Category Archives: пътуване

Байкал– една сребърна приказка

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес с Боряна ще отидем на круиз с кораб по езерото Байкал. Приятно четене:

Байкал – една сребърна приказка

Не особено популярно в Европа, Байкал всъщност е една супердестинация. Сега е обект на Юнеско.

Всъщност,

пътуването ми започна от Улан Уде,

защото да отидеш до Байкал и да не видиш Улан Уде, е все едно да отидеш в Рим и да не видиш папата. И това сравнение е съвсем буквално. Улан Уде е столица на будизма в Русия, тук е най- голямата статуя на Буда в Русия и, което е наистина уникално, само на 40 км от града, в Иволгинския дацан се намира една жива мумия – тази на Хамбо Лама Итигелов, тук пействам Уикипедията, за да не преписвам:

Лама Итигелов – живият труп 

Лама Итигелов Итигелов става Хамбо лама (глава на будистката църква в Русия) през 1911 г. и остава на този пост до момента на смъртта си през 1927 г. Той поддържа дружески отношения с царското семейство. На 19.03.1917 г. Николай II го награждава с ордена „Св. Станислав“. По време на Първата световна война Итигелов помага на армията с пари, дрехи и лекарства и построява няколко военни болници. През 1926 г. предупреждава руските будисти за настъпващия „червен терор“ и ги съветва да бягат в Тибет. 

Той сам избира момента на кончината си. Преди да се пресели в отвъдното, изпълнява специален ритуал: събира част от най-добрите си ученици, сяда в йогиската поза „лотос“ и ги призовава да четат молитвата „Благопожелание за покойника“, докато медитира, преди да умре. Учениците се стъписват: как ще произнасяме слова, предназначени за мъртвец?! Тогава Итигелов сам казва молитвата и след половин час вече е на оня свят. Предния ден обаче оставя на младите си последователи собственоръчно написан документ, в който съобщава, че ще пребивава в отвъдното едно хилядолетие и желае да го ексхумират след 75 години, за да се убедят, че все още е жив. Мнозина учени смятат, че целта му е да демонстрира, че хомо сапиенс не изчезва след смъртта си. Лама Итигелов навярно предполага, че 1000 години са напълно достатъчни за изясняване на механизмите, с чиято помощ може да се постигне това.

На 18.09.2002 г. саркофагът с тленните останки на Итигелов е отворен в присъствието на представители на руското будистко духовенство, лекари, двама експерти по съдебна медицина, фотограф и нотариус. Всеобщо удивление предизвиква фактът, че тялото в него е непокътнато въпреки необратимостта на времето, въпреки биологичните, физичните и химичните закони. Итигелов все още е в позата „лотос“. Учените установяват, че кожата, косата и ноктите му по нищо не се различават от тези на живите хора, ставите са подвижни, не се забелязва гниене на тъканите очните ябълки са на местата си. Спектралният анализ показва, че тъканите на организма му са досущ като на човеците, обитаващи грешния свят.

„Когато отвориха саркофага на ламата, от него се разнесе много приятна миризма, един колега се престраши да докосне лявата ръка на мъртвеца и каза, че тя е топла“, обяснява проф. д-р Галина Ершова, преподавателка в Руския държавен хуманитарен университет. В продължение на пет години специалисти от всички кътчета на Земята посещават будисткия манастир Иволгин, където се намира „покойникът“ Итигелов. Важна подробност: стаята, където той все още седи в позата „лотос“, е съвсем обикновена, в нея липсва каквато и да било херметизация, температурата е 18 градуса. Всички експерти, изследвали ламата, са единодушни: той се различава от нас само по два параметъра – кръвта му не е течна, а желеобразна, и мозъчната дейност е замряла.

Проф. Борис Болшаков, д-р на техническите науки и завеждащ катедра в университета „Дубна“, също изследва „трупа“ на Итигелов. „Изобретих уред, подобен на махало, ако той се върти по посока на часовниковата стрелка, става дума за жив организъм, ако се движи в обратната посока, имаме работа с покойник, а ако се люшка ту в едната, ту в другата посока, организмът е в преходно състояние, т.е. намира се на границата между живота и смъртта“, пояснява той и допълва, че когато поднесъл уреда към главата на ламата, той започнал да се мята насам-натам. Акад. Сергей Курсакин от Института по физика на живите организми и неговият екип също обследват феномена Итигелов.

„Тялото на ламата изпуска топлина, установихме дължината на вълната и честотата на електромагнитното му излъчване, констатирахме, че липсват сърдечни тонове, но хипоталамусът, отговарящ за дейността на сърцето, функционира нормално, а кръвното налягане е 80 на 30.“, споделя ученият. Проф. Николай Давидович от московския Институт по биофизика разказва, че в продължение на шест месеца негови сътрудници измервали телесното тегло на Итигелов веднъж на три денонощия. „Те установиха, че то е между 39 и 41 кг“, уточнява той. Доказано е, че от време на време „мъртвецът“ излъчва мощни електромагнитни импулси. Будистът, който стои неотлъчно до него, твърди, че „…някаква сила ме удря в гърдите, все едно съм поразен от токов удар.“ Той съобщава на френски физици, изследващи Итигелов, че по време на сън или медитация непосредствено след „токовия удар“ често имал видения, чието съдържание обаче не желае да коментира. Според мнозина учени ексхумираният лама е в анабиоза – състояние на организма, характеризиращо се с почти пълно, но обратимо прекратяване на жизнените функции. Обаче има едно „но“: Защо тялото му, което съдържа определено количество вода, се е съхранило толкова добре в продължение на 79 години?!

Според законите на биологията и физиката, пребивавайки близо осем десетилетия в саркофаг, то би трябвало да се превърне в мумия, водата в него би трябвало да се е изпарила! Но такова нещо не се наблюдава. Коя е причината за невероятната кондиция на Итигелов? Кое химично съединение би могло да поддържа ламата в това състояние? Това химично съединение е глицеринът – твърдят мнозина специалисти. На науката отдавна е известно, че по време на зимния сън, в който изпадат някои животни, например мечките, и който не е нищо друго, освен своеобразна анабиоза, водата в кръвта е заместена именно от глицерина, който се синтезира в организма при окисляването на мастните киселини. Това вещество не изсъхва, не замръзва при охлаждане, не се разширява и не се свива при понижение на температурата. Отдавна е установено, че в кръвта на вид бръмбари, обитаващи руската тайга и изпадащи в зимен сън, има глицерин, а не вода, докато са в състояние на летаргия. По всяка вероятност същата (или подобна) трансформация става и в кръвта на Итигелов. Учените са на мнение, че ламата дълго е обмислял своята анабиоза и много внимателно се е подготвял за нея. Саркофагът му е направен от кедър, обработен със специална смола, за да е съвсем сух.

Биолози и лекари от санктпетербургския Институт по нестандартни проблеми на биологията и медицината са убедени, че преди окончателното „потапяне“ в анабиозата, ламата е репетирал това състояние поне два-три пъти, ползвайки многовековния опит на тибетските си колеги, индийските йоги, китайските и японските монаси и др. Има писмени доказателства, според които тези хора „умират“ пред свидетели, сърцето им спира, дишането им прекъсва, мозъчната им дейност затихва, телесната им температура рязко спада.

Проф. Евгений Нефедов от Института по радиотехника и електроника (към Руската академия на науките) е на мнение, че енергията, която поддържа организма на Итигелов в това състояние, се генерира от високочестотно електромагнитно поле. Според него именно тя е причината жизнените функции на ламата да не се прекратяват. Но откъде се взема тази енергия? Кой е нейният източник? Засега науката не може да отговори на този въпрос. Изследванията на феномена Итигелов продължават.

От свое име ще кажа, че от времето , когато се занимавах с йога, знам, че има едно имагинерно състояние между живота и смъртта, което будистите наричат Бардо. При определена медитация може да се изпадне в него и будистите определено предпочитат това да не им се случи. Когато правят тази медитация те молят някой брат да им бъде наблюдател и да се намеси, ако нещата излезнат от контрол.

И бях много изненадана, когато на място разбрах, че храмът с ламата може да бъде посетен срещу 250 рубли. Вътре, естествено, не е разрешено да се снима, а ламата е зад една стъклена витрина. Всъщност можах да го разгледам много добре. Ръцете бяха като на мумия, а очите – закрити с нещо, но в храма определено се усещаше ПРИСЪСТВИЕ. От ръката на ламата извън витрината се проточваше един конец и когато попитах един монах, той ми каза, че така се осъществява връзка с ламата. За момента не обърнах внимание, но на връщане, в маршрутката, ръката ми, с която бах подръпнала връвта, определено се затопли.

Улан Уде

Когато кацнах на летището в 8.00 ч. сутринта на 13 май в столицата на Бурятия, навън беше 4 градуса, а тъй като Улан Уде е в степта, беше и доста ветровито. Докато разглеждах града, ми направи впечатление, че някои от жилищните блокове не бяха нито санирани, нито дори измазани, само една декоративна боя направо върху тухлите. Боже, как оцеляват тия хора в Сибир през 21 век, чудех се аз, докато не се прибрах в хотела и разбрах, че стените са 1 метър дебели и външната температура не се усеща изобщо. 

Улан Уде, Русия

Самият град Улан Уде ми хареса, строен на широко, с хубава пешеходна зона и тези типично руски  дървени къщи (в по-крайните квартали), с резбовани прозорци, които създават чувство на уют. Докато се разхождах из центъра, си купих и предплатена сим карта, за да имам интернет на Байкал, не че там имаше мрежа.

А какви смарфони имаше! Каквито и на картинка не сме виждали в България. И на много достъпни цени. Междувременно, след два дни моето Сони се счупи за пореден път и реших да си купя един ХОНЪР в Иркутск ако ми останат пари. Но докато бах на круиза, се разрази драмата с Хуауей и спешно преосмислих това решение. Така снимах с двата мегапиксела на таблета, а после и тези снимки не можах да сваля.

Улан Уде, Русия
Улан Уде

В Улан Уде мирно съжителстват будизма и православието, но будиските храмове определено са по-добре посетени. Над града е

другият Дацан – Римпоче багша,

от който се открива прекрасна гледка към Улан Уде и цялата долина. Тук е и най-голямата статуя на Буда в Русия. По този повод ще спомена маршрутките – преди да замина четох, как в Улан Уде протестирали срещу нередовния транспорт. Нищо подобно, маршрутките са една след друга, друг е въпросът, че на много от спирките няма имена и като тръгнах за този дацан, първо взех маршрутката в обратната посока, така че си направих и една панорамна обиколка на града.

Дацан Римпоче багша – Улан Уде, Русия
Дацан Римпоче багша

 През града тече  река Селенга, която идва от Монголия и хвърля в ужас руснаците с мътните си води. 

Река Селенга в Улан Уде, Русия
Река Селенга в Улан Уде

В България

системата на споделеното пътуване

 беше заклана от таксиметровите шофьори още в зародиш, но в Русия нещата са други.

И така, още от София потърсих

кола по маршрута Улан Уде – Слюдянка

за 14 май. Имаше две оферти –  за 10 и за 15 часа. Така се свързах с Алексей. И на другата сутрин получавам съобщение, че отказва да ме вози?!? Що за грубо отношение? После видях, че ми е изпратил преди това наколко съобщения, на които аз не съм отговорила. Извиних се и му обясних, че между нашите две страни  има пет часови пояса, и когато ми е писал в 11 часа сутринта у нас е 6 часа и хората още спят. Така  възстановихме връзката и в 10 часа се качих на неговата Хонда заедно с още една пътничка.

По пътя времето съвсем се смръчка, а и заради часовата разлика заспах, а когато се събудих, навън имаше една педя сняг и продължаваше да вали. Добре, че Алексей беше добър шофьор.

Ленин в Улан Уде, Русия
Ленин в Улан Уде

Храната

Оказа се, че от Грузия до Бурятия храната е много подобна, само че Хинкали-то в Грузия става Бууза в Бурятия. Узбекската сумса си остава сумса. Само че в Бурятия повечето закуски са пържени, а в Иркутск – печени. А на пазарите, за мое удивление масово се продаваше разсад за домати. За удивление, защото първо, какви ли домати стават в това кратко лято и второ, защото не видях нито една къща с градинка.

На кораба храната беше чудесна – предимно риба и салата, която аз обичам и обикновено ядях само ордьоврите , иначе трябваше да си сменя номера на дрехите.

Слюдянка

Къща в Слюдянка, Русия
Къща в Слюдянка

 Тук за първи път се сблъсках с

руския туристически минимализъм

Разположена на брега на езерото, с прекрасна гредка и дълга няколко километра крайбрежна алея, в Слюдянка почти няма хотели. И причината не е в това, че няма желаещи са почиват или да строят. Причината е в начина на мислене. Руснаците искат да запазят езерото Байкал колкото може по девствено и по-чисто.

Сталин на локомотив – Слюдянка, Улан Уде, Русия, Байкал
Сталин

А от юг напират китайските капитали. Китайците наричат

Байкал – Северното море

и го считат едва ли не за тяхно

Преди руснаците да се усетят са построили няколко фабрики за бутилиране на вода, но когато започнали да строят и хотели се надигнал вой и нещата останали както са били.

На другия ден по обяд се качих на маршрутката за Аршан и точно тук си изтървах Сонито.

Аршан

Козирог – Аршан, Русия (Байкал)

Езерото Байкал се намира в рифтова долина, която на юг продължава като Тункинката долина и завършва с Аршан. От северозапад се простират планинските вериги източни и западни Саяни, достигащи височина 3400 метра, а Аршан е в подножието на западните Саяни с местоположение много подобно на Долна Баня.

Планините около Байкал – Русия
Планините около Байкал

По целия този разлом изобилстват минерални извори, като се пътува от Аршан и Жемчуг до Севернобайкалск. Водата е подобна на Боржоми – гадост. А където няма минерални извори, има руски бани, които са си всъщност сауни. С очите си видях, как спътниците ми от кораба тичат от сауната и се бухват в езерото (4 градуса). Нещо като контрастен душ, само че още по-контрастен.

Билки – Слюдянка, Русия (Байкал)
Билки

Но да се върнем в Аршан. Освен минералните извори градчето се слави и с монголския пазар, който изобилства от сибирски билки, (аз разпознах само шипки и мащерка), както и много кашмирени изделия – пуловери, шалове, жилетки, но не са никак евтини. А нагоре от пазара, започва стръмна планинска пътека, която води до поредица от водопади, но аз тръгнах късно следобед и стигнах само до първия.

Дацан Бодхидхарма – Аршан, Русия (Байкал)

А на другата сутрин валеше нещо средно между сняг и суграшица, така, че направих една баня в близкия санаториум и се разходих до дацана Бодхидхарма, който е на около 2 км. от курорта, но в това лошо време беше заключен. 

Иркутск

В Иркутск пристигнах към 18,30 часа и веднага ми направи вечатление гарата– красива барокова постройка. Наричат Иркутск Сибирския Петербург. И наистина е красив – щироки прави улици, (познайте как са назовани?),  красиви сгради, чисто. Не по малко известни са потъващите дървени къщи на Иркутск– някои са потънали до прозореца, други се чудят накъде да се наклонят. Казват, че потъвали, защото са правени без фундамент, но аз си мисля, че навремето почвата тук сигурно е била блатиста. Защото на същите тези къщи в Улан Уде нищо им нямаше.

Голямата забележителност на града е неговия символ – Бабр. Когато през далечната 1686 година Иркутск получил статут на град, поръчали и склуптура на Бабр– така местните наричат сибирския тигър. В Петербург обаче не знаели това местно име и се чудели как да изпълнят поръчката- голяма котка, държаща в зъби собол, и едновременно с това– бобър?  

Бабър - символ на Иркутск, Русия (Байкал)
Бабър – символ на Иркутск

Така се появило митичното същество (тигър с лапи и опашка на бобър), което днес краси входа в 130 квартал– възстановената историческа част на града. А край протичащата през града река Ангара е оформено красиво парково пространство.

Иркутск, Русия (Байкал)
Иркутск

До 2017 г. два пъти седмично през лятото от Иркутск до Северобайкалск е пътувала комета– 12 часа за тези 636 км. Защо източносибирското речно параходство се е отказало от тази дестинация, не знам. (На времето между Бургас и Варна също имаше комети, те също изчезнаха.) Това оставя северната част на езерото без приток на туристи и това беше причината да се включа в този круиз, защото Байкал не може да бъде видян по друг начин– само отвътре.

Театърът в Иркутск, Русия (Байкал)
Театърът в Иркутск

На следващия ден се

качихме на корабчето и започнахме круиза

За съжаление, не можахме да изпълним всичко по програмата, защото из Байкал все още плаваха парчета лед – последица от хладната пролет.  Целия април със страх гледах онлайн камерите на Байкал – ледът не помръдваше. После, точно по Великден, се случи пролетното тайнство и ледът изчезна за една нощ. Но не напълно.

Байкал

С кораб по Байкал – Русия
С кораб по Байкал

За Байкал много може да се пише: най-голямото сладководно езеро, най-дълбокото, най-чистата вода и т.н. Но има и много още по-уникални неща.

Лятото на Байкал е кратко:

 горе-долу между края на юли и началото на августСредната годишна температура е отрицателна величина. И въпреки това, езерото НИКОГА не замръзва изцяло. Байкал събира вода от много притоци, но над езерото почти винаги е слънчево, заради циркулацията на топъл въздух, който се издига нагоре и топи облаците. Езерната вода се излива през Ангара и точно на това място, водата остава открита, дава дом на хиляди водоплаващи птици.  Първоначално си мислех , че тук живеят и

нерпите –

ендемичен за Байкал вид сладководни тюлени

Нерпи (тюлени) – Байкал, Русия
Нерпи

Оказа се, че са доста по на север – при Ушканските острови и си правят специални тунели за да излизат на въздух. Ловът им е разрешен за евенките – най-старите обитатели на това място

Диви цветя – Байкал, Русия
Диви цветя

Природата около езерото е планински релеф и селцата по брега са достъпни само по вода и най-вече по лед.

Най-големият остров Олхон

 се обслужва през лятото от напълно безплатен ферибот, за който лятото се вият дълги опашки от коли и маршрутки. На острова няма асфалтирани пътища, (както между другото е и в повечето населени места) направо си е 40 км. офроуд от пристана до

главния град Хужир

 Тук господстващата религия е шаманизма, чиито корени се губят дълбоко в езическото минало на Байкал. На острова, 75 км дълъг, има всичко: и степи, и планини, и гори, и езера.

Корабчето ни спря до отсрещния малък остров Огой, където пък се кипри будиска ступа. И докато ние се разходим натам, капитанът и още един екскурзиант наловиха над 10 кг риба. Такъв риболов през живота си не съм виждала, при всяко хвърляне по четири– пет рибки на въдицата

Езерото Байкал, Русия
Езерото Байкал

Най-прочутата риба на Байкал е Омул.  И въпреки че официално е забранена за риболов, не беше никакъв проблем да се намери в магазина или на пазара

Шаманът Валентин – Байкал, Русия
Шаманът Валентин

Най-големият кошмар на Байкал

са кърлежите. Преди всяко слизане на брега се пръскахме със спрей срещу кърлежи и по мен нямаше нито един, но не всички бяха такива късметлии. Опасното тук е, че освен че разнасят лаймска болест, кърлежите са преносители и на енцефалит, който е смъртоносен. И понеже се заинтересувах от темата, открих, че в Австралия над 10000 говеда умират всяка година от ухапване от кърлеж, а и в Алпите е по-добре да се излиза след като си напръскан със спрей.

Така наречената

Байкалска ривиера

 се състои от поредица от малки заливчета със ситен пясък и по десетина дървени къщички.

Това е Русия. Не им пука за приходите от туризъм. Те си имат собствена ценностна система, и ако някой си мисли че наложените икономически санкции много ги стряскат, няма такова нещо. Те даже не могат да разберат, за какво им е всичко това. Защото, докато ние в Европа се стараем на забравим кой какъв е бил по време на Втората Световна Война, те се стремят да помнят. И наличието на външен враг само ги консолидира. (Факт – ние, еворпейците, искаме да живеем заедно и в мир – би било адски неучтиво да си завираме един на друг собствените си национални митове един на друг в очите – бел.Ст.)

Ангарск

Последният град, който посетих, беше Ангарск. Разположен на около 40 км. по течението на Ангара, градът всъщност не е на самата река. Строен е 50-те години, чист, подреден, има си всичко и също много ми хареса.

И накрая малко снимки от зимния Байкал, които не са мои:

Край
Автор: Боряна Йовкова
Снимки: авторът
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Русия или писани от Боряна Йовкова – на картата:

Русия и Боряна Йовкова

Booking.com

Австралия (0-2): Кьолн, Германия – първа спирка

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Василена продължаваме по пътя й към Австралия. Като начало се запознахме с плана на пътуването и спряхме в Холандия. Днес продължаваме към Кьолн в Германия. Приятно четене:

Кьолн, Германия – първа спирка

Пътуване към новото начало

Кьолн, 22 август – 5 септември

Кьолн  е официално първата ни спирка

от уникалното изпитание, което ни предстои през следващите месеци. Но преди да започнете да бленувате за невероятните ни приключения на немска земя, бързо ще ви предупредя, че всъщност тези две седмици не бяха изпълнени с туризъм. Приключенията основно бяха в Холандия през този период

Били сме в Кьолн и преди (Нова Година 2016) и тогава покрихме туристическата програма – катедралата, реката, зоопарка,музеи, църкви и шопинг по централните улици. Питате се тогава какво ще правим тук цели две седмици?  Сега сме тук с друг повод и заради това престоят ни е доста по-улегнал. Ще бъдем като местните. Ще се посветим на говорене на немски, на каране на велосипеди и на бебето Амиас.

И така…

Пристигаме в Кьолн по план,

въпреки опитите за осуетяване – от цените на квартирите или стачките на авиокомпаниите. И дори с едно наум дали ще летим на наречената дата, багажът ни беше събран и подреден вечерта, готов за ранно потегляне сутринта. Сълзи бяха проляти от някои членове на семейството; снимки бяха направени на бременните камили Ник и Вася; въодушевени подскоци бяха подскочени по летищни коридори. Лудост е, но официално тръгнахме! Няма връщане назад вече.

Кьолн, Германия
Кьолн

Кьолн ни посрещна добродушно

с ярко слънце още със слизането от самолета. Е, можеше да ни помогне с носенето на 20+ кг на гърбовете ни с няколко градуса надолу. Ама, къде съм тръгнала  да се оплаквам от слънце. Няколко несполучливи плана за настаняване или обяд по-късно, се оказваме директно при Амиас. Как се изложихме пред детето още с първата среща – натоварени и потни.

***

И стоп за малко… Нетипичния ни престой в Кьолн не ми позволява да следвам нормалното хронологично описание, което обикновено бих предпочела за разказите ни по света. За това, надявам се ще ми позволите, да представя подвизите ни по категории:

Като местните

Ясно е, че щом ще сме тук две седмици, трябва да си устроим дом на местна почва. След дълго търсене, успяваме да пуснем връзки и се нанасяме на квартира при познат на Нана, англичанин. Не е нищо особено, но е в центъра, има кухня и сме само двамата в целия апартамент. Място, където да можем да спим до късно и да запълваме дните с работа. (Хм… май трябва да обсъдим термина „работа“ в нашия контекст. Ник реално си работи – програмира разни приложения. Аз се фокусирам върху писане на дневник, редактиране и подреждане на снимки, качване на блог и Инстаграм постове. Вие може би не бихте го нарекли това работа, ама за момента не знам как да нарека този процес по друг начин, за това просто го приемете. И по-лоши неща има в този живот…)

С територията на местните, обаче, идва и

езикът

А аз така да съм го забравила! Като го прочета, веднага се сещам, ама ако някой ме беше питал как е лук на немски, щях да го гледам ни лук яла, ни лук мирисала (хаха!). Успях да обменя банкноти в местната банка изцяло на немски. Жената видя, че бая се затруднявам и премина на да/не въпроси, че и на двете да ни олекне, ама все пак се справих! Абе, тъжно е, такава история да идва от човек, посветил 5 години от живота си на този език, но пък същевременно ви обещавам, че ако ме оставите в немска среда за около месец, ще го проговоря пак! Обещавам! Някой ден!

Велосипеди

С местното живеене идва и един от основните лайтмотиви на престоя ни тук – велосипедите. Трамваят струва 3€ на човек в една посока. Да, знам! Не са много благосклонни към туристите си тук. Дори и картите никак не излизат на сметка. Но с благословията на времето, Нана предложи да се включим към програма за споделяне на велосипеди. Набързо обяснено – плащаш 8-12€ на месец и можеш безплатно да наемаш велосипеди, разпръснати из града. Не са вързани на коневръзи, а са просто оставени по улиците, следователно можеш да ги намериш навсякъде, приложението ти казва точно къде.

За нас двамата това беше невероятно решение! Изпитах твърдението, че човек никога не забравя да кара колело – оказаха се прави хората. Справих се мигновено, дори след години липса на опит (за разлика от говоренето на немски). Да, изпускаш понякога фотосесии на малки улички, но когато алтернативите са скъп трамвай или безкрайно пешеходстване, май няма много база за сравнение. Пък и отхвърляме от списъка с желанията –  да караме градски велосипеди заедно. Може дупетата ни малко да понаболяват, но чувството е невероятно. До края на престоя ни вече се движихме из града (по утвърдените маршрути) без помощта на карта. (Казвам ви аз, че ставаме местни!)

Е, и това като всичко друго ни създаде проблем на няколко пъти, най-вече когато по една или друга причина ни отне около час да намерим два използваеми велосипеда. Или когато платихме неочаквани такси за овъртайм, защото се загубихме по нощните улици на Кьолн. Но дори и тези драми се преодоляват, когато се рееш из немските улици и паркове като местните – на велосипед!

Посещения

Тук основно визирам посещението ни на Gamescom – Сърцето на гейминга.

Едно от най-големите световни изложения за видео игри,

с огромен обхват на всички клонове на индустрията, ежегодно провеждан в Köln Messe – една от забележителностите на града.

Köln, Nordrhein-Westfalen, 50679, DE

Разбира се, това е далеч от темите, които намирам за интересни, но реших да съм добра съпруга и да придружа Ник (който, ако не знаете е по образование софтуерен инженер на видео игри). И вярвам, че за него беше добре оползотворено време. Най-малкото щеше да е разочарован, ако не бяхме отишли.

За втори път тази година, се озовах на събитие, където не е съвсем моето място (Neighbourhood Weekender беше първото). И, оказва се, в такива случаи прехвърлям фокуса си на професионална вълна – event management. Всеки си има професионалните изкривявания, моите явно ще включват анализ и отбелязване на идеи при организирането на събития и прилагането на устойчиви практики (второто – неприсъсващо и на двете събития). Не мога да не отбележа, че за ивент с такива размери, беше организирано перфектно: подредено идеално в 10 огромни халета; без огромни тълпи и опашки, въпреки броя на посетителите; със слънчева светлина, подходяща екстра за посветени геймъри. Може би ще им пратя CVто си догодина да го организираме и устойчиво ;).  

Амиас и Нана

И разбира се – черешката на тортата, цялата причина да сме тук – мама и бебе!

Когато най-добрата ти приятелка, сродната ти душа, любовта на живота ти (една от), ще има бебе и ти не можеш да си там за раждането, защото ще се жениш, отиваш при първия удобен момент. И да, започваш медения си месец там, защото няма по-важно място, на което трябва да бъдеш!

Амиас Александър Четинбаш (превод от латински и турски по мое усмотрение: Обичаният Твърдоглав Защитник)  – красиво, малко, сладко, спокойно бебе, което вече промени и ще продължи да променя животи. Човече, събрало още толкова хора на едно място, независимо те дали са го планирали или не.

С прегръдки и усмивки още от вратата, аз се влюбих. През двете седмици отидохме на визита на „султана“ колкото можехме повече и всеки път ми се искаше да не трябва да си тръгвам. Опитахме се да помогнем на мама Нана с каквото можем, но нека сме честни – просто бях  там, за да си напълня душата. Поскривах истинските си подбуди с приготвяне на вечеря или обяд, пазаруване на запаси или бутане на празна количка. Но всички знаем, че крайната цел е приспиване на малкия в ръцете ми, докато му пея, любимата ми приспивна песен, която на мен са ми пяли преди толкова години.  

А на Амиас не му е трудно да ни снабдява всичките човеци с причини за бебешки захлас. Събрали сме се ние от близко и далеч, както казват на анлийски – цяло село трябва за отглеждането на дете. Пък било то и ултра-интернационално село. Трябваше да ни видите всичките, обгрижващи го на пет езика, кой какъвто може – руски за мама и баба, турски за тати, немски за мама и тати, български за мама, баба и кръстница (това съм аз!) и английски за всички ни, защото никой не покриват едновремено другите четири езика.

***

Витражи
Мостът Хоенцолерн и Катедралата –Кьолн, Германия
Мостът Хоенцолерн и Катедралата

И това е за Кьолн. Тук трябва да спра, ако не искам да прекалявам с бебешки истории.

Едно истинско пътуване към ново начало – било то в лицето на бебе Амиас или на пристъпването ни към половин година живот по пътищата на света (в частност южни континенти и югоизточни Азии). От тук нататък можем само да се впуснем в лудо приключение и да очакваме новите ни срещи с Амиас, когато той вече ще е тичащо и говорещо дете.

А за тези, които са чували са евентуалните планове за установяването ни в Германия – това беше добър тестов период. Все още решения няма взети никакви, въпреки че в момента на писането на тези редове (два месеца по-късно), май сме доста по-близо до отговора. Ще трябва да продължите да ни следите, за да разберете.  

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

Очаквайте продължението

Автор: Василена Коларова
Снимки: авторът

Booking.com

Booking.com

Други разкази свързани с Другата Германия или писани от Василена Коларова – на картата:

Другата Германия, както и Василена Коларова

Booking.com

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция (5): Сюлеймания и Арбил

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължавме с Любо в пътуването му до Иран и Ирак. Започнахме с прехода през Турцияпродължихме към Техеран, стигнахме до Язд и Персийския залив, а за последно тръгнахме обратно в посока Персеполис и Исфахан.
Днес,заедно с Любо, ще открием нова страна за нашия сайт – Ирак.

Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част пета

Ирак – Сюлеймания и Арбил


Ден 12


Границата с Ирак ни зовеше

Това всъщност беше т.н. Иракски Кюрдистан, в който можеш да влезеш без виза за разлика от арабски Ирак, където не се води толкова мирно, а и не е лесно да отидеш. Потеглихме, но спирахме да снимаме планините наоколо, окъпани в утринното слънце.

Преди границата спряхме в Мариван,

за да изхарчим всички риали, защото ако ги върнем в България и ги обменим, курсът е близо 4 пъти по-нисък от курс продава.

Мариван, Иран
Мариван, Иран

И така

ето ни на границата Иран – Ирак

Бях чел разни неща за тук, но като цяло информацията беше оскъдна, така че предстоеше да видим

как ще мине процедурата

А тя не мина бързо. Ще се опитам в малко телеграфен стил да опиша нещата, защото иначе ще ми трябват няколко страници само за това. И така….
Вход на границата. Проверка на документи. ОК. Първа бариера премината.

Митница. Карнет оправен за около 30 минути. До тук добре. Паспортен контрол. Настояваме за изходни печати на визите, а иранците казват, че няма нужда и настояват да тръгваме. Следва още една проверка. Втора бариера премината.

Следва трета бариера. Премината.

Проверка на военните. Искат изходни печати. Връщаме се. Взимаме ги. Военната проверка минава гладко, но искат някаква бяла бележка, викат „контрол гориво“ и сочат назад. Тръгваме обратно, а това са няколко бариери и половин километър назад. Те казват само един с колата се връща.

Една бариера назад минавам.

На втората бариера се сърдят, че вече съм с изходен печат, а се връщам. Вдигам рамена и си мисля, че те са идиотите. Да бяха поискали тази тъпотия по-рано.

Някак намирам сградата. Там един мазник ми вика всички документи на колата снимани. Къде това питам аз, а той вика „ей там“. Ама това е доста относително. Тръгвам. Не е там където ми казва. Питам някакъв човек. Не говори английски, но някак се разбираме. Води ме. Затворено е. Страхотно.

След малко човека идва, снима и се връщам при мазника. Той иска 20 долара. Давам му ги. Той пуска някаква гнусна иранска чалга, започва да се кълчи, да си търка банкнотата по лицето и да вика „Money, money“.

Аз си мисля, че е пълен кретен, но само се усмихвам злобно и му казвам да дава документа вече. Той не е съгласен. Доларите трябва да се обърнат в риали. Звъни по телефона. Чакаме. После чакаме още. Появяват се двама гнусни ирански чейнчаджии облечени като пълни палячовци и започват да ме гледат сякаш току що са видели извънземен. Само ако можех да ги снимам щяхте да разберете какво имам предвид.

После констатират, че доларите ми са фалшиви и все така ме гледат. Казвам им, че не са и това е всичко, което имам. Звънят около 10 пъти по телефона на някой. Чакаме, а на мен вече ми се приисква да коля и беся наред. В един момент казват, че ще ги вземат. Не били фалшиви, а просто стари. Искат такса за обръщане. Някакви там риали. Нямам. А, сещам се, че бях запазил една банкнота от 100 000 за спомен. Давам им я и казвам, че това е всичко. Пак чакаме. Пиша смс на моите другари да не се чудят защо се бавя.

Накрая ми дават една тъпа бележка, на която пише буквално, че

в името на Алах мога да напусна Иран

Тегля им една майна. Отново минавам двете бариери. Обратно при военните. Давам им бележката, а те

сега се сещат, че искат да гледат багажа

Започваме да вадим през задните седалки, защото след удара в Техеран багажника е смачкан и неотваряем. Пускат ни.

Междувременно моите другари ми разправят, че докато ме е нямало са се нагледали на такива циркове по границата. Някакъв човек е носел дузина кокошки, които са му били конфискувани. Друг са хванали да изнася скрито гориво и са му го взели. Какви ли не субекти не са преминали оттук.

До тук с иранската част. Предстои иракската.

Приближаваме. Гледат ни странно, но ни казват къде да отидем. Влизаме в сграда с коридор пълен с хора като пред лекарски кабинет през грипна епидемия. Излиза някакъв униформен и ние размахваме паспортите с надежда. Вижда, че сме бледолики и казва да отиваме навън в един фургон. Там пак опашка. Срещаме двама чужденци говорещи английски. Казаха, че са иранци, въпреки че момичето беше с чисти азиатски черти. Отиваха на стоп да скитат из Ирак. Те ни казват, че не трябва да чакаме тук, а на друго място. Местим се. Даваме паспортите и плащаме някаква такса от 9000 иракски динара. Става бързо. Връщаме се при униформения в първата сграда. Подпечатват ни паспортите и ни приветстват с добре дошли.

Получаваме право на 30 дневен престой в страната

Отиваме на първата бариера. Там едно услужливо момче в цивилни дрехи ни води в друга сграда, а после и в трета. Говори английски и не иска никакви пари, а само ми стиска ръката и ни приветства. Оценявам го и му благодаря сърдечно.

Редя се на едно гише, а те ме канят вътре при тях. Оправяме документи за временен внос на колата и ми издават нещо като иракски регистрационен талон. Хората се държат съвсем подобаващо и за миг не се дразня. Плащам 25 000 иракски динара, прибирам документа, а те ме предупреждават да го пазя, защото е много важен и за престоя и за изход от страната. Благодаря им, а те ме черпят студена вода и ми пожелават приятен престой в страната им.

Ирак

Готови сме да тръгваме след около 4:30 часа в зловеща жега. Беше си изпитание на нервната система, но тук е така. Мога да кажа само, че

отношението, което получихме от иракските гранични власти беше много добро

Макар и доста неорганизирано иракската страна ни отне около 40-50 минути, което си е постижение.

Първи километри в Иракски Кюрдистан

Асфалта изчезва на места и преминава в трошено-каменна настилка. Камионите вдигат голям прахоляк, а слънцето все така силно пече.
Спираме на една сянка малко да се поокопитим и да обядваме, а след това поемаме към

град Сюлеймания

Имаше военни на вход и изход от всеки град. Гледаха ни подозрително, проверяваха ни и сваляхме багажа неколкократно през седалките. Трудно им беше да повярват, че сме туристи.

Приближаваме центъра на Сюлеймания, където е хотела, който бях набелязал, а там ври и кипи от народ. Спирам и смятам, че ще ми трябват сигурно 2 часа, за да се придвижа с колата в потока от хора, за да мина 1 км. Тръгваме пеша. Намираме хотела, но се отказваме. Това е като да влезеш на „Капалъ чарши“ в Турция с кола сред хората. Тръгваме да търсим друг хотел и го намираме съвсем скоро, а и на сносна цена.

В Ирак е осезаемо по-скъпо отколкото в Иран

Настаняваме се и излизаме на вечерна разходка по една препоръчана от хотелиера ни улица, а тя

кипи от живот

Хора играят домино, табла, пият чай. В барабани от пералня с монтирана по средата горелка се пекат слънчогледови семки като се въртят постоянно. Какъв колорит само. Сливаме се с тълпата и сядаме да пием чай, а по късна доба се връщаме в хотела. Какъв ден само!

Някои неща, които ми направиха впечатление при влизането от Иран в северен Ирак.

  1. Колоните от камиони изчезнаха. В Ирак влизат хиляди камиони с всякакви стоки от Турция всеки ден, а излизат празни. Тук не се произвежда нищо (това ми го каза един спедитор преди 7 години и съм го запомнил).
  2. Хората започнаха да карат видимо по-културно и отстъпчиво. Появиха се пътни знаци за регулация на движението.
  3. Появиха се изключително луксозни автомобили.
  4. Появиха се магазини за алкохол с цели колекции от шотландски уискита, както и шоколадови изделия от висок клас.
Печене на семки в барабан – Сюлеймания, Ирак
Печене на семки в барабан
Сюлеймания, Ирак
Сюлеймания, Ирак


Ден 13

Сюлеймания, Ирак
Сюлеймания, Ирак
Пътят към Багдад и Киркук, Ирак

След ставане се наложи да сменим някои тампони на гърнетата, които се бяха изпокъсали след полетите през гърбиците в Иран. Потеглихме към

Арбил – столицата на Иракски Кюрдистан

Пътят за Багдад, Ирак
Пътят за Ербил, Ирак

Жегата беше изключителна, а

играта на проверки и сваляне на багаж с военните продължаваше

Само на 1 – 2 места просто ни стиснаха ръцете и казаха гордо – „You are very welcome in our country“. Де да бяха всички такива.

По пътя спряхме да купим вода от един магазин и до мен дойде един човек, който каза, че живее в Германия и всяка година пътува до тук и обратно. Видял българската регистрация и му станало интересно. Нали минава през нашата родина на път за Германия. Беше приятен човек.

Арбил

В Арбил пристигнахме когато гумите вече почти залепваха по асфалта. Такива температури не са присъщи дори за тук + 44 градуса.

Градът ни посрещна с широки булеварди и уредена инфраструктура. Настанихме се в хотел на 30 минути пеша от центъра. Паркирах колата плътно до входа под камерата за видеонаблюдение.

Иракски автомобилни номера – Ербил, Ирак
Иракски автомобилни номера

Реанимирахме в хотела, като тока постоянно спираше.

Излязох за половин час да разгледам квартала и беше доста интересно за мен макар да беше обикновен иракски жилищен квартал.

Опел в Ербил, Ирак

По-късно към 17:00 ч всички се отправихме към

централния площад с фонтаните и цитаделата, а там кипеше от живот

Разгледахме цитаделата и слязохме да изпием по един чай на площада. След това направихме едно кръгче по централните улички и вечеряхме в някакво заведение за бързо хранене. Вече беше тъмно и можехме да усетим от

атмосферата на нощен Арбил

Всичко живо ядеше по уличните заведения. На прибиране към хотела отново видяхме хора, които играеха домино по кафетата. Явно много се харесваше това забавление в тези части на Ирак. Щом слънцето се скрие всичко се оживява. Така е по тези ширини. Беше голям колорит просто да усетиш атмосферата на града, който е бая голям и изглежда уреден поне в централните части.

Очаквайте продължението

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Ирак или писани от Любомир Петров – на картата:

Ирак , както и Любомир Петров

Booking.com

Вълшебният остров Корфу – финал

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Завършваме купонджийската обиколка на Влади из остров Корфу. Първоначално огледахме околностите на Кавос , а после изкатерихме връх Пантократор. Днес ще се отдадем на купони! Приятно четене:

Вълшебният остров Корфу

купон ли бе да го опишеш, спомен ли бе да го забравиш

Част трета

Ден осми, 30.08.2019 г.

Днес след закуска няма да ходя никъде със скутера. Обиколката ще бъде пешеходна. За днес ще търся един изоставен манастир. Питам за пътя на рецепцията в хотела и на още едно заведение по пътя. Мислех да взема велосипед под наем, но съм забравил да си взема личната карта. Без нея не става. И по-добре, че не взех. Следвам посоката за края на Кавос по главната пешеходна улица. Снимам от двете страни баровете и заведенията, в които по това време няма никого.

Кавос,когато всичко спи – Корфу
Кавос,когато всичко спи

Те са затворени. Хора също няма, празни улици, тук всичко спи поне до обед. По пътя виждам табели и за манастира и за плажа наблизо.

Плажа Аркудилас съвсем близо до Кавос, след края на селището по прашните пътища.Тук някъде има един изоставен и съборен манастир – Корфу
Плажа Аркудилас съвсем близо до Кавос, след края на селището по прашните пътища.Тук някъде има един изоставен и съборен манастир.

Поглеждам и в таблета.

Първо ще търся манастира

Асфалтът свършва. Следвам посоката по  тесни и прашни пътища. От време на време покрай мен минава някоя кола или АТВ-та. Стигам до един разклон – наляво към манастира, надясно към плажа. Стигам до най-високото място. От горе се вижда морето долу.

Хората малки като мравки – толкова е високо. На едно място виждам изсъхнало дърво, което е израстло успоредно на морето.

Поглед от горе надолу близо до носа на Кавос. Дървото расте хоризонтално... – Корфу
Поглед от горе надолу близо до носа на Кавос. Дървото расте хоризонтално…

Малко по-нататък виждам на плажа чадър, палатка и кану. Изумителна е природата тук. Не вярвам, хората да са дошли до тук с кану, трябва да има пътека някъде. Снимам  дървото.

Стигам до манастира

Отдавна изоставен, стените разрушени. Отпред има едни икони и място със запалени свещи.

Надолу пътеката продължава не знам за къде. По нея минават планински велосипеди. Връщам се. По пътя виждам змия. Гъсти храсти, маслинови дървета. Някакъв път нагоре тръгва към нищото. Решавам да изкача баира. Излизам при една голяма антена и фургон с техника към антената.

Чувствам се като излязъл от книгите на Даръл

Връщам се до разклонението и хващам надолу към плажа (ARKOUDILAS на 1,8 км след табелата). Той бил съвсем наблизо. Има паркинг за коли. Тръгвам наляво през скалите, по морето и стигам до палатката, чадъра и кануто, които гледах от горе. Снимам чукара, по който слязох от долу нагоре.

Плаж Аркудилас – съвсем близо до Кавос, Корфу

Прекрасна природа. Връщам се обратно, за да стигна до другия край на плажа. Минавам покрай една къщичка, където продават напитки, единствената на плажа. Ще пия фрапе, ама на връщане. Сега ще пия кока-кола. Вземам си една студена със сламка, вървя си по брега, радвам се на природата,заслушан във вълните. Стигам до другия край на този плаж Cape Arkoudila. Виждам един път, който води към плажа от другата страна. Но той

изведнъж свършва. Пропаднал е в морето.

От едната страна виждам, колко много е подкопан. Колите спрели горе. Ако някой се засили, без да знае и пада в морето.

Тясна пътека по ската извежда туристите към пътя, където са си оставили колите и скутерите.

Връщам се, вземам си едно фрапе на караваната и гледам как го приготвят – сипва човека две лъжици кафе, долива с три пръста вода, включва малък пасатор, бърка докато стане на пяна и стигне до половината чаша и долива с още вода, слага  захар и лед и готово. Прекрасно фрапе.

Под сламеното чадърче си почивам с фрапе и книга в ръка. Добре че не взех велосипед под наем, сигурно щях да го разбия по тези прашни пътища. Като казвам велосипед под наем- цената му е 10 евро за ден. А за скутера е 20 евро. То било  по-добре  да дам още 10 евро и да взема скутер – няма да въртя педалите и ще стигна по-далеч.

Връщам се обратно, по пътя срещам младежи с АТВ-та, поздравяваме се, подаваме си ръце, докосваме се с пръсти. Забавно е.

Връщам се по същия път, виждам още една табелка за плаж, тръгвам на там по асфалта и се оказвам точно там, където стигнах в първия следобед на края на Кавос, където пиех коктейла „Зомби“. Тогава момчето на бара се опита да ми обясни, че тук наоколо имало манастир, защото бях видял малка табелка. Но тогава нямах време. Така виждам, че съм обиколил навсякъде.

Вече съм

обратно в Кавос

Сядам на един ресторант там, където още не съм сядал, похапвам си едни пържени картофки и студена бира  и качвам снимките  от таблета в интернет. После си купувам едни очила за спомен от Корфу.

Стигам почти до хотела, часът е малко след 17 ч. следобед. Чувам от пътя още олелията, идваща от към басейна на морето до дървеното мостче, музиката и диджея. Я да видим и там какво става.

Думи нямам да опиша, за какво парти става дума,

клипа, който сложих за него в началото на пътеписа, дава една много бегла представа за това как се забавляват младежите тук.

Гледам откъм плажа как покрай басейна се е оформило парти. Музика, световни летни хитове, диджей раздвижва купона, шампанско се лее във всички посоки, басейна пълен с младежи, пръскат, викат, коктейли, сламки, прегръдки. Я, да видим по-отблизо…

Отивам, вземам си едно фрапе от бара и сядам там. Никой нищо не ми казва, все пак не съм гост на хотела. Аз съм с раницата, няма как да оставя всичко и да отида в басейна. А ми се иска.

Слънцето напекло, прилично горещо. Всички по бански, гонят се, търкалят се, свалят си шортите. Хм, да помислим малко как да бъда част от купона. Изпивам фрапето бавно, купона е на макс, няма изгледи скоро да свърши. Прибирам се в хотела, оставям всичко.

Слагам си банския, специално избран с малък джоб с цип на него. Вземам си 5 евро, отделно 10 евро на монети, пъхнати в джобчето, ключа от стаята, една риза на гърба и се връщам пак на басейна.

Вземам си един коктейл със сламка. Сядам на ръба на басейна – свалям ризата, никой нищо не ми казва и с коктейла в басейна. В единия край е плитък, прекрасна вода. Из басейна плават разни надуваеми пояси, надуваеми бананчета, крокодили, други разни пояси, патета и т.н. Всеки се плиска, плискам и аз по който си харесам и като се обърне му подхвърлям нещо надуваемо, той го подхвърля на друг и

вече съм част от купона

Танцуват покрай басейна, в басейна, коктейли, чаши, сламки. Прекрасно парти. Някои се прегръщат, други се целуват. Доплува до мен едно момче и иска да ми пие от коктейла със сламката. Защо пък не, давам му сламката и вече сме приятели. Даже се прегръщаме под водата и само се моля да не ме дръпне навътре, че не мога да плувам. Но това не ми пречи да пробвам да се удавя. О, иначе няма как да го запомня.

Гледам в средата на басейна всички стоят прави, вдигнали коктейли в ръце. Даже по едно време видях енергично раздвижване и викове в единия край на басейна – някои се скарали и започнали да се бият. Ама доста яко се налагаха и се блъскаха в храстите от живата декоративна ограда от зеленина. Разтичаха се бодигардове, други момчета от басейна. На всичко се нагледах в това селище.

Но да се върнем към купона в басейна. Аз знам, че басейните са с различна дълбочина.Този басейн е с бъбрекова форма и срещу мен е най-тясната част. Решавам да премина към другия край. Леко пристъпвам по дъното. И когато водата мина над гърдите ми и краката ми се отлепиха от дъното –

оле-мале! Потънах

Всеки вика-вряка и никой не вижда какво става в басейна. Нагълтах вода, едвам се добрах до брега. Излязох разтреперан.

Гледах, мислих, разни неща плават отгоре, ще си хвана нещо и

пак ще опитам

Хванах си малък плаващ надуваем банан и направих същото упражнение. И банана ми се изплъзна от ръцете и отново потънах. Бре,

аз – като бай Ганьо в басейна,

шляпа-шлюпа – потънах. Пак се добирам до плиткото и се хващам за ръба на басейна.

Продължавам да гледам как по средата има хора, до кръста над водата и с вдигнати ръце. До мен доплава един крокодил, надуваем, с две дръжки отстрани. Гледам го и си мисля, има по-голяма площ, две дръжки, там ще се хвана и пак ще опитам. А малко преди това, гледам един младеж със същия този крокодил по средата на басейна се качил на него, напреко легнал и си плава без да мърда ръце. И като се освободи крокодила и доплава до мен и аз  смело с крокодила по средата на басейна, където и той ми се изплъзна и ме захлупи над главата. Пускам го и

пак потънах. Оле, пак се нагълтах с вода, много се уплаших.

Едвам се добрах до ръба на басейна след енергично шляпане с ръце и крака под водата. Толкова с плуването. Останах здраво хванат за ръба на басейна на най-плиткото. И си мърдам краката и ръцете под водата в ритъма на музиката- световни летни хитове.

Малко преди 19 ч., мина един младеж от бара и започна да моли всички да излизат от басейна. Купонът свърши.

Излязох и аз и полегнах малко на шезлонгите, да си почина. Тъкмо става време за вечеря и се обличам. Тя ризата – по-мокра от банските – всеки плискал вода от басейна по нея. И се прибирам за вечеря. Разказвам как съм щял да се удавя.

След вечеря, както всички вечери, малко почивка и излизам след полунощ. За последни купони в нощта.

За тази последна вечер си бях намислил да пробвам балона с райски газ

Но нали трябва да си подложа нещо преди това, за да не е на гладно. Взех си една кока кола и една вафла. И тъкмо започнах да си я пия, когато заваля дъжд. Постепенно се усили до порой. Толкова силен дъжд, че не мога да пресека да влезя в бара на сухо. И се приютих под един навес. Интересно беше, че

всички танцуваха под дъжда

Гол до кръста младеж танцува под дъжда на фона на музиката от близкия бар. Вдигнал двете си ръце и се прегръща с всеки, минал покрай него. Дъждът вали, той целият мокър, но не спира да се кефи и да танцува. По пътя бяга един младеж с дъждобран. Друг след него го гони и му разкъсва дъждобрана на парчета. Едни младежи минават с АТВ. Брониран. Спират пред едни младежи. Бибиткат. Не се мести никой и този, дето кара АТВ-то, тръгва да ги гази. Те се развикват. Пак спира, гледа, гледа и пак тръгва да ги гази. Те се опитват да го натупат здравата, но не могат да си пъхнат ръцете между решетките на бронирания корпус. Избръмчават с мръсна газ и си заминават.

Изпивам си кока колата, дъжда намалява и аз само пресичам и вече съм в първия, любимия си

Буз бар (BUZZ POP)

Него си го харесах още първата вечер. Време е за балона. Взех си една бира и балон. Получавам и двете. Да видим

какво е това балон с райски газ

Когато четох за него, разбрах, че трябва да се разреди с кислород. Поемам наполовина дъх и другата половина я изсмуках от балона. Изсмуквам, надувам, изсмуквам, надувам. И така няколко пъти. Докато балона свърши.

Лекото замайване не закъсня

Но беше много леко, в сравнение със замайването, което наблюдавах при другите младежи досега. Пиех си бирата и се забавлявах. След два часа ще се прибирам. Но пак

реших да отида до онзи хотел с басейна

на брега на морето да видя дали няма нещо интересно пак там. Младежи насядали по шезлонгите и си приказват. В морето няколко голи двойки си правят нощно парти. В другия край на морето, друга гола двойка си правеха взаимни удоволствия, доколкото можех да видя силуетите на фона на нощното небе. Момчето беше до над коляното под водата, а на момичето само главата се показваше над водата. Любовта е голяма фантазия. И в устата влизат най -различни неща. Толкова за това.

Седнах на шезлонгите и се наслаждавах на вълните. До мен бяха седнали две-три чернокожи жени, младежи и девойки. Говореха си на английски и нещо спореха на висок глас, караха се много здраво. Но аз нищо не разбирам, само гледам. По едно време се подгониха по плажа и започнаха да се налагат, да се блъскат и да си скубят косите. Повлякоха шезлонгите и се затъркаляха по пясъка, като не спираха да се налагат. Хората около бара само ги гледаха и нищо не правеха. После пак седнаха, но не спираха да се карат, после пак се подгониха и започнаха да се налагат и да си скубят косите. Другите младежи само гледаха и се чудеха на женската злоба и завист. Не бях виждал още чернокожи да се бият. Но е време да се прибирам да спя.

На другия ден си тръгваме

Трябва да си събера багажа.

ДЕН ДЕВЕТИ, 31.08.2019 г.

Събуждам се и отивам на закуска. Трябва да си похапна повече, за да не огладнявам по пътя към дома. За днес след закуска имаме свободно време. Чакаме да дойде другата група, която ще почива на нашето място. Те ще дойдат с по-голям автобус, а с него ние ще се върнем. Екскурзоводът остава тук с тях.

Свободното ни време е до към 12:30 ч на обед. Събираме си багажа на рецепцията и всеки е свободен до обед. Аз си вземам само таблета, книгата, плажното масло и малко пари, и отивам първо да снимам пред едно заведение с едни големи фикуси за сянка.

Заведението със фикусова сянка – Корфу
Заведението със фикусова сянка

След това на плаж – на онзи

красив плаж с персийските килимчета

и големите възглавници на края на Кавос.

Правя няколко снимки и се изтягам на един шезлонг. Взех си една бира и се отпускам за пълен релакс. Много приятно, тихо и чисто място за плаж. И така до към 12 ч. на обед. Обличам се на плажа с дрехите с които ще пътувам и се прибирам в хотела.

Тъкмо е станало време за заминаване

Автобусът дошъл, голям е 60 местен, изчакахме да настанят хората, през това време натоварихме багажа и е време да тръгваме. Екскурзоводът идва с нас до пристанището. Благодари ни за вниманието и ще ни изпрати на ферибота.

Отиваме на пристанището, качваме се на ферибота, качват се и колите, а нашият автобус влиза последен.

Следва час плаване до Игуменица и от там по същият път със спиране на същите места и

следваме дългия път към България

Е, не всичко в живота е хубаво. Имаше и един много тъжен миг. Само миг, но оставил трайни чувства у някои хора от автобуса, които го видяха отблизо. Стигаме до границата, спираме на безмитния магазин за пазаруване и вече сме в България. На безмитния магазин имаше и други автобуси. Един от тях тръгна преди нас. Вечерен час, вече е станало тъмно.

Минаваме Кулата и преди Сандански

на магистралата движението беше ограничено. В далечината мигаха сините лампи на линейка и полиция. Нещо е станало. Задръстване,чакане. Минаваме бавно, стигаме до линейката. Точно пред линейката хората от към прозорците от тази страна видяха размазан и обезобразен човек. Аз погледнах, но видях само част от трупа. Със сигурност беше труп. И на другия ден четох в новините. И пред трупа беше спрял единият от автобусите, който тръгна преди нас от безмитния магазин. Човекът пресичал неправилно магистралата в тъмното и автобуса го помел. Много неприятна гледка и за едните и за другите. Тъкмо се зарадвали хората от автобуса, че вече са в България, че екскурзията им минала прекрасно и ето ти неприятна ситуация, която ще ги забави неочаквано дълго. Да настръхне човек от страх. Хората, които видяха всичко това от непосредствена близост, бяха много стресирани.

Продължаваме си, спираме по местата,където вземахме хората на идване: Благоевград, София.

В София бяхме късно вечерта

Спираме пред храм паметника Ал.Невски. Прекрасно осветен в нощтта. Продължаваме по пътя, спираме на другите места и в Търново малко след 02:00 ч. след полунощ. Следва едно чакане до към 05:20 ч, докато стана време за сутрешния влак. През това време една

нощна разходка из Велико Търново

беше прекрасен завършек на почивката. Похапнах си на Аладин по една пица и кафе после пих и стана време за влака за моя град. И тук вече е краят. Изпълнен с много положителни емоции и нови приятели – гърци, англичани, испанци, италианци и руснаци, които може би никога няма да видя отново се прибирам в моя град и се потапям в сивото ежедневие до следващата почивка.


Автор: Владимир Георгиев
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Корфу или писани от Владимир Георгиев – на картата:

Корфу и Владимир Георгиев

Booking.com

Помпей на живо (2): Говеждия форум и имението на Юлия Феликс

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с обиколката на Юрий из древния Помпей. Миналия път пристигнахме в градчето, а днес вече навлизаме в Архелогияческия парк, където се съхраняват останките на нещастния град. Приятно четене:

Помпей, на живо

втора част

Говеждия форум и имението на Юлия Феликс

През 62 г., силно земетресение, като един вид предупреждение за бъдещето, удря околностите на Везувий, нанасяйки тежки щети на сградите в Помпей. 17 години по-късно, когато вулканът изригва и покрива града под слой пепел и пемза, „запечатвайки“ го за бъдните поколения, той все още не е преодолял последиците от труса. През тия 17 години голяма част от сградите са ремонтирани, главно публичните, но много от тях си оставали увредени и видът, в който ги виждаме днес, едва ли може да бъде определен като най-славния им. Въпреки това те са достатъчно запазени под пепелта в продължение на хиляди години, а Помпей е най-съхранения град от римската епоха до наши дни.
Но да се върнем към обиколката ни. На югоизток от Амфитеатъра се намира

Голямата палестра,

наречена така, за да я отличаваме от Малката такава (Самнитска) при Триъгълния Форум. При древните гърци, а по-късно и при римляните палестрата е била нещо като гимназион с двор –място за гимнастически упражнения, тренировки, състезания или просто контакти.
Построена е някъде по времето на Август, най-вече за да отговори на нуждите на разрасналия се град, както навярно и заради това, че модата по онова време повелявала, синовете на богатите граждани да упражняват някакви физически упражнения, за сметка на все по-западащата военна подготовка.

Палестрата прилича на гигантски перистил, ограден обаче с колонади само от трите си страни, а от четвъртата, гледаща към Амфитеатъра, с обикновена стена. В средата на пространството имало басейн, а покрай колоните растели два реда дървета, даващи благодатна сянка в летните жеги. Въобще струва ми се, че по онова време палестрата е била доста приятно местенце. Както впрочем и днес. На снимката, отгоре наднича закачливо Везувий 🙂

Голямата палестра – Помпей, Италия
Голямата палестра

Червените щори покрай колонадите със стъкла пред тях, са сложени заради временната изложба

“Vanity: Stories of Jewels from the Cyclades to Pompeii“,

която беше открита само дни преди да пристигнем и ще продължи до 05.08.2019 г. Явно така съм се заплеснал по златните накити на възраст хиляди години, че съм забравил да снимам. Затова двете снимки по-долу са взети от тук:

Златни накити от Помпей, Италия
Златни накити от Помпей
Златни накити от Помпей, Италия

Когато излязохме навън, разбрахме, че дъжделивата прогноза за времето май ще излезе вярна. Тъмните облаци, надвиснали над амфитеатъра се примъкваха постепенно към нас. Ние обаче бяхме подготвени с дъждобрани и никакви природни стихии не можеха да ни накарат да напуснем стария Помпей, дори и потоп.

Амфитеатър – Помпей, Италия

На север-северозапад от Амфитеатъра пък се намира т. нар.

Говежди форум (Forum Boarium)

За съжаление беше затворен, но аз успях някак да промуша поглед и телефон през оградата, където не видях нищо приличащо на форум, а само едни лозя.

По време на първите разкопки в началото на 19 в. археолозите открили много говежди кости и помислили, че са се натъкнали на пазар за добитък и затова го кръстили Говежди форум. По-късно са открити остатъци от лозе, разположени почти из целия парцел и затова в днешни времена са насадени наново растения, които са култивирани с винарски древни техники.

Лозята в Говеждия форум (Forum Boarium) – Помпей, Италия
Лозята в Говеждия форум (Forum Boarium)

В последствие на доста места из Разкопките видях подобни лозя, от които се прави прочутото помпейско вино, потвърждаващо славата на древна Кампания, като производител на най-хубавото вино в Древността, че и днес. Най-известно е

виното от Вилата на мистериите,

което се прави явно и от лозя растящи не само в тази вила 🙂 Поне надписът, закачен на вратата на една къща наблизо, твърди така.

Лозята във Вилата на мистериите – Помпей, Италия
Вилата на мистериите
Лозята във Вилата на мистериите – Помпей, Италия
Лозята във Вилата на мистериите

Преди да продължа обаче, искам да поясня няколко неща относно районирането на Помпей. С цел по-добра ориентация за посетителите и най-вече за професионалистите,

археологическия парк е разделен да 9 района,

всеки от тях също разделен на номерирани инсули (от латински insula -остров). Това са каретата оградени отвсякъде с улици, както във всеки съвременен град. От своя страна инсулите са разделени на съставляващите ги постройки и обособени терени, съответно номерирани и те. Например мястото, където ще отидем в следващия абзац е с адрес „II, 4, 3-12“, където „II“ е районът, „4“ е инсулата а останалото терените, които обхваща имотът . Нататък няма да давам адресите на обектите, с цел да не предизвикам досада у читателя, но понякога ще се налага, за да разгранича някои сходни и приличащи си места.

Археологически парк – Помпей, Италия
Археологически парк
Pompei Scavi, Campania, 80045, IT

На крачка от Говеждия форум се намира

имението на Юлия Феликс,

който заема цялата най-голяма инсула в града, което го прави и най-големия по площ. Влязохме случайно от южния му вход, за който не знаех, че съществува.

Имотът на Юлия Феликс – Помпей, Италия
Имотът на Юлия Феликс

Мястото е разкопано още през средата на 18 век, но след поредица от щети нанесени от неаполитанските крале е погребано отново, за да може през 50-те години на 20 век да бъде разкопано, този път професионално.

От имота са застроени едва около една трета, а останалата земя била заета от голяма градина. След земетресението от 62 г. собственичката явно решава да отдава част от къщата си под наем, а баните си превръща в публични. За това говори един надпис, намерен при първите разкопки на лицевата страна на имението. Той бил нещо като обява, написана върху стената откъм улицата. Днес той се съхранява в Националния археологически музей в Неапол на сухо място, за да се запази и за бъдещите поколения.

„Дават се под наем...“ - Обявата за отдаване под наем на имота на Юлия Феликс – Помпей, Италия
„Дават се под наем…“ – Обявата за отдаване под наем на имота

Надписът в общи линии гласи: „Дават се под наем, в имението на Юлия Феликс, дъщеря на Спурий, елегантни бани за порядъчни хора, магазини с горни стаи и апартаменти. От 13-ти август до 13-ти август на шестата година, в продължение на пет непрекъснати години. Наемът ще изтече в края на петте години.
Подобни графити, пръснати из целия Помпей, ни карат да почувстваме някак близки хората живели тук преди две хилядолетия виждайки, че и те са се вълнували от същите неща, от които се вълнуваме и ние днес. Това е светът на онези, които не са влезли в аналите на Историята, но са съществували от плът и кръв, точно толкова, колкото и известните императори, философи, генерали и сенатори на римската държава.


Но да продължим. Безспорно просторната градина хваща окото, особено нейната централна част където е съществувал нещо като канал, по онова време пълен с течаща вода.

Имотът на Юлия Феликс – Помпей, Италия
Каналът в градината

С изглед към градината е и портикът на запад от нея, покрай който има няколко помещения.

Портикът – Имотът на Юлия Феликс – Помпей, Италия
Портикът

Летният триклиний

е най-интересният от тях. Отворен към градината, в прохладните вечери в него навярно са се настанявали стопаните на сградата, за да вечерят. На задната му стена може да се види т.нар.нимфеум – това са ония стъпалца, вградени в стената отзад, по които всъщност се спускала вода. По принцип такова помещение е имало във всяка богата римска къща, особено в провинцията, където наличието на повече пространство развинтвало фантазията на богати собственици и способни архитекти.

Нимфеумът в летния триклиний – Имотът на Юлия Феликс – Помпей, Италия
Нимфеумът в летния триклиний

На север и юг от триклиния се намират стаи, които навярно са служели за спални или сервизни помещения.

Имотът на Юлия Феликс – Помпей, Италия

Къщата има още много други помещения, заслужаващи да се видят от които са баните, но за жалост този ден коридорът към тях беше затворен и аз не знам поради каква точно причина. Обикновено подобни прекратявания на достъпа до дадени обекти се извършват от управата на парка, за провеждане на нови археологически разкопки, консервиране и реконструкция на сега съществуващи, или просто за поддръжка. По нататък, за мое съжаление, щяхме да се натъкнем на доста такива места.


Накрая, от централния вход на къщата, излязохме на

„Via dell’Abbondanza“ – главната улица на древното градче,

която е главна и днес, предвид броят туристи, които щъкат всекидневно по нея.
Следващият частен дом на тази улица бе „Венера в мидена черупка“, в който исках задължително да вляза, но за мое съжаление, беше затворен и ние продължихме хладнокръвно нататък.
Хладнокръвието ми обаче се стопи, когато пред дома на Октавий Квартий ни застигна една огромна група от крещящи 10-11 годишни вагабонти, водени от няколко учителки. Отгоре на всичко взе и да прокапва дъжд…

Очаквайте продължението

Автор: Юрий Александров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Другата Италия или писани от Юрий Александров – на картата:

Другата Италия и Юрий Александров

Booking.com

Обиколка на Северна Америка с Хюндай, 2019 (5): През северната половина на Аляска

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Америка, което започнахме през 2018-та година с Валентин  (http://patepis.com/?p=83932). Следващата 2019-та година правим двумесечна обиколка на Северна Америка (Аляска, Канада и САЩ).

Първата част започнахме с кратко въведение към пътешествието (http://patepis.com/?p=87234), след което потеглихме от Сиатъл (САЩ). Обиколихме национален парк Северни каскади, влязохме в Канада, разгледахме Ванкувър и през Скалистите планини стигнахме националните паркове Глейсър и Йохо.

 Във втората част (http://patepis.com/?p=87344) влязохме в провинция Алберта за да разгледаме националния парк Банф, град Калгари и да стигнем до пътя „Айсфийлдс паркуей“.

Третата част (http://patepis.com/?p=87569) започнахме с ледника Колумбия, опознахме Национален парк Джаспър и поехме на северозапад през канадската провинция Британска Колумбия.  

В четвъртата част (http://patepis.com/?p=87932) прекосихме северозападна Канада и стигнахме до границата с Аляска.  

Днес продължаваме през северната половина на най-големия американски щат – Аляска.

А сега: приятно четене!

Обиколка на Северна Америка с Хюндай, 2019

пета част

През северната половина на Аляска

Аляска

Със своите 1,7 милиона квадратни километра Аляска е най-големият американски щат. Територията му е 15 пъти колкото България. Населението е по-малко от 800 хиляди, т. е. близо 10 пъти по-малко от българското. Столица е Джуно, град с 40 хиляди жители. Десет пъти повече е населението на най-големия град – Анкъридж. От 1867 година тази територия принадлежи на САЩ, а през 1959 година Аляска е обявена за 49-ти щат.

На 30-ти юни 2019 година преминах от Канада в Аляска. На следващата снимка зад мен е автомобилът под наем, с който обикалях Северна Америка.  

На 30-ти юни 2019 година преминах от Канада в Аляска. Зад мен е автомобилът под наем, с който обикалях Северна Америка.
На 30-ти юни 2019 година преминах от Канада в Аляска. Зад мен е автомобилът под наем, с който обикалях Северна Америка.

Отделих 10 денонощия за разглеждането на Аляска, изминавайки 3600 километра праз този щат.

На следващата снимка е северозападния край на Американския континент. Черният контур със стрелки за посоките в лявата част на картата показва маршрута ми през Аляска.

Черният контур в лявата част на картата показва маршрута ми през американския щат Аляска
Черният контур в лявата част на картата показва маршрута ми през американския щат Аляска

Аляска заема крайната северозападна част от американския континент

На север граничи със Северния ледовити океан, а на юг с Тихия океан. На изток е канадската територия Юкон, на запад са бреговете на Берингово море. Разстоянието до Русия през Беринговия проток е само 86 километра. 

Бреговете на Аляска са силно начупени с множество заливи, полуострови и острови край тях. Бреговата линия е по-дълга от тази на всички останали американски щати взети заедно.

Повърхността на полуострова е с разнообразен терен като преобладават планините. Тук се намира и най-високият връх в Северна Америка – Денали (6194 м.). Многобройни са реките като най-голямата е Юкон, пресичаща полуострова от изток на запад.

Предците на коренното население мигрират от Североизточна Азия преди 15–20 хиляди години. Те преминават от Чукотка към Аляска по суша, от която сега са останали да стърчат над водата Алеутските острови.

Първите европейски заселници идват от Русия и се занимават предимно с търговия и добив на суровини. Наричат тази територия Руската Америка, но по-късно тя е продадена на САЩ. През втората световна война двете държави са съюзници и Аляска играе значителна военно-транспортна роля в отношенията им. Най-голямото регистрирано земетресение в Северна Америка разтърсва територията на този щат през 1964 година. Силата му е с магнитуд 9,2 по скалата на Рихтер.

Информация в американски музей за периода, през който Русия владее Аляска
Информация в американски музей за периода, през който Русия владее Аляска

Защо Русия продава Аляска на Съединените щати?

В музеите на американския щат Аляска се дава точно описание на причините, поради които Русия продава тази територия на САЩ. През Кримската война (1853г – 1856г.) Руската империя търпи поражение, а разрушенията в южната част на страната са значителни. Възстановяването им натоварва икономиката и изисква от бюджета значителни финансови средства. Разходите за водене на самата война са направили държавния дълг и бюджетния дефицит огромни. Това е първата причина. Втората причина е, че административните разходи за издръжка на Аляска са станали по-големи от приходите от търговска дейност в този регион. Покриването на загубите допълнително натоварва бюджета на Русия. Начин за частично справяне с тежките финансови проблеми правителството намира в продажбата на Аляска през 1867 година.

 За мен беше доста интересно да науча в музеите на Аляска как точно е реализирана

сделката за покупко-продажбата на тази територия

В края на март 1867 година руският посланик в САЩ посещава американския държавен секретар Уилям Сюард и му съобщава, че руският цар е одобрил продажбата на Аляска. Предлага въпроса да се обсъди от правителството на Съединените щати. Държавният секретар, „усещайки вкуса на изгодна сделка“, предлага всичко да се реши веднага. Преговорите продължават цяла нощ и в 4 часа сутринта предварителния договор е подписан. Ето какво означава американски бизнес-нюх: предусещайки изгодата американецът не отлага, а действа „на момента“.

Описание на сделката, с която САЩ купува Аляска от Русия, и отзивите в американските вестници тогава
Описание на сделката, с която САЩ купува Аляска от Русия, и отзивите в американските вестници тогава

САЩ заплащат на Русия 7,2 милиона долара за Аляска. Противниците на сделката обвиняват държавния секретар, че е направил глупост и е дал парите „за един куфар с лед“. Толкова много ли са тези пари за онова време? Близка до тази сума дава управата на Ню Йорк за купуването на триетажна сграда в центъра на града. Сравнението е показателно.

Само няколко десетилетия по-късно почва масовия добив на злато по време на така наречената „Златна треска“. Едно столетие след продажбата са открити значителни находища от нефт и газ, които днес носят огромни приходи. Решавайки своите временни финансови проблеми Русия допуска огромна стратегическа грешка с продажбата на Аляска.

И за да завърша темата, ще кажа дали можах да видя следи от

руското наследство в Аляска

Почти по нищо сега не си личи, че този щат някога е бил руска територия. Само някои острови и градчета носят руски имена. По мои наблюдения наследниците на руските заселници сега вече напълно са се американизирали. Все пак най-ясно „руската връзка“ се разкрива в гробищните паркове. Там могат да се видят стотици гробове с руски православни кръстове и с руски имена на починалите.

Аляска: Надгробна плоча на Сергей - лекар с руски произход, поставена от любящата му съпруга Елена
Аляска: Надгробна плоча на Сергей – лекар с руски произход, поставена от любящата му съпруга Елена

Ток

е първия град, в който се спрях след влизането ми в Аляска. Това е кръстопът, където пътят на югозапад продължава към Анкъридж, а на северозапад отива към Феърбанкс. Нищо впечатляващо нямаше в това градче. Видях два големи магазина за сувенири, хотели, ресторанти, бензиностанции и доста голямо летище.

Преди години това е било работещ ресторант в град Ток, Аляска
Преди години това е било работещ ресторант в град Ток, Аляска
Летището в град Ток, Аляска
Летището в град Ток, Аляска

Делта Джънкшън

е малко градче, разположено край река Делта. Там спрях за да си почина, а в библиотеката ползвах интернет.

Интересно архитектурно решение в градчето Делта Джънкшън, Аляска
Интересно архитектурно решение в градчето Делта Джънкшън, Аляска

В американския щат Аляска са разположени множество

военни летища, радарни системи и различни обекти с военно-стратегическо предназначение

Около една десета от хората в този щат са заети в сферата на американските въоръжени сили. Реших, че това милитаризиране на Аляска е още от времето на „Студената война“ (противопоставяне на двата военни блока НАТО и Варшавския договор, съответно САЩ и СССР). Минах покрай няколко военни летища, но надписи край пътя предупреждаваха, че е забранено спирането и снимането.

Военно-транспортни самолети, които снимах от движение, минавайки покрай летища в Аляска
Военно-транспортни самолети, които снимах от движение, минавайки покрай летища в Аляска

Феърбанкс

Разположеният в централната част на Аляска град Феърбанкс (Fairbanks) е разпръснат върху голяма площ с гори между отделните квартали. Започнах опознаването му с

Музея на Севера,

където са изложени артефакти от историята и културата на отделните региони в този най-голям американски щат. Музеят е разположен на територията на университета в град Феърбанкс.

Кости от мамути в Музея на Севера в град Феърбанкс, Аляска
Кости от мамути в Музея на Севера в град Феърбанкс, Аляска
Експонати в Музея на Севера в град Феърбанкс, Аляска
Експонати в Музея на Севера в град Феърбанкс, Аляска

Продължих с музейните експонати в Културно-информационния център, намиращ се в централната градска част на Феърбанкс. Той носи сложното име

„Морис Томсън Кълчърал енд визитър сентър“

Артефакти в „Морис Томсън Кълчърал енд визитър сентър“ в град Феърбанкс, Аляска
Артефакти в „Морис Томсън Кълчърал енд визитър сентър“ в град Феърбанкс

След музеите обиколих

централната част на Феърбанкс

Градът е основан в самото начало на 20-ти век във връзка с откритите залежи от злато и разразилата се „Златна треска“. Днес в него живеят повече от 30 хиляди души, което го прави втори по големина в Аляска, след Анкъридж.  

Центърът на Феърбанкс с паметника на първите заселници в града – Аляска
Центърът на Феърбанкс с паметника на първите заселници в града
Разходка из град Феърбанкс, който е разположен в средната част на Аляска
Разходка из град Феърбанкс, който е разположен в средната част на Аляска

Паметникът на Ленд-лиза

във Феъбанкс е издигнат по повод военно-икономическата помощ, оказана от САЩ на Съветския съюз по време на Втората световна война. Той символизира героизма и дружбата между американските и съветски летци. Доставяните за Червената армия американски самолети са били предавани на съветските летци именно тук във Феъбанкс. Съветските пилоти са прелитали с тях от Аляска, през Сибир до Източния фронт за да воюват срещу германските военно-въздушни сили.

Този паметник във Феъбанкс е издигнат за да отрази героизма и дружбата между американските и съветски летци, извършили хиляди полети между Аляска и Сибир по време на Втората световна война
Този паметник във Феъбанкс е издигнат за да отрази героизма и дружбата между американските и съветски летци, извършили хиляди полети между Аляска и Сибир по време на Втората световна война

На няколко места в Аляска видях отразена ролята на този щат в

американо-съветските отношения през Втората световна война

Оттук е билосновният път за доставка на бойна техника, автомобили и продоволствени стоки от САЩ за Червената армия, воюваща срещу нацистка Германия и съюзниците й. По различни оценки  предоставената помощ на Съветския съюз през тази война се равнява между 4% и 10% от неговия брутен вътрешен продукт. Например, около 15% от танковете и самолетите в армията на СССР са американски (предимно) и английски. Доставените главно от Америка (по-малко от Великобритания) автомобили са един път и половина повече от произведените в заводите на самия Съветски съюз. 90% от постъпилите през войната локомотиви за железопътния транспорт на СССР са произведени в САЩ по съветски лиценз. Около половината от цялата военно-икономическа помощ за Съветския съюз е доставена по северно-тихоокеанския морски и въздушен път с маршрут от Аляска до съветския Далечен изток и Сибир.

Информационно табло с моделите и бройките военни самолети, доставени през Аляска от Съединените щати на Съветския съюз по време на Втората световна война по програмата Ленд-лийз (Lend-Lease)
Информационно табло с моделите и бройките военни самолети, доставени през Аляска от Съединените щати на Съветския съюз по време на Втората световна война по програмата Ленд-лийз (Lend-Lease)

Ретро-спомен от 2014 година.

На гарата в руския град Владивосток беше изложен като музеен експонат локомотив, произведен по съветски лиценз от Американската локомотивна компания и доставен на Съветския съюз по програмата Ленд-лийз. Пояснителният надпис сочеше, че по тази програма през войната по Транссибирската железопътна линия са превозени осем милиона тона доставени от САЩ оръжия, оборудване и продоволствие. (от пътешествие през 2014г. „С автомобил от Беларус до Японско море, през Монголия“).

Произведен в САЩ по съветски лиценз локомотив и доставен по програмата Ленд-лийз, като музеен експонат на гарата в руския град Владивосток

Ето линк към тази част от пътеписа:   http://patepis.com/?p=56839

Край на ретро-спомена

В Аляска има един единствен път, по който може да се стигне с автомобил до Северния ледовити океан

Пътувайки по него прекосих река Юкон, Северния полярен кръг и голямата северна планинска верига наречена Хребет Брукс. Шосето следва трасето на нефтопровода, започващ от полетата за добив на нефт край океана и свършващ в южната част на Аляска. Около ¾ от пътя е без асфалтово покритие, а неравностите и дупките изискват непрекъснато внимание.

Най-голямото разстояние без бензиностанция е 390 километра между градчето Колдфут (Coldfoot) и разположения близо до океана Дедхорс (Deadhorse). Цената на бензина на север беше с 2/3 по-висока отколкото в град Феърбанкс.

Нефтопровода, който започва от полетата за добив на нефт край Северния ледовити океан и свършва на юг, където е терминала за претоварване на танкери – Аляска
Нефтопровода, който започва от полетата за добив на нефт край Северния ледовити океан и свършва на юг, където е терминала за претоварване на танкери
Неравностите и дупките по пътя към Северния ледовити океан изискват повишено внимание при шофиране в Аляска
Неравностите и дупките по пътя към Северния ледовити океан изискват повишено внимание при шофиране в Аляска

Юкон е най-голямата река в Аляска

Тя пресича полуострова почти хоризонтално от изток на запад и се влива в Тихия океан. Мястото където пътят на север пресича тази река не можа да ме впечатли с нищо
(За сравнение:
Дължина: Юкон – 3 190 km, Дунав – 2 850 km;
Водосборен басейн: Юкон – 832 700 km²; Дунав – 817 000 km² – бел.Ст
.)

За туристите има изграден едноетажен хотел с ресторант. В съседство се намира бензиноколонка за зареждане с гориво, а наблизо е направен голям паркинг с отъпкан чакъл.

Юкон е най-голямата река в Аляска, но не можа да ме впечатли
Юкон е най-голямата река в Аляска, но не можа да ме впечатли
Поглед към река Юкон и моста над нея. Тя пресича Аляска от изток на запад и се влива в Тихия океан.
Поглед към река Юкон и моста над нея. Тя пресича Аляска от изток на запад и се влива в Тихия океан.
Бензиноколонката, на която заредих с гориво. Там където пътят на север пресича река Юкон – Аляска
Бензиноколонката, на която заредих с гориво. Там където пътят на север пресича река Юкон.

Фингър маунтин

не е планина, а покрит с големи гранитни камъни хълм в северната половина на Аляска. Името е дадено от една единствена стърчаща скала, оприличена на пръст. Тя беше доста далече от паркинга и до нея нямаше пътека. Тази скала Фингър рок се вижда с голямо приближение на следващата снимка.

В далечината е скалата Фингър рок, снимана с голямо приближение – Аляска
В далечината е скалата Фингър рок, снимана с голямо приближение
Фингър маунтин не е планина, а покрит с големи гранитни камъни хълм – Аляска
Фингър маунтин не е планина, а покрит с големи гранитни камъни хълм

Продължавайки по пътя пресякох

Северния полярен кръг

Това е условната линия, северно от която поне един ден през лятото слънцето не залязва (22-ри юни)  и  поне един ден през зимата (22-ри декември) слънцето не изгрява.

С автомобила под наем прекосявам Северния полярен кръг – Аляска
С автомобила под наем прекосявам Северния полярен кръг

Колдфут (Coldfoot)

е малко градче, от което до Бофортово море (след него е Северния ледовити океан) остават само 400 километра. Няколко десетки са жителите на това населено място, но то има летище, два малки мотела, ресторант, туристически център и бензиностанция. Последното е най-важно защото следващите 390 километра няма къде да се зареди гориво, нито пък къде да се хапне или пренощува. 

Някога това е било магазин в Колдфут, сега запазен като туристическа атракция – Аляска
Някога това е било магазин в Колдфут, сега запазен като туристическа атракция
Току що съм напълнил резервоара на автомобила под наем в Колдфут. Следващите 390 километра няма бензиностанции – Колдфут, Аляска
Току що съм напълнил резервоара на автомобила под наем в Колдфут. Следващите 390 километра няма бензиностанции.

По пътя на север нямаше туристически забележителности.

Тук-таме се срещаха съоръжения, свързани с обслужването на военни обекти или инфраструктурата.

Край пътя виждах съоръжения, свързани с обслужването на военни обекти или инфраструктурата – Аляска
Край пътя виждах съоръжения, свързани с обслужването на военни обекти или инфраструктурата

Отклонявайки се от основното трасе, за да разгледам какво има наоколо, попадах на обикновени черни пътища.

Отклонявайки се от основното трасе, за да разгледам какво има наоколо, попадах на обикновени черни пътища – Аляска
Отклонявайки се от основното трасе, за да разгледам какво има наоколо, попадах на обикновени черни пътища

Неголеми летища имаше край отдалечените населени места. Малките самолети обикновено бяха завързани, за да не ги отвее вятъра.

Тези малки самолети за завързани за тежки греди за да не ги отвее вятъра – Аляска
Тези малки самолети за завързани за тежки греди за да не ги отвее вятъра

На доста места в северна Аляска виждах красиви планини, гори, езера и реки. Времето, обаче, беше мрачно и дъждовно.

Красиви са планините в северната част на Аляска
Красиви са планините в северната част на Аляска
С автомобила под наем съм спрял за почивка край река Саг (пълното й име е Sagavanirktok River) – Аляска
С автомобила под наем съм спрял за почивка край река Саг (пълното й име е Sagavanirktok River)

Не бих нарекъл град в традиционния смисъл разположения близо до брега на Северния ледовити океан

Дедхорс (Deadhorse)

Това е по-скоро индустриална зона, свързана с добива на нефт и обслужващите го дейности. Върху големи площи са разположени производствените зони на отделните компании. Всяка от тях си има жилищен блок за своите работници, наречен Кемп (Camp). Това не са познатите ни блокове, а стоманени модулни конструкции.

Опитах се да стигна до

Прудое бей (Prudhoe Bay)

с нефтените сондажи, но и на двата контролни пункта (Chack Point) ме спряха. Туристи там не се допускат, а само работещи в нефтодобива.

Съоръжения, свързани с нефтодобива в Дедхорс. Най-северната част на Аляска.
Съоръжения, свързани с нефтодобива в Дедхорс. Най-северната част на Аляска.
Жилищен блок изграден на модулен принцип (наричат го Кемп) за работещите в една от компаниите, свързана с нефтодобива. Град Дедхорс, най-северната част на Аляска.
Жилищен блок изграден на модулен принцип (наричат го Кемп) за работещите в една от компаниите, свързана с нефтодобива. Град Дедхорс, най-северната част на Аляска.
Комуникационни съоръжения в Дедхорс, северна Аляска
Комуникационни съоръжения в Дедхорс, северна Аляска
Част от транспортните средства в Дедхорс са верижни заради снега през зимата и калта през останалото време – Аляска
Част от транспортните средства в Дедхорс са верижни заради снега през зимата и калта през останалото време
Съоръжения, свързани с нефтодобива в Дедхорс. Най-северната част на Аляска.
Съоръжения, свързани с нефтодобива в Дедхорс. Най-северната част на Аляска.

През Аляскаот север на юг

Докато пътувах към Северния ледовити океан времето беше облачно и дъждовно. На връщане, обаче, слънцето се показа и имах възможност да се любувам на природата. В същност, слънцето се показа иззад облаците в един часа през нощта докато спях в автомобила и ме събуди с блясъка на лъчите си. В началото на юли там на север то въобще не залязва, а само се спуска ниско над хоризонта.

Северна Аляска. В един часа през нощта слънцето се показа иззад облаците, докато спях в автомобила, и ме събуди с лъчите си. В началото на юли на север то въобще не залязва, а само се спуска ниско над хоризонта.
Северна Аляска. В един часа през нощта слънцето се показа иззад облаците, докато спях в автомобила, и ме събуди с лъчите си. В началото на юли на север то въобще не залязва, а само се спуска ниско над хоризонта.

Стотиците километри път без асфалт, а твърд насип с дребен чакъл изискват да си непрекъснато в напрежение, за да се избягват дупките и неравностите. При дъжд покритието става на кал, а при сухо време се вдигат облаци прах от автомобилите и големите камиони.

Пътят през северната половина на Аляска е без асфалтово покритие. При дъжд всичко става на кал, която полепва и по автомобила, както се вижда на горната снимка.
Пътят през северната половина на Аляска е без асфалтово покритие. При дъжд всичко става на кал, която полепва и по автомобила, както се вижда на горната снимка.

Привечер бързащ камион ме надмина и едно от изскачащите изпод гумите му камъчета удари и пукна челното стъкло на автомобила ми. Естествено, последва една българска псувня по адрес на шофьора.

На следваща сутрин, на стотина километра напред по трасето видях същия камион катастрофирал. Явно на калния и неравен терен тежкият камион се е подхлъзнал и напуснал пътното платно. Реших, че това е възмездието за изскочилия под гумите му камък, който беше пукнал челното ми стъкло (колкото и гадно да е от моя страна).

По неравния и хлъзгав от дъжда път този камион е напуснал трасето. Стотина километра преди това изскочило изпод гумите на същия този камион камъче пукна челното стъкло на автомобила ми. Реших, че шофьорът му е получил възмездие за причинената ми щета.
По неравния и хлъзгав от дъжда път този камион е напуснал трасето. Стотина километра преди това изскочило изпод гумите на същия този камион камъче пукна челното стъкло на автомобила ми. Реших, че шофьорът му е получил възмездие за причинената ми щета.

Природата в северната половина на Аляска

Пътувайки през северната половина на Аляска в обратна посока, от Северния ледовити океан на юг, не престанах да спирам на места откъдето се разкриваха чудесни изгледи. Любувах се на красиви планини, долини, езера, реки и гори (следващите пет снимки).

Множество по-малки и по-големи езера са разпръснати из Аляска
Множество по-малки и по-големи езера са разпръснати из Аляска
Долина и обграждащите я планини в северната част на Аляска
Долина и обграждащите я планини в северната част на Аляска
Много малки планински реки текат през северната част на Аляска
Много малки планински реки текат през северната част на Аляска
Северната планинска верига на Аляска
Северната планинска верига на Аляска
Такива са дърветата и цветята в северната част на Аляска
Такива са дърветата и цветята в северната част на Аляска

Юни – Август 2019 година

Очаквайте продължението

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

Очаквайте продължението

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg



Booking.com



Booking.com

Други разкази свързани с Аляска или писани от Валентин Дрехарски – на картата:

Аляска и Валентин Дрехарски


    
        Booking.com

Из провинция Баден Вюртемберг (2): Фрайбург

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължваме заедно с Ирина обиколката на Страната на швабите – Баден Вюртемберг. Започнахме с Баден-Баден и Бюл, а днес сме във Фрайбург.

Приятно четене:

Фрайбург

част втора на

Германия  – област Баден Вюртемберг и Страсбург

Предварарително онлайн  бяхме закупили билети  за  автобус  FLIXBUS за Фрайбург. Цената в посока е 9.99 лв. С влак  е три пъти по-скъпо, а и разписанието ни устройваше 9.50 ч. тръгване и връщане в 17.20 ч. Това е най- евтиният транспорт в Европа – FlixBus е млада фирма, с най-мащабната мрежа за автобусни превози на дълги разстояния.

Фликсбус

Благодарение на лесната система за резервации се дава  възможност на милиони пътуващи хора да открият света на ниска цена. При това зелените автобуси отговарят на най-строгите стандарти по отношение на удобството, безопасността , приложение FlixBus за мобилни устройства, безплатния достъп до Wi-Fi на борда на автобусите или проследяването на автобусите в реално време с помощта на GPS технология.Фирмата вече стъпи и на пазара в България. Хубавото е, че съдържанието на мобилното приложение е на български език.

Фрайбург,

най – слънчевият град в подножието на Шварцвалд,  където се събират три държави: Германия, Франция и Швейцария и три красиви града – Фрайбург, Колмар и Базел.

От фото снимките ще разберете, защо си заслужава да го посетите.

Беше слънчев и топъл съботен ден. 20 градуса през февруари.

Автобусът ни спря на автогарата, където е и ж.п. гарата. От централния вход, излизаме на  Айзенбанщрасе и

старият град

е само на 200 метра. Ще познаете, че сте стигнали до него по това, че стъпвате само на красива мозайка от речни камъни и отсъстват автомобили – центърът е изцяло пешеходна зона.

Първият впечатляващ обект е готическата

катедрала от 12 век и високата 116 метрова кула,

която е една от най-красивите германски сакрални постройки въобще.

Катедралаат във Фрайбург – Баден Вюртемберг, Германия
Катедралата във Фрайбург

Може да се качите най- отгоре на катедралата. Гледката е прекрасна. Билета беше около около 4,50 евро.

Катедралата във Фрайбург – Баден Вюртемберг, Германия
Катедралата във Фрайбург

Около църквата се простира

Мюнстерплац

– най-големият площад в централната част на града  където се провежда

прочутият открит пазар

на цветя, плодове, зеленчуци и ръчно изработени, характерни за региона изделия. Денят, в който може да го видите в цялото му разнообразие, яркост и глъч е събота. Улиците въобще са своебразен празник в този ден, където по стара традиция, се изявяват самобитни таланти – художници, изобретатели, но най-вече музиканти. На всеки ъгъл ви застига различен по стил и инструмент музика.

Музиканти на Мюнстерплац във Фрайбург – Баден Вюртемберг, Германия
Музиканти

Наред с многобройните туристи, които щракаха с фотоапаратите си, група музиканти,  озвучаваха площада с мелодичните си гласове

Ако трябва да вкусите само едно ястие от Фрайбург то трябва да е наденичка с лук , кетчуп и горчица. Цена 4 евро. На пазара се вият опашки от хора желаещи да ги опитат, страхотни са.

Старият град е опасан от миниатюрни каналчета, които на времето са служили за канализация, а сега са атракция.

Следва

площада на кметствата (Rathausplatz)

със старото и новото кметство, Тези красиви площади са великолепен декор за десетки големи и малки празненства и фестивали, които ежегодно се провеждат в старинния център на Фрайбург.

Freiburg im Breisgau, Baden-Württemberg, 79098, DE

Продължавахме нашия тур в посока една от двете

древни порти

на града..

Втората порта „Обертор“

Впечатляваща е мозайката  от речни камъни

Манастирът на Августинския орден – Фрайбург – Баден Вюртемберг, Германия
Манастирът на Августинския орден
Театърът във Фрайбург – Баден Вюртемберг, Германия
Театърът във Фрайбург
На кафе във Фрайбург – Баден Вюртемберг, Германия
На кафе във Фрайбург

Очаквайте продължението

Автор: Ирина Иванова 
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с – на картата:

Другата Германия

 



Booking.com

Остров Света Елена

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес откриваме нова територия на нашия сайт – благодарение на Димитър ще стъпим на острова Света Елена, някъде толкова далече, че е било достатъчно, за да бъде изпратен Наполеон в изгнание! Наблюдателните ни читатели си спомнят, че вече бяхме на мястото на първото му изгнание – остров Елба, откъдето императорът успешно бяга. Днес обаче – няма да ни (им – на англичнаите) избяга.
Приятно четене:

Какво се намира на 4000 км на изток от Рио де Жанейро и на 2000 км на запад от aнголския бряг? Кой остров е придобит и експлоатиран от акционерно дружество с цел печалба?

Остров Света Елена

Уилям Бърчел е на възраст 24 години, когато напуска Англия в разгара на Наполеоновите войни, с идеята да припечели малко пари на острова. В рамките на три месеца обаче се скарал със съдружника си, кандидатката му за съпруга се залюбила с капитана на кораба, който трябвало да я доведе до него и той решил

да посвети живота си в класифициране на растения

 Открил толкова ендемични, характерни само за острова, растения, че  имал желание да раздели класификацията на две основни глави:  за растения, растящи на острова и за такива в останалия свят. 

За мен пък съществуват две групи хора:

 такива, които са чували за остров Света Елена и онези другите, които освен че не са чували за него, ме питат защо съм решил да ходя чак до там. 

Нещата стоят малко като с Еверест, самият връх е метър на метър парче лед, стърчащо в разреден кислород, който не става за дишане, но това не спира стотици хора да хвърлят луди пари и да спят в ледени палатки, катерейки седмици наред с 30 килограмови раници за да стигнат до там.

Моето пътуване до Света Елена

беше далеч по-комфортно, след като минахме Намибия на длъж и шир, хванахме самолета на СаутАфрикан от Йоханесбург, където комфортно се настанихме в кожени седалки, сервираха ни храна два пъти и напитки без ограничение.

При добро време в рамките на 6 часа щяхме да сме на острова.

При добро време.

Това с доброто време е толкова болна тема, че трябва да отделя две изречения, въпреки че доста е писано вече. Преди 10 години британското правителство, което поддържа икономиката на острова с преводи от около 48 млн. паунда всяка година, решава

да съживи трафика към острова и започва да строи летище

 Островът е вулкан, изгаснал преди 10 милиона години и теренът е доста стръмен. Избират крайче, което е извън резервати и хабитати и почват да насипват, милиони тонове камъни от континента, пренесени с кораб до пристанището и от там с камиони до площадката. След като заравняват площ, колкото за една писта с минимална дължина, тестват няколко самолета, но се оказва че заради насрещния вятър, какъвто в повечето случаи вятъра там е, пистата не е достатъчно дълга, за да спре един средно голям самолет. В следствие, всички надежди за съживяване на туризма угасват.

През 2016 oбявяват летището за най-безполезното в целия свят

Летището остров Света Елена
Летището остров Света Елена

 СаутАфрикан решава да пробва със 70 местни Ембраер, които обаче трябва да кацнат по средата на полета, на брега на Намибия, за да заредят резервоара максимално, така че ако се окаже, че кацането на острова не е възможно, да имат гориво да се върнат обратно. По тази причина на отиване полета е 6 часа, докато на връщане – малко над 3.

Та, бяхме се приготвили за инфарктно кацане, но всичко мина толкова леко, че не разбрахме че сме кацнали.

Посрещнаха ни доста мило, половината остров се беше изсипал на летището

 На имиграционните власти трябваше да покажем билет за връщане, кредитна карта или пари в брой и медицинска застраховка, взеха и 20 паунда такса за обработка на документите, все пак трябва да избиват разходите за пистата.

Излязохме първи в залата за посрещачи. Стив и Деби, нашите хазяи, ни чакаха с табелка в ръка, приятна двойка на средна възраст.

Населението на острова

 е коктейл от потомци на индийски работници, бивши роби от Намибия и Мадагаскар, както и английски войници, изпратени да служат на острова, които след време са се слели с местните в един приятен за окото микс.

В рамките на няколко километра до бунгалото, което бяхме наели, пейзажа се смени няколко пъти – от голи базалтови скали през тучни зелени ливади като в Англия, до тропическа растителност в няколко долини, които лежаха скрити от вятъра.

Тропическа растителност на остров Света Елена
Тропическа растителност на остров Света Елена

Настанихме се в студено бунгало с две спални, кухня и хол. На масата лежеше плик с нарязан хляб, а в хладилника маргарин и парченце кашкавал. Изсмях се наум на жеста, но скоро щях да го оценя подобаващо. В магазина до нас имаше доста продукти, дори прах за пране на български, но никакви пресни продукти – само кексове, шоколади, консерви и замразени продукти. Попитах касиерката по принцип ли нямат плодове, зеленчуци или хляб, тя отговори че корабът от Англия е закъснял с два дена и за следващите два дена няма да намерим нищо прясно, в който и да е от магазините.

Прах за пране в магазина на  остров Света Елена

Купих замразена пица и няколко шоколада с ром и стафиди, но хлябът на Стив и Деби и парчето кашкавал ни спаси от гладна смърт следващите два дена. Привечер стана ясно, че телефоните ни няма да намерят обхват след няколкочасово търсене. Оказа се обаче, че и безжичен интернет няма почти никъде, а там където има наличен, предлагат достъп срещу 3 паунда за 30 минути. 30 минути са доста време, но не и когато един мейл се зарежда минути наред. Така решихме официално да изкараме една аналогова седмица на острова и да не си купуваме достъп до интернет.

За вечеря хазаите ни препоръчаха

Анс Плейс,

приятна тераса в градината на замъка, където сега се помещава администрацията на острова. Стивън ни докара до града и ни остави пред заведението. Ан я нямаше, но ни посрещна вероятно сина й,  пълен младеж между 19 и 30 видима възраст. Менюто беше скромно, предимно риба. На тавана на заведението бяха опънати флагове от цял свят, както национални, така и на футболни клубове или градове. Българския флаг с мъдреше до този на Фолклендските острови, с които, както е известно, ни свързва братска любов.

Българско, редом с Фолклендско знаме на остров Света Елена
Българско, редом с Фолклендско знаме на остров Света Елена

Тук трябва да спомена, че

офертата от хотели и заведения е скромна

 Хотелите се броят на пръстите на едната ръка и само един от тях е наличен в booking.com. (към днешна дата са 6 – бел.Ст.)

Цената на двойна стая започва от 200 паунда на вечер. Препоръчвам сайта http://sthelenatourism.com/where-to-stay/ където са събрани контактите на всички, желаещи да печелят от туристи. Цените са около 30-50 паунда на вечер за самостоятелно бунгало или стая в къща, но имайте предвид, че интернета е скъп и може да отнеме седмица преди да получите потвърждение от съответните получатели на вашето запитване.

След като хапнахме, излязохме да се разходим.

Единственият град на острова – Джеймстаун

е построен в урвата, която е издълбала една река по пътя си към океана и по тази причина има само една дълга улица, която тръгва от пристанището и пълзи леко нагоре успоредно на реката, разделяйки се на две главни улици на около километър нагоре, по една на двата бряга. Тротоарите бяха пълни с хора които пиеха, пушеха и се поздравяваха, изглеждаше много приятно.

Джеймстаун, остров Света Елена
Джеймстаун

Както Стив ни обясни по-рано имаше два начина да се върнем обратно до бунгалото –  или с кола по пътя, който беше толкова тесен, че беше забранен за пешеходци, или пеша по

стълбите наречени Джейкъбс Ледър

 Това е въжен лифт за превоз на стоки от пристанището, задвижван от магарета до преди 50 години, сега е останала само спомагателната стълба с 699 стъпала. Тъй като нямахме кола, избора не беше труден – щяхме да катерим стълбата. Броя на стъпалата не ме уплаши, но височината на отделните стъпала беше до 30 см.

Магарета на остров Света Елена
Магарета на остров Света Елена

Бързо разбрах, че катеренето не може да се прибързва и че няма да бием рекорда за катеренето им , който е само 9 минути. Вместо това, сядахме няколко пъти и се любувахме на светлините и хората долу. Накрая, плувнали в пот, успяхме да се изкачим за 19 минути. Улицата горе беше абсолютно тъмна и колите, които ни подминаваха караха доста бързо, та пътя ни по-натам до бунгалото качи адреналина ни още повече.

На острова реално няма много опции за развлечения

 След сравняване на всички оферти, нещата за правене могат да бъдат класирани по следния начин:

  • Разходка с кола – пътищата по правило за толкова тесни, че тези слизащи надолу трябва да направят път на качващите се. Единствено пътят от пристанището до летището е широк за две коли. Има турове с гайд, които траят около два часа и струват 30 паунда на човек.
  • Разходка с лодка – в зависимост от вятър, дъжд и вълни, разходка започваща около 10 сутринта може да ви срещне с делфини, китова акула и птици гнездящи по скалите. Платихме 40 паунда на човек за разходка траеща 2 часа.
  • Разходка на собствен ход – има доста добре маркирани пътеки, но някои от тях са изключително стръмни и необезопасени, така че не са подходящи за хора с фобии или в недобра физическа форма.
  • Посещение на резиденцията и гроба на Наполеон – входна такса 10 паунда на човек.
  • Плаж/къпане – има само един безопасен плаж с пясък, но в заливът е и товарното пристанище, където корабите разтоварват освен всичко друго и петрол и не изглежда особено привлекателно. Друг залив, в който може се плува, е Лемон Бей, но пътя до там е около 40 мин пеша или с лодка. Лотс Уайфс Пондс е третата алтернатива, представлява скални корита които се пълнят с вода при прилив. Пътя до тях обаче е 2 часа пеша в една посока, а пътеката е тясна и изключително стръмна.
  • Ядене/пиене навън – дните, в които всичко е отворено, са петък и събота. Тогава има и хора по улиците до късно вечер. Понеделник до петък вечеря навън трябва да се поръча един ден предварително, с изключение на При Роузи, която за момента работи всеки ден. Основно ястие е 9 паунда, салата – 5, пица – 7, чаша вино – 4, а кафе 2.
Остров Света Елена

И тъй, след среднощната разходка с риск за живота,

решихме че ни трябва кола

 Стивън веднага се нави да ни даде форда на жена си, дизел, малко поизгнил, но втората му скорост се оказа супер мощна, което беше от голяма помощ за изкачване на стръмните улици.

Първо посетихме

резиденцията на британския губернатор

 Посреща ни истерична лелка, като изтупана от някой британски сериал. Извини се, че губернаторът е на посещение до съседния остров Асеншън и поради това чистят, и няма да може да ни покажат навсякъде, както и да ни сервират чай със сладки (и да ни вземат 10 паунда). Отговорихме че е съвсем ок. В кратце, къщата е добре обзаведена двуетажна вила и има мебели от времето на Наполеон,  та и отпреди това. Снимки на кралското семейство са подредени по ранг и по поколения в приемната и към гостните. Кралското семейство обаче не е било особено заинтересовано да си посещава острова, последно принц Андрю, най-малкия син на Елизабет Втора, наминал за ден през 1984, но спал на яхтата си.

Окосеният двор пред резиденцията пък е дом на

Джонатан, гигантска костенурка,

 която не го е напускала през последните 183 години. Господинът изглеждаше в завидно добро здраве, похапваше трева, зяпайки ни безразлично. Може би беше късоглед.

Джонатан – губернаторска костенурка – остров Света Елена
Джонатан – губернаторска костенурка

Снимахме се и се разделихме с лелката, като й обещахме да пуснем мълвата за Св. Елена като за топ туристическа дестинация (с днешния пътепис обещанието е изпълнено – бел.Ст.)

След резиденцията, решихме да се разходим до

скала, която се казва Турския фес

 Паркирахме на края на една уличка и от там вървяхме няколко километра, докато стигнахме равна площадка, от която се виждаше трапецовидната форма на скалата.

В обратно посока пък се виждаше

началото на летищната писта

Решихме да се върнем по друг път и след поредица от грешни завои, излязохме на път, който го нямаше на картата ни от 1986 година, но пък от който се виждаше склона под летището, фантастично оцветен като дъга, всеки конус в различен цвят.

Скали край летището на остров Света Елена
Скали край летището

Вечерта решихме да пробваме

ресторанта на Роузи,

 но слязохме с колата, за да не се излагаме отново на риска да бъдем прегазени по пътя за обратно, когато щеше да е тъмно.

„При Роузи“ беше триетажна къща, отворила врати през 2017 година, едно от най-новите заведения.  На третия етаж имаше караокебар с трима клиенти, който се деряха на Марая Кери, а в ресторанта долу нямаше никого, та се наложи се да се покашлям, за да събудя Роузи, която беше заспала на един стол.

Роузи беше определено с индийски произход, някъде между 34 и 52 годишна и прибавяше „скъпи“ в края на всяко изречение. Поръчах си гръцка салата и пържени картофи, но инак имаха местна риба от по-интересните предложения и пици от по-малко интересните. Спонтанно реших, че джин с тоник би трябвало да се връзва на един английски остров и си поръчах един. Роузи дойде с една ниска водна чашка, ни лед, ни лимон, но пък пропорциите явно бяха точни, защото вкуса беше доста приятен.

На следващия ден посетихме

резиденцията, в която Наполеон е прекарал последните си години

 Противно на всеобщата представа, че човек в изгнание е самотен, с Наполеон тръгват за Света Елена не по-малко от 16 човека. Богатството му, което се измерва в милиарди евро днешни пари, очевидно е имало особено притегателна сила. Говори се, че в крайна сметка някой от обкръжението не го е дочакал да умре от естествена смърт, а е прибавил арсеник към вечерята му, нещо което се потвърждава от факта че трупа е напълно запазен, когато го изравят 30 години след смъртта му, за да го преместят в Париж.

Резиденцията на Наполеон на остров Света Елена
Резиденцията на Наполеон на остров Света Елена

Английският губернатор, който посреща групичката на острова, е бил пословично враждебен към императора и правил сцени при всяко едно оплакване от страна на французите, намалявайки бюджета им със всяка изминала година, така че Наполеон трябвало накрая да плаща на готвачи и градинари от собствения си джоб. Докато резиденцията се строяла, Наполеон и компания обитавали малка прокиснала от влага къща, в която плъховете се прескачали един друг без страх от обитателите.

Това, което видяхме, е резиденцията, в която той обитава последните си години.

Резиденцията и градината на собственост на Франция,

 та след евенутален брекзит, не е ясно как ще е с достъпа. В една от стаите срещнах и музейна уредничка, която се оплака от китайските туристи и от цените на зеленчука, нарастнали значително след замяната на кораба със самолет и то не с пенсове, а с паунди!

Кулминацията на престоя би трябвало да бъде разходката до

Лотс Уайфс Пондс

 Както споменах, това са скални корита, които се пълнят с вода при прилив и са дълбоки до два-три метра, така че човек може да се гмурка и да наблюдава риби, раци и друг морски добитък.

Предварително ни предупредиха да не слизаме до морския бряг с колата тъй като пътя е толкова стръмен и тесен, че няма да можем да вземем завоите. Така паркирахме при една църква и извървяхме около километър и половина надолу до морския бряг. Тук имаше каменен плаж и каменни огнища, вероятно за пикник. От морския бряг щяхме да вървим по пътека нагоре и надолу около час и половина, преди да стигнем езерцата на жената на Лот. Пътеката започна добре със зиг-заг и изкачване около 250 м над морето, след което слязохме в урва и започнахме изкачването към следващ по-висок връх. Тук от върха се разкри спираща дъха

гледка към Жената на Лот

Това е огромна скала, вероятно изхвърлена от вулкана преди милиони години и застинала във формата на човешки торс и глава. Почувствах се като Билбо Бегинс на път да хвърли пръстена в горящия вулкан.

Този път пътеката следваше изивките на урвата хоризонтално и точно, преди да излезе на следващата площадка, пътеката се беше сринала от дъжд или разместване на масите така, че човек трябваше да прескочи около половин метър и да се приземи на пространство не по-широко от 25 см , с отвесна ронеща се скала отдясно и нагоре, и със свлачище под почти прав ъгъл отляво и около 300 метра надолу. Аз скочих преди да съм регистрирал опасността на всичко това, което описах, но моя приятел Даг страда отвреме на време от пристъпи на страх от високо и не можа да се насили да скочи. Седна на пътеката с крака провесени над свлачището, отвори някаква книга и ми каза, че ще чака да се върна. Аз продължих, без много да мисля и с по-бърз от дотогава ход, надолу и надолу по пътеката.

Пейзажът изведнъж се смени към пясък и пустиня, обувките ми затъваха в пясъка, а бях все още на 200 метра над морското ниво, много нереално. От другия край се разкри и последния зиг заг до езерата. Направих снимки от високо.

Изведнъж се сепнах, че Даг може да е получил по-сериозен пристъп отколкото иска да покаже или пък да се е опитал да прескочи и да е паднал в урвата. Веднага си проверих телефона, но мрежа нямаше вече четири дена.  Което означава, че не мога да звъннна и на спешна помощ. Сърцето ми се разблъска, веднага изплуваха картини, как обяснявам на техните на погребението му, че съм го оставил сам да седи на урва с пристъп, а аз съм отишъл да си се къпя.

Пътят наобратно изведнъж се оказа по-стръмен и по-дълъг отколкото го помнех, плувнах целия в пот, какви ли не мисли вече тичаха из главата ми, а отгоре жената на Лот като огромен съдия ме наблюдаваше от всеки ъгъл. Стигнах камъка зад който беше свлачището и от задъхване даже не можах да извикам името му, викам ей сега ще получа някой топлинен удар и той няма да може да извика помощ и аз ще умра всред камъните.

В тая форма се появавам иззад скалата, а той седи и си чете и даже не вдига очи и чак като сядам на пътеката и камъни се посипват в урвата, той вдига поглед и си викам: „Ебаси щастието, че на никого нищо му няма!“

Показвам му снимки от локвите и веднага се съгласяваме, че нищо не е изпуснал. След това моментално тръгваме обратно към залива с камъните и барбекютата, където се мятаме във водата, само да установим, че влачи навътре със силата на цунами-вълна, почти се давим, но успяваме да се издърпаме един-друг обратно на брега и седим без никой нищо да каже доста дълго, трябва ни време да обмислим това два-пъти-близо-до-смъртта изживяване.

Тръгваме бавно нагоре, склона е ужасно стръмен, а аз се чувствам смачкан и изведнъж от нищото изниква един син лендроувър и приятен младеж ни пита, искаме ли да ни качи догоре. Оказва се, че това е Арън, на около 25 години, с жена си, които гледат зеленчуци долу до плажа, тъй като се събира дъждовна вода и е влажно. Арън кара и туристи с лендроувъра, гледам как умело върти волана, на по-стръмните се налага да спре напълно и да прави по 2-3 зиг-зага напред и назад, за да вземе завоя. Отговарям му, че сме паркирали колата току до ей оная църква и благодарим много за превоза, при което на излизане успявам да закача със задния си джоб пластмасовото покритие на езика за колана и го откъртвам нацяло, те чуват шума и се обръщат, но пластмасата я няма никъде и те не успяват да реагират, какво не е наред и ми се усмихват. И аз се хиля и искам да потъна вдън земя, а те стоят и нещо си говорят вътре и сочат седалката, докато аз бавно вадя ключовете на форда на Деби и се намъквам вътре. И си мисля, така е то, както баба обичаше да казва – няма ненаказано добро.

Остров Света Елена
Остров Света Елена

В остатъка от периода, повтаряме вече изброените забележителности, караме надолу и нагоре с форда на Деби, усъвършенствам тръгването от ръчна спирачка на стръмни наклони, ядем и пием при Роузи, успявам да купя две книги от библиотеката и да ги изчета, нещо което не се беше случвало от навлизането на интернет в живота ми.

Мисля често за приоритетите ми в живота и към края на престоя решавам твърдо, че оттук насетне приключвам с пътуванията на дълги разтояния, пътувания в които целите ми са Места и Неща и ги заменям с такива, в които ще срещам Хора.

Автор: Димитър Драганов
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Атлантически океан или писани от Димитър Драганов – на картата:

Атлантически океан, както и Димитър Драганов

Booking.com

Австралия (0): Планът и първата стъпка – Холандия

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Започваме едно пътуване до и из Австралия. Само че няма да стигнем веднага до там, защото ни чакат две предварителни стъпки. Първата стъпка в пътуването – Холандия – ни представя днес Василена. Приятно четене:

Мечтата става реалност

Епилог от юни 2019

Нека първо ви кажа, кои сме ние – Ник и Вася – англичанин, програмист и българка, организатор на събития. Вселената първо ни запозна в Англия преди 7 години, когато от Добрич заминах за Шефилд, за да следвам, а той беше в моето общежитие. От тогава сме като дупе и гащи, както се казва. А ако сте от хората, които ни познават, знаете, че тази мечта си е едно от най-ненормално нормалните неща, на които можем да се решим.

Австралия, цвете

И така де … От няколко месеца пазим една тайна. Тайната е известна на много хора, по различни причини, но беше и тайна за други.  Да не мога да споделям тази огромна, вдъхновяваща и живото-променяща новина, с хората около мен е една от най-трудните емоции, които трябваше да преживея през тези месеци. И възможността, най-сетне да мога да си кажа всичко, ме прави почти толкова щастлива, колкото и самата новина!

Преди да обясня в повече подробности точно какво ще се случва, първо прочетете писмото, с което кандидатсвах пред Австралийското посолство за туристическа виза (след като веднъж вече ми я отказаха)

„Здравейте,

Благодаря, че отделяте времето да прочетете моето есе, в което описвам причината да желая да пътувам до Австралия и защо това изживяване е толкова важно за мен.

Пътуването ми до Австралия е обозначено от може би най-голямото събитие в 24-годишният ми живот – сватбата ми. На 27.10.2019 ще се омъжа за най-страхотният човек в животът ми, моят най-добър приятел и любовта на живота ми. Ето защо дългото ни пътуване из Австралия ще е и меденият ни месец. Не се замислихме и за секунда, когато обсъждахме дестинацията на месения месец – от години бленуваме за Австралия. Плажовете, планините, животните, храната и културата – искаме да преживеем всичко!

Толкова силно го искаме, че избрахме изживяванията по време на медения ни месец (преживяванията в Австралия), да бъдат сватбените ни подаръци от семейство и приятели, вместо материални вещи. Нямаме търпение да изживеем всеки момент – гмуркането в Големия Бариерен Риф, гушкането с коали, слънцето над Улуру, сърфирането по вълните на Пърт, красотата на 12-те Апостола, простора на залите на Операта в Сидни и откриването на толкова много неща, които дори не сме си представяли.

Има още няколко събития в този период, които ще направят това пътешествие особено специално:
– Моят рожден ден
– Рожденият ден на дъщерята на моята кръстница
– Рожденият ден на моята кръстница
– Шестата годишнина от началото на нашата връзка
– Коледа и Нова Година
– Рожденият ден на бъдещия ми съпруг

Надяваме се да отпразнуваме възможно най-много от тях с кръстницата ми в Пърт.

Искаме и да създадем напълно различен живот, когато се върнем в Европа. Вдъхновен от свободата, която търсим, но и стабилен до корените ни и начинът,  по който сме отгледани. И тъй като това го живеем вече 24 години имамe нужда да изследваме свободата, която може да предложи  само място като Австралия. Чела съм, слушала съм и съм гледала толкова много за Австралия, че достигам определено ниво на благородна завист, гледайки приключенията на роднини, приятели и други в социалните мрежи.

Въпреки това, ние знаем, че този дългосрочен пътешественически живот също не е за нас; просто няма да се справим повече от 4 – 5 месеца.

Планът е кратък и ясен:
Да кацнем в Сидни, да прекараме 2 – 3 седмици там докато си стъпим на краката, в разглеждане на забележителности, планиране и пазаруване за пътуването. След това ще пътуваме по северното крайбрежие докато стигнем Пърт, където ще прекараме празниците със семейство и приятели. След това се надяваме да се върнем в Сидни по южното крайбрежие, като посетим още приятели по пътя. Малко след Нова Година ще се прехвърлим в Югоизточна Азия, където ще обогатим познанията си за Света, преди да се приберем в Европа и да се установим в живот на пораснали хора, близко до семействата ни в България и Англия. Все пак, и двамата сме отгледани в много задружни семейства и не можем да си представим живот далеч от тях.


Нямам търпение да позволим на Австралия да промени живота ни и се надявам, че и Вие го виждате.

С благодарности,
Василена Коларова”

Имате ли около 20 хиляди въпроса в главата си? Нека да ви дам много дати, от които да ви се завие свят:

На 28ми май си подадох молбата за напускане на 25ти юни.

На 29ти юни летя за България, където усилено ще завърша подготовката за сватбата. На 27ми юли с Ник ще се оженим. След това сме на екскурзионно в България. После ще се върнем в Англия за второто ни сватбено парти на 17ти август. На 22 август летим за Кьолн, където ще прекараме 2 седмици, за да се запозная с новородения си кръщелник и да помагам на неговата мама. И на 6ти септември летим за Сидни! Там ще си купим ван и ще обиколим Австралия за 4 – 5 месеца, докато живеем във вана. След Нова година ни очакват – Бали, Филипините, Сингапур, Малайзия, Тайланд, Лаос, Виетнам, Камбоджа, Китай и България. Пък после… знае ли се?!?

Ливада в Англия

Още 20 хиляди въпроса?

Идеята е да се сблъскаме с нови изживявания, които да ни позволят в крайна сметка да създадем живот по средата на двете крайности; такъв, който нито ще е подчинен на нечии други идеологии и цели в живота, нито ще е несигурен в дългосрочен план, т.е. устойчив (каква изненада!). И тъй като откровено не знаем как изглежда такъв живот и къде по Европа да го търсим, се надяваме да намерим идеята накъде между Австралия и Североизточна Азия.

Едно от нещата, които очакваме, когато се върнем в Европа е да се спрем на място различно от Английския остров, но разбира се не знаем къде. За това планът е от сега е дарим 70-80% от вещите си, за да останем само с най-важното и лесно преносимото. Но това е разговор за друг блог.

Река в Англия

Това ще е едно от най-големите приключения в живота ми и се надявам наистина да ни промени за добро… все пак несъмнено промени ще има. Имам намерение да замина с конкретни цели и да се върна с три пъти повече!

Австралия, цвете

Толкова холандско

Делфт, Амстердам, Хага и Ротердам

26 – 29 август

26 август

В

Делфт

сме от три часа, но само три минути са достатъчни да се влюбиш в това място.

Пътят ни до тук ни сблъска със (не)съществени проблеми и сложни дилеми – да гледаме гледки по пътя или да стигнем по-бързо. Магистралите, струва ми се, са най-интересно безинтересната структура в една държава. Пътуваш по тях, всичките еднакви, а все пристигаш на различно място. С неуморен туристически дух, ние се решаваме на дълъг и скучен път. Тръгнали сме за там, където ще стигнем, а не за пътя, по който ще пътуваме. 

В момента, в който слязохме от холандската магистрала, вече бяхме в Делфт. Разбираме по тоталния монопол от редови къщи, малки мостчета, зелени канали, велосипеди и мотори. Градчето е толкова живо, че се влюбваш мигновено. Има култура, история, архитектура, бира … и жужи от хора. Характерът му е по-голям от квадратните му километри. 

Посрещат ни с преливаща холандъчност. Разговорът със съседа на Матю и Питър протича горе-долу така:

Той: Добре дошли в Делфт! Предупреждавам, че е доста горещо в момента.

Ние: О, няма проблем…

Той: Не, не, не. Не знаете, какво имам предвид. Както казах, добре дошли в Делфт!

… отключвайки вратата

Ние: ОООООО!

Той: Отново, добре дошли в Делфт!

В момента, в който влезеш, си изправен пред практически вертикално стълбище. Трябва да започнеш изкачване на четири крака с влизането. Както бързо разбрахме – типично делфтско. Било е една къща, сега са две. И тази с повечето етажи получава и невероятното стълбище. 

Първият етаж, е перфектно въплъщение на Матю и Питър. С отворен план, мебели от средата на миналия век, с впечатляващи картини и цветове на стените, просто знаеш, че е тяхното място. 

И след това – етажа на спалните. Не мисля, че ще го запомним с добро. След още едно невъобразимо изкачване на вертикални стъпала, те удря гореща вълна (Добре дошли в Делфт, както казаха!).

Не мисля, че в холандските къщи е предвидено да има летни температури

Слязохме от там възможно най-бързо, с притеснение какво още ще предложи това пространство. Споменаха ни, че няма тоалетна там горе. А от това, което видяхме, банята представлява коридора между двете спални. Мивка и душ просто сложени по средата – холандците явно са точно толкова разкрепостени, колкото знаем.

Избягахме отново в центъра да търсим вечеря и хубави гледки, завършвайки вечерта с питиета до канала. Щастливи и удовлетворени. 

***

27 август

14:00 часа

Днес празнуваме първия ни месец от сватбата. В

Амстердам

За жалост, с постоянното присъствие на неканен гост – горещината. Заради този наш неприятел е напълно невъзможно да бъдеш турист, а още по-малко и да се наслаждаваш. Нуждата ни от постоянен достъп до студена вода е погребана от липсата на студена вода в холандските (и немските) чешми. 

О, и горещината снощи!!! Интересно, как така, уж няма глобално затопляне, а тези слънценевиждащи местности успяват ТАКА да се стоплят. Горките холандци – не са ги предупредили, че архитектурата им – годна когато е студено, някой ден ще е негодна, защото ще бъде горещо.  

Но, както и да е – обратно в Амстердам. 

С Амстердам нещо още не се разбираме

Вече обяд стана, а аз още нищо интересно не съм видяла. Да, бяхме в музея Стеделик и се насладихме на глътка модерно изкуство (и студен въздух), но даже и Ван Гог се наложи да пропуснем. Неподготвени бяхме, за опашките пред неговия музей. 

18:10 часа

И обяд мина, а Амстердам още се дърпа и ми причинява душевна недостатъчност. Аз ли нещо съм в грешка или просто всички тези обожателни коментари, които съм чувала, са били просто под въздействието на легалните тук вещества. 

Лутахме се безцелно и даже ми се наложи цял час да стоя в парк Вондел и да чакам една чапла да литне. Да, правилно прочетохте. Инатият ми мъж заядливо седя на земята с фотоапарат, насочен към една чапла на един клон, за да ѝ направи снимка в полет. А аз наблюдавах, как хората буквално се звереха в нас заради упоритостта на Ник.

Излетя де – чаплата. Взе и един час от живота ми със себе си.

Най-сетне, след цялата драма, се запътихме към района на

Червените Фенери

Къде другаде? И ето, че Амстердам започна да ми говори. И това даже преди да стигнем каките под фенерите. Най-сетне чар – редови къщи, за които си заслужава да извадиш фотоапарата – архитектура, вода, цветя и разбира се повявания на трева навсякъде (Навсякъде!). Колелета завзели улиците, пешеходците – незначителен брой и в опасност. 

***

28 август

Днес се събудихме на напълно различен климат. Явно наистина съм се объркала за глобалните затопляния (хм…). Внимавай какво си пожелаваш, както казват!

Сутринта бяхме посрещнати от облаци и опити за дъжд, но все пак обухме късите гащи за

Хага

Е, градът на правосъдието реши да ни поправи. Започнахме с преобуване с дълги панталони, после – вървене през лек дъждец в търсене на гледки и се озоваваме в кафене под пороен дъжд! Явно наистина ще е друго днес времето.

След една овесена каша време осъзнаваме, че вече сме минали през историческия площад. За това се връщаме да снимаме (ако няма снимки, били ли сме там въобще) и решаваме да тръгнем към много препоръчания плаж на Хага –

Схевенинген

Разбира се на плажа е мрачен ден, нищо че сме запасени с бански и хавлии. Примиряваме се с моето традиционно докосване на водата и боса разходка до кея.

Плажът може да е типично северно-европейски, но кеят не е. За максимално оползотворяване на пространството, с цел консуматорство, кеят е двуетажен. Остъклен с ресторанти и магазини от долу, а горе – ветровит с малки барчета, място за събития, площадка за бънджи скокове и виенско колело (за чиято гледка от върха не съм много сигурна – колко повече вода може да се види, когато си заобиколен от вода?!?).

Но едно нещо ще запечатам завинаги от тази голяма холандска променада и то е

арт парка

Голяма, интерактивна, терасирана площадка с бронзови човечета с големини от чаша за чай до 13-метрови гиганти, повечето в странни ситуации, гмуркащи се в земята или обковани като Гъливер. Ако на мен толкова много ми харесаха, можете да си представите екстаза на децата около нас. Четейки по-късно се оказа, че моето шесто чувство, както винаги е правилно. Всички странни човечета са извадени от приказки, свързани с морето и една от тях наистина е Гъливер. 

След странния ни обяд на плажа, решихме да се придвижим към парка с вятърни мелници на Ротердам, доказвайки липса на съпружеска комуникация. Двамата сме си представяли различни места, ама само единият има достъп до навигацията.

Вместо при паметника на ЮНЕСКО се оказахме в Схидам

Следователно вместо функциониращите мелници на Киндердайк видяхме тези на това село. Познайте кой, кое място си е представял… Но, мелниците са си мелници, снимахме се и продължихме. 

Следващата спирка беше

Ротердам

с уникалните си паркинг такси. Никога през живота си не съм виждала паркинг да таксува на всеки 15 минути сума, подходяща за нормалните паркинги за един час – 1€ / 15 мин. А пък аз си мислих, че хората доброволно карат велосипеди. С тази застрашаваща сума си наложихме лимит от два часа в центъра на Ротердам. 

Както винаги, пристигаме не особено осведомени за околностите и тръгваме на където ни сочи носът. Знаем само за пазара и кубичните къщи. Те пък взели и ги построили точно едно до друго. На снимки

пазарът

изглежда като магически стенно-прожекционен феномен. Не е. Но е не по-малко впечатляващ. Не мисля, че имам думите в речника си, за да опиша това място. Огромен, цветен и странен. Пазар за храна с жилищни апартаменти във формата на нещо като купол. Отново – твърде странен за думи, твърде голям за хубави снимки.  

С връзка грозде в ръка преминаваме през пазара и се запътваме към кубичните къщи. Дори без да се замислиш, виждаш, че Ротердам обича да е център на странната архитектура. Пазара, кубичните къщи, сградата с огромни жълти тръби, високата сграда пред кубичните къщи, класическата сграда до тях. На една от стените в комплекса на кубичните къщи има цитат от архитекта им Пийт Блом: „Какво е това? Палат или цирк?”. Не мисля, че има по-добри думи да опишат този квартал на Ротердам. 

Та стигаме до

Кубовете,

след като сме поразени от тази откровена странност, и аз просто не мога да схвана защо, как, какво и къде, що се отнася до Кубовете. Добре че една от къщите е направена като музей, че да могат да ми се наредят мозъчните вълни. Всъщност не е толкова умопобъркващо, когато си вътре. С радост ще остана там като на квартира тип AirBnB, която е супер технологично оборудвана. Но, никога не бих се посветила да живея и притежавам архитектурен паметник от 80те, в който най-вероятно нищо не мога да променя заради статута му. Един от големите кубове е хостел – това изглежда като страхотна идея. Иначе – не, благодаря!

След развързването на невроните в главите ни се връщаме обратно. Беше добър момент, защото точно тогава краката ми решиха да ме намразят и да решат да не продължат напред. Връщането в колата беше посрещнато с радост. 

Вечерта прекарахме с Матю и Питър. Какви са шансовете в седмицата, която по случайност решаваме да тръгнем за Холандия, те да пристигат в Делфт. След страхотна вечеря, достатъчно вино и хубав разговор, най-сетне се запътваме към този път хладно легло.  

29 август

Тази сутрин очите ми се отвориха около един час след тръгването ни. Краката ми силно ме ругаеха и отказваха да пресекат канала до колата. Магистралата беше отново в своя стандартно скучен образ. След това спонтанно посещение, Холандия може да ни очаква отново. 

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

Очаквайте продължението

Автор: Василена Коларова
Снимки: авторът

Booking.com



Booking.com

Други разкази свързани с Холандия или писани от Василена Коларова – на картата:

Холандия, както и Василена Коларова



Booking.com

Габрово: До Балкана и обратно

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Елена днес ще отскочим до Габрово. Приятно четене:

Габрово: До  Балкана  и  обратно

          Какво слънце се е изперило на хоризонта, напук на прогнозите, че всеки ден ще вали. Черният ръкав на пътя те засмуква от скоростта, а отстрани зелените глави на дърветата ти се покланят – „Хей, на добър път!” А лехите-войници са изпънали снага и на пръсти чакат да пораснат.

    В равното Загоре съм вече, градът е като шахматна дъска с прави улици  и с дъх на стар чайник от липите в него. Другият автобус е различен – балкански, с други на вид хора и с други нрави. Няма много време за суетене – категоричното  „тръгвам” постави всеки на мястото му и автобусът  се запревива по завоите, покрай еловата гора. А майската мъгла дойде изневиделица. Мрак, белота, стръмнини, фарове – имаш чувството че си в паралелен свят.

     В ниското долу вече се пилеят първите  сгради на Габровo

 А на автогарата  с домакините от

Боженци

 си говорим от двата й края. Ех, какво ли не прави техниката! Но затова пък бързо се разпознахме и … към Боженци. Кметковци, Съботковци още на –овци ,докато стигнем до някогашното колибарско селище, сега  Архитектурно-исторически резерват „Боженци”.

Гледка от Стара планина

    Всички разказват легендата за Божана, която бяга от турците и се крие в шепите на планината. Сега в селището има два музея, килийно училище, работилница за пречистване на восък, църквата на пророк Илия и множество изгърбени  калдъръмени улички, които те водят до романтичните възрожденски къщи с покриви от дялан камък.

Габрово

       „Добре дошли и отишли” тези думи на великия сатирик Радой Ралин  посрещат и изпращат гостите в

Дома на хумора и сатирата в Габрово

 А котката с отрязаната опашка е на пиедестал, да се знае, че тук всички са най-напред габровци, после българи. Вицовете и анекдотите за тях  са безброй ,събрани на едно място. И естествено и габровските Адам и Ева   нямат равни по света – така де габровецът ще претегли ябълката наЕва, а на клона ще сложи бебето, та да му свири, докато спи. А на изпроводяк  Дон Кихоти Санчо Панса напомнят за себе си, заедно с Чарли Чаплин и Хитър Петър.

      Една дама на достопочтена възраст  влезе в

храма „Успение Богородично”

  ведно с двете си внучета, щъкащи като щиглеци край нея. Но… се укротиха щом чуха камбанния звън отвътре и  видяха  светнатия  полилей тъкмо под купола на църквата. Не случайно е толкова огромен – подарен е от Княгиня Клементина – майката на Фердинанд.  А камбаната бие още от средата на 19 век, когато известен габровец я купува и крие в Соколовския манастир. Някога турците не са разрешавали камбани, затова са се чували само черковните клепала. А тази камбана е извисила глас  при  възкачването на султан Азис на престола. Оттогава – та чак до днес ….

      Ако поискате да видите градския тип къща с бита на Габрово от края на XIX до 40-те години на XX век, елате в

Дечковата къща – сиреч регионалния исторически музей

 Тази  сграда е известна още като  „къщата на спомените”, защото каква ли не е била    – от сграда на Българския червен кръст до кметство. В нея има всичко, което може да побере един богат  дом. Известни габровски фамилии  Стомонякови, Ямантиеви, Хаджиберови, Гунчеви и други и … други са откъсвали от семейните реликви, за да вдъхнат   живот на тази възрожденска сграда.  Музикалната кутия тихо припява спомени редом със стария тръбен грамофон. А пианото напомня за някоя девойка , облечена с дрехите от съседната  стая и нагиздена с крисивите и изящни бижута. И вестник „Икономична домакиня „се мъдри”  редом с фотографиите на дами по бански костюми, които от днешна гледна точка си е цяло облекло – е те- банските   не са така оскъдни като сегашните . А какво е една къща без кухнята – като се каже „в къщи” българинът най-напред си представя кухнята, оттам започва упойната миризма на тогавашния дом.  

Централен Балкан – Стара планина

      Назад, назад по увития като змия път надолу към равна Тракия.  От автобус –  на автобус, от спирка –  на спирка , докато се покажат хълмовете  на Пловдив. Далеч в Балкана  останаха новите познанства, новите приятелства, които цедката на времето  неизменно ще сортира и подреди. Ще останат спомените, по които  ще се връща всеки един, който не е казал сбогом, а до нови срещи. 

                  Елена Бояджиева, Пловдив

Автор: Елена Бояджиева

Снимки: patepis.com и Владимир Георгиев

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Стара планина или писани от Елена Бояджиева – на картата:

Стара планина и Елена Бояджиева

Booking.com