… Дали има светлина откъм тъмната страна на Луната…

Явно беше, че влакът ми ще пътува през лабиринт. И няма да следва една, определена от време и пространство посока, а непрекъснато насочван от жадното ми нетърпение да наваксам пропуснатото, ще продължи да криволичи и ту да избързва напред, ту да завива и по повече или по-малко заобиколни пътища, да се връща назад. След изпълнения със светлина The Division Bell, време беше … да се срещнем откъм Тъмната страна на Луната.

Връхлетяхме в самия Живот – многолик, задъхан, редуващ мечти и депресии, полети, сгромолясвания, старт и финал. И досега не знам как тече Времето в този албум и къде изчезват минутите?! Кой гълта ненаситно миговете, огряни от слънце, което все бърза да прескочи сянката ти и да излезе зад теб? Кой брои изплъзващите се песъчинки на щастието, бягащите облаци, подкарали годините към бездънната фуния на кръговрата? Настръхващ, нервно-пулсиращ, в такова съзвучие със съвременния свят, всяка песен прелита над времето и прониква до всяко кътче на вселената-живот! Така и не усещаш кога преминаваш от една реалност в друга, от изстрела на будилника, който от лежащ старт те запраща в безумната въртележка, до звънтящата каса и съвършения ритъм, с който тупват монетите върху купчинката, източник на власт и блага.

Напрежението расте и на всеки завой те връхлита ежедневието, лакомо ръфащо времето ни, нервите, чувствата и мислите. С него напира и желанието да си някъде другаде, само не тук! Някъде далече, далече… Където небето и горите, реките и морето са с този цвят, който ти си видял, сънувайки с отворени очи.

И като резултат, полу на шега, полу насериозно се усмихваш и си казваш “А не е ли прескочил някой лунатик и в моята глава?” А може пък точно заради това да оцеляваме!? Защото трябва да има някой — в нас или около нас - необикновен, нестандартен, щур, непредвидим, който да ни кара да потърсим друга гама в цветовете наоколо. Да забравим напрежението, което владее съзнанието ни ежечасно, да не мислим за всичките ни битки, поражения и победи. Луната да погълне и затъмни слънцето и така, потънали в полумрак, да намерим незаслепени смисъла на живота си…

Според мен няма друг албум на Pink Floyd с такава хармония на текст и мелодия. Това, което бях слушала дотогава, можех да възприема със сетивата си, като слушам и се отдавам на звука с отворена душа. За този албум не беше само това, което се чувства веднага — изключителното съзвучие на музикантите, в което се губят границите и се сливат в едно китара и клавиши, мощното присъствие на ту стържещия, ту дълбок и нежен тембър на саксофона, и всичко това в невидимата, но държаща те под контрол, мрежа на барабаните. Тук не ми стигаше това! Трябваха ми думите, проникване сред сенките на “тъмната страна”, в която да видя светлите нишки, по които пулсира живота. И тишината, в която да чуя “Дишай!!”. Потънала в сянката, да отворя очи, да ме обгърнат думите, да попие и последния акорд, за да го почувствам и изживея пълноценно.

“Животът е дълъг, и високо летиш
Ако прилива и отлива възседнеш
И с най-високата вълна кръжиш…”

Честит рожден ден, Ники! :-*