Tag Archives: Бистра Стоименова

По срещи в Bucuresti (2)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Преди доста месеци отидохме заедно с Бистра в Букурещ – днес ще продължим из румънската столица.

Приятно четене и гледане!

По срещи в Bucuresti

част втора

Здравей отново, драги читателю!

Дойде време да поемем на разходка из букурещките потайности и да видим какви неща за гледане има из румънската столица. Готов ли си за това приключение? Да? Слушай тогава…

Кратък курс по елементарен румънски – за всеки случай

Няма как човек да разглежда ефективно и да разбира какво се случва около него без елементарни познания по езика. Затова, драги ми читателю, се чувствам длъжна да те ограмотя и да ти кажа кои са най-елементарните фрази на румънски, които ще ти трябват за да си общуваш ефективно с хората, поне на елементарно ниво.

Румънците са много отзивчиви (противно на нашето мнение, че приличат на „студени западняци“) и повечето млади хора знаят поне три фрази на английски, но за сложна комуникация трудно може да се говори. По-възрастното поколение почти не говори езика, така че за да си комуникирате добре е най-хубаво да позапомните няколко фрази на румънски, за всеки случай.

Ако вече се чудиш от какъв зор превръщам пътеписа в урок по румънски, веднага ще ти дам една хубава причина, драги ми читателю – всеки обича да чуе как чужденец си кълчи езика да произнесе поне „благодаря“ на неговия език. Ако ги питате обаче, всички единодушно ще ви отговорят, че няма за какво да се учи румънски (също като нас, и те не ценят езика си и се смятат за малка и незначителна страна). Въпреки това, три фрази на румънски, дори и произнесени с калпав акцент, гарантирано ще предизвикат усмивки и ще отворят врати. Така че, нека да понаучим малко елементарен румънски…

Първата шокираща новина, която имам за теб е, че в румънския има много, ама много български думи. Те се произнасят по същия начин и много често значат същото като на български (само се пишат мааалко по-странно). Вторият шок, който имам за теб е, че съвременният румънски е единственият пряк наследник на латинския. Затова, доста от думичките в румънския са взети от там (което може да е малко плашещо ако вземеш да учиш граматика, но няма да се задълбаваме).

Да започнем с най-елементарните фрази – „да“ и „не“. Как ли са те на румънски? Имам изненада за теб, драги ми читателю, защото тук нещата са повече от лесни – да и не на румънски са „da“ и „nu“, произнасяно в доста от случаите като „ne“. Яко, а? Елементарните поздрави са следните:

„Добро утро!“„Buna dimineata“ (чете се като „бунъ диминяца“)

„Добър ден!“„Buna ziua“ (чете се като „бунъ зиуа“)

„Добър вечер!“„Buna seara“ (чете се като „бунъ сяра“)

„Лека нощ!“„Noapte buna“ (чете се като „ноапте бунъ“)

Отговорът на всеки един от тези поздрави е или повторение на фразата, или просто „buna“, в смисъл „добра да е“. Впрочем, „buna“ значи и „здравей“. Фразата за „довиждане“ пък е „la revedere“ като се произнася като една дума „лареведере“.

Произнасянето на тези фрази правилно (което никак не е трудно), ви гарантира следващи шантави фрази на румънски, така че това със сигурност ще ви трябва:

„Не говоря румънски.“„Nu stiu romaneste“ (чете се като „ну щиу румънещи“)

Тук изписвам думите без чафките и опашките, които имат при изписване на румънски и една от причините е да не те стресирам, драги ми читателю, тъй като аз поне като видя хиляда и една чафки по буквите изпадам в потрес.

Едни от най-важните думи, които трябва да запомните са „благодаря“ съответно „multumesc“ (чете се като „мулцумеск“) или „multumim“ (чете се като „мулцумим“) ако е учтива форма за благодаря и  и „моля“ –  „cu placere“ (чете се почти като една дума „куплачере“, румънците обикновено мърморят това под нос), което в буквален превод значи „за мен е удоволствие“.

Ето още няколко важни фрази, без които няма как да минете ако сте в Румъния:

„вход“„intrare“ (чете се като на италиански „интраре“)

„изход“„iesire“ (чете се като „иешире“)

„забранено“„interzis“ (това по-често ще го виждате написано, отколкото да трябва да го четете, но все пак, чете се приблизително като „интерзис“)

„билет“„bilet“ (изненадааа!)

Ако искаш съвсем да шашнеш своите румънски домакини, можеш да кажеш ето това „sa traiasca romaneasca“ или „sa traiasca romania“ (първото се чете като „са тряска румъняска“, не се хили, драги читателю, не се майтапя ни най-малко, а и двете значат „да живее Румъния“). Гарантирам, че ако румънските домакини не паднат под масата от смях след тази фраза, значи не са румънци.

Няма да те отегчавам повече с румънски фрази, драги ми читателю, само ще вметна, че има доста думи, които са същите като на италиански.  Освен това можеш да разбираш доста от думите със следния трик – когато думата завършва на „-ul“ и нищо не ти говори, просто разкарай окончанието и ще получиш смислена за теб дума. Пример: „aeroport-ul“ – летище.

Общо-взето, ако си учил италиански, испански или имаш някакви познания по френски и латински, в комбинация с българския ще разбираш някои неща. Затова, да прекратим езиковия урок (по-късно ще си говорим за храна) и да преминем нататък.

Особености на румънската национална мизантропия

Национален спорт на българите е да плюят България. Колко е гадно, мръсно, колко са ни корумпирани политиците и пр… Докато плюем собствената си държава обаче, обикновено даваме за пример съседите – вижте ги гърците как успяват да си изкрънкат пари и как излизат на протест при най-малкото нещо, което им нарушава интереса, вижте ги сърбите как не цепят басма никому, вижте ги румънците какви са богати… и всякакви други подобни. В протежение на цялото това нещо обаче не ни хрумва, че националният спорт „плюене на държавата“ може да съществува извън пределите на страната ни.

Оказва се, че каквото и да мислим за България, не сме единствените, които плюят държавата си. Румънците, например, не правят изключение. В представата на българите, румънците са онези паралии от Букурещ, които минават транзит през родината с лъскавите си возила на път за гръцките курорти или пък други, не чак толкова заможни, но все пак състоятелни хора, които наводняват родното северно Черноморие. За българите Румъния има несравнимо по-добри и по-поддържани пътища (който е бил, може да потвърди, особено в Трансилвания), по-развит културен туризъм и уредени туристически обекти, много по-добър ред и законност (за румънските катаджии се носят мрачни легенди, че не само че не вземат подкупи, но и следят нарушителите с хеликоптери!!!) и гражданско общество (съдейки по протестите последните години и по факта, че имат министри в затвора заради корупция). Нещата стигат до там, че Северозападът на България къде на шега, къде сериозно искаше да се присъединява към Румъния, защото там било по-хубаво… В Румъния също така има прекрасна природа и невероятни зимни курорти (все пак Карпатите ли са това, или какво?!) и там изобщо всичко е по-яко и тревата расте по-зелена от другата страна на Дунава…

Какво обаче мислят румънците за обствената си държава?

Ами същото което мислим ние за своята. Като начало – пътищата са им стари, тесни и лошо (!!!!) поддържани. Един човек ми каза, че през последните 27 години не били направили нито един метър магистрала, пък ние в България сме били по-добре, имали сме магистрали (ти да видиш!!!!). Плюят, че нямат добри пътища, които да минават през Карпатите, пък ние имаме през нашите планини. Когато споменавам за Трансфагарашан, те ми казват, че много бавно се пътува и не става да въртиш по завоите часове наред. Пътищата в Букурещ пък им били тесни и изобщо не ги поддържали като хората – никой не си мърдал пръста да разшири трите ленти в едната посока.

Тъй като валеше сняг, успях да чуя немалко плюене и по въпроса със снегопочистването и изобщо комуналните услуги. Като начало, общинарите са тъпанари, защото чистят само най-централните улици и пръста си не мърдат да изчистят останалото. Нещо повече, няма достатъчно места за паркиране и това е огромен проблем, транспортът е гаден и отвратителен, идва на доста дълъг интервал, стар и очукан е и като за капак, в час пик трябва да се тъпчеш в него или да чакаш по час, за да се набуташ в заветното вагонче.

Румънците смятат, че ние сме далеч по-добре от тях,

защото си промотираме туризма (!!!!!) и печелим добре от него. Тук вече прихнах да се смея и започнах да им обяснявам за нашите скапани курорти, но разпалено ми възразиха (при това в хор!), че в България било по-евтино, по-хубаво, храната била по-вкусна, офертите по-изгодни, обслужването в пъти по-добро. Една жена дори ми каза, че на Пампорово било организирано като в Австрия (!!!!!!) като дори ми изброи къде точно в Австрия е ходила да кара ски. За румънците, България е по-читавата държава, защото ние сме правели нещо, за разлика от тях.

По отношение на гражданското общество ми обясниха, че протестите стават на площада пред университета в Букурещ, а не пред парламента (но за тази част малко по-късно).

Освен това, коронният номер на повечето румънци, при това без значение от пола или възрастта е, че

по времето на комунизма са живели по-добре, имало е работа за всички, а Букурещ е бил само за родените в него,

защото е имало адресна регистрация, като нашето жителство едно време. В момента няма работа, младите не могат да си намерят работа по специалността, всички идват в Букурещ от знайни и незнайни паланки и градът е претъпкан, мърляв (!!!) и общо-взето, ако можеха, биха се преместили в Клуж…

Като изключим географските особености, тия думи не ти ли звучат познато, драги ми читателю?

Тях може да ги издрънка всеки средностатистически българин, грък или сърбин и няма да има особена разлика. Явно плюенето на родната държава и обясняването на това колко по-добре се справят комшиите е национален спорт във всяка една държава на Балканите. Какво пък, явно не сме чааааак толкова различни.

Обратно към пътеписа обаче – Букурещ е голям град и няма как да не започнем с най-голямата сграда в него (и не само), а именно Палата на Народа.

Чаушеску и грандиозните му проекти – историята на една диктатура

Преди да разгледаме забележителностите, останали от времето на тоталитарния режим в Румъния, ще се наложи да разберем що за режим е бил това, драги ми читателю. Така че затегни колана и се приготви за едно пътешествие в тоталитарното минало.

Румъния в по-ново време е известна като страната застреляла управляващата си двойка през 1989 г. Не знаех нищо за това и реших да попитам румънските си домакини каква е цялата история с Чаушеску и кой в същност е той. Домакините ми, млади образовани хора, учещи в чужбина и съответно относително обективни (относително, повтарям!) решиха да ми обяснят цялата работа като за идиоти.

Всичко започва през далечната 1918, когато в едно бедно селско семейство се ражда Николае Чаушеску. На 11 отива в Букурещ да чиракува за обущар и цял живот си остава с началното образование. По стечение на обстоятелствата, партийният вятър го довява на самия връх на управлението на Румъния и през 1965 той става нещо като румънския еквивалент на Тодор Живков. Отначало е харесван, защото се опитва да се отдели от влиянието на Москва, дърпа се от Варшавския договор и общо-взето се опитва да общува и със Запада. ОБАЧЕ, с течение на времето нещата стават все по-зле за румънците.

Чаушеску не е никак добър към собствения си народ,

точно обратното – тормози го системно. Ето няколко елементарни примера. По негово време абортът е строго ЗАБРАНЕН като се казва на жените, че трябва да имат поне 4 или 5 деца, при това без значение дали има с какво да ги изхранват, или не. Това пък води до масово изоставяне на деца и строежа на множество сиропиталища. Тези деца обаче не са гледани от държавата, а продавани от нея, срещу големи суми на бездетни семейства от Западна Европа. Разводът също е забранен, освен в изключителни случаи (а какво е „изключителен случай“, драги ми читателю, е доооста разтегливо понятие). Телевизията я има само за няколко часа на ден, при това черно-бяла и така до 1989. Освен това, тя е пълна с пропаганда. Затова румънците от южна Румъния гледат БНТ и по-възрастните поназнайват български и още си спомнят българските предавания, най-вече „Лека нощ, деца!“ и „Студио Х“.

Диктаторът не спира до тук – за да намали външния дълг на държавата и да я превърне в международна суперсила (странно защо всички диктатори са обсебени от мания за величие?!), той слага

ограничения върху всичко, дори стоките от първа необходимост

Например – на едно семейство се полага само една бучка масло на седмица, без значение от броя хора в него. Когато жените отиват да пазаруват, те имат купони – веднъж изразходвали дажбата, няма откъде да си набавят повече храна. Една бучка масло на седмица може да ти се вижда като доста, драги читателю, но румънците си хапват доста масло, така че никак не е много. В добавка към всичко това, токът, газта, водата и отоплението спират почти всеки ден, в магазините трудно се намират дори стоки от първа необходимост, а националната телевизия предава само по два часа на ден, при това само пропаганда. Това е само част от всичко, което е направил Чаушеску със собствения си народ, но за да изброя всичко ще ми трябват няколко страници. Ще се огранича само с това, че в Румъния мразят и него, и жена му Елена и в червата.

Като оставим всичко това настрана обаче,

Чаушеску успява да остане в историята и с пълното преустройство на центъра на Букурещ

(и с разни други откачени проекти, за които ще си говорим друг път). Именно така се появяват на бял свят Палатата на Народите и прилежащите й сгради. Това, драги ми читателю, е най-голямата административна сграда в света, като е на второ място по размери изобщо след Пентагона. За да я построи, Чаушеску унищожава половината от стария център на Букурещ (ъдето повечето сгради датират от преди Втората Световна война и са паметници на културата) след земетресението от 1977 (известно в България като „земетресението в планината Вранча“. Беше на 3 или 4 март 1977, в София беше много силно, а в Свищов или Силистра имаше срутени блокове – бел.Ст.) Не стига това, но и

унищожава множество църкви

Онези, които не са унищожени, са преместени на релси (!!!!) на други места.  Само за построяването на Палатата са разрушени три квартала от стария предвоенен Букурещ.

Една от църквите, преместени на релси по време на градоустройствения план на Чаушеску. Снимката е от музея на Букурещ -Букурещ, Румъния
Една от църквите, преместени на релси по време на градоустройствения план на Чаушеску. Снимката е от музея на Букурещ.

Самият Палат на Народа е огромен

обясниха ми, че за да я разгледам ще ми трябват няколко години и се почва още от подземията. Аз обаче съм ентусиазирана да вляза, но въпреки това ме отрязват, обяснявайки, че вътре може да се влезе само с предварителна резервация и при това само с група. Няма начин да се появиш на вратата и да влезеш така. Така че и зимата, и лятото се разминавам само с гледане на сградата отвън. Казват ми, че ако вляза вътре, непременно трябва да се добера до балкона в центъра й, тъй като от него се разкрива невероятна гледка. Всъщност, самата Палата се вижда от почти всяка точка в радиус от няколко километра, особено около булеварда (от единия му край можеш да я видиш да се издига в другия).

Такава сграда обаче има нужда от подобаваща околност, така че Чаушеску построява булевард копие на Шанз-Елизе, с множество фонтани, всеки с различно име.

Част от модерните кооперации построени около новосъздадения от Чаушеску център на Букурещ - Букурещ, Румъния
Част от модерните кооперации построени около новосъздадения от Чаушеску център на Букурещ.

Кулминацията на булеварда е на няколко преки преди палатата, където има невероятно кръстовище с огромен кръгъл фонтан. Булевардът се нарича „Унири“ (което ще рече „обединение“ на румънски), а площадът –

пиаца Унири

– е главният транспортен център на града. Там, освен че е красиво, можете да се прекачите на всякакъв вид транспорт за където и да е из Букурещ. Фонтаните пък светят в различни цветове през нощта и също са много красиви.

Пиаца Унири и фонтанът през лятото. В дъното се вижда Палатата на народите. На снимката изглежда на пет крачки, но всъщност е на около двайсет и пет минути път - разстоянията в Букурещ са огромни -Букурещ, Румъния
Пиаца Унири и фонтанът през лятото. В дъното се вижда Палатата на народите. На снимката изглежда на пет крачки, но всъщност е на около двайсет и пет минути път – разстоянията в Букурещ са огромни. 

Внимание! Пресичането на кръстовището около пиаца Унири може да е проблем.

Кръглият фонтан в средата създава кръгово движение, но тротоарите около него са четвърт кръг и не на всички места има светофари или пешеходни пътеки. Още по-лошо става, ако решите да минете през някой подлез, защото метростанцията под кръстовището е разпределителна (като Сердика при нас) и има няколко входове, изходи и нива. Тъй като едната вечер през август се загубихме там, на следващата попитах домакините как, аджеба, се пресича. Те обясниха, че сме пропуснали правилния изход, защото е сбутан между магазините и самият проход е много тесен (на мен ми приличаше на мръсен безистен или ниша). Така че, ако не искате да влизате в метрото, просто внимавайте къде пресичате на пиаца Унири!

Палатът на народа, видян от паркинга пред нея. Румънците твърдят, че на това място се организират концерти и имат право - огромно е. Когато обаче няма подобни събития, просто става паркинг за прилежащите административни сгради – Букурещ, Румъния
Палатът на народа, видян от паркинга пред нея. Румънците твърдят, че на това място се организират концерти и имат право – огромно е. Когато обаче няма подобни събития, просто става паркинг за прилежащите административни сгради.

Пред Палатата на Народите има огромен полукръгъл площад, който през повечето време служи за огромен паркинг, а иначе – за концерти. Сградите около булеварда са мрачни и сиви в соц-стил, за да не засенчват красотата на творението на Чаушеску. Румънските блокове са далеч по-зловещи от нашите – някак си, изглеждат все едно ще те смажат с огромното си количество бетон и странните си форми. Букурещ на Чаушеску е бил един сив, мрачен и негостоприемен град.

Съвсем различен е бил Букурещ на крал Карол…

По стъпките на крал Карол

Крал Карол е може би най-обичаният румънски владетел и първият румънски крал, който успява да обяви независимостта на Румъния. На него се приписват хиляда и един строежа и какви ли не постижения. Доколко има истина в това е друг въпрос, но едно е ясно – старите сгради в Букурещ са наистина невероятни! Аз много си падам по архитектура и красиви сгради, така че няма как да не се заплесна по разните му там красиви неща наоколо. Честно казано, много повече ме влекат интересните сгради от онова време, отколкото някоя картинна галерия. Искаш ли, драги читателю, да се разходим из сградите от онова време? Искаш? Хайде тогава!

Букурещ е пълен с красиви сгради датиращи от преди войните

Ако гледаш стари снимки на Букурещ, трудно ще повярваш, че става дума за едно и също място – толкова много прилича на Париж или Виена (без майтап). В момента нещата са малко по-разбъркани – някои сгради са строени в стар стил, други в западен, трети пък направо са си дворци на богати фамилии. До ден-днешен някои от тях са се запазили под една или друга форма. Освен дворците обаче има и десетки обществени сгради – болници, концертни зали, библиотеки, университети… Старият царски дворец и до днес съществува, макар и функциониращ като музей на изкуството. За разлика от нас обаче, румънците не са разграбили своя дворец и вътре все още е запазено великолепието от онова време. Домакините ми казаха, че в него има много картини на известни художници и изобщо си струва да се посети. ОБАЧЕ мястото имаше почивен ден в четвъртък, така че се разминах с него.

Основната улица, която пресича стария Букурещ е

Калеа Виктория (или улицата на победата)

– тя разделя града на две части и пресича Букурещ надлъж и нашир. Освен всичко друго, е и еквивалента на нашата Витошка, защото е пълна със скъпарски магазини, разни ресторанти и кафенета и тук-таме по някой хотел в сграда-паметник на културата. Повечето красиви сгради в Букурещ са съсредоточени или на тази улица, или на някоя нейна пресечка.

Ще започна с една доста любопитна сграда, която дълго време възприемах погрешно. Причината за това е дядо ми. Когато ни развеждаше из Букурещ преди 15 години (за това мааалко по-късно), беше обяснил, че това е сградата на операта. Тогава толкова се впечатлих от старовремската сграда с красиви колони и кръгла форма, че тя остана един от символите на Букурещ в главата ми. Така че през август, когато тръгваме една интернационална групичка да изследваме Букурещ и аз си правя устата да отидем до това място като обещавам, че е много красиво. Едната мацка пуска локация (явно на нейния телефон нещата бачкат по-добре) и след известно лутане се озоваваме пред сградата. Изненадаааа! Това изобщо не е операта!

Ето така изглежда Атенеумът. Действително една от най-красивите и емблематични сгради в Букурещ. През нощта е красиво осветен, а през деня е много популярно място за отдих в центъра, тъй като е заобиколен от парк – Букурещ, Румъния
Ето така изглежда Атенеумът. Действително една от най-красивите и емблематични сгради в Букурещ. През нощта е красиво осветен, а през деня е много популярно място за отдих в центъра, тъй като е заобиколен от парк.

Сградата е известна като

Атенеума,

наистина е невероятно красива, но всъщност е сградата на Филхармонията и е концертна зала. Искаме да влезем да разгледаме – в нета има снимки на вътрешността и те меко казано са „уау“ – но ни отрязват като тикви. В Атенеума наистина може да се влиза, но само в определени дни и часове, когато няма репетиции. Ние, за съжаление, сме се набили точно по време на репетиция, така че се задоволяваме със снимки пред сградата, което също не е за изпускане.

Една от сградите в близост до Атенеума. Контрастът в архитектурните стилове е пълен - Букурещ, Румъния
Една от сградите в близост до Атенеума. Контрастът в архитектурните стилове е пълен.

Почти срещу Атенеума, в пълна негова противоположност, се мъдри една мрачна соц сграда, за която ми казаха, че била „офисът на Елена Чаушеску“. Пред нея пък има някакви изключително изкилиферчени скулптури (в стил психеделичен соц реализъм). Никак не ми е интересна, предвид кой е живял там, така че продължаваме нататък.

Малко по-нататък, до Атенеума, се разполага една от най-красивите сгради в Букурещ – тази на

библиотеката на букурещкия университет

Ако си мислиш, драги ми читателю, че Ректоратът на СУ е красив, помисли си пак! Защото тази сграда не стига, че има кулички от двете страни, но е вдлъбната по средата. С паметника на крал Карол отпред пък е невероятна за снимки. За съжаление, Калеа Виктория, на която се намира, е доста натоварена улица, така че за читав кадър трябва да се чака доста. Гледката на централния вход със статуята на крал Карол обаче си заслужава.

Библиотеката на университета в Букурещ гледана фронтално от другата страна на Калея Виктория. Бая чакане отнесох, докато направя този кадър, но пък си заслужаваше – Букурещ, Румъния
Библиотеката на университета в Букурещ гледана фронтално от другата страна на Калея Виктория. Бая чакане отнесох, докато направя този кадър, но пък си заслужаваше.

Паметникът на този забележителен владетел стои пред сградата неслучайно – в самия край на ХIХ век крал Карол основава тази библиотека, строена и разширявана от един и същи френски архитект през следващите 20 години. Сградата е една от най-красивите в Букурещ и си заслужава да се види по всяко време на денонощието. Тъй като през август нямах много време да я щракна като хората, през март щъкам около нея до откат, за да си направя яки кадри. Вътре по принцип би могло да се влезе, но нямах време да проверя. От надничането през отворената врата мога да кажа, че мястото явно е не по-малко впечатляващо.

Като заговорихме за университета в Букурещ, неговата сграда,

Ректората

имам предвид, също не е за изхвърляне. Намира се на улица успоредна на Калеа Виктория и е на пет минути пеша от библиотеката. Сградата е голяма, строена в средата на ХIХ век от предшественика на крал Карол.

Площадът пред университета

пък е много важно място за румънците. По стечение на обстоятелствата, през 1989 те се събрали на масов протест именно на това място и пак по стечение на обстоятелствата успели да свалят Чаушеску (историята е сложна и оплетена, така че няма да се спирам на нея). От този момент нататък, когато нещо не им изнася, те се събират на същото място, преименувано по случай паметната дата.

Площадът пред университета през лятото - Букурещ, Румъния
Площадът пред университета през лятото.

Подлезът на университета пък е същински лабиринт, където човек може да се загуби като едното нищо. Причината е, че станцията на университета също е разпределителна, т.е. е нещо нато метростанция Сердика при нас и от там можеш да се прехвърлиш на друг транспорт. За разлика от подлеза на пиаца Унири обаче, тук поне има ясни табели (стига да знаеш кое какво е…). Така, след погрешен завой, една топла августовска вечер се оказваме пред сграда с вид на дворец.

Bucureşti 51, Bucureşti, 051416, RO

Страшно красива, готино осветена през нощта и много интересна на вид. Аз, много ясно, се втурвам да снимам преди да проверя какво е. А кратката справка с табелката пред нас показва, че всъщност сме се натъкнали на болница. Истинска и действаща в момента болница, при това! Забрави за грозния Пирогов или за откачените сгради на Медицинска академия, или пък за Военна болница. Тази сграда тук слага нашият царски дворец в София в малкия си джоб!

Фасадата на болница Колча, снимана през оградата. Мястото е красиво през всеки сезон, а вечер е много красиво осветена. - Букурещ, Румъния
Фасадата на болница Колча, снимана през оградата. Мястото е красиво през всеки сезон, а вечер е много красиво осветена.

Справката с табелата показва, че не само е красива, но и много стара (за болнично заведение).

Болницата Колча,

защото така се казва мястото, е отворила врати през далечната 1704 година и от тогава до сега не е преставала да лекува хора. Това е най-старата болница в цяла Румъния и може би една от най-добрите (ако се вярва на онова, което намерих в нета за нея). Колкото и да е красива обаче, в нея не може да се влезе (под никакъв предлог) като турист. Затова снимките стават само от външната страна, при това през заключената порта.

Фасадата на хотел Интерконтинентал Букурещ е една от най-запомнящите се сред по-новите сгради. Намира се на адски оживено кръстовище, така че за снимки трябва да се изчакат няколко цикъла на светофара - Букурещ, Румъния
Фасадата на хотел Интерконтинентал Букурещ е една от най-запомнящите се сред по-новите сгради. Намира се на адски оживено кръстовище, така че за снимки трябва да се изчакат няколко цикъла на светофара.

Друга забележителност срещу сградата на Ректората е

хотел Интерконтинентал

Booking.com

По принцип, човек не би трябвало да включва хотели в списъка със забележителности, но аз включвам това място заради дядо ми. Когато ни развеждаше в оня ден преди 15 години, той разказа странна история: как по време на земетресението от Вранча през 1977, този хотел така се гънел във въздуха, че изписал латинската буква S по време на труса. Огъвал се, тресял се, но не паднал. Оттогава сградата станала един от символите на Румъния, като доказателство, че румънците може и да се огъват, но не падат. Никъде не можах да намеря снимка на подобно нещо (но пък от друга страна, кой идиот ще тръгне да снима по време на земетресение от 7+ по Рихтер?!). Обаче успях да открия, че хотелът наистина не е паднал по време на земетресението.

Сградата на театъра в Букурещ, гледана от същото кръстовище (с хотел Интерконтинентал са съседи) - Букурещ, Румъния
Сградата на театъра в Букурещ, гледана от същото кръстовище (с хотел Интерконтинентал са съседи).

Точно до него се намира

странната сграда на румънския театър

На фона на околните красиви стари сгради, тази изглежда като някаква шантава постмодернистична кръпка с изкилиферчени скулптури пред нея. Грозна ми е, затова щраквам два кадъра и подминавам. По-късно ми обясниха, че театърът изглежда толкова странно, защото са се опитали да наподобят формата на каубойска шапка, много обичан аксесоар на най-известния румънски драматург, работил в същия този театър дълги години.

Мен обаче ме впечатлява друго място – от нямане къде да се ходи (защото все приключваме около 4 следобед, когато е късно да се ходи по музеи) – и домакините ми решиха да ме заведат в

музея на Букурещ

Той се помещава в стар дворец на същото кръстовище, точно срещу театъра и определено впечатлява дори само отвън. Впрочем, точно под музея има много удобен голям подземен паркинг, така че няма нужда да се притеснявате за паркиране.

Музеят на Букурещ отвътре - това е фоайето - Букурещ, Румъния
Музеят на Букурещ отвътре – това е фоайето

Самият музей е още по-впечатляващ отвътре. Ако си бил в двореца Пелеш в Синая, драги ми читателю, вероятно можеш да си представиш за какво става дума – вити стилби, огромни венециански огледала, невероятни полилеи. Билетът струва 15 леи, а за снимане се плащат още толкова. Преди да се намръщиш обаче, драги ми читателю, държа да те уверя, че всяко бани (баните са румънските стотинки) си струва. Музеят видимо е реновиран скоро, защото цялото пространство е организирано много интуитивно и историята на града се проследява от най-дълбока древност до наши дни, при това с учудваща обективност.

Аз, естествено, се възползвам от парите платени за снимане вътре в музея и не пропускам да направя снимка на всеки експонат или по-интересно инфомационно табло. Такива има много, при това написани на много добър английски. Има също и филмчета, и страшно много снимки, гравюри и карти. Някои от тях бяха толкова откачени – като снимката на църква върху релси от по-горе, че нямаше как да не си ги щракна за спомен (и, признавам си, за целите на пътеписа).

Особено впечатляваща е частта, която разказва историята на Румъния след 16-ти век и за монархията, защото има изложени доста лични вещи на монарсите, както и техни портрети. Моите румънски домакини ми обърнаха внимание върху антропологическата въстановка на образа на Михай Смелия – първият владетел на Румъния, който успява към края на 17-ти век да обедини трите автономни области на Румъния – Трансилвания, Влахия и Молдавия. Този изключителен човек успява да докара османлиите до бяс с гениалните си тактически ходове и безпогрешната си дипломация и едва ли не еднолично успява да издърпа Румъния от хватката на султана. Затова, съвсем естествено, е смятан за един от най-важните румънски владетели.

Така е изглеждал Михай Смелия - поне според антрополози и историци - Букурещ, Румъния
Така е изглеждал Михай Смелия – поне според антрополози и историци.

Ако искате да прочетете всичко вътре в музея, ще ви трябва половин ден. Аз обаче нямам толкова, така че след два часа (най-вече мотане за да стане читав фокуса на кадрите) напускаме двореца – музей.

Като си говорим за музеи, един от най-невероятните, които някога съм виждала, се намира именно в Букурещ. Това е

музеят на румънското село

Намира се само на няколко крачки след Триумфалната арка (тя е на изхода на града, посока България) и ако имаш време, драги ми читателю, непременно трябва да го посетиш.

Детайл от триумфалната арка, сниман през лятото. От автобус обаче - Букурещ, Румъния
Детайл от триумфалната арка, сниман през лятото. От автобус обач

Представлява сбирка от автентични румънски селски къщички, до една паметници на културата, които в продължение на почти 100 години са събирани от румънските власти, транспортирани в района на Букурещ и разполагани така, че да оформят истинско селце с две махали – стара и нова.

Табелата за
Табелата за „новото село“ в музея

На територията на музея дори има две автентични румънски църкви – католическа (от Трансилвания) и православна (мисля, че беше от Влахия). Разбрах, че съществува тъкмо като си тръгвах от Букурещ през август и се зарекох, че като идвам пак ще го видя. Така че когато ми предлагат да отидем там (защото поне той е отворен), си събирам потеклите лиги в кофа и тръгваме.

Когато пристигаме там вали сняг и моята домакиня се извинява, че трябва да ме изчака в колата. Махвам с ръка, защото времето наистина не е много топло, особено ако си настинал и й казвам, че нямам никакъв проблем да се пошляя из уличките на музея на открито сама. Още повече, че аз като снимам търча нагоре-надолу и се загрявам, а тя вероятно ще стои на едно място и ще се смръзне от студ.

Входът за музея е 15 леи (явно толкова е стандартната такса), а снимането вътре в къщите е забранено. Отвън обаче може да се снима колкото ти душа сака, така че се чувствам като в рая.

Нещо като
Нещо като „уличка“ в музея. Къщите са подредени така, че създават впечатлението за истинско село и ако човек има късмета да попадне таму когато няма тълпи, изживяването е невероятно

Домакините на музея са две дузини котки, които живеят в и около къщите (и вероятно се грижат да няма гризачи и други вредители). Тръгвам да се разхождам сама по почистените улички на селцето и се чувствам като в старовремска приказка. Влизам от двор в двор, надничам през прозорците и току се оглеждам дали иззад някой завой няма да видя истински хора от онова време, всеки зает със своята работа. Това място определено има своя неповторима аура, ненарушена от разни там комерсиални глупости.

Една от къщите в музея. Те са избрани така, че една с една не си приличат, не се повтарят и са относително групирани по периоди и райони – Букурещ, Румъния
Една от къщите в музея. Те са избрани така, че една с една не си приличат, не се повтарят и са относително групирани по периоди и райони

В селцето има къщи от къде ли не,

като всяка от тях е снабдена с табела, която показва на картата къде се намира мястото в Румъния, каква носия са имали хората от този регион и каква е била къщата по принцип. Всичко това, написано на румънски и английски. Понеже предишната вечер е валял сняг, а аз съм първият посетител за деня, трябваше да почистя доста табели. Вътре в самите къщи са подредени традиционни мебели от съответната епоха – за старата махала това е 17-ти век, за новата – 18 – 19-ти. Прави впечатление едно нещо – румънците са имали доста по-масивни мебели от нас.

Тази къща е една от по-бедните (макар че в самия музей могат да се намерят и истински землянки от делтата на Дунав, в които няма абсолютно нищо друго освен един пръстен под). На мен лично ми направи впечатление, че тази мебелировка може да се види и до ден-днешен в някои български села. Може би без печката... – Букурещ, Румъния
Тази къща е една от по-бедните (макар че в самия музей могат да се намерят и истински землянки от делтата на Дунав, в които няма абсолютно нищо друго освен един пръстен под). На мен лично ми направи впечатление, че тази мебелировка може да се види и до ден-днешен в някои български села. Може би без печката…

Забрави за дребната маса-паралия и ниските трикраки столчета от нашите къщи, или пък за посудата, която може да се вдигне с една торба. В румънските къщи има масивна и здрава мебел, високи столове и маси и шарена керамика. На пръв поглед, в някои райони май са били доста богати.

Букурещ, Румъния
Фрагмент от входа на една от църквите – румънците, по една или друга причина, имат навика да рисуват по дървото, точно както едно време са се рисували стенописи по външните стени на нашите църкви. Разликата обаче е, че на дърво тези стенописи много по-бързо се развалят.

Със снега наоколо, както газя сама без да има кой да ми пречи, се чувствам като на частно пътешествие назад във времето – мога да разглеждам всичко до насита, да снимам каквото ми харесва и да се дивя на разнообразната архитектура. Ако си ходил в Етъра, драги читателю, забрави всичко, което си видял там. Тук къщите една с една не си приличат и няма никаква комерсиализация (ако не броим хана, който също е паметник на културата, но в момента функционира като кръчма за туристите). Няма магазинчета, няма джунджурии за продан по улиците, няма цигания. Само ти и къщите, и евентуално табелите с информацията. Толкоз. Ако искаш сувенири, има предостатъчно в магазина на музея.

Други, не по-малко впечатляващи къщи в музея. Според табелата пред нея, селото от което е взета се намира близо до границата с Молдова и Украйна – Букурещ, Румъния
Други, не по-малко впечатляващи къщи в музея. Според табелата пред нея, селото от което е взета се намира близо до границата с Молдова и Украйна

Освен това, този музей на открито е поне три пъти по-голям от Етъра. С тичане (ама говоря за истинско тичане през глава по по-изчистените пътеки) успях да видя около 70% от площта му за около два часа. Дори не успявам да разгледам обаче колекцията от воденици, тепавици и други подобни съоръжения, строени покрай Дунава, защото няма време. Дамата, която беше с мен чак се удиви, че съм успяла да видя и това. Ама аз за снимки всичко мога. От нея разбирам, че през пролетта това място е неповторимо с разцъфналите дървета. Дори се правят курсове за деца по традиционни занаяти. Тръгваме си от музея, а аз се заканвам да дойда пак, защото в това място усещам нещо магическо.

Този паметник на летците се намира близо до арката и е на почти на изхода на Букурещ в един от по-отдалечените (но доста модни квартали) – Букурещ, Румъния
Този паметник на летците се намира близо до арката и е на почти на изхода на Букурещ в един от по-отдалечените (но доста модни квартали)

В този ред на мисли, има друг музей, недалеч от този на румънското село, има музей на румънския селянин. Той също беше в програмата, но за съжаление е затворен заради подготовка за някаква изложба. Също както музеят на селото и този е направен много добре, казват моите домакини докато се извиняват, че не можем да влезем. Освен това бил част от списъка на ЮНЕСКО. Но какво да се прави, друг път. Аз съм от щастлива, по-щастлива, че успях да наснимам странни румънски селски къщи, така че не си накривям капата особено. Така че въртим на кръговото около

Триумфалната арка

и обратно към центъра на града.

Триумфалната арка през зимата. Мястото е кръгово движение, което е на почти два часа и половина пеша от центъра на града. За щастие обаче има автобуси – Букурещ, Румъния
Триумфалната арка през зимата. Мястото е кръгово движение, което е на почти два часа и половина пеша от центъра на града. За щастие обаче има автобуси

Самата Триумфална арка (или Arcul de Triumf, както е името й на румънски) е един от символите на Букурещ. Намира се на едно от най-натоварените кръстовища в града (честно, светофарите за пешеходци те държат по пет минути!) и маркира границата между относително разширения център и покрайнините. Около тая арка колите фучат с 300, така че всякакви снимки трябва да се правят от светофарните острови. Досега винаги съм минавала покрай нея транзит и съм я снимала пътьом, така че моля да спрем някъде, а аз ще походя пеша малко. Спираме, естествено, и аз прекарвам следващия половин час в щракане (в опит да хвана поне един кадър без да има кола, автобус, камион или друго МПС в него). В крайна сметка се връщам доволна в колата.

Всъщност, тази арка, колкото и да прилича на тази в Париж, е строена по съвсем друг повод. Строена сравнително късно – през 1936, за да почете падналите в Първата Световна война румънски войници. През нея не може да се мине, освен на националния празник на Румъния, 1 декември, когато правят голям военен парад, който минава точно под нея. Румънците много-много не й се възхищават (може би заради гадното кръгово, което им създава задръствания и ги кара да намалят любимата си висока скорост), но за мен това място е много красиво. Лошото е, че до това място няма как да се стигне пеша от центъра, защото е много, ама много далече. Доколкото видях, досами арката спира автобус, но знае ли човек откъде идва и накъде отива…

Обратно в центъра ми посочват друга забележителност (отново на вездесъщата Калеа Виктория), която на мен ми се вижда недотам забележителна. Става дума за най-старата и най-яката сладкарница в Букурещ, помещаваща се в сградата на едноименния хотел.

Booking.com

Това, драги ми читателю, е

сладкарница „Капша“

Любимо място на букурещлии, когато искат да похапнат нещо сладко, но със стил и едно от най-известните места в града. Независимо, че мястото се намира срещу огромен бароков фонтан и сграда с вид на средновековен замък, за ориентир румънците ползват фразата „това е до Капша“ или пък „от Капша това е едни-къде си“.

Относително неугледната фасада на сладкарница
Относително неугледната фасада на сладкарница „Капша“. Снимана привечер.

Когато попитах защо това място е толкова известно, ми обясниха, че не става дума за сладкишите, които се предлагат там, а за

историята на мястото

В зората на своето съществуване, „Капша“ била ресторант, държана от предприемчив румънец със същата фамилия. Всичко било много френско, много изискано и… ужасно скъпо, но по някаква причина това място станало любимо за букурещката интелигенция – писатели, художници и тем подобни хора се надпреварвали да си запазват маса в модното заведение. Ако не са те видели да вечеряш или поне да обядваш в „Капша“, значи не си никакъв интелектуалец, никакъв творец. След като въпросният румънец починал, мястото сменило предназначението си, но и до днес все още е модно (макар че ме увериха, че далеч не е толкова скъпо, колкото някога). Сладките обаче, казаха ми, били първокласни. За мое огромно съжаление обаче, нямах време да вляза (или по-скоро стана време за пържола и бира, а не за кафе и сладки докато приключа с разглеждането). Но пък имам вече списък къде искам да отида. Вече май се оформя и списък къде искам да ям.

Улиците на Букурещ през нощта – Букурещ, Румъния
Улиците на Букурещ през нощта

Само на 500 метра след знаменитата сладкарница се намира друга страшно впечатляваща сграда. На пръв поглед прилича на музей или на дворец, но при моя опит да се набутам в двора (бяхме пак интернационалната групичка приятели, когато се шматкахме из центъра на Букурещ през оня слънчев и зноен августовски ден), охраната се развика, че има достатъчно снимки в интернет и да не снимаме. Аз обаче съм инат, така че имам снимки на мястото от другата страна на улицата. От там няма как да ме изгонят…

Сградата на банката, снимана от стълбите на историческия музей  – Букурещ, Румъния
Сградата на банката, снимана от стълбите на историческия музей.

А каква всъщност е тази невероятна сграда? Оказва се

централата на румънската национална банка

Нещо като тяхната сметна палата. В интернет няма много информация, освен че сградата е построена и отворена през далечната 1900 година, а достъпът до самото място е ограничен, макар че човек може да си го снима колкото си ще, стига да не минава през оградата и да не го види някой бдителен полицай. Срещу сградата се намира националния исторически музей на Румъния (още едно място, което непременно искам да посетя!) Пак срещу тая сграда се намира и едно от най-емблематичните места в Букурещ, което има доста дълга история и с което ме свързват доста сантиментални спомени. Чети по-нататък и ще разбереш защо.

татуята на император Траян както майка го е родила се мъдреше известно време пред историческия музей, но вече са я махнали от там. Обаче нямаше как да не споделя това странно нещо. Животното в ръцете му е някаква кръстоска между Капитолийската вълчица (оная, дето е откърмила Ромул и Рем) и нещо, за което домакините казаха, че е символ на Румъния, щото бил открит подобен ритон – Букурещ, Румъния
татуята на император Траян както майка го е родила се мъдреше известно време пред историческия музей, но вече са я махнали от там. Обаче нямаше как да не споделя това странно нещо. Животното в ръцете му е някаква кръстоска между Капитолийската вълчица (оная, дето е откърмила Ромул и Рем) и нещо, за което домакините казаха, че е символ на Румъния, щото бил открит подобен ритон

Caru’ cu bere – историята на една легенда

Историята ми с това заведение започва мнооого отдавна – някъде преди петнайсет години, когато дядо ми решава, че ще ни развежда из Букурещ. Бил е човекът много пъти там, знае уж кое къде е (или само си мисли, че знае) и решава, че ще се прави на гид. Речено-сторено. Обикаляме ние улиците на Букурещ към осем-девет вечерта в една студена октомврийска вечер и човекът ни показва това и онова. Това било операта, онова било нещо си друго, вървим ние, дивим се, разглеждаме. Още си спомням онази разходка, главно защото по онова време Букурещ изглеждаше като Западна Европа на фона на мрачна и мръсна София. Шофьорите ковяха спирачки в момента, в който те видят, че се чудиш дали да пресичаш, красивите сгради бяха осветени през нощта (по онова време в София дори не бяхме чували за подобно нещо), беше относително чисто и подредено. От тогава в главата ми се е набила още една странна история.

Вървим си ние из улиците на Букурещ и по някое време на дядо ми му идва гениалната идея да ни води на ресторант в града. Ама не в кой да е ресторант, а в оня дето крал Карол едно време ходил да си пие бирата като обещава, че това било най-красивото заведение в Букурещ и изобщо било много хубаво. Въодушевени от цялата тая идея, ние се съгласяваме и от там започва едно търсене. Човекът желание има, ама хал-хабер си няма къде е това заведение в момента, така че през повечето време просто обикаляме и се оглеждаме. През първия час има ентусиазъм, но колкото повече време минава, толкова повече започваме да го разкандардисваме да си ходим, защото става късно и трябва да се минава граница. Той обаче е непреклонен – щом като е казал, значи ще ни води. Хеле след два часа мотане по знайни и незнайни букурещенски сокаци намираме заведението, влизаме и… ченето ми увисва.

Така изглежда Caro cu' bere отвътре. На снимката не може да се види съвсем добре, но таваните са изрисувани, същото важи за стените – Букурещ, Румъния
Така изглежда Caro cu’ bere отвътре. На снимката не може да се види съвсем добре, но таваните са изрисувани, същото важи за стените

Защото заведението е същински дворец с шарени сводести тавани, като дом на принцове и принцеси! Ако крал Карол вярно си е пил бирата тук, има защо. Влизаме ние, но се оказва, че няма къде да седнем, защото по същото време има сватба. Келнерът ни казва, че няма как да останем ако не поръчаме куверта на сватбата. Предвид, че вече е късно, нямаме безкрайно много пари и сме петима, решаваме за пропуснем. Знае ли човек колко пари струва кувертът на тая сватба? Така за пръв път се срещнах (и разминах) с вечеря в Caru’ cu bere, защото именно за това заведение ставаше дума.

Когато се разбра, че ще ходя до Букурещ миналия август, първото което казаха нашите беше „И да пиеш една бира в Caru’ cu bere!“. Аз, естествено, понеже си спомнях само колко е яко вътре, бях повече от твърдо решена да вляза този път и да си поръчам нещо, без значение какви са цените. Затова при посещението ми в Букурещ това място беше на челно място в списъка и една от разпечатаните карти е именно до там. Някак си онази история от преди 15 години ми е останала в главата и за мен Букурещ е неизменно свързан именно с това място.

Какво в същност е Caru’ cu bere и защо е толкова популярно?

Историята на Caru’ cu bere се простира цели 130 години назад, като през това време заведението не е спирало до функционира. Историята е дълга, объркана и напомня тази за американската мечта, само че в румънски вариант. Това е история за възхода на едно обикновено семейство, превратностите на съдбата и… щастливата развръзка. Искаш ли да я чуеш, драги читателю? Слушай тогава…

Някъде в средата на ХIХ век, трима предприемчиви братя пристигат в румънската столица, за да търсят работа. По стечение на обстоятелствата един от тях, Николае Мирча, става чирак на пивовар и не след дълго получава свое майсторско свидетелство. С много труд и предприемчивост Мирча успява да купи малко собствена земя и да отвори кръчма някъде към 1879 година. Името Caru’ cu bere всъщност е съкратено от Carul cu bere, което в буквален превод значи „Каручка с бира“ или, както аз обичам да го превеждам, „каручка с пиячка„. Заведението скоро става популярно и Мирча купува прилежащите земи, замогва се и започва да прави планове за разширение на заведението. Така в края на ХIХ век се появява сегашната сграда, която много напомня на истински дворец. Невероятният дизайн бързо хваща окото на тогавашния елит, защото Николае Мирча скоро получава орден от самия крал Карол, а заведението е включено в туристическите гидове още в далечното начало на ХХ век. След смъртта на знаменития основател, заведението остава в семейни ръце и продължава да поддържа популярността си като става еталон за добро обслужване, изискана кухня и неповторима обстановка.

Вътрешността на мястото, снимана от втория етаж. Витражите са невероятно красиви – Букурещ, Румъния
Вътрешността на мястото, снимана от втория етаж. Витражите са невероятно красиви

След края на Втората Световна война обаче заведението е национализирано и предадено в други ръце. Характерният интериор е замаскиран – прекрасните витражи-визитна картичка на заведението са намазани с ГИПС (вероятно защото изглеждат твърде буржоазно), а професионалните келнери са заменени с така до болка познатите ни намусени соц келнери, които се държат все едно си длъжен да им плащаш, че си седнал и дишаш. След 1989 година обаче, заведението се връща в ръцете на семейство Мирча и малко по малко възвръща стария си облик. До ден-днешен Caru’ cu bere се управлява от същата фамилия като в момента тече реставрация, за да стане мястото още по-красиво.

Днес, това е най-старата и най-известната бирария в Румъния и една от визитните картички на Букурещ. За дядо ми, ако не си бил в Caru’ cu bere, значи не си стъпил в Букурещ. Впрочем, всички туристи ги водят там, поне да се опулят на уникалния интериор. Аз обаче съм дошла, за да пия и евентуално да ям.

Да седнеш да пиеш бира в Caru’ cu bere – мисия възможна

През август…

Попадам на Caru’ cu bere една вечер с интернационалната компания, докато кръстосваме улиците на Букурещ в търсене на бар. Запомних мястото (благодарение на централата на банката отсреща) и си направих план как да се върна друг ден. Така се получава, че следващия път, когато се връщаме не съм само аз. Понеже обяснявам колко е яко мястото, навивам другия колега-българин и още едно момиче да ходим. Вътре е невероятен джангър, защото мястото е огромно, но претъпкано с хора – все има някой дето да влиза или излиза, трака се с чинии и чаши, вика се през масата, келнерите се мъчат да чуят поръчките, шумът е оглушителен. Ние нямаме резервация (откъде да ми дойде на ум да правя такава?!), но пък имаме късмет, защото ни намират маса точно до въпросните витражи (урааааа!). Поръчвам бира (цял литър, че да си я разделим) и ме гледат накриво (което е разбираемо, защото заведението не ще кибици). Поръчваме си и сладолед (защото ни е топло, не защото върви особено с бирата) и сядаме да гледаме.

Всяка вечер в Caru’ cu bere има програма след 8 часа и всяка вечер е нещо различно. Ние попаднахме на латино танци, или нещо подобно. Забавно е, весело е, танцьорите дърпат хората от масите, абе купон. Само е много шумно. Междувременно, моите спътници забелязват как функционира добре смазаната келнерска машина – мръсните чинии се изкарват на количка (защото са адски много), поръчките се приемат на таблет (за да не стават грешки), хората разполагат с радиостанции (!!!) за комуникация помежду си, а на бара има специални хора, които цяла вечер бършат подложки за бирени халби и самите халби.

На моите спътници толкова им харесва в заведението (аз съм се разтопила на локвичка от кеф през това време), че се връщаме за обяд в деня преди да си тръгнем. Понеже Caru’ cu bere е относително близо до университета, имат специално обедно меню за студенти на народни цени – като в зависимост от това как се справяш можеш да си избереш тематично меню (едното е озаглавено „двойкаджия“, друго пък се кипри като „отличник“). Понеже ми сбъркаха поръчката и ми се наложи да се карам (румънските келнери могат да са учтиви, ако им се иска, ама този точно настояваше упорито, че е прав), да ви кажа отсега – поръчвате ли нещо, сочете ТОЧНО това нещо в менюто, при това на РУМЪНСКИ!!! По-младите келнери говорят сносен английски, ама по-възрастните са зле с езика и като нищо може да объркат поръчката, както стана при мен. Все едно, трудно могат да ми развалят удоволствието…

През март…

След като ще ходя пак до Букурещ, естествено ще се пробвам да се набутам пак и в Caru’ cu bere. Харесва ми това място бе, толкоз! Обаче удрям на камък – отивам по румънските стандарти за вечеря в 6.30 следобед, ама хостесата ме отрязва като тиква с обяснението, че всичко е резервирано и ще трябва да чакам поне половин час за маса. „Ко?! Нйе?!“ казвам мислено аз и се фръцвам. Зер, не си тръгвам утре, ще мина по-рано. После румънските ми домакини обясниха, че в сряда повечето румънци си правят партита и е нормално Caru’ cu bere да е пълно, тъй като е любимо място за празнуване на каквото и да е. Затова, вечерта преди да си тръгна от Букурещ, решавам да мина към пет следобед, пък белким ми се отвори парашута.

Получава ми се и ми отпускат маса за час и половина, точно до хостесата, но с прекрасна гледка към витражите и вътрешността на заведението. Аз съм ОК, защото не съм дошла да вечерям, а да пия и си поръчвам, like a boss, внушителна халба с един литър (повтарям, ЕДИН литър) бира и миниатюрна румънска салатка за мезе. Обичам бира, цената е повече от изгодна, така че всичко е точно. Келнерът се връща с нещо високо около 40 сантиметра и тегло около четири килограма, ама аз съм ячка (да мъкнеш три кила и половина апарат по 12 часа си е своего рода фитнес) и започвам да си пия с кеф.

Въпросната халба бира... – Букурещ, Румъния
Въпросната халба бира…

По едно време виждам двама западняци, които потресено гледат как надигам халбата. Вярно, че изглежда тежичка и едра, а аз видимо изглеждам малолетна, но чак пък толкоз?! На английски обяснявам, че да, вярно е голяма халбата, ама пък е хубава и тия двамцата си тръгват с кисели физиономии. Еми, да си бяхте поръчали и вие, какво друго да кажа…

Плащам и си тръгвам с кеф. Цялото това нещо обаче ме наведе на едно заключение – ако ще влизате в Caru’ cu bere, гледайте да сте или по-рано (т.е. преди пет следобед), или да е през лятото, когато има повече място, защото изкарват маси на улицата пред заведението. През зимата тези маси ги няма и това смалява пространството, което пък налага времевото ограничение.

Впрочем, това заведение се намира на една от пресечките от Стария град на Букурещ, което пък ни води към…

Барове и архитектура – старият град на Букурещ и малко информация за нощния живот

Целият нощен живот на Букурещ се върти около Стария град. През лятото, нашите домакини ни водят там на бар.

Това, размазаното, драги ми читателю, не е грешка, а огромна тълпа, тръгнала на поход през уличките на стария град. Нощният живот там е сърцето на мястото (уви), така че през лятото е адски претъпкано и доста шумно. Обаче архитектурата е красива – Букурещ, Румъния
Това, размазаното, драги ми читателю, не е грешка, а огромна тълпа, тръгнала на поход през уличките на стария град. Нощният живот там е сърцето на мястото (уви), така че през лятото е адски претъпкано и доста шумно. Обаче архитектурата е красива

Пълно е със заведения с разнообразни имена, вариращи от „Кебабчийница при Халил“, през „Дюнер Тесалоники“ до „Пивница Дракула“. За всекиго по нещо, на всекиго според джоба. Шумно е, претъпкано е, особено в петък вечер (и особено през лятото – за една петък вечер през август видях такива изцепки, че започнах да се чудя румънците колко точно години не са били на клуб?!).

 стария град има всичко - от гръцки таверни, през стриптийз барове (не се шегувам, рекламите висят по стените на къщите), до най-разнообразни заведения – Букурещ, Румъния
стария град има всичко – от гръцки таверни, през стриптийз барове (не се шегувам, рекламите висят по стените на къщите), до най-разнообразни заведения
Това е едно от най-шантавото заведение, което може да се намери в стария град. Рес торант
Това е едно от най-шантавото заведение, което може да се намери в стария град. Ресторант „Дракула“ (името само по себе си говори)

Масите пък са наредени по улиците, така че се върви бавно и трудно и е хубаво човек да си държи чантата здраво (че нищо не се знае). Хубавото на стария град е, че на всеки ъгъл има полицаи (ама наистина са на всеки ъгъл!) и те редовно обикалят да гонят циганките-цветарки, пияниците и другите там подобни елементи, за да не пречат на останалите. Полицаите си имат по една палатка на всяка улица, дето води вън от стария град и си стоят там, и така цяла нощ.

Това място е известно като
Това място е известно като „Ханул Мануч“ и е една от най-големите забележителности на стария град на Букурещ. Нямира се точно до двореца на Дракула (за това по-долу в пътеписа). Представлява напълно запазен стар хан от 19ти век, който днес функционира и като ресторант (има за всекиго по нещо), и като туристически обект. Едно време, българските търговци са отсядали там, поне така пишеше в интернет… Иначе, никой няма да ви скъса билетче на входа, но пък не пречи да седне човек и да изпие една бира под сянката на дърветата в двора
Вторият етаж на хана. Там не пускат много-много и през зимата изобщо е затворено, но през лятото терасата се  за нещо като
Вторият етаж на хана. Там не пускат много-много и през зимата изобщо е затворено, но през лятото терасата се ползва за нещо като „вип ложа“

Важно!!! Старият град на Букурещ е малък на площ, но човек може много лесно да се изгуби,

поне така ме предупредиха моите домакини. Уличките са криви и тесни, наблъскани с маси и заведения и на човек може лесно да му се завърти главата. Затова ако ходите там или много внимавайте откъде минавате (аз помня кадри, така че общо-взето снимам на всеки ъгъл), или отидете с някой местен, който да ви води. Обясниха ми също, че където има павета, там започва Стария град.

Гледка към идеалния център на Букурещ от една висока сграда. Палатата на народите се вижда в горния ляв ъгъл. Мястото всъщност е бар, но за тази гледка си заслужава да се потърпи музиката – Букурещ, Румъния
Гледка към идеалния център на Букурещ от една висока сграда. Палатата на народите се вижда в горния ляв ъгъл. Мястото всъщност е бар, но за тази гледка си заслужава да се потърпи музиката

Около него има доста по-високи сгради, на чиито покриви също има барове (с прекрасна гледка, впрочем), така че си струва да се опита.

Мен обаче много-много баровете не ме интересуват, но Старият град крие нещо доста по-интересно. На единия от входовете му има статуя на Влад Тепеш (известен и като Дракула) и някакви руини.

Букурещ, Румъния
Дворецът на Дракула, или поне каквото е останало от него.

На въпроса ми какво точно е това, домакините отговарят, че това е най-старият дворец в Букурещ. Строен от Влад Тепеш през 15ти век, може да се каже, че това е най-старата част на града. От самото място не е останало много, но днес е музей (за мое огромно съжаление, все затворен, когато минавах от там, защото беше все след 5 следобед). Може да се каже, че именно Влад Тепеш (страшно обичан и тачен от румънците, но за него и приноса му ще говорим някой друг път, драги ми читателю, тъй като историята си заслужава да се разгърне) е основал Букурещ. Така че неслучайно има негова статуя на входа на Стария град.

Интересното е, че старата църква, някога част от двореца, е напълно запазена и функционираща.

Румънците и религията – да се натресеш на църковна служба в румънска църква

Повечето румънци са източноправославни, точно като нас. Църквите им обаче нямат нищо общо с нашите. Като начало, са много, ама много по-малки от нашите.

Букурещ, Румъния
Една от няколкото църкви из Букуреш като тази е една от доста големите. Повечето са много, много по-мънички. Това тук е частично манастир (в десния ъгъл се вижда кръста на църквата), частично офис и жилищна сграда, частично нещо като сграда на „гилдията на не помня кого“.

Ама като имам предвид малки, имам предвид много, ама много малки! Побират грубо около 100 души и са буквално на всеки ъгъл. Дотолкова, че направо се чуди човек кой точно влиза там. При нас, това са само бабичките. Тук обаче, това са всички. Хората дори се кръстят на улицата, като чуят да бие камбаната.

Букурещ, Румъния
Ето така изглежда манастирът, в който влязох.

Та така, последната вечер в Букурещ, къде случайно, къде нарочно се набивам на църковна служба. Признавам, любопитна бях, пък нали и те са православни, що пък да не видим? И така попаднах миниатюрен манастир насред Стария град на Букурещ, църквата е точно до Caru’ cu bere, в събота следобед. На служба.

Забрави, драги читателю, нашите църкви, с просторни помещения, златни полилеи и искрящи свещи. Тази църква е малка и лъха на средновековие. Осветлението по време на  службата идва само от няколкото малки прозореца формат А4 и вътре цари полумрак. Аз се набивам в един ъгъл на притвора, да не преча (защото все пак съм чужда тук), връзвам си косата, както е редно при нас и чакам. И тогава става интересно. Църквата се пълни с какви ли не хора – млади и стари, богати и не чак толкова, бедни и не съвсем. Прави впечатление обаче, че никой не сваля шапка, както сме свикнали ние. Стоят си с гуглите, ушанките и капелите и хич не им пука. Всъщност, аз изглеждам странно, защото съм гологлава. Свещи също не палят, на моя въпрос защо, ми отговориха, че се палят отвън (в нещо като пощенски кутии), при това заедно за мъртви и за живи. Така че се отказвам да купувам свещи, да не взема да омешам конците.

Богослужението започва, привидно подобно на нашето, по мелодия, но хората пеят на румънски, а не на църковнославянски като нас и, което е по-интересно, вярващите в църквата пеят заедно със свещеника. Атмосферата е толкова нереална, че аз, дето дума не вдявам почти от това дето става около мен, се чувствам хем натрапница, хем част от нещо изключително. Единствената слаба светлина се процежда от една свещ в ръцете на свещеника, докато пее. Богослужението обаче не свършва дотук, защото започват да пеят два хора – един от монаси, един от монахини като се редуват да припяват някакви текстове. Слаба светлина осветява само нотите на съответната група пеещи и техните сенки се открояват на фона на всеобщия мрак наоколо.

Има нещо толкова невероятно в цялото преживяване, че слушайки напевите на монасите и монахините, започвам да се чудя дали е така във всички румънски църкви, защото в нашите определено нещата не стоят така. Като начало, монасите и монахините не се мешат по време на служба. Тук обаче те си стоят от двете страни на абсидата, все едно това е нещо нормално и обичайно. Напевите на мъжете и жените са в някаква странна хармония и докато се взирам в полумрака се чудя дали така не са изглеждали църковните служби преди стотици години…

За разлика от при нас, тук хората не чакат да свърши службата, а влизат и излизат подобно на чакалня на гара. Кръстят се доста по-различно от нас като в целия ритуал е завързано коленичене. Естествено, попът, облечен съвсем по нашенски с расо и епитрахил, минава с кадилницата, но всички да се кръстят, те се кланят, когато идва да ги благослови. Аз обаче съм инат и се кръстя, както е при нас (в крайна сметка, нито знам кое как точно се прави по тяхному, нито мога да го повторя правилно…). Решавам да проявя уважение и да изчакам службата, но тя продължава вече 45 минути и решавам да си вървя, защото вечерта наближава, а имам още планове. Така че отправям мислено и своите молитви и тръгвам да се промъквам към вратата. Там стратегически се е разположила монахиня, която побутва хората да не пречат на влизащите и излизащите и играе ролята на портиер.

Нашите църкви са почти винаги с широко отворени врати, за да може всеки който иска да влезе и да се помоли. Румънските църкви обаче са винаги със затворени врати, при това тези врати, дори и на най-паянтовата дървена църква са здрави и доста масивно изглеждащи. Който иска, ще отвори вратата и ще влезе. Самият манастир пък е ограден с относително масивна ограда и изобщо не прилича на нашите.

Въпреки това, в полумрака на настъпващата мартенска вечер осветеният манастир (в двора се е настанила възрастна монахиня да пази от вандализъм) и църквата, от която все още се чуват песнопения, ме кара да се върна в едно отдавна забравено време, когато именно такива места са били устоите на цивилизацията.

Но вече пада мрак и е време да си вървя.

La revedere Bucuresti!

Дойде време, драги ми читателю, и аз да си ходя вече и да се връщам вкъщи. Престоят в Букурещ далеч не е безкраен и така една ранна неделна сутрин се озовавам на летище Отопени. За прибирането с автобуса през август няма да разказвам, защото няма кой знае колко интересни неща в това да натовариш 30 килограма багаж в маршрутка и да се друсаш осем часа до София в нея.

Та, минала вече през абсурдните проверки на нашето летище на отиване, съм уверена, че тук хората са по-нормални. Но не би. Защото ако си фотограф, драги читателю, или пък имаш нещастието да носиш апарати със себе си, това те обрича на безкрайни проверки и буквално „разкостване“ на границата. И аз така. „Тук има апарати, нали?“ бодро пита полицаят на границата. Аз кимвам доволно, без да знам какво ще последва. „Хайде сега да извадим апарата от чантата и да го оставим в тази кутия“ продължава също толкова бодро служителят на граничен контрол. Изпълнявам безропотно, все още чудейки се, какво по дяволите мога да натикам вътре в апарата… Същото се случва на втория обектив и на останалата техника вътре в чантата. Минават ми нещата през скенера (да, драги читателю, обувките също!!!) и започва втори етап на проверката, защото всяка една част от фоточантата ми е надлежно проверена и обтрита с някакво подобно на лакмус картонче. При това не само фотооборудването, но дори и вътрешността на портмонето ми (!?!?!?), на която човекът отдели специално внимание. След като никъде нищо не пищи и се разбира, че не съм теротист, ме пращат да си търся гейта. Намирам си го и понеже съм два часа по-рано, сядам да размишлявам.

Румънците, драги ми читателю, харесват нас българите и България изобщо (какво има да ни харесват не ми стана ясно). Всеки, на когото казах че съм от България, побърза да ми каже къде бил ходил, какво е видял и колко му харесва. Някои по-смели се опитваха да вържат три приказки на български. Всеки, с когото си общувах, се опитваше да ме нахрани, упъти и изобщо да ми помогне (нещо, което искрено ме учуди предвид българската представа за румънците). Глупавите ми въпросчета по отношение на тяхната история (а аз съм цар да задавам такива в неограничено количество) пък бяха посрещани с усмивка и получавах учудващо обективен отговор (при това по някои доста горещи теми, като тяхното не чак толкова далечно соц минало). Успяваха да изтърпят дори фотографа у мен, който търчи напред-назад по уилиците, помъкнал четири кила статив и апарат. Може аз просто да съм попаднала на такива хора, знам ли, все пак всеки е различен… Въпреки това не мога да кажа нещо лошо за румънците.

Букурещ пък е красив град и трябва безкрайно много време за да може човек да го разгледа както трябва и предлага за всекиго по нещо. Написаното по-горе е само малка част от онова, което има да се види (а вярвай ми, драги читателю, дори аз не съм видяла още и една трета от онова, което искам да видя!).

Самолетчето-играчка се издига над румънската земя и ме отнася обратно към София. Преди да кацнем на нашето си летище, пилотът (или съдбата) ми прави последен подарък с панорамен кръг над идеалния център. Прибирам се на родна земя с карта памет натъпкана с красиви кадри, глава препълнена с впечатления и твърдото решение да се върна пак.

Ако трябва да обобщя престоя си нв Букурещ, драги читателю, мога да кажа само едно нещо за столицата на Румъния:

Bucuresti много ми haresti

 Автор: Бистра Стоименова
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Букурещ или писани от Бистра Стоименова – на картата:

Букурещ и Бистра Стоименова

Booking.com

По срещи в București (1): Съвети за пътуване (Букурещ, Румъния)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес Бистра ще ни разкаже за няколко пътувания до Букурещ, като започваме с едни обобщващи Съвети къде, какво, как да правим и пристигнем в румънската столица.

Приятно четене:

По срещи в București

част първа

Съвети за пътуване (Букурещ, Румъния)

Няма нищо по-вълнуващо от това да посетиш чужда страна, защото именно тогава научаваш по нещо ново за себе си и за мястото. Колкото по-далече отиваш, толкова повече неща научаваш… или пък не. Защото понякога имаме доста превратни представи дори за онези, които са най-близки до нас. Комшиите имам предвид, не роднините.

Време е отново да тръгнем по пътищата на планетата, драги мой читателю! Този път обаче няма да ходим много надалече и дестинацията е относително позната на българската публика. За известно време ще се преселим в столицата на Румъния, Букурещ, и ще поразгледаме напред-назад. Тук ще ти разкажа за спецификите на румънската столица през лятото и през зимата. Абе, с един куршум, два заека 🙂

Искаш ли да почваме? Да? Да тръгваме тогава!

Стъпка 1:

Kак да стигнем до Букурещ

За да стигнеш до дадено място, драги ми читателю, трябва първо да пътуваш до него. За да ти разкажа как пътувах аз обаче, трябва да се върна малко по-назад във времето. А понеже обещах, че пътеписът ще дава информация както за лятото, така и за зимата, ще започна от лятото.

Нашата история започва с покана за посещение на Букурещ, по работа, през август миналата година. Ангажиментът предвижда неколкодневен престой в румънската столица и на мен почват веднага да ми текат лигите, защото досега посещенията ми до Букурещ се изчерпват с транзитно минаване през идеалния център, по пътя към Трансилвания или обратно. Така че, естествено, приемам, подскачайки на един крак от кеф.

Осем часа път (без камили)

Ребром обаче възниква въпроса

„как, аджеба, да се довлека до Букурещ??“

Лято е, топло е, време дал Господ, приключенски дух и липса на ум в главата също. Така че, в момент на авантюризъм (и предвид ограничения бюджет за пътуването), решавам да пътувам с автобуса до там. Какво пък толкова?! Пътувала съм с автобус насам-натам из България, обичам да се возя и нямам проблем с дългото пътуване. Така че отивам до Автогара Сердика и си купувам билет за отиване и връщане (в случай, че те интересува, драги ми читателю, билет за отиване и връщане София – Букурещ и обратно струва малко над 80 лева). Дотук добре, автобусът тръгва 6 сутринта от София и пристига към 2 часа в румънската столица. Цифром и словом пътуването е осем часа, но аз съм съгласна на всичко, само и само да мога да си взема статива с мен. Зер, дълго време ще съм там, да мога барем една нощна снимка да направя. (В случай, че още не ти е станало ясно, драги ми читателю, това животно фотографът е много откачено и всичко ще направи с едничката цел да снима – аз не правя изключение.)

Пътуването става с маршрутка

(ама наистина е маршрутка, като тия дето се шматкат из София) и място за багаж твърде няма, но някак си успяват да натикат целия багаж в нея. Тесничко е и човек се схваща, но пък поне разглежда околностите. На Дунав мост откъм наша страна се чака, но е поносимо и хоп! след има-няма 8 часа тънгър-мангър вече сме на румънска земя. Така пътувах лятото и определено беше добро пътешествие.

Зимата обаче тая работа някак си не върви, защото вълци вият из полята, а виелицата зловещо навява преспи сняг именно в частта от България, през която трябва да се мине. Така че

в интерес на здравия разум ще се лети със самолет

Аз не съм съвсем съгласна и причините са три: първо, летище Отопени е далече от града и хал-хабер си нямам как да се придвижа, второ, нямам кой знае какъв опит с полети и хал-хабер си нямам какво трябва и не трябва да нося и трето (най-важното от гореизброените) – не мога да си взема статива 🙁 За фотограф това е все едно да си с ръка вързана зад гърба, но тъй като изборът не е съвсем мой, ще се лети с Таром.

И така, драги ми читателю,

започва една доста интересна зимна история

Тя започва дори преди да съм тръгнала за летището, защото…

родата научава, че ще ходя в чужбина

и се започва…

В чужбина и хляб не ядат...

Роднините са странно нещо, драги ми читателю. Особено ако става дума за дядовци и баби. Ако си спомняш пътеписа за Шипка, може би се сещаш за сцената в хола, когато им изтърсих къде ще ходя. Еми, същия следобед изтърсих, че ще ходя и до Букурещ. Та, от тогава насам, дядо ми живо се интересува кое как и защо ще става. Човекът има значителен опит с пътувания, така че интересът е донякъде оправдан, но има моменти, когато се чудя какво да го правя. Ето един такъв.

Ще тръгвам аз на следващия ден, пари съм обменила вече и застраховка съм си направила (за зор заман). Представи си, драги ми читателю, каква физиономия правя, когато дядо ми цъфва следобеда преди заминаването с плик. Пълен с храна. Банани, вафли и прочее други подобни в стил „да не умре детето от глад по пътя“. Ако можеше да ми даде каса с домати и краставици, сигурна съм, че щеше да го направи.

– Ето – вика ми той, – да си вземеш за из път.

Аз го гледам като пребозал рибояд и питам с гробовен глас:

– За какъв из път? Нали ще летя със самолета?!

Той обаче не се предава и решава да поясни:

– Ами да ядеш преди полета и по време, че не се знае какво ще ти дадат.

Погледът ми рЕзко се сменя и от него почват да повяват сибирски ветрове и байкалски лед.

– Дядо, те ще ми вземат храната още на паспортния контрол. Няма да взимам нищо за ядене.

– Как така няма да вземеш? – пита той скандализиран – Поне в куфара си ги сложи!

При тази гениална мисъл, в главата ми зазвучава на макс онази небезизвестна хумористична песен на клуб НЛО, в която лирическият герой пее:

Прегърнах жена си
и куфара взех
с консерви, с колбаси
и бавно поех…

В чужбина и хляб не ядат
си мислех аз (мислех аз),
когато с ИЛ-62
аз пристигнах в Лондон.

Да де, ама тая песен е писана за едно вече отминало време и сега така не може. Освен това, аз ще пътувам с ръчен багаж, а не с ония куфари тип „побира два трупа и лека картечница“. Съответно осведомявам прародителя си за тези особености и той махва раздразнено с ръка в стил „вие младите от нищо не отбирате“

Но това не означава, че дядо ми е напуснал полесражението. Напротив – просто е сменил тактиката. Следваща точка за завладяване – как да стигна до летището. И най-вече с кого. Дядо ми се е самоквалифицирал като първокласен посрещач и изпращач и настоява непременно да ме изпрати до гейта и да се ходи с градски транспорт. Че метрото ходи до летището – ходи. Обаче някак си не припадам от ентусиазъм да мъкна сак и фоточанта из градски транспорт в час пик. След кратка позиционна война и привличане на съюзници в лицето на нашите, дядо ми удържа частична победа – ще ходя с метрото, но няма да ме изпращат (зер, не съм на три годинки, че да трябва някой да ми носи раницата за училище)

И така,

в уречения ден и час се паркирам на Терминал 2.

Ама нали съм шматка и не знам къде отивам, почвам да се шляя като муха без глава напред-назад. Питам на информация и ме сюрпризират, че Таром не чекират по-рано от час и половина преди полета, така че имам време да поседя и да почакам. Чантата и сакът минават за ръчен багаж (с уточнението, че ако няма място, сакът моментално заминава в багажното) и отиваме да си чакаме полета. Майка ми ме е наковала да внимавам за гейта и да не „блея“ както тя е изрази, защото може да чакам на погрешно място и да си изтърва полета (което никак ни би било добре).

Оказва се, че на летище София са подменили старите аналогови телевизори, които преди стояха на всеки гейт с нови модерни екрани, на които се вижда ясно дестинацията, часа и компанията, така че се пльосвам срещу гейта и чакам да започне качването на автобусчето.

Гейтът на летище София

Гейтът на летище София. Впрочем тази врата се заключва, така че няма как човек да излезе и да щъка по летището.
Хубавото поне е, че се вижда на кой гейт си се паркирал и за кой самолет чакаш.

Самолет по румънски

Чакам си аз на гейта, чакам, ама не идва човек да ни провери билетите. Вярно, че съм дошла рано, ама вече става време да се качваме в самолета, а от наземен стюард ни дума, ни вопъл, ни стон. В главата ми зазвучава мрачното предупреждение на майка ми и някъде в дебрите на съзнанието ми започва да вие червена аларма. Около мен са насядали хора, ама да седна да ги питам като селска тетка дали и те пътуват за Букурещ ми звучи дебилно. Времето обаче си минава, а никой не идва. Автобус за самолета обаче идва. Затова продължавам да се чудя, дали не бъркам някъде. Щом като има автобус, значи има и самолет. Билетът ми е точен, гейтът уж е този. По едно време в главата ми се ражда гениалната мисъл да превзема автобуса на абордаж. Колко му е, спрял е точно пред вратата на гейта. Тайничко съставям план как ако до 9 без 10 не се появи никой, направо си ставам и се оправям (самолетът трябва да излети в 9).

За щастие се появява наземен стюард, който да осуетява моите терористични планове и благополучно и целокупно се товарим на автобуса. Както всички знаем, на софийското летище само определени самолети имат ръкави (или по-скоро са си платили за по-добра позиция на летището), така че практиката с автобусчето е нормална. Въртим ние покрай пистите и другите самолети и се чудя какво ли пък ще е това дето ще ни вози. Честно казано, съм се возила на самолет само веднъж и сега

хем ме е шубе, хем ми е и много интересно

Самолет на Таром – Букурещ, Румъния

Самолетчето-играчка, с което се возих до Румъния. Снимката е правена с телефона през прозореца на другото автобусче, което те извозва от самолета до терминал „пристигащи“ на летище Отопени.
Впрочем, на Отопени беше пълно с подобни мънички самолетчета, наредени едно до друго. Таром имат и големи самолети, но явно за по-близките дестинации има по-дребен вариант.

Никакви логични предположения обаче не могат да ме подготвят за возилото, на чиито криле ще летя до отвъд Дунава. Защото самолетчето няма нищо общо с моите представи за нещо голямо, по което се катериш по висока стълба и вятърът брули ушите ти. Точно обратното – толкова е мъничко и сладичко, че прилича на самолетче-играчка, от ония дето децата ги сглобяват и после търчат с тях, бръмчейки. Поне така правеха децата едно време, сега имат симулатори, за да карат самолет на телефона, но това е друга тема.

Та, спира автобусчето пред самолетчето – играчка и аз застивам.

Първата ми мисъл е „Сериозно ли ще летим с ТОВА?!“

То изглежда толкова малко, че по-скоро бих го цанила за линията София – Пловдив, не за международен полет от една европейска столица до друга. Самолетчето е сладко, но някак си не ми вдъхва никакво доверие. Не, че имам страх от летене, нищо подобно, просто нямам опит и някак си един по-шишкав самолет би ми се видял маааалко по-сигурен. Постоявам известно време, колкото да изляза последна от автобуса и все пак решавам да се кача, с ясното съзнание (и типичен балкански песимизъм), че каквото и да става, прецаканата няма да съм само аз (ах, този Вуте, отколешна утеха на поколения балканци…).

Съмненията ми обаче се разсейват на минутата, когато ме поздравяват с Bună dimineaţa (буна диминяца или „добро утро“ на румънски). Много обичам да поназнайвам по някоя фраза на езика на страната, където отивам и тук не правя изключение. Нещо повече, мъкна със себе си и учебник по румънски (щото всеки език е богатство и човек никога не знае), при това и лятото го мъкнах и сега, напук на малкото място за багаж – отново. Та, хиля се аз и връщам поздрава, настанявам се, набутвам багажа в отделението над главата си и въздъхвам доволно. Такааа, качихме се безпрепятствено на самолетчето, остава и да летим за Букурещ и всичко ще е ОК.

Езерата край Долни Богров край София от самолет

Първи кадър от прозореца на самолета. За мое огромно съжаление, нямаше как да снимам с апарата – най-вече защото прозорчето беше по-мъничко от дланта ми. Това, съдейки по височината, на която летим, би трябвало да е някъде около София. После самолетчето се издигна в голямото бяло нищо на облаците и престана да е интересно. Еееех, ако беше чисто стъклото, колко ли още хубави картинки щях да направя? Фотосъвет за маниаци – ако не е много чисто стъклото, а пък искате да снимате (като мен) ползвайте функцията touch focus на телефона. Така ще можете да фокусирате през боклука по стъклото. Не винаги върши работа, но определено помага.

Самолетчето се отделя от земята и политаме. Аз, понеже сърце юнашко (и фотографско) не трае, съм се въоръжила с телефон, за да снимам (специално си направих устата за място до прозореца) и се залепям за илюминатора. Няма много за снимане и стъклото спешно се нуждае от почистване, но пък затова се получават няколко кадъра на земята преди да навлезем в голямото бяло нищо, сиреч – облаците. Тогава

стюардесите на Таром ме изненадват приятно като почват да раздават храна

По принцип знам, че да дават храна в самолета е нормално, но самолетната храна едва ли някога ще си проправи път до върховете на гурме класациите. Затова съм приятно изненадана, когато получавам сандвич с шунка и кашкавал (впрочем, думичките са същите и на румънски), кисели краставички и маруля и десерт – кексче за разкош. В добавка стюардесите разливат напитки – не се сервира алкохол, за което шапка свалям – и аз започвам да си правя няколко заключения. Като начало, кетърингът на Таром е няколко пъти по-добър от този на родния превозвач (да ме прощават България еър, но манджата им не е вкусна ама изобщо и не винаги е особено прясна, поне такива са моите впечатления). Второ, тук стюардесите не ги избират с конкурс за красота, а за да работят (едната дама беше на видима възраст 40+, което не би могло да се случи в нашите авиолинии, където ги пенсионират на около 30). (Всъщност това е плюсът на България Ер – поне на една от стюардесите ще искаш да й паднеш в краката, но авторката това май не го цени 😉 Иначе на АТР-ите на Таром вероятно работят същите стюардеси, които започнаха на тях в края на 90-те, когато самите самолети АТР бяха чисто новозакупени от Таром, а редакцията безсрамно пътуваше всяка втора седмица до и от Букурещ с тях. Просто не само самолетите са остарели… а стюардесите бяха главозамайващо красиви румънки – бел.Ст.)

Кетъринг в стил Таром (храна в самолет) – Букурещ, Румъния

Кетъринг в стил Таром, драги ми читателю. На твоето внимание представям сандвич с шунка, кашкавал, кисели краставички и маруля и кексче с пълнеж. Викам в България Еър да дойдат на обмяна на опит, да видят как се прави – прясна и вкусна храна.

Така, доволна от превоза, опиянена от новото преживяване и с пълен стомах от добрата (!) храна в самолета, пристигам на

летище Отопени или Aeroportul Henri Coanda

както се казва в момента). И

зненада – летището, известно навсякъде като Отопени, всъщност в момента се казва Анри Коанда… И тук възниква въпросът „Who, the fuck is Alice“ така че да видим кой е тоя Анри Коанда. Кратка справка в гугъл (какво са правили хората без него, егати?!) (ами помнеха много – бел.Ст.) казва, че човекът е бил много известен учен и изобретател и дори е измислил първия самолет с реактивен двигател. Ясно, има защо да прекръстят летището на него. Иначе, ако се вярва на любимата история на дядо ми, летище Отопени е било подарък от Никсън за Румъния, защото жена му е била румънка. В интернет обаче пише, че част от летището е построено през 60-те, когато Никсън идва на посещение в Румъния (обаче никой никъде не казва САЩ да са плащали за строежа). Впрочем, жената на Никсън изобщо не е румънка (родена си е в Щатите). Но какво да се прави…

(до Букурещ може да се пътува и с влак – http://www.bdz.bg/bg/international/sofiia-istanbul-bukuresht-2485.html – бел.Ст.)

Букурещ

По-нататък в пътеписа ще чуваш доста от шантавите истории на дядо ми, драги ми читателю, защото той много харесва Румъния. бележка – това е другият ми дядо, не този от началото на историята.

Стъпка 2:

Как да се придвижим от точка А до точка Б

Като във всеки голям град и в Букурещ разстоянията са проблем. За разлика от София обаче, тук

опцията „изтървах автобуса, ще вървя две-три спирки“ не съществува

Защо ли? Ами защото градът е строен с голям размах и за да стигнеш от точка А до точка Б трябва доста време, ако човек върви пеша. Така че стигането зад табелата „Букурещ“ е само началото на ново приключение.

СКГТ по румънски

През август, автобусчето ни свали на

автогара Филарет

в Букурещ и ни пусна „да пасем“.

Автогара Филарет – Букурещ, Румъния

Автогара Филарет през август. От този ракурс изглежда доста нормално и относително прилично място. Тогава дори се възхитих на архитектурата – мястото май се води някакъв паметник на културата.
ОБАЧЕ хубавите неща свършват горе-долу с тази фасада. След малко ще видиш защо.

Проблемите са няколко – първо, самата автогара прилича на извадена от лошо скалъпена балканска комедия или крими екшън с етно елементи.

[geo_mahsup_location_info]

Роми и други съмнителни субекти дал Господ, излющена мазилка, стара неугледна сграда, разпадаща се настилка.

Автогара Филарет – Букурещ, Румъния

Ето тук, горе-долу, спира автобусът от София. Това е задната част на автогарата и никак не е представителна.

Автогара Филарет – Букурещ, Румъния

А ето под тази конструкция със съмнителна здравина трябва да си чакаш автобуса за София. Мястото е старо и се разпада и определено не е кой знае колко престижно. Всеки румънец, на когото кажа, че съм дошла от автогара Филарет, започва да ръкомаха. За тях това място е пълна дупка – кофти район и лош транспорт. Ако трябва да пътуваш от там за София, драги ми читателю, горещо те съветвам да НЕ взимаш нощния автобус (тръгва от Букурещ за София към 11.30 вечерта). Съображения за сигурност просто.

Общо взето, не почваме добре. Аз съм се въоръжила с карти като камикадзе с пластичен експлозив – една на телефона и десетина разпечатки с маршрут от гарата до хотела.

За да стигнем обаче, трябва да се доберем до градски транспорт, а такъв не се вижда никъде, така че тръгваме на посоки. Предварително съм проверила кой номер автобус ни трябва и не щеш ли, зърваме един да идва насреща ни – в нашата посока. Хукваме ние и – хоп! вътре (впрочем, не говоря в множествено число, защото се смятам за роднина на английската кралица, а защото тогава бях тръгнала с един колега)

Автогара Филарет – Букурещ, Румъния

Входът на автогарата. Забележи тъмните балкански субекти от двете му страни. Някак си като ги видях тия, всякакви идеи да влизам вътре и да питам за посоката ми се изпариха от главата.

На въпроса ми дали има билети при водача, целият автобус започва да се пули, все едно някой ги е натровил целокупно с гъби. Обясняват ми, че в автобуса не продават билети. Тук е мой ред да зяпна като недоял пеликан.

КАК ТАКА не продават билети?! Аз, какво, да не ги печатам?!

Проверила съм в нета, че глобата за пътуване гратис е 50 леи (май…), та затова хич не ми се ще да пътуваме така, но няма как, защото нито можем да слезем, нито има откъде да си купим билети. Та през следващите няколко минути обмислям евакуационни маршрути през най-близката врата в случай на вражеско (сиреч контрольорско) нападение. Вярно с тежък куфар на колелца и сак + фоточанта това ще е трудно, но си струва да се опита. В крайна сметка, не е моя вината, че няма откъде да си купя билети.

Хората в автобуса, въпреки че не говорят английски, все пак ни обясняват с десетопръстната система, че на спирката където отиваме, има откъде да си купим билети. Една млада жена ни посочва будката на спирката и така без инциденти се добираме до място, от където да си купим карти.

И се сблъскваме със суровата румънска действителност

Градският транспорт в Букурещ се държи от компания известна като RATB (нещо като еквивалента на нашето СКГТ).

Хартиени билети не съществуват – под абсолютно никаква форма

Няма да намерите хартиени билети нито за метрото, нито в автобусите или пък трамваите. Няма автомати за билети в превозните средства и шофьорите/ватманите НЕ продават билети. Затова пък на повечето спирки има мънички будки с надпис RATB, където можете да си извадите карта. Има няколко вида карти, като най-популярната сред местните е тази за определен брой пътувания, защото не струва много, а е ефективна.

Трамвай – Букурещ, Румъния

Румънски (относително поддържан) трамвай. Всички трамваи, които мернах по улиците на Букурещ са стари, очукани и вандализирани до немай къде. На техния фон, нашият градски транспорт е от космоса. Снимка от август месец, правена през прозореца на автобус. Това тук е голямо кръгово кръстовище, където трамваите въртят. Забележи, драги читателю, отворените врати на трамвая. Това се дължи на жегата и на липсата на климатик вътре.

На нас обаче ни трябва

карта за цялата градска мрежа,

защото не се знае колко ще се обикаля. Та, курдисваме се пред будката и аз бодро поздравявам с Buna ziua (добър ден) намръщената лелка отсреща. Тя поздравява, но в момента, в който си отварям устата да се разберем на английски тя ме отрязва на румънски, че говори само румънски. Греда! Ами сега?! (пита човечето на „Минута е много“). Като на човек му се налага, става рЕзко много изобретателен, така че

ми хрумва гениална идея

До будката има табло с цени и оферти за различни видове карти, така че бързичко намирам това, което ни трябва на нас – едноседмична карта за цялата градска мрежа – и надрасквам текста на румънски на гърба на една разпечатка (да живее огледалното форматиране на преводния текст!) Подавам го на жената и тя грейва, че ни е разбрала.

Автобус – Букурещ, Румъния

Автобусите в Букурещ са по-новички. Ето един, който явно върти из идеалния център. Снимката е от март месец, забележи многото сняг, драги ми читателю. Впрочем, на всички превозни средства, дето са част от транспортната мрежа на RATB го има плеснато логото на компанията, както може да се види и тук.

Искат ни документ за самоличност, но нали сме в евросъюза – даваме си личните карти. И тогава се сблъскваме с втори дубъл на суровата румънска действителност. С лична карта не може! Трябват паспорти! Точка по въпроса. Примирени, даваме паспортите (все пак, опитът в спорене с намръщени феодални соц лелки говори, че всяка съпротива е безмислена) и след малко пипкане и туткане (човек ще каже, че бабката пише донесение лично до шефовете на ЦРУ, КГБ и МИ6) получаваме заветните карти срещу скромната цена от 17 леи.

Когато по-късно разказвам историята на нашите домакини, те клатят глави и кимат, че обслужването в Румъния не е като хората. Аз обаче се радвам, че си имам карта за цялата градска мрежа и си правя планове (на глас) как ще се возя на метрото. Тогава домакините ни ме поглеждат учудено и се сблъсквам с поредното измерение на суровата румънска действителност.

Оказва се, че картата ми не важи за метрото

На опуленото ми изражение и на тъпия въпрос „Ама как така, нали вашето RATB се занимава с транспорта в Букурещ?!“ ми обясняват, че по някакъв дебилен вселенски закон, метрото се държи от друга фирма. Така че с моята карта мога да си джиткам само по трамваи, тролеи и автобуси, но за метрото ще ми трябва друга. Мда, шантава работа.

Нещата обаче не свършват дотук. От личен опит и от онова, което ми казаха нашите домакини,

транспортът в Букурещ далеч не е цвете

Трамваите и автобусите са стари и издрани, мърляви и изобщо вандализирани и малко на брой (иначе на чест интервал, но неспособни да поемат трафика в час пик). Метрото пък, въпреки че е много хубаво, също не е редовно, защото не на всички станции има табла, които да отброяват след колко минути ще дойде и така също се трупат тълпи. На теория би трябвало да е на всеки 15 минути, но не винаги е така. За съжаление обаче, нямам лични впечатления от метрото, защото още не съм се возила.

Румънците, шофирането и правилата за движение

Самолетчето – играчка ме стоварва на летище Отопени и тръгвам из ръкавите напред – назад към изхода. Самото летище е новичко, добре поддържано, с ясни табели (като за идиоти) така че скоро стигам до изхода. По план, някой трябва да ме посрещне на летището, но понеже го разбрах в последния момент, съм се екипирала с карти (отново много) + всякакви възможни начини да се добера до Букурещ.

Летище Отопени

може и да изглежда много близо на картата, но реално се намира в друг град – непосредствено до столицата. За разлика от нашето летище, това тук е

свързано с града само с една автобусна линия – 783

която върви от летището до центъра на града (спира наистина в идеалния център). На отиване, по принцип това беше първия ми избор на превоз. За това удоволствие, трябва да си купите вездесъщата карта на RATB, спомената горе, но за щастие директно пред терминал Пристигащи има будка.

Естествено,

човек може да вземе и такси, но…

… в ужасния трафик в Букурещ (буквално куцо и сакато се е качило да кара и в час пик е невъобразимо) и повечето таксиджии, досущ като нашенските „копърки“ ще се опитат да ви одрусат здраво.

За мое щастие, нямам този проблем, така че след минути се гмурваме в необятното букурещко движение.

Столицата на Румъния се слави с най-лошия трафик в Европа,

поне според тази класация. Затова не минават и няколко минути и попадаме в задръстване на подстъпа към града. Домакините ми започват да се оплакват от лошата (!) инфраструктура на града и тесните (с по три ленти във всяка посока!!!) пътища… Аз се смея и обяснявам, че подобен път по българските стандарти ще се брои за магистрала, а те обясняват, че това е тесен път и затова има задръстване…

По пътя научавам, че Отопени не е единственото летище на Букурещ, но другото (което е доста по-близо до града) се пази като резервно, в случай на авария или нещо подобно. Навън вали сняг и е леко мъгливо и всички около мен не спират да се извиняват колко е лошо времето. Аз обаче гледам хумористично на нещата – много обичам снега – и си правя заключения.

Като начало –

правилата в колата

В Румъния коланите са задължителни за шофьора и пътника до него, но когато тръгвам да слагам колан, всички ме гледат като говорещо извънземно. Обяснявам, че в България ако те хванат без колан, ще глобят и теб, и шофьора на колата, а те ме успокояват, че тук глобата е само на хартия и досега никого не са глобили. Въпреки това – слагам колан (че за беля, може да срещнем някой блюстител на реда).

По отношение на

шофьорските навици,

не мога да кажа, че румънците са много добри шофьори. Точно обратното – свикнали са да карат с несъобразена скорост, обикновено твърде бързо без значение от терена или препятствията – и всяко нещо, което ги бави (обикновено по-бавна кола на светофар) става причина за клаксони от страна на тези зад него. На пешеходец пресичащ на пешеходните пътеки колите спират ВИНАГИ (без значение от светофара) и затова доста от румънците са си свикнали да пресичат на червено. На моето клатене на глава, че са самоубийци, те ми обясниха, че за неспиране на пешеходец на пешеходна пътека имало брутални глоби и затова шофьорите са свикнали да спират.

Паркирането е огромен проблем в Букурещ,

където за разлика от при нас няма синя и зелена зона. Всеки паркира където намери, или в някой платен паркинг. Въпреки това, намирането на място за паркиране си остава проблем, но повечето румънци, които питах са единодушни, че по-добре да си търсят място за паркиране, отколкото да чакат градски транспорт неизвестно колко дълго и да се тъпчат в автобуса, трамвая или метрото.

Климат ала Românească

Климатът в Румъния е по-скоро континентален, така че

през зимата е много студено, а през лятото – ужасно топло

Дотук нищо странно и звучи като цитат от учебник по география, нали, драги ми читателю? Е, да де, ама пристигам аз в Букурещ през март и всички се юрват един през друг да ми се извиняват колко лошо било времето. То че вали сняг и бели мечки пият водка по ъглите около Палатата на Народите е вярно, ама чак пък такъв катаклизъм и природно бедствие не е. Сняг има натрупан около двайсет сантиметра, температурата е около минус пет градуса по Целзий, нищо кой знае колко страшно. Така че след петдесетото извинение в продължение на три дни, решавам да попитам, къде, аджеба, е ключът от палатката с тия извинения за снега. В крайна сметка, в Румъния трябва да е по-студено от при нас. Аз да не идвам от някоя бананова република, че всички да се надпреварват да ми обясняват, че било лошо времето.

В крайна сметка, майка ми ме е подготвила за сибирски студ (като предвидливо ми наби канчето да си взема дебелото яке), имам си ръкавици, шапка и шал и все от някъде ще намеря найлонова торба, в която да прибера апарата.

Та след питане и разпитване, румънците изплюват камъчето – през март в Букурещ обикновено е около 20 градуса и сняг по това време не се очаква. За тях това е много странно и необичайно, дори доста притеснително. Има и друга причина да

недолюбват снега и тя се крие в спецификите на чистенето му

Както ми обясниха,

в Букурещ се ринат само основните широки булеварди

– при това имам предвид най-широките. Всичко друго не само че не се чисти, но дори и сол или пясък не се хвърля. Впрочем изобщо не видях някъде да хвърлят сол или пясък по снега. Колкото до

тротоарите – те са като снежни преспи

и никой не разчита на служителите на ВОЛФ да му почистят пред блока. Точно обратното – всеки рине сам пред своята врата – било то учреждение, офис, ресторант, магазин или частен дом.

Университет в Букурещ, Румъния

Елементарен пример за това как НЕ се чисти по тротоарите в Букурещ. Това е една от най-оборотните станции на града, тази на университета. Както се вижда, никъде не е почистено. Ако си решил да си „тунингован“ с някакви неподходящи за времето обувки, проблемът си е лично твой.

Ако искаш да ходиш по улиците, когато е пълно със сняг, ще ти трябват здрави и стабилни обувки и доста добри умения за лавиране насам – натам. По тази причина и из Букурещ няма да намериш, драги ми читателю, толкова много тунинговани кифли, колкото щъкат из София (но за това малко по-късно).

Друга интересна особеност е, че докато не спре снегът, по улиците не тръгват снегорини. Тръгнат ли обаче,

централните улици са излизани. Всички останали улици обаче…

…остават затрупани в преспи сняг, дори в идеалния център на града. После някой да почне да се оплаква, че на неговата улица не минава снегорин…

Сняг – Букурещ, Румъния

Ето още един пример как НЕ се чистят улиците на Букурещ. Това не е квартална паланка, а улица дето свързва министерства, при това в идеалния център, само на петстотин метра от университета на Букурещ. Ето и как е почистена. Хората караха такъв голям офроуд, че чак спрях да гледам.
Впрочем, снимката е правена в седем вечерта и вече отдавна не валеше сняг, така че явно практиката у тях е да не чистят. Само да ми падне някой жител на панелен комплекс да ми мрънка, че не са му изринали пред блока – да види букурещлии как се мъчат…

Кацането и излитането във виелица също не е проблем – защото там снежинките направо ги ловят във въздуха. Дори в здравата виелица, в която пристигнах, пистата си беше почти суха.

През лятото е много, ама много горещо

– без значение от температурата навън, бетонът много се нагрява и усещането е все едно вървиш в пещ. В Букурещ има паркове, но зеленината по основните улици не е чак толкова много и не може да компенсира нагряването от околните сгради. Температурите в Букурещ често надвишават 30 градуса по Целзий, а смяната между леденостудена зима и горещо лято е доста рязка. Домакините казаха, че през март нормалните температури са над или около 20 градуса и се майтапеха, че снежната виелица е дошла специално в моя чест 🙂

Яж като румънец – особености на румънската храна

В класацията за най-вкусна храна, румънската определено не държи челното място. Колкото пъти съм била, толкова пъти са ми правили впечатление няколко неща. Като начало –

салатата

Спомням си преди няколко години отидохме до Бран с нашите и в една кръчма (с вид на стара средновековна такава) баща ми си поръчва салата за мезе. Представи си физиономията на човека, драги ми читателю, когато келнерът донесе салатата в купа с размера на чаша по-малка от 200 мл. Реално, салатата ми се събираше в шепата. (всичките ни съседи, без гръците, са така – смао с гърците обичаме големи салати – бел.Ст.)

Първата и най-характерна особеност на румънската храна е, че

порциите по начало са по-малки

Както се изразиха домакините „В България вашите чинии са огромни и пълни догоре, при нас е малко по-гурме“. По отношение на салатата нещата са още по-забавни, защото за румънците това не е храна. Поне не по начина, по който ние разбираме салатата. Един българин като нищо може да се наяде с купа шопска салата. За един румънец обаче, салатата е просто добавка към основното (което обяснява количеството й, равняващо не на не повече от 150 грама, при това в добрия случай). Друга странна особеност, която доближава румънците повече до северните нации е яденето на

кисело зеле и туршия в гарнитура към основното

Те имат много, много хубави туршии (в най-разнообразни форми), но за моя вкус вътре има твърде много сол и твърде малко оцет. (не само северните, но и южните ни съседи – търците – ползват туршията като гарнитура, вкл.и през лятото – бел.Ст.)

Подправките

също са проблем, най-вече защото не са на почит. Предполагам, че това се дължи на факта, че румънският климат е твърде суров в повечето места, за да може да растат средиземноморските подправки, толкова характерни за българската и по-южно балканската кухня. Затова, когато си поръчвате пържола в Румъния, не очаквайте да видите нещо поръсено с чубрица и черен пипер, защото няма да го намерите (поне не в традиционните заведения, които предлагат румънска храна, а не нещо за туристите). Пържолата в Румъния представлява най-често дебел резен месо печен на скара и поръсен със сол. Най-честата гарнитура за мръвките пък са варените или печени картофи (също обилно посолени).

Румънска пържола – Букурещ, Румъния

Румънска пържола – вкусна е, докато е топла.
Бележка – румънците вечерят доста рано – преди 8 часа вечерта – и си лягат раничко. Респективно, закуската обикновено почва от 6.30 или 7 сутринта…

Мамалигата или качамакът

(с чисто научна цел пробвах) е нещо, което определено ми се видя безвкусно, но румънските домакини обясниха, че мамалигата в заведенията е твърде безлична и всъщност всяка къща си има свой „персонализиран“ вариант, който е съвсем различен.

Изобщо,

румънците слагат сол на всичко, но по много

(имам предвид, все едно са изтървали солницата в яденето). За тях слагането на много подправки в една гозба е лош вкус, обичат нещата да са простички и добре сготвени. А защо ядат толкова солено (ама наистина много солено и го казвам като човек, който също обича да слага повечко сол в манджата) така и не разбрах. Мога само да кажа, че постоянно добавят сол на нещата.

Румънска супа топчета – Букурещ, Румъния

Румънска супа топчета – почти същата е като нашата.

Едно традиционно румънско ядене – без значение дали вкъщи или на заведение – винаги започва със

супа

Поне така ми казаха домакините. За румънците няма ли супа на масата, не се сяда. При нас ролята на супата е заменена от салатата, предполагам. Те имат

десерти,

при това много хубави – единият традиционен десерт много прилича на крем-карамел, само че се готви с около 30 – 40 яйца по някаква странна тяхна технология. Той е нещо като традиционен празничен десерт, но не ми е съвсем по вкуса. Обаче се влюбих в други два традиционни десерта – единият се нарича панакота и представлява нещо като шарлота или баварски крем. Сервират го в чаши и е наистина много вкусен. Другият десерт се нарича папанаж и представлява големи понички гарнирани с обилно количество сладко, сметана и кисело мляко. Ако видиш някое от тези неща в менюто, драги читателю, не се колебай да си поръчаш.

Водата в Румъния е нещо много странно,

особено минералната. По дефиниция, щом е минерална вода, значи е газирана, поне така смятат румънците. На моя въпрос защо, хората ми обясниха, че за тях минералната вода е газирана. Не-газираната минерална вода се намира мааалко по-рядко (имам предвид има по-малко видове в магазина) и на румънците им е странна (факт – беше невероятно трудно дасе намери нормална минерална вода и по времето, когато стюардесите на АТР на Таром бяха още млади гаджета 😉 Търсете „апа плата“ – иначе ще се чудят каква толкова специална вода искате – бел.Ст.)

Една от най-популярните марки минерална вода идва от областта Буковина и е (поне по мое мнение) много подобна на нашата вода в България. Впрочем, в румънските магазини могат да бъдат намерени дори български хранителни продукти. Домакините ми казаха, че много харесват нашата храна, защото я смятат за много по-качествена и вкусна от своята. Така че съвсем спокойно можете да си намерите българска минерална вода в някой по-голям супермаркет.

Румънците обичат да се забавляват, но по отношение на алкохола се различават от нас. Като начало, те пият по-малко ако са седнали на маса. Едно питие е достатъчно, при това не говорим за силно алкохолни напитки като ракия или водка. Въпреки че румънците имат много добри ракии – цуйка, палинка и пр. – и ми казаха, че имат доста добри вина (при това много видове) – на обяд рядко ще видите румънец да седне да пие. Вечер, особено през седмицата също не прекаляват.

Най-популярната алкохолна напитка всъщност е

бирата

като трансилванската бира е сред най-обичаните. Понеже си направих труда да опитам различни видове, мога да кажа, че бирата от Брашов не струва (въпреки че румънците много я харесват), тази от Тимишоара е силна и много пивка (и определено ми стана любима), а най-популярната румънска марка Урсус може да скрие Старопрамен в малкия си джоб. Така че ако трябва да си поръчаш нещо за пиене, драги читателю, избери бирата и няма да сбъркаш.

Как да минем за румънци

с минимални познания по румънски език – дегизировка за ърбън приключения

Когато човек отиде в чужда държава, едно от първите неща които иска да направи е да се разходи по улиците и да разгледа. За да можете да разгледате ефективно обаче, при това без да привличате внимание, ще трябва да се „дегизирате“ като румънци. Как става това?

Стъпка едно:

облечи се като румънец

Преди години винаги се чудех защо в момента, в който ме видят, започват да ми говорят на английски. С румънците изглеждаме общо взето еднакво като черти на лицето (не е като да съм руса скандинавка, че да светя като семафор, че не съм от тук) следователно ще трябва да е нещо друго. През август дори разбрах какво точно. Оказа се съвсем дребна подробност – външния вид и най-вече грима и прическата (т.к.редакцията не ползва нито грим, нито прическа е очевисно защо навяслъде го имат за местен 😉 – бел.Ст.)

Ако сте дама и искате да минавате за румънка трябва да се обличате и държите като тях. Това означава

  • да носите грим (достатъчно, че да подчертава красотата Ви, но не толкова че да крещи „турбо фолк пача“ през улицата) и
  • косата Ви трябва да е поддържана. Това ще рече, че не можете да се разхождате по улиците с коса като кошница и пълна липса на грим без да привлечете внимание и да се издадете, че не сте от местните.

Това го открих съвсем случайно, когато (излизайки от делова среща) отидох до магазина през улицата да си купя нещо за спомен. Та, влизам аз, „натокана и облякана“ – с рокля и токчета, прическа и грим – и на секундата почват да ми говорят на румънски. Тогава осъзнах, че не чертите на лицето, а именно дрехите, прическата и грима издават чужденката. Защото в нормално състояние на терен съм с коса като кошница, без грам грим и с развлечени (но пък за сметка на това – удобни) дрехи. Оказа се, че не се иска много, за да мина за румънка – малко повече внимание към детайлите, добре подбрани според сезона дрехи, малко грим и готово! Вече си плещим на румънски и хората се смеят като обясня на английски, че не съм румънка.

На господата им е доста по-лесно от на дамите, защото само трябва да облекат някакви по-хубави дрехи (по възможност не развлечени) и са готови.

Като заговорихме за

румънките – сред тях има доста красиви жени

За разлика от българките обаче, те не ходят по улицата все едно са тръгнали за някоя чалготека в Студентски, ами се обличат стилно и според сезона. Не се прекалява нито с крещящ грим, нито с фрапантни или пошли дрехи (макар че ги има всякакви…) Обувките също са важни – през зимата ще видите малко румънски жени на токчета (заради особеностите на почистването на улиците) – така че повечето залагат да удобните и стабилни обувки. Всъщност, и през лятото ще видите румънки покачени на високи платформи само когато отиват на парти. (редакцията вече се изказа по темата в точката за самолетите 😉 – бел.Ст.)

Букурещ, Румъния

Ето улица точно в центъра, почти на нулевия километър. Ето и как е почистен тротоара. Съгласи се, драги ми читателю, че трудничко ще ходиш с неудобни обувки по това.

През зимата пък всички носят удобни и топли дрехи – моето топло и дълго яке (което майка ми ме накара да взема) се прие с доста голям фурор сред домакините, които се възхищаваха на това колко е топличко. Така че няма нужда от много „гласене“. Въпреки апарата (който е неделима част от моя организъм, където и да съм) и спирането да щракам почти всичко, през зимата ме спряха да ме питат за посоката поне четирима души (които падаха да се хилят щом като обясня, че не съм местна), а пък още толкова започваха разпалено да ме съветват (виждайки апарата) къде имало още за гледане (пак на румънски).

С моите почти никакви познания по румънски, ако вляза да си купя нещо мъничко от магазина, хората дори няма да се усетят, че не си говорят с някой „техен“. Когато попитах домакините защо, те ми обясниха, че е нещо в поведението. Това ни води до…

Стъпка 2:

дръж се като румънец

През август бях за пръв път достатъчно дълго в Букурещ и не познавах абсолютно нищо. Нито кое къде е, нито кое си струва да се види. Така че тогава обикалях като муха без глава напред-назад и, естествено, привличах доста внимание. И как не, като мъкна със себе си апарат на статив. Обаче, ако човек се движи сам, привличането на внимание не е най-добрата идея, особено ако искате да разгледате, движите се мааалко по-късно през деня (имам предвид след залез) и все пак не сте сигурни къде отивате. За да минете за румънци, трябва да се държите като тях, което никак не е трудно.

Като начало –

  • приберете всички хартиени карти някъде!

Те ви издават на секундата. Ако не знаете къде сте, хартиената карта изобщо няма да ви помогне! По-добре попитайте някого за посоката – румънците са много отзивчиви и дори да не могат да ви обяснят, ще ви заведат. Ръчкането на карта на телефона също няма да ви помогне много, защото GPS засичането куца доста (особено ако ползвате офлайн карта). Така че по картата може да виждате, че сте на едно място, а всъщност да сте на 500 метра от него. Освен това пресичането на определени кръстовища в центъра може да ви омотае допълнително (особено ако има подлез на метростанция на същото място). Така че зарежете картите и по-добре питайте хората около себе си.

  • Сведете дрънкането на висок глас до минимум,

така че хората да не чуват много-много на какъв език говорите. За наше щастие, румънският е пълен с доста български думи, така че дори и да ви чуят, може да не разберат откъде идвате.

  • Изтрийте глупашката „учтива“ усмивка от лицето си!

Като всяка нация минала през тоталитарен режим, и румънците не са почитатели на „западняшката“ усмивка до ушите. Ако се усмихвате нон-стоп, хората автоматично ще ви смятат или за ненормални, или за западняци (като и двете неща не са препоръчителни). Вместо това, оставете дежурното българско леко смръщено изражение и няма да се различавате от хората наоколо.

  • Не „блейте“ наляво-надясно!

Това означава – не ходете с ококорени като понички очи (макар че Букурещ наистина си заслужава човек да му се кокори) и по възможност не се влачете като народна песен по улиците. Ако искате да отидете на едно място, просто тръгнете натам с нормален (като за голям град) средно бърз ход и не пречете на хората около себе си да ви заобикалят. Особено ако е зима, а искате да снимате нещо, отстранете се от пътеката на тротоара, по която всички вървят (аз нагазвам в снега, че да не преча) и снимайте тогава. Така няма да има нужда другите да ви чакат, няма да ви заговарят, че да се дръпнете и ще ви е по-лесно.

Най-лесният начин да обясня това е следният – представете си, че вървите из родния си град и се дръжте по същия начин, без значение от различната обстановка. През март, когато вече доста добре знаех коя забележителност къде е из центъра, си се движех без карта, like a boss, като стара букурещлийка и нито веднъж не са ме разпознавали като чужденка на улицата, въпреки апарата на врата и фоточантата. По-скоро ме бъркаха с някоя местна фотографка.

Та такива ми ти работи, драги ми читателю, ето това е основната информация за Букурещ, която ти е нужда. Нашето приключение обаче едва сега започва, тъй като имам още много други неща за разказване. Тъй като този пътепис вече стана твърде дълъг, ще ти разкажа за забележителностите на Букурещ в следващата част 🙂

Очаквайте продължението

Автор: Бистра Стоименова

Снимки: авторът



Booking.com

Други разкази свързани с Букурещ – на картата:

Букурещ



Booking.com

На Шипка за Трети март

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Бистра ще се качим на тазгодишните тържества на Шипка за Трети март.

Приято четене и помнете – ако оставите един празник на ченгетата, те или ще го забранят, или ще го превземат, за да го опошлят.

Не им го давайте!

На Шипка за Трети март, 2018

140 години от Освобождението на България

Фразата „Имаш ли планове за еди-кога-си“ е дала началото на повече приключения, отколкото който и да е друг израз в езика. Човек е така устроен,че без значение какъв е по душа – домошар или пътешественик – вътре, някъде дълбоко в него, има копнеж да направи нещо щуро, запомнящо се и достойно ако не за възхищение, то поне за разказване. А фразата „имаш ли планове“, сякаш се превежда като „чака ни нещо страхотно“.

Аз също се оказах в подобна ситуация, драги читателю, когато ми предложиха да ходим до Шипка. Ама не в кой да е ден от годината, а на Трети март. При това не кога да е, ами тази година – навръх тържествата за 140 години от Освобождението на България. Искаш ли да чуеш моя разказ за едно патриотично-фотографско приключение? Искаш? Добре, да започваме тогава…

Да ти направят предложение, на което не можеш да устоиш

Всичко започва късно следобед на втори март, когато подскачам като скакалец от задача на задача и мимоходом, към четири и половина следобед ме застрелват със следия въпрос:

– Ти планове за трети март имаш ли?

– Не – заеквам аз, мислейки си, че ей сега ше ме викнат на работа.

Все пак Трети март си е голямо събитие и всеки гледа да се „разпише“, още повече че става дума за кръгла годишнина, т.е. събитията са още повече. Затова очаквам да ме цанят да бачкам навръх празника на някое подобно. Обаче не, разговорът продължава по следния начин:

– Щото ние организираме пътуване до Шипка утре, организирали сме си транспорта и в автобуса има свободно място. Искаш ли да дойдеш с нас?

– Абе вие луди ли сте, бе?! – е първата ми реакция, след като успявам да „смеля информацията“

Мои колеги ходиха на Шипка за Трети март преди три години и тогава много им завиждах за хубавата идея. След това, като чух разказа от първо лице за всичките им перипетии, скоропостижно спрях да им завиждам. Ето и защо – тръгнали те сутринта от София, но ги хванало задръстване точно преди прохода. Уж организирана екскурзия, с автобус дето трябвало да ги качи до стълбите. Друг път! Спрели ги полицаите на няколко километра от върха (не знаеха колко точно, но казаха, че са вървели по чукарите над три часа) и почнало едно изкачване. По нечия гениална идея, не по шосето към върха, а напряко през гората. Те разправяха, че е адски трудно, тълпата те носи нагоре и през гората вървят адски много хора. Изживяването яко, ама много изтощително.

Разказвам аз тази история, в опит да охладя разни страсти тук-там (зер, може да не са ходили никога на Шипка и хал-хабер да си нямат за какво иде реч). А аз съм била – при това много пъти. Та разказвам как се организира движението по време на празник там – и че за тържествата през август те карат да паркираш дооооста далече от паметника. Оставяш колата и ма’аш докато стигнеш стълбите. След това ма’аш по стълбите и стигаш горе изплезил повече или по-малко език.

Обаче те – непоклатими:

– Тръгваме утре в пет сутринта, за да можем да спрем максимално близо до паметника, ще гледаме официалната церемония, после отиваме в Карлово и се прибираме същия ден.

Тук в главата ми започват да се борят едно ангелче и едно дяволче. Дяволчето го мързи да гледа и хич не ще да става в един Господ знае колко часа, за да бъде на уреченото място – централният вход на стадион „Васил Левски“ – в четири и половина. Скръцнаха ми със зъби, че автобусът тръгва в пет сутринта и кой дошъл – дошъл. Следователно, за да е всичко на шест, трябва да съм там в четири и половина. А живея на майната си…

Ангелчето обаче е обладано от приключенски дух и започва да мрънка, че това е кръгла годишнина – следващата ще е след десет години, а дотогава – я камилата, я камиларя. Освен това винаги въздишам по снимките от Шипка на Трети март, направени от смели колеги, които са се качили дотам. Като добавим, че

на Шипка има хубав сняг

и транспортът е уреден, пък и има шанс да не бием път през чукарите като моите колеги преди три години, това е предложение, на което не мога да устоя и в момент на умопомрачение казвам „брой ме“.

Следва още един въпрос:

– Ти апарата ще си взимаш ли?

– Човече, аз ако не си взема апарата, изобщо няма да идвам – изсмивам се аз и наистина това имам предвид. За мен няма ли апарат, няма смисъл и от разхождане, защото всичко друго се класифицира като загуба на време.

Когато детето ти е откачено, но ти все пак си го обичаш

Голямо количество вицове за родители започват с детето, което влита ентусиазирано в стаята и заявява нещо. След като се навих да се юрна до Шипка навръх Трети март, на мен сърце не ми дава да скрия тази ценна информация от хората, дето са ми дали живот, за повече от пет секунди. Така че и аз, подобно на децата от вицовете, влитам в хола и изтърсвам:

– Утре съм на Шипка!

В стаята, баща ми и дядо ми кротко бистрят политиката на фона на „Лице в лице“ по БТВ. При тая фраза и двамата се ококорват с очи на понички и ме заливат с канонада от въпроси:

– Как така ще ходиш? – зяпва дядо ми, не съвсем в течение на това колко съм луда.

– С каква кола ще пътувате, там има лед, времето е лошо… – разсъждава на глас шокираният ми баща (съвсем в течение колко съм луда и в явен опит да ме разубеди) – Абе ти изобщо къде си тръгнала? Утре знаеш ли какво ще бъде?!

– Ама спокойно бе, хора – вдигам примирително ръце аз и обяснявам – ще се ходи с автобус, 50 души сме, мен ме поканиха преди малко и тръгвам с тях. Тръгваме в пет сутринта обаче.

– Какви са тия дето са те поканили? – мръщи се баща ми с явното намерение да изиска свидетелство за съдимост, Васерман и кредитна история от ония, дръзнали да отправят предложение за подобно откачено пътуване на драгоценната му дъщеря

– И как смяташ да стигнеш в пет сутринта на стадиона? – добавя той в явен опит да ме разубеди, защото знае, че адски мразя да ставам рано.

– Тате, ти не си разбал, не аз трябва да съм там в пет сутринта, а автобусът тръгва в толкова – изчуруликвам аз и добавям жизнерадостно:

– Аз трябва да съм там в четири и половина.

Баща ми решава да се прави на Кейн от китайския квартал или на Чък Норис и затова с дядо ми прекарват следващия половин час в обмисляне на най-краткия маршрут от нас до стадиона. Баща ми знае, че щом като казвам, че ще отида, значи съм се навила и връщане назад няма. В случай, че не знаеш, драги ми читателю, аз съм откачен фотограф и за мен думичката „снимки“ е най-сигурната примамка за каквото и да е. Веднъж кажат ли ми, че ще има какво да снимам и захапвам като булдог. Така че за момента човекът е вдигнал ръце и тайничко чака връщането на майка ми, защото знае, че само и единствено тя (при това не винаги) може да ме откаже с рационални доводи. Прибира се жената от работа и той не изчаква и пет минути и се провиква от хола:

– Пък т’ва, наш’то иска да ходи на Шипка утре!

Следва второ действие, в което обяснявам какво, защо и как и майка ми взема генералско решение да се вика такси за утре, трети март, в четири сутринта. Речено – сторено. Майка ми ме наковава с всички възможни неща, които може да се объркат – от задръстване и разваляне на автобуса до ядрен взрив и ме праща да си правя сандвичи за утре. Някъде към един през нощта вече съм готова с фоточантата (пълна със знайни и незнайни фото джаджи, с които няма да те занимавам, драги читателю), вода, храна и лекарства за три дни и облекло, достойно за експедицията на Пимпирев на Антарктида.

След като сме приключили с всичко това, идва време и да настъпи паметният в историята и в моя личен рекорд ден.

Дружина тръгва, отива…

Денят ми започва преди първи петли – в три часа и половина през нощта. Сумарно съм спала под три часа, а дори си мислех изобщо да не си лягам – за какво – ама после реших, че няма да е лошо все пак да дремна.

Та, в четири без пет получавам обаждане, че таксиджията ще закъснее с пет минути и дали това ще ме забави. Няма, отговарям аз, защото трябва да съм на стадиона в пет без петнайсет. Така де, таксито успя да пристигне навреме и завързваме някакъв маловажен разговор за Трети март и прочее. Човекът, предвид за колко часа е поръчано таксито, правилно предполага, че ще пътувам накъде за празника. Аз обяснявам, че съм фотограф и с колегите сме решили да ходим на Шипка, ама трябва да тръгнем мнооого рано, че да избегнем тълпите.

Двайсет минути по-късно вече сме се паркирали пред централния вход на стадиона, но от автобуса – ни помен. Звъня аз и питам къде са. Отговорът гласи „пътуваме, ей сега ще дойдем“. Така че оставам да чакам в таксито – навън ръми ситен дъждец, пък и майка ми ме е наковала да не се мотая сама по улиците в толкова часа. След десет минут до нас паркира един бял автобус и провеждаме следния разговор:

– Ало – започвам аз приповдигнато – тука паркира един бял автобус, случайно да е нашият?

– Нашият е, качвай се!

Та слизам от таксито аз и се запътвам към автобуса. Пред него хора. Проблемът обаче е, че от 50 души автобус аз познавам само двама, така че предполагам, че тия щом като чакат по това време и на това място, са от нашите.

– Здравейте, вие за Шипка ли ще пътувате? – питам аз.

– А, не, ние сме за Белград – обясняват ми полу-сънено хората и чак тогава виждам куфарите тип „събирам два трупа с място за Калашник“ до тях.

Затова в следващите пет минутки се чудя дали не съм сбъркала нещо, но за щастие моите хора се появяват. Автобусът е този, а ние сме тръгнали с тежката артилерия. Ще носим на върха венец, да го поднесем на паметника, плюс, че за всеки има доволно количество карамфили, плюс че си имаме специална табела за автобуса, плюс че имаме и знамена. Групата се състои главно от студенти (от най-различни университети из София), с трима – четирима възрастни, които да ни събират като овчари. Купонът се очертава пълен и по стара българска (и балканска) традиция тръгваме с двайсет минути закъснение. Проверяват ни по списък (в който освен трите имена, университета и телефона кой знае защо има и ЕГН) и ни дават по една мартеничка и тръгваме.

Сутринта е тъмно и на всички им се спи, така че до първата почивка дремем. Събуждаме се (с по едно око) към шест и половина на една бензиностанция около Пазарджик. Там се спира за кафе, тоалетна и т.н. Дамите, естествено се нареждаме пред тоалетната като въвеждаме пълен матриархат и диктатура и на господата им се налага да изчакат безропотно всички ни. На опашката за кафе възникват леки конфликти, главно с жената от бензиностанцията, защо всичко става безкрайно бавно. Съчувствено я питат дали не сме първите клиенти за деня, а тя сърдито отвръща:

– Егаси скапаната смяна изкарах! Аман и от празник и от всичко! Цяла нощ е така – всички тръгнали нанякъде за Трети март. Ужас просто! Искам само да дойде колежката да ме смени и да си ходя!

Аз също чакам на опашката, нарамила шест-седем килограмовата фоточанта, за да си купя вода. Междувременно се завързва следния разговор с един младеж:

– Здравейте – започва учтиво той – вие откъде сте?

Аз гледам тъпо като бик на червено (защото по това време от денонощието душата ми спи) и той продължава:

– Да, да, ясно че сте от София, но от кой университет?

– СУ – отговарям едносрично аз, все още в неведение откъде тия мераци да се социализира толкоз рано.

– А, СУ, значи все пак има някой от там с нас – продължава той – А Вие преподавател ли сте там?

Шокирана мълча – вярно, че от всички дами аз съм единствената дето не носи грам грим (каква воля трябва да имаш, че да си гримирана в пет сутринта?!) и косата ми е вързана на някакво много, много рошаво кокче, ама това с преподавателката ме хвърли в оркестъра. Та мълча аз шокирано, чудейки се това дали е комплимент или не съвсем, когато над главата ми се чува глас:

– Тя е нашият фотограф, при това много добър.

– Мерси – изтърсвам аз и се ръкуваме с човека.

Нещо започва да ми подсказва, че аз ще да съм неформалния „официален“ фотограф на делегацията. Та, след като уточняваме, че да – истински фотограф съм и да, ще снимам и пр. се качваме обратно в абтобуса.

Вътре, по всеобщо желание, звучи българска музика – от химна през стари шлагери. Пускат се шегички, защото повечето вече сме почнали да се ококорваме и чакаме да се появи заветния хълм, или поне разклона за него. Шофьорът се занася с нас и стоически търпи крясъците отзад, докато не стигаме до

село Дунавци,

където ни чака някаква колона коли. Всички почваме да се чудим дали от тук не спират вече – все пак 140 години от Освобождението се честват, може половин България да се е изтърсила – а шофьорът философски заключава, че ако от тук трябва да вървим, той трябва да си наеме квартира, за да ни изчака да се качим и да се върнем. За щастие, оказваме се пред ЖП прелез, така че продължаваме нагоре с песни и смешки.

На разклона за прохода

няма патрул и това ме изненадва. Оказва се, че полицаите са се дръпнали мааалко по-нагоре. Колите ги карат да отбият и да забавят ход, а ние спираме. Пускаме парламентьори при Органите на Реда, защото все още сме в самото начало на прохода и град Шипка е далеч по-близо от самия паметник. Пускат ни нагоре с нареждането да спрем като техните колеги ни кажат. Часът е около осем без малко. Пъплим нагоре и се кефим, че сме изпреварили тълпата. Полицаите са на всеки завой по двама и за момента изглеждат видимо отегчени. Грее слънце и се радваме – защото прогнозата за времето беше меко казано лоша – и продължаваме нагоре.

Към осем и половина ни спират и отново пускаме парламентьорите в ход. Обясняваме, че сме делегация студенти, че сме дошли специално да поднесем венци на паметника и прочее други подобни и си правим устата ако може автобусът само да ни закара до горе, пък после да го паркират, където им скимне. Органите на Реда са категорични – автобусът спира тук, а ние пеша нагоре. Не можел да ни закара там, защото на горния паркинг всичко било пълно и нямало къде да обърне.

Затова ние слизаме и поемаме нагоре по шосето.

Пътят не е страшен и е относително славен

Полицаите любезно ни информират, че сме

на около 3 километра преди стълбите

и ние поемаме. Три не е като десет километра, разсъждавам аз, и потеглям нагоре с маршова крачка. Мъжете вземат да мъкнат венци, знамена и цветя, а дамите сме освободени от задължения. Докато се разпределят задачите, всички на глас се чудим колко часа трябва да са дошли тия преди нас, за да са напаркирали покрай шосето в осем и половина сутринта.

Проходът е блокиран

през нощта преди празника и движението се отваря само откъм Казанлък, само в посока нагоре към паметника и само до самия паметник в шест сутринта. Та, колко хора трябва да са се изсипали, че да напълнят целия паркинг до стълбите, плюс да напаркират на три километра и нещо надолу? Предстои ни да разберем.

Шипка на Трети март, 2018

Фото и видео екипите са се покачили навсякъде, където може. Този колега беше точно над надписа „140 години Трета българска държава“.

Тръгваме нагоре по баирите (с кола изглеждат нищо и никакви, но пеша са си неприятни за качване) и даваме газ, защото решаваме, че колкото по-рано стигнем, толкова по-удобно място горе ще си намерим. Така че всички си даваме зор и с маршова стъпка нагоре – все пак искаме да гледаме церемонията. Аз имам и друг мотив – точа си зъбките като недоял леопард-човекоядец за кадри на снежна Шипка с възможно най-малко хора.

Понеже някои от другите колеги не са ходили на Шипка скоро, аз мрачно предричам, че ни чакат поне два часа догоре. Но коя съм аз да прекърша оптимизма на младите?

Тръгваме нагоре и се оказва, че изобщо не сме само ние –

влизаме в тълпа от млади хора,

които са толкова много, че човек ще каже, че някой насила ги е изкарал. Но не е така – нарамили са знамена – закачени на всевъзможни приспособления – от дръжки за метри и парцали, до истински дървени пръти и въдици – носят цветя и се смеят, докато перкат нагоре към върха. Момичетата и момчетата от моята група вадят знамена от раниците и се увиват в Трибагреника. Аз също си нося знаме – купено от Шипка на четвърти март миналата година – но решавам да изчакам докато се качим горе.

Повечето автобуси и коли чинно са спрели,

но по някое време стигаме до един, който се движи в погрешната лента. Около него хора, от дясно коли, а той върти на заден по завоите (които бяха страшно гадни в тоя участък). Хората се опитват да го заобиколят, понеже блокира движението, но няма как, а той се опитва да си намери място за паркиране. Повод за неформална почивка и малко смях и сеир (за нас, не за него де…). Накрая, когато успя да се паркира, е посрещнат с бурни овации от публиката.

Ние продължаваме да се катерим, защото

Шипка изобщо не се вижда

Започвам истински да се

чудя на акъла на турския командващ преди 140 години

– при това ние дори не се катерим от подножието и го правим по вече проправен път, а едно време е трябвало да се катерят по скалите. Който е бил на Орлово гнездо, може да си представи за какво става дума. (Тук ще се включа и аз – дядо ми е произведен в офицер точно на Шипка, за годината ще ви излъжа, но следващата зима замръзва Бургаския залив (преди Голямата депресия в Щатите ;)). И т.к. Военното училище затова е Военно и затова е Училище, за да учи на офицерите на професионализъм и на патритоизъм – при произвеждането, покрай всичките церемониии и тържества преподавателите хващат бъдещите офицери и ги закарват над урвата и задават въпроса: На кого му е било по-трудно в тази битка? Кой е проявил, също така героизъм? Кой също е защитавал родината си?
Та, ето за тези разлики в обучението става дума понякога – извинете за прекъсването – бел.Ст.)

Цялото упражнение с

катеренето ни отнема около час и двайсет минути

(засичах по часовник) и поуморени спираме на паркинга пред стълбите. Преди това момчетата са се редували да носят реквизита, а аз поне десет пъти се запитах какво, аджеба. правя. Чантата започна яко да ми натежава по време на катеренето, а все пак не искам да съм напълно изтощена горе. Все пак работа ме чака, а не знам колко време ще продължи тя. Снимките са си снимки, а това за мен е желязна мотивация. Щом като ще се снима – вървя си и си мълча.

Шипка на Трети март, 2018

Нашият венец – доста любопитно чудо, което трябваше да пазим да не се разпадне по пътя – все пак тях ги правят за да се поднасят веднага, а не за да ги таралянкат на подобни разстояния. Накрая все пак успя да стигне цял до горе и да се нареди редом с другите венци 🙂

Спираме ние да се съберем заедно и се оказва, че

горе цари почти пълна анархия

Органите на Реда са заети да пренасочват коли със специален режим на движение и журналисти нагоре-надолу, а пред стълбите се вие завидно дълга опашка. Отивам да проверя какво става и се оказва, че

има метални детектори и претърсване!

Събираме се всички и тръгваме в група нагоре. Нареждаме се в колона по един и хайде да ни претърси НСО. Първо метален детектор, после проверка на чантата – обяснявам, че вътре има апарати и обективи, а полицаят пита (да се направи на светнат) дали съм на Канон или на Никон. Канон, отговарям аз и ме препращат при полицайката да ме претърси. По закон претърсващият трябва да е от същия пол като претърсвания. Ножове и други подобни не нося – едно момиче го питаха дори за пиротехнически материали (предвид тона на служителя, не мога да кажа дали беше майтап, или не) – и обяснявам, че в джоба имам го-про. Полицайката се ококорва и пита това какво е, а аз обяснявам (осъзнала колко тъпо звуча), че е камера. Тя кимва, явно разбрала, че съм откачен фотограф, и ми маха да продължавам. Та, претърсени основно, продължаваме нагоре към стълбите.

Предишните дни времето на Шипка беше лошо и наваля адски много сняг. Едната от жените с нас обяснява, че търсили доброволци да разринат стълбите предишните два дни. Каквото и да са разривали, ние

пъплим като мравки нагоре,

защото целите стъпала са покрити с лед и придвижването е трудно (на места и леко опасно). Мен започват да ме съжаляват – като човека дето мъкне доооста тежичка чанта със себе си и получавам предложения за помощ. Отказвам – в крайна сметка, ако аз не мога да си нося чантата, то кой?!

Шипка на Трети март, 2018

Първият ми кадър на паметника за деня. Още няма много хора накацали по склона, но с напредване на времето пухкавия сняг ще стане утъпкана пързалка. Засега обаче тези са много добри модели. Забележи, драги читателю, фигурата на снайпериста горе на покрива. Щракам с ръка високо над главата, защото иначе тълпата ми пречи 🙂

Напредваме бавно и се разминаваме с хората срещу нас, които незнайно защо слизат надолу, вместо да се качват за честванията и следим да не се делим много. Тук в работа влизат възрастните, в лицето на една жена (същата, която спомена за доброволците), която поема командването и почва да ни юрка като фелдфебел. Лошо няма, защото в тълпата лесно може човек да се загуби, а Трибагреникът не е ориентир, защото всички са увити със знамена. Освен това трябва да има кой да ни пробива път в тълпата и ва въдворява някакъв ред. За ориентир ни служат нашите си знамена – на студентската организация, така че се движим като туристи на екскурзия.

В десет и половина се озоваваме на горния паркинг, на последната площадка преди самия паметник.

На Шипка всичко е спокойно, ама не съвсем

Шипка ни посреща с време – мечта: слънцето приятно грее, топло е и има прекрасни „фотографски“ облаци в небето. Била съм много пъти, но такова време горе досега не бях виждала. Всеки път досега като отида, или времето ще е лошо, или ще духа безобразно, или и двете. Дори през август трябва да си с яке, защото ако духа вятър е страшно студено. А сега – почти пълно безветрие, прекрасни облаци и слънчице! Вятърът повява само колкото да развява красиво знамената (без да плющят от поривите му) и толкова.

Лошото обаче е, че в момента, в който стигнахме до горния паркинг, се налага да спрем. Незнайно защо, тълпата стои на едно място, мърмори и нищо не се вижда. Чуват се проби на звука, но до началото на официалната програма има още два часа. Озвучителите се опитват да разведрят обстановката с разни маршове и патриотични песни, но с променлив успех. Стоим ние, чакаме се едни други и се редим за снимка. Почват едни фотосесии (защото поне тук сме почти всички заедно), а аз най-накрая вадя знамето от чантата и си го връзвам като наметало – ръцете ми са заети с апарата, та няма как да го държа, но съм твърдо решена, че щом е дошло отново тук, ще бъде носено. Пък.

Раздават се карамфили – всеки сам да остави на паметника като знак на уважение – и с бойна крачка под ръководството на самоназначилия се началник всички тръгваме да си проправим път до паметника горе. Все пак венец носим и искаме да си го оставим там, пък.

Тълпата обаче не мърда и е по-зле от метрото в час пик

Всеки се бута и те блъска, никой не знае какво се случва, но всички са недоволни, че не могат да се качат горе. Моите карамфили станаха на компот още при първото бутане – бяха закачени на чантата и просто не оцеляха на напора от всички страни.

Шипка на Трети март, 2018

Ето това беше тълпата на Шипка, когато пристигнахме там. Тълпата е голяма, знамена навсякъде и тук-там хора в народни носии. Това пред теб, драги читателю, всъщност са стълбите, по които трябва да се катериш за да стигнеш горе.

Пълно е с полицаи от всички възможни силови подразделения

в България, но никой не регулира движението на хората. Така че след петнайсет минути бутане и караници се озоваваме до стълбите и разбираме къде се корени проблемът.

Стълбите са блокирани –

50% от НСО и жандармерия, които са опънали въже и стоят през два метра, а другите 50% са заети от хора, които са се наредили подобно на публика в амфитеатър. За да се качиш горе, трябва да се провираш покрай безбройни знамена, малки деца, раници и пр. други подобни. Чудим се от какъв зор са се наредили толкова ниско по стълбите при положение, че обикновено празненствата са горе, на площадката до паметника.

Причината става ясна само след минути.

Тържеството тази година няма да е до самия паметник,

а на площада долу, което единодушно категоризираме като пълна глупост, но строеният военен оркестър недвусмислено показва как стоят нещата. Затова решаваме да се качим до горе, да си оставим венеца и цветята и да се снимаме и после да се наредим и ние да гледаме.

Е точно тук обаче ни чака изненада…

О, Шипка, о, протокол, о, простотии!

Тъй като на честванията ще идва и руският патриарх, мерките за сигурност са нечувани (и невиждани).

Протоколът е първата ни пречка – не можело ние да си оставим венеца

На въпроса защо, разбираме че венците ще се поставят по сценарий след официалната част и първо трябва да бъдат положени тези от държавните мъже, кметове и пр. други подобни. Едва тогава можело и нашия, но не можело ние да си го занесем, а трябвало да го оставим на военните.

Ние дори и цветята не можело да си оставим горе сами,

защото целият площад на паметника е отцепен, самият паметник е заключен и също е отцепен, а пред входа му пазят барети с автомати.

На покрива на паметника пък има снайперисти

(в случай, че не си обърнал внимание, драги читателю, върни се по-нагоре в пътеписа и погледни първия кадър на паметника).

Шипка на Трети март, 2018

Така изглегжда паметника откъм касата за билети – всичко живо се е увило в Трибагреника и си прави селфита. Може да се каже, че дори към този момент хората бяха по-малко отколкото очаквах – най-вече защото нямаше къде да застанат – на два метра от тези топове започва доста стръмен скат, натрупан с преспи (за малко да затъна в него, докато правих тоя кадър).

Ядосани от цялата ситуация момчетата защото мъкнаха тоя венец по целия път, аз – защото нямам почти никакъв достъп до самия паметник (а ми се щеше да се кача горе и да го снимам откъм Орлово гнездо), все пак кандисваме да предадем венеца и се строяваме под самия паметник. Там е изринато до блясък, но само парадните стълби. Всичко друго тъне в преспи от около метър. На мен ми е скучно (защото не виждам какво става долу и има време до началото на церемонията) и решавам да свърна към касата за билети – защото искам снимка на фона на паметника и искам да се опитам да направя нещо смислено предвид създалата се ситуация.

Обаче, заради отцепения район много хора, които може и да са дошли за тържествата, просто се снимат и си тръгват, защото няма къде да застанат – наклона от двете страни на стълбите също е зает от хора и се е превърнал в доста опасна пързалка, по която трябва да минем. Именно онези хора, които са се отказали да чакат, защото няма къде, бяхме срещали по пътя.

Шипка на Трети март, 2018

Баретите пред входа на паметника – засякохме, че се сменят на всеки 15 минути приблизително. Нищо чудно, защото беше доооста хладно на сянка. Определено бяха впечатляваща гледка, но така и не ми стана ясно каква функция изпълняват – май нещо като почетен караул…

Оставям колегите и с още едно момиче тръгваме да си пробиваме път към другата страна на паметника (дето не е отцепена). Оказва се, че там никой не си е направил труда да разрине и от многото хора, дошли специално да си направят заветното селфи на фона на паметника, всичко е излъскано като ледена пързалка под наклон. Където пък не е излъскано, затъваш почти до кръста в преспите. Газим ние, снимаме се, смеем се – поне една част от плана за деня се изпълнява. Винаги съм искала да отида баш на трети март и да си имам снимка за спомен от там. Снимката със знамето се разбира от самосебе си.

Не след дълго идват и другите и

почва една патриотична фотосесия,

през която се редуваме да се снимаме като Райна Княгиня – развявайки ту българския флаг, ту нашето си знаме – и към единайсет и половина се

насочваме към стълбите да гледаме

Още не ни е ясно, че ще гледаме голям резил.

Чакаме да започне и се чудим защо, ако събитието ще е долу, са ни ограничили стълбите и ги пазят така. Предполагам, че вероятно държавните мъже ще се качат до горе и там ще има нещо, затова чакаме да видим, стратегически разположени почти по средата на стълбите, за да можем да реагираме овреме. На мен успяват да ми уредят място до кордона жандармеристи.

Важните хора пристигат със закъснение

и препълват паркинга долу. Чакаме още десет минути да се натуткат и цялата програма започва с двайсет минути закъснение от първоначалния обявен час – дванайсет.

Шипка на Трети март, 2018

Папарашки кадър 🙂 Учудващо беше колко малко хора реално снимаха с апарати, за разлика от щракащите с телефони 🙂 Този човек щракна войниците малко след мен и нямаше как да не го снимам.

Първи е важният гост – руският патриарх

Човекът си е приготвил невероятна реч, която звучи добре и не е наблъскана с много клишета. ОБАЧЕ, за да разбереш какво казва, трябва да знаеш руски, защото

нито една умна глава не се е погрижила да има преводач и микрофон

Седим ние, слушаме, криво-ляво разбираме (кой повече, кой по-малко, а аз се кефя, че разбирам и ми бяга само тук-там по някоя дума) обаче аз се смея на гафа на протокола. Майка ми каза, че по телевизията имало превод в ефир, но на самото събитие, където присъства цялото правителство едва ли не,

да нямаш превод е все едно да признаеш руския за официален език в България

Ясно е, че човекът ще си говори на руски, ама те вместо да се чудят колко голяма част от паметника да блокират, можеше да доведат един преводач. Все пак, деца има в публиката и не всеки разбира.

Едвам

спираме да коментираме тоя гаф и почва следващия

– ще се рецитират „Опълченците на Шипка“. Първи гаф – рецитира ги момиче, спечелило някакъв конкурс, не разбрах точно за какво. Вазов, както знаем, е бил мъж и някак си неговите думи звучат странно с женски глас и младежка интонация. Освен това, на нас, присъстващите на живо, гласът на момичето звучеше толкова приповдигнато – ентусиазирано, че някак си не подхождаше на текста, който чете. Някак си

да рецитираш за „душманските орди“ и за хвърчащи трупове с ентусиазма на младши промоутър в Мтел е меко казано гаф

Майка ми твърди, че по телевизията звучало добре, така че може това да е била грешка на озвучителите на място.

Шипка на Трети март, 2018

Знамената са навсякъде на този ден – знайни и незнайни партии, партийки, обединения, читалища и пр. В тълпата можеха да не намерят и флагове, които вече не са в употреба – като този на царска Русия например. Общо-взето, всеки си има знаме – за начало това на България, покачено на каквото нещо с вертикална денивелация е намерил – а някои имат и по две-три различни. Едни хора пред нас бяха забили цели четири различни знамена…Тези тук ми се видяха тооолкова фотогенични, че нямаше как да не ги документирам на фона на драматичните облаци и паметника.

Още

по-забавно става по време на речта на президента,

когато той говори за падането на „заветния хълм“, а на фона на белия сняг, откъм пътя и зад гърба на кордона се появява

индианска нишка от около петдесет планинари, тръгнали да превземат Шипка,

та хълмът реално си пада… Защото, в престараването си, са блокирали достъпа до Шипка от едно място, не от всичките и тези хора, под носа на службите, щурмуваха Шипка.

Тук вече се превиваме от смях,

защото е толкова тематично, че няма накъде. Дошли са хората на върха и ще си го изкачат, какви са тия служби там?!

Следващите речи са клиширани,

така че слушам с едно ухо.

Следващият гаф обаче няма нищо общо с озвучаването. Всички в тълпата подскачат, когато по уредбата се чува „АУУУУ“. Решаваме, че някой от озвучителите е решил да ни накара да млъкнем, защото следва нещо важно. Крясъкът обаче се повтаря и се оказва, съдейки по следващите думи, че това „аууу“ всъщност значи „караул“, но просто

командващият има брутални логопедични проблеми

Дамата, която е нашият самоназначил се началник, прихва да се смее и се пита на глас откъде са го намерили точно този, дето нищо не му се разбира, да командва баш на 140 годишнината. Човекът не само не може да казва „р“, той и „л“ не може да каже, съдейки по командата „на уемък“, което ще рече „на ремък“. При това вече, всички се хилим на глас, защото е нелепо

Почва поднасяне на венци, но ние не виждаме нищо. Всъщност, дори и официалните лица не виждаме.

Реално застаналите на стълбите най-долу пречат на всички други да виждат и само чуваме кой говори. Сега се казва, че се поднася венец от еди-кого-си, но нито виждаме кой е човекът, нито той си мърда пръста да се качи горе и да го нагласи (както е по протокол). В

енците се поднасят на конвейр от военните, колкото да се отчете номера

След това всички на едно коляно в

минута мълчание в памет на загиналите

– трябва да призная, драги читателю, има нещо много величествено в този момент. След това пускат химна и всички заставаме мирно. Аз си правя клипче на знамената под озвучаването на химна. Всичко приключва за има – няма половин час. Аз недоволствам, че заради тоя половин час ни отрязаха целия достъп до паметника.

Хората казват, че

предишните години е могло да се разходиш свободно,

без подобни мерки и е било много по-хубаво. Аз също съм на мнение, че ако тържеството се провеждаше горе на паметника, а не на паркинга, щеше да е доста по-смислено. Повечето мърморят под нос по отношение на

мерките за сигурност и на пълната анархия горе

Шипка на Трети март, 2018

Хората са се накачили по баира 🙂 От мястото, където бяхме ние, се виждаше общо-взето това. Това е една хилядна от тълпата, дошла за тържествата 🙂 Долу, в ниското е паркингът (виждат се части от коли долу вдясно), където се провежда официалната церемония.

Всъщност, миналата година, когато ходихме на четвърти март, имаше далеч по-добра организация, при това създадена не от полицията, а от самите хора. Така че съм с

съгласна с мърморещите

– от много престараване да осигурят безопасността на руския патриарх много сериозно бяха пренебрегнали всичко, което касае българите, дошли заради собствения си национален празник.

Шипка обаче си заслужава –

в снежна премяна, с прекрасно небе и български флагове докъдето поглед стига по стълбите.

Шипка на Трети март, 2018

Кадър от Шипка на тръгване – тълпата продължаваше да приижда, при това в още по-голямо количество. За този кадър трябваше да изостана от останалите и да дебна човека със знамето. Не знам за теб, драги читателю, но според мен има нещо много патриотично в усещането тук.

Все пак част от официалните лица се качват горе, та успяхме да видим президента отблизо (някои дори успяха да му дадат цветя). След това набързо всички започват да се разотиват, държавните мъже първи.

И ние решаваме да си ходим,

полека – лека, защото ни чака доста път до автобуса. Първо някои от нас ще трябва да се разходят до двете нули. За щастие, горе са се погрижили и има химически. Няма никакъв обхват на телефоните, нито интернет горе, така че всички трябва да се съберем на паркинга пред стълбите и да тръгнем надолу. Всякакви идеи за тагване, споделяне на снимки и други подобни отпадат на първо четене.

Шипка на Трети март, 2018

Паметникът и последните стълби когато си тръгвахме – бая народ се беше изсипал – дотолкова, че дори след края на официалната церемония по стълбите няма игла къде да хвърлиш. Снимам това набързо и беж да ме няма след групата…

След премеждията със стълбите на качване, сме твърдо решени да караме полекичка на слизане и затова поемаме по пътя, който води от горния паркинг на паметника към долния. Предимствата са няколко – хем е излизан заради официалните лица, хем има хубава гледка към паметника, хем няма да си даваме зор, защото е полегат. Аз, естествено, се заплесвам да снимам това и онова и вървим бавно.

Шипка на Трети март, 2018

Тези три момчета ги срещнах случайно по пътя надолу. Като видяха накъде снимам, почнаха да размахват знамената и да викат „да живее България“. Както се вижда от снимката, бяха се въоръжили с по няколко знамена. Много добри модели се оказаха 🙂

Всичко е относително, разстоянията също

Събираме се на паркинга към един и половина следобед и

започва лееекичка анархия

Хората са гладни, искат да си купят нещо и пр. ОБАЧЕ няма много какво да купиш – опашката пред двете кебабчийници е километрична, а качеството на продукта твърде съмнително. Така че едната част отива да си купи храна, а другата им се чуди на акъла. Мен това не ме грее особено, защото съм си взела сандвичи, така че почвам да ръфам единия. Поне са се погрижили да има вода за всички – продава се и има много от нея.

Сувенири обаче няма,

поне аз друго освен знамена (които предвид, че вече си имам няколко вкъщи, купени от горе, не са ми интересни) и магнитчета няма. Нищо направено специално за случая и това доста ме разочарова. Така че купувам още вода и кола (че почва да ми се приспива вече) и решавам да не купувам глупости.

На паркинга цари хаос и вавилонско стълпотворение – хората са безброй и не спират да прииждат откъм пътя. Дори са повече, отколкото когато ние дойдохме. Полицаите ни събират като овчари, за да пропуснат медиите и колите на жандармерията да си тръгнат. От време на време върти по някой автобус и всички се дърпаме да му направим място.

В два часа поемаме надолу към автобуса,

защото вече закъсняваме, а шофьорът, както и всички други автобуси след него, ни чакат. Обхват продължава да няма като хората, което ни навежда на мисълта, че може да е нарочно заглушен от службите, заради сигурноста на височайшите гости.

Карам да засечем разстоянието, защото ми се вижда ненормално да сме вървели час и двайсет минути на отиване за само три километра. Почваме да вървим, а срещу нас върви плътна тълпа като за манифестация – хората прииждат и прииждат. Почваме да се чудим тези колко точно са мотивирани. Нас ни спряха на три километра и нещо, при това в осем и половина сутринта, а вече два часа минава.

Вървим надолу, а автобусът не се вижда.

Всички сме вече поуморени, на мен специално чантата вече доста ми тежи, та се радваме, че поне е нанадолнище. Тук-там виждаме ентусиасти (или самоубийци), които слизат почти по задник по баира през гората, уж на по-пряко и се дивим на тия мераци. Колите не спират да се нижат покрай нас, като тук-таме има сергия със знамена. Нашият автобус обаче не се вижда и започваме да се чудим къде, аджеба, са ни спрели. Защото определено е далече.

Най-накрая намирам, каквото ми трябва – на една мъничка сергийка, в една кутийка се мъдрят тематични химикалки. Дребнички, лесни за пренасяне, интересни. Точно като за мен. Заграбвам три и армаганът за домашните е уреден.

Продължаваме да слизаме, но още автобус не се вижда. Почват да вървят майтапи от сорта на „автобусът е отвлечен от терористи и пътува в неизвестна посока“ или „полицаите са изгонили шофьора и той е слязъл по целия проход до първия полицейски пост и сега трябва да слизаме до долу“. Следващата тема, която ни занимава, е как ще обърне автобуса. Проходът не е чааак толкова широк като път, за да може да обърне там, а първото място, което става за тая цел е паркингът горе. Та, вървим и се чудим, дали пък не бием път за нищо… Полицаите залагат, че няма да успее да обърне.

След 45 минути ходене най-накрая си намираме автобуса

Оказва се, че част от групата отдавна е слязла надолу и ни чака, а шофьорът (който определено има железни нерви) междувременно е обменил новините с колегите си – кой какви кара, къде ще ходят после и откъде идват.

Всички много се радваме да седнем най-после. Разстоянието в едната посока се оказа четири километра, при това до стълбите, не догоре, така че сме навъртяли доста. Затаяваме дъх в очакване да видим къде ще обърне автобусът, а

десетима служители на реда идват да гледат сеир

Нашият шофьор обаче е майстор и като магьосник успява да завърти пълния автобус все едно е моторетка и е приветстван с дивашки крясъци на одобрение от нас. Радваме се все едно сме племе канибали, на чийто остров са корабокруширали моряци.

Следващата спирка е

къщата – музей на Левски в Карлово,

поне така е по план. Часът обаче минава три, така че предлагам да проверим работното време на мястото, защото имам смътни спомени, че има лятно и зимно работно време. Оказва се, че работи до пет следобед, така че трябва да побързаме.

Стигаме в Карлово

в четири и се започва дебат – част от хората искат храна (защото през целия ден нямаше много време за ядене), другите искат в музея. Обяснявам, че мястото е малко и работи само още един час, така че по-добре първо музея, после яденето – че седнем ли някъде, няма да станем скоро и ще го изтървем.

Къща-музей на Левски, Карлово

Къщичката, където се купуват билети, снимана отвътрешността на музея. Честно казано, оказа се по-фотогенична от самия музей, защото има пространство пред нея – пред къщата на Левски, заради затворената врата, има много малко място, особено ако сте голяма група (каквато бяхме ние).

Влизаме като група и там ни чака изненада – искат ни пари за вход. Изненадана съм, защото на националния празник повечето музеи в България са с вход свободен. Тук обаче не. Първо не ни вярват, че сме студенти, та който имаше у себе си карта, я показа, после ни обясниха (не съвсем любезно), че входът е без пари само на датите на рождението и смъртта на Левски. Точка. Плащаме, а аз питам има ли проблем да снимам. Обясняват, че отвън може, но вътрешните експозиции, както и вътрешността на родната къща на Левски не може да се снимат. Свивам рамене и тръгваме.

Къща-музей на Левски, Карлово

В момента за къщата на Левски се влиза от тук. Има зид около цялата къща и две врати – през едната отиваш в магазина и касата за билети, а през другата – в музея. За да излезеш обаче, трябва да минеш отново през касата за билети. Не помня когато съм ходила предишния път да е имало минаване през подобни…

Била съм в родната къща на Левски преди повече от 15 години и оттогава доста неща са се променили. Преди се влизаще през портата на двора, сега задължително трябва да минеш през някаква пристройка, където да си платиш билетчето. Портата е заключена. Самата къща не я помня много, но на мен ми прави впечатление, че май много не се поддържа – в стаите е адски мрачно и са подредени като някакъв етнографски музей.

Семейството на Левски

е било бедно, така че е малко вероятно да са имали хем работилница, хем тъкачен стан, хем да са си боядисвали сами преждата в нарочно помещение и пр. Знае се, че тази къща е възстановка, истинският дом на Апостола се е срутил от самосебе си някъде през 50 те години на миналия век (говоря по памет, не знам точната година). Възстановката не е съвсем точна, а според някои и изобщо.

Къща-музей на Левски, Карлово

Работилницата в къщата на Левски.

Музеят представлява сбирка от най-известните картини, изобразяващи живота на Апостола, както и разни документи, най-вече книги писани за живота му. Лични вещи почти липсват, има снимки на негови роднини. Питаме за косата на Левски, но ни обясняват, че в момента е във Варна, част от експозиция на Военно-историческия музей.

На излизане, кой знае защо, едната от уредничките ми подава нещо навито на руло.

– Какво е това? – питам аз озадачена.

– Подарък от музея, по случай Tрети март – обяснява тя – Това е календар за 2018-та.

– Благодаря – кимвам аз и прибирам подаръка.

Когато го развиваме – в автобуса – подаръкът получава всеобщо одобрение, но аз така и не можах да видя как изглежда. Моята работа е да го опазя цял до София, така че го получавам навит на руло.

Къща-музей на Левски, Карлово

Паметникът на майката на Левски, Гина Кунчева, който се намира в двора на къщата. До паметника има и малък параклис, където по принцип е изложена косата на Левски.

Тръгваме си от музея и отиваме да търсим храна. Оказва се, че не извира от места за ядене, така че се задоволяваме с едно кафене. Момичето хич не си дава зор, нали времето в малкия град тече бавно, та работата се проточва до след пет следобед. Така или иначе, на никого не му се мърда много.

Къща-музей на Левски, Карлово

Този надпис стои на входа на музея – някой родолюбив българин се беше сетил да сложи поне едно цвете.

Следва още час общи снимки и накрая се качваме в автобуса. По

обратния път към София

слушаме малко информация за това или онова място по Подбалканската (възрастните решиха да ни ограмотяват явно…), смешки и още българска музика. Започва да притъмнява – все пак от Карлово до София са два часа и половина, така че част от нас вече дремят. Паркираме се обратно на централния вход на стадиона към осем и половина вечерта и кой откъде е.

Вземам си довиждане с хората (след като надлежно сме си разменили разни контакти) и се отправям към трамвая, за да си отида вкъщи.

Денят беше много дълъг,

но определено изпълнен с много положителни емоции и незабравими преживявания. Вече мога и аз да кажа, че съм била баш където трябва на Трети март и, така да се каже, съм се разписала. Вярно, в паметника не можах да вляза (нали беше отцепен), ама ей го къде е! Повече от ясно е, че ще се ходи пак по някое време тая година. Когато се прибирам вкъщи, развиваме календара – по стечение на обстоятелствата, остана у мен. Майка ми ахва – защото календарът е с изображение на паметника на Шипка. При това годината на него започва не от януари, а от март и продължава до март.

Календар – Карлово на Трети март, 2018

Колкото до

разходката баш на Трети март, според мен си заслужава,

защото е нещо, което може да ти се случи само на тази дата. Да ме питат пак дали искам, тоя път няма и секунда да се чудя, ами тръгвам, ако ще – веднага. Без значение какъв е протоколът, кой ще идва на тържествата и каква е програмата за деня – отиването на Трети март на Шипка е много повече от това да си статист по време на официалната част. Паметникът на Шипка си стои там целогодишно, но празничното настроение е само два пъти в годината – през март и август. Някак си по това време се чувстваме част от едно цяло и наред с правенето на селфито пред паметника има и нещо друго – от върха на планината крещиш „да живее България“ наред с всички други и се гордееш, че си българин…

В заключение, драги ми читателю, мога да ти кажа, че когато някой те пита дали имаш планове за някой ден, по-добре кажи, че нямаш. Току-виж зад ъгъла дебне някое приключение, което да си заслужава. Все пак хората са го казали – от сън спомен няма.

Автор: Бистра Стоименова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Стара планина – на картата:

Стара планина



Booking.com