Skip to content
WhAT Association

 Carne y Arena, Fondazione Prada и емпатията. Или защо да отскочите до Милано това лято

   от WhAT Association


Хале в покрайнините на Милано. В задушния юнски следобед пред входа стои само един мъж в безукорен черен костюм. Показвам билета си, той намира името ми в списъка с онлайн резервации. Влизам точно в 18:30.

“Оставете чантата на приятелите си, махнете слънчевите очила. След като влезете, четете всичко внимателно. Следвайте инструкциите. Пожелавам ви приятно изживяване”.


Входът

Действието се развива във Fondazione Prada, индустриален комплекс от няколко стари склада и бивша дестилерия за джин от 1910, превърнати през 2015 от едноименната модна марка и ОМА на Рем Кулхас в чисто нов арт комплекс. В халето е разположена VR (virtual reality) инсталацията Carne y Arena (Flesh and Sand) на режисьора Алехандро Гонзалес Иняриту (The Revenant, Birdman). “Изживява” се лично и напълно сам, посетителите се пускат по един през 15 минути.


Плакатът

Влизам в тъмно преддверие с черни завеси и един плакат. Червено сърце над пустинята, разделено с ограда. Предварително знам, че темата е за нелегалните имигранти, преминаващи през границата между Мексико и САЩ. Знам, че Иняриту е мексиканец. Предполагам, че инсталацията е социална. За бежанците, оградата с Мексико и Тръмп се говори вече толкова много. За бежанците по принцип се говори толкова много, нима всичко вече не е казано? Аз съм скептичен бял образован европеец, тук съм, за да видя как киното се заиграва с новите технологии за създаване на виртуална реалност. И се оказвам напълно неподготвена за това, което ми предстои.

Spoiler Alert. Ако си искате изживяването, не четете надолу. Просто си купете билет за Милано.

Carne y Arena. Инсталацията

След тъмното предверие влизам в студена, ярко осветена стая с метални пейки и бетонен под. По пода, под пейките, навсякъде са пръснати обувки. Стари обувки, скъсани джапанки, чехли и деформирани маратонки. На стената пише, че всички те са събрани от пустинята между САЩ и Мексико, били са на нелегални имигранти. На другата стена има метална врата с голям червен бутон и надпис: “Свалете обувките и чорапите си. Сложете ги в металния шкаф. Влезте през вратата, след като чуете сигнала”. След кратко колебание следвам инструкциите.


Изоставените обувки на имигранти са честа гледка в пустинята Сонора, на границата между САЩ и Мексико

Бутонът светва, вратата щраква и аз се оказвам в огромно, тъмно и празно хале. Осъзнавам, че вървя по каменист пясък. Цялото хале е пълно с пясък. Пред мен се появяват две жени, които ме екипират с раница и комплект за виртуална реалност: шлем с очила Oculus Rift и слушалки. “Не пипайте нищо по себе си. Ако усетите паника, направете ни знак с два пръста под очите си. Не бягайте. Бъдете любопитна. Изживяването започва сега”.


Снимка: Carne y Arena Photo PR

И аз съм в пустинята. На развиделяване е, става хладно. Пясъкът е студен, вятърът полюлява острите треви. Оглеждам се, привиквам, правя крачка, две, пясъкът е ужасен, защо си събух и чорапите, сега ще се изцапам, ами ако настъпя някой бодил? (Отчитам убедителните 360-градусови кадри от пустината около мен, заснети и сглобени от Еманюел Любецки. Все още отчитам отлично работещата климатична инсталация, която имитира пустинния климат).

Тогава чувам човешки гласове и точно до мен се появява мъж с мръсни дрехи и лице на струпеи. След него цяла редица, говорят си, жена охка, един ги подканя да вървят по-бързо на английски. Аз съм там, но не искам да ме видят, заобикалям ги, отстъпвам към храстите, чакам ги да ме подминат. Аз съм аз, те са те, не искам да имам нищо общо с тях. (Оглеждам ги любопитно, направени са наистина много добре, кожите, движенията, гласовете, обувките, даже обувките са същите като онези в стаята).

Изведнъж се чува шум на хеликоптер, редицата се разбърза, хукна да се прикрива, хеликоптерът идва над нас, шумът става непоносим, “Не мърдайте, ръцете горе”, чува се глас от мегафон, ярка светлина облива всички ни, заслепява ме непоносимо, инстинктивно се навеждам и се опитвам да се махна оттам, да се изтегля встрани. Аз съм аз, те са си те, да се оправят с този хеликоптер. (Това беше моментът, в който напълно загубих връзка с реалността и се почувствах наистина там).

И тогава, точно зад гърба ми светват фаровете на няколко джипа, на сантиметри от крака ми изскача огромна овчарка и започва да лае, от другата страна се появява мъж в униформа, с автомат. Сочи към мен, не искам да сочи към мен, отдръпвам се, няма да бягам, разбира се. Само ще се отдръпна встрани, до тръните, ще гледам оттам. Но се оказва, че мъжете в униформи са много, цяла редица, зад гърба ми, пред мен са бежанците и хеликоптера и аз няма къде да избягам. Аз съм там, между тях и ще се наложи да изгледам всичко, отблизо.

Граничният патрул разделя хората, крещи, натоварва ги в колите. “Защо говориш толкова добър английски”, вика полицай на един от мръсните съсипани мъже, докато го натиска с автомата в гърба на предния капак на джипа. “Бях адвокат в Мексико”, обяснява мъжът. Хората са натоварени, джиповете ще тръгват, аз ще остана пак сама в пустинята. Те са си те, аз ще бъда аз. И тогава джиповете спират, един полицай изскача от тях и аз осъзнавам, че идва към мен.

Да, в оборудването ми има сензори и да, аз никога не съм била невидима. И не, няма да кажа какво става накрая, но никога не съм се чувствала толкова уплашена, жалка и нищожна. Осемте минути на филма-инсталация свършват, аз излизам от халето и влизам в стая, в която малки екрани разказват личните истории на всички хора, между които току-що бях. Вярвайте, няма по-силен музеен експонат от личните истории. За няколко минути се превърнах от циничен скептик в разбит, съчувстващ човек, осъзнал, че граница между ние и те няма и винаги можеш да се окажеш на тяхното място. Нужни са не повече от 8 минути.

Fondazione Prada. Сградата

Carne y Arena е показана за пръв път на фестивала в Кан през май тази година, но е замислена и подготвена за представяне именно в пространствата на Fondazione Prada в Милано. И, разбира се, преживяването нямаше да бъде същото без суровия, индустриален и едновременно с това премерено луксозен вид на сградите.


Снимка: OMA/Detail 11/2015


Входът на комплекса. Строителните работи все още продължават

Fondazione Prada е чудесен пример за реконструкция на стари индустриални пространства в покрайнините на голям град в качествен арт център. Направен на принципа на колажа, комплексът едновременно запазва старите халета и добавя нови сгради (кино, изложбена зала, кула) в крещящо различни материали, като колекция от архитектурни прототипи, които хармонично съжителстват в постиндустриалния прах наоколо.


Огледалната сграда

Една от новите сгради е огледална отвън и облицована с черен плюш отвътре (контраст между пълно отразяване и пълно поглъщане на светлината). Фасадата на другата сграда е с панели от алуминиева пяна, а кулата е искрящо бяла.

Използвани са дървени павета, метални решетки и любимия на ОМА поликарбонат. Отношението демонстрира всички азбучни принципи на контраста при съвременното опазване и реставрация.

Разбира се, всички снимки на фондацията започват и завършват със т.нар. “Златна кула”, която прави очевидно ироничен намек към “елитния” имидж на главния спонсор на цялото начинание, италианската луксозна марка Прада.


Златната кула

Но ОМА не се страхуват (всъщност те никога не са се страхували) да смесват високото и ниското, златната боя и старите керемиди по небрежно постмодерен начин. На огледалното противопоставят черно, на старото — ново, на златото — поликарбонат, на дървените павета — метални решетки. Играят с образа и манипулират посетителя. Отдалеч сградата може да изглежда със сива минималистична облицовка, но отблизо това се оказват панели от декоративна, случайно разтечена алуминиева пяна


Златната кула и керемидите

Панелите от алуминиева пяна и дървените павета


Тоалетните са индустриален минимализъм, достоен за сцена от сай-фай хорър филм

Fondazione Prada не е просто сграда, а преживяване. Точно както Carne y Arena е не просто филм или инсталация. И двете създават качествено нов речник, с който разказват стари истории по начин, който да помниш дълго. Ако не в архитектурата, то поне при VR-а това ще е само началото.

***

Carne y Arena е във Fondazione Prada от 7 юни до 15 януари 2018. Милано е на час и половина със самолет от София