Tag Archives: Василена Коларова

Австралия(4): Из австралийския буш

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с пътеписа на Василена за пътуването и до и из Австралия. Като начало се запознахме с плана на пътуването и докато бяхме в Холандияспряхме в Кьолн, а след започнахме същинското пътуване: първо пристигнахме в Сиднипосле си купихме джип, ходихме до Сините планини и пещерите Дженолан, а днес тръгваме към австралийския буш.

Приятно четене:

Австралия

част четвърта

Из австралийския буш

Ню Касъл – Порт Макуири

19– 22 септември 

19 септември

Днес просто ще се придвижваме от точка А до точка Ню Касъл. Едно от нещата, с които почти ще свикнем до края на пътуването е имената на места в Австралия – вариантите са три: или са взаимствани от местния аборигенски език (Улумулу, Ката Джута, Нитмилук) и все повече европейските имена се „забравят“, отстъпвайки мястото на местните; или са наречени по очевадно прост начин от първите британски капитани и заселници (Зелен Остров, Голям Пясъчен Полуостров, Бялонеделни Острови), за Капитан Кук ще си говорим повече като стигнем Куинсланд; или абсолютно плагиатствани от преселенческото място на заселниците (Ню Касъл, Ливърпул, Дания). Ясно е, че като идваш от Шефилд ще ти е най-лесно да си именоваш новото селище от три къщи по същия начин, ама нека изясним едно нещо – Ливърпул не е квартал на Сидни, а Дания и Албания не са съседки. Ама, айде, от нас да мине. Така ви е дошло – такива имена сте им дали. Няма много да се възмущаваме. 

Снощи спахме в хостел, за да завършим стоплянето и изсъхването след снежната буря. Така можем да се насладим на удобствата на хостелската кухня и да си препечем филийки (лукс голям!) пък и да се позабавим с тръгването. 

Тръгнахме, все пак, но

самото пътуване не дава теми

за разказ.

Първата ни спирка е на около час от Ню Касъл, до езерото, където ще си приготвим салатка за обяд. За да не объркаме случайно пропорциите на нахут към зеленчук, зорко ни наглеждат

ято пеликани. Големички такива

Няма как, ще внимаваш с дозировката при такъв контрол на качеството. Решихме да подкупим журито с малко огризки от ябълки, ама те пък се заинатиха – не щат подкуп. Извинете, ама къде се е чуло и видяло да се оценява веган обяд от злояди рибоядни. Нещо тук ми мирише на саботаж. 

Абе да си гледат работата! Моята салата с нахут е корона в репертоара ми – колкото и да ме гледате косо, не мога да я объркам:

Салата от Нахут

Задължителни съставки – нахут от консерва или буркан (ако сте ящни като нас – по една на човек). 

Незадължителни съставки – домат, краставица, лук, червена пиперка, зелена салата, спанак, царевица, печен пипер, маслини, авокадо, ябълка, кисели краставички, бадеми … Схващате идеята
Дресинг – зехтин, лимон, балсамов оцет, сол, зелена подправка (магданоз, мащерка, риган, босилек, мента …)
Метод – разбъркайте в една купа всичко, което сте намерили и яжте с лъжица директно. Ако сте двама, препоръчително е пак да ядете от една купа, за да има мъжа ви по-малко да мие след това. Ако сте на хубава гледка, задължително си снимайте купичката с този фон. И най-важното! Да се помни! … Никога не оставайте с по-малко от две консерви нахут! Ако вземе, че се случи това непростимо събитие, ще ви простим да заместите едната консерва с червен боб, бял боб, царевица или друго любимо ви от семейство бобови. 
Салата с нахут и пеликани – Австралия
Салата с нахут и пеликани

Приключваме с пеликаните и следващата бърза спирка е

близкият плаж,

чието име за съжаление не помним. Разходката стига само до дюните на плажа за бързи снимки на панорамата и бързо се връщаме … с обувки пълни с пясък. Оффф – никога няма да спре да излиза пясък от маратонките ми сега!

Тази вечер се настаняваме в

луксозен парк за каравани на отсрещния бряг – срещу Ню Касъл

Нашият парцел е точно до океана, но за съжаление са ни запречили гледката с храсталак. Дори и от палатката никаква природа не виждам от тези дървета! Ще трябва някак да се задоволим с шума на вълните за приспивна песничка. Но за да ми се извини за недомислянето откъм озеленяване, денят ме изпраща с розово-лилав залез, докато оправям леглата (не, не … няма да си лягаме по залез – не сме пенсионери).

Къмпинг край Ню Касъл, Австралия

Прекарваме следобеда в четене на книжки и релаксиране. Вечеря приготвяме в оборудваната закрита кухня на къмпинга, но когато се връщаме към палатката, осъзнавам, че може би щеше да е по-хубаво да готвим навън. Тази вечер времето е прекрасно – меко и благо, топло и приветливо. След перипетиите ни, сякаш точно това ми трябваше. Затова оставам малко навън преди да се кача горе. Всъщност, по нашия начин никога не си затворен – палатката си е на открито. Няма тухлени стени или стъклопакети, които да ни делят от стихиите. 

***

20 септември

Сутринта започва, както всяка друга сутрин ще започва през следващите няколко месеца. Но малко да издам – много бързо ще се изхитрим да улесняваме закуската с готови барчета, правенето на кафе и чай силно ще намалее, а сутрешната йога направо ще бъде ликвидирана. Ако не се лъжа, тази сутрин беше предпоследната ми сесия. Само ежедневното прибиране на палатката ще остане константата, от която не можем да избягаме. 

Ню Касъл, Австралия

Вече събрали катуна, преместваме колата до малкото пристанище и се качваме на ферибота, за да стигнем

Ню Касъл

След около половин час разходка можем да установим, че градът не е от много интересните – сори, Ню Касъл, ама си е така. Да, хубава е хрумката с влакчето и пейките на мястото на старата гара. И да, тук и там се вижда по някоя хубава къща. Но освен плажовете ти, с нищо не можеш да ме впечатлиш истински. Пък и нека бъдем честни – кой плаж не е хубав? Не е като да е чак толкова трудно да си градче с хубав плаж на австралийския бряг. 

А човешката ти глъчка къде е? Днес е 20 септември

ден за Глобални Климатични Стачки

основно за ученици, но след предишните организации, все повече хора се включват, за да бъде чута каузата. И въпреки това улиците тук за празни. Не се виждат нито ученици, нито стачкуващи възрастни или дори петъчно-работещи такива. Разхождат си се някакви хорица тук и там, но далеч по-малко от очакваното за един град от такива размери (322 хиляди население). Изненадваме се на спокойствието, което цари тук, сякаш никой не живее … (което пак се оказва типично за Австралия). И все пак продължаваме туристическата обиколка – все нещо интересно ще има. 

Ню Касъл, Австралия

След Катедралата стигаме Гражданския Парк (Civic Park)

и най-сетне се вижда истински живот! Хората са започнали да се събират за протеста. Бебета, деца, тийнейджъри, възрастни, по-възрастни и най-възрастни. Всеки със своята табела или тениска. Всеки със своите притеснения и тревоги. Всеки със своето желание и устременост. Всички – заедно. За да бъдат чути! За да има промяна! За по-добро бъдеще! 

*** 

Това събитие, както всички знаем предизвика силни отзиви в целия свят по адрес на политици, протестиращи и, разбира се, Грета Тунберг. Аз лично силно вярвам в идеите, които протеста разпространяваше, но разбира се, чувствата ми стигат доста по-задълбочени нива от това. Не е тук мястото да обсъждам тези си възгледи, но бих се радвала, да ги споделя, ако някой има интерес … 

*** 

Тръгваме си рано от протеста, докато много деца от различни училища още изнасят своите речи. Следващата ни спирка е на една крачка –

точно над парка, където се намира местната библиотека

Там си намираме удобно диванче и засядаме с лаптопи в скута за няколко часа. Ник усилено програмира, а аз вече сериозно се фокусирам върху разказването на нашите истории. Ще минат още няколко седмици преди да са публикувани за четене, ама все някъде трябва да се започне. Аз започвам в обществена библиотека – безплатно и посрещната като че да съм част от местното общество.

Залез  – Ню Касъл, Австралия

Приключваме визитата със (почти) залез на кея на ферибота, с много снимки и добро чувство след продуктивния ни ден. Взимаме си колата, връщаме се в къмпинга за нещата, които сме си забравили в хладилника и продължаваме към локацията за днешната нощувка. А за да стигнем до там се налага и да тестваме колата по черни пътища по тъмно, което, сигурна съм, можете да си представите, е абсолютно мъчение за мен и не мога да спра да си представям как ще спукаме гума в тази тъмница или пък ще ни изскочи някое диво животно. Ник, за разлика от мен, се забавлява като малко дете. Той обожава такива предизвикателства и не успява да види опасностите, които дебнат (явно само мен) иззад ъгъла. 

Пристигаме съвсем по тъмно.

Къмпингът е от безплатните и е много див

– точно до реката, въпреки че в момента не можем да я видим. Около нас, обаче, има много хора и дори и аз не се притеснявам. Единствено не съм сигурна, дали някой крокодил няма да ми хареса краката докато готвя и затова го правя бързо. Едно от най-големите предимства на палатката там горе е, че

крокодилите няма да ни дойдат на гости

Съседите ни са явно организирана група и до късно ни държат будни с песни и танци … Да бях станала и аз да се присъединя, поне да има смисъл от будуването. 

*** 

21 септември

Заради наклона, на който паркирахме, се наложи снощи да спим наобратно и сега големият ни прозорец е насреща ми. Розовата светлина се отразява в реката, минава през дърветата и пристига точно до мен. Събуждам се с изгрева. Е, отварям очи,  колкото да му се насладя и да го поснимам и после пак се гушвам в топлите завивки. 

Изгрев в палатка – Австралия

Паркирали сме се точно до реката, под дърветата. Когато най-сетне ставаме, първата ми работа е да потопя краката си във водата и да посрещна деня с малко йога (докато съседските деца хвърлят камъни точно до мен и един се разминава с главата ми на сантиметри). 

Край реката – Австралия
Край реката

Не знаем какво да правим – никак не ни се тръгва от тук. Толкова е диво и спокойно; красиво и природно. Но имаме голям проблем – водата ни почти е свършила, а тук питейна няма. Ясно е, че ще трябва да си тръгнем, но все пак не искаме! Ще го отложим максимално. Качвам се обратно в палатката – ще си чета до прозореца с хубавата гледка. А Ник основава дърворезбарската си работилница в Австралия. Ако сте били с нас на планина, знаете, че обича да си дялка. Първата година си направи комплект зарчета за “Генерал”. Втората, с чисто новия си нож, подарък от дядо, направи и локомотивче. Ще видим, какво ще се роди от това червено австралийско дърво.

Дърворезба, Австралия

Когато вече уж ще си ходим откриваме леко наводнение в колата (ние го открихме снощи, но вземането на мерки чак сега, означава, че по-дълго ще останем тук). Тубата с вода е протекла в багажника и, за съжаление, единственият начин да се справим, е, като извадим всичко навън. И от този момент до края на престоя ни заобикаляме “разпасания” катун, докато от постелката на багажника яко тече – явно бая вода сме изгубили. 

През това време срещаме и индивид за списъка ни с „Нови Животни“ – голям гущер. Ник бързо нарамва фотоапарата и отива да се запознае с него. Тъкмо да го доближи и пристигна джип, при което животно моментално се изстреля на най-близкото дърво. Но дори и там продължи интензивната изследователска дейност на Зоолог Николас. Гугъл сподели с нас, че животното е вид варан – дървесна гуана (Lace Monitor). А първото в описанието на характера им е, че при уплаха се катерят по дървета. Е, да – правилното животно е това, не сме го объркали. 

Но … вече е време да приключим с разточителните занимания. Ясно е, че не ни се тръгва, но преди да стигнем следващия къмпинг, трябва да изперем двете торби с дрехи и да напазаруваме, което отнема минимум час и половина. Чао, хубав, див къмпинг! Може да не го знаем още, но ти ще си останеш най-хубавото място на което ще спим в Австралия. 

Пак по тъмно се добираме до

следващия ни бивак. И този е безплатен,

но има питейна вода. Намираме се на публично голф игрище, точно до магистралата. Не е най-страхотното място, но с ограничените ни ресурси, няма как да сме взискателни. Кофти къмпинги за сметка на платени изживявания (катерене по мостове, билети за национални паркове и …).

22 септември

Може снощи да не спахме на най-приятното място, но започваме деня с гледката от

наблюдателната точка Ута Ута в Национален Парк Уалингат към езеро Уолис

Мястото е наистина прекрасно, заобиколени сме с работливи пчелички и започва да ръми. Аз не се отказвам (все още) от опитите за йога на красиви места. Покатервам се на пикник масата, за да не преча на заетите работнички и набързо разтягам спящите в палатка мускули. 

Гледка – Австралия

От няколко дни все искаме да направим поход и все не се натъкваме на добра пътека. Но днес Ник ни е намерил една примка около Зелеви Палми (да, от зеле е името на палмите – Cabbage Palm). Разходка в „Буш-ът“. 

Австралийският буш

е много важен аспект от живота тук. В буквален превод на български Буш (Bush) е просто „храст“. Затова ми отне известно време да разбера, аджеба, що е то Разходка в Храстите, Човек от Храстите, Живот в Храстите и други уникално-австралийски храсталащини. Наложи ми се и до Гугъл да се допитам, за да го разбера. 

Тук думата Буш има далеч по-дълбоко значение от това, което е заложил английският език (или българският му превод) в думата. Все още не съм сигурна, че който и да е, може да даде еднозначно и пълно обяснение, но нека все пак се опитам да го предам. Освен наименование за гористите местности, за да се различава от Аутбак (пустинята) или населените места, Буш е начин на живот – нещо като да си в едно с природата. Да живееш живота си съобразно с нея, заобиколен от нея. Да я познаваш, като дланта на ръката си. Да, това означава да си Бушмен. 

Но, както и очаквахме, ние Бушмени не сме. Толкова сме наплашени от истории за срещи със змии, паяци и всички други местни обитатели (защото всичко в Австралия може да те убие), че няма никакъв начин да мога да се отпусна и да се насладя. Гората е уникално красива, ама всяка мърдаща клечка повишава сърцетупа ми. Няма как – разглезени европейци сме. Не сме деца на Буша. 

Мокри се прибираме в колата и се успокояваме – тук змиите няма да ни стигнат. Преминаваме набързо през близкия град. Днес е неделя и освен да намерим хубаво кафе (това в Австралия поне не е трудно – те боготворят кафето) и обяд, няма друго да се прави. Не че нямаме желание, просто цялото селище (и всички други такива в Австралия) е съставено от затворени магазини и кафенета (често – леко евтинджоски).  Но това, не ни пречи да си вземем пицата (от едно от малкото отворени прехранващи учреждения) и да се наместим с гледка до реката. То е ясно, че не идваш в Австралия за култура и градчета – идваш заради природата! Ще се възползваме.

Пица, Австралия

Следващата спирка е

Порт Макуири (Port Macquire),

което моментално хвърля Ник в шотландско настроение и „новият“ акцент не отстъпва на нищо. Той изведнъж се е превърнал в далечен роднина на Капитана Макуири и шотландските им “корени” ме хвърлят в неконтролируем смях. Ник много други акценти може и да не владее, ама шотландският така му се отдава.

Както и да е … За да стигнем до там, тестваме колата по поредните черни пътища и Бърти пак се справя! Маршрутът ни отново минава през евкалиптови гори и аз усилено се опитвам да намеря коали измежду клоните на дърветата. Уви, няма ги. По пътя срещаме наколко кенгурута (ама тях вече сме ги виждали) и късо-муцунеста ехидна (като таралеж, ама австралийски). 

Ехидна – Австралия
Ехидна

Пристигаме в къмпинга и разпъваме катуна. Този път увеличаваме броя на действията, като разтягаме и тентата, която досега не сме изпробвали. Изненадана съм, колко добре е измислена и как добре си седи самичка. Ама не се задържаме много под нея, защото тази вечер сме се уговорили да се чуем с родителите на Ник. Трябва ни време преди това да се изкъпем и … да се накиснем в басейна.

Да, тук има басейн! Е, силно казано. По-скоро е дълбока локвичка със стенички. Ама не сме се къпали от няколко дни и имам огромна нужда да се понакисна. Водата е много студена, но терапията си заслужава. А душът след това – дълъг и горещ. Но, разбира се, нямаше как идилията да продължи дълго. Излизайки от душа, гледам някакъв боклук на крака си и го бутвам да падне. Той не само, че не пада, ами ме и боли! Гаден кърлеж се е закачил за мен и се държи здраво. 

Port Macquarie, New South Wales, 2444, AU

Дишам дълбоко и се придвижвам скорострелно до колата, за да търся помощ – без паника, докато, разбира се, се паникьосвам! Кърлежи съм виждала много – кучета и котки сме имали достатъчно. Дори и като дете ми се беше лепнал един. Но техники и бабини методи има какви ли не и всеки казва, че другите са грешни. Гугъл съветва просто внимателно да го издърпаме, виждала съм да се мажат с олио и да се въртят, някъде дори казват, че е задължително да отидеш в спешното. Ама катунът е разпънат и нямам търпение да ходя в болница за един кърлеж. Отиваме в офиса на къмпинга, може би те имат повече опит, или поне правилните пинсети – нямат нито едното, нито другото. Затова се доверявам на моите козметични пособия и на Ник, който бавно и внимателно изтегля гадината. Тя, от своя страна се дърпа и ми причинява още повече болка. 

Но Ник се справя! Излиза цялото нещо, заедно с главичката и всичките си крака, и вече няма място за притеснение. Ясно е, че се е наместило там от скоро – или тази сутрин в Буша, или дори докато си събувах клина преди басейна. Смачкваме го здраво и отиваме да търсим Кармолиса – с шейсет и двата си процента алкохол в него ми е основният илач и антибактериален препарат от много години насам (аз не пия ракия, и затова се налага да прибягвам до истински лекарства). 

Паниката е сведена до минимум! Време е за разговор с Англия – да им покажем палатката. За съжаление вече е много тъмно (часовата разлика е девет часа) и трябва да си служим с фенерчета, за да обясним елементите на катуна, но се получават нещата. Подпираме телефона тук, фенера там или ето там. Въртим камерите и се облягаме наляво и надясно, но всичко е обяснено! 

Телефонен разговор с Австралия

С радост приключвам този изпълнен с емоции ден. Хубав беше, но и много уморяващ. А за утре плановете пак са големи и трябва да се наспим! 

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

Очаквайте продължението

Автор: Василена Коларова
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Австралия – на картата:

Австралия

Booking.com

Австралия(3): Сините планини и пещерите Дженолан

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Василена продължаваме из Австралия. Като начало се запознахме с плана на пътуването и докато бяхме в Холандияспряхме в Кьолн, а след започнахме същинското пътуване: първо пристигнахме в Сидни, после си купихме джип, а днес ще отидем до Сините планини и пещерите Дженолан .

Приятно четене:

Австралия

част трета

Сините планини и пещерите Дженолан

Сини Планини

14 – 18 септември 

14 септември

След мъчително, но успешно инсталиране на палатка и тента върху новия ни дом на колела, успяваме да си тръгнем от Сидни и да започнем дългоочакваното безкрайно пътешествие. Първата ни спирка е

Катумба в Сините Планини (Blue Mountains),

едно от най-известните планински образувания на континента (сигурно защото е до Сидни, а не забутано някъде в дълбините). 

Пътят до там е “интересен”, особено когато навлезеш в планините, защото гледките нямат и помен от планинска местност. Така че всъщност никак не е интересен. Просто една магистрала, която, както вече установихме, е от най-скучните инфраструктури в една държава; и от време на време градче – ама все едни такива никакви градчета (което през следващите месеци ще се окаже типично за всички градчета и селца на Австралия).   

Ясно е, че днес нищо няма да можем да видим от Планините, защото много окъсняхме със сутрешните занимания в града. Затова обръщаме внимание на подредбата на колата и започваме да установяваме процедури на нагласяне, готвене, палатко-разпъване, гардеробо-нареждане и други типични за ежедневието ни функции, които сега трябва да изпълняваме в това малко пространство и … на открито. Също така е важно бързо да свикнем с разтягането и прибирането на катуна, защото от тук нататък ще го правим всеки ден. 

Мазда Tribute - Пътуване из Австралия с палатка

След скучното подреждане е дошло време да готвим. Вадим котлона, нареждаме масата и готвим нещо, за което помня само, че беше невероятно безвкусно. О, живот по къмпинги! Докато приключим с яденето и измиването на чиниите, вече се е стъмнило, а е станало и много студено. Довършвайки бирите, се чудим какво да правим сега. Толкова е тъмно, че сякаш е време за лягане, а и (потрепервайки) не държим да стоим навън. 

Все пак, нека да погледнем колко е часът – 18:30!!! Е, това не го очаквах. Толкова перипетии минахме до този момент, че умът ми не може да побере, как все още ни най-малко не е време да си лягаме. Ами какво ще правим тогава на този студ и мрак толкова време? (Абе, закъде сме тръгнали, като още от първия ден не знаем какво да правим?!?)

Решаваме да пренаредим колата и да си направим хралупичка върху задните седалки. Там пак ни е студено, но поне можем да се занимаваме с тихи дейности, а даже и да включим компютъра за един епизод – от тази страна плоскостта на „кухнята“ служи и за бюро. Добре, че в къмпинга има горещи душове, че да се стопля преди да се наместим в палатката. Сигурно щяха да ми се изпотрошат зъбите от тракане иначе.

*** 

15 септември

Снощи ни измръзнаха дупетата в тази палатка! Чувствах се като на хижа Тевно езеро – спане в палатки, три БТС одеяла и всички катове дрехи, които са ти се събрали в раницата. Тук пак бяхме навлечени, но без трите одеяла – само една олекотена завивка. Като слезем днес в града, първата ни работа е да купим второ одеяло и по още една възглавница. Иначе палатката е много удобна, широка и просторна, с вграден матрак и прозорци околовръст (които, разбира се, бяха затворени, за да намалят досега ни с външната температура). 

Сини планини - Пътуване из Австралия с палатка

На сутринта с нетърпение ставаме от сън. Беше ужасно некачествен и жадуваме да го  заменим с мечтаните кафе, чай и, най-вече – закуска. Събираме катуна и се разхождаме по местните улички, за да стигнем до Панорамен Свят (Scenic World) – туристическа атракция около перлата в короната на Сините Планини –

Трите Сестри (Three Sisters)

Билетът те допуска до три различни въжени транспорта – влакче и две кабини, които водят до различни точки в парка, винаги с поглед към камените Сестри.

Първо се качваме на

Небесния Път (Skyway)

и преминаваме на отсрещната скала с перфектна гледка, както към трите отвесни образувания, така и към водопада Катумба, който никога в документираната си история не е пресъхвал.  Посочват ни най-близките наблюдателни платформи и ни пращат да се разхождаме. Кабината се движи редовно между двете спирки, така че няма да ни забравят тук. 

Гледките вече са доста по-планински. Това, което виждам, ми напомня повече на каньон, отколкото на планини. Вместо катове хълмове и върхове, които виждаш по (например) българските Балкани, тук гледката е от гори ниско долу и плоски, единични хълмове в далечината. Лесно можеш да „видиш“ как е текла и дълбала дълбоката река.

Стигаме до първата платформа и решаваме набързо да прескочим до следващата. И после до следващата … И така докато се оказва, че сме минали разстоянието между двете спирки и направо можем да си се върнем пеш. Абе знаем си ние, че сме яки туристи и ловци на гледки, ама не очаквах да пропуснем да прелетим отново между двете станции … 

След бърза спирка за втора закуска се качваме на

влакчето (Railway),

което е основната атракция на парка, тъй като е съществувало, още от 1872 година. Това влакче е част от миньорска инфраструктура за въглища и керосин на първите заселници. Но след Втората Световна Война компанията се разпаднала и на нейно място започва да се развива туристическа дейност, използваща съществуващия влак.  Единствената разлика е, че влакчето се е развило с технологиите. Оставило е без работа конете, които са го теглили, изоставило е и парния двигател и сега се движи напълно автоматизирано.  Подредени в редички се качваме и ни съобщават, че това е най-стръмния въжен влак в света (Рекорд на Гинес от 1997 година). Е, хубаво де, колко може да е стръмен?

Стръмен е (52 градуса наклон!)! Ако не беше бавната скорост, с която се движехме, това щеше да е най-екстремното влакче на ужасите, на което съм се качвала през живота си – много стръмно и още по-забавно! Със слизането в долния край, знаем, че ще се спуснем поне още веднъж, преди да си тръгнем.

Следващо забавление –

Кабелният Път (Cableway),

който ще ни върне пак горе на основната платформа. За да стигнем до него, първо обикаляме Пешеходния Път (Walkway) , който минава през дъждовната гора на планините. Тя, разбира се, е пълна с невъобразимо разнообразие от видове, но преобладават евкалиптовите дървета (аромата, на които аз не мога да намеря въпреки късането, триенето и чупенето на листа). Всъщност името на планините идва точно от евкалипта – при нагряването на листата, маслата, отделени във въздуха, пречупват светлината и създават син филтър върху планинските гледки. 

След нов снимачен ъгъл от Кабелния Път (тези сестри големи кипри излязоха) се връщаме на платформата и бързаме пак за влакчето. Този път искаме да сме най-най-отпред, но когато пристигаме се оказва, разбира се, че не сме само ние с такива идеи. Има опашка за предната седалка за следващите 3 – 4 превозвания. Е, толкова въодушевени не сме, че да чакаме цял час за този лукс. Качваме се в средата и отново се наслаждаваме като малки деца. Всъщност децата във влакчето се скъсват да реват от страх. Ъгълът на „падане“ е ужасяващ! 

На слизане осъзнаваме, че май сме спечелили от лотарията, защото, за да се върнем пак горе, трябва да слезем от влакчето и да минем от другата му страна. А тук долу опашки за предния ред няма. И познайте колко бързо се курдисахме на първа линия, въоръжени за снимане на видео, което най-вероятно не може да покаже истинския адреналин на изживяването. Много е готино да те е страх най-отпред – по-хубаво е от средата! 

Три сестри – Сини планини - Пътуване из Австралия с палатка

С детска радост в душите се връщаме в къмпинга за бърз обяд и тръгваме към следващата спирка. Нали помните, че ни трябва допълнително одеяло? Естествено спираме първо да си го купим, заедно с възглавници и други нужни и ненужни аксесоари, с които решихме да се сдобием.

Центърът на Катумба

е дълъг и пълен с интересни магазини. Спираме за смутита и успяваме да впечатлим човека с нашите чаши. Явно и тук устойчивите практики все още не са навлезли съвсем. 

Тази вечер ще спим в безплатен къмпинг

Това са места, които държавата е отделила като местност за почивка и освен една еко тоалетна няма нищо друго осигурено. Дори и питейна вода няма. И тук е така, но ние сме оборудвани и нямаме нужда от такива луксове – 25л туба с вода, електроники и лампи на батерии и (за всеки случай) конвертор за дванайсет волтовите контакти в колата. 

Сини планини - Пътуване из Австралия с палатка

Намираме се в евклиптова гора и само малка част е разчистена за няколко коли и палатки. Паленето на огън е позволено в момента и съседите ни вече се топлят и са захванали китарите. Ние нямаме амбиции за огън и затова след вечеря се прибираме пак в хралупката си, която става все по-уютна, особено с новото ни мекичко, розово одеялце. (Това място беше в гората, но обикновено тези „удобства“ са за шофьори на камиони и се намират до пътя – отиде всичката романтика май.)

***

16 септември

След кратка спирка в местното селище (което и този път не впечатлява с нищо особено, но позволява да се сдобием с още важни придобивки) спираме на

Говетс Лийп (Govett’s Leap),

от където се открива уникална гледка. Подобна е на тази около Трите Сестри, но още по-гориста и хълмиста. Заради което се и замислих, че може би не планираме да прекараме достатъчно време в планините. Жената в информационния център го потвърждава, като ни предлага различни места за разходки. Бързо решаваме, че ще се върнем след гостуването ни утре вечер в Ориндж (Orange) при приятеля на Ник – Хенри. 

Но за днес е планирано посещение в

пещерите Дженолан (Jenolan Caves),

които ни посрещат парадно!

Първо (и най-важно) – по пътя започваме да виждаме табели да внимаваме за кенгурута. Е добре, ама колко пък да внимаваме – не вярвам да видим някое. То и в Европа навсякъде има табели за елени, ама кажете ми честно виждали ли сте някога? … Ама видяхме, бе! Е, първото беше мъртво до пътя.  И второто – също така. Както и следващите пет кенгурута и четири уомбата (друг вид местно торбесто животно), ама кой ги брои… И изведнъж, виждам в далечината

огромно стадо с над 50 кенгурута,

излежаващи се под няколко дървета. Ник не може да насмогне да бие спирачки – следи оставихме на пътя! Те, разбира се, избягаха, когато излязохме да ги снимаме, ама ги видяхме тези подскочковци. 

Второ – пътят ни до там най-сетне преминава в криволичещ, тесен път, такъв, на какъвто сме свикнали в България (къде се е чуло и видяло прави пътища в планината?!?). Спецификите на пътя са толкова нетипични за държавата, че 12 километра преди началото му започват безброй предупреждения и опити да те върнат обратно. Е няма пък – ние сме пекани планински шофьори. 

Трето – комплексът се състои от 6 – 7 пещери. Ние се движим към първата, защото основната й зала е пригодена за коли. От нея започват всички турове. А те са с различно ниво на трудност и ние някакси сме избрали най-лесния –

пещера Империал

(защо така се подценихме – не мога да кажа). 

Не искам да звуча грубо и неуважително, ама

това беше най-невпечатляващата пещера, в която съм била

Нали сте били в Ягодинската в Родопите? Силно бих се изненадала, ако не са ви водили от училище. Тя е една от най-лесните и „детски“ пещери в България. Е тази е по-„детска“ и от нея. Ама аз съм много глезена с пещерните си изживявания и трудно можеш да ме впечатлиш с няколко сталагтита и сталагмита (Я да видим, знаете ли кое кое е …?).

Все по-често забелязвам, когато пътувам във или извън Европа, как невероятни туристически потоци се стичат към всякакви природни и неприродни “феномени”, а те (по мои лични пристрастия) не могат и да се доближат до вълнуващите забележителности на България. Е, поне неуправляемите световни туристи няма да ни ги развалят с липсата си на респект. (За това ще си говорим по-подробно, като стигнем Улуру.)

Тръгваме си след тази лежерна разходка на целогодишни 17oC, защото бързо се стъмнява, а ние искаме по светло да пристигнем на къмпинга.

Тази вечер сме на поляната до хиподрума на Оберон

Около нас няма никого, но за щастие местният клуб по пилатес пристигат и успяваме да се възползваме от душовете им, дори и студени. Е, не и преди да се разходим до местния парк, в частност детската площадка, където аз се наранявам, падайки от въжената линия, а на Ник му се повдига от въртене на въртележка. Нормално 24-годишно, женено поведение – не се съмнявайте …

***

Перипетиите през нощта са големи

Още докато си гледаме традиционния епизод в хралупичката, навън започва да вали (кой е тръгнал да се притеснява?). Когато му идва времето, се качваме горе и си лягаме в сухата палатка. Ама то може ли да спи човек с непрестанното плющене на външния слой при силния вятър, както и с мяткането на преддверието, което започна да пропуска и вода. Добре че си имам смел мъж, който излиза в студения дъжд да стегне рейките и слага анекса на палатката (той прави затворено помещение при входа ѝ). Връща се мокър и премръзнал, но успяваме да поспим за малко.

И … пристига още повече вятър! Мъчим се да спим но се намесва и параноята – колко силен ще стане вятъра? Колко ще издържи палатката? Колко по-студено може да ни стане на нас? Колко ще е трудно да приберем палатката сутринта в още по-силен вятър (според прогнозата)? И тук вътрешното ни легло идва на помощ. Решаваме се да надуем долу дюшека, да прехвърлим завивките и в студения дъжд да сгънем палатката в 2:00 посред нощ. Толкова е студено, че премръзналите ни пръсти едва дърпат рейките, за да я затворим. Толкова мокро, че когато най-сетне се шмугваме в колата, трябва да си съблечем подгизналите пижами, без възможност да извадим сухи дрехи, защото са под нас. Е, поне в колата няма особено проветрение и ще се стоплим.

***

17 септември 

Не се стоплихме! Цяла вечер се чудих накъде да се завъртя, как да се гушна повече в Ник, че да се понаспя. И по никакъв начин не можех да си обясня, защо не става топло и задушно в колата от нашето дишане. Аз си мислех, че ще се потим вътре, а не че ще сме постоянно настръхнали. 

Идва време да станем и да разберем защо и как. Погледнахме навън и видяхме … Поляните на хиподрума са покрити със

сняг!!! Да, сняг –

а ние идваме в слънчева Австралия!!! По-късно днес ни казват, че Оберон е най-студеното място в околността. Браво бе, точно на него се натресохме тази вечер. Представяте ли си как щяхме да се събудим на шушулки, ако бяхме останали горе или пък как щяхме да събираме покрита със сняг палатка? Не, благодаря!

Не му мислихме много – върнахме колата в подредба за шофиране и скорострелно се изнесохме. Първа спирка – кафене с горещ чай и закуска. (И Кармолиса извадих, да се дозащитим от измръзването.) А в кафенето случайно чуваме разговора на един клиент с бариста колко са щастливи, че най-сетне е валяло – заради сушата. Е, ужасът за един е щастие за друг. 

Добре, че тази вечер ще сме на гости при Хенри и ще можем да изсъхнем и да се стоплим преди пак да хванем пътя утре. След бързо посещение на

геоложкия музей в Батхърст (Bathurst),

който се оказа много по-интересен и цветен от очакваното (е, все пак сме уморени и ни е студено – не сме супер оптимистично настроени в момента),

пристигаме и в Ориндж

Хенри е отседнал при леля си, което означава, че тази вечер ще спим в истинско топличко легло (даже и електрически одеялца ни сложиха). 

Посрещат ни сърдечно, като вкъщи, а ние бързо се разпростираме, за да сушим всичко, що се намокри през нощта. Джейн предлага да направи вечеря за всички и предупреждението за веганството ни не я притеснява ни най малко.

Излизаме с Хенри в мрачния студен ден, да разгледаме Ориндж, който всъщност не предлага много за гледане. Но има винарна, така че там ще ходим да се топлим. Дегустираме шест вина и си тръгваме с бутилка „Идиотът“ и още една „Диригентът“ – все червени. В този студ белите не ни се усладиха. 

Винарна в Оринжд – Пътуване из Австралия с палатка

Приключваме деня с много горещ чай, веган лазаня, малко Нетфликс и много разговори. Спим топло и непробудно цяла нощ – точно това, от което имахме нужда след снощната безнадежност. 

***

18 септември

Неохотно събираме всичко, което простряхме вчера и се товарим пак на колата. Този път имаме и допълнителен товар – лазаня от снощи и Хенри, за да го оставим на влака за Сидни. А ние сме тръгнали

пак за пещерите Дженолин

Не мога аз така – да знам, че има уникални турове по пещерите, пък да си остана само с „детската“. Освен това, нали казахме, че ще се върнем в планината, а времето не ни позволява други разходки. 

По пътя преживяваме и най-невероятния ни сблъсък с дивата Австралия. Както се вием пак по пътищата, изведнъж до завоя – едно кенгуру, точно до нас. От другата страна още две – три и то на уширение. Спираме моментално, за да ги снимаме от колата, а те дружелюбно се приближават. Е, няма как … изскачам навън и вадя една филия хляб. Храня ги! И успявам дори леко да ги погаля. Групичката е от шест кенгурута – пет женски, всичките с бебенца в торбичките и един мъжки да ги пази. 

Внимание! Не правете като нас

– човешките храни не са подходящи за дивите животни, най-вече защото и за хората не са 😉 Кенгурутата много обичат сурови моркови и краставици, например. Е, имахме само две филии за всичките животинчета, та едва ли сме им навредили много, нали! А вълнението си струваше.

На ръба съм да се разплача от щастие!

Никога няма да съм по-близо до диво кенгуру, защото то по-близо от това е само да се гушкаме (а до там май няма да се стигне). На Ник очите му също светят с чиста радост. Как е възможно това да се случва!?

Щом нахранихме майките, смело се приближи и защитникът … Бяхме шампиони по бърз скок в колата – от него си ни е страх. Може да изглежда дружелюбен, ама като гледам какъв мускул е опашката му, не държа да проверявам личните му нагласи към нас. 

Стигнахме пещерите. Този път избираме една за по-напреднали –

Пещерата Лукас (Lucas)

Пещерата е голяма и всяка зала е по-просторна от предишната.

Jenolan Caves, New South Wales, 2790, AU

Обиколката ѝ е най-дългогодишният туристически обект в цяла Австралия, опериращ над 150 години. В началото екскурзията е била 6 часа и са вървели със свещи при логичната липса на електричество. Можели да си го позволят само богатите туристи, но на тях пък тоалетите им били пищни и откровено неудобни за такива начинания. Особено когато в едната ръка носиш свещ, а в другата – кошница за пикник. А в една част от тура трябвало и да се наместят върху чували от картофи и да се пързалят надолу, защото нямало по-безопасен начин за преминаване (хм… примерите не звучаха безопасно). 

Залите са осветени уникално,

като светлините се включват една по една, за да подчертаят различните детайли около нас. В „Катедралата“ дори пуснаха музика, за да обърнат внимание на акустиката (а как ми се иска и аз да запея). В друга зала пък, напълно изключиха светлините, за да видим, колко тъмно е всъщност в пещерата. И да ни уверят, че ръцете, които размахваме пред лицата си (защото така ни инструктираха), в действителност не ги виждаме. Мътните очертания са само халюцинация на мозъка. 

В района за спускане по картофени чували (където за мое щастие сега си има стъпала) питат за доброволец да тества акустиката. Е сега е моят момент – вдигам ръка и пея „Алелуя“ с цяло, треперещо гърло. Ако ще я тестваме тази акустика, да е подобаващо! … После, всички се наредиха на опашка да ми благодарят. Дето викат сърбите – трудно е да си скромен, като си съвършен

За разлика от пещерата Империал,

мога да препоръчам Лукас с две ръце

Може да не е най-уникалната откъм геоложки дадености или най-екстремната, но начинът по който е представена е наистина страхотен и неповторим. Определено се запомня (и после се разказва на всеки). 

На излизане ни казват, че долу в езерцето живеят птицечовки, които излизат по това време на деня. Е, няма как, отиваме да ги търсим. Ние сме на четиримесечен фото – лов на нови, диви индивиди, с които не се познаваме. (Щото сме от Европа.) И … ги намираме. За снимки не стана, но малкото, тъмничко, лъскавичко животинче ни се показа и се изфука колко бързо може да плува и колко лесно може да се скрие от досадни човеци с шумни фотоапарати. А докато му баем на птицечовчето, минават покрай нас Кенга и Ру.

Страхотен, незабравим, щастлив, кенгурски, пещерен, певчески, не-знам-дали-ще-имаме-по-хубав ден! 

*** 

А  нашето време в Сините Планини беше едно истинско пречупване между живот с удобства и живот по диви пътища. Може да е по-трудно от очакваното, но нали за това сме тук – за да пречупим досегашните си разбирания за живота и да го погледнем по нов начин. Днес беше през евкалиптов филтър.

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

Очаквайте продължението

Автор: Василена Коларова
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Австралия – на картата:

Австралия

Booking.com

Австралия (2): Джипът Берти, The Cangoroof

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Василена продължаваме из Австралия. Като начало се запознахме с плана на пътуването и докато бяхме в Холандия, спряхме в Кьолн, а в последната част – пристигнахме в Сидни. Днес ще си купим джипка и палатака, за да можем да караме из пущиняците на Австралия.

Приятно четене:

Австралия

част втора

Джипът „Бърти – The Cangoroof“

Сидни, 7 – 13 септември + 14 септември

(втората половина)

Австралия е шестата по големина държава в света

и единствената държава-континент. Разположила се е на 7 692 024 км2. Ако се поровите в интернет лесно можете да намерите картинки на различни държави, наложени върху картата на Австралия. Европа например се побира напълно спокойно и даже остава място да сложиш още веднъж половината ѝ. Голяма част от европейските туристи пристигат на континента без реална представа за размерите му и редовно има истории за преуморени шофьори и недоволни пътешетвеници. 

Ние обаче знаехме колко е голяма

Знаехме също, че въпреки гъсто населените крайбрежия на изток и на югозапад, по-голямата част е пустош – слабо населена пустиня или савана. По тази причина повечето шофиращи туристи се придържат към източното крайбрежие и летят до Улуру или Пърт. Ние нямаме такива намерения. Като ще сме тук, ще видим всичко! И за това събираме коментари на изненада и удивление, когато представяме плановете си на местните (по всяко време от пътуването). 

Планиране

Естествено тези амбициозни планове изискват и амбициозно МПС, което да ни прекара през дивия континент –  МПС със собствените си специфики, за които трябва да се вземе решение предварително. 

  • Първо, след първоначалните ни проучвания бързо решаваме, че това моторно средство ще бъде купено, а не взето под наем. По този начин ще имаме собственически контрол върху колата и няма да ни дебнат скрити клаузи в договора. Също така цената за наем е подобна на тази при покупка, а при продажбата след това можем да си върнем инвестицията – все пак парите не растат по дърветата. Пък и да растяха, саваната и пустинята не са много плодородни. 
  • Второ, ще трябва да е SUV. Освен факта, че живот в SUV е залял социалните мрежи с романтичната си визия, тази опция ще ни спести много пари и много кахъри. Ще можем да си ходим с къщата, да си имаме удобна кухничка и легло. А и комбинацията между платени (с всички луксове) и безплатни (само с тоалетна до пътя) къмпинги, която SUV-ът би ни предложил, е далеч по-изгодна от хостели и квартири. 
  • Трето, силно усложняващо условие е да има възможност за 3+1 седалки. Мама и тати ще се присъединят към нас за последните две седмици от пътуването и е важно да можем да споделим пътуването, вместо да се главоболим за още една кола под наем. Пък и друго ще е да сме си заедно и да обсъждаме гледките по пътя и плановете за деня. (А трябва и да имаме достатъчно възможности да се скараме. За къде сме тръгнали иначе?!?)

Формулирайки тези важни изисквания и сещайки се за един куп по-маловажни, решавам, че трябва да заложим на Закона на Привличането, за да получим от Вселената точно това, което търсим. Затова, докато бяхме в Германия написахме списък с желания, който си препрочитахме редовно, за да не пропусне Вселената нещо, когато дойде моментът да ни връчва колата.

Мазда Tribute - Пътуване из Австралия с палатка

Нашият Австралийски SUV:

  • Цена до 6000 AUD (австралийски долара)
  • Акумулатори за колата и за стационарно ползване
  • С възможност за пренареждане за спане и за дневно ползване
  • 4 седалки за пътници
  • Мобилна кухненска станция
  • Странични прозорци
  • Достатъчна височина, за да може да сме изправени вътре
  • Достатъчно място за складиране на вещи
  • Странична тента
  •  Оборудване за къмпинг – маса, палатка, столове, котлони, кухненски принадлежности, хладилна чанта, охладител за вода.

Търсене и намиране

9 септември

Днес е много важен и възторжен ден, ценен за цялото ни австралийско пътешествие. В още по-студена сутрин от вчера тръгнахме към

Редферн –

кварталът, в който се помещава Too Easy Travel (Твърде Лесно Пътуване). Компанията съществува с основната цел да направи пътуването на такива като нас из Австралия … твърде лесно. Заради това много внимателно избират и купуват коли, в които после  инвестират – подменят  старите им части, но винаги в повече от задължителното според щата.  Освен кола, на която можеш да се довериш, получаваш и оборудването, с което общо взето можеш да се качиш в колата и да тръгнеш на път. Това включва и конструкция, служеща за кухня или, в разгънато състояние – за легло. И на всичкото отгоре помагат с бюрокрацията, включват една година Пътна Помощ и са на разположение, ако имаш нужда от съдействие от другата страна на Австралия. Дали не става твърде лесно? …

Мазда Tribute - Пътуване из Австралия с палатка

Абе, хората си знаят работата и при такава убедителност няма как да не им повярваме. Заради знанията им за австралийските пътища дори успяват, без много да се мъчат, да ни сменят  концепцията. Според тях не само ще ни е много трудно да намерим SUV с 4 седалки, а и не би могъл да се справи с разстоянията, които ние планираме да изминем или пък с условията по пътищата, които все пак често изискват 4х4 шофиране.

И ето, че сме на паркинга на техните механици (наградени с “Най-Добри механици” за последните 5 години) и внимателно оглеждаме вече продаден, но напълно оборудван Нисан 4х4, за да видим, можем ли и ние, аджеба, да живеем в такова нещо 4 месеца. На нас ни предлагат

избор между Ford Escape и Mazda Tribute

Задаваме милион въпроси, караме Ford-a, задаваме още милион въпроси … Има вариант и да сложат

палатка на покрива на колата,

която да минимизира постоянното разместване долу, да осигурява проветривост в горещините, но също така ние виждаме в тази опция и възможност да спим всичките четирима в колата, когато пристигнат мама и тати. 

Мазда Tribute - Пътуване из Австралия с палатка

Тръгваме си с достатъчно информация, за да вземем решение до края на деня. Търсенето тези дни е толкова голямо, че двете налични коли няма да ни чакат дълго. Пък и ние няма да стоим в Сидни цяла вечност (колкото и да ни се иска). Пращаме съобщения на родителските тела и се придвижваме към центъра, в очакване да дойде време европейците да се събудят,

за да обсъдим възможностите с по-знаещи от нас

До края на деня, след обмен на коментари между Австралия, България и Англия,

получаваме силни препоръки за Mazda-та,

въпреки, че ние клоняхме към Ford-a. Решаваме, че ще трябва и японската кола да се пробва и звъним да ни очакват утре сутрин пак.  

*** 

10 септември

Излизаме от хостела с банан в ръка и пак сменяме няколко влака, за да стигнем до Too Easy Travel. Карат ни до механиците и започваме да оглеждаме Mazda-та по списъка, който ни прати бащата на Ник … сякаш знаем какво гледаме. За да обърка съвсем решенията ни, колата не пали и трябва да и подадат ток – май не е много добър знак това. Но те пък казват, че акумулаторът е в списъка с части за подмяна и няма място за притеснения. 

Джипчето се кара по същия начин както и Ford-a и не изглежда като да можем да вземем решение на тази база. Има, обаче, много странна функция, която не ни харесва –

свири, когато вратите са отворени

Първо е много досаден звук и второ – със сигурност има ефект върху акумулатора – все пак ние доста ще ги държим отворени.

Мазда Tribute - Пътуване из Австралия с палатка

Стоим в средата на паркинга и не можем да решим какво да правим, а механиците са твърде заети, за да погледнат функциите, по които имаме въпроси. И си оставаме така незнаещи доста време, докато накрая решаваме да действаме. Ще платим депозита, но ще решим коя от двете коли ще купим по-късно днес, когато получим отговор на въпросите си. И така се разделяме с 500 AUD

Докато си седим в остъклената бирария и вършим административни дейности ни се обаждат от Too Easy Travel с някои отговори и

ние се решаваме на Mazda-та

Колата ще е готова в след три дни, а ние нямаме търпение! (От друга страна, сега ще можем по-пълноценно и целодневно да разглеждаме Сидни още три дни.)

***

13 септември

Взехме колата!!!

Мазда Tribute - Пътуване из Австралия с палатка

Прибираме се от сутрешната разходка и пак тръгваме по многото влакове, за да отидем да си вземем колата. Тя ни чака пред офиса – чиста и излъскана и след двайсетина минути попълване на документи, олекнали с още 5500 AUD сме отвън да се снимаме за спомен. С детайлни инструкции къде и как да приключим административно прехвърлянето, ние тръгваме. Надявахме се днес да можем да сложим и палатката, но няма да успеем навреме. 

Влизаме в държавната служба на Нов Южен Уелс с дебела папка документи,

взимаме си номерче и търпеливо изчакваме да дойде нашият ред. Когато обаче сме на гишето и искат на Ник паспорта, за да го регистрират, се оказва, разбира се, че той не си го носи – останал е в квартирата. Събирам аз багажа, за да си ходим, но се оказва, че може да прехвърлят колата на мое име, защото аз имам паспорт у себе си. Ура!

Но сега искат втора форма за индентификация. Шофьорска книжка? Не, не я приемат … Хм … Но банкова карта ще свърши работа. Това го имам! Но … на нея пише V Kolarova, а не пълното ми име и не важи. Отивам на компютрите да принтирам извлечение от банката си, но, разбира се … и там не пише цялото ми име (АААААА!!!). След 5 минути тюхкане се сещам, че нося и българската си дебитна карта. Вадя я … там е написано цялото ми име! УРААААА! Да, ама НЕ! Картата ми е изтекла преди 2 месеца, а в извлечението от българската банка името ми е написано на кирилица.  Всичко останало е на английски, в паспорта  името ми е написано на двата езика , но не могат да го приемат. Това е някакъв истински “петък тринайсети” кошмар!

Тръгваме си! Имаме две седмици да намерим правилните документи и да прехвърлим колата. Другия път всичко ще си имаме! Пазаруваме най-важните неща като дъска за рязане и лампички за „кухнята“ и се връщаме в квартирата, за да измислим как ще организираме утрешния ден, като тепърва ще трябва да перем, да пазаруваме храна, да слагаме палатка и тента на колата и да пристигнем на първата ни спирка с достатъчно време за туризъм. 

***

14 септември

Днес беше много по-труден ден от нужното. Първоначалният план беше да сме

в къмпинга на Катумба

около 12:00 часа на обяд. Знаейки, че плановете за палатката трябва да се прехвърлят за днес, изместихме пристигането за 14:00 часа, което ще ни позволи да видим местните забележителности.

Katoomba, New South Wales, 2780, AU

Пристигнахме в 16:00 часа – ядосани, уморени и гладни. Защо така? Ще ви разкажа …

Мазда Tribute - Пътуване из Австралия с палатка

Ставаме рано сутринта, събираме багажа и отиваме до местната обществена пералня (за първи път в живота ми). В рамките на един час, докато дрехите се перат и сушат, успяваме да подредим всичките вещи в колата и да подготвим завивките за довечера. Свършваме точно навреме, за да сгънем топлото пране и да тръгнем. 

Вече сме огладнели, затова Гугъл ни води на брънч (пак). Първо си мислех, че е грешка да седнем в ресторанта, вместо да си вземем сандвичите за по пътя, но след двата часа, които преживяме след това, знам че решението да си починем в заведението беше благословия. 

Най-сетне пристигаме на мястото с палатките,

което се оказва просто един гараж, пълен с каяци. Човекът, който ни посреща, май е този, който ни пратиха да търсим, но той изглежда без какъвто и да е авторитет тук. Явно и бърза за някъде, защото не ни оставя добре да огледаме изложената тента, а бързо я сгъва и тръгва да я слага на покрива. Защо ние получаваме изложената, а не нова – не мога да отговоря, а и нямам време да се интересувам. 

Пита ни дали можем сами да си я сложим или той да го направи, което ще му отнеме поне половин час. Ние явно показваме липсата си на опит в такива начинания и се разбираме да го направим заедно, като ние ще му платим малка сума върху цената на палатката и на тентата. 

О, боже! Как си представяше, че ще се справи само за 30 минути, не знам, когато отнема на трима ни поне час и половина и той ни най-малко не изглежда по опитен от нас – някъде между страхотните умения на Ник и моята липса на всякакви. Това е най-пипкавата, досадна, мръсна и потна работа и все още не мога да разбера, защо тази услуга не ни беше включена към колата, както уж е в процедурата. В края на мъките съм толкова ядосана на ситуацията, (особено предвид несполучливите събития от снощи) че ако имаше запис на разговора ни, щях да звуча като R2D2 от Междузвездни войни – силно цензурирана.

Човекът даже не ни обяснява как се ползват тентата и палатката и докато ние се мъчим да ги съберем, след като ги отваряме на паркинга, той си седи в колата и просто ни гледа, докато същевременно ни притиска да бързаме, защото трябвало да затваря.

Успяваме все пак да приберем всичко и да се закараме до магазина, където пазаруваме, зареждаме колата, и се измиваме след фиаското с палатката.

Тръгваме за

Национален парк Сините Планини (Blue Mountains) 

Паркираме се в къмпинга по светло и започваме първото си нагласяване.

Отваряме палатката и се удивляваме на ветрилната ѝ конструкция. Пък и доста готини изглеждаме с нея върху колата, сякаш знаем за къде сме тръгнали. Същевременно аз отлагам подреждането на багажника, защото онова свирене на колата, така и не го измислихме. А така не искам да ми пробива мозъка, докато подреждам. И както си намирам оправдания да не започна, Ник намира РЕШЕНИЕТО! Когато ръчно завъртиш ключалката към заключено състояние, колата си мисли, че вратите са затворени и спира да пищи. Алилуя! Сега вече мога да подреждам.

Мазда Tribute - Пътуване из Австралия с палатка

***

Същата вечер се допитвам до Инстаграм как да наречем новата ни Mazda Tribute 2002 и пристигат много интересни предложения. С микс от три бихме искали вече официално да ви представим нашия

Бърти the Cangоroof

(втората част е игра на думи по идея на малкото ми братче, която за съжаление не мога преведа). 

Не отговаря на всички точки по първоначалния списък, но има най-важните. Затова си пожелаваме Бърти да е силен, успешно и безинцидентно да ни бъде дом за следващите четири месеца и да ни заведе в дълбините на Австралия. 

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

Очаквайте продължението

Автор: Василена Коларова
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Австралия – на картата:

Австралия

Booking.com

Австралия (1): Сидни

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Василена започваме същиснкото пътуване към Австралия. Като начало се запознахме с плана на пътуването и докато бяхме в Холандия, после спряхме в Кьолн, а днес продължаваме към Сидни. Приятно четене:

Австралия

част първа

До Сидни

Германия – Малайзия – Австралия

5, 6 и 7 септември

Както и очаквах презокеанско-междуконтиненталното пътуване не е шега. Не вярвате… ? 

Великото преселение

С полусъбран багаж правим едно последно гостуване на Нана и Амиас. Малко ми е тъжно, че няма да го видя как расте. При следващата ни среща ще тича и говори; ще прави почти всичко, което и ние възрастните можем. След целувки на раздяла и последна разходка с велосипедите приключваме със събирането на багаж. Той пък следва основното правило на багажите и не се събира в раницата, в която беше само преди две седмици. Сякаш дебелее, само като си седи. Дори и кантарът на летището доказа, че тайно се е угощавал моят багаж в Кьолн.

В амплоато си на бременни камили, с Ник тръгваме отново на дългото ни мулти-транспортно  пътешествие. И като казвам дълго, имам предвид три неща:

Първо – пропътуваните километри. Според Гугъл разстоянието по права линия между Кьолн и Сидни е 16 575,22 km.

Второ – дългият списък от превозни средства и трансфери (невключвайки пешеходстването между спирки, платформи, изходи, входове, гишета, секюрити проверки и гейтове):

  1. Трамвай от Дюрер Щрасе то Фенльор Щрасе (10 мин.)
  2. Влак от станция Еренфелд до Летище Кьолн (30 мин.)
  3. Изчакване на Летище Кьолн (1 час)
  4. Автобус от Летище Кьолн до Летище Франкфурт (2 часа)
  5. Изчакване на Летище Франкфурт (1,5 часа)
  6. Полет от Летище Франкфурт до Летище Коала Лумпур (13 часа)
  7. Изчакване на Летище Куала Лумпур (7 часа)
  8. Полет от Летище Куала Лумпур до Летище Сидни (8 часа)
  9. Автобус от Летище Сидни до Хостел Балмейн (40 мин.)

Трето – времетраенето на пътуването. Станахме от сън на 5 септември в 08:00 ч в Кьолн и си легнахме на 7 септември в 18:00 ч в Сидни. За да ви спестя сложните сметки поради часовата разлика, това са 50 часа будуване, в които успяхме да съберем около 6 часа сън с прекъсвания по самолетите. Следователно, не би трябвало много да ви изненада, че едва издържахме до 18:00 ч. И спахме 16 часа непробудно. Сигурно и на повече бяхме способни, но Сидни не чака – трябва да се обикаля.

Но да се върнем малко назад. Аз никога не съм била на презокеански полет през живота си. Притеснено ми е как ще се справя и за това съм силно екипирана – облечена с най-пижаместите непижамени дрехи (клин, спортен сутиен и тънъ), запасена с храна от всякакъв вид (от ябълки до шоколади) и подготвена със забавления за всяко настроение (книги – аудио и класическо-четливи, музика, карти и много други).  За мое щастие немската авиолиния Кондор ме успокоява още с влизането в самолета. Качваме се на борда на нов и модерен самолет – възглавничка и одеало на всяка седалка, touch screen екрани, порт за зарядни. Сега знам, че тези неща са нормални на полети като този, но незнаещата ми душа е така щастлива в този сублимен момент! Самолетът е на редове 2 – 3 – 2, заради което с Ник сме сами и до прозореца! Добре започват нещата!

Самолет Франкфурт – Куала Лумпур
Самолет Франкфурт – Куала Лумпур

Докато се настаним и капитанът ни приветства на борда, цялата кабина е осветена в цветовете на дъгата. Всеки ред с различен цвят, премигващ надолу и горе по тавана. Как да не те накара да се усмихнеш, дори и с перспективите на предстоящи 13 часа в затворена кутийка. 

Докато чакаме на летището намерихме фалафел сандвичи, защото не очаквахме да ни сервират храна толкова късно на самолета (21:00 ч). Затова нахранени и уморени се нагласяме да спим. Но бързо сме събудени с голям поднос вечеря – веган. Нас ни хранят първи на самолета, защото сме различни с хранителните си специфики. Горките ние, налага ни се да вечеряме втори път с разкошно кокосово къри и плодова салата (и още много екстри на подноса). Де да имаме и достъп до филмите на борда безплатно, съвсем ще сме випари

Този полет не е толкова тежък, колкото очаквах. След доброто угощение, успяваме да заспим и с крайнико-изтръпващи позиции спим около 4 часа. Достатъчно, за да дойде време за закуска от веган кроасан, мюсли, плодове и други. Ех, че добре ни гледат Кондор. 

Преди кацане решавам, че е крайно време да се разходя до тоалетната. До този момент не съм ставала от мястото си вече около 11 – 12 часа. Тялото ми хич не е готово за такава промяна. Горкото как го карам от претцел да премине в солета; от фузили – в лингуини; абе да се разгъне с една дума. Ама се даврандиса. 

Благополучно

пристигаме в Куала Лумпур

и бързо намираме Старбъкс за кафе. Тук ще сме 7 часа (вместо 5), така че има достатъчно време да се поразходим. То не че летището е много голямо. Няколко пъти обикаляме магазините и стигаме до външната част с дъждовна гора и водопад. Да вдишаш истински въздух, когато си затворен и дишаш изкуствен си е направо благословия, но идва и с основния недостатък на тропическия климат – огромна влажност и високи температури. Не се трае много, дори и да не ти достига чист въздух. Добре, че паркчето е малко, че да не се налага да сме навън за дълго. След тази разходка намираме телевизионния център на летището и засядаме там. Нищо интересно не се случва, но има диванче да се омекотят уморените ни дупета. 

Към края на престоя ни, при липса на сън и относителна липса на храна, започваме да ставаме раздразнителни – аз де! Все малки неща, ама доста се насъбират и чашата започва да прокапва от ръба. Не помага, че има проверки за сигурност на всеки изход, следователно не можем да напълним бутилките си с вода (и в последствие силно се дехидратираме); не помага и че се качваме на старичък самолет (дори и с пълен каталог филми); или че храната е кофти и малко; или че през целия полет не изключват осветлението и е трудно да спим; или че искат да ни нахранят с наденички, въпреки, че изрично сме поръчали веган. Аз лично не успявам да спя повече от два часа.  Ник успя мако повече. НО!, виждаме Улуру от самолета. 

Сидни, Австралия

След всичкото това едва ли ще ви изненадам, като кажа, че се разплаквам докато кацаме, при вида на Операта кордисала се на пристанището. Умората или сбъднатата ни мечта – не знам кое от двете доминира, но мидената черупка напълно ме довършва при толкова емоции, бушуващи в мен! Невероятна гледка след толкова дълго време (вие решете дали е време на пътуване или мечтаене)!

Операта в Сидни, Австралия от самолета
Операта в Сидни от самолета

Забравяйки за часовата разлика (7 часа с България), звъня на мама и тати след като не получавам отговор на съобщенията си за благополучно пристигане. Опа! Милите, сигурно ги притесних да им звъня в 2 часа сутринта. Ама ще свикна! Ще трябва да засиля математиката.

Часовник – Часова разлика между Австралия и България
Часова разлика между Австралия и България

Бързо и лесно се справяме с паспортната и митническата проверка

Нито визите искат да видят, нито ни преравят багажа. Намираме си и шатъл, който да ни закара по-близо до хостела, казват, че е по-евтино от влака. Миниван пълен с туристи, разтоварващ всеки от тях пред вратата на хотела им

Ние не сме късметлии с локацията на евтиния ни хостел, защото тази услуга не стига до нашия квартал. Или… може би сме големи късметлии с дружелюбен шофьор, който все пак ни закарва до вратата. Но това е тайно – шефовете няма да одобрят!

Хостелът е дупка, особено предвид липсата на важни части от прозореца ни. Добре, че няма да вали скоро. Имаме огромно желание моментално да се шмугнем под завивките, но всички са ни предупредили да не спим посред бял ден, а да се съобразим с местното време и да си легнем, като дойде време да се спи. Затова набързо се изкъпваме и отиваме да

изследваме квартала Розел

Разсеяно и уморено се шматкаме по ветровитите улици и с твърде големи усилия, взимаме решения за вечеря. Прибираме се с кутийка суши и заспиваме минути преди края на първия епизод на „Момчетата от Медисън Авеню”, недочаквайки времето за спане. Планът беше да приключим деня поне след 20:00 часа – заспиваме в 18:00 и спим 16 часа.

В Австралия сме!!! Ехааа!!!

Сидни,

7 – 13 септември

Епицентъра на Там Долу

Чували ли сте английския израз „Там Долу“ („Down Under“)? Отнася се за едно много специфично място на нашата планета; това, за което всички имаме скрити и нескрити блянове; това, за което сме чували толкова истории за зли змии и страшни паяци; но също и онова, на което ги няма нито змиите, нито паяците. Терминът „Даун Ъндър“ се използва, гальовно да обобщи Океания – земите на Нова Зеландия и Австралия. Те всъщност ни най-малко не си приличат нито по климат, нито по флора и фауна, но защото са си така близко една до друга, вървят като две сестрички. 

И двете – там долу, в южното полукълбо. Толкова далеч, че могат да съществуват само като вечната мечта на пътуващия по душа. Толкова далеч, че като дойдеш, оставаш за дълго. Толкова далеч, че са страшни думи за майки на европейски деца – отидат ли, връщане  може и да няма. 

Но пък не е чак толкова далеч, че да ни спре да дойдем. А щом ще сме тук, ще сме пълноценно тук! До Нова Зеландия няма да стигнем в тези разкази. Тя ще е земя за следващи пътешествия. Но съм сигурна, че вече знаете – Австралия ще я изръшкаме до дупка!  

Австралия!

Нека си признаем, че ние севернополукълбовците не знаем толкова много за тези южни земи. Дали заради кратката им модерна история (заселени едва в края на XVIII век) или заради така далечното им местонахождение от нашите географски ширини, Австралия е земя на малко общи познания. И затова си мисля, че мога да позная какво ви минава през главата, когато чуете за нея: кенгурута и плажове най-вече, ама и още нещо. Нещо толкова голямо, че може би е единствената истинска неприродна забележителност, която ни дърпа към този далечен континент – Операта в Сидни! Нали познах!?

Сидни със своята Опера

е може би най-познатият ни град Там Долу. Чували сме за Мелбърн, Канбера и Бризбън, ама можем ли реално да си ги представим? Да им припишем някоя страхотна сграда или невероятно природно явление? (Е, ако сте обсебени от Австралия и сте я посещавали – сигурна съм, че вие можете. Аз на другите говоря, защото и аз бях като тях преди по-малко от три месеца.) Сидни служи като една неофициална столица на Австралия, както Ню Йорк на САЩ – знаем, че не са столици, но те са културните центрове, които ни теглят натам. Там, където всичко се случва – в Епицентъра. 

***

7 септември

Не сме спали вече над 40 часа, но няма и да спим още. Ако искаме бързо да преминем на австралийско време, трябва да спим като местните. И ще чакаме. Ама за да чакаме, ще се наложи да излезем навън, защото познайте какво ще се случи, ако останем вътре. Намираме се в квартал Розел. Улиците са ветровити, но дори и през уморените ни очи започваме да откриваме, „че вече не сме в Канзас“. В Оз явно не се ходи само с летящи къщи – и самолетите вършат работа. 

Птици, дървета, цветя, къщи, океан  – толкова много неща, които не сме виждали до сега. Архитектурата ми напомня на Ню Орлиънс (не че съм била, ама по филмите така изглежда) със своите балкони и най-вече орнаментиката на парапети, колони и огради. В Европа почти съм добила имунитет към къщи и малки улички. Тук искам да снимам на всяка крачка, защото е така ново! 

Но същевременно сме и твърде уморени да поемем града. За момента той само преминава покрай нас, пресвятква, колкото да ни държи будни. Утре ще го гледаме, истински, свежи и готови за Сидни.

***

8 септември 

10 часа сутринта е, което означава, че сме спали 16 часа. В началото реших да го скрия от проверяващите ни от Европа, ама те пък никак не се изненадаха – дори и тези, които сън не спят, когато са на ново място. Явно е социално прието да изтървеш повече от половин денонощие, когато преди това си прекосил континенти и океани.  Ние сигурно и още можеше да спим, но приключенският дух вече беше отворил широко очи в очакване, а и коремчетата ни се бяха поизпразнили. Тръгваме!

На десетина минути от нас е спирката на трамвая и заради хълмистата натура на нашия квартал вървим с гледка към ситито. Сканираме си Опал картите и се приготвяме да бъдем пренесени в един нов свят; да минем през дрешника или перон . Може да си мислите, че магията на Нарния и Хари Потър няма как да е приложима на нашата планета Земя, но аз мисля, че по-подходящa няма. Защото я виждам. Сидни наистина е един нов свят на моята Земя. Място като никое друго, на което съм била. Мегаполис без равен в Европа. 

Минаваме през централната улица и покрай всеки голям, по-голям и най-голям небостъргач. Със сигурност не сме в Уорингтън вече. Но днес е неделя и както бързо ще разберем,

в Австралия неделята е ден на затворените врати –

поне на магазините и ресторантите. А ние и мобилен интернет още нямаме, че да помолим чичко Гугъл за помощ в намирането на закуско-обяд. И все пак се натъкваме на едно от най-хип местата за неделен брънч в Сидни – горе на покрива с гледка към марината и Mорския музей. 

Заситили коремите, е време да прехвърлим вниманието към нуждите на фотоапарата и душата и тръгваме по алеята с цел –

Операта

Първо си оставяме очите по жилищните сгради до марината и очевидния различен подход на тукашните архитекти, сравнен с делата на европейските им колеги. После ахкаме и на променадата и споменаваме ландшафтните ѝ специалисти. Няма как да не се наснимаме тук, а още повече, когато и

Харбър Бридж (Пристанищния Мост)

влезе в кадър. 

Невероятно е да си помисля, че съм тук, където мечтаех да бъда. И както си го мисля в подножието на моста, изведнъж поглеждам на дясно … „Ник, погледни надясно!“ Ето я! Бижуто в короната на Сидни. Бяла и в цялата си прелест. Тегли ни да вървим към нея.

Операта!

 А пътят до там ни зашеметява с всяка следваща стъпка и с всеки нов ъгъл, гледащ към тази прелест. Ник дори намира една точка, от която панорамната снимка включва историята, архитектурата и бирата на Сидни – доковете, моста, Операта, и остъклената пивоварна на James Squire.

The Rocks, New South Wales, 2000, AU

Продължаваме да се приближаваме и да откриваме. Натрупват се толкова подробности, които сега виждам, а не съм знаела! Снимките, които гледаме в Европа не показват тези “дреболии”. Като за начало – парадното стълбище води към три отделни сгради, в които за съжаление не може да се влезе (освен може би в кафенето). След това забелязваме, че конструкцията е бетонна, а бялото покритие са всъщност безброй плочки, които даже не са всичките бели. Групирани са в отделни пана, рамкирани в бежово. Сега вече, щом видя мидените форми, ще си представям този детайл. А ако търсите перфектната снимка, качете се на стълбите насреща, които водят към парка. В „златния час“ е златна гледка. Но имайте предвид – снимките не могат ни най-малко да се доближат до чувството да бъдеш точно тук!

След това силно усещане решихме, че заслужаваме нещо специално. И затова намерихме най-префърцунения бар в Сидни във Виктория Билдинг, където платихме безбожни пари за два коктейла. (Ако и вие търсите нещо да последва удоволствието от гледката на Операта, може би, останете на баровете на пристанището. Струва ми се, че ще е по-специално преживяване.) Но тук намираме и интернет, който за пръв път ни позволява да си говорим с Европа в реално време, да споделим вълненията от дългото пътуване, както и от първия ни ден в Епицентъра на Там Долу. 

На история в Инстаграм споделих три снимки, на които написах „Ние“ „Обичаме“ и „Сидни“, защото е истина. Започвам да разбирам защо толкова много хора не ни повярваха, като казвахме, че няма да останем в Австралия. Може би няма да е чак толкова лошо ;). 

***

9 септември 

Днес е денят, в който започнахме търсенето на нашия бъдещ “дом” за пътищата на южния континент. Но тази история си е приключение сама по себе си и затова ще отделя разказите за следващата седмица. Ако си мислите, че дните ни от тук нататък са много къси и непълноценни, то е само защото пропускам часовете в търсене на перфектната кола. Не сме си губили ценното време, обещавам!

Понеделник е и е време да свършим административните задачи, като да се сдобием с мобилен интернет, че представяте ли си двама 24-годишни да преживеят 4 месеца без достъп до Фейсбук и Инстаграм. Е, и да не се губят в отдалечените местности, които ги очакват. Процесът е по-болезнен от очакваното поради блокирани телефони, забавяне на активиране и сложни банкови транзакции. Но момичето в магазина е търпеливо и най-сетне си тръгваме с по 60GB мобилни данни на човек, което е далеч повече от необходимото, но е и най-изгодната оферта. Ще има да си киснем във Фейсбук …

За днес имаме билети да посетим

Tower Eye (Кула Око) –

най-високата сграда на Сидни, пригодена да разкрие тайните на града с 360-градусова панорама. При купуване на билетите трябва да избереш времето, в което ще посетиш кулата – предиобед, следобед или надвечер. Ние се решаваме на последния вариант, като идеята е да се качим преди залез и да видим Сидни в дневна, залезна и вечерна премяна. Ще има да чакаме доста, а на нас ни е студено. Все още е ранен септември (представете си 9 март в България) и температурите не надвишават 18оС. Иска ни се да се приберем някъде на топло, но хем не ни се седи в някое кафене да си губим ценното време, хем няма как да успеем да се шмугнем в някой от музеите. За това се моткаме по улиците, пазарим някои неща, за които отдавна сме си мечтали и продължаваме папарашки да снимаме небостъргачите изпод полите им.

Tower Eye (Кула Око) – Сидни, Австралия
Tower Eye (Кула Око)

Идва време да се качим и след като няколко пъти се губим из мола, който е основа на кулата, най-сетне намираме входа. Минаваме през 4D филмче за Сидни, а после и през зелен екран да се снимаме – атракции за туристи. Но се качваме в малкото асансьорче и навреме пристигаме на платформата.

Днес слънце не изгря и там горе небостъргачите – великани на Сидни не са окъпани в светлината, на която се надявах. Притеснявам се, че и залезът няма да ни се покаже изпод сивите облаци, но за мое огромно фотографско щастие сивеещите сгради, започват да се оцветяват в оранжево и розово.  Надеждите ми за уникален залез не са убити и слънцето пробива, изливайки всичките си цветове под сивотата, за да ни изпрати и да отстъпи място на дълбокото, тъмно, синьо небе. Снимките са спасени!

Светът обикновено се приготвя за сън със залеза, за края на един ден преди началото на следващия. Но Сидни сякаш няма никакво намерение да поспре. Докато ти висиш във въздуха, затворен между стъклата, той си живее – офисите светят, хората работят, улиците са пълни, Операта пее в светлина. Аз снимам без да предполагам, че следващият кадър ще засенчи сегашния, а после идва и следващ на следващия и още един и … 

Но идва време и да слезем и да стъпим здраво на земята и … нещо се е променило. Ако като мен не сте били в метрополис като Сидни, той може да ви се стори

едновременно поразително вълнуващ и доста скучен

Колкото и да ти се иска, не можеш да прекараш цялото си време по централните улици вперил поглед към висотите на града, а гледките на нивото на окото са магазини, както навсякъде другаде. Но сега виждаме града по различен начин. Вече официално сме се запознали и сега свързваме двете му половини натурално. Разпознаваме структурите, които изследвахме от там, от горе. Може да сме се възхищавали на архитектурата преди, но тя беше все пак далеч от нас. Сега е близо, защото и ние бяхме там горе – в небето, където се подвизават тези гиганти. 

Част сме от Сидни.

***

10 Септември

Туристическият ни ден днес започва късно – доста след обяда, но пък правилно – с посещение в

Музея на Сидни.

Докато купуваме билетите, ни предлагат да се включим в безплатна беседа, което се оказа доста добро решение при не така пълноценната експозиция на музея. Разказът на екскурзовода ни преведе през живота на първите заселници на Сидни (кръстен на Лорд Сидни през 1788 г.) и техните взаимоотношения с местните Аборигени – тема, хвърляща тъмен облак върху кратката история на Австралия, която и без това е силно свързана с изселване на затворници (но за тях ще си говорим на друг етап). Младежът с диплома по италиански Ренесанс успешно ни предаде същината на кратката история на нас, разглезените от старини европейски туристи и ни показа, че и 250 години пак е история. 

И така, една идея по-знаещи за Сидни, решаваме да се придвижим към нова цел –

остъклената пивоварна

Време е да наваксаме с малко административна работа – пътеписи, планове за колата и график за следващите дни. Но този път няма да се излъжем и отиваме на гледка!

Сядаме до прозорците, защото от тук насреща ни се кипри Раковината на Сидни и с австралийска бира в ръка не можем да й се наситим. Оставаме тук възможно най-дълго преди да прегладнеем и с неохота се разделяме отново с Операта. Но пак ще дойдем!

***

11 Септември

Типично за нас, тази сутрин проспиваме алармата и се събуждаме час по-късно от планираното, заради което идеята да поседнем в някое кафене и да работим час-два напълно излита през прозореца (той нали е счупен – лесно излита). Събираме набързо багажа, изнасяме се от хостела и се качваме на няколко автобуса, за да стигнем до другия край на града, където ще сме на квартира. Колата ще е готова след три дни и ние решихме, че не желаем да продължим да се самонаказваме в хостела. Отиваме не къде да е, а към

Бондай Бийч

(един от най-известните плажове в цяла Австралия). 

След спирка за брънч се запътваме надолу по баира (не забравяйте, че пак сме бременни камили) и ни се разкрива невероятна гледка към плажа. Сякаш нас чака да му се нарадваме. Разбира се, за да ни е трудно, влизаме в грешния вход и качваме и слизаме стълбите два пъти.

Но още с първата крачка в апартаментчето съм на седмото небе. С някои малки промени си личи, че собственичката има вкус за дизайн като моя. А дори и без гледка към океана, не можем да се нарадваме на джунглестия квартал. 

Преобличаме се по като за

плажна разходка

и излизаме. Тази част от брега е пълна с малки плажове и специално конструирана морска пътека свързва Куджи Бийч на юг с Бондай Бийч на север. А между тях са плажовете Кловли, Бронте и Тамарама, както и безброй платформи с неповторими гледки.  

Преминавайки през зелен парк, стигаме до пясъка на Бронте Бийч с не много плажуващи хора на брега, но пък доста сърфиращи във водата. Отнема ми време да пренасоча обектива в ръцете на Ник от сърфистите, към мен и гледките, които служат за прекрасен фон. Голямо зяпане им зяпа и бая го засърбяха ръцете да се качи и той на сърф. 

Пътеките между плажовете разкриват невероятни гледки, сякаш океанът се опитва сам да се надцаква и да ти показва колко по-красив може да бъде с всяка секунда. Дори на връщане, слънцето се включва да помага като влиза в златния си час и тогава душата започва да прелива, след като до сега така обилно се е пълнила. Някой ме попита днес, дали Австралия е наистина толкова красива – Да, наистина е! Природата тук си знае работата и далеч надминава уменията на човека. Мислех си, че Операта ще е кулминацията на Сидни, но всъщност не може и да стъпи на малкото пръстче на Макензи Пойнт и погледа към Тамарама Бийч. 

Стигаме и до Бондай

и  моментално виждаме защо всички го знаят (Кой не знае Бондай Бийч? Кой не е чувал за него?) – може да не е най-природно красивият, но със сигурност е най-големият и явно обича да е дом на сърфисти с всякакви умения. А на австралийското крайбрежие, по-важно място от плаж за сърфисти няма. Познайте дали Ник не го изтървах пак да се вълнува от триковете на умелите озита (галено наименование за австралийците). 

Вървейки боси по плажа, изпробваме шокиращо студеният океан. Като черноморско дете не знам дали някога ще разбера позива на океанското плажуване (или моржуване), но тукашните гледки може и да са достатъчни да ме доведат през горещ летен ден. А иначе, явно ще трябва да се науча да карам сърф…

***

12 Септември

Започваме деня по-бавно от обикновено – по график ще ходим в „Луна Парк“. И тъкмо да си обуя обувките и Гугъл взе да ни обяснява, че паркът е затворен днес. Е, браво бе! И айде пак сядаме да мислим какво ще се прави цял ден. 

Измисляме разходка на север до

Фар Хорнби на Уотсън Бей

Прехвърляме се по няколко автобуса, купуваме си веган сладолед и тръгваме да се катерим към платформите с гледки и бавничко стигаме и до фара. Тук е територията на местните, туристите са малобройни (и малко развалят пейзажа). Гледките от тук на запад са към ситито и разходката се превръща в неочакван символ за баланса между спокойствието до океана и безспирността на града. Как да не се почувстваш специален с такъв философски фон, докато преоткриваш размерите и красотата на Сидни. 

Фар Хорнби на Уотсън Бей – Сидни, Австралия
Фар Хорнби на Уотсън Бей

След тази нетуристическа разходка се решаваме на една доста по-туристическа дейност –

качваме се на ферибот

Знаем, че качвайки се тук ще стигнем до централното пристанище с перфектната гледка към Операта и моста. Може да е просто друг вид градски транспорт, но можете ли да сравните гледките от някакъв си автобус с тези от лодка в центъра на залива. Дори и облаците се пренареждат, за да направят снимките ни драматично-впечатляващи. 

След обяд се насочихме към Ботаническата градина, която е във всеки списък с туристически забележителности на Сидни. Имах аз едно вътрешно чувство, че не ми се ходи там и предполагам точно то ни водеше по тази пътека. Малко преди входа на градините минахме покрай

художествената галерия на Нов Южен Уелс

(областта, чийто център е Сидни) и нещо ме кара да се загледам в трансперантите между колоните на фасадата. Снимката е на Кристо при опаковането на австралийския бряг, а входът е свободен. Уморена съм и не ми се гледа цялата галерия, но не мога да не вляза, за да видя присъствието на Кристо в този край на света.

И ето, че централната галерия, тази, която те води към всички други зали, предлага постоянна изложба за Кристо. Табелките са надписани с „България/САЩ“ и малка част от световните му проекти са на показ. За човек, който специално е проучвал творчеството на художника за училищен проект, нямаше нищо ново. Но все пак не можем да отречем колко впечатляващо е да видиш българина като фокусна точка тук. Дори и той да не е така горд да бъде част от нас.

Галерия на Нов Южен Уелс – Сидни, Австралия
Галерия на Нов Южен Уелс

Разглеждаме набързо останалите зали, но така и не стигаме до Ботаническата градина, както и предполагах. Е, ще трябва да оставим нещо за гледане като се върнем след четири месеца с мама и тати. 

***

13 Септември   

Днес е последният ни пълен ден в Сидни и колата ще е готова за вземане следобед. Хич да не е – много се вълнуваме! Но дори с перспективата за приключения в този град, който вече така харесваме, решаваме да се поспрем. Обикаляме нон стоп вече 5 дена подред, след изтощителни два дни в самолети и по летища. Днес нямаме сили пак да тръгнем по улиците, които вече осезаемо се стоплят за лятото. Същевременно снощи получихме сватбените снимки (800 кадъра) и е време да започнем да ги подготвяме за благодарствени писма и споделяне с гостите ни. Пък и дневникът пак е доста изостанал. За това сядаме в едно кафене и с кафе и сандвичи наваксвам отново административно докато Ник работи.   

Когато батериите на лаптопите свършват, а на телата ни са се позаредили, тръгваме обратно към квартирата по дългия път. Натъкваме се на

Кловли Бийч,

може би най-малкият между Куджи и Бондай, но също така май ще ми остане любим. Заради формата на дълбокия залив вълните се разбиват на около 50 метра от брега и (по моята логика) позволяват на частта за къпане да се стопли много по-качествено. Не че влязохме, но не пречи да си мечтая. Връщаме се обратно към Бронте Бийч по панорамната пътека, под гробищата. Гледките и тук са безмълвни, но май не чак толкова, колкото Макензи Пойнт. 

Връщането ни в квартирата е точно навреме, за да се натоварим на автобуса и да отидем да си вземем колата и с това туристическата програма в Сидни приключва … за сега. Времето, което ни остава ще бъде прекарано по магазини, държавни служби и далечни гаражи, за които ще разберете скоро. Но това не намалява любовта ни към метрополиса. 

***

Дори и сега – 17 000 км по-късно, все още не сме намерили град, който да ни срази повече от Сидни. Всички ни питат кое до тук ни е впечатлило най-много и Сидни е винаги пръв в списъка. Дори и преди националните паркове, които също така пълнят душата. Може би Пърт би могъл да се конкурира за първото място, но в момента, в който пиша тези думи, Сидни е все още епицентърът не само на Там Долу, но и на нашето пътуване. 

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

Очаквайте продължението

Автор: Василена Коларова
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Австралия – на картата:

Австралия

Booking.com

Австралия (0-2): Кьолн, Германия – първа спирка

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Василена продължаваме по пътя й към Австралия. Като начало се запознахме с плана на пътуването и спряхме в Холандия. Днес продължаваме към Кьолн в Германия. Приятно четене:

Кьолн, Германия – първа спирка

Пътуване към новото начало

Кьолн, 22 август – 5 септември

Кьолн  е официално първата ни спирка

от уникалното изпитание, което ни предстои през следващите месеци. Но преди да започнете да бленувате за невероятните ни приключения на немска земя, бързо ще ви предупредя, че всъщност тези две седмици не бяха изпълнени с туризъм. Приключенията основно бяха в Холандия през този период

Били сме в Кьолн и преди (Нова Година 2016) и тогава покрихме туристическата програма – катедралата, реката, зоопарка,музеи, църкви и шопинг по централните улици. Питате се тогава какво ще правим тук цели две седмици?  Сега сме тук с друг повод и заради това престоят ни е доста по-улегнал. Ще бъдем като местните. Ще се посветим на говорене на немски, на каране на велосипеди и на бебето Амиас.

И така…

Пристигаме в Кьолн по план,

въпреки опитите за осуетяване – от цените на квартирите или стачките на авиокомпаниите. И дори с едно наум дали ще летим на наречената дата, багажът ни беше събран и подреден вечерта, готов за ранно потегляне сутринта. Сълзи бяха проляти от някои членове на семейството; снимки бяха направени на бременните камили Ник и Вася; въодушевени подскоци бяха подскочени по летищни коридори. Лудост е, но официално тръгнахме! Няма връщане назад вече.

Кьолн, Германия
Кьолн

Кьолн ни посрещна добродушно

с ярко слънце още със слизането от самолета. Е, можеше да ни помогне с носенето на 20+ кг на гърбовете ни с няколко градуса надолу. Ама, къде съм тръгнала  да се оплаквам от слънце. Няколко несполучливи плана за настаняване или обяд по-късно, се оказваме директно при Амиас. Как се изложихме пред детето още с първата среща – натоварени и потни.

***

И стоп за малко… Нетипичния ни престой в Кьолн не ми позволява да следвам нормалното хронологично описание, което обикновено бих предпочела за разказите ни по света. За това, надявам се ще ми позволите, да представя подвизите ни по категории:

Като местните

Ясно е, че щом ще сме тук две седмици, трябва да си устроим дом на местна почва. След дълго търсене, успяваме да пуснем връзки и се нанасяме на квартира при познат на Нана, англичанин. Не е нищо особено, но е в центъра, има кухня и сме само двамата в целия апартамент. Място, където да можем да спим до късно и да запълваме дните с работа. (Хм… май трябва да обсъдим термина „работа“ в нашия контекст. Ник реално си работи – програмира разни приложения. Аз се фокусирам върху писане на дневник, редактиране и подреждане на снимки, качване на блог и Инстаграм постове. Вие може би не бихте го нарекли това работа, ама за момента не знам как да нарека този процес по друг начин, за това просто го приемете. И по-лоши неща има в този живот…)

С територията на местните, обаче, идва и

езикът

А аз така да съм го забравила! Като го прочета, веднага се сещам, ама ако някой ме беше питал как е лук на немски, щях да го гледам ни лук яла, ни лук мирисала (хаха!). Успях да обменя банкноти в местната банка изцяло на немски. Жената видя, че бая се затруднявам и премина на да/не въпроси, че и на двете да ни олекне, ама все пак се справих! Абе, тъжно е, такава история да идва от човек, посветил 5 години от живота си на този език, но пък същевременно ви обещавам, че ако ме оставите в немска среда за около месец, ще го проговоря пак! Обещавам! Някой ден!

Велосипеди

С местното живеене идва и един от основните лайтмотиви на престоя ни тук – велосипедите. Трамваят струва 3€ на човек в една посока. Да, знам! Не са много благосклонни към туристите си тук. Дори и картите никак не излизат на сметка. Но с благословията на времето, Нана предложи да се включим към програма за споделяне на велосипеди. Набързо обяснено – плащаш 8-12€ на месец и можеш безплатно да наемаш велосипеди, разпръснати из града. Не са вързани на коневръзи, а са просто оставени по улиците, следователно можеш да ги намериш навсякъде, приложението ти казва точно къде.

За нас двамата това беше невероятно решение! Изпитах твърдението, че човек никога не забравя да кара колело – оказаха се прави хората. Справих се мигновено, дори след години липса на опит (за разлика от говоренето на немски). Да, изпускаш понякога фотосесии на малки улички, но когато алтернативите са скъп трамвай или безкрайно пешеходстване, май няма много база за сравнение. Пък и отхвърляме от списъка с желанията –  да караме градски велосипеди заедно. Може дупетата ни малко да понаболяват, но чувството е невероятно. До края на престоя ни вече се движихме из града (по утвърдените маршрути) без помощта на карта. (Казвам ви аз, че ставаме местни!)

Е, и това като всичко друго ни създаде проблем на няколко пъти, най-вече когато по една или друга причина ни отне около час да намерим два използваеми велосипеда. Или когато платихме неочаквани такси за овъртайм, защото се загубихме по нощните улици на Кьолн. Но дори и тези драми се преодоляват, когато се рееш из немските улици и паркове като местните – на велосипед!

Посещения

Тук основно визирам посещението ни на Gamescom – Сърцето на гейминга.

Едно от най-големите световни изложения за видео игри,

с огромен обхват на всички клонове на индустрията, ежегодно провеждан в Köln Messe – една от забележителностите на града.

Köln, Nordrhein-Westfalen, 50679, DE

Разбира се, това е далеч от темите, които намирам за интересни, но реших да съм добра съпруга и да придружа Ник (който, ако не знаете е по образование софтуерен инженер на видео игри). И вярвам, че за него беше добре оползотворено време. Най-малкото щеше да е разочарован, ако не бяхме отишли.

За втори път тази година, се озовах на събитие, където не е съвсем моето място (Neighbourhood Weekender беше първото). И, оказва се, в такива случаи прехвърлям фокуса си на професионална вълна – event management. Всеки си има професионалните изкривявания, моите явно ще включват анализ и отбелязване на идеи при организирането на събития и прилагането на устойчиви практики (второто – неприсъсващо и на двете събития). Не мога да не отбележа, че за ивент с такива размери, беше организирано перфектно: подредено идеално в 10 огромни халета; без огромни тълпи и опашки, въпреки броя на посетителите; със слънчева светлина, подходяща екстра за посветени геймъри. Може би ще им пратя CVто си догодина да го организираме и устойчиво ;).  

Амиас и Нана

И разбира се – черешката на тортата, цялата причина да сме тук – мама и бебе!

Когато най-добрата ти приятелка, сродната ти душа, любовта на живота ти (една от), ще има бебе и ти не можеш да си там за раждането, защото ще се жениш, отиваш при първия удобен момент. И да, започваш медения си месец там, защото няма по-важно място, на което трябва да бъдеш!

Амиас Александър Четинбаш (превод от латински и турски по мое усмотрение: Обичаният Твърдоглав Защитник)  – красиво, малко, сладко, спокойно бебе, което вече промени и ще продължи да променя животи. Човече, събрало още толкова хора на едно място, независимо те дали са го планирали или не.

С прегръдки и усмивки още от вратата, аз се влюбих. През двете седмици отидохме на визита на „султана“ колкото можехме повече и всеки път ми се искаше да не трябва да си тръгвам. Опитахме се да помогнем на мама Нана с каквото можем, но нека сме честни – просто бях  там, за да си напълня душата. Поскривах истинските си подбуди с приготвяне на вечеря или обяд, пазаруване на запаси или бутане на празна количка. Но всички знаем, че крайната цел е приспиване на малкия в ръцете ми, докато му пея, любимата ми приспивна песен, която на мен са ми пяли преди толкова години.  

А на Амиас не му е трудно да ни снабдява всичките човеци с причини за бебешки захлас. Събрали сме се ние от близко и далеч, както казват на анлийски – цяло село трябва за отглеждането на дете. Пък било то и ултра-интернационално село. Трябваше да ни видите всичките, обгрижващи го на пет езика, кой какъвто може – руски за мама и баба, турски за тати, немски за мама и тати, български за мама, баба и кръстница (това съм аз!) и английски за всички ни, защото никой не покриват едновремено другите четири езика.

***

Витражи
Мостът Хоенцолерн и Катедралата –Кьолн, Германия
Мостът Хоенцолерн и Катедралата

И това е за Кьолн. Тук трябва да спра, ако не искам да прекалявам с бебешки истории.

Едно истинско пътуване към ново начало – било то в лицето на бебе Амиас или на пристъпването ни към половин година живот по пътищата на света (в частност южни континенти и югоизточни Азии). От тук нататък можем само да се впуснем в лудо приключение и да очакваме новите ни срещи с Амиас, когато той вече ще е тичащо и говорещо дете.

А за тези, които са чували са евентуалните планове за установяването ни в Германия – това беше добър тестов период. Все още решения няма взети никакви, въпреки че в момента на писането на тези редове (два месеца по-късно), май сме доста по-близо до отговора. Ще трябва да продължите да ни следите, за да разберете.  

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

Очаквайте продължението

Автор: Василена Коларова
Снимки: авторът

Booking.com

Booking.com

Други разкази свързани с Другата Германия или писани от Василена Коларова – на картата:

Другата Германия, както и Василена Коларова

Booking.com

Австралия (0): Планът и първата стъпка – Холандия

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Започваме едно пътуване до и из Австралия. Само че няма да стигнем веднага до там, защото ни чакат две предварителни стъпки. Първата стъпка в пътуването – Холандия – ни представя днес Василена. Приятно четене:

Мечтата става реалност

Епилог от юни 2019

Нека първо ви кажа, кои сме ние – Ник и Вася – англичанин, програмист и българка, организатор на събития. Вселената първо ни запозна в Англия преди 7 години, когато от Добрич заминах за Шефилд, за да следвам, а той беше в моето общежитие. От тогава сме като дупе и гащи, както се казва. А ако сте от хората, които ни познават, знаете, че тази мечта си е едно от най-ненормално нормалните неща, на които можем да се решим.

Австралия, цвете

И така де … От няколко месеца пазим една тайна. Тайната е известна на много хора, по различни причини, но беше и тайна за други.  Да не мога да споделям тази огромна, вдъхновяваща и живото-променяща новина, с хората около мен е една от най-трудните емоции, които трябваше да преживея през тези месеци. И възможността, най-сетне да мога да си кажа всичко, ме прави почти толкова щастлива, колкото и самата новина!

Преди да обясня в повече подробности точно какво ще се случва, първо прочетете писмото, с което кандидатсвах пред Австралийското посолство за туристическа виза (след като веднъж вече ми я отказаха)

„Здравейте,

Благодаря, че отделяте времето да прочетете моето есе, в което описвам причината да желая да пътувам до Австралия и защо това изживяване е толкова важно за мен.

Пътуването ми до Австралия е обозначено от може би най-голямото събитие в 24-годишният ми живот – сватбата ми. На 27.10.2019 ще се омъжа за най-страхотният човек в животът ми, моят най-добър приятел и любовта на живота ми. Ето защо дългото ни пътуване из Австралия ще е и меденият ни месец. Не се замислихме и за секунда, когато обсъждахме дестинацията на месения месец – от години бленуваме за Австралия. Плажовете, планините, животните, храната и културата – искаме да преживеем всичко!

Толкова силно го искаме, че избрахме изживяванията по време на медения ни месец (преживяванията в Австралия), да бъдат сватбените ни подаръци от семейство и приятели, вместо материални вещи. Нямаме търпение да изживеем всеки момент – гмуркането в Големия Бариерен Риф, гушкането с коали, слънцето над Улуру, сърфирането по вълните на Пърт, красотата на 12-те Апостола, простора на залите на Операта в Сидни и откриването на толкова много неща, които дори не сме си представяли.

Има още няколко събития в този период, които ще направят това пътешествие особено специално:
– Моят рожден ден
– Рожденият ден на дъщерята на моята кръстница
– Рожденият ден на моята кръстница
– Шестата годишнина от началото на нашата връзка
– Коледа и Нова Година
– Рожденият ден на бъдещия ми съпруг

Надяваме се да отпразнуваме възможно най-много от тях с кръстницата ми в Пърт.

Искаме и да създадем напълно различен живот, когато се върнем в Европа. Вдъхновен от свободата, която търсим, но и стабилен до корените ни и начинът,  по който сме отгледани. И тъй като това го живеем вече 24 години имамe нужда да изследваме свободата, която може да предложи  само място като Австралия. Чела съм, слушала съм и съм гледала толкова много за Австралия, че достигам определено ниво на благородна завист, гледайки приключенията на роднини, приятели и други в социалните мрежи.

Въпреки това, ние знаем, че този дългосрочен пътешественически живот също не е за нас; просто няма да се справим повече от 4 – 5 месеца.

Планът е кратък и ясен:
Да кацнем в Сидни, да прекараме 2 – 3 седмици там докато си стъпим на краката, в разглеждане на забележителности, планиране и пазаруване за пътуването. След това ще пътуваме по северното крайбрежие докато стигнем Пърт, където ще прекараме празниците със семейство и приятели. След това се надяваме да се върнем в Сидни по южното крайбрежие, като посетим още приятели по пътя. Малко след Нова Година ще се прехвърлим в Югоизточна Азия, където ще обогатим познанията си за Света, преди да се приберем в Европа и да се установим в живот на пораснали хора, близко до семействата ни в България и Англия. Все пак, и двамата сме отгледани в много задружни семейства и не можем да си представим живот далеч от тях.


Нямам търпение да позволим на Австралия да промени живота ни и се надявам, че и Вие го виждате.

С благодарности,
Василена Коларова”

Имате ли около 20 хиляди въпроса в главата си? Нека да ви дам много дати, от които да ви се завие свят:

На 28ми май си подадох молбата за напускане на 25ти юни.

На 29ти юни летя за България, където усилено ще завърша подготовката за сватбата. На 27ми юли с Ник ще се оженим. След това сме на екскурзионно в България. После ще се върнем в Англия за второто ни сватбено парти на 17ти август. На 22 август летим за Кьолн, където ще прекараме 2 седмици, за да се запозная с новородения си кръщелник и да помагам на неговата мама. И на 6ти септември летим за Сидни! Там ще си купим ван и ще обиколим Австралия за 4 – 5 месеца, докато живеем във вана. След Нова година ни очакват – Бали, Филипините, Сингапур, Малайзия, Тайланд, Лаос, Виетнам, Камбоджа, Китай и България. Пък после… знае ли се?!?

Ливада в Англия

Още 20 хиляди въпроса?

Идеята е да се сблъскаме с нови изживявания, които да ни позволят в крайна сметка да създадем живот по средата на двете крайности; такъв, който нито ще е подчинен на нечии други идеологии и цели в живота, нито ще е несигурен в дългосрочен план, т.е. устойчив (каква изненада!). И тъй като откровено не знаем как изглежда такъв живот и къде по Европа да го търсим, се надяваме да намерим идеята накъде между Австралия и Североизточна Азия.

Едно от нещата, които очакваме, когато се върнем в Европа е да се спрем на място различно от Английския остров, но разбира се не знаем къде. За това планът е от сега е дарим 70-80% от вещите си, за да останем само с най-важното и лесно преносимото. Но това е разговор за друг блог.

Река в Англия

Това ще е едно от най-големите приключения в живота ми и се надявам наистина да ни промени за добро… все пак несъмнено промени ще има. Имам намерение да замина с конкретни цели и да се върна с три пъти повече!

Австралия, цвете

Толкова холандско

Делфт, Амстердам, Хага и Ротердам

26 – 29 август

26 август

В

Делфт

сме от три часа, но само три минути са достатъчни да се влюбиш в това място.

Пътят ни до тук ни сблъска със (не)съществени проблеми и сложни дилеми – да гледаме гледки по пътя или да стигнем по-бързо. Магистралите, струва ми се, са най-интересно безинтересната структура в една държава. Пътуваш по тях, всичките еднакви, а все пристигаш на различно място. С неуморен туристически дух, ние се решаваме на дълъг и скучен път. Тръгнали сме за там, където ще стигнем, а не за пътя, по който ще пътуваме. 

В момента, в който слязохме от холандската магистрала, вече бяхме в Делфт. Разбираме по тоталния монопол от редови къщи, малки мостчета, зелени канали, велосипеди и мотори. Градчето е толкова живо, че се влюбваш мигновено. Има култура, история, архитектура, бира … и жужи от хора. Характерът му е по-голям от квадратните му километри. 

Посрещат ни с преливаща холандъчност. Разговорът със съседа на Матю и Питър протича горе-долу така:

Той: Добре дошли в Делфт! Предупреждавам, че е доста горещо в момента.

Ние: О, няма проблем…

Той: Не, не, не. Не знаете, какво имам предвид. Както казах, добре дошли в Делфт!

… отключвайки вратата

Ние: ОООООО!

Той: Отново, добре дошли в Делфт!

В момента, в който влезеш, си изправен пред практически вертикално стълбище. Трябва да започнеш изкачване на четири крака с влизането. Както бързо разбрахме – типично делфтско. Било е една къща, сега са две. И тази с повечето етажи получава и невероятното стълбище. 

Първият етаж, е перфектно въплъщение на Матю и Питър. С отворен план, мебели от средата на миналия век, с впечатляващи картини и цветове на стените, просто знаеш, че е тяхното място. 

И след това – етажа на спалните. Не мисля, че ще го запомним с добро. След още едно невъобразимо изкачване на вертикални стъпала, те удря гореща вълна (Добре дошли в Делфт, както казаха!).

Не мисля, че в холандските къщи е предвидено да има летни температури

Слязохме от там възможно най-бързо, с притеснение какво още ще предложи това пространство. Споменаха ни, че няма тоалетна там горе. А от това, което видяхме, банята представлява коридора между двете спални. Мивка и душ просто сложени по средата – холандците явно са точно толкова разкрепостени, колкото знаем.

Избягахме отново в центъра да търсим вечеря и хубави гледки, завършвайки вечерта с питиета до канала. Щастливи и удовлетворени. 

***

27 август

14:00 часа

Днес празнуваме първия ни месец от сватбата. В

Амстердам

За жалост, с постоянното присъствие на неканен гост – горещината. Заради този наш неприятел е напълно невъзможно да бъдеш турист, а още по-малко и да се наслаждаваш. Нуждата ни от постоянен достъп до студена вода е погребана от липсата на студена вода в холандските (и немските) чешми. 

О, и горещината снощи!!! Интересно, как така, уж няма глобално затопляне, а тези слънценевиждащи местности успяват ТАКА да се стоплят. Горките холандци – не са ги предупредили, че архитектурата им – годна когато е студено, някой ден ще е негодна, защото ще бъде горещо.  

Но, както и да е – обратно в Амстердам. 

С Амстердам нещо още не се разбираме

Вече обяд стана, а аз още нищо интересно не съм видяла. Да, бяхме в музея Стеделик и се насладихме на глътка модерно изкуство (и студен въздух), но даже и Ван Гог се наложи да пропуснем. Неподготвени бяхме, за опашките пред неговия музей. 

18:10 часа

И обяд мина, а Амстердам още се дърпа и ми причинява душевна недостатъчност. Аз ли нещо съм в грешка или просто всички тези обожателни коментари, които съм чувала, са били просто под въздействието на легалните тук вещества. 

Лутахме се безцелно и даже ми се наложи цял час да стоя в парк Вондел и да чакам една чапла да литне. Да, правилно прочетохте. Инатият ми мъж заядливо седя на земята с фотоапарат, насочен към една чапла на един клон, за да ѝ направи снимка в полет. А аз наблюдавах, как хората буквално се звереха в нас заради упоритостта на Ник.

Излетя де – чаплата. Взе и един час от живота ми със себе си.

Най-сетне, след цялата драма, се запътихме към района на

Червените Фенери

Къде другаде? И ето, че Амстердам започна да ми говори. И това даже преди да стигнем каките под фенерите. Най-сетне чар – редови къщи, за които си заслужава да извадиш фотоапарата – архитектура, вода, цветя и разбира се повявания на трева навсякъде (Навсякъде!). Колелета завзели улиците, пешеходците – незначителен брой и в опасност. 

***

28 август

Днес се събудихме на напълно различен климат. Явно наистина съм се объркала за глобалните затопляния (хм…). Внимавай какво си пожелаваш, както казват!

Сутринта бяхме посрещнати от облаци и опити за дъжд, но все пак обухме късите гащи за

Хага

Е, градът на правосъдието реши да ни поправи. Започнахме с преобуване с дълги панталони, после – вървене през лек дъждец в търсене на гледки и се озоваваме в кафене под пороен дъжд! Явно наистина ще е друго днес времето.

След една овесена каша време осъзнаваме, че вече сме минали през историческия площад. За това се връщаме да снимаме (ако няма снимки, били ли сме там въобще) и решаваме да тръгнем към много препоръчания плаж на Хага –

Схевенинген

Разбира се на плажа е мрачен ден, нищо че сме запасени с бански и хавлии. Примиряваме се с моето традиционно докосване на водата и боса разходка до кея.

Плажът може да е типично северно-европейски, но кеят не е. За максимално оползотворяване на пространството, с цел консуматорство, кеят е двуетажен. Остъклен с ресторанти и магазини от долу, а горе – ветровит с малки барчета, място за събития, площадка за бънджи скокове и виенско колело (за чиято гледка от върха не съм много сигурна – колко повече вода може да се види, когато си заобиколен от вода?!?).

Но едно нещо ще запечатам завинаги от тази голяма холандска променада и то е

арт парка

Голяма, интерактивна, терасирана площадка с бронзови човечета с големини от чаша за чай до 13-метрови гиганти, повечето в странни ситуации, гмуркащи се в земята или обковани като Гъливер. Ако на мен толкова много ми харесаха, можете да си представите екстаза на децата около нас. Четейки по-късно се оказа, че моето шесто чувство, както винаги е правилно. Всички странни човечета са извадени от приказки, свързани с морето и една от тях наистина е Гъливер. 

След странния ни обяд на плажа, решихме да се придвижим към парка с вятърни мелници на Ротердам, доказвайки липса на съпружеска комуникация. Двамата сме си представяли различни места, ама само единият има достъп до навигацията.

Вместо при паметника на ЮНЕСКО се оказахме в Схидам

Следователно вместо функциониращите мелници на Киндердайк видяхме тези на това село. Познайте кой, кое място си е представял… Но, мелниците са си мелници, снимахме се и продължихме. 

Следващата спирка беше

Ротердам

с уникалните си паркинг такси. Никога през живота си не съм виждала паркинг да таксува на всеки 15 минути сума, подходяща за нормалните паркинги за един час – 1€ / 15 мин. А пък аз си мислих, че хората доброволно карат велосипеди. С тази застрашаваща сума си наложихме лимит от два часа в центъра на Ротердам. 

Както винаги, пристигаме не особено осведомени за околностите и тръгваме на където ни сочи носът. Знаем само за пазара и кубичните къщи. Те пък взели и ги построили точно едно до друго. На снимки

пазарът

изглежда като магически стенно-прожекционен феномен. Не е. Но е не по-малко впечатляващ. Не мисля, че имам думите в речника си, за да опиша това място. Огромен, цветен и странен. Пазар за храна с жилищни апартаменти във формата на нещо като купол. Отново – твърде странен за думи, твърде голям за хубави снимки.  

С връзка грозде в ръка преминаваме през пазара и се запътваме към кубичните къщи. Дори без да се замислиш, виждаш, че Ротердам обича да е център на странната архитектура. Пазара, кубичните къщи, сградата с огромни жълти тръби, високата сграда пред кубичните къщи, класическата сграда до тях. На една от стените в комплекса на кубичните къщи има цитат от архитекта им Пийт Блом: „Какво е това? Палат или цирк?”. Не мисля, че има по-добри думи да опишат този квартал на Ротердам. 

Та стигаме до

Кубовете,

след като сме поразени от тази откровена странност, и аз просто не мога да схвана защо, как, какво и къде, що се отнася до Кубовете. Добре че една от къщите е направена като музей, че да могат да ми се наредят мозъчните вълни. Всъщност не е толкова умопобъркващо, когато си вътре. С радост ще остана там като на квартира тип AirBnB, която е супер технологично оборудвана. Но, никога не бих се посветила да живея и притежавам архитектурен паметник от 80те, в който най-вероятно нищо не мога да променя заради статута му. Един от големите кубове е хостел – това изглежда като страхотна идея. Иначе – не, благодаря!

След развързването на невроните в главите ни се връщаме обратно. Беше добър момент, защото точно тогава краката ми решиха да ме намразят и да решат да не продължат напред. Връщането в колата беше посрещнато с радост. 

Вечерта прекарахме с Матю и Питър. Какви са шансовете в седмицата, която по случайност решаваме да тръгнем за Холандия, те да пристигат в Делфт. След страхотна вечеря, достатъчно вино и хубав разговор, най-сетне се запътваме към този път хладно легло.  

29 август

Тази сутрин очите ми се отвориха около един час след тръгването ни. Краката ми силно ме ругаеха и отказваха да пресекат канала до колата. Магистралата беше отново в своя стандартно скучен образ. След това спонтанно посещение, Холандия може да ни очаква отново. 

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

Очаквайте продължението

Автор: Василена Коларова
Снимки: авторът

Booking.com



Booking.com

Други разкази свързани с Холандия или писани от Василена Коларова – на картата:

Холандия, както и Василена Коларова



Booking.com