Тодор Живков обаче не излежа нито ден от наказанието си. Той обжалва делото и беше поставен под домашен арест във вила, която някога беше построил за внучката си. Журналисти и бивши другари и приятели можеха да го посещават по всяко време. От време на време можеше да пътува, например в родното си село Правец (което по примера на африканските си колеги-диктатори Мобуту и Феликс Уфуе-Боани беше разкрасил с широки пътища и внушител­ни сгради), и тези посещения се превръщаха в ностал­гични демонстрации, на които човешките маси го обг­раждаха с всеотдайността си, отрупваха го с цветя и целуваха ръцете му. От време на време той даваше и пресконференции, на които в стила на държавника, еlder statesтап, правеше анализи на съвременната криза. Пресата го маскираше в одеждите на жертва и отчасти дори мъченик, прочувствено описваше стра­данията на семейство Живкови, а иначе се правеше на обективна: „За едни може да е бил Тато, но за други е бил разбойник и тиранин." Както и да е, диктатурата беше сведена до едно просто различие в мненията.

На 8 февруари 1996 г. Върховният касационен съд отмени присъдата, тъй като Живков като бивш държа­вен глава не можел да бъде съден по прилаганите закони. След седем години домашен арест през ранна­та есен на 1997 г. въпреки че прокуратурата от години беше подготвяла свидетелства и доказателства, Тодор Живков беше „пуснат на свобода" по хуманитарни при­чини, тъй като бил „стар и болен човек, от когото не можело да се очаква опит за бягство". От тук на татък Живков започна да се държи още по-самоуверено и нагло, самодоволната му усмивка отново започна да изпъква по вестниците.

През юли 1997 г. бяха публикувани библиофилски оформените му мемоари, издадени от фирма СИВ , която по принцип се занимава с обработка на стара хартия и стомана. „Спонсорът издател"(Свилен Иванов Вълчев) отбелязва, че издаването на мемоарите е най-доброто, което е нап­равил през живота си. И Живков пак кани пресата на закуска във вилата си, която безвъзмездно се пази от охранителната фирма ИПОН.

„В спортна риза с къси ръкави и в добро настроение той ни стиска ръцете, разпитва ни за работодателите ни и - както съобща­ват след това журналистите - намира винаги подходя­щите думи". Най-изненадваща е блестящата му вън­шност. Човекът, който твърди, че никога не пие, кой­то обаче още през 1989 г. е предложил на журналист от Lе Моndе рано сутринта коняк, вдига утринна наз­дравица за „мемоарите" си с чаша уиски. Предлага водка, джин, ракия, червено и бяло вино, а към това и богата закуска. Бай Тошо вдига показалец и започва да поучава:

„Няма причини да се съжалява за станалото, напро­тив - гордея се с него. По мое време България се пре­върна от най-изостаналата страна на Варшавския пакт в една от водещите. Днес в никоя от бившите соци­алистически страни не се краде толкова много, както при нас, е, може би с изключение на Русия. Изви­нявайте, драги сънародници, но не аз ви отнех хляба. Не аз унизих човешкото Ви достойнство. Не аз изп­разних пенсионерските ви джобове и не аз ви отнех спокойните старини. Това оправдание обаче не ме облекчава, нито като българин и български политик, нито като гражданин на България. За политик с моя стаж истинското наказание е моята болка и тревогата ми за България. За оцеляването и просперитета й. Многократно, много преди 10 ноември аз имах сме­лостта да говоря за грешките и пороците на някогаш­на България и някогашния социализъм."

„Виждате ли някаква далечна (!) връзка между Вашето управление и това, което се случва сега?" пита особено критична журналистка.

„Имате предвид, че след мен започна ограбването на страната. В такъв случай това е връзката. Като че ли някой даде паролата, крадете, крадете всичко!"

Като във всяко свое интервю Живков сервира на послушната преса най-невероятните лъжи, които на следващия ден биват отпечатани без никакъв коментар.Никой от присъстващите журналисти не поставя не­удобен въпрос, който би могъл да смути Живков в нахалната му арогантност. Той винаги може да твърди (въпреки че всички знаят, че това не е вярно), че той бил освободил всички политически затворници, че никога не е отстранявал някого от партийното ръ­ководство, че през седемдесетте с една парична рефор­ма като с магическа пръчка бил премахнал пет до шест милиарда долара дългове на страната, без да се влоши животът на българите.

В този хубав слънчев предиобед той завършва със заплахата, че ще се обърне към международните организации за защита на правата на човека заради „ван­далщината, с която се отнасят към мен". Тъй като: „Аз никога не съм бил диктатор."

Първата снимка е от някогашния концлагер край Ловеч. Там всеки ден са били взривявани хора. Втората и сами я разбирате.