Много дълго вече ме лъгаха птиците - с разпяване и суетня. Искам пак на брезите ресниците и светлината обратно - чиста и добра.

Да не се сковават пръстите свити, и дъха да не рисува сенки в мъглата. Да не напират сълзи щом гледам слънцето в очите, а то използва да наднича във душата.

Искам пак цветовете да се върнат - млади, ненаситни, диви. Да слязат облаци да ги накърмят, преди да полетят нетърпеливи.

Пак тревата стъпките ми да погълне и вятър тичинките да целува. Последен сняг пътеките да върне и шарки пак по тях да залудуват.

Не искам пак да ме забрави светлината - стъбло на кестен - жилав, непокорен. Сребриста и дръзка се стеле мъглата - копнеж понесла от небе до корен…