Джеф Мартин си спечели добро име като певец и китарист на първата си група The Tea Party. След успешна 15-годишна кариера и 7 студийни албума, 1 концертен и един сборен, певецът от Канада напусна родината и групата, премести се в Ирландия и издаде солов албум.

Exile and the Kingdom e всичко друго, но не и слаб албум. Тъкмо в него е най-добрата рок-песен на 2006г. - по мое мнение - The World Is Calling, посветена на войната в Ирак.

Проблемът с този първи напълно самостоятелен опит на Джеф е по-скоро неговата недовършеност. В него музикантът е събрал откъслеци от разни стари и нови идеи, наистина - изпълнени превъзходно. Можеш да отличиш няколко страхотни песни, но усещането ми е, че на албума му липсва цялостност.

После дойде ред и на три концертни албума, изсвирени акустично, само с глас, китара и перкусии. В тях преобладават старите песни на Party, сякаш така Джеф иска да се сбогува с миналото си и да отгърне нова страница. И това се случи.

През лятото на 2008г. Джеф Мартин събра нова група - триото The Armada. През ноември 2008г. излезе техният едноименен дебют. The Armada е албум - красавец. Мога да го определя с две думи: могъществен рок!

Мисля, че Джеф Мартин вече е събрал себе си и албумът го доказва. Тук няма пресилване и “изхвърляне”. Музиката е като спокойна, широка, величествено разляла се река, чийто бряг се губи в далечината. Като исполинска планина, от която виждаш изгрева, а светът е в краката ти. Звукът e плътeн, богат и съвършен, а песните - завършени, грабващи от началото до края.

Гласът на Джеф Мартин малко напомня този на Джим Морисън, но нещо в начина му на пеене ме кара да си представя, че би могъл да стане и добър певец на… родопски песни, като Георги Чилингиров. Странно, може би? Колкото до китарния му стил, той носи следи от различни влияния, но събрани и отразени в една своеобразна и само негова си перспектива.

Въвеждащото парче Going Down Blues е бавен и тежък блус-рок. Повече от обещаващо начало - колко съвременни рокаджии свирят блус? А това не е всичко, защото има и версия на Black Snake Blues от соловия албум на Джеф.

Можете с пълни шепи да черпите от величествения тежък рок с мистичен ориенталски привкус - има го в цялата му прелест в Morroco, Closure и Baby’s Come Undone, напомнящи защо навремето стилът на The Tea Party къде на шега, къде сериозно беше наричан Morrocan roll, и създаващи онова особено настроение, което източните мантри или мароканската трева предизвикват.

Можете с наслада да се потопите в нежността на баладичните Broken и A Line in the Sand. Oт The Rosary с леко цепелинските извивки на китарата в стил That’s the Way се подразбира от кого се е учил като малък нашият герой. (Признавам, че Джеф ми стана симпатичен още като разбрах навремето, че е кръстил сина си Джанго Джеймс Патрик - на Джанго  Рейнхарт и Джими Пейдж).

Най-любима след първите 15 прослушвания на албума ми стана Chinese Whispers - едновременно тежко и изящно парче, което удря като топовен снаряд. Малко като Цепелин, малко като Рави Шанкар, много като Джеф Мартин!

В заключение правя следната констатация:
The Armada е прекрасен албум за любителите на добрия хард рок, който обикновено не се добира до Топ 200 на Билборд. Който го чуе, ще разбере защо съществува култът към Tea Party и кой знае? - може би дори ще го изповяда.

—————-

Оценка: 4/5