Докато сме живи, да живеем!

от Йоана Петрова

Уважавам семейните празници. Винаги съм ги уважавала. Винаги ми е било приятно да се съберем, да побъбрим, да поспорим, да се повеселим и да поплачем (понякога), обливайки спомени и надежди с домашно вино. Моята непринудена сантименталност ме връща в хубави спомени, които пазя като скъпоценен камък. Не съм загубила нищо от миналото, така грижливо пазено в моето съзнание. Но миналото си е минало! Настоящето дава превес над нещата и докато се усетя, моят по-малък брат вече има семейство. А пък аз съм леля на един палавник. Леля!

Ab ovo
(„От яйцето“ = от самото начало. Изразът се употребява като упрек срещу лице, което започва разказ от много далече.)
Майка му го учи да ми казва Йоана. Обичам да ме викат по име. Не знам точно защо, но ми харесва. Племенникът ми обаче не се поддава. Вика ми лельо. А пък аз крача гордо, макар и понякога да ми се сърди. Сърди ми се, защото не му давам да ми пипа козметиката. Иначе е много щастлив, когато му пускам филмчета с Макуин Светкавицата. Той е само на 2. Говори си някакъв негов език. Но измежду неразбраните думички, отчетливо се чува: мама, тате, леля и Макуин.
През по-голямата част от времето ние сме разделени. От стотици километри. От онова място, от което съм взела само най-хубавите спомени и се смея на лошите сега. Това не ми пречи да го обичам. Радостта, че съм леля става по-голяма, когато разстоянията между нас станат много малки, толкова близки, че да го гушна. Той се дърпа. Но аз знам, че ще порасне. Тогава ще мога да си говоря с него. И ще си налеем по чаша от домашното вино, което баща ми ще приготви с толкова любов, че тo на мига ще влезе в кръвта ни и ще избистри, иначе размътените ни мозъци. In vino veritas. (Във виното е истината)
На семеен празник, също така баща ми изважда някакви прашасали бутилки, с покрито с восък гърло, скрити на тавана от незапомнени времена и очакващи момент като този. Спомням си, че виното отдавна го изпихме, май беше за завършването ми. Но има и едни други бутилки, които баба наричаше цяр. Гроздова ракия с ароматни билки, кехлибарен цвят и точеща се като олио. Време беше да извадим и последните запаси.
Празникът предстоеше. Аз като една дисциплинирана, грижовна и кулинарна леля, поех приготвянето на тортата. Предстоеше едно наистина незабравимо преживяване… в кухнята. В моята кухня!
- Колко гости са поканени? – питам аз, за да знам какво да правя.
- Около 60 човека.
- ?!
Шестдесет човека за едно кръщене! Хора, полудяхте ли? Тортата, която си представях до момента се изпари със скоростта на светлина, а умът ми започна нещо да блокира. „Ок, ок“ – повтарях си аз и зачаках паниката да премине. В този момент споделям с баща ми. Той ми казва: “ Я си почини, ще взема една торта от сладкарницата“. Аз като чух това се съвзех и съвсем неуклончиво му заявих: „Знам какво да правя!“ Егото в мен се обади.
Седмица преди събитието аз все още нямах пълна идея какво ще правя. Обзе ме паника. Нямах идея, нямах списък – трагедия. Организираният и подреденият човек в мен бе отдал място на блуждаещи мисли и меланхолия. Трябваше да се съвзема! Трябваше да се върна на Земята, тук и сега. Направих го, макар и с известни усилия. Намислих си каква торта ще приготвя. Изпробвана. Сега не му беше времето за експерименти. Изготвих списък за пазар. Припаднах пред него. Отново паника. „Я се стегни!“ – казваше глас вътре в мен. „Няма да ти е първото, нито последното.“

Res severa – verum gaudium
(Сериозната работа – истинска радост)
Четири дни преди събитието напазарувах всички необходими продукти. Не изглеждаха чак толкова много. Знаех, че ще се справя. Но ми трябваше асистент. Някой с голямо въображение и талантлива ръка. Знам кой е - Сандо. Работихме заедно в онзи ресторант. Той беше, както се казва дясната ми ръка и декорираше торти под моя строг поглед. Все му се карах. Но той е разсеян – присъщо за гениите.
Сега отново пое усърдно задачата на „дясната ми ръка“, но този път много се смяхме, забавлявахме и накрая се почерпихме за добре свършената работа. Макуин е готов! Оставаше да изпека останалите платки, да приготвя крем, да го изчакам да изстине, да сглобя основите, да замеся захарнато тесто, да покрия тортите… до два през нощта.

Unguibus et rostro
(„С нокти и човка“ = с всички сили)
Знаех, че вкъщи, в Ловеч, обстановката ще е нагорещаена. От приидващи гости и роднини, които не съм виждала с години и които да ми досаждат с вечния въпрос: „Кога ще се омъжваш?“ Мразя този въпрос. Мразя да отговарям на този въпрос. Хора, гледайте си работата!
Представям си се воъражена с миксер как изгонвам всички по стаите и слагам бариера на вратата на кухнята. Как викам по всеки, който се осмели да наруши моето пространство. Как изведнъж ми свършва някакъв продукт и се налага да обиколя целия град без да знам къде ще го открия, а като се върна терена ми ще бъде окупиран от любопитни очи, някой ще си е забол пръста в крема, а друг ще си намаже ягодовото сладко на филийка, защото е пригладнял.
Та, за да не изнервям допълнително обстановката (и себе си), затова реших, да приготвя тортата в София. Щях да занеса разглобената торта в Ловеч и да я сглобя в ресторанта, точно преди всички да ахнат. Трябваше ми стабилен транспорт. За нещастие, точно сега не разполагах с автомобил. Отново паника. Ами влак? Най-добре ще стане с влак. Спомних си как преди години (много години) взимах разстоянието Ловеч – Русе и обратно, сякаш отивам от нас до пазара. Прегледах линиите. Опцията беше следната – 4 часа път с прекачване в Левски + 1 час престой по гарите. Абсурд! Представих си как мъкна две основи за торта, една кола Макуин и личен багаж, издъхвайки прекачвайки се по гарите. И то в тази жега!
Остана автобусът. За щастие моята маминка пристигна в София от Атина точно в този ден, в който аз трябваше да отпътувам за родния град. Купихме 3 билета за Ловеч. За нас двете и за тортата. И аз взех, че полудях! Една трета от тортата (най-голямата част) се возеше със собствено място, а останалите две части в моята и мамината пола.

Aut Caesar, aut nihil
(Или Цезар, или нищо. Т. е. или всичко, или нищо.)
И понеже Вальо трябваше да пристигне в Ловеч вечерта на същия ден, аз съвсем безразсъдно оставих в София по-голямата част от аксесоарите, които щяха да ми трябват за финалното сглобяване на тортата. Той трябваше да ги вземе. Имах достатъчно багаж за носене.
С мама пътуваме. По пътя четях „Моето семейство и други животни“. Заглавието ми се стори много подходящо за момента. Натоварили сме се на три седалки и се радвам, че в автобуса има добър климатик.
Телефона ми звъни. Вдигам. Вальо ми съобщава, че ще дойде в Ловеч на следващата сутрин – деня на кръщенето и църковния брак. „Как така?“ – попитах аз с изненада и тревога. Сълзите ми тихо започнаха да се стичат. Не знам дали, защото спазвах благоразумие да не се развикам в автобуса, защото нямаше какво да направя или защото напрежението в мен вече трябваше да избие отнякъде. Вече не ми се четеше. Останах замислена и започах да прехвърлям варианти в главата си как и с какво ще сглобя тортата на следващата сутрин. Няма варианти. Всички необходими неща бяха в София. В такъв момент имам чувството, че земята се срива под краката ми, аз пропадам в тъмна дупка и никой не чува виковете ми. Няма изход. Но не мога да захвърля всичко. Мама ме успокоява.
Nolens volens
(Щеш не щеш)
Пристигаме. Целувки, прегръдки и радостни сълзи. Аз съм напрегната. Търся хладилник. Веднага! Тортата вече се разтичаше. Оставям я в ресторанта, където ще бъде тържеството и се надявам да оцелее до утре сутринта, когато щях да я сглобя. Или иначе казано някой от персонала, който не е информиран, че в онези кутии и пликове има торта, да вземе да сложи нещо отгоре им. Какво ли не ми минава през главата в такива ситуации?
Прибирам се. Вкъщи наистина цари хаос. Котката е избягала, стои пред блока и не смее да си влезе у дома. Баща ми и носи храна и вода. Не си намирам вещите, няма къде да спя. У нас ли съм?!

Pueritia semper amabilis
(Детството е винаги мило)
Отивам у баба. Влизам в стаята, в която ще спя. Лъхва ме толкова познат и толкова далечен аромат. Аромат на детство. На тоалетката с трикрило огледало са наредени мускалчета с розово масло. Фиксирам пишещата машина и така ми се иска да сложа лист хартия и да започна да пиша. Да си кажа всичко. Да изпиша всяка буква със силен удар, а след това да сложа нов ред със замах. Отказвам се. Машината е прекалено шумна, а аз съм прекалено разстроена.
Et gaudium et solacium in litteris
(И радост, и утеха се намират в литературните занимания.)
Телефона пак звъни. Вальо е. Този път новините са добри. Ще тръгне от София в един през нощта. Аз чакам. През това време се заравям в библиотеката на баба. Трябва да се поддържам будна. Има предимно медицинска литература. Дядо беше лекар. Между тях заглавия с патриотични лозунги от комунизма. Не ми е интересно. Пристъпвам към класически заглавия от български и руски автори. Взимам първият от десетте тома на Достоевски и сядам да чета. Какви любовни писма е писал този човек! Струва ми се тежък и прекалено разточителен за два часа през нощта. Затварям книгата и се чудя кога ли ще и дойде реда.
Преминавам към познати неща – „Мъжът и жената интимно“. Разсмивам се. Всеки има тази книга. После хващам учебник по латински език. Пълно е с медицинкси термини, някои от които знам. Или по-точно – знаех. Попадам на латински сентенции и изрази. Очите ми веднага се вкопчват в един познат израз, който учителят по биология в осми клас непрекъснато повтаряше: Dum spiro, spero. (Докато дишам, надявам се.) Замислена над това се унасям на дивана. Не издържам повече. Втора безсънна нощ. Клепачите натежават и заспивам. След около половин час (може би) звъненето на телефона ме събуди. Най-после! Отидох да си взема безценния багаж пътуващ от София посред нощите. Заспивам спокойна. Почти.

Per aspera ad astra
(Чрез трудности до звездите (се стига) )
На сутринта ставам изпълнена с нови сили за престоящия ден. Отивам в ресторанта да сглобя тортата и да проверя какви са щетите от пътуването. И трите части не изглеждаха добре. Оправям каквото мога. Добре, че си взех допълнително захарно тесто. Идва ред на най-важната част от цялата торта – Макуин. Той беше прибран грижливо в кутия, още когато тръгвах от София, така че бе запазил целостта си. Единствено жегата не му беше понесла – имаше малко теч от захарното тесто, което дооправих и две сълзи на очите му. Няма случайни неща! Макуин е плакал, така както на мен ми се ревеше предния ден. Оставих го така.

De gustibus non est disputandum.
(За вкусовете не трябва да се спори.)
Тортата беше готова. Вече цяла и сглобена отдалеч изглеждаше добре.
Трябваше да тръгвам. Да се преоблека и да отида до църквата, където всички ще се съберем. За по-нататък не ми се говори. Тържество като тържество – всички са весели.

А тортата? Това беше най-вкусната торта, която съм приготвяла досега. Има си от всичко. Също като живота!
П.П. Това е първото ми и заклевам се последното пренасяне на торта в такъв мащаб, на такова разстояние. Сега си мисля, че поне имах възможност да наблюдавам какви са недостатъците при една такава операция. Usus est magister optimus. (Практиката е най-добрия учител.)
Цял живот няма да ми стигне да се отблагодаря на маминка. За всичко.

И разбира се не можех да пропусна да удостоя с танц един горд баща и дядо. Почти съм сигурна, че следващия път той отново ще ми каже: „Почини си, ще взема торта от сладкарницата“. Ти знаеш аз какво ще отговоря.
През цялото време племенника ми беше най-щастлив. Сега има няколко коли Макуин, едната, от които изяде.
Dum vivimus, vivamus!
Още снимки във Flickr.