Tag Archives: езеро

Армения и Грузия с Дачия (8): Тбилиси, Грузия

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължавме пътуване из Армения и Грузия, заедно с Драган. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев. Послепомирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, а за последно обиколихме Ереван.

Днес вече заминаваме за Грузия, за да видим Тбилиси.

Приятно четене:

Тбилиси

Грузия

част осма на

Армения и Грузия с Дачия

Четвъртък (08 май) – ставаме към 7 часа, закуска заедно с цялото българско войнство, натоварихме багажа в колата и към 8 часа оставихме Ереван зад нас. Ереван е много древен град, създаден е 782 години преди Новата ера, или 30 години преди Рим. Ние обаче се бяхме

запътили към столицата на Грузия – град Тбилиси,

който е доста по-модерен, както по рождена дата (458 година от нашето си летоброене), така и като съвременна градска среда.

Планът за деня беше на път за Тбилиси да минем през още две арменски забележителности – най-голямото езеро Севан и още един от популярните средновековни манастири на брега му – Севанаванк. Поради низ от причини, вместо стандартните 290 км между Ереван и Тбилиси, ние изминахме почти 100 км повече, след като на три пъти объркахме пътя.

Ереван – Тбилиси – карта на маршрут, Грузия, Армения

Ето го и тракът за деня.

Така, ние хубаво

оставихме Ереван зад нас,

но разликата между лявата и дясната карта горе вече беше започнала да се формира. Аз продължавам да обвинявам противния Garmin, въпреки че ми е напълно ясно, че няма как някаква електроника да ми е виновна, но все пак – бях си въвел адреса на хотела в Тбилиси и малко лекомислено не проверих как изглежда начертаният от Garmin-а маршрут на по-дребен мащаб на картата. За сметка на това обаче, още предишния ден, много внимателно бях проучил имената на градовете, през които трябва да минем и определено Ashtarak не беше от тях. Въодушевен от нещо като истинска магистрала обаче, ми отне около 25 км да осъзная, че се движим в грешната посока:

Магистрала Ереван – Тбилиси в Армения

Е, все пак бяхме в Армения и понятието магистрала тук е с размита дефиниция, та позволеният на магистралата обратен завой ми влезна в употреба. Просто бяхме излезнали през грешния изход на Ереван, което ни костваше около 30-ина ненужни километра и поне още толкова минути. Няма значение, ако не друго, поне беше забавно.

Освен, че навигацията ни водеше по грешен път,

аз съумях и да изтърва един завой, което ни костваше отделно още няколко километра през дупки и джендеми, преди да се върнем на „правилния“ път. След като се усъмнихме вече в правилността на пътя, спряхме до едно такси и

питахме за пътя до Тбилиси. Така ни упъти човечеца, че се затрихме още повече.

Абе много е важно първо да ти дойде втория акъл, ама не винаги се получава. Разгледах внимателно картата на Garmin-а и открих проблема – понеже пътят при границата Баграташен – Садакхло в картата на Армения и картата на Грузия не се пресичаше, Garmin-ът го тълкуваше като задънена улица и всячески се опитваше да ме прекара от някъде си другаде. В същата ситуация съм попадал и в Сърбия и то пак заради GPS карти на различни производители за различните държави – та имайте си едно на ум. В крайна сметка след няколко корекции в маршрута и три – четири ловки маневри се появиха табелите за Севан.

Продължихме още почти 80 км по подобна псевдо – магистрала. Аз така и не разбрах с колко е позволено да се движиш по тази магистрала, защото нямаше нито един знак, който да те информира за това. Нищо де, следях си за бели Toyota Corolla с видео техника на челното стъкло и пред тях държах поведение. Качеството на настилката никъде не позволяваше скорости над 100 км/ч, така че бързо не пътувахме, но и не бързахме особено много де. Освен дупките по магистралата, имаше и други интересни компоненти, като например автомобили и каруци, движещи се в твоето платно, но срещу теб. Или пък някой краймагистрален селянин, който е опънал сергия в аварийното платно.

Ако се загледате в картата на Армения, ще ви направи впечатление, че 1/6 от територията и е заета от

езерото Севан,

което е най-пълноводният водоем със сладка вода в кавказкия район. Намира се на 1 900 метра надморско равнище и ние след няма и 2 часа път се добрахме до него. Преди в езерото е имало само един остров, на който е построен през девети век манастирът Севанаванк. Манастирът все още си функционира като такъв, но пък островът се е превърнал в полуостров, което нас ни устройваше много добре. Църквите в този манастир си личеше, че са по-нови, защото бяха изградени от тухли.

Арменска църква край есеро Севан, Армения Арменска църква край есеро Севан, Армения

Понеже арменците си нямат море, явно ползват това езеро и за плаж. Стига толкова културна програма за деня – чака ни път. Предстоеше ни да се гмурнем в тези планини и иначе много пухкаво изглеждащите облаци – не бях виждал досега така да се задържат облаци в планината, чак толкова отсечено.

Езеро Севан, Армения

Магистралата свърши, а пухкавите облачета се оказаха доста гъста мъгла с елементи на дъжд. Пътят беше красив, но супер разбит:

Магистрала Ереван – Тбилиси в Армения

Не, че нашите тунели са цвете за мирисане, но определено най-ужасният тунел, през който съм минавал някога, беше една

практически пещера след град Ванадзор,

изкопана в скалата, без каквото и да е покритие на пода и стените. На влизане ми направи впечатление, че на една ръждива табелчица пишеше височина 3,20 метра (не знам как минават тировете от там), но след нея последва някакво страхотно раздрусване. Видях, че тунелът е напълно тъмен (за осветление сами разбирате, че няма как да става дума), но така връхлетях върху камъните с около 40 км/ч, че направо ме заболя … сърцето де – нищо не съм счупил. След като почти спряхме и започнахме да се придвижваме на първа предавка, по средата на тунела, който целия беше прокопан под завой, достигнахме и до единственото осветително тяло в това чудо на пътното строителство – издълбана дупка в тавана на тунела, от която влизаше … мъгла. Сетих се да снимам чак към края на тунела, но и без тази снимка ще го помня винаги.

Пътят минаваше през

каньона на река Дебет

и пейзажът беше много тучен, но просто заради качеството на настилката нямаше възможност за концентрация върху даденостите на природата.

Kаньонът на река Дебет по пътя Ереван – Тбилиси в Армения

Kаньонът на река Дебет

През следващите 150 километра видяхме само една табела за Тбилиси, и то тя беше така сложена на едни пет кьошета, че въобще не ставаше ясно коя отбивка трябваше да хванем – разбира се, уцелихме грешната. Продължаваха и страданията с навигацията ни, която все искаше да ни изкара от Армения през някакъв друг изход (по на запад) и затова често се налагаше да правим обратни завои и да се връщаме по 3 – 4 километра назад, за да продължим по правилния път.

Минахме през

град Алаверди,

който е нещо като Перник – имаше някакви огромни въгледобивни и медодобивни предприятия, които бяха явно приватизирани по арменски и изглеждаха като призраци, доста потискащо. Това определено не беше от най-развитите райони на Армения.

Алаверди по пътя Ереван – Тбилиси в Армения

Алаверди

Продължихме по тесния планински път. Минаванията под

мостовете на влаковата линия Ереван – Тбилиси бяха доста екстремни

и непрекъснато имах чувството, че огледалата ми ще останат на някой арменски стълб или камион. В крайна сметка за 5 часа стигнахме и до

арменско – грузинската граница

Арменско – грузинска граница по пътя Ереван – Тбилиси

Арменско – грузинска граница

Бариера има, ама тя е вдигната наполовина. Спирам, оглеждам се – навалица някаква няма, общо взето само ние сме желаещи да навлезем в Грузия.

Минавам си под бариерата на собствени риск – никой не ми се скара

Дотук добре. Намирам една будка с някакъв товарищ в нея. Къде ми били документите – давам аз каквото се очаква на граница, а в допълнение и онзи документ, който ми бяха дали на влизане в Армения.

Граничарят ме овиква

„Никой полицай ли не ви е спирал докато сте били в Армения?“, викам му, че аз си карам по правилата и никой не ме е спирал. Не можело да бъде това. Аз си замълчах. Този документ бил отворен, трябвало да го затворя. Явно съм прескочил така разпространените тук брокери – бях забравил лудницата на влизане в Армения. Паркирам и влизам в някакъв огромен фургон, в който има примерно 20 ученически чина, на които стоят едни нахмурени арменски чичковци – брокери.

В единия край на фургона има каса.

Давам си отворения документ, взимат ми 6600 драми (23 лева), връщат ми бележка за 6500 драми и ми връщат същия отворен документ. Викам, ей! Това било държавна такса за не знам си какво, документът щели да ми го затворят брокерите. Разликата от 100 драми не знам точно каква такса беше, според мен си беше джобна такса за касиера – то са 50 стотинки де, ама ме издразни тоя. Избирам си най-малко нахмурения, пуфтящ цигари, брокер, давам му 2000 драми (7 лева – тук вече за никаква бележка не може да става дума), той скъса една част от „отворения“ документ, би три печата и … явно по този начин до „затвори“. Взимам си партакешите и се връщам при будката с товариша, той беше доволен от свършената работа и ни пусна напред. Значи влизането в Армения ми струваше 112 лева, а излизането ми струваше 30 лева – общо 140 лева за прекрасните арменски пътища – дано ги вложат разумно…

Чао Армения (أرمينيا), здрасти Грузия (საქართველო)!

Грузинската граница

е съвсем друга бира – едно ново строителство, едно излъскано. Пълно беше с някакви американски джипове и от тия американските полицейски коли. Вече сме свикнали и пак ни снимаха с камерките един по един. Никакви проверки на багажа, никакви такси. Поговорихме си само с граничаря, от къде сме, накъде сме – усмихна се и каза „счастливого пути”. Минаваме покрай Duty Free Shop – а и навлизаме в Грузия, посока Тбилиси.

Пътищата, инфраструктурата и бензиностанциите тук много наподобяват тези в България, няколко класи над Арменските са. На всяка бензиностанция се предлага дизел и евро дизел, което беше успокояващо. Аз обаче си имам гориво и искам да си заредя в Тбилиси, с надежда, че горивото там ще е най-качествено. Цената и без това продължава да е стабилно под 2 лева за литър. Това, което прави най-силно впечатление (освен безумната азбука), е силното полицейско присъствие:

Грузинска полиция, Грузия

В никоя друга държава не съм виждал такъв респект към полицаите,

нещо подобно си представям в USA (никога не съм бил там). Полицейските коли са големи, имат много силни сирени и се държат много силово и арогантно на пътя. Във всяко село най-лъскавата сграда е полицейския участък. Тук полицаите спират колите с високоговорители – настигат те, пускат сирените и ти говорят на грузински. Не че ме спираха мен, но докато стигнем до Тбилиси (около 70 км от границата, ама то по тия пътища направо е песен в сравнение с арменските) станах свидетел на 3 – 4 такива полицейски акции. Никъде не видях знаци за ограничение на максималната скорост, затова все гледах да карам зад някого, за да го ползвам за бушон. Нямаше нито една камера за превишена скорост, но липсата им се компенсираше с безброй много полицейски Skoda Octavia последен модел.

Може вече да бяхме влезнали в Грузия, но Garmin-ът продължаваше да ми лази по нервите и ме караше да заобикалям от не знам къде си. Май картата за Тбилиси беше отделна от тази за Грузия или нещо такова. Наблягам непрекъснато на това, защото искам да предпазя някого, който реши да кара в този район – много е важно да се подготвите с подходяща навигация, просто насладата от пътуването е много по-голяма, когато не трябва да мислиш дали не караш в грешната посока. Аз съм си извадил вече поуките и от тогава не съм имал такива навигационни колапси. На грузинските табели не можеше да се разчита, съответно пак се затрихме, питахме, връщахме се, правихме нарушения…

Още преди влизането в Тбилиси ни беше припомнено за грузинските джигити. Пълно беше с всякакви резачки. Всички сме чували за това, че

грузинците са луди шофьори

Действително е така – при задминаване тук е прието, че задминаващият е с предимство, и не той трябва да се прибере, за да се размине с насрещно движещата се кола, а задминаваната и насрещната коли са длъжни да улеснят максимално джигита, дори това улеснение да включва влизане в банкета. Първите няколко пъти е стряскащо, но после ти държи влага и се свиква бързо. Просто трябва задължително да си нон – стоп на щрек за луди, летящи срещу теб, грузинци. Сигурен съм, че някои от вас са чували за Гиорги Тевзадзе, неговото BMW M5 E34 и лудото му градско каране – (видео). По ирония на съдбата, този съвременен грузински герой загина, возейки се на дясната седалка, година преди ние да посетим Тбилиси, така че поне ми беше малко по-спокойно, макар и непрекъснато да ме засичаха разни други джигити.

Може би Армения ни беше занижила вече очакванията, но

Тбилиси

ни се стори много модерен град

Едно ново строителство, едни градинки, едни големи булеварди, не липсва нито стара, нито нова история:

Тбилиси, Грузия Тбилиси, Грузия

Влезнахме в града, навигацията се поосефери и ни закара през най-централния булевард Шота Руставели (все едно бул. Иван Вазов) до първия от набелязаните хостели – най-близкия до центъра от трите. Стаите ни харесаха, имаха готини руски камини, но за съжаление нямаше да си имаме съквартиранти, както беше в Горис, Армения.

Банята беше обща за етажа, но предвид, че бяхме почти сами в целия хотел – преглътнахме това неудобство. Преглътнахме и цената от 150 грузински лари (120 лева) за две стаи. Оставихме багажа в хостела, а колата беше перфектно паркирана на задънена улица в ремонт – няма кой да я барне (добре, че сме с Дачия, че не ми се мисли иначе). Тръгваме на пешеходна разходка из грузинската столица.

В сравнение с Ереван,

Тбилиси е много различен град. Много по-модерен,

с много повече живот по улицата, с много по-модерни хора, и най-вече с много по-модерни сгради. Някакси много по-познат за нас стил. Не знам дали ми хареса повече, но беше някакси по-наситен.

Скъпите коли не са рядкост, а дори видяхме електрическа Tesla Model S (към този момент не бях виждал такава кола в България все още). Като цяло автопаркът беше в пъти по-млад от този в Армения и малко по-стар от този в България. Нямаше нито една Лада, само една – за атракция. Правеше впечатление, че има много японски автомобили (може би от Индия) с десен волан, дори и таксита. Имаше и други разпознаваеми марки от западния свят, като McDonald’s и ProCredit Bank, например.

Тротоарите бяха поддържани,

а по тях се движеха много млади хора:

Тбилиси, Грузия

Някои от площадите бяха с някакъв европейски, може би италиански облик:

Тбилиси, Грузия

Други площади по-скоро напомняха на Скопие:

Тбилиси, Грузия

Като цяло градът остава едно леко чувство на бутафория, но като че ли все пак донякъде и подплатена.
Не рядко се срещаха и сполучливи образци на съвременното изкуство по улиците и по сградите.
По жените човек може дори да се загледа, но по мъжете по-скоро не.

Има и старинен център, с много интересни стари сгради:

Тбилиси, Грузия

Тбилиси, Грузия Тбилиси, Грузия

Тбилиси, Грузия

Църквите отвътре приличат повече на нашите.

Но определено

емблемата на Тбилиси са новите съвременни сгради,

които дори стоят малко смешно до буйната и кална река Кура (не се смейте!):

Тбилиси, Грузия

– Сградата на съдебната палата, малко като операта в Сидни:

Сградата на съдебната палата – Тбилиси, Грузия

– Един нов киносалон с безумна форма, или по-скоро с безумни форми:

Киносалон – Тбилиси, Грузия

– Един метално – стъклен пешеходен мост:

Мост – Тбилиси, Грузия Мост – Тбилиси, Грузия
След това се качихме по стръмнината към

античната крепост Нарикала,

от където се открива гледка към центъра:

Тбилиси, Грузия

Оказа се, че грузинците си имат своя интерпретация на дом – паметника на тоталитарната комунистическа партията Бузлуджа на отсрещния хълм в планината Табори. Надявам се грузинците да са съумели да го запазят по-добре от нашия, който в момента е в класацията „Най-красивите изоставени места в света“. Имаше и няколко готини хотелчета по хълмовете наоколо.

Sololaki St, Tbilisi, Грузия

Подобно на Майка Армения и тук

Майка Грузия

гледа от високо столицата си.

Майка Грузия – Тбилиси, Грузия

Тази 20 метрова майчица олицетворява характера на грузинеца – държи в лявата си ръка чаша вино за добре дошлите гости (като нас) и меч в дясната си ръка, за враговете на Грузия.

Понеже започна да се свечерява, решихме да не се мотаем дълго в търсене на перфектното заведение за вечеря, а седнахме просто в най-пълната кръчма на площада под крепостта. Може би беше по-туристическо, но като за една вечер в Тбилиси, едва ли можехме да опитаме повече

традиционни грузински ястия

на един път. То не бяха едни супи с пелмени, супи без пелмени, кебапи по азербайджански, салати от местни треви, но най-вече следва да се обърне внимание на най-характерните за тоз район Хачапури и Хинкали (като големи пелмени) с овче месо:

Грузинска кухня – Тбилиси, Грузия Грузинска кухня – Тбилиси, Грузия

Грузинците не си играят – като поръчаш една ракия (тук се нарича Чача и на вкус, според бащата на Таня, е много близка до нашата), не те питат дали да е малка или голяма, а направо ти носят бутилка 200 милилитра. На една такава ракия тук е прието да се прибереш с колата, както при нас на една малка бира. За цялото това угощение платихме 45 лева, което за 4 човека ми се стори нищожно малко.

След вечерята имахме възможност да се насладим и на

нощен Тбилиси:

Нощен Тбилиси, Грузия Нощен Тбилиси, Грузия Нощен Тбилиси, Грузия

Тракът от пешеходната разходка представляваше това.

На връщане към хотела заговорих едни таксиджии и ги попитах по кой път да минем утре за Батуми. Те ми препоръчаха северния и по-качествен път през Кутаиси и Уреки, а не южния (в доста по-лошо състояние) път през Боржоми и Ахалцике. Питах и в хотела, и там така ми казаха. В леглото, преди заспиване, направих малко проучване какво можем да разгледаме по път утре, набелязах два хотела в Батуми (хареса ми така да се движа без резервация за спане – някак по-авантюристично е) и дръпнахме плувките.

Очаквайте продължението

Автор: Драган Драганов

Снимки: авторът

В Тбилиси могат да се намерят специални оферти за хотел:



Booking.com

Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

Не само в Тбилиси, но и в цяла Грузия можете да намерите хубави места:



Booking.com

Вулканът Сейнт Хелънс

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Люси днес ще ни води до едно от страшилищата на Северна Америка – вулкана Сейнт Хелънс. Приятно четене:

Вулканът Сейнт Хелънс

Планината Сейнт Хелънс* има лоша репутация! Най-малкото! Вулканът в сърцето й е един от най-активните в света и последното му изригване през 1980-та година взе 57 жертви, разруши домове, пътища и промени планинската природа до точка, близка до необратимост. Вулканът се намира в северозападната част на Съединените щати, между градовете Сиатъл и Портланд. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Интересното е, че в региона има около 160 вулкана, но Сейнт Хелънс определено води класацията по печална слава. Традиционният американски позитивен начин на мислене вижда нещата по друг начин – въпреки трагедията, природата успява да се възстанови до голяма степен! Харесва ми този начин на мислене!   Първият ни опит да видим вулкана отблизо завършва на погрешната страна на планината – след земетресение с магнитуд 5,1 през май 1980 година северната страна на конусовидния връх на планината се свлича и образува кратер – това е страната, която искахме да видим. Другата страна планината изглежда невероятно и понеже пътят към нея криволичи, гледката изскача пред нас изведнъж и прави изживяването още по-вълнуващо! [caption id="" align="aligncenter" width="577"]Вулкан Света Елена, Вашингтон от „погрешната“ страна[/caption]

 Вулкан Света Елена, Вашингтон

Скоро GPS-ът триумфално обявява, че сме стигнали целта си – по средата на един черен път, и всички избухваме в смях. Също и най-накрая се сещаме, че сме от обратната страна на планината и кратер няма да видим. Затова пък изпращаме „делегат“ да ни донесе камъчета лава за спомен. Децата – нашето и детето на наши приятели, са във възторг – разглеждат камъчетата и нямат търпение да ги покажат на приятелите си. Аз пък се чудя дали да им убия ентусиазма и да им кажа, че всъщност и двамата отдавна имат „камъчета“ от лава вкъщи, само дето и не подозират, че са такива. Жокер: обикновено се намират в банята. [caption id="" align="aligncenter" width="577"]Вулкан Света Елена, Вашингтон „погрешната“ страна[/caption]   Уморени от дългия път, и разочаровани, че така и не видяхме кратера, решаваме да помислим по темата за втори опит Но след два дни вече сме решени – грехота е да пропуснем този шанс! Този път се подготвяме по-внимателно и не се доверяваме на GPS-a.

 Вулкан Света Елена, Вашингтон

Вулкан Света Елена, Вашингтон

Вулкан Света Елена, Вашингтон

Веднага виждаме разликата от тази страна на планината – няма я онази петниста, почти  „далматинска” красота – от северната страна планината е тъмносива, и в някакъв смисъл съвсем непривлекателна и студена. Все още ясно се вижда пътя на разрухата отпреди 30 години. Близко езеро е сменило формата, размера и надморската си височина след изригването на вулкана. [caption id="" align="aligncenter" width="577"]Вулкан Света Елена, щат Вашингтон Езерото[/caption]

Вулкан Света Елена, щат Вашингтон

  Само определени маршрути са позволени за планинари, а някои дори имат определен позволен брой хора, особено след инцидент от 2010 година, в който човек умира, след като пада в кратера при преход по ръба.

 Вулкан Света Елена, Вашингтон

Сейнт Хелънс

Вулкан Сейнт Хелънс, Вашингтон

Погледнат от посетителския център,

вулканът изглежда съвсем близо,

но всъщност е на няколко мили от нас. В подножието му с помощта на далекогледи (не съм убедена, че така се казват!)** могат да се видят елени, но дори с помощта на уредите, пак изглеждат като точки. Питам колко далече са, служителят на центъра за посетители казва, че са на около миля. Растителността е сравнително бедна – но тук-там се виждат лилави петна – едно цвете, което съм виждала в градината на баба ми преди много, много години. Оказва се, че то играе много важна роля в процеса на обновяване на природата в района. [caption id="" align="aligncenter" width="577"]Вулкан Света Елена, щат Вашингтон Лилавата китка[/caption]

 Вулкан Сейнт Хелънс, Вашингтон

Вулкан Сейнт Хелънс, Вашингтон

От голямото изригване от 1980 година насам, вулканът продължава да е неспокоен – пара и пепел изригват на няколко пъти, последно през 2008 година. Преживяването е изключително – стоя пред вулкана и не мога за миг да избягам от мисълта, че рано или късно, пак ще изригне – и никой не може да каже кога или с каква сила.   П.П. На този линк можете да видите изглед от вулкана, който се обновява на всеки 5 минути – пише, че понякога нощем може да се види огнената лава. Аз го пробвах днес, но има мъгла и нищо не се вижда. http://www.mountsthelens.com/volcanocam.html Поздрави, Люси Рикспуун *За да няма спорове по името – вулканът е кръстен на английския лорд Сейнт Хелънс от Джон Ванкувър и няма нищо общо със Света Елена (подобно на това, че църквата Света София и градът София нямат нищо общо със светицата София и дъщерите ѝ, а с Божията Премъдрост) – бел.Ст. **Далекогледи са си :) – бел.Ст.

Още снимки от вулкана Сейнт Хелънс

[singlepic id=22754 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=22755 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=22756 w=500 h=395 float=center]

Вулкан Сейнт Хелънс, Вашингтон

 Вулкан Света Елена, щат Вашингтон

[singlepic id=22761 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=22763 w=500 h=395 float=center]

Автор: Люси Рикспун  Снимки: авторът   Други разкази свързани с щата Вашингтон – на картата:  За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе :)

В транжорната на канибалите от Тоба (Индонезия) (2): На разходка до Народния съд или „Кого ще ядем на обяд?“

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
 Днес ще продължим посещението на Цветан при канибалите от остров Самосир в езерото Тоба на остров Суматра в Индонезия ;) Предишния път притигнахме на острова, а днес ще разгледаме транжорната на канибалите.   Приятно четене:

 В транжорната на канибалите от Тоба (Индонезия)

част втора

На разходка до Народния съд или „Кого ще ядем на обяд?“

Хорас! Хайде на разходка до Народният съд или транжорната на канибалите.

 Транжорната на канибалите – Суматра, Индонезия

Сутринта паркираме в зелената зона на Амбарита.

 Резиденцията на краля – Суматра, Индонезия

 Резиденцията на краля... Continue reading

В транжорната на канибалите от Тоба (Индонезия) (2): На разходка до Народния съд или „Кого ще ядем на обяд?“

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
 Днес ще продължим посещението на Цветан при канибалите от остров Самосир в езерото Тоба на остров Суматра в Индонезия ;) Предишния път притигнахме на острова, а днес ще разгледаме транжорната на канибалите.   Приятно четене:

 В транжорната на канибалите от Тоба (Индонезия)

част втора

На разходка до Народния съд или „Кого ще ядем на обяд?“

Хорас! Хайде на разходка до Народният съд или транжорната на канибалите.

 Транжорната на канибалите – Суматра, Индонезия

Сутринта паркираме в зелената зона на Амбарита.

 Резиденцията на краля – Суматра, Индонезия

 Резиденцията на краля... Continue reading

В транжорната на канибалите от Тоба (Индонезия) (1): Към остров Самосир

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
 Досега май не бяхме ходили при истински канибали, освен може би, когато за последен път сме чели Робинзон Крузо. Да видим дне как Цветан ще успее да оцелее сред тях ;)   Приятно четене:

В транжорната на канибалите от Тоба

народът Батак и кралство Амбарита - Индонезия

част първа

 Към остров Самосир

 Опулено вдигам глава от CV-то и поглеждам към Тони Дева, млад кандидат елтехник. – Откъде си? – питам невярващо. Той се обръща спокойно към висящата на стената карта с 17-те хиляди острова на Индонезия и забива пръст в най-големия остров.

 Езеро Тобе – Суматра, Индонезия

    – От Суматра, тук по средата, където има нещо като око е езерото Тоба (Danau Тoba)а в него има остров Самосир (Samosir)голям колкото Сингапур. И там на брега е Амбарита (Ambarita), някогошно древно кралство на Батак. А Батак (Batak) е името на моят народ – (6 милиона), който живее горе в планините. – Канибали? ! – изсъсква колежката ми, гледайки свирепите батак воини във wiki.

 канибали – Воини Батак – Суматра, Индонезия

  – Канибали не сме, а – християни повече от век. След литургия хапваме от тялото Христово! Германският мисионер Лудвиг Номменс още през 1878 г. ни е превел Библията на нашият език.

 Ина ни Сурат Батак сричкова писменост – Суматра, Индонезия

А това е древната оригинална Ина ни Сурат Батак сричкова писменост състояща от 16 двойни букви, където всички срички завършват с А. Предлагам на гьонсурат политиците ни да проучат челният баташки опит и също да съкратим нашата азбука наполовина от 32 на 16 ;) Няма буква Ц (жалко), затова не можем да кажем Амбарица. Уф, каква патриотична теория може да се забърка ! ;)   – Но когато избухва вулкана Кракатау и за 3 дни настанал мрак и хиляди загинали по крайбрежието на Суматра и Ява от цунами, мойте прадеди масово се покръстили. (Силен аргумент на Господ!) – Е наше момче, Батак, но защо си Дева, да не би да си... ? – любопитен съм аз. – Не, скоро ще се женя и ви каня на моята сватба, а фамилията ми е на Богородица – Девата. На сватбата ще заколим прасето и ще го приготвим по стара (канибалска?) рецепта. – ОК, приет си, амин! Continue reading

В транжорната на канибалите от Тоба (Индонезия) (1): Към остров Самосир

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
 Досега май не бяхме ходили при истински канибали, освен може би, когато за последен път сме чели Робинзон Крузо. Да видим дне как Цветан ще успее да оцелее сред тях ;)   Приятно четене:

В транжорната на канибалите от Тоба

народът Батак и кралство Амбарита - Индонезия

част първа

 Към остров Самосир

 Опулено вдигам глава от CV-то и поглеждам към Тони Дева, млад кандидат елтехник. – Откъде си? – питам невярващо. Той се обръща спокойно към висящата на стената карта с 17-те хиляди острова на Индонезия и забива пръст в най-големия остров.

 Езеро Тобе – Суматра, Индонезия

    – От Суматра, тук по средата, където има нещо като око е езерото Тоба (Danau Тoba)а в него има остров Самосир (Samosir)голям колкото Сингапур. И там на брега е Амбарита (Ambarita), някогошно древно кралство на Батак. А Батак (Batak) е името на моят народ – (6 милиона), който живее горе в планините. – Канибали? ! – изсъсква колежката ми, гледайки свирепите батак воини във wiki.

 канибали – Воини Батак – Суматра, Индонезия

  – Канибали не сме, а – християни повече от век. След литургия хапваме от тялото Христово! Германският мисионер Лудвиг Номменс още през 1878 г. ни е превел Библията на нашият език.

 Ина ни Сурат Батак сричкова писменост – Суматра, Индонезия

А това е древната оригинална Ина ни Сурат Батак сричкова писменост състояща от 16 двойни букви, където всички срички завършват с А. Предлагам на гьонсурат политиците ни да проучат челният баташки опит и също да съкратим нашата азбука наполовина от 32 на 16 ;) Няма буква Ц (жалко), затова не можем да кажем Амбарица. Уф, каква патриотична теория може да се забърка ! ;)   – Но когато избухва вулкана Кракатау и за 3 дни настанал мрак и хиляди загинали по крайбрежието на Суматра и Ява от цунами, мойте прадеди масово се покръстили. (Силен аргумент на Господ!) – Е наше момче, Батак, но защо си Дева, да не би да си... ? – любопитен съм аз. – Не, скоро ще се женя и ви каня на моята сватба, а фамилията ми е на Богородица – Девата. На сватбата ще заколим прасето и ще го приготвим по стара (канибалска?) рецепта. – ОК, приет си, амин! Continue reading

Исландия (6 ден): Тъмната страна

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
Продължаваме с пътуване из Исландия заедно с Гергана. В „нулевия“ ден пристигнахме в Рейкявик, е през първи ден заминахме към Синята лагуна, после поехме към гейзерите и водопадите на Исландия, посетихме известния вулкан Еяфялайокул и близките глетчери, тръгнахме по непреодолимите части на страната, които в крайна сметка преминахме. Миналия път започнхам петия ден от приключението в прикзваната Исландия, който завършихме миналия път. Днес ще продължим с тъмната страна на Исландия Приятно четене:

Исландия

ден 6 

Тъмната страна

 

Сутрешното небе е ниско и намръщено, а вятърът вдига няколко-метрови вълни във фиорда.

Husavik

е посветил цялата си енергия в туристически разходки с корабчета за наблюдаване на китове, но въпреки това днес никой няма да излезе в морето. Изобщо :( Явно ще чакаме времето да се оправи Кръгче на градчето, сдобиване с дъждобрани от местния магазин и продължаваме

Хусавик, Исландия

  Поемаме

обратно към Myvatn

и всичко по пътя ни прилича на вулканични кратери и кратерчета

Вулкан, ИсландияЕзеро, Исландия

Всъшност целта ни е една странна месност, започваща от брега на езерото с култовото име

Dimmuborgir или черни/тъмни замъци Continue reading