стълб Сашо измисли хитро приспособление за закачане на душа, така че и за тази вечер банята беше осигурена, а след този ден беше наистина силно необходима.

Огледах се наоколо по земята. Не се виждаха бели скорпиони като в пустинята в Мароко миналата година. Имаше само тлъсти скакалци, които никак не се смущаваха да идват при нас и да се включват във вечерята. Не бях виждал преди толкова тлъсти екземпляри.

След вечеря в палатката беше като в парник. Повърхността на земята беше толкова силно нагрята, че усещането беше като от подово отопление. Шалтето не изолираше особено отдолу, а отворения вход на палатката, за да влиза въздух, не се усещаше като да проветрява особено. Иван се изнесе посред нощ да спи в колата като преди това беше смутил една лисица, която инспектираше боклука ни. Все пак животното не се било отказало от плячката си и се бе отдалечило в нощта с плика съдържащ празните консерви в уста, съпътствано от подрънкващи звуци.

Очаквайте продължението

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Иран или писани от Любомир Петров – на картата:


Иран и Любомир Петров

Booking.com

По Коледа в Кьолн, Германия

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Коледа иде! И Янита днес ще ни разкаже за едно от местата, където Коледа се посреща особено романтично – Кьолн. Приятно четене:

По Коледа в Кьолн, Германия

Съвсем очаквана, дестинацията Кьолн ме отвежда традиционно през декември на около три часа път от дома в южна посока.

Обичам този град в Германия

Страната щедро ми е показвала и други подобни места, за да ограби сърцето ми чисто егоистично и да ме завръща там, където съм оставяла по част от него. И с градовете се случва същото, както и с хората, когато ги опознавам: привличат ме стърчащи от обществото хора и места, нехербаризирали същността си. Помня къде са и често се връщам там, за да ме радват. И с Кьолн е така, харесвам атмосферата на този град и нямам нищо против да бъда една от четири милионните му посетители по

коледно време

Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Кьолн, Германия

За немците

Коледа е любимият празник

За посрещането му, хората започват да се приготвят веднага, след отминаването на Хелоуин, като украсяват първо околния свят, а после и домовете си. Някаква особена магия има коледното време из немскоговорящия свят изобщо: Германия, Австрия, Швейцария. Лихтенщайн, Люксембург. Завладяваща магия с настроение така, че завръща детското в нас и вярата в добрия белобрад старец, който точно по това време на годината ще пристигне, за да раздаде подаръци на всички деца.

Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия

В Германия

Коледа ухае на глювайн,

на печени наденички, на меденки с канела, на карамел и прясно изпечени хлебчета. На всеки един от по- големите площади, където пространствата позволяват, се заселват атракции, лунапарк, щандове за бързо хранене. Усмихнатите лица на хората от „студената нация“ срещу теб стоплят така, както и горещото червено вино.

Коледният дух заразява

безпощадно, омайва, усмихва, обещава чудеса, които не са нищо друго, освен малки парчета щастие, с които раздаваме внимание или емоция на другите.

Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия

Съществуват особено магнетични коледни градски легенди в цветове и светлини за красотата на празника. Съществуват и особени разказвачи, които да намират път към духовните или към съвсем социалните измерения на този празник.

Един от умеещите да привличат с коледен туризъм е градът Кьолн.

Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия

В Кьолн има няколко коледни базара, най- популярният и най- големият е този до Кьолнската катедрала

Тук е винаги препълнено, особено вечер, когато опашките пред щандовете за горещо вино и наденички са досадно изнервящи, както и това да те измори шумът на тълпата, несръчността на околните, които ту те залеят с питие, заради навалицата, ту друго. Според статистиката, това е и най- посещаваният базар в Кьолн. Естествена част от декора е огромното  коледно дърво, това е червен смърч с височина 25 метра и е най -високото естествено коледно дърво в цялата провинция Северен Рейн- Вестфалия. 

Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия

Общото число на коледните базари е десет, повечето от които са разположени из централните градски части, но най посещаван е този

на площада пред Kölner Dom

Единствено тук има сцена, която се използва за концерти или спектакли. От останалите коледни базари, бих препоръчала този на Рудолфплац, там е Николаусдорф – дървеното селище на Дядо Коледа, особено интересно място е за децата. Част от естествения декор тук е Ханенторбург (Hahnentorburg), това е запазена в автентичен вид най- важната градска порта и част от крепостната стена на средновековния град, които са издигнати през 13 век.

Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия

Интересно място е и

базарът Хайнцел в стария град,

който ще ви посрещне със „Зимната приказка на Хайнцел“- и с ледена пързалка,
както и в непосредствена близост Базар на Ангелите, който се намира на Нюмаркт, вероятно е най- осветеното място, с феерия от светлини и звезди. Популярни за по- алтернативни хора са базарите на пристанището и в градската градина.

Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия

Посетих Кьолн за пръв път по коледно време

и се завръщах там през следващите няколко години в същото време. Градът винаги ме посрещаше различен, в последната година- с изключително неприятно студено, мрачно и ветровито лице. Времето бързо сменяше настроенията си: валеше стръмен, студен и ледено пронизващ дъжд, после рехав сняг, който вятърът разпиляваше във всички посоки, после пак дъжд…

Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия

Рейн

се свиваше в прегръдката на ниските си брегове утихнала в сивата си риза. Нямаше нито шлепове, нито обичайните туристически корабчета, дори лодка някаква да разчупи пасторалната картина, на която се любувах от

моста Хоенцолерн

винаги, когато можех. Зад заключените завинаги тайни на катинарите монотонно тракаше отпътуващ влак, от чиито примигащи очи надничаха пътници.

Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия

От другата страна на

Моста на влюбените, Хоенцолерн

имам предвид, се намира висока около 30 етажна сграда на

Köln Triangle

На партера вътре в сградата, за цена от 6 евро на човек, се предлага изкачване до последния етаж, от който се открива прекрасна панорама към града от всички страни. Всъщност, изкачването е с асансьор до открита панорамна платформа, обособена за туристи, обезопасена с над 2 метра дебела плексигласова стена, върху която има графични обозначения за всички по- значими обекти на наблюдение от градската среда, архитектура и инфраструктура. Препоръчвам!

Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия

Сред архитектурните забележителности на града е

катедралата „Свети Петър и Света Мария“ или Kölner Dom,

както я наричат местните хора. Готическа катедрала, един от символите на средновековната църковна архитектура, който въпреки сринатия от бомбандировки град по време на Втората световна война, остава цял и невредим, само със съвсем незначителни поражения. Обхващането на сградата в кадър, признавам си, е доста трудно, особено от близко разстояние.

Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Катедрала в Кьолн
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнската катедрала
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия

Внушителна по размери,

катедралата е символ на града

символ, който привлича не само вярващи хора, а и хора, които се интересуват чисто исторически от нея, като паметник на архитектурното изкуство.

Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия

В средата на XI век е положен основният камък на строежа ѝ, който официално приключва 632 години по- късно през лятото на 1880 година. В катедралата, на плот от черен мрамор и в златна мощехранилница с форма на малка църква, се съхраняват над двадесет вековните на възраст мощи на тримата влъхви. Катедралата е прочута и с цветните си витражи.

Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия

Внушителна отвън, внушителна и вътре – с широки интериорни пространства, достъп до някои от които има само в определено време и срещу входна такса. Същото се отнася и за възможността за изкачване с асансьор до една от кулите на катедралата, откъдето се открива чудесна гледка към реката и изобщо към града, докъдето ти видят очите.

Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия
Кьолнска катедрала – Кьолн, Германия

В стария град, съвсем наблизо се намира

църквата „Свети Мартин“

Църквата е на възраст около 900 години, издигната върху друг храм един век след Христа.

Köln, Nordrhein-Westfalen, 50667, DE

Мартинкирхе е една от дванадесетте романски църкви в Кьолн, с по-спокойна атмосфера, по-необезпокоявана от прекосяващите стъпки на любопитни посетители.

църквата „Свети Мартин – Кьолн, Германия
църквата „Свети Мартин
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Свети Мартин
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Църквата „Свети Мартин“
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия
Църквата „Свети Мартин“ – Кьолн, Германия

В сравнение с останалите големи градове в Германия,

Кьолн настоява да бъде различен –

малко по-разкрепостен, малко по-неглижиран, по- шарен или по шумен. Гей столицата на Германия, градът, който не спи; градът на бирата, на бохемите, на нощния живот, на пийпшоуто, на зелените екостикери, на чистата околна среда без дизел, многоликият мултикултурен град на одеколона, шоколада и фантазиите. Разнообразен, многокултурен град, който има свой стил, характер и почерк. Отпуснете се в зелената му прегръдка във Фолксгартен, Рейнпарк, Щатвалд или в Ботаническата градина, да ви разкаже приказки с интересните си музейни колекции, позволете да ви изкуси, да ви влюби, да ви издраска със спомени… Тук поставям многоточие. Обичам многоточията, реверансът на свободата към възможността някой да те последва и доразкаже. Ако не сега, то непременно скоро. Щастливо сбъдване в Кьолн на всяка друга лична история. Надявам се да откриете с интерес красотата, която откривам аз и която ме кара все повече да се лутам по света, в търсенето ѝ.  

Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Коледа в Кьолн, Германия
Кьолн

Автор: Янита Николова
Снимки: авторът


Booking.com

Booking.com

Други разкази свързани с Другата Германия или писани от Янита Николова – на картата:

Янита Николова и Другата Германия

Booking.com

С Голф до Мароко (4) – Мерзуга и пустинята Сахара

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуване до Мароко с голфа на Иван – започнахме с Гранада и Кордоба, , продължихме със Севиля и Гибралтар, Шефшауен и Фес, днес вече сме на път към Мерзуга и пустинята Сахара

Приятно четене:

Мерзуга и пустинята Сахара

част четвърта на

С Голф до Мароко

Запалихме колата и потеглихме на югоизток. Пътят беше изключително интересен и живописен. Можеше много ясно да се проследи как под колелетата се променяше цялата природа около нас. От хълмовете, горите и долините на северните области на страната релефът постепенно започва да става полупустинен, докато към края не стана истинска пустош и не съзряхме в далечината дюните на великата Сахара. Предлагам ви цяла поредица от снимки и видео от нашия преход. Естествено по градовете и селата отново не липсваше колорит:

С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара

С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара
Голф – С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара
Магаре – С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара
Щъркели – С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара
Щъркели
Мароканци – С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара
Мароканци

Спряхме за обяд в крайпътно заведение и гледах да паркирам до ретро изпълнението 🙂

Мерцедес – С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара

В Мароко официални езици са арабски и берберски. Навсякъде обаче, дори в малки градчета, почти всички надписи са и на френски. Френският е и основният чужд език, който се говори сред мароканците, макар за много от тях той да се ограничава до „Bonjour, ca va?”.

Ние не че говорим френски, но все поне е европейски език и понякога се разбира нещо. Поне можем да четем буквите 🙂

Голфът по средата на нищото:

На края вече започнаха да се виждат и камили край пътя:

Ето и два клипа от нашия преход:

https://www.youtube.com/watch?v=9Kmdvo8wZEo&t=151s

В края на следващото видео се вижда един от многото полицейски пунктове, покрай които преминахме.

Има ги средно на всеки 30 – 40 км, както и на входа/изхода на по-големите градове. По-щателна проверка на документите имахме само един път и дори неведнъж виждайки чуждестранна регистрация на колата ни махаха да продължаваме, след като първоначално искаха да ни спрат. Това за мен беше поведение на 180 градуса от това, което бих очаквал в държави, където би се предполагало, че полицията вероятно не е на 100% неподкупна. Не че се оплаквахме, напротив, но се сетих за един мазен азербайджански милиционер, който на пътуването ни в Кавказ през 2017-а година ни рекетираше за изфабрикувано наше нарушение. След като накрая поддадохме и попитахме дали нещо може да се измисли той попита как стават тези неща в България?

– Как договориться – му казахме ние.
– Наверно везде в мире одно и тоже („Навярно навсякъде по света е едно и също“) – философски заключи мъдрата му постсъветска милиционерска тиква.

Но ето, че се оказа, че не е бил прав! 🙂

Успяхме да стигнем селото

Мерзуга,

което се намира точно на прага на пясъчните дюни. Всички категорично искахме да се повозим на камили в пустинята, но трудното беше да изберем благонадеждни хора, тъй като можехме да си представим, че има и доста тарикати и мошеници. Един такъв тарикат ни посрещна на входа на селото. Като видя чуждата регистрация все едно видя златна кокошка. Скочи на пътя и почна да маха като обезумял, за да спрем. За малко да го качим на предния капак ненормалника…

Дражи беше проучил и по препоръки се хванахме с едни хора, за които отзивите бяха добри. Беше си цял пакет услуги включващ разходка с камили, вечеря, закуска и нощувка в лагер в пустинята. Цената беше приемлива, така че се бяхме разбрали с тях още от преди няколко дена.

Стигнахме до мястото на срещата, което се оказа хотел. Хората бяха гостоприемни и ни гостиха с ментов чай. Ментовият чай се пие навсякъде в Мароко и вкусът му наистина е страхотен. Изключително освежаващ в летните жеги.
Разбрахме се да почакаме някой друг час, тъй като все още беше твърде горещо и не ни препоръчваха да тръгваме още. Началникът засвири на акустична китара и го помолих за снимка. Оказа се, че той е бил няколко пъти в България – в София, Пловдив, даже на някакъв фолклорен фестивал в Жеравна. Направо ни преби като ни каза на чист български, че в Сахара е „мръсна жега“ 🙂

Населението на тази част на Мароко са бербери,

а не араби. Берберите са коренното население не само на Мароко, но и на цяла Северна Африка преди арабите да дойдат по тези земи през 7-и век сл. Хр. Езикът на берберите няма нищо общо с литературния арабски език. В страната в днешно време е възобновено изписането на берберски език на древната либийска писменост, която пък е създадена на основата на финикийската. Модерната версия на това писмо е въведена през 20-ти век. В регионите на страната с берберско мнозинство надписите почти винаги бяха на арабски и на берберски. Всъщност в последствие ни казаха, че поне 70% от мароканците имат берберски корени. Мароканският диалект на арабския също така е примесен с множество берберски и френски думи, което много го отличава от литературния говор. В големите градове по Атлантическото крайбрежие надписи на берберски не видях. Там обаче често се виждаха надписи само на френски, особено в търговските центрове или в заведения в западен стил.

Паркирахме Голфа под навеса и отидохме на кратка разходка из селото:

Мерзуга си беше едно прашно, нищо и никакво село:

Тук ми беше приоритет да си взема тюрбан и да се издокарам като истински пустинец…туарег 🙂 Намерихме едно магазинче и се заприказвахме със

собственика, бай ти Хасан

Беше приятен човек и хич не се пазареше за цената. Предложихме му да ни направи отстъпка ако вземем няколко броя и в крайна сметка всички се екипирахме. Оказа се много добро решение, защото в пустинята ни трябваше защита не само за горната част на главата, но и за врата и ушите, тъй като се печахме от всички страни. Отделно тюрбанът позволяваше да си закриваме устата и носа, и да се предпазваме от пясъците когато в пустинята задухваше вятър.

След като приключихме търговията Хасан предложи да останем и да пием чай, понеже още било много жега. Първоначално се поколебахме, тъй като не бяхме сигурни дали това не е някаква схема да ни крънка за пари, но все пак му се доверихме. И така седнахме на по чай и се заговорихме за живота. Хасан беше на 55 години, макар да изглеждаше доста по-възрастен. Суров си е животът по тези места. Разказа ни за себе си и се впечатлих, че се е оженил когато е бил 30-на годишен и имаше само 2 деца. Това не ми се струваше типично за тези райони и въобще за Мароко. Човекът говореше арабски, берберски и френски, но също така много добър английски, че даже и малко немски. Последните два езика беше научил просто ей така от комуникация с туристи, което беше доста впечатляващо. Бил работил в селското стопанство, после в туризма и в последствие отворил своето магазинче, където продаваше и фосили, които събираше из района.

Поснимахме се за спомен и си казахме „довиждане“.

– Поздрави за добрите хора на Боливия.
– България, България…

– Аааа, България, да.

Запасихме се с вода от закътаното гаражно магазинче:

Стана време за тръгване. Натовариха ни на един джип и ни закараха до „паркинга на камилите“. Там ни чакаха две момчета, едното от които щеше да води нашата група към лагера.

Качихме се на камилите и хайде навътре към безкрайните пясъци:

Големи животни са си тези камили. Като се надигнат и тръгнеш да залиташ напред е малко стряскащо, но се свиква. Свиква се и да се возиш на тях, макар да не мога да кажа, че беше безкрайно удобно.

Нашият водач Сахид бе така мил да снима дружинката ни:

Имахме желание да си общуваме малко повече с него, но той изглеждаше отегчен и не особено словоохотлив. Мога да го разбера… всеки ден разкарва някакви смотаняци като нас, затова решихме просто да се возим и да не го занимаваме много с въпроси.
Вече навлязохме по-сериозно и наоколо се виждаха само дюни и пясъци. Беше много красиво и човек наистина се чувства свободен сред тези безкрайни простори. От друга страна обаче дори и чрез нашия бегъл допир с пустинята усещахме колко сурова и жестока би могла да бъде тя.

Стигнахме до лагера и оставихме камилите да почиват:

Оставихме багажите и се отправихме към близките дюни, за да изпратим деня. Да се види залез в пустинята си е сбъдната мечта. Много ми хареса, че когато спирахме да ходим и да говорим се чуваше… нищо… една абсолютна тишина и покой.

В лагера бяхме с още с една двойка австралийци, както и с двама шведи. Нашите домакини ни приготвиха вечеря, след това напалиха огън и даже имаше музикална програма с традиционна берберска музика. След това ни помолиха ние да изпеем нещо от нашите страни. Австралийците и шведите категорично отказаха, а ние се доказахме като най-печените и разтропани туристи и им изпяхме песента на Авеню – Бягство. Не знам дали им хареса особено, ама пляскаха там нещо… 🙂

Влязохме да

нощуваме по палатките,

където си имахме легла и чисти чаршафи. Душове и тоалетни също имаше:

На другата сутрин съответно нямаше как да се пропусне и сахарския изгрев:

На около 50 км от тук се виждаше

границата с Алжир, която е затворена

от 1994-а година. Стана ми любопитно и попитах берберите дали не мога ей така да си мина с камилата или пеша и да вляза в Алжир. Нямах намерение да го правя, но ми беше любопитно дали е възможно. Все пак…ми то навсякъде пясък, дали ще е алжирски или марокански 🙂 Казаха ми, че границата се охранява строго и такива опити не са препоръчителни въобще.

Безкрайните пясъци…

След закуската се отправихме обратно. Дадохме скромен бакшиш на всичките момчета, които се занимаваха с нас. Стараеха се, а и не знам онзи чорбаджия, който по цял ден се чешеше в хотела където не го сърби каква част от печалбата изобщо им дава. Разбира се нямаше как да пропусна да помоля двете момчета, които водеха камилите, за по един фотопортрет.


Нашият водач Сахид:

И Рашид, който водеше другите четирима души:

Разбира се, че момчетата ми бяха колоритни и интересни, но не исках да изглежда, че ги снимам все едно са някакви туземци или животни в зоопарка. Предложих на всички да им изпратя снимките по електронна поща след това, което и направих.

Кратко обобщение и разсъждения относно нашето преживяване в пустинята. Да, беше туристическо, беше си изцяло пригодено да пасне на вкуса и привичките на западния турист. Въпреки това за нас беше едно ново преживяване и всички останахме много доволни и щастливи. Както вече казах момчетата се стараеха, но което не ми хареса е, че поведението им беше много раболепно и постоянно се чувстваше тази преграда между нас…това разделение на клиенти и обслужващ персонал, нека го наречем така. Ясно е, че си плащахме за всичко, но все пак ни се искаше отношенията ни да са по-непринудени и просто да си прекараме времето заедно по един приятен начин. Те например отказаха да помогнем в приготвянето на вечерята и изобщо някак всичко се случваше по установения ред и график като дори шегите бяха по заучен репертоар. Малко все едно си в Северна Корея сякаш.


Може би много хора точно това искат и очакват. Все пак сме благодарни на момчетата. Бяха коректни и ни доставиха едно незабравимо преживяване.


Имаше още една работа, която трябваше да свърша докато бяхме още тук. Нямаше как да не снимам Голфа сред пясъците на пустинята Сахара. Подкарах по вече познатия път към дюните. В края на селото имаше една арка, където стояха двама типа. Ние вече имахме набито око за тарикати и ги подминахме докато ни махаха. Те обаче бяха толкова усърдни и настоятелни в жестикулирането си, че след 50 м се замислихме дали пък наистина не са някакви общински лица и преминаването към пустинята да е забранено. Спряхме, единият ни догони. Дойде на вратата до шофьора и, оп, изненада…

– Hey, guys. You want to go to the desert? You want a camel ride? („Хей, хора. Искате ли да отидете в пустинята? Искате ли да се возите на камили?“)


Направо ни разбиваха тези тарикати понякога. Да маха и тича като луд след колата само и само да ни вкара „ексклузивната си оферта“.
И все пак. Още една снимка за колекцията.

Плевенският Голф на пустинята Сахара:

С това разходката ни тук приключи и се отправихме в посока Маракеш:

Очаквайте продължението

 Автор: Иван Стоянов
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Иван Стоянов – на картата:

Мароко и Иван Стоянов

Booking.com

Обиколка на Северна Америка с Хюндай, 2019 (3): Национален парк Джаспър, на северозапад през провинция Британска Колумбия

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Америка, което започнахме предишната 2018-та година с Валентин  (http://patepis.com/?p=83932). Сега правим двумесечна обиколка на Северна Америка (Аляска, Канада и САЩ), изминавайки 25 860 километра с Хюндай под наем,  над хиляда километра пеша и разглеждайки общо 130 туристически и природни забележителности и градове.

Първата част започнахме с кратко въведение към пътешествието (http://patepis.com/?p=87234), след което потеглихме от Сиатъл (САЩ). Обиколихме национален парк Северни каскади, влязохме в Канада, разгледахме Ванкувър и през Скалистите планини стигнахме националните паркове Глейсър и Йохо.

 Във втората част (http://patepis.com/?p=87344) влязохме в провинция Алберта за да разгледаме националния парк Банф, град Калгари и да стигнем до панорамния туристически път „Айсфийлдс паркуей“.

Днес продължаваме по този туристически път за да опознаем Национален парк Джаспър, започвайки от ледника Колумбия. После поемаме на северозапад през провинция Британска Колумбия.  

А сега: приятно четене!

Обиколка на Северна Америка с Хюндай, 2019

трета част

Национален парк Джаспър, на северозапад през провинция Британска Колумбия

Ледник Колумбия

Ледниковото поле Колумбия (Columia Icefield) е най-впечатляващата природна забележителност по панорамния туристически път „Айсфийлдс паркуей“ (Icefields Parkway). Площта на това ледено поле е 300 км² и представлява една от най-големите ледени маси южно от Северната полярна окръжност. Близо до ледника има удобен паркинг, а обиколката по пешеходния маршрут отнема по-малко от един час. Възможна е и малка разходка върху ледника със специални триосни туристически автобуси наречени „Айс експлорър“, но това е скъпо удоволствие. Те тръгват от туристическия информационен център (Columia Icefield Discovery Centre), който е разположен в огромна сграда от другата страна на главния път. Интересно ми беше да разбера колко бързо ледниковото поле Колумбия намалява размера си поради глобалното затопляне.

Columia Icefield - Тук съм пред ледника Колумбия (Columia Icefield), Канада
Тук съм пред ледника Колумбия (Columia Icefield)
Columia Icefield – Ледникът Колумбия айсфийлд постоянно намалява размера си поради глобалното затопляне. Преди 13 години е стигал до мястото означено с табела „2006“ - Канада
Ледникът Колумбия айсфийлд постоянно намалява размера си поради глобалното затопляне. Преди 13 години е стигал до мястото означено с табела „2006“

Продължавайки на север по панорамния път „Айсфийлдс паркуей“ (Icefields Parkway) направих отбивки за да разгледам водопадите Тенгъл (Tangle Creek Falls), Сънуапта (Sunwapta Falls) и Атабаска (Athabasca Falls).

Водопадът Тенгъл Kриик (Tangle Creek Falls)

е най-леснодостъпен, тъй като е разположен до самия път.

Tangle creek Falls – Водопадът Тенгъл Kриик (Tangle Creek Falls), Канада
Водопадът Тенгъл Kриик (Tangle Creek Falls)

Двата водопада Сънуапта (Sunwapta Falls)

носят името на реката, по чието течение се спускат. В превод името означава „бурни води“. Горният водопад е с височина около 20 метра и широчина около 10 метра. След него видите на река Сънуапта текат през живописен каньон за да се спуснат през долния водопад. Буйните води са издълбали няколко ниши в скалите.

Sunwapta Falls – Водопадът Сънуапта (Sunwapta Falls) пада от височина 20 метра, Канада
Водопадът Сънуапта (Sunwapta Falls) пада от височина 20 метра
Sunwapta Falls – След водопада река Сънуапта протича през живописен каньон
След водопада река Сънуапта протича през живописен каньон

Водопадът Атабаска (Athabasca Falls)

се спуска от височина 23 метра. От двете му страни има наблюдателни площадки. След падането долу водата лъкатуши образувайки ниши в скалите и продължавайки през живописен тесен пролом. Според мен това дълбоко ждрело на река Атабаска е по-красиво от самия водопад.

Athabasca Falls – Водопадът Атабаска (Athabasca Falls) е висок 23 метра – Канада
Водопадът Атабаска (Athabasca Falls) е висок 23 метра
Athabasca Falls – Водите на реката минават през красиво ждрело, след спускането си по водопада Атабаска – Канада
Водите на реката минават през красиво ждрело, след спускането си по водопада Атабаска

Тези водопади, както и ледникът Колумбия, се намират в южната част на

Национален парк Джаспър (Jasper National Park).

Паркът заема площ от 11 хил. км², което е равно на 1/10 от територията на България. Освен водопади и ледници тук видях езера, каньони, горещи минерални извори и живописни планински върхове. Често срещах край пътя диви животни, предимно карибу (сродни на елените и лосовете). Джаспър е включен в списъците на ЮНЕСКО за световното природно наследство през 1984 година.

Western Alberta (Jasper), Alberta, T0E, CA

Мога да нарека романтично

езерото Копитото на коня (Horseshoe Lake).

То се намира южно от град Джаспър край самия туристически път „Айсфийлдс паркуей“ (Icefields Parkway), но не се вижда от него тъй като е скрито зад малък горист хълм. Пътека има само от едната му страна, водеща до полуостров с формата на конско копито. Аз обаче упорито го обиколих провирайки се през обграждащата го иглолистна гора с гниещи храсти и паднали дървета.

Horseshoe Lake – Панорамен поглед към езерото Копитото на коня (Horseshoe Lake) – Канада
Панорамен поглед към езерото Копитото на коня (Horseshoe Lake)
Отляво е полуострова с формата на конско копито, даващ името Horseshoe Lake

Град Джаспър (Jasper Town)

се счита за административен център на националния парк със същото име. Разположен е на западния бряг на

река Атабаска (Athabasca River)

Той е изходен пункт към основните забележителности в региона. За обслужването на туристите са изградени доста хотели, ресторанти, нощни клубове и магазини. Жителите на Джаспър са само пет хиляди. Това уютно градче и за мен се оказа изходна база към природните забележителности наоколо, защото две нощи спах там в автомобила на закътан паркинг почти в самия център.

Поредица от магазини и ресторанти обслужват туристите в град Джаспър – Канада
Поредица от магазини и ресторанти обслужват туристите в град Джаспър
Много са хотелите и ресторантите в туристическия град Джаспър – Канада
Много са хотелите и ресторантите в туристическия град Джаспър

От природните забележителности близо до град Джаспър в личната си класация на първо място поставям

Каньона на река Малайн (Maligne Canyon).

Той е издълбан от водите на тази малка река в продължение на милиони години. Достига над 50 метра дълбочина. Живописният пешеходен маршрут е с дължина 2 километра и включва пет моста над каньона. От тях, както и от поредица наблюдателни площадки се разкриват прекрасни гледки към дълбокото ждрело, към околните скали и гори. Три часа ми бяха необходими за да обходя каньона в двете посоки и да се любувам на красотата му.

Малайн каньон (Maligne Canyon) в канадския Национален парк Джаспър
Малайн каньон (Maligne Canyon) в канадския Национален парк Джаспър
Малайн каньон (Maligne Canyon) достига над 50 метра дълбочина – Канада
Малайн каньон (Maligne Canyon) достига над 50 метра дълбочина
Малайн каньон (Maligne Canyon) в канадския Национален парк Джаспър – Канада
Малайн каньон (Maligne Canyon) в канадския Национален парк Джаспър

По живописен туристически път нагоре в планината достигнах

езерото Медсън (Medicine Lake),

което се счита за геоложка рядкост защото водите му се оттичат през отвори в дъното. Поради тази причина през пролетта то се пълни от топящите се снегове и дъждовете. По-късно през лятото водата изтича през отворите на дъното и нивото му спада значително.

Езерото Медсън (Medicine Lake) в канадския Национален парк Джаспър – Канада
Езерото Медсън (Medicine Lake) в канадския Национален парк Джаспър

Още по-високо в планината, в края на туристическия път, се намира

езерото Малайн (Maligne Lake).

То е дълго повече от 20 километра и се счита за най-красивото в националния парк Джаспър. По-голямата му част е заградена от планински върхове, а топящите се ледници го захранват. Съдържащите се в ледниковата вода утайки придават на езерото цвят наречен бебешко-синьо.

Лодки возят туристите по дългото над 20 километра високопланинско езеро Малайн
Лодки возят туристите по дългото над 20 километра високопланинско езеро Малайн

На няколко километра от град Джаспър се намира

езерото Патриша (Patricia Lake).

Тук през Втората световна война в секретна база са правени опити за създаване на непотопяем кораб. Сега се предлага гмуркане до останките от тази база. На югоизточния бряг на езерото е изградена голяма почивна база с бунгала.

Езерото Патриша (Patricia  Lake) е чудесно място за отдих в Национален парк Джаспър – Канада
Езерото Патриша (Patricia Lake) е чудесно място за отдих в Национален парк Джаспър

Езерото Пиръмид (Pyramid Lake)

е съседно на Патриша. То се счита за курортна зона с хотели, като се предлагат възможности за каране на кану и каяк. По дървен мост се стига до малък остров, обрасъл с иглолистни дървета.

По дървен мост се стига до малък остров в езерото Пиръмид (Pyramid Lake) – Канада
По дървен мост се стига до малък остров в езерото Пиръмид (Pyramid Lake)

„Изучаването“ на езерата в националния парк Джаспър завърших с

Долината на петте езера (Valley of the Five Lakes).

Тези пет езера са разположени каскадно едно след друго. Обхождането им по туристическите пътеки ми отне около четири часа.

Първото езеро в Долината на петте езера, Национален парк Джаспър – Канада
Първото езеро в Долината на петте езера, Национален парк Джаспър
Второто езеро в Долината на петте езера, Национален парк Джаспър – Канада
Второто езеро в Долината на петте езера, Национален парк Джаспър
Третото езеро в Долината на петте езера, Национален парк Джаспър - Канада
Третото езеро в Долината на петте езера, Национален парк Джаспър
Четвъртото езеро в Долината на петте езера, Национален парк Джаспър – Канада
Четвъртото езеро в Долината на петте езера, Национален парк Джаспър
Петото езеро в Долината на петте езера, Национален парк Джаспър – Канада
Петото езеро в Долината на петте езера, Национален парк Джаспър

Най-приятното ми изживяване в националния парк Джаспър беше къпането в басейните с топла минерална вода

Миет хот спрингс (Miette Hot Springs).

Те са отдалечени на 60 километра от град Джаспър. Разположени са в североизточния край на националния парк. Счита се, че 40-градусовата вода действа успокояващо на нервната система. За това спомага изгледът към заобикалящите басейните иглолистни гори и стръмни планински склонове. Когато пристигнах там валеше дъжд и на входа имаше надпис, че не се допуска къпане поради опасност от гръмотевици. Опашка от няколко десетки хора чакаше преминаването на бурята. Наредих се и аз като реших за себе си, че ще стоя на нея най-много един час. За мой късмет след петнайсетина минути времето поутихна и започнаха да пускат вътре. Повече от два часа се плациках в басейна, а през това време дъждът ту се усилваше, ту отслабваше.

Басейните при топлите минерални извори Миет хот спрингс (Miette Hot Springs), Национален парк Джаспър – Канада
Басейните при топлите минерални извори Миет хот спрингс (Miette Hot Springs), Национален парк Джаспър

Напуснах Джаспър и потеглих по дългия път на северозапад към Аляска, без да пропускам природните красоти. Впечатляващи бяха гледките към скалистите планински върхове в

провинциалния парк Робсън (Mount Robson Provincial Park).

Поглед към заснежените върхове на планината Робсън (Mount Robson) - Канада
Поглед към заснежените върхове на планината Робсън (Mount Robson)
Крайпътно кафе в канадската планина Робсън (Mount Robson) – Канада
Крайпътно кафе в канадската планина Робсън (Mount Robson)

Влязох от Алберта в провинция

Британска Колумбия

Изминах 1600 километра през нейната северна половина. Спирах в малки градчета, любувах се на езера, реки и планини.

Река Фрейзър (Fraser River) – Канада
Река Фрейзър (Fraser River)
Градчето Макбрайд (McBride) – Канада
Градчето Макбрайд (McBride)

Град Принс Джордж (Prince George)

има 80 хиляди жители и е разположен при сливането на реките Фрейзър (Fraser) и Нечако (Nechako). Наричат го „Северната столица на Британска Колумбия“, защото се явява икономически и културен център на тази част от провинцията.

Град Принс Джордж (Prince George) – Канада
Град Принс Джордж (Prince George)
Оригинална дървена къщичка, монтирана на стар камион в град Принс Джордж – Канада
Оригинална дървена къщичка, монтирана на стар камион в град Принс Джордж
Типични канадски домове в град Принс Джордж – Канада
Типични канадски домове в град Принс Джордж

Пренощувах в автомобила на паркинг в градчето

Смитърс (Smithers),

което е разположено в подножието на планината, край река Бълкли (Bulkley River). През този град с по-малко от 10 хиляди жители минава главен път и има ж.п. гара, което обяснява защо там са построени няколко хотела. Наличието на тучни пасища по долината на реката е причината, поради която кравите са няколко пъти повече от хората. Самата река Бълкли е популярно място за риболов.

Голям крайпътен хотел в град Смитърс (Smithers) – Канада
Голям крайпътен хотел в град Смитърс (Smithers)
Художествената галерия в град Смитърс (Smithers) – Канада
Художествената галерия в град Смитърс (Smithers)

Следващият малък град, в който спрях за почивка, беше

Ню Хейзълтън (New Hazelton)

Booking.com

Всъщност това е най-големия квартал от общо три. Другите две са стария Хейзълтън и Южен Хейзълтън.  На това място река Бълкли се влива в река Скина.

Туристическия информационен център в град Хейзълтън (Hazelton) – Канада
Туристическия информационен център в град Хейзълтън (Hazelton)
Спрях за почивка край парка в град Ню Хейзълтън (New Hazelton) – Канада
Спрях за почивка край парка в град Ню Хейзълтън (New Hazelton)

Юни – Август 2019 година

Очаквайте продължението

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

Booking.com <

Други разкази свързани с Канада или писани от Валентин Дрехарски – на картата:

Канада и Валентин Дрехарски

Booking.com