Винченцо Натали е на път да се превърне в експонатна придобивка на фантастичното и фентъзи кино през последните няколко години само заради един от първите си филми, който стана своеобразна класика в жанра – Cube (1997). И макар филмът да има неуспорими качества, то последният му – Splice (2009) сякаш се спира на прага на големия потенциал и само се заиграва с него, без да го материализира напълно в една творба, в която иначе има усет, мисъл и творчески подход.

В Splice е създадена една научно-фантастична приказка с елементи на трилър, преливащи на моменти в horror жанра, която преразглежда сексуално легендата Франкенщайн и разработва темата за умствения и социалния потенциал на хората, как те чупят теоритичните и мисловни бариери на екзистенцията и природата, и още повече – как го правят съвсем лесно, ако имат нужните знания и способности. Става дума за позната история, която, не съм сигурен дали се стреми към приковаване на вниманието с забавно-изтърканите си конфликтни сценарийни дилеми („Да го направим за доброто на човечеството!“) или пък с провокативно-стилизираната образност на въпросния индивид, около който се върти фабулата, но и за история, която не достига никакви оригинални новости като цялостна творба. Филмът предлага интересно четене на познатите смислови ядра на темата „създание – полу-чудовище, полу-човек“, „изобретено“ с хуманитарната нагласа на главните герои, които искат да направят добро на човечеството. Мисията изглежда огромна, заслужаваща респект, но пък тук идва и първото клише – нещо, разбира се, ще се обърка. Наред с това, макар и подплатен с тази генерална кино-идея, за да се измъкне от обичайното, лентата прибягва до смехотворни туистове, чиято пресилена обосновка идва като гръм от ясно небе и прилича на отчаян опит да спаси качеството на филма.

Сценарият има и силни и слаби моменти, и прилича на хибрид, точно какъвто е действащият му механизъм – създанието (творението, дори) – Дрен. Въпреки че Винченцо Натали нагърбва с цялото действие актьорите Ейдриън Броуди и Сара Поли, които са двойка учени-биохимици, вниманието се отклонява именно към това, което създават. С идеята да постигнат научен прогрес, двамата герои смесват животински и човешки клетки и създават нови видове… След достигане на „нови“ научни фундаменти се появява и Дрен, която, в продължение на филма, се превръща в своеобразен плод на техните родителски грижи. Тук е може би и най-вълнуващото нещо от филма – жизненият процес на създанието. Виждаме го в плавен хронологичен ход как израства, как се развива, как придобива дори социални способности и най-вече как променя живота на героите. Постига се пленително въздействие, породено от този „чудат“ образ, който диша и живее и има свои собствени вътрешни и външни проявления.

И докато първите кадри на филма ни връщат в стилистиката на фантастиките на 90-те, то с развитието на история нещата започват да пропадат. Всъщност Splice е от онези оригинални творения, които носят интересна идея, но нито я задълбочават, нито ѝ придават прекалена сериозност, или ако има такава, то тя изглежда като измъквация и опит за отчаян туист от страна на режисьора. Докато всичко върви в перфектен ритъм, изведнъж получилата-се-вече драма избухва в една грандиозна липса на въображение, която проличава в самия край. Опитът на Натали да ситуира филма си в социокултурния контекст изглежда абсурден, защото: първо – виждали сме това (междувидовата кръстоска и последствията от нея) в доста филми, и второ – няколко абсолютно бързи и пресилени сцени НЕ обясняват (поне научно в света на филма, какво се случва) самия край, който пък, дори и като изневиделица, изглежда крайно логичен на абсурдите на филма. Така лентата прилича на предпазлив опит за бягство на създателите ѝ от прекалено много научни обяснения, които вероятно биха убили удоволствието от гледането ѝ, но пък и пречат на логиката, или по-точно – на правдоподобната логика на развръзката на случващото се, защото в подобен филм все пак фантастичното винаги може да вземе превес…

Възпрепятстван да бъде настръхващ и трогателен като общозначима идея, Splice свършва като посредствен обрат на развлекателен филм, в който става дума за генетично нови творения и хора и техните отношения, поради липса на достатъчно интригуващи обстоятелства по време на развитието на сюжета. Остават страхотните специални ефекти и визията, изпълненията на Сара Поли и Ейдриън Броуди, които на цялостния фон на филма, изглеждат доста добре в превъплъщенията си… и набора от теми, чиято оригинална филмова реализация очакваме от Холивуд години наред…