Дянко Марков е най-жизненият възрастен човек, когото познавам. Нищо, че е на 86, бил е политически затворник от 1948 до 1952 г. и цял живот е бил репресиран от комунистическия режим. За жизнеността обаче си има обяснение - Марков е от тези вече почти изчезнали българи от царско време, които имат малко общо с нас днес. Въпреки че е преживял целия комунизъм, Марков е все още преди всичко български царски офицер. А клетвата на царските офицери е: "Кажи кога да умра!" Те са обричали не живота, а смъртта си на Родината. Марков е изграден като личност от стара България - с нейните плюсове и минуси, които и до днес могат да се видят в него. Разговаряме за комунизма на чаша вино в дома му - отрупан с книги, вестници, снимки от старите години и едно огромно българско знаме:

Комунизмът в последните години от своето властване над страната ни не беше характеризиран с онези насилия, както в началото. Някои хора, които не бяха кой знае как ангажирани в грижа за бъдещето на нацията, си спомнят с носталгия за точно този период. Лекарствата били почти безплатни, хлябът бил евтин. Това е примитивизмът на мисленето чрез стомаха, чрез удобството.

Но в същото време комунизмът унищожи стълбовете на националната същност – семейството, училището, църквата, казармата, всичко беше подложено на обезличаване, подчинение, на една доктрина, която претендираше, че ще даде щастие на всички. Но това е отречено от азбучните философски истини. Правилото максимум щастие за максимум хора е неморално. Не е важно какъв е броя на хората, които се чувстват щастливи, а дали другите хора не са обречени на незаслужено нещастие. А именно в това е същността на комунизма. Врагът, ако не се подчини, бива унищожаван.


Обикновените хора се задоволяват с житейските и ежедневни нужди, но нацията съществува не чрез живота на планктона, а чрез живота, творчеството и битките на елита. А в комунизма елитът беше покосен. Който си позволяваше да мисли различно, беше обречен.

Двата враждуващи лагера по времето на Студената война избегнаха ядрената катастрофа, но за да се плати това споразумение, хората които страдаха под деспотичните режими на московските структури, бяха обречени отново да бъдат бедняците и безпомощните в своите страни. Споразумението включваше пак същите хора, но на различни принципи да са господстващите в своите държави. Така стана навсякъде. За нула време в Москва се излюпиха милиардери. Как се случи това?

В същото време борците с комунизма бяха изхвърлени отвсякъде. Тайната на общественото издигане е именно разкритието на истината докрай и по възможност да се даде справедливост на тези, които незаслужено са били жертви на епохата. На гърба на милиони нещастни същества беше изпитана доктрината на Маркс, за да се докаже, че тя не работи. Тя доказа, че няма преимущества.

Да, трябва да има някакъв контрол от страна на държавата. Но социолозите трябва да намерят баланса, не идеологията. Това е въпрос на една разумна държавна политика. Държавата не може да се абстрахира от грижата за немощните си поданици. Това беше доктрината на българския национализъм, който днес е хулен. Той беше социален в своята същност. Както в едно семейство способните деца се грижат дори за дебилното чедо, което се е родило. Това е смисълът на общото съществование, това е моралът. Тогава човек оценява това, което му е дал Господ, не ламти, а дава на другите. Великолепно казано от Христос: две ризи, ако имаш, дай едната на ближния.

Днес опасността е да се покаже истината за миналото, но то да не се осъди и да не се даде справедливост за потърпевшите. Така се постига някакъв баланс и се убиват импулсите за противодействие и противостоене. А импулс трябва да има. Много е трудно хората, които са били потърпевши от стария режим, да приемат, че днес отново техните някогашни мъчители определят битието. Но както е казал Вазов, всички ще помагаме истината да излезе наяве: „богатий с парите, сюрмахът с трудът, момите с иглата, учений с умът.“

Още от Дянко Марков тук.