Едва ли има някой, на който изобщо да не въздейства този призрачно блед лик, набеден заради (не)случайната подредба на петната си, за излъчващ неизерима, тиха тъга… Или съзерцание, отдалеченост, хлад, и най-вече – тайнственост. Кой ли пък няма там нейде в главата си по един таен или по-изразен Лунатик (някои ги имат и по няколко) за черни безлунни дни. Когато му потрябва (на кой ли не му е трябвало) да избяга, да остане насаме със себе си, да потъне в чувствата и настроенията, които поражда Луната, далеч не само, когато я види да изплува – огромна и с цвят на разрязан розов грейпфрут.

Тя е тиха, мистериозно изникваща. Не може по нищо да се сравнява със своя побратим, който изгрява с огън и жупел и плисва лава върху притихналите коси на морето. А Луната се ражда в привечерен воал. Като обвита в няколко пласта крехка ядка. Като мираж в пустинята, който с всяка минута става все по-ясен, и те кара да повярваш в осезаемото подобрение на зрителната си острота.

И ако малцина са успели да я забележат в момента на раждането и като обло късче захарен памук, контрастът на нощта с удоволствие разиграва сцената на нейното узряване и избистряне, приковаващо все повече вниманието на зрителя.

И гледаш как метаморфозират лежерно разхождащите се хора край теб. Мъже в къси панталони, в крещящо зелен цвят с фигурки на черепчета и канабисчета, майки, задължително в бели дрешки, девойки с наплетени плитчици и поклащащи се пластамсови халки на изящните ушета… Изискани дами на възраст, в бежови жилетчици и удобни мокасини, хванали подръка също такива чичовци и дядовци, спретнати в моряшки райета… Ниски и високи, с поясчета около талията, в трико или лен, повели озъртащи се дакели или ококорени бебенца в колички. Бързат към кея и тайнствен блясък къпе очите им в усмивка.

“Виж Луната!” – се чува от различни страни. Както се казва – един поглед и си там! Но малко са тези, чиито погледи се срещат откъм светлата и страна. Един поет беше казал, “Луната – хляб за всички влюбени в света”. С изключение на тези влюбени души, радостта, вълнението, чувствата, които те връхлитат като се взираш в бялата лодка, са дълбоко лично тайнство. За сметка на това, на задната маса, откъм тъмната и страна, можем да се срещнем доста богата компания. Там е неизвестно поле за действие, за завихряне на фантазии, не само тъга, не само очарование, луноходи-луноброди, духове, пулсиращи светлини… А и хората с въображение са доста повече от влюбените

А докато аз разсъждавам с присвити очи над тези очевидни различия в настроенията, които носят двете половинки на бледоликата дама, удостоените с честта да ми носят част от снаряжението се възползват.

Храни синче да ти тури звънче! Много забавно – да хване силно унесената ми физиономия. Липсата на фокус вероятно е от диафрагмено-хилежни конвулсии. Гарантирам, че по принцип, канончето има фокус-резачка!

В този момент ме интересуваше повече да успея да се справя с нивелацията на стативчето, че не съм му свикнала, или как да влязат в кадъра връщащите се с улова за вечеря рибари, и още къде да се разположи лунната пътека на Herr Karl, че да намери радостта в душата му… Или просто да се видят вълшебните нишки, протягащи се грациозно от дъното и описващи сияйни дъги по лунното лице, светнало като изтървана медена питка…

Пътеката се появява и тя такава, мистериозна, изплува като че ли от водата. Като че ли сребристи рибки се нареждат и затрептяват едновременно все по-нагъсто една до друга.

Хората се усмихват, споглеждат се, свеждайки надолу апаратчета, gsm-и, кой каквото имал подръка, щракнал и се радвал!

- Много е красиво, нали? – усмивка в гласа ме изважда от трескавото вцепенение в търсене на подходящата скорост. Възрастен мъж с яркожълта шапка с козирка, се смее и опалените му от слънцето бузи светят като ябълки по месечина – Я, вижте, така добре ли е? – показва ми снимката на телефона си.
- Чудесна е! – кимвам с усмивка. По същото време и аз бях направила същата снимка.

Тихо приплясват вълните в телата на сънените лодки. Особен е този звук, някак примляскващо приглушено отеква, ритмично, ласкаво. Като искрено приятелско потупване на рамото. “Е, приятелче, спи ли руля?”… И нека. Сега е нейното царство, нейното време. Цяла нощ тя е господарката, която върти кормилото и управлява настроения, сънища, думи казани и почувствани, полъх на спомени. Нейно Сияйно Величество!

П.П….

“Добре, бе, това е толкова прост статив, аз го схванах само за половин час. И казах сгъни го! … А не разглоби го!”

“И да, уф, знам, че става и за оръжие… Ти щеше да видиш ако ми бяха натоварили по-тежкия!”