Skip to content
Николай Михайлов

 Пламен Горанов

   от Николай Михайлов


Какво име! Горящ пламък. Не го бях чувал, не съм го виждал. Както повечето хора, узнах за него от снимки и разкази. Кой е той? Защо е герой? Защо е горял?

Пламен е опасен герой, защото е жив. Нима самозапалването му не е сравнимо с действията на Кънчев, на Левски и Ботев? „Ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба“. Ръцете си на ръжен, кожата си на барут, главата си на факел. Хората, на които се възхищаваме. На чиито портрети се възхищаваме. Но Пламен гори. Той е реален, неговите снимки са цветни, на тях се вижда и фон, вижда се контекст. Виждам куче, виждам цигара, виждам висене на стена. И всичко това е неудобно, пари.

По-безопасно е героите да са черно-бели портрети. Така можем да ги обожаваме без въпроси, да приемаме като даденост решенията им. Те са бели – идеални, безгрешни, светли. От образите са изчезнали нюансите – дали са убивали, дали са пушили, дали са се съмнявали. Фонът е черен – врагът е ясен, лошото е въплътено, времето е разделно. Имаме нужда от герои, но имаме нужда тези герои да са черно-бели. Искаме историята ни да се пише петдесет години по-късно. Искаме да не поемем отговорността да си обясним нашето време, нашата реалност. Годините трябва да избелят цветовете, героите трябва да станат безопасни. А ние – да можем да съжаляваме, че днес герои няма и ние нямаме нищо общо. Ами ако Бойчо Огнянов е един от нас? Как ще го познаем?

Пламен е опасен герой. Той виси от снимката си със страшна сила. Не защото е обесен, а защото е жив. Той ни предизвиква да търсим обяснение – за него, за фона и за наблюдаващите ние. Да, той е жив човек. Трябва да намерим обяснение защо е решил да изгори. Да, това е нашата реалност. Трябва да намерим обяснение защо в нея е решил да изгори. И най-вече, ние сме тук и сега, с него – трябва да намерим обяснение и за собствената си позиция на наблюдатели. Сложно е. Цветно е.

Това е жизнена нужда от обяснения, от смисъл. Бързо предложихме лесните обяснения, хванахме се за безопасните смисли на постъпката му. Дали не е наркоман, дали не е луд, дали не е депресиран? Тези обяснения изолират смисъла в Пламен, огнеупорно го затварят в човек, различен от нас. Те също удобно изолират смисъла от реалността ни, от фона и контекста, в който Пламен гори и заради който гори. Най-накрая, тези обяснения откъсват смисъла от самия човек, от Пламен – те отнемат свободата му, волята му да взима решения. „Аз ще знам за какво да умра“.

Тези обяснения са като опита за отнемане на плаката с посланието от горящия Пламен. Това е отнемане на смисъла на действието му, това е убийство на смисъла. Но кладите никога не са изгаряли смисъла. Медиите или страхът ни може да убие смисъла. Медиите го убиват като не дават на посланието да премине. Страхът го убива като ни прави глухи. Нека видим, че Пламен не е само снимка. Пламен е и фотограф. И ние сме на неговите снимки.

Ние не бива да търсим едно и крайно обяснение за горенето на Пламен. Не бива да слагаме плаката му в музей, защото стъклото няма да го предпази от избеляване. Пламен е за нас и начин да се свържем с други нас. С миналото си, когато героите от портретите са били живи и наблюдателите са си задавали същите парещи въпроси като нас сега. Те също стават живи. Те не са просто робско племе, народ с четири въпросителни, те са ние. И ние можем да разберем техните негероични обяснения.

Пламен е за нас и начин да се свържем с нас самите. Смелостта да погледнем честно на Пламен, в цялата му човечност, да си задаваме парещи въпроси, да търсим обяснения и да действаме според смисъла, който откриваме – това е позицията на граждани, на човеци. И може би на герои.

Благодаря.