Лесидренски се събуди и първото нещо, което чу бяха чайките, които редовно се събираха по околните покриви.Това винаги го караше да се чувства у дома.

Съвсем у дома се почувства, когато след кратка пауза се поразрови пак из българските сайтове. Иво Сиромахов беше написал нещо, което трябваше да осмива някакви клишета, а всъщност самото беше адско клише. Петър Добрев беше написал нещо за комунизма. Лесидренски се усмихна – значи всичко е както го беше оставил.

И ако беше забравил, че животът всъщност е една конспирация, както вярват повечето хора у нас, то това също му беше много бързо напомнено. Когато в супера заразглежда щанда с телешкото, една възрастна жена го дръпна настрани, леко го наплю, но с особено усърдие му обясни, че по-скоро би искал да гледа нон-стоп предавания с Люба Кулезич, отколкото да яде телешко. Добре де, каза го с малко по-други думи, но смисълът беше именно такъв:

Навремето в Ирландия замразили огромното количество телешко. Ама толкова телешко, дето никога не могат да го изнесат или изядат. За това и то си отлежавало в огромните им ирландски фризери, докато станало 30-годишно и разбира се, радиоактивно. Тогава те се сетили, че могат да го продадат в България, къде другаде. И го продали цялото. Хиляди и хиляди тонове полетели към България. Властите уж били хванали някаква малка част, но те всъщност си нямали идея колко много е ирландското телешко. Абе, просто няма как да си купиш телешко в български магазин и то да не е от 30-годишното ирландско. Което да не забравяме е и радиоактивно. За това, според възрастната дама, между другото с особено успешни ситни къдрици в странен оранжев цвят, телешко не трябва да се яде в никакъв случай.

Лесидренски попита откъде жената знае всичко това. Не получи отговор, а само нови увещания да не купува телешко. Пробва да попита и как така в България ще се продава само радиоактивното телешко, като с очите си е виждал разните много български крави, с много тъжния поглед, които се отглеждат тъкмо, за да бъдат един хубав ден заколени.

„Момче, това е сценарий. За пред баламите.“

Лесидренски кимна и се направи, че разбира. Впоследствие разбра, че не трябва да се пие и мляко. Съобщи му го собствения му дядо, бивш учител.

Според дядото било всеизвестно, че всичкото, ама всичкото мляко в България се прави от сухо мляко. И гледаш ли, в Добрич има завод за сухо мляко, ама той почнал да фалира. Криза, нали. И никой не му купувал млякото и то стояло и станало радиоактивно. В крайна сметка фирмата нямала пари да плаща и на работниците си и започнала вместо това да им дава от радиоактивното сухо мляко. На тях не им трябвало толкова много мляко, особено радиоактивно и започнали да го продават наляво-надясно. И за това всичкото мляко в България сега било радиоактивно, защото сухото от Добрич се било изразходвало из страната по-бързо от бутилка уиски в съблекалнята на ЦСКА.

„Ама ние не сме балами,“ с усмивка завърши разказа за млякото дядото.

Същите тези не-балами при първа възможност щяха да гласуват на референдум за турските новини, както и на всякакъв референдум свързан с цигани или турци. Същите не-балами мислеха, че Бареков си е що-годе добър журналист. Вече бяха и почти убедени, че президентът може да е от ДС, ама е работил за България. Не-баламите обаче нямаха никаква представа през коя банка минават парите на собствената им община, не знаеха името на шефа на общинския съвет, камо ли правомощията му и нищо на света не можеше да ги накара да се поинтересуват от биографиите на настоящите си министри.

И все пак, беше Коледа и докато се разхождаше из своя град, гледаше светлините, слушаше чайките и неблагоразумно пиеше български айрян, Лесидренски беше щастлив. Не искаше да бъде никъде другаде и по някаква странна причина обичаше хората около себе си. Сигурно, защото се връщаше от САЩ, а там както всички знаят, във водата слагат повече флуор, а от това американците затъпяват масово.

„Ама ние не сме балами и тия неща ги знаем.“