Tag Archives: Драган Драганов

Албания с Дачия (1)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Отново се качваме в Дачията на Драган, за да обиколим с него до Албания. Започваме с пътя до Вльора. Приятно четене:

Албания с Дачия

част първа

Някои от вас знаят, че през последните години избираме по-необичайни дестинации: – Август 2013 година до Норвегия с Lodgy-то (8500км)
– Декември 2013 година до Истанбул с Sandero-то
– Май 2014 година до Армения с Sandero-то (6100км)
– Декември 2014 година до Виетнам и Камбоджа (със самолет)
– Декември 2015 година до Оман и Индия (със самолет)
– Юли 2016 година подготвям пътуване през Молдова, Украйна,
– Беларус, Русия, Финландия, Норвегия, Естония, Латвия, Литва, Полша … с Lodgy-то (9000 км)

За загрявка обаче, решихме да уплътним и майските празници на 2016 година. Турция е дестинацията, която е вече достатъчно утъпкана. Следващата по мистериозност и противоречивост дестинация в балканския ни регион е Албания.

Първата асоциация на българина с Албания е албанският реотан,

Първата асоциация на българина с Албания е албанският реотан, разбитите пътища, сополивите просещи дечица, враждебно настроени и сърдити чичковци с радикални религиозни разбирания… Поне за мен беше така, защото единствените ми впечатления от Албания бяха от приятели, които са пътували по ужасни неасфалтирани пътища. И от посещението ми на албанския квартал в Скопие, Македония през 2011 година, където регулярно силен напевен глас викаше вярващите на молитва в многобройните джамии. Имах някакво вътрешно чувство, че вероятно греша в преценката си и единственият начин да установя това, беше да видя колкото се може повече от Албания през собствените си очи. От чужди разкази само можеш да се объркаш повече.

Идеята за импровизирана екскурзия с Lodgy-то беше заложена още през юни 2014, когато заедно с моите родители и родителите на Таня (общо 6 човека) отидохме за доста време в Белград и останахме много доволни. Твърдо решихме да продължим тази традиция още след Коледа 2015 и в началото на 2016 се заех да организирам пътуването. 

(Основната ми идея да напиша този пътепис е, да запаля някого от вас да направи същото или да направи подобно пътуване. Когато планирам подобно пътуване, винаги търся информация от подробни пътеписи на други хора, минали по маршрута, но рядко откривам всичката информация, която ми е необходима. Затова се опитвам да покажа как стъпка по стъпка всичко е възможно и дори лесно.) Първо фиксирахме маршрута, който предварително беше изпробван от баба ми с автобусна екскурзия, което се оказа много полезно и информативно. Основното условие беше да не минаваме два пъти по един и същи път, за да можем да разгледаме колкото се може повече от лицата на Албания. Това предполагаше кръгов маршрут. Доколкото бях запознат с географията на Албания, по-големите градове се намират в северната част на страната, а южната част е стръмно-планинска с по-малки градчета, съответно пътищата би следвало да са по-трудни в южната част. Винаги съм предпочитал първо да премина трудните участъци и да си оставя за десерт по-лесните, затова решихме да влезнем от южната страна на Албания, да се движим на север по крайбрежието на Йонийско и Адриатическо морета, след което през Тирана да се насочим обратно през Македония към България. На картата това изглежда така:

A – София; B – Igumenitsa, Гърция C – Sarandë, Албания; D – Vlorë, Албания; E – Durrës, Албания; F – Tiranë, Албания; G – Охрид; H – София

След като уточнихме маршрута, подхванах формалностите.

За пътуване в Албания не е нужен задграрничен паспорт,

границата се преминава само с лична карта. Досега обаче никога не съм си позволявал да замина в чужбина само с лична карта, защото ако се случи нещо и ти откраднат или изгубиш единствения си документ за самоличност- не можеш да се върнеш обратно. Патил съм (и аз, и майка ми) и затова – всички от групата трябваше да имат валидни до 6 месеца след напускането на страната задгранични паспорти. Половината от групата не отговаряха на това условие обаче и се наложи да си извадят нови паспорти. Удоволствието струва 42 лева и отнема един месец. И добре, че го направихме – по-надолу ще разберете защо.

Следващата спънка беше, че Lodgy-то е лизингов автомобил. За да можеш

да управляваш автомобил, който е собственост на лизингова компания,

трябва да имаш издадено от лизинговата компания пълномощно. В стандартното пълномощно пише, че лизингодателят упълномощава лицето Х да управлява Lodgy-то в България: ерго, не ни върши работа. Подава се молба към лизингодателя за издаване на пълномощно за чужбина. В това пълномощно вече пише, че лизингодателят дава право на лицето X да управлява Lodgy-то в страните от Европа с изключение на няколко страни, сред които са АлбанияМакедония, Косово, Черна Гора, Молдова, Украйна, Беларус, Русия и Турция. Лошо, не можем да пътуваме 6 човека с Sandero-то. След малко разузнаване става ясно, че причината лизингодателят да не дава пълномощно за тези държави е, че

каското не покрива рисковете кражба на цяло МПС

(да откраднат колата без ти да си там) и грабеж на цяло МПС (да те набият и да ти вземат колата) в цитираните по-горе държави. Кратка справка с по-големите застрахователни компании показва, че никоя от тях не застрахова тези рискове за тези държави, защото тези държави не се покриват от презастрахователните договори на застрахователите и туй-то. След месец борба успях някак си (както най-много мразя – с връзки), да стигна до сериозни началници в Алианц (където е застраховано Lodgy-то) и срещу доплащане от 150 лева да получа едно документче, в което пише, че ако Lodgy-то бъде откраднато на територията на някоя от гореспоменатите държави, Алианц ще покрие 50% от сумата, за която е застрахована колата. Процедурата е дори малко по-сложна, защото трябва да мотивираш лизингодателя (собственикът на автомобила) да изиска такова нещо от застрахователя, (който пък отказва  такива нестандартни сделки) и ако не попаднеш на услужливи хора, може да се окаже мисия невъзможна. Е, в моя случай, макар и със скоростта на албански реотан, нещата станаха и в крайна сметка три дена преди да заминем получихме заветното пълномощно, че имаме право да пътуваме с Lodgy-то в Албания и Македония (и Молдова, Беларус, Украйна и Русия, което беше важно за следващото ни пътуване). Смених и регистрационния талон от стария на новия образец (пример), защото в новия се съдържа повече информация – знам ли дали на някоя граница няма да ми поискат да удостоверявам нещо, което липсва в стария малък талон – по-добре повече информация да има.

Следващата стъпка в подготовката беше

да запазим хотелчета или апартаменти,

в които да спим. За 6 човека понякога е доста по-изгодно да се наеме един голям апартамент за една нощувка, отколкото три отделни хотелски стаи. Предимно търся в booking.com по четири критерия: максимално висока оценка от ревюта, пешеходно разположение спрямо забележителностите в града, наличие на паркомясто и минимална цена. Три месеца преди пътуването запазихме по една нощувка в Игуменица (80 лева за двойна стая), Саранда (50 лева за двойна стая), Вльора (50 лева за двойна стая), Дурес (90 лева за двойна стая), Тирана (90 лева за двойна стая) и Охрид (40 лева за двойна стая) – така с фиксирани дати повече се вълнуваш и усещаш, че пътуването наближава. Всички хотелчета бяха с оценки от 8,8 до 10 в booking.com, така че изненади по този параграф не очаквахме да има.

Друга важна стъпка беше да набавя

актуални навигационни карти за Гърция, Албания и Македония

Вторите две държави не са включени в картите, които се предлагат за вградената навигация на Lodgy-то, затова прибегнах отново към старата ми бойна навигация, която ни е съпътствала из цяла Европа и една трета от Азия. Пък и е значително по-евтино, на фона на легалните актуализации за Lodgy-то.

След като бяхме фиксирали датите (от 21 май 2016 до 28 май 2016 – само три дни отпуска), вече можех да се захвана с

детайлното планиране на маршрута и интересните места,

които да посетим.

От София до Игуменица са 600 км предимно по магистрала и няма нещо, което да не сме виждали (водопадите в Едеса, Гърция ги разгледахме на връщане от Сицилия със Sandero-то). Игуменица е град, който предимно обслужва пристанището за остров Корфу и Италия, но има готини плажове.

Следващият ден щеше да бъде пътуване от Игуменица до  туристическия град Саранда (Sarandë), което са около 70 км. Консултирахме се с професора по архитектура на Таня и той ни препоръча да посетим древния, античен, средновековен и венециански град Бутринт (Butrint), който е в списъка за световно културно наследство на UNESCO. Такива места никога не са за изпускане! И това беше отбелязано в навигацията. За този ден си оставихме и още един обект от списъка на UNESCO – Аргирокастро (Гирокастър, Gjirokastër), стар и запазен отомански град с каменни плочи по покривите.

Следващият ден беше запазен за Вльора (Vlorë) друг един по-голям туристически град в Албания, с около 160 км трасе по планински път покрай морето с много красиви гледки. Третият обект под егидата на UNESCO в Албания е стръмният средновековен град Берат, който искахме да посетим на път от Вльора към Дурес (Durrës). Това е най-големият туристически град в Албания.

Между Дурес и  албанската столица Тирана (Tiranë) има само 30 км, затова се отбихме до друг стръмен старинен град Круя (Krujë). След Тирана бяхме планирали една нощувка в Охрид, Македония на охридското Езеро и за последния ден си бяхме запазили 400 км път с една спирка в Скопие (столицата на Македония).

Грубо сметнах, че разходите ще са по около 500 лева на човек за цялото 8 дневно пътешествие, което ми се стори приемливо. Оказа се, че три месеца преди заминаването съм се ориентирал доста добре, защото точно толкова и ни излезна всичко – 3000 лева за 6 човека.

(Ако не ви се четат повече подробности, можете просто да разгледате албумчето в Google Photos, къде има и географски карти на местата, които сме посетили.)

Планът беше железен или поне така си мислихме,

и с цел да избегнем прекалено дълги опашки на най-апетитната за туристите гръцко-българска граница „Кулата“, бяхме свежи и наредени до Lodgy-то рано-рано в 6 часа.

Албания с Дачия

Пътят до Кулата

вече е почти 50% магистрала (от София до Благоевград) и се минава за около два часа. Тъй като следваха няколко почивни дни, границата беше натоварена. Уплътних чакането с монтиране на новите чистачки, които бях купил предния ден. В скоби тук ще сложа една препоръка за шофьорите на Lodgy. Оригиналните чистачки са 55 см (шофьорската) и 40 см (пасажерската), което води до една отвратителна стечка точно пред очите на шофьора. Замених чистачките със съответно 65 см и 40 см, което значително подобри (намали) стечката. Много съм доволен и горещо препоръчвам.

От общо час и половина, престой на границата, около час валя проливен дъжд и имахме много време да се радваме на навременния подарък на Lodgy-то. Всеки път като влизаме в Гърция се сещам за твърдението, че изисквали да представиш големия регистрационен талон на автомобила – ами сигурно 20 пъти съм минавал границата с автомобил и никога не са ми го искали. Този път също не беше изключение.

Към 9.30 часа

успяхме да преминем в Гърция,

а дъждът стана неудържим и през следващите 5 часа така и не спря да ни вали. Успяхме и за последен път да минем по магистралата до Солун без да плащаме, защото все още не бяха пуснали будките за плащане. От границата до Солун над 75% от пътя са по магистрала и се пътува още един час. Честно казано, добре че си имаме навигация (даже две – вградената и протативната), защото на табелите по околовръстното на Солун, не пише коя е отбивката за Игуменица, а пише някакви по-близки до Солун гръцки градове, които са ми напълно непознати – Верия, Козани…

Магистралата от Солун до Игуменица е много живописна, с много завои, тунели и мостове (да са живи и здрави европейските фондове), а в нашия случай и обилна на вода:

Магистралата за Игуменица, Гърция

Магистралата може да е построена с чужди инвестиции, но пък на четири места спирахме на бариери за да плащаме 2х1,40 и 2х2,40 евро или общо 7,60 евро до Игуменица. Много е интересно как магистралата забива директно в морето или по точно директно в портата на пристанището за Италия и остров Корфу.

С това приключи първия ни преход – общо 606 км за 7 часа и 15 минути средна скорост около 85 км/ч (с включено чакане час и половина на границата) – ето и трак.

Хотелчето ни беше малко старомодно, но имаше ограден паркинг за колата и византийците ни посрещнаха с welcome drink. Продължаваше да вали, но се въоръжихме с чадъри, фотоапарат и съвсем прегладнели

тръгнахме да дирим таверна из Игуменица

Дъждът и огромните тенти изглеждаха като някакъв оксиморон. Предвид размерите на Игуменица и концентрацията на таверни търсенето не отне много време. Макар и на ръба на Албания, все пак все още бяхме в Гърция и нямаше как да не се тестват гръцката салата, рибките Гаврос и … узото:

Гръцка кухня - гаврос и узо
Гръцка кухня - гаврос и узо
Гръцка кухня – гаврос и узо

Гърците го умеят това с ресторантчетата

Може и да слагат хартиени покривки и да са малко мърляви, но аз лошо в Гърция досега не съм ял. Игуменица не е красив или привлекателен град, а просто обслужва пристанището с многобройните фериботи предимно за Италия и Корфу, който се вижда отсреща:

 Игуменица и Корфу, Гърция

От северната страна на Игуменица има приятен плаж с къмпинг за каравани, до който се стига през тесен преход между морето отляво и сладководно езеро отдясно

гуменица и Корфу, Гърция
Игуменица и Корфу, Гърция

Географската ширина и високите температури през лятото изместват активността на гърците към вечерните часове, когато градът оживява и става по-привлекателен:

Игуменица и Корфу, Гърция
Игуменица и Корфу, Гърция

Тъй като не сме за пръв път

в Игуменица, си имаме и любими местенца,

затова отидохме на вечеря в таверната, или по-правилно казано „ψαροταβέρνα“ (чете се псаротаверна – рибен ресторант) на един много симпатичен дядка, на име Тимос. Тук се набляга на морската храна, на която аз не съм много голям фен, но действително ми се услади:

Игуменица и Корфу, Гърция
Гръцка кухня - гаврос и узо

На следващия ден имахме запланувани само 65 километра от Игуменица, Гърция до Саранда, Албания.

Напълнихме Lodgy-то догоре (от София до Игуменица беше изхарчило 41 литра за 666 км с багаж и 6 човека по магистрала, среден разход 6,2 л/100 км. Дизелът в Гърция обаче е доста по-скъп от този в България, с около 30 ст/л, и струва почти 2,20 лв/л. Както и да е, в Гърция би трябвало нафтата да е по-добра отколкото в Албания, а по-важно от това да не счупим колата някъде по път няма, така че преглъщаме тези колосални 10 лева разлика спрямо България (разделена на 6 човека – готино си е с Lodgy). 

По-лошо и по-непредвидимо, се оказа да си в Гърция по време на стачките. Стигаме ние в 9 часа в неделя на

световно безизвестната сгушена в планините до Йонийско море граница Qafë Botë

и какво се оказва?

граница Qafë Botë-Мавромато - Албания/Гърция

Не ни прецакаха лошите албанци, а прехвалените гърци

Гледам аз – подозрително спуснатата някак си бариера, но все пак отивам до гишето и подавам боязливо 6 броя български паспорти. Къдравият грък си сваля краката от масата, поглежда ме пренебрежително и ми казва „Today strike, no cars, just on foot“ Или

Днес стачкуваме, не може да минете с колата, можем да ви пуснем само пеша!

Облещвам аз очи и не мога да повярвам. През главата ми минават всички резервации за хотели, които съм направил и как трябва да размествам сега. Утре щели да работят от 6.30 часа сутринта. Видях, че няма какво да направя, плеснах се почелото и посърнал се върнах при останалите в колата.

Това е второто ни идване в Игуменица и за втори път попадаме на стачка, която размества още от самото начало плановете ни за цялото предстоящо пътуване. През 2012 година пристигнахме в Игуменица с единствената цел да хванем ферибот за Бари, Италия и да продължим към Сицилия (пътеписът е тук), но отново заради стачка се наложи да останем една нощ в Игуменица. Та … трябваше да се справим с това византийско déjà vu.

Спуснахме се обратно на брега на морето, като склоновете около нас бяха осеяни със скални … крави.

Скални крави край Игуменица, Гърция

Първоначално не им обръщахме внимание, защото на такъв стръмен склон освен коза или птица, друго не може да си представиш да има, обаче като наближихме … брех, тия крави!

Решихме да не се връщаме чак до Игуменица, а да потърсим подслон в първото гръцко селце преди границата

Спряхме на рибарското пристанище и се настанихме в таверната – няма да ревем я, ще ядем. Захапах телефона и почнах да пиша e-mail-и до хотелите в Албания и да обяснявам, че ще пристигнем във всеки един хотел с един ден закъснение. Албанчетата се оказаха всичките online и веднага ми потвърдиха, че няма проблеми и ни очакват когато успеем да дойдем. Добре, че не пътуваме в силния туристически сезон, че тогава може би нямаше да имат възможност да са толкова услужливи.

За едни брадва, за други сватба – нашето оставане в Гърция един допълнителен ден беше добре дошло за това селце. Питахме кръчмаря дали има къде да отседнем в

селцето Sagiada,

той се обади на негов приятел, който дойде и ни показа чисто новите си туристически къщички.

Сагиада, Гърция

Цената беше по 40 евро на къщичка (апартаментче по-скоро), но действително беше много хубаво и удобно.

Още от миналия ден ни глождеше, какво ли има от южната страна на Игуменица и решихме да използваме случая, за да задоволим любопитството си. Нарочно заложих в навигацията алтернативен маршрут по малки тесни пътчета и се оказа, че се озовахме в средата на едни безкрайни портокалови овощни градини.

На едно много тясно пътче изчаках да се разминем с един трактор, който мъкнеше 50 щайги с портокали. Тези 50 щайги бяха натоварени едни византийци в тир с около 1000 такива щайги с портокали. Когато се изравнихме с тира, момчетата ни направиха знак да свалим прозореца и буквално ни заринаха Lodgy-то с портокали (сигурно към 20 портокала)

Портокали край Игуменица, Гърция
Портокали край Игуменица, Гърция

Бяха доста неугледни, но страхотно ароматни – цялата кола замириса свежо. По пътя дори направихме един игуменски плаж, който за разлика от характерните каменисти гръцки плажове, си беше с доста ситен пясък. Оказа се, че

от южната страна на Игуменица, зад хълма, е яхтеното пристанище,

което изглеждаше доста по-тузарско от скучния пристанищен град. Е, не е чак Monte Carlo.

Яхтеното пританище на Игуменица, Гърция

Принудителният гръцки ден завърши с поредната таверна на пристанището в пограничното селце – да ни ожали човек.

Палма – Игуменица, Гърция

Супер дисциплинирано в 6.30 часа на следващият ден натоварихме багажа обратно в Lodgy-то и потеглихме за втори път към албанската граница. Разбира се, имаше около 15 автомобила пред нас на опашката, но туристи практически не видяхме. Направи ни впечатление безпорядъка на опашката и направо

смешното и безочливо предреждане на колите,

както с гръцки, така и с албански регистрационни номера. Ако се забавиш с 3 секунди да потеглиш на опашката, от някъде изреве двигател и изведнъж се оказваш с едно място назад. 

След като ме предредиха, както в нашата посока, така и от насрещната (да, опашките в двете посоки някакси се преплитаха на бариерата), някакъв гръцки граничар дойде при нас, взе ни паспортите и попита дали колата е лизингова. Потвърдих и веднага ми поиска пълномощното (добре че направихме, че не знам иначе какво щяхме да правим). Интересното е обаче, че само погледна дали пише някъде Албания в пълномощното и така и не ми поиска регистрационния талон на колата. Паспортите също малко проформа само ги занесе за не повече от 10 секунди в една будка и веднага ни ги върна. Помислихме си – Щом на гръцката граница е така, какво ли ще бъде на албанската граница и в цяла

Албания

Албания, граница

Интернет колко може да ти помогне, толкова може и да те заблуди. Бях се начел на какви ли не апокалиптични писания, че при преминаване на албанска граница се заплащало по 20 евро на човек, пък на влизане в страната ти давали някакъв стикер, който трябва да пазиш до напускане и после по този стикер се плащало по още 5 евро на ден в качеството на пътна такса, как полицаите щели да те спират по няколко пъти на ден за проверки и щели да те рекетират за подкупи… глупости.

На границата

(това е някаква третостепенна граница) си спряхме до будката, албанският полицай взе паспортите, огледа ни небрежно, поиска регистрационния талон на колата, сканира един по един документите и ни пожела приятен път (отне минута и половина). Митничарят ни попита дали имаме да декларираме нещо, махнах отрицателно и той ни се усмихне положително.

Първото впечатление беше изключително добро

Почувствахме се, все едно влизаме примерно в Хърватска, само дето граничарите бяха доста по-учтиви. Пътят си беше чудесно асфалтиран, с мантинела отстрани. Полицаите бяха застанали по средата на една дълга права и се виждаха от 1 километър – дори не ни погледнаха, камо ли да ни спират и да ни рекетират. Всъщност за около 800 изминати километра в Албания, нито един път не ни е спряла полиция (аз съм си изряден шофьор, де).

Първото, което ми направи впечатление, поне на мен, беше, че броят на автомобилите Mercedes-Benz (производство предимно между 1990 и 2000 година) превъзхожда всички други марки автомобили в пъти. Били сме в Грузия, там също ми направи впечатление, че има много Mercedes-Benz (пак от тези години), но в Албания е направо куриозно – сигурно поне 30% от всички регистрирани автомобили са Mercedes-Benz.

Мерцедес, Албания

Първата ни туристическа дестинация за деня беше древния град Бутринт. Въпреки, че от границата до Бутринт имаше 19 километра, навигацията упорито искаше да ме закара първо до Саранда и после да ме върне до Бутринт – общо 70км. Принципно знам, че с навигация не се спори и щом е изчислила някой по-дълъг маршрут, значи има предвид нещо. Тъй като ние вече сме гърмени зайци и сме карали около 60 км на втора предавка по няма-толкова-разбит-път в Армения, реших че ако ще и коларски път през гората да са тези 19 км, поне ще пробвам да ги мина, пък ако трябва ще се върнем по пътя, предложен ни от навигацията.

Е, пътят беше лош точно 2 км и то не напълно непоносимо:

Път в Албания

Друго нещо обаче ни впечатли. Ние очаквахме Албания да е мюсюлманска държава. Да не ме разбере някой погрешно, не слагам никакъв оттенък на това изказване – нито отрицателен, нито положителен. Просто, като тръгнеш за Турция или както ние ходихме наскоро в Оман, последното нещо, което очакваш да видиш в градовете е огромен кръст и по няколко покрива на църкви.

Християнски кръст в Албания

Отдадохме го на близостта до гръцката граница, но отдалечавайки се от Гърция, нещата не се промениха чак толкова много. Никъде в Албания няма толкова много джамии, колкото има в християнската Македония, например. Никога не съм ги разбирал тия религиозни надпревари, а и според мен малко се преекспонира от медиите – затова предпочитам да си създавам собствени впечатления за живота в по-непознатите страни – за да са си мои.

Точно преди да стигнем Бутринт, минахме през нещо уникално, което мен лично много ме зарадва. Заради много силно врязания в сушата залив, пътят е прекъснат от широк около 60 метра пролив.

Вместо мост, там „оперира“ един дървен сал,

който се дърпа от въжета на двата бряга. Невероятно албанско съоръжение.

Сал вместо мост, Албания
Сал вместо мост, Албания

Адреналинът

да се возиш на рехав албански сал, теглен от ръждиви въжета,

в компанията на един-два албански Mercedes-Benz е много висок. Цената на билетчето е 400 леки (5 лева) – ние си носихме леки от София (те не тежат много.) 

Понеже в Албания времето е един час назад спрямо Гърция, се оказа че сме пристигнали преди работното време на комплекса

Бутринт

Имахме време да се насладим на прекрасната гледка към триъгълната крепост от другата страна на пролива (от където хванахме сала).

Бутринт, Албания

Въпреки, че става дума за световно културно наследство, разбира се има следи от албанската намеса, като например оградата на комплекса, за чиято направа по безумен начин е нарушен древен зид

Самият

древен град Бутринт

е изключително запазен, особено амфитеатърът и баптистерията и мозайките:

Друго, което много ми хареса беше, че имаше рисунки как е изглеждал града през различните периоди – за хора със слабо въображение като моето, това е много полезно:

Древният град Бутринт, Албания
Бутринт

Тук имахме един малък инцидент -> баща ми си загуби портмонето (изпадна през забравения отворен цип на чантата) и съответно за минаха няколко стотин евро и личните документи. Слаба Богу паспортите ни бяха на друго място, та поне можехме да напуснем Албания в пълен състав. Всички албанци от персонала бяха много кооперативни, оставихме им телефон за връзка, но така и не се намери това портмоне. Само да не остане някой с впечатление, че в Албания са ни откраднали портмоне – това си беше инцидент поради невнимание.

Продължихме по пътя към Саранда и се отбихме в

Ксамил

Самият град беше гадничък – с кичозни къщи и разкопани улици. Всъщност тези две неща се оказаха доста характерни за градовете в южна Албания. Повечето къщи освен грозни като форма, са решени в невероятно крещящи цветове, като преобладава лилавото, розовото и други производни. По нашите мерки за естетика, това си се равнява или на кич или на безвкусица.

Kerkyra, , 491 00, GR

Междуградските пътища почти навсякъде бяха ОК

като настилка (може би една идея по-зле от в България), дори в по-голямата си част имаха и мантинели по завоите.

В градовете обаче явно прокарваха нови тръби или кабели, защото във всеки един град, през който минавахме, беше страхотно разкопано и трябваше да се внимава да не опре отдолу някъде по бабуните колата. И това във всеки един град – сигурно след някоя друга година нещата ще са далеч по-добре, но ние уцелихме явно някаква градоустройствена офанзива.

Попаднахме и на първия от почти 200 000 бункера в Албания. Повечето

бункери,

които видяхме, бяха разположени непосредствено покрай пътищата, вероятно със стратегическа цел. Техният комунистически авторитарен лидер Енвер Ходжа е бил доста параноичен и за държава от 2 000 000 души, е построил почти 200 000 бункера – доста болен мозък. Пропагандата е била, че в страната се изгражда уникално добър строй и всеки момент лошите капиталистически държави ще ги нападнат. Затова всички са строили противоатомни бункери и са ги зареждали с провизии за прекарване на около месец в тях. Повечето бункерчета, които видяхме, бяха едно- или двуместни и приличаха на гъби:

След като се настанихме в хотела в

Саранда

разбрахме, че кичозните отвън къщи са още по-кичозни отвътре:

Хотел в Саранда, Албания
В хотела

Всичко в тази страна е в строеж.

Супер презастроено е около крайморските градове и всичките сгради са или строящи се (примерно 75% от сградите са в строеж все още) или са на не по-вече от 10 години. Поредното нещо, което не очаквах да видя в Албания…

Самият град

Саранда е доста прашен,

със стръмни улици, но променадата покрай морето е типично туристическа, с много ресторантчета и барове, гащи, надуваеми играчки … Слънчев бряг:

Пристанище с яхти в Саранда, Албания
Саранда

Седнахме в една кръчмичка и установихме, че вместо с 100 евро, с колкото се наяждахме в Гърция, хапнахме много вкусно с 35 евро за 6 човека. За любителите на бира – местната бира се казва Tirana. Където и да питахме за бира, се предлагаше бира само с това име. Интересното е, че винаги беше в различни опаковки, но името и вкуса винаги бяха едни и същи.

Тъй като стачкуващите византийци скъсиха програмата ни с един ден, решихме да посетим вторият от три албански града, включени в списъка на световно културно наследство на UNSECO, в същия ден. Аргирокастро е на около 50км от Саранда, като знаехме, че пътят няма да е елементарен, защото трябваше да се прекосят доста високи и стръмни планини.

Малко след Саранда минахме покрай единственият цигански катун, който видяхме в Албания. Не изглеждаше чак толкова, зле – някои от постройките/палатките дори имаха ток, други разчитаха на запален огън.

Цигански катун край Саранда, Албания
Цигански катун край Саранда

Докато навлезем в планините пътят беше много приятен и съвсем рядко се срещаше по някоя дупка:

Пътят беше труден

Не че имаше много коли или че беше в много лошо състояние, но просто имаше страшно много и страшно остри завои. Принципно не попаднах на агресивни или изключително лоши шофьори в Албания, но прекалено често виждахме доста тежки катастрофи, с кървища и гадости, което малко ни напрегна. Минахме и покрай по-големи образци на прословутите бункери:

Бункери в Албания

Въпросният

Аргирокастро

е някаква смесица между Търново и Мелник. Къщите са с каменни покриви, а улиците са невъобразимо стръмни:

Над града има голяма крепост, която е строена само с отбранителна цел, в нея няма стаи за хора, а само помещения за военна техника:

Типично в албански стил в музея към крепостта е изложен и единствения в историята американски самолет, който е бил свален през 1957 година от Албанските военни сили – невероятен успех, с който няма как да не похвалят, независимо колко в разрез със старинния град е това:

Военно-историчекси музей, Аргирокастро, Албания
Военно-историчекси музей, Аргирокастро

Входовете за музеи в Албания са доста евтини – по 2-3 лева на човек, не че ние сме много по музеите де.

Вечеряхме обратно в Саранда,

където ми направи впечатление, че абсолютни никакъв проблем не им представляваше, че платихме половината от сметката в албански леки, а другата половина в евро – много удобно. Касовите бележки в Албания практически не съществуват. Иначе нощният живот в града е доста активен и приятен:

Саранда, Албания
Саранда

На следващата сутрин допълнихме резервоара на Lodgy-то на най-скъпата бензиностанция в Саранда, която намерихме. В Албания се предлагат два вида дизелово гориво: Евро 5 (с по-малко от 10ppm сяра) и някакво друго (с по-малко от 350ppm сяра). Разликата в цената не е много голяма, но като цяло

горивата са доста по-скъпи от в България

Ние заредихме на 2,25 лева/литъра, при положение, че цената на литър дизел в България по това време беше 1,86 лв/л. Както и да е, при пълен резервоар това прави 15 лева разлика, което не е болка за умиране. Докато съм на път в по-съмнителни държави, винаги гледам да зареждам на бензиностанции, в които виждам, че зареждат нови и скъпи коли, и гледам никога да на пълня повече от половин резервоар, за да се омеша новото гориво с наличното в резервоара. За Молдова, Украйна, Беларус и Русия със сигурност ще си нося добавка за повишаване на цетановото число.

Пътят от Саранда до Вльора 

е около 110 км и минава по ръба на морето:

Плаж в Албания

В южната част на Албания не рядка ситуация на пътя е

да се озовеш в средата на море от овце,

което прави пътуването малко по-бавно, но много по-забавно:

Сред овцете – Албания
Сред овцете

В този район се намират и

най-красивите плажове в Албания

Обикновено, за да се стигне до самия плаж от главния път трябва да се спускат няколко километра серпентини, но определено си заслужава:

Изображение
Изображение

Водата и брега по нищо не отстъпват на гръцките (реално това място се намира на 40 км от остров Корфу, колко пък да се различава релефът и водата), но пък преядохме с октоподи и калмари за по 15 лева на човек. Въобще, този район като чели най-много ни хареса като природни дадености. Имаше много симпатични бунгалца в този къмпинг, но разбира се не липсваха и характерните албански цветови изцепки.

След като изплажувахме,

продължихме пътя си към Вльора

Трябваше да прескочим поредната планина и за по-малко от 10 км набрахме надморска височина от над 1000 м. Не съм сигурен дали съм карал друг път по толкова стръмен и дълъг път. Качеството на настилката и мантинелите беше безупречно, гледките също:

От другата страна на планината (спускането) не беше толкова добър пътят и изискваше повече концентрация. Пристигнахме във

Вльора

за около 3 часа, тоест средната ни скорост на движение беше малко над 30км/ч, а максималната не повече от 85 км/ч – искам да кажа, че заради безкрайно многото завои, пътуването в Албания отнема повече време и човек трябва да си предвиди повечко време, дори за нищожни преходи от по стотина километра. 

Първоначално малко се стреснахме, като видяхме разбития път (100 метра) до нашето хотелче във Вльора, но след това имахме много приятна изненада, защото се оказа, че собственичката Герта на хотелчето знае български език. Тя е с български произход (каквото и да значи това) и е учила в София в УНСС, после е работила в САЩ, но се е върнала във Вльора и заедно с мъжа си Бени са направили това семейно хотелче. Много беше ценно това, че тази жена знаеше български и английски, защото това (дори и второто) в Албания е рядкост и реално няма с кой местен да си поговориш. В Армения и Грузия нямахме този проблем, защото всички знаеха руски език, но тук … освен „фалиминдери“, което значи „благодаря“, нищо друго не знаехме. 
Мога да препоръчам хотелчето с 10 пръста – click, тел. +355697851822. Въпреки, че има рибен ресторант в хотела (мъжът и готви), видя че искаме да опитаме нещо традиционно и ни прати в много готин битов ресторант на брега на морето, никаква меркантилност. Поговорих си с мъжа и (той разбира се кара Mercedes-Benz W211) на логичния въпрос „Защо в Албания има толкова много Мерцедеси?“ той ми отговори, че избрал Мерцедес, защото е здрав и е автоматик. Албанецът знае, че пътищата им са лоши и търси здрава кола, този конкретен индивид вече беше на друго ниво и търсеше комфорт по тези пътища – вероятно наистина Mercedes-Benz не е най-лошия избор, макар и да не е единствения. За сметка на това обаче жена му веднага го законтри, че има и по-важни неща от колата, особено когато имаш три деца – много сме различни, ама сме си и доста еднакви… 

Въпреки дъжда, който ни заваля, решихме да разгледаме Вльора поне с колата. Както и повечето градове, които посетихме, Вльора все още се строеше:

Сигурен съм, че след като приключат ремонтите, крайбрежната част на града ще стане много приятна с широкия булевард с палми и многото заведения (малко в стил чалга), но ние попаднахме по средата на една строителна площадка и то по време на дъжд.

Усетихме се, че явно, за разлика от повечето крайморски градове, центърът на Вльора не е край брега, затова решихме да разгледаме някой жилищен квартал. Там улиците са доста доста разбити и сградите са не само стари, но и доста нефункционални – примерно, стълбищата са един вид външни, без прозорци. Така бяха в по-малките градове и в Армения. Топлата вода и мазилката тук не са приоритет…

Оставихме градския център за следващата сутрин и се устремихме към дългоочакваната традиционна вечеря. Традиционните ресторанти са на юг от Вльора, а покрай пътя те приканват мъже, облечени в национални носии. Ние търсихме конкретен

ресторант Laberia

(така се казва местността наоколо), който ни беше препоръчан от българската албанка от хотела ни. Посрещна ни младеж с бял калпак:

В тези ресторанти се набляга на овче, телешко и козе месо. Лично мен, като привърженик на прасето, това особено не може да ме впечатли, но действително всичко беше много вкусно и много. Платихме 85 лева (с включен тлъст бакшиш) за 6 човека, което според мен е доста малко за такъв ресторант.

По-важното е, че успяхме някакси криво-ляво да си поговорим с младежа с калпака. Каза, че през август има най-много туристи, най-вече от Косово, Черна гора, Босна… Както и на нас, и на тях за несгодите им са виновни политиците, данъците, той много работил, но малко му плащали, ама да хване да научи някой език не се е сетил – с ръце и крака си комуникирахме. Още преди половин век е казано: „Всеки народ заслужава съдбата си“.

За сметка на това десертът беше много интересен, като нишесте-реване … по-скоро интересен, отколкото вкусен. 

 Има една

особеност с десертите в Албания

Когато сте на ресторант, не повдигайте темата за десертите, защото келнерите се объркват (поне ние до този извод стигнахме). Тъй като явно десертът винаги е комплимент от заведението и го поднасят заедно със сметката, независимо дали си го поръчал или не, ако предварително попиташ за десерт, изпадаш в една конфузна ситуация, защото те нямат два вида десерт и така или иначе ще ти го донесат. И в менютата няма десерти. Абе, конфузни стават ситуациите, защото никой нищо не може да ти обясни на някакъв смислен език – цялата комуникация прилича на ръкопашен бой. Ама нали затова си избираме такива дестинации, за да е по-интересно! 

Очаквайте продължението:

Автор: Драган Драганов 
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Албания – на картата:

Албания

Booking.com

Армения и Грузия с Дачия (10): Пътят към дома през Черноморска Турция

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Завършваме пътуване на Драган из Армения и Грузия. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев. После помирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, обиколихме Ереван, а посл влязохме в Грузия, за видим Тбилиси, Гори и Батуми. Днес поемаме пътя към дома.

Приятно четене:

Пътят към дома

През Черноморска Турция

част десета на

Армения и Грузия с Дачия

Събота (10.05) – станахме рано, много рано. Беше валяло цяла нощ. С изключително старание натоварихме багажа в Sandero-то така, че провизиите (разните плодове и зеленчуци, ядки и вода) да са точно зад малката падаща задна облегалка, за да можем хем да имаме лесен достъп до тях без да се налага да спираме, хем да не ни пречат в купето през

предстоящите над 1 800 км до София. Потеглихме от пред хотела точно в 5:55.

На излизане от Батуми

пак имаше RomPetrol или както се разбрахме რომპეტროლ. От предишния რომპეტროლ в Тбилиси бях изминал само 408 км и бяха изразходвани само 2 деления от резервоара, но предвид какво ни предстоеше, реших да сложа всичката останала (25%) отвара от Joro 01 и успях да наблъскам цели 24+ литра – много ме кефи колко се разтяга резервоара на Sandero-то. Въпреки, че уж е 50 литра, спокойно може да побере 62 – 63 литра. Разбира се, може и грузинците да ме лъжат с количеството. Всъщност, тук не бяха намесени само грузинци.

ОК, намирахме се в Грузия, ама по-точно Аджария

Бензиностанцията беше румънска, но надписите на колонката си бяха на чист български език, дори сумата се изписваше в лева. Горивото (efix diesel) не беше чак толкова евтино, колкото в Армения, но за тези 24,23 литра дадохме 44,51 лева или по 1,83 лв/литър. Платихме си с дебитната карта (Visa Electron) като пичове.

От Батуми до турската граница

има 20 километра покрай стръмното черноморско крайбрежие. Грузинците нямаше просто как да не изпъкнат с най-безумната граничарска сграда ever:

Граница Грузия –Турция

Опашка практически нямаше (много беше рано още), но успяхме да си купим малко закуски и да обменим 30 грузински лари за 33 турски лири, което са 25 лева (25 лева през 2017 са 63 лири – бел.Ст.) Направиха ни по една прощална снимка, никой не прояви интерес към багажа и ни изпратиха към турските си колеги.

Ееееей Боже, или по-точно –

Ееееей Аллах! Егати и заядливите турци!!!

Първо, всички пътници слизат от колите и преминават границата пеш, по отделен коридор – все едно не влизаш в светска държава, а в затвор да му се не знае. Колкото и нелогично да е, пешеходната опашка беше 5 пъти по-дълга и вървеше 50 пъти по-бързо, съответно Таня и родителите и минаха за 10 минути и след това се наложи да ме чакат един път 20 минути и след това още половин час. Защо ли?

Ами … подавам си аз с усмивка документите на Осман Бей (Първи), а той ме гледа лошо. Значи, колкото беше ведър турския граничар на влизане от Турция в Грузия преди една седмица, толкова този граничар беше, все едно съм му ял от купичката на закуска. Два пъти излиза от гишето и ме караше да му отварям багажника, ама така – не съвсем любезно. И двата пъти въобще не го погледна този багаж, само гимнастика си правихме.

След физзарядката ми искаше зелената карта – човек, аз в Нагорни Карабах влезнах без да ми искат зелената карта, ти тук в 6:30 сутринта ми се правиш на дръж ми феса.

Да не решите, че тук можеш да се оправиш на английски или руски, не – само турски. Моите познания по турски език са несъществуващи, така че от словесните указания на турския мустак, аз разбрах, че мога вече да си ходя да си прибирам пътниците, които ме чакаха от другата страна на бариерата.

Стигам аз до бариерата (на 1,40 м от Таня и родителите и) и между нас застава следващия Осман Бей (Втори). Пак ми обяснява нещо на неговия си език и ми сочи наобратно. Ръгам задна и се връщам при Осман Първи. Той ми се скара (това го разбрах) и пак ми сочи напред. Кво да правя, отивам при Осман Втори. Той се успокои малко и ми посочи ей тази сграда:

Рентген на граница Грузия –Турция

Паркирам аз отпред, чакам, чакам – няма никой. С риск за живота си чукам на вратата излиза Осман Трети. Сочи ми багажника – отварям. Погледа малко и се хвана за корема – викам си, край! Оказа се, че се опитва да ми каже или по-скоро да ми покаже нещо. Брех сигурно 3 – 4 минути си сочи корема, докато най-накрая не се сети да ми покаже тази табелка:

Рентген на граница Грузия –Турция

Е, в този миг ми просветна какво е искал и Осман Първи, и Осман Втори, че дори и стоящия пред мен Осман Трети.

Ще ми сканират колата с рентген

А соченето в корема е означавало да извадя от колата всичко, което е за ядене, за да не се облъчи от рентгена храната. Абе, малоумна работа. Язък за старателно подредения преди около час багаж. Извадих всичко на земята (добре, че беше спряло да вали), вкарах колата в гигантския рентген, излезнах, спусна се вратата и след две минути отново товарих багажа в Sandero-то. Явно ако искаш да прекараш наркотици през тази граница, трябва да ги сложиш просто в багажа си – него го проверяват най-малко.

Ще се повторя, ама – малоумна работа

Осман Трети ми даде някаква хартийка, дадох я на Осман Втори, той вдигна бариерата и отново бяхме в пълен състав. Поздравихме майките на тримата Османовци и поехме по остатъка от пътя към София, който съставляваше 1809км.

Първото положително нещо, което ми се случи този ден, беше да си сложа най-накрая любимата ни навигация iGo 8.3 – просто песен. Песен бяха и пътищата на Осман Бей – за това спор няма. Хем почти магистрала, хем красивичко покрай морето, хем и слънчице изгря. А хората бяха станали рано и беряха чай по склоновете:

Чай в чаена плантация – Турция

Само на 40 километра от Батуми минахме покрай бензиностанцията PO, при която на идване се отбихме към Ардахан и Грузия, в посока Армения. От тук нататък пътят вече го бяхме минавали, но в обратната посока.

Rize, Rize Merkez/Rize, Турция

Хванах си за бушон едно старо BMW пред мен, което караше с 160 км/ч. Возих се като негова сянка в продължение на 300 км, когато бушонът ми, разбира се, не видя паркираното бяло Renault Clio, което му засече скоростта, а 1км по-надолу по пътя го спряха явно за превишена скорост. Мен не, мухахаха 😀 ;D За съжаление този ден нещо траковете ми не се получиха ? имам този счупен трак от Батуми до 250 км преди Истанбул.

По брой жители, Германия и Турция са много близки – по около 80 000 000 жители. Сигурно всеки от вас е карал / се е возил в Германия и е забелязал, че там има както големи градове, така и голям брой малки населени места. Е, карайки през Турция, имам чувството, че няма малки населени места – непрекъснато минавахме през някакви доста мащабни градове.

Черноморска Турция

След това си хванах нов бушон и пак си карах доста бързо – няма начин, като ни губят времето по границите. Съответно малко ми се вдигна и разхода на гориво. Навигацията и без това беше изчислила 19 часа път, без каквито и да било спирания за граници, зареждане или ядене. При положение, че тръгнахме в 6 сутринта, следваше да пристигнем в София към 1 – 2 през нощта, а ако добавим и две граници по един час и още един час за зареждания и турски винетки – не ми се пристигаше по първи петли.

След около 600 км от Батуми спряхме на една бензиностанция за тоалетна и по един турски сладолед. Тайната ми мисъл беше да си измия челното стъкло от размазаните насекоми, но както се казва тук – „йок“, нямаше с какво да измия. Вече съм карал почти 5 000км, аз ли няма да изкарам още 1 200… При Самсун се отделихме от крайбрежието на Черно море и навлезнахме към вътрешността на Турция, грубо в посока към Анкара. Релефът стана хълмист, но рядко се срещаха остри завои. Отново си хванах бушон и карах зад него пак с около 150 км/ч, но и този бушон ми го спряха полицаите по познатата турска схема. След това още един бушон изгоря. Единственият негатив, който трупах аз, беше леко повишеният разход. Практически се получи, че за цялото пътуване минахме над 6 000 км и не ме спряха нито един път полицаи, дори и за рутинна проверка. Всъщност като се замисля, май само един път са ме спирали за проверка в чужбина, и то с Ладата в Сърбия преди 10 – 15 години.

Много ме учуди как турците интегрират религията и светския живот. Покрай пътя не рядко се срещаха джамии, на чийто първи етаж имаше супермаркет:

Джамия със супермаркет – Турция

В много от заводите, покрай които минавахме, се виждаха така да се каже „служебни джамии“, в които работниците да могат да ходят да се молят, вероятно за да не трябва да губят ценно работно време в път до джамията в центъра на града и обратно. Трудно се интегрира религията в технократския и капиталистически живот, който живеем, но Турция все пак е сериозна икономическа сила, така че явно доста добре се справя с този баланс.

Джамиите се комбинират и с бензиностанции, така че реших да се възползвам от минаретата на Shell и да заредя догоре (хванах 49 литра Shell V-Power Nitro+), с надеждата да стигна с това гориво до София. Това дори до момента (2017 та година) е най-голямото количество пари, което съм успял да набутам в резервоара на Sandero-то наведнъж – сметката за тези 49 литра при литрова цена от 2,93 лева беше 143,75 лева – платих с дебитната карта. Както и да е – при тази средна скорост, която бях подхванал, нямаше как да ми се получи да мина още 800 км до София. Нарочно не си купихме разни освежаващи напитки и боклучави храни от Shell, ами отидохме в джамийния супермаркет. Мушнахме по едно кисело мляко и едно пиде. Слава Богу/Аллах, но поне бира не продаваха в джамията, та бащата на Таня остана малко на … кисело мляко. Газ нататък.

До Истанбул имахме 200 км по супер магистрала. Колкото повече доближавахме Истанбул, толкова по-често виждахме огромни заводи, като не малко от тях бяха за автомобили на различни марки.

През Босфора

не е възможно да се мине без задръстване, независимо, че мостовете са с по 6 платна в посока:

Мост на Босфора – Истанбул, Турция

Минахме моста и се озовахме отново в Европа, която ни посрещна с безпощаден дъжд, който ни валя практически до София. Малко преди да трябва да слезем от магистралата при Одрин, колата стана на 77 777км – много яко.

Имахме още една лека драма с турската бюрокрация де …

тъй като на таблата до тол-бариерите на магистралите пише само на турски език и не можах да се ориентирам колко депозит ми е останал в електронната винетка, реших преди да мина през последната бариера преди Одрин, да заредя още малко пари, да не стане някой сакатлък и да ми отрежат я пръста, я ръката за нарушение на закона. Влизам аз в сградата за техните винетки HGS и му подавам регистрационния талон на Осман Четвърти. Той ме пита някакси „Нова винетка?“, аз му казвам недвусмислено „Не!“ и … той ми направи нова винетка. Както и да е, не ми е за тия 37 лири (25 лева), които съставляват 1% от общия бюджет на пътуването, но ме издразни, защото получих документ за нещо, което струва 35 лири, а двете лири са бонус за това, че и Осман Четвърти не знае чужд език. Наложи се да разлепвам старата винетка и да лепя новата, което можех да си го спестя. Свиркай си. Ако не друго, си имам депозит в чисто новата си винетка, дето въобще не ми е ясно кога ще го изразходвам (три години по-късно все още не съм).

Преди границата имаше около 10км опашка от TIR-ове, но ние си профучахме покрай тях като стой та гледай. На самата граница Капикулепет пъти ни гледаха паспортите, дезинфекцираха ни срещу 5 лева, провериха ни отгоре-отгоре багажа, дадоха ми някаква бележка, пет гишета по-натам връчих бележката на следващия по бюрократичната верига и ни пуснаха да си влезем у дома. На бензиностанция ЕКО до Пловдив си сипах 10 литра нафта, да не взема на изгасна до София.

В 3 часа през нощта най-накрая пристигнахме в София

и директно се трупясахме в леглата. За 10 дена бяхме изминали 6 125 км (с 325 литра гориво, разход 5,31 л/100 км) и събрахме безброй впечатления за цял живот.

Надявам се да не съм ви отегчил с многословието си, а най-вече се надявам поне една част от вас да се запалят и да си организират пътуване до някое необичайно място.

Колкото до финансовата страна на пътуването – всички разходи, включително застраховки, добавки за гориво, туристически пътеводители, гориво (810 лева / 325 литра), ядене и спане, бяха 2570.32 лева или по 650 лева на човек. Колко изхарчихте последния път на морето за 10 дена? Където има воля, има и път! 🙂

Иначе очаквайте включване и за този маршрут.

Край

Автор: Драган Драганов

Снимки: авторът

Ето къде можете да пренощувате изгодно в района на Батуми:



Booking.com

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Т.к. Турция не позволява резервации, тогава е най-добре да си направите почивка в Малдивите:



Booking.com

Армения и Грузия с Дачия (8): Тбилиси, Грузия

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължавме пътуване из Армения и Грузия, заедно с Драган. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев. Послепомирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, а за последно обиколихме Ереван.

Днес вече заминаваме за Грузия, за да видим Тбилиси.

Приятно четене:

Тбилиси

Грузия

част осма на

Армения и Грузия с Дачия

Четвъртък (08 май) – ставаме към 7 часа, закуска заедно с цялото българско войнство, натоварихме багажа в колата и към 8 часа оставихме Ереван зад нас. Ереван е много древен град, създаден е 782 години преди Новата ера, или 30 години преди Рим. Ние обаче се бяхме

запътили към столицата на Грузия – град Тбилиси,

който е доста по-модерен, както по рождена дата (458 година от нашето си летоброене), така и като съвременна градска среда.

Планът за деня беше на път за Тбилиси да минем през още две арменски забележителности – най-голямото езеро Севан и още един от популярните средновековни манастири на брега му – Севанаванк. Поради низ от причини, вместо стандартните 290 км между Ереван и Тбилиси, ние изминахме почти 100 км повече, след като на три пъти объркахме пътя.

Ереван – Тбилиси – карта на маршрут, Грузия, Армения

Ето го и тракът за деня.

Така, ние хубаво

оставихме Ереван зад нас,

но разликата между лявата и дясната карта горе вече беше започнала да се формира. Аз продължавам да обвинявам противния Garmin, въпреки че ми е напълно ясно, че няма как някаква електроника да ми е виновна, но все пак – бях си въвел адреса на хотела в Тбилиси и малко лекомислено не проверих как изглежда начертаният от Garmin-а маршрут на по-дребен мащаб на картата. За сметка на това обаче, още предишния ден, много внимателно бях проучил имената на градовете, през които трябва да минем и определено Ashtarak не беше от тях. Въодушевен от нещо като истинска магистрала обаче, ми отне около 25 км да осъзная, че се движим в грешната посока:

Магистрала Ереван – Тбилиси в Армения

Е, все пак бяхме в Армения и понятието магистрала тук е с размита дефиниция, та позволеният на магистралата обратен завой ми влезна в употреба. Просто бяхме излезнали през грешния изход на Ереван, което ни костваше около 30-ина ненужни километра и поне още толкова минути. Няма значение, ако не друго, поне беше забавно.

Освен, че навигацията ни водеше по грешен път,

аз съумях и да изтърва един завой, което ни костваше отделно още няколко километра през дупки и джендеми, преди да се върнем на „правилния“ път. След като се усъмнихме вече в правилността на пътя, спряхме до едно такси и

питахме за пътя до Тбилиси. Така ни упъти човечеца, че се затрихме още повече.

Абе много е важно първо да ти дойде втория акъл, ама не винаги се получава. Разгледах внимателно картата на Garmin-а и открих проблема – понеже пътят при границата Баграташен – Садакхло в картата на Армения и картата на Грузия не се пресичаше, Garmin-ът го тълкуваше като задънена улица и всячески се опитваше да ме прекара от някъде си другаде. В същата ситуация съм попадал и в Сърбия и то пак заради GPS карти на различни производители за различните държави – та имайте си едно на ум. В крайна сметка след няколко корекции в маршрута и три – четири ловки маневри се появиха табелите за Севан.

Продължихме още почти 80 км по подобна псевдо – магистрала. Аз така и не разбрах с колко е позволено да се движиш по тази магистрала, защото нямаше нито един знак, който да те информира за това. Нищо де, следях си за бели Toyota Corolla с видео техника на челното стъкло и пред тях държах поведение. Качеството на настилката никъде не позволяваше скорости над 100 км/ч, така че бързо не пътувахме, но и не бързахме особено много де. Освен дупките по магистралата, имаше и други интересни компоненти, като например автомобили и каруци, движещи се в твоето платно, но срещу теб. Или пък някой краймагистрален селянин, който е опънал сергия в аварийното платно.

Ако се загледате в картата на Армения, ще ви направи впечатление, че 1/6 от територията и е заета от

езерото Севан,

което е най-пълноводният водоем със сладка вода в кавказкия район. Намира се на 1 900 метра надморско равнище и ние след няма и 2 часа път се добрахме до него. Преди в езерото е имало само един остров, на който е построен през девети век манастирът Севанаванк. Манастирът все още си функционира като такъв, но пък островът се е превърнал в полуостров, което нас ни устройваше много добре. Църквите в този манастир си личеше, че са по-нови, защото бяха изградени от тухли.

Арменска църква край есеро Севан, Армения Арменска църква край есеро Севан, Армения

Понеже арменците си нямат море, явно ползват това езеро и за плаж. Стига толкова културна програма за деня – чака ни път. Предстоеше ни да се гмурнем в тези планини и иначе много пухкаво изглеждащите облаци – не бях виждал досега така да се задържат облаци в планината, чак толкова отсечено.

Езеро Севан, Армения

Магистралата свърши, а пухкавите облачета се оказаха доста гъста мъгла с елементи на дъжд. Пътят беше красив, но супер разбит:

Магистрала Ереван – Тбилиси в Армения

Не, че нашите тунели са цвете за мирисане, но определено най-ужасният тунел, през който съм минавал някога, беше една

практически пещера след град Ванадзор,

изкопана в скалата, без каквото и да е покритие на пода и стените. На влизане ми направи впечатление, че на една ръждива табелчица пишеше височина 3,20 метра (не знам как минават тировете от там), но след нея последва някакво страхотно раздрусване. Видях, че тунелът е напълно тъмен (за осветление сами разбирате, че няма как да става дума), но така връхлетях върху камъните с около 40 км/ч, че направо ме заболя … сърцето де – нищо не съм счупил. След като почти спряхме и започнахме да се придвижваме на първа предавка, по средата на тунела, който целия беше прокопан под завой, достигнахме и до единственото осветително тяло в това чудо на пътното строителство – издълбана дупка в тавана на тунела, от която влизаше … мъгла. Сетих се да снимам чак към края на тунела, но и без тази снимка ще го помня винаги.

Пътят минаваше през

каньона на река Дебет

и пейзажът беше много тучен, но просто заради качеството на настилката нямаше възможност за концентрация върху даденостите на природата.

Kаньонът на река Дебет по пътя Ереван – Тбилиси в Армения

Kаньонът на река Дебет

През следващите 150 километра видяхме само една табела за Тбилиси, и то тя беше така сложена на едни пет кьошета, че въобще не ставаше ясно коя отбивка трябваше да хванем – разбира се, уцелихме грешната. Продължаваха и страданията с навигацията ни, която все искаше да ни изкара от Армения през някакъв друг изход (по на запад) и затова често се налагаше да правим обратни завои и да се връщаме по 3 – 4 километра назад, за да продължим по правилния път.

Минахме през

град Алаверди,

който е нещо като Перник – имаше някакви огромни въгледобивни и медодобивни предприятия, които бяха явно приватизирани по арменски и изглеждаха като призраци, доста потискащо. Това определено не беше от най-развитите райони на Армения.

Алаверди по пътя Ереван – Тбилиси в Армения

Алаверди

Продължихме по тесния планински път. Минаванията под

мостовете на влаковата линия Ереван – Тбилиси бяха доста екстремни

и непрекъснато имах чувството, че огледалата ми ще останат на някой арменски стълб или камион. В крайна сметка за 5 часа стигнахме и до

арменско – грузинската граница

Арменско – грузинска граница по пътя Ереван – Тбилиси

Арменско – грузинска граница

Бариера има, ама тя е вдигната наполовина. Спирам, оглеждам се – навалица някаква няма, общо взето само ние сме желаещи да навлезем в Грузия.

Минавам си под бариерата на собствени риск – никой не ми се скара

Дотук добре. Намирам една будка с някакъв товарищ в нея. Къде ми били документите – давам аз каквото се очаква на граница, а в допълнение и онзи документ, който ми бяха дали на влизане в Армения.

Граничарят ме овиква

„Никой полицай ли не ви е спирал докато сте били в Армения?“, викам му, че аз си карам по правилата и никой не ме е спирал. Не можело да бъде това. Аз си замълчах. Този документ бил отворен, трябвало да го затворя. Явно съм прескочил така разпространените тук брокери – бях забравил лудницата на влизане в Армения. Паркирам и влизам в някакъв огромен фургон, в който има примерно 20 ученически чина, на които стоят едни нахмурени арменски чичковци – брокери.

В единия край на фургона има каса.

Давам си отворения документ, взимат ми 6600 драми (23 лева), връщат ми бележка за 6500 драми и ми връщат същия отворен документ. Викам, ей! Това било държавна такса за не знам си какво, документът щели да ми го затворят брокерите. Разликата от 100 драми не знам точно каква такса беше, според мен си беше джобна такса за касиера – то са 50 стотинки де, ама ме издразни тоя. Избирам си най-малко нахмурения, пуфтящ цигари, брокер, давам му 2000 драми (7 лева – тук вече за никаква бележка не може да става дума), той скъса една част от „отворения“ документ, би три печата и … явно по този начин до „затвори“. Взимам си партакешите и се връщам при будката с товариша, той беше доволен от свършената работа и ни пусна напред. Значи влизането в Армения ми струваше 112 лева, а излизането ми струваше 30 лева – общо 140 лева за прекрасните арменски пътища – дано ги вложат разумно…

Чао Армения (أرمينيا), здрасти Грузия (საქართველო)!

Грузинската граница

е съвсем друга бира – едно ново строителство, едно излъскано. Пълно беше с някакви американски джипове и от тия американските полицейски коли. Вече сме свикнали и пак ни снимаха с камерките един по един. Никакви проверки на багажа, никакви такси. Поговорихме си само с граничаря, от къде сме, накъде сме – усмихна се и каза „счастливого пути”. Минаваме покрай Duty Free Shop – а и навлизаме в Грузия, посока Тбилиси.

Пътищата, инфраструктурата и бензиностанциите тук много наподобяват тези в България, няколко класи над Арменските са. На всяка бензиностанция се предлага дизел и евро дизел, което беше успокояващо. Аз обаче си имам гориво и искам да си заредя в Тбилиси, с надежда, че горивото там ще е най-качествено. Цената и без това продължава да е стабилно под 2 лева за литър. Това, което прави най-силно впечатление (освен безумната азбука), е силното полицейско присъствие:

Грузинска полиция, Грузия

В никоя друга държава не съм виждал такъв респект към полицаите,

нещо подобно си представям в USA (никога не съм бил там). Полицейските коли са големи, имат много силни сирени и се държат много силово и арогантно на пътя. Във всяко село най-лъскавата сграда е полицейския участък. Тук полицаите спират колите с високоговорители – настигат те, пускат сирените и ти говорят на грузински. Не че ме спираха мен, но докато стигнем до Тбилиси (около 70 км от границата, ама то по тия пътища направо е песен в сравнение с арменските) станах свидетел на 3 – 4 такива полицейски акции. Никъде не видях знаци за ограничение на максималната скорост, затова все гледах да карам зад някого, за да го ползвам за бушон. Нямаше нито една камера за превишена скорост, но липсата им се компенсираше с безброй много полицейски Skoda Octavia последен модел.

Може вече да бяхме влезнали в Грузия, но Garmin-ът продължаваше да ми лази по нервите и ме караше да заобикалям от не знам къде си. Май картата за Тбилиси беше отделна от тази за Грузия или нещо такова. Наблягам непрекъснато на това, защото искам да предпазя някого, който реши да кара в този район – много е важно да се подготвите с подходяща навигация, просто насладата от пътуването е много по-голяма, когато не трябва да мислиш дали не караш в грешната посока. Аз съм си извадил вече поуките и от тогава не съм имал такива навигационни колапси. На грузинските табели не можеше да се разчита, съответно пак се затрихме, питахме, връщахме се, правихме нарушения…

Още преди влизането в Тбилиси ни беше припомнено за грузинските джигити. Пълно беше с всякакви резачки. Всички сме чували за това, че

грузинците са луди шофьори

Действително е така – при задминаване тук е прието, че задминаващият е с предимство, и не той трябва да се прибере, за да се размине с насрещно движещата се кола, а задминаваната и насрещната коли са длъжни да улеснят максимално джигита, дори това улеснение да включва влизане в банкета. Първите няколко пъти е стряскащо, но после ти държи влага и се свиква бързо. Просто трябва задължително да си нон – стоп на щрек за луди, летящи срещу теб, грузинци. Сигурен съм, че някои от вас са чували за Гиорги Тевзадзе, неговото BMW M5 E34 и лудото му градско каране – (видео). По ирония на съдбата, този съвременен грузински герой загина, возейки се на дясната седалка, година преди ние да посетим Тбилиси, така че поне ми беше малко по-спокойно, макар и непрекъснато да ме засичаха разни други джигити.

Може би Армения ни беше занижила вече очакванията, но

Тбилиси

ни се стори много модерен град

Едно ново строителство, едни градинки, едни големи булеварди, не липсва нито стара, нито нова история:

Тбилиси, Грузия Тбилиси, Грузия

Влезнахме в града, навигацията се поосефери и ни закара през най-централния булевард Шота Руставели (все едно бул. Иван Вазов) до първия от набелязаните хостели – най-близкия до центъра от трите. Стаите ни харесаха, имаха готини руски камини, но за съжаление нямаше да си имаме съквартиранти, както беше в Горис, Армения.

Банята беше обща за етажа, но предвид, че бяхме почти сами в целия хотел – преглътнахме това неудобство. Преглътнахме и цената от 150 грузински лари (120 лева) за две стаи. Оставихме багажа в хостела, а колата беше перфектно паркирана на задънена улица в ремонт – няма кой да я барне (добре, че сме с Дачия, че не ми се мисли иначе). Тръгваме на пешеходна разходка из грузинската столица.

В сравнение с Ереван,

Тбилиси е много различен град. Много по-модерен,

с много повече живот по улицата, с много по-модерни хора, и най-вече с много по-модерни сгради. Някакси много по-познат за нас стил. Не знам дали ми хареса повече, но беше някакси по-наситен.

Скъпите коли не са рядкост, а дори видяхме електрическа Tesla Model S (към този момент не бях виждал такава кола в България все още). Като цяло автопаркът беше в пъти по-млад от този в Армения и малко по-стар от този в България. Нямаше нито една Лада, само една – за атракция. Правеше впечатление, че има много японски автомобили (може би от Индия) с десен волан, дори и таксита. Имаше и други разпознаваеми марки от западния свят, като McDonald’s и ProCredit Bank, например.

Тротоарите бяха поддържани,

а по тях се движеха много млади хора:

Тбилиси, Грузия

Някои от площадите бяха с някакъв европейски, може би италиански облик:

Тбилиси, Грузия

Други площади по-скоро напомняха на Скопие:

Тбилиси, Грузия

Като цяло градът остава едно леко чувство на бутафория, но като че ли все пак донякъде и подплатена.
Не рядко се срещаха и сполучливи образци на съвременното изкуство по улиците и по сградите.
По жените човек може дори да се загледа, но по мъжете по-скоро не.

Има и старинен център, с много интересни стари сгради:

Тбилиси, Грузия

Тбилиси, Грузия Тбилиси, Грузия

Тбилиси, Грузия

Църквите отвътре приличат повече на нашите.

Но определено

емблемата на Тбилиси са новите съвременни сгради,

които дори стоят малко смешно до буйната и кална река Кура (не се смейте!):

Тбилиси, Грузия

– Сградата на съдебната палата, малко като операта в Сидни:

Сградата на съдебната палата – Тбилиси, Грузия

– Един нов киносалон с безумна форма, или по-скоро с безумни форми:

Киносалон – Тбилиси, Грузия

– Един метално – стъклен пешеходен мост:

Мост – Тбилиси, Грузия Мост – Тбилиси, Грузия
След това се качихме по стръмнината към

античната крепост Нарикала,

от където се открива гледка към центъра:

Тбилиси, Грузия

Оказа се, че грузинците си имат своя интерпретация на дом – паметника на тоталитарната комунистическа партията Бузлуджа на отсрещния хълм в планината Табори. Надявам се грузинците да са съумели да го запазят по-добре от нашия, който в момента е в класацията „Най-красивите изоставени места в света“. Имаше и няколко готини хотелчета по хълмовете наоколо.

Sololaki St, Tbilisi, Грузия

Подобно на Майка Армения и тук

Майка Грузия

гледа от високо столицата си.

Майка Грузия – Тбилиси, Грузия

Тази 20 метрова майчица олицетворява характера на грузинеца – държи в лявата си ръка чаша вино за добре дошлите гости (като нас) и меч в дясната си ръка, за враговете на Грузия.

Понеже започна да се свечерява, решихме да не се мотаем дълго в търсене на перфектното заведение за вечеря, а седнахме просто в най-пълната кръчма на площада под крепостта. Може би беше по-туристическо, но като за една вечер в Тбилиси, едва ли можехме да опитаме повече

традиционни грузински ястия

на един път. То не бяха едни супи с пелмени, супи без пелмени, кебапи по азербайджански, салати от местни треви, но най-вече следва да се обърне внимание на най-характерните за тоз район Хачапури и Хинкали (като големи пелмени) с овче месо:

Грузинска кухня – Тбилиси, Грузия Грузинска кухня – Тбилиси, Грузия

Грузинците не си играят – като поръчаш една ракия (тук се нарича Чача и на вкус, според бащата на Таня, е много близка до нашата), не те питат дали да е малка или голяма, а направо ти носят бутилка 200 милилитра. На една такава ракия тук е прието да се прибереш с колата, както при нас на една малка бира. За цялото това угощение платихме 45 лева, което за 4 човека ми се стори нищожно малко.

След вечерята имахме възможност да се насладим и на

нощен Тбилиси:

Нощен Тбилиси, Грузия Нощен Тбилиси, Грузия Нощен Тбилиси, Грузия

Тракът от пешеходната разходка представляваше това.

На връщане към хотела заговорих едни таксиджии и ги попитах по кой път да минем утре за Батуми. Те ми препоръчаха северния и по-качествен път през Кутаиси и Уреки, а не южния (в доста по-лошо състояние) път през Боржоми и Ахалцике. Питах и в хотела, и там така ми казаха. В леглото, преди заспиване, направих малко проучване какво можем да разгледаме по път утре, набелязах два хотела в Батуми (хареса ми така да се движа без резервация за спане – някак по-авантюристично е) и дръпнахме плувките.

Очаквайте продължението

Автор: Драган Драганов

Снимки: авторът

В Тбилиси могат да се намерят специални оферти за хотел:



Booking.com

Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

Не само в Тбилиси, но и в цяла Грузия можете да намерите хубави места:



Booking.com

Армения и Грузия с Дачия (7): Ереван, Армения

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължавме пътуване из Армения и Грузия, заедно с Драган. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев. Последния път помирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, а днес вече сме в Ереван.

Приятно четене:

Ереван

Армения

част седма на

Армения и Грузия с Дачия

Сряда (07 май) – пак се събудихме рано. Не можем да си позволим да спим до късно на толкова интересно място. Прегледах си набързо служебните email-и, защото и това си е важно. Закуската малко закъсня, защото късно през нощта бяха пристигнали другите гости на Мариета, който пътуваха със счупеното и оправено BMW 318i. Тъкмо имах време да подредя багажа в колата, да измия пак стъклата и да наглася навигацията – до Ереван имахме да минем 240 км, като надморската височина достигаше почти 2400 метра. Ето го тракът за деня.

И този път закусихме стабилно с палачинки с боб и от онези жълтите яйца, но ядохме в нашия хол, защото новите гости бяха настанени в апартамента на Мариета, за да не ни събудят през нощта, когато са пристигнали. На мен ми стана неудобно, и измих чиниите след закуската, а Мариета немедленно ми се скара – мъжете тук не правели така 🙂

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Последва сърцераздирателно сбогуване с Мариета. Спонтанно и подарихме една шапка за спомен и газ към Ереван.

Газ, ама … аз съм на нафта. Само десетина километра след Горис

направо изтръпнах

Sandero-то го имам от чисто ново и досега никога не ми е правило номера, съответно тръгвайки на толкова далече от България и то точно в тази посока, много се надявах да не реши да проявява дизеловият си нрав баш на 3000км от дома. От София до момента, бях зареждал нафта няколко пъти, но винаги гледах да зареждам по малко гориво (не повече от 20 литра), за да може евентуално лошото гориво да се размеси с вече провереното добро гориво в резервоара. За статистиката, бях заредил 50 литра в София, 23 литра в Капитан Андреево, 50 литра в Турция, още 40 литра в Турция и още 10 литра в Турция преди да влезнем в Грузия. Последно бях набутал още 15 литра в Ереван и от тогава бях минал над 500 км, тоест би трябвало да това гориво да е ОК. Е да, ама никога няма да забравя

чувството на ужас, което изпитах,

когато на един баир след като излезнахме от Горис, се наложи да върна на четвърта предавка и за около 20 секунди от ауспуха излизаше чисто бял, плътен и зловещ бял пушек. Доста неща ми минаха през главата за тези 20 секунди (турбо, дюзи, гарнитура…), но колкото рязко се появи този проблем, толкова и рязко изчезна и то без никакви последици (вече 50 000 км по-късно все още не е правила втори път такъв номер колата). Спрях, огледах, ослушах – нищо. Екстра – продължаваме.

Комбинацията от красиви гледки и големи дупки

е много предизвикателна за шофьора, особено като добавим тировете с иранска регистрация и чисто новите ирански Peugeot 405, произведени тази година (да, наистина ги произвеждат все още!)

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Искахме да стигнем възможно най-рано в Ереван, а и вече бяхме карали по този път в обратната посока, затова ограничихме спиранията до минимум. Понеже в пътеводителите, една от цитираните забележителности в Армения бил

винарския район около град Арени,

решихме все пак да изгубим половин час в някоя от винарните покрай пътя. Сега, сигурно сред вас има почитатели на напитката на боговете, но за мен това си беше чиста загуба на време. Имаше някакви лозници, някакъв туристически фолклор и ние като едни пишман туристи решихме да подкрепим арменската туристическа индустрия с 50 лева за 3 бутилки вино. Да има за подарък от прочутото арменско вино – дрън-дрън та пляс. Поне имаше WiFi. Продължаваме по пътя и продължавам в мой стил с разказа…

Моята кола има едно устройство за автоматично включване на фаровете в режим „дневни светлини“, монтирах го след като си отнесох две глоби от забравяне да включа на къси в София. В Армения обаче явно не е прието да се кара през деня с включени фарове и насрещните коли упорито ми присветкваха, за да ме подсетят да си изгася фаровете – а аз същевременно не мога, защото те се задействат автоматично. Та карам си аз по арменските пътища и в далечината гледам една кола кара на фарове. Подхилкваме се ние, че това само трябва да са българи и като се разминаваме – какво да видя. Български дипломатически (червен) регистрационен номер, започващ със „С 91..“ – това са номерата на арменското посолство в България. Какво прави такава кола тук в южните части на Армения, така и не ни стана ясно.

Вече бяхме гърмяни зайци, и веднага се светнахме, че щом виждаме вече планината Арарат, значи сме наближили и столицата Ереван.

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

С наближаване на Ереван пътищата станаха по-широки (един вид магистрала, разбираши), но не и с по-добра настилка – просто навремето СССР е строил с по-голям размах тук:

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Разбрахме и за още

някои особености на шофирането в Армения

от първо лице. Например, колкото и да се доближава до понятията ни за магистрала пътят, това не значи, че по средата на зелената ивица не могат да пасат крави. Или пък – карам си аз по „магистралата“ с 60 – 70 км/ч (заради дупките) и покрай мен профучава една Фиеста с над 100 км/ч. В насрещната посока се движеше една бяла Toyota Corolla със сериозна камера на челното стъкло, която като видя бързака, преджапа през тревата и отпраши да гони Фиестата. Пусна едни сини лампи и сирени, догони нарушителя, спря го и … предполагам, че заработи за тутовката довечера. Тази схема я наблюдавах на няколко пъти, тъй че явно тук така се контролира ЗДвП –

цивилни коли с видеокамери патрулират, набелязват те

и после те догонват. Тъй като всичките бяха бели Toyota Corolla, не беше толкова трудно да привикнеш да караш с повишено внимание при наличието на такъв автомобил в полезрението ти – както сме си свикнали ние с белите Астри в България. Не спираха да ме впечатляват и все по-новите модели ирански Peugeot 405. Този модел всъщност се казва Peugeot Pars.

На влизане в

Ереван

пак си припомнихме колко спретнато беше влизането в Степанакерт, особено на този фон. Навътре вече става по-помпозно и излъскано. След преживяванията ни в Нагорни Карабах, вече по-добре разбирахме некомерсиалните билборди.

Отново се настанихме в апартамента при нашите приятели в Ереван, които пък се бяха увеличили числено по семейному по случай Гергьовден. Набързо отпочинахме и

излезнахме на разходка

по улиците. На мен още ми държеше влага сутрешната случка с белия пушек през ауспуха на Sandero-то, затова исках да открия някъде някаква смислена бензиностанция. Ясно, че бензиностанцията, на която бяхме заредили предишния път в Ереван (при трогателния старозагорски реставратор) не е вариант.

Направо се оказа мисия невъзможна тая работа с дизела

В повечето бензиностанции се продава само бензин. Надписи Euro5Diesel се намират тук-таме, но разбира се на тези бензиностанции точно в момента няма нафта. Още от предишния ни престой в Ереван бяхме набелязали една малко по-далечно, но по-така луксозна бензиностанция, и се отправихме към нея. Пак беше от веригата RAN Oil, но и тук беше малко греда. Дизелът се продаваше на отделна малка колонка, която не е под козирката на бензиностанцията и е малко така в тъча. Самата колонка и тя една такава изстрадала, с дебитната карта не можеше да се плаща. Ама какво да направя, вече бях паднал под половината резервоар, а утре трябваше да се добера до столицата на Грузия, град Тбилиси, което са още 300 км. Сипах половината поливалентна отвара, която ми беше приготвил Joro 01, размесих с 20 литра арменска нафта, прекръстих се и си пожелах нафтата е добра поне колкото настроението на бензинджията, който разбира се беше ходил в България като малък и имаше супер позитивни впечатления от там. Пита ни как живеем сега в България, отговорих му, че е същото като тук – много се бях спекъл за тази нафта, да му се не знае… Поне цената беше 1,59 лева/литъра, при 2,50 лв/л в България по това време.

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Бензиностанция

Когато си в Ереван и вдигнеш погледа си нагоре, няма начин да не забележиш две неща – планината Арарат, разбира се, и статуята на майка Армения, която е разположена в парка на Победата (сетете се от първия път за коя Сталинская победа става дума) над града. Още от входаси личеше, че паркът е доста неподдържан, но с изключение на главната променада (не повече от 300 метра), остатъка от парка изглеждаше всякаш наистина самият Сталин за последно е подрязвал храстите покрай алеите.

Самата статуя на майка Армения

е заменила предишната статуя на Йосиф Виссарионович Сталин още през 1962 година (около 10 години след смъртта му) и използва нейния 30 метров пиедестал-музей. Стърчащата още толкова нагоре фигура на жена държи този път не шмайзер, а меч, който трябва да символизира, предполагам, мир чрез насилие – гениално и изключително прогресивно.

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Майка Армения

Около статуята са наредени други пацифистки артефакти, като танкове, бронетранспортьори и далекобойни ракети за масово изтребление на хора. Майка им гледа над града, вперила строг поглед в посока Турция, но държи меча си от страната на Русия.

След това минахме през

някакъв квартал с уж богаташки къщи

– абсолютен кич и бутафория с елементи на пародия. До болка позната и за съжаление родна картинка.

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Повечето къщи бяха облицовани с мрамор само от страната към улицата, а от задната страна бяха оставени на тухли. Напомня ми на боядисаните само от видимата страна цилиндрови блокове на двигателите на Dacia. Много добре си спомням, как си говорихме с Таня, че трябва да се обръща много повече внимание на избора на управниците на една държава. Ясно е, че диктатурата не е дългосрочно решение, но и произволът на демократичните избори също не може да гарантира качествени хора на управленските постове. Трябва някакъв друг подход, някакво експертно управление, до което да могат да достигат само хора, които са преминали през безкрайно много обучения и тестове. Както са примерно в „Ръководство на въздушното движение“ – доколкото знам, там има безмилостен подбор и не се допускат лекета и бездарници, а само специалисти с талант, ентусиазъм и с много високо заплащане. Не знам кой е правилният подход, но виждам два от неправилните, поне за тази държава.

Решихме да разгледаме как са

моловете в Армения

В Ереван има няколко, все пак всички се кефят на лъскавко и си строят кумири. Молът обаче е в типична сграда, построена от така разпространения тук розов туф. Вътре е като навсякъде, изобилието е налице. Само пари ти трябват, и си цар. Но си е малко смешно, как всичко кръщават Арарат. Всичко. Ние не си падаме много по сувенирите, затова от супермаркета си напазарувахме малки арменски коянчета за приятелите от онова сирене на конци за нас. Не са много дълготраен спомен, но аз нямам проблеми със спомените – нещата, които са ми интересни, винаги ги помня и без да полагам много усилия. Направо не е истина колко дълъг стана разказа за Армения, особено като се има предвид, че го пиша 3 години след като сме се върнали вече…

Продължихме вече пешеходната си разходка в града

Всъщност доста кръстосвахме този ден – ето го тракът. Попаднахме на автентична, съвременна работилница за хачкари. Автентична, защото действително не се чуваха никакви машини, са всичко се правеше само с ръчни инструменти.

На тукашните Sandero под написа „Sandero“ не пише „by Renault“, защото те просто са си Renault.

Отново минахме през

площада на Републиката и пеещите фонтани:

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Джиткахме си безцелно по уличките, наслаждавахме се на хитроумните и тъпоумните решения по сградния фонд. Търсихме пак бит пазара Вермисаж, но логично той работи само събота и неделя. Нагледахме се на всякакви лъскави коли, ниски жени с големи носове, задници и токчета, както и пишман улични майстори.

Впечатли ни метрото

Първо ни впечатли фактът, че въобще има метро, но после се сетихме, че преди е имало кой да им го построи. После пък ни впечатли как може нещо толкова запуснато да продължава да функционира:

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Метрото в Ереван

За инфраструктура не се отделят много пари, но трябва да им се признае, че са

много набожни

и на всеки ъгъл се строи нова църква, и всички църкви са издържани в един стил.

Както си бяхме обещали, отидохме пак до

каскадата на Ереван

На светло може би не е толкова романтична, но пък се виждат повече детайли:

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Каскадата на Ереван

Скулптурния парк пред каскадата включва освен схема на града-слънце, някои много забавни статуи, образци на съвременното изкуство. Общо взето като цяло сигурно само Скопие може да се мери с Ереван по брой статуи на глава от популацията.

10 Tamanyan St, Yerevan 0009, Армения

Ще се повторя, но наистина

много ми хареса тази каскада,

както с оригиналната си форма, така и с отделните си компоненти. Под лявото стълбище на каскадатае разположен музеен център за съвременни изкуства, като по цялата и дължина има ескалатори. Входът е свободен, а експозицията според мен беше интересна.

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Имаше дори снимки от градежа на самата каскада:

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Самите арменци също се кефят на съоръжението и го ползват по предназначение. По ескалаторите лесно се стига най-горе и гледката е супер.

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Спуснахме се по дясното стълбище на каскадата, под което има зали, до които достъпът е ограничен. В една от залите имаше фолклорен концерт и щеше да е интересно да влезнем, но просто нямахме време за всичко.

Когато стигнахме обратно долу, запалиха осветлението и имахме възможност да се пожелаем лека нощ на освежения от летния дъжд нощен Ереван.

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Последната ни вечер в Ереван завърши с онова сладко агънце, което си избрахме от кошарата преди няколко дена в имено на Жоро (зетят в приемното ни семейство).

За следващата нощ в Тбилиси нямахме запазено спане, но някакси предчувствах, че много лесно ще се оправим. Въведох си адресите на три хостелчета, които си харесах по booking.com, в навигацията и заспах със смесени чувства – тръгвахме си от Армения, но пък заминавахме за Грузия. Само тая арменска нафта да не ни издъни някъде по път…

Очаквайте продължението

Автор: Драган Драганов

Снимки: авторът

Ако нямате познати, при които да пренощувате в Ереван, тук има специални оферти за нощувки:



Booking.com

Други разкази свързани с Армения – на картата:

Армения

Нощувки из цяла Армения, можете да запазите тук


Booking.com