От далеч ли идва, винаги изненадващо посред нощ? Сигурно се ражда от смеха на дечица с шоколадови лица, плискащи се във водите на Нил. Или от вика на бедуин, подкарващ гордо нацупените камили с пухкави клепки към оазиса. Дали се ражда от крилете на палмите?

А може би от последната целувка на слънцето се ражда въздишката, с която нощта го прегръща. Полита над хълмовете, неудържима, неустоима, тръпнеща и нежна като прегръдка на приятел, който така ти се иска да повярваш, че винаги ще бъде до теб…

Той е вятъра, който раздърпва облачната прежда и заплита косите на слънцето в блестящи плитки.

Той е художникът, който вае небесни зверове и играе на криеница със сенките на облаците.

Той ли плъзва снага по жиците, за да звъннат надлъж и нашир? Да събудят къртиците, да разпери криле мишелова, да затрепти въздуха от корените до снега по яката на Рила.

Южният вятър впряга вихрогоните, които помитат сивата пелена, завличат със себе си раздърпаните дрехи на зимата, и замятат полето с лазур.

Той е магьосникът, който оцветява пръстчетата на върбите в червено, запява с камбанките на кокичетата, втурва се в пяната на снежните вади. Дъхът му е живот, докосването му – ласка, шепотът му – топла усмивка.

Погледнете навън! Виждате ли го в пъстрината на небето? Усещате ли как грабва усмивката ви и я завихря около маргаритите на лампите? Чувате ли как замята коси в клоните на дърветата, като момиче, обърнало се да ви се усмихне…

Вятъра на моя дом, на мечтите ми, на всички надежди за това, което не можа да се случи, а все още искам. И за всичко добро, което ми се случи – пак да се повтори…

Обичам го, чакам го! Винаги идва. Винаги ласкав, като топлите ръце, които ме оставят замаяна, благодарна и щастлива. Идвай, Пролет! За мен винаги идваш – на Първи Януари