“Не първата любов възпявам аз, а закъснялата…”

Тя е винаги там, тази жажда! Стаила се е вътре в нас, пулсира в мислите ни, провира се в спомените и придърпва напред най-горещите мигове. В началото да извика усмивка на топлите устни, а пък да завърши с нетърпеливо тлееща в очите жар…

Тя идва винаги неочаквано, макар и лелеяна постоянно. Не вярваш, че така късно може да те споходи, но и тънкокракото паяче на надеждата не спира да преде паяжинката, в която би могъл да уловиш крехкото пламъче.

Така се случва в живота, когато най-малко очакваш – тя идва неканена и непредвидима. Като вълна, която уж е пак… поредната след толкова много други, а пък все не успява да извие гръб по същия начин, да докара все същата пяна, все същия съсък на радост, нито пък еднакво разтапящо блаженство на целувката с брега…

Закъснялата радост не можеш да посрещнеш с еуфорията на младостта, така както закъснялото лято не прежуря, а меко целува клепачите.

Не е същото, както някога, отдавна. Но нима не ти носи щастие?! Неочаквано си се оказал благословен, сякаш дар с вълшебство е доплувал до теб. Притваряш очи с усмивка, да дочакаш ласката – пак нежна, пак завладяваща, но не е и онази същата, както някога, отдавна…

Уж и утрото започва с все едно и също слънце, но всеки изгрев го къпе в различна светлина. Все различни свидетели на раждането му избира небето – сякаш да не го умори от скука, та да реши да не се покаже някоя сутрин…

И тя така, закъснялата … различно обагря деня, различни пътеки преследват сенките нощем, различни песни напяват щурците, различна е насладата от докосването.

Утолена закъсняла жажда за лято, закъсняла моя, безценна любов! Всеки миг до твоята пулсираща гръд ми е дарил щастието на пречистването и тихата радост на докосване до съвършенството. Ще запомниш ли и ти закъснялата ни среща, мило мое, любимо Море!…