Винаги е интересен опитът на американци да правят филм за личност, която не е от тяхната народност, а още повече, за личност, превърнала се в класическа фигура за световната култура. The Last Station е биографична история, която проследява последните години на руския писател Лев Толстой и доста успешно се справя с задачата. Филмът има красива визия, а руската атмосфера изглежда напълно разбрана от холивудските кинаджии, доколкото можем да сме компетентни относно ситуацията в онези времена.

Лентата донесе номинации за Оскар на Кристофър Плъмър, в ролята на Толстой и на Хелън Мирън, която изигра съпругата му – София Андреевна. Почти потънал в тихите архиви на киното на оскарите от 2010, филмът дори не претендира за големи качества, а по-скоро се съсредоточава само в изследването на човешките отношения около живота на великия писател, ситуациите, които бележат пътя му преди смъртта и онези малки моменти, които, режисирани с дълбок респект към личността на твореца, носят удоволствие и удовлетворение, когато гледаш реализацията им в една подобна работа. Лентата се намества измежду всички оскарови претенденти, но някак носи по-различно очарование, има независим дух и алтернативна вселена, защото проличава с какво желание и усет е правена, макар и не с умисъла да променя киното, за да получи златни статуетки.

Може би най-интересното от филма, базиран на романа на Джей Парини „Последната гара“, е виждането за събитията, предшествали смъртта на Толстой. Конфликтът се отнася до въпроса за духовното наследство от творчеството на писателя, като главните лица в тази конфронтация са съпругата София Андреевна (Хелън Мирън), дъщерята Александра, секретарят Булгаков (Джеймс Макавой), лекарят Душан Маковицки, както и верният приятел и издател Чертков (Пол Джамати), който се намира в постоянен конфликт с жената на писателя. Всички те всячески се опитват да докажат себе си като правилно виждане относно бъдещето на наследството на твореца в културния контекст на времената, докато той самият търси спокойствието месеци преди да издъхне.

Битката за духовното наследство е спорна и ожесточена, но такава се оказва и борбата на самия него да преоткрие себе си като творец, да подхрани духа си с логика и да защити себе си като предмет на това, което проповядва в произведенията си. За да може да е спокоен в последните мигове на живота си, творецът трябва да извиси духа си в съответствие с това, което разкрива творчеството му. Той обаче не се вижда като висша фигура, а като обикновен човек с талант да проповядва хуманни идеи. Не така мислят всички останали около него, които издигат личността му в култ, което ще се окаже и началната точка на спора.

Режисьорският поглед обаче се отмества към ситуацията на съпругата му с останалите и най-вече с крайния толстоист – Чертков. Вече възрастна, но бурна и страстна жена, която недоверчиво и почти истерично се опитва да изобличи „сделките“ наоколо, Хелън Мирън прави интересна роля, доколкото реалният образ на София Андреевна е бил такъв, но сякаш не го подхранва с вътрешен конфликт и така играта ѝ изглежда посредствена и елементарна, а на мен ми изглежда напълно абсурдна номинацията ѝ за Оскар. Но нека това е единственият минус, защото както режисурата на Майкъл Хофман, така и текстът са достатъчно добри и по-скоро класически схематизирани за жанра, носят уют.  Хладнокръвен и спокоен е Кристофър Плъмър в ролята на писателя – образът му е изпипан макар и режисиран като второстепенен герой. Джеймс Макавой и Пол Джамати играят с лекота, а превъплъщенията им са достатъчно интересни, за да се завърже един напълно ожесточен конфликт с всички останали образи. Това е и основното решение на филма – играта на героите – кой е лицемер, кой търси своите цели и подхранва чуждите интереси, кой обича наистина и кой лъже, само и само, за да се издигне на чужд гръб. Наред с това, ставаме свидетели на красивата и бурна любов между Толстой и съпругата му и на всички логични моменти около спора и гледната точка, пречупена именно през нея – чувството, което вече дълги години споделят.

Психически неуравновесена и крайно обичаща, Хелън Мирън изиграва главната роля, но в битката за душата на писателя участват и други лица, които ще получат интересна реализация на гледните си точки в края на филма. Славата има цена, а последната бурна година от живота на Толстой преминава в човешки дразги и силни душевни конфликти около една личност, която бяга далече от масивната комерсиализация на изкуството, т.е. славата и печалбата са последните неща, които имат някаква важност във възгледите на гения. И докато всеки има своето виждане и не го променя до самия край, то „нежеланата гостенка“ почуква на вратата, но вече е прекалено късно, защото еуфориите на всеки герой са взели превес.

С красива провинциална атмосфера и типично руски дух, филмът е интересна интерпретация и разсъждение на въпросите за истината на безсмъртието, за културното наследство, но най-вече за онези най-хуманни моменти, които природата ни приписва, продхранва ги с лична мотивация и ни изгражда като индивидуални същества със своя собствена истина. А идеята за жестокостта на нравите, подобно на конфликт в древногръцка трагедия, загатва един интересен полемичен поглед към личността на великия класик и успява да достигне до всеки зрител, който има възможността да я интерпретира по различен начин през личния си възглед…