Tag Archives: Анжело Ангелов

Ташбоазкото кале край Батак

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес Анжело ще ни разведе из чукарите в района на Батак, в търсене на Ташбоазкото кале. Приятно четене:

Ташбоазкото кале край Батак

Няколко години подред почивахме около Сърница, на язовир Доспат. Тази година решихме малко да променим дестинацията, като се обърнем към язовир Батак. Както става обикновено, когато търсиш в последната минута, изборът е ограничен, още повече, че сме с домашен любимец. На поносима цена намерихме каравана в Majestic Houses. Това е комплекс от няколко разнородни къщички на брега на язовира. Мястото е много добро като разположение, разполага с оборудвана със съдове и прибори кухня, фурни, газови бутилки, барбекюта, микровълнови, хладилници, фризер, климатици, няколко беседки, както и собствен кей, понтон и лодки за запалените риболовци. За съжаление системата на отходната канализация не бе изпълнена добре, без сифони, и в караваната вонеше от миниатюрната баня/тоалетна. При останалите къщички нямаше този проблем.

Majestic Houses



Booking.com

адрес: BG-4580 Батак, Студенец

GPS: 41.996746, 24.214538

тел.: +359 87 700 0004

Оттук направихме няколко излета, като първият беше до

крепостта „Ташбоазко кале“,

(Taş boğaz – Каменен пролом), тракийска и (предполагаемо) средновековна крепост, която се намира на около 16 км югозападно по въздушна линия от центъра на гр. Батак, югоизточно от стената на днешния яз. „Голям Беглик“. С автомобил разстоянието е около 24 км.


Сърница / Surnica, Пазарджик / Pazardzhik, 4623, BG

Крепостта не е голяма, като най-достъпна е от юг, където е била и портата на крепостта. Тя е с неправилна елиптична форма, следваща конфигурацията на терена, а площта ѝ е около 1.5 – 1.8 дка. От запад са я пазили отвесни скали с височина до 5-6 м, а от изток много стръмният склон. На върха на възвишението и на крепостта се забелязват големи струпвания на камъни, най-вероятна останки от сгради. Купчините са с височина на някой места до 2 м, което предполага, че под тях може и да има запазени стени. Те са градени от местен ломен камък, споен на някои места с хоросан. Като цяло градежът е без спойка, което предполага, че крепостта е тракийска, но е използвана и през по-късни времена.

Край Ташбоазкото кале

Може да се предполага, че дебелината на стените ѝ е била около

м. В южната ѝ част зидът видимо е бил по-дебел и там се наблюдават останки от кули. Едната е била вляво от крепостната порта и е била правоъгълна, вероятно е защитавала входа на крепостта. Втората кула е с кръгли очертания и се е намирала на югоизточния ъгъл на крепостта. Крепостната порта е била с ширина около 1.5 м.

Ташбоазко кале, Батак

На 100-150 м от крепостната стена, надолу по склона, се забелязват останки от укрепителни съоръжения (окопи с укрития), които обикалят хълма от изток, север и запад. Това са гранични отбранителни съоръжения, от края на XIX в., тъй като точно от там е минавала границата на България с Османската империя до 1912 г. Укрепителните съоръжения са изградени с камъни от крепостта. От западната страна окопите са вградени в западната крепостна стена на калето.

Ташбоазко кале, Батак

След като преминахме стената на язовира, продължихме по пътя и след 500-600 м вляво видяхме мизерно пътче, вероятно използвано при дърводобива, и водещо до голяма поляна. Видимостта е лоша заради многото завои и ако бяхме спрели там, щяхме да го запушим и да създадем затруднения на работниците. Затова продължихме още малко и след следващия завой се показа по-широко място с чешма (41.808830,24.135063), на която бе подпряна счупена мраморна плоча с надпис „На 1000 м летен партизански лагер Гежоно… кла…“. Търсих в мрежата, но не можах да намеря информация за този лагер. Повечето линкове са за лагер „Техеран“, който е доста по-далеч, а най-близкият – на около 5 км, е лагерът в местността „Лонгурлии“. От друга страна, в мрежата има снимки за туристическата пътека до последния лагер, и там фигурира същата плоча.

Оставихме колата до чешмата и тръгнахме да търсим коларски път. Защото в Мрежата пише, че такъв води до крепостта. Не вярвайте на Мрежата! След като пообиколихме насам-натам и се намокрихме до кръста от росата, почти случайно намерихме пътека, която ни доведе до калето.

Да обобщим:

  1. Оставяте колата на язовирната стена и вървите 500 м по пътя (без банкет), като рискувате някой бързак да ви отнесе, и стигате през по-горе споменатото пътче до поляната;
  2. Паркирате до чешмата и по трасето на далекопроводите, които минават над главите ви, стигате до поляната.

Сега продължавате на север покрай далекопровода, като се стараете високото напрежение да ви е отдясно. Когато стигнете до стълб, в чиято основа има голяма канара, се отклонявате на северозапад.

Ташбоазко кале, Батак

Крепостта е на 100 – 150 м оттук.

Не бяхме се подготвили за „странични“ занимания, а се оказа, че в района има страшно много гъби, най-вече пачи крак и манатарки, и червени и черни боровинки. А въздухът е напоен с мирис на смола, здравец и – в края на август! – мащерка.

Гъби край Ташбоазко кале, Батак

От високия конусовиден рид (1603 м), на който се намира крепостта, се разкрива красива гледка към язовира.

Язовир Голям Беглик

Трекът от калето до малкото пътче може да бъде видян тук, а изтеглен оттук.

Крепост „Ташбоазко кале“

адрес: BG-4580 Батак

GPS: 41.813219, 24.13365

След като слязохме от Ташбоаз и позяпахме язовира, се отправихме към

Ракитово

Идеята беше да успеем да стигнем до

тракийската крепост и светилище на връх „Пашино бърдо“

Според Гуглето до хижа „Пашино бърдо“ има път, а оттам до крепостта е близо. Навигацията ни прекара през зона на действащи и изоставени почивни лагери и вили, докато асфалтът свърши (41.9595609,24.0919567) и нататък продължаваше черен път. Все пак тръгнахме по него, още повече, че не беше въпрос на живот и смърт, дали и къде ще стигнем. Пътят е полегат, времето – хубаво, наоколо – къпинаци с узрели плодове, романтика!

Лека-полека стигнахме до вододайната зона на Ракитово (41.9502, 24.0881).

Пашино бърдо

Ако имах интернет на телефона, може би щях да направя справка, че от хижа „Пашино бърдо“ ни дели един баир, на който се намира търсената крепост, но тъй като не обичам да свързвам в мрежата нищо, на което не стои стабилно бутилка бира, пропуснах(ме) тази възможност (зеленият маркер е каптажът на Ракитово).

Пашино бърдо

Все пак трябва да ни остане нещо и за следващия път, нали?

Трекът до вододайната зона на Ракитово може да бъде видян тук, а свален оттук.

Автор: Анжело Ангелов
Снимки: Сава-Калина

Материалът е публикуван и на http://travelisi.blogspot.com/2018/09/tasbogaz.html

Още снимки:

България: Батак (2018-08-29 Ташбоазко кале)

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Родопи или писани от Анжело Ангелов – на картата:

Родопи и Анжело Ангелов

Booking.com

Ксанти: Карнавалът за Сирни заговезни

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Анжело днес отиваме на карнавал – в Ксанти, за Сирни заговезни, всяка година има карнавал 🙂

Приятно четене:

Ксанти: Карнавалът за Сирни заговезни

Карнавалите са ритуални шествия с обърнати роли

– тук кралят е за посмешище, а шутът – герой. Характерни за християнската религия, те се провеждат в края на февруари и началото на март, като

с тях се отбелязва началото на Великденския пост

Освен че маскираните участници променят своята индивидуалност и социален статус, те се отдават на забавления и консумация на храна и алкохол като „за последно“.

Предполага се, че

началото е от римско време, от Navigium Isidis („Корабът на Изида“),

маскирано шествие, което на платформа (carrus navalis) вози макет на кораб и изображение на Изида и с което на 5 март се открива корабоплавателният сезон. Тези шествия са забранени от ревностните християни Теодосий I Велики и сина му Аркадий през 395 г. В Западната римска империя те продължават още малко, докато църквата не ги забранява окончателно.

Така от carrus navalis става carne levare („сбогом на месото“)

и се обозначава началото на постите.

Докато в католическия свят карнавалите могат да се смятат за заместители на Сатурналиите, то при православието те изместват Дионисиевите празници и др. езически ритуали.

В Гърция карнавалът (Αποκριές) има същото значение.

Най-големите карнавали са в Патра (от 160 г.), Тирнавос (от 120 г., като основният символ е еректирал фалос), Козани (и кладата на централния площад), Ретимно на Крит и в Ксанти (от 1966 г.).

Ксанти, Гърция

© http://greekvoyager.com

Ксанти (Ξάνθη) или Скеча (İskeçe)

е град в Североизточна Гърция, Беломорска Тракия, в подножието на Руен планина. Старото българско име на града е

Царево

Бил е столица на деспот Момчил (Момчил юнак). Заедно с Гюмюрджина (Комотини) и Дедеагач (Александруполи), е сред главните градове на историческата област Западна Тракия. През града протича река Върба (Скечанска) (Κόσυνθος, Eskidje), на източния ѝ бряг е разположен

квартал Самаков (Σαμακώβ),

над който е манастирът „Света Богородица Архангелска“ (Παναγίας Αρχαγγελιώτισσα). В този квартал около 700 души, българоезични мюсюлмани, преселници от Самоков, са се самоопределили като помаци.

Panagias 6, Xanthi 671 00, Гърция

Селището е известно от 879 г. пр.Хр. като Пара (проход, боаз). През 100-тната г. сл.Хр., вече Топирос, става град. През 549 г. е разрушен от варварите, но възстановен и укрепен от император Юстиниян. През 1347 г. голяма чумна епидемия убива почти всички жители, а веднага след това османците завземат района и го населват с преселници от Мала Азия. В началото на 18 в. това е богат град, издигнал се покрай производството и търговията с висококачествен тютюн, главно „Басма“.

Градът е български между 1912 г. и 1920 г.,

а след Ньойския договор е предаден на Гърция. Между 1941 г. и 1944 г. пак е български – тук е щабът на Втора българска армия. Окончателно става гръцки през 1947 г. след Парижкия мирен договор.

Градът, на практика, е незасегнат от размяната на население между Гърция и Турция през 1920-1923 г. През 1972 г. властите решават да съборят часовниковата кула, символ на града, построена от помака Хаджи Емин Ага през 1870 г. Това предизвиква протести на местните мюсюлмани и планът е изоставен.

Градът е център и на Ксантийска и Перитеорийска епархия на Гръцката православна църква.

В Ксанти се намира поредния Тракийски университет,

който няма нищо общо с едноименните си събратя в Одрин и (sic!) в Стара Загора.

Ксанти, „градът на хилядите цветове“, е известен с

карнавала си на Сирни заговезни

и с есенния фестивал на Стария град.

В карнавала участват около 40 местни културни асоциации. Въпреки, че не е с размерите и традициите на този в Банш, напр., определено си заслужава посещението. Кулминацията е изгарянето в коритото на реката на гигантска статуя, наречена „Царос“ (Tzaros, Tzarous).

Карнавал в Ксанти, Гърция

Името е звукоподражателно – според гърците при изгарянето на борови клонки се чува звука „ц-ц-ц“. Изгарянето помага хората да не страдат от бълхи през летните месеци. Твърди се, че този обичай е донесен от България от преселниците в Самоков, но лично аз не съм чувал за нещо подобно у нас. От друга страна се твърди, че Самоков се намира в Източна Тракия, което съвсем ме обърква.

Карнавал в Ксанти, Гърция

Върхът на карнавалните празници е шествието.

Тази година основната група бе Red Masters Stell Rosse от Корфу. Музикалното оформление е на Бабис Даранганис (Babis Daranganis), като в проекта са включени латино и модерни музикални ритми. За доброто настроение на всички, участници и зрители, се грижи DJ BOUZOURIS.

Екскурзията за посещението на тазгодишното издание на карнавала беше организирана от нашите приятелки от „Валден тур“.

Тръгването от Стара Загора

бе в 5 сутринта, тъй като автобусите не могат да минават по по-кратките маршрути през Родопите и трябва да заобикалят през „Капитан Петко“ и да добавят още 200 км в едната посока. Минахме границата сравнително бързо и след няколко (излишни) почивки

пристигнахме в Ксанти

около 11.30 ч.

Извън града бе организиран паркинг, към който задължително бяха отклонявани всички посетители. Оттам до центъра се придвижваха с безплатни автобуси или пеша (около 3 км). Водачката ни Галина се беше постарала да се свърже предварително с Общината в Ксанти и да получи необходимите разрешителни, така че бяхме привилегировани да стигнем до центъра със собствения си автобус.

Карнавал в Ксанти, Гърция

Тъй като беше все още рано и дефилето все още не бе започнало, направихме бърза

обиколка на Стария град

Повечето къщи на богатите тютюневи търговци сега са превърнати в музеи, но нямахме възможност да посетим нито един от тях.

Етнографският (фолклорният) музей

на града е разположен в къщата на големия търговец Васил Куюмджиоглу. Построена е през 1877 г. като сграда с две симетрични крила – за двамата синове на собственика. Тя е дарена на града от наследничката Анна Калоян-Куюмджиоглу. Друг клон на рода живее в България. Аргир Куюмджиоглу, търговец на тютюн (логично!), построява през 1847 г. в Пловдив красива къща, в която в момента се помещава… Етнографският музей.

Folk and History Museum of Xanthi

адрес: GR-671 00 Xanthi, Antika 7

GPS: 41.143618, 24.887642

web: fex.org.gr

тел.: +30 2541 025421

раб. време: 9:30ч.–14:30ч.

Наблизо се намира и т.нар.

„Къща на сенките“,

където твори и излага своите произведения Триантафилос Вайтси, виден представител на траш-арта. От отпадъци той създава произведения, които „изпъкват“ при определено осветление.

Къща на сенките – Ксанти, Гърция

© wikipedia

The House of Shadow

адрес: GR-671 00 Xanthi, Orfeos 33

GPS: 41.143204, 24.887667

web: vaitsis.com

email: tvaitsis@gmail.com

тел.: +30 2541 108309, +30 6977 612726

раб. време: 10:00ч.–14:00ч.,18:00ч.–20:30ч.

Ксанти, Гърция

При обиколката минахме и край

Митрополията

Духовният глава на областта тъкмо се прибираше. Направи впечатление, че служебният му автомобил е Superb. Superb, Superb, ама „Шкода“! Нашите владици са къде-къде по-напред с материала – кой с „Линкълн“, кой с „Лексус“…

Ксанти, Гърция

Впечатление прави, че

датировката на камбанариите е различна от тази на църквите

Това е така, защото при османската власт не е било разрешено изграждането на камбанарии (подобна ситуация, поне според „Наръчник на екскурзовода“, имаме в Стария Несебър). Затова камбанариите са построени след войните в началото на 20. век. Тази на снимката по-горе е от 1924 г., само няколко години след като на 05.05.1920 Антантата предава Ксанти на Гърция.

Около обяд се върнахме към централната улица, за да наблюдаваме

парадното шествие. Шум, музика, свирки и вувузели,

конфети и пиратки, но и участници, и публика се забавляват максимално. Групите преминават в някакъв предварително установен порядък, като за реда се грижат полицията, спасители-парамедици и доброволци.

Карнавал в Ксанти, Гърция

Всяка група носеше плакат с някакъв надпис, но тъй като гърците все още „с черти и резки четяха и гадаеха“ не можахме да се ориентираме в идеята на костюмите на повечето групи.

Карнавал в Ксанти, Гърция

След като изгледахме карнавалното шествие, имахме още малко време, колкото да пообиколим центъра и да успеем да включим алармата на най-новата църква „Свети Теофан“. Оказа се, че туристите обичат да си взимат за спомен парченца от златния варак от църквата, затова са монтирали сигнална система, за да предотвратят бъдещи вандалства.

Автобусът нямаше как да дойде до центъра на града, но беше паркирал наблизо – на паркинга на „Лидл“. Успяхме да се измъкнем бързо и да изпреварим другите групи, така да не чакаме много на гръцко-българската граница.

Ако решите да участвате догодина във фестивала, можете да се свържете с организаторите:

Xanthis Municipal Development Company

адрес: GR-67100 Xanthi, Matsini Square

тел.: +30-2541022632 – +30-2541073640

факс: +30-2541066303

email: info@carnivalx.gr

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Сава-Калина

Още снимки:

Greece: Xanthi (2018-02-18 Carnival)

Мпжете да нощувате в Ксанти тук:



Booking.com

Други разкази свързани с Другата Гърция – на картата:

Другата Гърция

Цяла Гърци ви очаква!



Booking.com

Устински водопад (Устина, Родопите)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес Анжело отново ще ни води на място, което не сме били – с.Устина около Доспат. Приятно четене:

Устински водопад

с.Устина

Миналата година в края на август отново се отправихме към яз. Доспат. Тъй като, както обикновено, имаше реална възможност да си тръгнем по-рано и да не успеем да посетим набелязаните дестинации, решихме поне на отиване да видим водопада в Устина и евентуално крепостта в Кричим. Е, не успяхме да реализираме всичко, но поне открихме къде е водопадът.

Устина

е малко село в Пловдивско, между Перущица и Кричим. Тук се е намирало през II в. пр.Хр. важното тракийското селище Бесапара. За съжаление, откритите колонади и гробници са под водите на местния язовир. По-малките предмети са в Пловдивския археологически музей. Оттук е и минавал третият трансевропейски римски път, довършен от Траян, от Панония към Беломорието. За това свидетелстват и старите римски мостове в центъра на селото.

Тук Юстиниан Велики построява (върху по-старо укрепление на бесите) една от най-важните за отбраната на северните склонове на Родопите крепости – Юстина.

Времето в края на август беше сухо и горещо, съвсем неподходящо за посещение на водопад на маловодна река, но нямахме кой знае какъв избор. Добра изходна точка е малко площадче с чешма, където се срещат улиците „Крайречна“ с „Иванка Пашкулова“ (42.038825, 24.522991). Ориентири са реката (отляво) и църквата „Св. св. Кирил и Методий“ (отдясно). Оттук вече има стрелки на запад по „Иванка Пашкулова“, после наляво по „Белия път“, като постепенно постланата с плочи улица преминава в черен път при поредната чешма. По-късно се стига до разширение с пейка, откъдето има хубава панорамна гледка към долината (42.0374163, 24.5188793).

Устина в Родопите

Тук пътят се разклонява, но не видяхме табели за правилната посока. Местни баби, излезли да разходят внучетата, ни насочиха към лявото отклонение, т.е. на изток. Пътят свършва при водо(не)охраняема зона – каптажа на селото с отдавна открадната ограда. Пътеката продължава от дясната му страна (южно). Няма големи денивелации, подходящо е за „кашкавал – туристи“. Ако обаче минавате през пролетта или след дъжд, за да можете да се насладите на пълноводен водопад, вероятно пътеката ще е доста хлъзгава.

След около 45 мин. пътеката се разделя, като надясно се вижда беседка и високо горе – параклисът, а за водопада трябва да поемете вдясно.

Разбира се, както и очаквахме, водопадът (42.0318730, 24.5223832) беше „неработещ“, но това не намали удоволствието от разходката.

Устински водопад – Устина в Родопите

Върнахме се до разклона и се отправихме към

параклиса „Св.Георги“

(42.0325092, 24.5238011). Той се намира на 420 м н.в. и това е единственото по-сериозно изкачване по екопътеката. Исторически той изпреварва 100-годишната църква в селото. Построен е след като св. Георги се явил насън на местен жител, който организирал градежа.параклис „Св.Георги“ – Устина в Родопите

В момента параклисът е обновен, но беше заключен и не можахме да влезем вътре. На Гергьовден тук вероятно е много посетено – местни и гости славят светеца.

Устински водопад, 4228, България

На югоизток има

скална грамада – вр. Кулата (567 м н.в.),

който е служил като наблюдателна кула на крепостта Юстина. При по-внимателно вглеждане наоколо се виждат следи от зидове, парчета от керамика…

вр.Кулата край Устина в Родопите

Ако не сте много уморени след разходката може да посетите бутиковата винарна „Вила Юстина“, която предлага уникално собствено производство под марката „Монограм“, както и настаняване в собствена къща за гости.

Booking.com

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Сава-Калина

Още снимки:

България: Устина (2017-08-30 Водопада)



Booking.com

Други разкази свързани с Родопи – на картата:

Родопи

След Устина – цялата ни татковина ви очаква:



Booking.com

По южната граница (2): Глухите камъни, вила Армира и крепостта Лютица

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Анжело продължавам да инспектираме крепостите по южната ни граница – започнахме със селата Маточина, Михалич и Мезек, а днес сме в района на Ивайловград.

Приятно четене:

По южната граница

част втора

Глухите камъни, вила Армира и крепостта Лютица

Хотел „Фантазия“, Любимец – Глухите камъни, Малко градище – вила „Армира“ и крепост „Лютица”, Ивайловград – Кромлех, Долни Главанак – Стара Загора

220 км

Любимец – Ивайловград, карта на машрута

Хотел „Фантазия“, Любимец – Глухите камъни, Малко градище – вила „Армира“ и крепост „Лютица”, Ивайловград – Кромлех, Долни Главанак – Стара Загора

На сутринта, освежени и отпочинали, се отправихме да изследваме

Глухите камъни,

намиращи се на хребет, източно от вр.Св. Марина. Над комплекса, на върха, има останки от крепост, за която се предполага, че е описаната от хронистa Ефраим. „Глухите камъни“ са система от четири огромни скални блока, високи до 30 м, с издълбани в тях 459 ниши, обединени в 81 групи. Най-много от всички са трапецовидните форми, за които се предполага, че те са били използвани като урно-хранилища. Освен трапецовидните ниши, в комплекса има две гробници, изсечени в последната скала и вдясно от тях – стръмна стълба с оформени в скалата стъпала, водеща към голяма щерна отгоре на скалата, в която – невероятно, но факт! – расте папур. Името на мястото идва от факта, че там няма ехо!

Смята се, че култово-погребалният комплекс е възникнал през ранножелязната епоха (1200 – 500 г. пр.Хр.). Бил е използван също през Античността и Средновековието. Преди няколко години на една от скалите в комплекса е открит уникален знак – петроглиф, който според доц. Георги Нехризов и Юлия Цветкова, проучващи обекта, е нещо като емблема на светилището и изобразява символично ладия, пренасяща слънцето.

Екипът през 2016 г. открива цяла, невиждана досега букелна амфора, която е от времето на Троянската война. Откриват и култови глинени фигурки – най-голямата подобна находка до този момент. Досега археолозите са попадали на единични бройки, но тук те са близо 120. Вероятно сложени в две торбички и оставени пред ритуалното огнище – открити са в пласт от 7 век пр. Хр. Само в този сектор в подножието на светилището са открити над 20 ритуални огнища.

Когато археолозите стигат до дъното, се оказва, че то стъпва на пластовете от 12 – 11 век пр. Хр. Това е същия период, в който са засечени и край Троя, в годините на Троянската война. Голяма загадка за изследователите на легендарния град, които до тогава не били виждали подобна керамика с рогчета или букели на немски. Керамика, която сега се приема като косвено доказателство за участието на траките в троянската война. А тук, тази букелна амфора изглежда е стояла права цели няколко века, постепенно е покрита от пластовете на времето и така е оцеляла до наши дни.

На 50 метра от нишите са разположени няколко мегалитни гробници, две от които напълно запазени.

Пътеката за светилището

започва на десетина километра от село Малко Градище по пътя към Ивайловград от Любимец. На достатъчно широката отбивка има табелка за обекта и беседка (41.7323484, 25.9702942). Оттук до скалния комплекс се върви пеша около 1 км по широк черен път. Стига се до разклон с нова беседка, на който има друга табела.

Глухите камъни, Малко Градище

Въпреки указанията да следваме „лявото“ ляво, се омотахме и тръгнахме нагоре към върха, след което се върнахме и влязохме в комплекса „през задния вход“. Имаше следи от археологически разкопки в горната част, при скалната църква/гробница и щернята.

Глухите камъни, Малко Градище

По-надолу чухме човешки гласове и попаднахме на археолозите, които в момента работеха. Казаха ни, че са от Археологическия институт при БАН и СУ. Не питахме за имената им, но по-късно направих справка в Мрежата и установих, че мъжът с побелялата брада, заровен в ямата, който малко троснато ни заяви, че няма време за лекции, е самият доц. Нехризов. Малко стреснато ни попитаха какви координати сваляме, явно се опасяваха от иманярски „проучвания“. Но дамата бе любезна да ни „поразходи” накратко из историята, чиито доказателства са изскачащите артефакти и да задоволи любопитството ни. Изпълнихме молбата да не правим снимки на разкопките, тъй като още не били описани, и продължихме по пътечката с дървения парапет надолу – според думите на археолозите – тяхно собствено дело.

За съжаление основните каменни грамади са осквернени от вандали, Георги от Пловдив, Митко, Боби… са били тук. Какъв идиот трябва да си, за да носиш насред нищото червен спрей, за да се „овековечиш“?!

Обратният път до колата, заедно с времето на снимките на скалите и „пробването“ на ехото, ни отне около 45 мин.

Глухите камъни

адрес: BG-6560 Малко Градище

GPS: 41.732361, 25.970306

Продължихме към Ивайловград, като следващата ни цел бе

вила „Армира“,

уникална антична римска сграда, открита случайно през 1964 г. по време на строителството на едноименния язовир край Ивайловград. Обектът става популярен под името вила „Армира“ – на името на малката река, на чиито бряг е било построено имението преди много векове. Слава богу, намерили са се умни хора на отговорни позиции, които да спрат строежа (което за жалост не е случило със Севтополис).

Архитектурно се определя като перистилен дворец от витрувиев тип, а икономически – смесена форма на голяма вила-рустика и вила-резиденция.

Това е най-богатият частен дворец и един от най-ранните и най-точно датирани вилни комплекси от римско време, проучени до момента в България. Построен е през втората половина на I век след Христа от виден аристократ. Той е получил за заслуги пред римската власт статут на римски гражданин и така е добил правото да създаде вилно стопанство, което е организирал още през 50~70-те години на І век сл.Хр., тоест само около двадесетина години след окончателното завладяване на Тракия от Рим. На площ от 3600 м2 сред красива градина се е издигала внушителна двуетажна жилищна сграда с панорамна тераса и значителен брой различни помещения (спални, приемни, зала за пиршества (триклиниум – 12 х 11 м), стаи за гости, работни дневни за жените, баня и др., като само на първия етаж те са били 22), ограждащи под формата на буквата „П“ огромен открит басейн в средата (имплувиум – 11 х 7 м).

В част от сградата е имало римски тип отоплителна система – хипокауст, остатъци от която се виждат и до днес. Първият етаж е бил облицован със съвършено изработени плочи и пана от местен бял мрамор, покриващи стените на коридорите и всички представителни помещения и басейна. В обработката им се усеща влиянието на майсторите от град Афродизия в Мала Азия – най-голямата скулптурна школа през римската епоха.

С особена ценност е мозайката, открита в спалнята на господарите, в чийто северен край е изваян портрета на собственика от първата половина на II в. и двете му деца. Това са единствените портрети върху римска мозайка, откривани досега в България. Специален интерес представлява и по-късната мозайка от триклиниума (началото на III в.) с изображение на Медуза-Горгона – символ, който се повтаря многократно в декорацията на вилата.

Вила Армира, Ивайловград

След повече от 300 години разцвет, вила „Армира“ е опожарена през 378 г. в края на Втората готска война. Има подозрения, че след битката при Букелон на 9 август, тежко раненият император Валент е бил докаран тук и тук е починал, а преследващите римляните готи са опожарили имението. Археологическите проучвания са установили оскъдни следи от временно обитаване на сградата и след нейното разрушаване.

Руините й са били засипани от опустошителното земетресение в края на IV век, което всъщност ги запазило до наши дни.

Обектът е обявен за паметник на културата от национално значение.

Вила „Армира“

адрес: BG-6570 Ивайловград

GPS: 41.499158, 26.107239

web: Вила „Армира“

раб. време: По-Пе: 09:00-17:00 Съ-Не: С намалено работно време.

цена: 5/3 лв.

НТО: 72б

Искахме да посетим и намиращата се наблизо могила в с. Свирачи, която представлява нещо като семеен некропол на първите обитатели на вилата. Любезна служителка ни информира, че могилата не е отворена за посетители и ни насочи как да стигнем до

крепостта „Лютица“

Пътят за крепостта започва от ул. „Манастирска“ в кв. „Лъджа“ на Ивайловград (41.5105591, 26.1105600). След последните къщи асфалтът преминава в черен път, който води до

манастира „Св. Св. Константин и Елена“,

известен като Лъджански или Ивайловградски манастир (41.5130006, 26.0939386). Построен е през 13-и век. Оттогава на два пъти е разрушаван и възстановяван. От стария манастирски комплекс е останала само главната църква. За съжаление той не е действащ и вратите му се отварят само по празници. Пред него, под сенките на дърветата, има чешма, и група яки мъжаги вече разпалваше огъня за пържолите.

Лютица, 6570, България

Служителката във вилата ни посъветва да оставим колата при

Моста Армира

(41.5102979, 26.0806286) и оттам да поемем пеша нагоре, тъй като пътят не е проходим с кола. Оказа се, че тази информация е малко остаряла. Мостът е построен на стар път, водещ до крепостта Лютица. Познат още и като Атеренски мост, защото горното течение на река Армира се нарича Атеренска. Сегашният мост е построен през XVI век, но преди това на същото място е съществувал древен римски път, водещ към Бяло море, а по-късно – свързващ укрепения град Лютица с областта.

Ние все пак решихме да пробваме да стигнем колкото може по-нагоре с колата, вместо да бием нагоре 5 км в жегата. Мицу е виждал всякакви препятствия и досега не ни е излагал. Преминахме реката по бетониран брод (41.5149470, 26.0743124), като водата беше 20-ина см. Разбира се, в дъждовно време или когато се топят снеговете, това няма да е възможно. Нагоре пътят беше насипан с чакъл, неутъпкан. Въпреки това стигнахме почти до самата крепост. Оставихме колата при метален фургон, вероятно използван от археолозите, с пилон с националния флаг пред него. От пътеписа на Иван Петрушев, посетил тези места 10 месеца след нас, става ясно, че с кола може вече да се стигне догоре.

В миналото „Лютица“ е била средновековна крепост

– една от най-големите в Източните Родопи, известна като „Мраморния град“ (заради стените от местен мрамор) и „Цитаделата на Калоян“ (тъй като възходът си достига по времето на цар Калоян (1197-1207 г.). Заедно c околните крепости Родостица, Белоградец и др. оформя охраната на българо-византийската граница. В това време Лютица е бил голям и богат град – център на епископия (IX – XVII в.) и архиепископия (XVII – XVIII в.). Той е играл важна роля в българската история по време на царуването на Калоян.

Основното строителство датира от IV – VI в., а крепостта просъществувала до края на XVIII век, когато губи значението си като крепостно съоръжение и нейните жители създават новото селище Лъджа, сега квартал на Ивайловград, извън крепостта, в близост до минерални извори.

крепостта „Лютица“, Ивайловград

Крепостта има форма на неправилна елипса. Стените ѝ са с дължина 600 метра и височина 10-ина метра. Добре запазени са 8 от всички 12 кули на крепостта. Разрушена е портата през 1955 г., когато артилерийският полк в Крумовград я е използвал за мишена при учения (няма само наполеоновите войници да стрелят по старини, я!).

Към момента в нея са открити останките от цитадела (вътрешна крепост), донжон, две църкви, некропол с 15 гроба и останки от канализационна система. Сред огромното количество находки от всички периоди – елитарна керамика, накити, монети, битови предмети от кост и метал, архитектурни детайли и др., специален интерес представляват изключително рядката монета на Йоан IV Палеолог, сечена като специална емисия „базилеуси“, и откритата керамика, идентична на тази от Плиска и Преслав, с което се доказва, че крепостта е българска и е била център на високо развита култура.

Разкопките се водят от младия археолог Филип Петрунов, продължил работата на д-р Бони Петрунова. През лятото на 2016 г. той открива печат с надпис „Протоспатарий (генерал) Димитър“, а на гърба – допоясно изображение на военен светец, вероятно св. Димитър. Предполага се, че с печата е било скрепено писмо до коменданта на крепостта. Тук Петрунов открива и метално парче, за което има обосновани предположения, че е от ракиджийски казан от XI в., с което се оборват твърденията на бракята срби, че освен плескавицата, са открили и ракията през XVI в., и се потвърждават думите на класика:

„И ний сме дали нещо на светът,

на вси народи рàкия да пият…“

Днес крепостта „Лютица“ e обявена за археологически паметник.

Крепост „Лютица“, Ивайловград

адрес: BG-6570 Ивайловград

GPS: 41.502471, 26.062462

По първоначална идея трябваше да продължим към Маджарово, за да видим какво правят лешоядите в Природозащитния център и към кромлеха при Долни Главанак. За съжаление, жегата ни беше „изпила“ и затова с абсолютно единодушие взехме решение да прекратим обиколката и да се върнем към Стара Загора. Трябва да има и необходени дестинации, към които да се стремим, нали?

Диви орхидеи край крепостта „Лютица“, Ивайловград

Диви орхидеи

Пък и дивите орхидеи, които успяхме да видим и заснемем, са толкова невероятни, че ни се иска някой ден отново да ги навестим.

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Сава-Калина

Още снимки:

България: Малко Градище (2017-07-02 Глухите камъни)

България: Ивайловград (2017-07-02 Вила Армира)

България: Ивайловград (2017-07-02 Крепост Лютица)

Около Ивайловград можете да намерите специални оферти за нощувка:



Booking.com

Други разкази свързани с Другата България – на картата:

Другата България

Аможете да си харесате и другаде из България:



Booking.com

Още снимки:

България: Малко Градище (2017-07-02 Глухите камъни)

България: Ивайловград (2017-07-02 Вила Армира)

България: Ивайловград (2017-07-02 Крепост Лютица)

По южната граница (1): Маточина, Михалич и Мезек

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Анжело тръгваме да инспектираме крепостите по южната ни граница – и буквално ще се движим по границата с Туция и Гърция 🙂 Като за начало – селата Маточина, Михалич и Мезек. Приятно четене:

По южната граница

част първа

Стара Загора – крепост Букелон и скална църква в Маточина, Скална църква в Михалич, Куполна гробница и крепост в Мезек – Любимец

222 км

Карта – Стара Загора – крепост Букелон и скална църква, Маточина – Скална църква, Михалич – Куполна гробница и крепост, Мезек – хотел „Фантазия“, Любимец

Карта на маршрута

Планирането и реализацията на отдавна отлаганата екскурзия до Маточина и Мезек тръгнаха зле. Предоверихме се на писанките в Мрежата, които изобилстваха от термини като „ужасно“, „невъзможно“, „тежко оборудване“, „4х4“, „змии“, „насекоми“, „4 часа“, „високопроходим“, „стръмно…“ и т.н. Ситуацията беше типичното „един (ден) е малко, два са много“. Преценихме, че 350 км път + 2, 3, 4 часа за всеки обект (грешка!) ще бъдат прекалено натоварващи, за да ги минем за един ден и планирахме двудневно пътуване. Което пък от своя страна доведе до включване на допълнителни обекти в графика.

И така, обутолени с дълги панталони и стабилни туристически обувки в 40+ градусовата жега се натоварихме на Мицу(биши) и тръгнахме да превземаме

Букелон

До пограничното

село Маточина,

където се намира крепостта, се стига от Свиленград по силно разбит път, асфалтиран за последно (вероятно) по време на Априлския пленум. 50 километровата отсечка се взима най-малко за час, като освен шофьорски умения, ви трябва и много сдържаност, за да не псувате пред деца. Има и друг път, през Капитан Андреево, но не вярвам да е в по-добро състояние.

Последният участък върви

покрай границата ни с Турция

Така или иначе, стигнахме до селото и паркирахме на центъра (41.853697, 26.547050).

Селото е типично за района

– кметство, магазин, дежурните 2 – 3 кибици с бутилка бира в ръка пред него… По-различното са екотабелите на „Зелени Балкани“, от които разбрахме колко важно е орната земя да се превърне в буренясала пустош, за да могат да се множат на воля лалугерите, които от своя страна са храна на царския орел и ловния сокол. Интересно, дали тези „природозащитници“ биха имали успех в Холандия, където всяка педя земя, отвоювана от морето, е засята?…

След Старозагорското въстание през 1875 г. заловени четници от с. Обручище и с. Мъдрец, ескортирани от заптиетата към гр. Одрин, са били обесени в околностите на с. Фикел (Маточина). Това сведение е по спомени на няколко от успелите да избягат четници. Сега всяка година около 2 юни идват потомците им и полагат венци на паметна плоча в селото.

В центъра на селото има и Туристически информационен център в реновирана по някаква програма сграда. Затворен. Вероятно някоя местна женица съвместява длъжности в кметството, читалището, ТИЦ-а и на още няколко места. Не я безпокоихме, още повече, че нямахме информация за предлагана сувенирна монета или печат от „100 НТО“ и поехме към крепостта.

ТИЦ Маточина, Сакар – България

ТИЦ Маточина

Букелон е една от добре запазените крепости

от късното Средновековие в днешните български земи. През 1968 г. тя е обявена за паметник на културата от национално значение.

Тук се намирало селището Вукелон и се издигала крепост-цитадела, построена през I – II век н.е. от римляните, споменавана по повод битката при Адрианопол между римляни и готи през 378 г., при която римляните са разгромени. Тя е пазила важния път Андрианопол (Одрин) – Верея (Стара Загора) и от тук – към Кабиле (Ямбол) и през Балкана – към Елена и Търново, който се е ползвал до 30-те години на миналия век, когато митницата е преместена в с.Капитан Андреево.

Букелон е наново построена от византийците,

за да защитава пътя към Одрин и Константинопол. През 912 г. крепостта е превзета и разрушена от хан Крум. Името й фигурира в триумфалния надпис в столицата Плиска.

Две столетия по-късно върху руините й е построена нова крепост със сложен план от три свързани помежду си секции. Тя е иззидана с ломени камъни, споени с бял хоросан, а четири пояса от печени тухли украсяват фасадата й. Централната част представлява кула с правоъгълен план, в която са били жилищните помещения. На изток от нея е прилепена полукръгла секция, а на запад втора – тясна, издължена, с многоъгълна форма. Имала е два етажа и огромно подземие, както и малък параклис. В полетата край бреговете на река Тунджа през 1205 г. цар Калоян, заедно с куманите, разгромява латините и пленява императора им Бодуен Константинополски (Балдуин Фландърски). Според легендата Балдуин прекарва първите няколко дни от пленничеството си в кулата на Букелон, а чак след това е отведен в столицата Търново. Оттам и местното ѝ наименование – Балдуинова кула.

Букелон споменава и византийският историк Йоан Кантакузин, пишейки за войната през 1323 г. – 1330 г. Крепостта е превзета от цар Михаил Шишман, който е искал да я размени за гр. Созопол при преговорите с император Андроник III Палеонтолог в гр. Одрин.

Според някои данни крепостта е окончателно изоставена около средата на 1600-те години, когато губи стратегическото си значение.

6535 Маточина, България

Благодарение на строителството на оградата по границата

от селото на изток води истинска „магистрала“ –

черният път е разширен, изравнен и утъпкан. Така или иначе, не си струваше за няколкостотин метра да лашкаме колата, така че я оставихме на асфалта.

По пътя вляво има чешма, за която се твърди, че предлага най-добрата вода в околността. Не са необходими някакви особени ориентири, тъй като

крепостта ясно се вижда над селото

Дядо, дошъл да нагледа кошерите си, ни почерпи с пресен мед, от пита. Явно мястото не е много посетено и местните се радват на всеки гост. А и те са останали малко – много запустели и изоставени къщи, типично за региона, в който няма поминък.

Информационните табели са изпочупени, всичко след усвояването на средствата по „социализацията“ е баталясало.

Крепост Букелон – село Маточина, Сакар, България

Крепостта се издига на хълма североизточно от селото. Тъй като няма извършени действия по запечатване и укрепване на стените, изкачването до кулата, освен безотговорно, е и опасно.

Крепост Букелон – село Маточина, Сакар, България

Крепост Букелон

Според картата, право на юг, на 18 км се намира Одрин. Твърди се, че при хубаво време се виждат минаретата на одринските джамии. Е, времето беше хубаво, видимостта – отлична, но не видяхме Одрин. Може би ни пречеше намиращия се южно баир, на който продължаваше строежа на оградата. Но това не пречи на копипейстърите да тиражират „информацията“!

Крепост Букелон – село Маточина, Сакар, България

Одрин зад хоризонта, иначе – ограда по турската граница

Вероятно от кулата е възможно да се види нещо повече, но както казах по-горе, не си струва да рушим или да се пребием за това, въпреки че някогашните зидари са си разбирали от занаята – без покрив, изложен на пек и мраз, вятър и дъжд, градежът седи с векове, големи камъни сякаш „висят“ от порутените ръбове.

Букелон

адрес: BG-6535 Маточина

GPS: 41.853697, 26.547050

Скална църква, с.Маточина

На връщане, току до края на селото, има табела „Скална църква“ и черен път вляво, лъкатушещ между нивите. Оставихме тук колата (41.848465, 26.537569) и след около 800 метра стигнахме до църквата. Най-вероятно тя е връстница на крепостта и е издълбана в скалния масив, вероятна кариера, през I – II в., когато християнството е все още религия на бедните и робите, и наказуемо. Възможно е да е ползвана и от богомилите през 10 век, тъй като те са били преследвани като ерес от цар Петър и им е било необходимо скрито и отдалечено място за църковните служби, но това е само хипотеза. Другата версия е, че е направена от монаси-отшелници, също като скалните църкви по Русенски Лом.

През 1915 – 1916 г., поради липса на църква в село Фикел, местни майстори я оборудват с църковна утвар и там са провеждали всички църковни ритуали, а на Спасов ден, на поляната над скалната църква, се е провеждал селският събор.

След построяване на новата църква през 1934 г., скалната църква е изоставена и заменарена. Дълбочината на помещението е 14 метра, слиза се по изсечени в скалата десетина стъпала. Размерът на помещението е около 7 х 10 м, с височина на свода около 5 м.

В дъното има три ниши, образуващи своеобразен иконостас.

Скална църква, с.Маточина – Сакар, България

Скална църква, с.Маточина

Скалата над църквата е плоска и оттам има хубава гледка към околните баири, границата с Турция и крепостта.

Крепост Букелон – село Маточина, Сакар, България

Скална църква

адрес: BG-6535 Маточина

GPS: 41.844033, 26.531800

В района има още една интересна скална църква, също предполагаемо от 10-и век. От Маточина се минава през Сладун и преди да се стигне село Михалич се вижда импровизиран паркинг (41.850311, 26.427391) и табела „Скална църква“. В храстите има и саморъчно направена синя табела, информираща ни за „Св. Пантелеймон“. Църквата се намира на около 250 м. оттук. Първо трябва да се изкачите по хълма, а след това има рязко спускане, тъй като църквата е отдолу.

Слиза се по 14 стъпала, намиращи се в открит коридор, постепенно разширяващ се до 5 м. Той, заедно с трите конхи, придава кръстовиден план на църквата.

Скална църква, с.Михалич – Сакар, България

И тази църква е обявена за културен паметник през 1968 г.

Скална църква

адрес: BG-6537 Михалич

GPS: 41.850116, 26.424870

По първоначалния план това беше програмата за деня. Оттук трябваше да се отправим на заслужена почивка към хотела в Любимец. Да, но беше още обяд, как да се затворим в хотела, все пак не сме дошли за това! Решихме да започнем авансово програмата за следващия ден, като се върнем към Източните Родопи. Затова, след като се заредихме със студена (безалкохолна – бля!) бира от разпространена немскоезична търговска верига в Свиленград, се

отправихме към Мезек

Първата гробница, „официално“ открита в българските земи, е в

могилата Малтепе („Иманярската могила“)

край селото. В началото на 20-и в. местният иманяр Ангел Чобана, намира бронзова скулптура на глиган в цял ръст в насипа над могилата, тежаща 177 кг. Уверен, че е пълна със злато, счупил три от краката. Заровил глигана и два от краката, а третия занесъл в Пловдив, за да провери има ли някаква стойност. И така крачето останало в музея в Пловдив.

По-късно Ангел се полакомил и показал глигана на турски офицер (Мезек до 1912 г. е в Турско) и така находката набързо била изнесена към Истанбул. По-късно властите успели да го „убедят“ да продаде и двете скрити крачета срещу малка сума, за да сглобят целия глиган. Години след това българските власти се съгласили да дадат и последното краче, а в замяна получили отливка на глигана, която и до днес се пази в археологическия музей в София. А оригиналния глиган може да видите в археологическия музей в Истанбул в комплект с всичките му крачета.

Могилата край Мезек

още много пъти ставала обект на „любителски“ разкопки. Входът на гробницата бил открит през 1931 година от местни овчари. Докато до новооткритата гробница в Мезек стигнат специалисти, много от намиращите се вътре артефакти били повредени или местата им сменени, така че материалът за проучване бил силно ограничен. Вътре били открити и останки от кости на кон, и човешки тела, но от окислението при отварянето бързо се разпаднали. Първите и основни проучвания на гробницата са извършени от проф. Богдан Филов и д-р Иван Великов.

Мезешката гробница

е най-дългата тракийска гробница в България – близо 32 метра. Тя е съставена от коридор (дромос), дълъг 20 м (този на Александровската гробница е 10 м), две правоъгълни помещения с двускатно покритие и кръгла погребална зала (толос) с кошеровиден купол. Входът, въвеждащ в домоса, е намерен зазидан. Входовете към помещенията са затваряни – съответно първият с каменна плоча, вторият – с еднокрила каменна врата, третият, към толоса – с двукрила бронзова врата с декоративна релефна украса. В толоса има каменно легло с две странично разположени урни от монолитни каменни блокове. Гробницата е построена от каменни блокове, които не са слепени с хоросан, паснали са перфектно един към друг. Построена е на равно място и след това над нея е издигната могила с 90 м диаметър и 14– 15 м височина, което са около 50 000 м3 земна маса (около 100 000 тона). Могилата е оградена с широк около 5 м. зид (крепида) от големи, добре одялани каменни блокове.

Подът на помещенията в гробницата е покрит с каменни плочи в два реда един над друг. Втората настилка покрива останки от женски погребения с трупоизгаряне. При тях са намерени забележителни златни накити с филигран, сред които огърлица и обеци, и сребърни монети на Александър III Велики. По намерените монети погребенията са датирани към края на IV в. пр.Хр. Въпреки че е ограбена в древността, в гробницата са открити ценни произведения на тракийската култура – нагръдник от желязо, сребро и злато, бронзови и глинени съдове, бронзов канделабър (голям трикрак свещник с лампи), украсен с голяма статуетка на танцуващ сатир. Повечето намерени предмети, под формата на холограми, могат да се видят в дромоса.

Тракийска куполна гробница – Мезек, Свиленградско

Засега няма доказана информация кой точно е погребан край Мезек. Но от вида на гробницата и намерените в нея артефакти, се смята, че е била гробница на знатно тракийско семейство, от най-близкото обкръжение на тракийските царе. Гробницата е действала около 70 години и вероятно в нея са извършени между 4 и 6 погребения, като в това число не се броят жените, т.е. общо броят на погребаните е по-голям.

За да се стигне до гробницата от Свиленград се тръгва на запад към Мезек, като преди селото се завива наляво. Стигате до достатъчно голям безплатен паркинг (41.735090, 26.099997), откъдето по украсена с 3D рисунки алея стигате до входа на гробницата. Освен билети за самата гробница, могат да се купят и комбинирани – включващи и посещение на крепостта.

Тракийска куполна гробница

адрес: BG-6521 Мезек

GPS: 41.734910, 26.101584

тел.: +359 88 900 4016

цена: 4/2 лв (6/3 лв комбиниран)

Крепост Неутзикон, Мезек

За да се стигне до крепостта трябва да се мине през селото и да се изкачите западно от него, към местността „Калето“. Карайте внимателно – Мезек е посещавана дестинация, най-вече заради бутиковите си винарни, и пийналите (и не само) туристи щъкат като изоглавени!

Археологическите разкопки показват, че крепостта е от времето на хан Крум (777 – 803), а според други изследователи – с 300 г. „по-млада“ – от времето на император Алексий I Комнин (1081 – 1118). Въпреки, че е огромна, сравнена с Букелон, името ѝ не е известно. Най-често се приема, че това е „Неутзикон“. Това име се споменава в аналите на византийския хронист Никита Хониат, но без да се посочва точно местоположение. Лично за мен втората теза е по-достоверна, защото „неутзикон“ не звучи на хан-крумовски, а по-скоро на гръцки.

Има форма на неправилен четириъгълник с размери приблизително 60 на 100 м. Вероятно е охранявала търговския път по поречието на Марица от Пловдив към Одрин. Местоположението ѝ е интересно – намира се на приблизително еднакво разстояние от Константинопол и от София (300 км), Черно и Мраморно море (150 км), Александруполис и Пловдив. Всъщност тези „изследвания“ са доста спекулативни – при повече старание можем да установим, че легендарните с безкрайността на дробната си част числа π (Лудолфово) или е (Неперово) се съдържат на практика навсякъде.

След османското нашествие крепостта губи значението си, въпреки че е била запазена. В началото на 20-и век е използвана за строителен материал за новите турски казарми в Свиленград.

Крепост „Неутзикон“ – Мезек, Свиленградско

Тя има девет отбранителни кули със заоблена форма и височина над 10 м., като 5 пазят по-уязвимата южна стена. Стените й са изградени от дялан камък, споен с бял хоросан, като от външната страна има три декоративни пояса от червени тухли.

Входът на крепостта е така разположен в извивка на стената, че когато нападателите влязат през него, да попаднат в клопка и да бъдат обстрелвани от всички страни.

На територията на крепостта няма открити останки от сгради, което говори, че най-вероятно не е била с голям гарнизон и е имала по-скоро отбранителни функции за закрила на местното население. В по-нови времена е построен и бункер в източната част, който гледа към „класовия враг“ по онова време – капиталистическите Гърция и Турция.

Бункер в Крепост „Неутзикон“ – Мезек, Свиленградско

През 2013 г. са добавени атракции за деца – стрелба с лък, шатри, коне и фигури на хора от епохата на функциониране на крепостта.

Крепост „Неутзикон“

адрес: BG-6521 Мезек

GPS: 41.736259, 26.082137

тел.: +359 88 900 4016

цена: 4/2 лв (6/3 лв комбиниран)

Все още беше сравнително рано, но преценихме, че времето няма да ни стигне и за „Глухите камъни“, а и жегата ни беше поизтощила.

Отправихме се към Любимец,

тъй като там единствено намерихме свободни стаи на поносими цени. През лятото районът е гъсто населен от „бедни“ румънски и руски туристи, които преспиват за вечер в нашия „рай“ на стабилността и благоденствието, преди да отидат да почиват като бели хора при гадните гаджали и хитрите гърчоля, които (идиоти такива!) не им смъкват по три кожи и не ги правят зорлен на балами, както се случва на Слънчака напр…

По пътя към града забелязахме

само 1 (словом: един) бостан

в широката околност, на който потен чичко продаваше дините на „бутикови“ цени – 3 – 4 пъти по-скъпо отколкото в Стара Загора. При условие, че всички дини в България са от Любимец (лукът от Сливен, кайсиите от Силистра…), как, аджеба, този бостан успява да задоволи търсенето?!

В бързината не бях забелязал, че в хотела не се допускат домашни любимци. Персоналът беше коректен и вежлив, но непреклонен – кучето трябваше да остане в колата. Правихме разходки из града до към 21:00 – 21.30 ч., но след това трябваше да го оставим на задната седалка. Докато ние се наслаждавахме на климатика, гадинката така бе примряла, че не беше докоснала дори налятата в паничката вода.

Хотел „Фантазия“

адрес: BG-6550 Любимец, ул. „Желязко Терпешев“ 1

GPS: 41.844420, 26.082434

тел.: +359 89 915 4140

web: Хотел „Фантазия“


Booking.com

Очаквайте продължението

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Сава-Калина

Изгодни нощувки в района на Любимец:



Booking.com

Други разкази свързани с Другата България – на картата:

Другата България

Идеи за други места в китната ни татковина:



Booking.com

Още снимки:

България: Маточина (2017-07-01 Букелон)

България: Маточина (2017-07-01 Скална църква)

България: Михалич (2017-07-01 Скална църква)

България: Мезек (2017-07-01 Тракийска гробница)

България: Мезек (2017-07-01 Крепост)

Ледени и пясъчни фигури в Брюж и Русе

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес Анжело ще ни разкаже за два Фестивала на ледените фигури – в Брюж, и в Русе. Приятно четене:

Ледени и пясъчни фигури в Брюж и Русе

Която и класация на туристическите забележителности на Европа и на Белгия в частност да разгледате, на първите места задължително е Брюж. Всички анотации си приличат: поредната Северна Венеция , канали, романтика, мостове, история, още канали, малко мухъл, още мостове…

Това, което на практика не се споменава, е

Фестивалът на ледените фигури (Ice Sculpture Festival) в Брюж

Създаден по инициатива на Франсис Вандендорп (Francis Vandendorpe) и неговия екип от N.V. Snow & Ice Events, Фестивалът на ледените фигури в Брюж от началото на века предлага незабравимо преживяване на гостите на града по време на Коледните празници.

Това е първото по рода си събитие в Европа и води началото си от 1999/2000 г. Провежда се на Гаровия площад в града. Това го прави още по-достъпно за хилядите посетители. В специално изградения павилион с площ около 3 дка се поддържа температура от – 6℃. Работи и Леден бар, на който можете да си изпиете питието от чашка от лед. Всички фигури, за чието изграждане са необходими между 300 и 500 т сняг и лед, са подчинени на темата на Фестивала. В началото тя е била „Брюж в сняг и лед“ (2000), след това следват „Световно пътешествие” (2002), „Кралството на боговете“ (2003), „Леденa планета“ (2006), „Ледена фантазия“ (2007), „Замръзналото кралство“ (2013), „В страната на хобитите“ (2014)…

Повече от 2 300 000 души са посетили изложбите. Има покани за посещение на Франция, Италия, Испания и Турция.

2000 – Фестивал на ледените скулптури, Брюж, Белгия

2002 wereldreis – Фестивал на ледените скулптури, Брюж, Белгия 2004 hetrijkdergoder – Фестивал на ледените скулптури, Брюж, Белгия

През 2004 г.

Фестивалът се провежда паралелно и в Антверпен (Анверс)

по случай края на Годината на Рубенс.

2004 rubensantwerpen – Фестивал на ледените скулптури, Антверпен, Белгия 2005 icepalace – Фестивал на ледените скулптури, Брюж, Белгия 2006 icegage 2 – Фестивал на ледените скулптури, Брюж, Белгия Фестивал на ледените скулптури, Брюж, Белгия ICE MAGIC – Фестивал на ледените скулптури, Брюж, Белгия

На два пъти, през 2009 и 2010 г.,

по покана на Париж, шоуто посещава града

и е представено в екотермален павилион на Шанз Елизе, по време на Международното Коледно изложение. Посещават го повече от 270 000 парижани и гости на френската столица.

2009 icemagic paris – Фестивал на ледените скулптури, Париж, Франция2010 tour du monde paris – Фестивал на ледените скулптури, Париж, Франция

2010 reisomdewereld – Фестивал на ледените скулптури, Париж, Франция 2011 ice wonderland disney – Фестивал на ледените скулптури, Париж, Франция 2012 icemagic – Фестивал на ледените скулптури, Париж, Франция 2013 frozen disney – Фестивал на ледените скулптури, Париж, Франция

Изложбата посещава и Брюксел,

като павилионът е разположен пред церемониалния Кралски дворец. Събитието е част от зимните празници „Winterpret – Plaisirs d’Hiver“. Повече от 160 000 посетители се радват на 42-те сцени с белгийски комиксови герои, от които у нас като че ли най-известни са Смърфовете.

2013 strip figuren bxl – Фестивал на ледените скулптури Брюж в Брюксел, Белгия 2014 land of the hobs – Фестивал на ледените скулптури Брюж в Брюксел, Белгия 2015 wana gogo – Фестивал на ледените скулптури Брюж в Брюксел, Белгия

В края на 2016 г.

Леденият фестивал се мести в Хаселт,

като е посветен на ледената магия на Антарктика.

2016 hasselt – Фестивал на ледените скулптури Брюж в Хаселт, Белгия

Тазгодишното издание бе посветено на 25-годишнината на Disney – Paris, така че посетителите можеха да се срещнат с героите на Дисни, Марвел, Пиксар и Междузвездни войни „на живо“.

Проведе се в Брюж и Лиеж.

2017 brugge – Фестивал на ледените скулптури Брюж 2017 liege – Фестивал на ледените скулптури Брюж в Лиеж, Белгия

Зеебрюге или „Брюж на морето“

е пристанищният и морски курортен квартал на Брюж.

Известен е с това, че е може би единственото място в света, където две противникови сили записват победа. По време на Първата световна война тук е имало немска военноморска база. Англичаните потапят три стари кораба на входа ѝ, като го блокират, и отбелязват победа. Германците прокопават нов канал покрай тях и, отваряйки входа, също записват победа.

Тук се провежда друго, не по-малко интересно изложение –

летният фестивал на пясъчните фигури

През август, на площ с размерите на футболно игрище, се извисяват приказни замъци, дракони и принцеси…

Фестивал на пясъчните фигури в Зеебрюге, Белгия Фестивал на пясъчните фигури в Зеебрюге, Белгия

След касата има павилион, в който можете да изгледате документален филм, разкриващ как от стотиците тонове специално обработен пясък, благодарение на усилията на огромни екипи от творци, се „появява“ пясъчната феерия.

И на двата фестивала се допускат и домашни любимци

Условието е да са на повод и да не уринират върху фигурите.

7000 Русе Център, Русе, България

Но да се върнем към причината за написването на тази дописка. По Коледните празници отнякъде

чухме, че в Русе се провежда Ruse Ice Fest

Ура-а-а, това изкуство е дошло и при нас! После разбрахме, че това е четвъртото издание на празника. Което би трябвало да означава, че вече е захвърлил памперса… Да, да, ама не! В палатка, с 20 – 30 м2 площ, бяха разположени 7 (словом: седем) ледени фигури, без някаква видима връзка помежду си. Цялото посещение продължи не повече от десетина минути.

Фестивал на ледените фигури в Русе

Дали очакванията ни бяха прекалено големи, дали бяхме подлъгани от рекламата за „уникалност“, но

определено бяхме разочаровани

Съпътстващата програма е доста по-богата, но определено е насочена към жителите на града, а не към гостите му.

Фестивал на ледените фигури в Русе

Фестивал на ледените фигури в Русе

В Русе се провеждал от няколко години и фестивал на пясъчните фигури.

Предвид видяното, най-вероятно няма да го посетим, поне докато организаторите не „пораснат“. Засега ще се задоволим с Фестивала на пясъчните фигури в Бургас, който макар и да не е с мащабите на световните такива, е с история и опит. При него има идея, има обща насока, има мащаб, докато в Русе не забелязахме нищо такова.

Фестивал на пясъчните фигури в Русе Фестивал на пясъчните фигури в Русе

След като предвидените поне 2 – 3 часа за разглеждане на Фестивала рязко се стопиха, за да не сме съвсем капо, използвахме времето си за разходна из красивия град и за посещение на някои от туристическите му атракции.

Сексагинта Приста е римска крепост,

чието име може да се преведе като „Пристанище на 60-те кораба“. Създадена е в средата на I век по време на император Веспасиан. Вероятно получава името си във връзка с Дакийските войни на император Домициан, когато при устието на река Русенски Лом е прехвърлен един римски легион, състоящ се приблизително от 6 000 души. 60 кораба от типа „пристис“ са били необходими за тази акция. Открита е в края на ХІХ век от Феликс Каниц на основа на разстоянията между крепостите, отбелязани в римските маршрутни карти. След направени разкопки са намерени артефакти от II – I век преди новата ера, доказващи съществуването на тракийско селище на същото място.

Римски кораб в крепост Сексагинта Приста – Русе

Една от проучените сгради от ІІ-ІІІ век е храм на Аполон, в която са открити четири цели и фрагменти от още няколко оброчни плочки на Тракийския конник и Аполон, керамика, монети. На мястото си е открит и жертвеник на Аполон с надпис. Преустановил функциите си в края на ІІІ век, върху него е изградена една от най-важните сгради в римския военен лагер – Принципията (или военният щаб) – при император Константин Велики, която е функционирала до първите десетилетия на V век. Находките от периода са малко – главно монети и фрагменти керамика.

Сексагинта Приста завършва съществуването си

след атаките на авари и славяни в края на VI-и, началото на VII-и век. По-късно, през IX – X век, върху нейните руини е изграден средновековният град Русе.

Поради стратегическото си местоположение

мястото винаги се е ползвало като военно укрепление

На територията му има дори подземен бункер.

Интересна история разказа служителят на музея,

който беше дежурен на крепостта този ден:

По социалистическо тук е имало военно поделение и бункерът е служил за лазарет. Всички са мислили, че е ново строителство. Веднъж, вече в настоящо време, дошла на посещение немска група и много възрастен германец поискал да покаже на внучката си мястото, където е служил през войната като фелдшер. Оказало се, че бункерът е строен от немците през 30-те години на миналия век, а на една от стените могат да се видят инициалите на немеца и годината – 1944

Бункер в крепостта Сексагинта Приста – Русе

Крепост Сексагинта Приста

адрес: BG-7000 Русе, ул. „Цар Калоян“

GPS: 43.846730, 25.945997

Другото място, което посетихме в Русе, бе

Екомузея

Според служителите му, той е уникален с това, че не е просто природонаучен музей, а показва екосистемата край Дунава.

В подземното ниво се намира най-големият сладководен аквариум за диви риби в България – 65 тона вместимост. В него могат да се видят риби от Дунав и вливащите се в него реки. Е, в аквариума с надпис „щука“ имаше каракуди и служителката предположи, че става дума за един и същи вид, известен под различни имена. Не всеки може да бъде рибар – специалист или поне ихтиолог…

В екомузея в Русе „живее“ реалистичен мамут от вида „космат мамут“

Лично на мен много ми приличаше на „Мани“ от Дорково, но ми беше обяснено, че разликата между двата вида е огромна и е лаишко да се смесват. Наистина, Дорковският екземпляр прилича повече на съвременен слон, докато мамутът от Русе е вулгарно неепилиран.

Тук може да се види и единствената в света запазена кост от друг вид мамут – Mammuthus romanus.

Мамут – Екомузей, Русе

Други зали са посветени на най-характерното местообитание по Дунава – влажните зони. В музея има също и диорами с грабливи птици, нощни и дневни, с горски бозайници.

Жетон – Екомузей, Русе

Последният етаж бе преотстъпен на Етнографския музей, където бяха изложени предмети от бита на русенци през вековете. Интерес (и особена гордост за русенци) представлява информацията „За първи път”, а и „гъбата” със стари обяви, афиши, реклами.

На приземния етаж, до касите, има две машини за сувенири. От едната можете да си вземете сувенирен жетон от серията „Golden Bulgaria“, на другата да си „изковете“ сувенирна пластинка от жълти стотинки.

Екомузей

адрес: BG-7000 Русе, ул. „Етър“ 3

GPS: 43.843030, 25.944551

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Сава-Калина

Още снимки:

Belgium: Brugge (2006-04)

Belgium: Brugge (2007-09-01)

Belgium: Brugge (2008-06-22)

Belgium: Brugge (2008-06-22 Cacao Museum)

Belgium: Brugge (2008-08-15)

Belgium: Brugge (2009-01-02 Snow & Ice Sculpture Festival)

Belgium: Brugge (2009-11-02)

Belgium: Zeebrugge (2008-08-15)

Belgium: Zeebrugge (2008-08-29 Sand Figures Festival)

България: Русе (2017-12-17)

България: Бургас (2012-07-05 Фестивал „Пясъчни скулптури“)

България: Бургас (2015-09-04 Фестивал на пясъчните фигури)

В Русе можете да намерите много изгодни оферти за пренощуване:



Booking.com

Други разкази свързани с Другата България – на картата:

Другата България

Ако не ви се ходи до Русе, нищо не пречи да идете до Белгия“



Booking.com

Из Родопите (ден втори и трети): От Дяволското гърло до Кричим

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Вторият и третият ден от пътуването на Анжело из Родопите – първия ден стигнахме от Асеновата крепост до Тригард, а сега наред са Дяволското гърло и Дяволският мост. И още много други места. Приятно четене:

 

Из Родопите

ден втори и трети

 

Музей на мечката, Дяволското гърло, Буйновското ждрело, Ягодинската пещера, Орлово око, Дяволския мост, Чилингира, Кричим

 

Ден втори

Сутринта се отправихме към пещерата „Дяволското гърло“, която е отворена от 9 часа. Между хижата и пещерата се намира Музеят на мечката. Официалното работно време е от 10 часа, но в 9 беше отворен и използвахме възможността на влезем, за да не се връщаме по-късно. Експозицията е малка, но показва интересни факти от живота на мечките. Чрез интерактивни табла могат да се чуят звуците, които тези симпатични животни издават в различни ситуации, както и пулсът им при зимен сън. Тук участвахме в малка фотосесия за някакъв туристически справочник, но се разсеяхме и забравихме да попитаме за хонорара. В музея има печат, който поставиха на празно поле в книжката, тъй като той официално не фигурираше в нашия списък от забележителности.

Музей на мечката, Триград

Скелет на кафява мечка


Музей на мечката, Триград

Музеят се намира непосредствено до новостроящия се хотел с прекалено еклектична архитектура

 

 

 

Музей на мечката

адрес: BG-4825 Триград

GPS: 41.609242, 24.381385

раб. време: 10 – 18

цена: 2/1 лв

 

Следващата спирка беше

„Дяволското гърло“,

пропастна пещера, формирана вследствие пропадане на земните пластове. В миналото тя носи името „Ахорлакимето“ (турски), което буквално означава „клокотник“. Що се отнася до съвременното ѝ наименование, една от версиите е, че то произлиза от формата на изхода ѝ, наподобяващ дяволска глава. Повечето от нас обаче най-вероятно свързват името ѝ с вярването, че каквото влезе в нея, никога не излиза. Малцина са чували за събитията, които го доказват. През 1968 г., след обилни валежи, Триградската река повишава 25 пъти нивото си и завлича в пещерата всичко изпречило се на пътя й, в това число и около 300 кубика дървен материал, стифиран, подготвен за износ. След пещерата, където реката се появява отново, не излиза дори треска от тях.

Дяволското гърло

В пещерата се влиза през изкуствено прокопан и укрепен тунел

 

 

Основната ѝ част е заета от голяма зала, в която се намира най-високият подземен водопад (общо в пещерата са 18) на Балканския полуостров. Пещерата се е получила от реката, падаща под земята от 42 м височина, образувайки огромна зала, наречена „Бучащата зала“. Дължината ѝ е 110 метра, ширината – 40 метра, а височината й достига до 35 метра. Това е най-голямата зала в българските пещери след входната зала на Деветашката пещера – в нея се твърди, че може да се побере катедралата „Св. Александър Невски“. Липсват образувания като сталактити, сталагмити или сталактони, защото пещерата е на възраст около 175 000 години, което я прави сравнително млада. Първият документиран опит за проникване в пещерата е направен през 1962 г. от Никола Корчев и Елена Пъдарева.

На близо 400 м от входа на „Дяволското гърло“ водите на подземната река се губят в сифон-галерия. През 1970 г. двама варненски водолази – Сияна Люцканова и Евстати Йовчев се гмуркат във водите на пещерата, но за съжаление никога повече не излизат живи на повърхността. Спасителните екипи установяват, че водолазите са имали въздух за още 2.5 часа, а аутопсията показва, че и двамата са получили инфаркт в един и същи момент. Преди 4 години от National Geographic правят опит да пуснат в сифона автоматични подводни камери. След 30-я метър камерите спират да предават…

 Дяволското гърло

 

Опитите продължават с оцветяване на водите, като по този начин експертите целят да разберат дали наистина от изхода извира същата река. Те с изненада установяват, че оцветената вода излиза, но чак след 2.5 часа. Така стигат до заключението, че водата преминава през изключително дълъг лабиринт, поне 30 км, в скалата. (Дали радиоизотоп не би могъл да помогне за това проучване?!)

Дяволското гърло

Оттук Орфей слиза в царството на Хадес


Дяволското гърло

Мястото, където Орфей заплакал за загубената си любима, т. нар. „Орфеево изворче“, е превърнато в олтар на любовта

 

 

В тази пещера зимува най-голямата в България и на Балканите колония на пещерен дългокрил прилеп, приблизително 80 000 бр.

Излиза се през естествения вход на пещерата, като за целта трябва да се изкачат 288 мокри и стръмни стъпала – приблизителната височина на 20-етажна сграда. За хората с лабилно здраве се предлага връщане през „цивилизования“ вход. Изходът е около 250 м по-нагоре от входа и по шосето трябва да се върнете към паркинга пред пещерата.

Температурата целогодишно е 8 °C, влажността е почти 100 %, затова плътните дрехи са задължителни. Снимането е разрешено, но размерите на пещерата са такива, че без професионална светлотехника резултатът е „мароци“.
Дали само свежият планински въздух и ниската температура ни помогнаха да изкачим тези 288 стъпала, без да се задъхаме? Невероятно! Не е първата пещера, която посещаваме. Ново усещане е желанието ни да бъдем там отново и отново.

Пещера „Дяволското гърло“

адрес: BG-4835 с. Триград

GPS: 41.61, 24.38 (41°36′36″, 24°22′48″)

тел.: +359890222515 (Солаков)

работно време: 9 – 17 (влиза се на всеки кръгъл час)

цена: 5/2 лв

 

След това се отправихме пак към

Буйновското ждрело,

за да успеем този път да влезем в

Ягодинската пещера,

която е разположена на 3 км. югозападно от село Ягодина, но е известна още и като „Имамова дупка“. Намира се на десния бряг на река Буйновска, която формира най-дългото и живописно ждрело в България – 9.5 километровото Буйновско ждрело. До пещерата се стига по шосето Девин-Доспат, като се завива вляво при стената на язовир Тешел. Пред пещерата има паркинг и ресторант. По туристическа пътека също може да се достигне до Ягодинската пещера – най-известната от пътеките е от с. Триград (Южнородопска пътека – 2:30 ч.). Ягодинската пещера е една от най-красивите и богати на образувания пещери. Има няколко етажа (3 до 5, според източника), като само най-ниският е благоустроен за масов туризъм. Този етаж е електрифициран, изградена е 1100 метрова пътека и са прокопани изкуствен вход и изход. Електрически лампи ефектно осветяват причудливи образувания: драперии, цевични сталактити, пещерни перли, „леопардовата кожа“, сталактони и много други. Някои от образуванията наподобяват Дядо Коледа, Снежанка и седемте джуджета, Дева Мария и Младенеца, Пижо и Пенда, акула, други носят имената “Полилея” (този “полилей” поне е неподвижен – пещерно образувание, няма как да се полюлява, но … пак чуваме за “полюлей”!), „Слона“, „Крокодила“. Интересно е да се види и т. н. „Новогодишна зала“ с украсената елха. Тук всяка година местният пещерен клуб посреща новата година. Елхата се сменя на всеки 4 години, тъй като ниската температура (6 °C) и високата влажност ѝ позволяват да се съхрани дълго. Тук стават и бракосъчетанията (вече над 250), под герба на страната, закачен на скалите. Досега няма регистрирани разводи, тъй като тази церемония любезно е предоставена на пещерняците от „Дяволското гърло“. Тук научихме нова подсказка (18+) как да различаваме сталакТити от сталагМити: Тати – отгоре, Мама – отдолу. Туристическата обиколка трае 45 минути – имайте го предвид, за да вземете подходящо облекло. Снимането е забранено (и се държи на забраната!), но на входа можете да закупите диск с професионални фотоси (5 лв). Излиза се през втория изкуствен тунел около 200 м по-нагоре. Оттук (200 м) можете да посетите друга пещера с възстановка на пещерно жилище (срещу допълнително заплащане). Да! Тук бяхме впечатлени от организацията и модела на мислене – персоналът предлага всички възможни услуги и атракции в региона, не рекламира само и единствено своята! Явно е надраснат страхът да не би някой друг да спечели от техния труд! Браво! Дай Боже, по-скоро да надживеем дребнавостта и сметкаджийството си!

 

Ягодинска пещера

адрес: BG-4835 с. Ягодина

GPS: 41.6054, 24.298 (41°36′00″, 24°18′00″)

тел.: +359 889 903642 (Сергей Генчев)

web: http://www.yagodinska-peshtera.com/

Работно време: 9 – 16 (влиза се на кръгъл час)

Цени: 7/4 лв.

В списъка „Сто национални туристически обекти“ е под № 89.

 

След това отидохме до село Ягодина. Оставихме колата на центъра и се отправихме към връх „Ушите“ („Св. Илия“). Има поне 4 варианта за достигане до него:

  1. за най-скараните с ходенето – можете да наемете джип (10 лв./човек), който да ви закара до върха; отиване и връщане трае около 40 мин.;
  2. тръгвате пеш по пътя на джиповете, започващ в източната част на селото; това е най-полегатият пешеходен маршрут, който трае около час и половина;
  3. от двора на училището в северната част на селото завивате наляво към склона и през ливадите стигате до борова гора, след което продължавате по маркирана пътека в десния ѝ (северен) край; излизате на пътя от т. 2 при една беседка, около 500 м под върха; продължителност – един час;
  4. когато стигнете до боровата гора завивате наляво пред нея и след това диагонално нагоре по склона – като кози по сипея! Ориентир са мачтите на GSM операторите на върха; продължителността е около 2 часа.

Ние се качихме по вариант 4, а слязохме по 3.

Буйновското ждрело

Буйновското ждрело от „орлов“ поглед

Буйновското ждрело от „орлов“ поглед

 

Наблюдателна площадка „Орлово око“

адрес: BG-4835 с. Ягодина

GPS: 41.64308, 24.33877 (41О 38’ 35.09”, 24О 20’ 19.57”)

 

Ден трети

Рано сутринта тръгваме към

„Дяволския мост“,

интересно скално образувание, формирано от природните стихии. Намира се в землището на село Борино, в местността „Хайдушки дол“. За да стигнете до него, на входа на село Борино завивате наляво по посока на село Чала. Преминавате край селското гробище (вляво), бетонов център (вдясно) и след преминаването през малко мостче стигате до полуработещо дървопреработвателно предприятие от ляво на пътя. Тук вече има указателна табела „Дяволския мост“. Разстоянието до феномена е около 2.5 км, като по-голямата част може да се премине с автомобил по утъпкан черен път. Вдясно, край реката има много места, подходящи за пикник.

Дяволски мост, 6764, България

За съжаление, първият километър от екопътеката представлява бунище за строителни и промишлени отпадъци. Явно този регион не е интересен за показни акции като „Да изчистим България за един ден!“ – на 140 км от София и търсещите сензации репортери.

 

 Дяволския мост

Когато стигнете до изкуствен водопад, сте на половината на пътя.

Дяволския мост

Дяволския мост

До прогнило мостче може да се стигне с автомобил

 

Ние оставихме колата при охраната на предприятието и преминахме разстоянието до мостчето пеш. Останалият половин километър е път през гората. Всички по-стръмни участъци са били обезопасени с парапети, а по хлъзгавите зони е имало дървени подпори на стъпалата.

Това е част от Южнородопската екопътека, която свързва Триград с пещерите и „Дяволския мост“. Природните стихии са я разрушили в частта ѝ от Ягодинската пещера до тук и преминаването е невъзможно. Преди две седмици един норвежец се е „правил на мъж“ и е свършил в дерето със счупена ръка. В момента работници укрепват пътеката, изграждат наново наблюдателни площадки, кътчета за отмора, стъпала и парапети. Крайният срок е 15. септември, но хората се опасяваха, че може да се забавят заради проливните дъждове напоследък. Също така ни предупредиха, че в района обикаля мечка с две малки мечета и ни посъветваха да вдигаме шум при евентуална среща, за да я отпъдим. Тъй като щерката без усилия надкрещява корабна сирена и отпуска гласа си с повод и без повод, нямахме опасения за себе си. За мечката – няма гаранции!

Дяволският мост

“Дяволският мост” от една страна


Дяволският мост

…и от другата

 

Мостът е с дължина 8-10 м, ширина 2-3 м и височина близо 40 м. Името му идва от легендата, че по него може да премине само дявол. Според друго предание мостът е резултат на помирение на двама братя, дълги години спорили за бащини имоти и издигнали стени по между си. Близо до скалния феномен се намира и водопад. Двата обекта са включени в списъка на природните забележителности през 1995 година с цел тяхното опазване.

Отправихме се към последната планирана спирка – Кричим

Пътят от Девин до стената на яз. „Цанков камък“ е идеален – нов асфалт, маркировка, обработени ескарпи. Преминахме и през тунел с работещо осветление и вентилация, без течове. За момент загубихме представа – в Родопите ли се намираме или в Алпите! По-нататък също се прави „някакъв“ ремонт, по-скоро кърпеж, но не е същото!

Спряхме на чаша кафе на к-с „Чилингира“, на скален нос над язовир „Въча“. За разлика от обслужването, гледката към язовира е защеметяваща.

Черни лебеди

Черни лебеди във водите на язовир „Въча“

 

Комплекс „Чилингира“

адрес: BG-4800 Девин, яз. „Въча“

GPS: 41.9101, 24.4424

Следващата спирка, последна в програмата, трябваше да е

Кричим,

който се споменава за първи път в 1451 г., когато е записан като село в регистрацията на Филибе санджак (Пловдивски окръг). По заповед на султан Мехмед II, дадена на Чандарлъзаде Халил Хареттин Паша, внукът му – Халил Паша – очертал границите на селото, които били определени по имена на дървета и околни пътища. Споменават се имената: Ески Хисар (Стара крепост), Кова (кофа) юзу или юзлу и др.

Над двата бряга на река Въча, там където тя напуска „прегръдките“ на Родопите, са се издигали две взаимосвързани крепости, пазили подстъпите към планината. Първата се нарича Малко кале и е разположена на десния бряг на Въча, а втората – на левия и носи имената Кричим, Голямото кале и Иванковото кале.

Крепостта Кричим е строена през два периода – ранновизантийски (V-VІ век) и български (от времето на хан Крум). Разрушена е през ХV век, когато загубила стратегическото си значение. Запазени са стени с височина до 3 м, както и водохранилище (щерна). От крепостната стена се открива приказна гледка към град Кричим, който е под нозете ни, към Пловдивското поле.

През 1198 г. Кричимската крепост е превзета и възстановена от болярина Иванко (братовчед на цар Иван Асен I и негов убиец), който за кратко откъснал под свое управление почти цялата Родопска област. Още през същата година крепостта е превзета от византийския севастократор Георги Палеолог, който пада мъртъв, след като преодолява крепостната стена със стълба.

В околността на крепостта, на около 20 минути, върху голяма риолитова скала, обрасла отвсякъде с издънкова широколистна гора, е изсечен прочутият Асенов надпис, който гласи: „На този камък седя цар Асен, когато превзе Кричим“.

Смята се, че става въпрос за Цар Иван Асен II, който е завладял крепостта през 1230 г. и е имал обичай да ознаменува своите победоносни походи срещу византийците с надписи върху камък за вечни времена.

До крепостта се стига, като от градската черква „Св. Св. Козма и Дамян“ се поеме първо по път, а след това вдясно по стръмна пътека (GPS: 42.04, 24.46).

Забележителност в Кричим е мостът над р. Въча с изцяло западна метална конструкция, който е преместен от Сърбия по време на Първата световна война.

На 6 км преди града се намира Кричимски манастир „Св. Рождество Богородично” на брега на река Въча. По времето на Априлското въстание манастирът е разрушен, но в края на 19 в. е реставриран. За съжаление, не можахме да го посетим, тъй като заваля дъжд, а определеното за посетители време беше след повече от час. А не сме от хората, които искат и настояват да бъде направено изключение за скъпоценните им особи.

 Кричимски манастир „Св. Рождество Богородично“

Кричимски манастир „Св. Рождество Богородично“

адрес: BG-4220 Кричим

GPS: 42.00254, 24.47649

отворено за поклонници:

октомври – март:

8:30 – 12:00, 15:00 – 18:00 (вторник, четвъртък, събота)

8:00 – 18:00 (неделя и празнични дни)

април – септември:

8:00 – 12:00, 16:00 – 19:00 (вторник, четвъртък, събота)

8:00 – 19:00 (неделя и празнични дни)

 

Другият обект, който беше предизвикал интереса ни, беше

Двореца,

чиято история започва от 1902 година, когато вековните дъбове от Кричимската кория привличат вниманието на Княз Фердинанд І. Гората, с лонгозен характер, предоставяща великолепни природни пейзажи с богата флора и фауна, е очаровала княза и той решил да създаде ловен парк. След изкупуването на околните земеделски земи и внасянето на елени лопатари, стопанството е заградено. През 1905 г. е построен ловен павилион, наречен „Австрийската къща“. Тя е първата в стопанство „Кричим”.

През 1903 година е оформен и малък, около 2 дка парк, който с годините се разширява и в момента големината му е около 300 декара. Още 1400 декара са гора, а 300 декара са стопанска част, от която изхранват животните в местността.

В парка могат да се забележат уникални растителни видове от цял свят: дървета на по повече от двеста години като бял бряст, бяла топола, различни видове магнолии, метасеквоя, лагерстремия, люляк, дори и бамбук. Най-голямото дърво е дъб, на повече от 500 години, чийто диаметър е над 2 метра.

Няколкото езера в парка изобилстват от животински видове, а на повърхността цъфтят и водни лилии.

Стада от елени лопатари се движат свободно из защитените местности. Княз Фердинанд първи е развъдил тези животни по българските земи именно в Кричим. Там живеят още муфлони, костенурки, лисици, както и различни защитени видове – жаба дървесница, малък тритон, черен щъркел, сива и бяла чапла.

Самият дворец е построен през 1937 г. по проект на арх. Севов и е с традиционна архитектура с белези от модернизма, вписващ се в средата с уютна декорация. Непокътната е по-голямата част от инвентара на двореца от самото му създаване. Той е на два етажа, като всеки е със застроена площ от 750 квадрата. Всичките му 55 стаи са с различни полилеи. А сервизите, килимите, подовата настилка, столовете, масите и по-голямата част от обзавеждането все още изглеждат като нови.

Две от най-значимите исторически събития, свързани с двореца: 1. Убийството на един от най-големите български държавници Александър Стамболийски е свързано с тогавашното царско имение в Кричим. Когато той научава, че се готви покушение срещу него, тръгва към Кричим, но по пътя е заловен и убит на 14 юни 1923 година.

2. В двореца Цар Борис III къса заповедта за депортиране на българските евреи в концентрационни лагери през 1943 година.

За съжаление никъде в мрежата не намерихме адрес и работно време, а само възторжени анотации с двугодишна давност от типа „Симеон Дянков ще отвори Двореца за гражданите…“. Но трябва да остане нещо и за следващия път, нали?

 

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Ема Жунич

 

Още снимки от ⒸЕма Жунич:

Асеновград (Асенова крепост)

Бачково (Бачковски манастир)

Борино („Дяволския мост“)

Гела („Градището“)

Гела (Раннохристиянска базилика)

Кричим (ман. „Св. Рождество Богородично“)

Триград (х. „Триградски скали“)

Триград („Дяволското гърло“)

Триград (Музей на мечката)

Триград (Триградско ждрело)

Широка лъка

Ягодина („Орлово око“)

Ягодина (Буйновско ждрело)

яз. Въча (к-с „Чилингира“)

 

 

 

Други разкази свързани с Родопи – на картата:

 

Из Родопите (ден първи): От Асеновата крепост до Триград

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Отново тръгваме из Родопите – този път Анжело ще попълни пропуснатите предишния път места. Приятно четене:

Из Родопите

ден първи

Асеновата крепост, Бачковски манастир, Широка Лъка, Гела, Градище, Момата, Триградското ждрело, Триград

Когато преди месец посетихме района, много обекти останаха неразгледани. Тогава си обещахме да се върнем при първа възможност и да наваксаме пропуснатото. Този път планирахме екскурзията да е тридневна, като се надявахме по-спокойно да разгледаме всичко.

Първият ден щяхме да караме „по-лежерно“, защото тръгнахме веднага след като се върнах от работа, не бях спал над 30 часа и бях опасен и за себе си, и за другите шофьори по пътя. Планирахме да се настаним в х-л „Хармония“ в Пампорово, но се оказа, че за всички възможни дати хотелът е зает. След доста ровене в Мрежата решихме база да ни е хижа „Триградски скали“, на входа на село Триград. Тя се намира в Триградското ждрело, вляво на пътя Девин – Триград, на 1250 метра надморска височина. Представлява масивна триетажна сграда с капацитет 75 места в стаи с по 2, 3 или 4 легла. Всички стаи са със самостоятелен санитарен възел. Сградата е водоснабдена и електрифицирана, с централно отопление. Разполага с ресторант, паркинг, барбекю (само за настанените). Достъпът е удобен – само едно мостче я дели от пътя за Триград. Въпреки това ромонът на реката и редицата борове заглушават шума на преминаващите автомобили. Стаите са без „екстри“ като кабелна телевизия, спартански обзаведени, но чисти и удобни. Все пак това е хижа, а не 5-звезден хотел, а изненадата ни бяха отседнали за почивка/нощувка чехи и холандци. В ресторанта/столовата можете да консумирате собствена храна, като ползвате посуда от хижата, или да поръчате на ресторантски начала. Въпреки относително комерсиализирания район, цените са приемливи: прясно уловена в рибарника на с. Беден пъстърва - 5.50 лв (мнооого вкусна!), бира – 1.60 лв, пържени картофи със сирене – 1.80 лв и т. н. Поляната отпред е радост за нашите очи и възможност за децата да се потъркалят на воля по тревата.

Резервация може да се направи единствено по телефона. В Мрежата намерихме много телефонни номера за контакти, но единственият, на който ни отговориха беше 0896/715174. Използвах формата за връзка, без особена надежда, на bghotelite.com и най-неочаквано получих писмо, че след временни затруднения, „официалният“ телефон за резервации 0896/688360 вече е достъпен.

В хижата се намира печат № 88 на „100 НТО“.

хижа „Триградски скали“

адрес: BG-4825 с. Триград

GPS: 41.608855, 24.382941 (41° 36′ 31.88″, 24° 22′ 58.59″)

тел.: +359 896 715 174, +359 896 688 360

web: http://www.trigrad.free.bg/index.html

цена: 30 лв (тройна стая)

wi-fi: безплатно

 

Ден първи

По пътя спряхме за малко на

Асеновата крепост,

известна още като „Станимахос“ или „Петрич“. Средновековна крепост, намираща се 2-3 км южно от Асеновград, разположена върху висок скалист хребет в Родопите, на левия бряг на река Асеница.

Според археолозите, крепостта е съществувала там от времето на траките V-IV век пр. н. е., а по-късно е била обитавана и използвана и през римската и ранно-византийската епоха.

Първите писмени сведения за нея са в Устава на Бачковския манастир, където е наречена „укрепеното селище Петрич“. През Средновековието  Асеновата крепост претърпява няколко строителни периода, като най-значителен е този от ХІІІ в., дело на цар Иван Асен ІІ, който я укрепва допълнително през 1231. Осемредов надпис на български език над входа на крепостта свидетелства за събитието:

„В лето 6739 (1231), индикт 4, от Бога въздигнатий цар Асен на българи, гърци и други страни постави Алекси севаста и изгради този град.“

Една от най-запазените и забележителни сгради в Асенова крепост е църквата „Света Богородица Петричка“ от XII-XIII век. Тя е двуетажна, кръстокуполна, еднокорабна, с широк притвор, над който се издига голяма четвъртита кула.

 Асенова крепост

 

Бяхме идвали тук и преди, вкл. преди две години на средновековен панаир, но не бяхме сложили печат на книжката „100 НТО“ (№ 47).

Асенова крепост

адрес: Площад „Тракия“ 1, BG-4230 Асеновград

GPS: 41.986515, 24.873005

 

Следващата ни спирка бе

Бачковският манастир,

който е вторият по големина български манастир. Бачковската обител, се намира в долината на Чепеларската река (също така известна като река Чая), на около 10 километра южно от Асеновград. Манастирът е живописно ограден от хълмовете на Родопите и е един от най-посещаваните в България. Пътят от паркинга до манастирския комплекс се е превърнал в пазар с множество магазинчета, сергии и заведения, ограждащи пешеходната алея. Тук е изложено за продан буквално всичко, което расте или се произвежда в Родопите – редки билки, домашни сладка от диви плодове, козе и биволско кисело мляко и сирене, родопски вълнени одеала и какво ли още не.

Манастирът е основан през 1083 г. от византийския пълководец от грузински произход Григорий Бакуриани и неговия брат Абазий. За съжаление, само двуетажната костница, която се намира на около 300 метра от сегашния манастирски комплекс, се е запазила от самото основаване до наши дни. Костницата е уникален исторически обект, който си заслужава да се посети заради нейните старинни стенописи – едни от най-ценните произведения на православнaтa иконопис от XI-XII век. Манастирът е покровителстван от цар Иван Александър по време на Втората българска държава, за което свидетелства негово изображение в арките на притвора на костницата в знак на благодарност за приноса му при възстановяването на сградата. Като много други манастири по българските земи, и в Бачковската обител се помещава килийно училище (от XI век). Любопитен факт е, че след падането на България под турско робство в края на XIV век, патриарх Евтимий е изпратен в Бачковския манастир на заточение. Заточването му тук обаче, не го обезкуражава и патриархът заедно със своите ученици, развива активна религиозна и книжовна дейност зад стените на манастира.

Въпреки че Бачковският манастир оцелява след първоначалното нашествие на турските орди, по-късно последва съдбата на повечето други православни манастири по нашите земи и е ограбен и разрушен. Възобновен е към края на XV век, като трапезарията е реконструирана през 1601 г., а запазената и до днес църква „Света Богородица“ е завършена през 1604 г. Стенописите на трапезарията, изписани от неизвестен зограф през 1605 г., са забележителни със своята художествена стойност. В църквата също изобилстват красиви стенописи (според описанията, защото в момента са толкова почернели, че се виждат единствено някакви едва-едва очертани контури и тук-там по-светло петно!), но това, което най-вече привлича посетителите, е изключително ценната икона „Богородица Елеуса“, донесена от Грузия през 1310 г., за която се смята, че е чудотворна. Дълга опашка от богомолци, дошли тук, за да се помолят пред чудотворната икона на Богородица, обикновено се вие далеч пред входа на църквата.

 Бачковски манастир

 

Освен основната църква, комплексът включва два по-малки храма – „Св. Архангели“ (от XIII-XIV в.), намиращ се в северния двор до главната църква, и „Св. Никола“, строен в периода 1834-1837 г. Църквата „Св. Никола“, която се издига в южната част на вътрешния двор, впечатлява със запазените си стенописи от 1841 г., дело на ръката на известния майстор Захари Зограф (изрисувал и собствения си образ сред тях). В манастирския музей могат да се видят обредни предмети от различни периоди – църковна утвар, икони, книги, мечът на император Фридрих I Барбароса, султански ферман от 1452 г., дърворезбован кръст с миниатюри.

Бачковският манастир „Успение Богородично“ е ставропигиален, т. е. подчинен направо на Светия Синод. Сградите му разполагат с над 200 места за нощувка. За да стигнем до паркинга, отново минаваме през израсналото туристическо градче със сергии и заведения, предлагащи различни видове мед, билки, грънци, всякакви кичовити сувенири (къде ли ги няма вече!), кебапчета, бира, чалга…

Тук също можете да се получи печат № 47 от „100 НПО“ (в зависимост от версията на книжката), както и да се закупи сувенирна монета (4 лв).

Бачковски манастир

адрес: BG-4251 с. Бачково

GPS: 41.942177, 24.849766

 

След Нареченските бани пътят е в ремонт. Участъкът, според табелата, е дълъг 25 км. За съжаление, траповете за отводнителни шахти са без решетки, не са обозначени и съществува реална опасност от пропадане, докато се опитвате да избегнете движещите се с голяма скорост и по средата на платното насрещни автомобили. Единствените работници, които видяхме, бяха след Пампорово. Наистина не разбираме, защо в Холандия или в Германия, или в …по-цивилизования свят се прави еднокилометров работен участък „от – до“ (обозначен и обезопасен и за работещите, и за пътуващите) и тогава се преминава към следващия, а у нас не може така!

Следващата ни спирка беше в

Широка Лъка,

село с вековна история, а запазените възрожденски къщи го нареждат след най-красивите кътчета в страната ни. В селото има над 100 паметника на културата, което е и причината да бъде обявено за архитектурен и етнографски резерват. В списъка „Сто национални туристически обекти“ е под № 87.

Къщите му са накацали по стръмните калдъръмени улички, като повечето от тях са все още обитавани и добре поддържани. По-голямата част от къщите са големи и масивни, предимно двуетажни с каменни основи, а високи дувари от бял камък ги крият от любопитните погледи. Покривите са покрити с каменни плочи, а вътрешни дървени стълбища отвеждат до втория етаж. Тук забелязахме нещо, несрещано досега – една от ъгловите стаи на втория етаж „виси“ във въздуха, повдигната с гредоред. За съжаление не намерихме кой да ни даде обяснение за това.

Заради тежкото османско робство, архитектурата в региона е значително изменена, с цел да предлага на обитателите повече защита и сигурност. Затова в повечето къщи има скрити долапи и тайници, които да служат за убежище на семейството при нападение.

Етнографската музейна сбирка е разположена на третия етаж в една от най-забележителните възрожденски къщи на селото – Згуровския конак, като съдържа предмети от бита и културата на населението в региона. Работното време е всеки ден от 9 до 17, но е по-скоро пожелателно – след като се свързахме със служителка на изписаните на портата телефони, тя ни обясни, че сме попаднали на почивния ѝ ден и да потърсим някой друг да ни отвори…

 Широка Лъка

 

Църквата „Успение на Света Богородица“ в село Широка лъка е с интересна история на градежа си – построена през 1834 г. само за 38 дни от Тодор Паламарчов. Отворена е за посетители всеки ден (без понеделник) от 10 до 18.

 Широка Лъка

В църковния двор се намират старото килийно училище (вляво) и полуразрушеното по-ново класно училище

с. Широка лъка

адрес: BG-4840

GPS: 41.679590, 24.578569

 

Информационният център беше затворен и не можахме да сложим печат в книжката, затова не се бавихме и се отправихме към намиращото се на 6 км на юг село

Гела,

което е известно най-вече с Националното надсвирване с гайди (първите събота и неделя на август), Фолклорен ансамбъл „Манол Радичев”, спечелил много награди, и с кметицата си Калинка Драганова (вече покойница), дръзнала да поискала визи за англичаните, идващи да посетят селото й – като реципрочна мярка на некоректното поведение на Албиона.

Пътят е тесен, с много завои и намалена видимост. По шосето има доста нападали камъни. По-голямата част от него е с ограничение 20 км/ч, което май-май не се спазва много.

На 20 юли (Илинден) се провежда събор на параклиса „Св. Илия“. До 17 часа околните баири се огласяха от родопските песни и гайди и живия оркестър.

На селото е кръстен носът Гела на остров Ливингстън в Антарктика.

Има две основни легенди, свързани с историята на местността и селото. Първата е, че това е родното място на Орфей и оттук той е слязъл да търси Евридика в пещерата „Дяволското гърло“.

Втората легенда е свързана с края на Второто българско царство. Тя гласи, че след заточението си в Бачковския манастир, патриарх Евтимий е бил погребан на скришно място в местния манастир, опожарен и сринат със земята през 17. век. В началото на 20. век местните хора решават да построят църква на мястото на манастира („Св. Троица“) и попадат на гроб, в който е погребан православен архиерей – в седнала поза, със златна огърлица и скиптър, увенчан с две змийски глави. Старите хора казват, че родителите им са виждали скиптъра, преди да изчезне. Разкопките до църквата показват наистина гроб, в който може да се седи, но празен. Твърдението, че това е патриарх Евтимий, произтича от факта, че последният български патриарх не е погребан на мястото на заточението си, което е едва на 20 километра от Гела. А покойникът, намерен в гроба, според местните, е носел отличителните знаци на патриарсите.

Основните забележителности, които искахме да посетим, бяха

тракийската крепост „Градище“ и ранновизантийската базилика.

Крепостта се намира в местността „Градището“, на около 3.5 км югозападно от селото. Тя е разположена на скален рид с ориентация североизток-югозапад, северно от връх „Шилестата чука“. Надморската височина на тракийската крепост е около 1850 м. До днес не е известна друга тракийска крепост, разположена толкова високо и проучена археологически. Строителите на „Градището“ са използвали природните дадености, гарантиращи труден достъп и съответно лесна отбрана на крепостта. Ролята на източна стена играе скалната 150 метрова пропаст. Крепостна стена е била изградена по северния, западния и южния склон на рида. Предполага се, че е обхващала терен с площ около 3 дка, с приблизително елипсовидна форма с дължина около 110 м и максимална ширина 45 м. По своята площ, тракийската крепост „Градище” е най-голямата в Родопите и е сред най-големите крепости, строени въобще във високите части на планината, но при добро желание може да се видят само тези останки:

Гела

Останки от крепостната стена

 

 

Продължителността на прехода до крепоста „Градище“ е около 3 ч в двете посоки, но на нас ни отне повече. Още на влизане в селото, при чешмата с лика на Калинка Драганова трябва да направите остър десен завой. След стотина метра остатъците от асфалт свършват и трябва да се движите по планински път, който градира от отвратителен до ужасен. Препоръката ми е да оставите колата някъде тук, тъй като по-нагоре пътят е толкова тесен, че обръщането или паркирането са най-меко казано проблематични. Маркировката към крепостта не е добра. Правилото е при всяко разклонение да държите ляво и нагоре. Най-добре е да следвате сравнително добре разположените табели за параклиса „Св. Марина“ (синя пътека).

Гела

Параклисът „Св. Марина“ (който първоначално възприехме като някаква стопанска постройка)

 

 

Малко след „Св. Марина“ следва заветната табела „Градище – 250 м“. Само дето никой не е обяснил, че това на практика е разстоянието по вертикал! В подножието на баира има утъпкан коловоз и инстинктивно тръгнахме по него. Грешка! Трябва директно нагоре – по стръмното!

Градище

Някоя добра душа се е постарала да укаже вярната посока!

 

 

По пътеката през гората в най-стръмната част са направени стъпала и парапети от валки, улесняващи преодоляването на хлъзгавия труден участък. Пред самата крепост има информационна табела на български и английски език. Отделен въпрос е, че ако нямате орлово зрение, ще трябва да нагазите в къпини и коприва, за да я прочетете, а комарите, чието спокойствие е нарушено, хапят като кучета дори през дрехите.

От скалите гледката е страхотна. Жена ми се похендри на един зъбер над пропастта да снима. Ако се беше изсипала долу, като нищо щеше да повреди фотоапарата. После се оказа, че аз съм бил виновен, защото съм ѝ показал пейзажа. Естествено!

Тракийска крепост „Градище“

адрес: BG-4710 с. Гела

GPS: 41.6387, 24.5496 (41O 38’ 18.10”, 24O 32’ 58.91”)

 

Раннохристиянската базилика от 5-6 век се намира в селото, близо до църквата „Св. Троица“. Тя е била част от голям комплекс, свързан с християнизацията на местните тракийски племена – беси. Размерите й са внушителни - 30 х 15 м, с допълнителни анекси. Добре е обозначена с табели. За разлика от много други упражнения на тема „реставрация“, тя е оставена в реалното си състояние, като е направена само запечатка на основите и са поставени многобройни информационни табели. Може би това е и благодарение на спонсорите от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия. Под „Св. Троица“ има останки на втори храм – а по-долу – останки от жилищни постройки и некропол.

Раннохристиянската базилика

Раннохристиянската базилика

 

Селото е отправна точка и за посещение на пещерата „Ледницата“, която се намира на 7.5 км западно от селото, сред стара букова гора, близо до хижа „Ледницата“. Пещерата е част от карстовата местност „Злостен“, обявена за природна забележителност. Тя не е благоустроена и не е пригодена за масови посещения, затова пътят до нея, както и входът й не са добре маркирани. Пещерата е дълбока 242 и дълга 1525 метра, но за посещение (и то само с придружители – квалифицирани пещерняци) са достъпни около 100 м. Представлява комплекс от редуващи се галерии, пропасти, прагове, малки зали и др. Входът й е тесен (преминава се лазейки), но предверието е голямо и прилича на олтар с висок таван. Оттук по естествени стъпала се слиза на около 7 м до „голямата площадка“. Има малки тераски, украсени с прозрачни куполи – големи сталактити и сталагмити от лед, откъдето идва и името на пещерата.

4710 Гела, България

с. Гела

адрес: BG-4710

GPS: 41.644195, 24.573591

 

Заедно с разотиващите се съборяни се върнахме обратно към с. Широка лъка и отново спряхме на информационния център – срещу чешмата с гайдаря.

Гела

Отново беше затворен, но от близкия магазин притича жена и подпечата книжката. Не правихме разследване дали е по съвместителство и продавачка в магазина, или просто е отишла да напазарува в работно време. Следващата ни спирка трябваше да е

скалeн феномен „Момата“,

който се намира на около 1 км северозападно от село Широка лъка, на около 100 м от пътя за Девин. Той е създаден в резултат на ерозията и дейността на природните сили. Името, което местните хора са дали на високата 6 м скала, идва от причудливата форма, която природата е изваяла – стройна женска фигура с хурка в ръка.

За скалния феномен народът е създал и легенда, която гласи, че това е красавицата Каня (Калинка в друга версия), която се е превърнала в камък, за да не предаде вяра и чест на похитителите османци.

Скален феномен „Момата“

адрес: BG-4840 Широка лъка

GPS: 41.688695, 24.569213

 

Внезапно рукналия дъжд (в планина сме все пак!) и неудобното за спиране място ни попречиха да се покатерим през гората до основите на скалата и да снимаме. Задоволихме се с гледката от колата и продължихме към

Триградско ждрело,

което със своя 7-километров пролом се нарежда на трето място по дължина в България, като преди него са Буйновското и Трънското. Надморската височина на клисурата е между 950 и 1500 м. Началото на ждрелото започва от понорната пещера „Дяволското гърло“. В началото Триградското ждрело е широко 200-300 метра, но в по-северните си части се стеснява до близо 100 метра. Най-внушителната част на ждрелото са първите 2-3 км. Там почти отвесните скали са осеяни от цепнатини, арки и пещерни отвори, а в пукнатините са израсли ели и смърчове. В тази част е открита и Харамийската пещера, която не е благоустроена и електрифицирана. До входа на пещерата води пътечка, започваща от паркинга при „Дяволското гърло“ – 10 минути изкачване през борова гора. Пещерата има два входа – по-точно вход и изход – две различни пещери, които са обединени от пропаст. Входът е труднодостъпен – достига се след изкачване на 20-метрова отвесна стена. Следва наклонен възходящ участък, обезопасен с метално въже. В пещерата са открити останки от първобитни хора. Техни макети, разположени в естествено осветената при входа част, са една от атракциите в Харамийската пещера. Организират се посещения единствено с водач пещерняк и със съответната екипировка.

 Триградско ждрело

 

Голям интерес за учените представляват растителният и животинският свят на Триградското ждрело. Наред с широко разпространени растения флората е представена от много редки видове като Родопския Силивряк (друго негово наименование е Орфеево цвете), Родопска ръж и други, а фауната – от отровни паяци, живеещи навътре в пещерите, чието обитание е единствено за България. Триградското ждрело е обявено за природна забележителност през 1963 година и е в списъка на 100 национални туристически обекта под № 88 (в хижа „Триградски скали”).

 

Триградското ждрело свършва на 1.5 км от

с. Триград,

разположено на 1240 м надморска височина в Западните Родопи, почти до границата ни с Гърция. Множество археологически находки показват, че селището е възникнало в дълбока древност. В околностите са открити пещерни жилища и тракийски селища. Предполага се, че името на селото произлиза от факта, че преди на това място са съществували три по-малки села.

Тук от 2003 година в началото на август се провежда фестивалът „Орфически мистерии“. В селото се почитат празниците „Предой“ (ритуално издояване на овцете след Гергьовден) и „Среде лято“ (почит на Слънцето). В района расте т. нар. „Мурсалски чай“, който бил много добър за „мъжко можене“. Ех, да имаше чай и за „женско искане“!

с. Триград

адрес: BG-4835

GPS: 41.5999985, 24.3829994

 

Настанихме се в хижата, хапнахме набързо и по леглата. Отдавна не ни се беше случвало да си легнем в 21:30, сред пълна тишина и спокойствие.

Продължанието:

Из Родопите (ден втори и трети): От Дяволското гърло до Кричим

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Ема Жунич

 

 

Други разкази свързани с Родопи – на картата:

Късно лято в Тасос (1): Потос и манастирът Св.Архангел Михаил

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

 

Пуснаха ли ви парното? Или сметките ви за ток, газ, дърва или въглища започнаха да стават осезаеми? Днес ще ви пропомним какво беше, преди да стане студено – Анжело ще ни води до Тасос (не че там не се отопляват, но ние някак не го вярваме ;)

Приятно четене:

Късно лято в Тасос

част първа

Потос и манастирът Св.Архангел Михаил

Екскурзията до Тасос беше отлагана вече няколко пъти – или през Великденската ваканция сезонът още не е открит и на практика евтини нощувки не се предлагат, или се сещаме „от днес за утре“ и предложенията не влизат във финансовата рамка, или… Интересно, но във ViaMichelin, който ми е давал много ценни идеи при планирането на екскурзии в различни страни от Европа, няма почти никаква информация за Тасос. Ако смартфонът ви е с Android, братята румънци са се погрижили – безплатната програмка Thassos ви дава актуална информация за фериботи, хотели и т. н. (и с английски интерфейс).

 

От Стара Загора вариантите за пътуване са общо взето 2 – през ГКПП „Капитан Петко войвода“ или през Златоград. Колеги и приятели, минали през Златоград, бяха единодушни – втори път твърдо „нье!“. Макар и по-дълъг с около 130 км в едната посока, маршрутът ни минава по „царския път“. След откриването на Маказа нещата се променят, но трябваше да използваме почивните дни в началото на септември.

 

Отпътуваме от Стара Загора сутринта. През Свиленград към Керамоти. Пътят минава покрай гръцко-турската граница, през Орестиада, край Александрополис, Комотини и Ксанти. При Димотики имаше ремонт и ни отклониха през селата, докато се качим на магистралата. По нея рядко се срещат отбивки с тоалетна, няма нито една бензиностанция. Ако искате да зареждате, трябва да се отклоните до някое от прилежащите селища. За информация за трафика или при инцидент можете да ползвате тел. 1077.

Вдясно, по билото на планината, се виждат вятърни двигатели и соларни панели. Гърците, уж хитри хора, пък няма да си „посадят“ енергийните паркове край магистралата, на плодородната земя като у нас, а тръгнали по чукарите (както и испанците, и турците, и т.н.)… Глей им акъла, па им крой капа! По хълмчетата край пътя има много параклиси, а в мини-изпълнение – край самата мантинела. Поставят ги не само като почит към загиналите, но и като знак на благодарност за избегната катастрофа. Мини-параклисите се произвеждат фабрично, тъй като търсенето явно е голямо.

Между Комотини и Ксанти е първият пункт за плащане на магистралата. Цената за „нормален“ лек автомобил е 2.40 €. Докато във Франция (и др. страни) на влизане в платен участък се взима талон и се плаща на изхода според изминатото разстояние, гърците явно са възприели италианския подход – плащате за целия участък, дори ако ви се налага да излезете от магистралата 100 м след бариерата. Следващият пункт е някъде към Солун. На изход 32, на около 36 км от Кавала, слизаме по магистралата и се отправяме към летището на Кавала, по криворазбрана фалосометрия и в противовес на Скопие – наречено „Александър Велики“, и към Керамоти. Разстоянието е 20-25 км. Около обяд пристигнахме в

Керамоти,

откъдето взехме ферибота към Тасос.

Порт Керамоти

gps: 40º 51’ 27.18”, 24º 42’ 07.73”

Керамоти се намира в делтата на Места (Nestos), като цялата зона е обявена за природен резерват. Ако не можете да го разгледате, поне можете да нахраните летящите около порта и след фериботите чайки. Ние се бяхме запасили с два хляба, напоени с препържена мазнина. Ако имате късмет, птиците ще вземат залък от ръката ви в движение. Ако късметът ви е още по-голям, и пръстите ви ще бъдат на мястото си след това.

Гларус, Тасос

Чайките ви следват по целия път

 

 

Фериботната линия се поддържа от фирмите Thassos Ferries и Aneth Lines. На сайтовете им могат да се намерят графика на отпътуване на фериботите и цените. При гръцките фериботи се плаща за всичко поотделно – за колата, за пътниците, за велосипеди… Ориентировъчните цени са:                                               

Възрастен: 3.00

Дете (5 – 10 години): 1.50

Кола (до 4,25 m): 16.00

Пътуването е около 30-40 минути.

Тасос

е наречен на името на принц Тасос Финикиеца, първи владетел на вечнозеления остров, който търсел отвлечената си от Зевс сестра Европа. Баща му го изпратил със заръката да не се връща, ако не я намери. След неуспешното търсене принцът решил да се установи тук. Преди това островът се казвал Айрия (Остров на ветровете). По-късно гърци от остров Парос колониализират острова.

Европа и Зевс (Justus Lipsus, Брюксел)

Европа и Зевс (Justus Lipsus, Брюксел)

 

 

Тасос е най-северният гръцки остров, част от Североегейските острови (заедно със Самотраки), който се намира на около 10 км от брега (5,8 м.м.). Площта му е около 380 км², а бреговата линия – около 110 км, от които 95 км плажове. Има овална форма, като в посока север-юг максималната му дължина е 26 км, а изток-запад – 22 км. Средната част на острова е планинска, като най-високият връх (Ypsario или Psario) е с височина 1206 м. Смята се, че това част от Рило-Родопския масив, като често планината също се нарича Ипсари. В североизточната част на острова скалите надвисват над морето, докато югозападната е по-полегата и с по-широки плажове.

80 % от площта на острова е покрита с гори от бор, ела, дъб, чинар, лавър, див кестен и мирта. По крайбрежието са засадени маслини, орехи, бадеми, черници и лозя.

На изток се вижда остров Самотраки, а на запад, при хубаво време, Атон. Около Тасос има и две малки островчета: Тасопуло (Малък Тасос) на север, ненаселен заради бурните течения, и Кинира – на югоизток.

На запад се вижда Атон

На запад се вижда Атон

Тасопуло (Малкия Тасос) - скалист и безлюден

Тасопуло (Малкия Тасос) – скалист и безлюден

Традиционни продукти за Тасос са боровия мед, който се използва по-късно и като сироп за прочутите местни сладка от зелени орехи и от смокини, както и местния сорт маслина, наречен „фруба“ – дребни и със специфичен вкус, които след узряването си се сбръчкват като стафиди. Билките, и най вече мащерката, ригана, и розмарина също допринасят за славата на острова. За съжаление виното вече не е от прочутите му продукти.

Тасос и Кавала празнуват тази година 100 години от освобождението си от турска власт.

Настаняваме се в градчето

Потос,

в югозападната част на острова, на около 40 км от главното селище Лименас (Тасос). Възможностите за нощувка на острова са три: хотел, студио или къмпинг. Гръцките хотели имат една звезда в повече от българския им еквивалент. Студиото донякъде отговаря на българската „къща за гости“, но обикновено в по-добро изпълнение. Докато за типичната нашенска баба-хазяйка тоалетната на етажа влиза в графата „екстри“, то в Тасос получавате нещо като голяма боксониера – голяма стая с 2 (3) легла, климатик, кухненски ъгъл, място за хранене, обширен санитарен възел, отделна или обща тераса с масичка. Често има и някакви съдове, но е по-добре да си носите свои. За разлика от хотела, не се осигурява закуска, няма рецепция, а може да няма и хавлии и сапунчета в банята.

Potos, Гърция

Цените варират според сезона. През септември, когато основните туристи от Западна и Средна Европа, и Русия, са си отишли, цените са доста по-ниски от тези в силния сезон. Остават сърби, румънци, македонци и, за съжаление, много българи. Когато чуете някой да крещи през улицата или на плажа, да обсъжда шумно околните, да пуши, докато на съседната маса се хранят или от колите да се носи силна музика, не е необходимо да питате за националността. Преди години казвахме „като източногерманец в чужбина“, сега нещата са се променили. Към по-лошо!

Храненето не е проблем – сутрин цялото градче ухае от прясноизпечените закуски и различни видове хлябове. Има много магазинчета от международната верига ПМА („при местния арабин/турчин/китаец/грък“), където продуктите са на разумни цени. В тези магазинчета се продава само пакетиран хляб от тостерен тип. Истинският хляб е в пекарните. Голям е изборът на плодове на достъпни цени. Попаднахме в сезона и след като опитахме гроздето – ароматно и сладко, в следващите дни бяхме готови да се откажем от всички други предлагани лакомства и деликатеси.

Прочутите пъпеши от Кавала

Прочутите пъпеши от Кавала

 

В някои от таверните са възприели и блоковото меню – за 7 – 10 € получавате салата, основно и десерт или супа, основно и салата. Типично меню: минестроне, ребърца на скара и гръцка салата за 7 €. Разбира се, ако поръчвате поотделно по ваш избор, цените са доста по-високи. За около 2 € можете да си поръчате гирос (т.е. дюнер) или парче пица. Желателно е да си го поръчате „пакет“, т. е. за вкъщи, в противен случай ще ви го сервират в чиния и цената ще е двойна.

Категорията и цените на заведенията се определят най-лесно визуално – без покривка и с картонени чаши – най-ниската, хартиена покривка и ръбати „стакани“, и най-високата – текстилна покривка и отделни чаши за различните напитки.

В заведенията работят много българи и сърби, гърците се оправят и с английския, така че не би трябвало да имате проблеми с поръчката.

От музикалните уредби се носи главно гръцка музика, но не се смесва с тази от съседното заведение. Ако ви липсва съмнителното „удоволствие“ някой припотен музикант да ви стърже на главата, ще трябва да отидете на бузуки бар, обикновено след 10 вечерта.

 

 

Потос: екзотика и спокойствие

Потос: екзотика и спокойствие

Потос има десетина улици на кръст, така че трябва да притежавате особен талант, за да се изгубите (моята жена успя!). Плажът е максимум на десетина минути пеша от квартирата ви. Шезлонгите и чадърите обикновено са собственост на заведенията и са безплатни, ако си поръчате нещо от барчето. С едно фрапе можете да се „планзикате“ цял ден и никой няма да ви направи забележка и да ви гледа кръвнишки. Турското кафе тук е гръцко. Ако направите грешката да поискате турско, реакцията ще е по-бурна дори от тази на белгиец, от който сте поискали „френчфрайз“. Ако поръчате просто „кафе“, вероятно ще ви донесат от най-скъпото. Бирата обикновено е 3 – 4 € (1 – 1,5 € в магазина).

За разлика от българското Черноморие на плажа има достатъчно място да разпънете свои постелки и чадъри. Пясъкът е сравнително едър, но морето е топло и чисто.

Ако желаете да се поразходите из острова, най-добре е с автомобил или мотопед (35/15 €/ден при наемане). Такситата са доста скъпи (Потос – Теологос, 10 км, 13 €). По крайбрежието на острова има околовръстен панорамен път, с който радиално са свързани селищата от вътрешността. Често има селища с еднакви имена, напр. Принос и Скала (т. е. „стълба“) Принос. Едното е селището във вътрешността, а другото – пристанището на брега. Причините са исторически – основното селище е било по-добре защитено, а и по липсата на пътища, често „невидимо“ във вековните гори.  Наш аналог е село Бов и гара Бов.

По-долу са изброени някои от обектите, които си заслужава да посетите (при обиколка на острова обратно на часовниковата стрелка):

Манастир „ Св. Архангел Михаил”

gps: 40º 35’ 51.71”, 24º 42’ 02.46”

Това е най-големият манастир на Тасос и основен пункт на религиозния туризъм. Намира се по средата на пътя между Астрис (Astris) и Алики (Aliki). Женският манастир е построен на върха на 250 м висока скала,  над тесен залив с малък и атрактивен чакълест плаж, откъдето има прекрасен изглед към Егейско море. Основан е от монаха Лука, който живял в усамотение в пещера над морето. Веднъж му се присънил архангел, който наредил да бъде построен манастир. Лука се уплашил, защото помислил че това е Дяволът. Архангелът ударил скалата и от там потекла светена вода (аязмос).

 

Прекрасна гледка към морето, Тасос

Прекрасна гледка към морето

 

Обществената част на манастира е сравнително малка. В него има два параклиса, посветени на св. Ефрем Сироски и на св. Герасим Кефалонийски, както и католикон, построен през 1834 г., няколко килии и стаи за гости.

Манастир „ Св. Архангел Михаил”, Тасос

Манастирът е най-големият на острова

 

В манастира се съхранява голяма колекция от религиозни предмети, създадени от монахините, както и свети реликви, свързани с разпятието на Христос (пирон от кръста). Пиронът бил дар от монасите от Света гора за владетелите на Молдова. Буря принудила пътниците да спрат на Тасос и това се възприело като божествен знак, че реликвата трябва да остане в манастира. Всяка година на първия вторник след Великден, манастирът ръководи процесия, която започва от малкото селце Теологос (Theologos) и по специална поклонническа пътека се стига до манастира.

Архангелите са патрони на гръцките военновъздушни сили. Малката църква от 19 век, посветена на Архангелите, е място за поклонение на служителите на ВВС, където те оставят като дар кортици, саби и фуражки. Предлага се и безплатен локум.

Сестрите са крайно гостоприемни, но изискват да се спазват техните правила – дългите панталони за мъжете и закритите рамене и полите за жените са задължителни.

На входа на манастира има помещение, откъдето могат да се вземат дълги поли, панталони и наметки, така че туристите да са прилично „оборудвани“ за посещението в манастира.

Снимането в параклисите е забранено, но има магазин, откъдето могат да се закупят картички, фотоси и религиозни сувенири.

Очаквайте продължението

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Ема Жунич

Други разкази свързани с о.Тасос – на картата:

о.Тасос

Претеглете ми една вещица, моля! (Оудеватер, Холандия)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Защо е важно да претегляме вещиците? Много ясно – за да разберем, че е вещица! :) Днес това за нас ще прави Анжело :)  

Приятно четене:

Претеглете ми една вещица, моля!

 Оудеватер, Холандия

 

 Оудеватер, Холандия

Оудеватер

 

Имало едно време… Не! Били добри времена, когато всеки семеен или междусъседски спор завършвал само като се позагледаш изразително в камината. А ако събеседницата е по-недосетлива, пред кметството винаги чакала в готовност кладата, която решавала спора бързо, радикално и болезнено.

В един хубав момент, когато липсата на женско природонаселение започнала да се чувства, се събрали умните глави, за да съставят ясни критерии за това кой може да бъде обвинен във вещерство и кой – не. Възможно е за този симпозиум да е лобирала някоя феминистка организация или онази консервативна част от населението, която не била склонна да се обедени под дъгоцветните знамена.

Така или иначе, поради техническото изоставане на епохата и ниското КПД на метлите, основен транспорт на вещиците, се постановило, че една жена може да бъде подведена под отговорност за вещерство, само ако теглото й не отговаря на ръста, което  означавало, че тегло под 60 кг е рисково. То и каква жена е това – нито може две ведра с мляко да пренесе, нито коня да подкове… Другото обяснение е, че тъй като вещиците нямат душа, тежат по-малко при равни други условия.

Към местните съдилища се създали отдели за мерки и теглилки, където заподозрените, след обстоен преглед на всички телесни кухини, били претегляни. Жена, която успешно преминела тегленето, получавала сертификат, според който доживотно не можела да бъде обвинена във вещерство. Твърди се, че за вещерство са осъдени около 1 милион жени (при общо население на Европа през 1550 г. 70 милиона). Последният документ е издаден през 1729 г.

3421 Oudewater, Нидерландия

Оневиняването, разбира се, не било по вкуса на всички. Изведнъж се оказало, че съдиите са склонни към корупционни практики. Въпреки това една теглилка била прочута – заради точността си и справедливостта на съдиите. Тя получила и сертификат, подписан лично от Карл V. Това била съществуващата и до днес теглилка в

Аудеватер (Oudewater, Стара вода)

Намиращ се на важни водни пътища (Hollandse IJssel и Linschoten), градът от 1265 г. има гарантирани права от епископа на Утрехт. Днес, с население под 10 000 жители, градчето предлага най-доброто от „Зеленото сърце“ на Холандия.

Heksenwaag (Теглилката на вещиците)

В ренесансова къща от 16 в. се намира Музеят на вещиците. Тук получихме листовка на български, което не се среща често по тези краища. Можете да разгледате експозицията, „научните“ трудове по демонология, както и най-голямата атракция – да се претеглите на автентичната вещерска теглилка. Ако имате нещастието да сте под 60 кг., сте подложени на кръстосан разпит. Младежите, които работят в музея, може би ученици в горните класове, видимо се забавляват и предават доброто си настроение и на вас.

Ако обичате животните и главно котките, ако за вас са удоволствие разходките в гората и брането на цветя и билки, има достатъчно доказателства за това, че сте вещица. Даже не е необходимо съпругът ви да го потвърждава! Срещу 2 € можете да получите сертификат за вещица, който да си закачите вкъщи до снимката на свекървата (или направо да бъде издаден на нейно име).

Теглилката на вещиците

Теглилката на вещиците

 

 

Тегленето на вещиците се превръща в шоу

 

Адрес:

Leeuweringerstraat 2
3421 AC Oudewater
тел.l: +31 (0)348/563400
email: info@heksenwaag.nl
web: http://www.heksenwaag.nl

Работно време:

01.04 – 31.10: 11 – 17, без понеделник

01.11 – 31.03: 11 – 17, сряда, събота и неделя или по заявка.

Цена: 4.3 €

Touwmuseum „De Baanschuur“ (Музей на въжето)

Благодарение на конопената индустрия Аудеватер е бил много богат град през седемнайсти век. По време на бума на платноходните кораби в такелажа на един клипер са се използвали до 50 км въжета с различна дебелина. Голяма част от тези въжета са били произвеждани тук.

Богатството още си личи по множеството запазени къщи в града и околните ферми. Именно на това е посветен този музей. Уредникът, стар моряк, пътувал и до Бургас, ще ви покаже цялата технология – от скубането на конопа до оплитането на различни видове въжета, макрамета и т. н.

Адрес:

Reijersteeg 4
3420 DA Oudewater
тел.: +31 (0)348/56 78 32
email: info@touwmuseum.nl
web: http://www.touwmuseum.nl

Работно време:

01.04 – 31.10: 11 – 17, без понеделник

12 – 17, неделя и празници

Цени:

Пенционери: 7,50 €

Деца:              2,50 €

Възрастни:    10,00 €

Museum „Oude Ambachten en Gereedschappen Vergeer“ (Музей на старите занаяти и инструменти)

Започнал като частна колекция, събирана повече от 40 одини, сега музеят има повече от 3500 експоната, свързани с бита и работата на местните хора.

Адрес:

Hoenkoopse Buurtweg 25
3421 GA Oudewater
тел.: +31 (0)348/56 40 83
email: bert.vergeer@online.nl
web:www.oudeambachtenengereedschappenvergeer.nl

Работно време:

10 – 16, без неделя, понеделник и празници

Цена: 4

 

Ако не сте се уморили и още сте на вълна „вещици“, можете да отскочите до съседното  градче Схуунховен (Schoonhoven), където за последно е изгорена вешица в Холандия. Това е местната билкарка Мария Ариенс, която не можела да угоди на всички и по донос на недоволни пациенти през 1597 г. била обвинена в магьосничество, съдена, удушена и накрая качена на кладата пред кметсвото.

Вероятно има няколко различни пътя, по които може да минат 15-те км от едното градче до другото, но ние имахме късмета (благодарение на GPS-a) да използваме и фериботна връзка за да преминем поредния канал. Което си е преживяване отвсякъде. В момента Google Maps не ми показва необходимост от ползване на ферибот, вероятно сме уцелили момент на ремонт на мост или нещо подобно.

Лек път и приятно изкарване!

 

Още снимки от Аудеватер. ⓒ ЕмаЖунич

 

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Ема Жунич

Други разкази свързани с Холандия – на картата:

Холандия