Skip to content
Пътуване до...

 Мианмар: От Чокпадунг през Янгон към Мьявади (част 19 от През Азия на автостоп)

   от Пътуване до...


Продължаваме заедно с Маргарита и Георги в пътуването им през Азия – започнахме с прекосяване на Турция, минахме през Иран, навлязохме в Пакистан, провинция Бeлуджистан , минахме през град Мултан, провинция Пенджаб, спряхме в Исламабад, достигнахме Аботабад, тръгнахме по „магистралата“ Каракорум, за да стигнем митичната Долина на хунзите, която подробно изследвахме.

После направихме няколко трека из планината Каракорум и тръгнахме към столицата Исламабад, откъдето продължихме към Лахор, преди да напуснем Пакистан.

Влизането ни в Индия започна със Златния храм в Амритсар, продължи през джунглата към Дарамсала , през известния от телевизията проход Ротанг, и манастира Хемис. а за последно минахме през хималайските проходите – от Сисир Ла до Парфи Ла. След още обикаляне из Хималаите и Тибет (които можете да прочетете в блога на авторите), слязохме от Хималаите, а като последен етап в Индия прекосихме щата Манипур.

Последния път влязохме в Мианмар, известна още и като Бирма, днес вече ще прекосим цялата страма

Приятно четене:

Мианмар: От Чокпадунг през Янгон към Мьявади

19 част на

През Азия на автостоп

Мианмарски деца – Мианмар, Бирма

Мианмарски деца

06.12

Тръгнахме пеша надолу от планината по един неизползван път, напряко към главния път. Бяхме се приготвили да вървим 5 – 6 км, но след двадесетина минути ни качи един бизнесмен до близкото

градче Чокпадунг (Kyaukpadaung)

От там се започна голямо чакане. Измина близо час докато отново ни спря една луксозна кола, този път директно до мястото което искахме да стигнем – Магуей (Magway). Пътуването бе много приятно през обичайния пейзаж с палми и бамбукови къщички. Минахме 150-те км без да се усетим.

Магуей

се оказа учудващо развит, чист, с широки улици и няколко нови молчета. Обикаляхме известно време по улиците за да купим зеленчуци, но така и не намерихме.

Това ни е доста голям проблем в Бирма

От всички места, които сме посетили до момента, само веднъж попаднахме на голям пазар в едно малко градче. Навсякъде има милиони бирарии и ресторанти, както и хранителни стоки, но обичайните сергии за плодове и зеленчуци почти отсъстват.

Ако случайно намерим някоя мижава сергийка, то разнообразието винаги е минимално и самите зеленчуци не изглеждат добре. Винаги купуваме едни малки, леко мухлясали лукчета. А веднъж когато открихме голям хубав лук се оказа, че две глави струват 80 стотинки, цена за която можеш да изядеш две порции нудъли на улицата.

Същото е положението и с плодовете. Често има големи спретнати сергии с

плодове, но всичко е внос от Китай

и съответно много скъпо. Продават ябълки, мандарини и грозде, плодове които въобще не растат в тропичен климат, като са на бройка по 15 – 30 ст. парчето. Понякога успяваме да намерим евтини малки бананчета и евтина папая, но не навсякъде.

Просто не мога да си обясня как в държава с тропичен климат няма да има плодове и ще си внасят ябълки от Китай ?! Разбира се голяма част от продуктите в хранителните магазини също са китайски, но те поне са значително евтини. Не знам обаче как хората си готвят, като няма пазари за зеленчуци. Може би затова ресторантите винаги имат клиенти. А тук наистина

почти всяка схлупена колиба е заведение за хранене или пиене.

Решаваме да пресечем моста над

река Айеравади

и да спим от другата страна, тъй като вече се стъмва. Реката е адски широка и вървим поне 4 – 5 км по безкрайния мост. Веднага след моста има хълмчета със ступи, на които нощно време се натискат младежите. Тръгваме по една малка пътечка зад ступите и пред нас се ширва перфектна равна площадка с изглед към реката. Лагерът е опънат и прекарваме необезпокоявана нощ.

07.12

Продължаваме на запад

към щата Аракан (Arakan state)

В интернет, пътуването из този щат се води за силно непрепоръчително заради конфликтите, които са избухвали миналата и по-миналата година. В северната част на щата живее

малцинството Рахинга

Световната общност обвинява мианмарското правителство в репресии, системно нарушаване на човешките права и дори геноцид на рохингите.

Те са мюсюлмани

по вероизповедание. Живеят от няколко стотин години по тези земи, но мианмарците, в това число и обикновените хора, ги смятат чисто и просто за бангладешки имигранти, каквито в действителност също има немалко. В резултат на това, нямат право на гражданство и лични документи, нито да излизат от щата, да получават работа и образование. Повечето са настанени в лагери и общо взето нямат никакви човешки права. Това, че прадедите им, до не знам кое си коляно, са живели в Аракан явно няма значение за мианмарското правителство. Затова хората си строят салове и бягат. Тайланд е обявила, че ще приема всеки навлязъл със сал в тайландски води, но пък Малайзия не ги иска, под предлог, че повечето изобщо не са рохинги, а бангладешци.

Като цяло

повечето погранични мианмарски щати имат проблеми

Например племената в щатите Качин (Kachin state) и Шан (Shan state) се бият срещу военните и цялата зона е отцепена за туристи с изключение на туристическия регион около езерото Инле (Inle lake). Много хора прогнозират, че военните няма да сдадат лесно дългогодишната си власт, въпреки че сега след победата на Националната лига за демокрация, ще трябва да я предадат до месец март. Така че пътуванията извън регионa между Янгон и Мандалей или са невъзможни или не са много препоръчителни. Въпреки това ние сме сигурни, че медиите не са най-добрия източник на информация и решаваме да пътуваме по крайбрежието на Аракан, на юг към Янгон.

В началото на деня си взимаме сутрешния манастирски душ, след което

започваме стопа

Семейство учители ни закарват до

градчето Минбу (Minbu)

на 5 – 10 км, след което стопа ни отново се закучва. Стопираме извън града, но никой не спира. След час, два едно много странно момиче се приближи и първият камион, на който махна спря и ни качи. Откараха ни до подножието на планините, които отделят щата Аракан. За щастие не се наложи да чакаме дълго и една камионетка ни качи в каросерията си и запърпорихме по планинските пътища към

градчето Ан (Ann),

от другата страна на планината.

Манастир, в който се изкъпахме – Мианмар, Бирма

Манастир, в който се изкъпахме

Гледките бяха невероятно красиви, но друсането и студения въздух доста ни измориха. Трябваше да изминем над 130 км и след няколко часа започна да се мръква. Целите се втресохме от ледения вятър брулещ главите ни.

Вече по тъмно спряхме да вечеряме в крайпътно заведение. След натравянето в Мандалей

ми се повдига от тукашната храна

и от странното олио, което използват. Но вечерята беше само ориз, варено броколи и яйца и решихме да ядем с шофьорите и да не готвим. Изведнъж всички ни заразпитваха дали имаме паспорти и се разбра, че имиграционното е в края на селото.

Спряхме пред бариера,

където всички минаващи бяха чинно проверявани. В обратната посока също имаше десетки автобуси и пътниците слизаха и представяха документите си. Мисля си, че е свързано с бангладешките имигранти. Провериха ни и нас, вписаха паспортите и не щеш ли заявиха, че не можело да се пътува с такава кола. Трябвало да изчакаме автобуса или да си вземем такси до Ан. Ние със сигурност знаехме, че в тази посока няма автобус през следващите два, три часа, понеже един шофьор от предишния стоп искаше да ни помогне и беше разпитал.

В началото бях доста сговорчива, но накрая ми писна с полицейските им глупости и започнах да се разлютявам. Точно преди съвсем да избухна се решиха да ни пуснат с камионетката. Натоварихме си се обратно в каросерията и дим да ни няма.

Камиончето спря на 20 км преди Ан, в планините. Хората всъщност отиваха при един аварирал камион, на който трябваше да се смени скоростната кутия и сега му я носеха. Полицаите бяха им заръчали на всяка цена да ни закарат до Ан и да ни оставят в хотел. На нас обаче не ни костваха много усилия да ги убедим, че няма защо да се разкарват и че ще спим в гората. Оставихме ги да си ремонтират камиона и се скрихме в гората да преспим.

08.12

Събуждаме се малко недоспали след леко студената нощ. Навън ни чака изумителна гледка – пълзяща мъгла по долините и красиви островчета образувани от върховете на планината. Хълмовете са покрити с високи бамбуци. Нашите хора от вчера, още не са завършили ремонта, така че се сбогуваме с тях и поемаме по пътя нагоре в търсене на удобно място за стоп.

Разминаваме се с група строителни работници на пътя, за наше учудване отново са жени. Интересен факт е, че в Мианмар освен, че преобладава ръчната работа при асфалтирането на пътищата,

жените са тези, които основно работят

Може би защото те владеят специалното умение да носят легени със строителни материали на главите си, без ръце или защото жените са повече от мъжете или защото мъжете предпочитат да си дъвчат бетела и да си пият биричката … нямаме отговор за причините за този феномен </p>  </div>

  <div class=