Tag Archives: Иран

Из Иран (6): Остров Кешм и пътят до Хоурбаф

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак, после през Язд стигнахме до следващия пустенен лагер – Шехдад, преминахме през пустинята Лут и стигнахме до остров Кешм в Ормузкия пролив. Днес ще разгледаме остров Кешм и ще тръгнем в обратна посока.

Приятно четене:

Остров Кешм и пътят до Хоурбаф

част шеста на

Из Иран

Събота.

о. Кешм – Хоурбаф, 687 km

Из Иран – височини, трак

Въобще не можех да се оплача от гледката, която се разкри пред мен още преди да съм се измъкнал от палатката си.

Палатка – о.Кешм, Иран

Това, което ме изненада, беше че океанът се бе отдръпнал със стотина метра. Да, снощи подухваше доста силно, но както вече знаете, бях в такова състояние, че можех да заспя при абсолютно всякакви условия.

Температурата беше 30°C, а часът – едва 6. След като снощи не успях да си набавя диня, днес се събудих с мисълта за такава. Събрах багажа набързо и поех към първата забележителност, която исках да разгледам днес. Това, което ми направи впечатление най-напред, бяха индустриалните комплекси наоколо.

В първото градче,

където попаднах, започнах да се оглеждам за магазин за плодове. Имах невероятния късмет да попадна на такъв с климатик. С продавача се спазарихме да ми продаде половинка, след което той най-безцеремонно я разряза на две парчета с хоризонтален срез. Да, точно така – перпендикулярно на оста ѝ на симетрия! Що за варварщина, кой би направил това!? Направих се, че не съм забелязал, изядох колкото можах, т.е. едва половината на половината и продължих доволен по пътя си 🙂

Вече исках също така и дъжд, който да отмие всичкия прахоляк от мен, но най-вече срама от вчера. Че си позволих отново да бъда подведен по такъв начин от навигацията, че така доверчиво карах толкова целеустремено по непознат път… Това бе звучен шамар в лицето ми, поставил под въпрос цялата ми рутина, отнасяща се до управлението на мотоциклет. Както и да е, всички понякога падаме, по-важното е всеки път да ставаме, да се отърсваме и да продължаваме напред с усмивка.

Първото нещо, което исках да разгледам на острова, бе

Долината на звездите

Бях много близо до целта си, когато срещу мен се появи бял автомобил, чийто водач намали скоростта, когато ме видя, и ми даде знак да спра. Бяха немски туристи с кола под наем. Казаха ми, че тъй като днес е събота, не е имало кой да им даде достъп до долината, така че няма смисъл и аз да продължавам нататък. Благодарих им, направих обратен завой и ги последвах, тъй като се оказахме в една посока.

Следващото нещо, което си бях набелязал, беше солната

пещера Намакдан

По пътя към нея останах силно изненадан от тази табела.

Иранска космическа агенция – о.Кешм, Иран

Затова и се върнах за снимка, въпреки че очаквах проблеми, ако някой ме види с фотоапарат в ръка покрай подобен обект. Малко по-нататък попаднах и на това приличащо на пристанище място:

Пристанище – о.Кешм, из Иран с мотор

Имаше толкова постапокалиптичен вид, че не се сдържах да не нагазя върху мокрия пясък, разчитайки, че няма да затъна. Лодките бяха полегнали на една страна, а наоколо щъкаха безброй малки рачета, които веднага щом ме видеха, правеха две крачки назад и се шмугваха в малките си леговища.

Тук вече петата на степенката, която бях монтирал за това пътуване, изпълни функцията си. Въпреки нея, обаче, моторът беше започнал да затъва докато се върна до него.

Друга идилична картина от острова:

о.Кешм, из Иран с мотор

Колкото повече на запад карах, толкова по-лоша ставаше и настилката.

Някъде тук стигнах и най-южната част на своето пътуване.

По план мислех да продължа по този път, въпреки състоянието му, защото е по-кратък. Много бързо промених решението си обаче. И въпреки че заобиколих по алтернативния маршрут, отново стигнах до участък, който никак не ми харесваше. След снощи вече въобще не бях в настроение за каране извън асфалта.

Малко след това спрях един джип, който се движеше срещу мен, за да питам хората дали това действително е пътят до пещерата. Отговориха утвърдително, което само ме отказа да продължавам.

Обратен завой и към следващото нещо по списъка – една

долина край градчето Мелки

Но не и преди да изляза малко встрани от пътя, за да направя следващия кадър.

В пустинята край Мелки, из Иран с мотор

Хайде обратно…


В пустинята край Мелки, из Иран с мотор

И отново попаднах на стадо камили. Очарователни създания, особено погледнати в тази им светлина – скитащи сами наоколо, търсещи си храна. Мога само да се радвам, че все още има такива, въпреки че костите им се явяват екзотичен и скъп материал.

Близо час по-късно стигнах до мястото, откъдето пътят към долината изглеждаше по този начин.

Пустиня – о.Кешм, из Иран с мотор

За последните 4 часа на острова вече се бях наситил напълно на подобни пейзажи, а както вече казах, въобще не ми се караше по черно днес. На всичкото отгоре вече исках отново да видя зеленина, затова и потеглих обратно към пристанището.

Останалите две неща, които исках да видя на острова, бяха долината Чахкоух и езерото Доулаб. И докато долината леко ми напомняше на Каньона на антилопата в Аризона, то езерото не ме привличаше с нищо конкретно, така че –

право към пристанището

Хубаво е, когато има набелязани повече неща, това дава много по-голяма гъвкавост.

Тъй като вече бях изминал малко над 5 700 km от последната смяна на масло, броени дни преди да потегля от Варна, вече се оглеждах за някакъв сервиз, където да повторя процедурата. Когато видях това място отстрани на пътя, намалих, приближих се и без да гася двигателя опитах със знаци да попитам хората, стоящи отпред, дали можем да свършим работата. Потвърдиха ми, давайки знак да докарвам мотора пред гаража и докато си кажем “Салям”, вече източвах старото масло в срязана туба от такова. Момчето, което явно бе основният работник там, се учуди с усмивка, когато извадих нужните инструменти от багажа си, а когато му показах, че си нося и маслото, усмивката му стана още по-широка. Не че малко преди това не ми беше показал какво може да ми предложи, но както добре знаем, маслата за мотоциклетни двигатели се различават от тези за автомобилни. След като приключих със смяната, попитах колко им дължа. Не пожелаха да ми вземат пари, затова им оставих едно магнитче от България. Единственото, което носех със себе си, тъй като накрая вече наистина нямах място за повече багаж. След като се изредиха за снимки върху мотора им предложих да си направим и една обща снимка за спомен.

Сервиз – о.Кешм, из Иран с мотор

Както вече казах, усещането тук е доста индустриално, с елементи, заимствани едва ли не от wasteland вселената…

о.Кешм, из Иран с мотор

След като

стигнах до пристанището,

се започна отново – снимане на паспорта ми с фотоапарат, снимане на мотора и мен в цял ръст, с видима регистрационна табела и т.н.

След известно количество шеги и закачки, докато стояхме под сянката на един метален покрив с пристанищните работници, дойде време да се натоварвам. По принцип трябваше да съм на един ферибот, в последствие ме пратиха на друг, на който се качиха два автобуса и потегли на момента.

о.Кешм, из Иран с мотор

За протокола, разстоянието до отсрещната страна е по-малко от 3 километра по права линия и преди е имало планове тук да бъде построен мост, но такъв очевидно все още липсва.

Ферибот – о.Кешм, из Иран с мотор

Тъкмо бяхме отплавали, когато единият от моряците реши да се прави на ударен и да ми се кара, гледайки ту мен, ту мотора, викайки:

– Dollar, dollar!

Долар другия път, май френд, аз да не съм вчерашен? Така де, вчерашен съм на острова и именно затова знаех, че номерът му няма да мине. След като и той осъзна това, се изгуби в безвремието като сняг през пролетта.

От друга страна шофьорът на жълтия автобус, както и приятелите му, бяха готини пичове и се заприказвахме, а след това ме поканиха в автобуса на хладно, докато трае плаването.

Ферибот – о.Кешм, из Иран с мотор

Минути по-късно вече слизахме от ферибота и минавахме проверката на документите.

Островът се оказа едно доста индустриално

и далеч не толкова туристическо, колкото си го представях, кътче. Постоянно се разминавах с камиони, вдигащи всичкия прахоляк, който сякаш бе резултат в много по-голяма степен на цялата тази индустриализация, отколкото на нещо друго. Не видях никоя от забележителностите, които си бях набелязал, вероятно затова и не бих ви го препоръчал като дестинация. Аз поне, въпреки пропуснатото, не смятам, че бих се върнал отново тук.

Това бе най-отдалечената точка от маршрута ми.

Оттук насетне започна прибирането ми към дома.

В южната част на Иран полицейските постове са през 40 – 50 километра

На поредния такъв, на който ме спряха,

не ми се размина само с проверка на паспорта

обаче. Помолиха ме да сляза от мотора, да им разкажа откъде идвам, накъде отивам и т.н. В следващия миг по-младото момче влезе в близката постройка, излезе с четвърт диня с набучена в него вилица и със заповеден тон отсече:

– Eat!

Е как да откажеш? Влязохме в постройката, където работеше климатик. Човекът явно е учил английски, но с произношението не се оправяше много, затова общувахме като той ми пишеше думички, а аз отговарях асоциативно. След това ми показа свои снимки от Иран, както и снимки от спец акции по залавяне на наркотрафиканти. След като хапнах динята, решиха вече да ме изпращат.

Полицай – из Иран с мотор

Кадър за спомен и обратно на седлото! Неприятното бе, че от хладната стая излизах отново на жегата отвън.

И не самата жега ме притесняваше толкова, колкото температурната разлика

Знаете какво имам предвид, а как изглеждат климатичните зони в Иран можете да видите на следната карта:

Иран – климатични зони

Следващ полицейски пост.

Махват ми от кабинката да спра. Спирам без гася двигателя.

– Passport? – питам аз.
– No, wait…

Колега на човека ми носи бутилка ледена минерална вода и ми махва да продължавам.

Пустиня – из Иран с мотор

Почти неусетно бях започнал да се превръщам в своеобразна водоноска.

Пустиня – из Иран с мотор

И колкото повече на север отивах, толкова повече приближавах тези дъждовни облаци.

Пустиня – из Иран с мотор

Не ми се обличаше дъждобранът, затова намалих темпото, надявайки се, че сме в една посока и ще карам бавно и по периферията.Дъжд в пустинята – из Иран с мотор

Е, планът ми не сработи, наложи се отново да се екипирам, но какво пък. И без това винаги бих предпочел да не вали, когато съм с дъждобрана, отколкото да вали, когато съм без него.

Когато се стъмни, вече бях преминал през пролетния дъжд.

Спрях пред един магазин край пътя,

за да си взема някакви питки, a там непознат човек ме покани да му гостувам. Отначало идеята ми се стори добра, но след като 3 пъти за 5 минути ми повтори, че е агроинженер и т.н., реших, че ще е по-добре да пропусна. Още повече, че отначало предложи да спя в тях, а след това идеята се видоизмени до тази да спя в двора на негов приятел, който също се появи наоколо.

Както казах, в крайна сметка отклоних поканата и

продължих по пътя си,

вече оглеждайки се за някой черен път, по който да кривна, за да се отдалеча достатъчно от главния път. В следващото населено място няколко деца на по 10 – 12 години, каращи мотори, започнаха да се изравняват с мен и да ми викат нещо. Не намирах това за безопасно, затова ускорих малко темпото, но те отново ме настигнаха. Явно им беше забавно. Малко по-нататък се изгубиха от огледалата ми.

Hourbaf, Fars Province, Иран

По-късно все пак си харесах път, по който да поема в търсене на някое тихо местенце за спане. Карайки по него, стигнах до ограда от бетонни блокчета, през която той най-безцеремонно преминаваше, а наляво от това място пътят продължаваше, но бе блокиран от някакви строителни боклуци. Тъкмо разпънах лагера и седнах да хапна, когато две момчета с мотор се появиха и продължиха по пътя, заобикаляйки боклуците. Помислих си, че не са ме видели, но 15 минути по-късно, връщайки се, спряха при мен да проверят какво правя там. Обясних им с жестове пъкления си план, след което те продължиха натам, накъдето отиваха.

След всички полицейски пунктове и доста високите легнали полицаи, през които понякога минавах диагонално, си дадох сметка, че би било цяло чудо, ако напусна страната с цял картер. Днес също така достигнах най-южната точка, до която съм стигал някога.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)

Малдиви:



Booking.com

Коста Рика:



Booking.com

Мавриций:

Booking.com



Booking.com

Из Иран (5): От лагер Shahdad Desert Camp до о.Кешм

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак, после през Язд стигнахме до следващия пустенен лагер – Шехдад. Днес от лагера Шехдад ще рзгледаме пустинята Лут и ще стигнем до остров Кешм в Ормузкия пролив.

Приятно четене:

От Shahdad Desert Camp до о.Кешм

(пустинята Дащ е Лут, Иран)

част пета на

Из Иран

05 – 19.05.2017

Shahdad Desert Camp – о. Кешм

740 km

Петък.

Из Иран – височини, трак

Shahdad Desert Camp – о. Кешм,

Песен – Ирфан? – после още една песен, може би около срещата с хората. Нещо като за шофиране.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

В буквален превод от фарси – Пустинята на празнотата. Тя е 25-та по големина в света.

Около 4 ч. българско време се събудих. Ето как изглеждаше просторният дневен тракт на леговището ми:

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Дящ е Кявир – Иран с мотор

Кога друг път щях да имам дънер от палма за нощно шкафче, а?

За мое най-голямо учудване снощните навлеци вече бяха потеглили без да оставят и следа подире си.

След като се разсъних, отидох отново при момчетата на портала. Попитах ги дали няма да се съберем група и да влезем в пустинята, а те ми обясниха, че няма да има група, след което ми предложиха далеч по-нормална цена за разходката. Върнах се обратно при мотора, опаковах си всичкия багаж и паркирах на входа, при тях. Тогава разбрах, че всъщност разходката щеше да е само за мен и момчето вече ме чакаше, за да тръгнем. Ако знаех това, нямаше въобще да губя време, а щях да съм заел нисък старт още отпреди изгрева, за да му се насладя там, когато не само ще е по-хладно, а и Пустинята би била далеч по-фотогенична. В крайна сметка се качих в колата, изпълнен до козирката с оптимизъм, и потеглихме с бясна скорост.

След като излязохме от двора на лагера, продължихме на юг. Човекът караше смело напред, гледайки само наляво, докато не усети, че е пропуснал мястото, което търсеше. Направихме обратен завой и тръгнахме обратно. Щом видя целта си, зави рязко надясно, за да се насочи по траекторията, която диреше, засили още малко автомобила и започнахме да се изкачваме леко по един склон. След още няколко минути паркирахме и тръгнахме пеша.

И тъй като досега неволно пропусках да Ви я представя – това е Тя:

Пустинята Лут. Или Dasht-e Loot.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Дащ е Лут : В буквален превод от фарси – Пустинята на празнотата. Тя е 25-та по големина в света.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

И е едно от най-сухите и горещи места на света. Температурата на пясъка тук понякога достига 70°C. Това, честно казано, дори ми е трудно да си го представя.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Когато спирахме за секунда, просто за да погледам или да направя снимка, момчето също спираше от учтивост. В тези мигове всичко затихваше до неузнаваемост. Знам, че ще го кажа вече за стотен път, но тук наистина е тихо. Навярно сте чували за онази стая, най-тихото място на света. Е, не знам кому е нужна. На мен дори ми е трудно да си представя място, по-тихо от това.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Докато се разхождахме тук, видяхме следи от четириног бозайник по пясъка. Попитах го от какво са, а той ми каза:

– Шаб. Руба…– и ми показа с ръка, че е много ниско и безобидно.

Да, продължих и аз със знаци, вчера го видях в лагера и беше с големи уши. Малко се учуди, че съм го видял, но защо бих го лъгал? Според google, това беше Rüppell’s fox. (Лисица на Рюпел – Vulpes rueppellii) Нещо като пустинна лисица, но малко по-друг вид.

Малко след това започнахме да се връщаме към автомобила.

В един момент, както крачехме един до друг, гидът ми скокна енергично напред, седна на пясъка и започна да прави това:

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Явно бе отработен номер за пред туристите, защото сам настоя да го снимам, докато го правеше 🙂 А изглеждаше толкова щастлив от всичкия пясък наоколо… По-щастлив и от мен.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Тези картини ме оставяха без думи

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

А камъчетата от следващата снимка са толкова крехки, че се трошат едва ли не от полъха на вятъра.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

След тази толкова кратка за мен разходка трябваше да тръгваме, така че се натоварихме отново на автомобила.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Малко след 6 сутринта, при температура 29°C, бях готов да потегля по-нататък на юг.

Според моя първоначален план трябваше да продължа съвсем малко на север, след което да свия право на изток в пустинята, за да проверя дали мога да я прекося по този път

и да стигна до Нехбандан

Съмненията ми произтичаха предимно от това, че на пътните карти, които намирах в интернет, пътят изцяло липсваше. Знаех за него само от google maps. Снощи обаче ми бяха казали, че пътят е напълно проходим, което противно на логиката по-скоро ме отказа. Към момента не съм напълно убеден в това, но както и да е. Друго нещо, което наклони везните в тази посока бе, че не ми се доближаваше твърде много до афганистанската граница заради наркотрафика по тези земи. Във филма си от 2013-та, Somewhere else tomorrow, мото пътешественикът Даниъл Ринц разказва, че от Афганистан пускали към Иран обучени камили без водач, чиито гърбици пълнели с опиум. Но най-значимата причина да се откажа беше погрешното чувство, че съм се наситил на пустинята. Само колко грешах.

Така или иначе,

вече исках да видя остров Кешм,

затова реших да спестя тези 550 km и да продължа право към него, пропускайки дори крепостта в Бам, която щеше да удължи пътя ми само с 90 km.

Тъкмо се бях екипирал напълно и запалих двигателя, когато отвътре излезе едно от момчетата с резен охладена диня за мен. Е, не можех да откажа, най-малкото щеше да бъде грубо, така че свалих отново всичката екипировка, преди да съм се препотил неколкократно, и останах още 15-тина минути с тях.

В Шeхдад спрях

най-напред до едно магазинче, за да си взема едно хладно безалкохолно, което терминирах на две глътки. Следващата ми спирка бе пред вчерашната бензиностанция, където и днес нямаха повече бензин от вчера. Казаха ми само, че мога да потърся в съседното градче, което бе в диаметрално противоположна на моята посока. Благодарих им за предложението и продължих по пътя си.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Вчера явно съм пропуснал тази табела, защото ми се е падала в гръб

.

Е, оказа се напълно точна и изчерпателна! Няколко километра по-късно останах без бензин в баката и ако не носех със себе си тубите, щях да стана герой в същински Adventure! Пък и крайно време беше разнасянето им толкова километри да се осмисли. Освен тях, приложение намери и ключето за принудително ел. захранване на горивната помпа, което ми спести въртенето на статера докато изтощя акумулатора.

Малко по-нататък

двигателят започна опитите си да прекъсва

Първоначално си помислих, че се дължи на “качествата“ на бензина, който преди малко налях, тъй като токовете изглеждаха в норма, съдейки по волтметърчето, но веднага след това проверих и се оказа, че съм достигнал вчерашните 2 700 м. н.в. Освен това и температурата падна до 21°C, така че нарочих това за причина и продължих да си свиркам. Или по-скоро припявам.

Малко след като пропуснах отбивката за Бам, минавайки покрай някакви сергии

в околността на Дехбакри,

разположени непосредствено отстрани на пътя, един автомобил ме изпревари и водачът му ми даде знак да спра. След като спряхме, човекът дойде при мен, казахме си две приказки на английски и ме покани да им гостувам в тяхната градина. Пропуснах да спомена, че в автомобила бяха също така жена и две деца. Речено – сторено.

Отклонихме се от главния път и 5 минути по-късно

вече вкарвах мотора в двора

И тъй като не си направих труда да сляза и да огледам ситуацията предварително, се оказа, че ще можем да затворим вратата, през която току-що бях минал, но ще видим доста зор, докато изкараме мотора в последствие, а сам дори не бих могъл да го направя.

Още преди да съм се разхвърлял, тръгнахме да обикаляме двора, пълен с овощни дръвчета, ягоди и какво ли още не, а моят домакин настояваше да опитам всичко. След това се качихме отново пред къщата, където върху бетонната плоча, точно пред нея, бе разстелено едно голямо одеяло.

В следващия миг всеки си намери някакво занимание, а там останахме само аз и по-големият син на човека. За щастие той знаеше нелош английски, така че успяхме да поговорим за доста неща – тръгвайки от музиката, минавайки през семейството и „нормалния“ начин да се задомиш в Иран, стигайки до наложените рестрикции върху интернета като цяло и социалната мрежа, която използват, а именно Telegram, тъй като официално нямат достъп до facebook. Освен това, незнайно как, стигнахме и до това, че формата на Иран, в географски смисъл, наподобява силно котка. Между другото, персийските котки в Близкия изток биват наричани също ирански котки. Докато в Иран пък ги наричат също така и ширазски котки. Да, говоря именно за онези, дългокосместите, с нацупената по default муцунка, които са погрешно смятани за толкова симпатични 🙂

Жената донесе съдове и прибори и сервира супа на всички. Не можете да си представите почудата ми, когато видях плуващите в нея

лешници!? Е няма толкова яка супа!

Или просто обичам ядки, ако ще да са вложени в супа, както и да е 🙂

Попитах ги относно ферибота за Кешм, но ми казаха, че не знаят кога отплава последният курс. Това даде причина да допусна, че той не се движи денонощно.

След раздумката дойде време да изкараме мотора. Но не и преди да сме си направили снимка за спомен.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Както се и очакваше, падна немалка борба с мотоциклета, докато го върнем отново на пътя пред голямата порта.

И така,

продължих към Кешм

Беше започнало да се заоблачава, а мен отново ме преследваше онова натрапчиво усещане, че ще ме вали. Не че това ме притесняваше особено.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Неусетно започнах да увеличавам темпото и скоростта. Бях си наумил, че искам да стигна до острова още днес, за да започна разглеждането му призори без да губя време в чакане на първия ферибот натам.

Имах лошото предчувствие, че нещо неприятно ще се случи. Или както на български го наричаме – дейба вю. Не се вслушвах.

Малко след това навлязох в

Бандер Абас, откъдето продължих за Бандар е Пол,

за да се кача на ферибота. Правеше ми впечатление, че карам по-бързо, и тогава връщах газта обратно до нормалното. Тъкмо там

зад гърба ми се лепна патрулка и пусна бурканите

Не даваха някаква индикация, че искат да спра, нито пък ме изпреварваха. Бяха по-досадни и от бълхи… А много мразя някой да ми кара на буркани зад мен. За щастие свиха към полицейското управление отдясно, когато стигнахме до него.

Вече бързах дори още повече и това никак не ми харесваше.

Както си карах по главния път, навигацията реши да ме прекара по някакъв друг, уж по-пряк. Върнах се, аз си знам как, и поех по този, уж по-прекия. Както казах, бързах и не погледнах по-подробно картата на навигацията. Пътят бе отегчаващо прав и в нелошо състояние, така че отново карах малко по-бързо от нормалното. Пътят започна ту да се изкачва нагоре, ту да се спуска надолу, което само ограничаваше видимостта ми.

И докато в единия момент препусках нагоре-надолу по пътя, в следващия момент, след като изкачих поредното мини възвишенийце, видях на 30 метра пред себе си как

цялото платно е покрито с пясък,

а на всичкото отгоре имаше и дълбоки коловози в него. Използвах спирачките максимално, но в следващия момент вече бях в пясъка, борейки се да го задържа в правия път. Буквално казано.

Тъкмо си мислех, че ако и този път ми се размине, вече ще карам МНОГО по-внимателно, когато моторът спря до нула, веднага след което полегна наляво като една същинска Тодора, а аз го последвах с пирует и кълбо настрани, макар и против волята си…

Падането беше все едно от място,

а каската ми дори не докосна земята, т.е. пясъка.

Причината бе възвишение в коловоза, което моторът за щастие не успя да преодолее. Все пак бях дал всичко от себе си, за да намаля скоростта максимално преди да вляза в коловоза, който си бях набелязал.

За щастие моторът падна на „правилната” страна, а именно лявата. Само напомням, че ауспусите ми са отдясно. Така де, чопърджийски неволи.

Махнах чантата от резервоара, свалих каската и ръкавиците и опитах да го изправя. Уви, не се получаваше. Гумите бяха излезли високо над коловоза, а с всичкия багаж по него си тежеше доста.

Вече бях започнал да свиквам с мисълта, че ще трябва да свалям багажа от него, за да успея да го вдигна, когато сякаш от нищото се появи едно момче на моите години, но за щастие значително повече килограми. Паркира мотора си и дойде при мен, виждайки ситуацията. Сякаш бе напълно излишно да му се моля със знаци да ми помогне, тъй като без да обели и дума хвана облегалката на Сянката, аз пък кормилото и като на шега го изправихме, връщайки го обратно в коловоза. Стоеше си там без дори да пускам степенката. Чудесно, а? Кабелчето на сензора за температура на маслото, който бях монтирал, се беше отскубнало, но това ни най-малко не ме притесни.

Предположих, че горивото от карбураторите е изтекло, така че отново включих в действие ключето за захранване на горивната помпа. Обикновено няколко секунди по-късно честотата на работата ѝ намалява до нула, когато карбураторите са пълни догоре. Този момент обаче не идваше. Същевременно нямаше никакъв теч от никъде!? Пробвах да запаля – не пожела…

Тогава вече се почувствах като героя на Джошуа Джаксън в One week, който вперил поглед в небесата крещеше неистово:

“Whyyy!? Why won’t you start!?”

Тъй като момчето видя, че не говоря фарси, звънна на свой приятел и ми даде телефона да говоря с него. Човекът отсреща ми обясни, че не е нужно да се притеснявам, защото след малко ще дойде автомобил, ще натоварим мотора и ще го закараме на майстор. Също така спомена, че има и къде да пренощувам. Учтиво му обясних, че съм много благодарен за отношението и за помощта от страна на момчето, което бе до мен, но ще се справя и сам с мотоциклета си, пък и все още бързах да стигна до острова.

През това време беше дошъл друг приятел на моя нов приятел. Докато се чудех какво да правя, захраних отново помпата и успях да запаля!

Двамата ми помогнаха да изкарам мотора от коловоза, продължавайки напред, след което им благодарих от все сърце, казахме си „чао” и те тръгнаха в обратната посока. Вече се беше стъмнило напълно.

Продължих плахо и много внимателно

напред по пътя. Не исках повече неприятни изненади за вечерта. И само минута по-късно стигнах до участък, в който

5 – 6 метра от пътя бяха като срязани с нож и спуснати метър надолу.

Спрях, изгасих двигателя, оставяйки фара да свети, слязох от мотора и останах безмълвен за няколко минути. Ако не беше се случило това нещо преди малко, пътуването ми можеше много лесно да приключи именно тук. Понякога просто усещате как някой отгоре ви намигва с усмивка. Явно е твърде рано за подобни сценарии.

Огледах пеша пътя напред, осветявайки го с челник, но офроудът ми беше дошъл малко в повече, затова възседнах отново мотора и тръгнах обратно.

Не можех да спра да мисля, че тези пясъчни коловози бяха абсолютно нищо, кръгла нула, в сравнение с това, което можеше да ми се случи, ако ги нямаше. Явно са своеобразния „знак“ да се внимава по-нататък по пътя.

Реших, че

най-разумното е да приключа с карането за днес

Вече бях достигнал непознати за мен висини на неадекватност и имах чувството, че затворя ли очи, мигом ще заспя. Подминах пясъчния участък и излязох встрани от пътя, за да разпъна лагера си.

Смятах, че вече няма да има кой знае какъв трафик тук, но тогава се появиха четирима други мотористи на два мотора и дойдоха при мен. Казах им, че съм се

запътил към Кешм,

а те ми дадоха знак да карам след тях.

Добре, от мен да мине. Но само този път!

След поне 20 – 30 минути офроуд ме изкараха отново на пътя и ми показаха посоката, в която да продължа, а те поеха в противоположната. Погледнах навигацията само за да установя, че вместо всичко това можех просто да се върна по асфалтирания път назад, след което да карам също само по асфалт, за да стигна дотук. Да, малко повече път, но по АСФАЛТ. Мамка му.

Напрежението вече ми беше дошло в повече, затова проведох един бърз телефонен разговор, колкото да се успокоя поне малко.

И така,

продължаваме към остров Кешм!!!

Щом четете това и сте стигнали чак дотук, сигурен съм, знаете много добре онова чувство, което изпитвате на мига, щом гумите ви стъпят отново на асфалт и усетите онова колосално сцепление, което ви кара да навиете газта докрай!

По-нататък стигнах до поредния военен пункт, каквито често се срещаха в южните части на страната. За 5 дни в страната за пръв път ме помолиха да отбия. Поговорихме си малко, след което ме отпратиха.

Следващата ми спирка бе на гишетата за ферибота

UNKLE – Lonely Soul

Малко след като спрях пред бариерата ме поканиха в климатизирана стая, където освен да ми сканират документите, се наложи да попълня и кратка листовка относно пребиваването си на острова. През това време се заприказвахме с другите служители, почерпиха ме фурми и ледено студена вода.

Един от въпросите в листовката, за която споменах, бе къде ще нощувам. Викам им – чадър. И показвам с ръце. Казват „ок, пиши”. Пиша аз „chadar“ с цялата си глупост, а момчето ми показва дисплея на смартфона си, на който пише „traveling tent“. Ей, ученото си е учено, бе.

Оказа се, че фериботът е безплатен за мотоциклетисти.

Супер, само дето има един час до отплаването му.

И така, наредих се на 30 метра от него, където други униформени служители ме бяха помолили да паркирам.

Докато чаках да ми дадат знак да се качвам, хапнах набързо и си направих малко записки.

Когато най-после ме отпратиха към ферибота, малко преди него ме спря друг човек, явно от екипажа, който със сериозен тон и изражение на брадясалото си лице ми искаше билет. Е от къде да ти го взема, казаха ми, че не трябва. Призна си без бой, че се майтапи, и ми метна с усмивка на лице да продължавам към края на палубата. Това бе доста примитивен ферибот, предвид че имаше рампа само от едната страна. Заради това и автомобилите се качваха на приятно хлъзгавата му палуба на задна предавка.

След като закарах мотора в дъното последва моментът ми на уединение с него.

Едва тук за кратко ме обзе онова чувство на притеснение,

че съм доста далеч от дома и не знам какво бих правил, ако нещо се случи с мотоциклета. Бях убеден, че подобни мисли понякога се въртят в главите на всички соло пътешественици. Вече дори си представях как го натоварвам на гърба на някой Мак, който да ни закара поне до турската граница, хаха. Каквото и да правиш, никога не можеш да предвидиш всичко, така че няма смисъл дори да го мислиш. Пък и ако никога по време на пътуването си не се изгубите, не се уплашите или не се зачудите защо сте напуснали зоната си на комфорт, значи не го правите правилно.

Малко след като вдигнаха рампата и отплавахме, онзи същият човек с брадата дойде да ме покани при екипажа, в просторно помещение няколко палуби по-горе. Отново ме гостиха с чай и вода, отново разказвах откъде идвам и накъде евентуално отивам.

Кешм, Иран

Буквално не усетих кога дойде време да слизаме от ферибота.

Остров Кешм

Тук отново започна едно преснимане на документите ми (този път с телефон), съпроводено с попълване на друга бланка. След като приключихме формалностите, продължих по пътя в търсене на хранителен магазин.

Малко след 22:30 вече си бях намерил място за бивакуване точно

до брега на Индийския океан

Покана не ми трябваше, бях готов да вляза във водата още преди да съм разпънал палатката.

Хайде, стига толкова приключения за днес. Героите са уморени, време е за сън. Най-тежкият ден от това пътуване приключи. В крайна сметка нищо чак толкова не се беше случило – единствената щета е откъснатият кабел за температура на маслото. Едно нещо по-малко, което да отвлича вниманието ми. Това не бе първото ми изпускане на Сянката, надали ще ми е и последното.

Започна да ми липсва зеленина около мен.

Но много повече ми липсваше нормалната комуникация. Започна да ми омръзва всеки опит за диалог да започвам с “no farsi, englisi”, да отбягвам въпроса колко струва возилото ми и да обяснявам, че то е само с два цилиндъра. Четирите лули на свещите много ги объркваха, завалиите. Twin spark, какво да правиш. Японска му работа. Но въпреки всичко това не си купувах локална sim карта с интернет, все пак не това бе идеята на пътуването ми.

След употребата на толкова много сол напоследък успях дори да разраня долната си устна. Не правете такава грешка, организмът ви знае много добре какво му е нужно, така че ако не сте забелязали да се потите твърде интензивно, то не предозирвайте и солта.

Navitel, чак толкова да ме подведеш не бях очаквал.

За малко да се „наджипиеся” заради теб. И не само това, ами и получих страхова невроза от изненадващи пясъци на пътното платно.

Час по-рано за пръв път ползвах паспорта си по същество, to literally pass a port. Йей! Освен това в този ден

стигнах до най-източната точка, на която някога съм бил

Много се радвам, че евтиният китайски телефон издържа не само наводнението на идване, ами и тукашните високи температури. Да си призная, това бе сред нещата, които ме притесняваха преди да тръгна.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)

Малдиви:



Booking.com

Коста Рика:



Booking.com

Мавриций:

Booking.com



Booking.com

Из Иран (4): От Чак-Чак до лагер Shahdad Desert Camp в пустинята Дащ е Кявир

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак.

Днес през Язд ще стигнем до следващия пустенен лагер – Шехдад.

Приятно четене:

От Чак-Чак до лагер Shahdad Desert Camp

в пустинята Дащ е Кявир, Иран

част четвърта на

Из Иран

05 – 19.05.2017

Чак-Чак – Язд – Shahdad Desert Camp

612 km

Четвъртък.

Из Иран – височини, трак

Чак-Чак е най-святото място за зороастрийците

Това е религията, изповядвана в древна Персия до арабската инвазия през 7-ми век. Тогава много зороастрийци са побягнали към Индия и други съседски държави. Според една от легендите, по това време сасанидската принцеса Никбану е дошла именно тук, високо в скалите, където със своите придворни успява да съхрани религията си и свещения зороастрийски огън. Това е място за поклонения, на което всяка година вярващите се събират в храма на огъня и съпреживяват своята мистична религия.

Събудих се около 5 сутринта по българско време. По традиция хапнах набързо, докато събирах лагера, и се отправих нагоре по каменната пътека с фотоапарата под ръка.

Ето как изглежда пътят дотук по светло.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Чак-Чак – Язд – Shahdad Desert Camp, Иран

И пътеката, водеща до сградите за настаняване на поклонниците. Най-отдадените от тях започвали да вървят пеша към светилището на мига, щом го зърнели в далечината.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Чак-Чак – Язд – Shahdad Desert Camp, Иран

След бързата си разходка се спуснах обратно при мотора. Температурата вече бе 22 градуса, а часът – едва 5:30.

Отправих се

към замъка Нарин в Мейбод

Отвън той изглеждаше така:

Замък Нарин в Мейбод – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Не останах дълбоко впечатлен, затова и продължих смело към

Язд –

градът на вятърните кули и зороастрийските храмове.

Първата ми работа, когато стигнах там, беше да хапна поредния пъпеш. Подминах няколко бакалийки, преди да видя някоя достатъчно отдалеч, за да мога да се отделя безопасно от трафика. Продавачът бързо разбра гениалната ми идея, така че ми връчи вехтия нож, който стоеше на един от стелажите, постла ми един картон на плота, в дъното на магазина, и ме остави да хапвам, докато той се занимаваше със стоката си пред магазина. Докато се хранех, при него дойде негов приятел и двамата се заприказваха. Когато стана време да тръгвам, се опитах с жестове да го попитам дали би имал нещо против да го снимам. Не ме разбра, затова извадих фотоапарата, за да придам повече яснота в питането си, а той просто кимна и застана мирно, “като за снимка“.

Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Пожелахме си „Ходахафез“ и продължих към

Стария град на Язд

Докато карах натам, в централните части на града най-много ме притесняваше да не бъда помислен за местен джигит и спирачните ми възможности да бъдат рязко надценени. След като натоварих всичкия багаж на мотора, ми бе нужна самолетна писта, за да го ускоря до 90, и две такива, за да спра до нула по традиционния начин.

Обикалянето в Стария град се оказа интересно занимание. Ако някога се почувствате в безизходица, спомнете си за мен в тази ситуация:

Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Като се замисля, може би ъгълът на предницата ми действително е малко странен. Както и да е, за щастие кожената чанта отзад поддава леко, така че с n на брой маневри и m псувни все пак успях да се извъртя обратно.

Освен пустинна столица на Иран,

Язд е и световен център на Зороастризма

Вероятно затова и следващото нещо, на което се натъкнах, беше тази „zoroastrian house“, както я нарече мъжът, който отговаряше за нея. Причината за името ѝ, по негови думи, беше, че всички сувенири тук са дело на зороастрийци. Може и така да е, не твърдя нищо, но и не успявах да се отърся от стереотипа, че всички подобни стоки са китайски.

Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

След като минете през основното помещение, се оказвате в просторния ѝ вътрешен двор, чиито стени са обсипани отгоре до долу с килими и всевъзможни по форми и размери сувенири.

Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Попитах го какво прави, когато завали дъжд, а отговорът му бе, че всички използвани материали са естествени, така че не го притеснява нито дъждът, нито слънцето, което ги огрява ежечасно. От дума на дума се сетих да го попитам и за другите неща, които чоплеха съзнанието ми, като например за какво служат онези кръгли кули, пълни с вода. Оказва се, че предназначението им е просто да указват на пътешествениците къде има вода.

Когато излязохме отново пред магазина, туристи бяха обградили мотора ми и се изреждаха да позират, възсядайки го, за снимка. Няма да коментирам, поне не се опитваха да го вдигат от степенка. Постоях още малко с човека, все пак напоследък твърде рядко срещах някого, с когото мога да разговарям. Преди да тръгна го попитах дали би имал нещо против да го снимам. Каза, че няма проблем, така че отидох да сменя набързо обектива.

Иранец – Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Дори не предполагах, че пичът е от типа “too cool to look at the camera” 🙂 Интересно колко ли пъти са му казвали, че прилича на Том Ханкс. Нещо, на което обърна внимание един приятел, когато видя снимката, но не и аз, докато общувах с него.

А старият град на Язд е много красив.

С всички тези измазани с кирпич тесни улички, в които можеш лесно да се изгубиш, но не и да направиш обратен завой 🙂 Много фотогенично място, но уви, не разполагах с модел наоколо.

Следващата забележителност, която си бях набелязал, беше

комплексът Амир Чахмак

Още докато паркирах мотора, при мен дойде това момче, за да ми даде флаер за някакво кафене в околността.

Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

И ето ме и мен, най-после, пред една от многото в страната джамии с величествено извисяващи се минарета, декорирани целите с емблематичните сини плочки.

Джамия, Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Всъщност това е една от най-големите такива в Иран, известна най-вече със симетричната си архитектура. Площадът е изграден тук през 15-ти век, няколко десетки години след джамията, като оттогава до сега са настъпили многобройни промени. През нощта всички тези ниши биват осветени и целият площад засиява, превръщайки се в едно дори още по-очарователно място.

Докато снимах и се любувах на гледката, видях тази двойка иранци, които правеха почти същото.

Иранци, Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Знаеха доста добре английски, което позволи да обменим две слова.

Ето как изглеждат минаретата отблизо:

Джамия, Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

А това в далечината са т.нар. вятърни кули, или бадгири

Вятърни кули или бадгири – Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Вятърни кули или бадгири

.

Тези строителни елементи са един от символите на персийската архитектура и служат за проветряване, охлаждане и овлажняване на въздуха в помещенията.

Язд бе първият от трите града, в които исках да прекарам малко повече време. След разходката си наоколо

потеглих към пустинния лагер край Шахдад

Исках да снимам някой от всички тези огромни американски Mack-ове, които виждах вече ежедневно. Затова и на следващата отбивка, на която видях паркиран такъв, не се поколебах въобще и отбих, за да направя своя кадър. Шофьорът му тъкмо миеше посудата си, така че с позволението му щракнах това:

Камион Мак, тир– С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Човекът нямаше нищо против да снимам и него.

Иранец, шофьор на камион Мак, тир– С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

След като разбра, че не говоря фарси, млъкна и продължихме да общуваме само със знаци. Попита ме за двигателя и възрастта на Сянката, след което от своя страна не само ми разказа за 27-годишния си камион, ами и ме покани да се кача в кабината. Въобще и не подозирах, че това чудовище е оборудвано дори с климатик!? Но уви, двигателят е едва 6-цилиндров. Че той един тъп GoldWing е с толкова, бе?

За съжаление към този момент не оценявах по достойнство колко интелигентен бе този човек, щом преминахме на знаци веднага след като разбра, че нямаме общ език. Затова и отказах така лекомислено поканата му за обяд, за което впоследствие съжалявах. Тогава просто не знаех, че толкова рядко ще срещам такива хора.

Малко по-нататък, пък, карайки си съвсем спокойно, се натъкнах на тази хумореска:

Пътен знак – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Чак-Чак – Язд – Shahdad Desert Camp, Иран

Е стига бе, вие майтап си правите, да не кажа друга дума. Все едно из наш‘те гори в България да бродят камили!? Но пък знае ли човек, все пак снощи се натъкнах на диво зайче, така че… 🙂

Следващата ми спирка бе на изхода на едно градче,

където исках просто да хапна набързо от провизиите си. Нещеш ли, в следващия момент пред мен спря лъскав автомобил, от който излязоха двама добре облечени господа, просто за да си кажем здравей-здрасти, след тях спря и друг човек в далеч по-неугледен автомобил, а накрая при мен дойдоха и тези благи хора.

Иранци – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Явно отново се бях превърнал в атракция, защото след тях се появиха и други:

Иранци – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Спокойно, размина ми се побоя от страна на детето, то явно просто така си гледаше 🙂

По-нататък пътят ме отведе и до това чудо на инженерната, или по-скоро дизайнерска, мисъл:

Бензиностанция – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Вероятно ще прозвучи като някакво клише, но когато видях тези скали, ги асоциирах най-напред с природата на северна Америка.

Скали – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

По-нататък пътят продължи в тунел, а веднага щом излязох от него, температурите започнаха рязко да се покачват и от 32 набързо достигнаха до 42°C. Приятно, а за щастие влажността бе нищожна, така че почти не ги усещах.

А тук указания отново не липсват!

Пътен знак – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Чак-Чак – Язд – Shahdad Desert Camp, Иран

И явно не само у нас някои от тях звучат толкова идиотски 🙂

Надморската височина бе 2700 метра – най-голямата, до която стигнах по време на пребиваването си в Иран.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Може да прозвучи смешно, но след като направих горната снимка, изпитах сериозни затруднения да изправя мотора, след като го възседнах. Наложи се дори да сляза от него и да го пусна леко напред, за да направя потеглянето си възможно. Май се бях понатоварил… 🙂

Когато влязох в

градчето Шахдад,

бях изненадан най-напред от палмите, растящи просто така в дворовете. Имах чувството, че бях в някакъв напълно различен свят, че това е по-скоро извадено от контекста на някоя джунгла, а не от този на град насред пустиня.

Шахдад – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Бях си отбелязал координатите на тукашната бензинджийница, но когато паркирах пред една от колонките ѝ, ме ощастливиха с жест, идещ да рече, че

бензин няма

Шехдад, Керман, Иран

Това обаче въобще не ме притесни, знаейки, че возя със себе си още 10 литра в тубите пред дисагите, затова преспокойно продължих

смело към пустинния лагер

Шахдад – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

До него водеше не само асфалтовият път, но и жиците.

Шахдад – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

И ето че броени минути по-късно вече бях там!

Shahdad Desert Camp, – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Нямах търпение да стигна тук. Очаквах да заваря половин Horizons Unlimited сбирка, или поне други авто-мото приключенци, странстващи наоколо, готови да обменим куп полезна информация, съвети, забавни истории и какво ли още не, но…

Лагерът всъщност се оказа по-пуст и от Пустинята

Освен момчетата, отговарящи за евентуалните посетители, не заварих никой друг.

Shahdad Desert Camp, – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

След като си платих входа, продължих плахо напред.

Shahdad Desert Camp, – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Където за моя най-голяма изненада ме очакваше този ирански трансформър:

Shahdad Desert Camp, – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Почувствах се като в някоя сцена от научно-фантастичен филм и вече очаквах отнякъде да се появи я Дарт Вейдър, я поне Люк Небоходеца. И ако от горната снимка не си личи от какво е сглобен, то ето и една отблизо.

Shahdad Desert Camp, – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Освен това тук има и около 30-тина юрти, които ще видите по-нататък.

Най-безотговорно зарязах мотора

и тръгнах да се разхождам из лагера. Бе започнало да се смрачава, когато мярнах няколко прилепчета да прелитат наоколо.

В първия момент останах леко разочарован, тъй като очаквах да заваря нещо малко по-различно тук. А именно образуванията, които присъстваха на снимката, която си бях принтирал за тук. Така наречените ярданги, или калути, резултат от вятърната ерозия.

Отидох отново при момчетата на входа, за да ги питам за калутите от снимката ми. Казаха ми, че те са именно тук, наоколо. Добре де, но аз все пак не ги виждах… Предложиха ми на следващия ден да влезем в пустинята с автомобила. С моя мотор нямало да мога така или иначе. Много хубаво, само дето цената, която ми обявиха, бе абсолютно смехотворна. Казах им, че ще помисля. Така или иначе предложението важеше за идната утрин.

Леко разочарован, реших поне да се кача по стръмните скали в дъното на лагера, за да погледна ситуацията, или поне терена, малко от по-високо. Надали имаше по-подходящ момент от този да си пусна дуета на Стинг с онзи небезизвестен алжирски певец.

Sting – Desert Rose

Shahdad Desert Camp, – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Когато се качих тук, осъзнах, че всъщност не ми бе нужен никой друг наоколо, още по-малко пък тълпи от хора. Тук, също като в пустинята Кавир, властва тишината… Не знам дали някога бях “чувал” подобна. А пустинята беше толкова красива. Но същинското ѝ лице ще ви покажа утре, както ми се случи и на мен.

Тръгнах обратно към мотора. Бях на 20 – 30 метра от кръговото, където го бях зарязал, когато зърнах малко диво животно, приличащо на лисичка, но с големи уши. Погледите ни се срещнаха за няколко секунди, преди то да се впусне в стремителен бяг надалеч от мен. В любопитния му и невъздържан поглед ясно се четеше удивлението, което изпитваше, от това, че съм дръзнал да го обезпокоя в неговата Пустиня.

Оставих фото техниката при мотора и продължих отново към входа на лагера. Попитах момчетата дали мога да спя в някоя от юртите наоколо, а те отговориха утвърдително и ме поканиха да остана малко при тях. Единият от тях запали цигарата, която старателно свиваше допреди малко и започнаха да си я въртят. Предложиха ми да се включа, но любезно отклоних поканата. По-късно, докато стояхме в стаята, отляво на входа, единият извади малка бутилка от безалкохолно и каза, че е уиски. Наля си в капачката и мигом я гаврътна като шот. Тази покана отклоних също толкова тактично. Не ми беше принципно, но не ми се и пиеше. Е, ако ставаше въпрос за пълна догоре чаша с приятно охладена течност с аромат на хмел, не гарантирам, че щях да бъда чак толкова твърд в позицията си.

Вече се беше стъмнило. Едното момче ме извика с него, за да включим осветлението в лагера. След като вдигна шалтера в главното ел. Табло, се разделихме и аз отидох отново при мотора. Докато ровех в багажа си, пристигна голям бял джип и паркира в дъното на лагера.

При мен дойдоха Ник и Сабина – германци, пешеходстващи в пустинята, ескортирани от същия този джип. Явно всеки си има номер в живота. Сабина сподели, че също кара мотоциклет. Ако Sportster-а го броим за такъв, разбира се 🙂 Били дошли, за да вземат някакви дърва, след което щели да продължат към вътрешността на Пустинята.

След като те потеглиха, преместих мотора пред юртата, която си бях избрал. Въпреки че врата нямаше и не можах да паркирам мотора така, че да запреча входа ѝ, реших, че ще си спестя разпъването на палатката вътре.

Всичко бе чудесно, докато не дофтасаха няколко автомобила с иранци и иранки. Е, ранното заспиване ми се размина, но за сметка на това пък успях да си направя доста записки за всичко, което ми се случваше напоследък.

Днес насмешка у мен будеха пътните знаци, указващи леките кривини по безкрайно дългите и прозаично прави пътища наоколо. Тук едва ли не на всяко отклонение от праволинейност бе зачислен по един такъв знак. По-досадно обаче бе, че вятърът по тези земи няма по какво да бъде разчетен. Понякога просто те грабва изневиделица и те размотава по платното като прани гащи в зимна нощ.

Според същата онази карта на светлинното замърсяване тук бе дори по-тъмно. За пръв път попадах на място като това – с толкова ниски нива на светлинното замърсяване, затова и се чувствах като дамска превръзка – на прекрасно място, но в неподходящ момент. Пълнолунието бе настъпило тази сутрин и това напълно компрометираше каквито и да било опити за фотография на звездното небе.

Мира не ми даваше въпросът как така още не бях срещал други странстващи мотоциклетисти. Кой тогава качва всички тези снимки из фейсбук групите, които ме караха цяла зима да копнея да потегля на пътешествие!?

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)

Малдиви:



Booking.com

Коста Рика:



Booking.com

Мавриций:

Booking.com



Booking.com

Из Иран (3): От Маранджаб до Чак-Чак в пустинята Дащ е Кявир

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир. Днес ще продължим през пустинята кък лагера Чак-Чак.

Приятно четене:

От Маранджаб до Чак-Чак в пустинята Дащ е Кявир

част трета на

Из Иран

05 – 19.05.2017

Maranjab Desert Camp – Чак-Чак

800 km

Сряда.

Из Иран – височини, трак

Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, 800 km

Lucy Rose – Bikes

https://www.youtube.com/watch?v=CJe_ofKqC4o

Събудих се малко преди изгрева. Веднага слязох от плочата, взех фотоапарата и тръгнах да си търся ракурси.

Изгрев в пустинята Dasht-e Kavir– Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Нищо не грабна вниманието ми отведнъж, но пък и нямаше как да пропусна да уловя първите слънчеви лъчи на това прекрасно утро.

Отново се замислих дали да не продължа по прашния път към лагера, 15 километра по-нататък. Малко след него се намира и соленото езеро, което исках да видя. От друга страна след това би се наложило да мина всичките 40 километра, за да стигна отново до асфалта. В крайна сметка здравият разум надделя и оставих това за някой друг път, когато може би ще бъда с някой друг ADV мотоциклет. Разглеждайки сега снимките си, се замислих дали не сгреших, но все пак нещата, пречупени през текущата ми призма, изглеждат по коренно различен начин.

И така, обратно назад.

Камили в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Нямах търпение и силно се надявах да зърна тези прелестни същества отново

Камили в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Този път те бяха доста повече и се движеха на групички

Камили в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Не бях виждал бяла камила, но ето че и това се случи.

Камили в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

На моменти силно се изкушавах да излизам от пътя само за да направя някой кадър на вярната Сянка.

Мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

А когато стъпвах отново на асфалтовите пътища извън населени места, не ми оставаше нищо друго освен да се наслаждавам пълноценно на усамотението от онзи ужасен трафик в градовете.

По принцип си бях набелязал за посещение и древното селище Абианех, което не удължаваше пътя ми с много, но очакванията ми към него бяха твърде ниски и реших да го пропусна.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Редовно се случваше другите водачи на автомобили и камиони да ме поздравяват по един или друг начин

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Както казах, изкушения

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

А такава табела видях неведнъж

Карайки близо 80 km по този ужасно прав път, не видях абсолютно никого. Това бе нещо напълно ново за мен.

Някои кадри надали си струват споделянето, я заради липсата на фокус, я заради кривите хоризонти, но все пак.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

И противно на всяка логика

тази пустош и липса на цивилизация всъщност ми носеха огромно успокоение

Най-после бях тук, където мечтаех да дойда още от миналата година.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Минавайки през едно от малкото (уж) населени места по маршрута си, се натъкнах на това.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Такива кули бях виждал само на снимки, затова и без да се замислям спрях и тръгнах към нея на разузнаване. Оказа се нещо като кладенец, пълен с вода, с доста голям диаметър и неясна за мен дълбочина. Отвътре, в поглед нагоре, изглеждаше така:

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

А за какво всъщност служат ще разберем “утре”.

Следваща точка по маршрута ми беше пустинният лагер в Меср, но прецених, че мога спокойно да се откажа от посещението му, така че

продължих към пустинния лагер в Гармех.

Когато стигнах на координатите му, се оказа, че там има просто селце.

За невероятната инфраструктура в страната само бях чувал от кого ли не, но действителността, разбира се, далеч не бе чак толкова захаросана.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Тишина

По тези пътища също е тихо. Много тихо. Когато слизах от мотора, за да снимам, съответно “се изключвах” от музиката си, се чувствах някак странно. Някак безкрайно сам. И ни вятър се чуваше, ни дявол, ни нищо…

Следващото нещо, което привлече силно вниманието ми, бяха тези скали край пътя. Снимката сякаш не дава твърде ясна представа, но тези парчета стърчаха нагоре като пластинките на гърба на стегозавър. А след един ритник и са долу. Сори, не се стърпях поне да опитам…

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Скали

Вече карах към една древна крепост в

Баязех,

която бях набелязал, разглеждайки google maps. Градчето изглежда така:

Баязех - С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Баязех

В дъното на снимката дори се вижда

крепостта

Тя датира още от времето на сасанидската империя (3 – 7 век) и има близо 700 стаи. Когато стигнах до нея, не бях особено впечатлен, а наоколо все още не се виждаше жив човек, което откровено ме притесняваше. В следващия момент се появи някакво момче на мотоциклет. Кимнах му и продължих, правейки обиколка около самата крепост. Това ми отне не повече от половин минута, след което се опитах да попитам момчето откъде мога да си набавя нещо за пиене. Даде ми знак да карам след него и така се озовахме пред заключения хоремаг. Отнемайкъде се появи друг младеж, който чевръсто отключи катинара, влезе и ми подаде бутилка минерална вода от хладилника. Освежаващо. Но явно бях толкова уморен от 500-те km дотук, че щях да получа микро инфаркт, когато не намерих портфейла си във вътрешния джоб на елека. А той обикновено стои във вътрешния джоб на якето.

Докато се съвземах от жегите, се появиха няколко деца на по 10 – 12 години, също с моторетките си. Паркираха при нас и взеха с любопитство да разглеждат Сянката. Като се замисля, трябваше да направя някоя и друга снимка тук, но когато става въпрос за деца, въпросът е малко по-деликатен, заради това и предпочетох да пропусна. След като се освестих, се качих, запалих майсторски с отвертката, събирайки погледите им, и продължих нататък. Стартерното реле май тотално бе сдало багажа.

И ако дотук знаците за камили не ме плашеха, то като видях този, сериозно се фрустрирах.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Надявах се само да не е някакъв бос на „нивото” 🙂

Следобедът не бе особено интересен. Имах да отмятам едни скучновати километри до древното селище Чак-Чак. Слънцето вече залязваше, когато вниманието ми грабнаха тези руини.

Руини – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

И въобще, ако иранците имаха търговския нюх на гърците, цялата карта на страната щеше да бъде изпъстрена с какви ли не „забележителности”.

Понякога, след изминаването на повече от 700 километра за деня, се чувствам именно така:

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Пътят ме отведе до

Харанак

Градът има и стара част, но не бях в настроение за разглеждането ѝ, а и вече почти се беше стъмнило. Затова спрях, напазарувах и продължих нататък.

Малко след това

трябваше да се отклоня от главния път

Противно на всяка логика, тук ме очакваше изключително приятен завойчест път с много добра маркировка, обрисуваща фино плавните му завои. Явно това бе наградата ми за деня, затова и не бързах, а просто ѝ се наслаждавах. Някак идилично ми бе, а на моменти дори изключвах фара, само за да видя как луната озарява околността. След няколко часа настъпваше пълнолунието.

Както си карах така лежерно, пътят ми пресече заек. Явно тук кипеше от нощен живот.

Скоро след това видях светлините на

Чак-Чак

и „фибите“, виещи се нагоре, водещи до самото селище. На широкия паркинг, където свършваше асфалтовият път, нямаше никой. Оттам нагоре продължава пешеходна пътека от каменни плочки.

Реших, че тук ми е прекалено светло, а и целият паркинг бе леко наклонен, така че се спуснах по инерция до края на последната фиба, където имаше предостатъчно място за палатката ми без въобще да запречвам движението. Освен това, тук бе и значително по-тъмно.

Паркирах плътно до мантинелата, за да мога да заключа мотора към нея, и започнах да разпъвам лагера за пореден път. Исках да направя всичко едновременно – да се чуя с близките си, да вдигна палатката, да опитам най-после бленуваните цял ден домати и пъпеш. Знаете как е, но нямаше как да се случи по този начин. Както и да е, оправях си нещата едно по едно, но усещах, че вече не съм особено адекватен.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Лагер Чак-Чак

Въпреки че не се потях особено, предпочитах да употребявам повече сол, защото се притеснявах от обезсоляване, затова и поръсвах обилно всяко резенче домат.

След като хапнах, се разходих в околността за някой и друг нощен кадър. Тук също е тихо. Много тихо.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Тишина

Докато снимах пътя, видях как нещо мъничко и черничко, като в онази гатанка, мина покрай палатката ми. Когато слязох долу, се оказа, че беше таралежче. Явно се бях позиционирал точно на пътеката му.

Днес най-високата температура, която видях на термометъра, бе 37°C, което много ме зарадва. Най-после – условията, които очаквах и за които имах нагласата.

Между другото, ако сте пътували повече, вероятно и на вас ви се е случвало да се заприказвате с човек, който знае много добре, че не може да ви помогне, нито дори да извлече каквато и да било полза от опита за комуникация с вас, но въпреки това се опитва да общува някак с вас. Губейки както вашето, така и своето време. Е, не мога да го разбера това. А размислите ми в тази посока тръгнаха, след като днес един такъв типаж ми изгуби 10 минути на една бензиностанция, на която уж имало бензин, после нямало и т.н. А той дори не беше служител, а просто отби от пътя си и спря при мен, когато ме видя на същата тази бензиностанция.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Сейшелите или на Мавриций:)

Малдиви:



Booking.com

Сейшелски острови:



Booking.com

Мавриций:

Booking.com



Booking.com

Из Иран (2): От Базарган до пустинята Дащ е Кявир

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължавам е пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, a днес от граничния Базарган ще стигнем до средата на пустинята Дащ е Кявир.

Приятно четене:

От Базарган до пустинята Дащ е Кявир

част втора на

Из Иран

05 – 19.05.2017

Бях в

градчето Базарган

и вече бе тъмно. След кратка обиколка на главната улица спрях пред първия хотел, изпречил се на пътя ми, и попитах за стая и вътрешен паркинг. Имаха каквото ми трябваше, при това на приемлива цена, така че прибрахме мотора, занесох багажа в стаята си и опитах отново да подкарам телефона си. Възкръсна! Сензорният екран отново работеше. Йей! Вече бях измислил алтернативни решения, но се радвах ужасно много, че не ми се наложи да прибягвам до тях.

Малко по-спокоен излязох на разходка по улицата. Да си призная, все още не можех да се отърся от притеснението, което се породи у мен при преминаването през последната желязна врата. Страх от непознатото, явно. Нито езика знам, нито местните норми, при все че бях изчел доста неща по темата преди да потегля.

Сравнително лесно намерих една интернет зала, или „кафенет”, както ги наричат тук, за да се свържа с близките си. Момчето тъкмо затваряше, но все пак се смили над мен, а 10 минути по-късно, когато приключих, дори не пожела да ми вземе пари.

По-късно, докато хапвах в общото помещение на хотела, се появи едър пичага с каска в ръка, който също търсеше място да пренощува. Заприказвахме се, оказа се чех, връщащ се от Индия. Разказа ми малко за Иран, малко за прекосяването си на Пакистан и за това, че иска отново да иде в Индия, но не с мотоциклета.

Така приключи този ден, изпълнен с още повече дъжд и студ от предишния. През повечето време се намирах на над 1200 м.н.в., достигайки дори над 2000 на няколко пъти, затова и температурите варираха между 5 и 13°C. Дори не предполагах, че Турция има и такова лице, при това през м. май. Признавам си, въобще не бях подготвен психически за всичко това.

Веднъж за малко да остана без гориво. Имам предвид буквално без гориво, тъй като до онзи момент още не бях заредил тубите, които носех именно за тази цел, а на бензиностанцията, която си бях набелязал на навигацията, имаха само дизел. И така на още няколко бензиностанции след нея. Трудно бих описал екзалтацията си, когато най-после хванах отново пистолет за зареждане на гориво десетки километри по-нататък.

Между другото,

вече бях в друга часова зона – UTC +3½

Или по друг начин казано – час и половина напред спрямо нашето лятно часово време. Така или иначе не виждах никакъв смисъл да „сверявам“ часа на телефоните и фотоапарата.

Първите ми впечатления за Иран бяха смесени

Ако трябва да бъда честен – обзе ме лек страх от всичко толкова ново, различно и непознато за мен. Малко хора говореха английски, а униформените бяха мега незаинтересовани. Никой за никъде и нищо не бързаше и това трябваше да бъде нормално за мен, клетия европеец 🙂

Понеделник.

Базарган – Рамсар, Иран – профил

Базарган – Рамсар

820 km

James Blunt – Bonfire Heart

https://www.youtube.com/watch?v=g1j1qwQQ8-Q

На сутринта станах по график към 7, оправих си багажа и по най-бързия начин изхвърчах отново на главната улица. Най-после времето бе слънчево, топло и приятно. Първата ми работа за деня беше да си набавя местна валута, а именно ирански риали (IRR).

Лошото бе, че

обменните бюра и банките отваряха врати доста по-късно,

а аз нямах търпение да продължа по пътя си. Затова и приех предложението на човек от улицата да обменим пари. И за да не звуча чак толкова наивно, ще допълня, че за тази цел все пак влязохме в офиса му в една от близките сгради, където започнахме да се пазарим. На третия път вече стигнахме до оферта, която ме устройваше, и така срещу моите долари получих няколко милиона ирански риала. Така

най-после станах милионер!

Без да губя и секунда време се запътих обратно към хотела.

Набързо платих нощувката си, проверих маслото на двигателя и тъй като колегата от снощи още не се беше появил, потеглих.

Базарган – Рамсар, Иран

Най-напред исках да разбера каква е

допустимата скорост за мен извън населените места

За тази цел мислех да заговоря първите полицаи, които срещна. Ако не ме лъже паметта, това се случи в следващото градче –

Маку

Историята накратко – полицаите не ме разбраха, предложиха ми да вляза в управлението с тях, колегите им също не ме разбраха, изкараха някакъв пандизчия, който говореше руски и ми каза, че ограничението е 95.

Малко след това думите му се потвърдиха частично и от тази табела:

Знак за органичение на скоростта – Базарган – Рамсар, Иран

Остана висящ единствено въпросът дали ограничението за двуколесни е същото, тъй като обикновено не е. Така или иначе нямах намерение да се движа много по-бавно от това извън населените места, доколкото инфраструктурата го позволява. А тя, повярвайте, позволяваше дори доста повече, особено ако вземем предвид и ниския трафик.

Бях си набелязал конкретен маршрут, по който да стигна до Чалус, откъдето започва един изключително красив проход към Техеран през планината Алборз.

В покрайнините на Табриз

за пръв път се качих на

магистрала в Иран

Истинска, гордо зовяща се „Motorway“, не просто „Highway“. Те са безплатни за мотоциклети, но някои са и забранени за такива. Така или иначе не мисля, че за нас, мото туристите от чужди държави, това би било проблем. Явно затова и на пунктовете за таксуване ми махваха с усмивка, правейки ми знак да продължавам без дори да спирам.

След Мианех

пътят започна да приема следния вид:

Базарган – Рамсар, Иран

Така де, отново се прояви

нюхът ми към намирането на кофти пътища

За сметка на това пред мен започнаха да се разкриват гледки, които ме караха напълно да се абстрахирам от качеството на настилката. Доколкото поне я имаше.

При поредното спиране за снимка изгасих двигателя, а

когато опитах да запаля, не пожънах успех

Не и по тривиалния начин. Помислих си, че може да е от старт бутона, тъй като стартерът въобще не завърташе. Да, но пък имах пад на напрежение с половин волт при натискането му, така че свалих подозренията си от него. Както и да е, направих обратен завой, спуснах се леко надолу, за да запаля по инерция, и продължих по пътя си все едно нищо не се е случило.

Единствената карта за навигацията на английски, която бях намерил, явно бе доста стара, тъй като ме докара до това място.

Базарган – Рамсар, Иран

Е, с питане на местните хора в близкото село бързо намерих правилния път.

Сенчестите склонове, намиращи се на 2 100 м.н.в., изглеждаха така:

Базарган – Рамсар, Иран

Пътят отново бе асфалтиран, а удоволствието от преминаването по него – огромно.

Това всъщност е първият от трите пътя, които горещо бих препоръчал на всеки, дръзнал да прекоси иранската граница.

Базарган – Рамсар, Иран

Представете си път в Родопите, който небрежно криволичи, докато през това време нетърпеливо се изкачва и спуска по склоновете на планината. Е, току-що придобихте бегла представа за релефа, който се опитвам да опиша, но не и за мащабите му.

От един момент нататък успоредно на пътя започна да се движи приказно поточе, но не видях „своя кадър“, който да ме накара да спра и сляза от мотора, затова продължих просто да се наслаждавам на момента.

И така докато не

бях изпреварен от двама абдали без каски,

огледала и мигачи на мотоциклета си, каращи като бесни. Вие ли, бе? Понечих да последвам темпото им, но много скоро се отказах засрамен. Нито познавах пътя така, както те, нито карах 100-килограмова моторетка, повратлива и лека като тяхната.

На някои места между пътя и поточето имаше хора, излезли на пикник. Замислих се дали да не бивакувам някъде наоколо, но все пак прецених, че мога да покарам още малко, преди да разпъна палатката.

Малко по-късно станах свидетел на този приказен залез над оризищата край пътя.

Базарган – Рамсар, Иран

Спрях пред една пекарна за хляб,

където бях посрещнат повече от добре. Комуникацията ни бе ограничена заради липсата на общ език в лингвистичния смисъл на думата, но това не попречи да разбера, че единият пекар ме покани да му гостувам. Аз обаче все още исках да продължа напред, така че ме изпратиха с усмивки, но не и преди да ми дадат една питка, която категорично отказаха да платя.

Когато започна да се здрачава, взех да се оглеждам за отбивка от главния път, за да си потърся място за лагер. Така попаднах пред обширния паркинг на компресорна станция или нещо от сорта. Опитах да поговоря с охранителите там и да ги попитам дали мога да пренощувам някъде в околността. Отначало уж ми позволиха, но след това (по)казаха, че не може, така че продължих да карам още 5 – 10 минути, след което се шмугнах в запустяла портокалова градинка, която ми се стори достатъчно закътана. Така около 23 ч. вече дописвах записките си преди да се отдам на съня.

Днешните ми впечатления,

след като прекарах един цял един ден в тази страна и се отърсих от първоначалния си шок, са доста по-ясни и обективни. И

все позитивни

Тук всички хора са усмихнати, по пътищата постоянно ми махаха с ръка, когато се разминавахме или ме изпреварваха. Когато излязох извън Базарган, силно впечатление ми направиха най-напред огромните камиони, неспирно кръстосващи главните пътища. Най-вече стари американски Mack-ове, Mercedes-и и някое и друго Volvo за цвят. А автомобилите, които виждах най-често, бяха сини пикапи, марка Zamyad, пригаждани за какво ли не. Със закрита каросерия, с открита такава, за транспортиране на бутилки газ и т.н. Марката е иранска и се произвежда още от началото на 70-те. Имат ясно изразена американска визия, но ще ви ги покажа по-нататък.

Неприятното е,

че доста често ме изненадваха неозначени легнали полицаи из населените места, чиято маркировка отдавна се е изтрила. Такива, при това доста високи и стръмни, има и от двете страни на всички полицейски пунктове. Не че нещо, но съм с круйзър, все пак. Не е приятно 🙂

Интересно за мен бе как тук уж е арабски свят и никой за нищо не бърза, но в следващия момент всеки пори трафика така, сякаш е на последна обиколка на рали. Ако някого го е страх от шофиране в Истанбул или Грузия, то въобще да не си и помисля за Иран. В един момент просто ми писна да ме изпреварват постоянно, от двете страни, на по една боя разстояние. Автомобили, мотоциклети, само колоездачи дето не го правеха. А най-много ме е яд на мотористите. Чудя се колко ли смъртни случаи уплътняват черната статистика тук годишно, предвид че почти никой не слага каска.

Днес вече стигнах до 2 300 м.н.в. Ако не греша, не се бях качвал на такава височина никога през живота си.

Вторник.

Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран, профил

Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

ден втори

567 km

Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Сега вече можех да огледам малко по-добре къде точно се бях настанил неканен предишната вечер. Малко след като събрах лагера и се върнах обратно на пътя най-после видях и Каспийско море:

Каспийско море – Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Това, което бях чел, че

всички парцели покрай морето са оградени,

уви, не бе лъжа.

Посоката ми, както вече бях казал, бе

към градчето Чалус,

откъдето започва пътят към столицата, често сочен за един от най-живописните в страната.

Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Очакванията ми бяха напълно оправдани! Нямам много снимки от тук, но пътят действително е уникално красив и приятно дълъг.

Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Все пак Иран си е Иран и мащабите тук са коренно различни от всичко, с което съм свикнал. Това е вторият маршрут, който Ви съветвам да следвате, ако дойдете насам.

Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Колкото по-близо бях до Техеран, толкова по-често започнах да виждам отстрани на пътя хора, държащи огромни табели или просто разрязана диня. Своеобразна реклама на това, което можете да си купите малко по-нататък по пътя. Всичко щеше да бъде наред, ако тези хора не носеха медицински маски, а някои дори кръгли очила, закрили напълно лицата им. Някои използваха и парчета плат, с които бяха увили напълно лицата си. Именно те изглеждаха като прескочили от някоя алтернативна дистопична реалност, в която не съм убеден, че бих желал дори да надниквам, колкото и да ми допада Wasteland вселената на Mad Max.

След като

заобиколих отдалеч столицата, продължих към Кум.

Изкуших се да спра до тази сергия, за да видя какво продават наоколо и на какви цени. Тъкмо когато слязох от мотора, изпод една сянка встрани от пътя се появиха и стопаните ѝ – за щастие неизглеждащи толкова страшно, колкото субектите, които опитах да опиша по-горе.

Сергия – Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Запасих се с пакетче шамфъстъци и продължих към следващата си дестинация, а именно

стария пазар в Кашан

При едно спиране край пътя за почивка се оказа, че отново не мога да стартирам по нормалния начин. Няма значение, казах си, сваляйки страничния капак, прикриващ акумулатора. Окъсих стартерното реле, използвайки отвертката от оригиналния комплект с инструменти, съпътствал мотоциклета, който ми бе надлежно предаден от предишния му собственик. Стар трик, който бях научил при едно злополучно пътешествие из Турция преди няколко години. Докато се занимавах с това, един автомобилист дори спря, за да се увери, че всичко е наред и не съм изпаднал в патова ситуация. Приятно, дори не си спомням кога за последно някой, още повече пък шофьор на автомобил, е правил нещо подобно за мен.

Пристигнах пред пазара в

Кашан

в късния следобед, само за да разбера, че по това време на деня почти няма отворена сергия там. За сметка на това хапнах един сладолед, заприказвах се с момче и момиче, туристи от Аржентина и съответно Франция, а когато се приготвих за потегляне, при мен дойде Хюсеин.

Кашан – Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Разказа ми, че също кара мотори и че често ходел с приятелите си в пустинята, за да се радват на звездите. За това ще ви разкажа повече малко по-нататък. Хюсеин ме успокои, казвайки ми, че пазарът ставал много по-оживен, но чак привечер, когато температурите приемали по-поносими стойности. Имах конкретни идеи за снимки тук, но не ми се чакаше толкова време, още повече че бях толкова близо до пустинята. Все пак това бе една от основните причини да тръгна насам. Освен това предпочитах да карам до мястото по светло, все пак не знаех какво ме очаква там.

Преди пустинята обаче бях планирал да мина набързо покрай този параклис, намиращ се в градчето

Аран ва Бидгол

Аран ва Бидгол – Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Колкото повече излизах от града, толкова по-малко търпение имах. Най-после щях да видя истинска пустиня! От плът и кръв! Или поне от пясък и… пясък…

Почти неусетно минах последните 7 km по асфалт, за да стигна до това

място, където късат билетчетата

за нейно величество,

Пустинята

Да, именно! Късат билетчетата 🙂 За Пустинята 🙂 За да минете по този път и да стигнете до самия лагер.

Билети за пустинята – Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Билети за пустинята

Оттам всъщност в тази посока тръгваха два успоредни пътя. След като спрях и се замислих по кой от тях трябва да тръгна, този човек ми даде знак, че трябва да ида при него, след което да продължа по пътя, който зорко е завардил.

Пазачът на пустинята – Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

По негови думи ми оставаха 40 километра до лагера. Без да се бавя излишно запрепусках напред по трошляка. Плавно увеличих скоростта до 70 km/h, която ми бе комфортна, и наум сметнах, че разстоянието би ми отнело около половин час. Да, ама не. Малко след това трошлякът се изгуби и скоростта ми намаля драстично. Нищо де, „яваш-яваш“ все щях да стигна.

По-нататък, след доста спускания и изкачвания, играта загрубя, тук-там се появяваше пясък по иначе трамбования път, както и някоя и друга по-голяма локва, запречваща пътя, с прясна кал покрай нея, но най-много ме притесняваха коловозите. Дори не знам колко пъти щях да падна, влизайки в тях, но когато видях тези камили, се почувствах като малко дете в сладкарница. Или зоопарк, само че без зоопарка, клетките и досадните надписи какво да не се прави с животните.

Камили в пустинята – Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Продължавайки по пътя, настигнах и заобиколих машината, която също се движеше в посока лагера, за да разчиства и заравнява пътя.

Мотор в пустинята – Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

След около 25 километра забавления стигнах до това място:

Билети за пустинята – Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

А именно

следващият пункт, на който само проверяваха билетчетата

Вече наистина не можех да карам повече по този път. Не и този мотоциклет, не и с този „идиотски ъгъл на предницата“, както го нарича на майтап същия Светльо, който ме изпроводи на тръгване. След като ми провериха билетчето, казаха, че ми остават 15 километра до самия лагер, но освен че вече бях доста изморен и времето беше напреднало, си давах ясна сметка, че ако не днес, дори утре да продължа нататък, после би се наложило да се върна обратно по същия път, което силно ме демотивираше.

Затова просто попитах хората дали би представлявало някакъв проблем да пренощувам някъде наоколо в палатката си. На първо време идеята ми не срещна особен ентусиазъм, предвид че били оставали само 15 километра до лагера, но в крайна сметка все пак се съгласиха.

Доволен паркирах мотора малко по-встрани, за да не преча на “интензивния” трафик, заключих всичко възможно по него, грабнах статива и чантата от резервоара и със сетни сили се втурнах като млада кобилка по пясъчните дюни, за да опитам да уловя последните слънчеви лъчи в обектива си.

Пустинята – Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Там горе имаше и други туристи. Неволно станах слушател на разказа на една девойка относно остров Кешм, който смятах да посетя след няколко дни.

Докато ги слушах, без да губя и секунда време разпънах статива, смених обектива на фотоапарата и закрепих неутралните градиентни филтри пред него. Като видяха всичко това, не пропуснаха да ме подканят допълнително, защото съм щял да закъснея за залеза.

Залез в пустинята Dasht-e Kavir– Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Пустинята Dasht-e Kavir

Това е тя: пустинята Dasht-e Kavir,

или в буквален превод – „Ниските равнини”

По-голямата от двете пустини в Иран, както и 23-та по големина в света. Тук валежи падат само през пролетта и правят териториите ѝ непроходими. Явно все пак съм имал някакъв късмет, за да успея да стигна дотук.

Пустинята Dasht-e Kavir– Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Малко по-късно по двойки и поединично всички се разотидаха и там останахме само аз и една жена. Тя ми разказа, че е от Мексико и се занимава със скулптура. Решила, че иска да види Иран отблизо.

Залез в пустинята Dasht-e Kavir– Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

След като Слънцето се скри зад хоризонта, тя също тръгна, понеже приятелите ѝ я чакали за вечеря.

Останах сам. С цялата тази прелест пред себе си. Най-после можех да се насладя истински на това, заради което бях започнал цялото това пътуване. Едва когато всички наоколо си тръгнаха, усетих колко тиха всъщност е Пустинята. Философите в древността неслучайно са търсели уединение именно по такива места. Красиви, спокойни.

Бързането, за да изпратя залеза тук, си заслужаваше напълно и въобще не съжалих за пазара в Кашан.

Докато съзерцавах всичко това, в главата ми се прокрадна тази композиция на Irfan:

https://www.youtube.com/watch?v=-rWPBocm-1s

Щях да ви казвам

за звездите

Тук светлинното замърсяване е много ниско. Ако навлезете навътре в пустинята е дори незначително. Такива места в Европа няма, както можете лесно да се убедите, хвърляйки бърз поглед на тази карта:

Карта на светлинното замърсяване, Иран

Ето и карта на света със светлинното замърсяване:

http://darksitefinder.com/maps/world.html

От нея можете да научите много и за просперитета, в най-общ смисъл, на човечеството по географски райони.

За съжаление въпреки всичко това за нощни снимки нямаше как да се впиша, предвид че оставаха само два дни до пълнолунието.

И все пак опитах да направя няколко кадъра преди да тръгна обратно към изходната си точка.

Луната в пустинята Dasht-e Kavir– Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Челник въобще не се бях сетил да си взема от наличните в багажа три, затова пък видях добрата страна на това, че е почти пълнолуние. Когато се върнах при моите нови приятели, бях инструктиран да преместя мотора малко по-встрани и към контейнера, който бе оборудван за живеене. През това време единият от тях извади одеяло и го постла върху бетонната плоча. Аз от своя страна свалих палатката си от мотора, извадих я от калъфа и аха-аха да я разстеля, а той с равен, да не кажа отегчен, тон отсече:

– Later.

Кога лейтър бе, аркадаш!? Аз се напивам и си лягам, а основното правило на къмпингуването, научено още по времената, в които посещавах мото събори, гласи, че

палатките се разпъват преди да се започне с пиенето

Опа, размечтах се. И все пак една запотена халба, изпълнена до ръба с приятно охладена пенлива течност щеше да ми се отрази мнооого добре. Докато тези мисли кръстосваха стремглаво из съзнанието ми, върху одеялото бяха сложени питки хляб, от онези с вид на огромни палачинки, две бучки сирене и няколко краставици. Аз от своя страна добавих няколко домата и по една нашенска консерва риба. В следващия момент по-младото момче се зае да мие чиниите на мивката, намираща се на една ръка разстояние от одеялото. Добре де – замислих се – защо ги мие сега? Нима не са били измити след последното им използване? Както и да е, абстрахирах се някак от това.

След като похапнахме, дойде време за първото ми досега сервизиране на машината, ако не броим проверките на двигателното масло. Нивото на електролита в акумулатора не беше мръднало, но днес вентилаторът на охладителната система се включваше доста често, което никак не ми се нравеше. Затова се заех да изчистя старателно радиатора с вода и игла от всичката кал, която бе поел геройски, докато прекосявах дъждовна Турция. Тогава си дадох сметка, че тези дъждове от друга страна поне способстваха да стигна до тук с по-чист и от момина сълза въздушен филтър. Проблемът със стартерното реле отново се проявяваше няколко пъти, но при все че не бе приятно да паля с отвертка, не беше и чак такава болка за умиране. Пък и събирах погледите на всички свидетели около мен, хаха 🙂

Малко по-късно все пак стана време за сън. Предложиха ми да спя върху бетонната плоча на малката барачка, изградена сякаш само за да подслонява генератора, който допреди малко захранваше осветлението на пункта. Приех на драго сърце поканата, най-малкото защото това щеше да ми спести разпъване на палатката, а и кога друг път щях да спя в пустиня директно под звездите?

Това бе вторият ми ден в страната. И все още недоумявах как шофират тези хора и как все още не съм станал свидетел на нито една “зверска катастрофа“, както наричат нашите журналисти всеки случай на два одраскани автомобила. Освен това, тук карат малки мотоциклети. Има-няма 200 – 300 ccm. Ако им дадат правото да карат големи, т.е. нормални, сигурен съм, ще се заличат сами от лицето на земята. Ако знаех, че ситуацията с трафика тук е такава, със сигурност щях да се замисля доста повече. Преди все пак да потегля.

Полицаите, които виждах извън населените места, обикновено стояха отстрани на пътя до автомобилите си, засичайки скоростта на автомобилите с радар, монтиран на триножник. За щастие не ме спираха, но пък и аз карах с не повече от 100 km/h.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Сейшелите или на Мавриций:)



Booking.com



Booking.com



Booking.com

Из Иран (1): През Турция до Иран

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Започваме едно пътуване из Иран – заедно с Борислав. Както напоследък често се случва в нашите пътеписи – в първата част ще прекосим Турция. Приятно четене:

През Турция до Иран

част първа на

Из Иран

05 – 19.05.2017

Преди да продължите нататък, бих ви препоръчал следното парче за музикален фон:

Dead Man’s Hat – After Midnight

Защо Иран?

Ако ме познавате, или поне сте чели предишни мои писания и имате представа къде вече съм бил, ще знаете, че това е най-логичното продължение за мен. Отдавна исках да усетя Изтока от първо лице, а много преди това исках да видя пустини. Планът ми за Египет миналата година пропадна още след като научих колко трудно и неоправдано скъпо би било достигането и пребиваването в тази държава с мотоциклет. Не визирам само всички неясноти относно фериботите от Турция или Гърция дотам и обратно, а и процедурите, засягащи придобиването на временна шофьорска книжка за мен и регистрационна табела за мотоциклета. И така след разказите на Митко Питона, Димо Калайджиев и Светльо Милчев дойде време да направя и аз своето пътуване натам.

Подготовката започна още в края на миналата година, когато проучих най-напред въпроса с необходимите за това пътуване документи. След това последва изчитането и препрочитането на един куп материали и проучването на какво ли не, направата на стойки за тубите за допълнително гориво и широка пета за степенката на мотора, както и набавянето на един куп резервни чаркалаци.

Планът се заформи като нещо около 11 – 12 хиляди километра, за които бях отредил близо 23 дни. Все пак не исках да се получават твърде големи преходи на ден, ден след ден.

Преди да тръгна най-много се страхувах от асоциализацията, която ми предстоеше, съпроводена от липсата на достъп до интернет. Най-продължителното ми пътуване досега бе това до Грузия, което направих миналата година, и именно защото знаех как се чувствах тогава, след 13 дни на пътя, се притеснявах и сега.

Но ето че след като бях приключил с всички приготовления, доработки по машината и набавянето на необходимите документи дойде време да потеглям!

Но преди това…

Иран – общи данни

Малко енциклопедични данни, които с лека ръка бихте могли да пропуснете.

Това е една от най-старите цивилизации, датираща от преди 4000 г. преди Христа. До 1925 г. държавата се е наричала Персия, а на фарси думата „Иран“ означава „земя на арийците“. След ислямската революция през 1979 г., официалното ѝ име става “Ислямска република Иран”. Текущият флаг е въведен през 1980 г.

Иран, знаме

Зеленото символизира Исляма, бялото – честността и мира, а червеното – смелостта и мъченичеството. В средата на флага стои стилизирана под формата на лале думата “Аллах” и фразата „никой не е достоен за боготворене освен Аллах„. Освен това в зелената и червената ивици е вписана 22 пъти фразата „Аллах акбар“, чието значение всички знаем.

Площта на Иран е 1 648 195 km², което я нарежда на 18-то място в света и второ в Близкия Изток. Населението на държавата е около 75 милиона души, което я прави една от най-гъсто населените в района. Местоположението ѝ я поставя на важен геополитически и икономически кръстопът, което се отразява в нейната история и настояще.

Най-големият град е столицата Техеран, който е индустриален и транспортен център на страната. Втори по големина е Машхад, един от светите градове на шиитите, а трети – Исфахан, който е известен със своите културно-исторически паметници.

Официалният език е Фарси, а най-изповядваната религия (98% от населението) – Ислям. Това е една от седемте държави в света, в които

атеизмът е наказуем със смърт

Същото важи и за хомосексуализма.

Друго

противозаконно тук е притежанието и употребата на алкохол,

интернетът също е филтриран. Хората официално нямат достъп до facebook и twitter, но това не означава, че не ги използват, заобикаляйки ограничението чрез т. нар. VPN services. За щастие държавата си затваря очите за това.

От ранна детска възраст момичетата са длъжни да носят хиджаб, който да прикрива косите им, като наказанието за неспазването е бой, но това невинаги се прилага.

Втората по износ стока в страната след петрола са килимите. При направата им хората нарочно допускат грешка, за да засвидетелстват вярата си, че само Бог е безгрешен.

Иран е и страната в света, в която се правят най-много козметични операции на носа.

И ако мислите, че страната е една огромна пустиня, то само погледнете тоположката ѝ карта:

Иран, карта

Пустините са само две – Кавир и Лут – и заемат едва 112 000 km².

Чисто организационно



За да влезете в Иран с личното си возило ви е

необходима виза и т. н. Carnet de passage

Визата

се издава от посолството на Иран в София и струва 100 лв. Стандартната поръчка отнема около седмица, докато при експресната тя е готова на същия ден. Освен международен паспорт, копие на същия и две снимки, бях неприятно изненадан, че ми поискаха и CV, тъй като казах, че не познавам никого там и съответно никой не ме очаква. По принцип визата е с валидност 3 месеца и ви дава право на престой в страната 20 дни. В случая, предвид спецификата на пътуването ми, се договорихме визата ми да позволява 30-дневен престой. Хората от посолството бяха много разбрани и се договорихме мой приятел да вземе паспорта ми, когато визата е готова, за да си спестя повторната разходка до София.

Карнетът

е документ, чрез който декларирате, че ще изнесете от страната возилото, което внасяте. Може да ви бъде издаден от най-близкия до вас офис на СБА и в моя случай струваше 224 лв. сумарно, тъй като наскоро били повишили цената му. Освен таксата внасяте на място и депозит в размер на 1000 лв. за лек автомобил и 500 за мотоциклет. Един такъв карнет ви дава право на 5 влизания и излизания в държави, за които се изисква. Останах изключително изненадан, че депозитът ми бе възстановен на момента, когато отидох да върна карнета в офиса им с вече приложените два печата на съответните места. http://overlandingassociation.org/carnet-de-passage/

Международна шофьорска книжка не е необходима,

но предвид че изкарването ѝ възлиза на скромните 30 лв., предпочетох да имам една такава в себе си, която да мога лекомислено да оставя на някой орган на реда, ако това се наложи. Изготвя се от СБА и става на момента, а валидността ѝ е една година, като не сте длъжни да я връщате след изтичането ѝ.

Относно финансите

– носех в себе си левове, турски лири и щатски долари, които да обменя за ирански риали (IRR), когато пристигна там. Доколкото знам в Иран работят също така и с евро, но нямаше смисъл да рискувам. Курсът към момента на пътуването ми беше 0.00003125 долара за 1 риал, или при курс на долара 1.806 лева за долар,

10 000 риала се равняваха на 56 стотинки. С тях можех да си купя

  • литър бензин,
  • литър и половина студена минерална вода,
  • кенче безалкохолно,
  • кило пъпеш и т.н.

Освен това местните са въвели една друга парична единица, наречена Томан. По принцип той се равнява на 10 риала, но дефакто по-скоро на 1000 или 10 000. Затова, когато пазарувате, просто искайте да ви напишат цената в риали.

По отношение на навигирането

– използвах Navitel и съответните карти, които намерих за Иран на английски. Не са особено пълни и подробни, но все пак свършиха много добра работа. Остров Кешм напълно липсва, но за него бях експортирал целия заплануван маршрут и това ми бе напълно достатъчно. За Турция по традиция използвах iGo, тъй като винаги бих предпочел него пред Navitel.

Мотоциклетът

е добре познатата Сянка, която вече бях оборудвал с гореспоменатите нови екстри. В багажа си бях приготвил статор на алтернатора, фрикционни дискове за съединителя, реле регулатор, разни лагери и т.н. Общо взето все неща, разнасянето на които буди по-скоро насмешка у повечето нормални хора, но все пак всеки отговаря сам за себе си, а аз бях преценил, че предпочитам да имам всички тези неща в багажа си, независимо колко място заемат и колко тегло добавят. За щастие никое от тях не ми потрябва, в употреба влязоха само няколко свински опашки (че накъде без тях? 🙂 и инструментите за смяна на маслото.

Запечатването на мигове (фотографирането)

по традиция бе поверено на отдавна доказалият се EOS 40D в комбина с най-новата ми играчка, която си набавих специално заради това пътуване – Sigma 10-20 f/4-5.6, любимата ми Sigma 105 f/2.8 и Sigma 17-70 f/2.8-4, която винаги е вършела всичката работа, а този път дори не напусна калъфчето си. Към тях, разбира се, вървят статив, дистанционен спусък и разни фото филтри. За по-любопитните – всички снимки разполагат с EXIF info и геотагове.

Пътуването накратко

Турция и Иран, карта на пътуването, маршрут

Варна – Турция – Иран – Турция – Варна
15 дни, 10 513 km, 516 литра бензин, 560 снимки

Турция и Иран, график и статистика на пътуването, маршрут

* Това са времена по лятното часово време в България (UTC +2), докато локалното в Иран е с час и половина напред (UTC +3½).

И така, да тръгваме!

(Murder by Death – Brother)

https://www.youtube.com/watch?v=zt2Sf2-o94g

Така де, този път отново съм решил да ви пускам за фон по някоя и друга любима песен , която смятам, че е в синхрон с настроенията, които изпитвам сега, спомняйки си тези мигове.

Петък, 05.05.2017, ден нулев.

Варна – Малко Търново

223 km

На следната карта е показан точният маршрут, по който съм минал, на база лога от навигацията. И за да бъде удоволствието още по-пълно, можете да видите и къде са заснети всички кадри. С бутончето горе вдясно можете да я разгледате на цяла страница, а под нея се вижда надморската височина, на която съм бил, във функция на времето. Да живеят модерните технологии!

Пътуване до Иран – график за деня

В края на работния ден настъпи моментът, който очаквах цяла зима. Моментът, в който да потегля към южната ни граница и да се откъсна от всичко и всички за поне 2 – 3 седмици. Толкова очаквах да продължи пътуването ми според първоначалния план, но все пак плановете са, за да се променят.

Този път за разнообразие дори имах компания в лицето на Светльо Милчев, който реши да ме изпрати до

Малко Търново,

откъдето на следващия ден да продължа сам.

Варна – Пътуване до Иран с мотор

За целта се срещнахме на една бензиностанция във Варна, където той без дори да подозира направи последната снимка, на която аз и Сянката сме в що-годе чист вид, след което поехме на юг.

Няма да крия, че бях леко притеснен през първите стотина километра. Не ми е първото по-голямо солово пътуване, така че това не ме тревожеше особено. Мотоциклетът, обаче, никога не е бил толкова тежък, след като натоварих всичко, което смятах за необходимо. В това отношнение ме крепеше единствено мисълта, че щях постепенно да олеквам, утилизирайки провизиите си на първо време и сменяйки маслото след 5 – 6 хил. km.

След като открихме адреса на мястото си за нощувка в това не особено голямо Търново и вкарахме моторите в двора, не ни останаше нищо друго освен да хапнем и да се отдадем на почивка преди следващото утро, чийто изгрев щяхме да посрещаме на колела, пък макар и всеки в различна посока.

Събота

Малко Търново – Истанбул – Нейде си

1129 km

Пътуване до Иран – график за деня

Предишната вечер бях спал не повече от 3 – 4 часа. Причина за това бе не само късното лягане, а и приливът на вълнение, който вече изпитвах. Нямах никакво търпение авантюрата ми да започне, затова малко след 4:30 вече карахме устремено към границата. След като се разделихме със Светльо, минах набързо през двата гранични пункта и продължих право

към Истанбул

Истанбул, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Имах късмет и прекосяването му бе сравнително бързо.

От самото начало на деня предусещах, че дъждът не ще ми се размине.

Истанбул, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Е, интуицията ми не ме подведе. Понаваля ме, но това не можеше да сломи ентусиазма ми и на йота. Така след 15 – 16 часа каране, малко след 8 вечерта, спрях на поредната, 5-та за деня, бензиностанция. След като заредих, попитах човека, който ме обслужи, дали мога да преспя там и след утвърдителния му отговор, вече разпъвах палатката до сградата на бензиностанцията. Оставаше само да хапна и да си направя записките за деня преди да се хоризонтирам окончателно.

От всичко и по много. Това бе за мен първият ден от това пътуване. Много километри, много дъжд, силни пориви на вятъра при температури от 11 до 24°C и няколко спирания от полицаи за проверка на документите, за щастие без последващи актове. Все пак цял ден кретах с 90 – 100 km/h именно за да избегна подобен род неприятности, което е и причината да измина само това разстояние. Въобще – на това вече се казва откриване на мотосезона.

Колкото повече на изток отивах, толкова по-доминиращ ставаше белият цвят на автомобилите. Неприятният страничен ефект от това бе дискомфортът, който изпитвах всек път, когато видех такъв автомобил в огледалата си. Все пак органите на реда използват същия за каляските си.

Неделя

Нейде си – Базарган

701 km

Пътуване до Иран – график за деня

Защо GPS тракът по-горе завършва в Догубаязид, а не в Базарган, ще разберете по-нататък.

Около 7 сутринта ме събуди воят на местния ходжа. Мислех, че е много по-рано, но уви – грешах.

Коюлхисар, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Както се вижда и на снимката, през нощта беше валяло, а сега само ръмеше. Затова по най-бързия начин стегнах багажа, хапвайки, и малко преди 8 продължих по пътя си. Докато довършвах закуската, минаха двама други мото авантюристи в противоположна на моята посока, но за съжаление не ме видяха. Допълнителен стимул да се позабързам със събирането на бивака, освен ефирният дъждец, бяха и ниските температури. Намирах се на 600 м.н.в. и гледайки сега какви изкачвания са ме очаквали, можех само да се радвам, че предишната вечер съм приключил с карането точно тук.

Преди да сложа ръкавиците си и да потегля, си пуснах едно любимо парче от саундтрака на Sons Of Anarchy, което бе в пълен унисон с настроението ми в това мрачно утро:

http://www.imdb.com/title/tt1124373/

(The White Buffalo – House of the Rising Sun)

He’s got one hand on the throttle...

Следващото ми спиране бе, когато видях тези планини, напластени като шарена сол в бурканче, сещате се, като онези, които продават по курортите.

Ерзурум, Турция – Пътуване до Иран с мотор

А дъждът ту спираше, ту се засилваше…

Но пък беше красиво.

Ерзурум, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Случайно попаднах на тази крепост в

Пасинлер,

малко след Ерзурум

Пасинлер – Ерзурум, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Изкачването ми продължаваше и на 1300 м.н.в. нещата изглеждаха така:

Догубаязид, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Вече поне виждах доста по-ясно накъде съм се запътил.

Догубаязид, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Следващата ми спирка бе в

Догубаязид,

където исках да заредя последно с турски бензин.

И тук touchscreen-ът на пътеводната ми светлина с китайски произход умря. Все пак този телефон втори ден поред беше изложен на дъжда като мен. Грешката бе моя, не си давах сметка, че сухият дисплей не означава, че от задната страна не се е мокрел.

Отворих го, подсуших го колкото можах, използвайки за целта дори „свежия“ полъх на отработили газове от ауспусите на Сянката… Но уви, дори след няколко рестарта, не тръгна. Така или иначе вече бях достатъчно близо до

границата,

така че продължих нататък, умувайки как да процедирам оттук насетне.

На първия пункт ми погледнаха набързо паспорта и ме отпратиха нататък.

След сравнително бързото оформяне на документите от турска страна, застанах пред това гише, на което пожелаха да погледнат карнета ми.

Граница Турция-Иран – Пътуване до Иран с мотор

Човекът го прегледа и каза, че всичко е наред и мога да продължа. Не очаквах да се съгласи, но за мое най-голямо учудване той нямаше нищо против да направя горната снимка.

Паркирах се пред металните врати на самата граница с Иран.

И…

Отвисях.

Върнах се отново до гишето и попитах служителя:

– And now I just wait?
– Yes 🙂

Добре, бях подготвен психически за безцелното губене на време тук.

Минаха някакви войничета от другата страна, попитах ги със знаци дали може да мина, те си казаха нещо помежду си и продължиха по пътя си.

Малко след това зад мен се нареди автомобил с иранска регистраця, шофиран от жена.

Gürbulak, 04950 Gürbulak Köyü/Doğubayazıt/Ağrı, Турция

Да не повярвате, няколко минути по-късно вратата потрепна свенливо и се плъзна встрани, свирейки като ямболски влак на завой. О, чудо.

Паркирах пред входа на зданието и

циркът започна

Щом чу двигателя, отвътре с бодра крачка мигом при мен се стрелна неуниформен човек, който поиска документите ми. На руски, след като разбрахме, че това е общият ни език. Казах му, че нямам нужда от услугите му, взех документите и останалите си ценности с мен и влязох в сградата. През това време той вече ме разпитваше защо не искам да работя с него.

Вътре, в дъното на голямата зала, покрай една маса стояха 6 – 7 човека на раздумка. Униформени.

Въпреки изразеното от мен нежелание да работя с горния типаж, той все пак ми подсказа на кого от тях да подам карнета си.

Подадох го плахо, чудейки се дали въобще ще бъде взет. Дотук добре, но след като униформеният удари един подпис, го подаде директно на моя любимец. В този момент вече се предадох – нямах никакво желание да влизам в излишни спорове и кавги с униформените, най-малкото защото не ми се отвисяваше с часове на тази граница. Да не говорим, че вече се свечеряваше и скоро трябваше да съм си намерил място за нощувка.

И така, „моят човек“ взе карнета и заедно се отправихме към друго гише. После още едно и още едно, последва сверка на номера на рамата, още някакъв печат и всичко беше „готово“. Тогава той ме попита:

– Все сделано. Сколько тьй мне дадеш?

– Сколько хочеш?
– 5 долара.

В началото нямах никакво намерение да плащам на когото и да било за каквото и да било, предвид че вече съм си платил за всички необходими документи още преди да тръгна, но вече бях толкова близо, че не исках да си развалям излишно настроението заради подобна дребна сума.

– Я могу тебя даю 10 лири.

– Ну, ето 3 долара, не делай так, друг. – отрони той с поглед като на молец пред празен гардероб.

Разбрахме се за 15 лири, а той, прибирайки ги внимателно в джоба си, ме запита:

– А твой паспорт подпечатан?

– Ну, тьй сказал все сделано!?

– Да, но если у тебя нет печат в паспорте, у тебя проблем будет когда полицаи проверит. Давай паспорт оправим 😉

Оправянето му отне още 20 минути, предимно в чакане на конкретния служител да се появи. Не искам да си мисля за проблемите, които действително щях да имам, ако не бяхме свършили и това. Редом с подпечатания си паспорт получих и листовка с текст на фарси, която трябваше да представя на военния пост малко по-надолу по пътя.

Чудех се дали да не преспя някъде тук, на самата граница. От една страна много скоро трябваше да се устроя някъде, от друга – цял ден ме бе валял дъжд, дрехите ми не бяха напълно сухи, а на всичкото отгоре и небето не бе особено чисто. Попитах новия си „приятел“ дали това е възможно, а той ми даде напълно утвърдителен отговор. Попита и граничарите, а те ми показаха къде точно мога да разпъна палатката. Там обаче не ми изнасяше, тъй като нямаше как моторът да е до палатката, така че реших да продължа нататък.

Спуснах се надолу по пътя, в дъното на който ме очакваше

поредната метална врата

В кабинката пред нея погледнаха документите ми, взеха листовката и казаха, че трябва да ида в отсрещната сграда, за да сключа някаква застраховка. Но преди това да изчакам малко. Минута по-късно от вътре излезе друг униформен, който ми каза да продължавам.

– But??? What about the insurance!?
– It’s too expensive, go, go… 😉

Останах като треснат с мокър парцал, а идиотската усмивка не можех да сваля от лицето си. Що за логика!? Как бих обяснил на някой полицай, който примерно ми я e поискал, как са ми казали, че е много скъпа и да не съм се бил занимавал!? Както и да е, така и направих! Акъл – море, все пак. Океан!

Отвориха металната врата

и продължих напред към

един изцяло нов и различен за мен свят

Такъв, в който всички надписи са на фарси и много рядко някой говори език, разбираем от мен. С един куп норми и порядки, които е силно препоръчително да спазвам, колкото и чужди да са за мен.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Т.к.Турция не позволява да се ползва booking.com, а самият booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите,Сейшелите или на Мавриций:)



Booking.com



Booking.com



Booking.com

През Иран с Опел (14): Бисотун, Так-е Бостан, Орумие, Базарган, Арарат и среща с въоръжени кюрди

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес завършваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеранпрез Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанзпосетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините,  Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, както и през древния Персеполис и Шираз, както и през Солените езера, Керман, Бам и Джирофт.После минахме по брега на Персийския залив с Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр, а за поселдно разгледахме Чока Занбил и Сус.

Днес след Бисотун ще тръгнем към турската граница.

Приятно четене:

 

През Иран с Опел

част четиринайсета

Бисотун, Так-е Бостан, Орумие, Базарган, Арарат и среща с въоръжени кюрди

Бисотун

Бисотун е разположен по протежението на древен търговски път, който свързва високото Иранско плато с Месопотамия. Това малко градче е известно с наличието на находки от праисторически времена, както и артефакти от периодите на различни царства, владеели тези земи. Основните забележителности на историческия комплекс представляват барелефи и надписи, изсечени в почти вертикална скалиста планина. Те са включени в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО през 2006 година.

С най-голяма значимост е изсечения в скалата

барелеф на Дарий I,

разположен на височина над 100 метра и с размери 6,5 метра на 3,2 метра. До него се достига по стълби и платформа, на която поради реконструкция не пускаха туристи по време на посещението ми.

Стълбите и платформата, от която се вижда барелефа с надписи на Дарий I

Стълбите и платформата, от която се вижда барелефа с надписи на Дарий I

Снимка на барелефа, изобразяващ победите на Дарий I Велики

Снимка на барелефа, изобразяващ победите на Дарий I Велики

Барелефът изобразява Дарий, който държи лък и е стъпил върху гърдите на победения негов противник и претендент за престола Гаумата. Следват фигурите на девет пленени от Дарий владетели, които са се опитали да разпокъсат Персийската империя. Над фигурите е изобразено зороастрийското крилато слънце Фаравахар като символ на божествената власт на Дарий. Надписите са на три езика: еламски, вавилонски и древноперсийски. Те описват потеклото на Дарий, бунтовете в империята след смъртта на Кир Велики и сина му, както и победите на Дарий над владетелите, опитали се да разпокъсат Персия. Надписите свидетелстват за обмена на културни влияния в развитието на изкуството и писмеността в Близкия изток.

Фархад Тараш

представлява изсечена в скалата гладка повърхност с размери 200 метра на 36 метра, върху която е трябвало да бъдат издълбани барелефи и надписи.

Фархад Тараш

Фархад Тараш

Статуята на Херакъл (Херкулес)

е изсечена в скалите в средата на втори век преди новата ера. Изобразява почиващия си върху лъвска кожа герой, след удържана победа в битка. До него се виждат барелефи на маслиново дърво и закачен на клоните кочан със стрели. Митичният герой е с къдрава коса, брада и чаша вино в лявата си ръка. Надписи на древногръцки език обясняват, че статуята е в чест на Персийска победа над Партите.

 

 

Статуята на победилия в битка и почиващ си античен герой Херакъл (Херкулес)

Статуята на победилия в битка и почиващ си античен герой Херакъл (Херкулес)

Барелефът на Партския владетел Митридат II

е от края на втори век преди новата ера и го изобразява заедно с четирима верни сатрапи (областни управители). До него друг барелеф увековечава победата на Партския владетел Готарзис II над принц Мехердад. По средата барелефите са частично припокрити с надпис от 17-ти век за направено дарение на имоти от местния шейх Али Хан.

Поразрушените барелефи на Митридат II и на Готарзис II, както и надписа на шейх Али Хан

Поразрушените барелефи на Митридат II и на Готарзис II, както и надписа на шейх Али Хан

Целият Археологически комплекс Бисотун обхваща площ от 116 хектара. Всичките историко-археологически паметници са 18 на брой. Други интересни обекти са пещерата на ловците, партския храм, камъкът с барелеф на Балаш, реставрирания кервансарай.

Входна такса не се събира, разглеждането на обектите в комплекса е безплатно.

 

Так-е Бостан

Историческият комплекс Так-е Бостан е разположен в

Керманшах

Този град с близо един милион жители е столица на едноименна провинция и център на индустриално развит регион. Разположен е на международния път, свързващ столицата на Иран Техеран с Иракската столица Багдад.

Taq-e Bostan, Керманшах, Иран

Районът на Керманшах се слави с богатата си история и култура. Първите селища са се появили осем хилядолетия преди новата ера. През 4-ти век това е процъфтяващ град и своеобразен курорт, където персийските управници са идвали да се лекуват.

Главната забележителност в Керманшах е комплексът Так-е Бостан, включващ издълбани в скалата ниши с барелефи и надписи. Те са на възраст 16-17 века и изобразяват сцени от живота на царете от династията на Сасанидите.

Скалните ниши с барелефи и надписи са оргинални паметници от 4-ти век след Христа

Скалните ниши с барелефи и надписи са оргинални паметници от 4-ти век след Христа

Барелефите в най-голямата ниша

Барелефите в най-голямата ниша

Горният барелеф в дъното на най-голямата ниша изобразява коронясването на цар Ардашир II. От едната му страна е зороастрийският бог Ахура Мазда. От другата му страна е индо-иранската богиня Анахита.

Долният баралеф изобразява владетеля като конник с метална ризница, копие и щит. Рицарите в Западна Европа започват да носят аналогична броня няколко века по-късно.

Страничните барелефи в голямата ниша

Страничните барелефи в голямата ниша

Горният барелеф от лявата страна на нишата изобразява владетеля на трон, приемащ посетители.

Долният барелеф от ляво представлява ловна сцена на преследване на елени и глигани.

Малката ниша съдържа барелефи на персийски владетели и надписи

Малката ниша съдържа барелефи на персийски владетели и надписи

Барелеф, изобразяващ сцена от живота в Персия

Барелеф, изобразяващ сцена от живота в Персия

Барелеф, изобразяващ сцена от живота в Персия

Барелеф, изобразяващ сцена от живота в Персия

 

Орумие

700-хилядният Орумие се намира в северозападната част на Иран и е административен център на провинция Западен Азербайджан. В продължение на векове заедно с мюсюлманите тук мирно са живяли християни и евреи. В околностите на града е имало чудесни овощни градини и лозя, поради което са го наричали „Градината на Персия“.

През втората половина на 19-ти век за известно време регионът попада под властта на Кюрдския националистически лидер Шейх Убайд ал-Лах. През 1880 година персийската армия атакува кюрдските войски и превзема града. По време на сраженията са избити много християни, а овощните градини в околностите са опожарени. През Първата световна война турската армия превзема Орумие и други западноирански градове, въпреки че страната е неутрална. Почти всички християни бягат от града за да не ги сполети съдбата на избитите от турците арменци през 1915 година.

 

В град Орумие влязох късно вечерта, след като бях минал през

провинция Кюрдистан

и покрай соленото езеро носещо също името Орумие. Имах намерение да поразгледам централната част, но трафикът беше ужасно натоварен. На няколко пъти по кръстовищата свистяха спирачките на моя и на съседните автомобили. Реших, че не си струва да катастрофирам преди напускането на Иран и спрях на първия удобен паркинг за да пренощувам.

Към 4 часа сутринта потеглих, по улиците нямаше хора и автомобили, но указателните табели бяха само с имена на улици и площади. Половин час обикалях по булевардите без да намеря нито центъра на града, нито изхода към главния път на север. Появиха се първите чистачи и започнах да ги питам за посоката. Те ме упътваха така, че стигах до затънтени квартали и пак се връщах. На един площад видях двама войника с автомати на пост пред някаква административна сграда. Като спрях пред тях те застанаха в положение „мирно“. Попитах ги за посоката и единият ми начерта подробна схема на лист хартия как да се „измъкна“ от града. Бях безкрайно благодарен на този интелигентен войник, защото се справих без повече питания, ръководейки се по схемата му. И в други градове вече се беше случвало военни, които охраняват обекти, да ми чертаят схеми, по които се ориентирах за посоките.

Това остави у мен добри впечатления от служещите в иранската армия: много от тях говореха английски като обясняваха ясно и точно.

 

От  Орумие до границата оставаха 320 километра. Минах транзит през градовете Хой и Маку. За последен път си напълних резервоара с евтино гориво.

 

Преминаване на границата между Иран и Турция при Базарган

Малкото гранично градче Базарган изобилства с магазини, където похарчих останалите ми ирански пари.

Главната улица на граничното градче Базарган

Главната улица на граничното градче Базарган

В далечината се вижда планината Арарат със заснежения си връх.

При напускането на Иран се сблъсках също с хаос, бюрокрация и корупция на границата, както и на влизане в страната

от Армения. Поне се бях подготвил психологически. Още при влизането в граничната зона един мъж ми поиска 50 долара, явно за да ми съдейства при оформянето на документите. Ненавиждайки всякакви форми на корупция и изнудване решително му отказах.

Той само ми каза, че в такъв случай ще си имам проблеми. Оказа се прав. Отказът ми да платя 50 долара беше грешка. В близкия фургон граничният служител ми прибра шофьорската книжка и ме прати да плащам някаква такса.

На около 300 метра оттам намерих голяма административна и митническа сграда. След няколко питания открих гишето с нужния служител, който написа някаква бележка и ме прати в банковия офис. Там платих 35 евро, служителят на гишето сложи подпис и печат, след което се върнах 300 метра обратно в началото на граничния район.

Човекът от фургона взе документа за платена такса, върна ми шофьорската книжка и ме пусна. Отидох пак в голямата митническа сграда и започнах да търся къде трябва да ми оформят Карнет дьо пасаж-а на автомобила. Един митнически служител ми каза, че това можело да стане на следващия ден защото сега е петък, почивния ден в Иран. Теглих им на ум една … , качих се на автомобила и продължих до следващата сграда, където се извършваше паспортна и митническа проверка.

Веднага се появи един цивилен „помагач“, който каза, че може да ми придвижи документите срещу възнаграждение. Предадох се и се оставих в ръцете му. Оказа се, че съм постъпил правилно. Човекът ме заведе до гишето за паспортна проверка и ме остави да чакам на опашката. Без проблем получих печат в паспорта за напускане на страната, а след малко „помагачът“ се върна с оформен Карнет дьо пасаж на автомобила. После поиска 100 евро за да платял някакви такси. Нямах избор, дадох му парите и след десетина минути той се върна с два документа. Така и не разбрах какви са тия листчета, за които дадох толкова много пари.

Двата документа, за които дадох 100 евро

Двата документа, за които дадох 100 евро

Двата документа, за които дадох 100 евро

Двата документа, за които дадох 100 евро

 

Наредих се на опашката с автомобили за митническа проверка. „Помагачът“ чакаше с мен като подаваше документите първо на митничаря, а после и на граничния полицай. Всичко мина без проблеми. „Моят човек“ поиска още 30 евро за това, че ми е помогнал.

Отвори се желязна решетъчна врата, движеща се по релса и няколко автомобила влязохме в нещо като ограден двор. Пред нас имаше друга желязна ограда с такава врата, а отстрани гише за паспортна проверка. След подпечатването на паспорта „помагачът“ ме заведе на друго гише за оформяне документите на автомобила. Вътре видях жена в униформа и без забрадка на главата. Едва тогава осъзнах, че

вече ме проверяват турските гранични служби

Стана ми ясно, че в това заградено пространство иранците предават преминаващите границата на турците. След оформянето на паспорта и документите на автомобила „моят човек“ ме предаде на турския митничар и си взехме довиждане. Митничарят хвърли поглед на багажа в автомобила и поиска пари. Попитах го колко, той ми каза „двадесет“ и му дадох 20 турски лири (17 лева). Той ги взе, но изглеждаше разочарован. Ами да си беше казал конкретно, че иска 20 евро (40 лева). Щях да му ги дам.

После се отвори другата плъзгаща се по релса голяма желязна решетъчна врата и заедно с останалите леки автомобили преминах в Турция. Последва последна паспортна проверка на турски полицай и напуснах граничната зона.

Преминаването на границата между Иран и Турция ми беше отнело повече от два часа. Все пак по-добре в сравнение с трите часа, които ми отидоха при влизането от Армения.

Поех дълбоко въздух.

Почувствах се почти у дома.

 

Арарат

От турска територия изгледът към планината Арарат беше внушителен. Добре се открояваше покритият със сняг връх, висок 5165 метра. До него е връх Малък Арарат с височина 3914 метра.

В библейските книги се говори за планината Арарат, където след Потопа е останал да лежи Ноевият ковчег.

Отляво е Голям Арарат, а отдясно е Малък Арарат

Отляво е Голям Арарат, а отдясно е Малък Арарат

Заснеженият конус на Голям Арарат

Заснеженият конус на Голям Арарат

 

Среща с въоръжени кюрди

Минах тридесетина километра и почуствах умора, нормална след преживяванията рано сутринта в Орумие и при преминаването на границата. Както правя обикновено, от шосето отбих по черен път и след около километър спрях между малки хълмове. Реших, че мястото е достатъчно закътано и ще си почина спокойно. Хапнах и тъкмо ядях грозде за десерт когато се появи някакъв мъж и тръгна към мен. В ръката си носеше автомат Калашников и чак тогава осъзнах, че

всъщност се намирам в Кюрдистан

Сетих се за медийни съобщения от последните години за отвличания, извършени от кюрдски партизани. Поизплаших се. Мъжът първо огледа багажника и вътре в автомобила, вероятно за оръжие. После дойде при мен и въпросително ме погледна. Казах му, че съм турист и съм спрял за да хапна и да си почина. Той каза: „ОК, но проблем.“. Попитах го какъв е, турчин или кюрд. Той гордо се потупа в гърдите и каза: „Кюрд, кюрд. Но турк.“. После изчезна между баирите, държейки в ръка автомата.

Реших, че няма страшно и мога да продължа почивката. Дремнах петнадесетина минути и изпих чаша кока кола с разтворено в нея инстантно кафе. Докато си миех зъбите се появи познатият ми мъж, водейки и един друг по-възрастен със себе си. Възрастният също държеше в ръка автомат Калашников. Помислих си, че става лошо и е трябвало веднага да се махна от това място. Здрависахме се с възрастния мъж, който гордо каза, че е кюрд. В този момент измежду баирите се приближи трети, също с Калашников. Запознах се и с него. Изплаших се. Какво ли пък ще става сега?  И на новодошлите обясних с думи и жестове, че съм турист от „Булгаристан“, че съм хапнал, дремнал и ще продължавам по пътя. Единият ме попита имам ли много пари и в хотели ли спя. Веднага реших, че тоя сигурно си прави сметката да ме ограби. Обясних, че имам пари само за гориво и спя в колата защото не съм богат.

Предложих им да се снимаме, те първо отказваха, но после двама се съгласиха. Казах им да застанат с автоматите, но те твърдо отказаха. Оставиха ги до колата, само единият си го подпря на предното  колело (вижда се на снимките).

С един от тримата въоръжените кюрди. Вижда се подпреният на предното колело автомат Калашников.

С един от тримата въоръжените кюрди. Вижда се подпреният на предното колело автомат Калашников.

Авторът с още един от тримата въоръжените кюрди. Вижда се подпреният на предното колело автомат Калашников.

Авторът с още един от тримата въоръжените кюрди. Вижда се подпреният на предното колело автомат Калашников.

Понечих да си тръгна, но възрастният кюрд ме спря, искал да си говорим. Питаха ме дали имам жена (кадън) и им отговорих утвърдително. На обратния ми въпрос и тримата казаха, че са женени. Питаха ме за деца и им казах, че имам две. Те започнаха да ми се смеят, че имам само две деца. Единият имал пет, другият имал осем, а пък третият гордо каза, че имал десет деца.

Отново си затръгвах и те пак ме спряха, за да си говорим още. Знаеха по няколко думи на английски и се получи доста комична ситуация. Кюрдите ми говорят нещо на турски, но нищо не им разбирам. Аз започнах да им говоря на български, а пък те ме слушат и кимат с глави. В такъв „съдържателен разговор“ минаха десетина минути. Накрая ме пуснаха, взехме си довиждане като с най-възрастния се разцелувахме.

И този път се оказаха напразни страховете и опасенията, че нещо лошо може да ми се случи.

 

До Перник ми оставаха само 2300 километра.

Край

Септември  2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mailvalentin.dreharski@besttechnica.bg

 

 

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

 

През Иран с Опел (14): Бисотун, Так-е Бостан, Орумие, Базарган, Арарат и среща с въоръжени кюрди

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес завършваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеранпрез Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанзпосетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините,  Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, както и през древния Персеполис и Шираз, както и през Солените езера, Керман, Бам и Джирофт.После минахме по брега на Персийския залив с Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр, а за поселдно разгледахме Чока Занбил и Сус.

Днес след Бисотун ще тръгнем към турската граница.

Приятно четене:

 

През Иран с Опел

част четиринайсета

Бисотун, Так-е Бостан, Орумие, Базарган, Арарат и среща с въоръжени кюрди

Бисотун

Бисотун е разположен по протежението на древен търговски път, който свързва високото Иранско плато с Месопотамия. Това малко градче е известно с наличието на находки от праисторически времена, както и артефакти от периодите на различни царства, владеели тези земи. Основните забележителности на историческия комплекс представляват барелефи и надписи, изсечени в почти вертикална скалиста планина. Те са включени в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО през 2006 година.

С най-голяма значимост е изсечения в скалата

барелеф на Дарий I,

разположен на височина над 100 метра и с размери 6,5 метра на 3,2 метра. До него се достига по стълби и платформа, на която поради реконструкция не пускаха туристи по време на посещението ми.

Стълбите и платформата, от която се вижда барелефа с надписи на Дарий I

Стълбите и платформата, от която се вижда барелефа с надписи на Дарий I

Снимка на барелефа, изобразяващ победите на Дарий I Велики

Снимка на барелефа, изобразяващ победите на Дарий I Велики

Барелефът изобразява Дарий, който държи лък и е стъпил върху гърдите на победения негов противник и претендент за престола Гаумата. Следват фигурите на девет пленени от Дарий владетели, които са се опитали да разпокъсат Персийската империя. Над фигурите е изобразено зороастрийското крилато слънце Фаравахар като символ на божествената власт на Дарий. Надписите са на три езика: еламски, вавилонски и древноперсийски. Те описват потеклото на Дарий, бунтовете в империята след смъртта на Кир Велики и сина му, както и победите на Дарий над владетелите, опитали се да разпокъсат Персия. Надписите свидетелстват за обмена на културни влияния в развитието на изкуството и писмеността в Близкия изток.

Фархад Тараш

представлява изсечена в скалата гладка повърхност с размери 200 метра на 36 метра, върху която е трябвало да бъдат издълбани барелефи и надписи.

Фархад Тараш

Фархад Тараш

Статуята на Херакъл (Херкулес)

е изсечена в скалите в средата на втори век преди новата ера. Изобразява почиващия си върху лъвска кожа герой, след удържана победа в битка. До него се виждат барелефи на маслиново дърво и закачен на клоните кочан със стрели. Митичният герой е с къдрава коса, брада и чаша вино в лявата си ръка. Надписи на древногръцки език обясняват, че статуята е в чест на Персийска победа над Партите.

 

 

Статуята на победилия в битка и почиващ си античен герой Херакъл (Херкулес)

Статуята на победилия в битка и почиващ си античен герой Херакъл (Херкулес)

Барелефът на Партския владетел Митридат II

е от края на втори век преди новата ера и го изобразява заедно с четирима верни сатрапи (областни управители). До него друг барелеф увековечава победата на Партския владетел Готарзис II над принц Мехердад. По средата барелефите са частично припокрити с надпис от 17-ти век за направено дарение на имоти от местния шейх Али Хан.

Поразрушените барелефи на Митридат II и на Готарзис II, както и надписа на шейх Али Хан

Поразрушените барелефи на Митридат II и на Готарзис II, както и надписа на шейх Али Хан

Целият Археологически комплекс Бисотун обхваща площ от 116 хектара. Всичките историко-археологически паметници са 18 на брой. Други интересни обекти са пещерата на ловците, партския храм, камъкът с барелеф на Балаш, реставрирания кервансарай.

Входна такса не се събира, разглеждането на обектите в комплекса е безплатно.

 

Так-е Бостан

Историческият комплекс Так-е Бостан е разположен в

Керманшах

Този град с близо един милион жители е столица на едноименна провинция и център на индустриално развит регион. Разположен е на международния път, свързващ столицата на Иран Техеран с Иракската столица Багдад.

Taq-e Bostan, Керманшах, Иран

Районът на Керманшах се слави с богатата си история и култура. Първите селища са се появили осем хилядолетия преди новата ера. През 4-ти век това е процъфтяващ град и своеобразен курорт, където персийските управници са идвали да се лекуват.

Главната забележителност в Керманшах е комплексът Так-е Бостан, включващ издълбани в скалата ниши с барелефи и надписи. Те са на възраст 16-17 века и изобразяват сцени от живота на царете от династията на Сасанидите.

Скалните ниши с барелефи и надписи са оргинални паметници от 4-ти век след Христа

Скалните ниши с барелефи и надписи са оргинални паметници от 4-ти век след Христа

Барелефите в най-голямата ниша

Барелефите в най-голямата ниша

Горният барелеф в дъното на най-голямата ниша изобразява коронясването на цар Ардашир II. От едната му страна е зороастрийският бог Ахура Мазда. От другата му страна е индо-иранската богиня Анахита.

Долният баралеф изобразява владетеля като конник с метална ризница, копие и щит. Рицарите в Западна Европа започват да носят аналогична броня няколко века по-късно.

Страничните барелефи в голямата ниша

Страничните барелефи в голямата ниша

Горният барелеф от лявата страна на нишата изобразява владетеля на трон, приемащ посетители.

Долният барелеф от ляво представлява ловна сцена на преследване на елени и глигани.

Малката ниша съдържа барелефи на персийски владетели и надписи

Малката ниша съдържа барелефи на персийски владетели и надписи

Барелеф, изобразяващ сцена от живота в Персия

Барелеф, изобразяващ сцена от живота в Персия

Барелеф, изобразяващ сцена от живота в Персия

Барелеф, изобразяващ сцена от живота в Персия

 

Орумие

700-хилядният Орумие се намира в северозападната част на Иран и е административен център на провинция Западен Азербайджан. В продължение на векове заедно с мюсюлманите тук мирно са живяли християни и евреи. В околностите на града е имало чудесни овощни градини и лозя, поради което са го наричали „Градината на Персия“.

През втората половина на 19-ти век за известно време регионът попада под властта на Кюрдския националистически лидер Шейх Убайд ал-Лах. През 1880 година персийската армия атакува кюрдските войски и превзема града. По време на сраженията са избити много християни, а овощните градини в околностите са опожарени. През Първата световна война турската армия превзема Орумие и други западноирански градове, въпреки че страната е неутрална. Почти всички християни бягат от града за да не ги сполети съдбата на избитите от турците арменци през 1915 година.

 

В град Орумие влязох късно вечерта, след като бях минал през

провинция Кюрдистан

и покрай соленото езеро носещо също името Орумие. Имах намерение да поразгледам централната част, но трафикът беше ужасно натоварен. На няколко пъти по кръстовищата свистяха спирачките на моя и на съседните автомобили. Реших, че не си струва да катастрофирам преди напускането на Иран и спрях на първия удобен паркинг за да пренощувам.

Към 4 часа сутринта потеглих, по улиците нямаше хора и автомобили, но указателните табели бяха само с имена на улици и площади. Половин час обикалях по булевардите без да намеря нито центъра на града, нито изхода към главния път на север. Появиха се първите чистачи и започнах да ги питам за посоката. Те ме упътваха така, че стигах до затънтени квартали и пак се връщах. На един площад видях двама войника с автомати на пост пред някаква административна сграда. Като спрях пред тях те застанаха в положение „мирно“. Попитах ги за посоката и единият ми начерта подробна схема на лист хартия как да се „измъкна“ от града. Бях безкрайно благодарен на този интелигентен войник, защото се справих без повече питания, ръководейки се по схемата му. И в други градове вече се беше случвало военни, които охраняват обекти, да ми чертаят схеми, по които се ориентирах за посоките.

Това остави у мен добри впечатления от служещите в иранската армия: много от тях говореха английски като обясняваха ясно и точно.

 

От  Орумие до границата оставаха 320 километра. Минах транзит през градовете Хой и Маку. За последен път си напълних резервоара с евтино гориво.

 

Преминаване на границата между Иран и Турция при Базарган

Малкото гранично градче Базарган изобилства с магазини, където похарчих останалите ми ирански пари.

Главната улица на граничното градче Базарган

Главната улица на граничното градче Базарган

В далечината се вижда планината Арарат със заснежения си връх.

При напускането на Иран се сблъсках също с хаос, бюрокрация и корупция на границата, както и на влизане в страната

от Армения. Поне се бях подготвил психологически. Още при влизането в граничната зона един мъж ми поиска 50 долара, явно за да ми съдейства при оформянето на документите. Ненавиждайки всякакви форми на корупция и изнудване решително му отказах.

Той само ми каза, че в такъв случай ще си имам проблеми. Оказа се прав. Отказът ми да платя 50 долара беше грешка. В близкия фургон граничният служител ми прибра шофьорската книжка и ме прати да плащам някаква такса.

На около 300 метра оттам намерих голяма административна и митническа сграда. След няколко питания открих гишето с нужния служител, който написа някаква бележка и ме прати в банковия офис. Там платих 35 евро, служителят на гишето сложи подпис и печат, след което се върнах 300 метра обратно в началото на граничния район.

Човекът от фургона взе документа за платена такса, върна ми шофьорската книжка и ме пусна. Отидох пак в голямата митническа сграда и започнах да търся къде трябва да ми оформят Карнет дьо пасаж-а на автомобила. Един митнически служител ми каза, че това можело да стане на следващия ден защото сега е петък, почивния ден в Иран. Теглих им на ум една … , качих се на автомобила и продължих до следващата сграда, където се извършваше паспортна и митническа проверка.

Веднага се появи един цивилен „помагач“, който каза, че може да ми придвижи документите срещу възнаграждение. Предадох се и се оставих в ръцете му. Оказа се, че съм постъпил правилно. Човекът ме заведе до гишето за паспортна проверка и ме остави да чакам на опашката. Без проблем получих печат в паспорта за напускане на страната, а след малко „помагачът“ се върна с оформен Карнет дьо пасаж на автомобила. После поиска 100 евро за да платял някакви такси. Нямах избор, дадох му парите и след десетина минути той се върна с два документа. Така и не разбрах какви са тия листчета, за които дадох толкова много пари.

Двата документа, за които дадох 100 евро

Двата документа, за които дадох 100 евро

Двата документа, за които дадох 100 евро

Двата документа, за които дадох 100 евро

 

Наредих се на опашката с автомобили за митническа проверка. „Помагачът“ чакаше с мен като подаваше документите първо на митничаря, а после и на граничния полицай. Всичко мина без проблеми. „Моят човек“ поиска още 30 евро за това, че ми е помогнал.

Отвори се желязна решетъчна врата, движеща се по релса и няколко автомобила влязохме в нещо като ограден двор. Пред нас имаше друга желязна ограда с такава врата, а отстрани гише за паспортна проверка. След подпечатването на паспорта „помагачът“ ме заведе на друго гише за оформяне документите на автомобила. Вътре видях жена в униформа и без забрадка на главата. Едва тогава осъзнах, че

вече ме проверяват турските гранични служби

Стана ми ясно, че в това заградено пространство иранците предават преминаващите границата на турците. След оформянето на паспорта и документите на автомобила „моят човек“ ме предаде на турския митничар и си взехме довиждане. Митничарят хвърли поглед на багажа в автомобила и поиска пари. Попитах го колко, той ми каза „двадесет“ и му дадох 20 турски лири (17 лева). Той ги взе, но изглеждаше разочарован. Ами да си беше казал конкретно, че иска 20 евро (40 лева). Щях да му ги дам.

После се отвори другата плъзгаща се по релса голяма желязна решетъчна врата и заедно с останалите леки автомобили преминах в Турция. Последва последна паспортна проверка на турски полицай и напуснах граничната зона.

Преминаването на границата между Иран и Турция ми беше отнело повече от два часа. Все пак по-добре в сравнение с трите часа, които ми отидоха при влизането от Армения.

Поех дълбоко въздух.

Почувствах се почти у дома.

 

Арарат

От турска територия изгледът към планината Арарат беше внушителен. Добре се открояваше покритият със сняг връх, висок 5165 метра. До него е връх Малък Арарат с височина 3914 метра.

В библейските книги се говори за планината Арарат, където след Потопа е останал да лежи Ноевият ковчег.

Отляво е Голям Арарат, а отдясно е Малък Арарат

Отляво е Голям Арарат, а отдясно е Малък Арарат

Заснеженият конус на Голям Арарат

Заснеженият конус на Голям Арарат

 

Среща с въоръжени кюрди

Минах тридесетина километра и почуствах умора, нормална след преживяванията рано сутринта в Орумие и при преминаването на границата. Както правя обикновено, от шосето отбих по черен път и след около километър спрях между малки хълмове. Реших, че мястото е достатъчно закътано и ще си почина спокойно. Хапнах и тъкмо ядях грозде за десерт когато се появи някакъв мъж и тръгна към мен. В ръката си носеше автомат Калашников и чак тогава осъзнах, че

всъщност се намирам в Кюрдистан

Сетих се за медийни съобщения от последните години за отвличания, извършени от кюрдски партизани. Поизплаших се. Мъжът първо огледа багажника и вътре в автомобила, вероятно за оръжие. После дойде при мен и въпросително ме погледна. Казах му, че съм турист и съм спрял за да хапна и да си почина. Той каза: „ОК, но проблем.“. Попитах го какъв е, турчин или кюрд. Той гордо се потупа в гърдите и каза: „Кюрд, кюрд. Но турк.“. После изчезна между баирите, държейки в ръка автомата.

Реших, че няма страшно и мога да продължа почивката. Дремнах петнадесетина минути и изпих чаша кока кола с разтворено в нея инстантно кафе. Докато си миех зъбите се появи познатият ми мъж, водейки и един друг по-възрастен със себе си. Възрастният също държеше в ръка автомат Калашников. Помислих си, че става лошо и е трябвало веднага да се махна от това място. Здрависахме се с възрастния мъж, който гордо каза, че е кюрд. В този момент измежду баирите се приближи трети, също с Калашников. Запознах се и с него. Изплаших се. Какво ли пък ще става сега?  И на новодошлите обясних с думи и жестове, че съм турист от „Булгаристан“, че съм хапнал, дремнал и ще продължавам по пътя. Единият ме попита имам ли много пари и в хотели ли спя. Веднага реших, че тоя сигурно си прави сметката да ме ограби. Обясних, че имам пари само за гориво и спя в колата защото не съм богат.

Предложих им да се снимаме, те първо отказваха, но после двама се съгласиха. Казах им да застанат с автоматите, но те твърдо отказаха. Оставиха ги до колата, само единият си го подпря на предното  колело (вижда се на снимките).

С един от тримата въоръжените кюрди. Вижда се подпреният на предното колело автомат Калашников.

С един от тримата въоръжените кюрди. Вижда се подпреният на предното колело автомат Калашников.

Авторът с още един от тримата въоръжените кюрди. Вижда се подпреният на предното колело автомат Калашников.

Авторът с още един от тримата въоръжените кюрди. Вижда се подпреният на предното колело автомат Калашников.

Понечих да си тръгна, но възрастният кюрд ме спря, искал да си говорим. Питаха ме дали имам жена (кадън) и им отговорих утвърдително. На обратния ми въпрос и тримата казаха, че са женени. Питаха ме за деца и им казах, че имам две. Те започнаха да ми се смеят, че имам само две деца. Единият имал пет, другият имал осем, а пък третият гордо каза, че имал десет деца.

Отново си затръгвах и те пак ме спряха, за да си говорим още. Знаеха по няколко думи на английски и се получи доста комична ситуация. Кюрдите ми говорят нещо на турски, но нищо не им разбирам. Аз започнах да им говоря на български, а пък те ме слушат и кимат с глави. В такъв „съдържателен разговор“ минаха десетина минути. Накрая ме пуснаха, взехме си довиждане като с най-възрастния се разцелувахме.

И този път се оказаха напразни страховете и опасенията, че нещо лошо може да ми се случи.

 

До Перник ми оставаха само 2300 километра.

Край

Септември  2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mailvalentin.dreharski@besttechnica.bg

 

 

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

 

През Иран с Опел (13): Чока Занбил и Суса

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеранпрез Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанзпосетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините,  Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, както и през древния Персеполис и Шираз, както и през Солените езера, Керман, Бам и Джирофт, а за последно минахме по брега на Персийския залив с Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр

Днес ще разгледаме Чока Занбил и Сус

Приятно четене:

 

През Иран с Опел

част тринайсета

Чока Занбил и Суса

 

Десетина километра след Бандар-е Машахр поех на север, движейки са на петдесетина километра от границата с Ирак. В този югозападен район на Иран теренът е предимно равнинен с малки хълмове и песъчлива почва. В продължение на половин ден духаше силен вятър и навсякъде се носеше прах, образувайки прашна пелена, нещо като мъгла, само че кафява на цвят. Не бих го нарекъл истинска пясъчна буря, защото беше несравнимо по-слабо в сравнение с пясъчните бури в пустинята Сахара, когато не се вижда нищо на 5 метра пред теб. Беше неприятно, защото ситният пясък проникваше навсякъде и се лепеше върху потта, която непрекъснато се стичаше по тялото ми.

Движейки се по пътя на север от Персийския залив спрях за кратка почивка до паметник, който вероятно е издигнат в прослава на защитниците на Иран във войната с Ирак 1980г –1988г.

Вероятно това е паметник на защитниците на Иран във войната с Ирак 1980г.÷1988г.

Вероятно това е паметник на защитниците на Иран във войната с Ирак 1980г. – 1988г.

 

Чока Занбил

Чока Занбил представлява обширен религиозен комплекс от времето на царство Елам. Възникнала през третото хилядолетие преди новата ера тази държава е връстник на Вавилон и Асирия. Религиозният комплекс е започнал да се изгражда около 1250 година преди новата ера при еламския цар Унташ Напириша. Централно място заема така наречения

Зигурат – храм, който е изграден на върха на стъпаловидна пирамида

Този храм е бил посветен на Иншушинак, върховният бог на древната цивилизация Елам. Отделните „стъпала“ на пирамидата представляват самостоятелни тераси. В буквален превод „чока“ означава „хълм“.

Централната част на религиозния комплекс Чока Занбил с руините на терасовидната пирамида

Централната част на религиозния комплекс Чока Занбил с руините на терасовидната пирамида

В основата си пирамидата представлява квадрат с дължина на страните по 105 метра. Изградена е на 5 нива (стъпала). Като строителен материал е използвана изсушена на слънцето глина и червеникави кирпичени тухли.

Схема на стъпаловидната пирамида с храм (Зигурат) на върха

Схема на стъпаловидната пирамида с храм (Зигурат) на върха

Руините на Чока Занбил са първият ирански обект, включен в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО през 1979 година. Комплексът е разположен на голяма територия, заградена с три концентрични крепостни стени. Централната стена обгражда самата пирамида със зигурата и помощните сгради. В средната част е имало 11 други храма, посветени на по-второстепенни богове. Разкрити са останките общо на 22 храма, на царски дворец и на погребален комплекс с 5 царски гробници. Могат да се видят древен слънчев часовник и камък за жертвоприношения.

Според иранските учени, построявайки огромния за времето си религиозен комплекс еламският цар е искал да обедини боговете на всичките народи, населяващи царството му. При нашествието на асирийския цар Ашурбанипал в средата на 7-ми век преди новата ера всичко е било разрушено.

Счита се, че Чока Занбил е един от най-добре запазените Зигурати в Близкия изток. Такива храмове върху терасовидни пирамиди са били строени от шумерите, вавилонците, еламците и асирийците. Днес се известни 32 храмови пирамиди от района на Месопотамия, от които 28 са на територията на Ирак, а 4 се намират в Иран.

Терасовидната пирамида Чока Занбил, на чиято най-горна тераса е бил храмът (Зигурат)

Терасовидната пирамида Чока Занбил, на чиято най-горна тераса е бил храмът (Зигурат)

Зигуратите от Месопотамия, включително Чока Занбил, мавзолеят на Кир II Велики в Пасаргада и стъпаловидната пирамида на египетския фараон Джосер са дали архитектурната идея при изграждането на мавзолея на Ленин на Червения площад в Москва.

 

Пристигнах в Чока Занбил, когато се стъмваше

Обясних на двамата мъже от охраната, че съм турист и искам да пренощувам на паркинга. Те ми се зарадваха и след 5 минути вече бяхме приятели. По-младият се казваше Хамид и му стана приятно като му казах, че ще го запомня по името на афганистанския президент Хамид Карзай.  Възрастният беше арабин с много сложно име, но съкратено Хамид му казваше Зеро. Неговото име пък запомних по аналогия с японските изтребители Зеро от времето на Втората световна война.

 

 

 

Хамид (от ляво) и арабинът Зеро (седнал на стола)

Хамид (от ляво) и арабинът Зеро (седнал на стола)

 

Около 3% от населението на Иран са араби*. Те населяват предимно югозападната част на страната, районите до границата с Ирак.

Хамид тръгна да инспектира обектите, които охранява и ми предложи да дойда с него. Докато обикаляхме стъпаловидната пирамида той ми обясняваше кое какво е. Показа ми и тухли с древни надписи с клиновидно писмо.

 

Надпис с клиновидни букви върху тухла при един от входовете на пирамидата

Надпис с клиновидни букви върху тухла при един от входовете на пирамидата

Авторът по време на вечерната обиколка на терасовидната пирамида в Чока Занбил

Авторът по време на вечерната обиколка на терасовидната пирамида в Чока Занбил

Хамид се обади на негови роднини и в края на обиколката ни те пристигнаха. Запознахме се и се сприятелихме. Бяха донесли грозде и други плодове, с които се почерпихме.

Роднините на Хамид, с които се сприятелихме вечерта

Роднините на Хамид, с които се сприятелихме вечерта

Поканиха ме да им отида на гости в къщи, но отказах защото на разсъмване смятах да разгледам целия религиозен комплекс и бързо да потеглям. Отново допуснах грешка, за която съжалявам. Трябваше да приема поканата за гостуване.

Късно вечерта охраната се смени и единият от новите охранители ми предложи да нощувам в техния фургон. Реших, че в автомобила ще се чувствам по-добре на своя територия и му отказах. Пак сгреших защото ме нападнаха комари, които въобще не ме оставиха да заспя. След изтощителна борба с тези проклети насекоми се предадох и към 2 часа през нощта отидох във фургона на охранителите, където работеше климатик. Почувствах се като в Небесния Рай и заспах дълбоко.

Събудих се чак в 7.30 часа, когато слънцето вече беше огряло. За по-малко от час обиколих целия религиозен комплекс и разгледах на светло руините на Чока Занбил.

Понечих да си взема довиждане с мъжете от обекта, но те ме спряха. Не можело да тръгвам защото още не сме закусили. Бяха подредили масата с ядене, седнахме и хапнахме. Отново реших да тръгвам, но те пак ме спряха. Не сме били пили чай. Спокойно си изпихме и сутрешния чай. Едва тогава си взехме довиждане и потеглих.

Служителите в Чока Занбил, които не ме пуснаха да си тръгна преди да сме закусили

Служителите в Чока Занбил, които не ме пуснаха да си тръгна преди да сме закусили

Пирамидата в Чока Занбил ни дава представа за архитектурната схема на известните „Висящи градини“ на Семирамида

във Вавилон, които са едно от Седемте чудеса на древния свят. Всяка тераса от стъпаловидната пирамида е била покрита с плодородна почва и върху нея са били засадени различни  цветя, треви, храсти и дървета. По външния край растяли пълзящи растения, които се спускали към по-долната тераса, което и дало наименованието „висящи“ на самите градини. Чрез въртяни от роби водонапорни колела с кожени съдове се подавала вода от река Ефрат до най-горната тераса. Водата се стичала надолу и напоявала растенията на всяка тераса, подържайки ги вечно зелени и свежи.

Shush, Иран

Шуш (Суса)

Античният град

Суса е някогашна столица на царство Елам

Основан през петото хилядолетие преди новата ера това е един от най-древните градове в света. Царство Елам е първата държава на територията на днешен Иран, възникнала в югозападната част на страната. При нашествието на асирийския цар Ашурбанипал през 647 година преди новата ера градът е разграбен и опожарен от войниците на Асирия. Впоследствие територията на Елам е завладяна от Персия, град Суса е възстановен и става зимна резиденция на персийския цар Дарий I. Градът е повторно разрушен, когато арабите го превземат през първата половина на 7-ми век. След монголското нашествие през 13-ти век Суса запада и е забравен в продължение на няколко века. Разкопките започват в средата на 19-ти век като продължават и днес.

Това е останало от градската част на древна Суса, където сградите са били изградени от глина и кирпич

Това е останало от градската част на древна Суса, където сградите са били изградени от глина и кирпич

Руините на двореца на Дарий I Велики

Руините на двореца на Дарий I Велики

Дворцовият комплекс на хълма Ападана е включвал и 6 реда по 6 броя колони, високи 22 метра. На върха на всяка колона е имало двойна скулптура на животни.

Скулптура, която е била на върха на дворцова колона

Скулптура, която е била на върха на дворцова колона

Крепостта е сравнително нова, построена е от френска археологическа експедиция в началото на 20-ти век. Целта й е била да защитава от грабители откритите артефакти и самите археолози, извършващи разкопки на древния град Суса.

Новата крепост се издига над руините на Суса

Новата крепост се издига над руините на Суса

Археологическият музей съдържа артефакти, открити при разкопките на древната Суса и на двореца на Дарий I.

 

Експонат в Археологическия музей

Експонат в Археологическия музей

Експонат в Археологическия музей

Експонат в Археологическия музей

 

Древните останки на град Суса се намират на плато, издигащо се на 20-30 метра над

съвременния град Шуш

Той има около 70 хиляди жители. Основната забележителност в града е комплекса, включващ джамия и Гробницата на Даниел. Гробницата се откроява над околните сгради със своя конус от релефен бял камък.

 

Религиозният комплекс с внушителната конусообразна Гробница на Даниел

Религиозният комплекс с внушителната конусообразна Гробница на Даниел

 

Даниел е почитан от мюсюлманите светец

и неговата гробница е място за поклонение. Интериорът в сградата е изключително бляскав и впечатляващ. За съжаление вътре е забранено фотографирането, поради което нямам снимки. Гробът на светеца е покрит с мраморна плоча, застлана със зелена драперия. Всичко това е оградено с решетка с квадратни отвори. Поклонниците докосват с длани решетката, а след това потриват лицето си. Някои от тях плачат. Отдръпват се като се движат назад, гледайки към надгробния камък. Подът между самата решетка и надгробния камък е осеян с банкноти, хвърлени от поклонниците.

По принцип гробниците на светци, имами, поети, писатели, учени и други известни личности се считат за свещени места в Иран, които се посещават от поклонници. Очевидно най-известните и заслужили личности, живяли и творили в страната, се канонизират в съзнанието на сънародниците си.

 

Продължих на север за да разгледам още забележителни архитектурни паметници от времето на древна Персия.

Оставаха ми само още две денонощия в тази страна.

 

Последната част от разказа за Иран завършва с планината Арарат и със срещата на трима въоръжени кюрди в края на пътуването.

 

 

Очаквайте продължението

*Изненадаааа! Чак сега ли осъжнахте, че иранците са перси, а не араби? :) – бел.Ст.

Септември  2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mailvalentin.dreharski@besttechnica.bg

 

 

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

 

 

През Иран с Опел (12): Персийски залив – от Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеранпрез Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанзпосетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините,  Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, както и през древния Персеполис и Шираз. За последно минахме през Солените езера, Керман, Бам и Джирофт

А днес ще тръгнем по брега на Персийския залив –  от Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр

Приятно четене:

 

През Иран с Опел

част дванайсета

Персийски залив  –

от Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр

Бандар Абас

С население от половин милион жители Бандар Абас е голям пристанищен град и столица на провинция Хормозган. Той заема стратегическа позиция на Ормузкия проток, свързващ Оманския залив на Арабско море с Персийския залив.

Първите писмени сведения за града са от 6-ти век преди новата ера, по времето на Дарий Велики, когато от тук персийската флота е поемала на своите морски походи към Индия и към Червено море. В началото на 16-ти век градът е завладян от португалците, а по-късно е попадал под влиянието на Турция, Холандия, Оман и Великобритания. До 1980 година се е казвал Гамерон, след което е преименован на името на шах Абас I Велики, който в началото на 17-ти век е отвоювал пристанищния град от португалците и е удържал военноморска победа над португалския флот.

Бандар Абас е най-голямото търговско пристанище на Иран,

а така също и важен транспортен и логистичен център с голямо международно летище. В района има изградени зони за свободна търговия. Развито е производството на стомана и алуминий, в града има корабостроителен завод и предприятия за производство на съоръжения за нефтодобива и газодобива. В петролната рафинерия се преработва нефт и се произвеждат петролни продукти. Развит е риболова и производството на рибни и морски продукти, както и текстилната промишленост. Като научен център Бандар Абас разполага с три университета. Местният футболен отбор е спортната гордост на жителите.

Бандар Абас е напълно съвременен град, в който липсва стара историческа част и няма много туристически забележителности.

Пристигнах в града на разсъмване и първо се запознах с района около новата джамия. Пазачът спеше на пода върху килимите, което ми позволи спокойно да разгледам интериора на джамията.

Новата джамия е с внушителни размери

Новата джамия е с внушителни размери

Гробница на мюсюлмански светец в джамията

Гробница на мюсюлмански светец в джамията

Прави впечатление

паметникът на пожарникарите

В доста ирански градове са издигнати паметници на пожарникарите. Обичайно са разположени близо до противопожарните служби. Очевидно там уважават тази отговорна и опасна професия за смели мъже.

Паметникът на пожарникарите

Паметникът на пожарникарите

 

Едва след това отидох на брега за да кажа „здравей“ на

Арабско море

Поради отлива крайбрежните скали бяха мокри и покрити с хлъзгави малки водорасли, на което не обърнах внимание. Нямайки търпение да нагазя във водата се подхлъзнах и изпързалях надолу по мокрите скали.

 

 

Скалите, по които се изпързалях, бързайки да наджапам в морето

Скалите, по които се изпързалях, бързайки да наджапам в морето

Разбрах за „пораженията“ по тялото ми след като ризата и панталона започнаха да почервеняват от кръвта, която потече от гърба, лактите, дланите и краката ми. Поради тази причина първата ми среща с това южно море се оказа малко неприятна. Наложи се да нагазя вътре и да изпера от кръвта ризата и панталона с морска вода. Можах спокойно да свърша тази работа защото в ранната утрин наоколо беше пусто и само един младеж се разхождаше по брега. После отидох на пристанището, където в една тоалетна се изпрах и измих с чиста вода. Излязох с мокрите дрехи, които приятно ме разхлаждаха в горещата утрин, и тръгнах да разглеждам съвременния град.

 

 

Централната част на Бандар Абас

Централната част на Бандар Абас

Централната част на Бандар Абас

Централната част на Бандар Абас

Централната част на Бандар Абас

Централната част на Бандар Абас

Съвременния Бандар Абас

Съвременния Бандар Абас

Съвременния Бандар Абас

Съвременния Бандар Абас

Стратегическият Ормузки проток свързва Оманския залив на Арабско море с Персийския залив.

Ормузкия проток на Арабско море

Ормузкия проток на Арабско море

 

Обществен контрол

По време на обиколката из Иран се убедих, че това е по-скоро социална държава със строга полиция, силна армия, активни обществени структури, със сплотено и единно общество. Направи ми впечатление и действения обществен контрол по отношение спазването на правилата за поведение. Най-простите примери са забележките, които хората са ми правили да не ходя с разгърдена риза или да не дъвча дъвка на обществени места.

Най-много ме впечатли поведението на шофьорите на една бензиностанция по време на конфликтна ситуация. По принцип в Иран зареждах дизелово гориво на колонките за камиони и автобуси, тъй като там леките автомобили са само на бензин и природен газ. Зареждането става посредством поставяне на карти, подобни на банковите, чрез които се отчита горивото по съответната цена. Например, шофьорите на камиони поставяха техните карти и им отчиташе горивото по 12 стотинки литъра. За мен като чужденец бензинджията поставяше съответната карта и броячът отчиташе по 28 стотинки за един литър дизелово гориво. В северната и средната части на страната работниците на бензиностанциите имаха такива карти и зареждането с гориво ставаше без проблеми. В източната и южната части на страната, обаче, бензинджиите нямаха карти за чужденци, с които да отчитат горивото по по-високата цена. Там обикновено изчаквах някой шофьор на камион да си напълни резервоара с 200-300 литра и след това с неговата карта зареждах с дизелово гориво и моя опел. Предлагах на шофьорите пари по високата цена, но те ми вземаха само отчетеното с техните карти, т. е. по 12 стотинки за литър. Само веднъж един шофьор не само, че ми взе парите като на чужденец (по 28 стотинки), но поиска още пари за да станат по 40 стотинки за литър. Възпротивих се като му обясних, че цената за чужденци е фиксирана на 28 стотинки  и няма да му платя повече, но той настояваше за още пари. Като видяха, че става някаква разправия останалите шофьори на камиони и автобуси дойдоха при нас. Щом разбраха каква е работата те наобиколиха нахалния шофьор и започнаха да му се карат. Той се стресна, веднага ми върна парите до отчетената цена по 12 стотинки литъра и избяга настрани. Другите шофьори дружески ме потупаха по рамото, казаха че проблема е решен и мога да пътувам спокойно. Определено този случай на активна гражданска позиция и на обществен контрол спрямо алчния шофьор ме впечатли особено силно.

 

Къпане в Персийския залив и морски курорти

След Бандар Абас, изминавайки стотина километра покрай Персийския залив под палещото южно слънце, нямаше как да се лиша от разхлаждане в морето. Открих пуст плаж и веднага скочих във водата. Тя беше „топла като чай“ и много солена, по-солена от водата на обграждащите Европа морета. Удоволствието ми от плуването беше неописуемо, сравнимо само с къпането в басейна с естествено газирана минерална вода при каньона на река Воротан в Армения, двадесетина дни по-рано.

 

Безлюдния плаж, където беше първото ми къпане и плуване в Персийския залив

Безлюдния плаж, където беше първото ми къпане и плуване в Персийския залив

 

Пропътувах над 1 000 километра покрай Персийския залив, преминавайки през доста курортни градчета. Убедих се, че

иранците не отдават особено значение на морския туризъм

Никъде не видях големи курортни комплекси с множество хотели, както е по нашето Черноморие. Масово хотелите са малки 2 до 4-етажни, обикновено раздалечени и с доста свободна площ между тях. На някои места по плажовете имаше подредени чадъри като при нас, но хората на пясъка бяха рядкост. Не можах да разбера защо почиващите в тези съвсем прилични морски курорти бяха толкова малко*

 

Газодобивни райони

В тази южна част на Иран се намират едни от основните залежи на нефт и природен газ. Особено бях впечатлен преминавайки през огромно газодобивно поле, разположено по крайбрежието на Персийския залив. В продължение на около 15 километра от двете страни на пътя се редяха стотици сонди за добив на природен газ с горящи пламъци по върховете им. Из въздуха се носеше специфичната миризма на газодобивен район. По указателните табели можах да разбера, че преминавам покрай газови електроцентрали и покрай заводи за компресиране на природен газ. Множество табели и надписи край платното предупреждаваха, че спирането и правенето на снимки е забранено. В последствие пресякох и други газодобивни райони с горящи пламъци по върховете на сондите, но те бяха по-малки на площ и вече не ме впечатляваха.

 

С четирима иранци през нощта

Шофирах до късно вечерта и дълго време в тъмнината не можах да открия удобно място за нощувка. Накрая, почти заспиващ зад волана от умора, забелязах някакви храсти край пътя. Спрях и се вмъкнах с автомобила между тези храсти на двадесетина метра от платното. Реших, че в тъмнината никой няма да ме види и спокойно ще пренощувам на това място. Тъкмо бях заспал и ме събуди светлина на фарове. Две моторчета бяха спрели срещу колата и фаровете им ме заслепяваха. Навлякох си ризата и панталона, слязох и видях двама млади мъже на мотоциклетите, които явно се чудеха какво става с този чуждестранен автомобил край пътя. Така и не разбрах как в тъмнината бяха забелязали колата, скрита между храсталаците и далече от пътното платно. Обясних им че съм турист, изморен съм и ще пренощувам край пътя. Те ми казаха, че така не може и да карам след тях. Потеглих след двата мотоциклета, които тръгнаха по черен път, перпендикулярен на главното шосе. След около един километър влязохме през порта в някакъв двор, ограден с висока стена и разположени няколко едноетажни сгради вътре в него.

Притеснен слязох от колата и огледах наоколо. По работещите съоръжения разбрах, че това е помпена станция, вероятно към някаква напоителна система. Двамата ме въведоха в една стая, където на килими на пода седяха още двама мъже и гледаха телевизия. Работеше климатик и беше приятно хладно в сревнение с горещината навън. Поканиха ме да седна и всичките се настанихме на килимите, подпирайки се на големи възглавници. Само единият от четиримата знаеше 20-30 думи на английски и се получи доста неловка ситуация. Аз седя „като на тръни“ и ги гледам. Те ме гледат и се усмихват. И аз им се усмихвам. Поизплаших се, защото се замислих какво би станало, ако тия четиримата са хомосексуалисти. Сам срещу тях не бих могъл да се защитя и през главата ми започнаха да минават още по-черни мисли. Рекох си, че ще трябва да се боря за „честта си“, въпреки неравностойните сили. В това затънтено място могат да ме заколят, автомобила да го „разфасоват“ на части и никой никога няма да разбере какво се е случило с мене.  През това време единият направи чай и всичките изпихме по чаша. Подарих им по едно сувенирче от България, каквито носех в колата. Всеки един от тях ми благодари с усмивка.

 

Единият от мъжете ми предложи да се изкъпя. Бях толкова потен и прашен, че без да се колебая взех шампоана и се пъхнах под душа. Седнах пак на килима, подпрях се на възглавниците и зачаках да видя какво ще става. Изморен и с рани по тялото вече бях претръпнал от многото ежедневни преживявания. Единият от мъжете постла дебело одеяло на пода, донесе още едно за завивка и ми каза, че мога да спя. Попита ме да загаси ли телевизора и лампата. Казах му да остави само лампата, всички излязоха от стаята, а пък аз изтощен заспах на момента. По едно време в просъница усетих, че някой ме бута. Отворих очи и видях, че единият от мъжете е поставил табла с готвено ядене и бутилка Пепси кола на пода до мен. Каза ми да ям и си излезе. Нахраних се бързо, преместих таблата с чиниите до стената и уморен пак заспах. По някое време в просъница забелязах, че съдовете са изнесени. Събудих се към 4 и нещо сутринта, добре наспал се в прохладната стая с работещ климатик.

 

В съзнанието си се надсмях над моите страхове, че е могло нещо лошо да ми се случи. Хората ме намериха край пътя и ме подслониха в стая с климатик. Вероятно един от тях си е ходил до в къщи и жена му е приготвила ядене, което той ми донесе за да се нахраня. Оставиха ме сам в стаята, а те са спали някъде из стопанските постройки. Като се разтропах около колата и четиримата иранци се появиха от съседните сгради. Благодарих им за подслона и храната, взехме си довиждане и потеглих. Отново се убедих колко гостоприемни са иранците и в практическото действие на третия стълб (задължително за спазване правило) от мюсюлманската религия: даване на милостиня. Да дадеш храна и подслон на пътуващия странник за преобладаващата част от мюсюлманите е дълг, за което ще бъдат благословени от Аллах.  Това е станало тяхна вътрешна потребност и им носи удовлетворение. Тези качества на гостоприемство и състрадание ние българите постепенно губим. Според мен, в днешно време ставаме все по-големи егоисти, подминавайки бедните и страдащи хора.

 

Бушер

Това е 200-хиляден град, разположен на полуостров в североизточната част на Персийския залив. Бушер е административен център на едноименната провинция. Изграден на мястото на древно селище, той добива значимост като пристанищен и търговски град през 18-ти век. В продължение на две столетия е под силно британско влияние и през това време на три пъти е бил окупиран от британската армия.

Бушер, Иран

 

Днес, освен като голямо търговско пристанище, Бушер е известен и с построената от Русия атомна електроцентрала. В продължение на няколко години над 1000 руски специалисти работят по изграждането на първата в Близкия изток АЕЦ. И сега руски техници и специалисти се трудят в централата. От иранската нравствена полиция се възмущавали, че рускините не искали да носят забрадки на работните си места. Дори имало идея да им се плаща допълнително възнаграждение към заплатата за да не си свалят забрадките и да спазват ислямските изисквания за облеклото.

Виждайки ме с чуждестранен автомобил в града на няколко пъти иранци ме питаха дали съм руснак. Спирайки до плажа малко след 7 часа сутринта бях изненадан като видях няколко десетки иранци да се къпят в морето. Във водата имаше и няколко жени, облечени в техните дълги черни наметала хиджаб и забрадки на главите. Зачудих се, защото беше изключение да видя някой да се къпе в протежение на стотици километри покрай Персийския залив. За себе си намерих обяснение, че вероятно руснаците от атомната електроцентрала са научили и иранците да се разхлаждат в морето преди да отидат на работа.

Плажът на Бушер, малко след 7 часа сутринта. Иранците вече се къпят в морето.

Плажът на Бушер, малко след 7 часа сутринта. Иранците вече се къпят в морето.

Крайбрежната алея в Бушер

Крайбрежната алея в Бушер

В Бушер няма туристически забележителности и в града нищо не можа да ми направи особено впечатление.

Обиколка из централната част на Бушер

Обиколка из централната част на Бушер

Из централната част на Бушер

Из централната част на Бушер

Централната част на Бушер

Централната част на Бушер

Парка със зоологическата градина в Бушер

Парка със зоологическата градина в Бушер

По крайбрежната алея в Бушер

По крайбрежната алея в Бушер

По крайбрежната алея в Бушер

По крайбрежната алея в Бушер

 

След Бушер изминах още 300 километра покрай Персийския залив, през район с големи находища на нефт и природен газ. Добивът на тези енергоресурси се осъществява както във водите на залива, така и на сушата.

 

Бандар-е Машахр

беше последният пристанищен град на залива, през който минах. Името му Машахр в буквален превод означава „град на луната“. Пристанището е едно от най-важните за Иран и през него се осъществява експорта на компресиран природен газ и на петролни продукти от рафинерията в близкия град Абадан. В града има два университета, в които се подготвят предимно инженери за петролната и газова индустрии в страната.

 

Десетина километра след Бандар-е Машахр поех на север, движейки са на петдесетина километра от границата с Ирак.

 

 Пътеписът продължава с описание и снимки от западния район на Иран. Завършва с планината Арарат и със срещата на трима въоръжени кюрди в края на пътуването.

 

Очаквайте продължението

*Всъщност обяснението най-вероятно лежи на същата плоскосто, в която се разбира защо и интернетът в страната е зле. Ама много зле ;) – бел.Ст.

Август – Септември  2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mailvalentin.dreharski@besttechnica.bg

 

 

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран