Feed items

Когато преди няколко седмици се запознах на живо с Бабак Салари първото ми впечатление бе, че вероятно той е първият творец, когото познавам, който е забравил егото си вкъщи. Вече бях разглеждал сайта му, бях чел негови интервюта, разлиствал съм някои от книгите му и бях почувствал вече неговия разпознаваем, дълбоко вгледан в хората почерк. Неговата фотография е силно неподправена, много емоционална и някак непретенциозна. Бидейки документалист това сякаш се предполага, но много документалисти остават просто дистанцирани наблюдатели, докато любовта на Бабак към хората и неговата толкова искрена човечност сякаш не се побират зад фотоапарата и просто преливат в кадрите му.

Тази сутрин, при опит да обновя едно от приложенията на iPad-а си, AppStore ми поиска да се съглася с нови промени в правилата на ползване, които дори прегледани „на вентилатор“ можеха да означават само едно – iTunes вече е достъпен и за България. Също и книжарницата на Apple iBookstore, макар достъпните заглавия да не са особено много все още. Всъщност, още няма официален анонс, възможно е Apple още да работят по въпроса.

Скоро някой ми припомни теорията за счупения прозорец. С две думи казано, ако в една сграда се счупи прозорец и той не бъде поправен навреме, рязко се увеличава вероятността вандали скоро да счупят и друг, после следващ, да се случи пожар и дори да се стигне до разгром на цялата сграда. Същото е, когато някой остави боклуци на улицата, след време около тях се натрупват още и накрая мястото може да заприлича на сметище…

Тази теория може и да е само теория, но истината е, че ако свикнем с някакъв малък проблем и направим компромис с него, следващата стъпка е да допуснем по-голям и така, докато счупените прозорци в сградата на морала, държавността или обществено-политическата система станат толкова много, че дори накрая покривът протича и някоя буря или земетресение е в състояние да срути всичко.