РОЗА ЛЮКСЕМБУРГ

Не ще отпуснем мускули железни,
не ще сведеме пак чело,
че времето върти над тъмни бездни
великото си колело.

И върху него точи меч разискрен
гиганта огненочервен,
а в погледа му чист и детски искрен
усмихва се победен ден.

Ала в душите като черен камък
стои изправен спомен скъп —
стои обгърнат в синкав пламък
на вечна, негасима скръб…

Смъртта понякога е твърде жалка,
живота — непосилно груб,
а в черната прощална катафалка
лежи звезда наместо труп.

Пред погледа вулканен стълб се вдига —
вулкан от подвиг и копнеж,
и виждаш: цялата земя не стига
едно сърце да погребеш.

Една от най-силните алегории в творчеството на Христо Смирненски може да се окаже съвсем буквална.