Låt den Rätte Komma In (Let The Right One In) се базира по едноименната книга на шведския автор John Ajvide Lindqvist. Европейско е, отгоре на това и скандинавско, така че основите за качествена философка продукция са поставени.

Оскар е 12 годишно момче, притежаващо всички предпоставки да стане психопат убиец - живее в страна със седем месечна зима, а най-високите температури са около 20 градуса (благодарим ти Гълфстрийм). Родителите му са разделени, в училище му се подиграват за всичко, а на всичкото отгоре говори на едно дърво, което той нарича “прасе”. За да е пълна картинката, Оскар тренира уменията си с ножа върху същото бездушно дръвче.

Нещата в квартала леко се променят, когато Ели, момиче на същите години, и нейният настойник се нанасят в съседния апартамент. Хора започват да изчезват, други се появяват с прерязана югуларна вена, а сладките котенца изведнъж освирепяват и започват да нападат беззащитните лелки. При първата среща между дванайсетгодишните, Ели твърдо заявява, че не могат да бъдат приятели, с тон тип “аз съм недостъпна, но заинтересована мома”. Разбира се, фаталната дама и русият пич стават първи приятели, а нещата стават толкова солидни, че каката се промъква посред нощ в леглото на Оскар.

Майката Природа е свършила половината работа на екипа относно атмосферата. Изолацията лесно може да се усети в празните улици. Хората се събират на малки групички в кварталните капанчета, за да споделят различните слухове, черпейки се с разнообразни спиртни напитки, за да повдигнат духа. Операторите пък са хванали по най-добрият начин красотите на Швеция, а в същото време съвсем прилично са подсилили чувството на изолация и самота, снимайки главно през нощта, с близки кадри на хората и готино офскрийн насилие (макар, че не е толкова добро, колкото във филмите на Chan-wook Park).

За мое най-голямо съжаление лентата има един доста голям проблем - сниман е с много деца. Този факт превръща снимачната площадка в детска, а децата по правило са доста зли. Представям си как още в началото на снимачния процес, едно от тях си е казало “Абе много ми е малко участието тука. Чакай да смаля ролята и на другите”. Изричайки тези думи, малкото дяволче е взело една голяма ножица и книга, на която ясно се чете “Единственият Сценарий На Филма” и е започнало да си мисли за Едуард Ножиците.

Филмът е някак си осакатен и деформиран. Ясно си личи как John Ajvide Lindqvist не е успял да събере книгата си от почти 500 страници в 2 часа екранно време. Произходът на Ели остава точно толкова мъглив в края на филма, колкото е бил и в началото. Много от темите, които са засегнати в книгата, са напълно махнати или трябва да си ги откриеш сам в някакви си 5-10 секунди, където (може би) се крият. Бащата на Оскар се появява за малко, а драмата между сина му и него + съмнителния му гей/педофил приятел е оставена изцяло на нашето богато въображение. Цялото усещане от филма е като да гледаш азиатски хорър/трилър, но да те лишат от последните 10-15 минути, в които всичко ти се изяснява и за пореден път тихичко възкликваш “Баси болните хора”.

Тук обаче, единственото възклицание беше “Баси голямото разочарование”.