Category Archives: пътуване

Румъния с мотор (6): Синая и Сланик

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Завършване пъутването из Румъния с мотора на Емо. Започнахме с прохода Трансалпина в Карпатите, бяхме в Сибиу, после тръгнахме в посока Бран и замъка на Дракула. Началото на четвъртия ден прекарахем в Бран и замъка на Дракула, както и крепостта в Ръшнов, а го завършихме в Брашов. Днес, преди да се приберем у дома, ще минам през замъка Пелеш в Синая и солната мина в Сланик.

Приятно четене:

Синая и Сланик

част шеста на

Румъния с мотор

Ден пети – последен

Синая

Деня на отпътуването…. станахме сутринта по-рано. Багажа беше стегнат, но плановете ги нямаше никакви.
По всички телевизии, казваха дъжд, дъжд и пак дъжд. Чудехме се какво да правим, да се прибираме към България или да продължим с обиколката. Решихме да караме пък както дойде. Посоката беше Синая и после към солните мини в Сланик.
Тръгнахме и през цялото време карахме на около час преди дъжда.

Пристигнахме в Синая,

където беше небезизвестния замък или ловна резиденция. Покарахме малко в забраненото почти до
самият замък без да обръщаме внимание на мятащите ни по пътя. Спряхме точно на бариерата (ние от Бг ли сме или не 😉 )
Охраната ни каза, че няма проблем да си оставим моторите там, но имало „такса“ по 5 леи на човек. Пък за сметка на това ще ни прибере каските и багажа за по сигурно в кабинката си. Стори ни се добра оферта.

Замък Пелеш – Синая, Румъния Замък Пелеш – Синая, Румъния

Замък Пелеш – Синая, Румъния Замък Пелеш – Синая, Румъния Замък Пелеш – Синая, Румъния

Замък Пелеш – Синая, Румъния Замък Пелеш – Синая, Румъния

Градината

Замък Пелеш – Синая, Румъния Замък Пелеш – Синая, Румъния Замък Пелеш – Синая, Румъния

Това било централното отопление за замъка. Всички камини са бутафорни. Топлели са се на парно.

Малко орнаментика

Замък Пелеш – Синая, Румъния Замък Пелеш – Синая, Румъния Замък Пелеш – Синая, Румъния Замък Пелеш – Синая, Румъния Замък Пелеш – Синая, Румъния

Понеже нямахме много време, платихме само за посещение на първия етаж. Ако искаш втори – плащаш, трети – плащаш, мазе – плащаш.
Решиш ли да снимаш пак плащаш и то задължително без светкавица…. затова няма снимки от вътре.
Инъче има много какво да се види. Всяка от стаите е декорирана в различен стил. Италианска, Германска, Испанска, Английска, Турска и т.н.

Aleea Peleșului 2, Sinaia 106100, Румъния

Разгледахме и след кратко колебание на къде да тръгнем, тръгнахме към Сланик. По пътя нищо интересно, колкото по насам идвахме толкова по-скучен ставаше пейзажа, а облаците по-черни и буреносни.

Помотахме се малко докато го намерим тоя

Сланик,

но го открихме. Намерихме и въпросната мина.
Понеже самото село ни се видя малко криминално решихме, аз да вляза първи в мината а двамата ми спътници да пазят багажа и моторите.
Това в последствие им коства разглеждането на мината. Оказа се, че работела до 15 h, а аз излязох от нея в 14:50h 🙂 ))) Шанс. Ще имат какво да гледат другия път B)

Самата мина е наистина впечетляваща. Огромна. Вътре има детски площадки, заведения, експозиции разни, футболно игрище (не в мащаб 1:1, но приличино голямо) тенис на маса, билярд. Абе спокойно можеш да откараш един следобед вътре. Жалко е, не на снимките неможе да се пресъздаде мащаба.
Малко инфо

Солна мина Сланик, Румъния Солна мина Сланик, Румъния

и самата солна мина

Солна мина Сланик, Румъния Солна мина Сланик, Румъния Солна мина Сланик, Румъния Солна мина Сланик, Румъния Солна мина Сланик, Румъния Солна мина Сланик, Румъния Солна мина Сланик, Румъния Солна мина Сланик, Румъния Солна мина Сланик, Румъния Солна мина Сланик, Румъния

И опашката за излизане.

Солна мина Сланик, Румъния

Има два асансьора, но са малки max 5 – 6 човека. Ние бяхме поне 8.

Асансьорите. Те са едни кабинки на които вратите не са плътно до горе и долу. Отварят се като врати на каубойски бар. Естествено не се затварят плътно. Чичката ги „закопчава“ с една тенекийка.
И понеже се спуска с въже, а мотора му е някъде навън е изключително тих и бърз. Докато не започне тресенето от удрянето в стените, скърцането на кабината, и пукането в ушите от денивелацията. Отдавна не бях виждал толкова ужасени хора накуп.

Като излязох, ми разказаха за големия дъжд и град който се е излял и съм пропуснал. Не ми липсваше.

Часът беше 15 h и дилемата голяма почти колкото мината. Да се прибираме ли в Бг или да останем още една вечер в Сланик или Търговище. В крайна сметка решихме, че оставащите километри не са кой знае колко много и, ако караме по стегнато ще се приберем преди полунощ.

Прилично уморени на поредната фас пауза

на входа на Букурещ

С мотор из Румъния

Техниката

С мотор из Румъния

След кошмарното околовръстно на Букурещ и подмятанията на румънските митничари: булгари-чалгари (явно беше някъкъв блед опит за шега)
Стигнахме на ОMV в Русе, където тъкмо спряхме и се изви огромна буря. Най-накрая ни настигна. Изчакахме около час да мине. И тръгнахме към Варна, вече се беше стъмнило. След около двайсетина километра пък ние настигнахме бурята 🙂 Не е приятно да се кара мотор в тъмно с дъжд, и приличен трафик. В крайна сметка около един след полунощ си бях вкъщи и вече пиех бира.

Това беше добро пътуване изпълнено с много хубави емоции и готини спътници. Надявам се да можем да пътуваме още заедно

Автор: Емо Иванов

Снимки: авторът

Ето къде можете да отседнете близо до замъка Пелеш в Синая:



Booking.com

Други разкази свързани с Другата Румъния, както и от Емо Иванов – на картата:

Брашов и Емо Иванов

Ето и възможности за нощувки в цяла Румъния:



Booking.com

Македония за Трети март (3): Скопие

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Завършване пътуването из Македония с Мира. Започнхаме с град Охрид, бяхме до Св.Наум и Билянините извори, а днес ще се приберем през Скопие.

Приятно четене:

Скопие

град на контрасти

част трета на

Македония за Трети март

Македония – страната на Охридското езеро, легендата за Биляна, тиквешкото вино, меланхоличните песни…

?

В Скопие се натъкнахме на едно от най-приятните преживявалия във всяка столица, а именно – задръстването. Докато пътувахме, оглеждах жилищните постройки в различните квартали, установявайки, че има както нови, уеднаквени и уютни блокове, така и стари, очевидно строени по времето на соц-а и нереновирани оттогава. Скоро видяхме един от символите на града –

Калето,

строено по време на османската империя. До него, в старата част на града, имало също така средновековен мюсюлмански пазар, обясни екскурзовода. То се виждаше отляво на нашия автобус, а от дясно, в пълен контраст, блестяха новите паметници на главния площад,

строени по проект „Скопие 2014

Когато автобусът спря на пет минути от центъра, можехме да продължим към старата част, или направо към площада, където през лятото нощем има светлинно шоу, концерти и т.н. Все пак, първоначално се изкушихме от паметниците, макар да ни се струваше, че

леко се е попрекалило с тях

Видяхме колони в древногръцки стил, мостове, на които се чувстваш като във Виена, осеяни със статуи на бележити личности, а по река Вардар плуват кораби-ресторанти, с развети платна, като от „Карибски пирати”… Сградите на Историческия и Архелогическия музей са с впечатляваща архитектура /нямахме време да влезем вътре, възхищавахме им се отвън/.

Александър Македонски – Скопие, Македония

Александър Македонски

Паметникът на Александър Македонски

е висок горе-долу колкото пететажна сграда, в подножието му са разположени лъвове и войници. Около него има по-малки статуи на цар Самуил, седнал на своя престол, Гоце Делчев, яхнал кон и редица други исторически личности. В дясната част на парка има Триумфална арка.

Камени Мост, Скопје 1000, Македония

Разказаха ни, че не всички македонци са одобрявали този проект, смятайки, че страната им е твърде бедна, за до си го позволи и че тези пари са можели да бъдат вложени в нещо далеч по-практично. Но според мен, инвестициите в туризъм си струват. Целият град щъкаше от ентусиасти, подобни на нас, хванали апаратите, или телефоните и снимащи на поразия, така че… Не съм съвсем сигурна, че парите са дадени напразно.

Скопие, Македония

Екскурзоводът ни каза, че напоследък през нощта е изчезнала една статуя и това може би е плод на преговорите с Гърция, така че не се знае бъдещето на останалите, затова се постарахме да снимаме, колкото можем и да гледаме този приказен лукс /според някои – кич/ с очите на непредубедени западноевропейци. За съжаление,

не ни остана време за старата част, бяхме и гладни

Докато седнахме и обядвахме в един ресторант по брега на реката, кажи-речи стана време за тръгване.

Помотахме се още малко… До християнската църква, мюсюлманин свиреше с тамбура и пееше за денари. Малко по-нататък, мъже продаваха нещо на някаква сергия, май говореха на румънски, но не съм сигурна и не можах да обърна внимание на стоките им, защото тичах да догонвам спътниците си, след като се бях отплеснала нещо да снимам /май беше фонтана на майките/…

Скопие, Македония

Два часа са напълно недостатъчни, за да разгледаш този невероятен град, сякаш излязъл от приказките.

Поразходихме се малко из мостовете напред-назад и се отправихме към автобуса, който щеше да ни откара отново към границата, където пак два пъти щяха да ни събират документите и да ги проверяват. А, може би тук му е времето да спомена, че цигарите в Македония са по-евтини, отколкото у нас, но на митницата не разрешават да изнесеш повече от 2 кутии на човек. Така че се опитахме да пробутаме последните си денари за магнитчета и Marlboro, ала пак ни останаха малко, за спомен 🙂

Чакаше ни дългият път към дома… Е, това бе всичко от мен, вашият виртуален гид из западната съседка. Която и дестинация да изберете за следващия уикенд, ви желая приятно пътуване и весело изкарване 🙂

Очаквайте продължнието:

Автор: Мира Валентинова

Снимки: авторът

Ако искате да останете поне една вечер в Скопие, ето специалните оферти за нощувки:



Booking.com

Други разкази свързани с Скопие – на картата:

Скопие

Ето и нощувки из останалите част на Македония:



Booking.com

Чуанди Динг – на планина в Южен Китай (2): Слизане

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Красен вече изкачихме планината Чуанди Динг в южен Китай. Днес на ред е слижането от тази китайска планина.

Приятно четене:

Чуанди Динг – на планина в Южен Китай

част втора

Слизането

На другия ден станахме отново в 6:00 сутринта.

Изкачване на Чуанди Динг – планина в Южен Китай

Набързо се облякохме, и излязохме, заедно с другите групи,

да посрещаме слънцето,

на едно от крайните източни хълмчета на върха. Там се снимахме, и разсънвахме едновременно с това. После само аз пообиколих наоколо и снимах пейзажите, които се откриваха в различни посоки. Около 7:00 закусвахме – отново топла супа, и джоу (ориз с вода, и разни подправки и парченца бамбук), после си събрахме палатките и багажа, и към 8:00 всички се събрахме за обща снимка на най-високата точка, след това тръгнахме надолу.

Изкачване на Чуанди Динг – планина в Южен Китай

Пътеката се спусна стръмно, до една седловинка, а самото било стана тясно като ръб (не чак като нашето Конче в Пирин), но пак доста тясно. От двете страни зееха пропасти, дълбоки почти километър. Изкачихме едно връхче, после отново стръмно надолу за малко, после отново нагоре към още едно връхче – този път с катерене по скала, с помощно въже, и след това – окончателно надолу. Скоро, към 8:30 часа, от около 1 500 м, се отклонихме по една пътечка вдясно, стръмно надолу. Тя навлезе в един улей, запълнен с каменни сипеи, по които слизахме внимателно.

Изкачване на Чуанди Динг – планина в Южен Китай

Слязохме до около 1 400 м, пътеката се отклони от сипея, подсече склона отстрани, и излезе на друг улей с каменен сипей. Този път вече се спускахме по него дълго време. Срещахме и други групи. Около 10:00 най-накрая слязохме до едно място в улея, на около 1120 м, където имаше извор – това беше

извора на река Луокън (Luokeng – 罗坑)

– водата беше кристално чиста и хубава, съответно всички си напълнихме кой каквото имаше. Започна да става и горещо.

Изкачване на Чуанди Динг – планина в Южен Китай

Вече камъните станаха по-големи, започнаха да се появяват и повече дървета, а каменния сипей постепенно се превърна в стръмно каменисто дере. Поточето скачаше между камъните и по-големите скали, на доста места имаше и водопади, като имаше и трудни за слизане места, на едно място с помощно въже.

Luokengzhen, Qujiang, Shaoguan, Guangdong, Китай

Така най-накрая слязохме до 810 м височина, около 12:00, и там спряхме да починем и да похапнем. Някои и поспаха, други си запалиха единия котлон и си правиха чай. Имаше приятно вирче, където някои влязоха боси, но водата си беше доста студена.

Изкачване на Чуанди Динг – планина в Южен Китай

Към 13:00 продължихме надолу. Улея вече се беше превърнал в тясна и стръмна планинска долина. Слязохме до 750 м, където имаше водохващане. От него тръгнахме по левия склон, по водоравен изкуствено направен канал (подобен на този, който върви над река Чепеларска, над Асеновград, но по-малък).

Така вървяхме до около 14:30 часа, канала следваше гънките на стръмния склон, а долу поточето Луокън, което вече си беше река, потъваше все по-дълбоко под нас. Над един стръмен улей, който се спускаше до реката, пътеката минаваше по дървен мост.

Изкачване на Чуанди Динг – планина в Южен Китай

Накрая стигнахме до една колиба, където явно местните се изкачваха понякога. Оттам тръгваше стръмно надолу коларски път, който с много серпентини слезе пак долу до същата река Луокън – до около 450 м. Слязохме по него до реката около 15:30 часа. Направихме кратка почивка, поразхладихме се. Гората отново си беше тропическа широколистна.

Изкачване на Чуанди Динг – планина в Южен Китай

Към 15:45 отново тръгнахме. Пътя се прехвърли по десния склон, и постепенно се изкачи до около 550 м. Там имаше друго водохващане, откъдето тръгна друг път, вече водоравен. След около километър стигнахме до малкото селце Пинкън, около 16:45, където спряхме да си починем, и купихме топло пепси, а едно от момичетата – и топла бира (там просто нямаше друго, нямаше и хладилник).

Изкачване на Чуанди Динг – планина в Южен Китай

После пак поехме напред, вече по камионен път, който беше почти водоравен. Отново най-отпред бяхме аз, Шън Ли и А Ви. Пътя се виеше високо над долината, и някъде около 18:00 прехвърли едно малко издадено било, и започна да се спуска надолу, от другата му страна. Започна да притъмнява. Скоро долу в ниското се откри една котловина, и сред нея – нашата крайна цел –

село Луокън (Luokeng – 罗坑)

Изкачване на Чуанди Динг – планина в Южен Китай

Продължихме по камионния път все надолу, и към 18:45 слязохме на равното, на около 280 м височина. Повървяхме още малко, вече по тъмно, капнали от всякъде, и към 19:15 стигнахме до първата крайна къща, където беше спряла и нашата кола, и ни чакаше. Скоро и другите дойдоха и се събрахме там.

Шофьорът ни закара до центъра на селото. То беше доста по-голямо от Синдонг (всъщност се водеше zhen – 镇 – нещо като село от градски тип), имаше си център, с магазини, и с ресторант, в който влязохме да вечеряме заедно. След вкусното хапване (ориз, бамбуци, нещо като тиква но не точно, нарича се донгуа, люти чушки със свинско, риба в соев сос, и ледена бира), накрая си направихме и последната обща снимка. И към 20:00

тръгнахме обратно за Ингдъ

Изкачване на Чуанди Динг – планина в Южен Китай

Пристигнахме в Ингдъ

около 22:00, уморени и доволни, разделихме се с обичайните намерения пак да се съберем и пак да ходим, и всеки се прибра в дома си. Оттук нататък следваше изкъпване, спане, следващите няколко дни размени на снимки, спомени, и възстановяване от мазоли, мускулни трески, и всякакъв вид умора.

От този преход минаха няколко години, до момента, в който се изпълни и мечтата ми да стигна и до Тибет – най-високите планини на Земята, предимно в западната част на Китай. И когато става въпрос за планини, Чуанди Динг беше едно добро начало.

Очаквайте продъжението

Автор: Красен Желязков

Снимки: авторът

Около Чуанди може да се намери изгодно спане::



Booking.com

Други разкази свързани с Китай – на картата:

Китай

След Тибет, цял Китай е на ваше разположение 🙂



Booking.com

Назад към Париж (2): Улиците на Париж и Латинският квартал

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с пътуването на Вида и Павлина до Париж – започнахме с пътуването до Париж с влака, същинското посещение на Париж започна с Пале Роял и Айфеловата кула, а днес сме по улиците на Латинския квартал.
Приятно четене:

Назад към Париж

част втора

Улиците на Париж и Латинският квартал

Улиците на Париж

са най-хубавото нещо, което може да ви се случи. Няма по голямо удоволствие от това – да разполагаш с времето си и просто да се разхождаш. Колкото и да ти се иска да видиш всичко, трябва да тръгнеш с мисълта, че това е невъзможно и да се наслаждаваш максимално. И така още първия ден попаднахме в

Латинския квартал

на левия бряг на Сена. Всъщност това не е квартал с точно обозначени граници, а по-скоро район на склона на възвишението Сен Женевиев, Montagne Sainte-Geneviève. И най-приятното е просто да се загубиш сред малките криви улици с кафенета, изложбени зали, галерии, модни ателиета, магазини – за часовници, за бастуни, за керамика…

Улиците на Латинския квартал – Париж, Франция Улиците на Латинския квартал – Париж, Франция Улиците на Латинския квартал – Париж, Франция

Ето тясната

rue Visconti,

намираща се между улиците „Сена“ и „Бонапарт“. Къщите са предимно от ХVІІ век, с красиви изваяни портали. Тук е починал Расин, тук е бил литературният салон на Адриан Лекуврьор, ателието на Делакроа, тук като печатар се е подвизавал Балзак, тук е живял Никола Фонтане.

Rue Visconti, Улиците на Латинския квартал – Париж, Франция

Rue Visconti

Но има и българска следа – през 1962 г., за да протестира против изграждането на берлинската стена, Кристо Явашев издига „Желязната завеса“, изработена от разноцветни железни варели, които преграждат улицата.

Christo Javacheff, rue Visconti – Wall of Oil Barrels – Париж, Франция

Christo Javacheff, rue Visconti

Ето тази снимка, направена от Жан-Доминик Lajoux на 27 юни 1962 г., открих в Интернет – гледната точка е почти същата.

Лацінскі квартал, 75005 Парыж, Франция

Всяка крачка е история.

Улица „Сена“, Rue de Seine,

е една от най-посещаваните улици в Париж, заради духа на отминалите векове, но и заради многобройните галерии и антикварни магазини. Наоколо са и модните къщи на Dior, Yves Saint Laurent и Hugo Boss. Тук са живели Шарл Бодлер, Жорж Санд, Фредерик Шопен, Адам Мицкевич, Марчело Мастрояни…

Улица „Сена“, Rue de Seine – Улиците на Латинския квартал – Париж, Франция

Улица „Сена“, Rue de Seine

А ето и

Rue Pre-aux-Clercs

Някога на това място е била едноименната поляна, по която са се разхождали ученици и граждани, а в потайна доба са се провеждали дуели. Увековечена е от Ростан в пиесата му „Сирано дьо Бержерак“. Едва по времето на Луи ХІІІ тук започват да се издигат сгради.

Rue Pre-aux-Clercs – Улиците на Латинския квартал – Париж, Франция

Rue Pre-aux-Clercs

Позаобиколихме още, пихме топъл шоколад, гледайки абатството Сен Жермен дьо Пре и продължихме. Слънцето слизаше над Сена и докато стигнем до

Рlace des Pyramides,

то вече позлатяваше

паметника на Жана д`Арк

Паметникът на Жана д`Арк – Улиците на Латинския квартал – Париж, Франция

Паметникът на Жана д`Арк

Площадът, кръстен на едноименната улица в чест на победата на Наполеон в Египет през 1798 г., се намира в горната част на градините Тюйлери на улица „Риволи“. През ХVІ и ХVІІ век тук е била ездитната школа на Антоан де Плувинел оръженосец на няколко френски крале. Паметникът на Жана д`Арк, изработен от позлатен бронз от Емануел Фремие, е издигнат през 1874 г.

Прибирайки се, минахме и през любимото кръстовище –

Avenue de l’Opéra, Rue de l’Échelle, Rue Sainte-Anne

В дъното се вижда Операта.

В дъното се вижда Операта – Улиците на Латинския квартал – Париж, Франция

В дъното се вижда Операта

И паметникът на Молиер на кръстовището на Rue Moliere и Rue de Richelieu

Лесно може да бъде пропуснат, тъй като е извън традиционните маршрути. Всъщност това е малък фонтан, над който се извисява бронзовата фигура на драматурга, а от двете му страни са статуите на „сериозната“ и на „леката“ комедия. Паметникът е построен през 1844 година от колектив, възглавяван от арх. Луи Висконти (същият онзи Висконти, на когото е кръстена улицата в Латинския квартал).

Паметникът на Молиер на кръстовището на Rue Moliere и Rue de Richelieu – Париж, Франция

Паметникът на Молиер на кръстовището на Rue Moliere и Rue de Richelieu

И тъй като един ден не стига, се върнахме на другия още отрано – слънцето не е се е издигнало високо и ние крачим към

Ил дьо ла Сите и Ил Сен Луи

Ил дьо ла Сите и Ил Сен Луи – Париж, Франция

Минахме покрай

Консиержри, La Conciergerie,

бивша кралска резиденция, разположена на остров Сите. Изглежда като излязла от страниците на рицарски роман и това не е случайно – основите й са положени още в век от Кловис, който решил да издигне замъка си на острова. Постепенно сградата била достроявана, укрепявана и разширявана. След като кралете я напуснали, тук в различни периоди от време са се настанявали Парламента, Сметната палата, Кралският съвет. За бившия дворец се е грижел назначен от краля сonciergе – пазач, портиер, който живеел в двореца и имал многочислени привилегии и силна власт. Оттам идва и името – Консиержи. Замъкът е бил даже и затвор – сред най-известните затворници са кралица Мария Антоанета, революционерите Робеспиер и Дантон, поетът Андре Шение, писателят Емил Зола, шпионката Мата Хари. Някои от тях са успели да излязат, но други са прекарали там последните си часове преди да поемат към гилотината.

Още от Средновековието са се запазили трите кули – кулата Цезар, Сребърната кула, където се е пазело кралското съкровище, и

кулата Бонбек, Bonbec, наричана още Пеещата или Дърдорещата кула,

защото в нея през ХІІІ век са се намирали помещенията за изтезание, където всички всичко са си „изпявали“. Днес тук се помещават Дворецът на правосъдието, Съдебната палата, а в двора й е параклисът „Сен Шапел“. Тук е и

най-старият часовник на Париж,

който с векове е отброявал времето на парижани – още от 1371 г. Отстрани на циферблата са изправени две алегорични фигури – на закона и на справедливостта. Ето го днес след пълната му реставрация през 2011 г. – можете да го видите, трябва само да вдигнете глава и да погледнете към часовниковата кула от страната й към Boulevard du Palais.

Часовникова кула – Париж, Франция

Но ние завихме наляво по пешеходния площад Louis Lepine и стигаме до

Нулевия километър

На около 50 метра от входа на Нотр Дам се намира „розата на ветровете“ от бронз, обградена с каменна плоча с надпис Point Zero. Оттук се изчисляват разстоянията до другите градове във Франция. В миналото на това място са коленичели осъдените, за да приемат вината си и да молят за милост. През 1769 година на 22 април Луи ХV я обявява за нулева точка. Сегашната плоча е поставена през 1924 г.

Нулев километър – Париж, Франция

Нулев километър

Според легендата, ако стъпите на Point Zero, вашите стъпки ще ви доведат отново тук.

Но засега ние

продължаваме да изследваме Париж

Улиците на Париж – Париж, Франция

Минаваме по Pont au Double, който съединява остров Сите с левия бряг на Сена, през градинката „Рене Вивиани“, покрай църквата „Сен Жулиен ле Павре“, после по Rue Galande с нейните красиви малки магазини и стигаме до прочутата книжарница Shakespeare and Companу – „Шекспир и компания“, специализирана за книги на английски език, която вече е предимно туристическа атракция. Всъщност това е новата книжарница – старата, на Силвия Бийч, се е намирала на друго място и е била средище на писателите и художниците от „изгубеното поколение“ – за нея можете да прочетете в „Безкраен празник“ на Хемингуей.

Улиците на Париж – Париж, Франция

Шескпир и компания

Ето я и

rue de La Harpe

– тя носи същото име още от 1247 г., но днес от улицата е оцеляла една малка част. По нея са се разхождали д`Артанян и г-жа Бонасийо – поне в романа „Тримата мускетари“. По времето на Великата френска революция е била поле на бойни действия. Сега има туристи. И ние се разходихме, седнахме да хапнем и да погледаме света наоколо.

Rue de La Harpe – Париж, Франция

Rue de La Harpe

А после отново по улиците –

Латинският квартал гъмжи от книжарници,

сувенири, магазини, бистра, ресторанти…

Латинският квартал гъмжи от книжарници, сувенири, магазини, бистра, ресторанти – Париж, Фрнация

Латинският квартал гъмжи от книжарници, сувенири, магазини, бистра, ресторанти

Латинският квартал гъмжи от книжарници, сувенири, магазини, бистра, ресторанти – Париж, Фрнация Латинският квартал гъмжи от книжарници, сувенири, магазини, бистра, ресторанти – Париж, Фрнация

Не можеш да го разгледаш всичките – идвахме поне три пъти и пак остана още.

Люксембургската градина

е в центъра на Париж, в Латинския квартал. В парка е разположен Люксембургският дворец, построен от Мария Медичи. Нарича се така, защото преди на това място извън града се е намирало имението на Люксембургския херцог и въпреки желанието на кралицата да е „Дворец Медичи“, той си останал с името на първоначалния собственик.

Люксембургската градина – Париж, Франция

Люксембургската градина

По-късно дворецът станал резиденция на Наполеон Бонапарт, а днес в него заседава Сенатът на Франция.

В парка има от всичко – и тъмни алеи, и цветни лехи, и слънчеви полянки, и скулптурни композиции, и бюстове на царе и царедворци, и езерца, и ручейчета, та даже и имитация на пещера. Дърветата са най-различни – кестени, брястове, липи, има даже палми.

Люксембургската градина – Париж, Франция

Люксембургската градина

Кучета се допускат само в определени зони, и то на каишка. Карането на колело също е забранено. Въобще всичко е за разхождащите се, почиващите си или четящи хора. Човек може да седне край езерото, да погледа цветята, двореца, децата, които пускат управляеми платноходки, и да се наслади на прекрасното време в Париж.

Люксембургската градина – Париж, Франция

Люксембургската градина

Очаквайте продължението

Автор: Павлина Д.

Снимки: авторът

Ето и изгодни нощувки в района на Люксембургската градина:



Booking.com

Други разкази от Париж или писани от Павлина Д.– на картата:


Париж и Павлина Д.

Не само Париж, ами цяла Франция ви очаква!



Booking.com

Грузия: човек с мотоциклет (6): Степансминда – Дарялски теснини – Телави (Кахетия)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси, разгледахме Тбилиси, а за последно поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда. Днес плътно ще достигнем, границата с Русия в Дарялските теснини, след което ще тръгнем към Телави.

Приятно четене:

Степансминда – Дарялски теснини – Телави (Кахетия)

част шеста на

Грузия: човек с мотоциклет

9-и ден. 2-ри август.

Степансминда – Телави (Кахетия)

284 км

Времето беше разкошно този ден. Все още никакви облаци, ясно и чисто. Направих няколко снимки на Казбек.

Казбек/Казбеги – Кавказ, Грузия

Връх Казбек, село Гергети и на баирът църквата на Гергети – Света Троица от 14 век

После си стегнах багажа и започнах да се ослушвам. Към 8 часа хазяинът изкара от някъде една Лада Нива. Попитах го къде ще ходи. Щял да кара на

Гергетската църква

двама англичани, които после отивали към базовият лагер на върха. Попитах го дали има място, че и аз искам да се кача на църквата. Имало място и за 20 лари (15 лв) щял да ме откара и после свали. Идеално. Устройва ме. Натоварихме се и потеглихме.

Степансминда и Гергети са почти свързани

Дели ги само реката Терек. В момента, в който минахме по моста и влязохме в Гергети асфалтът и паважът изчезнаха, и стана грозна работа. Тесни изровени улици с голям наклон и много свободни камъни с различна големина, повечето, като футболни топки. От селото нагоре работата стана още по-зле. Камъни, дупки, трапове, а на места доста дълбоки коловози по 50– 60 см и трябваше много внимателно да се подбира пътя. От горе слизаха други машини и разминаванията ставаха много внимателно, и с изчакване. Като видях, какво чудо е този път, се поздравих за взетото решение да не се качвам с мотора си тука. По този път можеше да се качи някой с мотор, но само, ако моторът му е чист крос. На останалите ентусиасти, които с други мотори щяха да се опитват да се качат тука, изобщо не им завиждах…

Минахме един участък в гората, който не беше особено стръмен, но за сметка на това имаше много гаден страничен наклон. Освен това почти всеки метър от този участък беше с огромни гьолове, локви и дупки пълни с вода, а самият път там беше от глина, като намазана с масло. Тези дупки бяха по 40 – 50 см дълбоки. Изкачваш се по брегът на едната дупка и веднага се спускаш в другата. И така, около 200 метра. Е тука, на това място най-често падат тези с моторите, които се опитват да стигнат до църквата. Коментираше хазяинът. Преди няколко дни измъкнахме един чех с мотор пак от тука. Даже и да не е валяло дълго време, тук това място е все така гадно и хлъзгаво. Просто мястото е такова. Обясни той.

Излязохме от гората. Целият този път от селото до църквата е дълъг не повече от 3 – 4 километра. Пред нас се видя поляната, а в другият и край беше църквата на Гергети. Тази поляна беше дълга, около 400 – 500 м, но с формата на леген. Тоест, трябва да се спуснеш на дъното и, и чак после да се изкачиш до църквата.

Гергетската църква – Казбеги – Кавказ, Грузия

Поляната пред църквата

Коне по поляната - Казбеги – Кавказ, Грузия

Коне по поляната

Колите бяха прекарали различни пътища, като се виждаше как бяха затъвали, боксували и поднасяли на места. Като говоря за коли имам в предвид само високо проходими машини 4х4. За всички други е немислимо да стигнат тука. Е тук на тази поляна, ако те хване дъждът и тук си оставаш, до като малко изсъхне… Пак коментираше хазяинът. Сега имаше едни малко по-сухи дири, по които се качихме до църквата.

Църквата на Гергети - Света Троица от 14 век – Казбеги – Кавказ, Грузия

Църквата на Гергети – Света Троица от 14 век

Гергетската църква – Казбеги – Кавказ, Грузия

Църквата е на 2170 м н.м.в. Зад нея се вижда връх Казбек

Поглед към връх Казбек от църквата на Гергети - Казбеги – Кавказ, Грузия

Поглед към връх Казбек от църквата на Гергети

Кавказкият красавец връх Казбек 5033 м н.м.в. – Казбеги – Кавказ, Грузия

Кавказкият красавец връх Казбек 5033 м н.м.в.

Гергетската църква – Казбеги – Кавказ, Грузия

Поглед надолу от църквата. Долу в ляво Гергети, а в центъра на снимката Степансминда

Преди да тръгнем надолу запалих и оставих няколко свещи пред олтара на църквата. Прекъстих се и се помолих на това свято място.

Грузинските църкви са някак си по-груби и по-естествени

от нашите. Сводовете и куполите им не са измазани, а си стоят с грубата каменна зидария, така, както са направени. Нямат и стенописи по сводовете и куполите. И винаги точно срещу олтарът има богато украсен стол (трон). Оказа се че този ден е някакъв техен празник и в църквата на Гергети двама свещеници водеха служба. Четяха и пееха. Други хора нямаше. Не исках да нарушавам ритуалите им, като щракам с фотоапарата си там, така че други снимки от църквата нямам.

Тръгнахме надолу. За слизането хазяинът качи трима украински алпинисти на средна възраст, за да ги свали долу до колата им в Гергети. Разбраха се за по 10 лари на всеки. Завързаха здрав мохабет на руски за миналото, за дружбата и за други работи. Аз не участвах. Само слушах… Всички и хазяинът, и украинците бяха категорични, че за всичко са виновни американците. За войната в Украйна също. Интересна позиция… Руснаците ги нападнаха, руснаците отцепиха и заграбиха част от територията им, а тези обвиняват американците!?!? Те с руснаците били братя!?!? Абе, какъв брат може да ти е този, който идва с оръжие в ръка и превзема част от територията ти? Както и да е. Този пътепис е за друго.

Прибрахме се в Степансминда.

Взех си довиждане с хазяинът и жена му, и тръгнах към границата на Верхни Ларс. Бях решил да видя

Дарялските теснини,

и изобщо всичко наоколо.

Дараялските теснини – Кавказ, Грузия

Дарялските теснини

От тук започват Дарялските теснини

Имаше опашка от тирове от няколко километра още преди теснините.

[geo_mas]

Явно не ги допускаха да чакат точно в теснините. Имаше най-различни номера. Видях много ирански камиони. Видях и един нашенски ТИР с хасковски номер.

Дараялските теснини – Кавказ, Грузия

Малко преди границата с Русия

Дараялските теснини – Кавказ, Грузия

Грузинският граничен пункт на Верхни Ларс

Дараялските теснини – Кавказ, Грузия

След поредното срутване тука и затварянето на границата преди месец все още не всичко напълно е оправено

Дараялските теснини – Кавказ, Грузия

Реката Терек и в дъното Дарялските теснини

Вече се връщам обратно. Ето реката Терек и в дъното Дарялските теснини. Тук по тези места много често планината прави пътя и границата на мусака и връзката Грузия – Русия прекъсва, до като разчистят. Имаше даже затрупани ТИР-ове миналата година.

Река Терек – Дараялските теснини – Кавказ, Грузия

Река Терек

Село в Кавказ – Дараялските теснини – Кавказ, Грузия

Село в Кавказ

Степансминда е вече зад гърба ми, но още не съм започнал да изкачвам пак Кръстовият превал

Дараялските теснини – Кавказ, Грузия

Пейзаж от Кавказ на фона на стара охранителна кула по грузинският военен път

Мотор – Дараялските теснини – Кавказ, Грузия

И аз съм тука

Мотор – Дараялските теснини – Кавказ, Грузия

Преди пак да изкача Кръстовият превал спрях, за да снимам това карстово образувание

Мотор – Дараялските теснини – Кавказ, Грузия

Карстови отлагания в Кавказ

Интересното тука е, че всичко е на открито. Такива карстови образувания се натрупват обикновенно в пещери, но тук минералната вода е направила тези натрупвания на открито. Под пътя срещу това образувание имаше чешма и от нея течеше чиста газирана минерална вода леко кисела на вкус. Все едно, че си купил Михалковска вода от магазина… Налях си едно шише, за да си оправя стомаха.

Минах пак Кръстовият превал

и продължих надолу към равнината.

На Ананури ме заваля дъжд

и ме направи вир вода, но още преди да стигна Тбилиси слънцето огря, напече, и аз изсъхнах.

Пуснах навигаторът да ме води, около Тбилиси. Не исках пак да влизам в този град.

Грузия е така ситуирана, че всички пътища минават през Тбилиси

Сега исках само да мина край него и да стигна до Кахетия и град Телави в Алазанската долина. Разбира сеö въпреки навигаторът нещата и ситуацията непрекъснато ги сравнявах с хартиената карта. Направи ми впечатление, че там, където на картата имаше едно, или най-много две села, аз в действителност минавах през 5 – 6. Освен това имената нещо не съвпадаха. Село например, което беше отбелязано на картата с някакво име, точно него с такова име го нямаше на терена. Странна работа. Имената ли са сменявали? Какво? И Степансминда на тази карта се водеше със старото си име Казбеги…

И така с помощта на навигатора, картата и известен усет за посоките на света от моя страна, горе долу държах пътя, по който бях решил да мина. Минах през един проход, изкачих един превал от 1 670 м. н.м.в. и вече бях в

Кахетия

Кръстовият превал – Кавказ, Грузия

На върха на превала

Кръстовият превал – Кавказ, Грузия

Натам е Кахетия

Към 17,30 часа вече бях в

Телави

Град голям горе долу, колкото Пещера, с около 20 000 души население. В центъра има два, или три луксозни хотела. Не се опитах да пробвам там цените за спането. Просто влязох в една пицария, изпих една фанта и споделих с персонала, че търся къде да преспя, но тези хотели ми изглеждат скъпи. Да. Скъпи са. Потвърдиха. Едната жена каза, че имала приятелка, която давала стаи под наем. Обади се по телефона и каза, че ме чакат. Къщата беше на 150 метра от пицарията. Имаше двор, където вкарах мотора. Баня и тоалетна в коридора, и стая за 20 лари (15 лева). Идеално.

Изкъпах се, а после излязох, хапнах едно хачапури в същата пицария, където ми уредиха спането, пих една бира, прибрах се и легнах.

Утре щях да щурмувам планината към Омало.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

Ето къде още може да се намери исгодни нощувки в Телави:



Booking.com


Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

След Казбеги, и в цяла Грузия можете да намерите хубави места:



Booking.com

До Дубай като на шега (3): Златният пазар и Бурж Халифа

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Влади продължаваме из Дубай. Първия ден успешно кацнахме и разгледахме близката околност, на първата обиколка отидохме до Дубай, Мадинат Джумейра и Дубай Мол, а днес ще се качим на Бурж Халифа.

Приятно четене:

Златният пазар и Бурж Халифа

част трета на

До Дубай като на шега

Ден трети

19.01. 2018 г. – петък

След закуската на шведската маса, на която отделям поне по час и половина всяка сутрин обиколките продължават.. Похапнах си доста добре, защото имах време.

Закуската на шведската маса – Дубай

Закуската на шведската маса

За

днес имаме Магията на откритите пазари на Изтока и обяд в местен ресторант.

Тръгваме в 09:30 ч. С автобуса отидохме до брега на канала, през който плавахме около 7 – 8 минути. Преминахме от другата страна на Дубай крийк с водно такси – дървен сал – Абра по естествения воден път, който разделя града на две части – Дейра и Бур Дубай.

Разходката продължава с пазара на подправките, парфюмите и популярния

Златен пазар

Още в началото видях да се продава сладолед с камилско мляко, но нямах време да си купя, а след края на разходката из пазара забравих къде беше той.

Сладолед с камилско мляко – не съм го опитвал от препускане след групата, Дубай

Сладолед с камилско мляко – не съм го опитвал от препускане след групата

Тук ни очаква

пъстра смесица от ухание на подправки

Видях какво е сяра и куркума и разбирам, че имало женска и мъжка куркума. Всичките видове подправки наредени в едни тесни и дълбоки найлонови чували, предварително добре изсушени.

Deira - Dubai - Обединени арабски емирства

На този пазар има още изобилие от ядки, сладки арабски аромати. И златарски работилници, които ни оставят безмълвни с пищните си бижута и изкусната им изработка. Тук разбираме, че златото е 18 карата и повечето неща са машинно изработени. Оставиха ни да се разхождаме. Имахме около 40 мин. Гледах да вървя само направо, за да не се загубя.

Най-големия златен пръстен (при сука за подправките) - Дубай

Най-големия златен пръстен (при сука за подправките)

Понеже беше петък, време за молитви и не всички сергии бяха отворени. И по едно време ме спря един търговец пред едно магазинче и ми завърза на главата една кърпа

и ме направи на шейх

Ще ставам шейх, Дубай

Ще ставам шейх

Поисках да ме снима и след като ми направи снимка, ме покани вътре в магазинчето си, за да ми пробута останалите неща от облеклото на шейха – дългата бяла роба и едно такова като черна грива (като корона) с висящи надолу шнурчета, което се слага отгоре на главата. Не ми се искаше, но от любопитство попитах колко струва. И той ми написа на калкулатора – 320 дирхама. Моля? .. Та това са почти 100 долара.. (100 долара са ми 360 дирхама). Не, не, отсякох. Той изтри това и написа 300.

– Не – И той продължава на намаля, а аз продължавам да казвам

– Не!

260?

– Не!

– 200?

– Не!

– 160!

– Не!

– 100!

– Не!

– 80?

– Не!

– 70!

–Не!

60? ..

И аз да взема да му кажа усмихнато:

– Yes!

И той да вземе да ми го даде за 60 дирхама. Малко под 20 долара. Та вечерта си го обличам и виждам колко ми е дълго и как се спъвам с него, ама за една снимка се нагласих как да е. Даже и име си измислих – Шейх Влад Ал Дубай.

Вече съм шейх, Дубай

Вече съм шейх

В края на днешната обиколка ни чака обяд на шведска маса. Заведоха ни в един хотел, близо до залива (там, където са дървените корабчета) и там обядвахме. Похапнах си добре. За десерт имаше много интересни неща, като петифури някакви. И след обяда ни връщат в хотела.

Беше към 14:30 ч. Твърде рано, за да се затворя в стаята си.

Вече знаех къде е метрото и отидох до

Мола на емирствата (Mall of the emirates)

– то метрото спира там, но пак има едно лутане по коридори и тръби, за да влезе човек в мола, без да си показва главата навън , но за малкото време с което разполагах можах да намеря само ски пистата и то след голямо лутане.

Ски пистата при Мола на Емирствата, Дубай

Ски пистата при Мола на Емирствата, Дубай

Ски пистата при Мола на Емирствата

Ски пистата при Мола на Емирствата, Дубай

Докато се лутах попаднах на паркинга, който се оказа на две от последните нива – горе. Изумително. Но пък през това време забравих от къде влязох и започна пак едно лутане в търсене на пътя към изхода.

И уморен седнах да си похапна нещо вкусно. Chocolate Love It за 23 дирхама и Cappuccino за 17 дирхама. След това бързах да се прибера до хотела, защото в 18:00 часа тръгваме за другия мол до

Бурж Кхалифа (Burj Khalifa)

Там имаме да ни покажат какво друго може да се види в този мол, а по-късно ще се качим и на небостъргача Бурж Кхалифа. Там ни обясниха кое къде и какво може да се види (за тези, които за първи път идват тук), както и къде ще се чакаме след като видим фонтаните и се качим на небостъргача, за да се съберем и да ни върнат в хотела. Раздадоха ни билетите за набостъргача – At the top) – „На върха“). Някъде около 424-ия метър.

Ние сме там за 21:00 ч. Набързо отидох да видя водопада и ледената пързалка, след което забързах, за да гледам фонтаните в 20:30 ч.

Веднага след фонтаните се върнах, за да се наредя на опашката. Следва проверка и скенер. Вземаха ми запалката, но ми обясниха после къде мога да си я потърся – в една стая на изхода. Хм, ще си я потърся де и ако не си я намеря, ще взема някоя друга. Хм, да видим.

Следват едни коридори, по които на видеомонитори се разказва за историята на построяването на това чудо на архитектурата – най-високата сграда в света. Била висока 828 метра и имала 206 етажа, последния от които е на 626 – ия метър. Чак дотам няма да се качваме.

И така стигаме до асансьорите

Те са три. Всеки един събира по 14 туристи. Броят ги. Като се застане срещу тях и се гледа – средния и десния водят до 124-ия етаж, а левия – до 125-ия етаж. Между 124-ия и 125-ия етаж има стълбище – вътрешно и всеки може да се качи или слезе етаж надолу (зависи кой с кой асансьор се е качил).

Идва ми реда. Гледам на вратата на асансьора със светлинни ефекти се изписва времето в секунди и етажа, до който се намира асансьора. И едно светлинно правоъгълниче се мести нагоре – надолу, в зависимост от това дали се качва или слиза. Там има човек, който брои качващите се и насочва слизащите, за да не се засичат двата потока хора.

Влизаме 14 души, затварят ни и тръгваме.

Етажите вървят по-бързо от секундите

На 60-та секунда вече бяхме на 124-ия етаж. Слизаме.

Излизаме на площадката

Тя е остъклена отпред и открита отгоре. Подухва силен вятър. Но се разкрива зашеметяваща панорама – нощен Дубай, осветени небостъргачи и цялата равнина до хоризонта, магистралите, потока коли. Горе-долу видях почти същото, каквото видях от самолета на идване.

Поглед от 124 ия етаж на Бурж Халифа, Дубай

По средата има един монитор, който може да се насочва на всички страни и показва в близък план къде какво се вижда и кой небостъргач кой е и как се казва. Тълпи народ. Защото всеки може да стои тук кой колкото си иска. Погледнах от високо и занемях.

От тук се вижда половината Дубай, защото панорамната тераса не е на 360 градуса. Как ли е построено всичко това.

Поглед от 124 ия етаж на Бурж Халифа, Дубай

Поглед от 124 ия етаж на Бурж Халифа

Аз попаднах на 124-ия етаж, но се качих и до следващия. И там има панорама, но е изцяло остъклена. Дойде ми идеята да остана още малко, за да видя фонтаните в 21:30 ч, пък оттам. Е, видях ги, но музиката към тях не чух. Съвсем слаб фон от нея се чуваше вътре по едни малки тонколони.

Реших да побързам да сляза, за да мога да ги видя в 22:00 ч. Да, ама не – наложи се да чакам цели 35 минути, докато ми дойде реда да се добера до асансьорите. През това време разгледах щанда със сувенирите и лакомствата и си купих шоколад с камилско мляко. И си го изядох докато чаках да слезя.

Бурж ал Араб, Дубай

След като слязох отидох да си потърся запалката – не толкова че ми трябва, колкото да видя дали ще си я намеря. И когато си я поисках (I want my fire – с моя развален английски) и човека ми извади една вана (голям сандък само със запалки) и аз бях изумен, когато видях моята най-отгоре. И си я вземах.. Аз на летището си я опазих, че там да я загубя.

После се помотах малко из мола, но не се отдалечих много. Имах желание да остана още малко и да се прибера с метрото, но нямах сили вече да ходя.

Пак гледах фонтаните в 22:30 ч. Е, стига толкова за днес.

Поседнах около мястото за срещата, което беше в средата на мола откъм изхода от Бурж Кхалифа – там където има един голям кръг от който се виждат всички нива едновременно и отгоре на тавана има една звезда. За ориентация. В 23 ч – среща там.

Кафе и фреш на сука, Дубай

Кафе и фреш на сука

И си похапнах един ягодов чийзкейк за 22 дирхама на една маса, около един кръгъл бар като не изпусках вече събиращата се група от поглед. И когато започнаха да ни броят, вече бях там. Готови да ни върнат в хотела.

Минахме пак през мола, през входа , където има направен макет за следващата по височина кула, която се очаква да бъде построена тук. Казват ни, че височината ѝ за сега се пази в тайна, за да не би някъде другаде по света да построят нещо по-високо. И оттам, през паркинга , по един павиран път към автобуса. И обратно към хотела.

Оризът – храната на туриста, Дубай

Оризът – храната на туриста

И оттам в арабския ресторант – да похапна още малко – този път си вземах само ориз – една голяма купа бял ориз – за 10,50 дирхама, но понеже ми беше много сухо, поисках и малко сос. Донесоха ми някакъв пикантен червен сос. И всяка вечер там – само ориз – то ми стига 🙂

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Георгиев

Снимки: авторът

Ето още места за престой в Дубай:



Booking.com

Други разкази свързани със Дубай – на картата:

Дубай

Емирствата не са само Дубай – ето къде можете да отседнете из ОАЕ



Booking.com

По срещи в București (1): Съвети за пътуване (Букурещ, Румъния)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес Бистра ще ни разкаже за няколко пътувания до Букурещ, като започваме с едни обобщващи Съвети къде, какво, как да правим и пристигнем в румънската столица.

Приятно четене:

По срещи в București

част първа

Съвети за пътуване (Букурещ, Румъния)

Няма нищо по-вълнуващо от това да посетиш чужда страна, защото именно тогава научаваш по нещо ново за себе си и за мястото. Колкото по-далече отиваш, толкова повече неща научаваш… или пък не. Защото понякога имаме доста превратни представи дори за онези, които са най-близки до нас. Комшиите имам предвид, не роднините.

Време е отново да тръгнем по пътищата на планетата, драги мой читателю! Този път обаче няма да ходим много надалече и дестинацията е относително позната на българската публика. За известно време ще се преселим в столицата на Румъния, Букурещ, и ще поразгледаме напред-назад. Тук ще ти разкажа за спецификите на румънската столица през лятото и през зимата. Абе, с един куршум, два заека 🙂

Искаш ли да почваме? Да? Да тръгваме тогава!

Стъпка 1:

Kак да стигнем до Букурещ

За да стигнеш до дадено място, драги ми читателю, трябва първо да пътуваш до него. За да ти разкажа как пътувах аз обаче, трябва да се върна малко по-назад във времето. А понеже обещах, че пътеписът ще дава информация както за лятото, така и за зимата, ще започна от лятото.

Нашата история започва с покана за посещение на Букурещ, по работа, през август миналата година. Ангажиментът предвижда неколкодневен престой в румънската столица и на мен почват веднага да ми текат лигите, защото досега посещенията ми до Букурещ се изчерпват с транзитно минаване през идеалния център, по пътя към Трансилвания или обратно. Така че, естествено, приемам, подскачайки на един крак от кеф.

Осем часа път (без камили)

Ребром обаче възниква въпроса

„как, аджеба, да се довлека до Букурещ??“

Лято е, топло е, време дал Господ, приключенски дух и липса на ум в главата също. Така че, в момент на авантюризъм (и предвид ограничения бюджет за пътуването), решавам да пътувам с автобуса до там. Какво пък толкова?! Пътувала съм с автобус насам-натам из България, обичам да се возя и нямам проблем с дългото пътуване. Така че отивам до Автогара Сердика и си купувам билет за отиване и връщане (в случай, че те интересува, драги ми читателю, билет за отиване и връщане София – Букурещ и обратно струва малко над 80 лева). Дотук добре, автобусът тръгва 6 сутринта от София и пристига към 2 часа в румънската столица. Цифром и словом пътуването е осем часа, но аз съм съгласна на всичко, само и само да мога да си взема статива с мен. Зер, дълго време ще съм там, да мога барем една нощна снимка да направя. (В случай, че още не ти е станало ясно, драги ми читателю, това животно фотографът е много откачено и всичко ще направи с едничката цел да снима – аз не правя изключение.)

Пътуването става с маршрутка

(ама наистина е маршрутка, като тия дето се шматкат из София) и място за багаж твърде няма, но някак си успяват да натикат целия багаж в нея. Тесничко е и човек се схваща, но пък поне разглежда околностите. На Дунав мост откъм наша страна се чака, но е поносимо и хоп! след има-няма 8 часа тънгър-мангър вече сме на румънска земя. Така пътувах лятото и определено беше добро пътешествие.

Зимата обаче тая работа някак си не върви, защото вълци вият из полята, а виелицата зловещо навява преспи сняг именно в частта от България, през която трябва да се мине. Така че

в интерес на здравия разум ще се лети със самолет

Аз не съм съвсем съгласна и причините са три: първо, летище Отопени е далече от града и хал-хабер си нямам как да се придвижа, второ, нямам кой знае какъв опит с полети и хал-хабер си нямам какво трябва и не трябва да нося и трето (най-важното от гореизброените) – не мога да си взема статива 🙁 За фотограф това е все едно да си с ръка вързана зад гърба, но тъй като изборът не е съвсем мой, ще се лети с Таром.

И така, драги ми читателю,

започва една доста интересна зимна история

Тя започва дори преди да съм тръгнала за летището, защото…

родата научава, че ще ходя в чужбина

и се започва…

В чужбина и хляб не ядат...

Роднините са странно нещо, драги ми читателю. Особено ако става дума за дядовци и баби. Ако си спомняш пътеписа за Шипка, може би се сещаш за сцената в хола, когато им изтърсих къде ще ходя. Еми, същия следобед изтърсих, че ще ходя и до Букурещ. Та, от тогава насам, дядо ми живо се интересува кое как и защо ще става. Човекът има значителен опит с пътувания, така че интересът е донякъде оправдан, но има моменти, когато се чудя какво да го правя. Ето един такъв.

Ще тръгвам аз на следващия ден, пари съм обменила вече и застраховка съм си направила (за зор заман). Представи си, драги ми читателю, каква физиономия правя, когато дядо ми цъфва следобеда преди заминаването с плик. Пълен с храна. Банани, вафли и прочее други подобни в стил „да не умре детето от глад по пътя“. Ако можеше да ми даде каса с домати и краставици, сигурна съм, че щеше да го направи.

– Ето – вика ми той, – да си вземеш за из път.

Аз го гледам като пребозал рибояд и питам с гробовен глас:

– За какъв из път? Нали ще летя със самолета?!

Той обаче не се предава и решава да поясни:

– Ами да ядеш преди полета и по време, че не се знае какво ще ти дадат.

Погледът ми рЕзко се сменя и от него почват да повяват сибирски ветрове и байкалски лед.

– Дядо, те ще ми вземат храната още на паспортния контрол. Няма да взимам нищо за ядене.

– Как така няма да вземеш? – пита той скандализиран – Поне в куфара си ги сложи!

При тази гениална мисъл, в главата ми зазвучава на макс онази небезизвестна хумористична песен на клуб НЛО, в която лирическият герой пее:

Прегърнах жена си
и куфара взех
с консерви, с колбаси
и бавно поех…

В чужбина и хляб не ядат
си мислех аз (мислех аз),
когато с ИЛ-62
аз пристигнах в Лондон.

Да де, ама тая песен е писана за едно вече отминало време и сега така не може. Освен това, аз ще пътувам с ръчен багаж, а не с ония куфари тип „побира два трупа и лека картечница“. Съответно осведомявам прародителя си за тези особености и той махва раздразнено с ръка в стил „вие младите от нищо не отбирате“

Но това не означава, че дядо ми е напуснал полесражението. Напротив – просто е сменил тактиката. Следваща точка за завладяване – как да стигна до летището. И най-вече с кого. Дядо ми се е самоквалифицирал като първокласен посрещач и изпращач и настоява непременно да ме изпрати до гейта и да се ходи с градски транспорт. Че метрото ходи до летището – ходи. Обаче някак си не припадам от ентусиазъм да мъкна сак и фоточанта из градски транспорт в час пик. След кратка позиционна война и привличане на съюзници в лицето на нашите, дядо ми удържа частична победа – ще ходя с метрото, но няма да ме изпращат (зер, не съм на три годинки, че да трябва някой да ми носи раницата за училище)

И така,

в уречения ден и час се паркирам на Терминал 2.

Ама нали съм шматка и не знам къде отивам, почвам да се шляя като муха без глава напред-назад. Питам на информация и ме сюрпризират, че Таром не чекират по-рано от час и половина преди полета, така че имам време да поседя и да почакам. Чантата и сакът минават за ръчен багаж (с уточнението, че ако няма място, сакът моментално заминава в багажното) и отиваме да си чакаме полета. Майка ми ме е наковала да внимавам за гейта и да не „блея“ както тя е изрази, защото може да чакам на погрешно място и да си изтърва полета (което никак ни би било добре).

Оказва се, че на летище София са подменили старите аналогови телевизори, които преди стояха на всеки гейт с нови модерни екрани, на които се вижда ясно дестинацията, часа и компанията, така че се пльосвам срещу гейта и чакам да започне качването на автобусчето.

Гейтът на летище София

Гейтът на летище София. Впрочем тази врата се заключва, така че няма как човек да излезе и да щъка по летището.
Хубавото поне е, че се вижда на кой гейт си се паркирал и за кой самолет чакаш.

Самолет по румънски

Чакам си аз на гейта, чакам, ама не идва човек да ни провери билетите. Вярно, че съм дошла рано, ама вече става време да се качваме в самолета, а от наземен стюард ни дума, ни вопъл, ни стон. В главата ми зазвучава мрачното предупреждение на майка ми и някъде в дебрите на съзнанието ми започва да вие червена аларма. Около мен са насядали хора, ама да седна да ги питам като селска тетка дали и те пътуват за Букурещ ми звучи дебилно. Времето обаче си минава, а никой не идва. Автобус за самолета обаче идва. Затова продължавам да се чудя, дали не бъркам някъде. Щом като има автобус, значи има и самолет. Билетът ми е точен, гейтът уж е този. По едно време в главата ми се ражда гениалната мисъл да превзема автобуса на абордаж. Колко му е, спрял е точно пред вратата на гейта. Тайничко съставям план как ако до 9 без 10 не се появи никой, направо си ставам и се оправям (самолетът трябва да излети в 9).

За щастие се появява наземен стюард, който да осуетява моите терористични планове и благополучно и целокупно се товарим на автобуса. Както всички знаем, на софийското летище само определени самолети имат ръкави (или по-скоро са си платили за по-добра позиция на летището), така че практиката с автобусчето е нормална. Въртим ние покрай пистите и другите самолети и се чудя какво ли пък ще е това дето ще ни вози. Честно казано, съм се возила на самолет само веднъж и сега

хем ме е шубе, хем ми е и много интересно

Самолет на Таром – Букурещ, Румъния

Самолетчето-играчка, с което се возих до Румъния. Снимката е правена с телефона през прозореца на другото автобусче, което те извозва от самолета до терминал „пристигащи“ на летище Отопени.
Впрочем, на Отопени беше пълно с подобни мънички самолетчета, наредени едно до друго. Таром имат и големи самолети, но явно за по-близките дестинации има по-дребен вариант.

Никакви логични предположения обаче не могат да ме подготвят за возилото, на чиито криле ще летя до отвъд Дунава. Защото самолетчето няма нищо общо с моите представи за нещо голямо, по което се катериш по висока стълба и вятърът брули ушите ти. Точно обратното – толкова е мъничко и сладичко, че прилича на самолетче-играчка, от ония дето децата ги сглобяват и после търчат с тях, бръмчейки. Поне така правеха децата едно време, сега имат симулатори, за да карат самолет на телефона, но това е друга тема.

Та, спира автобусчето пред самолетчето – играчка и аз застивам.

Първата ми мисъл е „Сериозно ли ще летим с ТОВА?!“

То изглежда толкова малко, че по-скоро бих го цанила за линията София – Пловдив, не за международен полет от една европейска столица до друга. Самолетчето е сладко, но някак си не ми вдъхва никакво доверие. Не, че имам страх от летене, нищо подобно, просто нямам опит и някак си един по-шишкав самолет би ми се видял маааалко по-сигурен. Постоявам известно време, колкото да изляза последна от автобуса и все пак решавам да се кача, с ясното съзнание (и типичен балкански песимизъм), че каквото и да става, прецаканата няма да съм само аз (ах, този Вуте, отколешна утеха на поколения балканци…).

Съмненията ми обаче се разсейват на минутата, когато ме поздравяват с Bună dimineaţa (буна диминяца или „добро утро“ на румънски). Много обичам да поназнайвам по някоя фраза на езика на страната, където отивам и тук не правя изключение. Нещо повече, мъкна със себе си и учебник по румънски (щото всеки език е богатство и човек никога не знае), при това и лятото го мъкнах и сега, напук на малкото място за багаж – отново. Та, хиля се аз и връщам поздрава, настанявам се, набутвам багажа в отделението над главата си и въздъхвам доволно. Такааа, качихме се безпрепятствено на самолетчето, остава и да летим за Букурещ и всичко ще е ОК.

Езерата край Долни Богров край София от самолет

Първи кадър от прозореца на самолета. За мое огромно съжаление, нямаше как да снимам с апарата – най-вече защото прозорчето беше по-мъничко от дланта ми. Това, съдейки по височината, на която летим, би трябвало да е някъде около София. После самолетчето се издигна в голямото бяло нищо на облаците и престана да е интересно. Еееех, ако беше чисто стъклото, колко ли още хубави картинки щях да направя? Фотосъвет за маниаци – ако не е много чисто стъклото, а пък искате да снимате (като мен) ползвайте функцията touch focus на телефона. Така ще можете да фокусирате през боклука по стъклото. Не винаги върши работа, но определено помага.

Самолетчето се отделя от земята и политаме. Аз, понеже сърце юнашко (и фотографско) не трае, съм се въоръжила с телефон, за да снимам (специално си направих устата за място до прозореца) и се залепям за илюминатора. Няма много за снимане и стъклото спешно се нуждае от почистване, но пък затова се получават няколко кадъра на земята преди да навлезем в голямото бяло нищо, сиреч – облаците. Тогава

стюардесите на Таром ме изненадват приятно като почват да раздават храна

По принцип знам, че да дават храна в самолета е нормално, но самолетната храна едва ли някога ще си проправи път до върховете на гурме класациите. Затова съм приятно изненадана, когато получавам сандвич с шунка и кашкавал (впрочем, думичките са същите и на румънски), кисели краставички и маруля и десерт – кексче за разкош. В добавка стюардесите разливат напитки – не се сервира алкохол, за което шапка свалям – и аз започвам да си правя няколко заключения. Като начало, кетърингът на Таром е няколко пъти по-добър от този на родния превозвач (да ме прощават България еър, но манджата им не е вкусна ама изобщо и не винаги е особено прясна, поне такива са моите впечатления). Второ, тук стюардесите не ги избират с конкурс за красота, а за да работят (едната дама беше на видима възраст 40+, което не би могло да се случи в нашите авиолинии, където ги пенсионират на около 30). (Всъщност това е плюсът на България Ер – поне на една от стюардесите ще искаш да й паднеш в краката, но авторката това май не го цени 😉 Иначе на АТР-ите на Таром вероятно работят същите стюардеси, които започнаха на тях в края на 90-те, когато самите самолети АТР бяха чисто новозакупени от Таром, а редакцията безсрамно пътуваше всяка втора седмица до и от Букурещ с тях. Просто не само самолетите са остарели… а стюардесите бяха главозамайващо красиви румънки – бел.Ст.)

Кетъринг в стил Таром (храна в самолет) – Букурещ, Румъния

Кетъринг в стил Таром, драги ми читателю. На твоето внимание представям сандвич с шунка, кашкавал, кисели краставички и маруля и кексче с пълнеж. Викам в България Еър да дойдат на обмяна на опит, да видят как се прави – прясна и вкусна храна.

Така, доволна от превоза, опиянена от новото преживяване и с пълен стомах от добрата (!) храна в самолета, пристигам на

летище Отопени или Aeroportul Henri Coanda

както се казва в момента). И

зненада – летището, известно навсякъде като Отопени, всъщност в момента се казва Анри Коанда… И тук възниква въпросът „Who, the fuck is Alice“ така че да видим кой е тоя Анри Коанда. Кратка справка в гугъл (какво са правили хората без него, егати?!) (ами помнеха много – бел.Ст.) казва, че човекът е бил много известен учен и изобретател и дори е измислил първия самолет с реактивен двигател. Ясно, има защо да прекръстят летището на него. Иначе, ако се вярва на любимата история на дядо ми, летище Отопени е било подарък от Никсън за Румъния, защото жена му е била румънка. В интернет обаче пише, че част от летището е построено през 60-те, когато Никсън идва на посещение в Румъния (обаче никой никъде не казва САЩ да са плащали за строежа). Впрочем, жената на Никсън изобщо не е румънка (родена си е в Щатите). Но какво да се прави…

(до Букурещ може да се пътува и с влак – http://www.bdz.bg/bg/international/sofiia-istanbul-bukuresht-2485.html – бел.Ст.)

Букурещ

По-нататък в пътеписа ще чуваш доста от шантавите истории на дядо ми, драги ми читателю, защото той много харесва Румъния. бележка – това е другият ми дядо, не този от началото на историята.

Стъпка 2:

Как да се придвижим от точка А до точка Б

Като във всеки голям град и в Букурещ разстоянията са проблем. За разлика от София обаче, тук

опцията „изтървах автобуса, ще вървя две-три спирки“ не съществува

Защо ли? Ами защото градът е строен с голям размах и за да стигнеш от точка А до точка Б трябва доста време, ако човек върви пеша. Така че стигането зад табелата „Букурещ“ е само началото на ново приключение.

СКГТ по румънски

През август, автобусчето ни свали на

автогара Филарет

в Букурещ и ни пусна „да пасем“.

Автогара Филарет – Букурещ, Румъния

Автогара Филарет през август. От този ракурс изглежда доста нормално и относително прилично място. Тогава дори се възхитих на архитектурата – мястото май се води някакъв паметник на културата.
ОБАЧЕ хубавите неща свършват горе-долу с тази фасада. След малко ще видиш защо.

Проблемите са няколко – първо, самата автогара прилича на извадена от лошо скалъпена балканска комедия или крими екшън с етно елементи.

[geo_mahsup_location_info]

Роми и други съмнителни субекти дал Господ, излющена мазилка, стара неугледна сграда, разпадаща се настилка.

Автогара Филарет – Букурещ, Румъния

Ето тук, горе-долу, спира автобусът от София. Това е задната част на автогарата и никак не е представителна.

Автогара Филарет – Букурещ, Румъния

А ето под тази конструкция със съмнителна здравина трябва да си чакаш автобуса за София. Мястото е старо и се разпада и определено не е кой знае колко престижно. Всеки румънец, на когото кажа, че съм дошла от автогара Филарет, започва да ръкомаха. За тях това място е пълна дупка – кофти район и лош транспорт. Ако трябва да пътуваш от там за София, драги ми читателю, горещо те съветвам да НЕ взимаш нощния автобус (тръгва от Букурещ за София към 11.30 вечерта). Съображения за сигурност просто.

Общо взето, не почваме добре. Аз съм се въоръжила с карти като камикадзе с пластичен експлозив – една на телефона и десетина разпечатки с маршрут от гарата до хотела.

За да стигнем обаче, трябва да се доберем до градски транспорт, а такъв не се вижда никъде, така че тръгваме на посоки. Предварително съм проверила кой номер автобус ни трябва и не щеш ли, зърваме един да идва насреща ни – в нашата посока. Хукваме ние и – хоп! вътре (впрочем, не говоря в множествено число, защото се смятам за роднина на английската кралица, а защото тогава бях тръгнала с един колега)

Автогара Филарет – Букурещ, Румъния

Входът на автогарата. Забележи тъмните балкански субекти от двете му страни. Някак си като ги видях тия, всякакви идеи да влизам вътре и да питам за посоката ми се изпариха от главата.

На въпроса ми дали има билети при водача, целият автобус започва да се пули, все едно някой ги е натровил целокупно с гъби. Обясняват ми, че в автобуса не продават билети. Тук е мой ред да зяпна като недоял пеликан.

КАК ТАКА не продават билети?! Аз, какво, да не ги печатам?!

Проверила съм в нета, че глобата за пътуване гратис е 50 леи (май…), та затова хич не ми се ще да пътуваме така, но няма как, защото нито можем да слезем, нито има откъде да си купим билети. Та през следващите няколко минути обмислям евакуационни маршрути през най-близката врата в случай на вражеско (сиреч контрольорско) нападение. Вярно с тежък куфар на колелца и сак + фоточанта това ще е трудно, но си струва да се опита. В крайна сметка, не е моя вината, че няма откъде да си купя билети.

Хората в автобуса, въпреки че не говорят английски, все пак ни обясняват с десетопръстната система, че на спирката където отиваме, има откъде да си купим билети. Една млада жена ни посочва будката на спирката и така без инциденти се добираме до място, от където да си купим карти.

И се сблъскваме със суровата румънска действителност

Градският транспорт в Букурещ се държи от компания известна като RATB (нещо като еквивалента на нашето СКГТ).

Хартиени билети не съществуват – под абсолютно никаква форма

Няма да намерите хартиени билети нито за метрото, нито в автобусите или пък трамваите. Няма автомати за билети в превозните средства и шофьорите/ватманите НЕ продават билети. Затова пък на повечето спирки има мънички будки с надпис RATB, където можете да си извадите карта. Има няколко вида карти, като най-популярната сред местните е тази за определен брой пътувания, защото не струва много, а е ефективна.

Трамвай – Букурещ, Румъния

Румънски (относително поддържан) трамвай. Всички трамваи, които мернах по улиците на Букурещ са стари, очукани и вандализирани до немай къде. На техния фон, нашият градски транспорт е от космоса. Снимка от август месец, правена през прозореца на автобус. Това тук е голямо кръгово кръстовище, където трамваите въртят. Забележи, драги читателю, отворените врати на трамвая. Това се дължи на жегата и на липсата на климатик вътре.

На нас обаче ни трябва

карта за цялата градска мрежа,

защото не се знае колко ще се обикаля. Та, курдисваме се пред будката и аз бодро поздравявам с Buna ziua (добър ден) намръщената лелка отсреща. Тя поздравява, но в момента, в който си отварям устата да се разберем на английски тя ме отрязва на румънски, че говори само румънски. Греда! Ами сега?! (пита човечето на „Минута е много“). Като на човек му се налага, става рЕзко много изобретателен, така че

ми хрумва гениална идея

До будката има табло с цени и оферти за различни видове карти, така че бързичко намирам това, което ни трябва на нас – едноседмична карта за цялата градска мрежа – и надрасквам текста на румънски на гърба на една разпечатка (да живее огледалното форматиране на преводния текст!) Подавам го на жената и тя грейва, че ни е разбрала.

Автобус – Букурещ, Румъния

Автобусите в Букурещ са по-новички. Ето един, който явно върти из идеалния център. Снимката е от март месец, забележи многото сняг, драги ми читателю. Впрочем, на всички превозни средства, дето са част от транспортната мрежа на RATB го има плеснато логото на компанията, както може да се види и тук.

Искат ни документ за самоличност, но нали сме в евросъюза – даваме си личните карти. И тогава се сблъскваме с втори дубъл на суровата румънска действителност. С лична карта не може! Трябват паспорти! Точка по въпроса. Примирени, даваме паспортите (все пак, опитът в спорене с намръщени феодални соц лелки говори, че всяка съпротива е безмислена) и след малко пипкане и туткане (човек ще каже, че бабката пише донесение лично до шефовете на ЦРУ, КГБ и МИ6) получаваме заветните карти срещу скромната цена от 17 леи.

Когато по-късно разказвам историята на нашите домакини, те клатят глави и кимат, че обслужването в Румъния не е като хората. Аз обаче се радвам, че си имам карта за цялата градска мрежа и си правя планове (на глас) как ще се возя на метрото. Тогава домакините ни ме поглеждат учудено и се сблъсквам с поредното измерение на суровата румънска действителност.

Оказва се, че картата ми не важи за метрото

На опуленото ми изражение и на тъпия въпрос „Ама как така, нали вашето RATB се занимава с транспорта в Букурещ?!“ ми обясняват, че по някакъв дебилен вселенски закон, метрото се държи от друга фирма. Така че с моята карта мога да си джиткам само по трамваи, тролеи и автобуси, но за метрото ще ми трябва друга. Мда, шантава работа.

Нещата обаче не свършват дотук. От личен опит и от онова, което ми казаха нашите домакини,

транспортът в Букурещ далеч не е цвете

Трамваите и автобусите са стари и издрани, мърляви и изобщо вандализирани и малко на брой (иначе на чест интервал, но неспособни да поемат трафика в час пик). Метрото пък, въпреки че е много хубаво, също не е редовно, защото не на всички станции има табла, които да отброяват след колко минути ще дойде и така също се трупат тълпи. На теория би трябвало да е на всеки 15 минути, но не винаги е така. За съжаление обаче, нямам лични впечатления от метрото, защото още не съм се возила.

Румънците, шофирането и правилата за движение

Самолетчето – играчка ме стоварва на летище Отопени и тръгвам из ръкавите напред – назад към изхода. Самото летище е новичко, добре поддържано, с ясни табели (като за идиоти) така че скоро стигам до изхода. По план, някой трябва да ме посрещне на летището, но понеже го разбрах в последния момент, съм се екипирала с карти (отново много) + всякакви възможни начини да се добера до Букурещ.

Летище Отопени

може и да изглежда много близо на картата, но реално се намира в друг град – непосредствено до столицата. За разлика от нашето летище, това тук е

свързано с града само с една автобусна линия – 783

която върви от летището до центъра на града (спира наистина в идеалния център). На отиване, по принцип това беше първия ми избор на превоз. За това удоволствие, трябва да си купите вездесъщата карта на RATB, спомената горе, но за щастие директно пред терминал Пристигащи има будка.

Естествено,

човек може да вземе и такси, но…

… в ужасния трафик в Букурещ (буквално куцо и сакато се е качило да кара и в час пик е невъобразимо) и повечето таксиджии, досущ като нашенските „копърки“ ще се опитат да ви одрусат здраво.

За мое щастие, нямам този проблем, така че след минути се гмурваме в необятното букурещко движение.

Столицата на Румъния се слави с най-лошия трафик в Европа,

поне според тази класация. Затова не минават и няколко минути и попадаме в задръстване на подстъпа към града. Домакините ми започват да се оплакват от лошата (!) инфраструктура на града и тесните (с по три ленти във всяка посока!!!) пътища… Аз се смея и обяснявам, че подобен път по българските стандарти ще се брои за магистрала, а те обясняват, че това е тесен път и затова има задръстване…

По пътя научавам, че Отопени не е единственото летище на Букурещ, но другото (което е доста по-близо до града) се пази като резервно, в случай на авария или нещо подобно. Навън вали сняг и е леко мъгливо и всички около мен не спират да се извиняват колко е лошо времето. Аз обаче гледам хумористично на нещата – много обичам снега – и си правя заключения.

Като начало –

правилата в колата

В Румъния коланите са задължителни за шофьора и пътника до него, но когато тръгвам да слагам колан, всички ме гледат като говорещо извънземно. Обяснявам, че в България ако те хванат без колан, ще глобят и теб, и шофьора на колата, а те ме успокояват, че тук глобата е само на хартия и досега никого не са глобили. Въпреки това – слагам колан (че за беля, може да срещнем някой блюстител на реда).

По отношение на

шофьорските навици,

не мога да кажа, че румънците са много добри шофьори. Точно обратното – свикнали са да карат с несъобразена скорост, обикновено твърде бързо без значение от терена или препятствията – и всяко нещо, което ги бави (обикновено по-бавна кола на светофар) става причина за клаксони от страна на тези зад него. На пешеходец пресичащ на пешеходните пътеки колите спират ВИНАГИ (без значение от светофара) и затова доста от румънците са си свикнали да пресичат на червено. На моето клатене на глава, че са самоубийци, те ми обясниха, че за неспиране на пешеходец на пешеходна пътека имало брутални глоби и затова шофьорите са свикнали да спират.

Паркирането е огромен проблем в Букурещ,

където за разлика от при нас няма синя и зелена зона. Всеки паркира където намери, или в някой платен паркинг. Въпреки това, намирането на място за паркиране си остава проблем, но повечето румънци, които питах са единодушни, че по-добре да си търсят място за паркиране, отколкото да чакат градски транспорт неизвестно колко дълго и да се тъпчат в автобуса, трамвая или метрото.

Климат ала Românească

Климатът в Румъния е по-скоро континентален, така че

през зимата е много студено, а през лятото – ужасно топло

Дотук нищо странно и звучи като цитат от учебник по география, нали, драги ми читателю? Е, да де, ама пристигам аз в Букурещ през март и всички се юрват един през друг да ми се извиняват колко лошо било времето. То че вали сняг и бели мечки пият водка по ъглите около Палатата на Народите е вярно, ама чак пък такъв катаклизъм и природно бедствие не е. Сняг има натрупан около двайсет сантиметра, температурата е около минус пет градуса по Целзий, нищо кой знае колко страшно. Така че след петдесетото извинение в продължение на три дни, решавам да попитам, къде, аджеба, е ключът от палатката с тия извинения за снега. В крайна сметка, в Румъния трябва да е по-студено от при нас. Аз да не идвам от някоя бананова република, че всички да се надпреварват да ми обясняват, че било лошо времето.

В крайна сметка, майка ми ме е подготвила за сибирски студ (като предвидливо ми наби канчето да си взема дебелото яке), имам си ръкавици, шапка и шал и все от някъде ще намеря найлонова торба, в която да прибера апарата.

Та след питане и разпитване, румънците изплюват камъчето – през март в Букурещ обикновено е около 20 градуса и сняг по това време не се очаква. За тях това е много странно и необичайно, дори доста притеснително. Има и друга причина да

недолюбват снега и тя се крие в спецификите на чистенето му

Както ми обясниха,

в Букурещ се ринат само основните широки булеварди

– при това имам предвид най-широките. Всичко друго не само че не се чисти, но дори и сол или пясък не се хвърля. Впрочем изобщо не видях някъде да хвърлят сол или пясък по снега. Колкото до

тротоарите – те са като снежни преспи

и никой не разчита на служителите на ВОЛФ да му почистят пред блока. Точно обратното – всеки рине сам пред своята врата – било то учреждение, офис, ресторант, магазин или частен дом.

Университет в Букурещ, Румъния

Елементарен пример за това как НЕ се чисти по тротоарите в Букурещ. Това е една от най-оборотните станции на града, тази на университета. Както се вижда, никъде не е почистено. Ако си решил да си „тунингован“ с някакви неподходящи за времето обувки, проблемът си е лично твой.

Ако искаш да ходиш по улиците, когато е пълно със сняг, ще ти трябват здрави и стабилни обувки и доста добри умения за лавиране насам – натам. По тази причина и из Букурещ няма да намериш, драги ми читателю, толкова много тунинговани кифли, колкото щъкат из София (но за това малко по-късно).

Друга интересна особеност е, че докато не спре снегът, по улиците не тръгват снегорини. Тръгнат ли обаче,

централните улици са излизани. Всички останали улици обаче…

…остават затрупани в преспи сняг, дори в идеалния център на града. После някой да почне да се оплаква, че на неговата улица не минава снегорин…

Сняг – Букурещ, Румъния

Ето още един пример как НЕ се чистят улиците на Букурещ. Това не е квартална паланка, а улица дето свързва министерства, при това в идеалния център, само на петстотин метра от университета на Букурещ. Ето и как е почистена. Хората караха такъв голям офроуд, че чак спрях да гледам.
Впрочем, снимката е правена в седем вечерта и вече отдавна не валеше сняг, така че явно практиката у тях е да не чистят. Само да ми падне някой жител на панелен комплекс да ми мрънка, че не са му изринали пред блока – да види букурещлии как се мъчат…

Кацането и излитането във виелица също не е проблем – защото там снежинките направо ги ловят във въздуха. Дори в здравата виелица, в която пристигнах, пистата си беше почти суха.

През лятото е много, ама много горещо

– без значение от температурата навън, бетонът много се нагрява и усещането е все едно вървиш в пещ. В Букурещ има паркове, но зеленината по основните улици не е чак толкова много и не може да компенсира нагряването от околните сгради. Температурите в Букурещ често надвишават 30 градуса по Целзий, а смяната между леденостудена зима и горещо лято е доста рязка. Домакините казаха, че през март нормалните температури са над или около 20 градуса и се майтапеха, че снежната виелица е дошла специално в моя чест 🙂

Яж като румънец – особености на румънската храна

В класацията за най-вкусна храна, румънската определено не държи челното място. Колкото пъти съм била, толкова пъти са ми правили впечатление няколко неща. Като начало –

салатата

Спомням си преди няколко години отидохме до Бран с нашите и в една кръчма (с вид на стара средновековна такава) баща ми си поръчва салата за мезе. Представи си физиономията на човека, драги ми читателю, когато келнерът донесе салатата в купа с размера на чаша по-малка от 200 мл. Реално, салатата ми се събираше в шепата. (всичките ни съседи, без гръците, са така – смао с гърците обичаме големи салати – бел.Ст.)

Първата и най-характерна особеност на румънската храна е, че

порциите по начало са по-малки

Както се изразиха домакините „В България вашите чинии са огромни и пълни догоре, при нас е малко по-гурме“. По отношение на салатата нещата са още по-забавни, защото за румънците това не е храна. Поне не по начина, по който ние разбираме салатата. Един българин като нищо може да се наяде с купа шопска салата. За един румънец обаче, салатата е просто добавка към основното (което обяснява количеството й, равняващо не на не повече от 150 грама, при това в добрия случай). Друга странна особеност, която доближава румънците повече до северните нации е яденето на

кисело зеле и туршия в гарнитура към основното

Те имат много, много хубави туршии (в най-разнообразни форми), но за моя вкус вътре има твърде много сол и твърде малко оцет. (не само северните, но и южните ни съседи – търците – ползват туршията като гарнитура, вкл.и през лятото – бел.Ст.)

Подправките

също са проблем, най-вече защото не са на почит. Предполагам, че това се дължи на факта, че румънският климат е твърде суров в повечето места, за да може да растат средиземноморските подправки, толкова характерни за българската и по-южно балканската кухня. Затова, когато си поръчвате пържола в Румъния, не очаквайте да видите нещо поръсено с чубрица и черен пипер, защото няма да го намерите (поне не в традиционните заведения, които предлагат румънска храна, а не нещо за туристите). Пържолата в Румъния представлява най-често дебел резен месо печен на скара и поръсен със сол. Най-честата гарнитура за мръвките пък са варените или печени картофи (също обилно посолени).

Румънска пържола – Букурещ, Румъния

Румънска пържола – вкусна е, докато е топла.
Бележка – румънците вечерят доста рано – преди 8 часа вечерта – и си лягат раничко. Респективно, закуската обикновено почва от 6.30 или 7 сутринта…

Мамалигата или качамакът

(с чисто научна цел пробвах) е нещо, което определено ми се видя безвкусно, но румънските домакини обясниха, че мамалигата в заведенията е твърде безлична и всъщност всяка къща си има свой „персонализиран“ вариант, който е съвсем различен.

Изобщо,

румънците слагат сол на всичко, но по много

(имам предвид, все едно са изтървали солницата в яденето). За тях слагането на много подправки в една гозба е лош вкус, обичат нещата да са простички и добре сготвени. А защо ядат толкова солено (ама наистина много солено и го казвам като човек, който също обича да слага повечко сол в манджата) така и не разбрах. Мога само да кажа, че постоянно добавят сол на нещата.

Румънска супа топчета – Букурещ, Румъния

Румънска супа топчета – почти същата е като нашата.

Едно традиционно румънско ядене – без значение дали вкъщи или на заведение – винаги започва със

супа

Поне така ми казаха домакините. За румънците няма ли супа на масата, не се сяда. При нас ролята на супата е заменена от салатата, предполагам. Те имат

десерти,

при това много хубави – единият традиционен десерт много прилича на крем-карамел, само че се готви с около 30 – 40 яйца по някаква странна тяхна технология. Той е нещо като традиционен празничен десерт, но не ми е съвсем по вкуса. Обаче се влюбих в други два традиционни десерта – единият се нарича панакота и представлява нещо като шарлота или баварски крем. Сервират го в чаши и е наистина много вкусен. Другият десерт се нарича папанаж и представлява големи понички гарнирани с обилно количество сладко, сметана и кисело мляко. Ако видиш някое от тези неща в менюто, драги читателю, не се колебай да си поръчаш.

Водата в Румъния е нещо много странно,

особено минералната. По дефиниция, щом е минерална вода, значи е газирана, поне така смятат румънците. На моя въпрос защо, хората ми обясниха, че за тях минералната вода е газирана. Не-газираната минерална вода се намира мааалко по-рядко (имам предвид има по-малко видове в магазина) и на румънците им е странна (факт – беше невероятно трудно дасе намери нормална минерална вода и по времето, когато стюардесите на АТР на Таром бяха още млади гаджета 😉 Търсете „апа плата“ – иначе ще се чудят каква толкова специална вода искате – бел.Ст.)

Една от най-популярните марки минерална вода идва от областта Буковина и е (поне по мое мнение) много подобна на нашата вода в България. Впрочем, в румънските магазини могат да бъдат намерени дори български хранителни продукти. Домакините ми казаха, че много харесват нашата храна, защото я смятат за много по-качествена и вкусна от своята. Така че съвсем спокойно можете да си намерите българска минерална вода в някой по-голям супермаркет.

Румънците обичат да се забавляват, но по отношение на алкохола се различават от нас. Като начало, те пият по-малко ако са седнали на маса. Едно питие е достатъчно, при това не говорим за силно алкохолни напитки като ракия или водка. Въпреки че румънците имат много добри ракии – цуйка, палинка и пр. – и ми казаха, че имат доста добри вина (при това много видове) – на обяд рядко ще видите румънец да седне да пие. Вечер, особено през седмицата също не прекаляват.

Най-популярната алкохолна напитка всъщност е

бирата

като трансилванската бира е сред най-обичаните. Понеже си направих труда да опитам различни видове, мога да кажа, че бирата от Брашов не струва (въпреки че румънците много я харесват), тази от Тимишоара е силна и много пивка (и определено ми стана любима), а най-популярната румънска марка Урсус може да скрие Старопрамен в малкия си джоб. Така че ако трябва да си поръчаш нещо за пиене, драги читателю, избери бирата и няма да сбъркаш.

Как да минем за румънци

с минимални познания по румънски език – дегизировка за ърбън приключения

Когато човек отиде в чужда държава, едно от първите неща които иска да направи е да се разходи по улиците и да разгледа. За да можете да разгледате ефективно обаче, при това без да привличате внимание, ще трябва да се „дегизирате“ като румънци. Как става това?

Стъпка едно:

облечи се като румънец

Преди години винаги се чудех защо в момента, в който ме видят, започват да ми говорят на английски. С румънците изглеждаме общо взето еднакво като черти на лицето (не е като да съм руса скандинавка, че да светя като семафор, че не съм от тук) следователно ще трябва да е нещо друго. През август дори разбрах какво точно. Оказа се съвсем дребна подробност – външния вид и най-вече грима и прическата (т.к.редакцията не ползва нито грим, нито прическа е очевисно защо навяслъде го имат за местен 😉 – бел.Ст.)

Ако сте дама и искате да минавате за румънка трябва да се обличате и държите като тях. Това означава

  • да носите грим (достатъчно, че да подчертава красотата Ви, но не толкова че да крещи „турбо фолк пача“ през улицата) и
  • косата Ви трябва да е поддържана. Това ще рече, че не можете да се разхождате по улиците с коса като кошница и пълна липса на грим без да привлечете внимание и да се издадете, че не сте от местните.

Това го открих съвсем случайно, когато (излизайки от делова среща) отидох до магазина през улицата да си купя нещо за спомен. Та, влизам аз, „натокана и облякана“ – с рокля и токчета, прическа и грим – и на секундата почват да ми говорят на румънски. Тогава осъзнах, че не чертите на лицето, а именно дрехите, прическата и грима издават чужденката. Защото в нормално състояние на терен съм с коса като кошница, без грам грим и с развлечени (но пък за сметка на това – удобни) дрехи. Оказа се, че не се иска много, за да мина за румънка – малко повече внимание към детайлите, добре подбрани според сезона дрехи, малко грим и готово! Вече си плещим на румънски и хората се смеят като обясня на английски, че не съм румънка.

На господата им е доста по-лесно от на дамите, защото само трябва да облекат някакви по-хубави дрехи (по възможност не развлечени) и са готови.

Като заговорихме за

румънките – сред тях има доста красиви жени

За разлика от българките обаче, те не ходят по улицата все едно са тръгнали за някоя чалготека в Студентски, ами се обличат стилно и според сезона. Не се прекалява нито с крещящ грим, нито с фрапантни или пошли дрехи (макар че ги има всякакви…) Обувките също са важни – през зимата ще видите малко румънски жени на токчета (заради особеностите на почистването на улиците) – така че повечето залагат да удобните и стабилни обувки. Всъщност, и през лятото ще видите румънки покачени на високи платформи само когато отиват на парти. (редакцията вече се изказа по темата в точката за самолетите 😉 – бел.Ст.)

Букурещ, Румъния

Ето улица точно в центъра, почти на нулевия километър. Ето и как е почистен тротоара. Съгласи се, драги ми читателю, че трудничко ще ходиш с неудобни обувки по това.

През зимата пък всички носят удобни и топли дрехи – моето топло и дълго яке (което майка ми ме накара да взема) се прие с доста голям фурор сред домакините, които се възхищаваха на това колко е топличко. Така че няма нужда от много „гласене“. Въпреки апарата (който е неделима част от моя организъм, където и да съм) и спирането да щракам почти всичко, през зимата ме спряха да ме питат за посоката поне четирима души (които падаха да се хилят щом като обясня, че не съм местна), а пък още толкова започваха разпалено да ме съветват (виждайки апарата) къде имало още за гледане (пак на румънски).

С моите почти никакви познания по румънски, ако вляза да си купя нещо мъничко от магазина, хората дори няма да се усетят, че не си говорят с някой „техен“. Когато попитах домакините защо, те ми обясниха, че е нещо в поведението. Това ни води до…

Стъпка 2:

дръж се като румънец

През август бях за пръв път достатъчно дълго в Букурещ и не познавах абсолютно нищо. Нито кое къде е, нито кое си струва да се види. Така че тогава обикалях като муха без глава напред-назад и, естествено, привличах доста внимание. И как не, като мъкна със себе си апарат на статив. Обаче, ако човек се движи сам, привличането на внимание не е най-добрата идея, особено ако искате да разгледате, движите се мааалко по-късно през деня (имам предвид след залез) и все пак не сте сигурни къде отивате. За да минете за румънци, трябва да се държите като тях, което никак не е трудно.

Като начало –

  • приберете всички хартиени карти някъде!

Те ви издават на секундата. Ако не знаете къде сте, хартиената карта изобщо няма да ви помогне! По-добре попитайте някого за посоката – румънците са много отзивчиви и дори да не могат да ви обяснят, ще ви заведат. Ръчкането на карта на телефона също няма да ви помогне много, защото GPS засичането куца доста (особено ако ползвате офлайн карта). Така че по картата може да виждате, че сте на едно място, а всъщност да сте на 500 метра от него. Освен това пресичането на определени кръстовища в центъра може да ви омотае допълнително (особено ако има подлез на метростанция на същото място). Така че зарежете картите и по-добре питайте хората около себе си.

  • Сведете дрънкането на висок глас до минимум,

така че хората да не чуват много-много на какъв език говорите. За наше щастие, румънският е пълен с доста български думи, така че дори и да ви чуят, може да не разберат откъде идвате.

  • Изтрийте глупашката „учтива“ усмивка от лицето си!

Като всяка нация минала през тоталитарен режим, и румънците не са почитатели на „западняшката“ усмивка до ушите. Ако се усмихвате нон-стоп, хората автоматично ще ви смятат или за ненормални, или за западняци (като и двете неща не са препоръчителни). Вместо това, оставете дежурното българско леко смръщено изражение и няма да се различавате от хората наоколо.

  • Не „блейте“ наляво-надясно!

Това означава – не ходете с ококорени като понички очи (макар че Букурещ наистина си заслужава човек да му се кокори) и по възможност не се влачете като народна песен по улиците. Ако искате да отидете на едно място, просто тръгнете натам с нормален (като за голям град) средно бърз ход и не пречете на хората около себе си да ви заобикалят. Особено ако е зима, а искате да снимате нещо, отстранете се от пътеката на тротоара, по която всички вървят (аз нагазвам в снега, че да не преча) и снимайте тогава. Така няма да има нужда другите да ви чакат, няма да ви заговарят, че да се дръпнете и ще ви е по-лесно.

Най-лесният начин да обясня това е следният – представете си, че вървите из родния си град и се дръжте по същия начин, без значение от различната обстановка. През март, когато вече доста добре знаех коя забележителност къде е из центъра, си се движех без карта, like a boss, като стара букурещлийка и нито веднъж не са ме разпознавали като чужденка на улицата, въпреки апарата на врата и фоточантата. По-скоро ме бъркаха с някоя местна фотографка.

Та такива ми ти работи, драги ми читателю, ето това е основната информация за Букурещ, която ти е нужда. Нашето приключение обаче едва сега започва, тъй като имам още много други неща за разказване. Тъй като този пътепис вече стана твърде дълъг, ще ти разкажа за забележителностите на Букурещ в следващата част 🙂

Очаквайте продължението

Автор: Бистра Стоименова

Снимки: авторът



Booking.com

Други разкази свързани с Букурещ – на картата:

Букурещ



Booking.com

Лос Анджелис и Фиджи (1 част на Мини околосветско пътешествие)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

И така – тръгваме на околосветско пътешествие с Бале. За разлика от повечето околосветски на нашия сайт, това ще е в западна посока – започваме с Калифорния и остров Viti Levu, по-известен като Фиджи. Приятно четене:

Лос Анджелис и Фиджи

част първа на

Мини околосветското пътешествие на Бале

2017-та ми беше най-сполучливата година в пътешественическо отношение. През април ходих до Флорида. Май месец обикаляхме в Руанда и Уганда. Лятото бях в Прага, а през ноември и декември направих самостоятелно мини околосветско пътешествие. Към това мога да прибавя 6 прибирания до България и многократни еднодневни екскурзии до Полша. В България, освен София, посетих Варна, Хасково и Бистрица. Ходих и до Сърбия – Пирот.

?

летище Шьонефелд, Берлин – Германия

Всичко започна в една мрачна и дъждовна сутрин, на летище Шьонефелд

Екскурзията тръгна накриво

Некомпетентна служителка отказа да ми издаде бордна карта и почти провали всичко. Добре че дойде една дърта, но печена вещица и оправи нещата. Сега след малко заминавам за Норвегия. Там имам 5 часа престой, преди дългия полет. И ше умра от скука. А на летището в Осло бирата ше е минимум 15 евро бройката, така че (по идея на Марина) си купих тука 5 Бекса по половин литър, от безмитния. Струваха 21,25. Само се надявам да не ми ги конфискуват на качване, защото с тях ръчният ми багаж надвишава максималното допустимо тегло. Ще пиша пак при първа техническа възможност.

–––––––

Пристигнах благополучно в Осло

Пренесох си и бирата, която е още студена. И в самолета беше бая студено – нали е на Норвежките авиолинии. По път имахме късмет със слънчево време и се виждаха много интересни сиви полета. Леко хълмисти. А когато идвахме преди няколко години тука, кацнахме на едно селско летище, до магистрала.

В Осло видях тая странна сграда – Норвегия

В Осло видях тая странна сграда

Явно сега съм попаднал на съвсем друго място. Грамадно, много луксозно и има рейсове и влакове. Получих безплатен смс, че следващият полет ще закъснее и се чудя дали да не се повозя на някой влак. Най-напред обаче мисля да изям едно софийско кюфте с лютеница и да напъна бирите. Погледнах и тука безмитния. Имаше само някаква много съмнителна бира, която струваше по 69 крони, каквото и да значи това. Малко ме смущава обаче да не се окаже, че в Норвегия пиенето на обществено място е забранено, да дойде ушев и да ме глоби жестоко. Я най-добре аз сам да се представя пред ушев и да го попитам.

Пътешественик – Летище Осло, Норвегия

Изпиках се в едни норвежки храсталаци, настана вечер и аз се прибрах на летището, да си чакам следващия полет – Летище Осло, Норвегия

В Лос Анджелес пристигнах каталясал от 12-часовия полет – Калифорния, САЩ

В Лос Анджелис пристигнах каталясал от 12-часовия полет

Лос Анджелис

Исках приключения – получих си. Успях около 2 през нощта да се добера до хостела, обаче никой не ми отвори. Звънях, тропах – уй. Обиколих квартала и намерих няколко мотела. И там тропах, и там – уй. После огладнях, обаче абсолютно всичко беше затворено. Мина двойка пияни латиноси, които залитаха и се целуваха, а момчето носеше пица в кутия. Проведохме следния диалог:

– Извинете, откъде купихте пицата?

– Take it – и ми я бутна в ръцете

– Ама, моля Ви се!

– It’s a nice pizza, maaann… (отдалечавайки се)

Изядох пицата, беше много вкусна. Със салам. После седнах на една пейка, обаче понеже не съм спал от 31 чàса, започнаха да ми се привиждат и причуват халюцинации. Уплаших се, че ще заспя и някой ще ми задигне хубавата раница „Ташев” , барабар с партакешите. Станах да се разходя и открих един затворен Starbucks, пред който седнах и ползвам нет на аванта. Часът е 4 сутринта, дано не ме приберат за клошарство!

–––––––

Вчера сутринта си вдигнах чукалата от онова отвратително място с хлебарките в Хермосо ли беше (Хармосо ли) бийч, чичката Стивън Кинг ми каза „take care” и взех рейса за

Санта Моника

Намерих едно много чисто и приятно хостелче, баш на центъра. Там се появи Таня, с която не се бяхме виждали от 19 години (както изчислихме), обаче приказката ни тръгна много леко, сякаш вчера сме си пили кафето заедно. И си изпоразказахме куп смешни истории, и си говорихме за най-различни общи приятели, и тя ме закара с колата на много интересни места и така се грижи за мене целия ден, че нито мога, нито знам как да ѝ се отблагодаря.

Санта Моника – Калифорния, САЩ

Санта Моника

Първо ходихме до

Малибу,

където видяхме ресторанта на някакъв от Кюстендил (или беше Перник?!), който варял страшен боб. После се разхождахме в квартала, където е отраснал Джим Морисън. Там някакъв раста-брадър ни продаде за един долар диск със своя музика, а неговият импресарио ни го представи като най-добрия по реге в цяла Джамейка.

След това отидохме в един по-западнал черен квартал, да гледаме детски баскетбол. Аз първо бях леко скептичен, обаче тия деца играха с такъв страхотен хъс и бяха толкова добри, че се изкефих много. Свиреше рап-музика, родителите се провикваха окуражително, а след всеки кош имаше бурни аплодисменти. За съжаление, нашите загубиха в последната секунда.

След баскета отидохме до центъра (с небостъргачите), в едно грамадно хале, където има сергии с вкусни традиционни манджи от най-различни държави. Аз хапнах мексиканско бурито, а останалите – рибешки специалитети.

Популярен баир в Ел Ей – Холивуд, Лос Анджелес, САЩ

Популярен баир в Ел Ей

Минахме набързо през Холивуд,

колкото да видя безинтересната алея със звездите и отпрашихме към

Лонг Бийч,

зашото приритвахме от нетърпение да се запознаем наживо с нашия виртуален приятел Крис Караджов. Докато го чакаме да се появи в заведението The SocialList, за започнах да забелвам очите, защото вече бяха станали 50 часа без спане. Мъжът на Таня обаче ме подучи да си взема

текила и кафе, което веднага ме върна в света на живите

Залез в Лонг бийч, Калифорния, САЩ

В Лонг Бийч Фори ни заведе в ресторанта The Social List, където аз се наливах с бира и текила. Имахме късмет и с драматичен залез.

Точно бяхме изпили по една текила, когато пристигна Крис, придружен от вярното си куче – неизвестна на науката японска порода. Както и предполагахме, той се оказа чудесен човек и отличен събеседник. Падна голям смях, а те (като стари емигранти) откриха естествено куп общи приятели и познати. Накрая, след като се

върнахме в Санта Моника,

се разходихме по 3-та улица, където най-различни откачени таланти предлагаха своето изкуство.

Днес планът е да ходим до

Бевърли Хилс,

да разглеждаме заключените къщи на богаташите. За съжаление това ми е последният ден тука, ама то си е така – хубавите работи бързо свършват.

Родео драйв - Бевърли хилс, Лос Анджелес, Калифорния

Родео драйв

Довечера разпалвам моторетката към чудния остров Viti Levu, който се намира in the middle of nowhere, както каза мъжът на Таня. В средата на морето – между Хаваи и Австралия. Якото в случая е, че ще мина над т. нар. International Date Line и като тръгна на 13-ти ноември, ще пристигна на 15-ти. А пък полетът трае само 11 ча́са. Тая година 14-ти ще го пропусна. 🙂

–––––––

Отидох до аерогарата с рейс, който струваше 1,25. Задръстването беше зловещо, обаче рейсът плавно се движеше по бус-лентата, изпреварвайки Бентлитата и Мазератитата, киснещи на опашката. И на никого от баровците не му хрумна да тарикатее. А на един тротоар седеше черен клошар, увит с черги, който четеше дебела книга. Шофьорът спря, отвори вратата и го попита, дали иска ябълка. Онзи искаше и шофьорът му занесе една. Имаше и още нещо, обаче го забравих.

–––––––

Фиджи

Полетът от Ел Ей до Фиджи беше също 12 часа. Фиджи е островна държава, която се намира в Южния Пасифик, между Хаваи и Австралия.

Фиджийските жени имат мъжки лица и космати ръце. В самолета обаче нямах проблем да различавам стюардите от стюардесите.

  • Грозен мъж с космати ръце – стюард.
  • Грозен мъж с космати ръце и цвете зад ухото – стюардеса.
А хората колко бяха грозни, не мога да ги опиша. Те са смеска между меланезийци и полинезийци - истински човекоядци – – Фиджийци – Сува, Фиджи

А хората колко бяха грозни, не мога да ги опиша. Те са смеска между меланезийци и полинезийци – истински човекоядци

И това, че са грозни не беше никакъв проблем. Ами бяха и адски нелюбезни. За 12 часа возене благоволиха да ми донесат само веднъж чаша с вода. Ходих сам да си искам, но ме изгониха. Щях да пукна от жадна смърт. А манджата им миришеше на повръщано. И

на летището затвърдиха убедително лошото ми настроение

Извикаха ме в една стаичка и ми изсипаха цялата раница. Една тлъста кука с поличка и вид на голям мръсник ми провери всичките вещи, без изключение. Рови и в мръсните чорапи. Рови ми в портмноето и ми изброи парите. Вади хапчета от едно шишенце, да ги разглежда. Извади си личния джиесем и ми преснима първата страница от паспорта. После ми поиска моя джиесем и започна да си цъка. Погледнах да видя какво прави и му казах, че няма право да ми рови в телефона, защото имам приватни работи, а той ми изрева да сядам и че нямам право да гледам. Извършвал важни проверки в името на държавната сигурност. Когато ми върна телефона, видях, че е отварял абсолютно всички апликации.

Направо кипях от безсилно възмущение

После доведе куче и го караше да ми души чорапите. Кучето подуши и си тръгна, а тоя педерас неземен пак го върна и му натискаше главата в раницата ми. През това време, на съседната маса, една грозна полицайка с мъжко лице и космати ръце, съблече няколко грохнали бабички по сутиени.

Беше безобразно унизително

Държа ме поне час. Накрая, когато ме пусна,

вече яко мразех Фиджи и грозните мутри на фиджийците, и косматите им жени

Вън ме налазиха бакшиши, а автобусна спирка не се виждаше. По жива случайност мина един раздрънкан автобус без прозорци, аз му се изпречих и той ме качи. В автобуса

стана рязко по-добре

Беше много душно и влажно, и всичко миришеше на мухъл, точно както ми казваше Ицо. Върла екзотика. За автобуса ми взеха 40 цента.

Стигнахме до автогарата в близкия град и там си купих ледена бира от супермаркета. Заприказвах се с една възрастна жена с изпърдян преден зъб и тя ме научи кой автобус да хвана. По едно време дойде синът ѝ с внучката бебе и аз пощипах бебето по бузите. Дойде и автобусът, сбогувахме се с бабата и бебето, и аз отпътувах към едно спокойно място, близо до морето, където си взех стая. Сега таман съм се настанил и съм със смесени чувства.

Коли и автомобили, дърво, Фиджи

–––––––

Бех сега на разходка из махалата. Понеже ше хода утре на приказен остров и прочетох в нета, че на приказния остров бирата струвала майка си и баща си, та рекох да намеря супер и да се запася, докато е време. И какво да видя –

навсякъде тракат багери, режат палмите, дълбаят и строят хотели

Тая райска градина, подобно на много свои посестрими по цял свят, дава фира. Тъпа е голата маймуна, колкото си иска. А в супера бирата струва около 4 лева – малката. Викам, ше си взема 20, белким ми стигнат за днеска и за приказния остров. Там съм само за един ден, колкото да съм видял и такова чудо. И като бръкнах в хладилника, оттам ми скочи една гигантска хлебарка, направо ми изкара акъла. Затърча ми се по ръката и едвам успях да я изстрелям, точно преди да се вмъкне в ръкава. А бирата е отвратителна на вкус.

Остров Мана не беше голям и го обиколих пеша за два дена. Лепна ми се и едно куче, което стана мое, но после ми избяга. Въобще, на Фиджи гъмжи от райски гледки, като от пощенските картички и календарите – Фиджи

Остров Мана не беше голям и го обиколих пеша за два дена. Лепна ми се и едно куче, което стана мое, но после ми избяга. Въобще, на Фиджи гъмжи от райски гледки, като от пощенските картички и календарите

Дясното куче е мое, а другото е навлек – о.Мана, Фиджи

Дясното куче е мое, а другото е навлек

–––––––

Току-що ми се случи нещо велико

Реших да ида до ресторанта, за една последна студена бира. Ресторантът беше затворен, а

хипарите отпред

се оказаха 5 яки фиджийски мъжаги и един кльощав фиджийски дядка с китара, който приличаше на певеца от Джоли Бойс. Поканиха ме при тях и ме почерпиха една голяма ледена бира. Предложих им пари – не искаха. Разговорихме се и станахме първи приятели. Дядката непрекъснато повтаряше „Fuck you!” и ме прегръщаше. Каза, че ще ме застреля, а аз му отговорих, че нямам против, защото ще ми реши много проблеми. Всички се смяха, а дядката ми каза, че виждал май харт и хартът бил окей.

Намерих си и фиджийски приятел - Мозес или Мойси (те имат по две имена - английско и фиджийско). Жена му е от Нова Зеландия и е половин бяла и половин маорка. Та, с Мойси се наливахме като луди по цяла нощ, той ми свири реге на китарата и ме черпи коз. Фиджийският коз впрочем е чук – Фиджийци – Сува, Фиджи

Намерих си и фиджийски приятел – Мозес или Мойси (те имат по две имена – английско и фиджийско). Жена му е от Нова Зеландия и е половин бяла и половин маорка. Та, с Мойси се наливахме като луди по цяла нощ, той ми свири реге на китарата и ме черпи коз. Фиджийският коз впрочем е чук.

След това дядката изпълни песен на китарата, която беше посветена на мене. Реге. В песента се пееше, че има един приятел от Белгия (той не стопли откъде съм), който е с добро сърце, и когото той ще застреля. Накрая всички ръкопляскахме. Аз им казах, че ги обичам, дядката ме прегърна, а един едър мъжака, като културист, разбърка един леген кава, с мръсния парцал. Изпихме легена. Питаха ме дали искам трева и мадами. Аз им отговорих, че съм твърде пиян и за трева, и за мадами. Всички се смяха, а културистът ми даде още кава, щото било добре за пишката.

Тогава се появи един африканец от западна Африка, който бил живял в Португалия. На въпроса дали хората в Португалия са готини, той отговори, че там имало и големи лайна. Всички пак се смяха. После културистът каза, че е живял в Полша и там всички много пият. Пак смях. Дядката изпълни още една песен, а аз казах, че ще си ходя. Дядката ме награби и не ме пускаше. Тогава се събуди една пияна фиджийска дърта раста и каза: „Остави човека да си ходи!” . Разделихме се с най-топли чувства и се уговорихме пак да пием заедно другиден, след като се върна от приказния остров.

Мойси много ме хареса. Непрекъснато ме прегръщаше и казваше, че ше ме застреля... хахаха. :))) – Фиджийци – Сува, Фиджи

Мойси много ме хареса. Непрекъснато ме прегръщаше и казваше, че ше ме застреля… хахаха. :)))

–––––––

Днес – много приключения.

Цял ден времето беше гадно. Това всъщност е чудесно, защото така жестоко са ми изгоряли краката, че не искам и да чувам за слънце. На всичкото отгоре нещо ме е изяло и сега ръцете ми са на червени петна, които ме болят. Та махнах се от приказния остров.

В ресторанта се запознах с една французойка, която също пътува сама. Щяла да повиси на Фиджи, после следвали Вануату, Нова Зеландия, Индонезия и – обратно към Европа. Пренесох ѝ дисагата, докато джапахме към лодката и така станахме приятели.

Лодка, Фиджи

В лодката бяхме само ние двамата музунгувци, а останалите пътници бяха осем яки и грозни човекоядеца. Човекоядците нещо се подсмиваха и зяпаха французойката хмм… закачливо. Тя се спече не на шега и се присламчи към мене. Аз си помислих, че не мога да съм ѝ от голяма полза, зашото ако човекоядците рекат, хем ще ни ядат, хем ще ни… нали. Естествено, казах че няма страшно, и че това е цивилизована държава... хахаха.

Нади, Фиджи

Човекоядците обаче се оказаха добри хора и не ни сториха никаква злина. Боксираха се, биха се с пластмасови бутилки и т.н. Когато пристигнахме на главния остров, французойката ми предложи да пътуваме заедно, докато съм на Фиджи. Идеята много ми допадна, защото не обичам да съм сам и вече леко издивявам. За съжаление обаче тя искаше да остане днес в Нади, а на мен ми се заминаваше към столицата Сува, не постигнахме консенсус и се разделихме.

Плаж, Фиджи

Уредничката от фирмата с лодката ми подсигури безплатна кола от пристанището до автогарата, което беше много мило от нейна страна. Тая уредничка беше най-странната фиджийка, която съм срещнал до момента. Нещо средно между Нефертити и орел с ориз. На автогарата видях, че

рейсът за Сува точно заминава

и се метнах в него, в последния момент. Беше малко неприятно, защото не успях да се изпикая и да си купя вода, а пътят си е 4 часа. Щом тръгна обаче, забравих и за жажда, и за пикаене. Беше толкова хубаво, че само заради това пътуване си струваше цялата екскурзия.

Невероятна природа, през цялото време.

Зелено, сочно, влажно, пищно… и от време на време – цветни експлозии. И с тия тежки черни облаци, надвиснали отгоре, усещането беше сякаш си в праисторическа джунгла и в Джурасик парк. Точно така съм си представял винаги края на света. И от джунглата се издигаха пари, и всичко беше толкова сюрреалистично, че въобще не можех да разбера защо съм си губил времето на шибания райски остров. Велико!

Плаж с палми, Фиджи

Имаше чат-пат шарени къщи, разни фабрики и други признаци на цивилизация. И яко се усещаше колониалната атмосфера. Във всяко село – Куийн еди-какво-си, Куийн еди-що-си. Даже повечето автомобили бяха с емблема – кралска корона. Снимах като обезумял, но поради мрачното време и високата скорост, всичките снимки станаха размазани.

В Сува

пристигнахме около 5 следобед. Голям град, шумен, хаотичен. И хората ми се видяха по-различни, по-столични някак. Не си бях резервирал хотел, исках да се полутам, за да има приключение. Обиколих няколко и всичките струваха от 100 долара нагоре, като за екстра нямаха интернет. Накрая ме упътиха към един мизерен, който беше за 70 долара и срещу още 10, получаваш ваучер за два часа нет. Взех го за една вечер и утре ще си ходя на хипарското в Нади, дето пихме кавата. При късмет, мога да заваря и французойката там. Активирах ваучера и се оказа, че ми даде 3 часа и двайсе минути достъп. Далавера.

Фиджийските кинти, които свършват за секунди – Фиджийски долари, Фиджи

Фиджийските кинти, които свършват за секунди.
На Фиджи беше красиво, обаче адски скъпо. Само бутилка бира в супермаркета струваше около 8 лева. А аз пия поне по десетина на ден. Че и в кръчми.

След като отморих, ходих до бара, да изпия една скъпа бира. Там с мене седна барманката – една дебела тетка. Пита ме как се казвам и аз, понеже ме изкефи майтапът с австралиеца, пак казах, че се казвам Посерко. Тук се получи даже по-добре:

– What’s your name?

– Poserko.

– What?

– Poserko.

– Poserko?

– Yes, Poserko.

– Hi, Poserko!

– Hahahaha…

– You have a lovely name, Poserko.

И удряше на първото о – пОсерко. Направо ми потекоха сълзи от смях.

Тогава към нас се присъедини и един як мъжага – служител на хотела. Казах им, че искам да се разходя до центъра, да хапна и да разгледам.

Пътека, Фиджи

Те ми препоръчаха да отида с такси, защото кварталът бил кофти. Можело да ме оберат. Питах ги дали може и да ме (показвам бокс с юмруци). И двамата кимнаха утвърдително. Имало банди от младежи, които нападали музунгута. Иначе до центъра било 15 минути ходене. Ако много ми се ходело – да ида натам пеша, по светло. Но, падне ли мрак – задължително такси на връщане. Веднага реших, че ще си пробвам късмета. Оставих си портмонето и паспорта в стаята и тръгнах.

Центърът беше много интересен

Пред всички магазини имаше изкарани на тротоара мощни тонколони, които гърмяха с най-различни музики. Пълна какафония. Влажно и душно, всякакви странни хора – много екзотично.

Никога не съм ходил в град, който прилича на Сува

Не мога да обясня обаче точно какво е. Хапнах хамбургер и отидох в един голям супер, да си купя вода и бира. Бирата се продаваше в специален сектор, леко апокрифно. Увиха ми бутилките във вестници, всяка поотделно. Взех си и вода, и тръгнах обратно. Вече беше тъмно и очаквах всеки момент да ме оберат. То, не че имаше много за обиране, останал бях с 10 – 15 долара.

Кварталчето с хотела е в леко промишлен и пуст район. По едно време се загубих и почнах да се лутам. Точно тогава налетях на група пияни младежи, които излязоха от една пряка, спряха и почнаха да ме зяпат. В крайна сметка отминах и нищо не ми направиха. Обаче качих здраво адреналина.

Фиджийци – Сува, Фиджи

А това са едни типчета в столицата Сува, които ме закачат нещо. Там, в хотела ми казаха, че кварталът е опасен и задължително да се прибера с такси. Аз веднага си оставих парите, документите и апарата в хотела и обиколих пеша целия опасен квартал, посред нощ. Никой не ме преби и уби. Обаче някакви групи пияни типчета ме зазяпваха и бая качих адреналина. Което беше и целта на упражнението де :)))

После пак ходих до бара и пих още една бира. Тетката ми каза, че съм ненормален, да ходя пеша, след като са ме предупредили. Сега съм си в стаята и пиша пътепис. А на съседния креват имам три големи бири, увити във вестници, които ей сега ще ги започна.

Плаж, Фиджи

Върнах се в Нади

и всичко се нареди като по мед и масло. Открих къде има хотдог + шише вода за 2 кинта, а и много вкусни самоси по 80 стишки.

Уайлолоа

Намерих си най-луксозната квартира до момента. Чисто нов комплекс, на самия плаж. Имам двойна стая с климатик и LED-осветление, а пред прозореца ми са басейн и шезлонги. И освен това е направо без пари. Решил съм днес и утре да си почивам, че досега голямо търчане падна. Ще си дам дрехите на пране, купих си дезодорантче, въобще – ставам нов човек. Стига с тия хлебарки, стига с тия дървеници. Дайте малко лукс насам. А по път тоя педерас шофьорът насмалко не сгази една кравичка. Вместо да бие спирачки, тоя кретен дава газ и ѝ бибипка. И тя си изкара акъла и едвам се отърва. Затича се като луда на посоки из храсталаците. Фиджийците продължават да ми се струват глупави, но вече не са ми грозни. Свикнах им. 🙂

ПП А разсилният в новата квартира имаше голям проблем да ми запомни името. През какво ли не мина – перко, пареско… Най-накрая обаче го изпедепца до съвършенство.

Плаж, Фиджи

Днес се събудих в 6 часа, от глад. Викам, ше взема рейса до Нади, да хапна вкусни самоси. Обаче на спирката една жена ме уведоми, че

в неделя рейс няма

И тогава реших да направя разходка по междуселските пътища, в търсене на нещо вкусно. Пък и да разглеждам. Ходих около 2 часа и половина, което значи, че съм минал общо десетина километра.

Още щом излязох от Уайлолоа, такова зверско слънце се облещи отгоре ми и нямаше кьорава сянка, та направо се чудя как не пукнах от топлинен удар. И, щото съм много умен, не си взех вода и забравих да се намажа против изгаряне. Направо реки се лееха от мене и дишах като запъхтяна песовица. Наоколо обаче беше много интересно.

Снимах едно конче с някаква кожна болест на носа, една странна птица и доста крави. Накрая се добрах до едно по-голямо село, в което се разхождаха мъже с поли. Имаше индийски ресторант, но още не беше отворил. Доядя ме, защото много обичам индийско.

Плаж, Фиджи

Пред тоя ресторант един човек ме покани да вляза в колата му. Беше много дружелюбен и внимателен. Предложи ми да ме закара на шопинг. После искаше да ме води на някакви цветни градини, на 40 минути път с кола. Направо кипеше от оферти. Аз го оставих да ми говори глупости 5-10 минути, защото в колата имаше климатик и беше много приятно. Накрая му дадох свободно и човекът се посговни. Изведнъж стана доста по-недружелюбен… хахаха.

Аз пък продължих да търся нещо за ядене. В центъра на селото открих пицария и отворен супермаркет. Късмет голям. В пицарията една Мата Космата, която ми говореше с флегматичен глас, се опита да ме изклати със сметката. Това сигурно за благодарност, защото ѝ дадох бакшиш. Обаче аз си направих калкулация и ходих да се разправям. Тя ми показа касовата бележка, където сумата беше по-малака от това, което тя ми поиска, а върху бележката – разликата. „Бележката и тия пари, господине” – вика – „щех да Ви ги дам лично, като си изядете пицата.” . Ахахаха… то, верно музунгу тъп, ама чак пък толкова.

Пицата не беше лоша. И бая голяма – остана ми и Мата ми я уви за следобед. После в супера си зех ледена вода (1,5 литра) и сладолед на клечка.

Водата я изпих може би още на първия километър. Първоначално имаше малко облаци и беше добре. После обаче пак опъна едно слънце и аз пак включих кучешкото дишане. Минаваха дразнещи бакшиши, които ми свиркаха или направо спираха. На подканите да се качвам отговарях, че нямам спомен да съм ги спирал. Бая ме поизнервиха. На банкета видях и една изсъхнала жаба. И тя – викам си – е тръгнала малоумно без вода в тая жега. Щракнах ѝ и една снимка за спомен. Сега съм си вече в хубавата стая и ми е много добре. Мисля цял ден да се излежавам, а вечерта да пийна евентуално няколко бири с Мойзи. Утре сутрин си тръгвам. И да си кажа – тръгва ми се.

Фиджи страшно ми хареса и съм много щастлив,

че го видях какво е, обаче ми писна вече. Искам движение да има.

Плаж, Фиджи

Готина случка пак. Изхарчих си всичките пари и си оставих само една чисто нова банкнота от пет долара, за сувенир. Обаче ми свърши бирата и реших да изхарча сувенира. Момчето в бара ми каза, че бирата е 9 долара. Викам му: „Това са ми последните 5. Пазех си ги за сувенир, но ми се допи още.” . Взе ги и ми даде един леден „Fiji Gold” . Да съм бил останел с хубав спомен. Е, няма как да не остана с хубав спомен.

–––––––

Пикам, пия хапчето за кръвно и тръгвам. Или пък да се поизлежавам още половин час?! Самолетът не е заек, да избяга. В Хонконг не очаквам изненади. Фейсбук твърди, че съм бил там на същия ден, преди 6 години. Това е знак. Не вервам да се е променил кой знае колко. Много се радвам и вълнувам. Знам там къде се продават красноселски кренвиршки 1:1. Ще пиша какво е станало, при първа техническа възможност.

–––––––

Тая сутрин пак ми се случи случка.

Чакам си за

паспортна проверка на фиджийското летище,

опашката върви бързо, а на мене ми е леко на сърцето, защото ше се разкарам от тая прескъпа държава. И като дойде моят ред, ушев ме погледна много кофти, проведе кратък телефонен разговор на неразбираем език и каза да го последвам. Заведе ме до една

отвратителна малка стаичка за разпити,

в която имаше само бюро и два стола. Взе ми паспорта и бордната карта, затвори ме сам в тая стаичка и изчезна. Направо се насрах от притеснение. Вече беше време за качване на самолета, а никой не идваше. Започнах да си представям как ше ми направят някаква постановка и ше ме набутат в пандиза. И ше стана нещо като либийска медицинска сестра. Накрая все пак дойде един ушев, който беше с панталон, а не с пола и изглеждаше доста по-човечен от тая маймуна, дето ме унижаваше на идване.

Започна адски обстоен разпит, при което ушев записваше стриктно всеки мой отговор, в специално тефтерче. Вече беше изписал поне 4 – 5 страници, когато почти ме излови в престъпление. Пита ме как така съм бил работел в Германия, след като в паспорта ми няма немска работна виза. Направо ми извади душата. След разпита пристъпихме към обиск на багажа и джобовете. Още щом отворихме раницата, видяхме че шибаното дезодорантче, което си купих онзиден, се е счупило. То беше стъклено шишенце с топче отгоре. Разляло се цялото и омазало изобилно апарата, компютъра и дрехите с някаква бяла каша. Направо ми пламна главата. Разпсувах се така каруцарски, та чак притесних ушев. Той отърча някъде и ми донесе салфетки. Каза че повече няма да ме джоби, и че съм свободен.

– И защо беше целият панаир – попитах

– Ами, защото си с български паспорт

– Само български паспорти ли джобите и разпитвате?

– Български и румънски

– Защо, ако не е тайна?

– Тайна е

– Благодаря, довиждане!

– Довиждане, лек път!

Прочули сме се явно чак до другия край на Земята. Като ме пусна и се поуспокоих, усетих че всъщност съм много гладен. И навсякъде продават вкусни неща, а аз нямам местни пари. Тогава не знам точно как стана, обаче успях да се запозная с една банда весели филипинки и някакси ги извъртях, та ме почерпиха хамбургер. Двоен – с две кюфтета вътре. А после даже видях самите Филипини през илюминаторчето, щото небето беше безоблачно.

В самолета се паднах на двойна седалка с млада и притеснителна китайка. Родена на 6-ти август 88-ма, в чудния китайски град Shenzhen. Мъчеше се да спи. Щом задреме – клюмне върху мене, стресне се и почне едни извинения – сакън, притеснила е непознат човек. Като я гледах как се шугави и не може да си намери място, ми стана мъчно. Разбутах я ѝ и викам да се облегне спокойно на мене и да се наспи, и че нема да ми пречи. На мене грам не ми се спеше и, докато китайката спи, решавах судоку на екранчето. Съответно, не реших нито едно. Нема ме много-много в мисленето.

Очаквайте продължението

Автор: Бале

Снимки: авторът

Дай Боже, да имате през живота си възможност да се възползвате от нощувките в столицата Сува:



Booking.com

Други разкази свързани с Океания – на картата:

Океания

Из останалите части на Фиджи:



Booking.com

Индокитай (1): Виетнам: Ханой

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Започваме едно пътуване из Индокитай заедно с Мая. Като за начало започваме с Ханой – столицата на Виетнам. Приятно четене:

Виетнам: Ханой

част първа на

Индокитай – Виетнам, Камбоджа и Тайланд

Такааа … всичко започна един майски ден на 2016 г., когато, тотално изтрещяла от лудницата в офиса, се обадих на приятелка от туристическата ни агенция, да ми измисли нещо екзотично, където да се спася за поне десет дни от кошмара на фармацевтичната индустрия.

Е, жената се справи и ми изпрати линк към сайта на туристическа агенция, която организира предимно екзотични екскурзии (име няма да посочвам).

И като започна едно чудене … Мексико … Индокитай. Докато се чудех, затвориха групата за Мексико и така си останах с Индокитай. Две седмици, обиколка на Виетнам, Камбоджа и Тайланд.

Била съм вече в Тайланд, а избягвам да повтарям дестинации, все пак светът е толкова голям, но,

какво пък … Виетнам и Камбоджа

Камбоджа винаги ми е била цел за посещение и на практика цялата ми екскурзия беше свързана с личното ми усещане за уникалност на Ангор Ват и посещението там. Виетнам за мен беше загадка. Е, всички знаем за Виетнамската война, виетнамските общежития, а и за изчезналите кучета в София … но като природа, настоящо развитие, а и какво може да се види там …

нямах реална представа или сериозни очаквания

Понякога така е много по-добре, както се оказа.

Държа да отбележа, че цялата тази организация се случваше в последните дни на май, а самата екскурзия започваше на 25.11.

Шест месеца чакане, за две седмици обиколка на Виетнам, Камбоджа и Тайланд!

Ноооо … заслужаваше си и повече дори!

И така, последните дни преди тръгването овършах обменните бюра в София за местните валути на Виетнам и Тайланд – съответно виетнамски донги и тайландски батове. Камбоджански риали не съм търсила, от проверките в интернет се налагаше мнението, че доларите са напълно достатъчни за там. Така се оказах милионерка. Е, във виетнамски донги, но все пак! 😊 Само за сведение, 1 долар е около 22 000 (да, двадесет и две хиляди!) виетнамски донги. Така, за 200 долара се сдобих с 4 000 000 донги. Гъзарка!

Един практически съвет – вземете си долари. Дребни долари!

Колкото повече банкноти по 1 долар имате, толкова по-добре! Във Виетнам и Камбоджа доларите са по-добре приети от местните валути. А и навсякъде са доволни на бакшиш от ЦЯЛ 1 долар! Така че, долари – по 1 долар. Еврото не върви. Ще ви го сменят в местна валута, като курсът, разбира се, е неизгоден.

Още един паричен съвет – в Тайланд НЕ можете да плащате в долари.

Навсякъде си искат батове. Така че, за там, обменете си батове, по бюрата в София има. Курсът е грубо 1 долар за 34 бата.

Тук е добро място да споделя за още една важна точка, преди да се отправите за Индокитай –

ваксините

Въпреки че, няма изрично условие за ваксиниране преди да тръгнете, има препоръки на Националния център по паразитни болести, по отношение на ваксинирането срещу Хепатит А. Водата в тези държави не е чиста, не се пропъръчва нито за пиене, нито за миене на … зъби да кажем. Не е задължителна, но го имайте предвид. Също така доста внимание се отделя на комарите. Предупредиха ни изрично да си носим репеленти и да ги ползваме в щедри количества. Оказва се също така, че

не всички репеленти действат на местните кръвопийци,

а само някои, в които имало … лимонена трева.

За моя изненада обаче, се оказа, че дори в Сайгон и Банкок, при наличието на реки, по време на зимния сезон, комарите на са проблем. За две седмици, жив комар не ме е нападнал, а даже спрях да се пръскам на третия ден.

И така, на 25.11. крайно изнервена се

строих на летището в очакване на приключението.

Първоначално, трябваше да летим до Виетнам с Турските авиолинии. След атаките над летището в Истанбул , агенцията реши, че е по-безопасно да летим с Катарците. Тези авиокомпании глезят, имаше шанс да се кача на Еърбъс А380, така че, няма драма.

Спокоен, петчасов полет до Доха, среднощно препускане през летището, за да си хванем кратката връзка /успяхме!/ и се паркирахме на полета до Ханой.

От самия полет нямам много спомен, проспах го половината, но пък –

как глезят тези хора! Икономична класа на Катарски авиолинии …

възглавница, одеяло, комплект четка и паста за зъби, маска за очи и тапи за уши, чорапи, ако решиш да се събуеш … абе глезотия. Това, което най-много ме потресе обаче, бяха МЕТАЛНИТЕ прибори, които се сервират с храната! Не мога да си кача пинсетата за вежди в салона, но те ми дават метални прибори!

След още около 10 часа полет, с един час за презареждане в Банкок и хоооп … към 4 следобед сме на летището в

Ханой

За тези, които не знаят,

Виетнам все още е Социалистическа Република!

По тази причина, не знаех какво всъщност да очаквам от тях. Имах опасения за зрял социализъм обаче. Слава Богу, оказа се, че

виетнамците са разумни хора и доста добре възприемат капитализма

… въпреки името на държавата.

Още на летището ни посрещна много добър, свободен, безжичен интернет. Чудничко за начало! 😊

След една доста експедитивна за моите очаквания проверка бяхме натоварени на автобуса и любезният ни местен водач – господин Ха, ни поведе към хотела ни в Ханой – претенциозния Шератон.

Booking.com

Ханой е столицата на Виетнам

и се намира в северната част на страната. По тази причина, климатът е доста по-умерен в сравнение с чисто тропическите горещини на Хо Ши Мин или Банкок. И все пак, при температури от около 25 градуса през деня, местните ходеха облечени в пуловери и дебели якета! Ние, разбира се, се мотаехме по къси гащи и потници. 😊

Ханой е … мегаполис

7 милиона жители. На тези 7 милиона се падат 4 милиона мотопеди!

Мотопеди – Ханой, Виетнам

Това с мотопедите е абсолютно най-невероятното нещо, което видях във Виетнам. Няма такова чудо! Тъй като правителството на страната не одобрява замърсяването, което причиняват автомобилите, е наложило

чудовищни данъци върху всяка закупена кола

Под чудовищни имам предвид данък от порядъка на 300%! Когато попитахме, добре, а кой може да си позволи кола с такива данъци, отговорът беше – ако има кола, или има публичен дом, или е корумпиран държавен служител! Средно положение няма! Не ме питайте защо социалистическата държава не прави нищо по въпроса.

По тази причина, много малко граждани могат да си позволят такъв разход и всички са се ориентирали към по-достъпните мотопеди.

Всички карат мотопеди!

Целите семейства, бащи, майки, деца … домашни любимци … на един мотопед! Видяхме мотопеди с по четири-пет човека на тях! Без да броим кучето. 😊

Нямате си и представа каква картина са!

Големи, прави булеварди, задръстени с мотопеди!

Които карат абсолютно навсякъде, абсолютно без никакви правила, буквално, в това число и по тротоарите! Това насрещно движение, светофари, пешеходци … няма такъв филм! Като хлебарките са!

Те наистина не спазват правила за движение. Гледах как при светнало червено на светофара, половината трафик спира, а половината си продължава да се движи, като през това време, насрещния трафик също тръгва. Резултатът е …. невероятен! Мотопеди наляво и надясно … клаксони … и никой не пострадва! Разминават се … някак … с помощта на някакви висши сили!

На шокираните ни въпроси към водача ни, човекът ни обясни, че

да, имат правилник за движение, но никой не го спазва,

а в доста от по-малките населени места никой и не бил чувал за него. Всеки ден в Ханой загивали около 30 човека в резултат на ПТП с мотопеди. Обясниха ни, че е голямо постижение фактът, че вече носят каски, защото преди и това не правели!

Първите два дни най-голямото предизвикателство, пред което се изправяхме, беше

пресичането

Водачът ни ни обясни, че решим ли да пресичаме, просто тръгваме през пътя, вървим бавно и в никакъв случай не тръгваме обратно или да пази Господ, да спираме! Ние обаче, като дисциплинирани бели, първата вечер бяхме като стадо подплашени гъски, само гледахме да претичаме или да ги изчакаме да спрат. Е, понеже те не спираха, на третия ден установих, че започваме да пресичаме като Буда, с цялото спокойствие на света.

Тръгвате, вървите бавно, спокойно и целенасочено

и каквото и да се случи –

НЕ спирате! И работеше!

Заобикалят те, забавят, но си минаваш, цял и невредим! Голям адреналин беше!

С леко неприятен шок установих, че в гъзарския петзвезден Шератон интернетът е платен. Дори за гостите на хотела. И то не просто платен, а скъпо платен! 18 долара за 24 часа! Социализъм, а!

Първата вечер, въпреки умората от почти 24-часовия полет и разликите във времето (те са 5 часа напред) помолихме водача ни, да ни заведе на

традиционен виетнамски ресторант, за да пробваме местната кухня

Заведе ни човекът.

Ресторантът се оказа наистина местен.

Хората ни гледаха като извънземни …

но ни нагостиха. Имахме проблем с намирането на вилици … беше им много смешно, че искаме вилици, а не пръчки … но и с това предизвикателство се справиха.

Местната кухня

… ами … азиатска. Много ориз /разбира се/, морски дарове, риба, пилешко ….

Знам, че ще се сетите за кучешкото

Е, ние като едни любопитни европейци подробно разпитахме по въпроса. И отговорът е:

да, виетнамците ядат кучешко месо

При това се смята за деликатес и се

яде по специални поводи

и никога не се яде от сам човек! Абсолютно задължително – с компания. И, разбира се, не ядат всяко куче на улицата. Имало си специална порода, която се отглежда да ядене.

И да, видяхме и кучета по улиците. Няма бездомни, само като домашни, рядкост са, но да, има ги.

На въпроса ни, защо ядете кучетата, отговорът беше …. ами, те стават за ядене! Не мога да съдя, но след като чух разкази, какво са яли хората по време на Виетнамската война … този отговор е логичен и оправдан.

Другата

голяма особеност на виетнамската кухня е,

че ядат два вида ястия: люти и сладки! Най-често в комбинация. Единствените сладки неща, като плодовете например, ги ядат обилно потопени в сол!

Не се шегувам, увисна ми ченето, когато видях водача ни, г-н Ха, да си потапя помелото в сол! И това е повсевместно. На въпроса ми, защо, отговорът беше, че така се отваряли по-добре сетивата!

Част от групата никак не можа да понесе комбинацията от сладко и люто. Един от мъжете отслабна, защото ядеше само ориз. 😊

Може би не е лошо

да имате едно наум при пробването на местните кулинарни деликатеси

обаче. Част от храната е странна и се приготвя в определено нехигиенични условия, в това число … по тротоарите, на открити газови котлони. Посудата, просто се изплаква в приготвени за целта бидони и се суши направо на тротоара. Разбира се, ако влезете в нормален ресторант, няма да имате проблеми, но видях доста туристи, насядали в такива малки, местни заведения и честно, не знам как оцеляват такива хора след това.

Улична храна – Ханой, Виетнам

Обиколката на Ханой

ни разкри един древен и много добре запазен и поддържан град.

Тъй като Ханой е столицата на социалистически Виетнам, социалистическите символи,

статуите и портретите на другаря Хо Ши Мин са навсякъде

Разбира се, заведоха ни да видим мавзолея му. Слава Богу, не влязохме, защото нещо го ремонтираха.

Мавзолей на Хо Ши Мин – Ханой, Виетнам

Докато слушахме лекцията за другаря Хо Ши Мин се възползвахме

да разпитаме водача ни за силата на социализма

в днешно време, одобряват ли го, не искат ли да сменят системата … сещате се, обичайните неща.

Човекът притеснено се огледа, площадът е доста голям, помоли ни да се съберем близо до него, така че, да не могат да го подслушват!, защото можели да го арестуват, ако ни отговори честно и го чуят, и чак тогава се съгласи да ни отговори.

Всъщност, не са особено впечатлени вече от социализма.

Малко или много Виетнам се отваря към света, те започват да пътуват и виждат как стоят нещата. И искат промени.

Другарите обаче, здраво държат властта

/гледали сме го тоя филм!/. Подозирам, че лека по лека нещата и при тях ще се нормализират. За момента обаче, другаря Хо Ши Мин щедро ги напътства от мавзолея, статуите и портретите. 😊

След като възпитано се запознахме с мавзолея, къщата-музей и цялата история на Хо Ши Мин, ни разведоха из

по-старата част на Ханой

От Кралски дворец следи не са останали, не и в Ханой за всеки случай, така че, ни заведоха в

Храма на литературата

Това е будистки университет отворен през 12 век и работил без прекъсване до 19-ти. Днес завършващите висше образование ходят там да си правят снимки, изобщо нещо като церемония по завършването. Много красиво и пъстро място.

Попаднахме на такава церемония и като истински, нахални туристи, налазихме малко местни девойки, облечени в носии, за да се снимаме с тях. Децата бяха много възпитани и усмихнати, и спокойно ни изтърпяха.

Пред Храма на литературата – Ханой, Виетнам

Следващата спирка от обиколката ни беше

Етнографския музей на Ханой

Бях малко скептична, но се оказа неочаквано готино място. Най-интересно беше отвън, където се оказа, че има уредена експозиция от характерни за различните райони на страната къщи!

На излизане от музея, не знам защо точно мен,

ме „нападнаха“ няколко местни младежи

Докато се чудех, за какво съм им, единият от тях ми обясни, на много добър английски, че те са от местни школи по английски език и идват в този музей, за да могат да говорят с туристите и да си упражняват езика! Много иновативно! Попитаха ме, дали бих се съгласила да си поприказвам с тях, за да се поупражнават.

Nguyễn Văn Huyên, Quan Hoa, Cầu Giấy, Hà Nội, Виетнам

Бяха много мили и крайно срамежливи младежи

Имаха си написани различни въпроси и се упражняваха като ми ги четяха, а аз им отговарях бавно, за да ме разбират и се опитвахме да проведем разговор. Много бяха сладки. Накрая с малко молби, ги убедих да се снимат с мен. 😊

Виетнамски младежи – Ханой, Виетнам

Тази случка, колкото и да е незначителна, ми показа много за виетнамците. Те са

много мили, добри и отворени към света хора

Доста са срамежливи с чужденците, но са благоразположени и готови да помогнат. Развиват се, от ужасното ниво, на което са били след Виетнамската война и полагат големи усилия, за да наваксат изоставането. И се справят. В училище задължително изучават английски език и биват поощрявани да учат и друг чужд език. Изключитлно добро впечатление остана у мен от тези хора.

Последната част от екскурзията ни в този ден, беше разходка с триколки из

Търговския квартал на Ханой

Това са няколко търговски улици, не в смисъл на … Витошка, а

истински, по азиатски претъпкани, шумни и цветни, търговски улички!

Пълни с каквото се сетите, в това число, тотално ошашавени туристи!

Беше незабравимо преживяване! Ние, на триколки, във вид на колело /не моторизирани!/ в кошмара от мотопеди и пешеходци из тесните, шумни и претъпкани търговски улички! Как оцеляхме – не знам! Ако имате възможност – много силно препоръчвам да посетите Търговския квартал и да се разходите с триколка!

Улична търговия – Ханой, Виетнам

На следващия ден предстоеше още една неизвестна за мен, екскурзията до залива Халонг

Очаквайте продължението

Автор: Мая Георгиева

Снимки: авторът

Ако искате да организирате самостоятелно пътуване до Ханой, ето малко идеи за изгодни нощувки:



Booking.com

Други разкази свързани с Виетнам – на картата:

Виетнам

А след Ханой, можете да обиколите и в другите част на Виетнам:



Booking.com

Македония за Трети март (2): Билянините извори и Св.Наум

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме из Охрид заедно с Мира. Започнхаме със самия град Охрид, а днес сме до Св.Наум и Билянините извори. Приятно четене:

Охрид: Билянините извори и Св.Наум

Защо се въртяхме около камък и местните ни се чудеха на акъла 🙂 ?

част втора на

Македония за Трети март

Македония – страната на Охридското езеро, легендата за Биляна, тиквешкото вино, меланхоличните песни…

Та така-а, персоналът на хотела се държеше много мило с нас, но не си правете илюзии! Ние бяхме просто клиенти за тях, предполагам не по-различни от турците, гърците, сърбите и другите балкански народи (не усетих нито особени симпатии от тяхна страна, нито пък антипатии, само учтивост). Да, добре, прочетохте, турците също.

В Македония има много мюсюлмани, не само от местните, но и преселници от Албания и въпреки разногласията в миналото, в момента живеят в хармония помежду си… Разсъждавах върху това, докато пиех сутрешното си кафе на външните маси пред хотела (сутрешната шведска маса беше много богата, включваше кафе и други напитки, но нес кафето е едно от нещата, с които не можех да свикна, затова си купувах еспресо от бара и излизах навън, за да мога да „ковна един гвоздей”). Масите гледаха именно към турската чаршия (мюсюлмански пазар, където последователите на Аллах ходят да си пият кафето и да се черпят със сладкиши)… Никой от нашата група не прояви интерес да го разгледа, въпреки, че екскурзоводът предложи услугите си… Малко по-нататък бе и джамията…

С мъжа ми пиехме кафе мълчаливо, пушехме цигари и аз разсеяно гледах локвите по улицата. Една забулена жена прекоси тротоара с велосипед, теглещ някакъв товар. Явно през нощта бе валяло, шосетата изглеждаха мокри, я по Самуиловата крепост вече пъплеше гъста мъгла, пък аз бях изпаднала в някакво сантиментално настроение по неизвестни за мен причини… После дъщеря ми се размрънка, че не иска да закусва сама и аз трябваше да се откъсна от меланхоличното си занимание, присъединявайки се в ресторанта към нея.

Билянините извори – Охрид, Македония

Както и да е, да оставим това. Днес ни предстоеше „процедура по подмладяване”. Носело се

предание, че до един камък в Билянините извори,

ако се завъртиш 3 пъти обратно на часовниковата стрелка, ще се разделиш с цели 10 години… Това бе основна тема на шегите и коментарите ни по време на пътуването с автобуса. Сега бяхме с екскурзовода, който ни пое от България, той предложи да си направим последно селфи, преди да се подмладим, а на дъщеря ми да не се върти, защото е на 10 и малко, та после ще трябва да й търсим биберон…

Билянините извори – Охрид, Македония

Пътят мина неусетно,

Билянините извори

са близо до Охрид. В момента са пресъхнали по изкуствен начин, защото там са направили ВЕЦ, но все пак са красиви. Не постигнахме до споразумение, дали жената от статуята изобразява Биляна, но да приемем, че е така. Нали ви обещах

легендата за нея,

по която е текста на емблематичната македонска песен „Охридското езеро”. Започвам, а който я е чел, може да я пропусне:

Самуил бил женен за Агата, дъщеря на градоначалника на Драч, но се влюбил в местната болярка Биляна. Те се срещали тайно именно тук и тя дори родила от него дете, но когато Агата разбрала, изпратила двамата си по-големи братя да я прострелят със стрели. Единият успял да я улучи, но не я убил, а ранил в гръбнака и тя се парализирала. Не искала любимият й да я види така, затова се скрила от него в една пещера на остров Свети Ахил. Той обаче денонощно я търсел, докато най-подир я открил. Виждайки го, Биляна заплакала, прегърнали се и… тя издъхнала в неговите обятия”…

Билянините извори – Охрид, Македония

Нда, все тъжни приказки по тази земя. Дали затова и песните им са тъжни и драматични /поне доколкото аз съм чувала/?…Но, ако се върнем в настоящето, хората около мен бяха доста възбудени, едни се тълпяха на опашката за бижута и сувенири, други разглеждаха корабчето, а дъщеря ми дотича да ми съобщи, че се превъртяла около камъка, но не се подмладила /каква изненада!/…

Билјанини Извори, Охрид, Македония

Реших и аз да се пробвам, не за друго, а заради тръпката да мина по редките камъчета, стърчащи над водата и да видя дали ще ми завие свят, докато се въртя /даже мимоходом успях да си гребна малко от леденостудените води на малкия извор и да напръскам лицето си с тях/… Много освежително беше, не ми се зави свят, върнах се доста развеселена… Забелязах някакви местни репортерки да интервюират хората, ама не им обърнах много внимание, понеже имах малко време да се полюбувам на кораба…

Билянините извори – Охрид, Македония

Когато отново се озовахме в автобуса, вече на път за „Свети Наум”, един от мъжете сподели дочут разговор между две македонки:

– Какво правят тези хора и защо се въртят?

– Не знам, вероятно някакво тяхно си поверие – отвърнала другата.

– Ами, така е – заяви с усмивка екскурзоводът, – като не се записват в туристически групи и нищо не знаят. А благодарение на този камък, аз вече 140 години водя приятели като вас…

Всички избухнахме в смях…

Св.Наум – Охрид, Македония

До манастира се пътува около 30 минути, така че скоро се оказахме на леко стръмната, чакълеста пътека към храма.

Свети Наум

е кръстокоуполна църква в гръцки стил, със запазени и реставрирани стенописи от 19-ти век. Още с влизането виждаме икона на Свети Седмочисленици, а в средата – Св.Св.Кирил и Методий, обърнем ли се към входа, забелязваме лика на княз Борис І. Гробът на Свети Наум се намира в дясното помещение, а според мълвата, ако допреш ухо до него, все още можеш да чуеш как бие сърцето му

Св.Наум – Охрид, Македония

Някога се е вярвало, че обителта помага на хора с психични проблеми и подобни са водени да нощуват тук, с надежда за изцеление. Дори мюсюлманите са вярвали в лечебната сила на храма и са водили свои близки в него. Оттам идва народната мъдрост: „Или ум, или при Свети Наум”. И до днес е запазена хотелската част, в която може да се нощува от миряни. Старото име на обителта е „Свети Архангели”, прекръстена е в част на своя патрон.

Пауни – Охрид, Македония

Пауни

По двора съвсем спокойно и необезпокоявани се разхождаха пауни, явно свикнали с „медийното внимание”, спокойно се оставиха да ги снимаме. След като посетихме светото място и запалихме свещи пред него, имахме два часа свободен режим, които използвахме за разходка /тук също има невероятен изглед от върха/ и за обяд върху ресторант, изграден от няколко по-малки платформи, настанени направо във водата и с изглед към нея, прикрепени с въжета така, че се полюшваха при всяко наше движение.

Цялото заведение бе „нападнато” от любопитна българска група, така че накрая вече се чудеха къде да намерят места… Там ядохме много вкусна супа от някаква местна риба, чието име вече забравих… Запознахме се с две жени от друг хотел, но по програма на същия принцип, като нашата.

Скоро обаче се наложи да тръгваме, защото автобусите чакаха.

Върнахме се обратно в Охрид

и после имахме само няколко минути до следващата екскурзия, в нея взеха участие значително по-малък брой хора и се оказа, че има защо.

Изглед от Св.Наум – Охрид, Македония

Изглед от Св.Наум

Всъщност, по пътя нашият гид ни разказа доста интересна история за

охридската змиорка,

която според местните преди от езерото преминавала в Църни Дрим и оттам се прехвърляла в Адриатическо море, стигала чак до Съргасово, където хвърляла хайвера си, а после малките рибки изминавали същия дълъг път, за да се върнат в Охрид. Ала откакто в Албания направили ВЕЦ, той спрял естествения й път на миграция. Разбира се, това са непотвърдени слухове, които трудно биха могли да се проверят.

Та, както вече ви споменах,

разходката до Струга можете да я пропуснете с чиста съвест,

въпреки, че реката наистина е красива, а по езерото има приятен плаж с много заведения, както и кей, от който си събрахме доста екзотични камъчета. После обаче се захванахме да

търсим къщата-музей на братя Миладинови

и не успяхме да се справим добре с това начинание, въпреки желанието на местните да помогнат. В Струга живеят предимно мюсюлмани и повечето говорят албански, тук имаше много жени със забрадки и дълги черни рокли до глезените, макар сред по-младите като че ли не е много задължително, дори в една компания можеш да видиш по-възрастна дама с типично за вярата облекло и по-млада – с модерно…

Накрая, след дълго лутане, седнахме изморени в едно заведение в централната част, където дори сервитьорът май говореше на албански, защото нищо не му разбирах и общувахме по-скоро на жесто-мимичен език. Даже не се предлагаше бира там, само кафе, безалкохолно, сладкиши… Поне да можеш да изпия едно Скопско, ма не… Нищо, де, дъщеря ми пък беше много доволна от гофретата си – да, майстори са на сладките изкушения…

Плаж в Струга – Охридско езеро, Македония

Като гледам,

май и другите ни спътници не бяха дотам впечатлени

от гостуването си в този град, защото като никога всички пристигнахме по-рано за автобуса и се върнахме преди предвиденото. Но това, разбира се, не беше беда, имаше още толкова работа: армагани да се купуват за близките и приятелите, че и да се подготвим за

официалната вечер

По традиция, в тези програми, по които се бяхме записали, втората е официална, със жива музика. Да, мисля, че доста тиквешко вино се изпи на тази „гала вечеря”, Скопското също вървеше и не може да се каже, че не оставихме без ракия.

Доста смях се чу, доста хора се играха и песни бяха изпети. Музикантът свиреше различни неща – български ръченици, македонски балади, накрая премина на сръбско и ние семейно решихме, вече да поприключим с вечерята, но като цяло си прекарахме весело и трябва да ви кажа, че македонската вешавица никак не е лоша храна (макар да я подозирам в известна липса на диетичност 😉

В общи линии, бяхме умрели за сън от толкова тичане напред-назад из улиците на западната съседка, че дори сръбската музика не можеше да ни попречи, да се натръшкаме по леглата…

На другия ден тръгвахме, щяхме да имаме само два часа в столицата, за да разгледаме паметниците, изградени по проект „Скопие 2014”, но за това следващия пътJ…

Очаквайте продължнието:

Автор: Мира Валентинова

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в Охрид – потърсете ги в букинг:



Booking.com

Други разкази свързани с Охрид – на картата:

Охрид

След Охрид можете да видите и другите градове на Македония – ето къде можете да нощувате:



Booking.com