Category Archives: пътуване

Непал през очите на един непланинар (1): Катманду и Саураха

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Диана заминаваме за Непал. Нееее, спокойно! Нищо няма да катерим – никакви планини! Ще разгледаме станата като нормални хора, а не като баир-будали 😉 Като за начало – Катманду и Саураха.

Приятно четене:

Непал през очите на един непланинар

част първа

Катманду и Саураха

При мен пътешествията винаги започват с някаква промоция на самолетни билети. Разбирам случайно или не за някакви намаления, намирам си поне един съмишленик и купувам. В случая попаднах на разпродажба на билети – всичко на половин цена. Въпросната авиолиния лети до дестинации като Шри Ланка, Малдиви, Занзибар, Непал, Индия и т.н., а цената за двупосочен билет от София излизаше 540лв. Успях да намеря желаещи само за Непал и така беше избрана дестинацията. Не знаехме почти нищо за тази държава, освен че там са Хималаите, че наскоро имаше ужасяващо земетресение и че това е много бедна страна. Решихме да прекараме там 2 седмици през февруари 2018г.

Групата се състоеше от мен, моя приятелка, мой приятел и неговата съпруга. Всички без мен много държаха да правят трекинг, което отнема от 3 дни до месец, че и повече, зависи кой какво търси. Аз лично имам страх от планините и не ми се рискуваше в такава държава, още повече на такива височини (по над 3000 м надморска височина). За това направихме груб план първо всички заедно да прекараме няколко дни в столицата Катманду. След това семейството трябваше да тръгне на трекинг, а аз и Цвети на сафари в джунглата. После Цвети трябваше да тръгне на трекинг и след това както дойде.

Излетяхме от София

на 6 ти февруари и кацнахме първо в Дубай.

Най-високата сграда в света - Бурж Халифа стърчи над облаците, Дубай

Най-високата сграда в света – Бурж Халифа стърчи над облаците

Там имахме престой от близо един ден, за това си бяхме резервирали хостел за една нощувка и успяхме малко да се разходим из града. На мен ми беше за трети път, но другите не бяха идвали, за това посетихме основните забележителности. Вечерта след полета ходихме до марината, а на другия ден до Медина Джумейра, Бурж Ал-Араб и най-високата сграда в света Бурж Халифа с прочутите пеещи фонтани.

Дубай

Нямахме си грам идея какъв културен шок щяхме преживеем само след няколко часа, от контраста между лукса, небостъргачите, модерното и 7-лентовите пътища в една посока и

Непал,

където само за подсказка – пътища почти няма.

Пътищата в Дубай

Пътищата в Дубай

Още до като летяхме към

Катманду,

започнахме да предусещаме

какъв шок ни чака

Вече беше тъмно, когато самолетът премина от Индия над Непал и светлините буквално изчезнаха. Толкова беше тъмно, че вече се чудехме дали не е станало някакво бедствие до като летим и да няма ток в цялата държава. Е ток имаше, като приближихме Катманду вече се виждаха светлини, но беше много тъмно, усещането беше, че кацаме в някое село, а не в столица.

Приветствие към слизащите от самолетите на летището в Катманду, Непал

Приветствие към слизащите от самолетите на летището

Първото много интересно нещо за Непал, което човек разбира с кацането е, че часовата разлика с България е 2 часа и 45 минути. Например ако в БГ е 11:30, в Непал е 14:15.

Летището беше много тъмно,

малко и стените бяха само на тухли. Не знам дали са целели този ефект или не са имали бюджет да измажат стените.

Плакат на летището в Катманду, Непал

Плакат на летището

Трябваше да извадим визи, имаше автомати на които цъкахме нещо, после платихме по 25$ и накрая отидохме на гишето за паспортна проверка. Имаше и обменно бюро, където се оказа най-добрия курс в страната, но късно го разбрахме. Понеже в пътеписа често ще споменавам цени, да кажа от сега, че 100 рупи са около 1$. След като минахме граница отидохме на гишето за таксита. Цената на едно такси беше стандартна – 700 рупи или 800 през нощта. Викаш си, щом е на летището, има ценоразпис, значи това е редовна цена. Е да, ама не. За съжаление на доста летища по света злоупотребяват с туристите (случвало ми се е същото в Мексико, Делхи и др.). Оказа се, че ако си вземеш таксито от улицата ще ти излезе не повече от 300 рупи. Ако си местен би могло да ти излезе и 150.

Хванахме такси и тръгнахме за хотела, който предварително бяхме резервирали.

Първите впечатления бяха – прах, много, много прах и мърсотия

Въздухът беше толкова мръсен, че можеш с нож да го режеш. Трафикът – потресаващ, без никакви правила (като например в Индия и Шри Ланка) страшно много мотори и придвижването е много бавно. И пак е тъмно. Не че няма ток и лампи, може би са по-слаби или са по-малко, но

никога не съм била в толкова тъмна държава

Катманду, Непал

Наближавахме хотела, когато таксито сви по една изцяло разбита улица и толкова тясна, че решихме, че е еднопосочна, но се оказа, че си е нормална двупосочна и разминаването ставаше много бавно. А нашият хотел беше завзел част от улицата и колите трябваше да правят мини завой за да заобиколят тази част.

В този момент вече бях толкова депресирана от видяното, че

ако бях сама щях да обмислям самоубийство

или да търся билет за връщане в България още на следващата сутрин. Знам че има хора, които намират тази обстановка за романтична, интересна, автентична и т.н., но определено не беше за мен.

За щастие хотелчето се оказа доста прилично,



Booking.com

имахме си самостоятелна баня и тоалетна и бутилки с минерална вода. Оставихме багажите и

излязохме да търсим вечеря

Намирахме се в най-централната и туристическа част на Катманду, но въпреки това улиците бяха пусти и почти нямаше хора. Пълно мъртвило както казват хората. (Две седмици по-късно на връщане обаче градът вече се беше понапълнил с туристи и атмосферата беше коренно различна.)

Влязохме в няколко ресторантчета, но и те бяха празни. Накрая избрахме едно и седнахме в него. Поне персонал имаше. И тук беше първото приятно впечатление от града – ресторантчетата всичките бяха на няколко етажа, с по няколко тераси и всичките много симпатични, всеки със собствен стил и много различни и интересни. Това впечатление се повтори и в другите градове, които посетихме. Хората имаха въображение как да си направят заведенийцата. Поръчахме някаква храна, която май се оказа вкусна, не помня вече.

В Непал основно ядат ориз, нудели

(или както им викаха едни българи живеещи в Непал – фиде) и момо – пържено или варено тесто с някаква плънка. Традиционната им напитка се казва ласи – като нашия айрян, но подсладен с плодове – например ягоди или дори само със захар. Другото специално е масала-чай – чай с подправки и мляко. Едно от най-любимите ми неща в този живот. Открих го в Индия преди 5 години и се влюбих, и сега използвах момента всеки ден да пия масала чай до като съм в Непал. Как не получих някое стомашно разстройство не знам.

В Непал трябва да се спазват стандартните мерки за хигиена,

които са типични за този вид държави – да си миеш и дезинфекцираш ръцете винаги, да не пиеш вода от чешмата, да не ядеш необелени плодове и зеленчуци, да не пиеш напитки с лед, защото ледът може да е вода от чешмата и т.н. Това беше един от големите негативни шокове, които преживях. Вярно, че не знаех много за Непал, но пък винаги съм го свързвала с Хималаите и това ми придаваше очакване за чистота и кристална планинска вода, а то се оказа точно обратното. За щастие никой от групата нямаше проблеми през тези 2 седмици!

А да,

втората приятна изненада за вечерта беше, че беше топло

Отново заради Хималаите си мислех, че там ще е много студено, а ние вечеряхме на терасата (да напомня, че бяхме там в началото на февруари). Вярно, че ни запалиха огън до масата – един от многото абсурди.

Огън до масата ни на терасата в ресторанта. До огъня стоят хартиени чували с подпалки – Катманду, Непал

Огън до масата ни на терасата в ресторанта. До огъня стоят хартиени чували с подпалки

Беше приятна вечеря и малко успях да се поуспокоя. До като не се върнахме в стаята и се наложи

да се бием с две хлебарки, една от които много хитра

Скри се в ъгъла под пантите на вратата на банята и не можехме да я докопаме. След 15 мин номера от наша и нейна страна, успяхме да се справим и с двете.

Ден 1:

Сутринта ни посрещна със слънце, но не можехме да отворим прозорците да проветрим, защото после трябваше да чистим няколко кила прах, които щяха да влязат от вън… В цената на нощувката имахме включена

закуска, която се сервираше на покрива

Представляваше филия хляб, масло, сладко, пържено яйце и банан. Аз си поисках и масала чай, който ми донесоха в чаша, по ръбовете на която се виждаха петната от кафе от предишния ползвател на чашата. Тук е момента да отбележа, че

в Непал не мият съдовете под течаща вода

Всичко се слага в едни легени пълни с вода, една жена клечи на земята и изплаква и забърсва съдовете и приборите, цял ден в една и съща вода. Имайки предвид чистотата на приборите и съдовете, за да сме по-предпазливи гледахме да ядем винаги термично обработена храна, която обаче за съжаление беше само пържена. А олиото, в което пържеха, се сменяше само през септември. Но както вече казах, нямахме проблеми със стомасите.

След закуска тръгнахме

да разглеждаме Катманду

Още предната вечер ни направи впечатление, че улиците в центъра са тесни, с 4-5 етажни сгради залепени една до друга, първите етажи всички са магазини и от всякъде минават коли, мотори и пешеходци едновременно, в двете посоки.

Катманду, Непал

Най-туристическата част обаче беше затворена за моторни превозни средства, специално за туристите да си отдъхнат от стресиращото движение и бибипкания нон-стоп. В центъра по-принцип имаше табели, че бибипканията са забранени, но не винаги се спазваше.

Шарени молитвени знаменца, които се срещат из цялата държава, на всякакви места – Катманду, Непал

Шарени молитвени знаменца, които се срещат из цялата държава, на всякакви места

Магазините основно продаваха шалове и дрехи от як, тибетски пеещи купи, чайове, имаше улица само за бижута, уж от 24 каратово злато… На 3 метра над улиците висеше безкрайна майсторски изтъкана

паяжина от милиони кабели,

крепяща се на едва издържащи на тежестта дървени стълбчета, подпрени с дървени колчета да не паднат. На места висяха и кабели спокойно стигащи до главите на хората.

Кабели – Катманду, Непал

А прахолякът във въздуха бе все едно десетки коли карат по черен път, който 2 седмици не го е валяло дъжд. Повечето хора бяха с маски на устата, и то не еднодневки, което означаваше, че това е задължително ежедневно приспособление на хората.

Кабели – Катманду, Непал

Първият ни ден премина в разглеждане на центъра и някои забележителности, както и във

вадене на разрешителни за трекинг

за тримата от групата. На място правеха безплатни паспортни снимки за разрешителното. И как няма да са безплатни, като тези разрешителни струваха по 45$. И то за всяка част на планината са различни разрешителни и се плащат отделно.

Процедурата отне доста време, минаваше се през 4 гишета, попълваха се всякакви документи. Аз използвах момента да си направя безплатно снимки, защото се оказа, че

за да си извадиш сим-карта за телефона трябва да дадеш паспортна снимка

След като групата се сдоби с разрешителни тръгнахме да търсим хапване. И понеже бяхме извън туристическия район успяхме да се наядем за 12 лв общо.

Традиционно ястие - момо. В случая е пържено с плънка от месо – Катманду, Непал

Традиционно ястие – момо. В случая е пържено с плънка от месо

Почти винаги

имаше известни изненади с храната,

която поръчвахме. В случая се оказа, че едно от ястията беше нещо като тип разядка от пържени фъстъци и люти, ама много люти чушки. От една хапка човек може спокойно да си умре от люто. Ние обаче видяхме в това възможност да си направим

процедура по дезинфекция

за всеки случай и всички смело ядохме и ревахме юнашки.

Другото средство за дезинфекция, което ползвахме беше кока-кола – нещо което го има във всяка точка на света, вкусно е и върши работа.

Пържени фъстъци с люти чушки – Катманду, Непал

Пържени фъстъци с люти чушки

След обяда се запътихме към следващата забележителност, която се намираше на 5 км от центъра. Все още не се бяхме обиграли как да се пазарим за такси и за това решихме да пробваме с градския транспорт. Предната година когато бях в Банкок в Тайланд измислих

много хитър евтин начин за придвижване с градския транспорт,

без да е нужно да говориш местния език. (Макар че в Непал английският е доста разпространен и много се говори.) Значи гледаш на картата в коя посока искаш да тръгнеш и хващаш рейс в същата посока. Плащаш си билетчето, което в тези държави е жълти стотинки и следиш на навигацията дали се приближаваш до желаната цел. Ако рейсът се отклони от твоята посока, слизаш и хващаш друг рейс. Ако пък имаш късмет, рейсът те откарва директно където си тръгнал.

В Катманду процедирахме по същия начин. В началото ни лъжеха с парите за рейса, но с времето се научихме. Всеки рейс си имаше кондуктор, който помнеше всички пътници, натъпкани като сардини в консерва, кой си е платил и кой не. Като слязохме на нашата спирка питахме колко дължим. Този каза 45 рупи, после се оказа, че било 15, номерът е да попиташ за цената пред повече местни хора, за да му е неудобно на този да те излъже.

Другият номер е да гледаш колко плащат местните и ти директно да подадеш същата сума, без да питаш за цена. Общо взето

в Непал всеки си измисля цените както му дойде

Като например семейството си купи сим-карта за телефона с 5 гигабайта интернет, 80 безплатни минути и 30 смс-а за 800 рупи. Ние с Цвети си купихме абсолютно същите карти, на същия оператор, но от друго място, за 300 рупи (това се равнява на 6 български лева!). Друг е въпросът, че нашите карти забравиха да ги активират и на следващия ден обиколих цял Катманду докато намеря къде да ги активирам.

Навсякъде се виждаха следи от земетресението. Повечето сгради бяха реставрирани, но имаше и много като тази подпрени по този начин с греди – Катманду, Непал

Навсякъде се виждаха следи от земетресението. Повечето сгради бяха реставрирани, но имаше и много като тази подпрени по този начин с греди

Навсякъде се виждаха следи от земетресението. Повечето сгради бяха реставрирани, но имаше и много като тази подпрени по този начин с греди – Катманду, Непал

Друг пример как подпират сградите – Катманду, Непал

Друг пример как подпират сградите

Изумителна дърворезба, която виждахме навсякъде из града – Катманду, Непал

Изумителна дърворезба, която виждахме навсякъде из града

Изумителна дърворезба, която виждахме навсякъде из града – Катманду, Непал Катманду, Непал

Вечерта приключи с вечеря в ресторантче в туристическата част, отново нямаше други хора освен нас и персоналът отново ни запалиха огън до масата!

Забравих да спомена нещо, което ни направи впечатление до като се разхождахме – както навсякъде по света и тук имаше много плакати и транспаранти с различни реклами или просто някаква информация. Навсякъде където беше изписана и дата, пишеше

година 2074 та. До този момент не осъзнавахме, че там са с друг календар.

Честита Нова Година 2074 – Катманду, Непал

Честита Нова Година 2074

Другото интересно нещо, което наблюдавахме, беше че хората

когато пият вода не докосват шишето с устата си,

а директно изливат водата вътре в устата. Това май го бях виждала и в Индия, но не знам да ли е свързано с хигиената, или нещо друго. И да спомена и един много неприятен за мен непалски навик – може би заради мръсния въздух,

хората постоянно се храчеха и плюеха,

ама наистина постоянно. Беше като някакъв фон на нашето пребиваване в страната им, защото го виждахме и чувахме ежедневно навсякъде.

Ден 2:

За този ден бяхме планирали

посрещане на изгрева

от един хълм на 25 км от центъра на Катманду, от където може да се види и Еверест. За целта предната вечер търсихме такси, което да ни закара на време за изгрева. За наше огромно учудване всички таксита твърдяха, че трябва да потеглим в 4:30, защото пътят бил много лош и бавно се стигало. Успяхме да навием един, който да ни закара на цената, която ние искахме и се прибрахме спокойни в хотела.

Е да, обаче на сутринта този нашият го нямаше.

По едно време се появи с една много потрошена и тясна кола и се скарахме. Твърдеше, че неговата кола се е развалила. Малко започнахме да се притесняваме, че ще изпуснем прословутия изгрев.

Забравих да спомена, че по това време на денонощието улиците бяха учудващо живи. Беше пълно с таксита, а по тротоарите седяха жени продаващи вода, цигари, чай и др. Съответно нас ни наобиколиха всякакви хора и започна едно страшно пазарене. Никой с хубава кола не искаше да ни закара. Наложи се да се примирим и да тръгнем с едно тесничко такси с доста окаян вид. Мен лично ме крепеше мисълта, че за малко ще избягаме от прахоляка, шумотевицата и мърсотията в Катманду и се опитвах да се абстрахирам от обстановката. И тук за първи път надеждите ми бяха лъжовни.

Пътят до хълмчето беше в окаяно състояние,

кратер след кратер и то по нанагорно. А ако имаше и кола пред нас, която да вдига прахоляк, положението ставаше трагично. Не знаеш дали да държиш прозореца затворен за да не дишаш мърсотията, или да го държиш отворен, за да не споделяме алкохолните изпарения от шофьора примесени с потта му. Поне разбрахме, защо никой не искаше да ни закара и защо беше нужно да отделим 2 часа за тези 25 км, колкото и да не ни се вярваше. И така,

стигнахме 3 минути след като слънцето беше изгряло и изпуснахме изгрева

На всичкото отгоре беше такава мътилка, че едва се виждаха отсрещните планини, камо ли да видим Еверест. Изобщо пълен провал, язък за ранното ставане в 4…

Изгрев в Хималаите – Непал

Е нищо, поне сега следваше един много стар град, в който са забранени превозните средства. Градът се казва

Бхактапур

Таксито ни чакаше както се бяхме разбрали и ни закара до градчето и после го пратихме да си ходи. Там веднага ни изръсиха с по 15$ за вход в града. Това беше стандартна цена за повечето забележителности, които представляваха цели комплекси от сгради.

Бхактапур, Непал

Бхактапур

А в момента, в който влязохме,

ни налазиха екскурзоводи,

които предлагаха да ни разведат навсякъде и да ни разказват. Цената беше 5$ за цялата обиколка, ние бяхме 4 и излизаше по 1.25$ на човек. Решихме да платим на някой и да чуем все пак за какво става въпрос. И тук обаче късметът ни изневери. Попаднахме на човек, който си мислеше, че говори перфектен английски, говореше много бързо и уверено, но с някакъв непонятен за нас акцент и никой от 4-ма ни не успяваше да го разбере. Поне ни разведе из улиците и площадите, които трябваше да видим.

Непал

Разхождайки се, попаднахме на едно площадче, на което се

извършваха някакви ритуали и церемонии

На земята седяха жени и мъже с някакви съдове, пълни с някакви неща, около тях тлееха огньове, на места имаше запалени миризливи пръчици, навсякъде имаше ориз, цветенца, червен и оранжев прах. А някакви хора се редяха на опашка с подноси и те с някакви неща от ориз, цветя и прах и минаваха през седящите хора. Докосваха се по челото, докосваха земята.

По средата на площадчето някакъв мъж с пола и с маска на чудовище танцуваше и се въртеше, а отстрани двама мъже дрънкаха с някакви инструменти в такт с танца. Питахме и гида и няколко хора какво се случва, но успяхме само да разберем, че това е някаква церемония, която всеки ден се случва на различно място, в различен град, в продължение на месец. В крайна сметка това беше нещо много различно, интересно и автентично, и се радвам, че имахме късмета да го видим.

Церемония – Бхактапур, Непал Церемония – Бхактапур, Непал Церемония – Бхактапур, Непал Церемония – Бхактапур, Непал Церемония – Бхактапур, Непал

Самото градче Бхактапур също беше много интересно

Но отново както и в Катманду преобладаваше кафявият цвят и всичко ми се струваше много едноцветно и еднообразно.

Бхактапур, Непал

И тук както и в столицата все още се

личаха осезаемо следите от опустошителното земетресение,

цели сгради буквално липсваха, други бяха подпрени с 5 метрови дървета, върху трети течаха възстановителни ремонти.

Бхактапур, Непал

Трагедията е била неописуема.

Цели селища буквално са били заличени от земята

Оцелелите изгубили всичките си приятели, семейства и домове. Не мога да си представя какво е усещането и човек как би намерил смисъл за живот след такова нещо и изобщо как започваш да живееш на ново. Буквално това е все едно да се родиш отново, но да се родиш на улицата и да те изоставят да се оправяш сам. Но в същото време да имаш спомените за предишния живот, семейството и приятелите. И на фона на всичката тази безгранична мъка, ужас и трагедия

почти всички дарения изпратени от цял свят в помощ на Непал са били откраднати!!!

Тази екскурзия ми отвори очите за това колко безгранична и нечовешка е алчността. Показа ми какви чудовищни мащаби може да достигне и ще продължа да давам примери. И все пак, въпреки всичко това хората бяха успели да се съвземат някак си и даже да възстановят почти всички сгради за толкова кратко време. Държавата все още се намира в ремонт, но той е към края си.

Бхактапур, Непал

След разходката в Бхактапур решихме

да се върнем в Катманду с градския рейс

Доста лесно го намерихме и се качихме. Пътят отне около час дундуркане по познатите кратери, а рейсът на моменти преливаше от пътници. И ние като местните вече постоянно слагахме маски на устата, за да се опитаме поне малко да филтрираме отвратителния прахоляк.

Бхактапур, Непал

Втората част на деня мина доста лежерно.

Първо търсихме от къде се купуват билети за туристическите рейсове. Оказа се, че в Непал има рейсове за местни и такива за туристите, които са значително по-скъпи, но се водят за по-луксозни и с климатик. И тръгват от различни места. Семейството си купиха билети за следващия ден за някакво място, от което после щяха да тръгнат на трекинг за една седмица.

А ние с Цвети си купихме билети за по-следващия ден за националния парк Читван, където щяхме да правим сафари и да търсим тигри. Поискаха ни по 6$ на човек. По-късно разбрахме, че всеки дава цени както му дойде и че реалната е 3$, и че те преценяват на място, колко биха могли да ти изстискат.

Обядвахме в едно симпатично заведение на тераса на третия етаж.

Ресторант – Катманду, Непал

След което семейството се прибра да си почине, Цвети остана в заведението да цъка в интернет, а

аз се разходих до една градина,

намираща се на 10 мин. Тази градина беше оградена с огромни дувари, а вътре беше истинско спасение, като оазис в пустинята. Много малко паркче, с цветя, шадраванче, дървета, катерички и зелена трева. Имаше и вход естествено 2$. Най-накрая получих така мечтаната

почивка от мърсотията,

макар и за кратко.

хиндуиската богиня Лакшми – Катманду, Непал

Статуя на хиндуиската богиня Лакшми, която оригинално е била статуя на гръцката богиня Nike (за незнаещите: компанията за спортни стоки Найк взима името на тази богиня, както и гънката на роклята във форма на запетайка за лого на компанията). Статуята е леко изменена за да се доближава до идеята за Лакшми.

А след градината

успях да си направя и масаж. Обаче в какви условия е въпросът.

В града като цяло на много места се рекламират масажите, всякакви видове и никак не евтини. Цените варираха около 30$ за час. Аз обаче успях да смъкна на едно място за 15$.

Вкараха ме в една малка стаичка, много студена, но пуснаха една газова печка, която нищо не помогна. Сложиха ме да легна на легло с чаршафи, които най-вероятно бяха сменяни миналия месец и ме завиха с одеяло, което най-вероятно никога не е прано.

Опитах се да не мисля за всичко това, защото в Непал иначе няма как да оцелееш

Човек трябва да намери начин да се абстрахира от нивото на хигиената, иначе ще е в постоянен стрес 24 часа в денонощието. Масажът все пак беше доста добър и ми хареса. Накрая жената си поиска и бакшиш.

Вода Еверест – Катманду, Непал

Вода Еверест

Тази вечер бяхме поканени на ресторант

от мой приятел индиец, който живее със семейството си в Катманду. Аз лично нямах търпение да си поговоря с някой местен и да науча повече от „кухнята“.

Ресторантът на външен вид не беше нищо особено, но нивото на обслужване и храната надминаха многократно очакванията ни. Цените също бяха доста високи. Разбираемо.

С Вишал се бях запознала преди 4 години в един влак в Индия. Тогава той много помогна на мен и приятелките ми с транспорта в Калкута и ни заведе на най-вкусната индийска храна, за която до ден днешен продължавам да мечтая да опитам отново. Много се зарадва да ме види, или поне така изглеждаше. Бях много притеснена какво трябва да направя при срещата, дали мога да му подам ръка изобщо. Той все пак е член на най-висшата каста в Индия, а традициите по тези земи, все още много строго се изпълняват.

В крайна сметка той директно ме прегърна и се целунахме по двете бузи, съвсем по европейски. Като член на най-високата каста, той имаше достъп до много високо образование, както и можеше да пътува и знаеше какви са традициите по света. Вишал беше довел със себе си двама приятели, с които е учил заедно. И тримата бяха горе-долу на около 25 годни, но всички вече се занимаваха със сериозни бизнеси. Единият е най-големият производител на бетон в Непал, другият беше най-големия доставчик на части за електроцентрали, или нещо подобно. Вишал пък се занимава с производство на часовници, слънчеви очила и шиене на кожени якета. Мисля даже, че си имат собствена марка и магазини. Непрекъснато пътува до Индия където се намира производството. Имат също и строителна фирма.

Вечерята беше много интересна, научихме много неща за страната, религиите, обичаите, политиката и т.н. Попитаха ни дали искаме прибори или ще ядем като тях с пръсти. Винаги съм чувала, че

пръстите били четвъртото сетиво при храненето

Другите са вкус с езика, мирис с носа и външен вид с очите. Четвъртото е допир с пръстите, но никога не бях пробвала и реших, че

ще се жертвам и казахме, че ще ядем с пръсти

Донесоха ни едни тавички с ориз и отстрани купички с манджи, които трябваше да изсипем в ориза и всичко да го омешаме с пръсти. Тук е момента да вмъкна

друго интересно нещо за Непал

Когато си поръчаш от техните неща с ориз, можеш да си искаш допълнително до безкрай. Мислехме, че само в този ресторант е така, но после разбрахме, че всъщност това си е стандарт.

Вечеря – Катманду, Непал

Та както вече казах, вечерята мина много добре, а накрая ни закараха с кола до хотела. По принцип в Непал е изключително скъпо човек да има кола, а тази дори беше с кожен салон и затоплящи се седалки. Забравих да спомена, че занесох на Вишал малки подаръци от България – мускалче и сапун с българска роза, локум, шоколад и дървена лъжица с български мотиви.

Още преди да тръгнем за Непал, тайно се надявах, че може да ни покани на гости у тях и за това бях взела тези неща, за да не се изръсим с празни ръце. Не показа някаква особена радост като му ги дадох и малко се разочаровах, очаквах повече да се впечатли. Е да, обаче явно майка му се е впечатлила, защото в момента в който се е прибрал и показал подаръците, родителите веднага настояли да им идем на гости на следващата вечер.

И така 30 мин след като ни оставиха в хотела, аз получих съобщение във фейсбук с покана за семейна вечеря. Страшно много се зарадвахме и тъкмо се чудех как да формулирам отговора, когато Вишал звънна и повтори написаното. Човекът нямаше търпение явно. Ние също!

Ден 3:

От този ден останахме сами с Цвети и тръгнахме

да търсим един манастир в покрайнините на Катманду,

където беше ходила нашата йога-учителка преди 2 години на един месец мълчание. Оказа се, че това си е и една от най-големите забележителности в Непал и нямаше как да го изпуснем.

Този път хванахме маршрутка за 25 рупи, вместо 1000 за такси и отново ни нагъчкаха, но успяхме да стигнем.

Маршрутката преди да се напълни – Катманду, Непал

Маршрутката преди да се напълни

Бях открила

манастира

на навигацията на телефона и лесно го намерихме. От вътре излизаха някакви хора с бръснати глави и оранжеви чаршафи и нямаше съмнение – това е мястото. Влязохме вътре и започнахме да се разхождаме и снимаме. Реших да изпратя снимка на йога-учителката да я изненадам.

Манастир – Катманду, Непал

Аз не и бях казала дали наистина ще ходим и кога и реших, че много ще се зарадва като види снимката. Отговорът който получих от нея беше „Къде е това?“

А такаа… оказа се, че сме сбъркали манастира! Дали не бяхме сбъркали и региона като цяло?

За щастие се оказа, че нашето място се намира на още 20 мин пеша от тук и не се наложи да търсим други рейсове.

Манастирът се казва Копан

и е будистки.

Манастир Копан – Катманду, Непал

В него също се разхождаха

хора с бръснати глави и оранжеви чаршафи

Имаше и много деца, които живеят там. Пихме първо по един хималайски чай, а после напазарувахме поръчаните подаръци.

В Непал в магазините има тонове прах

и каквото и да си купиш винаги после ръцете ти стават черни. Тук прахолякът беше много, много по-малко и можеше по-спокойно да напазаруваме, без да се притесняваме, че после ще имаме свръх-багаж от тежестта на прахта по покупките. Купихме основно чайове, книги и гривнички.

След това седнахме и да обядваме. Цените бяха като за туристи в центъра, но поне се надявахме всичко да е една степен по-чисто. А и гледката беше много хубава. Копан се намираше на хълм, който гледа към цял Катманду. Все едно да се качиш на Витоша и да гледаш София.

Манастир Копан – Катманду, Непал

После

разгледахме и парка наоколо,

много приятно и поддържано местенце, идеално за почивка. Събухме обувките и чорапите и легнахме да поспим на тревата на слънце. По едно време минаха една група възрастни хора, пак с бръснати глави, но този път с винени чаршафи. Най-вероятно бяха някакви важни, защото с тях вървеше един фотограф и постоянно ги снимаше. А те просто се разхождаха бавно и често избухваха в смях като малки деца.

След като хубаво се понапекохме, решихме че е време да си ходим. Все пак

ни чакаше традиционна семейна вечеря

и ние нямахме търпение. Върнахме се пак с маршрутката и се возихме с една жена, която беше с нас и на идване. Интересно съвпадение. Тя май ни се радваше много, защото ни се усмихна като я познахме. До нас в маршрутката седна един мъж на средна възраст, който очевидно ни разпозна, че не сме непалки и много искаше да си говори с нас. На английски. Не помня дали вече писах, че

в Непал английският е много разпространен

Човекът показа завидни познания за света като цяло. Говореше за политика, география, стандарти в държавите. Знаеше столиците на държавите, дори на България. Беше гледал по телевизията и по интернет и страшно много се интересуваше и помнеше. До този момент всеки който питахме, дали знае къде е България, отговаряше с Не. Но и Гърция не знаеха. Разбрахме, че трябва да им кажем Турция, и тогава вече се сещаха.

Катманду, Непал

Денят беше много горещ, ние бяхме ходили пеша доста, бяхме спали по поляните и се бяхме возили в маршрутка два пъти. Определено имахме нужда от душ, преди гостито. Точно този ден обаче сменяха тръбите на съседната улица и от чешмата в хотела течеше буквално кал, ама буквално.

Катманду, Непал

Мислехме, че в някакъв момент ще се оттече и оставихме мивката пусната, а водата ставаше все по-кафява и все по-тъмна. Явно трябваше да минем без баня.

Катманду, Непал

Сложихме си чисти дрехи, хванахме такси и отидохме на уреченото място. Само да вмъкна, че в таксито, върху таблото над жабката човекът си беше посадил истинска трева, а в тревата имаше мини фигурки на хинду божества. Със сигурност често поливаше тревата и я подстригваше, за да я поддържа.

Катманду, Непал

Вишал ни посрещна и ни заведе у тях. Беше много тъмно, както вече казах, уличното осветление не е от най-добрите. Прахолякът допълнително допринасяше да не се вижда къде ходиш.

Видях само, че влизаме в нещо като кооперация, малък блок. Влизайки през входната порта трябваше доста да се наведа, не беше по-висока от 1,60 м. Качихме се на втория етаж, на който имаше само една врата, а пред нея беше пълно с обувки. Там оставихме и нашите и влязохме в апартамента. Състоеше се от коридор и няколко врати. Успяхме да видим какво има само зад две от тях.

Първата беше хола – много семпло обзаведен, с голямо легло, диван с два фотьойла, ниска маса за кафе и телевизор. Стените бяха боядисани в зелен цвят и на тях бяха окачени снимки на починали роднини. Имаше и един голям плакат на Шива.

Там ни посрещнаха майката и бащата на Вишал. Отново не бяхме сигурни как трябва да се държим, в крайна сметка се здрависахме. После се появи и жената на брата на Вишал, която основно стоеше в кухнята да бди над яденето. Майката беше ниска и дребна жена, облечена с традиционно сари. Бащата беше солиден мъж с панталон, риза и блуза без ръкави. Вишал също беше с риза и панталон, даже и сако, което не свали през цялата вечер.

Настаниха ни на дивана и ни сервираха топла вода в метални високи чаши – още една от традициите в Непал – в заведенията също често ни сервираха топла вода преди да донесат яденето. През повечето време говореше Вишал, той превеждаше защото само той знаеше английски. Бащата според мен също знаеше и ни разбираше, но не говореше.

По едно време се появи и братът на Вишал, който също знаеше английски и се включи в разговорите. Пуснаха ни видео от сватбата на брата, от преди 2 години и ни разказаха различните обичаи. Беше страшно интересно. Сватбата се беше състояла в Раджастан, защото семейството е от там. Имали си 1 500 гости, а сватбата е била няколко дни. Имаше кадри от всякакви ритуали и Вишал всичко ни обясняваше най-подробно и търпеливо. Казаха, че е трябвало сега и него да женят, но е починал чичо му и трябва да има една година траур. Сватбата е отложена за края на годината и ни казаха, че и ние сме поканени.

Дойде време за вечеря и поискахме да си измием ръцете

Заведоха ни в кухнята която на пръв поглед приличаше на кухните в България преди 20 години – съвсем семпла, с белите шкафове. Мивката също изглеждаше нормално, но после видяхме, че водата се изтичаше в нещо като иззидано корито в страни. После не знам къде отиваше. После отвориха един шкаф, който светна отвътре както святкат хладилниците и ни показаха тяхното божество вътре. Имаше статуя, която всеки ден се къпе, преоблича, дрехите се перат, на божеството всеки ден му се дава храна и вода. А ако се наложи цялото семейство да замине някъде, молят някой съсед да го гледа до като ги няма. Дори и дрехи му плетат. Една от многото интересни изненади тази вечер.

Следваше вечерята и ни попитаха как предпочитаме да ядем – на масата или като тях традиционно на земята. Ние естествено казахме, че сме техни гости и ще се съобразим с техните традиции и ще ядем както те ядат. Тогава последва още една изненада – сложиха ни на земята но само нас с Цвети и Вишал. Всички други се наредиха на дивана и ни правеха снимки и клипчета ухилени до уши. Попитахме защо само ние сме на земята, а те казаха, че ние сме гости, съответно богове и те трябва да се държат с нас като с богове. По традиция в семейството първо се хранят мъжете и то най-възрастните, след това жените. Но в случая първо сервираха на нас седящите на земята, защото сме богове и сме най-важните. Донесоха ни по една метална широка чиния с малки панички с манджа и тънки кръгли питки хляб, като тези за дюнери. Отделно имаше малко люто и малко кисело, техен вид туршия. Помислих си „леле, ще умра от глад“. После много съжалих за думите си…

След като донесоха чиниите, Вишал и майка му взеха нашите купички с оранжева манджа и ни обясниха, че това е десерта. Направен е от моркови, мляко, стафиди и други неща, които се бъркат 4 – 5 часа!!! Традицията повелява домакините да захранят гостите, като ни дадоха в устата по една лъжичка от този десерт.

Това беше едно от най-вкусните неща в моя живот!

До сега бленувах за индийската храна от ресторанта в Калкута, където ни заведе Вишал преди 4 години, а сега вече ще бленувам и за десерта от моркови. Последва истинското ядене. Донесоха ни ориз в големите чинии и както предната вечер, трябваше да изсипем малките панички в ориза (без десерта) и да ги омешаме с пръсти. За помощ при подлютване имаше сервирана и паничка с кисело мляко. Отново храната беше уникално вкусна. Облизвахме си пръстите с кеф, без това да е неприлично.

Изядохме си ориза и в този момент ни донесоха още. После донесоха още манджички и после още ориз и вече не знаехме как да ги помолим да спрат. Оказа се, че те не ядат студена храна и снахата нон-стоп стоеше в кухнята да поддържа топла храната, и за това ни носеха на малки порции, за да не изстива в чиниите.

Вечеря – Катманду, Непал

Тук сме преди да ни донесат ориза, за това чиниите изглеждат толкова празни

И дойде моментът с най-голямата изненада за вечерта. Тъкмо вече се бяхме доста нахранили и се чудехме къде да поберем новата порция ориз, когато някой каза, че имало друг начин за ядене на питките хляб. Вместо да ги късаш с ръце, слагаш питката в чинията. И тогава някой хвърли една питка в чинията на Цвети, изсипа манджите и започна да размачква всичко с хляба, разкъсвайки го. Тогава дойде още някой, да помага и също почна да мачка в чинията на Цвети. Вишал също се включи и така от нищото, както си ядяхме спокойно, изведнъж чинията на Цвети гъмжеше от ръце, които се надпреварваха кой да и омеша яденето. Ръце, които до този момент бяха използвани и облизвани от собствениците им, а Цвети е страшно гнуслива. Толкова много се стъписах, че изобщо не помня чии бяха тези ръце. Само помня как се притесних и за части от секундата анализирах ситуацията и инстинктивно метнах една питка в моята чиния и започнах да се опитвам бързо да повторя упражнението, преди някой да е решил и на мен да помага. Отървах се на косъм. По-късно някой ми каза, че това било висша форма на уважение, а най-висшата форма е домакините да сдъвчат храната на гостите.

Другата смешка беше когато аз се подлютих и ми потече носът.

Незнайно защо нямах носна кърпичка в нито един от джобовете, а на върха на носа ми вече започваше да се оформя една капка. Помолих за салфетка или кърпичка и настана смут и хаос. Хората се извиниха, че те не ползват такива неща и им отне 10 минути докато измислят и намерят какво да ми дадат. Получих бял плат, като от чаршаф, защото беше много голям и сгънат поне 10 пъти. Стана ми адски неудобно, ръцете ми бяха целите изцапани с червено и мазно и сега щях да изцапам това огромно бяло парче плат. Поне спасих положението с течащия нос, че даже успях да си почистя и ръцете, за разлика от Цвети. Накрая дойде и любимият ми момент от вечерта – десерта! Цяла вечер чаках да спрат да носят тези оризи и манджи, че да мога да си хапна десерта. Поисках си допълнително и ми донесоха препълнена купичка и аз бях най-щастливият човек на земята. Храненето завърши с измиване на ръцете над чиниите, с водата от металните чаши. А, забравих, накрая имаше от моя най-любим хималайски чай, сервиран в картонени чаши за кафе.

По време на вечерята говорихме за много неща, но най-вече за техните традиции, обичаи и религията. Разказаха ни как астрологията е неизменна част от живота им и че нищо не правят без консултация с астролог. Било то сватби, пътувания, стартиране на бизнес и т.н. Говорихме и за нашите планове и кой къде иска да ходи и какво да прави. Споменахме, че искаме да видим тигър на сафарито и те казаха, че ще ни стискат палци. Това много ме учуди и попитах, дали вярват в стискането на палци. Отговорът беше, че не, не вярват, но понеже знаят, че ние вярваме и за това така се изразяват. Тогава попитах какво на тях им носи късмет. Но те казаха, че не вярват в такива неща, защото на тях всичко им го дават боговете. Нямат нужда от стискане на палци и почукване на дърво и т.н. Но… все пак било много хубаво ако видиш починал човек… Помислих, че не съм чула правилно и помолих за повторение. Оказа се, че не съм се объркала. Попитах как така, къде се срещат случайно починали хора. Вишал каза, че като се върнем в Катманду последната вечер ще ни заведе да видим. Това било най-свещеното място и задължително трябвало да го посетим.

Стана вече 10 ч. и аз пак започнах да се притеснявам, как да им кажем, че трябва да си ходим. Хем знам, че е късно и за тях, хем не искам да изглежда, че все едно искаме да си ходим. Накрая срам не срам, казах, че е станало късно и се притеснявам за тях и тогава Вишал и брат му скочиха и казаха, че ще ни закарат с мотори до хотела.

Първо естествено си направихме снимки и се сбогувахме със семейството. Благодарихме хиляда пъти за гостоприемството, за уникално вкусната храна и приятната вечер. След това се качихме на моторите и тръгнахме за хотела. Улиците бяха учудващо празни, явно по това време хората вече спят. Все пак спряхме на едно място за последната изненада. След обилно хранене местните ядели нещо, което така и не разбрахме какво е. Купиха го от едно улично магазинче. Беше нещо като зелено листо, в което беше увито нещо сладко, на външен вид приличаше на нашите сърми, но отгоре имаше захарни пръчици. Трябваше да се изяде на една хапка. Имаше едновременно кисел и сладък вкус, както и силен аромат на българска роза. Цвети направи грешката да отхапе и хич не и хареса, каза че това е било най-отвратителното нещо което е яла през живота си. И сега за да не обиди хората, трябваше да изяде и другата половина. На мен лично не ми беше гадно, не знам дали не са били различни.

Вечеря – Катманду, Непал

И така приключи нашата традиционна вечеря. Бяхме страшно доволни и с ужасно миризливи ръце. В хотела нямаше как да се измием, защото водата вече беше станала черна. Добре че имахме бутилирана вода, но не помогна. Пробвахме и с мокри кърпички, и с течен гел за дезинфекция.. не, тази миризма нямаше отмиване. Същото беше и предната вечер след яденето с пръсти. За щастие, миризмата изчезна в някакъв момент на следващия ден.

Ден 4:

За пореден път трябваше да станем в 4 сутринта. Този път защото

автобусът ни за град Саураха в националния парк Читван

тръгваше в 5 сутринта. Все още беше тъмно, но спирката беше на 10 мин пеша от хотела ни. Наближихме мястото, но нямаше никакви рейсове. Видяхме едни хора, които започваха да подреждат сергия с минерална вода, чай и разни други неща. Попитахме ги къде е спирката и те казаха, че е точно тук пред тях.

По едно време се появи един рейс, но на 20 метра от нас и решихме, че не може да е нашия и продължихме да си чакаме. През това време хората успяха да подредят сергията и ни питаха непрекъснато дали не искаме нещо. Ние обаче се бяхме заредили с вода и бисквити и нямахме нужда от нищо. Тогава те ни казаха, че всъщност рейсът ни е отсреща, този дето беше на 20 метра. Осъзнахме, че тези хора нарочно ни бяха излъгали, за да останем при тях и да си купим нещо от сергията след като я заредят. Билетчетата ни бяха с предварително определени места, които бяха доста назад. Така беше винаги с тези така наречени туристически рейсове. Понятието “луксозен” беше равно на рейсовете в България преди 30 години, продънени и мръсни седалки и смрад. За климатик бяха сложили вентилатори през 2 – 3 реда. Но пък ни раздадоха безплатна минерална вода.

Пътуването беше кошмарно

Разстоянието до Саураха е 170 километра, а отне 6 часа. Проблемът е, че пътищата са по една лента в посока и с огромни дупки. Големи участъци изобщо нямат асфалт, черен път и не може да се вдигне висока скорост. По пътя почти няма коли. Всичко са камиони и рейсове. Допълнително на това има големи завои, с огромни пропасти до пътя, често дори има пропадания, видяхме на два пъти паднали в пропастта рейс и кола, не знам дали пътниците бяха оцелели. Разбрахме, че това често се случва. Понякога има и свлачища, което блокира пътя с часове.

Вишал ни разказа как един път е стоял 28 часа блокиран на пътя без вода и храна. Човек би си казал, че поне може да спи през това време, но това е почти невъзможно. През целия път рейсът ни подмяташе толкова силно, че на моменти дори се отлепвахме от седалките си. Поне имахме често почивки, горе-долу на 2 часа рейсовете спират за по 15 – 20 мин. Има и една по-дълга почивка от поне 30 мин. Спирките са винаги на места където има много тоалетни и сергии с хапване, за тези които не ги е страх да ядат от улицата.

Саураха, Непал

Стигнахме в

Саураха

по обяд, рейсът паркира на един пуст паркинг, около който нямаше никакви сгради, освен едно кафене. Градчето е един от входовете за националния парк с име Читван, където има слонове, носорози, тигри, мечки, птици, алигатори и много други. Това е основна туристическа отбивка, където хората ходят на сафари за да видят животни.

В момента в който слязохме от рейса, ни наобиколиха местни да ни предлагат таксита и хотели. Имайки опит от други подобни държави отклонихме всички оферти и седнахме на кафето да помислим какво да правим. Поръчахме си по един чай и отворихме интернет да търсим информация за сафаритата и хотелите. Резервирахме един хотел за 10$, а за сафарито открихме, че може да го направим по най-различни начини. Можеше с джип, можеше пеша, можеше със слон…

Междувременно семейството писа, че най-накрая са стигнали и те с техния рейс. Бяха пътували 21 часа, бяха пукали гума, в рейса им бяха пускали още пътници да спят по пътеката на рейса… Толкова е било неприятно пътуването, че на връщане бяха решили да си хванат самолет.

Решихме да ходим пеша до хотела ни, защото според навигацията той се намираше на километър и половина от нас. Обаче един много настоятелен местен, предлагаше да ни закара той за 10 цента, ако се съгласим да ни покаже неговия хотел първо. Ако не го харесаме, щял да ни закара до този който ние си бяхме резервирали. Решихме да се възползваме от офертата.

Хотелчето беше доста прилично, представляваше няколко бунгала с тераски, шезлонги, много зеленина и дървета и беседки. Цената беше 5$ с включена закуска. Уж имало и топла вода. Не се чудихме много и останахме там. Хвърлихме раниците и излязохме да се разхождаме.

Първото което направихме, беше да си резервираме сафари за следващия ден. Преценихме, че най-добре да вземем пешеходно, за цял ден, за да имаме по-голям шанс да видим животни, понеже джиповете вдигат шум и ги плашат. След това тръгнахме да се разхождаме по улиците. Видяхме на едно място, че дават колелета под наем за 3$ на ден и си взехме по едно. Оказа се много добра идея.

Саураха, Ratnanagar 44200, Непал

Градчето беше много малко, имаше една основна улица с много магазинчета, хотелчета и заведения. В един момент чухме музика и се озовахме на края на една километрично дълга опашка от дефиле с много музика и танци. В града точно в този момент започваше фестивал на храната, който включваше участие на стотици хора, участници в различни групи, които ходейки към фестивала в опашка, демонстрираха традиционни носии и танци. А ние понеже бяхме на колелета, можехме да се придвижим много по-бързо напред в колоната и да видим най-различни такива групи.

Саураха, Непал

Колоната беше дълга няколко километра, а накрая влизаше в нещо като стадион – огромна поляна, оградена от всички страни с един вход. Над поляната се вееха стотици шарени молитвени знаменца, събиращи се всички на едно по средата.

Саураха, Непал

А там бяха строени десетина слона, целите изрисувани с цветни бои.

Саураха, Непал

В единия край на поляната имаше сцена където нещо се случваше, а по всички стени на огражденията имаше всякакви видове непалска храна. Пред всяка сергия си имаше маси и столове. Някои даже имаха и сервитьори.

Саураха, Непал

На поляната кипеше живот, влезлите групи си сформираха кръгчета и всеки си правеше неговия танц, атмосферата беше уникална. Отново нещо истинско и автентично, красиво и интересно.

Успяхме на бързо да хапнем на фестивала – Саураха, Непал

Успяхме на бързо да хапнем на фестивала

Много ни се оставаше да погледаме, но трябваше да се връщаме в хотела, защото имахме подарък –

разходка в близката джунгла

за час и половина. С голямо нежелание тръгнахме на обратно, но с изненада открихме, че слоновете също са си тръгнали. В крайна сметка през цялото време по пътя наред с колите, карахме успоредно и със слоновете, което беше уникално изживяване.

Туристи на слонско сафари – Саураха, Непал

Разходката в джунглата започна с посещение на

военните слонове

Присъствахме и на обучение, на което видяхме как слон изпълнява команди като куче. Останалите слончета бяха оковани във вериги и ми се скъса сърцето да ги гледам как ги хващат с хоботче и се опитваха да ги отскубнат.

Туристи на слонско сафари – Саураха, Непал

Туристи на слонско сафари

След това в джунглата успяхме да видим много сърни, крокодили и алигатори и това беше, нищо кой-знае-какво.

Алигатори и крокодили на брега на реката – Саураха, Непал

Алигатори и крокодили на брега на реката

Прибрахме се и чудейки се какво да ядем за вечеря, се сетихме, че може да отидем да ядем на фестивала. Нали беше

фестивал на храната

От хотела ни видяха, че се приготвяме да излизаме и ни предупредиха много да внимаваме, защото от парка излизат носорози и преди месец даже е имало инцидент. Цвети грам не повярва и беше убедена, че само ни плашат с глупости. На следващия ден разбрахме, че за 20 минути се бяхме разминали с един носорог на нашата улица на 100 м от хотела ни. Добре че не го бяхме видели, че щяхме бая да се уплашим.

Носорог – Саураха, Непал

Носорог, с който се бяхме разминали за малко. Тази снимка я беше направил нашия гид, който щеше да ни развежда из джунглата на следващия ден

На фестивала очаквахме да има много народ и танци, но ние уцелихме само една певица. Избрахме си едно местенце за хапване на ориз с манджички. Типично по български взехме само една порция и двете ядохме от нея. Както казах по-рано тук може да си досипваш колкото искаш и няколко пъти ни питаха дали искаме още. Но ние и това не успяхме да изядем. След това си взехме от друга сергия храна за следващия ден за сафарито. Аз си взех някакви панирани варени яйца и панирани варени картови и пилешко месо.

В Непал нямат пластмасови чинии, вместо тях имат чинии и купички от палмови листа, което беше много хитро, защото не се замърсява природата.

Фестивал – Саураха, Непал

Прибрахме се в хотела и се опитахме да пуснем топлата вода. Тя обаче така и не тръгна. Изкъпахме се със студена. След това Цвети тръгна да пере и явно врътна някакво кранче, защото в този момент потече топлата вода. Оказа се, че нещо не сме знаели как да я пуснем и двете се бяхме прецакали. Другото интересно беше, че си имахме жаба и гекони в банята.

Жаба – Саураха, Непал

Цвети умираше от страх и си пусна мрежата над леглото от страх да не и влезе някое животно да я лази до като спи. Аз обаче не вярвах, че някой ще има такъв интерес и не си пуснах мрежата.

Балдахин – Саураха, Непал

През нощта обаче, към 3, се събудих от някакво страшно тропане. Имах чувството, че е прилеп, който лети безразборно из цялата стая. Шумът приличаше на тропане на копита, но толкова бързо, все едно някой пише скоростно на компютърна клавиатура. Надигнах се, но за съжаление или не, нищо не видях и не успях да разбера какво беше това чудо. Не посмях да събудя Цвети, че да не се панира още повече. На другия ден ни казаха, че това било диво прасе от парка дошло. Само не разбрах как точно се беше качило на покрива и защо тичаше по него.

Ден 5:

Отново ранно ставане.

Сафарито ни започваше в 7 сутринта,

а имахме и закуска. Двамата ни гида ни взеха от хотела. Първо минахме нещо като вход на парка, където ни записаха имената и в колко сме влезли. След това прекосихме една река с лодка от издълбано дърво и най-накрая започнахме нашето пешеходно сафари.

Лодките с които се прекосява реката преди старта на сафарито – Саураха, Непал

Лодките с които се прекосява реката преди старта на сафарито

Бяхме леко притеснени, защото и двете бяхме ходили на сафарита в други страни и знаехме, че никъде няма такова чудо като пешеходно сафари. Винаги са с джипове и никога не разрешават по никакъв повод да слизаш от тях. А тук ние сега щяхме да се мотаме цял ден на крак.

Влязохме в така наречената джунгла и единия гид ни направи инструктаж. Първо обясни за тигрите –

ако видим тигър не трябва да бягаме,

защото той много обича да гледа жертвата си в гръб. Трябвало да стоим мирно и да го гледаме в очите.

Ако ни хване мечка, трябвало да я бием по муцунката,

защото те много мразели да ги пипаш по муцуната.

Ако ни подгони носорог, трябвало да бягаме на зиг-заг,

защото тези животни са много по-бързи от нас, но много по-бавно маневрени и докато сменя посоката, можем да спечелим време.

Ако видим слон… тук човекът замълча

за секунда и после продължи:

“Не искам да виждаме слон. Няма какво да направим.

Той е много по-бърз от нас и не можем да избягаме. Ако се покачим на дърво, той ще го счупи и ще ни убие. Единствено може да си хвърлите раницата, той ще помисли, че това е паднал човек и ще се опита да я убие, а вие през това време може да спечелите малко време”.

Всичко това звучеше доста плашещо и притеснението ни започна да нараства. Накрая стигна своя връх, когато разбрахме, че

гидовете ни нямат оръжие. Нямат дори нож.

Имаха само по една пръчка… И сега ние какво, платили сме си да гледаме животни, обаче ако ги видим, най-вероятно ще умрем… Тези непалци имаха много различна представа за опазването на живота, за която ще дам още примери по-натам.

След инструктажа най-накрая

започнахме разходката

Буквално 5 минути по-късно попаднахме на мечка! Черна мечка, която за огромен късмет спеше, навита на кравайче. Цвети се паникьоса, започнахме да се оглеждаме за удобни за катерене дървета, а за наш ужас гидовете мятаха камъни с цел да размърдат животното. То обаче нямаше желание да се събужда, а ние тръгнахме да се отдалечаваме заднешком и внимавайки да не настъпим някоя клечка и да събудим животното като по филмите.

Спящата мечка! Това черното петно по средата на снимката, до дървото – Саураха, Непал

Спящата мечка! Това черното петно по средата на снимката, до дървото

След още 15 минути излязохме на един черен път, изключително прашен, който беше осеян със следи от тигри, мечки и носорози. И то пресни пресни. Цяла нощ тук бяха щъкали какви ли не животни.

Пресни следи от тигър – Саураха, Непал

Пресни следи от тигър

И пак се притеснихме – щом за първите 20 минути видяхме мечка и толкова много следи от животни, какво ли ни чакаше в следващите 10 часа. Опасенията ни се оказаха напразни. Последва един изключително скучен ден, в който цял ден ходихме, поне опознахме местната растителност, дървета и птици.

Сафари– Саураха, Непал

Е, видяхме няколко пъти маймуни, елени и едно диво прасе, колкото да не се чувстваме съвсем прецакани.

Сафари– Саураха, Непал

Не можехме да избягаме от прахоляка дори в джунглата. Очевидно почвата в този район на света е причината, а не както си мислех първоначално, че е от многото коли и камиони

Пресичане на река, Сафари– Саураха, Непал

Пресичане на река

Ходихме до няколко водоема където обикновено ходят носорозите да пият вода, но този ден ги нямаше никакви. Само огромните следи в калта показваха, че все пак идват наистина от време на време.

Следа от носорог, идвал да пие вода – Саураха, Непал

Следа от носорог, идвал да пие вода

Някъде към края на нашата разходка имахме един по-драматичен момент. Ходехме по една пътека, а около нас нещо като висока трева, около 2 метра висока, когато гидовете дадоха сигнал да спрем и да не вдигаме шум. Казаха, че има нещо в тревата и че най-вероятно е тигър. Отдалечихме се много внимателно и тогава единия хвърли голям камък в тревата! От тревата се чу страшен шум от някакво много голямо животно, което определено се стресна. Аз вече си представях, как на пътя изкача един огромен сърдит тигър и ни напада и започва да ни разкъсва. От тревата обаче изхвърча един огромен паун и излетя на някъде. Хем си отдъхнах, хем се разочаровах, че не беше тигър.

Сафари – Саураха, Непал

Накрая на обиколката все пак успяхме да видим един носорог, който си пасеше. Той също ни видя, но май не беше много заинтересован. И това беше.

Сафари – Саураха, Непал

Върнахме се разочаровани в хотела. Решихме че щом не видяхме големи животни в джунглата, ще търсим

носорога, който излиза тук по улиците

Започнахме да обикаляме заведенията и да питаме дали са виждали един носорог. Всички казваха „О, да, той всеки ден минава от тук в 20:17“. Животното се оказа, че си има и график даже и маршрут. Всички хора имаха снимки на носорога и ни показваха как се разхожда по улицата. Ние обаче за малко го бяхме изпуснали и не успяхме да ги видим. Прибрахме се разочаровани в хотела. Поне снощното животно се завърна да тропа пак на покрива и този път и Цвети успя да го чуе.

Срещахме много интересни къщи, не само тук, а и в другите градове, които посетихме – Саураха, Непал

Срещахме много интересни къщи, не само тук, а и в другите градове, които посетихме

Междувременно през деня бяхме получили съобщение от семейството, че се отказват от трекинга, много тежко им понася и отиват към Покхара на следващия ден. Цвети също щеше да пътува на там за да започне с нейния трекинг, а аз мислех да хвана към родното място на Буда. Обаче след като разбрах, че семейството се отказват да обикалят планините, реших да ходя при тях и заедно да мислим какво друго да правим и аз да не съм сама през тези дни. Затова с Цвети помолихме да ни запазят места в рейса на следващия ден за Покхара. Рейсовете в тази страна винаги тръгват рано сутрин, за да избегнат част от трафика и да стигнат дестинацията по светло.

Очаквайте продължението

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в Катманду:



Booking.com

Други разкази свързани с Непал – на картата:

Непал

Нощувки из цял Непал:



Booking.com

Из Иран (1): През Турция до Иран

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Започваме едно пътуване из Иран – заедно с Борислав. Както напоследък често се случва в нашите пътеписи – в първата част ще прекосим Турция. Приятно четене:

През Турция до Иран

част първа на

Из Иран

05 – 19.05.2017

Преди да продължите нататък, бих ви препоръчал следното парче за музикален фон:

Dead Man’s Hat – After Midnight

Защо Иран?

Ако ме познавате, или поне сте чели предишни мои писания и имате представа къде вече съм бил, ще знаете, че това е най-логичното продължение за мен. Отдавна исках да усетя Изтока от първо лице, а много преди това исках да видя пустини. Планът ми за Египет миналата година пропадна още след като научих колко трудно и неоправдано скъпо би било достигането и пребиваването в тази държава с мотоциклет. Не визирам само всички неясноти относно фериботите от Турция или Гърция дотам и обратно, а и процедурите, засягащи придобиването на временна шофьорска книжка за мен и регистрационна табела за мотоциклета. И така след разказите на Митко Питона, Димо Калайджиев и Светльо Милчев дойде време да направя и аз своето пътуване натам.

Подготовката започна още в края на миналата година, когато проучих най-напред въпроса с необходимите за това пътуване документи. След това последва изчитането и препрочитането на един куп материали и проучването на какво ли не, направата на стойки за тубите за допълнително гориво и широка пета за степенката на мотора, както и набавянето на един куп резервни чаркалаци.

Планът се заформи като нещо около 11 – 12 хиляди километра, за които бях отредил близо 23 дни. Все пак не исках да се получават твърде големи преходи на ден, ден след ден.

Преди да тръгна най-много се страхувах от асоциализацията, която ми предстоеше, съпроводена от липсата на достъп до интернет. Най-продължителното ми пътуване досега бе това до Грузия, което направих миналата година, и именно защото знаех как се чувствах тогава, след 13 дни на пътя, се притеснявах и сега.

Но ето че след като бях приключил с всички приготовления, доработки по машината и набавянето на необходимите документи дойде време да потеглям!

Но преди това…

Иран – общи данни

Малко енциклопедични данни, които с лека ръка бихте могли да пропуснете.

Това е една от най-старите цивилизации, датираща от преди 4000 г. преди Христа. До 1925 г. държавата се е наричала Персия, а на фарси думата „Иран“ означава „земя на арийците“. След ислямската революция през 1979 г., официалното ѝ име става “Ислямска република Иран”. Текущият флаг е въведен през 1980 г.

Иран, знаме

Зеленото символизира Исляма, бялото – честността и мира, а червеното – смелостта и мъченичеството. В средата на флага стои стилизирана под формата на лале думата “Аллах” и фразата „никой не е достоен за боготворене освен Аллах„. Освен това в зелената и червената ивици е вписана 22 пъти фразата „Аллах акбар“, чието значение всички знаем.

Площта на Иран е 1 648 195 km², което я нарежда на 18-то място в света и второ в Близкия Изток. Населението на държавата е около 75 милиона души, което я прави една от най-гъсто населените в района. Местоположението ѝ я поставя на важен геополитически и икономически кръстопът, което се отразява в нейната история и настояще.

Най-големият град е столицата Техеран, който е индустриален и транспортен център на страната. Втори по големина е Машхад, един от светите градове на шиитите, а трети – Исфахан, който е известен със своите културно-исторически паметници.

Официалният език е Фарси, а най-изповядваната религия (98% от населението) – Ислям. Това е една от седемте държави в света, в които

атеизмът е наказуем със смърт

Същото важи и за хомосексуализма.

Друго

противозаконно тук е притежанието и употребата на алкохол,

интернетът също е филтриран. Хората официално нямат достъп до facebook и twitter, но това не означава, че не ги използват, заобикаляйки ограничението чрез т. нар. VPN services. За щастие държавата си затваря очите за това.

От ранна детска възраст момичетата са длъжни да носят хиджаб, който да прикрива косите им, като наказанието за неспазването е бой, но това невинаги се прилага.

Втората по износ стока в страната след петрола са килимите. При направата им хората нарочно допускат грешка, за да засвидетелстват вярата си, че само Бог е безгрешен.

Иран е и страната в света, в която се правят най-много козметични операции на носа.

И ако мислите, че страната е една огромна пустиня, то само погледнете тоположката ѝ карта:

Иран, карта

Пустините са само две – Кавир и Лут – и заемат едва 112 000 km².

Чисто организационно



За да влезете в Иран с личното си возило ви е

необходима виза и т. н. Carnet de passage

Визата

се издава от посолството на Иран в София и струва 100 лв. Стандартната поръчка отнема около седмица, докато при експресната тя е готова на същия ден. Освен международен паспорт, копие на същия и две снимки, бях неприятно изненадан, че ми поискаха и CV, тъй като казах, че не познавам никого там и съответно никой не ме очаква. По принцип визата е с валидност 3 месеца и ви дава право на престой в страната 20 дни. В случая, предвид спецификата на пътуването ми, се договорихме визата ми да позволява 30-дневен престой. Хората от посолството бяха много разбрани и се договорихме мой приятел да вземе паспорта ми, когато визата е готова, за да си спестя повторната разходка до София.

Карнетът

е документ, чрез който декларирате, че ще изнесете от страната возилото, което внасяте. Може да ви бъде издаден от най-близкия до вас офис на СБА и в моя случай струваше 224 лв. сумарно, тъй като наскоро били повишили цената му. Освен таксата внасяте на място и депозит в размер на 1000 лв. за лек автомобил и 500 за мотоциклет. Един такъв карнет ви дава право на 5 влизания и излизания в държави, за които се изисква. Останах изключително изненадан, че депозитът ми бе възстановен на момента, когато отидох да върна карнета в офиса им с вече приложените два печата на съответните места. http://overlandingassociation.org/carnet-de-passage/

Международна шофьорска книжка не е необходима,

но предвид че изкарването ѝ възлиза на скромните 30 лв., предпочетох да имам една такава в себе си, която да мога лекомислено да оставя на някой орган на реда, ако това се наложи. Изготвя се от СБА и става на момента, а валидността ѝ е една година, като не сте длъжни да я връщате след изтичането ѝ.

Относно финансите

– носех в себе си левове, турски лири и щатски долари, които да обменя за ирански риали (IRR), когато пристигна там. Доколкото знам в Иран работят също така и с евро, но нямаше смисъл да рискувам. Курсът към момента на пътуването ми беше 0.00003125 долара за 1 риал, или при курс на долара 1.806 лева за долар,

10 000 риала се равняваха на 56 стотинки. С тях можех да си купя

  • литър бензин,
  • литър и половина студена минерална вода,
  • кенче безалкохолно,
  • кило пъпеш и т.н.

Освен това местните са въвели една друга парична единица, наречена Томан. По принцип той се равнява на 10 риала, но дефакто по-скоро на 1000 или 10 000. Затова, когато пазарувате, просто искайте да ви напишат цената в риали.

По отношение на навигирането

– използвах Navitel и съответните карти, които намерих за Иран на английски. Не са особено пълни и подробни, но все пак свършиха много добра работа. Остров Кешм напълно липсва, но за него бях експортирал целия заплануван маршрут и това ми бе напълно достатъчно. За Турция по традиция използвах iGo, тъй като винаги бих предпочел него пред Navitel.

Мотоциклетът

е добре познатата Сянка, която вече бях оборудвал с гореспоменатите нови екстри. В багажа си бях приготвил статор на алтернатора, фрикционни дискове за съединителя, реле регулатор, разни лагери и т.н. Общо взето все неща, разнасянето на които буди по-скоро насмешка у повечето нормални хора, но все пак всеки отговаря сам за себе си, а аз бях преценил, че предпочитам да имам всички тези неща в багажа си, независимо колко място заемат и колко тегло добавят. За щастие никое от тях не ми потрябва, в употреба влязоха само няколко свински опашки (че накъде без тях? 🙂 и инструментите за смяна на маслото.

Запечатването на мигове (фотографирането)

по традиция бе поверено на отдавна доказалият се EOS 40D в комбина с най-новата ми играчка, която си набавих специално заради това пътуване – Sigma 10-20 f/4-5.6, любимата ми Sigma 105 f/2.8 и Sigma 17-70 f/2.8-4, която винаги е вършела всичката работа, а този път дори не напусна калъфчето си. Към тях, разбира се, вървят статив, дистанционен спусък и разни фото филтри. За по-любопитните – всички снимки разполагат с EXIF info и геотагове.

Пътуването накратко

Турция и Иран, карта на пътуването, маршрут

Варна – Турция – Иран – Турция – Варна
15 дни, 10 513 km, 516 литра бензин, 560 снимки

Турция и Иран, график и статистика на пътуването, маршрут

* Това са времена по лятното часово време в България (UTC +2), докато локалното в Иран е с час и половина напред (UTC +3½).

И така, да тръгваме!

(Murder by Death – Brother)

https://www.youtube.com/watch?v=zt2Sf2-o94g

Така де, този път отново съм решил да ви пускам за фон по някоя и друга любима песен , която смятам, че е в синхрон с настроенията, които изпитвам сега, спомняйки си тези мигове.

Петък, 05.05.2017, ден нулев.

Варна – Малко Търново

223 km

На следната карта е показан точният маршрут, по който съм минал, на база лога от навигацията. И за да бъде удоволствието още по-пълно, можете да видите и къде са заснети всички кадри. С бутончето горе вдясно можете да я разгледате на цяла страница, а под нея се вижда надморската височина, на която съм бил, във функция на времето. Да живеят модерните технологии!

Пътуване до Иран – график за деня

В края на работния ден настъпи моментът, който очаквах цяла зима. Моментът, в който да потегля към южната ни граница и да се откъсна от всичко и всички за поне 2 – 3 седмици. Толкова очаквах да продължи пътуването ми според първоначалния план, но все пак плановете са, за да се променят.

Този път за разнообразие дори имах компания в лицето на Светльо Милчев, който реши да ме изпрати до

Малко Търново,

откъдето на следващия ден да продължа сам.

Варна – Пътуване до Иран с мотор

За целта се срещнахме на една бензиностанция във Варна, където той без дори да подозира направи последната снимка, на която аз и Сянката сме в що-годе чист вид, след което поехме на юг.

Няма да крия, че бях леко притеснен през първите стотина километра. Не ми е първото по-голямо солово пътуване, така че това не ме тревожеше особено. Мотоциклетът, обаче, никога не е бил толкова тежък, след като натоварих всичко, което смятах за необходимо. В това отношнение ме крепеше единствено мисълта, че щях постепенно да олеквам, утилизирайки провизиите си на първо време и сменяйки маслото след 5 – 6 хил. km.

След като открихме адреса на мястото си за нощувка в това не особено голямо Търново и вкарахме моторите в двора, не ни останаше нищо друго освен да хапнем и да се отдадем на почивка преди следващото утро, чийто изгрев щяхме да посрещаме на колела, пък макар и всеки в различна посока.

Събота

Малко Търново – Истанбул – Нейде си

1129 km

Пътуване до Иран – график за деня

Предишната вечер бях спал не повече от 3 – 4 часа. Причина за това бе не само късното лягане, а и приливът на вълнение, който вече изпитвах. Нямах никакво търпение авантюрата ми да започне, затова малко след 4:30 вече карахме устремено към границата. След като се разделихме със Светльо, минах набързо през двата гранични пункта и продължих право

към Истанбул

Истанбул, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Имах късмет и прекосяването му бе сравнително бързо.

От самото начало на деня предусещах, че дъждът не ще ми се размине.

Истанбул, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Е, интуицията ми не ме подведе. Понаваля ме, но това не можеше да сломи ентусиазма ми и на йота. Така след 15 – 16 часа каране, малко след 8 вечерта, спрях на поредната, 5-та за деня, бензиностанция. След като заредих, попитах човека, който ме обслужи, дали мога да преспя там и след утвърдителния му отговор, вече разпъвах палатката до сградата на бензиностанцията. Оставаше само да хапна и да си направя записките за деня преди да се хоризонтирам окончателно.

От всичко и по много. Това бе за мен първият ден от това пътуване. Много километри, много дъжд, силни пориви на вятъра при температури от 11 до 24°C и няколко спирания от полицаи за проверка на документите, за щастие без последващи актове. Все пак цял ден кретах с 90 – 100 km/h именно за да избегна подобен род неприятности, което е и причината да измина само това разстояние. Въобще – на това вече се казва откриване на мотосезона.

Колкото повече на изток отивах, толкова по-доминиращ ставаше белият цвят на автомобилите. Неприятният страничен ефект от това бе дискомфортът, който изпитвах всек път, когато видех такъв автомобил в огледалата си. Все пак органите на реда използват същия за каляските си.

Неделя

Нейде си – Базарган

701 km

Пътуване до Иран – график за деня

Защо GPS тракът по-горе завършва в Догубаязид, а не в Базарган, ще разберете по-нататък.

Около 7 сутринта ме събуди воят на местния ходжа. Мислех, че е много по-рано, но уви – грешах.

Коюлхисар, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Както се вижда и на снимката, през нощта беше валяло, а сега само ръмеше. Затова по най-бързия начин стегнах багажа, хапвайки, и малко преди 8 продължих по пътя си. Докато довършвах закуската, минаха двама други мото авантюристи в противоположна на моята посока, но за съжаление не ме видяха. Допълнителен стимул да се позабързам със събирането на бивака, освен ефирният дъждец, бяха и ниските температури. Намирах се на 600 м.н.в. и гледайки сега какви изкачвания са ме очаквали, можех само да се радвам, че предишната вечер съм приключил с карането точно тук.

Преди да сложа ръкавиците си и да потегля, си пуснах едно любимо парче от саундтрака на Sons Of Anarchy, което бе в пълен унисон с настроението ми в това мрачно утро:

http://www.imdb.com/title/tt1124373/

(The White Buffalo – House of the Rising Sun)

He’s got one hand on the throttle...

Следващото ми спиране бе, когато видях тези планини, напластени като шарена сол в бурканче, сещате се, като онези, които продават по курортите.

Ерзурум, Турция – Пътуване до Иран с мотор

А дъждът ту спираше, ту се засилваше…

Но пък беше красиво.

Ерзурум, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Случайно попаднах на тази крепост в

Пасинлер,

малко след Ерзурум

Пасинлер – Ерзурум, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Изкачването ми продължаваше и на 1300 м.н.в. нещата изглеждаха така:

Догубаязид, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Вече поне виждах доста по-ясно накъде съм се запътил.

Догубаязид, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Следващата ми спирка бе в

Догубаязид,

където исках да заредя последно с турски бензин.

И тук touchscreen-ът на пътеводната ми светлина с китайски произход умря. Все пак този телефон втори ден поред беше изложен на дъжда като мен. Грешката бе моя, не си давах сметка, че сухият дисплей не означава, че от задната страна не се е мокрел.

Отворих го, подсуших го колкото можах, използвайки за целта дори „свежия“ полъх на отработили газове от ауспусите на Сянката… Но уви, дори след няколко рестарта, не тръгна. Така или иначе вече бях достатъчно близо до

границата,

така че продължих нататък, умувайки как да процедирам оттук насетне.

На първия пункт ми погледнаха набързо паспорта и ме отпратиха нататък.

След сравнително бързото оформяне на документите от турска страна, застанах пред това гише, на което пожелаха да погледнат карнета ми.

Граница Турция-Иран – Пътуване до Иран с мотор

Човекът го прегледа и каза, че всичко е наред и мога да продължа. Не очаквах да се съгласи, но за мое най-голямо учудване той нямаше нищо против да направя горната снимка.

Паркирах се пред металните врати на самата граница с Иран.

И…

Отвисях.

Върнах се отново до гишето и попитах служителя:

– And now I just wait?
– Yes 🙂

Добре, бях подготвен психически за безцелното губене на време тук.

Минаха някакви войничета от другата страна, попитах ги със знаци дали може да мина, те си казаха нещо помежду си и продължиха по пътя си.

Малко след това зад мен се нареди автомобил с иранска регистраця, шофиран от жена.

Gürbulak, 04950 Gürbulak Köyü/Doğubayazıt/Ağrı, Турция

Да не повярвате, няколко минути по-късно вратата потрепна свенливо и се плъзна встрани, свирейки като ямболски влак на завой. О, чудо.

Паркирах пред входа на зданието и

циркът започна

Щом чу двигателя, отвътре с бодра крачка мигом при мен се стрелна неуниформен човек, който поиска документите ми. На руски, след като разбрахме, че това е общият ни език. Казах му, че нямам нужда от услугите му, взех документите и останалите си ценности с мен и влязох в сградата. През това време той вече ме разпитваше защо не искам да работя с него.

Вътре, в дъното на голямата зала, покрай една маса стояха 6 – 7 човека на раздумка. Униформени.

Въпреки изразеното от мен нежелание да работя с горния типаж, той все пак ми подсказа на кого от тях да подам карнета си.

Подадох го плахо, чудейки се дали въобще ще бъде взет. Дотук добре, но след като униформеният удари един подпис, го подаде директно на моя любимец. В този момент вече се предадох – нямах никакво желание да влизам в излишни спорове и кавги с униформените, най-малкото защото не ми се отвисяваше с часове на тази граница. Да не говорим, че вече се свечеряваше и скоро трябваше да съм си намерил място за нощувка.

И така, „моят човек“ взе карнета и заедно се отправихме към друго гише. После още едно и още едно, последва сверка на номера на рамата, още някакъв печат и всичко беше „готово“. Тогава той ме попита:

– Все сделано. Сколько тьй мне дадеш?

– Сколько хочеш?
– 5 долара.

В началото нямах никакво намерение да плащам на когото и да било за каквото и да било, предвид че вече съм си платил за всички необходими документи още преди да тръгна, но вече бях толкова близо, че не исках да си развалям излишно настроението заради подобна дребна сума.

– Я могу тебя даю 10 лири.

– Ну, ето 3 долара, не делай так, друг. – отрони той с поглед като на молец пред празен гардероб.

Разбрахме се за 15 лири, а той, прибирайки ги внимателно в джоба си, ме запита:

– А твой паспорт подпечатан?

– Ну, тьй сказал все сделано!?

– Да, но если у тебя нет печат в паспорте, у тебя проблем будет когда полицаи проверит. Давай паспорт оправим 😉

Оправянето му отне още 20 минути, предимно в чакане на конкретния служител да се появи. Не искам да си мисля за проблемите, които действително щях да имам, ако не бяхме свършили и това. Редом с подпечатания си паспорт получих и листовка с текст на фарси, която трябваше да представя на военния пост малко по-надолу по пътя.

Чудех се дали да не преспя някъде тук, на самата граница. От една страна много скоро трябваше да се устроя някъде, от друга – цял ден ме бе валял дъжд, дрехите ми не бяха напълно сухи, а на всичкото отгоре и небето не бе особено чисто. Попитах новия си „приятел“ дали това е възможно, а той ми даде напълно утвърдителен отговор. Попита и граничарите, а те ми показаха къде точно мога да разпъна палатката. Там обаче не ми изнасяше, тъй като нямаше как моторът да е до палатката, така че реших да продължа нататък.

Спуснах се надолу по пътя, в дъното на който ме очакваше

поредната метална врата

В кабинката пред нея погледнаха документите ми, взеха листовката и казаха, че трябва да ида в отсрещната сграда, за да сключа някаква застраховка. Но преди това да изчакам малко. Минута по-късно от вътре излезе друг униформен, който ми каза да продължавам.

– But??? What about the insurance!?
– It’s too expensive, go, go… 😉

Останах като треснат с мокър парцал, а идиотската усмивка не можех да сваля от лицето си. Що за логика!? Как бих обяснил на някой полицай, който примерно ми я e поискал, как са ми казали, че е много скъпа и да не съм се бил занимавал!? Както и да е, така и направих! Акъл – море, все пак. Океан!

Отвориха металната врата

и продължих напред към

един изцяло нов и различен за мен свят

Такъв, в който всички надписи са на фарси и много рядко някой говори език, разбираем от мен. С един куп норми и порядки, които е силно препоръчително да спазвам, колкото и чужди да са за мен.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Т.к.Турция не позволява да се ползва booking.com, а самият booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите,Сейшелите или на Мавриций:)



Booking.com



Booking.com



Booking.com

Из Мароко с велосипед (7): Ризани и Ерфуд

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия, продължихме към Мерзуга, а днес през Ризани ще стигнат до Ерфуд.

Приятно четене:

Ризани и Ерфуд

и Музеят на фосилите

част шеста на

Из Мароко с велосипед

Мерзуга е място, което не ти позволява да припираш,

всичко тече бавно..Събрал съм багажа, но си пия спокойно кафето. Потеглям чак към десет.

Сахара: Мерзуга – Из Мароко с велосипед

Имам два варианта пред себе си

– да се върна чак до Ерашидия и оттам да си хвана главният път за Оурзазат /в Мароко второстепенни пътища почти няма, почти през цялото време карах по главните.

Другият

– да се върна до Ерфуд и оттам да хвана втростопенен път, който виждам на картата. Разбира се, вторият вариант печели без обсъждане.

Пътят към Ризани

отново се точи тегаво. Значи на идване причината не е била умората. Просто наоколо няма нищо на което да се спре погледа, а асфалта е похабен и скорост се поддържа трудно. Въпреки че съм починал едва успявам да се движа с петнайсетина километра в час. Ризани се намира на 35 км, но съм решил да не спирам за почивка там, а да се понасиля и да се добера поне до Музея на фосилите, чиято табела видях преди 2 дни.
Усещам, че плътно до мен се движи някаква кола, завъртам глава и..изненадааа… германците, които снимах преди два дена са изравнили кемпера с мен, за да ми направят една снимка движение. При това на почти същото място, където се снимахме. Спират да разменим впечатления и те се разделяме всеки по своя път.

Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Скуката отново ме обзема, но с малко по малко приближавам към градчето.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Всъщност това е някаква малка махаличка преди самото Ризани, ама ѝ се радвам като дете. Най-сетне някаква визуална промяна. Направо не ми се мисли как са пътували някога камилските кервани с дни, без да видят нищо друго освен голата пустиня. Как няма да са едни от най- големите философи на времето си…

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Между другото

представите ни за оазисите са доста детски и наивни

В по-голямата си част се виждат само групи от прашни палми и напукана, камениста почва. Зеленина /освен палмите/ практически няма.

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Пътят от Ризани към Ерфуд

не е много по-добър като състояние на асфалта, но е заграден от градини и е приятно да се кара. Въпреки това стигам до

Музея на фосилите

с облекчение, защото вече съм се поизморил.

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Като истински и подозрителен българин не вярвах, че това малко парче ще да тежи 90 кила. Е не знам дали са 90, ама тежеше и то много, да знаете…

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Входът наистина беше безплатен, с влизането към мен се приближи мароканец. поднесе ми чашка чай и попита говоря ли френски, след което се оттегли.

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Музеят всъщност са няколко витрини наредени така, че се да минеш през всички преди да влезеш в магазинчето. Преди да мина и половината се появи едно момиче, което учтиво ми предложи /на английски/ да се върнем в началото и така ще може да ми обясни за експонатите.

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Аз пък учтиво ѝ благодарих и още по-учтиво ѝ отказах. Просто ме няма да запомням разните му там факти, дати и дреболии съпътстващи всеки елемент от експозицията.

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Вярно че този „музей“ си е типичен туристически капан, но на мен ми хареса. Беше ми приятно да разглеждам експонатите, още повече ми хареса, че хората са си направили труда да направят нещо различно с което да спечелят интереса на туристите към магазина. В повечето случаи тези магазини са просто една полусъборена барака с нахвърляни на 2 дъски отпред камънаци, покрити с прах от вятъра и преминаващите коли.

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Още повече ми хареса факта, че можеш да разглеждаш стоката без някой да ти виси постоянно на главата, да ти бута нещо и да те убеждава, че ще ти го даде супер евтино. А и в интерес на истината тук имаше доста красиви неща, стига пари да имаш /както навсякъде/

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Въпреки че не можех да си позволя излишни разходи реших да си купя един камък с връзка за врата. Струваше около 3 евро и силно подозирам, че из Малага мога да намеря нещо подобно за тази цена, ама пък няма да е докарано от Сахара. Дето се вика – само спомена си струва повече. Пък и исках да купя нещо, хората наистина бяха вложили старание за всичко това, нещо рядко срещано в Мароко.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Отпочинал яхвам колелото и малко по-късно съм в

Ерфуд

откъдето поемам по второкласният път, намерен на картата. Не могат да не ми направят впечатление тукашните крайпътни лампи- всяка със собствен соларен панел. И това в „изостанало“ Мароко, мда.

Не помня колко километра по-късно стигнах до

някакво градче – Jorf,

много, ама много мръсно място. Там за пръв път видях жените нинджи. Противно на широко разпространеното мнение

Мароко е доста либерална страна

Момичетата и жените масово не крият лицата си /само косата/ и досега не бях видял нито една нинджа. А тук видях дори жени, които така придържаха бурките, че им се виждаше само едното око.

Бях поуморен и реших да пия един чай. Лепва се някакъв местен, Хасан. Оказва се, че говори испански и ми предлага спане за 30 дирхама. На нам си колко километра по-нататък живеел баща му, в берберска палатка, край някакви кладенци. Той тази вечер нямало да е там би в града да си види децата, но баща му щял да ме приеме и нагости. Съгласявам се без да му мисля и той ми рисува карта и обяснява как да го намеря, за да не се объркам. Трябва да мина следващото село, на 7 км по- нататък и още 4 километра до палатката на баща му. Пия чая и потеглям.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

По пътя мяркам тази руина и спирам да я разгледам. Вътре има една много дълбока дупка. В последствие схващам че е било кладенец, но за момента не ми е много ясно, макар да го подозирам, заради този капак отпред.

Стигам до селото и ми остават 4 км до нощувката, но задухва много сериозен вятър и едва успявам да пресека селото. Движа се толкова бавно, че

тълпи деца хвърчат около мен

и ми подвикват нещо. Не разбирам какво точно, но не са дружелюбни. Е, поне половината викат стандартното- един дирхам моля. Някои явно псуват, но не обръщам внимание, в момента съм зает да се боря с вятъра. Загубена битка, както разбирам, когато стигам края на селото…

Пясъчна буря – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

…надига се пясъчна буря

и просто няма начин да мина оставащите ми 4 км. Пясъка ми се навира из очите и успява да ми изкара дясната леща, добре че в багажа си нося резервни.

В началото на селото видях табела за хотел, подозирам че ще е от скъпите, затова питам местен дали няма друг. Ами няма, ще трябва в този да ида. Лепват ми се две хлапета да ми покажели. Какво да ми показвате пичове, виждам и сам табелите…ама не ме разбират и продължават техните колела край мен…

Стигаме хотела, забутан малко извън селото, без проблеми, измежду къщите вятъра и пясъка не е усещат много. Красив е, със сигурност не е от евтините, заобиколен с градини и високи огради. Звъня на звънеца, но никой не отговаря. След няколко опита решавам да прескоча оградата и да потърся който и да е. Намирам Хасан, извинява се, че работел в градината, слушайки музика и затова не ме е чул. Идва да отвори портата, за да си прибера колелото.

Хотел в Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Хотел в Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Хотелът е страхотен, няма спор. Построен е от някаква французойка, в момента била в Казабланка по работа. От цената ми се завива свят – 300 дирхама, почти 30 евро. много бре, Хасане… А той ми вика, че през сезона стаите вървяли по 1 300… Нямам голям избор, затова плащам. Недостатък е, че хотела няма интернет, а и тока не е съвсем наред – намирам малък маслен радиатор в стаята и решавам да го включа, че ми е студено нещо, а то лампите веднага почнаха да мъждукат, вместо да светят… смях..

Ядосвам се, изчезнало ми е знамето на ремаркето. Сещам се, че по едно време усетих някакво дърпане назад, когато децата търчаха около мен, но бях решил че е от блъскането на вятъра, а то те са ми го откраднали. Обмислих и варианта да го е отнесъл вятъра, но няма как да е просто. В крайна сметка си вадя котлона за да си приготвя вечера и повдигам рамене- нищо не мога да направя, колкото и да се нервирам.

На сутринта, въпреки че още ме „боли“ заради високата цена, се чувствам добре. Събирам багажа и слизам долу, а Хасан ми е приготвил чай. Пия го и натоварвам колелото, като не пропускам да питам какво му дължа за чая /вечерта също ми беше приготвил и седя за компания до мен докато си пишех в тетрадката, въпреки че не го бях молил/, а той ми вика че нищо. Доволно.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Потеглям без да се бавя повече. Трябва да е около 9 часа, но по улиците не се вижда жива душа. И още по-добре, защото още съм малко ядосан за липсващото знаме.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Край пътя терена целият е като че в огромни къртичини, макар за момента да ги оприличавам на вулканични кратери. Нямам и идея какво са, а и не ми се приближава към тях.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Има няма половин час по-късно минавай край някакви палатки. Възрастен мъж ме вижда и започва да ме вика и да търчи към мен. Спирам да видя какво е станало, а то се оказва бащата на Хасан. Не, не на този от хотела, а на онзи, който предната вечер ми предлага да спя при баща му за 30 дирхама.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Кани ме да пия чай и успява да ми обясни, че Хасан щял да дойде всеки момент. Наистина, няма и половин час по-късно пристига. Извинявам му се, чувствам се неудобно, че съм карал баща му да ме чака. Той пък е облекчен, предупредил баща си да гледа за мен, а той като съм се забавил тръгнал да ме търси. Притеснили са се заради бурята да не е станало нещо с мен.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Мястото се нарича „Bivouac les Touareg Chez Bachir“,

a Хасан и баща му са много приятни хора. Предлагат ми да ми покажат водните кладенци, с които е известен този край.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Оказва се, че това са кратерите, край които карам цял ден.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Кладенците не са това, което ние сме свикнали да наричаме кладенец.

Това са си цял лабиринт от подземни галерии през които някога е текло вода и се е захранвал оазиса на намсиколко километра от тук. Каза че и в големите летни жеги много хора прекарвали дните си тук долу, защото било по-хладно. Но вода няма от около 50 години. Според бащата на Хасан причината е в постепенното разделение между араби, бербери и туареги е основната причина, навремето са работели задно и са докарвали водата до повърхността. Е, предполагам наличието на съвременната напоителна техника, тръби и прочие, също имат пръст..

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Става време да се сбогувам с баща и син и да продължа. Въртя педалите по, сякаш, безкраен път с постоянен насрещен вятър. Няма и час, а вече съм уморен.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

След 15 – 20 км

стигам до някакъв оазис

Разбира се има и малко градче, но по неизвестни причини ми е неприятно. Има нещо в него, което ме отблъсква, затова просто преминавам през него, на километър след края му виждам крайпътно заведение с wifi и спирам да пия кафе. Влизма в couchsuring, надявам се да си осигуря безплатно спане, когато стигна в Оурзазат.

Час по-късно отново съм на педалите. Тъкмо потеглям и пред мен спира мотор. Хуан, на път за Tinejdad. Пуши по цигара докато си говорим и е уговаряме да пием по чай довечера, ако стига до там.

Продължавам напред и пресичам малко село. Явно има училище и учениците се прибират. Две момчета с колела се залепят да карат покрай мен. Опитват се да си говорим, но знаят само 3 – 4 думи на английски. Единият ме кани на чай в тях, но отказвам. Някак си неудобно ми е, дори не можем да говорим, ще се чувствам неловко.

Продължават да карат край мен, пресичаме друго село, а на изхода друга група ученици. Молят ме да спра за да си поговорим.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Питат ме за вода и без да се замисля вадя бутилката и подавам. Добре, че си нося три бутилки, защото народа наистина е жаден.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Английски говори само Кати /момичето колелото на горните две снимки/ и превежда на всички. Любопитни са и очаровани, че някой може да предприеме такова пътуване.

Кати ме кани на чай у тях. Приемам. Кара край мен и си говорим. Щастлива е, защото учи английски, а освен с учителя, няма с кого да си говори. Оттук минават много каравани /малко преди това ме задмина редица от 11 каравани/, но туристите просто не спират в такива малки, с нищо забележими, селца.

Питам я два пъти дали няма да е проблем /не забравям, че сме в мюсюлманска страна все пак/, но тя ме успокоява. Баща и го нямал в момента, а ако бил тук щял да бъде щастлив да ме приеме за гост.

Представя ме на двете си сестри и жената на брат и, които живеят в момента в къщата. Каза ми, че са 7 сестри и 7 братя, но са пръснати из страната. Баща и бил в момента на гости на брат и в Рабат.

Сядаме около ниска масичка да пием чай. Тя превежда на сестрите си и разговора върви леко и приятно. Предлагат ми да остана да спя у тях, а аз нямам нищо против, въпреки че съм минал има няма 50тина километра.

Питам я защо се крие на снимките, тя казва, че не е харесва, била с прекалено тъмна кожа и прекалено слаба, искала да е по широка в ханша… а в Европа жените биха убили за нейната фигура…. Разглеждат снимките и се радват, бедно семейство са и рядко са пътували. В действителност познавам по- голяма част от Мароко, отколкото те са виждали някога.

Пита ме как си готвя, а аз и показвам газовото котлонче. Изумени са от кафеварката, никога не са виждали такава и ме молят да направя показно как се ползва. Изумени са как така водата, уж сложена долу, се оказва горе. Опитах се да обясня, но май не ме разбраха.

На вечеря ядем всички заедно. Приготвили са таджин и всички ядем от една чиния, донесли са ми малка лъжичка, ако искам да ям с нея. Но както се казва- в Рим, като римляните, така че храбро чупя хляб и потапям пръсти.

Прибира се от работа и брат и и веднага сяда на трапезата. Весел е, а като ме вижда се усмихва още по- широко. Започва да ме разпитва за какво ли не и постоянно се смее. Изобщо в къщата е много весело, смеха е нещо съвсем естествено.

Няколко часа по- късно ми постилат на ниските възглавници и заспивам като цар. В процеса на разговора съм поканен и решил да остана още една нощ в селцето Игли, което едва успявам да намеря на картата.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

В района на Ерфуд има много възможности за изгодни нощувки:



Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Мароко има още места за посещение – направете своята резервация:


Booking.com

По южната граница (2): Глухите камъни, вила Армира и крепостта Лютица

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Анжело продължавам да инспектираме крепостите по южната ни граница – започнахме със селата Маточина, Михалич и Мезек, а днес сме в района на Ивайловград.

Приятно четене:

По южната граница

част втора

Глухите камъни, вила Армира и крепостта Лютица

Хотел „Фантазия“, Любимец – Глухите камъни, Малко градище – вила „Армира“ и крепост „Лютица”, Ивайловград – Кромлех, Долни Главанак – Стара Загора

220 км

Любимец – Ивайловград, карта на машрута

Хотел „Фантазия“, Любимец – Глухите камъни, Малко градище – вила „Армира“ и крепост „Лютица”, Ивайловград – Кромлех, Долни Главанак – Стара Загора

На сутринта, освежени и отпочинали, се отправихме да изследваме

Глухите камъни,

намиращи се на хребет, източно от вр.Св. Марина. Над комплекса, на върха, има останки от крепост, за която се предполага, че е описаната от хронистa Ефраим. „Глухите камъни“ са система от четири огромни скални блока, високи до 30 м, с издълбани в тях 459 ниши, обединени в 81 групи. Най-много от всички са трапецовидните форми, за които се предполага, че те са били използвани като урно-хранилища. Освен трапецовидните ниши, в комплекса има две гробници, изсечени в последната скала и вдясно от тях – стръмна стълба с оформени в скалата стъпала, водеща към голяма щерна отгоре на скалата, в която – невероятно, но факт! – расте папур. Името на мястото идва от факта, че там няма ехо!

Смята се, че култово-погребалният комплекс е възникнал през ранножелязната епоха (1200 – 500 г. пр.Хр.). Бил е използван също през Античността и Средновековието. Преди няколко години на една от скалите в комплекса е открит уникален знак – петроглиф, който според доц. Георги Нехризов и Юлия Цветкова, проучващи обекта, е нещо като емблема на светилището и изобразява символично ладия, пренасяща слънцето.

Екипът през 2016 г. открива цяла, невиждана досега букелна амфора, която е от времето на Троянската война. Откриват и култови глинени фигурки – най-голямата подобна находка до този момент. Досега археолозите са попадали на единични бройки, но тук те са близо 120. Вероятно сложени в две торбички и оставени пред ритуалното огнище – открити са в пласт от 7 век пр. Хр. Само в този сектор в подножието на светилището са открити над 20 ритуални огнища.

Когато археолозите стигат до дъното, се оказва, че то стъпва на пластовете от 12 – 11 век пр. Хр. Това е същия период, в който са засечени и край Троя, в годините на Троянската война. Голяма загадка за изследователите на легендарния град, които до тогава не били виждали подобна керамика с рогчета или букели на немски. Керамика, която сега се приема като косвено доказателство за участието на траките в троянската война. А тук, тази букелна амфора изглежда е стояла права цели няколко века, постепенно е покрита от пластовете на времето и така е оцеляла до наши дни.

На 50 метра от нишите са разположени няколко мегалитни гробници, две от които напълно запазени.

Пътеката за светилището

започва на десетина километра от село Малко Градище по пътя към Ивайловград от Любимец. На достатъчно широката отбивка има табелка за обекта и беседка (41.7323484, 25.9702942). Оттук до скалния комплекс се върви пеша около 1 км по широк черен път. Стига се до разклон с нова беседка, на който има друга табела.

Глухите камъни, Малко Градище

Въпреки указанията да следваме „лявото“ ляво, се омотахме и тръгнахме нагоре към върха, след което се върнахме и влязохме в комплекса „през задния вход“. Имаше следи от археологически разкопки в горната част, при скалната църква/гробница и щернята.

Глухите камъни, Малко Градище

По-надолу чухме човешки гласове и попаднахме на археолозите, които в момента работеха. Казаха ни, че са от Археологическия институт при БАН и СУ. Не питахме за имената им, но по-късно направих справка в Мрежата и установих, че мъжът с побелялата брада, заровен в ямата, който малко троснато ни заяви, че няма време за лекции, е самият доц. Нехризов. Малко стреснато ни попитаха какви координати сваляме, явно се опасяваха от иманярски „проучвания“. Но дамата бе любезна да ни „поразходи” накратко из историята, чиито доказателства са изскачащите артефакти и да задоволи любопитството ни. Изпълнихме молбата да не правим снимки на разкопките, тъй като още не били описани, и продължихме по пътечката с дървения парапет надолу – според думите на археолозите – тяхно собствено дело.

За съжаление основните каменни грамади са осквернени от вандали, Георги от Пловдив, Митко, Боби… са били тук. Какъв идиот трябва да си, за да носиш насред нищото червен спрей, за да се „овековечиш“?!

Обратният път до колата, заедно с времето на снимките на скалите и „пробването“ на ехото, ни отне около 45 мин.

Глухите камъни

адрес: BG-6560 Малко Градище

GPS: 41.732361, 25.970306

Продължихме към Ивайловград, като следващата ни цел бе

вила „Армира“,

уникална антична римска сграда, открита случайно през 1964 г. по време на строителството на едноименния язовир край Ивайловград. Обектът става популярен под името вила „Армира“ – на името на малката река, на чиито бряг е било построено имението преди много векове. Слава богу, намерили са се умни хора на отговорни позиции, които да спрат строежа (което за жалост не е случило със Севтополис).

Архитектурно се определя като перистилен дворец от витрувиев тип, а икономически – смесена форма на голяма вила-рустика и вила-резиденция.

Това е най-богатият частен дворец и един от най-ранните и най-точно датирани вилни комплекси от римско време, проучени до момента в България. Построен е през втората половина на I век след Христа от виден аристократ. Той е получил за заслуги пред римската власт статут на римски гражданин и така е добил правото да създаде вилно стопанство, което е организирал още през 50~70-те години на І век сл.Хр., тоест само около двадесетина години след окончателното завладяване на Тракия от Рим. На площ от 3600 м2 сред красива градина се е издигала внушителна двуетажна жилищна сграда с панорамна тераса и значителен брой различни помещения (спални, приемни, зала за пиршества (триклиниум – 12 х 11 м), стаи за гости, работни дневни за жените, баня и др., като само на първия етаж те са били 22), ограждащи под формата на буквата „П“ огромен открит басейн в средата (имплувиум – 11 х 7 м).

В част от сградата е имало римски тип отоплителна система – хипокауст, остатъци от която се виждат и до днес. Първият етаж е бил облицован със съвършено изработени плочи и пана от местен бял мрамор, покриващи стените на коридорите и всички представителни помещения и басейна. В обработката им се усеща влиянието на майсторите от град Афродизия в Мала Азия – най-голямата скулптурна школа през римската епоха.

С особена ценност е мозайката, открита в спалнята на господарите, в чийто северен край е изваян портрета на собственика от първата половина на II в. и двете му деца. Това са единствените портрети върху римска мозайка, откривани досега в България. Специален интерес представлява и по-късната мозайка от триклиниума (началото на III в.) с изображение на Медуза-Горгона – символ, който се повтаря многократно в декорацията на вилата.

Вила Армира, Ивайловград

След повече от 300 години разцвет, вила „Армира“ е опожарена през 378 г. в края на Втората готска война. Има подозрения, че след битката при Букелон на 9 август, тежко раненият император Валент е бил докаран тук и тук е починал, а преследващите римляните готи са опожарили имението. Археологическите проучвания са установили оскъдни следи от временно обитаване на сградата и след нейното разрушаване.

Руините й са били засипани от опустошителното земетресение в края на IV век, което всъщност ги запазило до наши дни.

Обектът е обявен за паметник на културата от национално значение.

Вила „Армира“

адрес: BG-6570 Ивайловград

GPS: 41.499158, 26.107239

web: Вила „Армира“

раб. време: По-Пе: 09:00-17:00 Съ-Не: С намалено работно време.

цена: 5/3 лв.

НТО: 72б

Искахме да посетим и намиращата се наблизо могила в с. Свирачи, която представлява нещо като семеен некропол на първите обитатели на вилата. Любезна служителка ни информира, че могилата не е отворена за посетители и ни насочи как да стигнем до

крепостта „Лютица“

Пътят за крепостта започва от ул. „Манастирска“ в кв. „Лъджа“ на Ивайловград (41.5105591, 26.1105600). След последните къщи асфалтът преминава в черен път, който води до

манастира „Св. Св. Константин и Елена“,

известен като Лъджански или Ивайловградски манастир (41.5130006, 26.0939386). Построен е през 13-и век. Оттогава на два пъти е разрушаван и възстановяван. От стария манастирски комплекс е останала само главната църква. За съжаление той не е действащ и вратите му се отварят само по празници. Пред него, под сенките на дърветата, има чешма, и група яки мъжаги вече разпалваше огъня за пържолите.

Лютица, 6570, България

Служителката във вилата ни посъветва да оставим колата при

Моста Армира

(41.5102979, 26.0806286) и оттам да поемем пеша нагоре, тъй като пътят не е проходим с кола. Оказа се, че тази информация е малко остаряла. Мостът е построен на стар път, водещ до крепостта Лютица. Познат още и като Атеренски мост, защото горното течение на река Армира се нарича Атеренска. Сегашният мост е построен през XVI век, но преди това на същото място е съществувал древен римски път, водещ към Бяло море, а по-късно – свързващ укрепения град Лютица с областта.

Ние все пак решихме да пробваме да стигнем колкото може по-нагоре с колата, вместо да бием нагоре 5 км в жегата. Мицу е виждал всякакви препятствия и досега не ни е излагал. Преминахме реката по бетониран брод (41.5149470, 26.0743124), като водата беше 20-ина см. Разбира се, в дъждовно време или когато се топят снеговете, това няма да е възможно. Нагоре пътят беше насипан с чакъл, неутъпкан. Въпреки това стигнахме почти до самата крепост. Оставихме колата при метален фургон, вероятно използван от археолозите, с пилон с националния флаг пред него. От пътеписа на Иван Петрушев, посетил тези места 10 месеца след нас, става ясно, че с кола може вече да се стигне догоре.

В миналото „Лютица“ е била средновековна крепост

– една от най-големите в Източните Родопи, известна като „Мраморния град“ (заради стените от местен мрамор) и „Цитаделата на Калоян“ (тъй като възходът си достига по времето на цар Калоян (1197-1207 г.). Заедно c околните крепости Родостица, Белоградец и др. оформя охраната на българо-византийската граница. В това време Лютица е бил голям и богат град – център на епископия (IX – XVII в.) и архиепископия (XVII – XVIII в.). Той е играл важна роля в българската история по време на царуването на Калоян.

Основното строителство датира от IV – VI в., а крепостта просъществувала до края на XVIII век, когато губи значението си като крепостно съоръжение и нейните жители създават новото селище Лъджа, сега квартал на Ивайловград, извън крепостта, в близост до минерални извори.

крепостта „Лютица“, Ивайловград

Крепостта има форма на неправилна елипса. Стените ѝ са с дължина 600 метра и височина 10-ина метра. Добре запазени са 8 от всички 12 кули на крепостта. Разрушена е портата през 1955 г., когато артилерийският полк в Крумовград я е използвал за мишена при учения (няма само наполеоновите войници да стрелят по старини, я!).

Към момента в нея са открити останките от цитадела (вътрешна крепост), донжон, две църкви, некропол с 15 гроба и останки от канализационна система. Сред огромното количество находки от всички периоди – елитарна керамика, накити, монети, битови предмети от кост и метал, архитектурни детайли и др., специален интерес представляват изключително рядката монета на Йоан IV Палеолог, сечена като специална емисия „базилеуси“, и откритата керамика, идентична на тази от Плиска и Преслав, с което се доказва, че крепостта е българска и е била център на високо развита култура.

Разкопките се водят от младия археолог Филип Петрунов, продължил работата на д-р Бони Петрунова. През лятото на 2016 г. той открива печат с надпис „Протоспатарий (генерал) Димитър“, а на гърба – допоясно изображение на военен светец, вероятно св. Димитър. Предполага се, че с печата е било скрепено писмо до коменданта на крепостта. Тук Петрунов открива и метално парче, за което има обосновани предположения, че е от ракиджийски казан от XI в., с което се оборват твърденията на бракята срби, че освен плескавицата, са открили и ракията през XVI в., и се потвърждават думите на класика:

„И ний сме дали нещо на светът,

на вси народи рàкия да пият…“

Днес крепостта „Лютица“ e обявена за археологически паметник.

Крепост „Лютица“, Ивайловград

адрес: BG-6570 Ивайловград

GPS: 41.502471, 26.062462

По първоначална идея трябваше да продължим към Маджарово, за да видим какво правят лешоядите в Природозащитния център и към кромлеха при Долни Главанак. За съжаление, жегата ни беше „изпила“ и затова с абсолютно единодушие взехме решение да прекратим обиколката и да се върнем към Стара Загора. Трябва да има и необходени дестинации, към които да се стремим, нали?

Диви орхидеи край крепостта „Лютица“, Ивайловград

Диви орхидеи

Пък и дивите орхидеи, които успяхме да видим и заснемем, са толкова невероятни, че ни се иска някой ден отново да ги навестим.

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Сава-Калина

Още снимки:

България: Малко Градище (2017-07-02 Глухите камъни)

България: Ивайловград (2017-07-02 Вила Армира)

България: Ивайловград (2017-07-02 Крепост Лютица)

Около Ивайловград можете да намерите специални оферти за нощувка:



Booking.com

Други разкази свързани с Другата България – на картата:

Другата България

Аможете да си харесате и другаде из България:



Booking.com

Още снимки:

България: Малко Градище (2017-07-02 Глухите камъни)

България: Ивайловград (2017-07-02 Вила Армира)

България: Ивайловград (2017-07-02 Крепост Лютица)

Грузия: човек с мотоциклет (8): Сигнахи

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси, разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. После направихме неуспешен опит изкачим Омало в Ташетия, аднес ще разгледаме Сигнахи и ще продължим в посока Аджария.

Приятно четене:

Сигнахи

Телави – Сигнахи – Тбилиси – Боржоми – Квабисхеви

388 км

част осма на

Грузия: човек с мотоциклет

11-ти ден. 4-ти август.

На сутринта помолих хазайката за някакъв съд с вода, за да измия мотора. Беше целият в една сива кал, като цимент и нищо отзад не се виждаше, нито номерът, нито мигачите, нито стопа. После си взех довиждане и с хазайката, и с град Телави, и

тръгнах надолу на юг към Сигнахи

За пъри път чух за това градче в пътеписа на Фори, а после прочетох, че го смятали за лице на туризма в Грузия. Ами не може да отидем на туризъм в Грузия и да не видим лицето на тоя туризъм, нали?

Потеглих в сърцето на Кахетия през Алазанската долина

Тук има много лозя и правят най-доброто вино в Грузия. Българското вино, обаче според мен е по-добро! Минах през едно друго градче и през някакви смотани села и видях отбивката за Сигнахи – 12 км. Свих и веднага пътят стана с перфектен асфалт, мантинели и маркировки. Засукаха се и едни серпентини, и започна стръмно изкачване нагоре в планината. След малко стигнах входа на

Сигнахи

Сигнахи – Грузия: човек с мотоциклет

Входът на Сигнахи

Сигнахи – Грузия: човек с мотоциклет

Гледка към Алазанската долина от Сигнахи

Сигнахи – Грузия: човек с мотоциклет

Някъде из центъра

Сигнахи – Грузия: човек с мотоциклет

Фонтан в центъра

Сигнахи – Грузия: човек с мотоциклет

Улица в Сигнахи

Сигнахи – Грузия: човек с мотоциклет

Входът на Градската градина

Сигнахи – Грузия: човек с мотоциклет

Шадраванът в Градската градина

Сигнахи – Грузия: човек с мотоциклет

Друга улица в Сигнахи

Сигнахи – Грузия: човек с мотоциклет

Части от крепостните стени, около града

Сигнахи – Грузия: човек с мотоциклет

Други части от стената. На заден план Алазанската долина

Сигнахи – Грузия: човек с мотоциклет

Друг квартал на града

Сигнахи – Грузия: човек с мотоциклет

Една от църквите в Сигнахи

Сигнахи – Грузия: човек с мотоциклет

Гледки към квартали на града от стените

Това е малко градче с 2 – 3000 жители, не особено старо от 18 век, но много живописно. Съчетанието на старо и ново, и тука е уникално, както в цяла Грузия. Някакво спокойствие и безметежност царят в Сигнахи, и даже грузинските състезатели от формула едно не можеха да нарушат тук това спокойствие. Улиците бяха с паваж, тесни, стръмни и живописни. Имаше и много зеленина. Красиво място.

Сигнахи, Грузия

От Сигнахи се върнах малко назад и хванах главният път през Сагареджо към Тбилиси. Преди да стигна отново Тбилиси край пътя видях

стара грузинска крепост

и отбих, за да направя снимки.

Малка крепост. По-скоро стражеви пост – Грузия: човек с мотоциклет

Малка крепост. По-скоро стражеви пост

Вътре в крепостта – Грузия: човек с мотоциклет

Вътре в крепостта

Част от стените и стражева кула – Грузия: човек с мотоциклет

Част от стените и стражева кула

Нямаше, от къде другаде да мина, освен пак

през Тбилиси за Аджария

Зададох на навигатора крайната точка Манглиси, само, за да ме прекара през Тбилиси и да успея да хвана прохода. След това имах намерение да мина през Тсалка и Ниносминда към Акхалкалаки и Вардзиа. Всичко е точно. Изчисли пътя навигаторът и тръгнахме.

Стигнахме Тбилиси

и влязохме в града. Започнах да се въртя насам натам според указанията на навигатора. В един момент усетих, че нещо

работата се обърка

Започна нещо много често да преизчислява маршрута и прекалено дълго се мотах из Тбилиси. Айде пак се започва. Помислих си. Нещо не ми вървеше хич с ориентирането в този град. Пък и този навигатор беше много силен на прав, и равен път без никакви отбивки. Тогава никога не грешеше, но стигне ли се до много кръстовища и завои насам, натам работата се осираше тотално.

В един момент навигаторът ме изкара в началото на магистралата към Мцхета и Гори, точно там, от където преди няколко дни влязох и излязох от Тбилиси. Да, ама сега нямах работа там на тази магистрала. Пътят ми беше друг, този път през града.

Пак се бях объркал

Трябваше да се върна в центъра и пак да задам направление на навигатора. Отказах се. Не исках за пореден път да влизам в Тбилиси. Писна ми!

Подкарах

по магистралата към Мцхета

Там слязох от магистралата, влязох в града и пак зададох направление на навигаторът за Манглиси и прохода. На моята хартиена карта такива пътища нямаше, но навигаторът нарисува някакъв маршрут през разни села и каза, че път имало. Тръгнах.

Въртя ме през разни много умряли села. Минахме през черни пътища и пътища в строеж и накрая в центъра на едно село спрях да питам. Там имаше

табела, наляво Гори, надясно Тбилиси

Попитах местните, има ли път през планината, която се виждаше зад гърбът ми, от тука за Манглиси и Тсалка? Не такъв път няма. Отговориха ми. Ние нямаме връзка с Манглиси и Тсалка.

Мамичката ти и смотаният навигатор. Защо ме лъжеш и мотаеш, а?

Качих се пак на магистралата към Гори и след Гори, на Кашури свих към Боржоми и Ахалцикхе.

Боржоми

започна, като поредното смотано село, но след това се отвориха едни хубави булеварди и сгради, и после се превърна в красив, курортен град. Нещо като Велинград. Не спрях да снимам.

Вече беше късно, аз бях в проход в планина и се чудех, къде ще спя. Трябваше да търся, къде да опъна палатката. Долу в ниското течеше река Кура. Тази същата, която тече и през Тбилиси. Голяма е, като Марица.

Започнах да се ослушвам и да гледам за място, където да спя. Вече се бях отдалечил на двадесетина километра от Боржоми. Тъкмо излизах от поредното село и видях табела край пътя за хостел, и стаи за спане. Спрях. Оставих мотора на пътя и отидох да видя, за какво става въпрос.

На 150 метра нагоре по един стръмен черен път имаше голяма къща с двор. Възрастен мъж над 70 години ми каза, че това е хостелът и да, стаи има. После прибрах мотора в двора. За 20 лари (15 лева) пак се бях уредил.

След това времето се развали, задуха много силен вятър и заваля проливен дъжд. Много сериозна буря се изви. Чак токът изгасна. Извадих голям късмет с този хостел. Ако бях разпънал палатката, тази буря със сигурност щеше да ми създаде проблеми. А сега бяха на сухо и топло за 20 лари в това село, което, както после разбрах, се казва Квабисхеви.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в района на Сигнахи:



Booking.com

Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

Нощувки из цяла Грусия



Booking.com

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес Цветан ще ни води до замъка Колоси в Кипър. Приятно четене и наздраве 🙂

Замъкът Колосси

Командория на рицарите хоспиталиери в Кипър

Днес в Лимасол е проклет ден заради жълтия фин пясък на самума, който се е понесъл от Либия и е покрил Кипър и навлиза навсякъде дори между зъбите (пфу!) и в обектива. Затова продължаваме за Пафос транзит с междуградския (Intercitybus) автобус за 4 евро.

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Но пък можем да направим виртуално пътуване.

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

До замъка Колоси (Коlossi)

може да се отиде с градския автобус №17 от Лимасол за 1,5 евро. Маршрутът му минава покрай британската военна база Акротири. Входът е 2,5 евро.

Λεωφ. Αρχιεπισκόπου Μακαρίου Γ', Kolossi, Кипър

Всеки един замък без легендите за него е просто една грамада от камъни

Не прави изключение и Колоси от който е останала да стърчи само главната квадратна кула – Донжон

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Поглед от зъберите на донжона към славното минало

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Ричард Лъвското сърце (Richard the Lionheart)

Легендата го свързва с крал Ричард Лъвското сърце (Richard the Lionheart), който бил на път за Акра в Третия кръстоносен поход. Тогава три негови кораба били отнесени от буря в Лимасол.

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Но вместо кипърци да ги посрещнат с хляб и сол (вода и провизии), бил направен опит да бъде отвлечена Беренгария Наварска, (годеницата на Ричард) от византийският управител на Кипър Исаак Комнин. Корабите се оттеглили в открито море за да изчакат останалите.

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Като резултат

кръстоносците яростно превзели крепостите Кирения, Свети Иларион и Буфавендо

в северен Кипър през май 1191 и пленили дъщерята на Исаак.

На 12 май 1191 Ричард тържествено отпразнувал своята победа със

сватбата с Беренгария

в параклиса на крепоста на Лимасол. След това три дни и нощи яли, пили и се веселили с кипърско вино.

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Уви новата кралица Беренгария нямала късмет да стъпи на английска земя!

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Исаак се предава

Исаак се предал в плен на милостта на английския крал. Той само помолил да не го унижават като му сложат железни вериги и както гласи легендата, неговата молба била изпълнена, понеже го оковали в златни вериги. Но малките гарнизони, които Ричард настанил в градовете не могли да контролират територията извън градовете. Местните жители вдигнали въстание, което било веднага потушено от англичаните. Затова Ричард решил по-бързо да се избави от своята придобивка.

Ричард убедил

Ордена на тамплиерите да изкупи от него целия остров

за 100 000 златни динара. След една година управление на острова тамплиерите жестоко угнетявали местните православни и в 1192 избухнало въстание, което било потушено в кръв.

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Кралят Ги дьо Лузинян е с торба жълтици в краката на коня на победилият го Саладин. Паметник в Дамаск, Сирия.

Кралят Ги дьо Лузинян е с торба жълтици в краката на коня на победилият го Саладин. Паметник в Дамаск, Сирия.

След като краля на Йерусалим Ги дьо Лузинян (Guy de Lusignan), изгубил престола си в Йерусалим за свое утешение си купил Кипър като заплатил на тамплиерите сумата 40 000 златни динара, които те веднага прехвърлили на Ричард.

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Съкровище от златни динари. Няма нищо свято за кръстоносците загубили Небесното царство, само бизнес!

За да може да укрепи своята власт Ги дьо Лузинян обявил в Палестина, Сирия и Армения,че раздава феоди на всеки който желае да се засели на Кипър, при едно условие – да бъде готов да отбие военната си служба.

След знатните рицари, който приели предложението бил и Гаринус де Колос, който придобил селото Колоси и новата си титла. През 1210 крал Уго I изкупил от Гаринус де Колоси имението и

го предал на Ордена на хоспиталиерите

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Европейският пилигрим е намирал подслон, храна и вино при хоспиталиерите в замъка Колоси на път за Святата земя.След падането на Йерусалим в 1187 хоспиталиерите били принудени да се отеглят в графство Триполи, а след падането на замъка Крак де Шевалие през 1271 и Акра в 1291 орденът намерил убежище в Кипърското кралство.

Именно тогава бил построен замъка Колоси,

чийто останки виждаме днес на долната карта.

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Карта на замъка Колосси

където:

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Донжонът(1) и развалините на конюшните (2) на преден план от XV век

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Приемната зала (3)

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Останки от стените на замъка от XIII век (4)

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Кладенецът (5), а в дъното е захарната фабрика (6)

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Църквата на св. Евстатий (8) и днешното село Колоси

Замъкът притежавал и собствена воденица(7) на рекичката, която обграждала донжона

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Заповядайде в замъка Колоси!

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Източната стена на кулата

На източната стена на кулата има вграден мраморен панел с гербове. В центъра е щит разделен на 4 части, това е гербът на Лузитяните.

  • Горе вляво – емблемата на Йерусалим в вид на голям кръст обкръжен от четири малки червени кръста на бяло поле.
  • Горе вдясно – гербът на Лузитяните с коронован лъв стоящ на задните си лапи.
  • Долу вляво е гербът на Кипър: червен лъв на златно поле.
  • Долу вдясно е гербът на Киликийска Армения:червен лъв на сребърно поле.
  • Отстрани са разположени гербовете на двамата гросмайстори на Ордена на хоспиталиерите.
    • Отдясно е гербът на Жан дьо Ластик, бивш гросмайстор от 1437 до 1454.
    • А вляво е гербът на Жак дьо Миле, гросмайстор от 1454 до 1461.
    • Най-отдолу е гербът на Луи дьо Маниак, който е бил Велик Командор на Кипър и който през 1454 преустроил замъка след атаката на генуезците през 1373 и след обсадата на мамелюците в 1402 – 1426.
Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Донжонът

Основната част на замъка Колоси е мощния донжон

Той има височина 22м, ширина на всяка стена – 16 м и дебелина – 1,25 м. Благодарение на тези солидни параметри квадратната кула е преживяла няколко земетресения. За доброто съхранение на кулата е добринесла близоста на Лимасолската крепост, която е разположена на брега и е поемала върху себе си основните удари. Входът в донжона се намира на южната стена на нивото на втория етаж. Към входа е водил подвижен мост, висящ над дълбок ров, който обграждал кулата и е бил пълен с вода.

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Вторият етаж е разделен на две зали. В по-голямото помещение има голяма камина. Вероятно тук е била кухнята на замъка и трапезарията.

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Вкопаният прозорец ясно показва яките стени на донжона

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Разпятие Христово

Третият етаж е бил предназначен за личните покои на Великия Коммандор. В съседната рицарска зала е общата гостна, където се събирали всички рицари. Там е и малкия параклис с запазения стенопис ,,Разпятие Христово“. Навсякъде има камини за отопление. А височината на помещението 7,5 м и дупките в стените предполагат, че помещението е било разделено от таван на две части за спални.

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Великият Коммандор на хоспиталиерите от XIII век

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Тясна вертикална вита каменна стълба свързва етажите

Крал Уго I дал на хоспиталиерите особенни права за да придобиват земя, безмитен внос и износ, безплатно мелене на житото и плодородните земи около село Колоси. Тук се намирал

Великият команден щаб или Grand Commanderie,

за да се различава от другите два помалки щаба или Comandmerie в селата Финик край Пафос и село Темпли край Кирения.

Колоси бил най-голямата комадория

включваща 40 села.Тук хоспиталиерите отглеждали пшеница, памук, цитруси, захарна тръстика, рожкови, маслини и грозде.

Захарната фабрика – Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Захарната фабрика

Захарната фабрика се намира в това сводесто помещение.Тук се намирали преси за истискване на захарния сок, който се отвеждал в канал по пода в съдове за изваряване и сгъстяване.

През 1310 хоспиталиерите се преместили на Родос, но Колоси останал като тяхна командория.

През 1488 всичките владения на Ордена преминали

в ръцете на венецианското семейство Корнаро

Джон Корнаро прехвълил правата си на Република Венеция. За награда му дали 14 села от 41 села на Колоси и титлата Главен Коммандор на Кипър.

Семейството носило тази титла до окупацията на острова от Османската империя през 1799 . След това титлата преминала в семейство Мотсениго, което сключило брак с наследника на Корнаро.

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Приземният етаж на замъка служел за склад на храни и вино

Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Лозята на командария Колоси донесли световна слава на кипърското вино – „Коммандария“.

Тук в комадарията се произвежда

сладко вино

от изсушените на слънце 10 дни зърна от двата сорта грозде: ксинистери и мавро. То било известно като „нектар“ защото било устойчиво на окислението от въздуха при транспортиране в дъбови бъчви. Кипърското вино оставало в добро състояние или стабилизирано дълго време, докато обикновенните трапезни вина след определено време прокисвали и ставали на оцет.

Венецианците и генуезците

нарекли виното Коммандария (St.John Commandaria)

от уважение към рицарите хоспиталиери които усвоили и запазили технологията. По този начин от уста на уста пилигримите разказвали за това вино с богат вкус, което било добивано от лозята на комадорията на хоспиталиерите. Дори във Венеция, виното Коммандария било освободено от мито като тонизираща напитка. Италианският лекар Томмазо Роркачи след като опитал сладкото вино през 1576 го изписвал като лекарство в малки количества, което разреждал с много вода.

Вино Коммандария (St.John Commandaria) – Замъкът Колосси – Командория на рицарите-хоспиталиери в Кипър

Вино Коммандария (St.John Commandaria)

Качеството на виното Коммандария е великолепно,

че поета Генрид Ангели през 1213 написал следното:,,По време на огромната дегустация, където се състезавали най-добрите вина на света, която била организирана от краля на Франция Филип Август, сладкото кипърско вино било наречено „Апостол на Вината“, който сияе като Полярна звезда.“

Затова не пропуснах да се сдобия с този скъп спомен от Кипър за 15 евро на летището в Ларнака.

Наздраве и за многая лета!

Боже пази Кипър и България!

Писа грешния Цветан фон Плевен, Гергьовден, 2018

снимки: Цветан Димитров,

Литература:

  1. Top of Form,, ЦандиCandi. Йоргос Аргирис, Путеводитель по легендам и преданиям Кипра, Никозия 2014.
  2. Цветан Димитров, Изгубената Сирия или падането на Крак де Шевалие, 2013, пътуване до;

Автор: Цветан Димитров

Снимки: авторът

Ето къде можете да нощувате около замъка Колоси:



Booking.com

Други разкази свързани с Кипър – на картата:

Кипър

Ето и местата за преспиване из цял Кипър:



Booking.com

Назад към Париж (5): Църквите на Париж

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с пътуването на Вида и Павлина до Париж – започнахме с пътуването до Париж с влака, същинското посещение на Париж започна с Пале Роял и Айфеловата кула, улиците на Латинския квартал, Марé и Операта, разходка из Монмартър и с корабче по Сена. Днес ще обърнем внимание на църквите в Париж.
Приятно четене:

Назад към Париж

част пета

Църквите на Париж

По църквите на Париж може да се изучават стиловете в световната архитектурата – тук можете да видите романската църква на Абатството „Сен Жермен де Пре“ (1014 – 1163 г.), ранната готика на базилика „Сен Дени“ (1144 г.), катедралата „Нотр Дам“ (1163 – 1345), прочутата готика на „Сен Шапел“ (1239 – 1248), бароковите църкви в Сен Пол Сен Луи (1627) и в Дома на Инвалидите (1670 – 1708), неокласическата църква „Сен Мари-Мадлен“ (1808 – 1842), неовизантийската базилика „Сакре-Кьор“. Християнските храмове в Париж са предимно римокатолически, но съществуват и православни, протестантски, англикански.

Човек не може да обиколи всичките, но поне може да опита.

„Сен Шапел“ – Sainte Chapelle,

което означава Светия параклис, се намира на остров Сите (Île de la Cité) в двора на Съдебната палата. Въпреки че се нарича параклис, е доста внушителен. Строен е през 1242 – 1248 г. като мощехранителница, за да приюти Христовия трънен венец, който Луи ХІІІ купува от император Балдуин ІІ в Константинопол.

„Сен Шапел“ – Sainte Chapelle, Париж, Франция

На входа на параклиса е Светата Дева, покровителката на храма.

„Сен Шапел“ – Sainte Chapelle, Париж, Франция

Долният параклис е използван от царедворците и прислугата на двореца. Витражите са от ХІХ век и се опитват да пресъздадат първоначалната средновековна украса. Прозорците са малки, тъй като крепят горния параклис.

„Сен Шапел“ – Sainte Chapelle, Париж, Франция

Горният параклис е предназначен за кралското семейство и за гостуващите висши сановници и държавни глави. Петнайсетте 15-метрови прозорци са най-старите в Париж, като две трети от тях са още от ХІІІ век, но и до днес пропускат светлината. А върху тях 1113 сцени разказват историята на човечеството от Сътворението до Възкресението на Христос. Може да се каже, че те са разтворени книги, от които неуките хора са „четяли“ библейските разкази…

Прочутата розета, изработена в края на ХV век, илюстрира пророчествата на Йоан Богослов с изрисувани сцени от Апокалипсиса.

„Сен Шапел“ – Sainte Chapelle, Париж, Франция

Прозорците зад олтара са изрисувани със сцени от житието на Св. Йоан Евангелист, Страстите Христови и Св. Йоан Кръстител. Двете ниши отстрани на параклиса са запазени за изображенията на крал Луи ХІІІ и майка му Мария Медичи.

„Сен Шапел“ – Sainte Chapelle, Париж, Франция

В параклиса има 12 скулптури, изобразяващи дванайсетте апостола, духовни стълбове на Църквата. Поставени са върху колоните, които крепят постройката.

––––––

През няколко преки на изток, пак на Ил дьо ла Сите, е

„Нотр Дам“, Notre-Dame de Paris

– най-известната катедрала, ако не в света, то в Париж със сигурност. Може би за славата й допринася прочутият роман на Виктор Юго „Парижката Света Богородица“, но това е мястото с най-много туристи. Ето ни пред нея и то с пътеводител в ръка.

„Нотр Дам“, Notre-Dame de Paris – Париж, Франция

Строежът й започва през 1163 година и завършва през 1345-а. Входните портали са три: десният е посветен на Св. Ана и е най-старият – от края на ХІІ век, а левият е посветен на Св. Богородица и е от началото на ХІІІ в. Централният входен портал на „Нотр Дам“ е най-величественият. От двете му страни са разположени големи скулптурни фигури на 12-те апостоли, а в центъра е Христос. Над тях има сцени от Страшния съд, изработени през 1210 г.

„Нотр Дам“, Notre-Dame de Paris – Париж, Франция

Това са древните резби от ХІІІ век по преградата, която отделя посетителите от мястото на църковния хор, за да осигури максимално спокойствие за извършване на църковните ритуали. На тази страна се виждат Мария Магдалена и Исус.

„Нотр Дам“, Notre-Dame de Paris – Париж, Франция

„Нотр Дам“ е осветен от 110 прозорци, украсени с цветни стъкла, през които навлиза дневната светлина – особено красиво е в слънчев ден. За съжаление вече не всички са оригинални. От средновековните витражи са останали само тези на трите розети – Западната (частично закрита от органа), Северната и Южната.

„Нотр Дам“, Notre-Dame de Paris – Париж, Франция

В църквата има 37 странични параклиса. Всеки един от тях е оформен по различно време и си заслужава да бъде видян.

„Нотр Дам“, Notre-Dame de Paris – Париж, Франция „Нотр Дам“, Notre-Dame de Paris – Париж, Франция

За да може да се разгледа тази невероятна църква, е нужно не само едно посещение, а и шанс да не се сблъскаш с някоя от многобройните японски и корейски групи, които почти подтичкват вътре и говорят доста високо. При второто си идване имахме повече късмет – попаднахме на служба и това направи преживяването по-пълно.

„Нотр Дам“, Notre-Dame de Paris – Париж, Франция „Нотр Дам“, Notre-Dame de Paris – Париж, Франция

От „Нотр Дам“, преминавайки по Pont au Double към левия бряг на Сена, се стига до градинката „Рене Вивиани“, Rene Viviani, където в центъра й е най-старото дърво в Париж – черна акация, посадена в началото на ХVІІ век от ботаника Робин и в негова чест кръстена робиния, Robinia. Наричат го „щастливото дърво“ и се смята, че носи късмет на тези, които леко го докоснат.

Там е и един от най-старите и миниатюрни храмове на Париж –

„Сен Жулиен льо Повър“ – Saint-Julien-le-Pauvre

– на гръкокатолическия мелкитски орден. 8117 За любителите на канадско-френския сериал „Шотландски боец“ това е „църквата на Дарий“. Но преди да стане обект на киното, тя е била многократно разрушавана, построявана и преустроявана. На нейно място през VІ век се е намирал приют за пилигрими, в по-късни години парцелът е бил притежание на Училището по теология и изкуства към Парижкия университет, а през ХІХ век храмът е отстъпен на мелкитските католици, придържащи се към византийския обряд.

Ако човек се обърка, винаги може да попита някого – за нас гид се оказа този белобрад художник, който рисуваше улицата и „Нотр Дам“.

„Нотр Дам“, Notre-Dame de Paris – Париж, Франция

„Сан Северин“ – Église Saint-Séverin – Париж, Франция

В Латинския квартал се намира църквата

„Сан Северин“ – Église Saint-Séverin

Строена е през ХІІІ в., на мястото на параклис, издигнат над гроба на Св. Северин. Монахът отшелник е живял на брега на Сена през V век по времето, когато кралят на франките Хлодвиг (Кловис) се заселил на остров Parisii и го направил своя столица. На камбанарията на днешния храм виси най-старата камбана в Париж, отлята през 1412 г. Интересното е, че порталът на главната фасада е пренесен от разрушената църква от ХІІІ век „Сен Пиер о Бьоф“, Église Saint-Pierre-aux-Bœufs.

А на северната страна има друг портал с барелеф на Св. Мартин, считан за покровител на пътешествениците. Затова преди дълъг път поклонниците на светите места са идвали тук и са допирали подкова до барелефа. Нямахме ни кон, ни подкова, но се надяваме Св. Мартин винаги да бди над нас.

В църквата са се запазили витражи от различни епохи – от Средновековието, описващи живота на апостолите и светите мъченици, а също и такива от ХІХ и ХХ век, изобразяващи житието на Христос. Интересен е и необичайният стълб под формата на палмово дърво, който се намира в абсидата.

„Сан Северин“ – Église Saint-Séverin – Париж, Франция

––––––

„Св. Евстатий

Една от най-забележителните, но не и популярни църкви в Париж, е

„Св. Евстатий“ – Saint-Eustache

Разположена е в І-ви арондисман (arrondissement е френската дума за район, окръг – в Париж те са 20) по пътя към Парижките Хали и е от последните готически катедрали, построени в Париж през ХVІ век. По нейните мраморни подове са стъпвали Луи ХІV, кардинал дьо Ришельо, мадам Помпадур, Молиер, Моцарт…

Органът на катедралата е един от най-големите във Франция, като превъзхожда даже тези в „Нотр Дам“ и „Сен Сюлпис“. Концертиращ органист в нея е българката Янка Хекимова.

На снимката е витражът „Обучението на Луи ІХ“ в параклиса „Св. Луи“

Витраж – „Св. Евстатий

Параклисът на Девата в St Eustache е осветен от папа Пий VІІ по време на гостуването му за коронацията на Наполеон през 1804 г.

Витраж – „Св. Евстатий

Църквата „Сен Мари-Мадлен“ – L'église de la Madeleine – Париж, Франция

Църквата „Сен Мари-Мадлен“ – L’église de la Madeleine

или

„Света Мария Магдалена“, наричана още „Църквата на Мадлен“, или само „Ла Мадлен“ или „Мадлената“,

се намира на Плас дьо ла Мадлен в 8-ми арондисман. Сградата е издигната в неокласически архитектурен стил и е част от Бенедиктинското абатство, Benedictine abbey. На юг от църквата се намира площад „Конкорд“, а на изток – площад „Вандом“. В непосредствена близост е едноименната спирка на метрото „Мадлен“.

Църквата е строена бавно и трудно, почти 90 години. Първоначалният проект, поръчан през 1757 г., преминал през няколко етапа – строежът започнал като църква, след това Наполеон решил да бъде Зала на славата на имперската армия, след падането му Луи ХVІІІ пожелал да е храм в памет на гилотинираните Луи ХVІ и Мария Антоанета, а градската управа искала зданието за гара.

Толуз-Лотрек момичета за радост

Парите все не достигали, а и как да стигнат като изграденото периодично било разрушавано и започвано от начало. В даренията активно се включили и местните filles de joie (в свободен превод „момичета за радост“), които приемали Мария Магдалена за своя покровителка, бъркайки я може би с „блудницата Мария“. Всеки ден след приключване на работа те давали част от заработеното за строежа, като по този начин се надявали поне частично да изкупят греховете си пред Бог. Така ги е видял и обезсмъртил Анри дьо Толуз-Лотрек. Дали тази история е истина официалните сайтове не споменават, но парижани не се крият зад фалшивата благочестивост и с удоволствие я разказват.

Едва през 1848 г. църквата била завършена и осветена. В нея е погребан Шопен. Днес е действащ храм.

Базиликата „Сакре Кьор“ – Sacre-Coeur

е римокатолическа църква, построена в романо-византийски стил. Изграждането й, съпътствано от спорове и разногласия, започва през 1875 г. Но тъй като е много скъпо и първоначалните дарения бързо свършват, разходите се поемат от вярващите – хиляди парижани отделят от парите си и купуват колона или камък, или по-голям блок, върху който се изписват инициалите на „притежателя“ му. Така че когато днес се разхождате сред стените на „Сакре Кьор“, спомнете си, че сте обградени от имената на стотици хиляди парижани.

Базиликата „Сакре Кьор“ – Sacre-Coeur – Париж, Франция

И тук, както в „Нотр Дам“, можете да се изкачите „до върха“. Стълбището е стръмно и тясно – 300 стъпала и на всеки 15 – пълен кръг. Но пък гледката си заслужава – даже в мрачен ден.

Базиликата „Сакре Кьор“ – Sacre-Coeur – Париж, Франция

Влязохме и в съседната

църква Saint-Pierre de Montmartre,

една от най-старите в Париж, построена още през ХІІ век.

църква Saint-Pierre de Montmartre – Париж, Франция

Първоначално тук се е намирало светилището на бога Марс и се смята, че именно то е дало името на хълма – топонимът Mons Martis, който означава „планината на Марс“, е оцелял през времената на Меровингите и е бил произнасян от галите като Монмартър. От стария храм са се съхранили само четири колони.

През 1133 г. крал Луи решил да построи на това място абатство. Именно в него през ХVІ век Игнасий Лойола е основал Орденът на йезуитите. По време на Великата Френска революция абатството било сринато, като оцелял само храмът. Самата църква многократно е рушена, възстановявана и реставрирана. По време на Втората световна война били унищожени и оригиналните готически стъклописи, които днес са възстановени. В олтарната част са разположени три витража, изобразяващи Христос, Св. Петър и Св. Дионисий.

Витражи – църква Saint-Pierre de Montmartre – Париж, Франция

Названието

Дом на инвалидите, L’hôtel national des Invalides,

звучи малко странно за българското ухо, но всъщност става дума за ветерани. През 1670 г. Луи ХІV взема решение да се построи дом, който да приюти сражавалите се за славата на Франция. Строежът е завършен през 1706 г. и Кралят Слънце лично присъства на освещаването му.

Дом на инвалидите, L'hôtel national des Invalides – Париж, Франция

Дом на инвалидите, L'hôtel national des Invalides – Париж, Франция

Особено трудно било създаването на място, където и кралят, и войниците да могат едновременно да участват в католическите ритуали, като музиката да звучи навсякъде. С тази почти непосилна задача се справил архитект Жул Ардуин-Мансар, който на практика построил „двойна църква“. Основната част (нефът) е така наречената Войнишка църква, а куполът става куполна църква.

Войнишката църква „Св. Луи“ – Дом на инвалидите, L'hôtel national des Invalides – Париж, Франция

Войнишката църква „Св. Луи“

Днес там се намират стотици трофеи, завоювани от врага и илюстриращи историята на френската армия.

Place des Invalides, 75007 Paris, Франция

Бароковият купол на

Кралската църква – l’église du Dôme,

вдъхновен от базиликата „Св. Петър“ във Ватикана, е изписан със стилизирани военни сцени.

Кралската църква – l'église du Dôme – Париж, Франция

Църквата е и място за погребение на заслужили френски воини от различни епохи. Тук почиват останките на маршал Турен, един от великите военачалници от времето на Луи ХІV; на генерал Анри Бертран, последвал Наполеон на о-в Св. Елена; на Роже дьо Лил, автора на „Марсилезата“. Ето мавзолея на героя от Първата световна война маршал Фош (1851-1929) (да гори в Ада! – бел.от България)

Гробницата на Наполеон – Дом на инвалидите, L'hôtel national des Invalides – Париж, Франция

Гробницата на Наполеон

Саркофагът е обкръжен от лавров венец с имената на големите сражения, напомнящи за велики победи (на снимката се вижда и надписът Moscow). Наоколо са 12-е богини на победата, а в кръговата галерия – 10 барелефа, които илюстрират постиженията на Наполеон по време на неговото управление: Гражданския кодекс, учредяването на Ордена на Почетния легион, Сметната палата и др.

Гробницата на Наполеон – Дом на инвалидите, L'hôtel national des Invalides – Париж, Франция

Гробницата на Наполеон

Интересното е, че и до ден днешен съществуват помещения, където неголям брой пенсионери и инвалиди от френските войски намират приют и за тях е поела грижа държавата.

Разбира се, това не са всичките велики парижки храмове. Всеки сам може открие още много, обикаляйки града и околностите му.

Очаквайте продължението

Автор: Павлина Д.

Снимки: авторът

Къде да отседнет изгодно в района на Монмартър и Сакре Кьор:



Booking.com



Booking.com

Други разкази от Париж или писани от Павлина Д.– на картата:


Париж и Павлина Д.

Франция ви очаква!



Booking.com

Барселона с деца (13 ден, последен): Музей на шоколада и Ретро парад

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването на Тони, чиято основна дестинация беше Лазурния бряг. Пътуването започнахме в Милано, Ница и Монако,продължихме в Кан, Антиб и Ез, в Сен Тропе, Каси, Марсилия и Мартиг. Бяхме в Марсилия и замъка на граф Монте Кристо, после – в делтата на река Рона и град Арл,Монпелие и в Пещерата на младите дами и Нарбон, ходихме до Африканския резерват Сижан – при лъвовете и слоновете. Последният ни ден във Франция беше посветен на каналите Миди, както и Безие и Каркасон.

След което „Лазурният бряг с деца“ се превърна в „Барселона с деца“, т.к.последнията етап от това пътуване вече не е из Лазурният бряга, а в испанската Барселона, където първо разгледахме Парк де Сиутаделя и пристанището, после бяхме в парка Гюел, Испанското село и видяхме пеещите фонтани Монжуик. В днешния – последен ден – ще се разходим из Готическия квартал и пристанището.

Приятно четене:

Ден 13

Барселона и назад

Музей на шоколада и Ретро парад

10.07.2015 г.

част дванайста на

Лазурният бряг с деца

Последният ден от нашето пътуване

Станахме отново рано и стегнахме багажите. Закусихме и се запътихме към гарата. Петя беше извадила, че има място където можеш да си оставиш багажа за 24 часа за около 4 – 5 евро. Гарата е огромна и вътре трудно се ориентира човек.

Намерихме в крайна сметка къде се оставя багажа, има си пазач който гледа какво внасяте и следи да не се краде. Пускате стотинките и шкафчето се отключва, получавате ключ автоматично. В едно от големите шкафчета успяхме да набутаме двете големи раници и на Ади по-малката раница. Другата беше с нас, както обикновено. Нямаше как да обикаляме цял ден с всичкия багаж и това беше чудесно решение. Влакът за летището тръгваше от същата гара и багажа щеше да ни е под ръка.

След като оставихме багажа се заехме да се оглеждаме от къде тръгва влака за летището, за да сме подготвени за вечерта. Знаехме, че цената му е на цената на билетче за градския транспорт. Доста объркано и с разписанието, но горе долу ни беше ясно през кой изход се минава и решихме, че ще дойдем час по-рано на гарата, за да може всичко да е наред и да не си изпуснем влака.
Петя ни беше подготвила

пешеходна обиколка из Барселона,

която включваше минаване през повечето обекти на Гауди. С метрото се занесохме до центъра и подхванахме пеша.

Първа спирка

Palau del Baro Quadras

Palau del Baro Quadras – Барселона, ИспанияPalau del Baro Quadras – Барселона, ИспанияPalau del Baro Quadras – Барселона, ИспанияPalau del Baro Quadras – Барселона, Испания

Следваща спирка някъде зад дърветата

Casa Comalat

Casa Comalat – Барселона, ИспанияCasa Comalat – Барселона, Испания

Обектите са разположени сравнително наблизо един до друг и лесно ги достигахме.

Casa Comalat – Барселона, ИспанияCasa Comalat – Барселона, Испания

Casa Mila

Casa Mila – Барселона, ИспанияCasa Mila – Барселона, ИспанияCasa Mila – Барселона, ИспанияCasa Mila – Барселона, Испания

Casa Batllo и Casa Amatller

Casa Batllo и Casa Amatller – Барселона, ИспанияCasa Batllo и Casa Amatller – Барселона, Испания

Casa Lleo Morera

Casa Lleo Morera – Барселона, ИспанияCasa Lleo Morera – Барселона, Испания

Passeig de Gracia

Passeig de Gracia – Барселона, Испания

По тези малки улички стигнахме до

музея на шоколада,

който се намира в Готическия квартал

Бари готик – Готически кваратал – Барселона, Испания

Създаден от барселонската сладкарска гилдия,

музеят се намира на територията на бившият манастир „Св. Агустин“

Историята на сградата е пряко свързана с шоколада – през 18 век в него се помещавали войници, които били известни с голямата консумация на шоколад. Според военните разпоредби от онова време шоколада заемал голяма част от менюто на войниците: “ За закуска на всеки кадет и съпътстващ офицер се полага една и половина унция шоколад с четвърт хляб“. Шоколад се полагал и когато войската била в гарнизон. Войниците били известни като „чоколатерос“(chocolateros) и много хора им завиждали заради статута им на елитни части, глезени с големи количества шоколад.

В наши дни музея предлага интересно пътешествие в шоколадовия свят: от произхода му, пристигането му в Европа, хранителната и медицинска стойност до връзката на традициите с бъдещето и формиращата му роля в колективното вдъхновение. Освен с историческите и художествени персонажи изляти от шоколад музея е известен и с невероятните си скулптори, изработени от майстори на шоколадовото изкуство, принадлежащи към испанската гилдия на сладкарите. Повечето от произведения са правени в продължение на 10 дни. За някои от тях са използвани са повече от 7 вида шоколад. Направата им изисква изключителен професионализъм – всеки вид шоколад се отлива с определена температура в противен случай скулптурата ще претърпи провал.
Купихме си билети, ето ги на снимката по-долу.

Музей на шоколада – Барселона, Испания

Да, точно така тези шоколадчета са билетите ни за вход, с техния баркод се чекираш, за да ти се отвори турникета

Ето как изглежда какаото – Музей на шоколада – Барселона, Испания

Ето как изглежда какаото

Шоколадов варан – Музей на шоколада – Барселона, Испания

Шоколадов варан

Музей на шоколада – Барселона, Испания

Доста прецизно а?

Шоколадова горила – Музей на шоколада – Барселона, Испания

Шоколадова горила

Ами тези от астерикс, да ги схрускаш – Музей на шоколада – Барселона, Испания

Ами тези от астерикс, да ги схрускаш

Шоколадов Меси – Музей на шоколада – Барселона, Испания

Шоколадов Меси

Шоколадов дракон – Музей на шоколада – Барселона, Испания

Шоколадов дракон

Гущерът от парка Park Guell, но от шоколад – Музей на шоколада – Барселона, Испания

Гущерът от парка Park Guell, но от шоколад

Шоколадови Дон Кихот и Санчо Панса – Музей на шоколада – Барселона, Испания

Шоколадови Дон Кихот и Санчо Панса

Шоколадов макет на Василий Блажени – Музей на шоколада – Барселона, Испания

Шоколадов макет на Василий Блажени

Инструменти за шоколад – Музей на шоколада – Барселона, Испания

Инструменти за шоколад

Шоколадов макет на чешма от Barcelona – Музей на шоколада – Барселона, Испания

Шоколадов макет на чешма от Barcelona

Имаше и много фигури от детски анимационни филмчета

Тинтин на луната – Музей на шоколада – Барселона, Испания

Тинтин на луната

Шоколадови смърфове и Гаргамел – Музей на шоколада – Барселона, Испания

Шоколадови смърфове и Гаргамел

Шоколадов Литъл Чикън – Музей на шоколада – Барселона, Испания

Шоколадов Литъл Чикън

Машина за мелене на какао – Музей на шоколада – Барселона, Испания

Машина за мелене на какао

Форми за шоколад – Музей на шоколада – Барселона, Испания

Форми за шоколад

Шоколадово лего – Музей на шоколада – Барселона, Испания

Шоколадово лего

Тук имаше и помещение, където децата сами могат да опитат да направят нещо от шоколад, разбира се ако говорят испански

Музей на шоколада – Барселона, Испания

Музей на шоколада – Барселона, Испания

Шоколадова Бамби – Музей на шоколада – Барселона, Испания

Шоколадова Бамби

Шоколадов макет на La Sagrada Familia – Музей на шоколада – Барселона, Испания

Шоколадов макет на La Sagrada Familia

Разгледахме шоколадите, нищо не си купихме 🙂 и продължихме из

уличките на El Barri Gotic

Бари Готик – Готически квартал – Барселона, Испания

Бари Готик – Готически квартал – Барселона, Испания

Ето я и въпросната чешма, която видяхме на шоколадова фигура вътре

Бари Готик – Готически квартал – Барселона, Испания

На едно място имаше натоварено за ремонт колело с верига

Започнахме да огладняваме и се заоглеждахме за заведение, където може да хапнем.

Бари Готик – Готически квартал – Барселона, ИспанияБари Готик – Готически квартал – Барселона, ИспанияБари Готик – Готически квартал – Барселона, ИспанияБари Готик – Готически квартал – Барселона, Испания

Трудна работа при тази архитектура 🙂

Бари Готик – Готически квартал – Барселона, ИспанияБари Готик – Готически квартал – Барселона, Испания

Както си крачехме и търсехме заведение попаднахме съвсем случайно на

ретро парад на Placa Sant Jaume

Ретро автомобили парад на Placa Sant Jaume – Бари Готик – Готически квартал – Барселона, ИспанияРетро автомобили парад на Placa Sant Jaume – Бари Готик – Готически квартал – Барселона, ИспанияРетро автомобили парад на Placa Sant Jaume – Бари Готик – Готически квартал – Барселона, ИспанияРетро автомобили парад на Placa Sant Jaume – Бари Готик – Готически квартал – Барселона, ИспанияРетро автомобили парад на Placa Sant Jaume – Бари Готик – Готически квартал – Барселона, ИспанияРетро автомобили парад на Placa Sant Jaume – Бари Готик – Готически квартал – Барселона, ИспанияРетро автомобили парад на Placa Sant Jaume – Бари Готик – Готически квартал – Барселона, ИспанияРетро автомобили парад на Placa Sant Jaume – Бари Готик – Готически квартал – Барселона, ИспанияРетро автомобили парад на Placa Sant Jaume – Бари Готик – Готически квартал – Барселона, ИспанияРетро автомобили парад на Placa Sant Jaume – Бари Готик – Готически квартал – Барселона, Испания

Ето така се кара с чадър.

Ретро автомобили парад на Placa Sant Jaume – Бари Готик – Готически квартал – Барселона, ИспанияРетро автомобили парад на Placa Sant Jaume – Бари Готик – Готически квартал – Барселона, ИспанияРетро автомобили парад на Placa Sant Jaume – Бари Готик – Готически квартал – Барселона, ИспанияРетро автомобили парад на Placa Sant Jaume – Бари Готик – Готически квартал – Барселона, ИспанияРетро автомобили парад на Placa Sant Jaume – Бари Готик – Готически квартал – Барселона, Испания

Изчакахме ги да потеглят. Две от колите не искаха да запалят, единия беше със стартер, но другия с манивела. Ей, голямо въртене падна на тази манивела и най-накрая запали, всички му ръкопляскаха.

Ретро автомобили парад на Placa Sant Jaume – Бари Готик – Готически квартал – Барселона, Испания

Другият обаче нямаше такъв успех и се наложи да го откарат

Ретро автомобили парад на Placa Sant Jaume – Бари Готик – Готически квартал – Барселона, Испания

Продължихме по уличките на El Barri Gotic да търсим ресторант.

Бари Готик – Готически квартал – Барселона, ИспанияБари Готик – Готически квартал – Барселона, ИспанияБари Готик – Готически квартал – Барселона, Испания

Placa Reial,

тук имаше доста заведения, но нищо не си харесахме.

http://www.tonyco.net/pictures/Family_trip_2015/Barcelona/Barcelona/placareial.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Family_trip_2015/Barcelona/Barcelona/placareial3.jpg

Ето още едно заведение, но и тук нищо интересно.

Бари Готик – Готически квартал – Барселона, Испания

Продължаваме из уличките на този интересен квартал

Бари Готик – Готически квартал – Барселона, ИспанияБари Готик – Готически квартал – Барселона, Испания

.

Catedral de Barcelona

Catedral de Barcelona – Барселона, Испания

В един момент, не знам точно как го уцелихме, но решихме да седнем в ей това заведение на ъгъла

Бари Готик – Готически квартал – Барселона, Испания

Беше разположено на голям булевард.

Бари Готик – Готически квартал – Барселона, Испания

Поръчахме си две различни менюта, като едното за мен включваше гаспачо 🙂

Обяд – Бари Готик – Готически квартал – Барселона, Испания

Много вкусно готвиха в това заведение и останахме супер доволни. Гаспачото много ми хареса и Петя после в София ми прави редовно цяло лято от него 🙂

Доволно похапнахме, за вечерта си бяхме направили сандвичи за летището. Продължихме с разходката из Barcelona.

Palau de la Musica Catalana

Palau de la Musica Catalana – Барселона, Испания Palau de la Musica Catalana – Барселона, ИспанияPalau de la Musica Catalana – Барселона, Испания Palau de la Musica Catalana – Барселона, Испания Palau de la Musica Catalana – Барселона, Испания

Arco de Triunfo de Barcelona

Триумфалната арка на Барселона – Arco de Triunfo de Barcelona – Испания

Триумфалната арка на Барселона – Arco de Triunfo de Barcelona – Испания

Триумфалната арка на Барселона

Parc de la Ciutadella

Parc de la Ciutadella – Барселона, Испания

Parc de la Ciutadella

Краката ни се бяха изморили вече и се настанихме на една детска площадка в парка да починем. Освен гълъбите, свободно летящи птици из парка имаше и папагали.

Папагали – Барселона, Испания

Стояхме каквото стояхме, имаше още много време до самолета, а бяхме разгледали всичко интересно за нас в Барселона.

Пуэрто де Барселона, Испания

Чудейки се какво да правим се запътихме към

пристанището

Решихме да убием още час време като се качим на лодка, която ще ни разходи из огромното пристанище.

Пристанището – Барселона, Испания Пристанището – Барселона, Испания

Ето го подвижния мост, който ще видите по късно в клипчето

Пристанището – Барселона, Испания

Спасителен кораб – Пристанището – Барселона, Испания

Спасителен кораб

Пристанището – Барселона, Испания

Много странна мостова конструкция над товарното пристанище

Кораб в Пристанището – Барселона, Испания

Огромен круизерски кораб, най-големия който сме виждали

Кораб в Пристанището – Барселона, ИспанияКораб в Пристанището – Барселона, Испания

Рибар на пристанището с докер – Барселона, Испания

Рибар на пристанището с докер

Разминахме се и с един голям ферибот – Барселона, Испания

Разминахме се и с един голям ферибот

Разминахме се и с един голям ферибот – Барселона, Испания

Сух док, където ремонтираха луксозна яхта – Пристанището – Барселона, Испания

Сух док, където ремонтираха луксозна яхта

Интересно решение за носа на яхта – Пристанището – Барселона, Испания

Интересно решение за носа на яхта

Пристанището – Барселона, Испания

Върнахме се на пристанището

Всички снимки от Barcelona можете да видите тук: http://www.tonyco.net/pictures/Family_trip_2015/Barcelona/

За това видео не беше трудно да намеря песен 🙂 можете да го гледате директно във FullHD 1080p формат :

Беше време да се отправим към гарата.

Хванахме метро, което ни закара точно на гарата. Взехме си багажа и отидохме на информация да питаме за влака към летището. От там ни казаха, в колко часа има влак и, че на турникета минаваме с картите за градския транспорт, които си бяхме купили.

Влаковете тръгваха като метро под земята от тунели. Имаше около 20 мин до влака и слязохме на пероните. Хич не е добре измислено. Долу при наличието на много влакове е страхотна жега – локомотивите бълват охлаждане, климатичните системи по вагоните също и направо не се диша, едвам изкарахме 20 мин. После като се качихме във влака вече беше добре и климатикът вътре си работеше.

Влакът ходеше до основния терминал, пък нашия полет беше от второстепенния, тъй като бяхме с ниско тарифна местна авиокомпания Vueling. Влакът беше претъпкан и се наложи да пътуваме правостоящи. Намери се едно място за Ади и Боби и съответно дремнаха малко.

На основния терминал имаше безплатни бусове, които ни откараха на второстепенния.

Летището е огромно

и флотилията на тази нискотарифна авиокомпания е огромна, сигурно имат най-много самолети от всяка друга местна авиокомпания, всеки втори е техен. Отново бяхме само с ръчен багаж, но за нашия полет не се позволяваше онлайн чекиране и трябваше да се чекираме на място на летището. За да стане багажа в размера, който позволява салонен багаж си облякохме дългите дрехи (дънки и яке), които не бяхме обличали въобще през цялото ни пътуване. Пробвахме в клетките за измерване раниците и всичко влизаше. Оставихме децата да ни чакат, а ние с Петя се запътихме към гишетата за информация на авиокомпанията.

Бяхме си закупили само две места в самолета, така че да не се падне Боби сам. Останалите две бяха както се случат, аз и Боби да сме един до друг поне. Изчакахме си реда и точно заговорихме на английски с човека на информацията и като ни видя документите и обърна на български, явно беше наш човек. Обясни ни, че трябва да идем на еди кои си гишета с билетите да се чекираме. Завъртяхме се на там, и какво да видим на всичките гишета огромни опашки от руснаци, с едни големи куфари направо ужас. Оставих Петя на една от опашките и реших да се върна да питам като нямаме багаж не може ли да не се редим.

Нашият човек беше зает с някакви хора и се опитах да обясня на колегата му, но когато ме видя ми обърна внимание и каза, че щом сме без багаж да ида на приорити чек ин или бизнес се води, където щял да се обади на колежката си и да не чакаме. Тук е момента да изкажа

огромна благодарност на българина на гишето,

който ни съдейства и ни спаси от минимум 2 часа чакане на безсмислена опашка. На бизнес чек ина-а имаше малко хора и за около 15 – 20 мин дойде и нашия ред. Подадох билетите и жената явно знаеше за какво иде реч та се обади някъде и до колкото можах да разбера от испанския, който говореше нещо обясняваше, че сме семейство с две деца от които едното малко. В крайна сметка ни даде втори ред в самолета като бяхме тримата един до друг и четвъртото място от другата страна до прозореца. Уникално без нищо да плащаме, благодарение на колегата и българин. Всичко беше наред и оставаха около час и половина до полета.

Летище Барселона, Испания

За тази авиокомпания ни беше казал колега на Петя, като беше споменал, че те като са летели самолета не искал да стартира двигателите, та трябвало да отстранят проблема и ги забавили малко :), колко успокояващо.

Натоварихме се, климатичната инсталация хич не беше добре настроена и вътре си беше жегичка, пилотската кабина си стоеше отворена до последно и се виждаше как пилотите правят предполетна подготовка с дневника. При останалите авиокомпании винаги вратата е заключена при товарене на пътниците.

В крайна сметка излетяхме с малко закъснение, полета мина гладко и бързо. Боби заспа и хич и не разбра какво става, беше доста уморен пък и все пак му беше време за сън.

Приближихме София, кацането беше изключително гладко,

не се разбра даже как самолета докосва пистата, след което самото спиране беше много плавно и внимателно без излишно напрежение, майстори пилоти. Напоследък се бяхме возили предимно в уизеър с български пилоти, не искам да кажа нищо лошо за тях, но не ми се беше случвало някой от тях да приземява толкова плавно машината, всички натискат здраво спирачката след като се опрат колелата в земята.

Разтоварвайки се от самолета, витлата на двигателите все още се въртяха от инерцията и от едното витло се чуваше как стърже в нещо докато се върти и то доста ясно. Не знам дали имаше нещо вътре чуждо тяло или просто беше криво и стържеше, но в крайна сметка по време на полета не е имало проблеми, машината си беше в изправност.

Пътешествието ни приключи успешно,

плана се изпълняваше на 90 % и почти нямаше изненади. Беше едно незабравимо приключение и за нас и за децата, което ще помним винаги. Благодаря за отделеното внимание и до нови срещи !!!

?

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в Барселона:



Booking.com

Други разкази свързани с Барселона – на картата:

Барселона

Още изгодни нощувки, но вече в цяла Испания:



Booking.com

За Дубай – или добро, или нищо с любов

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Оня ден, на недоумения ми въпрос „Какво толкова има в Дубай, че е станало притча во язицех??“ получих няколко интерени отговора – като най-реалистичния е „Защото чалгарите ходят там“. Заедно с това, получих и импровизирания пътепис на Ворце, който доста земно разказва за какво става дума.

Приятно четене“

За Дубай – или добро, или нищо с любов

Кацам на международното летище в Дубай

в 22.45 ч.

Изнервен съм, защото полетът ми е закъснял доста от графика. Трябваше да кацнем в 21.40 ч., а последната мотриса на метрото за центъра на града е в 23.05 ч. Иначе хубаво метро имат, японци са го строили, но защо прекратява толкова рано работа, предвид че влакчетата са автоматични и не се управляват от машинисти, а пък летището приема полети и след полунощ? На кого ли му пука, така или иначе метрото се ползва от черноработниците и служителите.

Зверски ми е зле, настинал съм от климатиците – навън 43 градуса, а в сградите – 16… Местните не могат да се наситят на студа, но разкатават фамилията на здравето ми и собствената ми температура вече е 40 градуса. Започнах да се влошавам още на летището в Манила, а в Куала Лумпур бях вече зле, но в Дубай положението ми се струваше на умирачка.

Въпреки това търча като спринтьор към гишетата за

паспортен контрол,

за да изпреваря тълпата азиатци, която е слязла с мен от самолета. Опашките на КПП-то се оформят пак от азиатци, които казват кой къде да застане, а те половината там са рода и ще прекарат белите европейци.

Решавам се на рискована стъпка – забивам поглед в офицера на гишето и извиквам на арабски: „Приятелю, в името на Бога, зле ми е, помогни ми, не мога да чакам на тая опашка“. Тази фамилиарност или ще го разгневи, или ще го омилостиви. Оказва се вторият вариант и благоприятен изход за мен – махва ми с ръка и азиатчето ме пуска.

Пет минути по-късно съм в салона и

търся обменно бюро,

защото имам само 15 дирхама в себе си. Естествено, курсовете са скапани, както винаги на летища, автогари и в хотели… 1 щатски долар е 3.5 дирхама, а в центъра ще получа 3.7. Примирявам се, защото трябва да сложа пари в картата си за градски транспорт и се отправям към

най-близкия чейндж, където ме посреща пак една усмихната азиатка

Два пъти питам дали има комисиона, а тя два пъти казва не с мазна усмивка. Обменям 35 долара, но докато си броя парите, установявам, че нещо не е както трябва, поглеждам касовата бележка и виждам комисиона от 10 дирхама.

Вдигам скандал, но тя вече не е толкова учтива и ми казва, че след приключена сделка нищо не може да направи. Тегля му една майна и

спринтирам към метростанцията

Точно 23.05 съм на гишето на входа и се моля да не изпусна мотрисата, подавам картата си и 20 дирхама на друга усмихната азиатка, а тя ме пита: „Накъде ще пътувате, сър?“.

– Дубай Интернет Сити – отговарям аз, а нейното лице се помрачава и казва с тъга:

– Съжалявам, но последният влак в тази посока тръгна в 23.03 ч.

Изпсувах толкова мръсно, че всички около мен спряха да говорят и ме погледнаха с убийствен укор.

Бурж Халифа – Дубай

Алтернативи? Няколко автобуса до полунощ, които обаче отиват към крайните квартали. Или такси. Но началната такса от летището е 25 дирхама…

Пак ми иде да изпсувам, ма ми е толкова зле, че съм готов на всичко,

за да стигна колкото се може по-бързо до леглото… Излизам навън и се качвам в първото такси на стоянката. Казвам дестинацията на шофЕра – млад индиец или пакистанец. Отпускам се за миг, но после нещо почва да ме тревожи. Таксито завива при една табела „Ал Сатуа“. „Защо не мине през Ум Сукейм? Или през Бизнес бея? К’о пра’и тоя бе?!“. Да минеш през Сатуа от летището на път за Дубай Интернет Сити е все едно да вземеш такси от хотел Плиска в София за Зона Б5 или Западен парк и то да мине през Студентски град. Поне така ми се струва, като налагам картата на града в главата си.

Ситуацията е абсурдна

Такситата в Дубай са част от компанията за градски транспорт, собственост на емира и доколкото знам и не греша, водачите получават заплати. Няма логика да попаднеш на копърка. Тресе ме, две не виждам и почвам да соля шофьора на арабски, като го питам защо минава по този маршрут. Осъзнавам, че не разбира. Няма проблем – мога да псувам на 14 езика и урду е един от тях.

След това се връщам към местния лингва франка – английския, и пак го питам що минава по този маршрут, а той ми отвръща, че било по-бързо. Обяснявам му, че има достатъчно тарикати в моята родина, които се опитват да ме прекарат, за да позволя да го направи някакъв 20-годишен пикльо от Карачи. Казвам, че ще му сваля поне 30 дирхама от сметката, щото според мен ме товари умишлено. Заявявам, че ще се оплача от него в компанията.

Бурж ал Араб – Дубай

Момчето стоически понася моята тирада, а когато ме хванат бесовете, ставам зверски неприятен и съм готов да прерязвам гърла. Отвръща ми, че е мое право да се оплача и постоянно ме моли да се успокоя, като обещава да пристигнем в най-скоро време.

Само от 40 минути съм в Дубай и всичко живо се опитва да ме прекара

Завършвам монолога си с „Oh, God! I hate this fucking city…“ Изведнъж шофьорът се уплашва:

– No, sir! Don’t say this. You’re gonna be in а big trouble.

Don’t say „fuckin city“!

There’s camera and mic here. Everything is recorded!!!

Забелязвам, че на таблото има видеорегистратор, който освен че записва пътя, има и обратна камера. Но хич не ми пука. Брoячът върти като откачен и виждам, че вече надскача сумата, която имам в себе си. Дори да искам, а аз нямам такова желание, не мога да му платя. Качил съм се на такси без пос терминал, макар че това е рядкост в Емиратите.

Дубай Интернет Сити - Дубай - Обединени арабски емирства

Най-накрая стигаме, хвърлям му всичките дирхами, които имам, обръщам се към камерата и кресвам:

I really hate this fuckin’ city!

Слизам и се отправям към близкия банкомат. Няма работещи банки. Тегля 200 дирхама и ме таксуват 4 евро. Нямам избор – трябва да оставя депозит от 30 дирхама за ключа на апартамента, който съм наел.

За 1 час в Дубай вече съм изхарчил повече пари от предходните два дни в Югоизточна Азия…

Автор: Ворце Михайлов

Снимки: авторът

Ако се престрашите – ето изгодни нощувки в района на Дубай Интернет сити:



Booking.com

Други разкази свързани със Дубай – на картата:

Дубай

Още нощувки из Емирствата:



Booking.com

Индокитай (3): Камбоджа: Сием Реп и Анкор

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Индокитай заедно с Мая. Започнахме с Ханой – столицата на Виетнам, отидохме до залива Халонг, Сайгон и делтата на Меконг. Днес вече сме в Камбоджа, за да разгедаме старата столица на кхмерите – Анкор.

Приятно четене:

Камбоджа: Сием Реп и Анкор

част трета на

Индокитай – Виетнам и Камбоджа

Сием Реп

Камбоджа винаги е била една от мечтаните ми дестинации за посещение. И докато пълният с туристи А320 ни отнасяше към Сием Риеп, бях безкрайно щастлива, че тази мечта се превръща в реалност.

Но всичко по реда си.

Първо, трябва да направя уточнение за

пренасянето на багаж между отделните държави в Индокитай

Има една доста гадна уловка в цялата история.

Когато летите от София за Азия и обратно,

тъй като полетът е междуконтинентален, можете да пренасяте 30 кг багаж и 7 кг ръчен. И настава цирк,

когато летите между отделните държави в региона,

защото имате право да пренесетe 20! килограма багаж и в случая с Камбоджа – 5 кг ръчен такъв! Сещайте се при цялото купуване на сувенири във Виетнам

какво чудо беше на летището

Масово се мереха куфари, преразпределяше се багаж, даже си разпределяхме свръх багажа помежду си, за да влезем в лимитите! Голям цирк! Най-лошото е, че глобяват за свръхбагаж – наистина. Така че, внимавайте с покупките във Виетнам.

На летището в Сайгон се сблъскахме с

още една местна особеност,

за която не ни бяха предупредили. Във Виетнам, след края на войната са останали чудовщни количества муниции. Това гилзи, празни снаряди … под път и над път. В следствие на това процъфтява бизнес за изработване на сувенири от тези остатъчни амуниции. Можете да си закупите както патрони за Калашников, така и изработени всякакви суверини от гилзи.

Няма лошо, всеки с вкуса си …. обаче! Ако от Виетнам имате късмета да се отправяте за Камбоджа, посмъртно не можете да внесете боеприпаси там! Ама – законно закупени, ама само гилзи, ама сувенири – няма такъв случай! Митничарите следят и всички такива предмети се конфискуват! Без значение дали са в ръчния багаж или в основния, нямате право да ги внасяте в Камбоджа. Така че, внимателно с боеприпасите 🙂

Анкор, Камбоджа

Камбоджа

е една от най-бедните страни в Азия. Дори на фона на Виетнам, камбоджанците са много бедни. Страната няма някакви значими залежи от природни богатства, голяма част от територията е заета от джунгла и нямат сериозен износ на земеделска продукция /въпреки делюзиите на Пол Пот за производството на ориз/. Значителен приток на валута Камбоджа получава от туристите, а напоследък започват доста да наблягат на леката индустрия, като в частност развиват ударно шивашка промишленост. Много големи международни компании са изнесли производството си в Камбоджа и Виетнам. Следващият път, когато си закупите нещо от Найк или Зара … загледайте се в етикетите, къде са произведени.

Тук ще направя едно

малко отклонение по въпроса за регионалната политика.

По исторически причини,

Камбоджа и Виетнам никак, ама никак не се харесват

Това датира още от средновековието, когато периодично и в доста дълги периоди от време тези два народа са воювали. Тази неприязън я има и днес. Ето защо, ако влезете в Камбоджа от Виетнам, трябва доста да внимавате за нещата, които ще казвате или правите. Например, ако във Виетнам си закупите традиционната виетнамска шапка, с идеята да се разхождате с нея в Камбоджа, нещата няма да ви се получат. Просто, в Анкор не биха ви пуснали с това нещо на главата. Ако си имате нормална шапка или пък такава, която сте си закупили в Тайланд … нямате проблем. Виетнамска обаче … не може.

Същото важи и за това, което евентуално бихте казали за Виетнам. Всеки път, когато споменеше Виетнам, местния ни водач, мистър Фон чак се запенваше от бяс. Камбоджанците, въпреки славното си минало са в днешно време малък народ /благодарение и на Пол Пот/ с доста сериозен комплекс за малоценност. Ето защо по-голям народ като Виетнам им е доста сериозен трън в очите.

Анкор, Камбоджа

Летището в Сием Риеп

е още едно от нещата, които правят пътуванията в този регион незабравими.

Кацаме си ние тихо и кротко на летището, отварят ни вратите и изненадааа … няма автобус за превозване до терминала. Вместо това, наземния персонал упорито ни сочи терминала и ние с известно недоумение разбираме, че ще трябва да пресечем летището пеша, ако искаме да се занесем до там. Голяма веселба. Около вас си пъплят камионите с багажа и кетъринга, добре че, имаше само два самолета на стоянките и пътниците притичват между тях! Това е най-веселото ми превозване от и до самолет до сега.

Сием Риеп е вратата към най-голямата забележителност на Камбоджа, столицата на Кхмерското кралство – Анкор Ват

Самият град не е нищо забележително. Малко селище, несъразмерно разрастнало се благодарение на хотелите. А хотели има … много! И туристи! Благодарение на тях някак встрани от поглед остава покъртителната бедност, в която живеят местните. Буквално наличието на прозорци на къщите им беше рядкост. В следствие на това, местните са усвоили един доста древен занаят – просията. Всеки път, когато спрете някъде, ви наобикалят местните, възрастни, но в повечето случаи деца, които започват настоятелно да просят пари. One dollar, please … звучи навсякъде.

Най-голямата забележителност на Сием Риеп е така наречения

„Нощен пазар“. Това е местния битак.

Отваря вечер в 7 и работи докъм 4 сутринта. Пазар за всякакви неща … от скъпоценни камъни – до вездесъщата змийска ракия, която, както се сещате е камбоджанско, а не виетнамско изобретение! Виетнамците просто са откраднали този изконен кхмерски продукт! Тук вече, нещата доста заприличаха на нашите отношения с милите ни македонски съседи. Те се дърлят по същия глупав начин както ние с Македония. 🙂

Дрехи, обувки, шалове от местна коприна … навсякъде цветове, шум и весела глъчка. Изключително пъстро и интересно място, силно препоръчвам.

Анкор, Камбоджа

Подобно на много други държави в региона

и тук пазарлъкът върви с пълна сила

Трябва да сте наясно, че на каквато и цена да се спазарите, пак сте вътре. Така че, за тези, които имат скрупули, пазарите се с пълна сила и не изпитвате никакво съжаление да извивате ръце! Докато са склонни да преговарят, значи са на печалба! Успях да купя тениски по 2 долара едната и подозирам, че пак съм на загуба!

Интересна част от нощния пазар е

Pub Street, иначе казано – Улицата на баровете

За разлика от подобни места в Тайланд, това не е улица с публични домове. Наистина е улица, заета изцяло от заведения. Кръчми, ресторанти, барове. Повечето се държат от чужденци и са притегателно място за туристите, след падането на нощта. Даже Хард Рок кафе си имат! Камбоджа има Хард Рок Кафе, а ние не! Представете си колко сме изостанали, даже и като туристическа дестинация! Мястото е много пъстро, шумно и весело, и е силно препоръчително за посещение.

Основно средство за придвижване на туристите в Сием Риеп са популярните и в Тайланд

„тук-тук“. Това са моторизирани триколки,

управлявани от местните. Цените са … според както се спазарите. Четири долара за двупосочно пътуване от и до хотела Ви е доста добра цена. Аз платих толкова и даже не съм се пазарила, защото ползвах официалния „тук-тук“ на хотела.

Анкор, Камбоджа

След овършаването на Нощния пазар дойде време и за най-важната, от моя гледна точка екскурзия в цялото пътуване … еднодневната екскурзия до

старата столица на кхмерите – Анкор

За протокола –

един ден в Анкор е абсолютно недостатъчен

Толкова, че дори трите основни храма се разглеждат почти на бегом. Ако имате интерес към историята, отделете си два дни. Така ще можете да разгледате повече храмове, а и няма да препускате наоколо при над 30 градуса температура.

Още една малка особеност при посещението. Тъй като на територията на Ангкор има будистки храмове, посещението изисква и подходящо облекло. Тоест – за мъжете, това са панталони до коленете – късите гащи не се класират, а за жените – покрити рамене /никакви потници/ и поли или панталони до под коленете. Късите гащи не стават. Изглежда абсурдно, но в Ангкор Ват няма да ви пуснат в основния храм, ако не сте облечени подходящо. Има си полицаи, които следят специално за това!

Анкор, Камбоджа

И така, излизайки в изпиващата жега от 34 градуса се натоварихме на автобуса и се отправихме към

едно от чудесата на света – Анкор

Посещението ни включваше трите най-добре запазени храма в комплекса, Байон /този с кулите, като лица/, Та Пром /този от Лара Крофт/ и най-прочутия – Анкор Ват /не се сещам за филма :)/.

Изумително място. Абсолютно невероятно.

Можех да изкарам там дни наред и нямаше да ми доскучее. Толкова е огромно, монументално и изумително, че човек се препълва от впечатления и възхищение, и в един момент установих, че вече трудно възприемам видяното.

Кронг Сим Реап, Камбоджа

Огромни кули с лицата на Буда или боговете от хиндуизма, безкрайни барелефи разказващи историята на Кхмерското царство, истроии от Рамаяна … всичко това е на възраст от над 600 години!

За съжаление след като столицата е изоставена е погълната от джунглата и дърветата, а и хората доста са се постарали за разрушението на храмовете. След края на диктатурата на Червените Кхмери правителството кани международни екипи от експерти, които поддържат и възстановяват храмовете. Храмът Та Пром например, се възстановява от индийски екипи. Има си съответни табели при възстановените постройки и се знае кой за кое отговаря. Стараят се хората и се опитват да възстановят възможно най-много от тази удивителна красота.

Анкор, Камбоджа

В храма Байон, а и в Та Пром

след това имах възможност отново да се сблъскам с „най-любимите“ ми туристи на света – японците! Ужасна работа! Вървят като стада подивели бизони, прегазват всичко наред и това да стигнеш до някой паметник и да се снимаш се случваше само с обединените усилия на цялата ни група, която се вклюняваше в съответното стадо, в опит да отвоюва заветно място за снимки. Голям цирк бяхме! 🙂

Тук трябва да ви предупредя за изконните жители на Анкор, от които трябва мнооого да се пазите –

маймуните!

Не особено малки гадини, живеещи на стада, очевидно доста социализирани, които само дебнат как да нападнат някой разсеян турист, в опит да откраднат до каквото се докопат. Това бутилки вода, безалкохолно, чипсове, снаксове … за нищо ги нямат. Грабват ги от ръцете ви без страх и няма връщане. Една такава гадина се покатери по мен, в опит да ми отмъкне законно закупения кокосов орех. Добре че един от мъжете от групата я нарита, иначе като нищо щеше да ми го отмъкне от ръцете! В края на краищата и го дадох, а гадината започна да съска насреща ми, предупреждавайки ме, да не се опитвам да си го взема обратно! 🙂

Влизайки в Ангкор трябва да имате готовност за сериозно ходене. Тоест, сандали няма ди ви свършат работа – вземете си маратонки. Храмовете са огромни и да прекосите един от единия до другия край си е повече от километър /за всеки един/. При над 30 градуса … сложна операция.

Тъй като съм наясно, че не мога да опиша красотата, с която бях заобиколена този ден – има и снимки.

Анкор, Камбоджа

В заключение, въпреки на практика само ден и половина които имахме в Сием Риеп, мога да кажа следното.

Камбоджа постигна и дори задмина най-смелите ми очаквания

за стойността си. Невероятно място, с невероятна култура и история. Мили, добри и усмихнати хора, които са преминали през ужасии, сравними само с геноцида на хитлеристите. И въпреки това са съхранили добротата, люботиството и усмивката си към света. Сигурно има нещо общо с религията им.

За пътешествениците – задължително идете в Камобджа. Отделете си два-три дни и посетете това невероятно място. Ще останете доволони. И го направете сега. Подобно на Виетнам, страната се отваря към туризма и след пет години ще е едно меркантилно, пренаселено и за съжаление по туристически съсипано място.

Край

Автор: Мая Георгиева

Снимки: авторът

За смели юнюци и юнакини – изгодни оферти за нощувки в района на Сием Реап:



Booking.com

Други разкази свързани с Камбоджа – на картата:

Камбоджа

Останалат част от Камбоджа също ви очкава:



Booking.com