Skip to content
Николай Михайлов

 Стереокини: демокрация и/или свобода на плажа?

   от Николай Михайлов


Че свободата всъщност е на върха на женските гърди вече подозирахме (Делакроа, Фемен). Но една случка в Бургас ни показва, че и демокрацията виси там.

 ”В писмо до Община Бургас свещенослужители от 9 протестантски църкви от морския град настояват да се промени Наредбата за опазване на обществения ред, за да се забрани посещаването на плажа по монокини, съобщи БНТ.

Пасторите изказват тревогата си от липсата на регламентирани правила за благоприлично облекло и поведение на плажа, както е в повечето европейски и световни курорти. Според тях “излагането на полуголи и голи тела на открития публичен плаж, а не в специално обособени за това места, несъмнено нарушава спокойствието и моралните норми на почиващите”.

Писмото на пасторите предстои да бъде разгледано в правната комисия и комисията по обществен ред, за да се прецени дали има нужда от гласуване на промени по време на юнската сесия на Общинския съвет на Бургас.” (Дневник, 28 май 2013)

Отговорът на кмета и общинари следва:

„Забраната на монокините на бургаския плаж не е демократична”, каза градоначалникът и обясни, че такава заповед може да бъде издадена от общината само с промяна на Наредбата за обществения ред, но според него това е крайна мярка, предаде БТА.

„На бургаския плаж няма масово присъствие на момичета по монокини, може би това е по-характерно за други плажове, извън рамките на общината. Възможността хората да се чувстват свободно на пясъчната ивица е защита на демокрацията”, обясни кметът.

Временно изпълняващият длъжността председател на Общинския съвет Константин Луков допълни, че писмото на пасторите ще бъде разгледано в две от комисиите – в Правната комисия и в Комисията по обществен ред и сигурност. Те трябва да решат дали да се предложи промяна на Наредбата и дали да се внесе докладна записка в Съвета.

„Моето лично становище е, че когато се задава една правна регламентация, трябва да има и механизъм за контрол и санкция. Нали разбирате, че трябва да имаме взвод от армия от инспектори, които да глобяват жените по монокини на плажа”, каза Луков. Според него по-доброто решение е да се обособят “Евин” и “Адамов” плаж, каквито е имало навремето. (btvnews.bg, 28.05.2013)

Да погледнем зад пикантните медийни нюанси към поучителното в тази история.

Да започнем с поздравления за църквите (конгрегациите), изразили позиция по въпрос от обществено значение. Считам това само за началото. Добре е политиците в Бургас да свикнат с мисълта, че в града им са се появили нови активни общности. За разлика от православната ни църква, която по традиционни и конюнктурни причини не се меси в “политиката” (разбирай социалнозначими въпроси), протестантските църкви са отворени към света и имат мнение, което искат да бъде чуто. Има всички изгледи това да става – защото това са общности с ясно географско положение, с идентичност, с надиндивидуална цел, със споделени ценности и с практики на редовно събиране. Църквите (същите деноминации от Бургас) в момента са основната база за политическо (местно и национално) организиране в САЩ.

Второ и по-интересно, чрез реакцията на кмета е илюстрирано сбърканото понятие за демокрация и свобода в България, може би в целия период след 1989 г. Заглавието на бТВ подсилва конфузията: “Кметът на Бургас защити демократичното право на жените да ходят по монокини на плажа”. Какво демократично право е неносенето на горница? Нима сме гласували за това право, или пък то да е част от гражданските права – на гласуване и кандидатстване за изборна длъжност? Очевидно индивидуалното право на себеизразяване и избор, който можем да наречем “свобода” е объркан с механизма, по който решаваме 1) къде е границата между индивидуално/лично и обществено и 2) какво точно да е общественото – механизъм, който можем да наречем “демокрация”. Причината за това объркване на кмета може би се крие в приравняването на демокрацията у нас към “либерална демокрация” – една всъщност по-ограничена форма на демокрацията. “Възможността хората да се чувстват свободно на пясъчната ивица е защита на демокрацията”, обясни кметът. Именно за това пишат църквите, само че в сегашното положение те се чувстват „несвободно“ на плажа. В най-простото понятие за демокрация, ако 51% от хората решат, че няма да има монокини, въпросът за “чувстването свободно” приключва. В крайна сметка, някои биха се чувствали още по-свободно дибидюс голи, но това не е позволено, нали? Разбира се, друга възможна причина е, че когато се повдигне неудобен въпрос, най-лесното е да се скрием зад неясно, но лелеяно понятие като “демокрация”.

Всъщност е точно обратното – демократична е стъпката на църквите. Те предлагат въпрос, който до момента се е приемал без обсъждане за личен (дали да нося или не горница на плажа), да се превърне в обществен. Защо? Защото според църквите “излагането на полуголи и голи тела на открития публичен плаж, а не в специално обособени за това места, несъмнено нарушава спокойствието и моралните норми на почиващите”. Тоест, има нарушаване на свободата на други хора. Без да взимам страна в спора, ще кажа, че това твърдение заслужава дебат. Например, моникини на улицата или нокини (пълна голота) на плажа очевидно не са само личен въпрос и биха били наказани. Защо да е очевидно, че монокините са под прага на допустимото? Обсъждането на този въпрос – къде е границата между лична свобода и обществена грижа и какво да е общото правило, е точно демокрация.

Ако погледнем количествено или утилитарно на въпроса за демокрацията, можем да сравним броя на хората по монокини и броя на хората, чието спокойствие е нарушено (някои от тях може би дори не биха отишли на плаж заради това). Кой е по-голям? Или чие неудобство е по-голямо – на тези, които трябва да си сложат горница, или на тези, които например трябва да обясняват на децата си защо една норма във възпитанието им се нарушава от възрастни? Разбира се, референдум сред желаещите да ходят на плаж би показал общото разпределение на “полезността” и предпочитанията.

Развиването на демокрацията означава разширяване на кръга въпроси, които се обсъждат и решават от “народа”, и разширяване на групата “народ”. В този смисъл либералната демокрация е една от ограничените форми, понеже оставя много въпроси извън обществено обсъждане, при индивида (и “свободния”[1] му избор) и пазара. При либералната демокрация е водеща грижата (или страхът) от намесваща се държава или мнозинство. Теоретиците на либералната демокрация имат скептично, дори цинично отношение към разума на “народа”, към колективната воля.

В заключение – можем да видим как аргументите на кмета и общината всъщност обикалят около въпроса за демокрацията. “На бургаския плаж няма масово присъствие на момичета по монокини” – т.е. няма значим проблем за обсъждане; “такава заповед може да бъде издадена от общината само с промяна на Наредбата за обществения ред” – т.е. сложно решение (а защо затворено-административно?); “когато се задава една правна регламентация, трябва да има и механизъм за контрол и санкция. Нали разбирате, че трябва да имаме взвод от армия от инспектори, които да глобяват жените по монокини на плажа” – т.е. невъзможност да се наложи решението. Демокрацията тук не се вижда. Все още избраниците на „народа“ нямат осмислено и прилагано понятие за демокрация, за адекватна реакция на действията на този „народ“, и за важните дилеми на личното и общественото в демокрацията. Което често налага връщане към моно-решения като копията.



[1] „Свободен“ е в кавички, защото социално влияние отново има. В примера с монокините, те станаха възможни след постепенна промяна на неписаните норми за благоприличие, които пък се изменят не без участието на заинтересовани субекти като фирмите. Пример – тъпо-агресивната реклама на една мастика и една водка в България.