Tag Archives: Диана Чавдарова

Непал през очите на един непланинар (2): Покхара, парапланерите и изгарянето на мъртъвци

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Диана продължаваме из Непал. Миналия път бяхме в Катманду и Саураха. Днес сме в Покхара, за да покараме парапланер и ще се върнем до Катанду, за да изгорим някой и друг мъртвец.

Приятно четене:

Непал през очите на един непланинар

част втора

Покхара с парапланерите и изгарянето на мъртъвци в Катманду

Ден 6:

Да казвам ли, че пак ставахме рано? Човекът от хотела искаше да платим на него билетите за рейса по 600 рупи, но ние отказахме. На автогарата ни поискаха 500, после се оказа, че били по 400. Разстоянието отново щеше да е нещо от сорта на около 200 километра, но отново отне около 6 часа. Този ден започна някаква странна и смешна серия от съвпадения. Малко след като се качихме в рейса, споменах на Цвети, че в Непал се строи училище спонсорирано от фестивала Томороуленд, който аз посещавам всяко лято последните 3 години и че може докато тя е на планина, аз да отида до селото, където се намира това училище.

Автобус, Непал

За съжаление обаче не знаех как се стига до това село и споделих с Цвети, че трябва да намеря някой, който да ми обясни, защото с транспорта тук положението е доста зле. В тази връзка, седалката на която седях беше продънена и изкривена на една страна. Трябваше или да съм облегната 6 часа върху Цвети, или да седя на мускули за да не съм подпряна върху нея. За това я помолих да седне на седалката отзад, а аз да седна на нейната.

Обаче освободеното от мен продънено място веднага се зае от един непалец, който се качи в рейса на следващата спирка. Доста бързо се заприказвахме, попитах го от коя част на Непал е и той каза името на селото с училището на TomorrowLand! Не можех да повярвам, обърнах се към Цвети, тя беше чула и вече се заливаше от смях. Каква беше вероятността да задам въпрос (как да стигна до някакво си село в Непал) и след 15 мин отговорът да се качи в рейса и да седне точно до мен? Естествено момчето веднага ми обясни и се оказа не е толкова трудно колкото очаквах. Той самият отиваше точно там, но след 2 – 3 дни щеше да дойде също в Покхара. Причината за това каза, че е да лети с парапланер. Тогава ми светна лампичка. Аз винаги съм искала да пробвам летене с парапланер. Проверих веднага цените в България и се оказа, че в Непал е по-евтино. Разбрахме се с младежа, че може евентуално да отида с него, защото сериозно се замислих. Разменихме си фейсбуците и после той слезе от рейса, за да се прекачи за неговото село.

Покхара, Непал

След няколко часа стигнахме

Покхара

и се срещнахме със семейството, което се беше придвижило със самолет. В Непал повечето градове си имат летища, а цените за туристи са около 100$ за полет 20 мин. Ако щеш. Другата ти алтернатива е 6$ за рейса и минимум 6 часа друсане по дупките и прахоляците.

Покхара, Непал

Градчето беше много симпатично,

намираше се на брега на едно красиво езеро, заобиколено от хълмове и планини с 8-хилядни върхове. Това беше вторият най-голям град в Непал, но много по-туристически и с много по-малко прахоляк. Имаше една много дълга улица, успоредна на брега и пълна само с магазини, заведения и туристически агенции. Семейството си бяха резервирали хотел в единия край на улицата, а ние в другия, на около 20 мин пеша.

Езерото в Покхара, Непал

Нашето хотелче се намираше на брега на езерото, имахме голяма стая с още по-голяма тераса, която гледаше именно към езерото и отсрещните хълмове! Уцелихме уникална гледка. Цената беше 12$ на нощ общо за двете. Банята също беше супер и топлата вода идваше сравнително бързо. На другите места се налагаше да чакаме около 20 мин. Имаше обаче една изненада – одеялата не бяха чаршафосани! В този хотел по принцип не слагат чаршафи на одеялата никога.

Хотелът в Покхара, Непал

Добре че незаетите стаи стояха с отворени врати и аз си откраднах един долен чаршаф за одеялото, а Цвети си спа в спалния чувал. Като се замисля и в предишния хотел нямахме чаршафи на одеялата и ние си поискахме. Може би това е стандартна практика. Направи ни впечатление, че въпреки че хотелите ни изглеждаха мизерно, всички предлагаха много хубави сапунчета, шампоани и лосиончета за тяло и на всички пишеше, че са 100% натурални. А качеството наистина беше много добро.

Шампоанчета в хотела в Покхара, Непал

Оставихме багажите и тръгнахме да се разхождаме. Направи ни впечатление, че навсякъде имаше подготвени купища с дърва, които по-късно щяха да запалят. Оказа се, че

този ден е най-големият празник,

дори беше неработен, казваше се Маха Шиваратри. На този ден е позволено да се напушиш. Тогава се сетихме, че пътувайки с рейса, често виждахме хора струпани около някакви огньове, запалени близо до светилища, чак сега разбрахме защо. Тази нощ щяха да запалят много по-големи клади, наистина огромни. В огньовете слагаха бамбукови пръчки да се нагреят и после ги удряха в земята, а те гърмяха като бомби.

Ритуален огън – Покхара, Непал

Идеята беше, че

Шива се бил напушил и заспал, и хората гърмят за да го събудят

После разбрахме, че в Катманду празненствата са били много по-сериозни, имало е страшно много церемонии из целия град. А накрая е имало и заря.

Шива пуши трева, Непал

Както вече казах, само на този ден пушенето на трева е позволено със закон. Но това не пречи хората да си пушат постоянно. Специално

в Покхара е пълно с хипита,

които са дошли тук само заради наркотиците. Всичките ходят облечени с развлечени дрехи и косите им са в расти. А по погледите им може да познаеш, че са постоянно надрусани.

Покхара, Непал

Споделих със семейството за случайната среща с непалеца в рейса и идеята за парапланер. Оказа се, че те двамата също го планират и даже са проучили, че това място е в топ 10 от най-хубавите места за такова летене. Даже бяха открили, че има двама българи, които работят тук точно това. За съжаление обаче не знаехме как да ги открием. Разпитахме по агенциите за цени и ни казваха, че струва 60$, непалецът ми беше казал 55$. Решихме, че ще го мислим на следващия ден.

Ден 7:

Най-накрая ставане по светло! Събудихме се и първото нещо, което видяхме през френските прозорци беше как слънцето огрява прекрасното езеро и зелените хълмове около него. Приказна гледка за 6$ на човек! Взехме си хималайски чай и седнахме на огромната тераса на блажена закуска.

Терасата над езерото в Покхара, Непал

Малко по-късно имахме среща със семейството на брега на езерото. От там хванахме лодка, с която преминахме на отсрещния бряг, за да се изкачим пеша до

един будистки храм

Разходката беше много приятна, сред местна гора и красиви гледки към Покхара.

Пътека в Покхара, Непал

Храмът

представляваше една бяла ступа, намираща се много на високо, сред малък парк. При хубава видимост зад близките хълмове се виждат и осем-хилядниците отсреща. В този ден обаче не се виждаха.

Храм в Покхара, Непал

В програмата следваха

една пещера и едни водопади

Навигацията ни върна обратно в града, на главен път и сгради. Нещо не се връзваше, но следвахме маршрута. И както си вървяхме по натоварения път, между сградите се появи една голяма порта от където се влизаше за пещерата. Входът и беше декориран с много и най-различни статуи, и всичко беше оцветено с много шарени цветове.

Пещера в Хималаите, Непал

Самата пещера обаче се оказа голямо разочарование, никакви образувания, много задушно и миризливо и за щастие много къса. Стигнахме края на пещерата буквално за 5 мин от където се наблюдаваше образувание, приличащо на лице, за което казваха, че е естествено и, че това е Буда. Побързахме да се изнесем и отидохме на водопадите, които се намираха отсреща, като пресечеш улицата.

Водопади сред сградите. Както пещерата и те се оказаха разочарование, аз лично водопад не видях.

И от тук побързахме да се изнесем и тръгнахме да се връщаме към Покхара. Тъкмо стигнахме и седнахме в едно заведение да хапнем и се изля порой. Определено имахме голям късмет с времето. Почти през цялото време беше топло и слънчево, през деня ходехме по къс ръкав, а вечер с яке.

Пътека в Хималаите, Непал Мост в Хималаите, Непал

Този ден беше 14-ти февруари и двойката искаше да остане на романтична вечеря, а ние с Цвети открихме огромен супермаркет и решихме да си купим някакви местни неща и да ядем на нашата тераса.

Бонбони в магазин в Покхара, Непал

Оказа се, че

да си пазаруваш от магазин за ядене излиза доста по-скъпо от това да се храниш на заведение,

но вече бяхме харесали кашкавал от як, консерва от бамбук и някакви други необичайни за нас неща и се придържахме към плана. От всичко което бяхме купили, сполучлив беше единствено европейския хляб, който бяхме намерили. Всичко останало беше доста неприемливо за нашия вкус.

Храна от магазина – Покхара, Непал

През този ден водих малко комуникация с непалеца от рейса онзи ден относно парапланера. Моите приятели все още не бяха решили дали искат или не, а този щеше да дойде в Покхара след 2 дни. Чудех се как бихме могли да открием българите пилоти тук. Тогава Цвети се сети, че имаме обща позната, която беше идвала в Непал и предложи да я питам, дали не ги познава случайно тези българи. 10 мин след като и писах, вече имах фейсбука на единия българин! След още 30мин вече имах уговорка да летя с него на по-следващия ден. Стана толкова бързо! Цената която ми даде беше още по-добра от тази на непалеца – 50$! Писах му и той толкова много се впечатли, че освен че ме помоли да уредя и него, ме пита да му препоръчам хотел в Покхара. Аз му препоръчах нашия и той дойде със семейството си след два дни, и остана очарован от съотношението цена-качество. Изобщо човекът преди няколко дни седна случайно до някаква българка, а после се оказа, че тази го уреди с по-евтин парапланер и супер евтин хотел с уникална гледка.

Покхара, Непал

Ден 8:

Тази сутрин само Цвети стана много рано. Тя потегляше за трекинг за 4 дни и трябваше да хваща рейс от автогарата. А пък аз след като се наспах се преместих в друга стая. Собственикът на хотела ми предложи една по-малка, без гледка, за 5$ на нощ, което беше още по-евтино, че и бях сама в стая с баня и тоалетна. След това се срещнахме със семейството и ходихме да търсим някакъв тибетски бежански лагер. Попаднахме и на християнска църква, която беше една малка постройка с хоризонтален покрив, боядисана в бяло. Вътре стените бяха бели, на земята килими.

Еверест – Покхара, Непал крава – Покхара, Непал Осемхилядници в Хималите – Покхара, Непал Покхара, Непал

Времето този ден беше прекрасно и се виждаха осем-хилядниците. Това щеше да е перфектен ден за парапланер, но моите хора се отказаха, а на следващия ден заминаваха за Читван. Затова аз реших да прекарам деня с тях, а

да летя с парапланер на следващия ден,

когато тях вече ги няма.

Докато се разбирахме с моя пилот за полета, му предложих да вечеря с нас, но ми отказа, че беше на диета. Казах му тогава да пита другия български пилот дали иска да хапне с нас, но той пък щеше да ходи на служебно барбекю. Поне успя да ми препоръча хубаво и евтино заведение, което се оказа буквално срещу моя хотел. От цял град и туристическа улица дълга 30 минути ходене, това заведение беше точно срещу входа на хотела ми (едно от многото смешни съвпадения, които се случиха).

Реших да отида до заведението, за да снимам менюто и да го пратя на семейството, да преценят дали искат да дойдат да вечеряме тук. Та влизам аз, нямаше почти никакви хора, освен една маса с трима мъже.

Меню - Покхара, Непал

Взех едно меню и пуснах телефона да го снимам и точно в този момент зад мен чух български език. Не бях сигурна, че съм чула правилно, за това се изправих и се обърнах към тримата мъже. Те също ме изгледаха странно. Накрая се престраших и попитах “български ли чух?”. Тогава се усмихнаха, наистина бях чула правилно. Първият се оказа украинец, а другите двама българи, пилоти парапланеристи, единият от които въпросния колега на моя пилот. Оказа се, че те през цялото време са си говорели на руски, но точно когато аз влязох са си казали нещо на български и аз точно тогава съм ги чула.

Седнах при тях, но до като дойдат семейството, украинецът и единият българин отидоха на въпросното служебно барбекю и не успяха да се запознаят. Въпреки това вечерята с българин, който е живял и работил тук беше много интересна и образователна. Отвори ни очите за много неща, които нямаше как да научим от местните и на мен лично ми

затвърдиха разочарованието от Непал

Един от шокиращите факти за които вече бяхме чували е, че тук са най-честите самолетни катастрофи в света. Това което не знаехме е, че в Непал не спазват никакви правила за безопасност на полетите. Не взимат под внимание атмосферите условия, които на тези височини много често са неприемливи за летене, още повече за малки самолетчета. В Непал има страшно много летища за малки самолетчета, има всекидневни полети за разстояния от 50 километра, че и по-малко. Цените за туристи както вече казах са по 100$ на посока, а за местните са наполовина. Мое лично мнение, е че пътищата нарочно се държат в окаяно състояние, за да може да просперира бизнесът със самолетите. Срещнахме много непалци, които предпочитаха да летят, отколкото да си причиняват този ужас с рейсовете, въпреки цените. Иначе не виждам логика държавата да събира милиони долари от разрешителните за трекинг, а да не могат да направят нормален път между двата най-големи града в страната, който е по-малко от 200 километра. С рейс това разстояние се изминава за минимум 6 часа, в най-най-добрия случай. Със самолет е не повече от 30 минути.

През 2017 Непал е бил посетен от близо 1 милион туристи

Непал се посещава основно заради планините. Почти няма такива като мен, които да не отидат на трек. Това е същото като израза да идеш до Рим и да не видиш папата. Всички тези туристи биват таксувани за разрешително за която и да е планина. И то не малки суми. Знам че сега много хора ще кажат, че то си има разходи, заплати, почистване и т.н. Заплатите в Непал са около 100$ на месец. А почистване не съществува – едно от многото разочарования в тази страна, но за това после. Не знам просто къде отиват тези милиони приходи от планините, а пътища няма и населението е изключително бедно. Може и да бъркам.

Но да се върна на самолетите. Както казах тук не се съобразяват с времето и всичко си излита и непрекъснато има инциденти.

Самолетите толкова често падат,

че българинът с който вечеряхме един път си изпуснал самолета и той след това паднал и всички загинали. Разказа ни и друг случай когато времето било ужасно, но пилотът се канел да излети. Нашият човек дигнал луд скандал, искал да слиза, говорил със стюардесата, говорил с пилота, но те не искали да чуят. До като се разправял с екипажа, забавил излитането и тогава всички видели как един кацащ самолет едва не се разбил. Това вече убедило пилота и отложили излитането с няколко часа. Изобщо в тази държава имат много различни възприятия за живота и опазването му.

Друг пример са изкачванията на Еверест

Може да си на 80 години, може да си бременна в 9-ия месец, но ако можеш да си платиш цената, всяка агенция ще приеме да пробва да те качи. Вече е друг въпросът дали ще оцелееш. Но тях сякаш това не ги притеснява. Също както със сафарито – пускат те цял ден да се моташ пеша, без самозащита из най-гъсто населената с тигри територия в света. Да не говорим за носорозите, слоновете и мечките. Тук е моментът да включа и

един пример с парапланерите

На едно място ни бяха предложили цена за полет 30$ и попитахме нашия нов познат как е възможно да има и такава цена. Значи до преди няколко години, даже дали не е било и до преди една година, цените на полетите са били по 120$.

Покхара е в топ 10 на най-красивите места за летене с парапланер

и това е много печеливш бизнес тук. Съответно е пълно с компании които предлагат това развлечение, а пилотите са професионалисти от цял свят, включително и от България. А фирмите за да си крадат взаимно клиентите, започнали рязко да свалят цените. И така вместо да се разберат за някаква долна граница под която да не пада никой, за да взимат повече пари, те взаимно са се прецакали, сами са си подбили цените и са стигнали до 50$ (пак да напомня – от 120$). А пък тия най-простите за да могат да предлагат още по-ниска цена са започнали да наемат за пилоти местни непалци, които имат само един месец опит в летенето с парапланер. Те буквално ги взимат от улицата, някакви бедни хора, правят им някакво обучение и след месец ги пускат да летят с туристите. И понеже това са простички и бедни хора, те не искат големи заплати и съответно фирмите могат да си позволят да предлагат полети за по 30$. И ето още един пример за отношението на непалци към живота. Непрекъснато има инциденти, за които никой не говори, за да не се отрази на бизнеса. Тези хора не само са рискови за себе си и клиентите си, но са рискови и за всички останали, които в този момент също се намират във въздуха, а те са десетки.

Друг интересен неподозиран поне от мен факт за Непал беше

отношението на местните мъже към жените туристки

Според тях жените са дошли тук най-вече за да спят с местните, а те от своя страна си имат всякакви трикове за да ги вкарат в леглото. Много често например когато жена си наеме гид за трекинг, вечер когато стигнат до хижата в която трябва да пренощуват, гидът казва, че стаите са свършили и е останала само една с едно легло. И тогава туристката се смилява над клетия гид и му предлага да спи при нея на същото легло. Веднага се притесних за Цвети. Тя беше тръгнала сама без гид, но знае ли човек какви хора може да срещне по пътя. Тръгнах веднага да и пиша да я предупредя и гледам, че вече имам съобщение от нея с история от деня, потвърждаваща току-що наученото. Някакъв непалец я бил заговорил най-учтиво, но после изведнъж и се нахвърлил да я целува.

Покхара, Непал Орел – Покхара, Непал

Изобщо тази вечер, че и следващите няколко дни, през които прекарах доста време с българите научих много интересни неща. Те всичките бяха живели тук по десетина година и знаеха страшно много. Разказваха, как до съвсем скоро тук не е имало ток, как не са имали топла вода, интернет и т.н. Единият е преживял и земетресението. След вечеря всички се разделихме. Със семейството щяхме да се видим след няколко дни направо в Катманду, защото на следващия ден те заминаваха за Читван и те да търсят тигри и носорози.

Ден 9:

Тази сутрин всички без мен ставаха рано. Цвети някъде по планините за трекинга, а семейството за рейса за Читван. Аз обаче се наспах, направих си хубава разходка по брега на езерото, закусих и се върнах в хотела, да чакам да ме вземат за полета. Всеки ден има по 3в 9, 11 и 13 ч. Аз бях с този в 11. Дойде един бус, който ни събра общо 3 ма човека от различни хотели и ни закараха в някакъв офис.

Там ни дадоха да подпишем декларация, че сме наясно, че

фирмата не поема отговорност, ако умрем и че сме наясно, че такава вероятност съществува.

В същото време дойдоха трима пилоти – единия българин с който се запознах предната вечер, другия българин с който си бях комуникирала по фейсбук и още един. Качиха ни всички на друг бус и се отправихме към планината. Горе вече беше пълно с излитащ народ. Получих инструктаж и зачакахме вятъра. Не се наложи да се засилваме или каквото и да е, защото

вятърът директно ни вдигна във въздуха

Парапланери - Покхара, Непал

За съжаление този ден нямаше видимост към осем-хилядниците, така че трябваше да се задоволя с близките гледки към езерото, които също си заслужаваха. Нямам представа колко време продължи полетът, защото се борех с наченки на паник-атака, която искаше да изплува, но успях да я удържа. Мисля че тя не се прояви, защото в този случай нямаше абсолютно нищо, което да мога да направя. Нямаше как да сляза от парапланера и да си ходя. Нямаше от къде да си взема хапче за успокоение, нямаше от къде да си купя вода. За това си мисля, че може би паниката просто реши да не се появява, защото беше напълно безсмислена. По време на полета правихме и малко видеа и снимки, които по-късно ни дадоха на диск от офиса.

Приземяването беше голяма изненада, изключително лесно,

беше все едно да стана от стол. Винаги съм си мислела, че има някакво затичване, спъване, пребиване и отърколване с парапланера. А то какво се оказа – само ставаш и си готов. Полетът мина благополучно и благодарих на моя пилот, че ме върна жива и здрава. Малко ми беше станало лошо все пак и после през деня ми беше леко кофти, но това е нормално. Пилотите ми обясниха, че щом ми става лошо, значи вестибуларният ми апарат е наред, защото това показвало, че работи. Аз винаги съм мислела обратното.

Парапланери - Покхара, НепалПарапланери - Покхара, Непал

Бусът дойде и ни събра, върнаха ни обратно в офиса, дадоха ни снимките и видеото, както и по един сертификат, че сме летели на фона на най-високите върхове в цял свят, макар и зад мъглата и накрая ни върнаха по хотелите. Остатъка от деня го прекарах в разходки, защото ми беше леко замаяно все още. А вечерта прекарах с тримата пилоти, с които се бях започнала предната вечер. Единият разказа как през 2001 ва обиколил цяла Европа с колело. Стигнал до Париж, спуснал се до Ница и от там обратно в България. Другият пък разказваше за някакви екстремни случки с парапланера, за пребивания, сблъсъци с дървета и гигантски орли, оцелявания, изобщо един друг непознат за мен до този момент свят.

Ден 10:

Предната вечер споделих с пилотите, че съм останала сама за 3 дни и не знам какво да правя. По принцип бях решила да ходя до родния град на Буда, до селото с училището на Томороуленд и т.н., но като си представех как ще трябва да се клатя по прашните рейсове още два пъти по поне 6 часа се отказах категорично и предпочетох да скучая в Покхара. Единият пилот беше планирал за този ден изкачване до върха, от който излитат парапланерите и ми предложи, ако искам да се разходя с него. Естествено се съгласих. Тази разходка даже я имаше по списъците със съвети какво може да се прави в района.

Това беше сложено като идея за лека тренировка по трекинг, преди да се тръгне по високите планини. Та ето, че и аз направих трекинг и не съм капо.

Изкачването

беше около 3 часа. Като стигнахме площадката за излитане новият ми познат хвана един от бусовете и се върна в града, а аз продължих с изкачването. Гледките от горе бяха уникални, макар и пак да имаше нещо като мъгла. Представям си какво ли е когато е ясно… По пътеките срещах всякакви хора, местни и туристи. Някакви момчета с анцузи ме попитаха от къде съм. Казах, че съм от България, а те възкликнаха “Ооо, Лудогорец!”. Оказа се, че са футболисти и за това така реагираха.

Започнаха да се появяват облаци и аз леко се притесних за прибирането си. За това нямах повече време за мотане и наслаждаване на гледки и тръгнах на обратно. По средата на пътя обаче срещнах една крава, която идваше от долу по моята пътека и трябваше някак да се разминем. Точно преди няколко часа пилотът ми разказа, как скоро бил свидетел на това как една крава хвърлила един турист във въздуха и той паднал в безсъзнание на улицата. Та доста се уплаших. Бях сама, а обхват почти нямаше.

Кравата - Покхара, Непал

Излязох от пътеката и се приближих към едно дърво. Кравата не знам защо тръгна след мен. Излезе от пътеката и се насочи право към мен. Сега вече бях на истинско сафари и си спомних инструкциите при опасност да се кача на дърво. Вече бях готова да се качвам, но кравата загуби интерес и се върна по пътя си. Пффф, размина ми се, но доста се стреснах.

Ако не беше историята от тази сутрин нямаше грам да се впечатля и най-вероятно щях да я подмина, но не се знае, нейните планове какви щяха да бъдат, та е много вероятно тази история от сутринта да ми е спасила живота.

Пътека в Хималаите - Покхара, Непал

Двете крави

Пътека в Хималаите - Покхара, Непал Пътека в Хималаите - Покхара, Непал Пътека в Хималаите - Покхара, Непал

Отдъхването обаче не трая дълго, защото само след 2 минути се появиха още две крави, които при вида ми се спряха и вцепениха. Айде пак… този път успях да се покача на един зид и ги изчаках да подминат. Повече такива ситуации нямаше. И дъжд не ме заваля и успях да се прибера жива и здрава.

Една от идеите ми за запълване на времето в Покхара беше

да отида на някакъв ритрийт – с йога, медитация, масажи

и т.н. Доста ги проучвах местата, но всичко излизаше страшно скъпо и се отказах. Реших да си направя по отделно масажи и медитации. Намерих си една с тибетски купи, ходих няколко пъти и все го нямаше инструктора и нищо не се получи. Поне успях да си намеря масаж за 10$, иначе навсякъде бяха около 30$. Жената беше много мила и внимателна. Както навсякъде чаршафите и кърпите не бяха прани от неизвестно време, но пък ги беше всички аранжирала като в много скъп хотел. Беше направила животинки от кърпите, а около тях имаше цветя и разни други декорации, които естествено махна преди да ме сложи да легна. Масажът беше супер и си казах, че ще отида още един път поне.

За вечеря бях отново с моите познати. Те казваха, че много се радват, че има с кой да си говорят на български, защото обикновено са в компания с други пилоти и трябва да говорят на руски или английски. Аз пък се радвах, че не съм сама, а и че научавам страшно много за Непал и последните 10 години как са се развивали нещата тук.

Вечерта като се прибирах в хотела си видях една отворена врата и там беше момчето-непалец, с който се бях запознала в рейса. Беше довел и семейството си и много ми благодари за намирането на евтиния полет с парапланер и за хубавия евтин хотел. Каза, че след няколко дни отива в Катманду, когато и ние бяхме там, и тогава пак ме питаше да му препоръчам хотел!

Ден 11:

Последният ми ден в Покхара.

Бях решила все пак да се пробвам да стигна до селото с училището на Томороуленд, но нямахме никакви новини от Цвети от 24 часа и малко се притеснихме. Семейството бяха направили сафарито предния ден и днес потегляха за Катманду, а аз реших да остана в Покхара да чакам Цвети. Не исках да се отдалечавам, без да знам, че всичко е наред с нея. Отидох на закуска с временно безработния пилот и решихме да вземем скутер под наем и да ме заведе до някакъв каньон и ферма за животни и риби.

Тайно се надявах поне днес да видя нещо красиво, нещо да ми грабне акъла, но

и днес беше разочарование

Не че беше грозно, просто в България си имам къде къде по-красиви кътчета и вече трудно се впечатлявам.

Трекинг в Хималаите – Покхара, Непал Трекинг в Хималаите – Покхара, Непал Трекинг в Хималаите – Покхара, Непал

Регитрсционен пункт за туристи - Покхара, Непал

Стигнахме табелата за фермата, обаче точно пред нея имаше пропускателен пункт за планината за отиващите на трекинг и проверяваха всички минаващи дали имат пропуск. Този пункт до преди 2 години е бил 5 километра по-назад, но явно са решили, че има много хора, които ходят на фермата, от които могат да взимат пари за пропуск и са дръпнали пункта точно пред нея. Поредната идиотщина! Казаха, че ако искаме да видим фермата или да ядем в нейния ресторант, трябва да си платим за пропуск 45$. Естествено отказахме. Не знам дали има хора които все пак плащат… Но определено обричат мястото на фалит.

Мост в Хималаите - Покхара, Непал

Върнахме си се ние обратно в града

и си ядохме на обичайното място. Поне си направихме доста приятна разходка и аз лично хем си запълних времето, хем видях още от околностите. Дори видяхме един от прословутите въжени мостове, целят омотан с цветни молитвени знаменца. Това вече мога да кажа, че ми взе акъла и много ме впечатли.

Преди вечеря отидох за втори масаж при жената от предния ден. Избрах си някакъв масаж, който включваше толкова много олио по тялото, че месец по-късно, след многократни изпирания на дрехите, които облякох след това, все още миришеха на това олио. Масажът поне пак беше супер.

Привечер седнахме да хапваме обичайната компания и зачакахме Цвети. Казах им да гледат за едно много кльощаво момиче с гигантска раница. Явно описанието ми беше доста добро, защото те я забелязаха преди мен и се развикаха “Цветиии”. Тя също успя да опита от местния специалитет дал бат, което представлява ориз и няколко вида манджички, които се мешат с ориза.

Вечерята приключи и ние се прибрахме да се оправяме за утрешния рейс към Катманду. През деня пак ме преместиха в друга стая и имах чисти чаршафи и хавлии. Тук колкото и да се къпеш винаги кърпата след това става на кафяви петна. Първоначално си мислех, че са ми дали мръсна/ликьосана кърпа, но после разбрах какво се случва.

Ден 12:

Последното ранно ставане.

Трябваше да хващаме рейса за Катманду,

но тръгването ни малко се забави защото в банята имаше гигантска хлебарка и двете с Цвети не смеехме да влезем вътре. В един момент тя се скри и ние успяхме да се оправим за тръгване. На гарата имаше поне 30 автобуса, голяма част от тях също за столицата. Както май вече споменах всички рейсове тръгват рано сутрин, за където и да е. На нас ни отне 9 часа да изминем разстоянието от 200 км. Дадоха ни две места буквално на последния ред, заедно с едни китайци, а седалката пред Цвети беше продънена и облегалката постоянно се приближаваше към нея. Пред мен пък седеше някаква англо-говоряща европейка, която постоянно си пускаше нейната облегалка към мен, въпреки че постоянно я карах да си я дръпне, защото отзад нямаше никакво място, камо ли за човек метър и осемдесет.

Автобусът ни май имаше развалени спирачки, защото винаги издаваше един странен шум при спиране. А когато имахме почивка за тоалетна или храна, винаги подпираха гумите с камък. Дори и да няма наклон. Все пак

пристигнахме благополучно в Катманду

следобеда. Веднага отидохме в хотела, който си бяхме харесали в интернет. Решихме днес да платим малко повече пари, но да сме спокойни, че ще спим на чисто, че ще имаме топла вода и че няма да има хлебарки. Изрично питахме на рецепция за топлата вода и те потвърдиха, че винаги имат. Стаята наистина изглеждаше много добре и много чиста, мислехме, че сме взели добро решение. Оставихме раниците и излязохме да се срещнем с нашите приятели. След като им казахме за нашия хотел, те решиха да се преместят при нас, защото в техния имало хлебарки, дори под завивките и възглавниците.

Тази вечер имахме среща с Вишал, който щеше

да ни води на най-свещеното място в Непал,

за да видим починали хора, защото това било много на хубаво. Цвети категорично отказа и отидохме само тримата. Оказа се че отиваме на Непалския вариант на Варанаси в Индия –

място край река където горят починалите

Изгаряне на мъртъвци – Катманду, Непал

Място на което всеки хинду мечтае да го изгорят – това е най-върховното нещо, което може да ти се случи в живота! Но не всеки има тази привилегия, само най-високите касти имат такъв достъп. Вървейки към мястото Вишал ни показваше една сграда, когато врата и се отвори, от вътре излязоха едни със свирки и започнаха да разчистват пътя, за да минат едни хора. Вишал ни обясни, че това е възможно най-висшия човек, който води церемониите. Никой няма право да го докосва, дори той самия, въпреки, че е от най-високата каста. Така както го обясни, все едно видяхме Непалския папа.

Изгаряне на мъртъвци – Катманду, Непал Изгаряне на мъртъвци – Катманду, Непал

След това отидохме на реката, която имаше стълби от двата и бряга. На единия бряг имаше няколко

клади с горящи тела,

а от другата страна имаше площадка, на която трима танцуваха и правеха ритуал с огньове, на фона на музика и песни. От всички страни тази площадка беше заобиколена с цивилни хора, които слушаха и от време на време викаха нещо и дигаха ръце към небето.

Имаше и танцуващи хора, стил нашата чалга,

с ръце над главата. Семейството се уплашиха нещо, никак не им хареса видяното и казаха, че се връщат на паркинга да ни чакат там.

Ние с Вишал продължихме обиколката

Показваше ми различните сгради, храмове, статуи и ми разказваше за ритуалите и обичаите. Около нас имаше хора боси и по хавлии, близки на починалите, които трябва да се измият тук на чешмата. А най-възрастното дете на починалия трябва да остане тук 12 дни и да спи и да стои по цял ден.

Другите странни хора около нас бяха като извадени от филм – едни черни, сбръчкани, кльощави, полу-голи, с коса и брада хваната на няколко пъти с ластици и гледащи със странен поглед. Вишал каза, че тези са дошли от Индия, защото тук е най-свещеното място. Те просто си седяха или лежаха по земята.

Храм – Катманду, Непал Храм – Катманду, Непал

Накрая

Вишал ме заведе на най-странното място,

не беше храм, беше все едно влизаме в нечия къща. Първо попита дали може да ме вкара, защото по принцип не беше позволено, ако не си хинду. Но получи разрешение и влязох. Трябваше да си събуя обувките, а вляво от мен имаше 3 или повече крави.

Храм в Катманду, Непал

В дясно имаше нещо неопределено, не мога да го опиша, нещо като олтар, от който висяха всякакви странни неща, включително и найлонови пликчета.

Храм в Катманду, Непал

Долу на земята също имаше безброй неща, както и мини пещ, ама много мини. По стените също имаше закачени странни неща. А на земята седяха трима мъже с подобно описание, като тези дето дошли от Индия. Първо ме вкараха в едно помещение където имаше голяма статуя на Шива, а срещу нея купища чували с ориз за бедните.

Храм в Катманду, Непал

После се върнахме в първото помещение и ме сложиха да седна на земята. А бях с последните си чисти панталони… Дадоха на мен и Вишал по една купичка от палмови листа с по две сладки. Това бяха сиропирани тестени топки, страаашно вкусни! Естествено, ги ядохме с пръсти и станах цялата лепкава. След това трябваше да поискам благословия на двама от седящите мъже, като докосна напуканите им крака, а те ме докоснаха по главата. И двамата имаха много отнесен поглед, не знам дали бяха дрогирани или беше от някаква медитация. Вишал каза, че ако искам мога да оставя дребно дарение, но не е задължително.

Храна в храма – Катманду, Непал

Още преди да оставя еквивалента на 50 цента, зад мен човекът вече беше приготвил да ни даде по два банана, защото от тук никой не си тръгва празен. Направи ми впечатление, че дадоха по две сладки и по два банана на човек, а можеха спокойно и по едно да дадат. А и ни личеше, че не сме бедни и не сме дошли, за да ядем. Това ще ми остане траен спомен…

Излязохме от постройката и още се опитвах да асимилирам какво ми се случи току що, когато

от всички страни се стекоха маймуни

и почнаха да се катерят върху мен и да ме дърпат за якето. Веднага се сетих, че са видели бананите. Вишал каза че няма проблем да им ги дам, той самият даде неговите. Аз обаче си дадох само единия, другия го изядох по-късно на безопасно място.

След тези преживявания се разделихме в Вишал и се върнахме в центъра за вечеря с Цвети

Тя вече беше изкупила целия пазар в Катманду и хотелската стая беше пълна с най-различни типични за Непал неща. Успя да събере почти всичко в чисто новата раница, която също купи преди ден, останалото го събра в старата раница и остави място за още покупки за следващия ден. Аз също трябваше да купя някаква чанта за моите покупки. По принцип избягвам да пазарувам каквото и да е. Изпитвам ужас, ако се наложи да ми трябва нещо да си купя, било то обувки, или дреха. Но тук имаше толкова много интересни и автентични и евтини неща, че трябваше да се възползвам. Например купих си пееща тибетска купа за 30$, а в България струва 250 лв. А в Западна Европа сигурно е 300 евро. Купих си и шал от вълна на як, за 4$, толкова голям и толкова дебел, че го взех по-скоро за одеяло или за покривка на легло. Купихме си и хималайска сол на буци, много чайове, разни билкови хималайски лекове за настинка. Например таблетки за смучене, 60 броя за 4$. Другото което е много популярно за купуване е екипировка за трекинг. Има неизчерпаем избор от дрехи, обувки, спални чували, раници, палатки, абе абсолютно всичко, което един планинар може да има нужда. Всичко е с маркови имена, които по принцип са много скъпи, но тук цените са съвсем нормални. Например обувки с конкретна марка, които нормално струват 300 евро, там струват 50$. И това е преди пазарене, което означава, че цената може да падне още доста.

Не съм специалист и не мога да преценя дали всички тези стоки са ментета и дали качеството е добро, но на пръв поглед всичко изглеждаше много добре. Аз и преди бях чувала, че хора които ходят в Хималаите предпочитат да си купят цялата екипировка от Непал и после да я оставят там, защото така им излиза по-евтино и доста по-лесно. Това е и една от причините за замърсяването на планините – туристите масово си зарязват екипировката когато сметнат, че вече не им трябва. Директно в планините, така както са си опънали палатките… защо да се занимават да ги прибират и носят на обратно като ще им тежат и пречат…

Посъбрахме до тук купените неща и почнахме да се оправяме за лягане. Аз се съблякох и влязох в банята и пуснах кранчето да чакам топлата вода. Тя обаче не се появи поне 20 минути. В един момент направо спря.

Спря и студената

Звъннахме на рецепция и казаха, че сме източили контейнера и веднага ще сложат новия да се топли, но трябва да изчакаме половин час. Цвети каза, че не може да чака и че си ляга. Повдигайки одеялото видя, че чаршафите и се сториха съмнително тъмнички. Оказа се, че всъщност са доста изцапани и кой знае колко хора вече бяха спали в тях. В моите също. Вече почна да ни призлява. Уж платихме за по-скъп хотел, за да е чисто и да има топла вода, а то нито едното нито другото. Пак звъннахме на рецепция и поискахме чисти чаршафи. Последва една драма с продължителност 1 час, в който двама човека се редуваха да ни носят също толкова използвани чаршафи от други стаи, носиха одеяла, предлагаха ни да ни преместят в друга стая и т.н. Тези хора откровено не можеха да разберат какъв ни е проблема и какво точно искаме, както казах отне им 1 час да проумеят най-накрая и да донесат наистина прани чаршафи. Накрая аз успях и да се изкъпя.

След всички тези емоции, нощта ми предложи

още една изненада

Както си спях що-годе спокойно, някъде към 3 ч. (а от къде си мисля, че е било 3 ч. не знам) Цвети, която спеше на отделно легло, стана, протегна се и ме хвана за главата! Честно казано малко се уплаших, но уж спокойно попитах „Цвети, защо ме хващаш за главата?”. Тогава тя явно се събуди и осъзна какво е направила и се скъса да се смее. Нямаше никакво обяснение за това си действие. Добре че това беше последната ни нощ заедно.

Ден 13 – последен ден:

Цвети се събуди и директно избухна в смях от спомена за случката през нощта, на мен не ми беше толкова смешно. Срещнахме се на закуска с нашите приятели. Те ни разказаха, как предната нощ до като си миели зъбите водата спряла! Викам „извинявай, аз я източих…“. Закуската беше супер и много обилна. След като се нахранихме отидохме на рецепция да питаме как ще ни компенсират за разправиите снощи и предложихме или да ни върнат част от парите, или да ни закарат безплатно до летището. По принцип този хотел предлага безплатно взимане от летището, но незнайно защо не може да се замени със закарване до там, изрично питахме предния ден. Момчето обаче се съгласи на предложението за превоз и супер много се зарадвахме. След това денят продължи с още пазар. Имахме определени неща, които бяхме забелязали, че са много евтини и че си заслужават и проверявахме къде ще можем да ги спазарим най-евтино. Цвети вече се беше специализирала много добре в пазарлъка покрай посещения на други подобни държави и ние само я дърпахме да ни урежда неща, които сме харесали за по-малко пари. Например имаше едни шалове от як, аз им виках одеяла, които струваха по 20$. Цвети успя да спазари 2 броя за 16$, тоест свали от 20 на 8! Та общо взето така протече цялата сутрин.

Сувенири – Катманду, Непал

По време на цялото това пазаруване и обикаляне из туристическите места забелязах, че има голямо разнообразие от сувенири, които подозрително много приличат на

типични сувенири от други държави

Например видяхме марокански островърхи чехли, индиански висулки с пера за гонене на лоши сънища, български чанове, балийски маски на чудовища и още много други примери. За последното имам обяснение, на Бали основната религия е хинду и явно тези маски са типични. Но останалите сувенири много ме озадачиха, понеже бяха предмети от всички континенти. Ако някой знае, ще съм благодарна да ми пише, че ми е много интересно!

Сувенири – Катманду, Непал

Върнахме се в хотела да съберем багажите, които след това оставихме на рецепция да ни ги пазят до вечерта. А ние тръгнахме към

храма на маймуните

Той се намираше на един хълм, до който се стигаше по мнооого стъпала. Катеренето всъщност на мен ми беше интересно, защото ставаше в компанията не неизброим брой маймуни. Бяха навсякъде, някои дебнеха туристите за някое лакомство, други спяха, трети си имаха техни си някакви разправии и т.н. Даже се снимахме как ги храним. Самият храм също беше много интересен и се получи добре като за край на нашата екскурзия.

Храмът на маймуните – Катманду, Непал

Храмът на маймуните – Катманду, Непал Храмът на маймуните – Катманду, Непал Храмът на маймуните – Катманду, Непал Храмът на маймуните – Катманду, Непал

Следобед се върнахме в хотела да вземем багажите и да тръгнем към летището. Таксито вече ни чакаше. Тогава рецепционистът дойде при нас и ни завърза по едно жълто шалче на всички с пожелания за безопасен полет и път на обратно към дома. Беше много мило от негова страна, явно се опитваше да замаже положението, за да не напишем лоши коментари за хотела. Шалчетата бяха рекламни с името, емблемата, телефона и адреса на хотела.

Летището в Катманду, Непал

Стигнахме летището,

таксито ни остави, минахме първи проверки и вече трябваше да се редим на чек-ин, когато семейството се сетиха, че са забравили телефона си на рецепцията в хотела. Започна голямо чудене какво да правим. Трябваше ни такси, а бяхме похарчили абсолютно всички местни пари, до стотинка, а доларите ни бяха в едри банкноти. Само Цвети имаше едни 5$. Нямаше време да се ходи обратно към хотела и после пак към летището. Трябваше да помолим хотелът да изпрати телефона по такси, което да платим с 5-те долара на Цвети. Вече имахме план, оставаше само да звъннем на хотела, а за това трябваше да намерим номера им в интернет. Търсихме, търсихме и нищо не можехме да намерим. Цвети откри някакъв телефон, който обаче звънеше в Индия и не беше нашия хотел. Отне ни 15 мин докато го намерим този пуст номер. По-късно се сетихме, че всички имахме телефона на хотела, висящ на вратовете ни, изписан на шалчетата… Последва още един леко критичен момент – от трите сим-карти които бяхме взели общо, само на Цвети и бяха останали стотинки колкото за едно обаждане. Много беше важно този телефон, който намерихме да е верен. За щастие беше верен, от хотела веднага изпратиха апарата и всичко отново беше супер. Вярно че се чекирахме последни, но това няма никакво значение, след като оправихме проблема.

Летището в Катманду, Непал

След това на летището спря тока…

Малко се притеснихме защото все още не бяхме минали граница и не знаехме дали това би било проблем, в случай че токът се забави. За щастие бързо се възстанови.

Като за

последно Непалско впечатление в самолета:

местата ни бяха точно пред трима мъже, които бяха целите издокарани с костюми, ризи, сака, всички бяха с гелосани прически, но на челата им имаше цял килограм ориз, залепен с нещо червено. Единият имаше толкова много ориз, че според мен сигурно и в ушите беше влязло. Питахме ги дали не отиват на сватба така издокарани и с този ориз. Отговориха, че това е само за защита, да имат безопасен полет, нищо повече.

Трекинг в Хималаите, Непал

Тръгнах си с голямо желание, още от първия ден тук чаках с нетърпение излитането. За момента съм на мнение, че

не бих се върнала в Непал и не го препоръчвам като цяло

Причините са няколко:

  • отношението към живота и неговото опазване, независимо дали хората са туристи или местни (примерите с пешеходното сафари, самолетите които излитат без отчитане на мерки за безопасност; парапланерите с неопитни пилоти и мн.др.);
  • изключително много ме дразни политиката им за събиране на такса за влизане в планините им, това не знам да го има някъде на други места по света;
  • добре де, да взимат такса, ама поне да оправдаят тези пари по някакъв начин, да чистят примерно след туристите;
  • пътищата са потресаващо зле, невъзможно е да се обикаля и разглежда страната, освен ако човек не е готов да изтърпи безкрайното друсане по рейсовете и да диша прахоляк и мърсотия;
  • прахоляка като цяло – почвата в този край на света прави така че дори в гората да се разхождаш, пак дигаш прахоляк;
  • нивото на хигиена и непрекъснатия стрес да внимаваш къде и какво да ядеш и пише, къде спиш и т.н.;
  • нивото на замърсяване като цяло – дори по свещените места е пълно с купища боклуци;

Боклуци – Катманду, Непал

Непалски рупии – пари, Непал

За да не оставям негативно впечатление, ще изброя и някои

хубави неща за Непал:

  • хората са уникални, много симпатични и добри, и винаги готови да помогнат;
  • една от малкото държави, които все още са запазили автентичността си. Може да се разхождаш със слон по улицата, че дори и с носорог. Може да попаднеш на странни ритуали с човек с маска на чудовище. Или да попаднеш на фестивал с хиляди участници и местни танци и музика;
  • може да пиеш хималайски чай по цял ден и то за стотинки;
  • въпреки двойния стандарт, пак е много евтино, дори и за българи;
  • човек може да си купи уникални неща на супер ниски цени, неща които трудно се намират по света и са безбожно скъпи;
  • туристите спокойно могат да се оправят само с английски език – повечето местни хора го говорят;

Сигурна съм, че пропускам доста неща, също така приемам, че може и да не съм права в някои от твърденията си. За това когато някой тръгне за Непал е хубаво да си направи предварително проучване, а не да тръгне като мен напълно неподготвен. Тогава ще знае какво да очаква, ще може да си направи по-добър план и със сигурност ще остане с много по-позитивни впечатления. А щом сте стигнали до тук с четенето, значи вече сте наполовина готов!

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в Катманду:



Booking.com

Други разкази свързани с Непал – на картата:

Непал

Нощувки из цял Непал:



Booking.com

Непал през очите на един непланинар (1): Катманду и Саураха

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Диана заминаваме за Непал. Нееее, спокойно! Нищо няма да катерим – никакви планини! Ще разгледаме станата като нормални хора, а не като баир-будали 😉 Като за начало – Катманду и Саураха.

Приятно четене:

Непал през очите на един непланинар

част първа

Катманду и Саураха

При мен пътешествията винаги започват с някаква промоция на самолетни билети. Разбирам случайно или не за някакви намаления, намирам си поне един съмишленик и купувам. В случая попаднах на разпродажба на билети – всичко на половин цена. Въпросната авиолиния лети до дестинации като Шри Ланка, Малдиви, Занзибар, Непал, Индия и т.н., а цената за двупосочен билет от София излизаше 540лв. Успях да намеря желаещи само за Непал и така беше избрана дестинацията. Не знаехме почти нищо за тази държава, освен че там са Хималаите, че наскоро имаше ужасяващо земетресение и че това е много бедна страна. Решихме да прекараме там 2 седмици през февруари 2018г.

Групата се състоеше от мен, моя приятелка, мой приятел и неговата съпруга. Всички без мен много държаха да правят трекинг, което отнема от 3 дни до месец, че и повече, зависи кой какво търси. Аз лично имам страх от планините и не ми се рискуваше в такава държава, още повече на такива височини (по над 3000 м надморска височина). За това направихме груб план първо всички заедно да прекараме няколко дни в столицата Катманду. След това семейството трябваше да тръгне на трекинг, а аз и Цвети на сафари в джунглата. После Цвети трябваше да тръгне на трекинг и след това както дойде.

Излетяхме от София

на 6 ти февруари и кацнахме първо в Дубай.

Най-високата сграда в света - Бурж Халифа стърчи над облаците, Дубай

Най-високата сграда в света – Бурж Халифа стърчи над облаците

Там имахме престой от близо един ден, за това си бяхме резервирали хостел за една нощувка и успяхме малко да се разходим из града. На мен ми беше за трети път, но другите не бяха идвали, за това посетихме основните забележителности. Вечерта след полета ходихме до марината, а на другия ден до Медина Джумейра, Бурж Ал-Араб и най-високата сграда в света Бурж Халифа с прочутите пеещи фонтани.

Дубай

Нямахме си грам идея какъв културен шок щяхме преживеем само след няколко часа, от контраста между лукса, небостъргачите, модерното и 7-лентовите пътища в една посока и

Непал,

където само за подсказка – пътища почти няма.

Пътищата в Дубай

Пътищата в Дубай

Още до като летяхме към

Катманду,

започнахме да предусещаме

какъв шок ни чака

Вече беше тъмно, когато самолетът премина от Индия над Непал и светлините буквално изчезнаха. Толкова беше тъмно, че вече се чудехме дали не е станало някакво бедствие до като летим и да няма ток в цялата държава. Е ток имаше, като приближихме Катманду вече се виждаха светлини, но беше много тъмно, усещането беше, че кацаме в някое село, а не в столица.

Приветствие към слизащите от самолетите на летището в Катманду, Непал

Приветствие към слизащите от самолетите на летището

Първото много интересно нещо за Непал, което човек разбира с кацането е, че часовата разлика с България е 2 часа и 45 минути. Например ако в БГ е 11:30, в Непал е 14:15.

Летището беше много тъмно,

малко и стените бяха само на тухли. Не знам дали са целели този ефект или не са имали бюджет да измажат стените.

Плакат на летището в Катманду, Непал

Плакат на летището

Трябваше да извадим визи, имаше автомати на които цъкахме нещо, после платихме по 25$ и накрая отидохме на гишето за паспортна проверка. Имаше и обменно бюро, където се оказа най-добрия курс в страната, но късно го разбрахме. Понеже в пътеписа често ще споменавам цени, да кажа от сега, че 100 рупи са около 1$. След като минахме граница отидохме на гишето за таксита. Цената на едно такси беше стандартна – 700 рупи или 800 през нощта. Викаш си, щом е на летището, има ценоразпис, значи това е редовна цена. Е да, ама не. За съжаление на доста летища по света злоупотребяват с туристите (случвало ми се е същото в Мексико, Делхи и др.). Оказа се, че ако си вземеш таксито от улицата ще ти излезе не повече от 300 рупи. Ако си местен би могло да ти излезе и 150.

Хванахме такси и тръгнахме за хотела, който предварително бяхме резервирали.

Първите впечатления бяха – прах, много, много прах и мърсотия

Въздухът беше толкова мръсен, че можеш с нож да го режеш. Трафикът – потресаващ, без никакви правила (като например в Индия и Шри Ланка) страшно много мотори и придвижването е много бавно. И пак е тъмно. Не че няма ток и лампи, може би са по-слаби или са по-малко, но

никога не съм била в толкова тъмна държава

Катманду, Непал

Наближавахме хотела, когато таксито сви по една изцяло разбита улица и толкова тясна, че решихме, че е еднопосочна, но се оказа, че си е нормална двупосочна и разминаването ставаше много бавно. А нашият хотел беше завзел част от улицата и колите трябваше да правят мини завой за да заобиколят тази част.

В този момент вече бях толкова депресирана от видяното, че

ако бях сама щях да обмислям самоубийство

или да търся билет за връщане в България още на следващата сутрин. Знам че има хора, които намират тази обстановка за романтична, интересна, автентична и т.н., но определено не беше за мен.

За щастие хотелчето се оказа доста прилично,



Booking.com

имахме си самостоятелна баня и тоалетна и бутилки с минерална вода. Оставихме багажите и

излязохме да търсим вечеря

Намирахме се в най-централната и туристическа част на Катманду, но въпреки това улиците бяха пусти и почти нямаше хора. Пълно мъртвило както казват хората. (Две седмици по-късно на връщане обаче градът вече се беше понапълнил с туристи и атмосферата беше коренно различна.)

Влязохме в няколко ресторантчета, но и те бяха празни. Накрая избрахме едно и седнахме в него. Поне персонал имаше. И тук беше първото приятно впечатление от града – ресторантчетата всичките бяха на няколко етажа, с по няколко тераси и всичките много симпатични, всеки със собствен стил и много различни и интересни. Това впечатление се повтори и в другите градове, които посетихме. Хората имаха въображение как да си направят заведенийцата. Поръчахме някаква храна, която май се оказа вкусна, не помня вече.

В Непал основно ядат ориз, нудели

(или както им викаха едни българи живеещи в Непал – фиде) и момо – пържено или варено тесто с някаква плънка. Традиционната им напитка се казва ласи – като нашия айрян, но подсладен с плодове – например ягоди или дори само със захар. Другото специално е масала-чай – чай с подправки и мляко. Едно от най-любимите ми неща в този живот. Открих го в Индия преди 5 години и се влюбих, и сега използвах момента всеки ден да пия масала чай до като съм в Непал. Как не получих някое стомашно разстройство не знам.

В Непал трябва да се спазват стандартните мерки за хигиена,

които са типични за този вид държави – да си миеш и дезинфекцираш ръцете винаги, да не пиеш вода от чешмата, да не ядеш необелени плодове и зеленчуци, да не пиеш напитки с лед, защото ледът може да е вода от чешмата и т.н. Това беше един от големите негативни шокове, които преживях. Вярно, че не знаех много за Непал, но пък винаги съм го свързвала с Хималаите и това ми придаваше очакване за чистота и кристална планинска вода, а то се оказа точно обратното. За щастие никой от групата нямаше проблеми през тези 2 седмици!

А да,

втората приятна изненада за вечерта беше, че беше топло

Отново заради Хималаите си мислех, че там ще е много студено, а ние вечеряхме на терасата (да напомня, че бяхме там в началото на февруари). Вярно, че ни запалиха огън до масата – един от многото абсурди.

Огън до масата ни на терасата в ресторанта. До огъня стоят хартиени чували с подпалки – Катманду, Непал

Огън до масата ни на терасата в ресторанта. До огъня стоят хартиени чували с подпалки

Беше приятна вечеря и малко успях да се поуспокоя. До като не се върнахме в стаята и се наложи

да се бием с две хлебарки, една от които много хитра

Скри се в ъгъла под пантите на вратата на банята и не можехме да я докопаме. След 15 мин номера от наша и нейна страна, успяхме да се справим и с двете.

Ден 1:

Сутринта ни посрещна със слънце, но не можехме да отворим прозорците да проветрим, защото после трябваше да чистим няколко кила прах, които щяха да влязат от вън… В цената на нощувката имахме включена

закуска, която се сервираше на покрива

Представляваше филия хляб, масло, сладко, пържено яйце и банан. Аз си поисках и масала чай, който ми донесоха в чаша, по ръбовете на която се виждаха петната от кафе от предишния ползвател на чашата. Тук е момента да отбележа, че

в Непал не мият съдовете под течаща вода

Всичко се слага в едни легени пълни с вода, една жена клечи на земята и изплаква и забърсва съдовете и приборите, цял ден в една и съща вода. Имайки предвид чистотата на приборите и съдовете, за да сме по-предпазливи гледахме да ядем винаги термично обработена храна, която обаче за съжаление беше само пържена. А олиото, в което пържеха, се сменяше само през септември. Но както вече казах, нямахме проблеми със стомасите.

След закуска тръгнахме

да разглеждаме Катманду

Още предната вечер ни направи впечатление, че улиците в центъра са тесни, с 4-5 етажни сгради залепени една до друга, първите етажи всички са магазини и от всякъде минават коли, мотори и пешеходци едновременно, в двете посоки.

Катманду, Непал

Най-туристическата част обаче беше затворена за моторни превозни средства, специално за туристите да си отдъхнат от стресиращото движение и бибипкания нон-стоп. В центъра по-принцип имаше табели, че бибипканията са забранени, но не винаги се спазваше.

Шарени молитвени знаменца, които се срещат из цялата държава, на всякакви места – Катманду, Непал

Шарени молитвени знаменца, които се срещат из цялата държава, на всякакви места

Магазините основно продаваха шалове и дрехи от як, тибетски пеещи купи, чайове, имаше улица само за бижута, уж от 24 каратово злато… На 3 метра над улиците висеше безкрайна майсторски изтъкана

паяжина от милиони кабели,

крепяща се на едва издържащи на тежестта дървени стълбчета, подпрени с дървени колчета да не паднат. На места висяха и кабели спокойно стигащи до главите на хората.

Кабели – Катманду, Непал

А прахолякът във въздуха бе все едно десетки коли карат по черен път, който 2 седмици не го е валяло дъжд. Повечето хора бяха с маски на устата, и то не еднодневки, което означаваше, че това е задължително ежедневно приспособление на хората.

Кабели – Катманду, Непал

Първият ни ден премина в разглеждане на центъра и някои забележителности, както и във

вадене на разрешителни за трекинг

за тримата от групата. На място правеха безплатни паспортни снимки за разрешителното. И как няма да са безплатни, като тези разрешителни струваха по 45$. И то за всяка част на планината са различни разрешителни и се плащат отделно.

Процедурата отне доста време, минаваше се през 4 гишета, попълваха се всякакви документи. Аз използвах момента да си направя безплатно снимки, защото се оказа, че

за да си извадиш сим-карта за телефона трябва да дадеш паспортна снимка

След като групата се сдоби с разрешителни тръгнахме да търсим хапване. И понеже бяхме извън туристическия район успяхме да се наядем за 12 лв общо.

Традиционно ястие - момо. В случая е пържено с плънка от месо – Катманду, Непал

Традиционно ястие – момо. В случая е пържено с плънка от месо

Почти винаги

имаше известни изненади с храната,

която поръчвахме. В случая се оказа, че едно от ястията беше нещо като тип разядка от пържени фъстъци и люти, ама много люти чушки. От една хапка човек може спокойно да си умре от люто. Ние обаче видяхме в това възможност да си направим

процедура по дезинфекция

за всеки случай и всички смело ядохме и ревахме юнашки.

Другото средство за дезинфекция, което ползвахме беше кока-кола – нещо което го има във всяка точка на света, вкусно е и върши работа.

Пържени фъстъци с люти чушки – Катманду, Непал

Пържени фъстъци с люти чушки

След обяда се запътихме към следващата забележителност, която се намираше на 5 км от центъра. Все още не се бяхме обиграли как да се пазарим за такси и за това решихме да пробваме с градския транспорт. Предната година когато бях в Банкок в Тайланд измислих

много хитър евтин начин за придвижване с градския транспорт,

без да е нужно да говориш местния език. (Макар че в Непал английският е доста разпространен и много се говори.) Значи гледаш на картата в коя посока искаш да тръгнеш и хващаш рейс в същата посока. Плащаш си билетчето, което в тези държави е жълти стотинки и следиш на навигацията дали се приближаваш до желаната цел. Ако рейсът се отклони от твоята посока, слизаш и хващаш друг рейс. Ако пък имаш късмет, рейсът те откарва директно където си тръгнал.

В Катманду процедирахме по същия начин. В началото ни лъжеха с парите за рейса, но с времето се научихме. Всеки рейс си имаше кондуктор, който помнеше всички пътници, натъпкани като сардини в консерва, кой си е платил и кой не. Като слязохме на нашата спирка питахме колко дължим. Този каза 45 рупи, после се оказа, че било 15, номерът е да попиташ за цената пред повече местни хора, за да му е неудобно на този да те излъже.

Другият номер е да гледаш колко плащат местните и ти директно да подадеш същата сума, без да питаш за цена. Общо взето

в Непал всеки си измисля цените както му дойде

Като например семейството си купи сим-карта за телефона с 5 гигабайта интернет, 80 безплатни минути и 30 смс-а за 800 рупи. Ние с Цвети си купихме абсолютно същите карти, на същия оператор, но от друго място, за 300 рупи (това се равнява на 6 български лева!). Друг е въпросът, че нашите карти забравиха да ги активират и на следващия ден обиколих цял Катманду докато намеря къде да ги активирам.

Навсякъде се виждаха следи от земетресението. Повечето сгради бяха реставрирани, но имаше и много като тази подпрени по този начин с греди – Катманду, Непал

Навсякъде се виждаха следи от земетресението. Повечето сгради бяха реставрирани, но имаше и много като тази подпрени по този начин с греди

Навсякъде се виждаха следи от земетресението. Повечето сгради бяха реставрирани, но имаше и много като тази подпрени по този начин с греди – Катманду, Непал

Друг пример как подпират сградите – Катманду, Непал

Друг пример как подпират сградите

Изумителна дърворезба, която виждахме навсякъде из града – Катманду, Непал

Изумителна дърворезба, която виждахме навсякъде из града

Изумителна дърворезба, която виждахме навсякъде из града – Катманду, Непал Катманду, Непал

Вечерта приключи с вечеря в ресторантче в туристическата част, отново нямаше други хора освен нас и персоналът отново ни запалиха огън до масата!

Забравих да спомена нещо, което ни направи впечатление до като се разхождахме – както навсякъде по света и тук имаше много плакати и транспаранти с различни реклами или просто някаква информация. Навсякъде където беше изписана и дата, пишеше

година 2074 та. До този момент не осъзнавахме, че там са с друг календар.

Честита Нова Година 2074 – Катманду, Непал

Честита Нова Година 2074

Другото интересно нещо, което наблюдавахме, беше че хората

когато пият вода не докосват шишето с устата си,

а директно изливат водата вътре в устата. Това май го бях виждала и в Индия, но не знам да ли е свързано с хигиената, или нещо друго. И да спомена и един много неприятен за мен непалски навик – може би заради мръсния въздух,

хората постоянно се храчеха и плюеха,

ама наистина постоянно. Беше като някакъв фон на нашето пребиваване в страната им, защото го виждахме и чувахме ежедневно навсякъде.

Ден 2:

За този ден бяхме планирали

посрещане на изгрева

от един хълм на 25 км от центъра на Катманду, от където може да се види и Еверест. За целта предната вечер търсихме такси, което да ни закара на време за изгрева. За наше огромно учудване всички таксита твърдяха, че трябва да потеглим в 4:30, защото пътят бил много лош и бавно се стигало. Успяхме да навием един, който да ни закара на цената, която ние искахме и се прибрахме спокойни в хотела.

Е да, обаче на сутринта този нашият го нямаше.

По едно време се появи с една много потрошена и тясна кола и се скарахме. Твърдеше, че неговата кола се е развалила. Малко започнахме да се притесняваме, че ще изпуснем прословутия изгрев.

Забравих да спомена, че по това време на денонощието улиците бяха учудващо живи. Беше пълно с таксита, а по тротоарите седяха жени продаващи вода, цигари, чай и др. Съответно нас ни наобиколиха всякакви хора и започна едно страшно пазарене. Никой с хубава кола не искаше да ни закара. Наложи се да се примирим и да тръгнем с едно тесничко такси с доста окаян вид. Мен лично ме крепеше мисълта, че за малко ще избягаме от прахоляка, шумотевицата и мърсотията в Катманду и се опитвах да се абстрахирам от обстановката. И тук за първи път надеждите ми бяха лъжовни.

Пътят до хълмчето беше в окаяно състояние,

кратер след кратер и то по нанагорно. А ако имаше и кола пред нас, която да вдига прахоляк, положението ставаше трагично. Не знаеш дали да държиш прозореца затворен за да не дишаш мърсотията, или да го държиш отворен, за да не споделяме алкохолните изпарения от шофьора примесени с потта му. Поне разбрахме, защо никой не искаше да ни закара и защо беше нужно да отделим 2 часа за тези 25 км, колкото и да не ни се вярваше. И така,

стигнахме 3 минути след като слънцето беше изгряло и изпуснахме изгрева

На всичкото отгоре беше такава мътилка, че едва се виждаха отсрещните планини, камо ли да видим Еверест. Изобщо пълен провал, язък за ранното ставане в 4…

Изгрев в Хималаите – Непал

Е нищо, поне сега следваше един много стар град, в който са забранени превозните средства. Градът се казва

Бхактапур

Таксито ни чакаше както се бяхме разбрали и ни закара до градчето и после го пратихме да си ходи. Там веднага ни изръсиха с по 15$ за вход в града. Това беше стандартна цена за повечето забележителности, които представляваха цели комплекси от сгради.

Бхактапур, Непал

Бхактапур

А в момента, в който влязохме,

ни налазиха екскурзоводи,

които предлагаха да ни разведат навсякъде и да ни разказват. Цената беше 5$ за цялата обиколка, ние бяхме 4 и излизаше по 1.25$ на човек. Решихме да платим на някой и да чуем все пак за какво става въпрос. И тук обаче късметът ни изневери. Попаднахме на човек, който си мислеше, че говори перфектен английски, говореше много бързо и уверено, но с някакъв непонятен за нас акцент и никой от 4-ма ни не успяваше да го разбере. Поне ни разведе из улиците и площадите, които трябваше да видим.

Непал

Разхождайки се, попаднахме на едно площадче, на което се

извършваха някакви ритуали и церемонии

На земята седяха жени и мъже с някакви съдове, пълни с някакви неща, около тях тлееха огньове, на места имаше запалени миризливи пръчици, навсякъде имаше ориз, цветенца, червен и оранжев прах. А някакви хора се редяха на опашка с подноси и те с някакви неща от ориз, цветя и прах и минаваха през седящите хора. Докосваха се по челото, докосваха земята.

По средата на площадчето някакъв мъж с пола и с маска на чудовище танцуваше и се въртеше, а отстрани двама мъже дрънкаха с някакви инструменти в такт с танца. Питахме и гида и няколко хора какво се случва, но успяхме само да разберем, че това е някаква церемония, която всеки ден се случва на различно място, в различен град, в продължение на месец. В крайна сметка това беше нещо много различно, интересно и автентично, и се радвам, че имахме късмета да го видим.

Церемония – Бхактапур, Непал Церемония – Бхактапур, Непал Церемония – Бхактапур, Непал Церемония – Бхактапур, Непал Церемония – Бхактапур, Непал

Самото градче Бхактапур също беше много интересно

Но отново както и в Катманду преобладаваше кафявият цвят и всичко ми се струваше много едноцветно и еднообразно.

Бхактапур, Непал

И тук както и в столицата все още се

личаха осезаемо следите от опустошителното земетресение,

цели сгради буквално липсваха, други бяха подпрени с 5 метрови дървета, върху трети течаха възстановителни ремонти.

Бхактапур, Непал

Трагедията е била неописуема.

Цели селища буквално са били заличени от земята

Оцелелите изгубили всичките си приятели, семейства и домове. Не мога да си представя какво е усещането и човек как би намерил смисъл за живот след такова нещо и изобщо как започваш да живееш на ново. Буквално това е все едно да се родиш отново, но да се родиш на улицата и да те изоставят да се оправяш сам. Но в същото време да имаш спомените за предишния живот, семейството и приятелите. И на фона на всичката тази безгранична мъка, ужас и трагедия

почти всички дарения изпратени от цял свят в помощ на Непал са били откраднати!!!

Тази екскурзия ми отвори очите за това колко безгранична и нечовешка е алчността. Показа ми какви чудовищни мащаби може да достигне и ще продължа да давам примери. И все пак, въпреки всичко това хората бяха успели да се съвземат някак си и даже да възстановят почти всички сгради за толкова кратко време. Държавата все още се намира в ремонт, но той е към края си.

Бхактапур, Непал

След разходката в Бхактапур решихме

да се върнем в Катманду с градския рейс

Доста лесно го намерихме и се качихме. Пътят отне около час дундуркане по познатите кратери, а рейсът на моменти преливаше от пътници. И ние като местните вече постоянно слагахме маски на устата, за да се опитаме поне малко да филтрираме отвратителния прахоляк.

Бхактапур, Непал

Втората част на деня мина доста лежерно.

Първо търсихме от къде се купуват билети за туристическите рейсове. Оказа се, че в Непал има рейсове за местни и такива за туристите, които са значително по-скъпи, но се водят за по-луксозни и с климатик. И тръгват от различни места. Семейството си купиха билети за следващия ден за някакво място, от което после щяха да тръгнат на трекинг за една седмица.

А ние с Цвети си купихме билети за по-следващия ден за националния парк Читван, където щяхме да правим сафари и да търсим тигри. Поискаха ни по 6$ на човек. По-късно разбрахме, че всеки дава цени както му дойде и че реалната е 3$, и че те преценяват на място, колко биха могли да ти изстискат.

Обядвахме в едно симпатично заведение на тераса на третия етаж.

Ресторант – Катманду, Непал

След което семейството се прибра да си почине, Цвети остана в заведението да цъка в интернет, а

аз се разходих до една градина,

намираща се на 10 мин. Тази градина беше оградена с огромни дувари, а вътре беше истинско спасение, като оазис в пустинята. Много малко паркче, с цветя, шадраванче, дървета, катерички и зелена трева. Имаше и вход естествено 2$. Най-накрая получих така мечтаната

почивка от мърсотията,

макар и за кратко.

хиндуиската богиня Лакшми – Катманду, Непал

Статуя на хиндуиската богиня Лакшми, която оригинално е била статуя на гръцката богиня Nike (за незнаещите: компанията за спортни стоки Найк взима името на тази богиня, както и гънката на роклята във форма на запетайка за лого на компанията). Статуята е леко изменена за да се доближава до идеята за Лакшми.

А след градината

успях да си направя и масаж. Обаче в какви условия е въпросът.

В града като цяло на много места се рекламират масажите, всякакви видове и никак не евтини. Цените варираха около 30$ за час. Аз обаче успях да смъкна на едно място за 15$.

Вкараха ме в една малка стаичка, много студена, но пуснаха една газова печка, която нищо не помогна. Сложиха ме да легна на легло с чаршафи, които най-вероятно бяха сменяни миналия месец и ме завиха с одеяло, което най-вероятно никога не е прано.

Опитах се да не мисля за всичко това, защото в Непал иначе няма как да оцелееш

Човек трябва да намери начин да се абстрахира от нивото на хигиената, иначе ще е в постоянен стрес 24 часа в денонощието. Масажът все пак беше доста добър и ми хареса. Накрая жената си поиска и бакшиш.

Вода Еверест – Катманду, Непал

Вода Еверест

Тази вечер бяхме поканени на ресторант

от мой приятел индиец, който живее със семейството си в Катманду. Аз лично нямах търпение да си поговоря с някой местен и да науча повече от „кухнята“.

Ресторантът на външен вид не беше нищо особено, но нивото на обслужване и храната надминаха многократно очакванията ни. Цените също бяха доста високи. Разбираемо.

С Вишал се бях запознала преди 4 години в един влак в Индия. Тогава той много помогна на мен и приятелките ми с транспорта в Калкута и ни заведе на най-вкусната индийска храна, за която до ден днешен продължавам да мечтая да опитам отново. Много се зарадва да ме види, или поне така изглеждаше. Бях много притеснена какво трябва да направя при срещата, дали мога да му подам ръка изобщо. Той все пак е член на най-висшата каста в Индия, а традициите по тези земи, все още много строго се изпълняват.

В крайна сметка той директно ме прегърна и се целунахме по двете бузи, съвсем по европейски. Като член на най-високата каста, той имаше достъп до много високо образование, както и можеше да пътува и знаеше какви са традициите по света. Вишал беше довел със себе си двама приятели, с които е учил заедно. И тримата бяха горе-долу на около 25 годни, но всички вече се занимаваха със сериозни бизнеси. Единият е най-големият производител на бетон в Непал, другият беше най-големия доставчик на части за електроцентрали, или нещо подобно. Вишал пък се занимава с производство на часовници, слънчеви очила и шиене на кожени якета. Мисля даже, че си имат собствена марка и магазини. Непрекъснато пътува до Индия където се намира производството. Имат също и строителна фирма.

Вечерята беше много интересна, научихме много неща за страната, религиите, обичаите, политиката и т.н. Попитаха ни дали искаме прибори или ще ядем като тях с пръсти. Винаги съм чувала, че

пръстите били четвъртото сетиво при храненето

Другите са вкус с езика, мирис с носа и външен вид с очите. Четвъртото е допир с пръстите, но никога не бях пробвала и реших, че

ще се жертвам и казахме, че ще ядем с пръсти

Донесоха ни едни тавички с ориз и отстрани купички с манджи, които трябваше да изсипем в ориза и всичко да го омешаме с пръсти. Тук е момента да вмъкна

друго интересно нещо за Непал

Когато си поръчаш от техните неща с ориз, можеш да си искаш допълнително до безкрай. Мислехме, че само в този ресторант е така, но после разбрахме, че всъщност това си е стандарт.

Вечеря – Катманду, Непал

Та както вече казах, вечерята мина много добре, а накрая ни закараха с кола до хотела. По принцип в Непал е изключително скъпо човек да има кола, а тази дори беше с кожен салон и затоплящи се седалки. Забравих да спомена, че занесох на Вишал малки подаръци от България – мускалче и сапун с българска роза, локум, шоколад и дървена лъжица с български мотиви.

Още преди да тръгнем за Непал, тайно се надявах, че може да ни покани на гости у тях и за това бях взела тези неща, за да не се изръсим с празни ръце. Не показа някаква особена радост като му ги дадох и малко се разочаровах, очаквах повече да се впечатли. Е да, обаче явно майка му се е впечатлила, защото в момента в който се е прибрал и показал подаръците, родителите веднага настояли да им идем на гости на следващата вечер.

И така 30 мин след като ни оставиха в хотела, аз получих съобщение във фейсбук с покана за семейна вечеря. Страшно много се зарадвахме и тъкмо се чудех как да формулирам отговора, когато Вишал звънна и повтори написаното. Човекът нямаше търпение явно. Ние също!

Ден 3:

От този ден останахме сами с Цвети и тръгнахме

да търсим един манастир в покрайнините на Катманду,

където беше ходила нашата йога-учителка преди 2 години на един месец мълчание. Оказа се, че това си е и една от най-големите забележителности в Непал и нямаше как да го изпуснем.

Този път хванахме маршрутка за 25 рупи, вместо 1000 за такси и отново ни нагъчкаха, но успяхме да стигнем.

Маршрутката преди да се напълни – Катманду, Непал

Маршрутката преди да се напълни

Бях открила

манастира

на навигацията на телефона и лесно го намерихме. От вътре излизаха някакви хора с бръснати глави и оранжеви чаршафи и нямаше съмнение – това е мястото. Влязохме вътре и започнахме да се разхождаме и снимаме. Реших да изпратя снимка на йога-учителката да я изненадам.

Манастир – Катманду, Непал

Аз не и бях казала дали наистина ще ходим и кога и реших, че много ще се зарадва като види снимката. Отговорът който получих от нея беше „Къде е това?“

А такаа… оказа се, че сме сбъркали манастира! Дали не бяхме сбъркали и региона като цяло?

За щастие се оказа, че нашето място се намира на още 20 мин пеша от тук и не се наложи да търсим други рейсове.

Манастирът се казва Копан

и е будистки.

Манастир Копан – Катманду, Непал

В него също се разхождаха

хора с бръснати глави и оранжеви чаршафи

Имаше и много деца, които живеят там. Пихме първо по един хималайски чай, а после напазарувахме поръчаните подаръци.

В Непал в магазините има тонове прах

и каквото и да си купиш винаги после ръцете ти стават черни. Тук прахолякът беше много, много по-малко и можеше по-спокойно да напазаруваме, без да се притесняваме, че после ще имаме свръх-багаж от тежестта на прахта по покупките. Купихме основно чайове, книги и гривнички.

След това седнахме и да обядваме. Цените бяха като за туристи в центъра, но поне се надявахме всичко да е една степен по-чисто. А и гледката беше много хубава. Копан се намираше на хълм, който гледа към цял Катманду. Все едно да се качиш на Витоша и да гледаш София.

Манастир Копан – Катманду, Непал

После

разгледахме и парка наоколо,

много приятно и поддържано местенце, идеално за почивка. Събухме обувките и чорапите и легнахме да поспим на тревата на слънце. По едно време минаха една група възрастни хора, пак с бръснати глави, но този път с винени чаршафи. Най-вероятно бяха някакви важни, защото с тях вървеше един фотограф и постоянно ги снимаше. А те просто се разхождаха бавно и често избухваха в смях като малки деца.

След като хубаво се понапекохме, решихме че е време да си ходим. Все пак

ни чакаше традиционна семейна вечеря

и ние нямахме търпение. Върнахме се пак с маршрутката и се возихме с една жена, която беше с нас и на идване. Интересно съвпадение. Тя май ни се радваше много, защото ни се усмихна като я познахме. До нас в маршрутката седна един мъж на средна възраст, който очевидно ни разпозна, че не сме непалки и много искаше да си говори с нас. На английски. Не помня дали вече писах, че

в Непал английският е много разпространен

Човекът показа завидни познания за света като цяло. Говореше за политика, география, стандарти в държавите. Знаеше столиците на държавите, дори на България. Беше гледал по телевизията и по интернет и страшно много се интересуваше и помнеше. До този момент всеки който питахме, дали знае къде е България, отговаряше с Не. Но и Гърция не знаеха. Разбрахме, че трябва да им кажем Турция, и тогава вече се сещаха.

Катманду, Непал

Денят беше много горещ, ние бяхме ходили пеша доста, бяхме спали по поляните и се бяхме возили в маршрутка два пъти. Определено имахме нужда от душ, преди гостито. Точно този ден обаче сменяха тръбите на съседната улица и от чешмата в хотела течеше буквално кал, ама буквално.

Катманду, Непал

Мислехме, че в някакъв момент ще се оттече и оставихме мивката пусната, а водата ставаше все по-кафява и все по-тъмна. Явно трябваше да минем без баня.

Катманду, Непал

Сложихме си чисти дрехи, хванахме такси и отидохме на уреченото място. Само да вмъкна, че в таксито, върху таблото над жабката човекът си беше посадил истинска трева, а в тревата имаше мини фигурки на хинду божества. Със сигурност често поливаше тревата и я подстригваше, за да я поддържа.

Катманду, Непал

Вишал ни посрещна и ни заведе у тях. Беше много тъмно, както вече казах, уличното осветление не е от най-добрите. Прахолякът допълнително допринасяше да не се вижда къде ходиш.

Видях само, че влизаме в нещо като кооперация, малък блок. Влизайки през входната порта трябваше доста да се наведа, не беше по-висока от 1,60 м. Качихме се на втория етаж, на който имаше само една врата, а пред нея беше пълно с обувки. Там оставихме и нашите и влязохме в апартамента. Състоеше се от коридор и няколко врати. Успяхме да видим какво има само зад две от тях.

Първата беше хола – много семпло обзаведен, с голямо легло, диван с два фотьойла, ниска маса за кафе и телевизор. Стените бяха боядисани в зелен цвят и на тях бяха окачени снимки на починали роднини. Имаше и един голям плакат на Шива.

Там ни посрещнаха майката и бащата на Вишал. Отново не бяхме сигурни как трябва да се държим, в крайна сметка се здрависахме. После се появи и жената на брата на Вишал, която основно стоеше в кухнята да бди над яденето. Майката беше ниска и дребна жена, облечена с традиционно сари. Бащата беше солиден мъж с панталон, риза и блуза без ръкави. Вишал също беше с риза и панталон, даже и сако, което не свали през цялата вечер.

Настаниха ни на дивана и ни сервираха топла вода в метални високи чаши – още една от традициите в Непал – в заведенията също често ни сервираха топла вода преди да донесат яденето. През повечето време говореше Вишал, той превеждаше защото само той знаеше английски. Бащата според мен също знаеше и ни разбираше, но не говореше.

По едно време се появи и братът на Вишал, който също знаеше английски и се включи в разговорите. Пуснаха ни видео от сватбата на брата, от преди 2 години и ни разказаха различните обичаи. Беше страшно интересно. Сватбата се беше състояла в Раджастан, защото семейството е от там. Имали си 1 500 гости, а сватбата е била няколко дни. Имаше кадри от всякакви ритуали и Вишал всичко ни обясняваше най-подробно и търпеливо. Казаха, че е трябвало сега и него да женят, но е починал чичо му и трябва да има една година траур. Сватбата е отложена за края на годината и ни казаха, че и ние сме поканени.

Дойде време за вечеря и поискахме да си измием ръцете

Заведоха ни в кухнята която на пръв поглед приличаше на кухните в България преди 20 години – съвсем семпла, с белите шкафове. Мивката също изглеждаше нормално, но после видяхме, че водата се изтичаше в нещо като иззидано корито в страни. После не знам къде отиваше. После отвориха един шкаф, който светна отвътре както святкат хладилниците и ни показаха тяхното божество вътре. Имаше статуя, която всеки ден се къпе, преоблича, дрехите се перат, на божеството всеки ден му се дава храна и вода. А ако се наложи цялото семейство да замине някъде, молят някой съсед да го гледа до като ги няма. Дори и дрехи му плетат. Една от многото интересни изненади тази вечер.

Следваше вечерята и ни попитаха как предпочитаме да ядем – на масата или като тях традиционно на земята. Ние естествено казахме, че сме техни гости и ще се съобразим с техните традиции и ще ядем както те ядат. Тогава последва още една изненада – сложиха ни на земята но само нас с Цвети и Вишал. Всички други се наредиха на дивана и ни правеха снимки и клипчета ухилени до уши. Попитахме защо само ние сме на земята, а те казаха, че ние сме гости, съответно богове и те трябва да се държат с нас като с богове. По традиция в семейството първо се хранят мъжете и то най-възрастните, след това жените. Но в случая първо сервираха на нас седящите на земята, защото сме богове и сме най-важните. Донесоха ни по една метална широка чиния с малки панички с манджа и тънки кръгли питки хляб, като тези за дюнери. Отделно имаше малко люто и малко кисело, техен вид туршия. Помислих си „леле, ще умра от глад“. После много съжалих за думите си…

След като донесоха чиниите, Вишал и майка му взеха нашите купички с оранжева манджа и ни обясниха, че това е десерта. Направен е от моркови, мляко, стафиди и други неща, които се бъркат 4 – 5 часа!!! Традицията повелява домакините да захранят гостите, като ни дадоха в устата по една лъжичка от този десерт.

Това беше едно от най-вкусните неща в моя живот!

До сега бленувах за индийската храна от ресторанта в Калкута, където ни заведе Вишал преди 4 години, а сега вече ще бленувам и за десерта от моркови. Последва истинското ядене. Донесоха ни ориз в големите чинии и както предната вечер, трябваше да изсипем малките панички в ориза (без десерта) и да ги омешаме с пръсти. За помощ при подлютване имаше сервирана и паничка с кисело мляко. Отново храната беше уникално вкусна. Облизвахме си пръстите с кеф, без това да е неприлично.

Изядохме си ориза и в този момент ни донесоха още. После донесоха още манджички и после още ориз и вече не знаехме как да ги помолим да спрат. Оказа се, че те не ядат студена храна и снахата нон-стоп стоеше в кухнята да поддържа топла храната, и за това ни носеха на малки порции, за да не изстива в чиниите.

Вечеря – Катманду, Непал

Тук сме преди да ни донесат ориза, за това чиниите изглеждат толкова празни

И дойде моментът с най-голямата изненада за вечерта. Тъкмо вече се бяхме доста нахранили и се чудехме къде да поберем новата порция ориз, когато някой каза, че имало друг начин за ядене на питките хляб. Вместо да ги късаш с ръце, слагаш питката в чинията. И тогава някой хвърли една питка в чинията на Цвети, изсипа манджите и започна да размачква всичко с хляба, разкъсвайки го. Тогава дойде още някой, да помага и също почна да мачка в чинията на Цвети. Вишал също се включи и така от нищото, както си ядяхме спокойно, изведнъж чинията на Цвети гъмжеше от ръце, които се надпреварваха кой да и омеша яденето. Ръце, които до този момент бяха използвани и облизвани от собствениците им, а Цвети е страшно гнуслива. Толкова много се стъписах, че изобщо не помня чии бяха тези ръце. Само помня как се притесних и за части от секундата анализирах ситуацията и инстинктивно метнах една питка в моята чиния и започнах да се опитвам бързо да повторя упражнението, преди някой да е решил и на мен да помага. Отървах се на косъм. По-късно някой ми каза, че това било висша форма на уважение, а най-висшата форма е домакините да сдъвчат храната на гостите.

Другата смешка беше когато аз се подлютих и ми потече носът.

Незнайно защо нямах носна кърпичка в нито един от джобовете, а на върха на носа ми вече започваше да се оформя една капка. Помолих за салфетка или кърпичка и настана смут и хаос. Хората се извиниха, че те не ползват такива неща и им отне 10 минути докато измислят и намерят какво да ми дадат. Получих бял плат, като от чаршаф, защото беше много голям и сгънат поне 10 пъти. Стана ми адски неудобно, ръцете ми бяха целите изцапани с червено и мазно и сега щях да изцапам това огромно бяло парче плат. Поне спасих положението с течащия нос, че даже успях да си почистя и ръцете, за разлика от Цвети. Накрая дойде и любимият ми момент от вечерта – десерта! Цяла вечер чаках да спрат да носят тези оризи и манджи, че да мога да си хапна десерта. Поисках си допълнително и ми донесоха препълнена купичка и аз бях най-щастливият човек на земята. Храненето завърши с измиване на ръцете над чиниите, с водата от металните чаши. А, забравих, накрая имаше от моя най-любим хималайски чай, сервиран в картонени чаши за кафе.

По време на вечерята говорихме за много неща, но най-вече за техните традиции, обичаи и религията. Разказаха ни как астрологията е неизменна част от живота им и че нищо не правят без консултация с астролог. Било то сватби, пътувания, стартиране на бизнес и т.н. Говорихме и за нашите планове и кой къде иска да ходи и какво да прави. Споменахме, че искаме да видим тигър на сафарито и те казаха, че ще ни стискат палци. Това много ме учуди и попитах, дали вярват в стискането на палци. Отговорът беше, че не, не вярват, но понеже знаят, че ние вярваме и за това така се изразяват. Тогава попитах какво на тях им носи късмет. Но те казаха, че не вярват в такива неща, защото на тях всичко им го дават боговете. Нямат нужда от стискане на палци и почукване на дърво и т.н. Но… все пак било много хубаво ако видиш починал човек… Помислих, че не съм чула правилно и помолих за повторение. Оказа се, че не съм се объркала. Попитах как така, къде се срещат случайно починали хора. Вишал каза, че като се върнем в Катманду последната вечер ще ни заведе да видим. Това било най-свещеното място и задължително трябвало да го посетим.

Стана вече 10 ч. и аз пак започнах да се притеснявам, как да им кажем, че трябва да си ходим. Хем знам, че е късно и за тях, хем не искам да изглежда, че все едно искаме да си ходим. Накрая срам не срам, казах, че е станало късно и се притеснявам за тях и тогава Вишал и брат му скочиха и казаха, че ще ни закарат с мотори до хотела.

Първо естествено си направихме снимки и се сбогувахме със семейството. Благодарихме хиляда пъти за гостоприемството, за уникално вкусната храна и приятната вечер. След това се качихме на моторите и тръгнахме за хотела. Улиците бяха учудващо празни, явно по това време хората вече спят. Все пак спряхме на едно място за последната изненада. След обилно хранене местните ядели нещо, което така и не разбрахме какво е. Купиха го от едно улично магазинче. Беше нещо като зелено листо, в което беше увито нещо сладко, на външен вид приличаше на нашите сърми, но отгоре имаше захарни пръчици. Трябваше да се изяде на една хапка. Имаше едновременно кисел и сладък вкус, както и силен аромат на българска роза. Цвети направи грешката да отхапе и хич не и хареса, каза че това е било най-отвратителното нещо което е яла през живота си. И сега за да не обиди хората, трябваше да изяде и другата половина. На мен лично не ми беше гадно, не знам дали не са били различни.

Вечеря – Катманду, Непал

И така приключи нашата традиционна вечеря. Бяхме страшно доволни и с ужасно миризливи ръце. В хотела нямаше как да се измием, защото водата вече беше станала черна. Добре че имахме бутилирана вода, но не помогна. Пробвахме и с мокри кърпички, и с течен гел за дезинфекция.. не, тази миризма нямаше отмиване. Същото беше и предната вечер след яденето с пръсти. За щастие, миризмата изчезна в някакъв момент на следващия ден.

Ден 4:

За пореден път трябваше да станем в 4 сутринта. Този път защото

автобусът ни за град Саураха в националния парк Читван

тръгваше в 5 сутринта. Все още беше тъмно, но спирката беше на 10 мин пеша от хотела ни. Наближихме мястото, но нямаше никакви рейсове. Видяхме едни хора, които започваха да подреждат сергия с минерална вода, чай и разни други неща. Попитахме ги къде е спирката и те казаха, че е точно тук пред тях.

По едно време се появи един рейс, но на 20 метра от нас и решихме, че не може да е нашия и продължихме да си чакаме. През това време хората успяха да подредят сергията и ни питаха непрекъснато дали не искаме нещо. Ние обаче се бяхме заредили с вода и бисквити и нямахме нужда от нищо. Тогава те ни казаха, че всъщност рейсът ни е отсреща, този дето беше на 20 метра. Осъзнахме, че тези хора нарочно ни бяха излъгали, за да останем при тях и да си купим нещо от сергията след като я заредят. Билетчетата ни бяха с предварително определени места, които бяха доста назад. Така беше винаги с тези така наречени туристически рейсове. Понятието “луксозен” беше равно на рейсовете в България преди 30 години, продънени и мръсни седалки и смрад. За климатик бяха сложили вентилатори през 2 – 3 реда. Но пък ни раздадоха безплатна минерална вода.

Пътуването беше кошмарно

Разстоянието до Саураха е 170 километра, а отне 6 часа. Проблемът е, че пътищата са по една лента в посока и с огромни дупки. Големи участъци изобщо нямат асфалт, черен път и не може да се вдигне висока скорост. По пътя почти няма коли. Всичко са камиони и рейсове. Допълнително на това има големи завои, с огромни пропасти до пътя, често дори има пропадания, видяхме на два пъти паднали в пропастта рейс и кола, не знам дали пътниците бяха оцелели. Разбрахме, че това често се случва. Понякога има и свлачища, което блокира пътя с часове.

Вишал ни разказа как един път е стоял 28 часа блокиран на пътя без вода и храна. Човек би си казал, че поне може да спи през това време, но това е почти невъзможно. През целия път рейсът ни подмяташе толкова силно, че на моменти дори се отлепвахме от седалките си. Поне имахме често почивки, горе-долу на 2 часа рейсовете спират за по 15 – 20 мин. Има и една по-дълга почивка от поне 30 мин. Спирките са винаги на места където има много тоалетни и сергии с хапване, за тези които не ги е страх да ядат от улицата.

Саураха, Непал

Стигнахме в

Саураха

по обяд, рейсът паркира на един пуст паркинг, около който нямаше никакви сгради, освен едно кафене. Градчето е един от входовете за националния парк с име Читван, където има слонове, носорози, тигри, мечки, птици, алигатори и много други. Това е основна туристическа отбивка, където хората ходят на сафари за да видят животни.

В момента в който слязохме от рейса, ни наобиколиха местни да ни предлагат таксита и хотели. Имайки опит от други подобни държави отклонихме всички оферти и седнахме на кафето да помислим какво да правим. Поръчахме си по един чай и отворихме интернет да търсим информация за сафаритата и хотелите. Резервирахме един хотел за 10$, а за сафарито открихме, че може да го направим по най-различни начини. Можеше с джип, можеше пеша, можеше със слон…

Междувременно семейството писа, че най-накрая са стигнали и те с техния рейс. Бяха пътували 21 часа, бяха пукали гума, в рейса им бяха пускали още пътници да спят по пътеката на рейса… Толкова е било неприятно пътуването, че на връщане бяха решили да си хванат самолет.

Решихме да ходим пеша до хотела ни, защото според навигацията той се намираше на километър и половина от нас. Обаче един много настоятелен местен, предлагаше да ни закара той за 10 цента, ако се съгласим да ни покаже неговия хотел първо. Ако не го харесаме, щял да ни закара до този който ние си бяхме резервирали. Решихме да се възползваме от офертата.

Хотелчето беше доста прилично, представляваше няколко бунгала с тераски, шезлонги, много зеленина и дървета и беседки. Цената беше 5$ с включена закуска. Уж имало и топла вода. Не се чудихме много и останахме там. Хвърлихме раниците и излязохме да се разхождаме.

Първото което направихме, беше да си резервираме сафари за следващия ден. Преценихме, че най-добре да вземем пешеходно, за цял ден, за да имаме по-голям шанс да видим животни, понеже джиповете вдигат шум и ги плашат. След това тръгнахме да се разхождаме по улиците. Видяхме на едно място, че дават колелета под наем за 3$ на ден и си взехме по едно. Оказа се много добра идея.

Саураха, Ratnanagar 44200, Непал

Градчето беше много малко, имаше една основна улица с много магазинчета, хотелчета и заведения. В един момент чухме музика и се озовахме на края на една километрично дълга опашка от дефиле с много музика и танци. В града точно в този момент започваше фестивал на храната, който включваше участие на стотици хора, участници в различни групи, които ходейки към фестивала в опашка, демонстрираха традиционни носии и танци. А ние понеже бяхме на колелета, можехме да се придвижим много по-бързо напред в колоната и да видим най-различни такива групи.

Саураха, Непал

Колоната беше дълга няколко километра, а накрая влизаше в нещо като стадион – огромна поляна, оградена от всички страни с един вход. Над поляната се вееха стотици шарени молитвени знаменца, събиращи се всички на едно по средата.

Саураха, Непал

А там бяха строени десетина слона, целите изрисувани с цветни бои.

Саураха, Непал

В единия край на поляната имаше сцена където нещо се случваше, а по всички стени на огражденията имаше всякакви видове непалска храна. Пред всяка сергия си имаше маси и столове. Някои даже имаха и сервитьори.

Саураха, Непал

На поляната кипеше живот, влезлите групи си сформираха кръгчета и всеки си правеше неговия танц, атмосферата беше уникална. Отново нещо истинско и автентично, красиво и интересно.

Успяхме на бързо да хапнем на фестивала – Саураха, Непал

Успяхме на бързо да хапнем на фестивала

Много ни се оставаше да погледаме, но трябваше да се връщаме в хотела, защото имахме подарък –

разходка в близката джунгла

за час и половина. С голямо нежелание тръгнахме на обратно, но с изненада открихме, че слоновете също са си тръгнали. В крайна сметка през цялото време по пътя наред с колите, карахме успоредно и със слоновете, което беше уникално изживяване.

Туристи на слонско сафари – Саураха, Непал

Разходката в джунглата започна с посещение на

военните слонове

Присъствахме и на обучение, на което видяхме как слон изпълнява команди като куче. Останалите слончета бяха оковани във вериги и ми се скъса сърцето да ги гледам как ги хващат с хоботче и се опитваха да ги отскубнат.

Туристи на слонско сафари – Саураха, Непал

Туристи на слонско сафари

След това в джунглата успяхме да видим много сърни, крокодили и алигатори и това беше, нищо кой-знае-какво.

Алигатори и крокодили на брега на реката – Саураха, Непал

Алигатори и крокодили на брега на реката

Прибрахме се и чудейки се какво да ядем за вечеря, се сетихме, че може да отидем да ядем на фестивала. Нали беше

фестивал на храната

От хотела ни видяха, че се приготвяме да излизаме и ни предупредиха много да внимаваме, защото от парка излизат носорози и преди месец даже е имало инцидент. Цвети грам не повярва и беше убедена, че само ни плашат с глупости. На следващия ден разбрахме, че за 20 минути се бяхме разминали с един носорог на нашата улица на 100 м от хотела ни. Добре че не го бяхме видели, че щяхме бая да се уплашим.

Носорог – Саураха, Непал

Носорог, с който се бяхме разминали за малко. Тази снимка я беше направил нашия гид, който щеше да ни развежда из джунглата на следващия ден

На фестивала очаквахме да има много народ и танци, но ние уцелихме само една певица. Избрахме си едно местенце за хапване на ориз с манджички. Типично по български взехме само една порция и двете ядохме от нея. Както казах по-рано тук може да си досипваш колкото искаш и няколко пъти ни питаха дали искаме още. Но ние и това не успяхме да изядем. След това си взехме от друга сергия храна за следващия ден за сафарито. Аз си взех някакви панирани варени яйца и панирани варени картови и пилешко месо.

В Непал нямат пластмасови чинии, вместо тях имат чинии и купички от палмови листа, което беше много хитро, защото не се замърсява природата.

Фестивал – Саураха, Непал

Прибрахме се в хотела и се опитахме да пуснем топлата вода. Тя обаче така и не тръгна. Изкъпахме се със студена. След това Цвети тръгна да пере и явно врътна някакво кранче, защото в този момент потече топлата вода. Оказа се, че нещо не сме знаели как да я пуснем и двете се бяхме прецакали. Другото интересно беше, че си имахме жаба и гекони в банята.

Жаба – Саураха, Непал

Цвети умираше от страх и си пусна мрежата над леглото от страх да не и влезе някое животно да я лази до като спи. Аз обаче не вярвах, че някой ще има такъв интерес и не си пуснах мрежата.

Балдахин – Саураха, Непал

През нощта обаче, към 3, се събудих от някакво страшно тропане. Имах чувството, че е прилеп, който лети безразборно из цялата стая. Шумът приличаше на тропане на копита, но толкова бързо, все едно някой пише скоростно на компютърна клавиатура. Надигнах се, но за съжаление или не, нищо не видях и не успях да разбера какво беше това чудо. Не посмях да събудя Цвети, че да не се панира още повече. На другия ден ни казаха, че това било диво прасе от парка дошло. Само не разбрах как точно се беше качило на покрива и защо тичаше по него.

Ден 5:

Отново ранно ставане.

Сафарито ни започваше в 7 сутринта,

а имахме и закуска. Двамата ни гида ни взеха от хотела. Първо минахме нещо като вход на парка, където ни записаха имената и в колко сме влезли. След това прекосихме една река с лодка от издълбано дърво и най-накрая започнахме нашето пешеходно сафари.

Лодките с които се прекосява реката преди старта на сафарито – Саураха, Непал

Лодките с които се прекосява реката преди старта на сафарито

Бяхме леко притеснени, защото и двете бяхме ходили на сафарита в други страни и знаехме, че никъде няма такова чудо като пешеходно сафари. Винаги са с джипове и никога не разрешават по никакъв повод да слизаш от тях. А тук ние сега щяхме да се мотаме цял ден на крак.

Влязохме в така наречената джунгла и единия гид ни направи инструктаж. Първо обясни за тигрите –

ако видим тигър не трябва да бягаме,

защото той много обича да гледа жертвата си в гръб. Трябвало да стоим мирно и да го гледаме в очите.

Ако ни хване мечка, трябвало да я бием по муцунката,

защото те много мразели да ги пипаш по муцуната.

Ако ни подгони носорог, трябвало да бягаме на зиг-заг,

защото тези животни са много по-бързи от нас, но много по-бавно маневрени и докато сменя посоката, можем да спечелим време.

Ако видим слон… тук човекът замълча

за секунда и после продължи:

“Не искам да виждаме слон. Няма какво да направим.

Той е много по-бърз от нас и не можем да избягаме. Ако се покачим на дърво, той ще го счупи и ще ни убие. Единствено може да си хвърлите раницата, той ще помисли, че това е паднал човек и ще се опита да я убие, а вие през това време може да спечелите малко време”.

Всичко това звучеше доста плашещо и притеснението ни започна да нараства. Накрая стигна своя връх, когато разбрахме, че

гидовете ни нямат оръжие. Нямат дори нож.

Имаха само по една пръчка… И сега ние какво, платили сме си да гледаме животни, обаче ако ги видим, най-вероятно ще умрем… Тези непалци имаха много различна представа за опазването на живота, за която ще дам още примери по-натам.

След инструктажа най-накрая

започнахме разходката

Буквално 5 минути по-късно попаднахме на мечка! Черна мечка, която за огромен късмет спеше, навита на кравайче. Цвети се паникьоса, започнахме да се оглеждаме за удобни за катерене дървета, а за наш ужас гидовете мятаха камъни с цел да размърдат животното. То обаче нямаше желание да се събужда, а ние тръгнахме да се отдалечаваме заднешком и внимавайки да не настъпим някоя клечка и да събудим животното като по филмите.

Спящата мечка! Това черното петно по средата на снимката, до дървото – Саураха, Непал

Спящата мечка! Това черното петно по средата на снимката, до дървото

След още 15 минути излязохме на един черен път, изключително прашен, който беше осеян със следи от тигри, мечки и носорози. И то пресни пресни. Цяла нощ тук бяха щъкали какви ли не животни.

Пресни следи от тигър – Саураха, Непал

Пресни следи от тигър

И пак се притеснихме – щом за първите 20 минути видяхме мечка и толкова много следи от животни, какво ли ни чакаше в следващите 10 часа. Опасенията ни се оказаха напразни. Последва един изключително скучен ден, в който цял ден ходихме, поне опознахме местната растителност, дървета и птици.

Сафари– Саураха, Непал

Е, видяхме няколко пъти маймуни, елени и едно диво прасе, колкото да не се чувстваме съвсем прецакани.

Сафари– Саураха, Непал

Не можехме да избягаме от прахоляка дори в джунглата. Очевидно почвата в този район на света е причината, а не както си мислех първоначално, че е от многото коли и камиони

Пресичане на река, Сафари– Саураха, Непал

Пресичане на река

Ходихме до няколко водоема където обикновено ходят носорозите да пият вода, но този ден ги нямаше никакви. Само огромните следи в калта показваха, че все пак идват наистина от време на време.

Следа от носорог, идвал да пие вода – Саураха, Непал

Следа от носорог, идвал да пие вода

Някъде към края на нашата разходка имахме един по-драматичен момент. Ходехме по една пътека, а около нас нещо като висока трева, около 2 метра висока, когато гидовете дадоха сигнал да спрем и да не вдигаме шум. Казаха, че има нещо в тревата и че най-вероятно е тигър. Отдалечихме се много внимателно и тогава единия хвърли голям камък в тревата! От тревата се чу страшен шум от някакво много голямо животно, което определено се стресна. Аз вече си представях, как на пътя изкача един огромен сърдит тигър и ни напада и започва да ни разкъсва. От тревата обаче изхвърча един огромен паун и излетя на някъде. Хем си отдъхнах, хем се разочаровах, че не беше тигър.

Сафари – Саураха, Непал

Накрая на обиколката все пак успяхме да видим един носорог, който си пасеше. Той също ни видя, но май не беше много заинтересован. И това беше.

Сафари – Саураха, Непал

Върнахме се разочаровани в хотела. Решихме че щом не видяхме големи животни в джунглата, ще търсим

носорога, който излиза тук по улиците

Започнахме да обикаляме заведенията и да питаме дали са виждали един носорог. Всички казваха „О, да, той всеки ден минава от тук в 20:17“. Животното се оказа, че си има и график даже и маршрут. Всички хора имаха снимки на носорога и ни показваха как се разхожда по улицата. Ние обаче за малко го бяхме изпуснали и не успяхме да ги видим. Прибрахме се разочаровани в хотела. Поне снощното животно се завърна да тропа пак на покрива и този път и Цвети успя да го чуе.

Срещахме много интересни къщи, не само тук, а и в другите градове, които посетихме – Саураха, Непал

Срещахме много интересни къщи, не само тук, а и в другите градове, които посетихме

Междувременно през деня бяхме получили съобщение от семейството, че се отказват от трекинга, много тежко им понася и отиват към Покхара на следващия ден. Цвети също щеше да пътува на там за да започне с нейния трекинг, а аз мислех да хвана към родното място на Буда. Обаче след като разбрах, че семейството се отказват да обикалят планините, реших да ходя при тях и заедно да мислим какво друго да правим и аз да не съм сама през тези дни. Затова с Цвети помолихме да ни запазят места в рейса на следващия ден за Покхара. Рейсовете в тази страна винаги тръгват рано сутрин, за да избегнат част от трафика и да стигнат дестинацията по светло.

Очаквайте продължението

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в Катманду:



Booking.com

Други разкази свързани с Непал – на картата:

Непал

Нощувки из цял Непал:



Booking.com

Планиране на околосветско пътешествие (с под 2000 евро транспортни разходи)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Добре де, прознавам си: когато Диана ми предложи да напише статия как е планирала околосветското си пътешествие, на мене бувално ми потекоха лигите. Днес ви представям резултата, а съм сигурен, че ако много я помолим (падане на колене, цветя за рожден ден, торта без повод и кой каквото се сети още като начини за подмазване), тя може и да ни напише и за самото околосветско пътешествие 🙂 (аз поемам падането на колене, търсят се доброволци за другите методи 😉
Засега – планирането 🙂
Приятно четене:

Планиране на околосветско пътешествие

с под 2000 евро транспортни разходи

В края на 2016 година изненадващо бях съкратена от работа. Шокът беше доста голям, бях работила вече 12 години, 9 от които в компанията, която ме съкрати. Но доста бързо се съвзех, защото видях в това възможност да се концентрирам

да сбъдна колкото се може повече мечти

Регистрирах се на борсата за безработни и ми казаха, да се явя за следващ подпис след 3 месеца, на 14 ти Март.

Три месеца – време достатъчно да направя една пълна обиколка на земното кълбо

и не чак толкова дълго, че да изхарча всичките си пари. И то през зимата – ще пропусна всичките най-студени дни и няма да чистя колата от сняг всеки ден. Добре, обаче

колко ли ще струва една такава обиколка на Земята?

Виждала съм в интернет сайтове които предлагат околосветски билет, колкото повече спирки сложиш по-пътя, толкова по-скъп е билетът. Пробвах няколко такива сайта и за мое голямо разочарование се оказа, че няма как да го направя за по-малко от 10 000 евро.

Пропелерен самолет

Е да, обаче аз не се отказах

Реших да се пробвам, аз сама да си потърся билети. Отворих една от много търсачки за самолетни билети, които като резултат дават всички опции на всички авиолинии на едно място и ги сортират по цени. Хубавото на търсачката, която аз използвах беше, че задаваш начална точка, но за крайна точка задаваш „навсякъде”. Като дати на пътуването може да се зададе цял месец. Като резултат получаваш списък с държави до които е най-евтино да се лети в този конкретен месец от зададената начална точка. След като кликнеш на някоя държава, получаваш календар за целия месец и цените на билетите за всеки един ден. И така,

зададох начална точка София, месец Януари

и започнах да избирам най-евтините билети, но само в една посока. За мое огромно учудване се оказа, че една

обиколка на Земята може да се направи за по-малко от 1000 евро

Страшно много се развълнувах. Вече знаех, ще се ходи някъде!

  • Стъпка 1: принтирах една празна карта на света и наслагах с червени точки всички мечтани дестинации, които все още не съм посетила, надявайки се, че бих могла всички да ги свържа в едно пътуване.
  • Стъпка 2: Отворих отново търсачката на

самолетни билети

и зададох начална точка „София”, крайна „навсякъде” и месец януари като период на пътуването. Както вече обясних, получих списък с държави, сортирани по цени на полетите от София до тях, започвайки от най-евтините. Започнах да преглеждам списъка и да търся държави, в които имам червени точки. Записах си първите няколко държави и датите на които е най-евтино да се лети до тях, както и съответните цени. След това повтарях цялото това упражнение, като сменях началната точка София с държавите, които си бях записала и търсех удобни комбинации в датите за да мога да навържа полетите да са един след друг, но и да имам достатъчно време да постоя в съответната държава. И така до като направих няколко варианта на пълна обиколка на земното кълбо. Обаче цената все още не ме удовлетворяваше. Вариантите бяха от 3 000 до 6 000 евро.

  • Стъпка 3: Реших, че някои точки ми струват прекалено скъпо и се наложи да ги махна от маршрута. Като например Великденският Остров. За него трябваше да похарча към 500 евро за самолетен билет, само за него…
  • Стъпка 4: Добре де, не мога ли да намеря по-евтини варианти да свържа някои точки, без да е необходимо да е с директни билети? Да мина през други държави между тях? Ами да – гениална идея! Първоначално нямах намерение да минавам през Северна Америка, исках от Австралия да скоча директно в Южна Америка. Най-евтиния билет, който намерих беше 1000 евро!!! Но щом получих гениалната си идея, пуснах търсачката за самолетни билети, да ми покаже до къде най-евтино се лети от Австралия. И какво да видя – 150 евро от Сидни до Хаваи!!! Хммм, това е прекалено хубаво за да е истина. Ами от Хаваите после на къде? Пуснах търсачката – до къде е най-евтино да се лети от Хаваите? Бам – 150 евро до Лас Вегас! И ето как прекосих Тихия Океан за 300 евро вместо за 1000!
pl. Nezavisimost, Sofia, Bulgaria

В крайна сметка, колко мислите ми струваше околосветският билет? Вариантът на който се спрях излизаше малко по-малко от 2000 евро!

(Едно малко вмъкване тук само да кажа за информация – като пуснах търсачката от Лос Анджелис, намерих билети до Исландия за 90 американски долара. Ако нямаше да ходя до Южна Америка, околосветският ми билет щеше да е на половин цена)

  • Стъпка 5: Накупих общо 16 самолетни билета, отне ми 2 дни. Естествено някои от билетите се дигнаха за това кратко време, но други пък паднаха и в крайна сметка пак толкова излезе. Всичко купих с дебитна карта, всеки самолетен билет от страницата на съответната авиолиния. Нямах никакви проблеми с нито един билет.
  • Стъпка 6:

Визи!

За кои държави ми трябват визи?

  • Китай – да, трябва виза, но ако си за по-малко от 72 часа, няма нужда. Аз щях да съм за 48 часа и тук визата ми се размина.
  • За Тайланд си извадих виза от България преди да тръгна, 10лв.
  • За Камбоджа също си извадих от България, по интернет. После се оказа, че може и на място на границата и даже беше по-евтино.
  • За Австралия също си извадих предварително он-лайн и беше напълно безплатно.
  • За САЩ вече имах виза, от предишни пътувания.
  • И последната държава, за която трябваше виза беше Боливия. Извадихме си ги на място на границата и струваше 100$. По принцип можело и от Перу да си извадим за много по-малка сума. Също съм чувала, че на границата всеки казва различна цена… а мен даже първоначално ме пуснаха без виза, но после се усетиха и ме върнаха.
  • Стъпка 7: Резервирах

хотели и хостели

за почти всички нощувки по пътя. На много от местата щях да съм сама и щях да плащам двойна стая, за това трябваше да се съобразя с много неща. Обикновено когато търся хотел, използвам търсачка. Задавам моите дати и после сортирам по цена. Започвам от най-евтините хотели и обръщам голямо внимание на оценките и коментарите. Ако хотелът е евтин и изглежда добре, но оценката е ниска, задължително тълкувам коментарите. Понякога оценките са повлияни от външни за хотела фактори и в крайна сметка се оказва хубаво място. Например „беше ужасно шумно от магистралата отвън”, или от излитащите и кацащи самолети. Ами логично – като взимаш хотел, който се намира на магистралата, или близо до летище, какво очакваш?

Другото важно, за пътуващ без кола е локацията на хотела. Ако е много евтин, но далеч от центъра и трябва да плащам пари за транспорт, може да излезе същото като краен разход, ако взема по-скъп хотел в центъра. Времето също е фактор. В моя случай имах малко време за повечето места и не можех да си позволя да губя излишно време в транспорт в случай, че хотелът е далече.

Има още неща, които е хубаво да се взимат под внимание. Например включена ли е закуска? Предлагат ли безплатно взимане от летището? Има ли интернет? И много други, всеки клиент има различни нужди, а търсачките за хотели предлагат множество филтри и улесняват търсенето на най-подходящото за теб място.

Аз лично търсех възможно най-добрата комбинация между цена и качество. Търсех възможно най-евтиното, но в същото време да е достатъчно приятно. И най-важното на което обръщах внимание беше безопасността. Например в Пекин и Мексико се наложи да взема доста скъпи хотели, но да са в центъра на града, където са туристите и не е толкова опасно. Избягвах хостелите, но в Австралия ми се наложи да спя и на такива места. Тази държава се оказа едно от най-скъпите места, които някога съм посещавала. Например хотелите при Аерс Рок (най-големият камък в света) се оказа, че са по 400-500$ на нощ. За щастие имаше и хостел, който предлагаше легло в смесена четворна стая за 63$.

В крайна сметка похарчих 1400 евро за нощувки. Тази цена обаче е строго индивидуална и можеше спокойно да бъде под 500 евро. Най-вече защото, ако човек пътува с някой, двамата си поделят цената на стаите. Второ, винаги можеш да спиш на couch-surfing от време на време и да не плащаш абсолютно нищо за спане. Трето, ако не бях включила Австралия и Щатите в маршрута, щях да спестя 800 евро от спане… просто в тези срани е много скъпо. Вярно че прекосих Тихия океан за 300 евро вместо за 1000, но за да ги спестя се наложи да мина през Щатите и така голяма част от спестената сума отиде за нощувки.

  • Стъпка 8: Винаги когато пътувам използвам

приложение с карти и навигация,

което работи без да има нужда от интернет. Свалих си карти на всички държави, които щях да посетя и отбелязах със звездички основните точки във всеки един град. Най-вече хотелите. След това до като пътувах, винаги изтривах картите на отметнатите държави, за да си освобождавам място в телефона.

  • Стъпка 9:

Проучване на местата!

Обикновено проучвам всичко – транспорт, забележителности, за какво трябва да се внимава, цени и т.н. Сега обаче имах по-малко от три седмици и нямах никакво време. Най-важното – извадих информацията на Външно Министерство за всяка една от държавите (http://www.mfa.bg). Там има сбито основните неща, които трябва да се знаят за всички държави – валута, престъпност и сигурност, движение по пътищата, особености в законодателството, здравеопазване, съвети и т.н. Отново от там си извадих телефоните и адресите на българските посолства.

След това проучих най-основните неща, като например как да стигна от летището до хотела. Извадих си валутния курс за всички държави. И естествено направих план как да посетя забележителностите, заради които щях да посетя съответните държави (по едно на държава). Но нямах време да прочета нищо допълнително и щях на място да се ориентирам в обстановката.

  • Стъпка 10:

Багажът!

Почти винаги пътувам с една малка раница, с която ходя на тренировки и мачове и по принцип побира една баскетболна топка, едни маратонки и спортен екип. Направих смешен опит да събера багаж за 50 дни в същата раница, но се оказа, че ми трябва нещо двойно по-голямо. Наложи се да си купя нова раница. Търсех нещо много леко и взех тип торба, основно от плат, само гърбът беше твърд. На раницата пише числото 40, предполагам, че това означава, че има вместимост 40 л.

Ето какво взех:

  • Една трета от багажа бяха дрехи, основно тънки, за топло време, както и два чифта дънки, една блуза с дълъг ръкав, тънко яке, едни маратонки, едни сандали и едни джапанки. Понеже пътешествието щеше да започне с няколко дни на студено в Полша и Китай, трябваше да взема и зимно яке. Купих такова за 2лв. от магазин за дрехи втора употреба, като след Китай го оставих на летището в Куала Лумпур.
  • Един несесер с козметика
  • Един несесер с лекарства – обезболяващи, успокоителни (само два пъти в живота ми се е налагало да пия такива, но с моите паник атаки, никога не се знае), пробиотик (който пиех в по-рисковите държави), шведска горчивка (за същите държави) и май това е. Бях взела и маски за уста заради мръсния въздух в Пекин, но не се наложи да ги ползвам.
  • Една чантичка със зарядни. Имах два телефона, таблет и фотоапарат тип сапунерка. Бях копирала единия телефон върху другия, в случай че загубя единия, или ми го откраднат.
  • Слънчеви очила и шапка
  • Отделно имах от тези тайни чантички за пари, които се слагат под дрехите. В нея бях натъпкала двата паспорта, резервния телефон, резервна дебитна карта и всичките пари кеш, които бях взела. Имах 2000$, 1000 евро и еквивалента на 100лв в повечето валути, които щях да използвам

Раницата тежеше 10кг.

По пътя варираше между 9 и 14 кг. Изкушавах се да си купувам някакви неща, два пъти изпращах багаж с колет до мен си до България. Част от дрехите изхвърлих и замених с нови, купени по пътя. Точно затова умишлено си бях взела стари дрехи, за които да не ми е жал. Раницата никога не я чекирах за полетите. Очакваха ме 22 полета и не можех да си позволя някой самолет да ми я изгуби. Някои авиолинии имаха ограничения в размерите и килограмите, които аз надвишавах, но успявах да измисля начин да мина.

И така, раницата беше готова, всичко беше купено и резервирано предварително, информацията я имах запаметена на двата телефона и таблета, и също я бях принтирала. На изпращане получих още едно малко допълнение към багажа. Моя приятелка ми даде кесийка с шарени листчета, химикалка и зелен камък да ме пази по пътя. Получих задачата да събера по едно послание или пожелание от всяка една държава, която посетя, върху шарените листчета. В замяна щях да подарявам по едно мускалче с българска роза. Задачата беше успешно изпълнена 🙂

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Околосветско пътешествие – на картата:

Околосветско пътешествие

Ето откъде можете да направите резервациите за нощуването по пътя около света:



Booking.com

С катамаран из Карибско море (5): Санта Лучия и остров Мартиника

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С голяма мъка (и черна завист ;) Пу-пу- дай, Боже всекиму такова пътуване!)  ще завършим днес плаването из Карибско море – с Диана и нейния катамаран. Започнахме с  Остров Мартиника, о.Санта Лусия и о.Бекия, продължаихме със  Сейнт Винсент и Гренадини:  рифа Тобаго, о.Юниън и о.Меро, после обиколихме Гренада – с островите Гренада, Кариаку и Пясъчния остров, а за последно минахме през остров Сейнт Винсент при Карибските пирати :) .

Днес ще поразшетаме из остров Санта Лусия, а на Мартиника ще обуем зимните ботуши за полета до дома.

Приятно четене:

 

С катамаран из Карибско море

част пета

Санта Лучия и остров Мартиника

 

 

 

 

Санта Лусия*

Ден 11:

Тази сутрин за първи път не бяхме събудени от welcome boys. Но въпреки това навсякъде в морето беше пълно с лодки. Във всяка лодка имаше по 5-6 човека, стоящи изправени в редичка, един зад друг, с ръце зад гърба.

Карибски рибари – Сейнт Винсент и Гренадини

 

Реших да снимам едната лодка, понеже бяха много интересни, но изведнъж

един от хората започна да сочи към мен и да крещи нещо

След това всички останали също почнаха, да сочат към мен и да викат, настана суматоха и изведнъж започнаха, всички да скачат един след друг в морето. Първоначално много се уплаших, с какво предизвиках такава реакция. Но после се оказа, че всички останали лодки правят същото, но не сочат мен, а нещо във водата. Предположихме, че ловят риба, понеже всеки, който скачаше, държеше края на гигантска мрежа, и се завъртаха в кръг. След това издърпваха мрежата на лодката, като само тя заемаше половината от пространството в нея. Но така и не разбрахме, какво наистина правеха тези хора.

 

След като вече имаше достатъчно станали хора за едно динги, първите

слязохме на плажа на гъзарския хотел

Оказа се, че един шезлонг (разбирай креват с матрак и към него гигантски сламен чадър) струва 50 американски долара на ден. За щастие опъването на хавлия беше безплатно. Преди това обаче решихме, да закусим или пийнем нещо в страхотното кафенце на плажа, под гъстата сянка на дърветата. Между самите дървета и маси имаше и окачени хамаци.

Другото хубаво беше, че цените не бяха чак толкова скъпи, колкото предполагахме за хотел, чиито шезлонги струват 50 долара (на пример един коктейл беше между 7 и 12 долара, а една малка пица беше 8 долара).

Обстановката беше толкова приятна, че преди какъвто и да е плаж, решихме да разгледаме целия комплекс. Оказа се, че една нощувка тук струва между 1000 и 2000 американски долара. Но определено беше невероятен, като тези, които гледаш по рекламите за мечтаната почивка и си мислиш, че никога няма да попаднеш на такова място.

Карибски плаж – Сейнт Винсент и Гренадини

Плажът към хотела. От пред се виждат факлите, които вечер горят. А от зад се вижда единият от питоните.

Карибски хотел – Сейнт Винсент и Гренадини

Карибски плаж – Сейнт Винсент и Гренадини

 

Хотелът си имаше собствена дъждовна гора,

като половината от нея беше направена на спа-център. Спа-центърът се състоеше от много дървени къщички, построени буквално по дърветата, на различна височина и се свързваха с дървени мостчета, пътеки и стълбища. Все едно бяхме попаднали в някаква приказка.

Карибски хотел – Сейнт Винсент и Гренадини

Спа-зоната в дъждовната гора

Карибски хотел – Сейнт Винсент и Гренадини

От рецепцията на спа-зоната специално провериха, коя къщичка е свободна, за да можем, да ги разгледаме и от вътре

 

Другата част от дъждовната гора беше също оборудвана с дървени пътеки, въжени мостове и т.н., но беше предназначена предимно за разходки. Повечето къщички към хотела, ако не и всички бяха разделени със стени, и всяка разполагаше с дворче и басейнче, или поне шадраванче. Около къщичките също имаше шадраванчета, градинки, цветя и много колибрита. Забравих да спомена, че на Карибите за първи път през живота си видях на живо колибри. За тези които не знаят – това е най-малката птица в света. Има размерите на голяма пчела и е страшно красива.

След като разгледахме „нашия“ хотел разбрахме, че на 30 мин от тук и на горе в гората има друг също много скъп хотел. Имайки предвид какво видяхме тук, много се чудехме, с какво толкова може да ни изненада горния. Но никой не намери силите, да отиде да го види. По-късно разбрахме, че това е хотел „Chocolat”, където освен, че има страшно много шоколадови неща и услуги, се предлага обучение по шоколад. Всички служители са минали през такова и могат да отговарят на всякакви въпроси, свързани с шоколада. Естествено аз лично много съжалих, че ме домързя да се разходя до там.

Св. Лусия

 

В тази част на острова по принцип е пълно с подобни хотели. Особено на едно хълмче, което има директна гледка към двата питона, от другата страна на Суфриер. Там се намират хотели номер 1, 3 и 6 в света. Едни от най-скъпите на планетата. В тези хотели няма телевизори и се спазват специални правила, като например са забранени всякакви телефони, пейджъри и т.н. Ако искаш може, да си ги ползваш в стаята, но никъде другаде. Но реално ти нямаш нужда, да излизаш никъде, защото всички стаи си имат двор с инфинити басейн и всички имат една и съща гледка – към питоните. Стаите нямат стена от към двора и басейна и реално си спиш на открито.

След разходките

най-накрая отидохме и на плаж,

а после се изкъпахме в една от общите бани на хотела, където имаше невероятни шампоани, гел-душове и лосиончета. За първи път от 11 дни миришехме на толкова хубаво и се чувствахме като цивилизовани хора.

По залез слънце

отново се събрахме на сепаренцето в кафето, където пристигна някакъв саксофонист. Той седна на оградата от към плажа, така че да е между клиентите на заведението и залязващото слънце и започна, да свири. Беше невероятно. Хората в този хотел определено си знаеха работата и как да изпипват най-малките детайли.

Залез – о.Суфриер, Сейнт Винсент и Гренадини

 

След като слънцето залезе, ние най-накрая си тръгнахме от това страхотно местенце. Тази вечер трябваше да стигнем най-северната част на острова и там да чакаме подходящо време за последния сериозен преход до остров Мартиника

Това плаване се оказа едно най-страшните, които имахме.

Излезе силен вятър, бурно море, заплетоха ни се едни въжета и какво ли още не. После намерихме и разни риби на палубата. В полунощ успяхме да стигнем благополучно в марината Rodney Bay. Намерихме си местенце, да си вържем лодката. Толкова здраво я вързахме, че за първи път от 11 дни катамаранът не се клатеше изобщо. Едвам успях да заспя. През цялото време бях в очакване и напрежение, че всеки момент лодката ще се люшне, ще се разклати. Но това така и не се случваше и тя си стоеше неподвижно.

 

Ден 12:

Първата ни работа на сутринта беше, да намерим заведение с контакт, където да заредим всички телефони, фотоапарати и компютри. Напълнихме торбата с кабели, разклонители и всякакви джаджи и тръгнахме, да обикаляме заведенията на марината. Намерихме една италианска пицария, където разпънахме оборудването и седнахме да закусим. След като всички батерии бяха готови, тръгнахме на разходка из града. Оказа се супер шарено градче, подредено и спретнато, доста цивилизовано, с обилно заредени хипермаркети и молове. Нищо общо с всичко, което бяхме видели до сега.

остров Мартиника

остров Мартиника

остров Мартиника

В един от моловете

Накрая случайно

попаднахме на един плаж,

където решихме да останем следобеда. Самият плаж беше съвсем обикновен и посредствен, по нищо не се различаваше от нашите в България. Беше пълно с кафенца, заведенийца и хотелчета. Изобщо вече се усещаше, как нашето екзотично приключение е към своя край.

Плаж на  остров Суфриер

Плаж на  остров Суфриер

За вечеря намерихме един страхотен steak-house, след което се прибрахме на катамарана.

Карибска кухня –  остров Суфриер

Пържола от акула

Още не си бяхме легнали, когато на лодката ни дойде един неочакван гост – едно много сладко черно коте, което учудващо се чувстваше като у дома си, влизаше да души и проверява навсякъде.

 

Ден 13:

На сутринта установихме, че котето не си е тръгнало – намерихме го да спи на земята в кухнята, свито на кълбо. След като се събуди, започна да мяуче жално за храна и вода. Дадохме му едни наденички, които бяхме пекли преди няколко дни на скарата, след което то се успокои и си тръгна.

Този ден трябваше да направим нашия последен преход до остров Мартиника. Планираното тръгване беше по обяд, за да можем поне един път за тези две седмици плаване, да пристанем по светло на мястото, където отиваме. За това имахме малко време да се разходим като за последно. Разбрахме, че

на същата марина е закотвен корабът „Черната Перла“ от филма „Карибски Пирати“

и веднага отидохме, да го видим. Доскоро е бил използван за туристически разходки в морето, но явно вече не е толкова надежден и бяха решили, да го направят на бар. Когато ние отидохме, течеха ремонтни дейности, беше пълно с майстори и строителни материали навсякъде. За щастие ни позволиха да се качим и да си направим няколко снимки.

Черната Перла, Карибски пирати

Черната Перла

Марианата, о.Суфриер

Този човек продаваше плодове, но се беше накичил с всякакви знамена. Българско нямаше, но го знаеше точно какво е!

В 12 ч. точно опънахме платната и

потеглихме за Мартиника

Както беше по план, пристигнахме доста преди залез слънце и тръгнахме да търсим бензиностанция, да заредим лодката, понеже както е при колите под наем, така и при лодките трябва, да се върнат с пълен резервоар. Чартьорът обаче нещо ни обърка и ни прати в един огромен залив, където загубихме почти 2 часа, за да установим, че няма къде да заредим.

Остров Мартиника

Остров Мартиника

Остров Мартиника

В търсене на бензиностанцията

И така за съжаление последният ни опит, да направим поне едно приставане по светло за тези две седмици се провали.

Пристигнахме в Le Marin

и тръгнахме, да си търсим място. Но понеже не сме много маневрени, а коридорчетата са малки, изпратихме двама човека с дингито, да търсят място. След известно време дингито се върна с гребане, горивото им беше свършило, а навън отново се изсипваха кратки проливни дъждове.

Остров Мартиника

 

Намерихме мястото и започнаха мъките по приставането на едно супер тясно място между две лодки. Наложи се абсолютно всички да се включим. Едни държаха кранци, за да не одраскаме лодката в съседната и търчаха от един борд на друг. Други бяха хванали едно въже и дърпаха дружно, за да приближат катамарана, трети отговаряха за това, да не се ударим в кея, но и да се приближим достатъчно, за да можем да слизаме и да се качваме после. Все пак след два часа задружни усилия направихме най-перфектното приставане. За награда си сготвихме най-вкусната паста, този път със сладка вода и седнахме за една последна вечеря на борда на нашия катамаран.

 

Ден 14:

Сутринта имахме доста задачи, които трябваше, да свършим за много кратко време.

  • Първо, трябваше да изчистим катамарана, за да не ни глобят,
  • второ, трябваше да излезем от марината, да намерим бензиностанция и да заредим с гориво и
  • трето, в 10 ч. точно трябваше да сме пристанали обратно на Le Marin, за да предадем лодката. Ако закъснеем дори 1мин имат право, да ни глобят.
  • Четвърто, трябваше, да се молим, да не намерят никакви щети по лодката, които да ни вкарат в още разход.

 

И така, в 8 сутринта настана голямото чистене. Всеки си беше хванал някаква зона по лодката и се занимаваше с нея. За нещастие, разполагахме само с две гъби, за това прибегнахме и към тоалетна хартия. После свърши сладката вода на лодката, което ни остави само с една чешма със солена вода, която се намира горе в кухнята. Започнаха да се разнасят тенджери, шишета и всякакви съдове със солена вода, надолу по каютите и обратно. Препаратите също свършиха, минахме на веро и сапун, които също свършиха и останахме само на солената вода. Отделно имахме няколко дребни щети, от сорта на счупен капак на тоалетна чиния, или дръжка на чайник. Добре, че бях взела моментно лепило, та след като поизмихме, тръгнах, да обикалям с лепилото и да замазвам положението.

През цялото това време и целия този хаос, лодката се придвижи до бензиностанцията, зареди с гориво и се върна обратно на марината. И точно в 10 ч пристигнахме! Е, не бяхме пристанали (което обикновено ни отнемаше по два часа), но чартьорът ни посрещна и помогна да завържем лодката за кея.

И така приключи нашето невероятно плаване в Карибско море

 

Бензиностанция за яхти – о.Мартиника

На бензиностанцията

 

Но забавните случки все още не бяха. След като разтоварихме багажа, струпахме всички сакове, раници, куфари и чанти в една пицария на марината, седнахме да умуваме, как да организираме остатъка от деня, понеже полетът ни беше късно вечерта. В крайна сметка чартьорът се съгласи, да си оставим багажите в офиса им до края на работното им време, което беше до 18:00. Горкият човек сигурно много съжали, защото барикадирахме персонала отвсякъде с купчини багажи, якета, ботуши (които вечерта трябваше, да си вземем с нас в самолета).

Яхти – о.Мартиника

Една малка част от багажите

 

Междувременно наблюдавахме, как една нова група туристи се настаняваше на нашето катамаранче. Усещането беше странно, имайки предвид, че това беше нашия дом през последните две седмици и имайки предвид всичките ни преживявания, а сега го очакваха нови.

 

Яхти – о.Мартиника

Нашият катамаран (по средата на снимката) отново на марина „Le Marin“, очакващ следващите туристи, които потеглиха още същия следобед

 

Решихме, да направим един последен плаж. Уговорихме се с един таксиметраджия, да ни закара до най-хубавия плаж на острова и след това, да дойде, да ни вземе в 17:20ч.

Плажът определено не беше лош, имаше палми, зелени поляни, ситен бял пясък и т.н. Но огромната разлика между Мартиника и малките островчета на юг беше, че това е част от Франция, съответно и от Европа. Плажовете са претъпкани от туристи (основно пенсионери), цените са супер високи, в заведенията и магазините говорят само френски и се държат арогантно и надменно с всеки, който не говори техния език.

 

Плаж – о.Мартиника

Плаж – о.Мартиника

 

Решихме, да си направим една разходка до края на плажа и да намерим барче, където да седнем. Оказа се, че след една точка на плажа, всичко след нея са хотели. И за разлика от мега-луксозния и скъп хотел, в който изкарахме целия пó-предишен ден, тук не ни разрешаваха, не само да влизаме в заведенията им, но не можеше дори, да се разхождаме на територията на хотелите. Един полицай ни пресрещна и ни отказа дори тоалетна да ползваме, като отказваше, да говори на английски. Затова се наложи, да се върнем в началото на плажа и там се настанихме.

С брат ми все пак решихме да направим втори опит и да стигнем края на плажа. Оказа се, че все пак плажната ивица е достъпна за всякакви хора и хотелите нямат право, да гонят желаещите да плажуват там, стига да не им ползват шезлонгите. Но на едно място се бяха много изхитрили – бяха изкопали пясъка до една сграда на хотела, така че да стане дълбоко вирче и да е трудно, да се прекоси. А във водата точно там имаше морски таралежи и ни беше страх да влезем. За това смело минахме през къщичките на хотела, където онзи зъл полицай ни фиксира отдалече и почна, да ни гони с колелото си. Бързо се ориентирахме и намерихме плажа, където този вече нямаше право, да ни каже нищо.

Разходката определено си заслужаваше, плажът беше много красив, с издялани от дърво най-интересни кресла, столове и легла, свободни за ползване на плажа.

 

Плаж – о.Мартиника

На връщане естествено отново трябваше, да минем през хотела заради прекъснатата плажна ивица, където вече ни дебнеше полицая и ни гледаше на кръв.

Плаж – о.Мартиника

Последни карибски слънчеви лъчи

 

Малко по-късно настана време, да се връщаме към марината. Събрахме си кърпите, взехме си довиждане с морето за последно и се запътихме към паркинга, където трябваше, да ни чака таксито. За наша изненада таксито го нямаше. А трябваше най-късно в 18:00 да сме на марината, защото тогава свършваше работното време на чартьора и багажът ни оставаше вътре и трябваше, да избираме между изпуснат полет или зарязани багажи. Това беше много напрегнат момент, всички много се притеснихме, но в крайна сметка човекът дойде в 17:45 и бързо ни върна на марината.

Изнесохме багажите от вън и се почна едно подреждане, къпане, простиране на мокрите бански и хавлии по саковете и т.н.

Накрая обухме ботушите и бяхме окончателно готови за пътя на обратно.

 

Летището на о.Мартиника

Отново на летището :( Карнавалните маски с тъга ни напомняха за всички преживявания и незабравими моменти, които имахме на това невероятно място…

 

За тези 14 дни преплавахме близо 400 морски мили, посетихме 11 острова (някои по два пъти), 4 държави, минахме 9 митници; видяхме акули, делфини, летящи риби, светещи медузи, маймуни, колибрита, игуани, пеликани; посетихме карнавали, вулкани, джунгли; ядохме банани и кокосови орехи от палмите и какво ли още не. А през цялото това време на всички острови и по радиото на лодката пускаха един местен хит, който така добре описваше нашето приключение: „We Ready For The Road”:

 

Край

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

*Което всъщност е правилното и ужасно неромантично название на Санта Лучия ;) – бел.Ст.

Други разкази свързани с Караибско (Карибско) море – на картата:

 Караибско (Карибско) море

С катамаран из Карибско море (5): Санта Лучия и остров Мартиника

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С голяма мъка (и черна завист ;) Пу-пу- дай, Боже всекиму такова пътуване!)  ще завършим днес плаването из Карибско море – с Диана и нейния катамаран. Започнахме с  Остров Мартиника, о.Санта Лусия и о.Бекия, продължаихме със  Сейнт Винсент и Гренадини:  рифа Тобаго, о.Юниън и о.Меро, после обиколихме Гренада – с островите Гренада, Кариаку и Пясъчния остров, а за последно минахме през остров Сейнт Винсент при Карибските пирати :) .

Днес ще поразшетаме из остров Санта Лусия, а на Мартиника ще обуем зимните ботуши за полета до дома.

Приятно четене:

 

С катамаран из Карибско море

част пета

Санта Лучия и остров Мартиника

 

 

 

 

Санта Лусия*

Ден 11:

Тази сутрин за първи път не бяхме събудени от welcome boys. Но въпреки това навсякъде в морето беше пълно с лодки. Във всяка лодка имаше по 5-6 човека, стоящи изправени в редичка, един зад друг, с ръце зад гърба.

Карибски рибари – Сейнт Винсент и Гренадини

 

Реших да снимам едната лодка, понеже бяха много интересни, но изведнъж

един от хората започна да сочи към мен и да крещи нещо

След това всички останали също почнаха, да сочат към мен и да викат, настана суматоха и изведнъж започнаха, всички да скачат един след друг в морето. Първоначално много се уплаших, с какво предизвиках такава реакция. Но после се оказа, че всички останали лодки правят същото, но не сочат мен, а нещо във водата. Предположихме, че ловят риба, понеже всеки, който скачаше, държеше края на гигантска мрежа, и се завъртаха в кръг. След това издърпваха мрежата на лодката, като само тя заемаше половината от пространството в нея. Но така и не разбрахме, какво наистина правеха тези хора.

 

След като вече имаше достатъчно станали хора за едно динги, първите

слязохме на плажа на гъзарския хотел

Оказа се, че един шезлонг (разбирай креват с матрак и към него гигантски сламен чадър) струва 50 американски долара на ден. За щастие опъването на хавлия беше безплатно. Преди това обаче решихме, да закусим или пийнем нещо в страхотното кафенце на плажа, под гъстата сянка на дърветата. Между самите дървета и маси имаше и окачени хамаци.

Другото хубаво беше, че цените не бяха чак толкова скъпи, колкото предполагахме за хотел, чиито шезлонги струват 50 долара (на пример един коктейл беше между 7 и 12 долара, а една малка пица беше 8 долара).

Обстановката беше толкова приятна, че преди какъвто и да е плаж, решихме да разгледаме целия комплекс. Оказа се, че една нощувка тук струва между 1000 и 2000 американски долара. Но определено беше невероятен, като тези, които гледаш по рекламите за мечтаната почивка и си мислиш, че никога няма да попаднеш на такова място.

Карибски плаж – Сейнт Винсент и Гренадини

Плажът към хотела. От пред се виждат факлите, които вечер горят. А от зад се вижда единият от питоните.

Карибски хотел – Сейнт Винсент и Гренадини

Карибски плаж – Сейнт Винсент и Гренадини

 

Хотелът си имаше собствена дъждовна гора,

като половината от нея беше направена на спа-център. Спа-центърът се състоеше от много дървени къщички, построени буквално по дърветата, на различна височина и се свързваха с дървени мостчета, пътеки и стълбища. Все едно бяхме попаднали в някаква приказка.

Карибски хотел – Сейнт Винсент и Гренадини

Спа-зоната в дъждовната гора

Карибски хотел – Сейнт Винсент и Гренадини

От рецепцията на спа-зоната специално провериха, коя къщичка е свободна, за да можем, да ги разгледаме и от вътре

 

Другата част от дъждовната гора беше също оборудвана с дървени пътеки, въжени мостове и т.н., но беше предназначена предимно за разходки. Повечето къщички към хотела, ако не и всички бяха разделени със стени, и всяка разполагаше с дворче и басейнче, или поне шадраванче. Около къщичките също имаше шадраванчета, градинки, цветя и много колибрита. Забравих да спомена, че на Карибите за първи път през живота си видях на живо колибри. За тези които не знаят – това е най-малката птица в света. Има размерите на голяма пчела и е страшно красива.

След като разгледахме „нашия“ хотел разбрахме, че на 30 мин от тук и на горе в гората има друг също много скъп хотел. Имайки предвид какво видяхме тук, много се чудехме, с какво толкова може да ни изненада горния. Но никой не намери силите, да отиде да го види. По-късно разбрахме, че това е хотел „Chocolat”, където освен, че има страшно много шоколадови неща и услуги, се предлага обучение по шоколад. Всички служители са минали през такова и могат да отговарят на всякакви въпроси, свързани с шоколада. Естествено аз лично много съжалих, че ме домързя да се разходя до там.

Св. Лусия

 

В тази част на острова по принцип е пълно с подобни хотели. Особено на едно хълмче, което има директна гледка към двата питона, от другата страна на Суфриер. Там се намират хотели номер 1, 3 и 6 в света. Едни от най-скъпите на планетата. В тези хотели няма телевизори и се спазват специални правила, като например са забранени всякакви телефони, пейджъри и т.н. Ако искаш може, да си ги ползваш в стаята, но никъде другаде. Но реално ти нямаш нужда, да излизаш никъде, защото всички стаи си имат двор с инфинити басейн и всички имат една и съща гледка – към питоните. Стаите нямат стена от към двора и басейна и реално си спиш на открито.

След разходките

най-накрая отидохме и на плаж,

а после се изкъпахме в една от общите бани на хотела, където имаше невероятни шампоани, гел-душове и лосиончета. За първи път от 11 дни миришехме на толкова хубаво и се чувствахме като цивилизовани хора.

По залез слънце

отново се събрахме на сепаренцето в кафето, където пристигна някакъв саксофонист. Той седна на оградата от към плажа, така че да е между клиентите на заведението и залязващото слънце и започна, да свири. Беше невероятно. Хората в този хотел определено си знаеха работата и как да изпипват най-малките детайли.

Залез – о.Суфриер, Сейнт Винсент и Гренадини

 

След като слънцето залезе, ние най-накрая си тръгнахме от това страхотно местенце. Тази вечер трябваше да стигнем най-северната част на острова и там да чакаме подходящо време за последния сериозен преход до остров Мартиника

Това плаване се оказа едно най-страшните, които имахме.

Излезе силен вятър, бурно море, заплетоха ни се едни въжета и какво ли още не. После намерихме и разни риби на палубата. В полунощ успяхме да стигнем благополучно в марината Rodney Bay. Намерихме си местенце, да си вържем лодката. Толкова здраво я вързахме, че за първи път от 11 дни катамаранът не се клатеше изобщо. Едвам успях да заспя. През цялото време бях в очакване и напрежение, че всеки момент лодката ще се люшне, ще се разклати. Но това така и не се случваше и тя си стоеше неподвижно.

 

Ден 12:

Първата ни работа на сутринта беше, да намерим заведение с контакт, където да заредим всички телефони, фотоапарати и компютри. Напълнихме торбата с кабели, разклонители и всякакви джаджи и тръгнахме, да обикаляме заведенията на марината. Намерихме една италианска пицария, където разпънахме оборудването и седнахме да закусим. След като всички батерии бяха готови, тръгнахме на разходка из града. Оказа се супер шарено градче, подредено и спретнато, доста цивилизовано, с обилно заредени хипермаркети и молове. Нищо общо с всичко, което бяхме видели до сега.

остров Мартиника

остров Мартиника

остров Мартиника

В един от моловете

Накрая случайно

попаднахме на един плаж,

където решихме да останем следобеда. Самият плаж беше съвсем обикновен и посредствен, по нищо не се различаваше от нашите в България. Беше пълно с кафенца, заведенийца и хотелчета. Изобщо вече се усещаше, как нашето екзотично приключение е към своя край.

Плаж на  остров Суфриер

Плаж на  остров Суфриер

За вечеря намерихме един страхотен steak-house, след което се прибрахме на катамарана.

Карибска кухня –  остров Суфриер

Пържола от акула

Още не си бяхме легнали, когато на лодката ни дойде един неочакван гост – едно много сладко черно коте, което учудващо се чувстваше като у дома си, влизаше да души и проверява навсякъде.

 

Ден 13:

На сутринта установихме, че котето не си е тръгнало – намерихме го да спи на земята в кухнята, свито на кълбо. След като се събуди, започна да мяуче жално за храна и вода. Дадохме му едни наденички, които бяхме пекли преди няколко дни на скарата, след което то се успокои и си тръгна.

Този ден трябваше да направим нашия последен преход до остров Мартиника. Планираното тръгване беше по обяд, за да можем поне един път за тези две седмици плаване, да пристанем по светло на мястото, където отиваме. За това имахме малко време да се разходим като за последно. Разбрахме, че

на същата марина е закотвен корабът „Черната Перла“ от филма „Карибски Пирати“

и веднага отидохме, да го видим. Доскоро е бил използван за туристически разходки в морето, но явно вече не е толкова надежден и бяха решили, да го направят на бар. Когато ние отидохме, течеха ремонтни дейности, беше пълно с майстори и строителни материали навсякъде. За щастие ни позволиха да се качим и да си направим няколко снимки.

Черната Перла, Карибски пирати

Черната Перла

Марианата, о.Суфриер

Този човек продаваше плодове, но се беше накичил с всякакви знамена. Българско нямаше, но го знаеше точно какво е!

В 12 ч. точно опънахме платната и

потеглихме за Мартиника

Както беше по план, пристигнахме доста преди залез слънце и тръгнахме да търсим бензиностанция, да заредим лодката, понеже както е при колите под наем, така и при лодките трябва, да се върнат с пълен резервоар. Чартьорът обаче нещо ни обърка и ни прати в един огромен залив, където загубихме почти 2 часа, за да установим, че няма къде да заредим.

Остров Мартиника

Остров Мартиника

Остров Мартиника

В търсене на бензиностанцията

И така за съжаление последният ни опит, да направим поне едно приставане по светло за тези две седмици се провали.

Пристигнахме в Le Marin

и тръгнахме, да си търсим място. Но понеже не сме много маневрени, а коридорчетата са малки, изпратихме двама човека с дингито, да търсят място. След известно време дингито се върна с гребане, горивото им беше свършило, а навън отново се изсипваха кратки проливни дъждове.

Остров Мартиника

 

Намерихме мястото и започнаха мъките по приставането на едно супер тясно място между две лодки. Наложи се абсолютно всички да се включим. Едни държаха кранци, за да не одраскаме лодката в съседната и търчаха от един борд на друг. Други бяха хванали едно въже и дърпаха дружно, за да приближат катамарана, трети отговаряха за това, да не се ударим в кея, но и да се приближим достатъчно, за да можем да слизаме и да се качваме после. Все пак след два часа задружни усилия направихме най-перфектното приставане. За награда си сготвихме най-вкусната паста, този път със сладка вода и седнахме за една последна вечеря на борда на нашия катамаран.

 

Ден 14:

Сутринта имахме доста задачи, които трябваше, да свършим за много кратко време.

  • Първо, трябваше да изчистим катамарана, за да не ни глобят,
  • второ, трябваше да излезем от марината, да намерим бензиностанция и да заредим с гориво и
  • трето, в 10 ч. точно трябваше да сме пристанали обратно на Le Marin, за да предадем лодката. Ако закъснеем дори 1мин имат право, да ни глобят.
  • Четвърто, трябваше, да се молим, да не намерят никакви щети по лодката, които да ни вкарат в още разход.

 

И така, в 8 сутринта настана голямото чистене. Всеки си беше хванал някаква зона по лодката и се занимаваше с нея. За нещастие, разполагахме само с две гъби, за това прибегнахме и към тоалетна хартия. После свърши сладката вода на лодката, което ни остави само с една чешма със солена вода, която се намира горе в кухнята. Започнаха да се разнасят тенджери, шишета и всякакви съдове със солена вода, надолу по каютите и обратно. Препаратите също свършиха, минахме на веро и сапун, които също свършиха и останахме само на солената вода. Отделно имахме няколко дребни щети, от сорта на счупен капак на тоалетна чиния, или дръжка на чайник. Добре, че бях взела моментно лепило, та след като поизмихме, тръгнах, да обикалям с лепилото и да замазвам положението.

През цялото това време и целия този хаос, лодката се придвижи до бензиностанцията, зареди с гориво и се върна обратно на марината. И точно в 10 ч пристигнахме! Е, не бяхме пристанали (което обикновено ни отнемаше по два часа), но чартьорът ни посрещна и помогна да завържем лодката за кея.

И така приключи нашето невероятно плаване в Карибско море

 

Бензиностанция за яхти – о.Мартиника

На бензиностанцията

 

Но забавните случки все още не бяха. След като разтоварихме багажа, струпахме всички сакове, раници, куфари и чанти в една пицария на марината, седнахме да умуваме, как да организираме остатъка от деня, понеже полетът ни беше късно вечерта. В крайна сметка чартьорът се съгласи, да си оставим багажите в офиса им до края на работното им време, което беше до 18:00. Горкият човек сигурно много съжали, защото барикадирахме персонала отвсякъде с купчини багажи, якета, ботуши (които вечерта трябваше, да си вземем с нас в самолета).

Яхти – о.Мартиника

Една малка част от багажите

 

Междувременно наблюдавахме, как една нова група туристи се настаняваше на нашето катамаранче. Усещането беше странно, имайки предвид, че това беше нашия дом през последните две седмици и имайки предвид всичките ни преживявания, а сега го очакваха нови.

 

Яхти – о.Мартиника

Нашият катамаран (по средата на снимката) отново на марина „Le Marin“, очакващ следващите туристи, които потеглиха още същия следобед

 

Решихме, да направим един последен плаж. Уговорихме се с един таксиметраджия, да ни закара до най-хубавия плаж на острова и след това, да дойде, да ни вземе в 17:20ч.

Плажът определено не беше лош, имаше палми, зелени поляни, ситен бял пясък и т.н. Но огромната разлика между Мартиника и малките островчета на юг беше, че това е част от Франция, съответно и от Европа. Плажовете са претъпкани от туристи (основно пенсионери), цените са супер високи, в заведенията и магазините говорят само френски и се държат арогантно и надменно с всеки, който не говори техния език.

 

Плаж – о.Мартиника

Плаж – о.Мартиника

 

Решихме, да си направим една разходка до края на плажа и да намерим барче, където да седнем. Оказа се, че след една точка на плажа, всичко след нея са хотели. И за разлика от мега-луксозния и скъп хотел, в който изкарахме целия пó-предишен ден, тук не ни разрешаваха, не само да влизаме в заведенията им, но не можеше дори, да се разхождаме на територията на хотелите. Един полицай ни пресрещна и ни отказа дори тоалетна да ползваме, като отказваше, да говори на английски. Затова се наложи, да се върнем в началото на плажа и там се настанихме.

С брат ми все пак решихме да направим втори опит и да стигнем края на плажа. Оказа се, че все пак плажната ивица е достъпна за всякакви хора и хотелите нямат право, да гонят желаещите да плажуват там, стига да не им ползват шезлонгите. Но на едно място се бяха много изхитрили – бяха изкопали пясъка до една сграда на хотела, така че да стане дълбоко вирче и да е трудно, да се прекоси. А във водата точно там имаше морски таралежи и ни беше страх да влезем. За това смело минахме през къщичките на хотела, където онзи зъл полицай ни фиксира отдалече и почна, да ни гони с колелото си. Бързо се ориентирахме и намерихме плажа, където този вече нямаше право, да ни каже нищо.

Разходката определено си заслужаваше, плажът беше много красив, с издялани от дърво най-интересни кресла, столове и легла, свободни за ползване на плажа.

 

Плаж – о.Мартиника

На връщане естествено отново трябваше, да минем през хотела заради прекъснатата плажна ивица, където вече ни дебнеше полицая и ни гледаше на кръв.

Плаж – о.Мартиника

Последни карибски слънчеви лъчи

 

Малко по-късно настана време, да се връщаме към марината. Събрахме си кърпите, взехме си довиждане с морето за последно и се запътихме към паркинга, където трябваше, да ни чака таксито. За наша изненада таксито го нямаше. А трябваше най-късно в 18:00 да сме на марината, защото тогава свършваше работното време на чартьора и багажът ни оставаше вътре и трябваше, да избираме между изпуснат полет или зарязани багажи. Това беше много напрегнат момент, всички много се притеснихме, но в крайна сметка човекът дойде в 17:45 и бързо ни върна на марината.

Изнесохме багажите от вън и се почна едно подреждане, къпане, простиране на мокрите бански и хавлии по саковете и т.н.

Накрая обухме ботушите и бяхме окончателно готови за пътя на обратно.

 

Летището на о.Мартиника

Отново на летището :( Карнавалните маски с тъга ни напомняха за всички преживявания и незабравими моменти, които имахме на това невероятно място…

 

За тези 14 дни преплавахме близо 400 морски мили, посетихме 11 острова (някои по два пъти), 4 държави, минахме 9 митници; видяхме акули, делфини, летящи риби, светещи медузи, маймуни, колибрита, игуани, пеликани; посетихме карнавали, вулкани, джунгли; ядохме банани и кокосови орехи от палмите и какво ли още не. А през цялото това време на всички острови и по радиото на лодката пускаха един местен хит, който така добре описваше нашето приключение: „We Ready For The Road”:

 

Край

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

*Което всъщност е правилното и ужасно неромантично название на Санта Лучия ;) – бел.Ст.

Други разкази свързани с Караибско (Карибско) море – на картата:

 Караибско (Карибско) море

С катамаран из Карибско море (3): Меро и Гренада: о.Кариаку и Пясъчния остров

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме плаването из Карибско море заедно с Диана и нейния катамаран. Започнахме с  Остров Мартиника, о.Санта Лусия и о.Бекия, а после продължаихме със  Сейнт Винсент и Гренадини:  рифа Тобаго, о.Юниън и о.Меро.

Днес ще приключим с остров Меро и ще се прехвърлим на неуспялата в социалистическото стрителство Гренада – с островите Гренада, Кариаку и Пясъчния остров

Приятно четене:

 

 

С катамаран из Карибско море

част трета

Гренада: о. Гренада, о.Кариаку и Пясъчния остров (Sandy Island)

Mayreau, Grenada, Carriacou, Sandy Island

 

 

Ден 6:

На следващия ден имахме уговорка да тръгнем преди обяд за следващия остров. Но аз бях видяла на едни картички, че на тукашния остров има невероятен плаж, с много тънка пясъчна ивица, по която има няколко палми и морето се разбива от двете страни на плажа. Успях да убедя няколко ентусиаста, да станем в 7 сутринта и отидем, да видим това място. За което после всички ми благодаряха.

Плажът беше нереален

От едната му страна водата беше супер плитка, гладка, прозрачна и отново с онзи невероятен син цвят. Палмите бяха надвиснали над водата и буквално можехме да ходим по стъблата им. От другата страна беше каменисто, а морето мастилено синьо и неспокойно.

остров Меро – Карибски плаж

В края на плажната ивица островът отново се разширяваше и се превръщаше във високо хълмче с малка гора. С едно от момичетата отидохме да разгледаме и да погледнем този нереален плаж от високото. А гледката беше зашеметяваща – уж едно и също море, пък една тънка ивица плаж разделяше все едно два свята. От дясно морето беше кристално чисто, равно, прозрачно и синьо-зелено. От ляво беше бурно, зловещо и черно.

 

Карибски плаж

Толкова малка плажна ивица, а сякаш разделя два различни свята

Карибски плаж

Карибски плаж

Карибски плаж

 Направихме малко плаж, снимахме се с палмите и тръгнахме обратно към лодката. И потеглихме за един доста дълъг преход към един по-голям

остров Гренада,

и то за южната му част. Пътувахме цял ден, за щастие нямаше вълни и всички изпоналягахме по палубата да се печем. Естествено и изгоряхме. Морето отново беше пълно с летящи риби. Излитаха на ята от водата, летяха по 3-4 метра и се забиваха обратно във водата.

Остров Гренада

Остров Гренада

Остров Гренада

Остров Гренада

 

По тъмно пристигнахме в

Сейнт Джордж (St.Georges), столицата на Гренада

Докато плавахме, по крайбрежието отвсякъде се носеше музика, усещаше се как животът там на сушата кипи. Неописуемо усещане. Влязохме в заливчето и за първи път пристанахме на марина. Най-накрая малко цивилизация.

За тези, които не знаят какво е марина, това си е пристанище, където можеш, да заредиш с вода, ток, има бани и тоалетни, ресторантчета и всичко, което би било необходимо на плаващите туристи. Вече не беше нужно всеки да се съобразява с още 4-5 човека, за да свалят дингито, за да се отиде на сушата. Можехме да се изкъпем в истинска баня, а не да се блъскаме в стените на нашата половинметрова баня. Можехме да изразходим колкото си искаме количество вода, а не да се притесняваме, че ще изхабим водата на лодката. Можехме да си заредим телефоните и фотоапаратите на спокойствие, защото на лодката това беше адски трудно, особено имайки в предвид, че сме 11 човека и всеки има да зарежда минимум по един телефон и един фотоапарат, а единствения ток на лодката сами си го произвеждахме със соларни панели.

Забравих да спомена, че

в тази част на света контактите са като в Англия

(или Америка, не разбрах точно). И трябваше да се ползва адаптер за контактите, ако искахме да заредим в някое заведение на сушата. Ние имахме само един, но капитанът предвидливо беше взел и разклонител. И така с един адаптер успявахме да зареждаме по 3 устройства на веднъж. Бяхме супер смешни, как отивахме в някое заведение и молехме за ток. И след това изваждахме от една торба куп кабели, разклонител, лаптопи, телефони и т.н. На хората им ставаше лошо направо.

Сейнт Джордж, Гренада

St. Georges по тъмно

Отново си направихме барбекю с някаква невероятна риба-тон, която беше купена сутринта, докато ние бяхме на плаж и после тръгнахме, да обиколим малко града. Оказа се, че на следващия ден

ще се празнува денят на независимостта и ще има карнавал,

а хората няма да са на работа. Целият град беше украсен с шарени знаменца, хората бяха излязли на главната улица и от всякъде се чуваше музика. Къде си я пускаха, къде направо си свиреха на живо, хора танцуваха по улиците. Беше невероятно!

 

Ден 7:

На другата сутрин бяхме решили, да си тръгнем в 10 сутринта от острова и за това няколко човека се разбрахме, да станем в 6, за да разгледаме града и на светло. Три момичета успяхме да станем в 7 и тръгнахме на разходка. Слънцето вече беше изгряло, но градът още спеше. Нямаше никакви хора по улиците, но всичко беше много цветно и интересно.

Сейнт Джордж, Гренада

Заведение на марината

Сейнт Джордж, Гренада

St. Georges по светло

Сейнт Джордж, Гренада

St. Georges по светло

 

За съжаление бързахме, да се върнем до 8, заради уговорката да тръгнем рано сутринта и успяхме, да видим много малко от града. Но за наша изненада всички в лодката все още спяха.

След като капитанът стана, каза, че трябва да направим митница и не можем, да си тръгнем преди това. Една група тръгна да търси митницата, а останалите седнахме в барчето на марината, да чакаме, което много ни изнерви. Чакахме до обяд, когато след единодушно гласуване решихме да останем още 4-5 часа на острова.

Имахме няколко опции – да се разхождаме в града, да ходим на плаж или да си вземем екскурзия до дъждовната гора и някакви водопади. По-голямата част от групата предпочетохме

дъждовната гора

Тук е добре да спомена, че по тези острови хората работят всичко, за което ги помолиш; ако имаш нужда от нещо, хващаш първия срещнат и той ще ти помогне. И така, намерихме един човек, който ни качи всички в един бус и тръгнахме.

Първо минахме през града, за да го разгледаме на бързо, след това покрай стадиона и оттам навлязохме в гората. Шофьорът ни разказваше най-различни интересни неща. Оказа се, че населението се издържа предимно от подправки и туризъм. Но ураганите често нанасят сериозни поражения на насажденията и съсипват реколтата. По пътя ни показа къщи, които са били пострадали от ураганите и още не са възстановени.

Въпреки че карахме от доста време в планината, навсякъде имаше къщи, а хората бяха излязли в дворовете си и празнуваха Деня на независимостта. Имаше барбекюта дори на самия път, чуваше се музика, а хората празнуваха. На едно място бяха изкарали две огромни тонколони, обърнати към пътя, и някакви хора пееха на микрофон и се забавляваха. Дори ни поздравиха, докато минавахме покрай тях. По пътя шофьорът ни спираше от време на време, да ни показва различни дървета, като какао, индийско орехче, мангово дърво, евкалипт, бамбук и много други.

Гренада

Във вътрешността на острова

остров Гренада

Във вътрешността на острова

Забравих да спомена, че

движението на островите е обратно

на нашето, а улиците са страшно тесни и на места безумно стръмни. А по завоите шофьорите си сигнализираха за всеки случай, за да избегнат сблъсък. След около 2 часа стигнахме едно място, което беше

отправна точка за дъждовната гора и водопадите „Seven Sisters”

Предупредиха ни да си вземем пръчки, защото било много кално и хлъзгаво. Първоначално си мислехме, че ни взимат за префърцунени туристи, но след като навлязохме в гората установихме, че без пръчки нямаше да се справим. Това си беше реално истинска джунгла, с гигантски дървета и растения, много кал, а шумът на гората имаше съвсем различно звучене от тези в България – птиците бяха различни, дори потракването на клоните беше различно. Малко хора успяха да изминат разстоянието до водопадите, без да паднат поне един път.

 

В дъждовната гора на остров Гренада

В дъждовната гора

В крайна сметка след 30-40 мин борба с джунглата, успяхме да стигнем водопадите, целите покрити в кал. А там ни чакаше поредната шокираща картинка:

беше пълно с народ –

местни хора, празнуващи деня на независимостта. Имаше барбекюта, палатки, варяха се странни манджи в едни огромни тенджери, момичета месеха тесто, ей така – направо на камъните. А по водопада се катереха момчета и се мятаха от 20 метра височина. След като се окопитихме в ситуацията, влязохме да се изкъпем под водопадите и тръгнахме на обратно.

Водопадите Седем сестри (Seven Sisters) – остров Гренада

Водопадите Seven Sisters

В дъждовната гора на остров Гренада

В дъждовната гора. Това отсреща е бамбук

 

Шофьорът ни чакаше и ни закара на едно място, където можеше да видим много маймуни. Там по принцип водеха туристи и маймуните си знаеха, че могат, да се докопат до храна и не ги беше страх от хората. Беше страхотно да се докоснем в буквалния смисъл до маймуни в естествената им среда.

 

Маймуна – остров Гренада

Маймуните идваха спокойно при хората, да чакат, някой да им хвърли нещо за хапване

Ден на независимостта – остров Гренада

Знаменцата за деня на независимостта, с които беше украсен целия град, та дори и извън него

 

След това се върнахме в града. Помолихме да спрем само за 5 мин някъде, за да си купим нещо за хапване, преди да се върнем на лодката. И тогава на улицата изведнъж се появи

парад

– групи от хора с различни военни униформи, строени по групи и маршируващи в колона. Всяка рота си имаше специфична униформа, а накрая имаше дори и деца. И всичко това се случи на улицата, където случайно спряхме за мин. Невероятен късмет.

Ден на независимостта – остров Гренада

Военния парад

Вече ставаше 6ч., а ние отдавна трябваше да се връщаме на лодката, за да потеглим към следващата дестинация. Гренада беше последният ни остров в посока юг, и сега за първи път тръгвахме на север. Т.е. обърнахме посоката, което означаваше, че вече се връщаме.

Последваха 6 часа плаване на мотор, защото нямаше никакъв вятър и късно през нощта стигнахме на

остров Кариаку

 

Ден 8:

Сутринта решихме, че ни е време най-накрая, да направим един ден плаж, ама истински, на сушата, с пясък и т.н. Тръгнахме с катамарана да търсим плаж на остров Кариаку. За наша изненада

попаднахме на най-страхотния мини остров

Много е трудно да се опише, но беше дълъг около 500 метра примерно, и широк не повече от 50.

Пясъчния остров (Sandy Island) - Гренада

Sandy Island

Преди време там е имало само пясък и за това са го кръстили

 

Sandy Island, Гренада

 

Пясъчния остров (Sandy Island)

Островът бил застрашен от безвъзвратно заливане от океана и за това била направена нещо като дига от корали и камъни от едната страна. И така сега по дължината на острова от едната страна е каменисто, а от другата е бял ситен като брашно пясък с много плитко море. На самия остров се бяха образували като мини басейнчета/езерца, заради водата, която прехвърля натрупаните камъни, но не и целия остров. Едното басейнче ставаше за къпане, беше супер плитко и водата много по-топла, отколкото в морето.

Пясъчния остров (Sandy Island) - Гренада

От ляво е море, от дясно е мини езерце и от зад е пак море

Пясъчния остров (Sandy Island) - Гренада

Самият остров даже се беше раззеленил, имаше много палми и храсти, които правеха така необходимата сянка. Ние обаче не се възползвахме и всички пак изгоряхме.

Пясъчния остров (Sandy Island) - Гренада

Малка пауза за позьорски снимки :) Сигурно имаме снимки с всички палми по островите. Всеки път им се радвахме все едно виждаме за първи път

Късния следобед си тръгнахме от това райско местенце, което беше като извадено от картичка. Пристанахме

отново на остров Кариаку,

при едно селце.

остров Кариаку, Гренада

Остров Кариаку

 

В този ден започваше карнавалът на острова

Мисля, че до сега не съм споменала, че бяхме нацелили такъв период от годината, когато по всички острови в региона се провеждаше годишния карнавал, който продължава по няколко дни. Ние съвсем неволно бяхме хванали точно този период, страхотен късмет. Улиците бяха пълни с хора, супер шарени и с интересни коси. Харесахме си едно ресторантче с гледка към морето и хапнахме риба там.

Карибски долари

Карибски долари

Аз отново бях взела чантата със зарядните, удължителя, фотоапарати, телефони… На човека в ресторанта му стана лошо, като ме видя. След като заредихме всички батерии и хапнахме и пийнахме, потеглихме към стадиона, където трябваше да се проведе карнавалът.

Но преди това се разходихме по малките улички и баровете там. Пред едно от заведенията срещнахме двама маскирани, които носеха странно куфарче. Изведнъж от него извадиха жива змия, размахаха я, всички се разпищяхме и пак си я прибраха. След това видяхме на улицата едни жени, които плетяха косите на разни мъже и жени на ситни негърски плитки. Аз и още едно момиче се престрашихме да си направим и си намерихме по една местна „фризьорка“ на улицата.

Фризьорка

И като се започна едно скубане, едно дърпане, страшни болки и то насред улицата в прахта и пясъка. Това продължи близо час, след което оцелелите ходихме да пробваме

местния специалитет „свинска опашка“

на скара. Около стадиона беше пълно със скари, които предлагаха главно пилешки бутчета и пържени картофки.

Картинката е същата както в България, с разликата че в БГ се пекат кебапчета и кюфтета, а тук –  пиле и свински опашки. След като се смесихме с тълпата и хапнахме, се запътихме към входа на стадиона

да видим карнавала

А това, което видяхме там, не може да се сравни с нищо, което съм виждала до сега из моите пътешествия. Хората бяха страшно весели и всички развяваха някакви странни дълги знамена. Имаше изготвена програма за цялата нощ, но това, на което ние попаднахме, беше малко от концерта, на който изпълнителките бяха огромни и в същото време много разголени.

След това започна конкурсът „Мис Кариаку“

на който участваха 5-6 момичета, като всички без една бяха от категорията на гореспоменатата певица. Но това не им пречеше да са със страхотно самочувствие и да излъчват увереност и лъчезарност.

 

Кариаку (Carriacou), Гренада

Конкурс за Мис Кариаку

Усещането на стадиона беше невероятно, супер приповдигнато и весело, хората танцуваха, викаха, радваха се.

Още един уникален карибски ден.

 

Очаквайте продължението

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Караибско (Карибско) море – на картата:

 Караибско (Карибско) море

С катамаран из Карибско море (2): Сейнт Винсент и Гренадини: риф Тобаго, о.Юниън и о.Меро

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме плаването из Карибско море заедно с Диана и нейния катамаран. Започнахме с  Остров Мартиника, о.Санта Лусия и о.Бекия, а днес продължаваме с рифа Тобаго, о.Юниън и о.Меро от Сейнт Винсент и Гренадини :) (идея си нямате колко ми е доволна физиономията, докато пиша името С-Е–Й–Н–Т    В-И-Н-С-Е-Н-Т   И   Г-Р-Е-Н-А-Д-И-Н-И :) :) :)

Приятно четене:

 

 

С катамаран из Карибско море

част втора

Сейнт Винсент и Гренадини: риф Тобаго, о.Юниън и о.Меро

(Tobago Cays, Union Island и Mayreau)

 

Ден 4:

Цяла сутрин ни досаждаха тукашните welcome boys, които вече не ни бяха толкова интересни, както в началото. Но все пак трябваше, да ги изтърпим, докато зареждахме вода от един катамаран.

Сейнт Винсент и Гренадини

Ананас, манго

Ананас, манго и един плод, който никой не запомни как се казва

Карибско море: Сейнт Винсент и Гренадини

Живот на лодка :)

След това потеглихме към нашата най-желана цел -

райския резерват Tobago Cays

Това са пет много малки островчета без никакви постройки, но с много костенурки, игуани, птици и коралов риф. По пътя минахме покрай други по-големи острови, един от които е милиардерският

остров Мустик (Mustique) -

на този остров си почиват само супер богаташи, светски и известни личности. На острова има стотина сгради и има забрана за строене на още. Таксата да пристанеш е много висока, с цел да се избегнат любопитни гости, търсещи, да срещнат някоя звезда.

остров Мустик (Mustique)

 

остров Мустик (Mustique)

остров Мустик (Mustique)

Милиардерският остров Mustique

Колкото повече приближавахме резервата, толкова морето ставаше по-светло и яркосиньо, въпреки че под нас имаше десетки метри дълбочина. Почнаха да се виждат палмите и белия пясък, чуваха се птиците. Веднага щом се хванахме за мъртва котва, всички изпонаскачахме в най-страхотната вода, която съм виждала.

остров Мустик (Mustique)

остров Мустик (Mustique)

После решихме да обиколим най-близкия остров, до който бяхме спрели.

резерват Tobago Cays

На преден план на снимката, във водата се виждат едни шамандури, които ние първоначално решихме, че държат мрежа, за предпазване на костенурките. Бяхме се качили в дингито пет жени и брат ми, който управляваше. Когато забелязахме шамандурите, всички почнахме да пищим една през друга и да му даваме акъл: „карай на ляво“, друга вика „карай на дясно“, а трета пищеше „ще се удавим“. Горкият, никак не му беше лесно с толкова много жени :) Все пак мрежа нямаше.
В далечината, в ляво на снимката се вижда една скала – кръстили са я „Краят на света“ :)

Успяхме да видим огромни игуани, които просто се припичаха на слънце и не се страхуваха от хората. Имаше и страшно много птици, сякаш се надпреварваха, коя пее по-силно. От върха на островчето се откриваше невероятна гледка към резервата, околните острови и кораловия риф, където вълните се разбиваха, сякаш две морета се блъскат едно в друго в продължение на много дълга ивица. Успяхме да хванем и най-страхотния залез между две палми на плажа, след което се върнахме на лодката.

Риф Тобаго, Сейнт Винсент и Гренадини

Тук се вижда кораловият риф, точно където свършва светло-синьото, там се разбиват вълните

Риф Тобаго, Сейнт Винсент и Гренадини

Тук също се вижда кораловият риф

Игуана

Игуана

Риф Тобаго, Сейнт Винсент и Гренадини

Риф Тобаго, Сейнт Винсент и Гренадини

Поради големия брой туристи може би скоро резерватът ще бъде затворен за посещение.

Риф Тобаго, Сейнт Винсент и Гренадини

Междувременно някой беше успял, да уговори, да ни направят

вечеря на един от островите с карибски специалитети

И така в 7 ч. дойде една малка лодка да ни вземе и закара на вечеря. Вече беше тъмно и нямахме осветление на лодката, но за човека това не беше никакъв проблем. Плажът, на който слязохме, вече имаше наредени маси и хора, вечерящи там. За осветление бяха опънали едни жици, от които висяха обикновени цветни крушки. Навсякъде цареше страшна тишина.

Настаниха ни на една от масите, покрита с обикновена мушама и започнаха да носят подносите. Имаше печени банани, ориз, зеленчуци, пълнени картофи, манджа от рапани, риба тон, омари. За десерт донесоха микс от всякакви плодове, половината ги виждах за първи път, и кекс от кокос. Всичко беше страшно вкусно и останахме много доволни.

Риф Тобаго, Сейнт Винсент и Гренадини

Риф Тобаго, Сейнт Винсент и Гренадини

Манджа от рапани и печени картофи покрити с разни неща

 

Ден 5:

Отново страхотен слънчев ден. Излизаш от лодката, чието клатене вече отдавна не забелязваш и гледаш бели плажове, палми и птички пеят. Истински рай.

Това стана част от ежедневието ни, което всъщност започваше много смешно. Свързано е с това,

как функционират тоалетните на една лодка

Всичко е нормално до момента, в който трябва да пуснеш водата – нямаш копче, което да натиснеш и да си приключил с работата. Всъщност тогава започваше сериозната работа –  има една ръчка, която излиза от пода, с която трябва да изпомпиш всичко налично в тоалетната. След това превключваш на „втора предавка“, за да започнеш да помпаш чиста вода в тоалетната. И така, представете си 11 човека, 4 тоалетни, какво помпане наставаше всяка сутрин. Нашата тоалетна на всичкото отгоре беше развалена и ни се падаше 3 пъти повече труд от на другите. Брат ми се бъзикаше, че сме отбора по „синхронно помпане“ :) Накрая бяхме направили и мускули.

Къпането също не беше лесно

Не стига, че разполагахме с половин квадратен метър, а и водата, която се събира на пода, не се изтича веднага, а се събира. За това от време на време се натиска едно копче на стената, което задейства друга помпа, която издърпва водата от пода.

Но стига за тези премеждия и да се върна на пътеписа.

Тази сутрин до като закусвахме на палубата, по едно време покрай нас премина някаква странна яхтичка, зелена и със знаме приличащо на Британското, ама не точно. Минаха на 5 метра от нас и чак след като ни подминаха, капитанът ни осведоми, че това знаме се слага само, когато на лодката има представител на кралското семейство. Но вече беше прекалено късно и нямаше шанс да видим, кой точно се вози там. Няколко дни по-късно разбрахме, че принц Уилям и Кейт са били на почивка на по-рано споменатия милиардерски остров Mustique по същото време, когато и ние бяхме в района. Та така се оказа, че сме били на 5 метра разстояние от едни от най-известните личности в света, а ние не разбрахме :) .

Риф Тобаго, Сейнт Винсент и Гренадини

Лодката на Уилям и Кейт

 

По едно време капитанът каза, че трябвало да правим митница и понеже се намираме в резерват от безлюдни островчета, трябваше да отидем до един по-голям и обитаем наблизо – Union Island. Вдигнахме платната и хайде към

о.Юниън (Union Island)

По пътя видяхме един частен остров Palm Island, на който не пускаха външни посетители. Беше застроен с къщички на някакъв много скъп хотел, т.е. самият остров беше един хотел. Водата навсякъде отново беше с всички възможни нюанси на синьото.

 

Palm Island, Сейнт Винсент и Гренадини

о.Юниън (Union Island) – Сейнт Винсент и Гренадини

Union Island

Когато стигнахме Union, естествено всички поискахме да слезем на сушата да разгледаме. Слязохме с дингито на два пъти и първата група попаднахме на някакъв плаж, затрупан с планини от рапани, ама от най-големите, супер красиви, розови, гигантски.

о.Юниън (Union Island) – Сейнт Винсент и Гренадини

Рапани

 

Бяхме като ударени с мокър парцал. Всеки се оглеждаше мълчалив и захилен, все едно бяхме попаднали на планина от златно съкровище. Всички се втурнахме като обезумели, да си избираме рапани, да си ги мием и приготвим, да си вземем с нас. Събрахме си по 5-6 броя, докато не осъзнахме, че това е просто невъзможно, да се пренесе, всеки рапан беше голям колкото баскетболна топка и тежеше поне 2 килограма. Тогава почнахме, да търсим малки рапани, но такива почти нямаше.

По-късно разбрахме, че хората ловуват рапани за местния специалитет – манджата, която ядохме предната вечер на Tobago Cays. Колкото по-големи, толкова повече месо. Съответно идваха тук да вадят месото и изхвърляха черупките и се получаваха буквално малки планини от рапани. В крайна сметка аз си заделих три от огромните и два от малките, без да съм на ясно, как ще ги пренеса, понеже щяха да заемат всичкото пространство в сака ми. След което тръгнахме на разходка из острова.

о.Юниън (Union Island) – Сейнт Винсент и Гренадини

Това беше някакъв хотел

 

Излишно е да споменавам белия пясък и палмите, които са неизменна част от плажовете по тези острови.

Първо минахме покрай местното летище – супер малко и само много малки самолети кацаха тук. Имаше табела, която гласеше, че летището не отговаря на никакви стандарти, не поема отговорност за безопасността на пътниците и не гарантира тяхното безпроблемно излитане/кацане.

След това влязохме в малко магазинче да си купим нещо. С брат ми си взехме различни дъвки, чипс и малко картички. По пътя имаше много кози и кучета, които са доста срещани по островите. Направи ни впечатление, че всички са много дребни (и козите и кучетата) – там възрастната коза е голяма колкото едно яре в България.

Неусетно навлязохме в по-цивилизована част с къщички, магазинчета, та дори и зеленчуков пазар. Всичко беше много мъничко, но супер цветно и шарено. Имаше миниатюрни кафенца, с по 2-3 маси, но навсякъде предлагаха безплатен интернет. По-късно установихме, че по всички островчета, където може да има и само 20 къщи, но има интернет!

о.Юниън (Union Island) – Сейнт Винсент и Гренадини

о.Юниън (Union Island) – Сейнт Винсент и Гренадини

о.Юниън (Union Island) – Сейнт Винсент и Гренадини

На зеленчуковия пазар

 

Седнахме на едно заведение, което се оказа, че го държи жената на човека, който ни заведе на вечеря предната вечер. Още едно нещо, което ни направи впечатление – тук по тези острови, независимо, че някои се водят като отделни държави, всички непрекъснато щъкаха от един остров на друг, всички се познаваха. Един човек го видяхме на три различни острова, беше ни запомнил и ни поздравяваше всеки път.

 

о.Юниън (Union Island) – Сейнт Винсент и Гренадини

о.Юниън (Union Island) – Сейнт Винсент и Гренадини

Стандартна гледка по островите

о.Юниън (Union Island) – Сейнт Винсент и Гренадини

о.Юниън (Union Island) – Сейнт Винсент и Гренадини

 

Докато се разхождахме аз реших да опитам дъвките, които си купих от малкото магазинче. Оказа се, че съм попаднала на един вкус, който брат ми издирва от години. Бил ял такива преди много време в Щатите и от тогава всеки път когато пътувам в чужбина му изкупувам цял асортимент дъвки, с цел да намерим неговите. Но вече толкова години не успявах. До този ден. Беше невероятна радост – там, на сред нищото в океана, на някакъв малък остров от третия свят, в някакъв магазин извън населеното място, аз случайно бях попаднала на дъвките, които с брат ми издирвахме къде ли не от години. Естествено, на връщане минахме през същото магазинче, за да се купи едно по-крупно количество дъвки.

И тогава се случи още едно малко чудо -

оказа се, че някой от групата бил забравил радиостанцията на капитана в магазина – много скъпа радиостанция, без която нямаше да имаме връзка с катамарана. А там по тези безлюдни острови, където не винаги има обхват и групата от 11 човека често се дели, си беше жизнено необходима. Та значи, ако не бях взела случайно от тези дъвки, които после ако не бях опитала, преди да си тръгнем от острова, щяхме да останем и без радиостанция.

Върнахме се на катамарана, като преди това си взехме рапаните и потеглихме

обратно за Tobago Cays

 

Риф Тобаго (Tobago Cays) – Сейнт Винсент и Гренадини

БАР :)

Риф Тобаго (Tobago Cays) – Сейнт Винсент и Гренадини

Отново Tobago Cays. Вижда се и кораловият риф пред островите

Целта ни беше

най-малкото и най-райско островче от петте – Petit Tabac.

Той беше отделен от останалите с кораловия риф и водата беше супер плитка и отново – невероятно синя. На този остров е снимана сцена от филма Карибски пирати.

Риф Тобаго (Tobago Cays) – Сейнт Винсент и Гренадини

Petit Tabac

о.Petit Tabac – Риф Тобаго (Tobago Cays) – Сейнт Винсент и Гренадини

Petit Tabac

За съжаление водата наистина беше прекалено плитка, а отвсякъде бяхме заобиколени от кораловия риф и не успяхме да намерим безопасно място, за да хвърлим котва.

Mayreau, Сейнт Винсент и Гренадини

И за огромно съжаление на всички се отправихме към един по-голям, населен

остров Меро (Mayreau)

 

Остров Меро (Mayreau) – Сейнт Винсент и Гренадини

Mayreau

 

 

Още под влияние на адреналина от невероятните гледки, които съм виждала само по картички и съм си мислела, че са фотошоп, веднага щом се закачихме за мъртва котва, изпонаскачахме в морето и стигнахме до брега с плуване. Някои видяха костенурки и морски звезди във водата.

На острова се оказа, че има само едно малко селце. Информираха ни, че щяло да има страхотно парти вечерта и ние решихме, че ще ходим. След това обиколихме острова, намерихме езеро по средата на този малък остров, пълен с малки пиленца. А от другата му страна имаше друг голям плаж, но покрит само и единствено от корали. Нямаше никакъв пясък, а само изпочупени корали изхвърлени от морето и бурите. Може би тук е удобно да вметна, че по Карибите има сезони, когато вилнеят страшни урагани, които съсипват всичко след себе си. Изпочупват къщи, дървета, съсипват насажденията и нанасят поражения дори на подводния свят.

Вечерта си направихме страхотно барбекю на лодката и после с дингито се върнахме на сушата да търсим бара.

Остров Меро (Mayreau) – Сейнт Винсент и Гренадини

 

За наше учудване, в селцето всичко отдавна спеше, нямаше жива душа по улиците. Дори и кучетата ги нямаше. Но имаше улично осветление. Там на малкия остров с 50 къщи, имаше нощно улично осветление. И интернет имаше :)

Намерихме един стълб, от който се хващаше много добър сигнал и насядахме по земята да проверяваме фейсбука естествено. По едно време се появи от някъде един местен, който ни попита дали търсим бар. Много се изненадахме, защото навсякъде цареше тишина и попитахме дали има отворен такъв. Човекът каза, че няма, но щял да отвори за нас. Ние естествено отказахме, все пак искахме да се смесим с местните, да видим как те се забавляват. Проверихме фейсбука и айде обратно на катамарана.

 *Интересно е името на генерал-губернатора на Сейнт Винсент и Гренадини – сър Фредерик Балънтайн :) – бел.Ст.

Очаквайте продължението

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Караибско (Карибско) море – на картата:

 Караибско (Карибско) море

С катамаран из Карибско море (1): Остров Мартиника, о.Санта Лусия и о.Бекия

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Деца, деца, знаете ли каква дата е днес? Мдааа, жестока дата… Как да не я отблежим с нещо, което беше абсолютно невъзможно по времето, когато Девети беше национален празник :)

Започваме едно плаване по Карибско море – капитан ще ни бъде Диана :)  

 

Приятно четене:

С катамаран из Карибско море

част първа

Остров Мартиника, о.Санта Лучия* и о.Бекия

Има ли човек, който да не е мечтал дори и за малко, да посети диви райски острови и то с яхта? На мен също ми беше мечта, до като не получих едно обаждане от приятелка в началото на годината. Тя и нейни познати търсеха ентусиасти за едно 14 дневно

плаване из дивите Карибските острови

с катамаран (малка яхта, с два корпуса, движи се главно на платна). В началото много се зарадвах, но като започнах да обмислям предложението, започнаха да изплуват хиляди въпроси (затова е добре понякога човек да не мисли :) ). Дали няма да ме хване морска болест и да ми е лошо през цялото време? Ако се обърнем в открития океан, кой ще ни спаси? Има ли акули? Как ще издържа 14 дни на една лодка с 10 повечето напълно непознати, ами ако не се харесаме? Ами ако ме хване клаустрофобия, не можеш да излезеш да се разходиш по водата от вън. Ако закъсаме на необитаем остров без покритие на телефоните и нямаме вода и храна…

И още много такива въпроси ме тормозеха три седмици. В крайна сметка си спомних приказката „на края човек съжалява за нещата, които не е направил, а не за тези, които е направил“ и взех решение, да рискувам. В последствие това се оказа най-страхотното приключение в моя живот до сега и най-правилното решение, което съм вземала.

Самолет на Балкан

Българският самолет, който ни закара до Париж и този с който отлетяхме за Мартиника. (Малко полезна информация: билетите на XL от Париж до Мартиника започват от 400 евро за двупосочен билет с включени всички багажи)

 

И така, купихме билетите и в края на месеца

потеглихме за остров Мартиника

Всеки летеше с различни полети по различно време, но по пътя групата постепенно се събрахме и запознахме. Кацнахме на Карибския остров в 9 вечерта, облечени със зимните якета и ботуши. А там беше 27 градуса.

Остров Мартиника

Първи стъпки на Карибска земя, някои все още с ботуши :)

Чакаше ни такси, което ни закара до марината, за да се настаним в катамарана. И оттам приключението ни започна. За тези като мен, които никога не се бяха качвали на лодка, това беше страшен шок. Но нека първо да опиша

катамарана

Остров Мартиника, яхти

Първо се влиза в кухня с котлон, печка, мивка, маса, шкафове, заредени с всичко необходимо за една кухня. От там тръгваха 2 стълбища надолу към каютите. Общо разполагахме с 4 двойни каюти, 2 единични и 2 легла в коридорите. Също така имахме и 4 бани с тоалетни.

Но всичко беше супер малко, тясно и компактно. Единичните каюти буквално бяха само от легло, нямаше под и там можеш само да седиш. За там се минаваше през леглото на предната каюта. А формата е като саркофаг – по-тясна в единия край и високо по-малко от метър. Никой от групата не беше претенциозен, но и никой не искаше да влезе в „саркофага“. А и представете си на този човек да му се приходи до едното място през нощта – трябва да минава през главите на нищо неподозиращите спящи хора.

Мартиника

На преден план се вижда коридорът с единичното легло. Следва двойна каюта. А в дъното, където има една квадратна дупка – това е входът за единичната каюта.

Мартиника

Гледка от двойната каюта към коридора и банята/тоалетната. Всички каюти включително и тоалетните имат прозорец на тавана, което всъщност е палубата, където всички се разхождат. Ставаше много интересно, когато някой се разхожда горе и в стремежа си, да си гледа в краката, за да не падне – да попадне на прозорец на тоалетна с човек вътре :)

В крайна сметка успяхме да разпределим местата.

Последва драмата с багажите

и това къде да ги сложим. Всеки беше помъкнал поне по един сак, раница, пликче с провизии… Коридорите и малкото повърхности в лодката, предназначени за ходене, бяха задръстени с багажи, якета, ботуши. Всеки се опитваше да си намери нещо. На всичкото отгоре лодката не беше заредена с вода, нямахме ток, бяхме гладни, а всички заведения отдавна бяха затворили. Мореше ни и шокът от смяната на климата и температурите, трудно се дишаше. Изобщо картинката не беше розова. В крайна сметка залъгахме глада си с български солети и пастет, поуспокоихме се и легнахме да спим.

И тогава започна клатушкането

Въпреки че бяхме на марина, завързани за кей, лодката се люлееше през цялата нощ – ту силно, ту слабо. Редуваха се силни ветрове, бързи порои дъжд от по 2 минути и тишина. В лодката всичко се клатеше и скърцаше, вълните се удряха в корпуса и ни стряскаха. Който спал – спал.

В 7 сутринта започнахме да се надигаме. Нямахме търпение да видим какво има наоколо. Оказа се, че сме заобиколени от десетки лодки, катамарани и яхти. Слънцето напичаше, а през 5 минути от нищото се изливаше пороен дъжд, който продължаваше не повече от 2 минути и след малко всичко отново беше изсъхнало.

 Мартиника, яхти

Марина „Le Marin“

 

Ден 1:

След като всички станаха, се разпределихме на две групи – едните трябваше да заредят лодката с вода и ток, а другите да напазаруват провизии за следващите 14 дни. Накрая излязохме от супермаркета с пет колички, като едната беше пълна само с тоалетна хартия, а други две с бира, ром и вино. И отново последва драмата къде да съберем всичко. Все още не се бяхме оправили с нашите багажи, а сега трябваше да търсим място и на пет колички с какви ли не покупки.

Мартиника, яхти

Част от покупките

В крайна сметка към 14ч. успяхме горе-долу да се приготвим и отидохме за един може би последен нормален цивилизован обяд в истинско ресторантче. Осъзнавахме, че малко по-късно този обяд щеше да нахрани рибите, но ние му се насладихме като за последно. И така, платихме сметката и се отправихме към лодката. Запалихме мотора и потеглихме. За тези като мен, които не знаят нищо за плаването – от пристанище се излиза и влиза само на мотор, а в открито море се плава основно само на платна.

И така

започна нашето плаване

От нашия капитан бяхме информирани за статистика за морската болест: 80% от хората я получават, 10% никога не ги хваща, а останалите 10% никога не ги пуска. Всеки тайно се надяваше да не е от последните 10%…

След час и половина плаване в открито море статистиката започна да влиза в действие. Разговорите постепенно замлъкнаха, хората спряха да се разхождат из лодката и настана пълна тишина. От този наш първи преход няма много снимки (по разбираеми причини). Все пак да спомена, че по пътя видяхме хиляди летящи риби, за които не бях и чувала, че съществуват, както и някакви черни перки, които решихме, че не може да са на делфини, а по-скоро на косатки, но така и не разбрахме.

Плаване в Карибско море

Първо излизане в открития океан. В далечината се виждат шквалове (силни завихряния на вятъра, от далече приличат на торнадо)

Вечерта, вече по тъмно, успяхме да стигнем нашия първи остров -

St. Lucia (о.Санта Лучия)

На вън не се виждаше почти нищо, освен че сме оградени от високи хълмове, където светеха къщички и се чуваха ритми от типичната за Карибския басейн музика (микс от Кубинска, Ямайска и още нещо). Тогава за първи път видях и светещи медузи, които плаваха бавно покрай лодката и отминаваха. Тази вечер всички спахме като пребити.

 

Ден 2:

На сутринта живота вече ни се струваше много по-хубав. Грееше слънце, чуваха се странни (нови за нас) птици и наистина бяхме заобиколени от стръмни хълмове с гъста зелена растителност.

Плаване по Карибско море

 

Веднага щом се показахме на палубата, ни надушиха така наречените welcome boys. Това са хора, които обикалят яхтите на малки лодки и предлагат от риба, плодове, бананов хляб, през сувенири, дрехи, пури до гориво, пране и всичко, което може да се сетите. Всеки продава собствената си стока, но винаги може да намери друг човек за съответните нужди. И всичко това, без да се налага да слизаш от лодката. Съответно пада и голямо пазарене. Нашият първи welcome boy пристигна на синьо кану, носеше шапка на дядо Коледа и продаваше банани.

 

Плаване по Карибско море

 

Подари на всички момичета по един банан, а след това искаше да ни продаде още за по 1$ на плод. Естествено, ние не се съгласихме, имайки предвид, че там бананите са като ябълките в България – можеш да си набереш от палмата на улицата, плажа или в джунглата. Тогава той поиска да си платим и подарените банани… Ние му предложихме бира, а той каза „Децата ми пият мляко, а не бира“ и много се ядоса. В крайна сметка му дадохме 5$ и той си тръгна. Продължиха да идват всякакви други търговци, а на нас ни беше много интересно, като за първа среща с такъв тип хора.

Междувременно капитанът взе малката ни надуваема лодка с мотор (за по-кратко – динги) и слезе на сушата да направи митница – да се отчетем, че сме пресекли граница, да ни бият печатите в паспортите и това се правеше на всички острови, които се водеха като отделни държави. След това запалихме мотора, вдигнахме платната и потеглихме към следващата ни дестинация – известните „Двата питона“. Това са два високи и стръмни хълма, покрити със зеленина, страшно красиви.

Плаване по Карибско море

Двата Питона

Точно срещу тях се намират едни от най-скъпите хотели в света. Там телефоните са забранени, няма телевизори и е пълно спокойствие. Градчето точно под тях е пълната противоположност – типично населено място от третия свят.

Плаване по Карибско море

Суфриер в далечината

Веднага ни посрещнаха welcome boys и се уговорихме да ни направят екскурзия до местния действащ вулкан. Взеха ни с лодка и най-накрая слязохме на суша!!! За първи път от толкова много време… Е, времето не беше чак толкова много, но за такива като мен ни се стори цяла вечност. Градчето се казва

Суфриер

Плаване по Карибско море

Welcome to Soufriere

Забравих да спомена, че по островите се говори на английски език, с изключение на Мартиника, което е френска територия и там се говори на френски.

На сушата ни поеха с едно бусче и тръгнахме към вулкана. Той обаче не ни впечатли особено. Видяхме един огромен кратер, който димеше, миришеше на сяра и беше пълно с бълбукащи локвички. И това е.

Санта Лучия

Една от бълбукащите локви в кратера на вулкана

Екскурзоводката обаче беше много добре обучена – имаше си специална униформа, говореше перфектен английски и се разхождаше с чадърче (заради честите превалявалия, за които споменах вече).

Последва посещение на водопади с много топла вода, заради вулкана. Тези които си бяха предвидливо сложили бански, успяха да си направят много хубава баня.

Плаване по Карибско море

Отново Суфриер, този път от високо

Плаване по Карибско море

 

След екскурзията успяхме да се разходим в градчето – всички сгради бяха супер цветни, шарени, пълно беше с интересни хора, по улиците спокойно се разхождат глутници кучета и кокошки, следвани от малки пиленца, секат се глави на риби, хвърчат вътрешности, отвсякъде се чува музика, пее се на улицата и се танцува… Изобщо лудница :)

 

Плаване по Карибско море

Плаване по Карибско море

Кокошка с малки пиленца

Плаване по Карибско море

Малко с нежелание си тръгнахме от Суфриер и се прибрахме на катамарана. Направихме си вечеря, хапнахме и в 22:30ч. потеглихме за най-сериозния ни преход, освен това и нощен.

Това беше едно от най-страшните преживявания в моя живот

Половината хора си легнаха по каютите, а другите останаха на палубата с капитаните. Аз лично си легнах в кухнята, в случай, че тръгнем да се обръщаме/потъваме, изходът да ми е близо. Извадихме и спасителни жилетки за всеки случай.

Излязохме в открито море и като излезе един вятър, едни вълни, лодката се подмяташе във всички посоки (понеже е катамаран, а не монокорпус), всичко вътре скърцаше, сякаш всеки момент ще се разглобим на хиляди парчета, блъскаха се чаши, чинии и тенджери, хвърчаха предмети.

Вълните ни подмятаха като детска играчка

и се разбиваха в прозореца на кухнята, където аз лежах, а водата заливаше хората от вън на палубата. Което обаче тях ги забавляваше. Първо вълната се изтряскваше над главата ми в прозореца, след това чувах „Аааа“ от намокрените хора от вън и накрая следваха бурни смехове.

Едно от момичетата, което беше останало в каютата долу, разказа, че там било още по-страшно. Всички вълни са се разбивали буквално на сантиметри от нея, и звукът е бил повече от зловещ. Тя самата се подхвърляла на 30 сантиметра от леглото и се е наложило да се държи за един рафт през цялото време. В крайна сметка стигнахме

остров St. Vincent (Сент Винсент)

който ни пазеше от вятъра и вълните и всичко се укроти. Бяха ни препоръчали да не спираме там, защото имало пирати. Затова само подминахме острова и продължихме към следващия – Bequia.

 

Ден 3:

По изгрев слънце пристанахме на котва. За първи път видях чисто небе, без нито един облак, а в 7ч. слънцето вече напичаше страшно. Всички най-накрая можеха да легнат да поспят спокойно.

Остров Bequia (Бекия)

се оказа доста малък, но с много красиви плажове. Заселен е главно от богати американци – пенсионери, които са си купили къщички тук и идват да изкарат зимата на топло.

Плаване по Карибско море

След като всички станаха, решихме да сготвим пиле с картофи за обяд. И понеже сме 11 човека екипаж, се наложи да приготвим една тава с пиле и отделно една тава с картофи. Сложихме първата тава да се пече във фурната и част от екипажа слязохме на плажа с дингито, с уговорката, че когато яденето стане, някой ще дойде да ни вземе.

Bequia, Сейнт Винсент и Гренадини

Плажът беше страхотен, точно като тези по картичките – бял ситен пясък, нереално синьото море и палмичките.

Плаване по Карибско море

Трима се приготвихме за плаж и се качихме в дингито, а четвърти го караше. Запалихме лодката, но по средата на пътя тя угасна и повече не пожела да запали… Решихме, че моторът се е развалил и се наложи да продължим с гребане (на заден план се вижда прибиращото се динги). На всички ни беше за първи път и никой не се сети, че трябва да имаме туба с гориво за да се придвижваме. В тръбите са били останали някакви капчици, които стигнали, колкото да запалим и да потеглим :)

Плаване по Карибско море

Направихме кратка разходка и седнахме в бар „Mango’s“ на плажа, точно срещу катамарана, за да следим кога ще дойдат да ни вземат.

Плаване по Карибско море

Плаване по Карибско море

Плаване по Карибско море

Плаване по Карибско море

Тези птици ги срещахме през цялото време по всички острови.

Плаване по Карибско море

Нашият катамаран на котва

За наше учудване никой не дойде в следващите 4 часа и се наложи да хапнем в бара. Заведението беше пълно предимно с чужденци. Имаше и жива музика, много приятна обстановка. Изпихме няколко коктейлчета, хапнахме омар и пържени картофки и към 6ч. дингито дойде да ни прибере на лодката.

Плаване по Карибско море

Идват да ни приберат

Оказа се, че пилето чак сега е успяло да се опече, а до картофите не се е стигнало и в крайна сметка ги направихме на котлона на яхния. Все пак успяхме да вечеряме с обяда. Това беше и първият ден, в който не ни валя дъжд.

Плаване по Карибско море

Живот на лодка

 

*Т.к.различните източници ползват както Санта Лусия, така и Санта Лучия (така и Сен Луси) – то в текста можете да го срещнете и по (първите)двата начина. На мене лично Санта Лучия ми харесва повече – звучи много по-романтично – бел.Ст.

За протокола: Мартиника е отвъдморска територия на Фарнция, Санта Лусия е държава, а о.Бекия е част от държаватаСейнт Винсент и Гренадини

Очаквайте продължението

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Караибско (Карибско) море – на картата:

 Караибско (Карибско) море