Skip to content
Пътуване до...

 Белата вода на Баба Вида

   от Пътуване до...


С Бистра днес ще ходим на Баба Вида и на водопада Белата вода край Стакевци. Приятно четене:

Белата вода на Баба Вида

Повечето хубави филми започват с ретроспекция. Така започва и днешната история – с един разказ отпреди петнайсет години. Тогава за пръв път нашите ме заведоха до Видин, да видя крепостта Баба Вида.

Миналата седмица, навръх първи май, решихме да повторим разходката. Причините са няколко – на баща ми му се кара, а на мен ми се снима. Майка ми няма нищо против да се вози, така че маршрутът набързо е скалъпен. Решаваме, че ще посрещнем деня на труда с труд – за него каране, а за мен снимки. И така, в девет сутринта на първи май, потегляме за крайдунавския град.

Първа спирка –

прохода Петрохан

На баща ми му е под достойнството да кара по магистралата. Харесва си прохода и иска да си върви по него.

Спирка е не защото ще спираме (то няма и кой знае какво да се види горе), а защото веднага след юзината на билото ни чака изненада – гъста млечно бяла мъгла. През април! Човек ще каже, че сме тръгнали в късна есен, но не би! Майтапим се, че това е мъгла в стил Трансфагарашан (епичен проход в Румъния и още по-епичен разказ, който обаче ще ти разкажа някой друг път, драги читателю) и наистина – в окото да ти бръкнат, няма да видиш. Майка ми ме майтапи, че ако е така и във Видин… а аз мрачно довършвам, че ако е така и във Видин, почти няма да има смисъл да си вадя апарата. Въпреки това продължаваме напред, намислили сме си, че ще ходим до Видин и толкова. Аз все пак предупреждавам, че може да се наложи да ходим отново…

Петроханhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190154-768x489.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190154-1024x652.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

Такава беше мъглата в по-леката си форма. Снимка от прозореца на колата, в движение.

Петроханhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190361-768x577.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190361-1024x769.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

А ето така изглежда мъглата, когато е зле. Има и по-трагични случаи, ще ги видиш по-долу, драги ми читателю. Фотосъвет – ако си имаш работа с мъгла, търси контрастен обект, който да изпъква на фона й. Иначе нямаш шанс да изкараш кадър на фокус.

По пътя мъглата ту се спуска, ту се вдига, но почти постоянно е наоколо. Пред нас почти няма коли, обаче срещу нас е колона. В десет и половина сутринта. Чудим се на глас защо – обикновено „софиянци“ се връщат от родните си места късно вечер и задръстват всички възможни входове на столицата. Какво ли ги е накарало да се върнат толкова рано? Едва ли е здравият разум, това поне е сигурно.

Бабо Видо, къде са ти кулите?

Видин

е може би един от най-красивите крайдунавски градове – разположен в горното течение на реката (на българска територия) и на естествен завой, определено има какво да се види. Старата архитектура е красива и… доста румънска. Като се замисли човек, в това има доста логика, тъй като местните и до ден-днешен говорят влашки (който, поне така съм чувала, е много близък до румънския). За съжаление обаче, градът изглежда запуснат – има прекрасни стари сгради в центъра, които са оставени да се разрушават (може би най-впечатляващата е една голяма катедрала), а улиците са доста пусти. Има и друго, което шокира – по улиците няма имена. Това не е прецедент – на мен поне ми прави впечатление, че не винаги се слагат имена на улиците в по-малките населени места. Номера по къщите има, табелки „Образцов дом“ има, но името на улицата не можеш да го намериш, освен ако не става дума за някой наистина голям булевард, по който минава пътят от/за друг окръжен град ИЛИ пък улицата не е кръстена на някой местен функционер/партизанин и прочее. Във Видин също е така и баща ми решава да ползва вградения си GPS (т.е. да върти наслуки из града, докато не нацели крайбрежната). Замъкът Баба Вида е на единия край на крайбрежната улица. Остава само да намерим къде е тя.

Баща ми върти из Видин, майка ми се чуди къде се намираме и отново се води разговора „да си купим ли GPS“. След известна дискусия и много смях от типа „Ние ако във Видин не се въртим, къде другаде?“ единодушно решаваме, че това няма да ни помогне. Баща ми обаче не се отказва и върти, докато най-накрая не излиза в единия край на крайбрежната – безспорно много красива паркова алея покрай Дунава. Караме до другия край, където пред нас се изправя крепостта Баба Вида. Паркираме на безплатния паркинг и се упътваме към входа.

Самотната господарка и отритнатия син

Ако си гледал филма „Елизабет, златният век“, драги ми читателю, сигурно си спомняш знаменитата фраза на Кейт Бланшет (Елизабет) „Това кралство ще има една господарка и никакъв господар!“. Интересен факт е, че според легендата, ние имаме български еквивалент. На жена, която отказва да се омъжи, за да запази наследството на баща си. Това е

легендата на Баба Вида и на нейния замък

Искаш ли да я чуеш? Аз я научих преди петнайсет години от книжката, която купихме тогава от будката за билети и тя остана завинаги в паметта ми. Искаш? Добре, слушай тогава…

Баба Вида, Видинhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/IMG_2102-768x512.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/IMG_2102-1024x682.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

Може би една от най-емблематичните гледки на замъка. Двете кули от този ракурс изглеждат еднакви, но не са. Не знам за теб, драги читатателю, но аз очаквам да видя някой воин с копие по стената.

Живял някога един болярин – царят му бил дал да управлява цялата Видинска област. Боляринът обаче имал три дъщери – Вида, Кула и Гъмза – но нито един син. Според българските закони обаче, момичетата можели да наследят имота на баща си и затова бащата решил – всяка дъщеря ще получи по част от имота, да го управлява, както намери за добре.

Двете по-малки момичета, Кула и Гъмза, бързо си намерили съпрузи и заживели в отредените им територии. Съпрузите им обаче се оказали лоши – пропили и продали бащиното наследство. Виждайки лошия пример на сестрите си Вида, най-голямата, решила никога да не се омъжва. На нея се паднало да управлява град Видин и околията му. Вида отхвърляла всички предложения за женитба, построила замъка и управлявала от него дълги години. Местните я запомнили като мъдра и справедлива господарка, а когато си отишла от този свят, нарекли замъка Бабини Видини кули, в нейна чест. Така е известен и до днес – Баба Вида.

Легендата разказана по-горе е както красива, така и тъжна, но не е единствената вградена в стените на тази мистична крепост. Другата история е тази за един лабилен баща, манипулативната му втора съпруга и един отритнат син. Тя също е неразделна част от историята както на Баба Вида, така и на цяла България, защото именно този отритнат син е последният владетел от Второто Българско царство. Сещаш ли се кой е това, драги читателю?

Иван Срацимир. Ето и историята на неговото семейство,

която е драматична като тази на Хенри Осми и шестте му жени.

Някъде през 30 те години на 14 ти век, Теодора Басараб, влахкиня по произход се омъжва за младия деспот Иван Александър. Живеят си младите мирно и тихо, докато един ден, при дворцов преврат, младият мъж не сяда на престола на българското царство. Въпреки размирното време, двамата млади управляват относително мирно и щастливо.

Иван Александър не е агресивен владетел и не обича военните стълкновения. Повече му харесва развиването на книжнината и учението по българските земи. За няколко години царската двойка успява да напълни детската стая с няколко деца – три момчета, родени едно след друго и едно момиченце. Най-големият, Михаил Асен, ще наследи баща си и ще управлява. Момчето е умно, смело и родено с дарбата да води. Щастливите родители го женят за дъщерята на византийския император и изглежда, че всичко в царското семейство върви по мед и масло. Тогава дошла бедата…

През 50 те години на 14 ти век, селджукските турци за пръв път стъпват на европейска земя, за да не си тръгнат никога повече. Михаил Асен вдига своя отряд и тръгва да защитава земите си срещу нашественика. Битката се разразява някъде около Средец, а в голямата сеч пада мъртъв и младия цар. Тогава той е на 33 години… Съпругата му е бременна и му ражда син, вече у дома, във Византия, но е твърде късно. Най-малкият брат, също е загинал, също почти веднага след брака. Така по-малкият му брат, Иван Срацимир, става наследник на баща си. Само че към този момент нещата вече са се променили – на трона до Иван Александър седи друга царица, коварна и жестока. Теодора Басараб е насилствено замонашена, за да може похотливият цар да развратничи с изгората си. Тази изгора се казвала Сара и била еврейка по произход. Именно тази коварна жена седнала на престола. Първата й работа била да закрепи статута си, а това могло да стане само по един начин – като роди мъжки наследник на царя.

Наистина успяла – на бял свят се появил Иван Шишман. Сара побързала да придума мъжа си да промени реда на престолонаследието и да направи Иван Шишман свой наследник. Иван Александър нямал много воля, така че не било особено трудно. Така, през 1371, Иван Шишман бил коронован за цар и самодържец български.

Къде бил Иван Срацимир обаче? Оставен да управлява Видинска околия, на края на света, далеч от Търновград и всяка възможност да седне на престола. Когато младият мъж чул за предателството на баща си, било вече твърде късно. Иван Шишман бил вече коронован и на отритнатия син не му оставало нищо друго, освен да отцепи своята околия и да се самопровъзгласи за цар. Така се родило прословутото Видинско царство, което рисуват на картите в учебниците. Само че малко учители разказват пиперливата история зад неговото създаване.

Смята се, че Баба Вида е била седалището на Иван Срацимир, неговата крепост. От тук, той успял да удържи три години, след като Патриарх Евтимий предал Търновград на турците. Кой знае, може духът му все още да броди по бойниците на Баба Вида и да пази българската граница.

От легенда към реалност или за стопанисването на един обект от национално значение

След като човек знае за невероятните легенди, които обгръщат това място не по-зле от мъглите на Авалон, няма как да не очаква нещо грандиозно. Самият замък наистина впечатлява – особено като се вземе предвид, че е единствената напълно запазена (и реставрирана) средновековна крепост в България (и май в съседните страни, но не съм съвсем сигурна).

Замъкът наистина е впечатляващ

и напълно достоен за снимачна площадка на „Игра на Тронове“ – има си всичко: внушителни кули във всякакви размери, големини и форми, напълно запазен вътрешен двор, дори крепостен ров (който някога се е пълнел с вода от Дунава, но днес е отделен от водата заради дигата, която пази града от наводняване). Дотук добре – дадености има, история има, легенди има, а какво правят господа културните дейци? Цакат карти или бистрят клюките.

Баба Вида, Видинhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/IMG_2114-768x512.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/IMG_2114-1024x682.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

Входът на Баба Вида. Много живописно и наистина впечатляващо. Какво ми липсва? Табели с информация… Иначе, оттук може ясно да се видят няколко различни архитектурни стила – квадратната кула на преден план е от най-стария средновековен стил, осмоъгълната е по-модерна, а най модерна е миникулата между тях (на нея стърчи гръмоотвод). Тази миникула е от турския (или османски, ако трябва да сме съвсем политкоректни) период на крепостта.

Защото

в цялата крепост Баба Вида няма ни една табела – НИТО ЕДНА табела,

която да ти каже къде се намираш и какво виждаш. Моя милост, като културолог, запален археолог и любител на камънаци може да каже кое горе-долу за какво е било. Всъщност дори мога да си представя коя част от крепостта по кое време е строена (има известна разлика в архитектурния стил), но за табели за нормалните туристи и дума не може да става.

Затова и хората, които идват в крепостта блуждаят из нея, правят си селфи на фона на Дунава, катерят се на върха на кулата и си отиват. Върхът на кича е, че единият вътрешен двор се ползва като почти частна галерия. То бива, бива, ама чак така не бива! Откъде-накъде обект от национално значение ще се ползва за частни цели, при това така? Нямам нищо против човека, явно има връзки в общината, но би било по-редно да продава работите си ИЗВЪН крепостта. Те нямат място в средновековния вътрешен двор, точно срещу тъмницата. Просто не се връзват.

Билетите

са евтини (4 лева за възрастен, 2 лева за ученик или студент), но картичките са от миналия век (при това в лошия смисъл на думата). Прилични магнитчета могат да се купят от сергиите пред входа на замъка, но сувенирни монети няма. Странното е, че такива могат да бъдат намерени в повечето български църкви и манастири и са чудесен сувенир. Тук обаче, на едно от най-известните места в България няма… Странно защо….

Поне някой се е погрижил да окоси тревата, че да не се пребие човек. Като се има предвид стопанисването на българските културни обекти, и това е нещо…

Един тур из средновековния замък

Въпреки очевидните недомислици в стопанисването,

Баба Вида впечатлява

Не само с факта, че тук виждаш една цяла крепост, драги читателю. Впечатлява и с размерите си, които макар и скромни, определено те карат да ахнеш. Поне мен ме накараха. Както споменах в началото, била съм там преди повече от петнайсет години, но тогава не ме впечатли почти с нищо. Помня, че имаше кули, имаше и бойници и отттам се виждаше Дунава (дори имам снимка до едно от оръдията), но нищо интересно. Сега обаче, с апарат в ръка, нещата стоят по друг начин.

Като начало, сме случили на време – мрачно и облачно е, но благодарение на вятъра, който духа откъм Дунав, няма мъгла. Така че крепостта изглежда точно така, както си я представях – мрачна, средновековна и леко зловеща.

;Подвижният мос:“ е напълно неподвижен, но пък е идеално място за снимка на фона на замъка.

Фотосъвет – ако искате да хванете замъка отвън и да го покажете целия в един кадър, ще ви трябва широкоъгълен обектив. Така в кадър ще бъде хем замъка, хем крепостния ров. Вътре в самия замък обаче широкоъгълния обектив може да ви пречи – има твърде много прави ъгли.

Баба Вида, Видинhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/IMG_2134-768x512.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/IMG_2134-1024x682.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

Вътре в крепостта нещата стават все по-средновековни. Това е един от входовете към друга част на замъка. Защо е толкова тесен и нисък? За да затруднява евентуални атаки.

Вътре посетителят се оказва зад стените на крепост – калдаръмен под, ниски сводове и изключително стръмни и тесни стълби. Аз съм натоварена с фоточанта (тегло поне пет кила) и ми е малко трудничко да се катеря по стълбите – хем са тесни, хем са стръмни, хем са изтъркани и излъскани от множеството стъпки през вековете. Баба Вида функционира като затвор и турски форт до Освобождението, така че доста от пътеките са именно такива.

Баба Вида, Видинhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/IMG_2165-768x512.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/IMG_2165-1024x682.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

Подхода към „втория етаж“ на замъка. На преден план се вижда кулата, която пази входа, както и няколко парапета, услужливо поставени за да не си потрошат главите заблеяните туристи.

След като се завъртаме из първото ниво на замъка – и се натъкваме на театралната/оперна сцена – се изкачваме по една такава стълба до горния етаж. Там са бойниците със знаменитите оръдия, а както се оказва, и други, още по-интересни ходници.

„Вторият етаж“ на Баба Вида е покрит с трева – хубава, равна, мека и… окосена. Единствената глупост е, че не са се сетили да сложат решетки по бойниците. Катерих се по някои от тях – едно време са ги правили да издържат оръдия, така че са стабилни. Само че ако паднеш от такава височина, ще те събират часовникарски бригади.

Нашите изпадат в ужас само като ме гледат какви ги върша и се редуват в безплодните си опити да ме задържат за качулката (както се прави с едва проходилите деца), за да не падна от крепостта. Аз, естествено нямам никакви подобни намерения (освен това си ме е страх от високото), така че фотографското ми висене от бойниците се разминава без произшествия.

Баба Вида, Видинhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2211-768x512.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2211-1024x682.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

Гледка към Дунав от втория етаж на Баба Вида. По реката бавно пъпли шлеп, а в далечината (ако се вгледаш много внимателно) се вижда Дунав Мост 2

Баба Вида, Видинhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2290-768x512.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2290-1024x682.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

Вторият етаж и входът към една от кулите.

Гледката на кулите на фона на шлеповете по Дунав и новия мост обаче си заслужава

Някой патриот дори е пуснал българското знаме да се вее от една от кулите. Има и друго модерно нещо – всяка кула е снабдена с… гръмоотвод. Предвид факта, че това е най-високата сграда в околността, доста умно решение.

Баща ми се завърта и решава, че му е омръзнало. Аз обаче съм на друго мнение и се мотая из замъка (снимките са си снимки, а за да са хубави, трябва да обикаляш и да заснемеш всеки възможен ракурс, така ще си сигурен, че не си изтървал нещо интересно). Така, обикалайки, попадаме на стълби. Които водят незнайно къде. И решаваме да се изкатерим.

Кифла в средновековна обстановка и други превземки или защо си нося фенер

Майка ми е също толкова луда, колкото съм и аз, така че скоро стръмните каменни стълби ни извеждат в мрачно помещение с друга стълба, този път дървена. Ясно, попаднали сме във вътрешността на една от кулите. Защо пък да не се изкатерим? Речено-сторено.

Тъкмо влизам и гледам как на една кифла й подават ръка да слезе по „стръмната стълба“. С много лигавене, хихикане и превземане, въпросният екземпляр от женски пол все пак се добира до твърда земя. Аз чинно чакам да се освободи стълбата. Все пак на едното ми рамо виси фоточанта, а на врата ми – два апарата. Статива съм го зарязала в колата (ще ми трябва за следващия обект), но въпреки това ми трябва пространство за да се изкатеря без да сботурясъм нещо по пътя (я глава, я апарат – от което ще ме заболи доста повече)…

Освен това стълбата е тясна. Така че, когато кифлата слиза, подпомагана от двамата си кавалери, аз си включвам фенерчето (което виси на чантата, за всеки случай и ми е спасявало главата няколко пъти и на най-разнообразни места, измежду които обсерваторията в Рожен и Магурата) и like a boss тръгвам нагоре по стълбите. Без помощ и без превземки. Горе катеренето си струва, защото по-голямата част от замъка може да се види почти от птичи поглед.

Баба Вида, Видинhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2361-768x1152.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2361-682x1024.jpg 682w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2361.jpg 1333w" sizes="(max-width: 467px) 100vw, 467px" />

Гледка през бойниците. Не знам защо, ама чакам отсреща да се покаже някой войн.

Самата кула е стандартна квадратна средновековна кула. С не много тесни прозорчета, от които се вижда панорамата на цялата крепост. Прави впечатление, че кулата е строена отдавна, но пък затова – качествено (мога да направя обратното сравнение с Цари Мали град). Снимам напред-назад и слизаме. Пак с фенера.

Решаваме, че преди да си тръгнем, ще се пробваме да се качим и на другата кула. Така и така сме тук. Тя е доста по-висока – има две дървени стълби вместо една. Отново е ужасно тъмно. Много по-тъмно от другата кула. Да е живо и здраво фенерчето. Включвам го и се смеем, защото ако помагаха на кифлата да слезе по тези стълби, бих я разбрала. Впрочем, катерейки се нагоре си мисля, че май и аз няма да откажа малко помощ на слизане.

Баба Вида, Видинhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2321-768x512.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2321-1024x682.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

Гледка от кулата – определено си струва катеренето.

Отгоре гледката е впечатляваща – това е най-високата кула на Баба Вида и целият замък се вижда като на длан – другите кули, бойниците, подвижния мост и впечатляващия завой на Дунава, барабар с втория мост в далечината. Снимам през всяка една от амбразурите и майка ми започва да ме ръчка да слизаме. Зер, баща ми вече се чуди къде сме.

Тъкмо се ориентираме надолу, когато по стълбата се задава симпатично младо семейство. С две момченца като аптекарски шишета. Те, и двете, са много малки (видима възраст под 6 години) и страшно разлигавени. Подчертавам го, защото все пак са мъжки рожби и би трябвало да им е интересно да се разходят из средновековна крепост. Решаваме да ги изчакаме и да слезем след тях – все пак не може да се делят родителите от децата, особено на такова място. Бащата едвам ги качва горе и тръгва да им обяснява че това е замък и майката почва да дава зор за слизане. А, точно като в някой виц, децата писват. Ама не че искат да стоят повече, а че им е страшно по стълбите и не искат да слизат в страшното. Бащата стоически започва да изнася едно по едно уплашено и лигавещо се отроче. Аз решавам да се пошегувам с момченцето, което е останало при нас, че рицарите едно време не ги е било страх. Детето, с присъщата си желязна детска логика обаче ме закопава с фразата „Ми те са имали брони, затова не ги е било страх“.

Баба Вида, Видинhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2369-768x512.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2369-1024x682.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

Относително реалистичен макет на бойно снаряжение от онова време. Определено не изглежда много леко или удобно. Може да се види на партера на замъка и дечурлигата умират да се снимат до коня.

Подсмихвам се и си мисля, че ако носиш 30 килограма желязо на гърба си (което е средното тегло за една ризница) и се катериш по стръмни и тъмни стълби, ако се пльоснеш на земята, нямаш големи шансове да оцелееш. Най-малкото, самото тегло на снаряжението ще те смаже. Ама блажени са невежите…

Впрочем, стълбите в замъците са почти винаги тесни, вити и много стръмни именно за да затрудняват нападателите (в такова помещение трудно се върти меч) и за да помагат на защитниците (едно стълбище може съвсем спокойно да бъде пазено от един войн).

Баба Вида, Видинhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/IMG_2193-768x1152.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/IMG_2193-682x1024.jpg 682w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/IMG_2193.jpg 1333w" sizes="(max-width: 467px) 100vw, 467px" />

Идеален пример за тясно, стръмно вито средновековно стълбище. Такива има в много замъци из Европа. На толкова тясно място дори не може да се сложи факла, човек трябва сам да си я носи. Внимание! Слизането по такива стълби трябва да става внимателно, защото се хлъзгат дори при сухо време.

Светвам с фенерчето, за да улесня работата на злополучния баща и продължаваме надолу към партера на замъка.

Баба Вида, Видинhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2379-768x512.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2379-1024x682.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

Въпросното нелепо арт пространство насред замъка. Съгласи се, драги читателю, че никак не пасва на стила на сградата.

Баба Вида е истински средновековен замък

и като такъв разполага с… галерия насред замъка! Вече споменах в началото за това, драги ми читателю, но някак си след сводестия коридор и статуите на български воин и оседлан кон, арт пространството ми идва малко кичозно.

Защото артът си е арт, а музеят – музей

Средновековният замък аз го свързвам с гоблени по стените, рицарски гербове над камините и шарени знамена, които весело поздравяват всеки преминал по подвижния мост. Виж, с разни странни (и приличащи на резултат от леене на куршум) скулптури не го свързвам. Затова свиваме в първата отворена врата.

Баба Вида, Видинhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2374-768x512.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2374-1024x682.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

Тъмницата и квартирантите. Този на преден план го сбърках с клошар. Понякога да си фотограф означава да имаш одста здрави нерви.

Опааа! Попаднали сме на правилното място. Майка ми, която върви пред мен да огледа, казва, че това била

тъмницата на замъка

Ъхъ, кимвам аз, забила нос в екрана на апарата (трябва да се променят настройките) и когато вдигам поглед се изправям лице в лице с клошар. Секунди преди да изръся половината ругатни, които са ми в главата, се сещам че това нещо не е живо и просто изобразява дългогодишен квартирант в къщата на палача. До него се намира един още по-дългогодишен квартирант – който отдавна е станал храна за плъховете. Общо-взето,

зловещо място,

затова щраквам тъмницата и бързам да излизам, че баща ми вече нов ров около замъка може да е изкопал от обикаляне. На излизане, нашите се черпят с кафе, а аз решавам да задам на касиерката от гишето за билети един екзистенциален въпрос. След като се откъсва от клюката с колежката, тя ме поглежда леко отегчено.

  • А, извинявайте, да знаете къде стои WC-то? – питам невинно аз.
  • На паркинга – отговаря тя и бърза да се върне към разговора.

Щом като е там, хубаво, решавам аз на ум и сменям обективите.

Фотосъвети за запалени фотографи: За да заснемете Баба Вида отвътре, ще ви е нужен нормален обектив (може и леко широкоъгълен). Общо-взето, каквото и снимащо устройство да имате под ръка, все ще изкара сносен материал. Ако искате да заснемете замъка отвън и да го обхванете с един кадър, заедно с рова – ще ви трябва широкоъгълен обектив.

Баба Вида, Видинhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2414-768x512.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2414-1024x682.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

Ето защо е нужен широкоъгълен обектив. Просто иначе няма как да покажете и целия замък, и рова. Единственият минус е, че замъкът изглежда малко по-малък, отколкото е.

Аз, за щастие, съм си взела моето широкоъгълче (лекичко, мъничко и много си го обичам), така че сменям стъклата и с кеф започвам да щракам около

замъка. Много е кокетен.

Абе, от „Игра на Тронове“ съвсем спокойно могат да снимат нещо тук – целият декор е готов. Като се замисля, може и някоя хубава българска продукция да се направи, ама де тоя акъл.

Баба Вида, Видинhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2450-768x512.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2450-1024x682.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

Друг ракурс на Баба Вида с широкоъгълния. Много драматичен вид има това място, няма спор.

Стигам най-накрая до паркинга и се товарим в колата. Оказва се, че до един от 100-те национални туристически обекти няма WC. Срам! Срам! Ние решаваме да си ходим вече, че имаме и друга дестинация в списъка. По едно време майка ми се присеща:

  • Обръщай, обръщай!

Баща ми, решил, че нещо фатално сме забравили някъде, се сепва и тя обяснява:

  • Под Баба Вида има плаж, дай да го видим, докато сме тука още.
  • Вие вървете – казва моят родител, – аз ще ви чакам в колата.

И ние отиваме.

Плажът на Баба Вида не става много за плаж

(въпреки надлежно насипания пясък), но пък гледката към Дунава е красива.

Баба Вида, Видинhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2481-768x512.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2481-1024x682.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

Пътеката към плажа прилича на декор от филм.

Баба Вида, Видинhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2510-768x512.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2510-1024x682.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

Голямата река – гледка от плажа на Баба Вида. На мен, честно казано, не ми прилича много на истински плаж, въпреки пясъка, но пък поне гледката си струва.

Баба Вида, Видинhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2516-768x512.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2516-1024x682.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

Входът на плажа откъм плажа – вижда се турското влияние (не съм спец по архитектурата, но поне аз това виждам).

Както и подхода към него. Снимаме се на фона на голямата река и потегляме.

Къде ми е Калето? Мъгла и още нещо.

Белоградчикhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190378-768x577.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190378-1024x769.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

Като казах „голямо бяло нищо“, драги читателю, имах предвид именно голямо бяло нищо. Това тук би трябвало да е входа на Калето в Белоградчик. Ама нещо не се вижда много.

Караме

обратно към Белоградчик

в гъста като мляко мъгла. Отново! Като по поръчка, мъгла на Баба Вида нямаше, според майка ми заради вятъра, който духаше там. При живописния град под червените скали обаче нещата не стоят така. В момента, в който напускаме Видин, ни обгръща мъглата и става все по-гъста. Докато стигнем Белоградчик, не можем дори да видим Калето. То е една от целите, заради виното. Ще пропусна продуктовото позициониране, драги читателю, само ще те посъветвам ако имаш път към града, да го опиташ.

Нашите отиват да избират от еликсира на Бакхус, а аз – да си тествам техниката на панорамната тераса.

Из-не-на-дааа! Техниката не може да фокусира.

Защото от впечатляващата белоградчишка крепост се вижда само входа (при това с фантазия). Щракам голямото бяло нищо, колкото да документирам

колосалната мъгла,

и поемаме към следващата дестинация – водопада Белата Вода, който трябва да е някъде в непосредствена близост.

Аз мрачно разсъждавам на глас, че ако и там е такова времето, няма да има какъвто и да е смисъл да слизаме. Майка ми обаче – доста по-голям оптимист от мен – решава, че ако намерим табелата за село Стакевци (най-близкото населено място), ще се пробваме. Речено-сторено.

Две полицайчета за чичко Поничка или как да се омотаеш тотално в инструкциите

Взели сме си ние, драги ми читателю, фотопътеводител на българските водопади. Нарочно споменавам името на книгата тук, защото наистина има много интересни водопади и готини идеи за разходка. Точно

този водопад обаче – Бела Вода

– са го оплескали отгоре до долу. Чудиш се защо ли? Защото инструкциите са подобни на онези от вица за Иванчо, който получил подробни инструкции от полицая как да му купи понички и накрая така се объркал, че казал на леличката в сладкарницата „две полицайчета за чичко Поничка“ вместо „две понички за чичко Полицай“.

И ние така – понеже инструкцията е дълга като свидетелството за съдимост на Кумчо Вълчо (според юридическия прочит на „Червената Шапчица“, драги читателю, това са цели 4 страници) – решавам да карам ред по ред.

Първа инструкция

намерете село Стакевци. Като по чудо, табелата ни се смее на излизане от Белоградчик. Ние – бегом по нея. Стигаме до селото и аз чета следващата част от инструкцията

карайте по главната улица на селото, до самия й край.

Село Стакевци

прилича много на селата от другата страна на Дунава, след Калафат и преди Крайова. Типична румънска архитектура – с красиви арки над входната врата и стълбището и изрисувани прозорци. Идилия. Караме ние по главната улица на селото – то друга асфалтова почти няма (едно хубаво нещо да са направили отговорните другари от едно време) – и чакаме да свърши пътя. И чакаме, и чакаме. А селото е въздълго. Когато пътят най-накрая свършва, аз чета следващата част от инструкцията

карайте по пътя, докато стигнете разклон. Разклон няма, така че продължаваме.

Петрохан, Стакевциhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190412-768x577.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190412-1024x769.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

ТКЗС-то от малко по-далеч, отново снимано през прозореца на колата. В такова време изглежда доста зловещо.

Минаваме покрай бившето ТКЗС на селото, където изглежда преминаващите бежански групи са се отдали на творчество. Старите и порутени сгради, бивши свинарници, краварници и други полета за изява на „операторите на биологични единици“ – са нашарени с графити. Всички от които имат послания – долу границите, спрете депортацията, права на жените и други подобни. Всичко, придружено с картинки. Аз снимам наляво и надясно.

Петрохан, Стакевциhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190409-768x577.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190409-1024x769.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

Една от първите рисунки по бившите постройки на ТКЗС-то. Като я видях, направо се учудих кой ли я е рисувал. Следващите кадри (и надписи) обясниха нещата.

Петрохан, Стакевциhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190414-768x577.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190414-1024x769.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

Лозунгите започват да се редят един след друг – този гласи „борете се за феминизма“. За момент започвам да се чудя коя група гаменчета от Белоградчик си е правила труда да дойде чак дотук, че да се учи как се правят графити. Очевидно, бабите и дядовците няма да седнат да пишат по стените.

Петрохан, Стакевциhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190424-768x577.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190424-1024x769.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

От тази табела вече става ясно кой рисува по стените. „Спрете депортацията“ – значи нашият Леорардо ще да е някой бежанец на път за Обетованата земя.

Към момента баща ми засича, че изчислените километри от книгата отдавна сме ги минали. С майка ми му казваме да продължава да кара, защото инструкцията не свършва тук.

– Карайте по черния път, който отива към Балкана. Ние, като същи хайдути, хващаме тоя път – черен, като за офроуд на места – беж към Балкана. Баща ми много обича офроуд и се кефи и кара по черния път още няколко километра. Вървим през някакъв лес, от едната страна река. Дотук добре – щом има река, значи ще има и водопад. Но къде?

3963 Стакевци, България

Следващите инструкции стават по-мъгляви от предсказанията на гадателите по телевизията:

– ще минете покрай табели, описващи флората и фауната на резервата. След 500 метра ще видите червена табела с бяла птица (или беше обратното, не помня точно). Водопадът е в близкия дол. Караме ние, но отнигде взорът надежда, пардон, табела не види.

Изгубени в превода или да живее глобализацията

Караме си така по пътя и на няколко пъти с майка ми вече ръчкаме баща ми да обръща. Видимо водопад няма, часът вече е към 4 следобед, време е да се връщаме. Баща ми обаче вече го е приел на чест и решава да го намери тоя пусти водопад. Караме си така и попадаме на дървосекачи. С резачки, камион и камари дърва около тях. Решаваме да ги питаме за водопада – щом като работят тук, сигурно го знаят. Баща ми сваля стъклото и надвиква шума от едната резачка. Като виждат колата с видимо не местна регистрация, единия от мъжете се приближава към нас.

– Водопадът тука ли е? – пита баща ми.

Човекът не реагира, затова баща ми повтаря:

– Водопадът, Бела Вода, тука ли е?

Човекът пак не реагира и вика колегата си на помощ. Баща ми повтаря въпроса, но двамата мъже вдигат рамене и ни гледат умно. По едно време един от тях се сеща да обясни:

– Романия, Романия! – надвиква той шума на резачката и сочи себе си и колегата си.

След този разговор тип „Аз – Тарзан, ти – кой?“ ни става ясно, че от всички възможни хора, които сме могли да питаме, сме попитали точно онези, които хал-хабер си нямат какво се случва. Защото дружелюбните дървосекачи са… от Румъния. Подкарваме колата, смеейки се на недоразумението. Да живее глобализацията – когато румънски дървосекачи са дошли в българска гора на японска (или немска, не помня) кола, а ги питат за водопад наблизо. Пълен майтап! Затова решаваме да караме по-нагоре.

Стигаме заветните табели за биоразнообразието. Табела с птица обаче не следва. За щастие, от време на време по пътя сме срещали табели – изрисувани с боя на дъски – които показват уж посоката за водопада. Продължаваме след биоразнообразните табели и стигаме до последния оказател. За водопада. Продължаваме, а баща ми отбелязва, че вече сме минали поне два пъти повече километри, отколкото пише в книгата. Смеем се, че нормалните туристи биха обърнали още при краварниците. Ама ние, нали сме луди по цялата глава, продължаваме напред.

Най-накрая стигаме заветната табела – бяла табела със знак за резерват (тази с птицата така и не я намерихме) и баща ми паркира. Аз сменям обектива, нарамвам статива, фоточантата и двата апарата и слизаме.

Къде обаче е водопада?

Не се вижда от пътя, то е голям шумак, не се и чува на пръв поглед. Тръгваме по посока на някакво бучене по реката. Кал до уши. Аз дори прецапвам някакъв приток на рекичката в дерето, за да проверя какво има нагоре. Нищо няма, но аз вече имам мокри чорапи. Пътят се отклонява от рекичката и баща ми предлага да продължи по друг черен път – имаше разклон преди километър-два.

Петроханhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190446-768x577.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190446-1024x769.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

Нашият герой с шарената кожа. Много му се израдвах, макар че самият дъждовник побърза да се скрие между тревите. Но не и преди да го увековеча за поколенията.

Връщаме се към колата като мърморим под нос разни неща за инструкциите и за това, че трябва да има табела „Водопад – тук!“ някъде, че да му е ясно на човек какво се случва. Ама няма. Затова пък има изненада. Нашите са тръгнали напред, когато пред мен виждам важно-важно да крачи… дъждовник! Развиквам се да се обърнат да видят красивото земноводно – такива не се срещат всеки ден – и тръгвам да го щракам. Кога друг път ще ми падне? Шареното същество бърза да се скрие в шумата, а аз – да се отърва от тежестите на гърба си. Сядам в колата и отварям отново инструкциите. Баща ми тръгва да ръфа сандвич.

По едно време чувам майка ми да вика:

– Намерих го! Намерих го!

Изскачам от колата – тя, майка ми, не колата, подскача на няма и десет метра пред нас и сочи към дерето.

– Намерих водопада! – вика тя. – Видях го това заковано хоризонтално дърво и се усъмних, че тука е пипала човешка ръка. Като погледнах – долу ми се хили водопада.

Моментално надявам цялата техника (отново!) и тръгвам да покорявам водопада. Дошли сме дотук, намерили сме го най-сетне, остава само най-готината част – заснемането. Когато стигам до дървото ме чака изненада. До дерето може да се слезе най-лесно… по задник. Защото наклонът е над 55 градуса, кално е, а единствената опора за първите десет метра е една хоризонтално закована фиданка. След това се пързаляш с найлон или използваш съмнителната опора на едно покрито с гъби паднало дърво.

Петроханhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190471-768x1023.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190471-769x1024.jpg 769w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190471.jpg 1502w" sizes="(max-width: 526px) 100vw, 526px" />

Как изглежда последната част от прехода към водопада. Както можеш да видиш, драги читателю, доста е стръмно, кално и няма много за какво да се хванеш по пътя надолу. Това е кадър преди да почна епичното слизане.

На ръба – из записките на един фотограф-алпинист или за ползите от статива

Петроханhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190458-768x1023.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190458-769x1024.jpg 769w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190458.jpg 1502w" sizes="(max-width: 526px) 100vw, 526px" />

Въпросното дърво, което ми пречи. Не че кадърът е лош, просто към оня момент в главата ми се върти нещо съвсем друго. Затова взимам радикално решение.

Заставам горе и за секунда се замислям – да сляза или да не сляза? След това решавам, че щом съм тука, слизам и толкова. Майка ми вече перка надолу по наклона, ама нея няма какво да я дебалансира. Аз започвам да слизам крайно внимателно и бавно, за да не ме повлече инерцията надолу и да се изтъркалям право във вира. След десет метра денивелация стигаме до малка прощадка. Гледката към дерето, вира и самия десетметров водопад е хубава, но точно пред самия водопад минава едно дърво и на мен не ми харесва. Стигнах дотук, няма да се откажа, я! Майка ми също е спряла и се чудим какво да правим. Надолу вече става много стръмно и хлъзгаво, а вече няма и на какво да се опреш. Докато се добера до дървото с гъбите, имам поне пет метра криволичеща пътека, която хич не ми харесва.

– Намери ми клон – казвам аз и тя се връща с нещо дълго около петдесет сантиметра и дебело колкото показалеца ми

– По-къси нямаше ли? – майтапя се аз и й поверявам по-малкия апарат.

След това, въоръжена с фоточанта и статив преметнати на кръст и тояжката продължавам надолу. Аз фотограф ли съм или кво? Наклонът е наистина кофти, тежестите ме дърпат към дерето. Аз обаче не се давам и въоръжена с много псувни (под нос) се залавям за гъбите. Така, след няколко минути внимателно слизане, се озовавам на твърда (и хоризонтално нивелирана) земя.Чувствам се така, все едно не тоя наклон съм покорила, а поне подхода към К2.

Размахвам ръце на притеснената си родителка:

– Стигнах! Цяла съм!

След това започвам сглобяването на автомат Калашников, пардон, статива, апарата и дистанционния спусък. Водопад Бела Вода не е много висок – десетина метра, но пък по това време на годината е пълноводен и красив.

Водопад, Петроханhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2565-768x512.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2565-1024x682.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

Както казах, място за маневри няма – пространството пред водопада, което не е задръстено с паднали дървета и други подобни и където няма вероятност да си счупиш главата (или апарата, което е по-лошо) е около един квадратен метър.

Водопад, Петроханhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2576-768x1152.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2576-682x1024.jpg 682w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2576.jpg 1333w" sizes="(max-width: 467px) 100vw, 467px" />

Водопадът в близък план – наистина е пълноводен.

Водопад, Петроханhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2612-768x512.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/06/IMG_2612-1024x682.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

Тук се вижда колко място има за снимки пред водопада – не много. Но пък си струва да се изкаляш малко за такъв кадър

Място за маневри почти няма, защото в дерето са нападали разни дървета. Така че се въртя десетина минути долу и тръгвам нагоре. Прибирам апарата, обаче какво да правя статива? Целият е кален и мокър от кисненето в калта и водата на вира – не съм влизала в самия вир, защото нивото май рязко спада, но все пак сърце не ми дава да тиква калния статив в чистия му калъф. Затова решително прибирам част от статива, хващам го за централната колона и решавам да го ползвам като щека. Оказва се много мултифункционална щека. За нула време изкачвам гадната част от наклона и горда от себе си стигам при майка ми. Тя се възхищава на изобретателността ми (фотограф човек – жив дявол!), а аз й казвам да ме снима на фона на водопада – със статива, точно както откривателите са се снимали едно време.

Петроханhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190517-768x577.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190517-1024x769.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

Моя милост позира, гордо като алпинист и със статива в ръка, на фона на покорения водопад.

Снимаме се и се качваме горе – оказва се, че ако се загледаш, водопадът се вижда точно откъдето сме паркирали.

Петроханhttp://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190501-768x577.jpg 768w, http://patepis.com/wp-content/uploads/2017/05/1190501-1024x769.jpg 1024w" sizes="(max-width: 680px) 100vw, 680px" />

Последен поглед към водопада откъм площадката, с дървото.

Прибирам калнита крака на статива в един плик, вадя си сандвич и се товарим. Чудим се защо където е най-редно да има табела, такава липсва. На под километър от водопада нещата стават ясни. Строителен обект. Ясно, значи някой ще си прави ресторант или хотел точно до водопада. Както е при Капиновския водопад. Гадост!

Минаваме по обратния път – вече към известното – и се чудим защо такъв водопад – за който очевидно ти трябват щеки и котки – е отбелязан с лесен достъп. Баща ми само като видя наклона се отказа да слиза. Майка ми се отказа да слиза, за да има, цитирам „кой да те изтегли нагоре по наклона“. Аз се заканвам да си купя щеки, че не се знае дали ще си нося статив следващия път като попадна в подобна ситуация.

Потегляме по пътя към София, отново в мъглата и си мислим дали ще има и други луди като нас тоя ден. Защото за да търсиш Белата Вода на Баба Вида ти трябват не само солидни познания по история, а очевидно много инат, малко изобретателност и един статив под ръка…

Автор: Бистра Стоименова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата България – на картата:

Другата България


Booking.com