Като ми стане криво хващам гората. „Да хвана гората“ е любим мой израз, който използвам когато искам да избягам от средата, в която се намирам в момента, от постоянно течащите мисли, в които имам чувството, че вече се задушавам. Самата среда ми стоварва едни и същи неща, които или започват да ми омръзват или не мога да издържа. Или и двете. И аз в такъв момент искам да избягам от тях. Може и да не е буквално в гората, но в този случай се озовах точно там.
В гората също така най-добре мога да чета. И понеже в този момент не знаех какво точно ми се чете, преди да тръгна хванах първата книга изпречила се пред очите ми. „9 зайци“ на Виргиния Захариева. Започнах да чета още по пътя и с изненада (може би и облекчение) установих, че от тенджерите и тиганите не мога да избягам. В първата част на книгата, авторката описва своето детство, преплетено в различни аромати, точно по мой вкус. И докато Виргиния разказва за възпитанието на строгата си баба, току вметне рецепта за картофи по чешки, доматена супа по манастирски или сладко от рози. Книгата на моменти ми се стори забавна, също като „Френски уроци„. „Ще приготвя тази супа“ – зарекох се аз и това, което ме впечатли, беше наличието на тамян. Тамян в супата!?

Книгата ме разсея малко, но не ми бе достатъчно да се отърся от чувствата обзели съзнанието ми напоследък. Време беше да се запътя към гората. И време беше да усетя безвремие. Не от липсата на ръчния ми часовник, който по принцип не свалям от ръката си, нито от липсата на Интернет и социалната група. Времето в мен трябваше да спре, точно като кадър от филм, който исках да разбера.

Събух се и стъпих на голата земя. А тя бе мека, на места топла, на места студена. Продължих да крача с мисълта, че ще извървя целия този път боса. Стъпвайки, земята под мен поемаше тежестта ми и плавно се огъваше под сгъвките на ходилата ми.

Преминавах ручеи и рекички отскачайки по равните и студени камъни. Спирах за миг, поглеждах нагоре и се взирах в мрачното небе. Облаците се движеха толкова бързо, че изведнъж аз самата се озовах в един облак. Сякаш се скрих от нещо.
Продължих напред по пътеката, спирах от време на време за да се усмихна на цветята и пак продължавах докато не стигнах до едно от езерата.

С пълни шепи загребах от ледената вода и наплисках лицето си. Като че ли някой ми зашлеви силен, разтърсващ шамар. Точно от това имах нужда. И точно в този момент времето спря. Мислите също спряха да текат. Аз съм свободна.

По пътя назад ходилата ми все още усещаха меката земя, но тя не усещаше мен. Аз съм свободна и сякаш се носих над тревата. Танцувам боса.

Дали се отърсих от всичко – все още не съм сигурна. Това, което със сигурност знаех, е че като се прибера в София трябва да си направя педикюр. А-а, да и доматената супа с тамян.

След педикюра можех отново да си обуя белите сандали и да започна да танцувам сред все същите, познати неща. Докато се изморя и се наложи пак да ги събуя… в гората.

Манастирска доматена супа
По идея от книгата „9 зайци“
Както вече казах, тази рецепта ме изненада с наличието на тамян. По-късно разбрах, че тамянът не се използва само за кадене в религиозните обреди, а и като лекарство и добавка към храната. Има противовъзпалително и болкоуспокояващо свойство и се прилага в Аюрведа.
В супата не остава специфична миризма или вкус от тамяна. Още повече ако е придружена с люта чушка.
Продукти:

• 1 глава целина
• 3 моркова
• 1 чушка
• 3 глави лук
• 2 стръка праз
• 5 големи розови домата
• 1 шепа фиде
• 1 чаена лъжица захар
• 1 зрънце тамян, стрито на прах
• 2 стръка пресен босилек
• сол и черен пипер

Целината, морковите, чушката, лукът и празът се нарязват на парчета. Слагат се в тенджера и се заливат с 1 литър студена вода. Слагат се на умерен огън и се варят около 1 час.
Бульонът се прецежда и в него се добавят настърганите на ренде домати, тамяна, захарта, фидето, цели листа босилек, сол и черен пипер на вкус. Супата се вари около 20 минути.
Сервира се с натрошено сирене и люти чушки.

П.П. Върнах се в София с премръзнали и мръсни крака. Не можах да ги измия просто със сапун и вода. Наложи се сериозен педикюр.
Книгата дочетох малко по-късно в София.
В съня си видях изоставените мисли да се реят над водата на онова езеро. Ако ми се мисли по тях ще отида да си ги взема.
Танцувам с бели сандали…
Още снимки във Flickr.

Танцувам боса от Йоана Петрова - Кулинарно - в кухнята с Йоана

За още публикации, прочети съдържанието на блога или разгледай мозайката от снимки.