Tag Archives: Другата Турция

Източна Турция (Кюрдистан) с мотор (3 ден): От Арсамея през планината Немрут до Диарбекир

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с Тони из Източен Анадол в Турция. Започнахме с?преход от София до Йозгат, продължихме към Каменния път при Кемалие и Малатия, а днес ще минем през Арсамея, планината Немрут и ще разгледаме Диарбекир.

Приятно четене:

От Арсамея през планината Немрут до Диарбекир

Трети ден от

Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

Ден 3, 26 Юни 2017 г.?

Километрите за деня бяха 357.

?

Немрут - Диарбекир – маршрут, Източна Турция

?

?

?

Събудих се рано, както обикновено. Слънцето точно се показваше.

Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

Прекрасна гледка откъм палатката като за добро утро 🙂

Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

Не се подмотвах дълго, сгънах багажа набързо и се натоварих на мотора. Внимателно минах през пясъка и се изкачих до главния път.

Днес трябваше да се кача до величествения Немрут и да акостирам в Диарбекир,

а е само третият ден. 🙂 Карайки по пътя в едно селце, видях работещ магазин и спрях, за да си взема нещо да хапна. Имаше и течаща чешма до пътя, на която си измих очите и след като закусих пак някакви вафли и сокчета, си измих зъбите. Попътно бях решил да посетя и един интересен мост. В един момент сметнах, че ще е по-забавно да мина по малките селски пътчета.

Около Kozagac

Край Козагач – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

Пейзажът е доста интересен, всичко е пожълтяло от жегата, почти няма зеленина, но по тези ширини е така. Слънцето препичаше и беше още от сутринта над 30 градуса, кошмар.

Край Козагач – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

?

Край Козагач – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

Пейзажът е доста интересен, всичко е пожълтяло от жегата, почти няма зеленина, но по тези ширини е така. Слънцето препичаше и беше още от сутринта над 30 градуса, кошмар.

Пътят за Немрут – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

?

Имаше и лек офроуд

Пътят за Немрут – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

Но за кратко

Пътят за Немрут – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

И някаква крепост край пътя

Пътят за Немрут – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор Пътят за Немрут – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

?

Свършиха малките пътчета и се включих в един от основните

Пътят за Немрут – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

Стигнах до

Cendere Koprusu (Моста над река Джендере)

Мостът на Джендере – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

Намирах се на новия мост

Мостът на Джендере – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

Гледката оттам беше добра, той се намираше успоредно на стария мост.

Мостът на Джендере – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

Строители на моста са XVI-тият легион по време на римския император Setimius SEVERUS (193?–?211 Сл.Хр.) Мостът е построен като величествена арка на две скали в най-тясната точка на реката. С просвет от 34,2 м, мостът е може би вторият по големина тип арка, строен от римляните. Той е с дължина 120 м и ширина 7 м.

Мостът на Джендере – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

Придвижих се до паркинга от едната страна на моста и се разходих, жегата беше убийствена, а беше още сутрин. Издигнати са 4 колони: за императора S. Severus, за жена му J. Domna и за техните синове –?Caracalla и Geta. Geta е убит от брат си Caracalla и колоната издигната в негова чест е съборена (211?–?217 Сл.Хр.). Caracalla е наредил да бъде изтрито името на Geta от всички камъни, където е било написано.

Мостът на Джендере Мост на Септимий Север – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор Мостът на Джендере Мост на Септимий Север – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор Мостът на Джендере Мост на Септимий Север – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор Мостът на Джендере Мост на Септимий Север – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор Мостът на Джендере Мост на Септимий Север – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор Мостът на Джендере Мост на Септимий Север – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

?

?

?

?

?

Гледката от самия мост е впечатляваща, имаше и доста къпещи се в реката

Мостът на Джендере Мост на Септимий Север – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор Мостът на Джендере Мост на Септимий Север – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

?

Един турчин на кон препускаше като гламав

Мостът на Джендере Мост на Септимий Север – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

Мостът на Джендере Мост на Септимий Север – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор Мостът на Джендере Мост на Септимий Север – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

?

?

Ето го и новият мост, по който минах

Мостът на Джендере Мост на Септимий Север – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

Реших да сляза и под моста, за да погледна оттам

Мостът на Джендере Мост на Септимий Север – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор Мостът на Джендере Мост на Септимий Север – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор Мостът на Джендере Мост на Септимий Север – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

?

?

Накиснах ботушките във водата, малко да се охладят

Мостът на Джендере Мост на Септимий Север – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор Мостът на Джендере Мост на Септимий Север – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

?

Върнах се обратно до паркинга, където седнах да пийна чайче и да си взема малко въздух

Мостът на Джендере Мост на Септимий Север – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

Съвзех се и се отправих към мотора. Потеглих в неописуемата жега, крепеше ме мисълта, че ще се кача нависоко и там ще е поне малко по-хладно 🙂 Има пряк път, който не е главен, за Немрут откъм моста и хванах по него. В един момент видях табела за някаква забележителност и спрях да погледна.

Арсамея

Арсамея – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

Реших да разгледам. Нагоре се виеше една стръмна и тясна пътечка.

Арсамея – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор Арсамея – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

Гледката си я биваше

Арсамея – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор Арсамея – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

Ей там долу, някъде в далечината, беше мостът

Арсамея – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

Античният град на Arsemia е бил населяван от Arsames –

един от предците на крал Antiochos 1 (62 – 32 Пр.Хр.) през 300 Пр.Хр. и е използван като лятна столица на държавата.

Арсамея – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

Стълбище право надолу, не знам докъде води, но не му се виждаше краят

Арсамея – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

Жега

Арсамея – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

Няколко от загадките на Комагена успял да разреши немския археолог Дорнер,

който в последните години бил ръководител на разкопки в близост до мястото. Археологът се заинтересувал от името, с което местните хора наричали планината – „Ескикале“, което означава „Стария замък”. Но на върха на планината нямало следи от никакъв замък. Тогава Дорнер започнал внимателно изследване на върха и на една от скалите там открил следи от някакъв надпис.
Разчистили скалата и под слоевете мръсотия и прах се показал?

най-големият в света надпис на древногръцки език

– повече от седем метра дълъг и три метра висок. Освен всичко друго, този надпис бил изготвен и по заповед на цар Антиох І. С присъщото си усърдие и пристрастие към детайлите, царят съобщавал в него, че неговия баща – бог Митридат, е избрал този връх за свое светилище и затова всички поданници на Комагена са длъжни да му се покланят. По-надолу се описвало най-подробно как именно те са длъжни да правят това, как да се подбират благовонията, които ще бъдат кадени върху олтара и каква да бъде храната на поклонниците.

В близост до надписа археолозите разкопали четириметров барелеф, отлично съхранен и изпълнен с изключително художествено майсторство. Той изобразявал двама мъже, единият от които без дрехи, а другият облечен пищно, със странна смесица от гръцки и персйски елементи в облеклото и с персийска тиара . Мъжете дружелюбно си подават ръка. Така била изобразена личната среща на цар Антиох с бог Митридат. Дори по външност те много си приличали…

Арсамея – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

Тук са барелефите на Apollon – Mithras (Бог на светлината) и Herakles – Artagnes и цар Antiochos, стискащи си ръцете

Арсамея – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор Арсамея – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

?

?

Има две пещери на хълма, едната е използвана за съхранение на храна и напитки, другата за религиозни мероприятия, слизайки надолу по стълбите.

Тук са барелефите на Apollon - Mithras (Бог на светлината) и Herakles - Artagnes и цар Antiochos, стискащи си ръцете

?

На върха се намира гробницата на Митридат, баща на крал Антиох и руините на мястото.

?

Арсамея – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор Арсамея – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор Арсамея – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор Арсамея – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор Арсамея – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

?

?

?

?

Много пареше и се отправих надолу към мотора, по пътя двама младежи вървят нагоре и ме заговориха, да ме питат откъде съм, какъв съм, единия беше доста религиозен и облечен в бяла роба, с брада, арабска шапка и след като приключихме само ми каза „Аллах бир, Аллах бир“ после се замислих, че иска да каже, че Аллах е един, явно защото са срещнали християнин и … (всъщност е казал „Господ е един (общ)“. т.е.„не се притеснявай, ние сме близки“? – това е доста учтиво обръщение към християнин от страна на вярващите мюсюлмани, нащо подобно на „комшу“ в разговор с турчин – бел.Ст.)

На слизане към мотора се опитаха да ми продадат вода в началото на обекта, но отказах. Натоварих се и пред мен тръгна едно старо БМВ със софийска регистрация, само дето вътре си бяха баш ходжи, ама истински. 🙂

Потеглих по

един павиран гладък път,

който се оказа, че води чак до върха. Не мога да повярвам, право нагоре стръмен път, направен изцяло от хубаво наредени павета, широк колкото за 3 коли и така към 15 км. Ние тук Витошка я правим с такива павета няколко години, преставям си, ако трябва 15 км да се построят, камо ли на 2 000 м надморска височина 🙂

Пътят към Немрут – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор Пътят към Немрут – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор Пътят към Немрут – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

?

?

Пътят към Немрут – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

Задминах бавареца с ходжите по едно време

Пътят към Немрут – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

Леко обратни завои с голям наклон

Пътят към Немрут – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

?

Пътят към Немрут – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

Пристигам на паркинга пред информационния център

Пътят към Немрут – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

Дотук с мотор, ами сега ?

?

?

?

?

Пътят към Немрут, Youtube:

?

Ако сте с WEB Browser IE 9+, Chrome 5+ или Safari 3+, можете да гледате директно оригинала на видеото във FullHD 1080p формат:

?

?

?

?

Наклонът на паркинга беше много голям и трябваше да си подбера правилна позиция на мотора, за да не го търся някъде надолу по стръмното. Софийското БМВ паркира до мен, две софийски МПС-та едно до друго?🙂

Пътят към Немрут – Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

Две софийски МПС-та едно до друго

?

?

Размотах се малко да видя каква е хавата и се оказа, че има бусове срещу 3 лири, които те карат оттук до върха. Беше доста горещо, предстоеше и изкачване по стълби, та оставих всичко на мотора, яке, каска. Само парите, ключовете и документите си извадих. Нямаше как да разнасям и якето с мен, пък и не ми се вярва някой да ги открадне точно тук.

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/nemrutdagi20.jpgАйде в буса и потегляме

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/nemrutdagi22.jpg

Закараха ни до подножието на пирамидата, оттук нагоре е пеша и хич не е малко.
Немрут или Нимрод (на турски: Nemrut Dagi) е планина с височина 2150 метра, разположена в близост до върховете Анкар в Анатолия, на 60 km от Адъяман в Югоизточна Турция. В Немрут цар Антиох I Теос построил своята гробница, заобиколена от статуи, високи 9 метра, изобразяващи както самия него, така и божества, въплътени в глава на орел или лъв. Главите на статуите са били отстранени от телата и разпръснати из местността. По следите, оставени по главите, се предполага, че те са отстранени умишлено по време на иконоборството. В култов надпис Антиох, който управлява между 69 и 36 г. пр.н.е., декларира, че е построил мястото за вековете и идните поколение като благодарност към боговете и своите предшественици.
Гробницата е била открита през 1881 година от немския инженер Карл Сестер. Негово дело са единствените направени до днес археологически разкопки.
През 1987 година планината Немрут е включена в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Той е един от най-важните национални паркове в Турция и освен това е най-високо разположеният музей на открито в света.

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut3.jpghttp://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut2.jpg

Стигнах някъде тук

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut4.jpg

Гъмжеше навсякъде от такива буболечки, направо ти се удрят в лицето, на рояци. Не знам на такава височина какво правеха. Малко зловещо си беше, но супер величествено и красиво.

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut5.jpgИ още камъни нагоре

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut6.jpg

Стигнах до върха, гледката е спираща дъха

http://www.tonyco.net/panoramas/Kurdistan_2017/Nemrut_1.jpg

http://www.tonyco.net/panoramas/Kurdistan_2017/Nemrut_2.jpg

http://www.tonyco.net/panoramas/Kurdistan_2017/Nemrut_5.jpg

Не след дълго се озовах на източната тераса

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut11.jpg

В планината Немрут Даг в Югоизточен Анадол /Турция/ има едно малко известно и наистина загадъчно човешко творение. Това е гробницата на владетеля Антиох I от Комагена. /Комагена в миналото е било царство, разположено на Север от Сирия и Ефрат/. По майчина линия той бил потомък на Александър Македонски, а от страна на баща си произлизал от персите и принадлежал към династията на Ахменидите. Антиох решил да построи величествена могила високо на върха на планината.
Блестящата петдесетметрова мраморна пирамида на гробницата на Антиох на върха на планината Немрут.
Изграждането на светилището започнало през 62г преди н.е. Не се знае колко време е продължил строежът, но резултатът е невероятен. Погребалната могила е 50 м. висока и 150м в диаметър. И досега учените не са успели да разгадаят тайната на голямата пирамида.

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut13.jpg

Пред нея били поставени 5 огромни статуи, високи от по 9 метра всяка – 4 на гръцки и персийски богове, петата на самия Антиох. Те са издялани от 5 тонни каменни блокове. В резултат на честите земетресения в местността, или поради насилствена намеса, главите на статуите са разхвърляни по земята. Дори и паднали, те смайват с размерите си – всяка от тях е висока около 2 метра.
Главите са с гръцки черти и прически в персийски стил. Сред тях е и тази от статуята на Антиох. Това показва, че самия Антиох се е смятал за бог. В лице той прилича на Александър Македонски, а тиарата говори за принадлежността му към рода на Ахеменидите.
Историята на Комагена е малко изследвана, но едно е ясно – на тази държава й е провървяло. Търговският кръстопът на древния свят е същевременно и място за среща на култури. Комагена се оказала именно такава точка, където се сблъскали и смесили културите на западния и източния свят – на Гърция, Рим и Персия, Партското царство, Двуречието.

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut25.jpghttp://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut26.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut27.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut28.jpg

И моя милост

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut29.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut30.jpg

Археологическата експедиция е работела на върха на планината при наистина много тежки условия – през деня температурата се покачвала до петдесет градуса, нощем падала под нулата, без вода, без никакво петънце от сянка на много километри наоколо. За пет сезона разчистила разрушеното светилище, освободила терасата от парчетата и изправила шест търкалящи се на земята грамадни глави. Четири на богове и две на пазачите на светилището – лъвът и орелът.

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut31.jpghttp://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut33.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut37.jpg

Тук са палили огън

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut38.jpg

Така е изглеждало, когато е било действащо

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut40.jpg

След като се полюбувах, реших да обиколя пирамидата

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut41.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut44.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut45.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut46.jpg

Уникални гледки

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut47.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut48.jpg

Озовах се на западната тераса

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut50.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut51.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut52.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut53.jpg

Отново глави

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut56.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut57.jpg

Фигура с типична фригийска шапка върху каменна стела от светилището на Нимрут Даг

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut59.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut60.jpg

Забрадките си правеха селфи 🙂

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut61.jpg

Там долу в края на пътя се намира паркингът на бусчетата, които ни качват и после ще ни свалят надолу. Отново съм единственият чуждестранен турист тук. 🙂

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut66.jpg

Слиза се по различен път от този, по който се качих

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut72.jpg

Слязох долу и бях умрял за вода. Един предвидливо на сянка продаваше половинки. Застанах на сянката и си купих вода. Започнаха да идват и други хора и да се нареждат и чакат буса, който нещо се бавеше. Дойде младежът със софийското БМВ и двамата ходжи с него. Единият си беше истински, ама много. Дълга бяла брада, типичното облекло и шапка, с гумени галоши без чорапи като тези, дето си ходя на село на нивата, явно да му държат чисти краката. Имаше и гега, ама гега да видите, изработена от хубаво дърво с много орнаменти по нея, завита в горния край. Аз бях единственият усмихнат християнин в района и ме гледаше доста лошо на умирачка. 🙂 Аз се заговорих с младежа на английски език. Разказах откъде ида и на къде отивам. Ходжата се правеше, че не разбира, но си знаеше перфектен английски. В един момент ми отправи един доста строг и пронизващ поглед и ме попита „Ар ю крисчън ?“ За миг се вцепених, представяйки си как почва да ме налага с гегата, хаха, но се осъзнах след секунда и отговорих многозначително „Йес“ с широка усмивка. Опитах се да отклоня разговора, продължавайки отново да си говоря с младежа, казах му, че много пъти съм пътувал в Турция и съм впечатлен от отношението на хората към чужденците и как винаги се опитват да ти помогнат, когато имаш и когато нямаш нужда. В този момент ходжата се обърна пак към мен с онзи поглед и ме попита „Хау кен ай хелп ю“? Отново усетих леко напрежение, но не паднах духом, отново с усмивка смотолевих нещо, че всичко е наред. 🙂 Сигурно чакахме около 30 мин бусчето, насъбра се тълпа. По едно време се задава бус отдолу, всички бързахме да се набутаме вътре, аз се качих, след като се запълниха местата. Ходжите се качиха на предните седалки, в един момент правостоящите слязоха, но мен ме оставиха, хората на двойната седалка до мен се сгъстиха и казаха да седна до тях, не е разрешено да се пътува правостоящ, макар, че имахме 2 – 3 км само да минем.

Това е пътят надолуhttp://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut73.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/mountnemrut74.jpg

Моторът си беше на паркинга пред информационния център. Всичко си беше на него, нищо не липсваше, не се и съмнявах в това. БМВ-то беше спряно до мен, та се настаниха вътре младежът и ходжите, вече доста усмихнати и доволни, пожелаха ми Аллах да е с мен и на добър път и потеглиха. След предишното на Арсемия „Аллах е един“ това направо ми се видя екстра. 🙂 Облякох се набързо и поех надолу към Диарбекир. Пътят слизаше стремглаво надолу и въпреки че беше широк, с хубава настилка от тротоарни павета, беше добре да се внимава.?

Всички снимки от Немрут тук:?http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/

Излязох на главния вече асфалтов път. Бях огладнял и се чудех къде мога да хапна. Диарбекир не беше много далеч, но жегата беше кошмарна. Пейзажът около мен жълт, ама жълт, всичко изгоряло, камъните се пукаха от жега. Карам със 120 км/ч, поглеждам термометъра – показва 40 – 41 градуса, на такава висока температура не бях карал до момента. Якето разкопчано, като ципът само в края леко закопчан, за да не се вее, потя се в каската, все едно съм в банята под душа. Реших да се изправя за момент, уж да ме духне малко челно, та и каската отворих, голяма грешка. Все едно бях застанал срещу сешоар, право в лицето и гърдите ми, викам си: „Я си стой зад слюдата, седнал на мотора е много по-добре“. В далечината ми се видя мост, викам си: „Май миражи започнах да получавам, какъв мост“.

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/On_the_road/nissibikprs.jpgНе беше мираж, а уникален впечатляващ мост над язовира

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/On_the_road/nissibikprs2.jpg

Мостът, който свързва турските провинции Adiyaman и Sanliurfa. Строежа му е започнат на 26 януари 2012 г. и струва 80 милиона турски лири. Пуснат е в експлоатация на 21 Май 2015 г. Преди това Ataturk Baraji се е пресичал с ферибот.

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/On_the_road/nissibikprs3.jpghttp://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/On_the_road/nissibikprs5.jpg

Спрях преди моста, имаше заведения и реших, че е време да хапна. Мостът е уникален и безплатен. Невероятна конструкция, спестяваща време и пари на обикновения гражданин, движещ се по главния път. В далечината се виждаха двете пристанища, между които се е движел фериботът.

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/On_the_road/photo30.jpghttp://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/On_the_road/photo31.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/On_the_road/photo32.jpg

Имаше истинска кюрдска скара, поръчах си пилешки крилца. ММММ, ями, ями

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/On_the_road/nissibikprs6.jpg

За накрая, разбира се, горещ чай, не съм вярвал как помага в тези жеги

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/On_the_road/photo33.jpg

Оставаха ми около 120 км до Диарбекир реших да се опитам да ги взема наведнъж, спирането с тези черни кожи на тази жега е кошмарно.?
Ето ме и на входа на Диарбекир, новата част

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo.jpg

Първото нещо, което прави впечатление, са новите постройки и това, че са тип затворен комплекс. Разликата от при нас е, че затвореният комплекс е с бетонни стени, високи поне 4 м, завършващи с кльон от навита бодлива тел. Не знам хората как живеят при такива условия. Бях си заложил на GPS-а един от няколкото набелязани хотели, този точно пишеше, че има подземен паркинг и се намираше на входа на стария град, което беше и моята цел. Лесно го намерих и спрях пред хотела. Цената в букинга беше около 50 лв, влязох и попитах има ли единична стая. Време беше да се изкъпя, след толкова време без баня. Имаше стая на цена 35 лв с подземен гараж, включен в цената 🙂 рай. Качиха ме да ми покажат стаята, метнах каската и якето и слязохме да видим с мотора какво се случва. В този град нещата стояха малко по-различно и не беше най-безопасното място на света. Когато слязох долу, баш беят на хотела даваше зор: „Мотор, мотор“ и сочи да го прибираме в гаража, явно и на него му беше притеснено. Едно от момчетата ми отвори гаража и ми посочи да се наместя в едно коридорче, за да не заемам място за кола. Поогледах се, хич не ми се виждаше лесна маневрата. Рампата много стръмна, ама много, прави ляв завой с вираж и точно на него аз трябва да счупя мотора на 90 градуса и да вляза вдясно в коридорчето като прескачам и праг. Преди да се спусна, спрях и започнах да обмислям план за висш пилотаж и как точно да стане, за да не се изтъркалям с мотора по рампата. 🙂 В крайна сметка измислих нещо и реших да се пробвам – по-добре, отколкото да го оставя отвън и сутринта да намеря само рамката, хахаха. Спуснах се, като се бях подпрял стабилно на дръжките. Точно там, където трябваше да завия, спрях и гледах мотора да е в изправена позиция и аз да съм стъпил с десния крак стабилно, тъй като с левия на виража нямах възможност. Оттук трябваше с една маневра право на дясно да потегля и прескоча бордюра, нямах право на грешки. Включих на първа и с една рязка и премерена маневра се метнах в коридорчето, което беше равно. Трябва да се отбележи, че не паднах, но сърцето ми се разтупка. 🙂 С няколко маневри успях да го обърна и насоча в обратната посока. Дотук добре, малко ми беше в шише как ще го изкарвам на следващия ден, нагоре щеше да е още по-тежко. Извадих си багажа, който беше опакован в пликчета, едно от момчетата предложи да ми помогне. Гледах да не се налага да слизам пак до мотора и да взема всичко, което щеше да ми е нужно, а то не беше много. Платих си на рецепцията, колкото струваше и се качих в стаята. Тук беше моментът, в който установих, че имам само един адаптер 220 V към USB и мога само едно устройство да зареждам. За батерията на фотоапарата имах отделно зарядно за щастие, но камерата, телефона и каската се зареждаха с това едно зарядно. Имаше WiFi, та можеше да пиша, което значеше и бързо изсмукване на батерията. Сложих телефона да се дозареди, тъй като в жегата на мотора не искаше да се зарежда, прегряваше, вдигаше над 60 градуса, въпреки, че се обдухва и ми изкарваше съобщение, че изключва зарядното, за да не унищожи батерията.?
Пуснах климатика, чийто конденз течеше вътре в стаята. 🙂 Влязох за едно душче, много освежаващо и приятно след жегите, през които минах. Пооправих си багажа и беше вече към 18 ч. време за разходка. Преместих зарядното на каската, важно е да имам работещ блутут, за да може да слушам какво ми говори GPS-а.Сложих статива, фотоапарата и камерата в раницата, нахлузих бялата шапка идиотка на главата и поех. На рецепцията помолих за карта на стария град и да ме ориентират къде какво може да се види. Драснаха ми с една химикалка района и поех. Първата гледка до хотела, мотор с кош, приличащ на ИЖ.

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo2.jpgИ първи гледки към небезисвесната стена на Диарбекир

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/dagkapi.jpg

Град Диарбекир (Diyarbakir), който е често срещан и като Диярбакър, е разположен на река Тигър, в югоизточната част на Турция.
Диарбекир е град с около 5000 годишна история. Предполага се, че е основан от хурийците, до 1515 г., когато е превзет от Селим Първи, са се редували с асирийци, урартци, римляни, македонци, сасаниди и др. Името му идва от Diyar-i Bekr (Градът на Бекр), което е свързвано с арабското племе Бекр, което се преселва в страната.
Старият център на града има типичен римски облик, състоящ се от две главни улици, които свързват четирите порти и са ориентирани спрямо четирите посоки на света. Улиците са направени от павета, изградени от вулканични камъни, а над тях са се разпрострели много стари къщи, обществени сгради, църкви и джамии.
Първото нещо, което ще забележите, е крепостната стена, с която е опасан градът. Нейните черно-базалтови стени са изградени по време на Византийската империя. Запазени са 16 крепости, а самата крепостна стена достига височина от около 12 м. и дължина от 5 км.
Като втората по големина в света, Диарбекирската крепостна стена може да се похвали с 82 кули и запазени 4 основни порти. Те са украсени с много надписи и със селджукски релефи на животни и хора. Тъй като голяма част от нея е запазена, стената е най-посещаваната от туристите атракции, които използват удобното място, за да разгледат града от високо и да си направят впечатляващи панорамни снимки. От нея се разкрива невероятна гледка към стария град.
Тръгнах по една от главните улици, типично ориенталска гледка.

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo3.jpghttp://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo4.jpg

Бях си сложил бяла шапка идиотка, никой не ходеше тук с такава и хората ме заглеждаха, явно си личеше, че не съм местен. 🙂 Веднага я свалих и прибрах в раницата. Аз съм си с тен и приличах на местните 🙂 та беше по безопасно да не се отличавам много. Други чужди туристи освен мен нямаше, само аз бях. 🙂

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo5.jpghttp://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo6.jpg

Бях взел някаква карта от хотела и се опитвах да се ориентирам на къде са стените, но реално си ходих право напред, исках да стигна до другия край на стария град.
Улични музиканти

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo7.jpgВходът на

Hasan Pasa Hanı,

Dabanoğlu Mahallesi, Marangoz Sk. No:5, 21300 Sur/Diyarbakır, Турция

видя ми се интересно и влязох

?

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/hasanpasahani.jpg

Много приятно местенце, нещо като вътрешен двор с масички и кафенета. Имаше и по етажите още масички и кафенета. Покривът на двора, беше покрит с бяло платно, за да не пече вътре жаркото слънце.

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/hasanpasahani2.jpghttp://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/hasanpasahani3.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/hasanpasahani4.jpg

След като го разгледах и наснимах, продължих по улиците.

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo8.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo9.jpg

Полицаите са често срещани по разни ъгли в града, като стоят зад бронирани прегради

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo10.jpg

Приближих се до края на стената

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo11.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo12.jpg

Тук имаше нещо като порта в стената, която беше добре охранявана

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo13.jpg

Видях едни стълби, които по принцип са затворени с преграда, която беше леко помръдната и реших да се покатеря, преди да са ме усетили. 🙂

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo14.jpg

Гледката от върха на кулата беше впечатляваща

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo15.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo16.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo17.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo19.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo22.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo23.jpg

Обезопасяване никъде няма, не е много разрешено качването на стената и е на собствена отговорност, та трябва да се внимава, при падане няма да има оцелели. 🙂

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo26.jpg

Ongozlu Kopru

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/ongzlkpr.jpg

Блокове на хълма в далечината

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo27.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo28.jpg

Отвъд стената имаше и приятно паркче

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo33.jpg

Слязох от тази кула и реших да се разходя малко отвъд. 🙂 Точно на портата засякох този странен мотор с кош, и пътниците му още по-странни. 🙂

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo34.jpg

Ето го и паркът отвъд стената

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo35.jpg

Кварталите бяха тип гето, като от филмите – доста потресаващо, ако не си свикнал с гледката. На едно място празнуваха нещо, сватба ли, какво е – и аз не знам.

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo37.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo38.jpg

Една от кулите на стената с турското знаме

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo39.jpg

Къщи с плосък покрив

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo40.jpg

Кафенета по улицата с много готина гледка

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo41.jpg

В един момент чух бибитки и гледам масово висящи от автомобилите хора, отиваха на мач, не на война 🙂

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo43.jpg

Една преправена моторетка

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo44.jpg

Тръгнах да се разхождам под стената, за да я разгледам от външната страна по-добре. По едно време чувам шумолене до мен и какво да видя, две змии се чифтосват. В първия момент леко се стреснах, тъй като бяха доста близко до мен, но бяха заети в любовната си игра и не ми обърнаха много внимание. Бяха от непознат за мен вид, та внимавах, не знаех дали не са отровни.

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo50.jpghttp://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo49.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo48.jpg

Това е нещо, което не се вижда всеки ден. На мен самия да го видя в естествената им среда ми се случва за пръв път, уникално е. Притискаха много силно тела една до друга, по някое време така се стягаха, че си мислих, ще се скъсат. 🙂 Заснех ги и продължих нататък, явно трябва да се внимава къде стъпваш. Разминах се с едни хора и ги предупредих да внимават, тъй като има змии на пътеката. 🙂 Тук в тази част на стената беше сравнително безлюдно, освен двама екстремни младежи които си правеха снимки.

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo53.jpghttp://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo54.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo55.jpg

Кафе в нищото, без посетители 🙂

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo56.jpg

Върнах се обратно там, откъдето се бях качил на стената, вече бяха сложили полицейски заграждения на стълбите, за да не се качваш горе, явно да не почне някой да стреля по полицаите. Поогледах се оттук-оттам, имаше в близост един брониран камион с гребло отпред и струйници за вода на покрива, от тези, с които разпръсват тълпата. Реших да се шмугна бързо и точно на стълбите, без да ме усетят и за нула време се озовах пак на върха на стената. Този път тръгнах да вървя по нея в посока една от другите порти. В един момент стана закрита стена с тунелче.

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo59.jpghttp://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo60.jpg

Изоставена кула

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo61.jpg

Продължих по откритата и част

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo62.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo64.jpg

Стръмни стъпала, по които се качваше влюбена двойка. Да, на такива места има място и за любов, освен за война

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo65.jpg

Леко загрубя пътечката по стената

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo67.jpg

Залезът над Диарбекир

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo69.jpg

И една панорама от стената към стария град

http://www.tonyco.net/panoramas/Kurdistan_2017/Diyarbakir.jpg

Продължих по стената

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo71.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo79.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo80.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo82.jpg

Отново полуразрушена кула

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo84.jpg

Явно и днес се използва за отбрана, имаше оставени чували с пясък, на един от отворите. Предполагам, че там се позиционира стрелец, когато е нужно.

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo85.jpg

Квартал отвъд стената

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo88.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo89.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo90.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo91.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo97.jpg

И в контраст точно от другата страна на стената имаше зелено паркче

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo92.jpg

Продължих

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo93.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo95.jpg

Трябваше ей там да стигна

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo94.jpg

Слязох малко преди Urfa Gate

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/urfagate.jpg

Urfa Gate

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/urfagate2.jpg

Бях огладнял и трябваше да си търся място за вечеря. Хванах по друга главна улица от Urfa Gate. Доколкото се ориентирах, това е перпендикулярна улица на другата главна, по която минах преди това. Там някъде видях, че има какво да се яде. Малките улички не ми се сториха хич безопасни, затова предпочетох да се движа по главните. Стъмваше се и градът не изглеждаше никак приятелски настроен, макар привидно да цареше спокойствие. Намерих една тротоарна скара и седнах да хапна.

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo98.jpghttp://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo99.jpg

Донесоха ми уникално вкусни шишчета с агнешки дроб за никакви пари

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo100.jpg

След като похапнах добре, се отправих на вечерна разходка из стария Диарбекир

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo101.jpg

Улични музиканти, много забавно 🙂

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo102.jpg

И продължавам по улиците, като се придържам към главните за по-сигурно 🙂

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo103.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo105.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo106.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo107.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo108.jpg

Така изглеждат малките улички, по които не минах 🙂

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo110.jpg

На някои места из града точно като уличката по-горе просто още на входа има поставена бетонна преграда и тази улица бива запечатана и повече не съществува. 🙂 слязох отвъд стената да пощракам малко нощни снимки

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo111.jpghttp://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo112.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo113.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo116.jpg

После поех обратно към заведението, което бях видял преди това, попътно и един площад

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo117.jpg

А ето го и през нощта, вече с отворен покрив и Hasan Pasa Hani

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo118.jpg

http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Diyarbakir/photo119.jpg

С това приключи и разходката ми този ден, беше станало късно и исках да поспя поне малко. 🙂 Прибрах се в хотела, превключих на зарядното телефона и метнах изтощената батерия на фотоапарата в отделното зарядно. Лека ви нощ. 🙂

Към Ден 4

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

Можете да пренощувате изгодно в района на планинате Немрут:



Booking.com

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Още изгодни нощувки, из цяла Турция:



Booking.com

Източна Турция (Кюрдистан) с мотор (2 ден): От Сивас през Каменния път на Кемалие до Малатия

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с Тони из Източен Анадол в Турция. Започнахме с преход от София до Йозгат, днес продължаваме към Каменния път при Кемалие и Малатия.

Приятно четене:

От Сивас през Каменния път на Кемалие до Малатия

Втори ден от

Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

Ден 2, 25 Юни 2017 г.

Километрите за деня бяха 625.

Йозгат - Малатия – карта на маршрут – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Събудих се рано, някъде около 5:30 ч. Спомних си за предния ден и колко куцо ми тръгна това пътуване. Започнах да се чудя как ли ще продължи, но предстоеше да видя този ден какво ще се случи. Принципно за себе си съм забелязал, че в началото нещата не потръгват добре, но винаги в последствие късметът е на моя страна и всичко си влиза в нормите, очаквах и сега така да стане, щом оцелях предния ден.

Днес по план трябваше да мина първата си точка:

Каменния път

Малко ми беше напрегнато, защото

този път е в класацията с най-опасните пътища в света.

Доста познати и приятели го бяха минавали с мотори и никой не беше загинал, та опасен, опасен – колко да е опасен. Проблемът по-скоро произлиза от това, че е черен път, необезопасен, аз съм с тежък мотор и с не много добри умения за управлението му по черни пътища. Обаче обичам предизвикателствата и смятам, че човек трябва да се изправи срещу тях, да ги премине и преодолее, ако остане жив, става по-силен 🙂 чувството, че си се справил с нещо трудно, е незабравимо. Както обичам да казвам „Това, което не ни убива, ни прави по-силни“.

Излюпих се от палатката и огледах мястото, на което се бях разпънал предната вечер.

Лагер и палатка край Йозгат – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Лагер и палатка край Йозгат – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Перфектното блато, и малка рекичка. Събрах багажа и се отправих по пътя да търся закуска. Беше раничко и щеше да се наложи да покарам повечко преди да закуся.
Сиваш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Сиваш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Стигнах до

град Сивас,

където спрях да заредя и да си направя сутрешния тоалет. Разбира се, най-добрата верига в Турция – OPET. Заредих и влязох да платя. Нетърпеливци да заредят, не чакат да махна мотора, ами направо с маркуча през него. 🙂

Сиваш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Преместих го след това и влязох да довърша започнатото. 🙂 Градът се разбуждаше, GPS-ът ме караше по покрайнините, но реших да вляза направо към центъра, хем да го разгледам, а и да си взема нещо за закуска. Наистина изключително спретнат и красив град.

Сиваш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Сиваш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

От тази количка на площада пред фонтана си взех дюнер с айрян, тъй като нямаше гьозлеме

Сиваш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Седнах на една от тези пейки в градинката да го изям

Сиваш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

След това се завъртях още малко на площада, за да се полюбувам на гледката. Все още нямаше много хора, беше твърде рано.

Сиваш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Сиваш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Сиваш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Мотора го бях качил на тротоара около кръговото

Сиваш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

В един момент спря една патрулка,

изскочиха няколко полицая и започнаха да вършеят

по площада. Първо натириха тези с количките, които продаваха дюнерите, да се махнат, после по-надолу някакви други продаваха други дребни неща и изгониха и тях. Леко се притесних, че ще дойдат да ме глобят, за това, че моторът е на площада, но нищо не ми казаха и набързо – набързо се натоварих и се изнесох.

На GPS-а в телефона бях наредил на няколко етапа маршрута към Каменния път, защото картите в iGO-то не бяха много точни и често прекъсваше, не можах да си го направя на едно цяло. Общо взето го бях прегледал подробно и посоката ми беше ясна. Като за начало

търсех град Дивриги

Дивриги – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Пътят продължаваше някъде ейййй там

Дивриги – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Дивриги – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Дивриги – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Стигнах до града, реших да напълня резервоара догоре, тъй като следваше доста дълъг участък, в който нямаше къде да заредя. Бях се наиграл предната година така, та си знаех вече 🙂 На бензиностанцията в

Дивриги

младежите ме заговориха и държаха да се снимат с мен. 🙂

Бензинджия в Дивриги – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Малкия бензинджия

Бензинджия в Дивриги – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Големия бензинджия

Бензинджия в Дивриги – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

И пичагата бензинджия, хахахахха

Не се бавих много, само си купих вода, а и те ми подариха една, да имам за из път. Наближавах Каменния път и нямах много време за губене. Нямах представа колко ще ми отнеме да мина през него. Продължих.

Дивриги – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Дивриги – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Ето ме и на

разклона за Каменния път

Път Кемали - Таш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Път Кемали - Таш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Настилката стана от онази с едрите камъни, залепени на дзифт, не е лоша и доста по-добра от офроуд 🙂

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Пътят се виеше в посока

каньона на река Ефрат

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Доста завои с изкачвания и спускания, общо взето се караше с 50 – 60 км/ч, не повече. Стигнах и началото на въпросния път, откъдето имаше и хубав изглед към реката.

Пътят се виеше в посока каньона на река Ефрат – Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Пътят се виеше в посока каньона на река Ефрат – Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Ето го и началото от север

Началото на Каменния път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Kemaliye Taş Yolu (Каменния път)

е един от най-екстремните пътища в света. Разположен в региона на Източна Анадола в Турция, той е изключително предизвикателен, има няколко тунела, а урвите от стотици метри са незащитени от парапети.

Пътуването до Kemaliye Taş Yolu през каньона е грандиозно и може да ти изправи косата. Представете си един зашеметяващ див пролом в стръмни скалисти планини, тъмна зелена река, пъстри градини, гори, уютни каменни и дървени къщи, водопади, свеж планински въздух и сърдечни местни жители…

Kemaliye Taş Yolu, 24600 Kemaliye/Erzincan, Турция

Пътят се промъква през скалите. Той свързва Кемалие в централна Анадола с Дивриги, отдалеченото градче, което е близо до Сивас.

Това е сюрреалистично: река и стени от скали от всяка страна.

Този път е обявен за един от най-зрелищните пътища в света.

Този участък от пътя не трябва да се минава от начинаещи шофьори. Пътят и тунелите преминават през така наречения

Karanlık Kanyon (Dark Canyon) – Тъмния каньон,

скалист пролом, толкова дълбок, че слънцето едва прониква до дъното му.
Няколко поколения работят в продължение на много години с една и съща цел, 8-километровия път. Той е бил строен цели 132 години. Огромните скали са трошени с човешка сила и така са изкопани десетки тунели с обща дължина 4 722 m.
Каменният път на Kemalıe е свързан с главния път Ерзинджан – Сивас, сега той се използва като туристическа атракция.

Поех напред

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Гледката в каньона наистина е впечатляваща и спираща дъха

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Трябва да се внимава, пътят е сравнително равен, така че се оказа по-лесно, отколкото си го представях. Моторът стъпваше добре по камънитеи рядко поднасяше. На места се налагаше да минавам по ръба на урвата, тъй като там беше по-малко каменисто.

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Ей така е издълбана скалата на ръка, за да може да се преминава

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Сукации

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Настигнах една кола, която даже изпреварих в един от тунелите, толкова са широки

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Обаче, когато се появи насрещна кола иззад някой завой, става неприятно

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Когато изскочи бус, е още по зле, а и не спират, гледат да се наврат

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Спрях на една дупка, за да снимам, спря и колата, която изпреварих, явно и те се наслаждаваха на гледката

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Красив каньон

И безкрайните тунели – Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

И безкрайните тунели

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

И още една кола – Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

И още една кола

Остри завои в тунелите - Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Остри завои в тунелите

Остри завои в тунелите - Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Леко стеснение – Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Леко стеснение

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Почти стигнах до края на пътя, там над реката има мост, по който минава нормалният път

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Ето ме и на изхода от юг

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Застанах на моста, за да направя някоя снимка

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Докато щраках и си почивах, мина първо един малък бус и ме попита може ли да минат оттам. Казах: „Да, и по-големи минаваха“. Потеглиха хората.

Аз се подмотвах нещо със статива и се появи една полицейска кола, спряха усмихнати полицаи и попитаха дали всичко е наред, казах „Да“. Продължиха си по пътя. Не след дълго срещу мен се задава същият бус. Вдигам рамене многозначително: „Какво става?“ Отвътре само махат с ръце колко е зле пътят. Всъщност не е толкова зле, но явно са се притеснили тези хорица и са решили да се върнат и заобиколят по нормалния път. 🙂

Позволете ми да ви прекарам през този невероятен каньон 🙂 , Youtube:

Ако сте с WEB Browser IE 9+, Chrome 5+ или Safari 3+, можете да гледате директно оригинала на видеото във FullHD 1080p формат:

Всички снимки от Каменния път тук: http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Kemaliye_tas_yolu/

Бях изгладнял и се отправих към

Кемалие,

беше съвсем наблизо. Оказа се много приятно етно планинско селце с хубави стари къщи, чаршия и т.н.

Кемалие – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Кемалие – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Заоглеждах се къде да ям, нищо не видях и паркирах мотора до една неработеща бензиностанция. Продължих пеша, попаднах на същите полицаи, които заварих на моста. Попитах ги за хапване и те ми посочиха едно заведение на 10 м от нас. Влязох вътре и си беше точно като за мен, бързо хранене с много и интересни манджи по избор, WiFi, чудесно. 🙂

Турска кухня – Кемалие – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Седнах да хапна вкусотиите и да разпратя някоя и друга снимка от каньона. Свързах се с Боби и майка му, които по това време бяха на нашето Черноморие. Отпочинах, с този интернет загубих повече от час, но заслужено. 🙂

След като приключих, тръгнах към мотора, видях едно дюкянче с една хубава незабрадена, нормално облечена млада туркиня, реших да спра (не за да си я взема за жена) и да купя магнитче от това прекрасно място за спомен. Харесах си едно и тя ми посочи с два пръста, и аз вече като почти местен в Турция казвам „Ики лира“ и тя се смеее. 🙂

Чакаше ме още път, затова се запътих към мотора и потеглих. Пътят започва да се изкачва с много остри завои из планината, тесен и бавен, но пък гледки да искаш.

Кемалие – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Кемалие – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Кемалие – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Кемалие – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Тази къщичка беше построена на върха на една скала

И величествената река Ефрат

Река Ефрат – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Река Ефрат – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Слязох вече по-ниско, близко до нея

Река Ефрат – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Ясно се вижда дзифтеният път 🙂

Река Ефрат – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

После пак нагоре

Река Ефрат – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Река Ефрат – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Стигнах до

язовир Кебан,

тук по план трябваше да спя, но беше твърде рано, някъде около 16:30 ч. Явно бях напреднал повече от предвиденото, беше и неописуема жега – 36 градуса.

Язовир Кебан – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Язовир Кебан – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Седнах на едни масички с пейки да почина и да пийна малко вода.

Язовир Кебан – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Продължих по ей този мост, който пресича язовира.

Язовир Кебан – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Карах в посока Кюрдистан, приближавах

Малатия,

първия голям град в Кюрдистан. Започваше да се стъмва и трябваше да го подмина и да търся някъде да се разпъвам.

Карах още малко и го подминах. Спрях на една бензиностанция да си измия зъбите и да си взема нещо дребно за хапване. Обядвах късно и реших, че този ден ще мина без нормална вечеря, само на боклуци от бензиностанцията. Хапнах някакви вафли, взех си и за вечерта и сокчета някакви.

На бензиностанцията ме заприказваха пак местните и ме питаха откъде съм, за къде съм. 🙂 Обясних, че съм тръгнал от София, минал съм през Каменния път и градовете преди него, питаха ме кой ден ми е, казвам втори, и те пак показват с пръст две, потвърждавам с глава хаха казаха ми, че съм смахнат хахахаха, пожелаха ми приятен път и така. 🙂

Подкарах леко мотора и започнах да се оглеждам, само частни имоти заградени с телени огради или открити празни пространства, не става за палатка. Карах, карах, пък спрях да погледна на GPS-а няма ли някой водоем по пътя, да се настаня около него. Открих един не много далеч и по пътя, започнах да давам газ, тъй като скоро се стъмняваше. Стигнах до водоема, който се оказа поредният

язовир Сургу бараж

Приятно местенце, видях един черен път, който се спускаше доста надолу до водата, слязох пеш да огледам дали ще мога на другия ден да се кача и как е за палатка. Не беше идеално лошо и реших да се спусна с мотора. Лошото е, че имаше сравнително дълбок пясък, където моторът заиграва, но внимателно го преминах. По едно време един опел вектра се появи по черния път, махнаха ми и продължиха нагоре към главния път. Викам си дано няма повече :), слънцето почти се беше скрило и се заех бързичко да разпъна палатката.

Лагер край язовир Сургу бараж – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Късният залез – Язовир Сургу бараж – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Късният залез

Седнах да се полюбувам на гледката :) – Край язовир Сургу бараж – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Седнах да се полюбувам на гледката 🙂

Луната се показваше, точно както на Турското знаме, полумесец :) – Залез край язовир Сургу бараж – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Луната се показваше, точно както на Турското знаме, полумесец 🙂

Недалеч от мен се чуваха музика и гласове, бяха на около 300 – 400 м, също се виждаше и огън. Това беше първата ми нощувка на диво на територията на Кюрдистан, имаше си тръпка. Стъмни се, никой не дойде да ме пита к’ъв съм, що съм и се намърдах в спалния чувал. Денят беше доста приключенски и се чувствах страхотно. 🙂 Заспах сравнително бързо, бях си и уморен все пак.

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

Ето къде можете да пренощувате в Сивас:



Booking.com

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Още изгодни нощувки, из цяла Турция:



Booking.com

Грузия: човек с мотоциклет (11): През Турция към дома

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Завършваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси,разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. След това направихме неуспешен опит изкачим Омало в Ташетия, разгледахме Сигнахи и продължихме в посока Аджария, разгледахме Вардзия и изкачихме превала Годердзи на път за Батуми и Кобулети. Последния път напуснахме Грузия, за да спрем в Ерзурум, Турция.

Днес – в последния етап – ще преминем през цяла Турция, за да се приберем у дома.

Приятно четене:

14-ти ден. 7-ми август.

Ерзурум – Ерзинджан – Сивас – Кавак

541 км.

Станах рано. Събрах багажа. Преди да тръгна проверих маслото. Беше спаднало, най-вероятно от офроуда ми през Малък Кавказ и Кхуло преди два дни, пък и от жегите, около Артвин. Долях 250 грама и потеглих. По едни широки магистрали напуснах Ерзурум право на запад към

Ерзинджан

Около Ерзинджан също има високи планини, а градът е в поле, но с голяма надморска височина.

Планински вериги преди Ерзинджан – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Планински вериги преди Ерзинджан

Планини близо до Ерзинджан – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Планини близо до Ерзинджан

Разстоянието между Ерзурум и Ерзинджан е 193 км

. Старият път беше само с две платна, но сега е направен нов, като магистрала с четири платна и аварийни. Освен това движението не беше много интензивно. Имаше ТИР-ове разбира се, но доста нарядко, може би на 5 – 6 минути по един, и изобщо не можеха да те забавят, или да създадат проблеми. Поздравих се за решението си да карам от тук, а не по край морето, по най-краткият път. Опитът вече ме беше научил, че най-краткият път на картата не винаги се оказва най-бързият.

Стигнах

Ерзинджан

и отбих в града. Минавал съм от тук навремето, и даже съм спал тук на хотел. Градът се беше променил. Беше станал по-модерен и по-забързан. Аз влезнах в града, за да търся магазин и да купя крушка за фара ми, защото къса светлина нямах. Обиколих цялата главна и от двете страни, която беше пълна с магазини, но магазин за резервни части на коли нямаше никъде. Реших че на някоя бензиностанция ще намеря и купя крушка, и така, и така бях в града спрях да хапна един дюнер. За 7 лири (4 лв) се уредих с разкошен дюнер и кофичка с айран. После пак хванах главният път на запад и

продължих към Сивас

До там имах още 250 км. Преди това обаче трябваше да мина

проходите около Рефание

Проходите около Рефание – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Баирите започват да стават все по голи, а пътят започва да се изкачва по тях

Проходите около Рефание – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Започнаха проходите, около Рефание

Пътят тук се катери и спуска по тези баири, които са доста огромни. Направо, като цели планини са, но са голи без растителност. Преди Рефание най-високият превал е 2 160 м н.в., а след Рефание има още по-висок 2 190 м н.в. Пътят е широк, като магистрала, завоите са плавни, а наклоните съвсем поносими, така че си караш със 100 –110 км/час и се кефиш.

Проходите около Рефание – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

На върха на най-високият превал там

След превалите пътят все още върви доста на високо, така, че жегата не ме тормозеше. Имаше и много красиви гледки.

През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Това бяха някакви малки розови цветчета и всичко беше обсипано с тях

През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Красота

Подминах Сивас,

град с около 300 000 жители и продължих на запад към Йозгат.

Вече беше късен следобед. На около 50 – 60 км след Сивас имаше места с някакви ливади край пътя, които бяха скоро окосени и всичко миришеше на сено. Имаше и някаква малка рекичка, на около 200 м от пътя с пояс от дървета край нея. Красиво място. Видях черен път да отбива от главният нататък и свих с мотора. Беше някъде към 18 часа. Имах поне още два часа светло време и ми беше малко рано да спирам за лагер, но

мястото много ми хареса

Беше точно, като приготвено за къмпинг, с окосената ливада, рекичката и дърветата над нея. Реших че тук ще спя тази нощ.

Лагерът край Кавак – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Лагерът край Кавак

На другият ден се оказа, че селото след 2 – 3 км от моят лагер се казва

Кавак

Те турците не блестят с особена оригиналност, когато си кръщават населените места. Минавал съм най-малко през 10 населени места с името Кавак, или Узундере, или не знам, какво си тепе и други. Както и да е. Мястото на този лагер беше много хубаво.

15-ти ден. 8-ми август.

Кавак – Йозгат – Анкара – Ескишехир – Инегьол

720 км.

Наспах се добре тази нощ. После събрах всичко и потеглих. Минах няма и 50 километра и взех, че пристигнах…

в Пазарджик…

Пазарджик – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Що ми трябваше да правя лагер, като съм толкова близо до дома?

От тук съм минавал и по-рано и пред тази табела имам снимки с Хондата Африка, с която тогава обикалях. Продължих нататък. Реших, че днес ще намеря крушка за фара, за да я сменя.

Трябваше да мина покрай Анкара, а там имаше повече полиция от нормално. Трябваше да съм изряден, за да не се заядат. Проверих по една-две бензиностанции за крушка, но се оказа, че тук по бензиностанциите не продават такива неща. По малките градчета и селата не можех да намеря магазини за авточасти.

Къде да търся крушка за фара в тази Турция?

Разбрах, че на турски е „лампа“. Съставих едно изречение на турски. Соча фара на мотора и питам: „Лампа халоген хаш беш?“… Йок. Беше обикновено отговорът. Чак после разбрах, че съм объркал числото. Беш на турски е 5. На мен ми трябваше халоген Н4, или трябваше да питам за „хаш дьорт“ на турски.

Както и да е, лампи по бензиностанцийте не се продаваха. На поредната бензиностанция в някакво малко градче пак попитах за лампа. Момчето, което ми сипваше бензинът за моя изненада, кимна утвърдително и махна с ръка някъде от другата страна на улицата. Пак попитах. Лампа? Пак утвърдително кимване и пак махна с ръка нататък. Обнадежден запалих мотора, намерих място, където да завъртя обратно и се върнах от другата страна на шосето срещу бензиностанцията. Там имаше малък сервиз с две клетки за коли. Попитах.

– Лампа халоген хаш беш? Майсторът ме изгледа учудено.

– Хаш беш?

– Хаш, беш, хаш беш –Бях категоричен аз. Такъв халоген Н5 всъщност не съществува. Има Н4.

Майсторът мина на английски.

– Мейби, халоген хаш фор?

– Йес, хаш фор – Превключих на английски и аз.

Майсторът и момчето, калфата дойдоха, и започнаха да оглеждат мотора. Надничаха зад арматурното ми табло и търсеха задният край на фара. Аз преминах на чист български и взех да обяснявам.

– Виж сега. От тук отзад няма да стане работата със смяната… Ти само ми намери лампата, аз сам ще оправя всичко…

Майсторът се засмя. Май схвана, какво му говоря на български и ме поведе в задната част на сервиза. Там в едно малко складче извади една картонена кутия, отвори я и вътре имаше няколко опаковки с халогени. Извади една Н4.

– Има лампа…– Извиках радостно на български. Майсторът пак се засмя.

– Хау мач? Колко струва?

– Туенти лира. 20 лири (към 12 лева). (в момента 12 лева са около 25-27 лири – бел.Ст.)

Бръкнах в джоба си. Имах една банкнота от 50 лири и една от 10 лири. Пак преминах на български.

– Нямам 20 лири. Получаваш тази. И му подадох банкнотата от 50 лири.

Майсторът пак се разсмя и взе парите. Абе този човек май разбираше български… Върнаха ми рестото и аз пак подхванах на чист български, като се обърнах към майстора на сервиза.

– Ела сега да ти покажа как става работата със смяната на лампата във фара на този мотор… – Извадих инструментите. В същност трябваха ми само един шестограм и една голяма отверка. Демонтирах предпазната решетка пред фара, а после свалих гривната и извадих рефлектора. Монтирах новата лампа. Пробвах я. Работеше без грешка. На тази крушка, която свалих от фара ясно се виждаше, че жичката за късите беше прекъсната. Сега бях с нова крушка. Монтирах всичко обратно по мотора. Благодарих на майстора и на калфата, и доволен хванах отново пътя.

Подминах град Йозгат

и започнах

да следя табелите за Къръккале

Това беше следващия град, през който трябваше да премина преди Анкара. Тук някъде, около пътя се появиха някакви невероятни червени хълмове.

Пейзажи от пътя преди Анкара – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Пейзажи от пътя преди Анкара

Пейзажи от пътя преди Анкара – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет Пейзажи от пътя преди Анкара – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет Пейзажи от пътя преди Анкара – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Пейзажи от пътя преди Анкара – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

И аз съм тука… Да не си помисли някой, че съм ги свалял от нета тези пейзажи…

Тези червени хълмове бяха в продължение на 10 – 15 км, около пътя. На всеки 200 – 300 м по този път имаше огромни сергии с грънци от червените хълмове.

След Къръккале

включих навигатора и му зададох

следваща дестинация Полати

Това беше град, през който трябваше да мина след Анкара. Целта ми беше навигаторът да ме прекара точно по околовръстната магистрала на Анкара, а не да ме вкара в центъра на този 5 милионен град. Проследих внимателно няколко пъти, от къде прекара маршрута навигатора, за да няма после, опа, какво стана…

Някъде в ранният след обяд видях първите квартали на

Анкара

 Квартал на Анкара зад езеро – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Квартал на Анкара зад езеро

Тук някъде стъпих на

околовръстното шосе на Анкара

Това в същност е магистрала с четири платна за движение в една посока плюс аварийно, или общо

шосе с 10 платна

Движението е натоварено, но на толкова широка магистрала това изобщо не се усеща. Има предостатъчно ленти за изпреварване. Тази снимка на квартала с езерото е някакво изключение. Повечето квартали на Анкара и изобщо целият пейзаж, около столицата на Турция е от едни плавни ниски баири повечето с ниви с жито по тях. Из тези баири са разположени крайните квартали на града. Много на широко е разпрострян този град. Сега и жегата тук беше доста сериозна.

Мястото тук е такова. Баири и жега.

Някъде по околовръстното на Анкара – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Някъде по околовръстното на Анкара

Квартали на Анкара – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Квартали на Анкара

Квартали на Анкара – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Друг квартал

Квартали на Анкара – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Части от Анкара

Квартали на Анкара – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Части от Анкара

Трябваше ми над час и половина време, за да заобиколя Анкара и

да хвана към Полати

От там се спуснах малко надолу на югозапад към Сиврихисар, от където вече започнах да се качвам нагоре на северозапад към Ескишехир и Бурса.

Ескишехир

е доста голям град. Почти половин милион жители. Преминах го някъде към 18,30 часа и

поех към Бурса

До там имах още към 150 км. Разбрах, че ще пристигна в Бурса на смрачаване, или по тъмно. Аз в същност нямах никакво намерение да влизам в двумилионна Бурса. Така, че някъде

малко преди Инегьол,

и на около 80 – 90 км от Бурса започнах да търся място за спане. Хълмовете и жегата, около Анкара бяха останали зад гърбът ми. Тук се движех в проход през някакви ниски планини. Видях отбивка с черен път надясно към някаква кариера и отбих натам. Имаше будка за пазач, но нямаше никой. Явно кариерата беше изоставена. След 500 метра се качих по едни черни пътища с мотора в най-високата част на кариерата точно до началото на гората и си избрах място за спане.

Лагер край Инегьол – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Слънцето вече залязва над последният ми лагер в Турция. Кариерата е зад мен. Утре, може би по това време, вече щях да съм в България.

16-ти ден. 9-ти август.

Инегьол – Бурса – Чардак – Гелиболу – Одрин – Капитан Андреево – Пазарджик – Величково

800 км.

Рано сутринта събрах за последен път и подредих багажа, изскочих на пътя и потеглих на северозапад към Бурса.

Около Бурса

имаше доста сериозни планини. Градът е в подножието и в ниската част на склоновете им. По едни околовръстни магистрали заобиколих Бурса и се насочих

към град Бандърма на Мраморно море

От там вече карах по табелите

за Чанаккале

В същност нямах намерение да ходя чак до Чанаккале.

Проливът Дарданели

започва още поне 50 – 60 км преди това.

Дарданелите – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Започва проливът между Мраморно и Средиземно море

Дарданелите – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Дарданелите

Стигнах

Чардак

и веднага свих към

пристанището за фериботи

Имаше опашка от коли и камиони, но нахален, както винаги, когато съм с мотора на такива места, аз се наредих най-отпред.

Çardak, Çanakkale, 17810, TR

Някакъв мой приятел мото пътешественик ми разправяше, че имало някаква европейска наредба за мотоциклетите специално за преминаването на граници и митници, че те били с предимство пред колите и другите МПС-та, и не трябвало да се редят с тях на опашки. Не знаех дали това е вярно, аз такава наредба не съм виждал, но ми хареса и я прилагах, когато ме устройваше… Още се изпразваше пристигналият преди малко ферибот.

Паркирах и отидох на касата, за да си взема билет. За 10 лири (5,80) ми дадоха билет, и когато се изпразни ферибота, и започна да се пълни отново стюардите ме повикаха първи да се кача. Ферито се напълни бързо и тръгнахме. Когато се отлепвахме от пирса от страни застана другият ферибот, който идваше от Гелиболу (Галиполи) и се нареди, за да заеме място, където бяхме ние.

Ферибот през Дарданелите (Чардак – Гелиболу) – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Ферибот, същият, като нашият

Ферибот през Дарданелите (Чардак – Гелиболу) – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Ферибот и кораб се разминават в Дарданелите

Ферибот през Дарданелите (Чардак – Гелиболу) – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Два товарни кораба ще се разминат. На заден план град Гелиболу (Галиполи)

Ферибот през Дарданелите (Чардак – Гелиболу) – През Турция към дома – Грузия: човек с мотоциклет

Разминаха се двата кораба. А ние хванахме курс право към Гелиболу (Галиполи)

След 10 – 15 минути бяхме на пирса в Гелиболу (Галиполи)

Напуснах Азия и вече

отново бях в Европа

От ферибота слязох един от първите. Калабалъкът беше сериозен. Включих навигаторът, за да ме изведе от лудницата. Бая ме въртя из разни тесни улици, но накрая се измъкнахме. Хванах курс почти право на север към Кешан. После минах Узункопрю и на Хавса свих пак на северозапад към Одрин. Някъде към 16,30 бях пред

Одрин

Навигаторът ме водеше. Бях му задал крайна точка Капъ Куле. Светна ми лапата за резервата, но бях решил, че ще зареждам в България с по-евтин бензин. Така бях изчислил нещата.

Вече навлизах в Одрин. По едно време се разсеях само за няколко секунди, и когато пак погледнах навигатора стрелката за завой надясно и розовата линия за маршрута вече изчезваха в долният десен ъгъл на екрана. А аз карах направо.

Мааамка му. Пропуснах завоя.

Нямаше как веднага да обърна обратно, защото шосето беше, като магистрала с тревна площ по средата. От там нататък се започна едно въртене, едно преизчисляване, не ти е работа… Замотах се през разни квартали на града. По едно време навигаторът хвана посока и ме поведе извън Одрин. Разгеле. Оправи се. Помислих си. Даже видях как се появи на екрана розовата линия с магистралата, която водеше към границата.

Аз карах в момента по някакъв тесен път и щях да пресека тази линия. И наистина след малко я пресякох, но през един умрял подлез без никакви детелини и без никаква възможност да се кача на магистралата от тук… След един километър беше депото за боклукът на Одрин.

Направо откачих

Такива благословии хвърлих, че се чуваше сигурно на 100 метра от мен как псувам. Бях на 20 километра от границата и от България, а се въртях като гламав вече час из Одрин, и даже посетих депото за боклука му. Направо отнесох приза за най-странна дестинация…

Върнах се пак в града. Изключих навигатора.

Обикалях пак из крайните квартали, като гледах да се движа успоредно на река Марица на северозапад с идеята, че в един момент ще пресека шосе, което да ме изведе. Така и стана. На едно кръстовище видях табела надясно за

Капъ Куле

и захапах, като питбул посоката. Минах по моста през река Тунджа. След няколко километра този път ме изведе на магистралата към границата и след още 20 минути вече бях там.

През турците този път минах сравнително бързо. Имаше само 5 – 6 коли пред мен и така беше направен подхода, че не можех да ги изпреваря. Но цялата работа вървеше много бързо и след по-малко от 10 минути бях на българската граница. Тук ме замотаха повече. Даже минах през някакъв гьол и едни пръскачки се включиха, та ме опръскаха целият с някакъв препарат. Гадост! Нямаше как да заобиколя проклетият гьол. Друг път съм го заобикалял този гьол, но сега бяха сменили подхода натам. Както и да е. Нали

вече бях в България…

В същност още не бях. Направихме малко мохабет с граничарите и тръгнах нататък. Сега пък митничарите ме спряха. Щели да ме проверяват дали не нося нещо забранено от Грузия?!?! Какво забранено да нося от Грузия и то с мотор? Пуснаха ме, вдигнаха бариерата и тъкмо тръгвах, някакъв се развика, че не ми бил проверил печата и паспорта.

– Имам си печат всичко е точно – отговорих му и дадох газ – Отивам си у дома, какво ме занимаваш с още глупости….

Трябваше да намеря бензиностанция, че вече повече от два часа карах на резерва и усещах, че съм към края на горивото си. По-рано беше бъкано с бензиностанции на тази граница, а сега нямаше нито една. Странна работа. Чак след 18 км има бензиностанция ми каза един, когато попитах. Май ще вися със шише край пътя и ще махам на колите… Помислих си, карайки нататък. Стигнах, обаче без проблеми до бензиностанцията, която се оказа, че е турска. Добре, че цените не им бяха турски. А 95 струваше 2 лева литъра.

Напълних до горе резервоара и пак платих с дебитната карта, че имах в наличност у мен само 10 лева. Беше малко след 18 часа. После си включих телефона и се обадих на жена ми, че вече съм в България и всичко е о’кей.

Към 20,30 часа по светло спрях пред гаража в къщи. Това беше.

За 16 дни, от които карах през 15 от тях минах 6 735 км. Около 200 километра от тях бяха офроуд. Разхода ми беше средно 5,7 л на 100 км. Счупих рамката, която носи десният страничен куфар и я заварих още там в Ахмета. Изгаснаха ми китайските допълнителни фарчета и ми изгоря късата светлина на крушката на фара, която смених в Турция. На китайските фарчета се оказа, че им е изгорял бушона, когато ги прегледах след прибирането си. После подмених и руското реле, което предишният майстор беше сложил на тези фарчета с реле на Бош, защото прецених, че това реле е виновно за проблема, и фарчетата светнаха. И накрая, долях малко над 500 грама масло за тези километри в двигателя, което той изгори по време на това пътуване. Аз си носех един литър за доливане, защото моторът ми е с въздушно-маслено охлаждане… Това са ми били проблемите и ремонтите по машината в следствие на това пътуване.

Пътешествието беше невероятно, но и изтощително. Грузия също се оказа невероятна.

Може би ще я посетим отново.

Пожелавам на всички да не чакат, а да пътуват и да следват мечтите си! А вариантите и начинът на пътуването всеки избира според предпочитанията си. Аз избрах този начин. С мотоциклет.

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

Можете да пренощувате в района на Анкара:



Booking.com


Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Още изгодни нощувки, из цяла Турция:



Booking.com

Източна Турция (Кюрдистан) с мотор (1 ден): От София до Йозгат

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

А Тони започваме още едно пътуване с мотор – този път крайната цел е езерото Ван. Като за начало ще опитаме в един ден да мнем повече от 1200 километра, което значи да подминем Анкара, че и отгоре.

Приятно четене:

От София до Йозгат, Турция

Първи ден от

Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

Ден 1, 24 Юни 2017 г.

Километрите за деня бяха 1315

София - Йозгат, Турция – карта на маршрут

Отново станах в 3 ч. сутринта, закусих, облякох се, по-голямата част от багажа беше поставена по куфарите още от предния ден и в гаража не се мотах кой знае колко. Изкарах мотора пред нас за една стартова фотка. 🙂

София – На мотор из Източна Турция

Около 3:55 ч., в страхотно настроение, мислейки за предстоящото ми приключение,

отлепих от Люлин сити в посока Кюрдистан

Отново пусти съботни булеварди и бързо изнизване от града. Магистралата не беше много натоварена, явно не пътуваха точно тогава много гастарбайтери. Реших да се понапъна и да направя първото спиране на Лукойл-а в

Капитан Андреево

Бях там в 7 ч., гледам – бензиностанцията не работи. Вярно, че е доста забутана в нищото, но ми се щеше да си сипя за последно от евтиния бензин в България с отстъпка. Викам си: „Брех, прецаках се“, върнах се около 1 км назад до някаква неизвестна бензиностанция. Бях решил там да заредя и започнах да обяснявам на хората как Лукойл не бачка, а те казаха: „Хората са вътре, трябва да им почукаш през нощта“. Казах „Благодаря“ и се върнах на Лукойл-а.

Наистина имаше хора вътре, но няма как да разбереш – ако не ти кажат, изглежда като неработеща бензиностанция. Заредих гориво и леко се изнервих заради неразбориите с бензиностанцията. Върнах се на

границата, нямаше голяма навалица и преминах много бързо и лесно,

за около 15 мин. Хванах дългата безкрайна магистрала към Анкара.

След Одрин

започнах да огладнявам и спрях на една отбивка да хапна гьозлеме с чай.

Гьозлеме с чай – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Мотор край Одрин – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Вече добре нахранен, продължих по пътя. Нищо необичайно до този момент; малко

преди Истанбул трафикът започна да се сгъстява,

но съм с опит и никак не ми пречи. В самия Истанбул нямах никакви драми и се изнизах съвсем прилично, предимно 100– 120 км/ч. Не се налагаше да се намалява много заради трафика и стигнах до Fatih Sultan Mehmet Koprusu.

Мост Фатиг Султан Мехмед – Босфор, Истанбул

Имах за цел да спя някъде след Йозгат като миналата година и евентуално да си подобря рекорда за най-дълго каране на мотор за един ден, но не би. В момента, в който

излязох от Истанбул, трафикът буквално спря,

вече беше доста горещо и хич не ми беше добре. Викам си: „Пак ли“, мушкам се оттук-оттам, доколкото е възможно това с куфарите, карам в аварийната, както правят всички мотористи и пак е трудно придвижването. Тапата едно 30 км на спри-тръгни. Добре, че съм с мотор, иначе не знам какво щях да правя. Отпуши се, викам си: „Разгеле“!

Да де, но след има-няма още 30 км – пак тапа, започнах да се изморявам. Трафикът е като на Цариградско шосе в пиков час, само дето вече съм минал така 200 км при 34 градуса температура на въздуха.

Спрях на една бензиностанция да заредя и да си взема нещо за хапване в движение. Хич не ми спореше придвижването, не знаех към този момент на какво се дължи този ужасен трафик, но се надявах скоро да се отпуши. Определено закъснявах с графика и хич не виждах как ще направя 1000 км за деня до края на магистралата. Започнаха да ми се въртят в главата някакви планове как ще трябва да търся да спя около магистралата, което обаче хич не ми се нравеше. Продължих – няма включване в колоната: затапили всичко, дори и аварийната лента. С много зор някак си успях да се промуша и пак спри-тръгни.

Основната причина за това задръстване по магистралата, свързваща двата най-големи града в Турция, бяха закъсали коли. Въпреки, че бяха преместени в аварийната лента, трафикът реално е спрял за кратко време, докато ги преместят и след това, за да потегли, знаете принципа на инерцията 🙂 натрупала се е опашка и няма потегляне.

Та така: опашка примерно 30 км – отпред закъсал. Подминваш го и няма проблеми – свободна магистрала. След малко пак 30 км опашка и пак същата причина и така в продължение на 500 км, не искам да ви описвам какво изживях. Голямо потене, много физическо и психическо напрежение. Всички са изнервени и се ръгат и трябва да си нащрек постоянно.

Спирах чат-пат да си вадя от куфара термоса с водата, за да не се дехидратирам. Гледах спирките да не са много чести, тъй като точно съм успял да се сръгам в трафика и спра ли – край, потеглянето пак е страшна мъка. Така

наближих Анкара –

бях почти на 1000 км от началната точка, а времето доста напреднало, моите сили на свършване, жегата ме беше скапала освен трафика. Такова чудо не бях виждал през живота си! 500 км задръстване, дори в Русия не ми се беше случвало, а там не е като да няма задръстване по М10. 🙂

Качих се на Околовръстното на Анкара най-сетне и няма никого. Викам си: „Това беше! Разгеле, сега ще понапредна“. Не щеш ли, гледам – тапа! Всички ленти + аварийната плътно кола до кола и спрели. Поглеждам GPS-а, който прегрява няколко пъти (SAMSUNG правят най-здравите телефони, потвърдено): остава 1 км до отбивката. Да, де, но този 1 км е за около 30 мин. По-късно установих причината – ремонт.

Трябваше да се слезе от Околовръстното под един мост, моторът пусна перката и тя не спря много продължително. Казах си, че ще прегрее, беше вече около 36-38 градуса между колите. Започнах да го гася, когато не се движим и да го паля, когато трябва да се преместя. По нанадолнище просто заставах плътно в дясно и пусках леко надолу по инерция, колкото може.

Беше време за зареждане. След като се спуснах под Околовръстното, спрях на една бензиностанция, на която имам чувството, че беше спрял и целият онзи трафик през последните 500 км. С много зор дойде бензинджията да ми зареди гориво (сам не можеш да си зареждаш). Опашка на касата огромна, чавета, жени, мъже –страхотия, не можеш да се разминеш в бензиностанцията.

Тук трябваше да си взема и вода, тъй като в термоса ми свърши, взех си и нещо сладко за бърза енергия. Бях изнемощял значително. Тук реших все пак да снимам нещо от случващото се, отгоре се вижда Околовръстното, точно там от моста до мястото, от което снимам, 30 мин.

Задръстване по магистралата – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Задръстване по магистралата – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Нямаше място къде да си спра мотора, толкова претоварена бе тази бензиностанция. Бях го спрял между едни коли на изхода. По едно време, докато да се обърна, гледам – моторът стои по средата на изхода от бензиностанцията и колите го заобикалят. Викам си: „Ей сега някой го събра“. Тичам бързо да го прибутам по-близо до бордюра 🙂 и да си изпия на спокойствие водата. 🙂

Вече беше късен следобед, аз бях изминал само 1000 км, хич не беше добре работата. Чувствах се страшно изморен. Запалих и с кръстни мъки се включих в трафика. Кретахме още доста време, тук причината беше ремонт и от двулентов, пътят бе стеснен до еднолентов, като се преминаваше ту от едната, ту от другата страна. Ръгат ти се отвсякъде, карат по банкета… Ужас и безумие.

В един момент след доста километри се отпуши и трафикът се разреди, почнах да си подавам газ по-прилично и да напредвам с километрите, но и времето беше напреднало значително. Определено този път не съм спирал много за почивки, за да компенсирам задръстването.

Исках да спра пак в

Йозгат (Yozgat)

да хапна на същата кръчма, на която спрях и миналата година и ми направиха айрян с пяна. 🙂 Наближих града, забавих темпото и вече в самия град започнах да се оглеждам. Уцелих я кръчмата, само дето беше с нов облик, нищо общо с предишната. Това е типично за Турция, постоянно се правят промени, обновления, нещо да е интересно, различно, за да могат да привличат клиентите. Ето ме паркирал мотора на почти същото място, където бе и миналата година, в пътеписа ми за Грузия можете да видите снимките и да сравните.

Йозгат – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Йозгат – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Ресторантът е различен, няма вече масички от автомобилни гуми, но има айрян с пяна – явно запазен специалитет.

Айран с пяна – Йозгат – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Успях да се докопам до интернет и да пратя някоя и друга снимка. То докопването става, като искаш да ти дадат паролата от заведението, никога не отказват 🙂

Минаваше 20 ч., слънцето беше почти залязло, все пак бях доста на изток от София. Нямах много време за губене, не знаех къде ще спя, бях минал само около 1200 км.

Накатерих се на мотора и продължих. Започнах да се оглеждам извън населените места, къде мога да отбия. Нямаше да успея да стигна до мястото, където спах миналата година.

Тук място, там място, карах с около 80 км/ч и намалявах, като видя отбивка, дали ми върши работа. Или имаше хора, или нямаше как да спусна мотора, или пък се виждаше прекалено от пътя, което пък ми гарантираше будене през нощта за проверка от жандармата. И така километрите се нижеха, аз нищо не харесвах и се стъмни напълно. Започнах често да се разминавам с бавнодвижещи се коли на полиция и жандарма с пуснати светлини, ясно беше, че ще има проверка, ако се виждам от пътя.

Тъмница – съвсем не виждах нищо и стана още по-трудно да си намеря място, където да се разпъна. Започнах да спирам на разни отбивки, да слизам от мотора, да вадя преносимата лампа от куфара и да слизам да оглеждам, мога ли да сваля мотора, вижда ли се от пътя, какви са условията. Един, два пъти така и нищо не си харесах, все имаше някакъв проблем. Умората и психическото напрежение растяха прогресивно, започнах да осъзнавам, че съм се вкарал в някакъв кофти филм този ден и се напъвам допълнително в тъмницата, опцията хотел не присъстваше в мислите ми. Ако сме на приключение, така да бъде, само дето почна да ми идва в повечко 🙂

Sivas Yozgat Yolu, Doğankent Belediyesi/Sorgun/Yozgat, Турция

В крайна сметка при третото ми спиране и слизане за оглед с лампата видях едно блато до някаква мини каменна кариера, където ми се стори удачно. Свалих мотора набързо, преди да са ме надушили, беше буквално под пътя, но закътано и ако няма светлини отгоре не се вижда, че има някого.

Бях отново на около 1200 м надморска височина и си беше хладничко. Набързо разпънах палатката и надух дюшека. Този път носех само един спален чувал, дебелия. Реших, че няма нужда и от летен – ако ми е топло, ще се развивам, няма смисъл само да пълня куфарите. Надух си възглавницата, бях си измил зъбите в заведението, както обикновено и бях готов за лягане. Хвърлих екипировката в палатката и се метнах на дюшека.

Палатка в нощта – Йозгат – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Според GPS-а се намирах някъде около Dogankent. Небето беше кристално, нямаше ни едно облаче, имаше страхотна луна. Преди да легна, огледах с лампата хубаво да няма крокодили 😉 в блатото хаха, само жаби. Лягайки си, се наслаждавах на доста гръмко жабешко пеене. Този приспивен природен концерт ме унесе и заспах сравнително бързо въпреки превъзбудата, която чувствах.

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

Ако не държите да ви ядат комарите край пътя, можете да пренощувате в Йозгат:



Booking.com

Други разкази свързани с Барселона – на картата:

Барселона

Още изгодни нощувки, из цяла Турция:



Booking.com

Грузия: човек с мотоциклет (10): Довиждане, Грузия: Кобулети – Хопа – Артвин – Ерзурум (Турция)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси,разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. След това направихме неуспешен опит изкачим Омало в Ташетия, разгледахме Сигнахи и продължихме в посока Аджария, разгледахме Вардзия и изкачихме превала Годердзи на път за Батуми и Кобулети. Днес ще напуснем Грузия и ще поемем през Турция.

Приятно четене:

Довиждане, Грузия

Кобулети – Хопа – Артвин – Ерзурум

354 км

част десета на

Грузия: човек с мотоциклет

13-ти ден. 6-ти август.

Тази нощ пак не можа да се спи нормално. Този път не от дискотеки и ресторанти, а от самите грузинци. Непрекъснато идваха разни коли наоколо, стояха известно време, а после си отиваха. В началото помислих, че са полски ебачи, но после забелязах, че по колите имаше големи агитки от 3-4-5 човека. Стояха, пушеха, правеха мохабет и после си отиваха. Не се къпеха в морето, не палеха огън, не бивакуваха… Още предишния път, когато пак спах на палатка в Кобулети ми беше направило впечатление това нощно движение с колите, но тогава си мислех, че са таксита, или участници във веселбата по дискотеките…

По едно време малко се поуспокои работата и заспах. Събудих се от бученето на двигател точно до палатката ми и от фарове, които светеха право в мен. Показах се от палатката и видях муцуната на някакъв микробус буквално на по-малко от два метра от палатката ми. Ядосах се и му извиках на български:

– Кво бе? Ще ме мачкаш ли? Какво?… – Оня ме изгледа все едно съм му изял компота. От вътре някаква жена се обаждаше, като черна станция и даваше някакви указания на цървула. Тоя се помота малко после се качи на микробуса и се омете.

Беше 3,30 през нощта. Не можах да им разбера схемата на всичките тези. Не ги свърта на едно място ли, или не могат да се разделят с безценните си тенекии, даже и през нощта?!?! На сутринта станах рано и видях, че някакъв от нощните карачи не е преценил в тъмното, къде точно да спре. Беше минал 15 – 20 метра по-напред от твърдото и беше заседнал в пясъка. Колата беше легнала на пясъка, а предните и гуми бяха потънали. Дойде някакъв спасителен екип с един пикап Тойота Хайлукс, на който пишеше „полиция 112“, развиха въже от някаква скрита по колата лебедка и бързо го изтеглиха от пясъка.

Беше вече към 7 часа. Явно повече нямаше да се спи. Изкъпах се в морето, поплувах малко и после започнах за пореден път да си

събирам багажа. Днес щях да напусна Грузия.

Когато след близо час потеглях, на плажа започваха вече да идват почиващи, там с хавлиите, с чадърите и с надувните поясчета. Аз на такива места, море и плаж не мога да почивам. Само нервите ми се опъват от тълпите и от калабалъка, а да лежа, и да се печа… Аз да не съм месо за барбекю!?!?

Бяха ми останали 30 лари. Добре бях изчислил парите. За 10 лари, закусих и си купих банани, нектарини, бутилка фанта и минерална вода, и 20 лари ми останаха, за да дозаредя резервоара, когато напускам Грузия с по-евтин бензин.

Тръгнах пак към Батуми

Трафикът вече беше станал сериозен. Започнали бяха и тапите. Батуми е много красив град, но движението из него е ужасно. Сетих се, че вече за трети път минавам през този град, а нямам нито една снимка от него.

Пейзаж от Батуми, Грузия

Пейзаж от Батуми

Това мисля е централната автогара на Батуми, Грузия

Това мисля е централната автогара на Батуми

Имаше още много интересни и красиви сгради, но вече бях в трафика и задръстванията, и не съм спирал, за да снимам. Минах през Батуми и продължих към

Сарпи. Това е граничният пункт с Турция.

Плажа на Сарпи. Странната сграда в ляво е митницата на граничният пункт. Зад плажа в далечината се вижда и джамията на турският граничен пункт.. – Граница Грузия – Турция

Плажа на Сарпи. Странната сграда в ляво е митницата на граничният пункт*. Зад плажа в далечината се вижда и джамията на турският граничен пункт.

Долях си резервоара, както бях предвидил и за по-малко от 5 минути минах през гишето, удариха ми печат, и напуснах Грузия.

Довиждане Грузия! Надявам се, някога да се видим отново!

E70, Sarpi, Грузия

Имаше още много, какво да се види и научи за тази страна, но за сега толкова. Такива ми бяха възможностите този път.

На турския граничен пункт ме мотаха близо час

Аз пак се наредих най-отпред, но нещо компютрите им не работеха и се наложи да чакам. Жегата вече беше станала сериозна. Между другото още, до като минавах през Батуми към 9,30 сутринта там електронните термометри вече показваха 33 градуса. Сега вече беше към 12 часа и тези градуси бяха повече. Тръгнаха им компютрите и опашката тръгна. На едно гише ми подпечатаха паспорта, на друго гише ме провериха дали ми е подпечатан. На трето гише ми искаха талона на мотора, а на четвърто ми провериха зелената карта на застраховката. Накрая остана последното гише преди бариерата. Там провериха всичко. Талона, паспорта, даже дойде някакъв с автомат, за да ми проверява багажа. Отворих куфарите. Провери съдържанието на единия страничен, увери се, че не съм терорист и най-накрая ми вдигнаха бариерата, за да вляза в Турция. Потеглих към Хопа по широките, като магистрали турски пътища…

Този път бях решил покрай морето да не карам и

от Хопа свих към Артвин

Бях решил, че

ще карам през централна Турция

и няма да се качвам на магистрали. В началото пътят беше проход в планина и жегата не ме тормозеше чак толкова. Освен това гледките бяха много интересни и красиви.

Стената на водохранилището на река Чорохи. Зад стената е град Борчка. Турция

Стената на водохранилището на река Чорохи. Зад стената е град Борчка.

Водохранилището при Борчка. Все още всичко е зелено наоколо.

Водохранилището при Борчка. Все още всичко е зелено наоколо.

Постепенно зеленината изчезна и наоколо останаха само едни огромни скали,

и зелената вода под тях. Всичко около Артвин е така. За да прекарат тези широки шосета турците са направили огромно строителство. Навсякъде из тези каменни грамади са прокопани и прокарани шосета, и надупчени тунели. В едната посока едно шосе с тунели, мостове и виадукти, а в другата посока друго шосе, пак с тунели мостове и виадукти. Караш, сечеш планината и виждаш по отсрещните скали как вървят ТИР-ове в обратна посока. Невероятно строителство са направили тука турците.

Язовир със зелена вода, около Артвин, Турция

Някъде, около Артвин

Язовир със зелена вода, около Артвин, Турция

Пейзаж

Язовир със зелена вода, около Артвин, Турция

Пейзаж

Тук обаче

изникна неочакван проблем

Температурата, която без друго си беше висока през този ден, тук при тези напечени огромни скали се вдигна още и стана направо, като в пещ. Сигурно мина 40 градуса. Ужасно.

Започна да ми се спи зверски

Тази нощ не се бях наспал добре и сега при тази ужасна жега ме изби на сън. Ама направо очите ми се затваряха, както карах. Нямаше нито дърво, нито храстче, нито сянка където да спра, за да дремна. Единствената сянка и малко по хладно беше в тунелите. Сериозно се замислих дали да не спра в някой тунел и да дремна малко. Но някой сигурно щеше да се обади за помощ, като види, че лежа там, а освен това ТИР-овете преминаваха през тунелите със страшен грохот… Карах бавно и много внимателно, за да не заспя и да се хвърля в пропастта, като едвам си държах очите отворени в страшната жега. Такова чудо за първи път ми се случваше, но то и за първи път попадах на толкова напечено място… Горният слои на тази вода сигурно беше горещ. След близо час мъки започна да се появява зеленина и сянка, но то, и на мен вече ми премина, и не ми се спеше чак толкова. Навлязох в

някакво ждрело преди Узундере

Все още има скали, но вече се появи и сянка – Ждрело около Узундере, Турция

Все още има скали, но вече се появи и сянка

Вече, около реката има и зелено. – Ждрело около Узундере, Турция

Вече, около реката има и зелено.

Старият път в каньонът на Артвин – Ждрело около Узундере, Турция

Старият път в каньонът на Артвин

От тук започва, (или завършва) каньонът на Артвин на река Тортум, а гледката е към началото на водохранилището на Тортум. – Турция

От тук започва, (или завършва) каньонът на Артвин на река Тортум, а гледката е към началото на водохранилището на Тортум.

Продължих нататък към Ерзурум.

Пътят беше хубав и широк, освен това беше нещо, като проход в планина та жегата спря да ме мъчи и се събудих окончателно. Надвечер наближих

Ерзурум

Градът е доста голям, близо половин милион жители и се намира в голяма равнина, но на близо 1 800 м.н.в. Около него имаше много ливади, повечето от тях вече окосени, така че имаше място за палатка. Аз обаче се чувствах грогясъл от тези жеги днес и реших да намеря евтин хотел, да се изкъпя, и наспя като хората, за да събера сили за следващите дни, в които задължително щях да съм на палатка.

Влизах в града по една широка магистрала с 4 платна плюс аварийни. Някъде преди центъра, а навигаторът ме водеше в центъра, на едно кръгово видях надпис Хотел и веднага спрях. Хотелът не изглеждаше скъп и луксозен. Цената, която ми предложиха беше 60 лири (35 лв) за стая. Тъкмо си отварях устата, за да се попазаря малко и администраторът се поправи на 50 лири за единична стая. Това бяха 29 лева по курсът в момента. Съгласих се без пазарлъци. Това е съвсем нормална цена за единична стая в хотел в Турция и даже е ниска.

Моторa качих на тротоара пред входа на хотела. Измъчи ги транскрипцията на името ми в паспорта.

– Каква е тази транскрипция? – Попитаха.

– Ами мисля, че е от френски. – Казах.

– Дай транскрипция на английски.

– Съжалявам. Това е транскрипцията. Препишете я от паспорта точно…

Платих веднага, защото смятах рано сутринта да тръгвам.

Моторът ми пред хотела в Ерзурум, Турция

Моторът ми пред хотела в Ерзурум

Взех си зарядните за телефона и за фотоапарата, че от спането в Тбилиси не ги бях зареждал. Взех си и несесера. Всичкият друг багаж оставих на мотора. После си прибрах паспорта от рецепцията, за да не го забравя там, качих се в стаята и се изкъпах. Включих зарядните. Пописах малко информация в тетрадката за този пътепис. Нещо даже не ми се ядеше, толкова изморен се чувствах. Отказах се от вечерята и още по светло се опънах в леглото. Събудих се, чак на другият ден, към 6 часа сутринта.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в Ерзурум:



Booking.com

Други разкази свързани с Грузия и Другата Турция – на картата:

Грузия и Другата Турция

А ето и нощувки из цяла Грузия



Booking.com

Из Иран (1): През Турция до Иран

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Започваме едно пътуване из Иран – заедно с Борислав. Както напоследък често се случва в нашите пътеписи – в първата част ще прекосим Турция. Приятно четене:

През Турция до Иран

част първа на

Из Иран

05 – 19.05.2017

Преди да продължите нататък, бих ви препоръчал следното парче за музикален фон:

Dead Man’s Hat – After Midnight

Защо Иран?

Ако ме познавате, или поне сте чели предишни мои писания и имате представа къде вече съм бил, ще знаете, че това е най-логичното продължение за мен. Отдавна исках да усетя Изтока от първо лице, а много преди това исках да видя пустини. Планът ми за Египет миналата година пропадна още след като научих колко трудно и неоправдано скъпо би било достигането и пребиваването в тази държава с мотоциклет. Не визирам само всички неясноти относно фериботите от Турция или Гърция дотам и обратно, а и процедурите, засягащи придобиването на временна шофьорска книжка за мен и регистрационна табела за мотоциклета. И така след разказите на Митко Питона, Димо Калайджиев и Светльо Милчев дойде време да направя и аз своето пътуване натам.

Подготовката започна още в края на миналата година, когато проучих най-напред въпроса с необходимите за това пътуване документи. След това последва изчитането и препрочитането на един куп материали и проучването на какво ли не, направата на стойки за тубите за допълнително гориво и широка пета за степенката на мотора, както и набавянето на един куп резервни чаркалаци.

Планът се заформи като нещо около 11 – 12 хиляди километра, за които бях отредил близо 23 дни. Все пак не исках да се получават твърде големи преходи на ден, ден след ден.

Преди да тръгна най-много се страхувах от асоциализацията, която ми предстоеше, съпроводена от липсата на достъп до интернет. Най-продължителното ми пътуване досега бе това до Грузия, което направих миналата година, и именно защото знаех как се чувствах тогава, след 13 дни на пътя, се притеснявах и сега.

Но ето че след като бях приключил с всички приготовления, доработки по машината и набавянето на необходимите документи дойде време да потеглям!

Но преди това…

Иран – общи данни

Малко енциклопедични данни, които с лека ръка бихте могли да пропуснете.

Това е една от най-старите цивилизации, датираща от преди 4000 г. преди Христа. До 1925 г. държавата се е наричала Персия, а на фарси думата „Иран“ означава „земя на арийците“. След ислямската революция през 1979 г., официалното ѝ име става “Ислямска република Иран”. Текущият флаг е въведен през 1980 г.

Иран, знаме

Зеленото символизира Исляма, бялото – честността и мира, а червеното – смелостта и мъченичеството. В средата на флага стои стилизирана под формата на лале думата “Аллах” и фразата „никой не е достоен за боготворене освен Аллах„. Освен това в зелената и червената ивици е вписана 22 пъти фразата „Аллах акбар“, чието значение всички знаем.

Площта на Иран е 1 648 195 km², което я нарежда на 18-то място в света и второ в Близкия Изток. Населението на държавата е около 75 милиона души, което я прави една от най-гъсто населените в района. Местоположението ѝ я поставя на важен геополитически и икономически кръстопът, което се отразява в нейната история и настояще.

Най-големият град е столицата Техеран, който е индустриален и транспортен център на страната. Втори по големина е Машхад, един от светите градове на шиитите, а трети – Исфахан, който е известен със своите културно-исторически паметници.

Официалният език е Фарси, а най-изповядваната религия (98% от населението) – Ислям. Това е една от седемте държави в света, в които

атеизмът е наказуем със смърт

Същото важи и за хомосексуализма.

Друго

противозаконно тук е притежанието и употребата на алкохол,

интернетът също е филтриран. Хората официално нямат достъп до facebook и twitter, но това не означава, че не ги използват, заобикаляйки ограничението чрез т. нар. VPN services. За щастие държавата си затваря очите за това.

От ранна детска възраст момичетата са длъжни да носят хиджаб, който да прикрива косите им, като наказанието за неспазването е бой, но това невинаги се прилага.

Втората по износ стока в страната след петрола са килимите. При направата им хората нарочно допускат грешка, за да засвидетелстват вярата си, че само Бог е безгрешен.

Иран е и страната в света, в която се правят най-много козметични операции на носа.

И ако мислите, че страната е една огромна пустиня, то само погледнете тоположката ѝ карта:

Иран, карта

Пустините са само две – Кавир и Лут – и заемат едва 112 000 km².

Чисто организационно



За да влезете в Иран с личното си возило ви е

необходима виза и т. н. Carnet de passage

Визата

се издава от посолството на Иран в София и струва 100 лв. Стандартната поръчка отнема около седмица, докато при експресната тя е готова на същия ден. Освен международен паспорт, копие на същия и две снимки, бях неприятно изненадан, че ми поискаха и CV, тъй като казах, че не познавам никого там и съответно никой не ме очаква. По принцип визата е с валидност 3 месеца и ви дава право на престой в страната 20 дни. В случая, предвид спецификата на пътуването ми, се договорихме визата ми да позволява 30-дневен престой. Хората от посолството бяха много разбрани и се договорихме мой приятел да вземе паспорта ми, когато визата е готова, за да си спестя повторната разходка до София.

Карнетът

е документ, чрез който декларирате, че ще изнесете от страната возилото, което внасяте. Може да ви бъде издаден от най-близкия до вас офис на СБА и в моя случай струваше 224 лв. сумарно, тъй като наскоро били повишили цената му. Освен таксата внасяте на място и депозит в размер на 1000 лв. за лек автомобил и 500 за мотоциклет. Един такъв карнет ви дава право на 5 влизания и излизания в държави, за които се изисква. Останах изключително изненадан, че депозитът ми бе възстановен на момента, когато отидох да върна карнета в офиса им с вече приложените два печата на съответните места. http://overlandingassociation.org/carnet-de-passage/

Международна шофьорска книжка не е необходима,

но предвид че изкарването ѝ възлиза на скромните 30 лв., предпочетох да имам една такава в себе си, която да мога лекомислено да оставя на някой орган на реда, ако това се наложи. Изготвя се от СБА и става на момента, а валидността ѝ е една година, като не сте длъжни да я връщате след изтичането ѝ.

Относно финансите

– носех в себе си левове, турски лири и щатски долари, които да обменя за ирански риали (IRR), когато пристигна там. Доколкото знам в Иран работят също така и с евро, но нямаше смисъл да рискувам. Курсът към момента на пътуването ми беше 0.00003125 долара за 1 риал, или при курс на долара 1.806 лева за долар,

10 000 риала се равняваха на 56 стотинки. С тях можех да си купя

  • литър бензин,
  • литър и половина студена минерална вода,
  • кенче безалкохолно,
  • кило пъпеш и т.н.

Освен това местните са въвели една друга парична единица, наречена Томан. По принцип той се равнява на 10 риала, но дефакто по-скоро на 1000 или 10 000. Затова, когато пазарувате, просто искайте да ви напишат цената в риали.

По отношение на навигирането

– използвах Navitel и съответните карти, които намерих за Иран на английски. Не са особено пълни и подробни, но все пак свършиха много добра работа. Остров Кешм напълно липсва, но за него бях експортирал целия заплануван маршрут и това ми бе напълно достатъчно. За Турция по традиция използвах iGo, тъй като винаги бих предпочел него пред Navitel.

Мотоциклетът

е добре познатата Сянка, която вече бях оборудвал с гореспоменатите нови екстри. В багажа си бях приготвил статор на алтернатора, фрикционни дискове за съединителя, реле регулатор, разни лагери и т.н. Общо взето все неща, разнасянето на които буди по-скоро насмешка у повечето нормални хора, но все пак всеки отговаря сам за себе си, а аз бях преценил, че предпочитам да имам всички тези неща в багажа си, независимо колко място заемат и колко тегло добавят. За щастие никое от тях не ми потрябва, в употреба влязоха само няколко свински опашки (че накъде без тях? 🙂 и инструментите за смяна на маслото.

Запечатването на мигове (фотографирането)

по традиция бе поверено на отдавна доказалият се EOS 40D в комбина с най-новата ми играчка, която си набавих специално заради това пътуване – Sigma 10-20 f/4-5.6, любимата ми Sigma 105 f/2.8 и Sigma 17-70 f/2.8-4, която винаги е вършела всичката работа, а този път дори не напусна калъфчето си. Към тях, разбира се, вървят статив, дистанционен спусък и разни фото филтри. За по-любопитните – всички снимки разполагат с EXIF info и геотагове.

Пътуването накратко

Турция и Иран, карта на пътуването, маршрут

Варна – Турция – Иран – Турция – Варна
15 дни, 10 513 km, 516 литра бензин, 560 снимки

Турция и Иран, график и статистика на пътуването, маршрут

* Това са времена по лятното часово време в България (UTC +2), докато локалното в Иран е с час и половина напред (UTC +3½).

И така, да тръгваме!

(Murder by Death – Brother)

https://www.youtube.com/watch?v=zt2Sf2-o94g

Така де, този път отново съм решил да ви пускам за фон по някоя и друга любима песен , която смятам, че е в синхрон с настроенията, които изпитвам сега, спомняйки си тези мигове.

Петък, 05.05.2017, ден нулев.

Варна – Малко Търново

223 km

На следната карта е показан точният маршрут, по който съм минал, на база лога от навигацията. И за да бъде удоволствието още по-пълно, можете да видите и къде са заснети всички кадри. С бутончето горе вдясно можете да я разгледате на цяла страница, а под нея се вижда надморската височина, на която съм бил, във функция на времето. Да живеят модерните технологии!

Пътуване до Иран – график за деня

В края на работния ден настъпи моментът, който очаквах цяла зима. Моментът, в който да потегля към южната ни граница и да се откъсна от всичко и всички за поне 2 – 3 седмици. Толкова очаквах да продължи пътуването ми според първоначалния план, но все пак плановете са, за да се променят.

Този път за разнообразие дори имах компания в лицето на Светльо Милчев, който реши да ме изпрати до

Малко Търново,

откъдето на следващия ден да продължа сам.

Варна – Пътуване до Иран с мотор

За целта се срещнахме на една бензиностанция във Варна, където той без дори да подозира направи последната снимка, на която аз и Сянката сме в що-годе чист вид, след което поехме на юг.

Няма да крия, че бях леко притеснен през първите стотина километра. Не ми е първото по-голямо солово пътуване, така че това не ме тревожеше особено. Мотоциклетът, обаче, никога не е бил толкова тежък, след като натоварих всичко, което смятах за необходимо. В това отношнение ме крепеше единствено мисълта, че щях постепенно да олеквам, утилизирайки провизиите си на първо време и сменяйки маслото след 5 – 6 хил. km.

След като открихме адреса на мястото си за нощувка в това не особено голямо Търново и вкарахме моторите в двора, не ни останаше нищо друго освен да хапнем и да се отдадем на почивка преди следващото утро, чийто изгрев щяхме да посрещаме на колела, пък макар и всеки в различна посока.

Събота

Малко Търново – Истанбул – Нейде си

1129 km

Пътуване до Иран – график за деня

Предишната вечер бях спал не повече от 3 – 4 часа. Причина за това бе не само късното лягане, а и приливът на вълнение, който вече изпитвах. Нямах никакво търпение авантюрата ми да започне, затова малко след 4:30 вече карахме устремено към границата. След като се разделихме със Светльо, минах набързо през двата гранични пункта и продължих право

към Истанбул

Истанбул, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Имах късмет и прекосяването му бе сравнително бързо.

От самото начало на деня предусещах, че дъждът не ще ми се размине.

Истанбул, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Е, интуицията ми не ме подведе. Понаваля ме, но това не можеше да сломи ентусиазма ми и на йота. Така след 15 – 16 часа каране, малко след 8 вечерта, спрях на поредната, 5-та за деня, бензиностанция. След като заредих, попитах човека, който ме обслужи, дали мога да преспя там и след утвърдителния му отговор, вече разпъвах палатката до сградата на бензиностанцията. Оставаше само да хапна и да си направя записките за деня преди да се хоризонтирам окончателно.

От всичко и по много. Това бе за мен първият ден от това пътуване. Много километри, много дъжд, силни пориви на вятъра при температури от 11 до 24°C и няколко спирания от полицаи за проверка на документите, за щастие без последващи актове. Все пак цял ден кретах с 90 – 100 km/h именно за да избегна подобен род неприятности, което е и причината да измина само това разстояние. Въобще – на това вече се казва откриване на мотосезона.

Колкото повече на изток отивах, толкова по-доминиращ ставаше белият цвят на автомобилите. Неприятният страничен ефект от това бе дискомфортът, който изпитвах всек път, когато видех такъв автомобил в огледалата си. Все пак органите на реда използват същия за каляските си.

Неделя

Нейде си – Базарган

701 km

Пътуване до Иран – график за деня

Защо GPS тракът по-горе завършва в Догубаязид, а не в Базарган, ще разберете по-нататък.

Около 7 сутринта ме събуди воят на местния ходжа. Мислех, че е много по-рано, но уви – грешах.

Коюлхисар, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Както се вижда и на снимката, през нощта беше валяло, а сега само ръмеше. Затова по най-бързия начин стегнах багажа, хапвайки, и малко преди 8 продължих по пътя си. Докато довършвах закуската, минаха двама други мото авантюристи в противоположна на моята посока, но за съжаление не ме видяха. Допълнителен стимул да се позабързам със събирането на бивака, освен ефирният дъждец, бяха и ниските температури. Намирах се на 600 м.н.в. и гледайки сега какви изкачвания са ме очаквали, можех само да се радвам, че предишната вечер съм приключил с карането точно тук.

Преди да сложа ръкавиците си и да потегля, си пуснах едно любимо парче от саундтрака на Sons Of Anarchy, което бе в пълен унисон с настроението ми в това мрачно утро:

http://www.imdb.com/title/tt1124373/

(The White Buffalo – House of the Rising Sun)

He’s got one hand on the throttle...

Следващото ми спиране бе, когато видях тези планини, напластени като шарена сол в бурканче, сещате се, като онези, които продават по курортите.

Ерзурум, Турция – Пътуване до Иран с мотор

А дъждът ту спираше, ту се засилваше…

Но пък беше красиво.

Ерзурум, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Случайно попаднах на тази крепост в

Пасинлер,

малко след Ерзурум

Пасинлер – Ерзурум, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Изкачването ми продължаваше и на 1300 м.н.в. нещата изглеждаха така:

Догубаязид, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Вече поне виждах доста по-ясно накъде съм се запътил.

Догубаязид, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Следващата ми спирка бе в

Догубаязид,

където исках да заредя последно с турски бензин.

И тук touchscreen-ът на пътеводната ми светлина с китайски произход умря. Все пак този телефон втори ден поред беше изложен на дъжда като мен. Грешката бе моя, не си давах сметка, че сухият дисплей не означава, че от задната страна не се е мокрел.

Отворих го, подсуших го колкото можах, използвайки за целта дори „свежия“ полъх на отработили газове от ауспусите на Сянката… Но уви, дори след няколко рестарта, не тръгна. Така или иначе вече бях достатъчно близо до

границата,

така че продължих нататък, умувайки как да процедирам оттук насетне.

На първия пункт ми погледнаха набързо паспорта и ме отпратиха нататък.

След сравнително бързото оформяне на документите от турска страна, застанах пред това гише, на което пожелаха да погледнат карнета ми.

Граница Турция-Иран – Пътуване до Иран с мотор

Човекът го прегледа и каза, че всичко е наред и мога да продължа. Не очаквах да се съгласи, но за мое най-голямо учудване той нямаше нищо против да направя горната снимка.

Паркирах се пред металните врати на самата граница с Иран.

И…

Отвисях.

Върнах се отново до гишето и попитах служителя:

– And now I just wait?
– Yes 🙂

Добре, бях подготвен психически за безцелното губене на време тук.

Минаха някакви войничета от другата страна, попитах ги със знаци дали може да мина, те си казаха нещо помежду си и продължиха по пътя си.

Малко след това зад мен се нареди автомобил с иранска регистраця, шофиран от жена.

Gürbulak, 04950 Gürbulak Köyü/Doğubayazıt/Ağrı, Турция

Да не повярвате, няколко минути по-късно вратата потрепна свенливо и се плъзна встрани, свирейки като ямболски влак на завой. О, чудо.

Паркирах пред входа на зданието и

циркът започна

Щом чу двигателя, отвътре с бодра крачка мигом при мен се стрелна неуниформен човек, който поиска документите ми. На руски, след като разбрахме, че това е общият ни език. Казах му, че нямам нужда от услугите му, взех документите и останалите си ценности с мен и влязох в сградата. През това време той вече ме разпитваше защо не искам да работя с него.

Вътре, в дъното на голямата зала, покрай една маса стояха 6 – 7 човека на раздумка. Униформени.

Въпреки изразеното от мен нежелание да работя с горния типаж, той все пак ми подсказа на кого от тях да подам карнета си.

Подадох го плахо, чудейки се дали въобще ще бъде взет. Дотук добре, но след като униформеният удари един подпис, го подаде директно на моя любимец. В този момент вече се предадох – нямах никакво желание да влизам в излишни спорове и кавги с униформените, най-малкото защото не ми се отвисяваше с часове на тази граница. Да не говорим, че вече се свечеряваше и скоро трябваше да съм си намерил място за нощувка.

И така, „моят човек“ взе карнета и заедно се отправихме към друго гише. После още едно и още едно, последва сверка на номера на рамата, още някакъв печат и всичко беше „готово“. Тогава той ме попита:

– Все сделано. Сколько тьй мне дадеш?

– Сколько хочеш?
– 5 долара.

В началото нямах никакво намерение да плащам на когото и да било за каквото и да било, предвид че вече съм си платил за всички необходими документи още преди да тръгна, но вече бях толкова близо, че не исках да си развалям излишно настроението заради подобна дребна сума.

– Я могу тебя даю 10 лири.

– Ну, ето 3 долара, не делай так, друг. – отрони той с поглед като на молец пред празен гардероб.

Разбрахме се за 15 лири, а той, прибирайки ги внимателно в джоба си, ме запита:

– А твой паспорт подпечатан?

– Ну, тьй сказал все сделано!?

– Да, но если у тебя нет печат в паспорте, у тебя проблем будет когда полицаи проверит. Давай паспорт оправим 😉

Оправянето му отне още 20 минути, предимно в чакане на конкретния служител да се появи. Не искам да си мисля за проблемите, които действително щях да имам, ако не бяхме свършили и това. Редом с подпечатания си паспорт получих и листовка с текст на фарси, която трябваше да представя на военния пост малко по-надолу по пътя.

Чудех се дали да не преспя някъде тук, на самата граница. От една страна много скоро трябваше да се устроя някъде, от друга – цял ден ме бе валял дъжд, дрехите ми не бяха напълно сухи, а на всичкото отгоре и небето не бе особено чисто. Попитах новия си „приятел“ дали това е възможно, а той ми даде напълно утвърдителен отговор. Попита и граничарите, а те ми показаха къде точно мога да разпъна палатката. Там обаче не ми изнасяше, тъй като нямаше как моторът да е до палатката, така че реших да продължа нататък.

Спуснах се надолу по пътя, в дъното на който ме очакваше

поредната метална врата

В кабинката пред нея погледнаха документите ми, взеха листовката и казаха, че трябва да ида в отсрещната сграда, за да сключа някаква застраховка. Но преди това да изчакам малко. Минута по-късно от вътре излезе друг униформен, който ми каза да продължавам.

– But??? What about the insurance!?
– It’s too expensive, go, go… 😉

Останах като треснат с мокър парцал, а идиотската усмивка не можех да сваля от лицето си. Що за логика!? Как бих обяснил на някой полицай, който примерно ми я e поискал, как са ми казали, че е много скъпа и да не съм се бил занимавал!? Както и да е, така и направих! Акъл – море, все пак. Океан!

Отвориха металната врата

и продължих напред към

един изцяло нов и различен за мен свят

Такъв, в който всички надписи са на фарси и много рядко някой говори език, разбираем от мен. С един куп норми и порядки, които е силно препоръчително да спазвам, колкото и чужди да са за мен.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Т.к.Турция не позволява да се ползва booking.com, а самият booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите,Сейшелите или на Мавриций:)



Booking.com



Booking.com



Booking.com

Армения и Грузия с Дачия (10): Пътят към дома през Черноморска Турция

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Завършваме пътуване на Драган из Армения и Грузия. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев. После помирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, обиколихме Ереван, а посл влязохме в Грузия, за видим Тбилиси, Гори и Батуми. Днес поемаме пътя към дома.

Приятно четене:

Пътят към дома

През Черноморска Турция

част десета на

Армения и Грузия с Дачия

Събота (10.05) – станахме рано, много рано. Беше валяло цяла нощ. С изключително старание натоварихме багажа в Sandero-то така, че провизиите (разните плодове и зеленчуци, ядки и вода) да са точно зад малката падаща задна облегалка, за да можем хем да имаме лесен достъп до тях без да се налага да спираме, хем да не ни пречат в купето през

предстоящите над 1 800 км до София. Потеглихме от пред хотела точно в 5:55.

На излизане от Батуми

пак имаше RomPetrol или както се разбрахме რომპეტროლ. От предишния რომპეტროლ в Тбилиси бях изминал само 408 км и бяха изразходвани само 2 деления от резервоара, но предвид какво ни предстоеше, реших да сложа всичката останала (25%) отвара от Joro 01 и успях да наблъскам цели 24+ литра – много ме кефи колко се разтяга резервоара на Sandero-то. Въпреки, че уж е 50 литра, спокойно може да побере 62 – 63 литра. Разбира се, може и грузинците да ме лъжат с количеството. Всъщност, тук не бяха намесени само грузинци.

ОК, намирахме се в Грузия, ама по-точно Аджария

Бензиностанцията беше румънска, но надписите на колонката си бяха на чист български език, дори сумата се изписваше в лева. Горивото (efix diesel) не беше чак толкова евтино, колкото в Армения, но за тези 24,23 литра дадохме 44,51 лева или по 1,83 лв/литър. Платихме си с дебитната карта (Visa Electron) като пичове.

От Батуми до турската граница

има 20 километра покрай стръмното черноморско крайбрежие. Грузинците нямаше просто как да не изпъкнат с най-безумната граничарска сграда ever:

Граница Грузия –Турция

Опашка практически нямаше (много беше рано още), но успяхме да си купим малко закуски и да обменим 30 грузински лари за 33 турски лири, което са 25 лева (25 лева през 2017 са 63 лири – бел.Ст.) Направиха ни по една прощална снимка, никой не прояви интерес към багажа и ни изпратиха към турските си колеги.

Ееееей Боже, или по-точно –

Ееееей Аллах! Егати и заядливите турци!!!

Първо, всички пътници слизат от колите и преминават границата пеш, по отделен коридор – все едно не влизаш в светска държава, а в затвор да му се не знае. Колкото и нелогично да е, пешеходната опашка беше 5 пъти по-дълга и вървеше 50 пъти по-бързо, съответно Таня и родителите и минаха за 10 минути и след това се наложи да ме чакат един път 20 минути и след това още половин час. Защо ли?

Ами … подавам си аз с усмивка документите на Осман Бей (Първи), а той ме гледа лошо. Значи, колкото беше ведър турския граничар на влизане от Турция в Грузия преди една седмица, толкова този граничар беше, все едно съм му ял от купичката на закуска. Два пъти излиза от гишето и ме караше да му отварям багажника, ама така – не съвсем любезно. И двата пъти въобще не го погледна този багаж, само гимнастика си правихме.

След физзарядката ми искаше зелената карта – човек, аз в Нагорни Карабах влезнах без да ми искат зелената карта, ти тук в 6:30 сутринта ми се правиш на дръж ми феса.

Да не решите, че тук можеш да се оправиш на английски или руски, не – само турски. Моите познания по турски език са несъществуващи, така че от словесните указания на турския мустак, аз разбрах, че мога вече да си ходя да си прибирам пътниците, които ме чакаха от другата страна на бариерата.

Стигам аз до бариерата (на 1,40 м от Таня и родителите и) и между нас застава следващия Осман Бей (Втори). Пак ми обяснява нещо на неговия си език и ми сочи наобратно. Ръгам задна и се връщам при Осман Първи. Той ми се скара (това го разбрах) и пак ми сочи напред. Кво да правя, отивам при Осман Втори. Той се успокои малко и ми посочи ей тази сграда:

Рентген на граница Грузия –Турция

Паркирам аз отпред, чакам, чакам – няма никой. С риск за живота си чукам на вратата излиза Осман Трети. Сочи ми багажника – отварям. Погледа малко и се хвана за корема – викам си, край! Оказа се, че се опитва да ми каже или по-скоро да ми покаже нещо. Брех сигурно 3 – 4 минути си сочи корема, докато най-накрая не се сети да ми покаже тази табелка:

Рентген на граница Грузия –Турция

Е, в този миг ми просветна какво е искал и Осман Първи, и Осман Втори, че дори и стоящия пред мен Осман Трети.

Ще ми сканират колата с рентген

А соченето в корема е означавало да извадя от колата всичко, което е за ядене, за да не се облъчи от рентгена храната. Абе, малоумна работа. Язък за старателно подредения преди около час багаж. Извадих всичко на земята (добре, че беше спряло да вали), вкарах колата в гигантския рентген, излезнах, спусна се вратата и след две минути отново товарих багажа в Sandero-то. Явно ако искаш да прекараш наркотици през тази граница, трябва да ги сложиш просто в багажа си – него го проверяват най-малко.

Ще се повторя, ама – малоумна работа

Осман Трети ми даде някаква хартийка, дадох я на Осман Втори, той вдигна бариерата и отново бяхме в пълен състав. Поздравихме майките на тримата Османовци и поехме по остатъка от пътя към София, който съставляваше 1809км.

Първото положително нещо, което ми се случи този ден, беше да си сложа най-накрая любимата ни навигация iGo 8.3 – просто песен. Песен бяха и пътищата на Осман Бей – за това спор няма. Хем почти магистрала, хем красивичко покрай морето, хем и слънчице изгря. А хората бяха станали рано и беряха чай по склоновете:

Чай в чаена плантация – Турция

Само на 40 километра от Батуми минахме покрай бензиностанцията PO, при която на идване се отбихме към Ардахан и Грузия, в посока Армения. От тук нататък пътят вече го бяхме минавали, но в обратната посока.

Rize, Rize Merkez/Rize, Турция

Хванах си за бушон едно старо BMW пред мен, което караше с 160 км/ч. Возих се като негова сянка в продължение на 300 км, когато бушонът ми, разбира се, не видя паркираното бяло Renault Clio, което му засече скоростта, а 1км по-надолу по пътя го спряха явно за превишена скорост. Мен не, мухахаха 😀 ;D За съжаление този ден нещо траковете ми не се получиха ? имам този счупен трак от Батуми до 250 км преди Истанбул.

По брой жители, Германия и Турция са много близки – по около 80 000 000 жители. Сигурно всеки от вас е карал / се е возил в Германия и е забелязал, че там има както големи градове, така и голям брой малки населени места. Е, карайки през Турция, имам чувството, че няма малки населени места – непрекъснато минавахме през някакви доста мащабни градове.

Черноморска Турция

След това си хванах нов бушон и пак си карах доста бързо – няма начин, като ни губят времето по границите. Съответно малко ми се вдигна и разхода на гориво. Навигацията и без това беше изчислила 19 часа път, без каквито и да било спирания за граници, зареждане или ядене. При положение, че тръгнахме в 6 сутринта, следваше да пристигнем в София към 1 – 2 през нощта, а ако добавим и две граници по един час и още един час за зареждания и турски винетки – не ми се пристигаше по първи петли.

След около 600 км от Батуми спряхме на една бензиностанция за тоалетна и по един турски сладолед. Тайната ми мисъл беше да си измия челното стъкло от размазаните насекоми, но както се казва тук – „йок“, нямаше с какво да измия. Вече съм карал почти 5 000км, аз ли няма да изкарам още 1 200… При Самсун се отделихме от крайбрежието на Черно море и навлезнахме към вътрешността на Турция, грубо в посока към Анкара. Релефът стана хълмист, но рядко се срещаха остри завои. Отново си хванах бушон и карах зад него пак с около 150 км/ч, но и този бушон ми го спряха полицаите по познатата турска схема. След това още един бушон изгоря. Единственият негатив, който трупах аз, беше леко повишеният разход. Практически се получи, че за цялото пътуване минахме над 6 000 км и не ме спряха нито един път полицаи, дори и за рутинна проверка. Всъщност като се замисля, май само един път са ме спирали за проверка в чужбина, и то с Ладата в Сърбия преди 10 – 15 години.

Много ме учуди как турците интегрират религията и светския живот. Покрай пътя не рядко се срещаха джамии, на чийто първи етаж имаше супермаркет:

Джамия със супермаркет – Турция

В много от заводите, покрай които минавахме, се виждаха така да се каже „служебни джамии“, в които работниците да могат да ходят да се молят, вероятно за да не трябва да губят ценно работно време в път до джамията в центъра на града и обратно. Трудно се интегрира религията в технократския и капиталистически живот, който живеем, но Турция все пак е сериозна икономическа сила, така че явно доста добре се справя с този баланс.

Джамиите се комбинират и с бензиностанции, така че реших да се възползвам от минаретата на Shell и да заредя догоре (хванах 49 литра Shell V-Power Nitro+), с надеждата да стигна с това гориво до София. Това дори до момента (2017 та година) е най-голямото количество пари, което съм успял да набутам в резервоара на Sandero-то наведнъж – сметката за тези 49 литра при литрова цена от 2,93 лева беше 143,75 лева – платих с дебитната карта. Както и да е – при тази средна скорост, която бях подхванал, нямаше как да ми се получи да мина още 800 км до София. Нарочно не си купихме разни освежаващи напитки и боклучави храни от Shell, ами отидохме в джамийния супермаркет. Мушнахме по едно кисело мляко и едно пиде. Слава Богу/Аллах, но поне бира не продаваха в джамията, та бащата на Таня остана малко на … кисело мляко. Газ нататък.

До Истанбул имахме 200 км по супер магистрала. Колкото повече доближавахме Истанбул, толкова по-често виждахме огромни заводи, като не малко от тях бяха за автомобили на различни марки.

През Босфора

не е възможно да се мине без задръстване, независимо, че мостовете са с по 6 платна в посока:

Мост на Босфора – Истанбул, Турция

Минахме моста и се озовахме отново в Европа, която ни посрещна с безпощаден дъжд, който ни валя практически до София. Малко преди да трябва да слезем от магистралата при Одрин, колата стана на 77 777км – много яко.

Имахме още една лека драма с турската бюрокрация де …

тъй като на таблата до тол-бариерите на магистралите пише само на турски език и не можах да се ориентирам колко депозит ми е останал в електронната винетка, реших преди да мина през последната бариера преди Одрин, да заредя още малко пари, да не стане някой сакатлък и да ми отрежат я пръста, я ръката за нарушение на закона. Влизам аз в сградата за техните винетки HGS и му подавам регистрационния талон на Осман Четвърти. Той ме пита някакси „Нова винетка?“, аз му казвам недвусмислено „Не!“ и … той ми направи нова винетка. Както и да е, не ми е за тия 37 лири (25 лева), които съставляват 1% от общия бюджет на пътуването, но ме издразни, защото получих документ за нещо, което струва 35 лири, а двете лири са бонус за това, че и Осман Четвърти не знае чужд език. Наложи се да разлепвам старата винетка и да лепя новата, което можех да си го спестя. Свиркай си. Ако не друго, си имам депозит в чисто новата си винетка, дето въобще не ми е ясно кога ще го изразходвам (три години по-късно все още не съм).

Преди границата имаше около 10км опашка от TIR-ове, но ние си профучахме покрай тях като стой та гледай. На самата граница Капикулепет пъти ни гледаха паспортите, дезинфекцираха ни срещу 5 лева, провериха ни отгоре-отгоре багажа, дадоха ми някаква бележка, пет гишета по-натам връчих бележката на следващия по бюрократичната верига и ни пуснаха да си влезем у дома. На бензиностанция ЕКО до Пловдив си сипах 10 литра нафта, да не взема на изгасна до София.

В 3 часа през нощта най-накрая пристигнахме в София

и директно се трупясахме в леглата. За 10 дена бяхме изминали 6 125 км (с 325 литра гориво, разход 5,31 л/100 км) и събрахме безброй впечатления за цял живот.

Надявам се да не съм ви отегчил с многословието си, а най-вече се надявам поне една част от вас да се запалят и да си организират пътуване до някое необичайно място.

Колкото до финансовата страна на пътуването – всички разходи, включително застраховки, добавки за гориво, туристически пътеводители, гориво (810 лева / 325 литра), ядене и спане, бяха 2570.32 лева или по 650 лева на човек. Колко изхарчихте последния път на морето за 10 дена? Където има воля, има и път! 🙂

Иначе очаквайте включване и за този маршрут.

Край

Автор: Драган Драганов

Снимки: авторът

Ето къде можете да пренощувате изгодно в района на Батуми:



Booking.com

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Т.к. Турция не позволява резервации, тогава е най-добре да си направите почивка в Малдивите:



Booking.com

Турция на мотор, 2013 (5):От Кападокия към България

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
Днес ще завършим обиколката на Турция с мотора на Златомир. В първата част от София през Гелиболу стигнахме до Инеболу, продължихме към Ондокузмаис, Самсун, Тиреболу, Мачка с манастира Сумела, за да стигнем до Ерзинджан, после минахме през известния сред мотористите Каменен път и стигнахме Кайсери. За последно обиколихме Кападокия. Днес ще поемем пътя към дома Приятно четене:

Турция на мотор

част пета

От Кападокия към България

    На следващата сутрин станахме рано както си бяхме наумили (апропо, тук се съмва доста по-рано от в София, по простата причина, че сме в същата часова зона, но пък е доста по на изток), за да не пропуснем

шоуто с балоните

преди тръгване! Изкачихме близкия баир точно навреме - балоните един по един започваха да изникват като гъби иззад скалите  

Балони над Кападокия, Турция

  Голяма красота са... По едно време се опитах да ги преброя, но нямаше шанс! И все пак по моя преценка тази сутрин бяха излетели някъде към 50-60 балона. Балоните си летяха.. За съжаление нашето време изтичаше! Върнахме се в къмпинга да разтуряме бивака и да се товарим на мотора. Път ни чакаше! После семейният съвет беше решил, че ще караме покрай Соленото езеро и оттам по магистралата през Анкара и Истанбул със спане, където замръкнем... Събрахме катуна, избутах мотора настрани, че да не събудя половината къмпинг като го запаля, натоварихме се и тръгнахме. Беше време за прибиране...уви. По пътя за Невшехир отново се любувахме на балоните, които тъкмо се снижаваха за кацане и имахме възможността да ги видим отблизо Влязохме в

Невшехир

(той пътя си минава през града - няма околовръстно), спрях на един светофар точно срещу входа на жандармерията и както спрях

моторът угасна

Натиснах копчето на стартера леко озадачен, защото това беше мотор, който никога не гасне просто така (той след 6 месечно седене палеше от четвърт дето се вика, та да загасне в движение). Моторът запали трудно и работеше все едно го бях задавил или де да знам какво, което още повече ме озадачи. Докато чаках светофара да светне зелено хвърлих по едно око отляво, отдясно, още повече, че ме лъхна и неприятен мирис на нещо изгоряло и хоп - ей ти го проблемът! Отляво по двигателят се стичаше нещо и капеше по ботуша ми! В първият момент реших, че е масло и си викам "Айде, дотук сме - двигателят изби отнякъде и шурна маслото!". Само ми мина през ума къде на майната си бяхме и как щяхме да се транспортираме до България! На брат ми единият бус беше над 20 годишен и нямаше шанс да го пуснат в Турция, а другият беше товарен - демек още пó нямаше шанс да го пуснат да дойде да ни вземе! Сега кой щях да търся дето хем да имаше бус, хем да не е много дърт, хем да е пътнически, за да може да дойде, хем да се навие да си загуби няколко дена с нас, хем да има паспорт... Ебаааааго! Ситуацията хич не беше радостна... Светофарът светна зелено и аз пресякох кръстовището и спрях отсреща точно до входа на жандармите! Ебаааааго! Дремеше ми! Да дойдат да помагат ако им пречим нещо. Разхвърляхме багажа, разхвърлях се и аз и почнах огледа на мотора! Мдааа....дотук добре! Поне не беше масло! Течеше бензин, който стичайки се по двигателят обираше всичката гняс по него и се смесваше със сълзенето на масло отляво на двигателя и затова правеше черна локвичка на асфалта, която аз в първоначалния си ужас бях видял като масло... Резервоарът не беше пробит. Нямаше измъкнат маркуч нещо... Нямаше и скъсан маркуч за бензин някъде доколкото виждах... Ахааа - течеше от маркуча на третия карбуратор! Нямах идея защо би могло да тече оттам, само знаех, че карбовете откакто имам мотора никога никой не беше ги пипал, именно по логиката, че едно нещо щом работи не се пипа, пък и ме кефеше ниският разход на мотора и не исках някой "разбирач" с голямата бормашина (беше ми се случвало вече) да тръгне да ги тунингова! Та по тази причина беше тъмна Индия какво се случваше с карбовете на тази машина! Самозалъгах се, че видиш ли може свещта да е дала фира (не, че го вярвах де) и тръгнах да я сменям! Тук се оказа, че при толкова системното събиране на багажа и толкова подробната подготовка и мъкненето на цял куфар с инструменти, аз съм забравил най-важното - комплекта с гаечните ключове и сега нямаше с какво да развия резервоара! Върха съм...Няма що... С триста зора успях да се преборя с помощта на клещите, смених свещта и хоп! – нищо! Пак шуртеше... Добре, че бяхме в град, че ако бяхме някъде по чукарите ... не знам. Попитахме двамата зяпачи край нас за "Моточиклет уста" (поне знаех вече как е майстор на турски) и те първо с ясен жест ни сочеха часовника (демек – какъв майстор в 7:30!) и после вдигаха рамене и ни викаха "меркез, меркез", т.е. да ходим на центъра и там да питаме. Е, то не ни оставаше нищо друго освен наистина да се насочим към центъра, пък дано не се запалехме дотогава с тоя шуртящ бензин по тоя загрял двигател в тая жега... Подминахме баш центъра и спряхме на поредното кръстовище да питаме някой. Тук се насочихме към най-осведомената информационна агенция по всички земи - бакшишите. Спряхме, поздравихме, с крива усмивка се опитахме да обясним, че видиш ли...нещо си...мотора нали... Таксиджиите ни наобиколиха и аз пак отново - гюнайдън, туй онуй, проблем вар, туй онуй, моточиклет, туй онуй мамата нали...   Аааааа, плесна се по челото единия и като се почна чатъра патъра, чатъра патъра, ама аз нищо не вдявам пък не мога да взема думата от него! След това с включиха и другите двама и те чатъра патъра, чатъра патъра, тонът взе да се повишава и погледите да стават зли, щото единия чатъра патъра и сочеше насам, пък другия чатъра патъра и сочеше натам. Накрая единия плесна другия през сочещата на онам ръка и тамън да стане търкала и аз им викам „Дур, бре багабонти! Айде да ни светнете къде има майстор пък после се трепайте,а? Бен ябанджи...вар проблем... сеир кютек после, а?“ Тогава оня първия пак се плесна по челото и всичките се ухилиха до уши и викат "Ааааа, ябанджи? Аааа, Бургаристан! Комшу! Аааа...оооо...бреееее!" И всичко се реши за миг! Първият бакшиш написа на едно листче нещо и ни го подаде!  После ни осведоми, че оттук направо, на втория светофар вдясно и после да питаме! На листчето пишеше "Моторджу Адем уста...Метал Ище" Ясно имахме координатите на майстор Адем, само дето това метал Ище не вдявах какво беше ама карай.... Надявах се да не значи „Виж им сметката, тяхната мамица!“ Благодарихме и продължихме. Сега как го намерихме това "Метал Ище" не искам да си спомням, само ще вметна, че беше голям зор! А това се оказа, че е някаква бивша складова база или нещо подобно, което е разделено на малки клетки като във всичките има всвъзможни работилнички и сервизи! Сега беше въпроса как да намерим тоя Адем уста, щото метал ище-то хич не беше малко. Тук искам специално и много сърдечно да благодаря на ето този човек дето едвам се вижда на снимката:   [caption id="" align="aligncenter" width="640"]През Турция на мотор Тунджай[/caption]   Това е Тунджай! Невероятен човек! И ако някой има път по тези земи и минава през Невшехир нека се отбие за пет минути до Метал Ище-то (пътят за Аксарай минава покрай него и да потърси Тунджай стругаря и да му стисне ръката от наше име! Човекът знаеше само йес, ноу и сори и имам чувството, че ги използваше в произволни комбинации, но пък единият час, който изкарахме при него беше един от най-смислените и наситен с разговори час в живота ми! И така – часът беше 9:00 и сервизът на Адем уста беше отворен. Закарахме мотора там (естествено и тук веднага се събра солидна групичка всевъзможни майстори, които да се посмеят чистосърдечно на старата ни машина). Още по-традиционно майсторът естествено го нямаше - тук бяха само калфата и чиракът, които естествено си придаваха важност! Първо го играха много заети и не ни обърнаха грам внимание и след като се "наиграха" тежко тежко се вторачиха в нашата машина! И тъй като традиционно никой не говореше никакви езици освен турски, аз с две три думи им обясних за проблема, като обяснението ми ще да е звучало нещо от сорта на: „моточиклет бръм бръм...дур на кърмъзъ ламба до жандармата и хоп! моточиклет дур бакалъм... Бастър копче...бръм бръм бръм...кюта-пата, кюта-пата....опаааа.....бензин шууууурррр ...“ Чиракът изчезна нанякъде, пък калфата свойски ме тупна по рамото и ми се усмихна, след което ме накара да си сваля резервоара (не, че не знае как, Алллаааахххх, просто той е калфа, как тъй ще развива сега разни болтове)! Аз му викам, че нямам инструментариум, щото той е майсторът видиш ли (малко гъди-гъди за ушите, к'во да се прави, трябва си понякога) и човекът щеше да му се разчекне устата от усмивка, но пък благосклонно ми подаде цял комплект ключета, че да си разглобявам на спокойствие... Махнах седалката, страничните спойлери и резервоара, а г-н професорът дойде с една голяма отверка, почука тук, почука там и СТОП! По-скоро ДУР! Жестът беше недвусмислен - беше време за закуска! Чиракът се беше завърнал с някаква закуска, увита в мазна хартия... Тъй де – началството му трябваше да яде! Излязох примирено от сервиза и седнах при Поли, която пушеше цигара от цигара в опитите си да се откачи от съседите по сервиз, които определено се забавляваха освен да се смеят на мотора ни, ами и да и предлагат какво ли не. Поседяхме, позяпахме, а аз вече бях готов да купя ей тоя мотор и да си ходим с него, щото взе да ми писва от Брус Лий и неговите прищевки! Новото си беше ново! Ей тоя 125 кубиков Мондиал струваше 1500 лв и беше чистак-бърсак с найлона на седалката! Ако имах идея как да накачулим всичкият ни багаж по него и как точно ще го вкарам в България, бях готов да им оставя Ямахата за части и да го вземам!

През Турция на мотор

Докато умувам върху тези толкова екзистенциални въпроси като нашият бъдещ превоз, калфата явно беше приключил със закуската и ме викна, за да ме осведоми, че проблемът не е в неговата компетенция (нещо, което въобще не съм се съмнявал още от самото начало) и ще трябва да се обади на майстора да дойде. Ясно...очертаваше се още чакане. Поседяхме, к'во поседяхме и майсторът дойде с една малка моторетка от култовата марка Ямасаки! За пръв път бях видял подобно „нещо“ преди години в Сараево и много се смях на името на марката! Това явно беше някаква уродлива китайска кръстоска между Ямаха и Кавасаки, с която съдбата ме сблъскваше отново този път по тези земи. Майсторът беше на средна възраст, много важен и много мълчалив! Още с паркирането на китайското уродче, строи подчинените си, които се разхвърчаха насам натам, нахока калфата, че не е свалил карбураторите, помота се насам-натам като упорито се правеше, че не ни вижда, а един от комшийския сервиз с иронична усмивка и свойско намигване ми каза тихичко, че и Адем уста е имал ямаха, ама навреме я продал видиш ли... И хахахаха... хехехехе.... Сега настъпи моментът на истината! Карбураторите бяха разглобени ииии... Дур, отсече майсторът! Време е за чай! И стана като в оня стар български лаф „Ела ми на гости, да видиш комшията каква хубава ракия има!“ Естествено, седнахме при комшиите да видим какъв хубав чай правят... След половин един час пиене на чай, пушене и сладки приказки, отново беше време за работа. Беше счупена иглата на карбуратора! Как, защо, от какво – нямах представа! Хубавото беше, че имаше откъде да се намери нова игла. Чиракът запали един съмнителен скутер и отпраши нанякъде (предполагам да търси игла), а „нашите“ хора междувременно много се смяха на един полицай с мотор, който мина покрай нас, понеже караше с каска, посмяха се, че те пушат български цигари, а ние турски, поместваха някакъв трактор насам-натам – не разбрах защо – и иглата дойде! Моторът беше сглобен за нула време! Беше време за разплащане и сбогуване! В интерес на истината не ни ощавиха (както обикновено се прави по нашите земи с чужденците!), а и въпреки мудното темпо в 11:30 бяхме готови за път! Евалла! Аферим! Машалла и довиждане!

Ние отново бяхме на път!

И къде от суеверие, къде от някаква прищявка, взех еднолично решение, че ще променим маршрута! Ами ако счупената игла беше знак от съдбата да не минаваме откъдето сме си наумили? Ясно. Новият маршрут веднага беше сглобен - Аксарай, Коня, Афионкарахисар, Кутахя, Балъкесир и отново Чардак, ферибота, Гелиболу, Кешан и т.н. Казахме си по едно „бай, бай“ с хората от сервиза и околностите и отново поехме на път.

Пътят Невшехир-Аксарай-Коня

беше може би най-скучната двестакилометрова отсечка, по която някога съм карал! Евър! Жегата беше потресаваща, щото вече си беше пладне (а тайната ни мисъл от сутринта беше по това време вече да сме минали скучната равнинна и жежка част около Соленото езеро, независимо от коя страна точно сме решили да го заобикаляме)!

 През Турция на мотор

    В

Аксарай

спряхме да заредим при едни много странни пичове, които в старанието си да заредят мотора "фуль", такова клатене го клатеха, такова подрускване и накланяне го накланяха, че мен направо ми се изправи косата! Тея двамата сигурно бяха на много сериозен процент от продадените горива...

Пътят от Аксарай до Коня

(нещо от рода на 140-150 км) е забележителен с това, че има всичко на всичко 5-6 завоя за целия си километраж (и то плавни! Да не помислите, че за сериозни завои говоря), но пък за сметка на това е хубав и широк! Или поне като изключим някаква си една трета от него, дето е в ремонт и се вдигаше пушилка до Господа... Реклама на Кока-кола в стил Дивия запад? Неее... Обикновена бензиностанция & магазин & място за почивка край пътя за Коня

През Турция на мотор

  Занавлизахме в

Коня

супер изморени, изтощени и обезводнени! Коня е модерен милионен град, който в момента нямахме грам желание да разглеждаме и поради тази причина избрахме най-късия и околовръстен маршрут за оттегляне в посока Афионкарахисар! И все пак ето някои "попътни" снимки от Коня  

Коня, Турция

  Бегъл поглед към местната Обеля... Това „кварталче“ беше последното преди да се излезе от града и дори беше извън рамките на околовръстното

Коня, Турция

 

Коня, Турция

      Естествено минахме и край някакви супер-ултра-мизерни селца (Турция си е страна на контрастите)

През Турция на мотор

    Пътят на фона на това, по което бяхме карали предните дни, си беше леко (да не кажа доста) скучноват, а може би просто и ние се бяхме наситили вече. Път като път... Имаше там някакви планинки в далечината, но май нещото, на което обръщахме най-голямо внимание вече бяха табелите на населените места и намаляващите километри до следващите. Вече дори ненормално претоварените камиони бяха спрели да ни правят впечатление! Явно бяхме претръпнали...  

Камион, Турция

Стигнахме в

Афионкарахисар

в съвсем прилично време, за да мислим за нощувка. И този град го минахме по околовръстното, което беше в стил "едно голямо продълговато Илиянци" И в

Кютахя

не спряхме, че ни се видя твърде голям град, за да се врем из него, а и все още слънцето не беше залязло! Отпрашихме към Тавшанлъ. Пътят си беше екстра, настроението също.

Тавшанлъ

беше добро попадение! Нито малък, нито голям град. Много спретнат и подреден. Място с дух и усещане за уют! Тук вече беше станало тъмно, а както е печално известно, нашият фотоапарат прави ужасни нощни снимки, пък и за зла съдба обикновено по това време на денонощието вече и двете му батерии са дали фира, та и да бихме искали, нямаше с какво да снимаме. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Оказа се, че собственикът е заклет моторджия и с още някакъв негов познат от Бурса тъкмо теглеха локуми на входа, когато ние акостирахме! Естествено и тук взеха на подбив рожденната дата на возилото ни, дори бих казал, че леко прекалиха като го отнесоха към далечната 1984-та година! Еееее сега, а стига де! Да си имаме уважението някакси! Аз пък не пропуснах да им го върна с удар под кръста! След като чичковците се похвалиха победоносно, че карат БМВ-та, аз небрежно им викам "Е....има и такива моменти в израстването на един моторджия! Живи и здрави, да работите по-здраво и ще си купите и вие по една ямаха! Ето, аз имам 6 мотора в гаража и ни едно БМВ!"... Естествено, спестих небрежно "малката" подробност, че от 6-те мотора само два са изрядни и в движение, ама карай... Другият път ще им кажа ;)

На другата сутрин

доста се чудихме кой точно ден от седмицата е и дали наистина да се прибираме. Ще кажете – каква е тая чуденка през цялото пътуване точно какъв ден е и нямаме ли телефон подръка или интернет или телевизор в стаята, или нещо си друго? Хахаха! Че кой е луд да гони разписание по време на разпускащо пътуване? Че да не съм луд да нося лаптоп? Или пък да се ровя из интернет? Или пък да отида на 2000 км от вкъщи, за да седна да гледам телевизия? Хахахах! Да бе! Телефонът си ми стоеше в джоба и го ползвах единствено, за да затворя ако някой ми звъннеше! Единствено го държах включен, ако съседът ни по гора звъннеше, че има някакъв проблем с къщата... Макар че и да звъннеше все тая... С две думи именно от "благата" на цивилизацията искахме да избягаме и да се скрием тези десетина дни! Ако исках високотехнологично онлайн пътуване, спокойно можех да си седя вкъщи и да пътувам с гугъл ърт колкото ми се ще, докато климатика ми духа хладно във врата и вадя потна студена бира от хладилника. Поразходихме се из градчето, пихме по кафе, натоварихме багажа и дружно решихме да минем през Гърция и да спим някъде там-я в Кавала, я някъде другаде и утре да се прибираме в София... Нещо май май не ни се прибираше особено, защото и днес без особени проблеми можехме да стигнем до нас - бяхме на около 900 км от София. Отново бяхме на път - за седми или осми ден може би

През Турция на мотор

 

Тук теренът отново стана планински,

а пътят изключително скапан, нищо че на картата го даваха като червен първокласен път! Множество участъци в ремонт, където се вдигаше пушилка до Бога, отбий насам, отбий натам, насрещно движение в пушилката, някакви отбивания по някакъв криминален стар тесен път, където и да исках повече от втора не можех да включа. Най-накрая излязохме на вече ремонтирания и "бърз" път! Този път бях направо полудял от скапания терен и ремонти и отвинтих газта и подгоних мотора по плавните завои толкова колкото можеше да върви. Малко преди Балъкесир спряхме да заредим, отморим и хапнем и там все пак решихме благоразумно да се допитаме до сервитьорчето аджеба кой път да хванем за нататък! Добре, че го питахме, щото се оказа, че най-читавият път се оказа, че е точно най-нелогичният според нас - този, който излизаше на Бандърма и оттам към Чардак покрай Мраморно море! Явно ни беше писано да затворим кръга на обиколката си в Турция точно на Бандърма! Нямаше лошо...

Ферибота от Чардак

го хванахме почти в движение (в интерес на истината и на идване и на връщане "чакането" на ферито беше в рамките на 5-6 минути)

В Гелиболу (Галиполи)

слизайки от ферито се наредихме във върволицата зад една баничарка с истанбулски номер!Аз естествено нали съм блейка не съм забелязал, но Поли с орловият поглед веднага е мернала, че човекът ни прави знак да караме след него в посока различна от табелите и колоната тирове, коли и автобуси! Чувствах се като в електронна игра - човекът караше като бесен и минаваше по някакви сокаци, дето бяха тесни колкото да мине кола, дето някакви хора се дърпаха в страни, за да не ги забършем или пресичаха на тъгъдък, че да не ги "отстреляме" и в крайна сметка на петата минута след като слязохме от ферибота, бяхме оставили табелата за Гелиболу зад гърба си. Преди Кешан спряхме отново, за да заредим и да решим в крайна сметка накъде да караме.

Тук вече беше Европа! Личеше си!

Накараха ни да си платим чая, а самият чай беше в пластмасова чашка и за нищо не ставаше... Мдааа... исках обратно в Азия! Европа можеше да си я оставя с лека ръка на меркантилите. Семейният съвет този път изненада дори сам себе си с решението си. Абе, що не ходим до вашите да ги видим, вместо да въртим из Гърция и или да се прибираме! Речено сторено... Часът беше 17:00. Цепехме през Кешан към Одрин и оттам през Хамзабейли (Лесово демек) и оттам нямах представа, но надали бяхме на повече от 450 км. Дет се вика ей го де е! Пришпорих мотора, защото ако исках да стигнем преди полунощ, трябваше да караме много стегнато и бързо! Той пък и пътя между Кешан и Одрин се оказа чисто нов и перфектен!  

През Турция на мотор

Границата

стигнахме някъде към 19.00 щото се оказа, че не е на стотина километра както си мислех, а на 200 и малко, пък и по пътя спирахме да почиваме все пак. Вече нямахме сили за дълго каране без стопове! Естествено, случихме на смяната на митничарите (то май късмета ми по митниците обикновено е такъв).

На турската митница

минахме през първото гише и служителят затвори гишето след нас и хвана гората! Гишето пред нас беше затворено и нямаше никой, разбира се, и ние седяхме насред нищото и се чудехме какво да правим. Поседяхме, повъртяхме се, очаквахме някой да се трогне, ама нейсе - не се! Реших да отида до третото гише (това на изхода на митницата) и да питам. Отидох, питах и човекът ми обясни, че колегата му е на вечеря и да го чакаме.... Супер, няма що! Върнах се обратно, нямах избор... След малко някакъв преминаващ служител ей-тъй между дрuгото ни каза да ходим на гишето, което е в обратната посока и да ги помолим да ни подпечатат паспортите! Отидохме, примолихме се и номерът мина!   Вече бяхме

на българската митница,

където също течеше смяна на персонала! На граничният контрол се оказа някакъв много усмихнат и свeстен човек, който се върна, за да ни пусне, обясни ни накъде да караме, щото ние карта на България не си носехме естествено, а аз оттук никога не бях минавал, пък и Югоизточна България ми е голяма мъгла по принцип и ни проводи да бързаме, като каза да се примолим на митничарите та дано ни пуснат... Да, ама не! Митничарите хич и не се трогнаха от нас... Поседяхме, повъртяхме се, позяпахме, докато след 20-тина минути някакъв служител минавайки отнякъде занякъде ни вика „А, за тук ли чакате? Нещо за деклариране? Не? Цигари?“ Викам му половин пакет... Цигарка ли искаш? А той „Хахаха....за количества питам!“ Абе кви количества бе, човек! С мотора. Пък и те там са по-скъпи... Подкарахме вече у нас и на първият кръстопът се смяхме много! Табели: „Бургас сто и нещо“, „София - триста и малко“, „Русе - триста километра“ Лелееее, в колко малка страна живеехме наистина...

На Елхово

спряхме да заредим, да пием по кафе и да се обадим на всички заинтересовани, че сме си тук вече. Звъннах и на шефа на пътното да питам откъде по дяволите се минава за Петолъчката и дали Котленския проход става за каране и колко ли километра имаме... И отпрашихме! Викам си сега ще карам като изоглавен! То и без това сме в страната на ченгетата-десетолевки та можехме да си го позволим! Е, а

карай като изоглавен по пътя от Елхово за Ямбол, ако си нямаш работа!

Само държах здраво кормилото и бях отворил зъркелите на 16, че да не потънем в някой трап! После според инструкциите на митничаря на село Окоп свихме надясно! Вече беше тъмно, пътчето доста криминално изглеждащо и още в самото му начало беше бодната табела „Пътят до Петолъчката в ремонт!“ Без маркировка, без нищо и дори с два моста, на които половината се ремонтираше и се „бягаше“ в другото платно и това пак без никаква сигнализация освен по един крив знак на сами мостовете, които пък изникваха в нищото! После пък излязохме на някакъв друг път дето беше с чисто нов асфалт и естествено маркировка нямаше, а навън вече беше тъмно като в кучи задник! Криво ляво стигнахме Петолъчката и хванахме Котленския проход. Викам си ще спрем в Котел да пием по лимонада и да починем малко! Малко ми се видя странно като гледах как разните чужди коли пътуваха в пакет от по три - пет коли, бързо и и плътно без да пускат никой между тях, но бързо забравих за тях.

Подминахме Градец. Стигнахме Котел!

Малееееей, откъде беше наизкочил всичкото този сиган, бре!? Тръпки ме побиха! Какво спиране тука? Никакво спиране, ако не искахме хлебарките да ни оглозгат и изплюят само кокалите и никой повече да не чуе за нас! Докато размишлявах над подобни екзистенциални теми просто цопнах в една дупка от липсваща шахта, моторът издрънча, но аз успях да го удържа криво ляво, изпсувах грозно и дадох газ. Тропота на колелото в дупката беше привлякал вниманието на хлебарките и всички впериха жадни погледи в нас! Да, ама не! Това беше Брус Лий! Той не падаше толкова лесно по гръб... После по обратните завои в прохода ми направи впечатление, че на най-шибаните завои имаше разплискано масло! Само на завоите и то само на тези, които бяха с напълно обратни виражи! Никъде другаде! Това ако не беше "кур капан" здраве му кажи! Поради тази причина на един от завоите едвам не влязохме в една насрещна кола! Добре, че човекът имаше добри реакции, та мина почти в банкета, за да се разминем. В Тича също направихме опит да спрем на една бензиностанция, но бързо се отказахме... Ясно - спиране само в крайната точка на пътуването! Това беше положението!

Хошгелдиниз в Булгаристан!

Добро дошли в ЕС! Уелкъм и пак заповядайте! Вече си бяхме у нас! Вече наистина се чувствахме като у нас си! Нямаше грешка! Бяхме си вкъщи... Край Автор: Златомир Попов Снимки: авторът   Други разкази свързани с Другата Турция – на картата: За подробности – кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе!

Турция на мотор, 2013 (3): По Каменния път през Дивриги до Кайсери

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
Продължавме обиколка на Турция с мотора на Златомир. В първата част от София през Гелиболу стигнахме до Инеболу, продължихме към Ондокузмаис, Самсун, Тиреболу, Мачка с манастира Сумела, за да стигнем до Ерзинджан. Днес по прословутия сред мотористите Каменен път ще прекосим каньони и планини, за да стигнем Кайсери Приятно четене:

Турция на мотор

част трета

По Каменния път през Дивриги до Кайсери

    Сутринта, докато зареждахме на бензиностанцията, гледах със задоволство планините срещу нас... Е...натам отивахме! Днешният ден се очертаваше с най-затънтения планински маршрут от цялото ни пътуване - за да избегнем скуката на "стандартния" път, си бяхме набелязали някакво пътче, което се виеше през чукарите в посока Кемах, Илич, Кемалие, където трябваше да търсим някъде си някакъв си Каменен път и оттам да излезем на Дивриги и лека полека към цивилизацията, демек Кападокия. Нямах особени надежди, че днес ще стигнем до Юргюп, че си бяха към 800 км планински пътища, ама и за никъде не бързахме... Беше понеделник, или пък вторник...а дали не беше сряда... Нямаше особено значение! Неделята, в която трябваше да се приберем в Софето беше далеч...  

Бензиностанция – Турция на мотор

  Отново емблематичните за турските пътища претоварени с всевъзможни чували и чувалчета камиони

Камион – Турция на мотор

  Занавлизахме в планините. Пътят беше що-годе приличен и отчайващо пуст. Чукарите околовръст бяха наистина сериозни!

Планини – Турция на мотор

 

Река Ефрат

Река Ефрат – Турция на мотор

  Има хора, които обичат да карат по магистрали, има хора, които обичат да карат по морския бряг, има хора, които обичат да карат в гората... Има хора и които въобще не обичат да карат, а предпочитат да си седят в удобния фотьойл пред телевизора.

Аз обичам да карам сред огромни планини!

Вярно предпочитам да е по асфалт, но да е сред планини! Естествено тук се чувствах в свои води

 Планини – Турция на мотор

Нек'ъв ориент експрес цепи мрака...

Влак – Турция на мотор

    Тук таме имаше и рехаво движение, колкото да е изключение от правилото, че по тези земи беше адски пусто! Все едно карахме някъде през планините на Централна Азия! Не, че някога съм бил в Централна Азия, ама в съзнанието ми точно така би изглеждало там! Е, сигурно с по-малко асфалт и никакви мантинели, ама айде сега... подробности

 Планини – Турция на мотор

 

Планини – Турция на мотор

  Стигнахме благополучно в

Кемах - малко и леко мизерно градче

в подножието на някаква крепост, дето ни се видя твърде далеч, за да бъхтаме пеш дотам в жегата

Кемах – Турция на мотор

    Повъртяхме се по мегдана, позяпахме, поседяхме, позаредихме батериите на фотото и продължихме напред... Път ни чакаше! И то какъв! Тепърва трябваше да минаваме по Каменният път Доста се чудех дали да не кривнем по това пътче  и да утрепем няколко часа в каране по дивото (то не, че сега бяхме в "питомното", ама...), но не бяхме с подходящия мотор... Притесняваха ме пластмасите, както и хипотетичния вариант някой от коловете пак да "хвърли маслото"... То затова и съкратихме всички офроуд участъци, както и Грузия, та сега да се забивам тук по черно... Айде друг път, когато съм с друг мотор и по-малко багаж

Планини – Турция на мотор

    Отново доближихме планините и взехме да се врем по тях. Това беше знак, че наближавахме

Каменния път

Той все пак беше  прокопан в каньон, а каньон насред полето нямаше как да има естествено.. Ама голяма красота е по тези места, ей! Сурово, но красиво!

Планини – Турция на мотор

По тези места срещахме доста ето такива селца... Какъв точно беше битът на тези хорица, само можех да гадая...

Планинско село – Турция на мотор

  Какво правя тука ли?

Пред картата – Турция на мотор

Е как какво правя? Зверя се в картата разбира се... Бяхме спрели на един безлюден кръстопът и естествено се чудехме накъде сме! Уж бяхме към Дивриги, ама интуицията ми показваше, че не бяхме точно в посоката, в която сочеше табелата! От друга страна пък

пътят за Дивриги го нямаше на моята карта!

Нито този, по който ни упътваше табелата, нито пък другия... Въобще според моята карта ние бяхме насред нищото и не можехме да ходим никъде другаде освен обратно към Кемах! От трета страна пък беше кански пек и нямаше кьорава кола или човек в околовръст, та да питаме! Тъкмо вече бяхме готови да поемем по който и да е път само и само да се движим нанякъде, когато от трепкащият от жегата въздух буквално изплува един бус! Аз естествено изкочих на шосето и му махнах да спре! Бусът естествено спря. В него се возеха двама ухилени образи... Сговорчиви при това.... Аз очаквах някакви ядни нотки, ама нейсе - такива нямаше. Пичовете естествено не говореха никакъв английски, пък за български да не говориме, но успяхме да разберем, че пътят за Дивриги е натам, накъдето сочеше табелата, но за сметка на това пък Каменният път (дето пак е за Дивриги) бил на онам... Пичовете полюбопитстваха защо точно оттам искаме да минем, щото нещо им се виждаше нелогично, предупредиха ни, че преминаването на Ташйолу-то било към бир сат и отпрашиха в лятната мараня.... Поехме в правилната посока... На хоризонта бяха само планини, та така и не можех да отгатна къде ли ще да е пустият му каньон

Планини – Турция на мотор

    Отново срещахме странни къщурки пръснати по баирите. И така докато долу в ниското не стигнахме този тунел

Тунел – Турция на мотор

  И след тунела не ни се разкри тази гледка

Каньон – Турция на мотор

   
На отсрещния бряг беше

прословутия Каменен път от Кемалие за Дивриги

Пътят е прокопан в отвесните скали на Черния каньон на река Ефрат. Тук беше някакъв сложен пътен възел. Срещу нас имаше черен път с наклон сигурно над 30 градуса и разни табели за селища на 30, 45, 54 км, забити кой знае къде в чукарите. Зад нас беше тунелът, от който изкочихме преди малко, а след моста над реката имаше тунел наляво за Кемалие и тунел надясно за Дивриги

 Каменен път от Кемалие за Дивриги  – Турция на мотор

  След първият тунел пътят изглеждаше така - чакълест, тесен и без видимост по завоите, без мантинели, а отдясно в дерето течеше кротко и напоително реката

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

    В интерес на истината, докато минавахме въпросния пътен участък срещнахме само трима колоездачи и едни хорица с някакъв голф, които явно се бяха заблудили, защото не бяха с местен номер и изглеждаха доста изтормозени. Съответно и поне десет пъти питаха това ли е пътят за Кемалие, та да не би да не сме ги разбрали от раз... Ето тук вече се навлиза в тунелите (пътят върви няколко километра в ръчно прокопани тунели) и отсреща се виждат прозорчетата им

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

  Височко си е... Дълбочко е вероятно... Пък ние с тоя луноход дето само като видеше "черно" и почваше да суче задницата Няколко километра покарахме на хлад в тунелите... Тук определено се чувствах по-комфортно отколкото навън по ръба на скалата. Възползвахме се и от нулевия трафик та се поразхвърляхме и поотморихме до едно от прозорчетата. Какво повече от хубава гледка и прохладна сянка можехме да искаме в момента?  

Тунел – Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

  На изхода естествено не пропуснахме да се снимаме

Тунел – Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

  ...и поехме по не кой знае колко по-лесния или читав път извън каньона

в посока Дивриги...

Хванахме тясното усукано пътче виещо се през безлюдните чукари. Нямаше начин - трябваше да увеличим малко темпото. Не, че бързахме за някъде, но нямаше опция да замръкнем по чукарите! Все ми се щеше да се придвижим максимално близо до Кападокия, а и по небето нещо взеха да се събират облаци, в унисон с дъждовната прогноза, която гледахме сутринта

Планини – Турция на мотор

  Минахме покрай някакви селца и една гара буквално насред нищото и точно, когато вече беше започнало да ни писва от завои, заврънтулки и каране от типа първа, втора, трета, втора, излязохме на главния път за Дивриги (тоя дето целенасочено бяхме зарязали, за да се врем по чукарите Според мен Дивриги трябваше да е ей там зад баира и направо ми призля като мернах някаква табела за 50-60 км... Нещо беше взело да ми писва от въртене по завоите и ми се щеше по-сериозна почивка сякаш.... Бяхме 5 ден по пътищата и си навъртахме сериозен километраж! Нямаше начин това да не ни се отразява... Пейзажът беше леко лунен и единствените признаци на цивилизацията бяха пътчето, по което се движехме и чат пат някоята кола, с която се разминавахме Но пък какъв кеф е да се кара по подобни безлюдни пътища с добра настилка... Най-накрая стигнахме заветното

Дивриги...

Направо ми се видя на края на света! Тук решихме, че освен нас си ще поглезим и Брус Лий с едно миене, да му смъкнем прахоляка. Естествено аз трябваше да нагазя в калта, за да измъкна моторетката от импровизираната автомивка, та после се възползвах от пароструйката да си измия ботушите Както се казва за две лири толкоз! [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Опитахме се да поговорим с някакъв човек, който очевидно живееше в един фургон на бензиностанцията-автомивка и който непременно държеше да си говорим нещо, но ние нищо не вдявахме разбира се, освен "гезме тур" и неодобрителното му поклащане на глава като разбра, че не сме чували за някаква джамия дето хора чак от Америка идвали да я гледат... Засрамихме се и решихме да видим каква ще да е тая джамия! Тъкмо щяхме да се поразтъпчем, пък и да хапнем някъде (естествено), да пием по чай...

Дивриги

Дивриги – Турция на мотор

В Дивриги спряхме в една дюнерджийница. Хората ми се видяха леко странни и леко начумерени... Дали пък нямаше да ни сложат стрихнин в храната например... Поседяхме, хапнахме, позяпахме... Другите клиенти се изпариха всеки по собствените си задачи и ние останахме само с персонала - трима мъже. Тогава ледовете се поразчупиха и започнахме с "говоренето"... Те си говореха на турски, ние се усмихвахме и кимахме, те си говореха, ние се усмихвахме... Когато по интонацията долавях, че ни питаха нещо, се сепвах и отговарях на чист български, след което те започваха да се усмихват и кимат... Въобще разговорът вървеше по вода... Схванах, че и те ни препоръват непременно да видим джамията дето чак американците идвали да я видят. Къде от кумова срама, къде от пробуден интерес, обещахме тържествено, че ей сега отиваме точно там, когато видях, че майсторът (апропо в сферата на услугите по тези земи йерархията на персонала е много явно изразена и се спазва на 100%! Нямаше как някой да разговаря с нас, ако това правеше в момента онбашията!) започна да прави някакви странни намигвания и да говори шепнешком нещо... Викам си "Айдееееее и тоя ще да е педераст!"... Човекът видимо се стараеше да ни каже нещо, но ние така и не вдявахме пък и не го чувахме честно казано. Tогава той се огледа внимателно някой да не влезе, стана, доближи се до масата ни и заговорнически започна да чертае нещо с пръст по масата! И за миг не си помислих, че ще ни рисува картинка с къщичка и дърво например, но първоначално не схванах точно какво се случваше... Човекът без да промълви и дума упорито чертаеше по масата три букви - ПКК! Ясно - ПКК - кюрдската съпротива! След като видя, че вдянахме, вече къде с жестове, къде на глас ни показа двусмислено, че АК вар и пуф, пуф, пуф, пара йок... Викам „къде бре? Тук?!“,  „Йок, йок, йок, бурда проблем йок“, веднага побърза да ни успокои и човекът! „Кемалие - проблем! Бурда йок!“ Еееее, ние вече бяхме там! Няма да ходим! Споко, не се коси! Сбогувахме се със загрижения за парите ни майстор и поехме към джамията, а навън времето бешееее.....сиво черни облаци надвиснали ниско над града и вятър, ама вятър ти казвам... Запътихме се към джамията, но по средата на пътя се върнахме щото ме хвана шубе вятърът да не катурне натоварения мотор, пък и дъждът се очертаваше страшен и силен! Ако имаше някакъв шанс да го избегнем - аз бях с двете ръце "ЗА"... От тук нататък

до пристигането ни вечерта в Кайсери, пътят ни беше една непрестанна гонитба с летните бури

(които по тези места са си уаааауууу) и борба с ураганните ветрове, които на моменти ни мяткаха като есенно листо насам натам...

Буря – Турция на мотор

Ето от това бягахме! Сега разбрахте ли защо бързахме?

Буря – Турция на мотор

Продължихме с най-бързото си възможно темпо напред и лека полека се поизмъкнахме и от планините и от черните надвиснали облаци.... Само вятърът остана да ни съпровожда, но аз стисках здраво кормилото с едно наум, че някой силен порив да не ни изстреля да берем гъби по ливадите. В далечината се виждаха някакви много особени хълмове, които така и не можахме да разгадаем от какво са се получили. Всичките хълмове околовръст бяха отрязани като с нож на една и съща височина и върховете им бяха абсолютно плоски Започнахме да поотхвърляме километри! Е то с такъв път как да не отхвърляш

Път – Турция на мотор

  Малко преди да достигнем до

градчето Кангал

(на кучелюбителите може би това име говори нещо), снимахме и този облак, който явно беше някакъв облак-националист, защото беше приел формата на Турция от географските карти

Облак – Турция на мотор

        След Кангал естествено объркахме пътя. Нали си бяхме такива някакви назадничави типове дето даже и ГПС нямат, пък камо ли някакви други модерни благинки на цивилизацията, освен една стара хартиена карта, дето беше толкова стара, че половината пътища дето минавахме направо си ги нямаше. Подкарахме смело напред в грешната посока, което мен хич не ми хареса от самото начало, защото посоката беше баш обратно към облаците, от които така старателно бяхме избягали и след 10-15 погрешни километра, богът на навигацията ни подшушна, че сме се май май малко пообъркали. Спряхме насред пътя баш до два закъсали тира (или по-скоро един закъсал и един съпортващ), попитахме накъде води този хубав път и хората казаха "Малатия" Не, знаех дали туй "Малатия" е хубаво място, само ми се въртеше в главата, че не е в нашата посока! Попитахме за Гюрюн, хората помахаха в посоката, от която идвахме и...обратен завой и пак към Кангал Точно на пътя между Кангал и Гюрюн беше единственият път през тези осем дни, когато ни валя... Вярно за кратко-има няма десетина минути, но за сметка на това порой! Нищо не се виждаше, но пък аз уверено шпорех през потопа със 140... Слязохме в

Гюрюн

Градчето не беше нищо особено, пък и още беше светло, за да оставаме да спим тук... Ясно-продължавахме напред по пътя за Кайсери. Отворих картата, на която се мъдреха два превала от по около 2000 метра и някакво градче Пинарбаши след има няма 100 километра... Продължавахме напред! Ще доживеем ли някога да има такива пътища и у нас?... Естествено, че не! Ние сме в ЕС и сме над тея неща...

Път – Турция на мотор

  Пристинахме в

Пинарбаши

почти по мръкнало, а Пинарбаши се оказа най-мизерното място, на което съм попадал някога (изключвам някои затънтени места в Мароко и две трети от селата в България, разбира се). Особено на смрачаване си беше зловещо! Без преувеличаване... Попитахме плахо на Най-мизерната-бензиностанция-на-света за хотел. Оказа се, че има някакъв мотел на няколко километра по-надолу. Покарахме, покарахме надолу, но мотел не видяхме. Спряхме при един полицай да го питаме , но човека си каза, че и той е "Бен ябанджи" като нас, демек не познаваше градчето, но ни насочи към центъра. След като направихме една панорамна обиколка на най-мизерния център и решихме дружно, че дори да има хотел, тук не бихме останали да нощуваме, не ни оставаше нищо друго освен

да пришпорим коня към Кайсери - "Големият град" в района

Дотам трябваше да минем към 80-90 км по тъмно и супер уморени... На всичкото отгоре и тук именно се оказа, че Поли се е разболяла - втрисаше я и имаше температура... Мдаааа......нещата отиваха на зле! Подгонихме пътя за Кайзери- Пътят позволяваше бързо каране, но си беше бая натоварен, естествено на места с ремонти от типа мини в това платно, мини в другото, оп извинете, тук сме махнали асфалта... На влизане в

Кайсери

понечиха да ни спрат полицаи (единственият път за толкова километри в Турция!) и аз от умора ли от какво не знам, но се сепнах и стиснах рязко предната спирачка. Моторът естествено поднесе и едвам го удържах! Полицаите дружно завикаха нещо от рода на "Аман, заман, селям алекум, дур бре багабонтино!" и взеха да ни махат да изчезваме преди да сме се претрепали... Доволни бяхме от това, че най-после стигнахме крайната точка за днес, нооо... ами Кайсери е град с мащабите на Софето, в който влизахме по тъмно, без никаква идея кое накъде му се намира, пък и къде точно бихме могли да търсим хотел! Иначе

градът е уникален! Особено по тъмно! Ако имате път натам - не го пропускайте!

Хванахме някаква посока тип "Цариградско шосе", ама пусто все не стигахме центъра! На всичкото отгоре карахме и бавно, щото се озъртахме за хотел... Накрая спряхме при едни полицаи (шестима), които дружно и съсредоточено чоплеха семки и плюеха в захлас по земята и те ни казаха, че напред на два-три километра имало хотел! Е да де, ама добре, че не ги послушахме, щото се оказа, че са ни пратили право в Шератон! Е то хубаво ама... като му видях после цените.... По пътя на логиката хванахме по една табела, на която пишеше "отогар". Имаше ли автогара, не можеше да няма места за преспиване около нея! Така се и настанихме в чуден (и скъп естествено) хотел, но в 22.30 с болен пасажер, не беше времето да обикаляме и се пазарим! Платихме и,

естествено, с най-голям кеф разходих смрадливите си дрипи из целия тузарски хотел

Наместих си возилото на челното място на паркинга, купих две бири от един продавач, който знаеше "добър вечер" какво е, но нищо повече на български, с което и приключихме този така изморителен и дълъг ден.... С всичкото това исках простичко да кажа, че с две думи, снимки от Кайсери нямаме нито от вечерта, нито от следващия ден, защото фотографът едвам се крепеше на краката си, пък камо ли да има сили да снима.... Сори и отидете и вижте - Кайсери си заслужава Очаквайте продължението   Автор: Златомир Попов Снимки: авторът   Други разкази свързани с Другата Турция– на картата: За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО :) :)

Турция на мотор, 2013 (3): По Каменния път през Дивриги до Кайсери

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
Продължавме обиколка на Турция с мотора на Златомир. В първата част от София през Гелиболу стигнахме до Инеболу, продължихме към Ондокузмаис, Самсун, Тиреболу, Мачка с манастира Сумела, за да стигнем до Ерзинджан. Днес по прословутия сред мотористите Каменен път ще прекосим каньони и планини, за да стигнем Кайсери Приятно четене:

Турция на мотор

част трета

По Каменния път през Дивриги до Кайсери

    Сутринта, докато зареждахме на бензиностанцията, гледах със задоволство планините срещу нас... Е...натам отивахме! Днешният ден се очертаваше с най-затънтения планински маршрут от цялото ни пътуване - за да избегнем скуката на "стандартния" път, си бяхме набелязали някакво пътче, което се виеше през чукарите в посока Кемах, Илич, Кемалие, където трябваше да търсим някъде си някакъв си Каменен път и оттам да излезем на Дивриги и лека полека към цивилизацията, демек Кападокия. Нямах особени надежди, че днес ще стигнем до Юргюп, че си бяха към 800 км планински пътища, ама и за никъде не бързахме... Беше понеделник, или пък вторник...а дали не беше сряда... Нямаше особено значение! Неделята, в която трябваше да се приберем в Софето беше далеч...  

Бензиностанция – Турция на мотор

  Отново емблематичните за турските пътища претоварени с всевъзможни чували и чувалчета камиони

Камион – Турция на мотор

  Занавлизахме в планините. Пътят беше що-годе приличен и отчайващо пуст. Чукарите околовръст бяха наистина сериозни!

Планини – Турция на мотор

 

Река Ефрат

Река Ефрат – Турция на мотор

  Има хора, които обичат да карат по магистрали, има хора, които обичат да карат по морския бряг, има хора, които обичат да карат в гората... Има хора и които въобще не обичат да карат, а предпочитат да си седят в удобния фотьойл пред телевизора.

Аз обичам да карам сред огромни планини!

Вярно предпочитам да е по асфалт, но да е сред планини! Естествено тук се чувствах в свои води

 Планини – Турция на мотор

Нек'ъв ориент експрес цепи мрака...

Влак – Турция на мотор

    Тук таме имаше и рехаво движение, колкото да е изключение от правилото, че по тези земи беше адски пусто! Все едно карахме някъде през планините на Централна Азия! Не, че някога съм бил в Централна Азия, ама в съзнанието ми точно така би изглеждало там! Е, сигурно с по-малко асфалт и никакви мантинели, ама айде сега... подробности

 Планини – Турция на мотор

 

Планини – Турция на мотор

  Стигнахме благополучно в

Кемах - малко и леко мизерно градче

в подножието на някаква крепост, дето ни се видя твърде далеч, за да бъхтаме пеш дотам в жегата

Кемах – Турция на мотор

    Повъртяхме се по мегдана, позяпахме, поседяхме, позаредихме батериите на фотото и продължихме напред... Път ни чакаше! И то какъв! Тепърва трябваше да минаваме по Каменният път Доста се чудех дали да не кривнем по това пътче  и да утрепем няколко часа в каране по дивото (то не, че сега бяхме в "питомното", ама...), но не бяхме с подходящия мотор... Притесняваха ме пластмасите, както и хипотетичния вариант някой от коловете пак да "хвърли маслото"... То затова и съкратихме всички офроуд участъци, както и Грузия, та сега да се забивам тук по черно... Айде друг път, когато съм с друг мотор и по-малко багаж

Планини – Турция на мотор

    Отново доближихме планините и взехме да се врем по тях. Това беше знак, че наближавахме

Каменния път

Той все пак беше  прокопан в каньон, а каньон насред полето нямаше как да има естествено.. Ама голяма красота е по тези места, ей! Сурово, но красиво!

Планини – Турция на мотор

По тези места срещахме доста ето такива селца... Какъв точно беше битът на тези хорица, само можех да гадая...

Планинско село – Турция на мотор

  Какво правя тука ли?

Пред картата – Турция на мотор

Е как какво правя? Зверя се в картата разбира се... Бяхме спрели на един безлюден кръстопът и естествено се чудехме накъде сме! Уж бяхме към Дивриги, ама интуицията ми показваше, че не бяхме точно в посоката, в която сочеше табелата! От друга страна пък

пътят за Дивриги го нямаше на моята карта!

Нито този, по който ни упътваше табелата, нито пък другия... Въобще според моята карта ние бяхме насред нищото и не можехме да ходим никъде другаде освен обратно към Кемах! От трета страна пък беше кански пек и нямаше кьорава кола или човек в околовръст, та да питаме! Тъкмо вече бяхме готови да поемем по който и да е път само и само да се движим нанякъде, когато от трепкащият от жегата въздух буквално изплува един бус! Аз естествено изкочих на шосето и му махнах да спре! Бусът естествено спря. В него се возеха двама ухилени образи... Сговорчиви при това.... Аз очаквах някакви ядни нотки, ама нейсе - такива нямаше. Пичовете естествено не говореха никакъв английски, пък за български да не говориме, но успяхме да разберем, че пътят за Дивриги е натам, накъдето сочеше табелата, но за сметка на това пък Каменният път (дето пак е за Дивриги) бил на онам... Пичовете полюбопитстваха защо точно оттам искаме да минем, щото нещо им се виждаше нелогично, предупредиха ни, че преминаването на Ташйолу-то било към бир сат и отпрашиха в лятната мараня.... Поехме в правилната посока... На хоризонта бяха само планини, та така и не можех да отгатна къде ли ще да е пустият му каньон

Планини – Турция на мотор

    Отново срещахме странни къщурки пръснати по баирите. И така докато долу в ниското не стигнахме този тунел

Тунел – Турция на мотор

  И след тунела не ни се разкри тази гледка

Каньон – Турция на мотор

   
На отсрещния бряг беше

прословутия Каменен път от Кемалие за Дивриги

Пътят е прокопан в отвесните скали на Черния каньон на река Ефрат. Тук беше някакъв сложен пътен възел. Срещу нас имаше черен път с наклон сигурно над 30 градуса и разни табели за селища на 30, 45, 54 км, забити кой знае къде в чукарите. Зад нас беше тунелът, от който изкочихме преди малко, а след моста над реката имаше тунел наляво за Кемалие и тунел надясно за Дивриги

 Каменен път от Кемалие за Дивриги  – Турция на мотор

  След първият тунел пътят изглеждаше така - чакълест, тесен и без видимост по завоите, без мантинели, а отдясно в дерето течеше кротко и напоително реката

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

    В интерес на истината, докато минавахме въпросния пътен участък срещнахме само трима колоездачи и едни хорица с някакъв голф, които явно се бяха заблудили, защото не бяха с местен номер и изглеждаха доста изтормозени. Съответно и поне десет пъти питаха това ли е пътят за Кемалие, та да не би да не сме ги разбрали от раз... Ето тук вече се навлиза в тунелите (пътят върви няколко километра в ръчно прокопани тунели) и отсреща се виждат прозорчетата им

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

  Височко си е... Дълбочко е вероятно... Пък ние с тоя луноход дето само като видеше "черно" и почваше да суче задницата Няколко километра покарахме на хлад в тунелите... Тук определено се чувствах по-комфортно отколкото навън по ръба на скалата. Възползвахме се и от нулевия трафик та се поразхвърляхме и поотморихме до едно от прозорчетата. Какво повече от хубава гледка и прохладна сянка можехме да искаме в момента?  

Тунел – Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

  На изхода естествено не пропуснахме да се снимаме

Тунел – Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

  ...и поехме по не кой знае колко по-лесния или читав път извън каньона

в посока Дивриги...

Хванахме тясното усукано пътче виещо се през безлюдните чукари. Нямаше начин - трябваше да увеличим малко темпото. Не, че бързахме за някъде, но нямаше опция да замръкнем по чукарите! Все ми се щеше да се придвижим максимално близо до Кападокия, а и по небето нещо взеха да се събират облаци, в унисон с дъждовната прогноза, която гледахме сутринта

Планини – Турция на мотор

  Минахме покрай някакви селца и една гара буквално насред нищото и точно, когато вече беше започнало да ни писва от завои, заврънтулки и каране от типа първа, втора, трета, втора, излязохме на главния път за Дивриги (тоя дето целенасочено бяхме зарязали, за да се врем по чукарите Според мен Дивриги трябваше да е ей там зад баира и направо ми призля като мернах някаква табела за 50-60 км... Нещо беше взело да ми писва от въртене по завоите и ми се щеше по-сериозна почивка сякаш.... Бяхме 5 ден по пътищата и си навъртахме сериозен километраж! Нямаше начин това да не ни се отразява... Пейзажът беше леко лунен и единствените признаци на цивилизацията бяха пътчето, по което се движехме и чат пат някоята кола, с която се разминавахме Но пък какъв кеф е да се кара по подобни безлюдни пътища с добра настилка... Най-накрая стигнахме заветното

Дивриги...

Направо ми се видя на края на света! Тук решихме, че освен нас си ще поглезим и Брус Лий с едно миене, да му смъкнем прахоляка. Естествено аз трябваше да нагазя в калта, за да измъкна моторетката от импровизираната автомивка, та после се възползвах от пароструйката да си измия ботушите Както се казва за две лири толкоз! [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Опитахме се да поговорим с някакъв човек, който очевидно живееше в един фургон на бензиностанцията-автомивка и който непременно държеше да си говорим нещо, но ние нищо не вдявахме разбира се, освен "гезме тур" и неодобрителното му поклащане на глава като разбра, че не сме чували за някаква джамия дето хора чак от Америка идвали да я гледат... Засрамихме се и решихме да видим каква ще да е тая джамия! Тъкмо щяхме да се поразтъпчем, пък и да хапнем някъде (естествено), да пием по чай...

Дивриги

Дивриги – Турция на мотор

В Дивриги спряхме в една дюнерджийница. Хората ми се видяха леко странни и леко начумерени... Дали пък нямаше да ни сложат стрихнин в храната например... Поседяхме, хапнахме, позяпахме... Другите клиенти се изпариха всеки по собствените си задачи и ние останахме само с персонала - трима мъже. Тогава ледовете се поразчупиха и започнахме с "говоренето"... Те си говореха на турски, ние се усмихвахме и кимахме, те си говореха, ние се усмихвахме... Когато по интонацията долавях, че ни питаха нещо, се сепвах и отговарях на чист български, след което те започваха да се усмихват и кимат... Въобще разговорът вървеше по вода... Схванах, че и те ни препоръват непременно да видим джамията дето чак американците идвали да я видят. Къде от кумова срама, къде от пробуден интерес, обещахме тържествено, че ей сега отиваме точно там, когато видях, че майсторът (апропо в сферата на услугите по тези земи йерархията на персонала е много явно изразена и се спазва на 100%! Нямаше как някой да разговаря с нас, ако това правеше в момента онбашията!) започна да прави някакви странни намигвания и да говори шепнешком нещо... Викам си "Айдееееее и тоя ще да е педераст!"... Човекът видимо се стараеше да ни каже нещо, но ние така и не вдявахме пък и не го чувахме честно казано. Tогава той се огледа внимателно някой да не влезе, стана, доближи се до масата ни и заговорнически започна да чертае нещо с пръст по масата! И за миг не си помислих, че ще ни рисува картинка с къщичка и дърво например, но първоначално не схванах точно какво се случваше... Човекът без да промълви и дума упорито чертаеше по масата три букви - ПКК! Ясно - ПКК - кюрдската съпротива! След като видя, че вдянахме, вече къде с жестове, къде на глас ни показа двусмислено, че АК вар и пуф, пуф, пуф, пара йок... Викам „къде бре? Тук?!“,  „Йок, йок, йок, бурда проблем йок“, веднага побърза да ни успокои и човекът! „Кемалие - проблем! Бурда йок!“ Еееее, ние вече бяхме там! Няма да ходим! Споко, не се коси! Сбогувахме се със загрижения за парите ни майстор и поехме към джамията, а навън времето бешееее.....сиво черни облаци надвиснали ниско над града и вятър, ама вятър ти казвам... Запътихме се към джамията, но по средата на пътя се върнахме щото ме хвана шубе вятърът да не катурне натоварения мотор, пък и дъждът се очертаваше страшен и силен! Ако имаше някакъв шанс да го избегнем - аз бях с двете ръце "ЗА"... От тук нататък

до пристигането ни вечерта в Кайсери, пътят ни беше една непрестанна гонитба с летните бури

(които по тези места са си уаааауууу) и борба с ураганните ветрове, които на моменти ни мяткаха като есенно листо насам натам...

Буря – Турция на мотор

Ето от това бягахме! Сега разбрахте ли защо бързахме?

Буря – Турция на мотор

Продължихме с най-бързото си възможно темпо напред и лека полека се поизмъкнахме и от планините и от черните надвиснали облаци.... Само вятърът остана да ни съпровожда, но аз стисках здраво кормилото с едно наум, че някой силен порив да не ни изстреля да берем гъби по ливадите. В далечината се виждаха някакви много особени хълмове, които така и не можахме да разгадаем от какво са се получили. Всичките хълмове околовръст бяха отрязани като с нож на една и съща височина и върховете им бяха абсолютно плоски Започнахме да поотхвърляме километри! Е то с такъв път как да не отхвърляш

Път – Турция на мотор

  Малко преди да достигнем до

градчето Кангал

(на кучелюбителите може би това име говори нещо), снимахме и този облак, който явно беше някакъв облак-националист, защото беше приел формата на Турция от географските карти

Облак – Турция на мотор

        След Кангал естествено объркахме пътя. Нали си бяхме такива някакви назадничави типове дето даже и ГПС нямат, пък камо ли някакви други модерни благинки на цивилизацията, освен една стара хартиена карта, дето беше толкова стара, че половината пътища дето минавахме направо си ги нямаше. Подкарахме смело напред в грешната посока, което мен хич не ми хареса от самото начало, защото посоката беше баш обратно към облаците, от които така старателно бяхме избягали и след 10-15 погрешни километра, богът на навигацията ни подшушна, че сме се май май малко пообъркали. Спряхме насред пътя баш до два закъсали тира (или по-скоро един закъсал и един съпортващ), попитахме накъде води този хубав път и хората казаха "Малатия" Не, знаех дали туй "Малатия" е хубаво място, само ми се въртеше в главата, че не е в нашата посока! Попитахме за Гюрюн, хората помахаха в посоката, от която идвахме и...обратен завой и пак към Кангал Точно на пътя между Кангал и Гюрюн беше единственият път през тези осем дни, когато ни валя... Вярно за кратко-има няма десетина минути, но за сметка на това порой! Нищо не се виждаше, но пък аз уверено шпорех през потопа със 140... Слязохме в

Гюрюн

Градчето не беше нищо особено, пък и още беше светло, за да оставаме да спим тук... Ясно-продължавахме напред по пътя за Кайсери. Отворих картата, на която се мъдреха два превала от по около 2000 метра и някакво градче Пинарбаши след има няма 100 километра... Продължавахме напред! Ще доживеем ли някога да има такива пътища и у нас?... Естествено, че не! Ние сме в ЕС и сме над тея неща...

Път – Турция на мотор

  Пристинахме в

Пинарбаши

почти по мръкнало, а Пинарбаши се оказа най-мизерното място, на което съм попадал някога (изключвам някои затънтени места в Мароко и две трети от селата в България, разбира се). Особено на смрачаване си беше зловещо! Без преувеличаване... Попитахме плахо на Най-мизерната-бензиностанция-на-света за хотел. Оказа се, че има някакъв мотел на няколко километра по-надолу. Покарахме, покарахме надолу, но мотел не видяхме. Спряхме при един полицай да го питаме , но човека си каза, че и той е "Бен ябанджи" като нас, демек не познаваше градчето, но ни насочи към центъра. След като направихме една панорамна обиколка на най-мизерния център и решихме дружно, че дори да има хотел, тук не бихме останали да нощуваме, не ни оставаше нищо друго освен

да пришпорим коня към Кайсери - "Големият град" в района

Дотам трябваше да минем към 80-90 км по тъмно и супер уморени... На всичкото отгоре и тук именно се оказа, че Поли се е разболяла - втрисаше я и имаше температура... Мдаааа......нещата отиваха на зле! Подгонихме пътя за Кайзери- Пътят позволяваше бързо каране, но си беше бая натоварен, естествено на места с ремонти от типа мини в това платно, мини в другото, оп извинете, тук сме махнали асфалта... На влизане в

Кайсери

понечиха да ни спрат полицаи (единственият път за толкова километри в Турция!) и аз от умора ли от какво не знам, но се сепнах и стиснах рязко предната спирачка. Моторът естествено поднесе и едвам го удържах! Полицаите дружно завикаха нещо от рода на "Аман, заман, селям алекум, дур бре багабонтино!" и взеха да ни махат да изчезваме преди да сме се претрепали... Доволни бяхме от това, че най-после стигнахме крайната точка за днес, нооо... ами Кайсери е град с мащабите на Софето, в който влизахме по тъмно, без никаква идея кое накъде му се намира, пък и къде точно бихме могли да търсим хотел! Иначе

градът е уникален! Особено по тъмно! Ако имате път натам - не го пропускайте!

Хванахме някаква посока тип "Цариградско шосе", ама пусто все не стигахме центъра! На всичкото отгоре карахме и бавно, щото се озъртахме за хотел... Накрая спряхме при едни полицаи (шестима), които дружно и съсредоточено чоплеха семки и плюеха в захлас по земята и те ни казаха, че напред на два-три километра имало хотел! Е да де, ама добре, че не ги послушахме, щото се оказа, че са ни пратили право в Шератон! Е то хубаво ама... като му видях после цените.... По пътя на логиката хванахме по една табела, на която пишеше "отогар". Имаше ли автогара, не можеше да няма места за преспиване около нея! Така се и настанихме в чуден (и скъп естествено) хотел, но в 22.30 с болен пасажер, не беше времето да обикаляме и се пазарим! Платихме и,

естествено, с най-голям кеф разходих смрадливите си дрипи из целия тузарски хотел

Наместих си возилото на челното място на паркинга, купих две бири от един продавач, който знаеше "добър вечер" какво е, но нищо повече на български, с което и приключихме този така изморителен и дълъг ден.... С всичкото това исках простичко да кажа, че с две думи, снимки от Кайсери нямаме нито от вечерта, нито от следващия ден, защото фотографът едвам се крепеше на краката си, пък камо ли да има сили да снима.... Сори и отидете и вижте - Кайсери си заслужава Очаквайте продължението   Автор: Златомир Попов Снимки: авторът   Други разкази свързани с Другата Турция– на картата: За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО :) :)