Tag Archives: автобус

По срещи в București (1): Съвети за пътуване (Букурещ, Румъния)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес Бистра ще ни разкаже за няколко пътувания до Букурещ, като започваме с едни обобщващи Съвети къде, какво, как да правим и пристигнем в румънската столица.

Приятно четене:

По срещи в București

част първа

Съвети за пътуване (Букурещ, Румъния)

Няма нищо по-вълнуващо от това да посетиш чужда страна, защото именно тогава научаваш по нещо ново за себе си и за мястото. Колкото по-далече отиваш, толкова повече неща научаваш… или пък не. Защото понякога имаме доста превратни представи дори за онези, които са най-близки до нас. Комшиите имам предвид, не роднините.

Време е отново да тръгнем по пътищата на планетата, драги мой читателю! Този път обаче няма да ходим много надалече и дестинацията е относително позната на българската публика. За известно време ще се преселим в столицата на Румъния, Букурещ, и ще поразгледаме напред-назад. Тук ще ти разкажа за спецификите на румънската столица през лятото и през зимата. Абе, с един куршум, два заека 🙂

Искаш ли да почваме? Да? Да тръгваме тогава!

Стъпка 1:

Kак да стигнем до Букурещ

За да стигнеш до дадено място, драги ми читателю, трябва първо да пътуваш до него. За да ти разкажа как пътувах аз обаче, трябва да се върна малко по-назад във времето. А понеже обещах, че пътеписът ще дава информация както за лятото, така и за зимата, ще започна от лятото.

Нашата история започва с покана за посещение на Букурещ, по работа, през август миналата година. Ангажиментът предвижда неколкодневен престой в румънската столица и на мен почват веднага да ми текат лигите, защото досега посещенията ми до Букурещ се изчерпват с транзитно минаване през идеалния център, по пътя към Трансилвания или обратно. Така че, естествено, приемам, подскачайки на един крак от кеф.

Осем часа път (без камили)

Ребром обаче възниква въпроса

„как, аджеба, да се довлека до Букурещ??“

Лято е, топло е, време дал Господ, приключенски дух и липса на ум в главата също. Така че, в момент на авантюризъм (и предвид ограничения бюджет за пътуването), решавам да пътувам с автобуса до там. Какво пък толкова?! Пътувала съм с автобус насам-натам из България, обичам да се возя и нямам проблем с дългото пътуване. Така че отивам до Автогара Сердика и си купувам билет за отиване и връщане (в случай, че те интересува, драги ми читателю, билет за отиване и връщане София – Букурещ и обратно струва малко над 80 лева). Дотук добре, автобусът тръгва 6 сутринта от София и пристига към 2 часа в румънската столица. Цифром и словом пътуването е осем часа, но аз съм съгласна на всичко, само и само да мога да си взема статива с мен. Зер, дълго време ще съм там, да мога барем една нощна снимка да направя. (В случай, че още не ти е станало ясно, драги ми читателю, това животно фотографът е много откачено и всичко ще направи с едничката цел да снима – аз не правя изключение.)

Пътуването става с маршрутка

(ама наистина е маршрутка, като тия дето се шматкат из София) и място за багаж твърде няма, но някак си успяват да натикат целия багаж в нея. Тесничко е и човек се схваща, но пък поне разглежда околностите. На Дунав мост откъм наша страна се чака, но е поносимо и хоп! след има-няма 8 часа тънгър-мангър вече сме на румънска земя. Така пътувах лятото и определено беше добро пътешествие.

Зимата обаче тая работа някак си не върви, защото вълци вият из полята, а виелицата зловещо навява преспи сняг именно в частта от България, през която трябва да се мине. Така че

в интерес на здравия разум ще се лети със самолет

Аз не съм съвсем съгласна и причините са три: първо, летище Отопени е далече от града и хал-хабер си нямам как да се придвижа, второ, нямам кой знае какъв опит с полети и хал-хабер си нямам какво трябва и не трябва да нося и трето (най-важното от гореизброените) – не мога да си взема статива 🙁 За фотограф това е все едно да си с ръка вързана зад гърба, но тъй като изборът не е съвсем мой, ще се лети с Таром.

И така, драги ми читателю,

започва една доста интересна зимна история

Тя започва дори преди да съм тръгнала за летището, защото…

родата научава, че ще ходя в чужбина

и се започва…

В чужбина и хляб не ядат...

Роднините са странно нещо, драги ми читателю. Особено ако става дума за дядовци и баби. Ако си спомняш пътеписа за Шипка, може би се сещаш за сцената в хола, когато им изтърсих къде ще ходя. Еми, същия следобед изтърсих, че ще ходя и до Букурещ. Та, от тогава насам, дядо ми живо се интересува кое как и защо ще става. Човекът има значителен опит с пътувания, така че интересът е донякъде оправдан, но има моменти, когато се чудя какво да го правя. Ето един такъв.

Ще тръгвам аз на следващия ден, пари съм обменила вече и застраховка съм си направила (за зор заман). Представи си, драги ми читателю, каква физиономия правя, когато дядо ми цъфва следобеда преди заминаването с плик. Пълен с храна. Банани, вафли и прочее други подобни в стил „да не умре детето от глад по пътя“. Ако можеше да ми даде каса с домати и краставици, сигурна съм, че щеше да го направи.

– Ето – вика ми той, – да си вземеш за из път.

Аз го гледам като пребозал рибояд и питам с гробовен глас:

– За какъв из път? Нали ще летя със самолета?!

Той обаче не се предава и решава да поясни:

– Ами да ядеш преди полета и по време, че не се знае какво ще ти дадат.

Погледът ми рЕзко се сменя и от него почват да повяват сибирски ветрове и байкалски лед.

– Дядо, те ще ми вземат храната още на паспортния контрол. Няма да взимам нищо за ядене.

– Как така няма да вземеш? – пита той скандализиран – Поне в куфара си ги сложи!

При тази гениална мисъл, в главата ми зазвучава на макс онази небезизвестна хумористична песен на клуб НЛО, в която лирическият герой пее:

Прегърнах жена си
и куфара взех
с консерви, с колбаси
и бавно поех…

В чужбина и хляб не ядат
си мислех аз (мислех аз),
когато с ИЛ-62
аз пристигнах в Лондон.

Да де, ама тая песен е писана за едно вече отминало време и сега така не може. Освен това, аз ще пътувам с ръчен багаж, а не с ония куфари тип „побира два трупа и лека картечница“. Съответно осведомявам прародителя си за тези особености и той махва раздразнено с ръка в стил „вие младите от нищо не отбирате“

Но това не означава, че дядо ми е напуснал полесражението. Напротив – просто е сменил тактиката. Следваща точка за завладяване – как да стигна до летището. И най-вече с кого. Дядо ми се е самоквалифицирал като първокласен посрещач и изпращач и настоява непременно да ме изпрати до гейта и да се ходи с градски транспорт. Че метрото ходи до летището – ходи. Обаче някак си не припадам от ентусиазъм да мъкна сак и фоточанта из градски транспорт в час пик. След кратка позиционна война и привличане на съюзници в лицето на нашите, дядо ми удържа частична победа – ще ходя с метрото, но няма да ме изпращат (зер, не съм на три годинки, че да трябва някой да ми носи раницата за училище)

И така,

в уречения ден и час се паркирам на Терминал 2.

Ама нали съм шматка и не знам къде отивам, почвам да се шляя като муха без глава напред-назад. Питам на информация и ме сюрпризират, че Таром не чекират по-рано от час и половина преди полета, така че имам време да поседя и да почакам. Чантата и сакът минават за ръчен багаж (с уточнението, че ако няма място, сакът моментално заминава в багажното) и отиваме да си чакаме полета. Майка ми ме е наковала да внимавам за гейта и да не „блея“ както тя е изрази, защото може да чакам на погрешно място и да си изтърва полета (което никак ни би било добре).

Оказва се, че на летище София са подменили старите аналогови телевизори, които преди стояха на всеки гейт с нови модерни екрани, на които се вижда ясно дестинацията, часа и компанията, така че се пльосвам срещу гейта и чакам да започне качването на автобусчето.

Гейтът на летище София

Гейтът на летище София. Впрочем тази врата се заключва, така че няма как човек да излезе и да щъка по летището.
Хубавото поне е, че се вижда на кой гейт си се паркирал и за кой самолет чакаш.

Самолет по румънски

Чакам си аз на гейта, чакам, ама не идва човек да ни провери билетите. Вярно, че съм дошла рано, ама вече става време да се качваме в самолета, а от наземен стюард ни дума, ни вопъл, ни стон. В главата ми зазвучава мрачното предупреждение на майка ми и някъде в дебрите на съзнанието ми започва да вие червена аларма. Около мен са насядали хора, ама да седна да ги питам като селска тетка дали и те пътуват за Букурещ ми звучи дебилно. Времето обаче си минава, а никой не идва. Автобус за самолета обаче идва. Затова продължавам да се чудя, дали не бъркам някъде. Щом като има автобус, значи има и самолет. Билетът ми е точен, гейтът уж е този. По едно време в главата ми се ражда гениалната мисъл да превзема автобуса на абордаж. Колко му е, спрял е точно пред вратата на гейта. Тайничко съставям план как ако до 9 без 10 не се появи никой, направо си ставам и се оправям (самолетът трябва да излети в 9).

За щастие се появява наземен стюард, който да осуетява моите терористични планове и благополучно и целокупно се товарим на автобуса. Както всички знаем, на софийското летище само определени самолети имат ръкави (или по-скоро са си платили за по-добра позиция на летището), така че практиката с автобусчето е нормална. Въртим ние покрай пистите и другите самолети и се чудя какво ли пък ще е това дето ще ни вози. Честно казано, съм се возила на самолет само веднъж и сега

хем ме е шубе, хем ми е и много интересно

Самолет на Таром – Букурещ, Румъния

Самолетчето-играчка, с което се возих до Румъния. Снимката е правена с телефона през прозореца на другото автобусче, което те извозва от самолета до терминал „пристигащи“ на летище Отопени.
Впрочем, на Отопени беше пълно с подобни мънички самолетчета, наредени едно до друго. Таром имат и големи самолети, но явно за по-близките дестинации има по-дребен вариант.

Никакви логични предположения обаче не могат да ме подготвят за возилото, на чиито криле ще летя до отвъд Дунава. Защото самолетчето няма нищо общо с моите представи за нещо голямо, по което се катериш по висока стълба и вятърът брули ушите ти. Точно обратното – толкова е мъничко и сладичко, че прилича на самолетче-играчка, от ония дето децата ги сглобяват и после търчат с тях, бръмчейки. Поне така правеха децата едно време, сега имат симулатори, за да карат самолет на телефона, но това е друга тема.

Та, спира автобусчето пред самолетчето – играчка и аз застивам.

Първата ми мисъл е „Сериозно ли ще летим с ТОВА?!“

То изглежда толкова малко, че по-скоро бих го цанила за линията София – Пловдив, не за международен полет от една европейска столица до друга. Самолетчето е сладко, но някак си не ми вдъхва никакво доверие. Не, че имам страх от летене, нищо подобно, просто нямам опит и някак си един по-шишкав самолет би ми се видял маааалко по-сигурен. Постоявам известно време, колкото да изляза последна от автобуса и все пак решавам да се кача, с ясното съзнание (и типичен балкански песимизъм), че каквото и да става, прецаканата няма да съм само аз (ах, този Вуте, отколешна утеха на поколения балканци…).

Съмненията ми обаче се разсейват на минутата, когато ме поздравяват с Bună dimineaţa (буна диминяца или „добро утро“ на румънски). Много обичам да поназнайвам по някоя фраза на езика на страната, където отивам и тук не правя изключение. Нещо повече, мъкна със себе си и учебник по румънски (щото всеки език е богатство и човек никога не знае), при това и лятото го мъкнах и сега, напук на малкото място за багаж – отново. Та, хиля се аз и връщам поздрава, настанявам се, набутвам багажа в отделението над главата си и въздъхвам доволно. Такааа, качихме се безпрепятствено на самолетчето, остава и да летим за Букурещ и всичко ще е ОК.

Езерата край Долни Богров край София от самолет

Първи кадър от прозореца на самолета. За мое огромно съжаление, нямаше как да снимам с апарата – най-вече защото прозорчето беше по-мъничко от дланта ми. Това, съдейки по височината, на която летим, би трябвало да е някъде около София. После самолетчето се издигна в голямото бяло нищо на облаците и престана да е интересно. Еееех, ако беше чисто стъклото, колко ли още хубави картинки щях да направя? Фотосъвет за маниаци – ако не е много чисто стъклото, а пък искате да снимате (като мен) ползвайте функцията touch focus на телефона. Така ще можете да фокусирате през боклука по стъклото. Не винаги върши работа, но определено помага.

Самолетчето се отделя от земята и политаме. Аз, понеже сърце юнашко (и фотографско) не трае, съм се въоръжила с телефон, за да снимам (специално си направих устата за място до прозореца) и се залепям за илюминатора. Няма много за снимане и стъклото спешно се нуждае от почистване, но пък затова се получават няколко кадъра на земята преди да навлезем в голямото бяло нищо, сиреч – облаците. Тогава

стюардесите на Таром ме изненадват приятно като почват да раздават храна

По принцип знам, че да дават храна в самолета е нормално, но самолетната храна едва ли някога ще си проправи път до върховете на гурме класациите. Затова съм приятно изненадана, когато получавам сандвич с шунка и кашкавал (впрочем, думичките са същите и на румънски), кисели краставички и маруля и десерт – кексче за разкош. В добавка стюардесите разливат напитки – не се сервира алкохол, за което шапка свалям – и аз започвам да си правя няколко заключения. Като начало, кетърингът на Таром е няколко пъти по-добър от този на родния превозвач (да ме прощават България еър, но манджата им не е вкусна ама изобщо и не винаги е особено прясна, поне такива са моите впечатления). Второ, тук стюардесите не ги избират с конкурс за красота, а за да работят (едната дама беше на видима възраст 40+, което не би могло да се случи в нашите авиолинии, където ги пенсионират на около 30). (Всъщност това е плюсът на България Ер – поне на една от стюардесите ще искаш да й паднеш в краката, но авторката това май не го цени 😉 Иначе на АТР-ите на Таром вероятно работят същите стюардеси, които започнаха на тях в края на 90-те, когато самите самолети АТР бяха чисто новозакупени от Таром, а редакцията безсрамно пътуваше всяка втора седмица до и от Букурещ с тях. Просто не само самолетите са остарели… а стюардесите бяха главозамайващо красиви румънки – бел.Ст.)

Кетъринг в стил Таром (храна в самолет) – Букурещ, Румъния

Кетъринг в стил Таром, драги ми читателю. На твоето внимание представям сандвич с шунка, кашкавал, кисели краставички и маруля и кексче с пълнеж. Викам в България Еър да дойдат на обмяна на опит, да видят как се прави – прясна и вкусна храна.

Така, доволна от превоза, опиянена от новото преживяване и с пълен стомах от добрата (!) храна в самолета, пристигам на

летище Отопени или Aeroportul Henri Coanda

както се казва в момента). И

зненада – летището, известно навсякъде като Отопени, всъщност в момента се казва Анри Коанда… И тук възниква въпросът „Who, the fuck is Alice“ така че да видим кой е тоя Анри Коанда. Кратка справка в гугъл (какво са правили хората без него, егати?!) (ами помнеха много – бел.Ст.) казва, че човекът е бил много известен учен и изобретател и дори е измислил първия самолет с реактивен двигател. Ясно, има защо да прекръстят летището на него. Иначе, ако се вярва на любимата история на дядо ми, летище Отопени е било подарък от Никсън за Румъния, защото жена му е била румънка. В интернет обаче пише, че част от летището е построено през 60-те, когато Никсън идва на посещение в Румъния (обаче никой никъде не казва САЩ да са плащали за строежа). Впрочем, жената на Никсън изобщо не е румънка (родена си е в Щатите). Но какво да се прави…

(до Букурещ може да се пътува и с влак – http://www.bdz.bg/bg/international/sofiia-istanbul-bukuresht-2485.html – бел.Ст.)

Букурещ

По-нататък в пътеписа ще чуваш доста от шантавите истории на дядо ми, драги ми читателю, защото той много харесва Румъния. бележка – това е другият ми дядо, не този от началото на историята.

Стъпка 2:

Как да се придвижим от точка А до точка Б

Като във всеки голям град и в Букурещ разстоянията са проблем. За разлика от София обаче, тук

опцията „изтървах автобуса, ще вървя две-три спирки“ не съществува

Защо ли? Ами защото градът е строен с голям размах и за да стигнеш от точка А до точка Б трябва доста време, ако човек върви пеша. Така че стигането зад табелата „Букурещ“ е само началото на ново приключение.

СКГТ по румънски

През август, автобусчето ни свали на

автогара Филарет

в Букурещ и ни пусна „да пасем“.

Автогара Филарет – Букурещ, Румъния

Автогара Филарет през август. От този ракурс изглежда доста нормално и относително прилично място. Тогава дори се възхитих на архитектурата – мястото май се води някакъв паметник на културата.
ОБАЧЕ хубавите неща свършват горе-долу с тази фасада. След малко ще видиш защо.

Проблемите са няколко – първо, самата автогара прилича на извадена от лошо скалъпена балканска комедия или крими екшън с етно елементи.

[geo_mahsup_location_info]

Роми и други съмнителни субекти дал Господ, излющена мазилка, стара неугледна сграда, разпадаща се настилка.

Автогара Филарет – Букурещ, Румъния

Ето тук, горе-долу, спира автобусът от София. Това е задната част на автогарата и никак не е представителна.

Автогара Филарет – Букурещ, Румъния

А ето под тази конструкция със съмнителна здравина трябва да си чакаш автобуса за София. Мястото е старо и се разпада и определено не е кой знае колко престижно. Всеки румънец, на когото кажа, че съм дошла от автогара Филарет, започва да ръкомаха. За тях това място е пълна дупка – кофти район и лош транспорт. Ако трябва да пътуваш от там за София, драги ми читателю, горещо те съветвам да НЕ взимаш нощния автобус (тръгва от Букурещ за София към 11.30 вечерта). Съображения за сигурност просто.

Общо взето, не почваме добре. Аз съм се въоръжила с карти като камикадзе с пластичен експлозив – една на телефона и десетина разпечатки с маршрут от гарата до хотела.

За да стигнем обаче, трябва да се доберем до градски транспорт, а такъв не се вижда никъде, така че тръгваме на посоки. Предварително съм проверила кой номер автобус ни трябва и не щеш ли, зърваме един да идва насреща ни – в нашата посока. Хукваме ние и – хоп! вътре (впрочем, не говоря в множествено число, защото се смятам за роднина на английската кралица, а защото тогава бях тръгнала с един колега)

Автогара Филарет – Букурещ, Румъния

Входът на автогарата. Забележи тъмните балкански субекти от двете му страни. Някак си като ги видях тия, всякакви идеи да влизам вътре и да питам за посоката ми се изпариха от главата.

На въпроса ми дали има билети при водача, целият автобус започва да се пули, все едно някой ги е натровил целокупно с гъби. Обясняват ми, че в автобуса не продават билети. Тук е мой ред да зяпна като недоял пеликан.

КАК ТАКА не продават билети?! Аз, какво, да не ги печатам?!

Проверила съм в нета, че глобата за пътуване гратис е 50 леи (май…), та затова хич не ми се ще да пътуваме така, но няма как, защото нито можем да слезем, нито има откъде да си купим билети. Та през следващите няколко минути обмислям евакуационни маршрути през най-близката врата в случай на вражеско (сиреч контрольорско) нападение. Вярно с тежък куфар на колелца и сак + фоточанта това ще е трудно, но си струва да се опита. В крайна сметка, не е моя вината, че няма откъде да си купя билети.

Хората в автобуса, въпреки че не говорят английски, все пак ни обясняват с десетопръстната система, че на спирката където отиваме, има откъде да си купим билети. Една млада жена ни посочва будката на спирката и така без инциденти се добираме до място, от където да си купим карти.

И се сблъскваме със суровата румънска действителност

Градският транспорт в Букурещ се държи от компания известна като RATB (нещо като еквивалента на нашето СКГТ).

Хартиени билети не съществуват – под абсолютно никаква форма

Няма да намерите хартиени билети нито за метрото, нито в автобусите или пък трамваите. Няма автомати за билети в превозните средства и шофьорите/ватманите НЕ продават билети. Затова пък на повечето спирки има мънички будки с надпис RATB, където можете да си извадите карта. Има няколко вида карти, като най-популярната сред местните е тази за определен брой пътувания, защото не струва много, а е ефективна.

Трамвай – Букурещ, Румъния

Румънски (относително поддържан) трамвай. Всички трамваи, които мернах по улиците на Букурещ са стари, очукани и вандализирани до немай къде. На техния фон, нашият градски транспорт е от космоса. Снимка от август месец, правена през прозореца на автобус. Това тук е голямо кръгово кръстовище, където трамваите въртят. Забележи, драги читателю, отворените врати на трамвая. Това се дължи на жегата и на липсата на климатик вътре.

На нас обаче ни трябва

карта за цялата градска мрежа,

защото не се знае колко ще се обикаля. Та, курдисваме се пред будката и аз бодро поздравявам с Buna ziua (добър ден) намръщената лелка отсреща. Тя поздравява, но в момента, в който си отварям устата да се разберем на английски тя ме отрязва на румънски, че говори само румънски. Греда! Ами сега?! (пита човечето на „Минута е много“). Като на човек му се налага, става рЕзко много изобретателен, така че

ми хрумва гениална идея

До будката има табло с цени и оферти за различни видове карти, така че бързичко намирам това, което ни трябва на нас – едноседмична карта за цялата градска мрежа – и надрасквам текста на румънски на гърба на една разпечатка (да живее огледалното форматиране на преводния текст!) Подавам го на жената и тя грейва, че ни е разбрала.

Автобус – Букурещ, Румъния

Автобусите в Букурещ са по-новички. Ето един, който явно върти из идеалния център. Снимката е от март месец, забележи многото сняг, драги ми читателю. Впрочем, на всички превозни средства, дето са част от транспортната мрежа на RATB го има плеснато логото на компанията, както може да се види и тук.

Искат ни документ за самоличност, но нали сме в евросъюза – даваме си личните карти. И тогава се сблъскваме с втори дубъл на суровата румънска действителност. С лична карта не може! Трябват паспорти! Точка по въпроса. Примирени, даваме паспортите (все пак, опитът в спорене с намръщени феодални соц лелки говори, че всяка съпротива е безмислена) и след малко пипкане и туткане (човек ще каже, че бабката пише донесение лично до шефовете на ЦРУ, КГБ и МИ6) получаваме заветните карти срещу скромната цена от 17 леи.

Когато по-късно разказвам историята на нашите домакини, те клатят глави и кимат, че обслужването в Румъния не е като хората. Аз обаче се радвам, че си имам карта за цялата градска мрежа и си правя планове (на глас) как ще се возя на метрото. Тогава домакините ни ме поглеждат учудено и се сблъсквам с поредното измерение на суровата румънска действителност.

Оказва се, че картата ми не важи за метрото

На опуленото ми изражение и на тъпия въпрос „Ама как така, нали вашето RATB се занимава с транспорта в Букурещ?!“ ми обясняват, че по някакъв дебилен вселенски закон, метрото се държи от друга фирма. Така че с моята карта мога да си джиткам само по трамваи, тролеи и автобуси, но за метрото ще ми трябва друга. Мда, шантава работа.

Нещата обаче не свършват дотук. От личен опит и от онова, което ми казаха нашите домакини,

транспортът в Букурещ далеч не е цвете

Трамваите и автобусите са стари и издрани, мърляви и изобщо вандализирани и малко на брой (иначе на чест интервал, но неспособни да поемат трафика в час пик). Метрото пък, въпреки че е много хубаво, също не е редовно, защото не на всички станции има табла, които да отброяват след колко минути ще дойде и така също се трупат тълпи. На теория би трябвало да е на всеки 15 минути, но не винаги е така. За съжаление обаче, нямам лични впечатления от метрото, защото още не съм се возила.

Румънците, шофирането и правилата за движение

Самолетчето – играчка ме стоварва на летище Отопени и тръгвам из ръкавите напред – назад към изхода. Самото летище е новичко, добре поддържано, с ясни табели (като за идиоти) така че скоро стигам до изхода. По план, някой трябва да ме посрещне на летището, но понеже го разбрах в последния момент, съм се екипирала с карти (отново много) + всякакви възможни начини да се добера до Букурещ.

Летище Отопени

може и да изглежда много близо на картата, но реално се намира в друг град – непосредствено до столицата. За разлика от нашето летище, това тук е

свързано с града само с една автобусна линия – 783

която върви от летището до центъра на града (спира наистина в идеалния център). На отиване, по принцип това беше първия ми избор на превоз. За това удоволствие, трябва да си купите вездесъщата карта на RATB, спомената горе, но за щастие директно пред терминал Пристигащи има будка.

Естествено,

човек може да вземе и такси, но…

… в ужасния трафик в Букурещ (буквално куцо и сакато се е качило да кара и в час пик е невъобразимо) и повечето таксиджии, досущ като нашенските „копърки“ ще се опитат да ви одрусат здраво.

За мое щастие, нямам този проблем, така че след минути се гмурваме в необятното букурещко движение.

Столицата на Румъния се слави с най-лошия трафик в Европа,

поне според тази класация. Затова не минават и няколко минути и попадаме в задръстване на подстъпа към града. Домакините ми започват да се оплакват от лошата (!) инфраструктура на града и тесните (с по три ленти във всяка посока!!!) пътища… Аз се смея и обяснявам, че подобен път по българските стандарти ще се брои за магистрала, а те обясняват, че това е тесен път и затова има задръстване…

По пътя научавам, че Отопени не е единственото летище на Букурещ, но другото (което е доста по-близо до града) се пази като резервно, в случай на авария или нещо подобно. Навън вали сняг и е леко мъгливо и всички около мен не спират да се извиняват колко е лошо времето. Аз обаче гледам хумористично на нещата – много обичам снега – и си правя заключения.

Като начало –

правилата в колата

В Румъния коланите са задължителни за шофьора и пътника до него, но когато тръгвам да слагам колан, всички ме гледат като говорещо извънземно. Обяснявам, че в България ако те хванат без колан, ще глобят и теб, и шофьора на колата, а те ме успокояват, че тук глобата е само на хартия и досега никого не са глобили. Въпреки това – слагам колан (че за беля, може да срещнем някой блюстител на реда).

По отношение на

шофьорските навици,

не мога да кажа, че румънците са много добри шофьори. Точно обратното – свикнали са да карат с несъобразена скорост, обикновено твърде бързо без значение от терена или препятствията – и всяко нещо, което ги бави (обикновено по-бавна кола на светофар) става причина за клаксони от страна на тези зад него. На пешеходец пресичащ на пешеходните пътеки колите спират ВИНАГИ (без значение от светофара) и затова доста от румънците са си свикнали да пресичат на червено. На моето клатене на глава, че са самоубийци, те ми обясниха, че за неспиране на пешеходец на пешеходна пътека имало брутални глоби и затова шофьорите са свикнали да спират.

Паркирането е огромен проблем в Букурещ,

където за разлика от при нас няма синя и зелена зона. Всеки паркира където намери, или в някой платен паркинг. Въпреки това, намирането на място за паркиране си остава проблем, но повечето румънци, които питах са единодушни, че по-добре да си търсят място за паркиране, отколкото да чакат градски транспорт неизвестно колко дълго и да се тъпчат в автобуса, трамвая или метрото.

Климат ала Românească

Климатът в Румъния е по-скоро континентален, така че

през зимата е много студено, а през лятото – ужасно топло

Дотук нищо странно и звучи като цитат от учебник по география, нали, драги ми читателю? Е, да де, ама пристигам аз в Букурещ през март и всички се юрват един през друг да ми се извиняват колко лошо било времето. То че вали сняг и бели мечки пият водка по ъглите около Палатата на Народите е вярно, ама чак пък такъв катаклизъм и природно бедствие не е. Сняг има натрупан около двайсет сантиметра, температурата е около минус пет градуса по Целзий, нищо кой знае колко страшно. Така че след петдесетото извинение в продължение на три дни, решавам да попитам, къде, аджеба, е ключът от палатката с тия извинения за снега. В крайна сметка, в Румъния трябва да е по-студено от при нас. Аз да не идвам от някоя бананова република, че всички да се надпреварват да ми обясняват, че било лошо времето.

В крайна сметка, майка ми ме е подготвила за сибирски студ (като предвидливо ми наби канчето да си взема дебелото яке), имам си ръкавици, шапка и шал и все от някъде ще намеря найлонова торба, в която да прибера апарата.

Та след питане и разпитване, румънците изплюват камъчето – през март в Букурещ обикновено е около 20 градуса и сняг по това време не се очаква. За тях това е много странно и необичайно, дори доста притеснително. Има и друга причина да

недолюбват снега и тя се крие в спецификите на чистенето му

Както ми обясниха,

в Букурещ се ринат само основните широки булеварди

– при това имам предвид най-широките. Всичко друго не само че не се чисти, но дори и сол или пясък не се хвърля. Впрочем изобщо не видях някъде да хвърлят сол или пясък по снега. Колкото до

тротоарите – те са като снежни преспи

и никой не разчита на служителите на ВОЛФ да му почистят пред блока. Точно обратното – всеки рине сам пред своята врата – било то учреждение, офис, ресторант, магазин или частен дом.

Университет в Букурещ, Румъния

Елементарен пример за това как НЕ се чисти по тротоарите в Букурещ. Това е една от най-оборотните станции на града, тази на университета. Както се вижда, никъде не е почистено. Ако си решил да си „тунингован“ с някакви неподходящи за времето обувки, проблемът си е лично твой.

Ако искаш да ходиш по улиците, когато е пълно със сняг, ще ти трябват здрави и стабилни обувки и доста добри умения за лавиране насам – натам. По тази причина и из Букурещ няма да намериш, драги ми читателю, толкова много тунинговани кифли, колкото щъкат из София (но за това малко по-късно).

Друга интересна особеност е, че докато не спре снегът, по улиците не тръгват снегорини. Тръгнат ли обаче,

централните улици са излизани. Всички останали улици обаче…

…остават затрупани в преспи сняг, дори в идеалния център на града. После някой да почне да се оплаква, че на неговата улица не минава снегорин…

Сняг – Букурещ, Румъния

Ето още един пример как НЕ се чистят улиците на Букурещ. Това не е квартална паланка, а улица дето свързва министерства, при това в идеалния център, само на петстотин метра от университета на Букурещ. Ето и как е почистена. Хората караха такъв голям офроуд, че чак спрях да гледам.
Впрочем, снимката е правена в седем вечерта и вече отдавна не валеше сняг, така че явно практиката у тях е да не чистят. Само да ми падне някой жител на панелен комплекс да ми мрънка, че не са му изринали пред блока – да види букурещлии как се мъчат…

Кацането и излитането във виелица също не е проблем – защото там снежинките направо ги ловят във въздуха. Дори в здравата виелица, в която пристигнах, пистата си беше почти суха.

През лятото е много, ама много горещо

– без значение от температурата навън, бетонът много се нагрява и усещането е все едно вървиш в пещ. В Букурещ има паркове, но зеленината по основните улици не е чак толкова много и не може да компенсира нагряването от околните сгради. Температурите в Букурещ често надвишават 30 градуса по Целзий, а смяната между леденостудена зима и горещо лято е доста рязка. Домакините казаха, че през март нормалните температури са над или около 20 градуса и се майтапеха, че снежната виелица е дошла специално в моя чест 🙂

Яж като румънец – особености на румънската храна

В класацията за най-вкусна храна, румънската определено не държи челното място. Колкото пъти съм била, толкова пъти са ми правили впечатление няколко неща. Като начало –

салатата

Спомням си преди няколко години отидохме до Бран с нашите и в една кръчма (с вид на стара средновековна такава) баща ми си поръчва салата за мезе. Представи си физиономията на човека, драги ми читателю, когато келнерът донесе салатата в купа с размера на чаша по-малка от 200 мл. Реално, салатата ми се събираше в шепата. (всичките ни съседи, без гръците, са така – смао с гърците обичаме големи салати – бел.Ст.)

Първата и най-характерна особеност на румънската храна е, че

порциите по начало са по-малки

Както се изразиха домакините „В България вашите чинии са огромни и пълни догоре, при нас е малко по-гурме“. По отношение на салатата нещата са още по-забавни, защото за румънците това не е храна. Поне не по начина, по който ние разбираме салатата. Един българин като нищо може да се наяде с купа шопска салата. За един румънец обаче, салатата е просто добавка към основното (което обяснява количеството й, равняващо не на не повече от 150 грама, при това в добрия случай). Друга странна особеност, която доближава румънците повече до северните нации е яденето на

кисело зеле и туршия в гарнитура към основното

Те имат много, много хубави туршии (в най-разнообразни форми), но за моя вкус вътре има твърде много сол и твърде малко оцет. (не само северните, но и южните ни съседи – търците – ползват туршията като гарнитура, вкл.и през лятото – бел.Ст.)

Подправките

също са проблем, най-вече защото не са на почит. Предполагам, че това се дължи на факта, че румънският климат е твърде суров в повечето места, за да може да растат средиземноморските подправки, толкова характерни за българската и по-южно балканската кухня. Затова, когато си поръчвате пържола в Румъния, не очаквайте да видите нещо поръсено с чубрица и черен пипер, защото няма да го намерите (поне не в традиционните заведения, които предлагат румънска храна, а не нещо за туристите). Пържолата в Румъния представлява най-често дебел резен месо печен на скара и поръсен със сол. Най-честата гарнитура за мръвките пък са варените или печени картофи (също обилно посолени).

Румънска пържола – Букурещ, Румъния

Румънска пържола – вкусна е, докато е топла.
Бележка – румънците вечерят доста рано – преди 8 часа вечерта – и си лягат раничко. Респективно, закуската обикновено почва от 6.30 или 7 сутринта…

Мамалигата или качамакът

(с чисто научна цел пробвах) е нещо, което определено ми се видя безвкусно, но румънските домакини обясниха, че мамалигата в заведенията е твърде безлична и всъщност всяка къща си има свой „персонализиран“ вариант, който е съвсем различен.

Изобщо,

румънците слагат сол на всичко, но по много

(имам предвид, все едно са изтървали солницата в яденето). За тях слагането на много подправки в една гозба е лош вкус, обичат нещата да са простички и добре сготвени. А защо ядат толкова солено (ама наистина много солено и го казвам като човек, който също обича да слага повечко сол в манджата) така и не разбрах. Мога само да кажа, че постоянно добавят сол на нещата.

Румънска супа топчета – Букурещ, Румъния

Румънска супа топчета – почти същата е като нашата.

Едно традиционно румънско ядене – без значение дали вкъщи или на заведение – винаги започва със

супа

Поне така ми казаха домакините. За румънците няма ли супа на масата, не се сяда. При нас ролята на супата е заменена от салатата, предполагам. Те имат

десерти,

при това много хубави – единият традиционен десерт много прилича на крем-карамел, само че се готви с около 30 – 40 яйца по някаква странна тяхна технология. Той е нещо като традиционен празничен десерт, но не ми е съвсем по вкуса. Обаче се влюбих в други два традиционни десерта – единият се нарича панакота и представлява нещо като шарлота или баварски крем. Сервират го в чаши и е наистина много вкусен. Другият десерт се нарича папанаж и представлява големи понички гарнирани с обилно количество сладко, сметана и кисело мляко. Ако видиш някое от тези неща в менюто, драги читателю, не се колебай да си поръчаш.

Водата в Румъния е нещо много странно,

особено минералната. По дефиниция, щом е минерална вода, значи е газирана, поне така смятат румънците. На моя въпрос защо, хората ми обясниха, че за тях минералната вода е газирана. Не-газираната минерална вода се намира мааалко по-рядко (имам предвид има по-малко видове в магазина) и на румънците им е странна (факт – беше невероятно трудно дасе намери нормална минерална вода и по времето, когато стюардесите на АТР на Таром бяха още млади гаджета 😉 Търсете „апа плата“ – иначе ще се чудят каква толкова специална вода искате – бел.Ст.)

Една от най-популярните марки минерална вода идва от областта Буковина и е (поне по мое мнение) много подобна на нашата вода в България. Впрочем, в румънските магазини могат да бъдат намерени дори български хранителни продукти. Домакините ми казаха, че много харесват нашата храна, защото я смятат за много по-качествена и вкусна от своята. Така че съвсем спокойно можете да си намерите българска минерална вода в някой по-голям супермаркет.

Румънците обичат да се забавляват, но по отношение на алкохола се различават от нас. Като начало, те пият по-малко ако са седнали на маса. Едно питие е достатъчно, при това не говорим за силно алкохолни напитки като ракия или водка. Въпреки че румънците имат много добри ракии – цуйка, палинка и пр. – и ми казаха, че имат доста добри вина (при това много видове) – на обяд рядко ще видите румънец да седне да пие. Вечер, особено през седмицата също не прекаляват.

Най-популярната алкохолна напитка всъщност е

бирата

като трансилванската бира е сред най-обичаните. Понеже си направих труда да опитам различни видове, мога да кажа, че бирата от Брашов не струва (въпреки че румънците много я харесват), тази от Тимишоара е силна и много пивка (и определено ми стана любима), а най-популярната румънска марка Урсус може да скрие Старопрамен в малкия си джоб. Така че ако трябва да си поръчаш нещо за пиене, драги читателю, избери бирата и няма да сбъркаш.

Как да минем за румънци

с минимални познания по румънски език – дегизировка за ърбън приключения

Когато човек отиде в чужда държава, едно от първите неща които иска да направи е да се разходи по улиците и да разгледа. За да можете да разгледате ефективно обаче, при това без да привличате внимание, ще трябва да се „дегизирате“ като румънци. Как става това?

Стъпка едно:

облечи се като румънец

Преди години винаги се чудех защо в момента, в който ме видят, започват да ми говорят на английски. С румънците изглеждаме общо взето еднакво като черти на лицето (не е като да съм руса скандинавка, че да светя като семафор, че не съм от тук) следователно ще трябва да е нещо друго. През август дори разбрах какво точно. Оказа се съвсем дребна подробност – външния вид и най-вече грима и прическата (т.к.редакцията не ползва нито грим, нито прическа е очевисно защо навяслъде го имат за местен 😉 – бел.Ст.)

Ако сте дама и искате да минавате за румънка трябва да се обличате и държите като тях. Това означава

  • да носите грим (достатъчно, че да подчертава красотата Ви, но не толкова че да крещи „турбо фолк пача“ през улицата) и
  • косата Ви трябва да е поддържана. Това ще рече, че не можете да се разхождате по улиците с коса като кошница и пълна липса на грим без да привлечете внимание и да се издадете, че не сте от местните.

Това го открих съвсем случайно, когато (излизайки от делова среща) отидох до магазина през улицата да си купя нещо за спомен. Та, влизам аз, „натокана и облякана“ – с рокля и токчета, прическа и грим – и на секундата почват да ми говорят на румънски. Тогава осъзнах, че не чертите на лицето, а именно дрехите, прическата и грима издават чужденката. Защото в нормално състояние на терен съм с коса като кошница, без грам грим и с развлечени (но пък за сметка на това – удобни) дрехи. Оказа се, че не се иска много, за да мина за румънка – малко повече внимание към детайлите, добре подбрани според сезона дрехи, малко грим и готово! Вече си плещим на румънски и хората се смеят като обясня на английски, че не съм румънка.

На господата им е доста по-лесно от на дамите, защото само трябва да облекат някакви по-хубави дрехи (по възможност не развлечени) и са готови.

Като заговорихме за

румънките – сред тях има доста красиви жени

За разлика от българките обаче, те не ходят по улицата все едно са тръгнали за някоя чалготека в Студентски, ами се обличат стилно и според сезона. Не се прекалява нито с крещящ грим, нито с фрапантни или пошли дрехи (макар че ги има всякакви…) Обувките също са важни – през зимата ще видите малко румънски жени на токчета (заради особеностите на почистването на улиците) – така че повечето залагат да удобните и стабилни обувки. Всъщност, и през лятото ще видите румънки покачени на високи платформи само когато отиват на парти. (редакцията вече се изказа по темата в точката за самолетите 😉 – бел.Ст.)

Букурещ, Румъния

Ето улица точно в центъра, почти на нулевия километър. Ето и как е почистен тротоара. Съгласи се, драги ми читателю, че трудничко ще ходиш с неудобни обувки по това.

През зимата пък всички носят удобни и топли дрехи – моето топло и дълго яке (което майка ми ме накара да взема) се прие с доста голям фурор сред домакините, които се възхищаваха на това колко е топличко. Така че няма нужда от много „гласене“. Въпреки апарата (който е неделима част от моя организъм, където и да съм) и спирането да щракам почти всичко, през зимата ме спряха да ме питат за посоката поне четирима души (които падаха да се хилят щом като обясня, че не съм местна), а пък още толкова започваха разпалено да ме съветват (виждайки апарата) къде имало още за гледане (пак на румънски).

С моите почти никакви познания по румънски, ако вляза да си купя нещо мъничко от магазина, хората дори няма да се усетят, че не си говорят с някой „техен“. Когато попитах домакините защо, те ми обясниха, че е нещо в поведението. Това ни води до…

Стъпка 2:

дръж се като румънец

През август бях за пръв път достатъчно дълго в Букурещ и не познавах абсолютно нищо. Нито кое къде е, нито кое си струва да се види. Така че тогава обикалях като муха без глава напред-назад и, естествено, привличах доста внимание. И как не, като мъкна със себе си апарат на статив. Обаче, ако човек се движи сам, привличането на внимание не е най-добрата идея, особено ако искате да разгледате, движите се мааалко по-късно през деня (имам предвид след залез) и все пак не сте сигурни къде отивате. За да минете за румънци, трябва да се държите като тях, което никак не е трудно.

Като начало –

  • приберете всички хартиени карти някъде!

Те ви издават на секундата. Ако не знаете къде сте, хартиената карта изобщо няма да ви помогне! По-добре попитайте някого за посоката – румънците са много отзивчиви и дори да не могат да ви обяснят, ще ви заведат. Ръчкането на карта на телефона също няма да ви помогне много, защото GPS засичането куца доста (особено ако ползвате офлайн карта). Така че по картата може да виждате, че сте на едно място, а всъщност да сте на 500 метра от него. Освен това пресичането на определени кръстовища в центъра може да ви омотае допълнително (особено ако има подлез на метростанция на същото място). Така че зарежете картите и по-добре питайте хората около себе си.

  • Сведете дрънкането на висок глас до минимум,

така че хората да не чуват много-много на какъв език говорите. За наше щастие, румънският е пълен с доста български думи, така че дори и да ви чуят, може да не разберат откъде идвате.

  • Изтрийте глупашката „учтива“ усмивка от лицето си!

Като всяка нация минала през тоталитарен режим, и румънците не са почитатели на „западняшката“ усмивка до ушите. Ако се усмихвате нон-стоп, хората автоматично ще ви смятат или за ненормални, или за западняци (като и двете неща не са препоръчителни). Вместо това, оставете дежурното българско леко смръщено изражение и няма да се различавате от хората наоколо.

  • Не „блейте“ наляво-надясно!

Това означава – не ходете с ококорени като понички очи (макар че Букурещ наистина си заслужава човек да му се кокори) и по възможност не се влачете като народна песен по улиците. Ако искате да отидете на едно място, просто тръгнете натам с нормален (като за голям град) средно бърз ход и не пречете на хората около себе си да ви заобикалят. Особено ако е зима, а искате да снимате нещо, отстранете се от пътеката на тротоара, по която всички вървят (аз нагазвам в снега, че да не преча) и снимайте тогава. Така няма да има нужда другите да ви чакат, няма да ви заговарят, че да се дръпнете и ще ви е по-лесно.

Най-лесният начин да обясня това е следният – представете си, че вървите из родния си град и се дръжте по същия начин, без значение от различната обстановка. През март, когато вече доста добре знаех коя забележителност къде е из центъра, си се движех без карта, like a boss, като стара букурещлийка и нито веднъж не са ме разпознавали като чужденка на улицата, въпреки апарата на врата и фоточантата. По-скоро ме бъркаха с някоя местна фотографка.

Та такива ми ти работи, драги ми читателю, ето това е основната информация за Букурещ, която ти е нужда. Нашето приключение обаче едва сега започва, тъй като имам още много други неща за разказване. Тъй като този пътепис вече стана твърде дълъг, ще ти разкажа за забележителностите на Букурещ в следващата част 🙂

Очаквайте продължението

Автор: Бистра Стоименова

Снимки: авторът



Booking.com

Други разкази свързани с Букурещ – на картата:

Букурещ



Booking.com

Венеция за 3 дни (Съвети за пътуване)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес Дарина ще ни даде малко идеи как да си организираме пътуване до Венеция. Приятно четене:

Венеция за 3 дни

съвети за пътуване

Пътуването ни за Венеция започна с това да намерим евтини билети – най-лесният вариант е да летите с нискотарифните Ryanair до Тревизо/ Treviso, което се намира на 35 км северно от Венеция. Някои казват, че Венеция може да се разгледа и за 1 ден – основните неща, да, но ако искате наистина да разгледате града ( а според мен това е най-красивото място, на което съм била ) ви трябват 2 – 3 – 4 дни с посещенията на съседните острови. Вариантите да намерите евтини билети за мен са ( освен от самия сайт ):

  1. Да следите facebook страницата Flight Chaser / Лети за без пари – следете страницата за оферти за дестинацията ( и не само )
  2. azair.eu – най-лесната и удобна търсачка за нискотарифни полети. Отбелязвате начална и крайна дестинация и продължителност на престоя, период за търсене и дали да е с прекачване/ без прекачване и ще Ви намери най-евтината оферта.

Венеция, Италия

Смея да кажа, че ръчният багаж беше предостатъчен за престоя, носейки ръчен сешоар и маша, както и по-плътни и по-леки дрехи, тъй като бяхме в края на месец октомври.

Най-удачно време за престой във Венеция

Основният проблем с Венеция са освен да се избягват тълпите в края на януари до средата на февруари по време на карнавала, когато е пълно с тълпи туристи и цените за спане/ хранене са доста завишени. Най-удачното време за престой e март – април и след това септември, октомври и ноември. В края на октомври времето беше около 16 – 19 градуса,

не миришеше от каналите изобщо

освен ако не седите в много малка тясна уличка по-продължително време и нямаше огромни тълпи. Венеция е около 55 – 60 хиляди постоянно живеещи и се посещава годишно от около 20 млн. туристи, така че постоянно има посетители, но зависи от размерите.

Венеция, Италия

Избор на хотел/ апартамент

много хора предпочитат да не спят в самата Венеция, освен ако не сте с кола – според мен е по-добре да си в самата Венеция, тъй като се губи много време за пътуване до самия остров. Но ако сте с кола – тогава вече е оправдано.

Ние избрахме много малко апартаментче – по-скоро като стая, разделена от плъзгаща врата, подходяща за 4 човека и мъничка баня. Мястото беше страхотно – на 1 минута пеша от спирка San Toma и много близо до центъра.

Голямо предимство е малкото вътрешно дворче, където може да се пуши. Човекът, който отдаваше апартамента, беше изключително любезен и коректен. Хотелите са доста скъпи, но могат да се намерят по-евтини оферти за апартаменти/ хостели.

Венеция, Италия

Придвижване от летището до Венеция

Венеция има 2 летища – основното е Marco Polo, което е на 6 км от острова, а другото е Тревизо/ Treviso, което е на около 35 км от отстрова. За съжаление от София Ryanair кацат на Тревизо, но летището там е малко, много чисто и уредено и няма начин да се объркате или лутате в търсене на информация. Там оперират само нискотарифни компании – когато ние летяхме бяха основно Ryanair и Wizz air и Blue Panorama.

На сайта на летището има подробна информация за придвижване , която включва освен евентуалното придвижване до Венеция, така и други дестинации като други острови като Лидо ди Йезоло, близките ски курорти, други градове и т.н.

Венеция, Италия

До Венеция има няколко варианта:

  • трансфер с GoOpti,
  • такси ( ужасно скъпо ),
  • влак ( трябва да се вземе автобус за влака, после пак да се придвижвате – не е много удобно, ако отивате в самата Венеция ) или
  • автобус.

Единият по-скъп, но по-удобен вариант е с трансфер на low-cost услугата GoOpti , която е нискотарифна услуга за превоз от летища, гари и т.н., оперира в Италия, Германия, Унгария, Словения, Хърватия, Австрия (поне към момента това видях от сайта ).

Цената на услугата варира, като най-евтино е да запазите възможно най-рано, зависи от това колко човека сте също – колкото повече хора – толкова по-евтино излиза. Единственият минус е, че не връщат парите, ако не се появите в указания диапазон или ако не летите поради други причини.

Тъй като не бяхме уредили транспорта навреме и цената в последния момент беше висока с тази услуга, избрахме да се придвижим с автобус – има 3 компании, които извършват тази услуга.

  • Едната е Barzi Service , но тъй като Google maps ни ориентира, че до нашия адрес най-добрия маршрут е през Piazzale Roma – те не предлагат директен трансфер до там. Barzi Service отиват до Венеция Тронкето ( фериботния терминал, където има голям паркинг ) и след това трябва да се качите на влакче.
  • Другите 2 варианта са Terravision, които са по-удобни, чисти, предлагат wi-fi, но е задължително да направите онлайн резервация .
  • Затова най-лесният вариант е ATVO автобусите, белитетие се купуват от залата на първия етаж, като по-удачно е да си вземете билет за отиване и връщане, като спестявате 2 евро на човек – друпосочният е 22 евро, а еднопосочен 12 евро.

Времето за пътуване е около 60 минути, ако няма значително задръстване, така че го имайте предвид за летенето на връщане.

[geo_mashup_locatiomn_info]

От Пиацале Рома/ Piazzale Roma вече не са разрешени коли

Трябва да се качите или на водно такси (което е доста скъпо ), или на вапорето (vaporetto ), които са големи водни автобуси – това е публичният транспорт във Венеция, опериращ под името ACTV , които уреждат 24/7 транспорт 7 дни в седмицата.

Венеция, Италия

Билети могат да се купят както онлайн от сайта, от Piazzale Roma има машина, както и от будка, където продават вестници се продават и тези билети. Ако сте за един ден – можете да си купите единични, но ако сте за няколко, бих посъветвала да си вземете карта за няколко дни. Тя е за определени часове (а не дни както в някои държави )

Автор: Дарина Маринова

Снимки: авторът

Картинката по-долу ще ви отведе при специалните оферти за нощувки във Венеция:



Booking.com


Други разкази от Венеция или с автор Дарина Маринова– на картата:

Венеция и Дарина Маринова

Ето и възможност да обиколите Италия, без да надплащате за нощувки:



Booking.com

На Шипка за Трети март

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Бистра ще се качим на тазгодишните тържества на Шипка за Трети март.

Приято четене и помнете – ако оставите един празник на ченгетата, те или ще го забранят, или ще го превземат, за да го опошлят.

Не им го давайте!

На Шипка за Трети март, 2018

140 години от Освобождението на България

Фразата „Имаш ли планове за еди-кога-си“ е дала началото на повече приключения, отколкото който и да е друг израз в езика. Човек е така устроен,че без значение какъв е по душа – домошар или пътешественик – вътре, някъде дълбоко в него, има копнеж да направи нещо щуро, запомнящо се и достойно ако не за възхищение, то поне за разказване. А фразата „имаш ли планове“, сякаш се превежда като „чака ни нещо страхотно“.

Аз също се оказах в подобна ситуация, драги читателю, когато ми предложиха да ходим до Шипка. Ама не в кой да е ден от годината, а на Трети март. При това не кога да е, ами тази година – навръх тържествата за 140 години от Освобождението на България. Искаш ли да чуеш моя разказ за едно патриотично-фотографско приключение? Искаш? Добре, да започваме тогава…

Да ти направят предложение, на което не можеш да устоиш

Всичко започва късно следобед на втори март, когато подскачам като скакалец от задача на задача и мимоходом, към четири и половина следобед ме застрелват със следия въпрос:

– Ти планове за трети март имаш ли?

– Не – заеквам аз, мислейки си, че ей сега ше ме викнат на работа.

Все пак Трети март си е голямо събитие и всеки гледа да се „разпише“, още повече че става дума за кръгла годишнина, т.е. събитията са още повече. Затова очаквам да ме цанят да бачкам навръх празника на някое подобно. Обаче не, разговорът продължава по следния начин:

– Щото ние организираме пътуване до Шипка утре, организирали сме си транспорта и в автобуса има свободно място. Искаш ли да дойдеш с нас?

– Абе вие луди ли сте, бе?! – е първата ми реакция, след като успявам да „смеля информацията“

Мои колеги ходиха на Шипка за Трети март преди три години и тогава много им завиждах за хубавата идея. След това, като чух разказа от първо лице за всичките им перипетии, скоропостижно спрях да им завиждам. Ето и защо – тръгнали те сутринта от София, но ги хванало задръстване точно преди прохода. Уж организирана екскурзия, с автобус дето трябвало да ги качи до стълбите. Друг път! Спрели ги полицаите на няколко километра от върха (не знаеха колко точно, но казаха, че са вървели по чукарите над три часа) и почнало едно изкачване. По нечия гениална идея, не по шосето към върха, а напряко през гората. Те разправяха, че е адски трудно, тълпата те носи нагоре и през гората вървят адски много хора. Изживяването яко, ама много изтощително.

Разказвам аз тази история, в опит да охладя разни страсти тук-там (зер, може да не са ходили никога на Шипка и хал-хабер да си нямат за какво иде реч). А аз съм била – при това много пъти. Та разказвам как се организира движението по време на празник там – и че за тържествата през август те карат да паркираш дооооста далече от паметника. Оставяш колата и ма’аш докато стигнеш стълбите. След това ма’аш по стълбите и стигаш горе изплезил повече или по-малко език.

Обаче те – непоклатими:

– Тръгваме утре в пет сутринта, за да можем да спрем максимално близо до паметника, ще гледаме официалната церемония, после отиваме в Карлово и се прибираме същия ден.

Тук в главата ми започват да се борят едно ангелче и едно дяволче. Дяволчето го мързи да гледа и хич не ще да става в един Господ знае колко часа, за да бъде на уреченото място – централният вход на стадион „Васил Левски“ – в четири и половина. Скръцнаха ми със зъби, че автобусът тръгва в пет сутринта и кой дошъл – дошъл. Следователно, за да е всичко на шест, трябва да съм там в четири и половина. А живея на майната си…

Ангелчето обаче е обладано от приключенски дух и започва да мрънка, че това е кръгла годишнина – следващата ще е след десет години, а дотогава – я камилата, я камиларя. Освен това винаги въздишам по снимките от Шипка на Трети март, направени от смели колеги, които са се качили дотам. Като добавим, че

на Шипка има хубав сняг

и транспортът е уреден, пък и има шанс да не бием път през чукарите като моите колеги преди три години, това е предложение, на което не мога да устоя и в момент на умопомрачение казвам „брой ме“.

Следва още един въпрос:

– Ти апарата ще си взимаш ли?

– Човече, аз ако не си взема апарата, изобщо няма да идвам – изсмивам се аз и наистина това имам предвид. За мен няма ли апарат, няма смисъл и от разхождане, защото всичко друго се класифицира като загуба на време.

Когато детето ти е откачено, но ти все пак си го обичаш

Голямо количество вицове за родители започват с детето, което влита ентусиазирано в стаята и заявява нещо. След като се навих да се юрна до Шипка навръх Трети март, на мен сърце не ми дава да скрия тази ценна информация от хората, дето са ми дали живот, за повече от пет секунди. Така че и аз, подобно на децата от вицовете, влитам в хола и изтърсвам:

– Утре съм на Шипка!

В стаята, баща ми и дядо ми кротко бистрят политиката на фона на „Лице в лице“ по БТВ. При тая фраза и двамата се ококорват с очи на понички и ме заливат с канонада от въпроси:

– Как така ще ходиш? – зяпва дядо ми, не съвсем в течение на това колко съм луда.

– С каква кола ще пътувате, там има лед, времето е лошо… – разсъждава на глас шокираният ми баща (съвсем в течение колко съм луда и в явен опит да ме разубеди) – Абе ти изобщо къде си тръгнала? Утре знаеш ли какво ще бъде?!

– Ама спокойно бе, хора – вдигам примирително ръце аз и обяснявам – ще се ходи с автобус, 50 души сме, мен ме поканиха преди малко и тръгвам с тях. Тръгваме в пет сутринта обаче.

– Какви са тия дето са те поканили? – мръщи се баща ми с явното намерение да изиска свидетелство за съдимост, Васерман и кредитна история от ония, дръзнали да отправят предложение за подобно откачено пътуване на драгоценната му дъщеря

– И как смяташ да стигнеш в пет сутринта на стадиона? – добавя той в явен опит да ме разубеди, защото знае, че адски мразя да ставам рано.

– Тате, ти не си разбал, не аз трябва да съм там в пет сутринта, а автобусът тръгва в толкова – изчуруликвам аз и добавям жизнерадостно:

– Аз трябва да съм там в четири и половина.

Баща ми решава да се прави на Кейн от китайския квартал или на Чък Норис и затова с дядо ми прекарват следващия половин час в обмисляне на най-краткия маршрут от нас до стадиона. Баща ми знае, че щом като казвам, че ще отида, значи съм се навила и връщане назад няма. В случай, че не знаеш, драги ми читателю, аз съм откачен фотограф и за мен думичката „снимки“ е най-сигурната примамка за каквото и да е. Веднъж кажат ли ми, че ще има какво да снимам и захапвам като булдог. Така че за момента човекът е вдигнал ръце и тайничко чака връщането на майка ми, защото знае, че само и единствено тя (при това не винаги) може да ме откаже с рационални доводи. Прибира се жената от работа и той не изчаква и пет минути и се провиква от хола:

– Пък т’ва, наш’то иска да ходи на Шипка утре!

Следва второ действие, в което обяснявам какво, защо и как и майка ми взема генералско решение да се вика такси за утре, трети март, в четири сутринта. Речено – сторено. Майка ми ме наковава с всички възможни неща, които може да се объркат – от задръстване и разваляне на автобуса до ядрен взрив и ме праща да си правя сандвичи за утре. Някъде към един през нощта вече съм готова с фоточантата (пълна със знайни и незнайни фото джаджи, с които няма да те занимавам, драги читателю), вода, храна и лекарства за три дни и облекло, достойно за експедицията на Пимпирев на Антарктида.

След като сме приключили с всичко това, идва време и да настъпи паметният в историята и в моя личен рекорд ден.

Дружина тръгва, отива…

Денят ми започва преди първи петли – в три часа и половина през нощта. Сумарно съм спала под три часа, а дори си мислех изобщо да не си лягам – за какво – ама после реших, че няма да е лошо все пак да дремна.

Та, в четири без пет получавам обаждане, че таксиджията ще закъснее с пет минути и дали това ще ме забави. Няма, отговарям аз, защото трябва да съм на стадиона в пет без петнайсет. Така де, таксито успя да пристигне навреме и завързваме някакъв маловажен разговор за Трети март и прочее. Човекът, предвид за колко часа е поръчано таксито, правилно предполага, че ще пътувам накъде за празника. Аз обяснявам, че съм фотограф и с колегите сме решили да ходим на Шипка, ама трябва да тръгнем мнооого рано, че да избегнем тълпите.

Двайсет минути по-късно вече сме се паркирали пред централния вход на стадиона, но от автобуса – ни помен. Звъня аз и питам къде са. Отговорът гласи „пътуваме, ей сега ще дойдем“. Така че оставам да чакам в таксито – навън ръми ситен дъждец, пък и майка ми ме е наковала да не се мотая сама по улиците в толкова часа. След десет минут до нас паркира един бял автобус и провеждаме следния разговор:

– Ало – започвам аз приповдигнато – тука паркира един бял автобус, случайно да е нашият?

– Нашият е, качвай се!

Та слизам от таксито аз и се запътвам към автобуса. Пред него хора. Проблемът обаче е, че от 50 души автобус аз познавам само двама, така че предполагам, че тия щом като чакат по това време и на това място, са от нашите.

– Здравейте, вие за Шипка ли ще пътувате? – питам аз.

– А, не, ние сме за Белград – обясняват ми полу-сънено хората и чак тогава виждам куфарите тип „събирам два трупа с място за Калашник“ до тях.

Затова в следващите пет минутки се чудя дали не съм сбъркала нещо, но за щастие моите хора се появяват. Автобусът е този, а ние сме тръгнали с тежката артилерия. Ще носим на върха венец, да го поднесем на паметника, плюс, че за всеки има доволно количество карамфили, плюс че си имаме специална табела за автобуса, плюс че имаме и знамена. Групата се състои главно от студенти (от най-различни университети из София), с трима – четирима възрастни, които да ни събират като овчари. Купонът се очертава пълен и по стара българска (и балканска) традиция тръгваме с двайсет минути закъснение. Проверяват ни по списък (в който освен трите имена, университета и телефона кой знае защо има и ЕГН) и ни дават по една мартеничка и тръгваме.

Сутринта е тъмно и на всички им се спи, така че до първата почивка дремем. Събуждаме се (с по едно око) към шест и половина на една бензиностанция около Пазарджик. Там се спира за кафе, тоалетна и т.н. Дамите, естествено се нареждаме пред тоалетната като въвеждаме пълен матриархат и диктатура и на господата им се налага да изчакат безропотно всички ни. На опашката за кафе възникват леки конфликти, главно с жената от бензиностанцията, защо всичко става безкрайно бавно. Съчувствено я питат дали не сме първите клиенти за деня, а тя сърдито отвръща:

– Егаси скапаната смяна изкарах! Аман и от празник и от всичко! Цяла нощ е така – всички тръгнали нанякъде за Трети март. Ужас просто! Искам само да дойде колежката да ме смени и да си ходя!

Аз също чакам на опашката, нарамила шест-седем килограмовата фоточанта, за да си купя вода. Междувременно се завързва следния разговор с един младеж:

– Здравейте – започва учтиво той – вие откъде сте?

Аз гледам тъпо като бик на червено (защото по това време от денонощието душата ми спи) и той продължава:

– Да, да, ясно че сте от София, но от кой университет?

– СУ – отговарям едносрично аз, все още в неведение откъде тия мераци да се социализира толкоз рано.

– А, СУ, значи все пак има някой от там с нас – продължава той – А Вие преподавател ли сте там?

Шокирана мълча – вярно, че от всички дами аз съм единствената дето не носи грам грим (каква воля трябва да имаш, че да си гримирана в пет сутринта?!) и косата ми е вързана на някакво много, много рошаво кокче, ама това с преподавателката ме хвърли в оркестъра. Та мълча аз шокирано, чудейки се това дали е комплимент или не съвсем, когато над главата ми се чува глас:

– Тя е нашият фотограф, при това много добър.

– Мерси – изтърсвам аз и се ръкуваме с човека.

Нещо започва да ми подсказва, че аз ще да съм неформалния „официален“ фотограф на делегацията. Та, след като уточняваме, че да – истински фотограф съм и да, ще снимам и пр. се качваме обратно в абтобуса.

Вътре, по всеобщо желание, звучи българска музика – от химна през стари шлагери. Пускат се шегички, защото повечето вече сме почнали да се ококорваме и чакаме да се появи заветния хълм, или поне разклона за него. Шофьорът се занася с нас и стоически търпи крясъците отзад, докато не стигаме до

село Дунавци,

където ни чака някаква колона коли. Всички почваме да се чудим дали от тук не спират вече – все пак 140 години от Освобождението се честват, може половин България да се е изтърсила – а шофьорът философски заключава, че ако от тук трябва да вървим, той трябва да си наеме квартира, за да ни изчака да се качим и да се върнем. За щастие, оказваме се пред ЖП прелез, така че продължаваме нагоре с песни и смешки.

На разклона за прохода

няма патрул и това ме изненадва. Оказва се, че полицаите са се дръпнали мааалко по-нагоре. Колите ги карат да отбият и да забавят ход, а ние спираме. Пускаме парламентьори при Органите на Реда, защото все още сме в самото начало на прохода и град Шипка е далеч по-близо от самия паметник. Пускат ни нагоре с нареждането да спрем като техните колеги ни кажат. Часът е около осем без малко. Пъплим нагоре и се кефим, че сме изпреварили тълпата. Полицаите са на всеки завой по двама и за момента изглеждат видимо отегчени. Грее слънце и се радваме – защото прогнозата за времето беше меко казано лоша – и продължаваме нагоре.

Към осем и половина ни спират и отново пускаме парламентьорите в ход. Обясняваме, че сме делегация студенти, че сме дошли специално да поднесем венци на паметника и прочее други подобни и си правим устата ако може автобусът само да ни закара до горе, пък после да го паркират, където им скимне. Органите на Реда са категорични – автобусът спира тук, а ние пеша нагоре. Не можел да ни закара там, защото на горния паркинг всичко било пълно и нямало къде да обърне.

Затова ние слизаме и поемаме нагоре по шосето.

Пътят не е страшен и е относително славен

Полицаите любезно ни информират, че сме

на около 3 километра преди стълбите

и ние поемаме. Три не е като десет километра, разсъждавам аз, и потеглям нагоре с маршова крачка. Мъжете вземат да мъкнат венци, знамена и цветя, а дамите сме освободени от задължения. Докато се разпределят задачите, всички на глас се чудим колко часа трябва да са дошли тия преди нас, за да са напаркирали покрай шосето в осем и половина сутринта.

Проходът е блокиран

през нощта преди празника и движението се отваря само откъм Казанлък, само в посока нагоре към паметника и само до самия паметник в шест сутринта. Та, колко хора трябва да са се изсипали, че да напълнят целия паркинг до стълбите, плюс да напаркират на три километра и нещо надолу? Предстои ни да разберем.

Шипка на Трети март, 2018

Фото и видео екипите са се покачили навсякъде, където може. Този колега беше точно над надписа „140 години Трета българска държава“.

Тръгваме нагоре по баирите (с кола изглеждат нищо и никакви, но пеша са си неприятни за качване) и даваме газ, защото решаваме, че колкото по-рано стигнем, толкова по-удобно място горе ще си намерим. Така че всички си даваме зор и с маршова стъпка нагоре – все пак искаме да гледаме церемонията. Аз имам и друг мотив – точа си зъбките като недоял леопард-човекоядец за кадри на снежна Шипка с възможно най-малко хора.

Понеже някои от другите колеги не са ходили на Шипка скоро, аз мрачно предричам, че ни чакат поне два часа догоре. Но коя съм аз да прекърша оптимизма на младите?

Тръгваме нагоре и се оказва, че изобщо не сме само ние –

влизаме в тълпа от млади хора,

които са толкова много, че човек ще каже, че някой насила ги е изкарал. Но не е така – нарамили са знамена – закачени на всевъзможни приспособления – от дръжки за метри и парцали, до истински дървени пръти и въдици – носят цветя и се смеят, докато перкат нагоре към върха. Момичетата и момчетата от моята група вадят знамена от раниците и се увиват в Трибагреника. Аз също си нося знаме – купено от Шипка на четвърти март миналата година – но решавам да изчакам докато се качим горе.

Повечето автобуси и коли чинно са спрели,

но по някое време стигаме до един, който се движи в погрешната лента. Около него хора, от дясно коли, а той върти на заден по завоите (които бяха страшно гадни в тоя участък). Хората се опитват да го заобиколят, понеже блокира движението, но няма как, а той се опитва да си намери място за паркиране. Повод за неформална почивка и малко смях и сеир (за нас, не за него де…). Накрая, когато успя да се паркира, е посрещнат с бурни овации от публиката.

Ние продължаваме да се катерим, защото

Шипка изобщо не се вижда

Започвам истински да се

чудя на акъла на турския командващ преди 140 години

– при това ние дори не се катерим от подножието и го правим по вече проправен път, а едно време е трябвало да се катерят по скалите. Който е бил на Орлово гнездо, може да си представи за какво става дума. (Тук ще се включа и аз – дядо ми е произведен в офицер точно на Шипка, за годината ще ви излъжа, но следващата зима замръзва Бургаския залив (преди Голямата депресия в Щатите ;)). И т.к. Военното училище затова е Военно и затова е Училище, за да учи на офицерите на професионализъм и на патритоизъм – при произвеждането, покрай всичките церемониии и тържества преподавателите хващат бъдещите офицери и ги закарват над урвата и задават въпроса: На кого му е било по-трудно в тази битка? Кой е проявил, също така героизъм? Кой също е защитавал родината си?
Та, ето за тези разлики в обучението става дума понякога – извинете за прекъсването – бел.Ст.)

Цялото упражнение с

катеренето ни отнема около час и двайсет минути

(засичах по часовник) и поуморени спираме на паркинга пред стълбите. Преди това момчетата са се редували да носят реквизита, а аз поне десет пъти се запитах какво, аджеба. правя. Чантата започна яко да ми натежава по време на катеренето, а все пак не искам да съм напълно изтощена горе. Все пак работа ме чака, а не знам колко време ще продължи тя. Снимките са си снимки, а това за мен е желязна мотивация. Щом като ще се снима – вървя си и си мълча.

Шипка на Трети март, 2018

Нашият венец – доста любопитно чудо, което трябваше да пазим да не се разпадне по пътя – все пак тях ги правят за да се поднасят веднага, а не за да ги таралянкат на подобни разстояния. Накрая все пак успя да стигне цял до горе и да се нареди редом с другите венци 🙂

Спираме ние да се съберем заедно и се оказва, че

горе цари почти пълна анархия

Органите на Реда са заети да пренасочват коли със специален режим на движение и журналисти нагоре-надолу, а пред стълбите се вие завидно дълга опашка. Отивам да проверя какво става и се оказва, че

има метални детектори и претърсване!

Събираме се всички и тръгваме в група нагоре. Нареждаме се в колона по един и хайде да ни претърси НСО. Първо метален детектор, после проверка на чантата – обяснявам, че вътре има апарати и обективи, а полицаят пита (да се направи на светнат) дали съм на Канон или на Никон. Канон, отговарям аз и ме препращат при полицайката да ме претърси. По закон претърсващият трябва да е от същия пол като претърсвания. Ножове и други подобни не нося – едно момиче го питаха дори за пиротехнически материали (предвид тона на служителя, не мога да кажа дали беше майтап, или не) – и обяснявам, че в джоба имам го-про. Полицайката се ококорва и пита това какво е, а аз обяснявам (осъзнала колко тъпо звуча), че е камера. Тя кимва, явно разбрала, че съм откачен фотограф, и ми маха да продължавам. Та, претърсени основно, продължаваме нагоре към стълбите.

Предишните дни времето на Шипка беше лошо и наваля адски много сняг. Едната от жените с нас обяснява, че търсили доброволци да разринат стълбите предишните два дни. Каквото и да са разривали, ние

пъплим като мравки нагоре,

защото целите стъпала са покрити с лед и придвижването е трудно (на места и леко опасно). Мен започват да ме съжаляват – като човека дето мъкне доооста тежичка чанта със себе си и получавам предложения за помощ. Отказвам – в крайна сметка, ако аз не мога да си нося чантата, то кой?!

Шипка на Трети март, 2018

Първият ми кадър на паметника за деня. Още няма много хора накацали по склона, но с напредване на времето пухкавия сняг ще стане утъпкана пързалка. Засега обаче тези са много добри модели. Забележи, драги читателю, фигурата на снайпериста горе на покрива. Щракам с ръка високо над главата, защото иначе тълпата ми пречи 🙂

Напредваме бавно и се разминаваме с хората срещу нас, които незнайно защо слизат надолу, вместо да се качват за честванията и следим да не се делим много. Тук в работа влизат възрастните, в лицето на една жена (същата, която спомена за доброволците), която поема командването и почва да ни юрка като фелдфебел. Лошо няма, защото в тълпата лесно може човек да се загуби, а Трибагреникът не е ориентир, защото всички са увити със знамена. Освен това трябва да има кой да ни пробива път в тълпата и ва въдворява някакъв ред. За ориентир ни служат нашите си знамена – на студентската организация, така че се движим като туристи на екскурзия.

В десет и половина се озоваваме на горния паркинг, на последната площадка преди самия паметник.

На Шипка всичко е спокойно, ама не съвсем

Шипка ни посреща с време – мечта: слънцето приятно грее, топло е и има прекрасни „фотографски“ облаци в небето. Била съм много пъти, но такова време горе досега не бях виждала. Всеки път досега като отида, или времето ще е лошо, или ще духа безобразно, или и двете. Дори през август трябва да си с яке, защото ако духа вятър е страшно студено. А сега – почти пълно безветрие, прекрасни облаци и слънчице! Вятърът повява само колкото да развява красиво знамената (без да плющят от поривите му) и толкова.

Лошото обаче е, че в момента, в който стигнахме до горния паркинг, се налага да спрем. Незнайно защо, тълпата стои на едно място, мърмори и нищо не се вижда. Чуват се проби на звука, но до началото на официалната програма има още два часа. Озвучителите се опитват да разведрят обстановката с разни маршове и патриотични песни, но с променлив успех. Стоим ние, чакаме се едни други и се редим за снимка. Почват едни фотосесии (защото поне тук сме почти всички заедно), а аз най-накрая вадя знамето от чантата и си го връзвам като наметало – ръцете ми са заети с апарата, та няма как да го държа, но съм твърдо решена, че щом е дошло отново тук, ще бъде носено. Пък.

Раздават се карамфили – всеки сам да остави на паметника като знак на уважение – и с бойна крачка под ръководството на самоназначилия се началник всички тръгваме да си проправим път до паметника горе. Все пак венец носим и искаме да си го оставим там, пък.

Тълпата обаче не мърда и е по-зле от метрото в час пик

Всеки се бута и те блъска, никой не знае какво се случва, но всички са недоволни, че не могат да се качат горе. Моите карамфили станаха на компот още при първото бутане – бяха закачени на чантата и просто не оцеляха на напора от всички страни.

Шипка на Трети март, 2018

Ето това беше тълпата на Шипка, когато пристигнахме там. Тълпата е голяма, знамена навсякъде и тук-там хора в народни носии. Това пред теб, драги читателю, всъщност са стълбите, по които трябва да се катериш за да стигнеш горе.

Пълно е с полицаи от всички възможни силови подразделения

в България, но никой не регулира движението на хората. Така че след петнайсет минути бутане и караници се озоваваме до стълбите и разбираме къде се корени проблемът.

Стълбите са блокирани –

50% от НСО и жандармерия, които са опънали въже и стоят през два метра, а другите 50% са заети от хора, които са се наредили подобно на публика в амфитеатър. За да се качиш горе, трябва да се провираш покрай безбройни знамена, малки деца, раници и пр. други подобни. Чудим се от какъв зор са се наредили толкова ниско по стълбите при положение, че обикновено празненствата са горе, на площадката до паметника.

Причината става ясна само след минути.

Тържеството тази година няма да е до самия паметник,

а на площада долу, което единодушно категоризираме като пълна глупост, но строеният военен оркестър недвусмислено показва как стоят нещата. Затова решаваме да се качим до горе, да си оставим венеца и цветята и да се снимаме и после да се наредим и ние да гледаме.

Е точно тук обаче ни чака изненада…

О, Шипка, о, протокол, о, простотии!

Тъй като на честванията ще идва и руският патриарх, мерките за сигурност са нечувани (и невиждани).

Протоколът е първата ни пречка – не можело ние да си оставим венеца

На въпроса защо, разбираме че венците ще се поставят по сценарий след официалната част и първо трябва да бъдат положени тези от държавните мъже, кметове и пр. други подобни. Едва тогава можело и нашия, но не можело ние да си го занесем, а трябвало да го оставим на военните.

Ние дори и цветята не можело да си оставим горе сами,

защото целият площад на паметника е отцепен, самият паметник е заключен и също е отцепен, а пред входа му пазят барети с автомати.

На покрива на паметника пък има снайперисти

(в случай, че не си обърнал внимание, драги читателю, върни се по-нагоре в пътеписа и погледни първия кадър на паметника).

Шипка на Трети март, 2018

Така изглегжда паметника откъм касата за билети – всичко живо се е увило в Трибагреника и си прави селфита. Може да се каже, че дори към този момент хората бяха по-малко отколкото очаквах – най-вече защото нямаше къде да застанат – на два метра от тези топове започва доста стръмен скат, натрупан с преспи (за малко да затъна в него, докато правих тоя кадър).

Ядосани от цялата ситуация момчетата защото мъкнаха тоя венец по целия път, аз – защото нямам почти никакъв достъп до самия паметник (а ми се щеше да се кача горе и да го снимам откъм Орлово гнездо), все пак кандисваме да предадем венеца и се строяваме под самия паметник. Там е изринато до блясък, но само парадните стълби. Всичко друго тъне в преспи от около метър. На мен ми е скучно (защото не виждам какво става долу и има време до началото на церемонията) и решавам да свърна към касата за билети – защото искам снимка на фона на паметника и искам да се опитам да направя нещо смислено предвид създалата се ситуация.

Обаче, заради отцепения район много хора, които може и да са дошли за тържествата, просто се снимат и си тръгват, защото няма къде да застанат – наклона от двете страни на стълбите също е зает от хора и се е превърнал в доста опасна пързалка, по която трябва да минем. Именно онези хора, които са се отказали да чакат, защото няма къде, бяхме срещали по пътя.

Шипка на Трети март, 2018

Баретите пред входа на паметника – засякохме, че се сменят на всеки 15 минути приблизително. Нищо чудно, защото беше доооста хладно на сянка. Определено бяха впечатляваща гледка, но така и не ми стана ясно каква функция изпълняват – май нещо като почетен караул…

Оставям колегите и с още едно момиче тръгваме да си пробиваме път към другата страна на паметника (дето не е отцепена). Оказва се, че там никой не си е направил труда да разрине и от многото хора, дошли специално да си направят заветното селфи на фона на паметника, всичко е излъскано като ледена пързалка под наклон. Където пък не е излъскано, затъваш почти до кръста в преспите. Газим ние, снимаме се, смеем се – поне една част от плана за деня се изпълнява. Винаги съм искала да отида баш на трети март и да си имам снимка за спомен от там. Снимката със знамето се разбира от самосебе си.

Не след дълго идват и другите и

почва една патриотична фотосесия,

през която се редуваме да се снимаме като Райна Княгиня – развявайки ту българския флаг, ту нашето си знаме – и към единайсет и половина се

насочваме към стълбите да гледаме

Още не ни е ясно, че ще гледаме голям резил.

Чакаме да започне и се чудим защо, ако събитието ще е долу, са ни ограничили стълбите и ги пазят така. Предполагам, че вероятно държавните мъже ще се качат до горе и там ще има нещо, затова чакаме да видим, стратегически разположени почти по средата на стълбите, за да можем да реагираме овреме. На мен успяват да ми уредят място до кордона жандармеристи.

Важните хора пристигат със закъснение

и препълват паркинга долу. Чакаме още десет минути да се натуткат и цялата програма започва с двайсет минути закъснение от първоначалния обявен час – дванайсет.

Шипка на Трети март, 2018

Папарашки кадър 🙂 Учудващо беше колко малко хора реално снимаха с апарати, за разлика от щракащите с телефони 🙂 Този човек щракна войниците малко след мен и нямаше как да не го снимам.

Първи е важният гост – руският патриарх

Човекът си е приготвил невероятна реч, която звучи добре и не е наблъскана с много клишета. ОБАЧЕ, за да разбереш какво казва, трябва да знаеш руски, защото

нито една умна глава не се е погрижила да има преводач и микрофон

Седим ние, слушаме, криво-ляво разбираме (кой повече, кой по-малко, а аз се кефя, че разбирам и ми бяга само тук-там по някоя дума) обаче аз се смея на гафа на протокола. Майка ми каза, че по телевизията имало превод в ефир, но на самото събитие, където присъства цялото правителство едва ли не,

да нямаш превод е все едно да признаеш руския за официален език в България

Ясно е, че човекът ще си говори на руски, ама те вместо да се чудят колко голяма част от паметника да блокират, можеше да доведат един преводач. Все пак, деца има в публиката и не всеки разбира.

Едвам

спираме да коментираме тоя гаф и почва следващия

– ще се рецитират „Опълченците на Шипка“. Първи гаф – рецитира ги момиче, спечелило някакъв конкурс, не разбрах точно за какво. Вазов, както знаем, е бил мъж и някак си неговите думи звучат странно с женски глас и младежка интонация. Освен това, на нас, присъстващите на живо, гласът на момичето звучеше толкова приповдигнато – ентусиазирано, че някак си не подхождаше на текста, който чете. Някак си

да рецитираш за „душманските орди“ и за хвърчащи трупове с ентусиазма на младши промоутър в Мтел е меко казано гаф

Майка ми твърди, че по телевизията звучало добре, така че може това да е била грешка на озвучителите на място.

Шипка на Трети март, 2018

Знамената са навсякъде на този ден – знайни и незнайни партии, партийки, обединения, читалища и пр. В тълпата можеха да не намерят и флагове, които вече не са в употреба – като този на царска Русия например. Общо-взето, всеки си има знаме – за начало това на България, покачено на каквото нещо с вертикална денивелация е намерил – а някои имат и по две-три различни. Едни хора пред нас бяха забили цели четири различни знамена…Тези тук ми се видяха тооолкова фотогенични, че нямаше как да не ги документирам на фона на драматичните облаци и паметника.

Още

по-забавно става по време на речта на президента,

когато той говори за падането на „заветния хълм“, а на фона на белия сняг, откъм пътя и зад гърба на кордона се появява

индианска нишка от около петдесет планинари, тръгнали да превземат Шипка,

та хълмът реално си пада… Защото, в престараването си, са блокирали достъпа до Шипка от едно място, не от всичките и тези хора, под носа на службите, щурмуваха Шипка.

Тук вече се превиваме от смях,

защото е толкова тематично, че няма накъде. Дошли са хората на върха и ще си го изкачат, какви са тия служби там?!

Следващите речи са клиширани,

така че слушам с едно ухо.

Следващият гаф обаче няма нищо общо с озвучаването. Всички в тълпата подскачат, когато по уредбата се чува „АУУУУ“. Решаваме, че някой от озвучителите е решил да ни накара да млъкнем, защото следва нещо важно. Крясъкът обаче се повтаря и се оказва, съдейки по следващите думи, че това „аууу“ всъщност значи „караул“, но просто

командващият има брутални логопедични проблеми

Дамата, която е нашият самоназначил се началник, прихва да се смее и се пита на глас откъде са го намерили точно този, дето нищо не му се разбира, да командва баш на 140 годишнината. Човекът не само не може да казва „р“, той и „л“ не може да каже, съдейки по командата „на уемък“, което ще рече „на ремък“. При това вече, всички се хилим на глас, защото е нелепо

Почва поднасяне на венци, но ние не виждаме нищо. Всъщност, дори и официалните лица не виждаме.

Реално застаналите на стълбите най-долу пречат на всички други да виждат и само чуваме кой говори. Сега се казва, че се поднася венец от еди-кого-си, но нито виждаме кой е човекът, нито той си мърда пръста да се качи горе и да го нагласи (както е по протокол). В

енците се поднасят на конвейр от военните, колкото да се отчете номера

След това всички на едно коляно в

минута мълчание в памет на загиналите

– трябва да призная, драги читателю, има нещо много величествено в този момент. След това пускат химна и всички заставаме мирно. Аз си правя клипче на знамената под озвучаването на химна. Всичко приключва за има – няма половин час. Аз недоволствам, че заради тоя половин час ни отрязаха целия достъп до паметника.

Хората казват, че

предишните години е могло да се разходиш свободно,

без подобни мерки и е било много по-хубаво. Аз също съм на мнение, че ако тържеството се провеждаше горе на паметника, а не на паркинга, щеше да е доста по-смислено. Повечето мърморят под нос по отношение на

мерките за сигурност и на пълната анархия горе

Шипка на Трети март, 2018

Хората са се накачили по баира 🙂 От мястото, където бяхме ние, се виждаше общо-взето това. Това е една хилядна от тълпата, дошла за тържествата 🙂 Долу, в ниското е паркингът (виждат се части от коли долу вдясно), където се провежда официалната церемония.

Всъщност, миналата година, когато ходихме на четвърти март, имаше далеч по-добра организация, при това създадена не от полицията, а от самите хора. Така че съм с

съгласна с мърморещите

– от много престараване да осигурят безопасността на руския патриарх много сериозно бяха пренебрегнали всичко, което касае българите, дошли заради собствения си национален празник.

Шипка обаче си заслужава –

в снежна премяна, с прекрасно небе и български флагове докъдето поглед стига по стълбите.

Шипка на Трети март, 2018

Кадър от Шипка на тръгване – тълпата продължаваше да приижда, при това в още по-голямо количество. За този кадър трябваше да изостана от останалите и да дебна човека със знамето. Не знам за теб, драги читателю, но според мен има нещо много патриотично в усещането тук.

Все пак част от официалните лица се качват горе, та успяхме да видим президента отблизо (някои дори успяха да му дадат цветя). След това набързо всички започват да се разотиват, държавните мъже първи.

И ние решаваме да си ходим,

полека – лека, защото ни чака доста път до автобуса. Първо някои от нас ще трябва да се разходят до двете нули. За щастие, горе са се погрижили и има химически. Няма никакъв обхват на телефоните, нито интернет горе, така че всички трябва да се съберем на паркинга пред стълбите и да тръгнем надолу. Всякакви идеи за тагване, споделяне на снимки и други подобни отпадат на първо четене.

Шипка на Трети март, 2018

Паметникът и последните стълби когато си тръгвахме – бая народ се беше изсипал – дотолкова, че дори след края на официалната церемония по стълбите няма игла къде да хвърлиш. Снимам това набързо и беж да ме няма след групата…

След премеждията със стълбите на качване, сме твърдо решени да караме полекичка на слизане и затова поемаме по пътя, който води от горния паркинг на паметника към долния. Предимствата са няколко – хем е излизан заради официалните лица, хем има хубава гледка към паметника, хем няма да си даваме зор, защото е полегат. Аз, естествено, се заплесвам да снимам това и онова и вървим бавно.

Шипка на Трети март, 2018

Тези три момчета ги срещнах случайно по пътя надолу. Като видяха накъде снимам, почнаха да размахват знамената и да викат „да живее България“. Както се вижда от снимката, бяха се въоръжили с по няколко знамена. Много добри модели се оказаха 🙂

Всичко е относително, разстоянията също

Събираме се на паркинга към един и половина следобед и

започва лееекичка анархия

Хората са гладни, искат да си купят нещо и пр. ОБАЧЕ няма много какво да купиш – опашката пред двете кебабчийници е километрична, а качеството на продукта твърде съмнително. Така че едната част отива да си купи храна, а другата им се чуди на акъла. Мен това не ме грее особено, защото съм си взела сандвичи, така че почвам да ръфам единия. Поне са се погрижили да има вода за всички – продава се и има много от нея.

Сувенири обаче няма,

поне аз друго освен знамена (които предвид, че вече си имам няколко вкъщи, купени от горе, не са ми интересни) и магнитчета няма. Нищо направено специално за случая и това доста ме разочарова. Така че купувам още вода и кола (че почва да ми се приспива вече) и решавам да не купувам глупости.

На паркинга цари хаос и вавилонско стълпотворение – хората са безброй и не спират да прииждат откъм пътя. Дори са повече, отколкото когато ние дойдохме. Полицаите ни събират като овчари, за да пропуснат медиите и колите на жандармерията да си тръгнат. От време на време върти по някой автобус и всички се дърпаме да му направим място.

В два часа поемаме надолу към автобуса,

защото вече закъсняваме, а шофьорът, както и всички други автобуси след него, ни чакат. Обхват продължава да няма като хората, което ни навежда на мисълта, че може да е нарочно заглушен от службите, заради сигурноста на височайшите гости.

Карам да засечем разстоянието, защото ми се вижда ненормално да сме вървели час и двайсет минути на отиване за само три километра. Почваме да вървим, а срещу нас върви плътна тълпа като за манифестация – хората прииждат и прииждат. Почваме да се чудим тези колко точно са мотивирани. Нас ни спряха на три километра и нещо, при това в осем и половина сутринта, а вече два часа минава.

Вървим надолу, а автобусът не се вижда.

Всички сме вече поуморени, на мен специално чантата вече доста ми тежи, та се радваме, че поне е нанадолнище. Тук-там виждаме ентусиасти (или самоубийци), които слизат почти по задник по баира през гората, уж на по-пряко и се дивим на тия мераци. Колите не спират да се нижат покрай нас, като тук-таме има сергия със знамена. Нашият автобус обаче не се вижда и започваме да се чудим къде, аджеба, са ни спрели. Защото определено е далече.

Най-накрая намирам, каквото ми трябва – на една мъничка сергийка, в една кутийка се мъдрят тематични химикалки. Дребнички, лесни за пренасяне, интересни. Точно като за мен. Заграбвам три и армаганът за домашните е уреден.

Продължаваме да слизаме, но още автобус не се вижда. Почват да вървят майтапи от сорта на „автобусът е отвлечен от терористи и пътува в неизвестна посока“ или „полицаите са изгонили шофьора и той е слязъл по целия проход до първия полицейски пост и сега трябва да слизаме до долу“. Следващата тема, която ни занимава, е как ще обърне автобуса. Проходът не е чааак толкова широк като път, за да може да обърне там, а първото място, което става за тая цел е паркингът горе. Та, вървим и се чудим, дали пък не бием път за нищо… Полицаите залагат, че няма да успее да обърне.

След 45 минути ходене най-накрая си намираме автобуса

Оказва се, че част от групата отдавна е слязла надолу и ни чака, а шофьорът (който определено има железни нерви) междувременно е обменил новините с колегите си – кой какви кара, къде ще ходят после и откъде идват.

Всички много се радваме да седнем най-после. Разстоянието в едната посока се оказа четири километра, при това до стълбите, не догоре, така че сме навъртяли доста. Затаяваме дъх в очакване да видим къде ще обърне автобусът, а

десетима служители на реда идват да гледат сеир

Нашият шофьор обаче е майстор и като магьосник успява да завърти пълния автобус все едно е моторетка и е приветстван с дивашки крясъци на одобрение от нас. Радваме се все едно сме племе канибали, на чийто остров са корабокруширали моряци.

Следващата спирка е

къщата – музей на Левски в Карлово,

поне така е по план. Часът обаче минава три, така че предлагам да проверим работното време на мястото, защото имам смътни спомени, че има лятно и зимно работно време. Оказва се, че работи до пет следобед, така че трябва да побързаме.

Стигаме в Карлово

в четири и се започва дебат – част от хората искат храна (защото през целия ден нямаше много време за ядене), другите искат в музея. Обяснявам, че мястото е малко и работи само още един час, така че по-добре първо музея, после яденето – че седнем ли някъде, няма да станем скоро и ще го изтървем.

Къща-музей на Левски, Карлово

Къщичката, където се купуват билети, снимана отвътрешността на музея. Честно казано, оказа се по-фотогенична от самия музей, защото има пространство пред нея – пред къщата на Левски, заради затворената врата, има много малко място, особено ако сте голяма група (каквато бяхме ние).

Влизаме като група и там ни чака изненада – искат ни пари за вход. Изненадана съм, защото на националния празник повечето музеи в България са с вход свободен. Тук обаче не. Първо не ни вярват, че сме студенти, та който имаше у себе си карта, я показа, после ни обясниха (не съвсем любезно), че входът е без пари само на датите на рождението и смъртта на Левски. Точка. Плащаме, а аз питам има ли проблем да снимам. Обясняват, че отвън може, но вътрешните експозиции, както и вътрешността на родната къща на Левски не може да се снимат. Свивам рамене и тръгваме.

Къща-музей на Левски, Карлово

В момента за къщата на Левски се влиза от тук. Има зид около цялата къща и две врати – през едната отиваш в магазина и касата за билети, а през другата – в музея. За да излезеш обаче, трябва да минеш отново през касата за билети. Не помня когато съм ходила предишния път да е имало минаване през подобни…

Била съм в родната къща на Левски преди повече от 15 години и оттогава доста неща са се променили. Преди се влизаще през портата на двора, сега задължително трябва да минеш през някаква пристройка, където да си платиш билетчето. Портата е заключена. Самата къща не я помня много, но на мен ми прави впечатление, че май много не се поддържа – в стаите е адски мрачно и са подредени като някакъв етнографски музей.

Семейството на Левски

е било бедно, така че е малко вероятно да са имали хем работилница, хем тъкачен стан, хем да са си боядисвали сами преждата в нарочно помещение и пр. Знае се, че тази къща е възстановка, истинският дом на Апостола се е срутил от самосебе си някъде през 50 те години на миналия век (говоря по памет, не знам точната година). Възстановката не е съвсем точна, а според някои и изобщо.

Къща-музей на Левски, Карлово

Работилницата в къщата на Левски.

Музеят представлява сбирка от най-известните картини, изобразяващи живота на Апостола, както и разни документи, най-вече книги писани за живота му. Лични вещи почти липсват, има снимки на негови роднини. Питаме за косата на Левски, но ни обясняват, че в момента е във Варна, част от експозиция на Военно-историческия музей.

На излизане, кой знае защо, едната от уредничките ми подава нещо навито на руло.

– Какво е това? – питам аз озадачена.

– Подарък от музея, по случай Tрети март – обяснява тя – Това е календар за 2018-та.

– Благодаря – кимвам аз и прибирам подаръка.

Когато го развиваме – в автобуса – подаръкът получава всеобщо одобрение, но аз така и не можах да видя как изглежда. Моята работа е да го опазя цял до София, така че го получавам навит на руло.

Къща-музей на Левски, Карлово

Паметникът на майката на Левски, Гина Кунчева, който се намира в двора на къщата. До паметника има и малък параклис, където по принцип е изложена косата на Левски.

Тръгваме си от музея и отиваме да търсим храна. Оказва се, че не извира от места за ядене, така че се задоволяваме с едно кафене. Момичето хич не си дава зор, нали времето в малкия град тече бавно, та работата се проточва до след пет следобед. Така или иначе, на никого не му се мърда много.

Къща-музей на Левски, Карлово

Този надпис стои на входа на музея – някой родолюбив българин се беше сетил да сложи поне едно цвете.

Следва още час общи снимки и накрая се качваме в автобуса. По

обратния път към София

слушаме малко информация за това или онова място по Подбалканската (възрастните решиха да ни ограмотяват явно…), смешки и още българска музика. Започва да притъмнява – все пак от Карлово до София са два часа и половина, така че част от нас вече дремят. Паркираме се обратно на централния вход на стадиона към осем и половина вечерта и кой откъде е.

Вземам си довиждане с хората (след като надлежно сме си разменили разни контакти) и се отправям към трамвая, за да си отида вкъщи.

Денят беше много дълъг,

но определено изпълнен с много положителни емоции и незабравими преживявания. Вече мога и аз да кажа, че съм била баш където трябва на Трети март и, така да се каже, съм се разписала. Вярно, в паметника не можах да вляза (нали беше отцепен), ама ей го къде е! Повече от ясно е, че ще се ходи пак по някое време тая година. Когато се прибирам вкъщи, развиваме календара – по стечение на обстоятелствата, остана у мен. Майка ми ахва – защото календарът е с изображение на паметника на Шипка. При това годината на него започва не от януари, а от март и продължава до март.

Календар – Карлово на Трети март, 2018

Колкото до

разходката баш на Трети март, според мен си заслужава,

защото е нещо, което може да ти се случи само на тази дата. Да ме питат пак дали искам, тоя път няма и секунда да се чудя, ами тръгвам, ако ще – веднага. Без значение какъв е протоколът, кой ще идва на тържествата и каква е програмата за деня – отиването на Трети март на Шипка е много повече от това да си статист по време на официалната част. Паметникът на Шипка си стои там целогодишно, но празничното настроение е само два пъти в годината – през март и август. Някак си по това време се чувстваме част от едно цяло и наред с правенето на селфито пред паметника има и нещо друго – от върха на планината крещиш „да живее България“ наред с всички други и се гордееш, че си българин…

В заключение, драги ми читателю, мога да ти кажа, че когато някой те пита дали имаш планове за някой ден, по-добре кажи, че нямаш. Току-виж зад ъгъла дебне някое приключение, което да си заслужава. Все пак хората са го казали – от сън спомен няма.

Автор: Бистра Стоименова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Стара планина – на картата:

Стара планина



Booking.com

Пътепис Индия (2): От Алува до Алепей

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. Днес пътуването ни ще продължи с влак шеста (!!!) класа от Алува до Алепей. Приятно четене:    

Пътепис Индия

част втора

От Алува до Алепей

Така значи се оказах в

индийското село Алува

Реших веднага да се насоча към жпгарата, но тъй като това беше първото населено място, в което попадах – предпочетох да тръгна пеша, за да разглеждам. Още повече, че бях проверил в Интернет преди да тръгна и село Алува ми се видя съвсем малко – една улица, която води от междуградското шосе до гарата. Първото нещо, което ми направи впечатление по пътя, беше процесия от жени, които носеха шарени чадъри. Нямах обаче време да се насладя на процесията, защото исках час по скоро да се кача на влака и да потегля към Алепей. След около 5 минути ходене обаче, установих следните факти: село Алува никак не е малко, има най-различни улици, които водят в различни посоки, няма тротоари, всички бибиткат непрекъснато, много е прашно, слънцето пече яростно, куфарът ми тежи (в самолета му бяха откъртили колелцата), много съм изморен от дългия път, а освен това шофьорите на тук-тук ме изнервят с постоянното си спиране и предлагане да ме качат. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Алува, Индия Алува[/caption] След като наругах няколко шофьора на тук-тук на чист български език – клекнах пред неизбежното и се качих при един мустакат с думите: “Карай към гарата и гледай да е евтино!”. Пътувахме доста дълго, а мустакатият беше абсолютен факир. Изпреварваше наред, а даже по едно време изкачи почти вертикално нагорнище. Метна ме буквално за жълти рупии. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Християнска църква – Алува, Индия По път към гарата минахме покрай една християнска църква[/caption]   На гарата реших първо да си купя една ледена бира, а после да се занимавам с влаковете. Можете да си представите какво беше изумлението ми, след като в нито едно павилионче не намерих бира. Питах наляво и надясно, но всички ми отговаряха, че бира не се продава!!! Накрая ми препоръчаха “ресторанта”. В “ресторанта” обстановката и миризмата биха засрамили дори и най-долната гарова кръчма в България. Освен всичко, се оказа, че нямат бира! Сервитьорът ме прати по стълбите нагоре към “бара”. Тръгнах нагоре, но ме блъсна такава смрад и спарено, че чак ми се отпи. Теглих една майна на ум и се върнах на гарата.

Гарата в Алува, Индия

Гарата доста наподобяваше на провинциална българска гара, само дето наоколо се мотаеха индийци Continue reading