Колкото киното е пълно с клишета, не по-малко са изпълнени с такива и статиите, пишещи за кино. Така например много от критиците на Alice in Wonderland биха отронили със съжаление, че „филмът няма нищо общо с книгата“ – или все нещо в този дух. За радост спомените ми от романа на Луис Карол са изключително бледи и общи, така че аз няма как да изрека подобни думи. Това обаче ми позволи да изгледам филма „на чисто“, без да съм сигурен какво точно следва, освен в някои от най-класическите сцени разбира се – заекът, дупката, следобедния чай…

Най-новата екранизация на „Алиса“ разочарова. Нещата, подсказвани от трейлъри и постери – ужасяващата и страшна нотка, сумрачната мистичност, оформяща една dark-приказка, размазващото трето измерение, чувството за епичност и нещо голямо, нещо неочаквано – просто не се случват. Все пак и въпреки това, филмчето става… да ме прости за умалителното.

Не знам дали е търсен ефект с цел да подчертае предимствата на приказния свят пред „реалността“, но отвратително изглеждат нещата извън Страната на чудесата: безоблачно и прегоряло небе, хроматични аберации.

Само по себе си 3D-то не впечатлява с нищо, и това щеше да важи дори преди излизането на Avatar. Донякъде хубаво е, че липсват самоцелните демонстрации и заигравки със зрителя, от типа на „остро трънче лети през две измерения в трето и се забива в камерата, простете, в окото на зрителя“. Това, което ми избождаше очите бяха шаренките и ярки нюанси, но не го казвам с лош умисъл, защото като цяло визията кефеше. Tim Burton си е свършил работата поне що се отнася до цветове, детайли и изчанченост в Страната на чудесата. Ако човек съумее да се отпусне и да се наслаждава на приказния рисунък на екрана, без да му мисли много-много – поне сетивата ще бъдат задоволени. Най-готино изглеждат Шапкаря и Червената кралица, под чиито уникални одежди стоят Helena Bonham Carter и Johnny Depp (не, той не играе кралицата). Последният изглежда зашеметяващо, но не мога да преценя доколко заслугата е на актьорските му заложби и излъчване, и доколко – на костюма, грима и цялостната визия, с която е дигитализиран. Компетентно женско мнение до мен пък констатира под формата на ах!-вания и въздишки, че роклите на Алиса до една бяха прекрасни. И бяха!

Ала напук на чудесния образ на някои от героите, както и на безупречно подбрания каст, повечето персонажи са доста зле, плоски и непълни. И сякаш изтървани от високо в историята, както самата Алиса междувпрочем, всичко звучи леко несериозно и изглежда много неубедително. Разбира се, винаги можем да намерим оправдание в това, че става въпрос за приказка, донякъде детска приказка, при това – известна със странности и играеща си с логиката.

Продължавайки темата за огромния, но пропилян потенциал – Mia Wasikowska е много симпатична и умилителна, но си похабява шанса; и дано да не бъда лош пророк, но подозирам, че това ще си остане най-касовият филм в кариерата ѝ. Или най-малкото в близките години. Anne Hathaway пък беше докарана толкова анти-обаятелна, че ме накара да се зачудя коя е добрата кралица и коя – лошата.

По същия начин, по който се чудя дали този филм е по-скоро добър или по-скоро лош.