Tag Archives: Иран

Из Иран (8): Исфахан

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак, после през Язд стигнахме до следващия пустенен лагер – Шехдад, преминахме през пустинята Лут и стигнахме до остров Кешм в Ормузкия пролив, разгледахме остров Кешм и тръгнахме обратно, минахме през Шираз и Персеполис, за да разгледаме днес Исфахан.

Приятно четене:

Исфахан

част осма на

Из Иран

Исфахан – Азна, 300 km

Пътуване из Иран – трак

Когато се събудих на сутринта, мистър Мехди още спеше, така че аз се възползвах от възможността да си направя записки за всичко, което бях преживял тези дни. Всъщност така и не ви казах защо го наричам така. Отговорът е много прост – когато се запознавахме, аз се представих като Бо, за по-лесно, а той започна да се обръща към мен с „мистър Бо”. Как само звучи, а? 🙂

Та, малко след това се събуди и мистър Мехди. Беше много щастлив, защото предишната вечер беше намерил преводач на телефона си. Вече щяхме да общуваме много по-спокойно, или поне така си мислехме.

Здравей, машинен превод! Само ти можеш да споменеш думата „капитализъм“, когато иде реч за закуска 😉

Докато се усетя, домакинът ми вече се бе развихрил в кухнята – 5 минути по-късно хапвахме чуден омлет с подправки и айрян. Който там наричат „дуук”. Това, което ме учуди, бе цветът на черупките на яйцата – снежно бели. Да бе, на иранците яйцата са по-бели от нашите!?

Тъкмо хапнахме, когато при нас дойдоха сестра му и малката му дъщеричка:

Иранци – Исфахан, На мотор из Иран

След като си направихме няколко снимки, аз и мистър Мехди тръгнахме към паркинга. Предишната вечер се бяхме разбрали, че днес ще ми покаже забележителностите на града.

Когато стигнахме там, видях, че моторът беше завит с някакъв чаршаф. Оказа се, че той бил помолил брат си да направи това предишната вечер, минавайки оттук на път за вкъщи. Нямаше как да не оценя жеста!

И така, първата забележителност, която ни беше по път, беше

мостът Алаверди Хан, познат повече като Си-о-се-пол

Той е най-дългият от единадесетте моста в Исфахан и има цели 33 арки.

мостът Алаверди Хан – Исфахан, На мотор из Иран
мостът Алаверди Хан

Г-н Мехди имаше набито око за детайлите и интересните ракурси, а когато искаше да ме снима някъде, казваше: „Stop… Shutter!”.

Исфахан, На мотор из Иран

Така и не разбрах откъде знаеше втората дума. Ако въобще знаеше значението ѝ в сферата на фотографията.

Иранци – Исфахан, На мотор из Иран

Преди да продължим разходката си, трябваше да пробваме следното питие:

Сладолед – Исфахан, На мотор из Иран

Беше нещо като подсладена вода на вкус, с всички тези черни семчици, изглеждащи като мухлясали. Приятно и освежаващо, без да е нещо особено.

Следващата ни спирка бе край

моста Хаджу,

който вече ви бях показал.

Исфахан, На мотор из Иран

Тук имаше доста ученици, които се занимаваха с какво ли не.

Исфахан, На мотор из Иран

Мостът, между другото, разполага и с покрити площи, които помещават кафенета, книжарница и т.н.

Иранци – Исфахан, На мотор из Иран

Мехди силно настояваше да ме снима до това или онова, а аз нямах нищо против. Все пак в противен случай надали щях да имам снимка с този величествен лъв:

Исфахан, На мотор из Иран

Оттук нататък продължихме към

„Наш-е-Джахан“,

известен също така като

Имамския площад

За целта отново се лепнах зад стоповете на Мехди, докато не стигнахме до един платен паркинг на гърба на сграда в централната част на града. Там оставихме возилата и взехме по един велосипед под наем. Колкото и недобра да ми се виждаше идеята да поверя паспорта си в ръцете на човека зад гишето.

Първата ни спирка беше в

базара до площада

Исфахан, На мотор из Иран

След това разгледахме отвътре двореца Али Капу, откъдето нямам снимки. За сметка на това пък ще ви покажа как изглежда южната част на площада, погледната от терасата на двореца.

Исфахан, На мотор из Иран

Това е един от най-големите и внушителни площади в света. Той е построен през 16-ти век, а размерите му са 560 метра в посока север-юг и 165 – в посока изток-запад. В дъното на снимката е входът към шахската джамия, който можете да разгледате по-подробно на следващите снимки.

Исфахан, На мотор из Иран

Вратичката отляво води към тази търговска уличка:

Исфахан, На мотор из Иран

Но да се върнем към входа на джамията.

Исфахан, На мотор из Иран

Най-после застанах пред всички тези сини плочки, които бях гледал само в далечен план на снимките на един куп мото пътешественици, минавали оттук. Замислих се само колко труд е погълнало изграждането на всичко това.

Исфахан, На мотор из Иран

Чувството за мен бе наистина спиращо дъха. Не само заради изяществото на архитектурата пред мен, а и защото бях сбъднал една своя мечта.

Продължихме със сините си велосипеди към много уютно вътрешно пространство.

Исфахан, На мотор из Иран

В единия му ъгъл стояха 5-6 жени с хиджаби. Много ми се прииска да ги снимам, но не се престраших да насоча обектива си към тях, а и трябваше да се приближа прекалено близо, което би привлякло вниманието им, и дори да нямаха нищо против да ги снимам, нямаше да получа кадъра, който си представях. Явно след като си набавих широкоъглен обектив, без който нямаше да бъде възможен горният кадър, трябва да продължа и с някакво дългофокусно стъкло именно за такива случаи.

Продължихме разходката си отново към търговските площи, откъдето се сдобих подаръчета за близките си. Тук магнити почти нямаше – не и такива, каквито бихте си представили, след като вече видяхте горните снимки.

След като свършихме и тази работа, отидохме в нещо като

заведение за бързо хранене

С риск да прозвуча грубо, там хигиената не беше издигната в култ, но все пак се доверих на избора на своя домакин, а и имаше доста други посетители. Менюто ни бе питки хляб, върху които мажехме някакъв, сякаш яйчен, сос с много странна консистенция. Така или иначе, не мога да си изкривя душата – беше вкусно.

Така неусетно

дойде време да се разделим с моя домакин

– мистър Мехди искаше да гледа речта на президента, която предстоеше да бъде изнесена по-късно на имамския площад, а аз от своя страна трябваше да продължавам по пътя си. Затова върнахме велосипедите и отидохме отново до паркинга.

След като приключи най-приятната обиколка на Исфахан, за която можех да мечтая, дойде време да отпътувам от града. Разглеждането на двореца Чехел Сутун, гранд базара и джамията Джаме останаха за следващия път.

Предвид че 16 ч. минаваше, беше ясно, че отсега нататък няма да измина кой знае какво разстояние, но все пак трябваше да продължа напред.

Бях решил, че ще пропусна разглеждането на комплекса Чога Занбил и един от най-древните градове в света – Суза, затова

се насочих към Бисотун

Това щеше да ми спести близо 460 km. Знам колко глупаво звучи това само по себе си, но ако някога сте пътували сами за по-дълго време, навярно сте усетили какво е чувството да ви залипсва домът. Пък и се бях преситил вече с разглеждането на забележителности, трябваше да остане нещо и за следващия път.

Още щом

напуснах пределите на града,

пътят започна плавно да се изкачва нагоре. Така на здрачаване вече бях на повече от 2000 м.н.в., за което отново се оказах неподготвен.

Залез – Исфахан, На мотор из Иран
Залез

Пътят продължаваше да се вие плавно, а аз вече се чудех къде ли ще нощувам този път. Това, което ме изумяваше, бе упорството на шофьорите. Въпреки че мракът вече ни бе приклещил в хладната си прегръдка, никой не включваше проклетите си фарове. Ще речеш, че не иранци, а чистокръвни габровци шофираха тук, пестящи я от ток, я от ресурс на лампите!?

На изхода на едно градче реших да спра за един бърз чай, който да ме тонизира. Докато си налея чая, вече бях обграден от местни апапи. Това, случващо се в мрака, разцепен само от лампите на уличното осветление, не ме караше да се чувствам особено спокоен, дори напротив. Единият от тях говореше бегъл английски и ми обясни, че хората искат да ме подслонят, но идеята не ми се виждаше никак добра, затова приключих чая си по-бързо от планираното и продължих нататък. Искаха да изцедя предавките на тръгване, но това естествено нямаше как да се случи, най-малкото защото не бях в настроение за това.

По традиция се лепнах зад един автобус, чието темпо можех спокойно да поддържам. В миг обаче забелязах, че оставащото ми разстояние до следващата точка на навигацията се промени от 260 на 320 km. Ясен признак, че по мнението на Navitel съм объркал пътя. Бях в околността на

градчето Азна,

така че се върнах до изхода му, където пътят бе добре осветен от уличните лампи. Изгасих двигателя и започнах да гледам ту хартиената разпечатка на маршрута си, ту дисплея на „навигацията“.

Тъкмо бях решил какво да правя, когато при мен

на велосипед се появи Али

Познанията му по английски бяха ограничени, но това не му попречи да ме покани у дома си. Съгласих се, запалих отново двигателя и тръгнах след него. Три минути по-късно вече бях в двора на къща, намираща се много близо до този път. Там се бяха събрали негови роднини и приятели.

Докато паркирах мотора и свалих екипировката си, ми бе връчен голям резен диня 🙂

Едно от момичетата там знаеше английски, което бе огромно облекчение за мен. Най-после щях да общувам с някого като нормален човек – без да жестикулирам като разярен италианец след футболен двубой. Тя ми разказа, че е от Техеран и е тук на гости. След като отговори на повечето ми тъпи въпроси (включително и за иранските яйца – каза, че имат и нормални, с кремав цвят), сподели и

колко трудно за иранците е получаването на виза за напускане на страната,

дори временно. Обърнато ми бе специално внимание и за това, че хората по тези земи са Лури. Разпределението на населението по етнически признак можете да видите на следната карта:

Иран – етническа карта
Иран – етническа карта

След като хапнахме, по традиция върху черга, постелена на бетонната плоча пред къщата, дойде време да тръгваме. Все още нямах никаква идея какъв точно е планът. Всъщност отидохме в един закрит басейн на 5 минути от къщата, където домакинът ми и още куп негови приятели играха водна топка. Поканиха и мен да се включа, но не изгарях от желание, а и вече бях доста изморен, все пак минаваше 11, а аз по това време вече трябваше да съм заспал.

След като приключи физзарядката, се отправихме към дома на Али, където дойдоха също така и 3-ма от приятелите му. Всички се занимаваха активно със спортове – кой с плуване, кой с катерене, кой с колоездене.

Никой от тях не харесваше президента на страната

и го наричаха „хосаш мен“, каквото и да означава това. Докато хапвахме охладен ананас, обсъдихме маршрута ми оттук нататък, дадоха ми и разни допълнителни идеи, но те останаха по-скоро за някое бъдещо мое пътуване, понеже вече следвах стриктно маршрута си към дома.

Минаваше 1 ч., когато се отправих към леглото си в другата стая, а те останаха да си говорят.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът



Booking.com



Booking.com

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)

Малдиви:



Booking.com

Коста Рика:



Booking.com

Мавриций:

Booking.com



Booking.com

Из Иран (7): От Шираз през Персеполис към Исфахан

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак, после през Язд стигнахме до следващия пустенен лагер – Шехдад, преминахме през пустинята Лут и стигнахме до остров Кешм в Ормузкия пролив, разгледахме остров Кешм и тръгнахме обратно. Днес ще преминем през Шираз и Персеполис, за да стигнем Исфахан.

Приятно четене:

От Шираз през Персеполис към Исфахан

част седма на

Из Иран

Неделя.
Хоурбаф – Шираз – Исфахан, 569 km

Из Иран – височини, трак

Така изглеждаше лагерът ми на сутринта.

Шираз – На мотор из Иран

Както обикновено закусих, докато събирах багажа, и малко след 5:30 вече бях в движение към следващата си дестинация –

Шираз

Вторият по ред град от 3-те, на които исках да обърна повече внимание.

В Язд не беше последният случай да се закеркенеча из уличките. Тук, в Шираз, също изпитах подобни затруднения, докато намеря къде точно са нещата, които търсех, но след известно лутане паркирах на метри от входа на

древния пазар Вакил

Пазар Вакил – Шираз – На мотор из Иран
Пазар Вакил

Вярва се, че той датира още от 11-ти век. Докато се разхождах по коридорите му, той тъкмо започваше да се оживява.

Пазар Вакил – Шираз – На мотор из Иран

И до днес той е смятан за най-удачното място за покупка на всякакви персийски килими, подправки, сувенири и антики в околността.

Пазар Вакил – Шираз – На мотор из Иран

Докато се разхождах, станах неволен свидетел на

преминаването на тази процесия:

Процесия – Пазар Вакил – Шираз – На мотор из Иран
Процесия

Мъжът, който вървеше най-отпред, издекламирваше едно изречение, а всички останали, вървящи зад него, повтаряха последните слова от него.

След като приключих обиколката на базара, направих няколко бегли опита за стрийт фотография.

Иранец – Шираз – На мотор из Иран
Иранец

Със 105 mm обектив и ръчен фокус задачата се оказа малко по-трудна, отколкото ми се искаше да бъде.

Иранец – Шираз – На мотор из Иран

Тук, в Иран, се използват ужасно много мотоциклети.

Шираз – На мотор из Иран

Отдясно на входа на базара се намира и входът за

джамията Вакил

Тя е била построена през средата на 17-ти век.

Джамията Вакил – Шираз – На мотор из Иран
Джамията Вакил

Залата за нощни молитви е с площ близо 2 700 m² и има 48 монолитни колони с изваяни спирали:

Джамията Вакил – Шираз – На мотор из Иран

И за да придобиете малко по-реална представа за мащабите:

Джамията Вакил – Шираз – На мотор из Иран
Авторът

Атмосферата тук е толкова успокояваща, че неусетно започваш да си представяш огромните тълпи хора, стичали се в миналото тук, за да се молят. Аз пък междувременно се размечтах за тъмноок модел с черен хиджаб.

Тук всеки квадратен сантиметър е история и десетки часове труд.

Джамията Вакил – Шираз – На мотор из Иран

Нито една повърхност, на която може да се придаде форма с чук и длето, не е била пренебрегната, а крайният резултат е наистина впечатляващ.

Джамията Вакил – Шираз – На мотор из Иран

На излизане от Шираз, движейки се на север, минах покрай емблематичната за града

порта „Коран”

Тя е била построена преди повече от хиляда години, а мястото далеч не е било случайно избрано. Оттук всеки мюсюлманин можел да се наслади на величието на древен Шираз и да възхвали Аллах за неговата доброта, че е позволил на хората да построят такъв град. В древността пътешествениците преминавали през нея, когато тръгвали на път, защото се вярвало, че така те получавали благословия. Към днешна дата пътят не преминава през нея и цялата зона е обособена за отдих и почивка. За съжаление не успях да направя снимка, тъй като не видях достатъчно безопасно място за паркиране, докато минавах покрай нея.

Следващ за деня ми бе

Персеполис

– вероятно най-известната историческа забележителност в страната.

Когато пристигнах там, на платения паркинг ме очакваше натоварено догоре BMW GS. От ония, адвенчърските, които докато видя и в съзнанието ми инстинктивно изплува тази карикатура от календара на едно немско мото списание:

Предполагах, че ако не се познаем с ездача му в комплекса, поне ще се видим тук, преди да сме потеглили, така че си платих паркинга и тръгнах към входа на обекта.

Персеполис – На мотор из Иран
Персеполис

Персеполис е гръцкото име, означаващо “Персийски град” на Парса (“град на персийците”).

Персеполис – На мотор из Иран

Строежът му започва още през 518 г. пр. н. е. по време на управлението на ахаменидския цар Дарий I Велики.

Персеполис – На мотор из Иран

След като обходих набързо това ниво, реших да се кача и до по-горното, от което пред мен се разкри следната гледка:

Персеполис – На мотор из Иран
Персеполис

Докато зад гърба ми бе

гробницата на Артаксеркс II

Гробницата на Артаксеркс II – Персеполис – На мотор из Иран
Гробницата на Артаксеркс II

Ще ви спестя историческите данни. Ако те представляват интерес за Вас, знаете къде можете да ги намерите. За да бъда честен – не останах силно впечатлен от всичко това, което вероятно си личи и по безличните ми снимки.

По път за паркинга най-после си набавих малко магничета за хладилник, както и пътна карта на държавата. Оказва се, че индустрията с магнитите по тези земи не е никак популярна.

Когато отидох обратно на паркинга, BMW-то липсваше. За сметка на това собственикът му, французин, ми беше оставил своя визитка. Човекът нямаше нищо общо с анимационния герой от по-горната картинка, в което се убедих, докато работех по пътеписа си. По това време той вече беше прекосил половин Пакистан и продължаваше към Индия, откъдето впоследствие натовари мотоциклета и себе си на самолет, за да се завърне вкъщи. Това аз не разбирам, но всеки си знае за себе си.

След тази кратка разходка в древността дойде време да потеглям. Реших, че ще пропусна разглеждането на археологическия комплекс Naqsh-e Rajab, скалните релефи и кралски гробници край Naqsh-e Rustam, древната столица Пасаргаде, където се намира и гробницата на Кир II и древният град Абарку. Разглеждането на подобен род забележителности ми бе предостатъчно за момента, затова

тръгнах директно към Исфахан

– перлата на ислямската архитектура и изкуства.

Крайпътните пейзажи не спираха да ме смайват.

На мотор из Иран

Исфахан

е разположен в средата на Иранското плато и още през IX век става център на търговията с коприна и памук. Той е най-богатият на произведения на изкуството град в Иран. През XVII век шах Абас I Велики, при чието управление Персийската империя преживява културен разцвет, построява многобройни джамии, дворци и градини, които са останали и до днес. Това бе третият град, в който исках да прекарам малко повече време.

Първото нещо, което ми предстоеше да видя тук, бе

мостът Хаджу над река Зайандеруд

Мостът Хаджу над река Зайандеруд – Исфахан – На мотор из Иран
Мостът Хаджу над река Зайандеруд

Той е бил построен през 1650 г. От шах Абас II и е имал три функции – прекосяване на реката, бент за регулиране на нивото ѝ, както и място за срещи и отдих.

Малко след като потеглих оттук, ненадейно се оказах участник в

най-тежкото задръстване, което бях виждал някога

през живота си и това без въобще да преувеличавам. В началото всичко бе наред, но когато огромните тълпи хора, крачещи почти в строй по тротоарите, започнаха да се движат И по платното за движение, покрай всички автомобили, автобуси и мотоциклети, нещата загрубяха. Все пак аз не им карам по тротоарите, нали? Спомняйки си сега за този момент, съжалявам, че не съм направил нито една снимка, но тогава въобще не ми беше до това. И въпреки че двигателят ми започна да загрява повече от нормалното, аз запазвах пълно спокойствие. Но когато някакъв келеш преметна велосипеда си над предното ми колело и сякаш закачи калника ми, ЧАШАТА НАПЪЛНО ПРЕЛЯ!!! Тогава вече си изпуснах нервите и се развиках, но за по-сигурно – на чист български, понеже шансът да остана по-недоразбран и от цивилизация бе далеч по-голям 🙂

Така след изминаването на по-малко от 4 km за близо час стигнах до градинката, чиито алеи водеха до

двореца Чехел Сутун

Видях едно свободно паркомясто и веднага се наместих там, за да изгася двигателя и да го оставя да се охлади поне малко. Докато събличах дрехите си и събирах нервите и мислите, чудейки се накъде да продължа оттук нататък, при положение, че нямаше начин да зарежа всичко тук, за да разглеждам забележителности,

при мен се появи мистър Мехди и предложи помощта си

Той бе мъж на около 40, добре облечен и достатъчно интелигентен, за да успеем да се разберем, въпреки че той почти не знаеше английски.

Той ме информира, че цялото това стълкотворение било следствие от

предстоящата визита на текущия президент на страната, Хасан Рухани,

който щял да изнася своята предизборна реч на следващия ден. Е, супер. Голям късмет изкара и той. Да дойде тук точно тогава, когато и аз съм наоколо.

Не си спомням вече за какво точно „говорихме”, но много бързо усетих, че той носи онова конкретно чувство за хумор, което много уважавам у малкото хора, които го имат. Малко по-късно и след няколко телефонни разговора между мен и племенницата му се разбрахме да тръгна с него.

Оказа се, че автомобилът, зад който бях паркирал, бе именно неговият. Тъй като вече се беше стъмнило, той караше на аварийни светлини почти през цялото време. Нямах идея къде точно искаше да отидем, но той бързо бе спечелил доверието ми, така че имах добро усещане. Предполагах, че ме води към дома си, а единственото, което ме притесняваше, беше нощувката на мотоцикъла.

Искаше ми се да видя моста Хаджу и по тъмно, когато всичките му 23 арки биват приказно осветени, но явно това нямаше да се случи, не и днес.

След близо половин час в трафика, докато бяхме спрели на един светофар, слязох от мотора и отидох до прозореца му, за да проведем следния диалог:

– Mehdi, where are we going?
– You… Go! 🙂

След още половин час се озовахме зад оградата на

жилищен комплекс от затворен тип

На паркинга, до кабинката на пазача, имаше 15-тина местни моторетки, което ме успокои. Заключих Сянката до събратята ѝ, взех най-ценните си вещи и продължихме към дома му, на две минути от паркинга.

Там ни очакваха жена му, двете му деца и най-важното, едва ли не, неговият речник по английски език. Или поне това бе нещото, което той се зае трескаво да търси мигом щом прекрачи прага на дома си. След като се събухме и направихме две крачки, се озовахме в един много широк и просторен дневен тракт с големи прозорци. Обзавеждането бе стилно и луксозно, включващо два дивана, две кресла, но не и маса!? Никаква. Кухненският бокс, който не бе отделен от врата, бе не по-малко широк и добре обзаведен. Приключвам с описанието си дотук, тъй като неусетно започнах да звуча като амбулантен брокер на недвижимо имущество. След като негово височество Речникът бе изнамерен, седнахме всички на пода върху големия пъстър килим и започнахме да си говорим малко по-нормално.

Едва ли някой от читателите тук не е чувал за прочутото гостоприемство на иранците, което аз едва сега изпитах.

Малко по-късно се появиха братът и сестрата на моя домакин, а той самият отиде до някакъв близък ресторант да вземе нещо за вечеря. Когато се върна, застелихме покривка върху килима и започнахме да се храним, докато аз им показвах маршрута си, както и миговете, които бях уловил дотук в кутийката си за секунди.

Когато разгърнахме най-новото попълнение в колекцията ми от пътни карти, останах силно изненадан. За миг

Исфахан ми се видя дори по-голям от Техеран

Освен това видях, че онзи път в пустинята Лут, за който ви бях казал, водещ до Нехбандан, тук присъства! И въобще – знаете, много по-различно и приятно е да разгърнете една хартиена пътна карта, отколкото да ровите из google maps или други виртуални карти. В първия случай погледът ви обхваща цялата интересуваща Ви територия и придобивате много по-близка до действителността представа за мащабите.

Малко по-късно дойде време за сън, така че аз и мистър Мехди се отправихме към съседния апартамент, в който по принцип живее сестра му. Той отстъпваше по площи, но не и по стил на обзавеждането. Там си застлахме по една подложка върху килима и аз легнах да спя, понеже бях доста изморен, докато новият ми приятел остана да разцъква нещо на телефона си.

Малко предистория. Преди тази случка беше започнало да ми втръсва от Иран и от цялото това внимание, което получавах навсякъде тук. Но най-вече от това да обяснявам, че съм от Булгаристан, че въобще не знам фарси, а само английски, и пътувам по този, именно, маршрут. Действително всички хора наоколо са много усмихнати, често и услужливи, но аз вече исках да се прибирам малко по-скоро и бях готов да отмятам по-големи разстояния на ден за тази цел.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)

Малдиви:



Booking.com

Коста Рика:



Booking.com

Мавриций:

Booking.com



Booking.com

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция (6): Мардин и Сафранболу

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Завървшме пътуването на Любо до Иран и Ирак. Започнахме с прехода през Турцияпродължихме към Техеранстигнахме до Язд и Персийския залив, после тругнахме обратно в посока Персеполис и Исфахан.
За последно прекосихме северен Ирак, а днес – с две нощувки по пътя – ще прекосим Турция по пътя за България
.

Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част шеста

Турция – Мардин и Сафранболу

Ден 14
Решихме днес да влезем в Турция, след като разгледаме древното градче Акре. Мислехме да гледаме и каньона Равандуз, както и градчето Амеди, но бяхме вече доста изморени от постоянните проверки на военните и подозрението към смачкания багажник, който не се отваряше. Така че съкратихме малко престоя.

Тръгнахме рано сутринта и като пристигнахме в

Акре

беше спокойно и приятно за разходка. Наистина мястото си заслужава да бъде посетено. Емблематично е за района, а и старата архитектура на фона на скалистите планини наоколо много му отиваха. Помотахме се, поснимахме, ядохме някаква местна гозба, която беше доста вкусна и тръгнахме към границата през градовете Дохук и Захо.

Спряхме при едни военни да попитаме за пътя. Да, този път ние спряхме при тях по желание. Тук не можеш винаги да караш по табели или GPS, защото те те водят по главните пътища, а в нашия случай към Мосул, който е препоръчително да бъде избягван като не особено стабилен. Особено за чужденци. В тази част военните сякаш по-малко се интересуваха от нас. Даже на няколко пъти дори не ни спряха, а само ни помахаха или се здрависаха с нас. Вероятно, защото решаваха, че сме се отправили към границата и излизаме от страната им.

Интересно беше, че на няколко места видяхме бензиностанции с километрични опашки. Явно нямаше бензин и всички чакаха. Добре че ние не разчитахме на тях. В Ирак бензина беше около 1,45 лв сякаш, но спомените ми не са така ясни и не съм съвсем сигурен.

Малко преди границата все пак имаше бензиностанция, на която нямаше проблем с горивото и допълнихме резервоара преди влизането в Турция.

Захо, Ирак

Стигнахме

границата Ирак – Турция,

която е след град Захо и се подготвихме за предстоящите предизвикателства, а такива не липсваха. Ще засегна

някои основни елементи от преминаването

От иракска страна

паспортният контрол и изходните печати бяха мигновени.

След това някакви такси, които не разбрах за какво са – около 50 турски лири. Там ми взеха и временните документи за колата, които бях получил на границата при влизането. После още някаква проверка и бяхме готови

да минем по моста над реката

и да се заемем с

турските формалности

А там ни разкостиха.

Един кюрд, който живее в Германия ни насочваше къде какво да правим. Човека каза, че този маршрут го пътува 3 пъти годишно и всичко му беше ясно. Трябва само търпение.

Започнахме с изваждане на целия багаж и внасяне на ръка в близкото помещение, където всичко минава през скенер.

После се минава щателна проверка на колата. Това на нас ни отне много време, защото носехме наистина бая багаж и провизии поради спецификата на пътуването ни.

Последва товарене обратно в колата.

Това беше само предварителна проверка. Отидохме на митница.

Оттам ни изпратиха на рентген. Там пращаха всички автомобили, които не са с турска регистрация. Имаше 11 коли пред нас, а чакахме около 2:20 часа да минат. Трябваше отново всичкия багаж да излезе от колата през седалките, но поискаха и багажника да бъде отворен. Обясних човешки, че това няма как да стане поради очевидни причини и човека за щастие се оказа разбран.

Минахме рентгена и после пак една бърза проверка на автомобила. Натоварихме обратно всичко и се върнахме на митница.

Оттам ни пратиха за проверка в полицията. Тръгнахме да я търсим.

Попаднахме на медицинската служба, от която се оказа, че тук май имат нужда. Мога да си представя дори повече от ден чакане на тази граница, ако колите са много.

Седиш на жега над 40 градуса и чакаш. За да онагледя колко топло беше ще кажа, че докато чаках на едно гише, от козирката над мен, която се намираше на около 7 – 8 м височина, се облекчи един гълъб върху главата ми. Докато материала изминаваше тези 7 – 8 метра път до главата ми, цялата вода се изпари и на главата ми просто тупна едно сухо парче и падна на земята. Чак не ми се вярваше, че не ме омаза изобщо.

Та така от медицинската служба една мила жена ни заведе в полицейския участък в съседство. Там се държаха съвсем професионално. Направиха си нужните проверки като искаха да разгледат и фейсбук профили на тези, които имаха, за да преценят що за хора сме. Минахме и тази проверка.

Върнахме се на митницата, където казаха да минаваме към последния портал. Там бяха някакви киселяци, които ни гледаха пак сякаш сме извънземни. Искаха нещо, което не разбрахме какво. Обяснихме, че сме минали всички възможни проверки и, че ако има още някаква да я дават да минаваме и нея и да си ходим вече оттук, че половин ден изкарахме на тази граница. Обяснихме отново, че сме туристи и се прибираме.

Най-накрая си получихме документите и

влязохме в Турция

Макар на 2000 км от България, някак се чувствахме почти у дома след влизането в Турция. Но пък вярно беше, че и тези части са доста по-различни от Турция, с която сме свикнали ние.

Пътят се движеше непосредствено до границата със Сирия

Спрях да снимам река Тигър, която разделяше Турция и Сирия.

Река Тигър между Турция и Сирия
Река Тигър между Турция и Сирия

Малко по-нататък пък граничната ограда беше непосредствено до пътя и от другата страна се виждаха сирийските населени места.

Границата между Турция и Сирия
Границата между Турция и Сирия

В град Nusaybin

се видя и самия граничен пункт, който предполагам в момента беше затворен. Иначе пътят се оказа приятен. Беше жътва и наоколо всичко беше обагрено в златисто.

На една бензиностанция при нас дойдоха кюрди да ни питат дали наистина сме от България. Странно им беше какво правим по тези земи. Малко преди отклонението за

град Мардин,

който беше и целта за днес ни спряха военни. Излязохме от колата с паспорти в ръка, а едно куче се вмъкна вътре и започна да души като лудо. Ние се направихме малко на луди и казахме, че сме били на преход из Иран като не споменахме нищо за границата, която бяхме минали преди малко. За щастие не разгледаха печатите в паспортите. Попитахме дали можем да спим някъде наоколо на палатка, но те категорично казаха, че това отсреща било Сирия и не било място за палатки. В този момент спря автобус с надпис Истанбул – Багдад и всички се втурнаха към него, а ние се изнизахме.

Завихме към Мардин с надеждата да си намерим закътано местенце,

но поради жътвата и оживлението се оказа не много лесна задача. Минахме през града и се спуснахме от другата страна на планината, където след известно търсене и обикаляне по едни черни пътища намерихме чудесно и закътано място. Беше вече тъмно, а наблизо се виждаха светлините на близкото село.

Тук хората бяха по-различни. Бяха с предразсъдъци, а може би и с право. Вероятно повечето бяха преживели много конфликти. На едно място малко преди да намерим това един човек ни видя да свиваме по черен път и ясно ни каза, че нямаме работа там.


Ден 15

Край Мардин в Турция
Край Мардин в Турция


Отново чудесна слънчева утрин. Днес вече не беше толкова жега. Подмотвахме се лежерно около лагера без бързане и се наслаждавахме на спокойната обстановка. След това събрахме лагера и се отправихме към

Мардин,

който беше съвсем близо. Градът не прилича на нито един друг турски град, в който съм бил. Прилича по-скоро на стар град от Близкия изток, изграден със светъл жълтеникав камък, а местоположението му на върха на едно възвишение, му придаваше особен чар. На юг като на длан се виждаше цялата равнина. Определено много интересен град с уникална атмосфера.

Седнахме да опитаме малко локални тестени изделия с чай в една пекарна. Търсихме бюрек, но уви тук не беше така популярен, както в западна Турция.

След Мардин искахме да посетим т.н. Hive Houses в градчето Harran, но поради това, че пътят вървеше твърдо в посока Сирия се отказахме. Представихме си безбройните военни постове и проверки, които вероятно щяха да ни бъдат направени и да се налага да се обясняваме като ученици. С печати от Ирак в паспортите и в посока към границата със Сирия, щеше да се наложи бая убедително да повтаряме, че сме просто туристи и искаме да гледаме „Кошерните къщи“ в Харан.

И така решихме, че ни стигат толкова проверки за това пътуване. Наистина се бяхме поизморили от тях.

Преди обяд

потеглихме по направление Газиантеп, Адана, Аксарай, Анкара

Беше строг транзит, но това, което ми направи впечатление беше приятната природа, която започна да се разкрива около пътя. Определено се усещаше средиземноморския климат. От прозорците на колата

Адана

изглеждаше приятен и уреден град. Оттам започнахме да катерим на север към анадолското плато. Пейзажът премина от горист към тревист с красиви възвишения. Много е красиво в Анадола!

По пътя в Анадола, Турция
По пътя в Анадола
Камион по пътя – Анадола, Турция
Камион по пътя

След град Аксарай

започна да се смрачава и кривнахме по един черен път сред поляните, за да си намерим място за лагер. Малко повече покарахме навътре по ливадите сред околните хълмове, но пък местенцето, на което се установихме беше прекрасно.

Наближаващият край на пътуването се усещаше вече доста силно. Имахме само още една нощувка след тази, преди да се приберем в България.

Житна нива – Анадола, Турция

Ден 16

Продължихме в посока Анкара,

която транзитирахме и решихме да спрем само в градчето

Сафранболу,

което много прилича на нашите възрожденски градчета в стил Копривщица или Боженци. Къщите са в същия стил.


Safranbolu, Safranbolu, Турция

Трафикът обаче се посгъсти и предусещахме как без да искаме пак сме улучили края на Рамазана. В самото Сафранболу беше такава гъчканица и оживление, че някак се загуби чара на градчето. Поснимахме, наядохме се с едни огромни черници директно от дървото и се изнесохме набързо. Не можахме да го усетим много това място, макар да беше доста красиво градче.

Поехме в посока Истанбул

Валя доста, а колоните от автомобили бяха безкрайни. На около 120 км преди града решихме да отбием и да нощуваме, за да не се забием в някакво задръстване и да си отвисим до никое време. Намерихме изключително спокойно местенце сред едни тополи като бяхме добре скрити. Беше близо до магистралата и трафикът се чуваше цяла нощ, но в същото време предлагаше доста уют.

Последен лагер за пътуването

Не бързахме да лягаме, защото искахме да се насладим на тази вечер максимално. От утре пак ще сме затворници на града и бетонните кутийки, в които живеем.


Ден 17

Лагер в тополите край пътя – Истанбул, Турция
Лагер в тополите край пътя

Посока България

Трафикът беше доста по-добре от вчера, така че спирането тук беше мъдро решение. Сравнително бързо прецапахме през Истанбул по втория мост над Босфора и се отправихме към границата с България.

Решихме да минем през Лесово

(от турска страна търпеше реконструкция в този момент) уж, че било по-спокойно, а и надявайки се да не ни обърнат такова внимание като сме на по-второстепенен пункт. Да, ама не. Въпреки че излизахме от страната им

турците се постараха да минем през всички възможни проверки

Само дето не измислиха и някоя извън процедурите специално за нас. Още на първото гише последва въпроса – „Ирак“? след като видяха печатите с надпис „Habur“ в паспортите. Кимнахме в знак на съгласие и допълнихме, че сме туристи, които са минали само транзит оттам на път от Иран. Човекът не се трогна, а почна да звъни някакви телефони и оттам се

започна поредната гранична одисея

Започнахме с проверка на багажа, после рентген, после цялостно търсене с куче, което направи целия багаж в козина и

накрая завършихме в отдела за борба с наркотици,

където писаха някаква докладна, че не са открили нищо нередно. Така се търкулнаха едни незначителни 4 часа. От българска страна ни лук яли, ни лук мирисали казахме, че идваме ей тук от близките планини в Турция, надявайки се да не минем още една такава проверка. Нашите митничари приеха това за чиста монета и ни пуснаха по живо по здраво като само ни попитаха как са планините по турско. После такса дезинфекция и

вече бяхме на родна земя

Веднага след границата кривнахме към

село Лесово

и под една хубава сянка точно до табелата на селото направихме един обяд с последните останали провизии и бира. Малко позабравения вкус на кехлибарената течност се вписваше чудесно след преживелиците на границата и жегата.

След това всичко беше ясно – Елхово, Ямбол и София. Спряхме само да снимаме една лавандула, че така хубаво се лилавееше и нямаше как да бъде подмината без снимка.

Лавандула
Лавандула


Едно съвсем кратко заключение

Иран е чудесна страна

и препоръчвам на всеки, който има желание да я види да отиде скоро преди едни „доброжелатели“ да отидат да разбутат нещата и там под претекст, че отиват да проповядват „демокрация“.

Благодаря на хората, които срещнахме там за доброто им отношение към нас и за това, че спомогнаха за приятното изживяване.

Северен Ирак

е място, което може би няма да се хареса на всеки, а само на хората с по-авантюристичен дух. Но определено и там има какво да се види, както и да се усети атмосферата и ритъма на район, който се намира в следвоенен етап и сега се възражда отново.

За източна Турция

какво да кажа? Това е една различна Турция, която има много какво да покаже и определено я препоръчвам за посещение. Имахме перипетии през това пътуване, но когато нещата са поправими след време остават положителните емоции, удовлетворението от пътешествието и всичко, което те е обогатило през него.

А ето и малко статистика

на който му е любопитно.

  • Изминахме 10 914 км и наляхме 849 литра бензин. Само в Иран минахме 5200 км, а в Ирак 564 км.
  • Като разходи на човек ето как стоят нещата – 640 лв за пътни, храна, хотели и какво ли още не. 100 лв виза за Иран, 80 лв карнет за колата и 20 лв застраховка. Това е сметката на калпак като ние бяхме трима души. И туй то!

Беше едно пътуване изпълнено с емоции и незабравими моменти!

Край
Автор: Любомир Петров 
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Booking.com

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция (4): Персеполис и Исфахан

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължавме с Любо в пътуването му до Иран и Ирак. Започнахме с прехода през Турцияпродължихме към Техеран, като стигнахме до Язд и Персийския залив. Днес тръгваме обратно в посока Персеполис и Исфахан.

Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част четвърта

Персеполис и Исфахан



Ден 9

Сутринта беше спокойна и приятна. С леко мътни глави се изнизахме от палатката и закусихме. Беше рано и искахме да избягаме от тази пещ преди слънцето да е набрало сила отново. Само 50 км на север и пейзажът стана по-приветлив.

Край Шираз, Иран

Появиха се и някакви странни постройки, приличащи на бункери край пътя. В останалата част от Иран ги нямаше. Така и не разбрахме какво им е предназначението, но предполагам, че са някакви светилища. По обяд подминахме Шираз без да спираме и се насочихме към

Персеполис

Там казаха, че са обедна почивка и трябва да изчакаме един час докато отворят. Иранска им работа. Замислихме се дали да чакаме, но добре че останахме, защото древният град беше доста интересен.

Персеполис, Иран
Гущер в Персеполис, Иран
Персеполис, Иран
Персеполис, Иран

Отделихме му около един час и тръгнахме към Исфахан. По пътя спряхме да видим гробниците Naqsh-E-Rustam, които бяха издълбани в скалите. Привечер стигнахме

Исфахан

и се настанихме в къща за гости при едни прекрасни хора, които ни посрещнаха със студена диня. Хората ни казаха да паркираме пред входа им, но да няма нищо видимо по седалките и всичко ще е ОК. Бяха мъж, жена и дъщеря им, която за щастие говореше перфектен английски и се разбрахме за отрицателно време. Момичето ни упъти, каза ни какво да видим в града и ни даде доста полезни съвети.

Цената беше много ниска, а стаята представляваше втория етаж на къщата им. Имаше баня и кухня. Добро място за по-непретенциозни гости. Имаше включена чудесна и разнообразна закуска, а хората ни донесоха и вечеря без да е включена – т.н. „Ash“. Мястото е на пешеходно разстояние от центъра, а това са контактите на гостната – Anar Guesthouse +989130593774.

Вечерта се разходихме в арменския квартал, където опитахме интересни местни ястия и чай от шафран. След това видяхме

моста SioSe-Pol и площадът на имамите

Заслужаваше си разходката въпреки дългия ден, защото обектите бяха красиво осветени и имаха съвсем друга визия отколкото на светло. Някъде по малките часове се добрахме обратно при нашите домакини и се спънахме в леглата.

Исфахан, Иран
Исфахан, Иран

Ден 10
Тези мили хора ни бяха приготвили чудесна, разнообразна и обилна закуска. Имаше какво ли не и всичко беше изключително вкусно. Аз лично злоупотребих с количеството, което изядох, но нямаше как. А по принцип не съм лакомия, но тази сутрин беше изключение. Разбрахме се с домакините, че ще се върнем след обяд за багажа и да оправим сметката и

тръгнахме из дневен Исфахан.

Исфахан, Иран
Исфахан, Иран

А градът е просто прекрасен!

Зелен, спретнат и с чудесна архитектура. Започнахме отново от

арменския квартал и църквата Saint Bethlehem,

която се оказа с изключително интересен интериор и беше в безупречно състояние. После слязохме към реката, по чийто бряг бяха насядали младежи на групички, пушеха наргилета, правеха си пикник и разговаряха разпалено.

Навсякъде имаше зеленина и беше много чисто. Отбихме се пак до

моста SioSe-Pol,

който е истински архитектурен шедьовър. Отидохме до стария пазар и отново посетихме

площадът на имамите,

който беше съвсем различен по светло с цялата тълпа, която щъкаше по него. Сините куполи, които го обграждаха бяха истинско произведение на изкуството, но за жалост част от тях имаха скелета, което малко загрозяваше картината.

Исфахан, Иран
Исфахан, Иран
Исфахан, Иран
Исфахан, Иран
Исфахан, Иран

Щъкахме из Исфахан до рания следобед и после се върнахме до къщата за гости, за да поемем

отново на северозапад в посока Техеран и планината Дамаванд

На нашите домакини решихме да оставим 10 долара бакшиш, за да им се отблагодарим за гостоприемството. Тъй като момичето, което говореше английски не беше там след малко баща й ни донесе телефона и тя ни каза, че сме оставили повече пари и вероятно сме се объркали. След като обяснихме на нея каква е причината и тя после преведе на баща си, човекът така се развълнува и зарадва, че в изблик на радост целуна Сашо по бузата. Нещо, което е нормално за тези географски ширини и изразява дълбока признателност и радост. Какво да кажа? Чудесни, честни хора! Дано никога да не се покварят.

Напуснахме Исфахан с желанието да се върнем тук

Времето определено не ни стигна. Карахме до мръкване и на 30 – 40 км от Техеран отбихме в една пустош с малко трънаци и разпънахме лагера. Безброй звезди красяха небосвода, а в далечината мъждукаха светлините на иранската столица.


Ден 11

Из Иран с Ауди


На сутринта слънцето напече и ни изкара от палатката. Днес трябваше да стигнем до стартовата пътека за

планината Дамаванд

и да минем около 4 ч трекинг до хижата.

Да, ама не стана точно така.

Този ден ни предстояха главоболия, ама още не го знаехме

и затова с приповдигнато настроение поехме в желаната посока. С наближаването на Техеран трафикът се превърна в добре познатия „качамак“ от автомобили, а на околовръстното вече бяхме тотално уплътнени отвсякъде.

Внезапно колата пред мен наби спирачки,

аз спрях, този зад мен спря на няколко пръста от задната ни броня, но колата зад него не успя като метна и този зад нас в багажника ни. За щастие бях на спирачката и не докоснах колата пред мен, но този отзад влезе в багажника ни. По принцип имам теглич, който би помогнал, но поради гърбиците, за които споменах по-нагоре в разказа това Пежо 405 беше задигнато и само се хлъзна по теглича за да спре в багажната врата.

Преместихме се вдясно, дойда полиция и започнаха да ми обясняват как зелената карта, която имах и на нея изрично пишеше Иран не важала тук. Трябвало да имам иранска застраховка на фарси. Обяснявам и на виновния и на полицая, че това е международно признат документ, но те не бяха го виждали и това означаваше, че не е валиден. Започнах да се ядосвам, защото още малко щяха да ни изкарат нас виновни. Обърнах му внимание, че виновният е той и е добре да не го забравя.

Звъннахме и в посолството за съвет

Хората откликнаха и ни казаха, че вариантите са два. Или изчезваме след като не сме виновни, или чакаме евентуално застрахователите на виновния да ни платят някаква сума – по предположение 80 – 90 лв. В крайна сметка той ни се примоли да дойдем до офиса на застрахователите, тъй като сме участници в тази тъпа ситуация и трябва да дойдем.

Казаха ни, че до два часа можело да ни обезщетят

Никой не вярваше, но отидохме. Там беше лудница. Опашката от коли излизаше от пункта на близо половин километър. Оказа се, че искат всичките ни документи преведени на фарси и евентуално до два дена ще получим нещо. Решихме да се омитаме, но се оказа, че човека иска да ни вземе протокола от полицията. Имаше само един оригинал, който трябваше и на тях и на нас. Да, ама ние нямахме никаква вина, а и имахме да минаваме граници, където не исках да се обясняваме кой крив и кой прав. Така, че иранците получиха копие, а ние се изнесохме.

Започнаха да негодуват, защото с копие нямало да могат да си вземат парите и решиха да звънят на полицията, която да ни убеждава да останем. Само че ние бяхме загубили достатъчно време вече и се изнизахме по терлици с оригиналния протокол под мишница. Освен пораженията лошото беше, че бяхме загубили ценно време и

изкачването на връх Дамаванд трябваше да отпадне

Така е с ограниченото време. Хубавото беше, че се движехме и продължавахме напред.

Посока – границата със Северен Ирак при град Мариван

Пътят минаваше през кюрдските райони на Иран. Първата интересна случка след това беше в

град Saveh,

където спряхме да заредим с провизии и да обядваме нещо навън. Да ама през Рамадана да намериш отворен ресторант си е предизвикателство, но двама младежи с моторче решиха да ни заведат до може би единствения отворен ресторант в градчето в този момент. Намираше се на другия край на града.

По пътя видяхме разни много интересни архитектурни чудесии, които не можах да определя какви бяха точно и още ме е малко яд, че след това не се върнахме да ги разгледаме и снимаме.

А в ресторанта ни приеха като знатни гости. Комуникацията течеше с помощта на гоогле преводача на един от собствениците на ресторанта. По телевизията в ресторанта даваха нещо за рамадана и хората с досада казаха – „Пфу, пак за рамадана“ като смениха канала. Явно и на тях им е поомръзнало да ги занимават само с това.

Направиха ни ядене за чудо и приказ, сипаха ни черен чай с пръчка канела и накрая казаха, че сме техни гости не трябвало да плащаме. Е, не ни беше удобно така и настояхме та си платихме, но хората бяха чудесни. Искрено ни гледаха с любопитство и често повтаряха нещо от рода на –

„Я, виж ти българи в Saveh“

Разделихме се като приятели, а за из път ни напълниха бутилка с чай, а ние им оставихме пакет български соленки. Колкото по на запад отивахме толкова по-планинско, зелено и красиво ставаше. Последваха градовете Hamedan и Senendej. Много живописен район на Иран се оказа тази част от страната. Това бяха

районите населени с ирански кюрди

На около 150 км от границата решихме да разпънем лагера. Намерихме едно чудесно място до една видимо необитаема къща с чешма и удобно дърво за инсталиране на соларния душ. После се оказа, че само ни се е сторило, че сме го намерили. Тъкмо да се настаним и дойде един човек, който каза да си ходим, така че потеглихме. След още пет минути се разпънахме сред едни поляни с жита. Просторно и приятно местенце. Никой не ни обезпокои.

Нощта тук обаче беше хладна като за тези ширини. Сутринта термометърът показваше 7 градуса.

Ирански Кюрдистан, Иран
Ирански Кюрдистан, Иран
Ирански Кюрдистан, Иран

Границата с Ирак ни зовеше

Очаквайте продължението

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Иран или писани от Любомир Петров – на картата:


Иран и Любомир Петров

Booking.com

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция (3): Язд, Бам и Персийския залив

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължавме с Любо в пътуването му до Иран и Ирак. Започнахме с прехода през Турция, а после продължихме към Техеран. Днес поемаме към Язд, Бам и Персийския залив. Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част трета

Язд, Бам и Персийския залив

Насочихме се на югоизток към

село Abyaneh или т.н. „Червено село“,

което е едно от най-древните в страната. Тук ми идва на ум да спомена

една специфика в иранската пътна инфраструктура,

която мога да оприлича на пълна идиотщина.

Често пъти на пътища, където се движиш с прилична скорост има поставени необозначени гърбици, които не са плавни и леки, а са високи, изровени и гадни. Вероятността да полетиш като изстрелян по рампа е голяма, а нощното каране стана невъзможно, защото иначе можеше да приключим набързо след полет от гърбица, та в някоя канавка. Иранците си бяха решили проблема като бяха задигнали колите с по една-две педи, за да могат да си подскачат спокойно по гърбиците, около които беше зверски изровено от чегъртали гърнета.

Друго нещо, което може да те изкара извън строя в Иран са безбройте камиони, които кръстосват из страната и които, когато решат просто минават в ляво и изпреварват. Това дали си рамо до рамо с тях и ги изпреварваш изобщо не ги вълнува, а че те изтикват от пътя си е съвсем в реда на нещата. Оправяш се, както можеш. Тази особеност, както и отвратителната смрад на дизел, която струеше от тях ме накара да ги намразя доста. 90 % от тях хвърляха плътна дизелова завеса зад себе си. След това лирично отклонение

да се върнем на село Abyaneh.

село Abyaneh – „Червено село“, Iran

Плаща се вход, защото се води архитектурен резерват, но е някаква съвсем достъпна цена.

Самото село беше едно чудесно място,

без почти никакви туристи, което допринесе доста за общото възприемане на атмосферата там. Кръстосахме го надлъж два пъти, изпихме по една

иранска плодова безалкохолна бира

Иранска бира – село Abyaneh – „Червено село“, Iran
Иранска бира

(ако това изобщо може да се нарече бира) и напазарувахме хляб от местната пекарна, оборудвана с глинени пещи.

В селото видяхме лозница, чието стебло беше с диаметър около 45 сантиметра. Никога не бяхме виждали толкова стара лоза. След това заредихме водните запаси и се отправихме да търсим място за бивакуване. Малко след селото един чакал притича до колата. Явно популацията им тук беше висока, защото цяла нощ слушахме странния лай, който издаваха.

Намерихме си чудно място зад една стара къща от червена кал точно до пътя. Беше закътано, равно и уютно. Имаше и дървета, така че соларният душ моментално беше позициониран, за да се изкъпем. В близост минаваше малка рекичка, но нямаше нашествия от гадни комари, което допълни идилията тази вечер.

Бивак с палатка в село Abyaneh – „Червено село“, Iran
Бивак


Ден 7
Този ден ни чакаха бая километри

в посока Язд и Бам

Хубавото на Иран е, че макар да имаш да минаваш големи разстояния, гледките докато караш те обогатяват с впечатления. Понякога са пустинни, друг път са планински, а появяващите се тук-там населени места винаги имат какво интересно да ти покажат.

По пътя към Язд спряхме на два пъти да поснимаме стари американски камиони „МАСК“, които тук бяха в изобилие и изглеждаха толкова достолепно, че нямаше как просто да им обърнем гръб и да ги подминем. Получиха се добри кадри.

Камион Мак – Иран
Мак
По пътя – Иран
По пътя

В

Язд

пристигнахме, когато жегата вече се беше поразвихрила. Вече бяхме в централен Иран и започваше да става осезаемо по-топло. Очаквах по-малко от този град, а се оказа много интересен. Оставаше ми се повече време тук. Градът, бях чел, че е един от най-древните в Иран и архитектурата в комбинация с малките улички са наистина впечатляващи.

Язд, Иран
Язд

След като разгледахме, на излизане от града отбихме от главния път и под сянката на едно полусухо дърво обядвахме. Наоколо се издигаха зидове от кал и слама, които обграждаха полусрутените постройки наоколо.

Пейзажът беше суров, горещ и някак почти постапокалиптичен

за окото на европейци пък било то и от източна Европа.

По пътя, Иран
По пътя

Продължихме към

замъка Райен,

който се намираше малко преди Бам. Пейзажът непрекъснато се променяше от пустинен към полупустинен като дори се появяваше и доста зеленина на места.

замък Райен край Бам, Иран

Пристигнахме преди мръкване и замъкът беше затворен, но с последните слънчеви лъчи го видяхме поне отвън. Беше огромен и впечатляващ! На снимките, които бях гледал не се добиваше представа за мащаба. Тъй като вече беше тъмно веднага след градчето свихме в една овощна градина и разпънахме лагера на поредното чудесно място. Наоколо имаше нарове, ябълки и черници, а по небето безброй звезди.


Ден 8

С Ауди в Иран, Бам


След закуска продължихме към Бам.

Бяхме в източен Иран

и започнаха да се мяркат табели за граничните градове с Пакистан и Афганистан. Усещахме, че вече сме далеч от вкъщи и сме близо до едни непознати страни обвити в предразсъдъци и свързвани с неприятни събития. В самия

град Бам

вида на населението сякаш тотално се промени. Повечето иранци са спретнати, светли и красиви хора. Тук всички бяха мургави и приличаха повече на афганци или пакистанци отколкото на иранци. Интересното тук е

крепостта Arg-E-Bam,

която представлява цял малък град построен от глинеста кал и слама. В момента течеше реставрация и след няколко години вероятно целият обект ще има по-завършен вид, но дори и в момента гледката беше величествена. Неслучайно мястото беше част от световното културно наследство на Юнеско. Имаше малко посетители и успяхме да се разходим на спокойствие и да усетим атмосферата на малкия град от кал и слама.

Това беше най-източната точка на нашето пътуване,

предвид ограниченото време, с което разполагахме, затова поехме на юг към Персийския залив. Пътят беше ту равнинен, ту планински, но жегата беше повсеместна. Температурите подминаха 43 градуса, а влагата идваща от морето подсилваше усещането. Доста неприятно. Единствените живи същества, които се мяркаха бяха огромни скакалци, които се размазваха навсякъде по колата. Тук-там се мяркаше и по някоя заблудена камила край пътя.

Камила край Бандар Абас, Иран
Камила

Град Бандар Абас

изглеждаше отвратителен и отблъскващ. Жега, миризма на петролни изпарения и непрестанен поток от камиони, които бълваха газове в допълнение. Хората също не изглеждаха хич приветливи

Искахме да се докоснем до

Персийския залив,

Арабско море, а по него и до Индийския океан, така че подминахме града и кривнахме в някакъв краен квартал, който изглеждаше още по-неприятен. Хората се оглеждаха странно като минавахме покрай тях, а усещането за кофти място не изчезваше. Най-накрая излязохме на брега и паркирахме. Водата беше учудващо чиста, но нагазихме само до колене. Взирайки се в далечината си помислих, че съвсем близо насреща бяха Оман, ОАЕ и Катар.

Зад близките скали се показаха

три тъмни неприятни субекта,

които пиеха истинска бира, напълно забранена в Иран, а вероятно бяха употребили и други субстанции, защото очите им бяха червени и се смееха идиотски. Разменихме няколко думи и стана ясно, че няма какво повече да си кажем. Говореха само за казина и пиене, а на нас много се чудеха какво правим тук при положение, че в България имало колкото искаш казина и алкохол. Реших да не обяснявам, а задружно преценихме, че е време да се омитаме оттук.

Поехме по крайбрежието към близък масив от

мангрови гори

Нещо което се среща рядко и си заслужава да се види, така че продължихме около 30 км покрай морето. Духаше силен горещ вятър, който вдигаше прахоляк и пясък и образуваше трудно прогледна мъгла в комбинация с влагата. Много странно явление и особено неприятно за шофиране, но някак мистично. Стигнахме до горите, които излизаха директно от солената вода.

Мангрови гори край Персийския залив, Иран
Мангрови гори край Персийския залив

Брегът представляваше гъста кал и беше невъзможно да се приближим повече от това място, но беше достатъчно близо, за да ги огледаме.

Оттук се върнахме малко назад, за да хванем

шосето за Шираз

Карахме не повече от 80 км и се стъмни, затова отбихме в пустинята край пътя и се установихме за нощта. Земята беше гореща и въпреки че вече слънцето не грееше си беше бая жега. На близкия електрически стълб Сашо измисли хитро приспособление за закачане на душа, така че и за тази вечер банята беше осигурена, а след този ден беше наистина силно необходима.

Огледах се наоколо по земята. Не се виждаха бели скорпиони като в пустинята в Мароко миналата година. Имаше само тлъсти скакалци, които никак не се смущаваха да идват при нас и да се включват във вечерята. Не бях виждал преди толкова тлъсти екземпляри.

След вечеря в палатката беше като в парник. Повърхността на земята беше толкова силно нагрята, че усещането беше като от подово отопление. Шалтето не изолираше особено отдолу, а отворения вход на палатката, за да влиза въздух, не се усещаше като да проветрява особено. Иван се изнесе посред нощ да спи в колата като преди това беше смутил една лисица, която инспектираше боклука ни. Все пак животното не се било отказало от плячката си и се бе отдалечило в нощта с плика съдържащ празните консерви в уста, съпътствано от подрънкващи звуци.

Очаквайте продължението

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Иран или писани от Любомир Петров – на картата:


Иран и Любомир Петров

Booking.com

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция (2): Към Техеран

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължавме с Любо в пътуването му до Иран и Ирак. Започнхаме с прехода през Турция, а днес от границата ще стигнем до Техран. Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част втора

Към Техеран


Част втора – пътешествието през Иран на изток към Бам
Ден 4

Езерото Урмия, Иран
Езерото Урмия

Отправихме се към

езерото Урмия

като първо трябваше да заредим от прочутото евтино иранско гориво. На първата бензиностанция напълнихме до горе и след бърза сметка стана ясно, че литър бензин е 0,38 лв. Това е обаче сметнато по курса, на който сменихме пари в България. Оказа се, че ако бяхме носили долари и бяхме сменили по черен курс в Иран цената щеше да бъде около 0,15 лв за литър. Е, все пак беше достатъчно евтино, така че няма какво да го мислим. Получава се така, защото инфлацията в Иран в момента е с много високо ниво и валутата е много желана. Ние не искахме да ходим без никаква местна валута и затова прибързахме с обръщането на пари в България.

Урмия, Иран
Урмия

Наближавайки град Урмия се сблъскахме с

прочутия ирански начин на шофиране,

който може да се определи с една дума – хаос без никакви правила. Иранците са страхотни хора, но качат ли се зад волана се превръщат е кръгли идиоти самоубиици. Още с влизането в града започнаха да се стремят да се ударят в нас. Претоварен с 6 метра товар във височина пикап най-спокойно мина и изкърти огледалото на един камион и не се трогна дори. Това си е нормално ежедневие тук, а какво е в Техеран ще разкажа малко по-нататък. Там вече си е висш пилотаж.

На езерото Урмия

спряхме за малко. Странно място е това. Отстрани е обградено със солно поле, а водата му е кафеникаво-лилава, но заради силната дневна светлина на снимките не излизаше много контрастно. Тук видяхме един немски кемпер и заедно с френския, който срещнахме дни по-късно бяха единствените чужди автомобили, които засякохме в Иран. След езерото продължихме към

Кандован

– старо селце с жилища издълбани в скалите като дограмата и вратите бяха монтирани директно в камъка и му придаваха един много интересен вид. Имаше също така и къщи изградени от камък, които се съчетаваха доста успешно с пещерните жилища. Живота в селото си вървеше и често се виждаха жени, които влачеха големи газови бутилки на гръб. Чак неудобно да ти стане как жените носеха, а мъже не се виждаше да изпълняват такива дейности. Пълна противоположност с европейските порядки. Чудесно място е Кандован и се радвам, че го посетихме.

Оттам се отправихме на север към планинските части преди Каспийско море. Когато излязохме

на магистралата при първия toll пункт последва изненада

Ухилената физиономия на служителя ни поздрави, попита откъде сме и каза: „Добре дошли в Иран. Няма да плащате за магистрала, защото вие сте гости на страната“. Бреййй, че готини хора. Не че са някакви колосални суми таксите там, но отношението към чужденците е похвално. Вероятно, защото са рядкост. Това се повтори още много пъти, като само на 3 места за цялото пътуване платихме, защото мисля, че имаше някакъв надзирател и служителите не смееха да ни пуснат така. Магистралата обаче в тази си част беше в отвратително състояние. Пропаднала на места, а на други такива неравности изпъкваха, че усещането беше като да минаваш почти през бордюр. Отвратително. Единственият вариант беше да караш зад някой и да наблюдаваш какво прави той, за да не полетиш нанякъде. За щастие, скоро се

отклонихме по пътя за град Ардабил,

където по второстепенен път си караш със 110 км/ч без проблеми, а беше и по-живописно.

Към Ардабил, Иран
Към Ардабил

Тук целта ни беше да видим дългия над 200 м окачен над един каньон мост –

Pir Taqi Bridge

Пейзажът постепенно стана зелен, планински и много красив. За моста се паркира до пътя и се ходи около 30 минути, но си заслужава. Досега не бях ходил по толкова дълъг и така високо окачен мост. Изживяването беше ново за всички ни.

След това имахме още около 40 минути каране преди да се смрачи и да опънем палатката сред едни хълмове. Доста приятно място. Имаше един мост в близост, на който сложихме преносимия душ и се изкъпахме. След това на софрата и така приключи този пълен с впечатления ден.
Ден 5
Тръгнахме

към крепостта Рудкхан

Пътят беше планински, със завои, но и много живописен. Качихме се високо в планината, където се стелеше гъста мъгла, а пътят беше отрупан с паднали камъни. Наоколо все още имаше снегове, а боровите масиви напомняха по-скоро на Родопите, а не на сух и пустинен Иран.

Спряхме до една планинска чешма и попълнихме всички запаси с хубава вода – всичко около 45 литра, които ни позволяваха известна автономност при лагеруване. Вече на слизане от планинския проход мъглата изчезна и се разкриха безброй страхотни места за лагеруване. Винаги е така, когато не ти трябват са в изобилие.

В град Фуман

се отклонихме от пътя в посока крепостта като попътно опитахме някакви местни десерти, които бяха отрупани по улиците. Не бяха особено сполучливи, но не бяха и лоши. Също така ми направи впечатление колко много зелени джанки продаваха тук, а и иранците доста ги ядяха. По тротоарите край градския парк бяха разпънати палатки на иранци, които почиваха в района. Харесва ми тази възможност в Иран да спиш свободно в парковете на градовете и всичко това се толерира от правителството и се приема за нормално. Така дори и хора, които нямат възможност да плащат хотели могат да пътуват из страната си.

В последния участък от пътя към крепостта Рудкхан пътят беше пропаднал и се минаваше едва-едва през храсталаците. На паркинга откъдето тръгва пътеката за крепостта беше пълно с коли. Оказа се почивен ден за иранците, а те не пропускат да са навън сред зеленината на планината. Макар и сутринта времето беше топло, влажно и доста задушно. Не много идеални условия за стръмната пътека, която се оказа изненадващо дълга, но за щастие предлагаше доста сянка. По пътя нагоре една жена буквално се просна на пътеката и аз инстинктивно се пресегнах да й помогна да стане, но на сантиметри преди да я пипна се спрях като попарен и се сетих, че вероятно не е редно и може да я злепоставя. Оказа се, че и мъжа й беше на няколко метра по-напред, но не се трогна да й помогне. Продължихме.

Пред портите на крепостта осъзнахме, че тя е затворена днес,

защото някакъв местен знатен човек от иранското минало е умрял на този ден. Доста разочароващо, но се запознахме с много готини иранци, които говореха английски. Бяха група от около 20 човека и като разбраха откъде идваме започнаха да викат нещо неразбираемо за нас. После се оказа, че са скандирали на пазачите да отворят портите за нас, защото сме гости от България. Готини хора! Но пазачите бяха непоклатими, така че ги поразпитахме малко за страната им, снимахме се с тях и крепостта отвън и поехме наобратно.

Преди да тръгнем обаче имаше много забавна случка. Част от момичетата в иранската група се подсмихваха и подвикваха за една тяхна приятелка „Тя е свободна, тя е свободна“. Симпатяги! Накупих някакви местни халви от един продавач близо до паркинга и

продължихме към Техеран

Оризище, Иран

С наближаването на няколко милионната столица

трафикът стана отвратителен

Освен несметното количество автомобили, правеше впечатление и начинът на каране в стил „луд камикадзе“. Замислих се колко ли време оцеляваха така, защото някои изпълнения бяха достойни за медали.

Беше иранска пътна традиция

3-те ленти на магистралата да се правят на 5 ленти и всеки да се бута и то с прилична скорост. Това създаваше голям хаос и предпоставки за инциденти. Постоянно имаше катастрофи до пътя, но те сякаш не трогваха никого. Това за тук си беше нормално. Може би тук е моментът да спомена

няколко думи за авто парка

в страната. Колите бяха предимно местно производство – Пейкан, Саманд, Замяд, Пежо 206 и 405 (иранско производство). Имаше малко корейски и японски автомобили и много рядко някое БМВ, Мерцедес, а два пъти видях и Фолксваген. Другото интересно е, че имаше доста автомобили копия на известни марки, но със странни имена. Не можахме да установим дали ги правят в Иран или в Китай. Също така изглеждаше, че някакъв модел пикап на Нисан се произвеждаше по лиценз в Иран. Моделът изглеждаше да е от 70-те години, но имаше автомобили току що произведени със същата визия, а вероятно и технология, които чакаха своите собственици. В Иран този автомобил се произвежда под марката „Замяд“. Срещаха се при камионите американски MACK-ове иранско производство, Волво – иранско производство и стари камиони Мерцедес също направени по тези земи. Истински музей за автомобили – Made in Iran.

Вече в

Техеран

се отправихме към един апартамент за гости, чийто адрес бях взел предварително. Лесно намерихме адреса, но колкото и да обикаляхме и разпитвахме не намерихме гостната, така че тръгнахме към един хостел, който беше резервен вариант и се намираше по към центъра. Паркирахме, но пак не откривахме мястото на заложените координати. Добре че един човек с малко дете ни взе под крилото си и започна да обикаля и разпитва с нас. Беше млад мъж с малко дете, а как пресичаше между колите в натоварения трафик с детето на ръце не искам да обяснявам. Просто минаваше между движещите се хаотично коли. Такова беше и правилото по кръговите движения в страната – просто си минаваш. Аз не хванах логиката в началото и попитах един иранец, който ме светна, че нямало правило. Голяма веселба.

Благодарение на човека намерихме хостела на 300 м от мястото с координатите. Стаята беше добра, а цената прилична. Трябваше да мина обаче няколко километра, за да завъртя с колата до там. За щастие обаче имаше едно място за паркиране и рецепционистът каза, че можем да спрем спокойно там. По-късно се оказа, че собственикът на близката къща не може да излиза нормално от гаража си и искаше да се преместим, но нямаше къде и се направихме на приятно разсеяни чужденци.

Вечерта излязохме на

разходка из вечерен Техеран

Ядохме нещо, което изглеждаше доста добре, но на вкус хич го нямаше, направихме няколко тигела по улиците и се прибрахме, за да си отспим и утре да обходим града.


Ден 6

Слънчева утрин в Техеран. Тръгнахме по основните забележителности като започнахме от

кулата „Азади“,

която беше наистина впечатляваща.

Кулата Азади, Техеран
Кулата Азади
Кулата Азади, Техеран

Хванахме такси до там, за да усетим тръпката от возенето на такси в Техеран. Беше много евтино. След кулата се върнахме към центъра с няколко автобуса. Те бяха отделени от движението и това беше най-бързия начин за придвижване в града.

Имаше една интересна случка. Качихме се в предната част на автобуса и всички започнаха да ни гледат, сочат и подвикват нещо на персийски, а ние се оглеждахме и не схващахме къде сме сгазили лука. Е, просветна ми след около 15 секунди като видях, че в предната част има само 3 жени, а в задната 20 мъже и имаше преграда между двете. Упссс, ще ни извините, братя иранци, че така прегрешихме. Скочихме отзад при мъжката орда, страстите се успокоиха и автобусът потегли. После се прехвърлихме на втори, а след това 20 минути пеша и бяхме в

стария център на Техеран

Там както може да се очаква вреше и кипеше от народ, автомобили и мотопеди.

Разгледахме централната джамия в типичния персийски стил със син купол и изографисани символи, който на мен много ми харесва. После се разходихме малко по тесните улички и известно време търсихме входа за

двореца Голестан,

който се оказа доста интересен и беше толкова спокойно в двора му в контраст с „мравуняка“ отвън. Срещнахме един французин, който обикаляше из Иран по суша, а след Техеран се насочваше към Армения. Човека имаше много време и не бързаше за никъде, ама не и ние.

Трябваше да се изнасяме от Техеран

и се отправихме обратно по уличките към хостела, за да вземем колата.

Излизането от Техеран в югоизточна посока беше учудващо бързо и без особен трафик. Извадихме късмет.

Камион Мак, Иран

Очаквайте продължението

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Иран или писани от Любомир Петров – на картата:


Иран и Любомир Петров

Booking.com

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция – историята на едно пътуване с Ауди

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Започваме едно, бих казал епично, ако не мразех англицизмите, пътешествие заедно с Любо. Тръгваме за Иран и Ирак! Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част първа

Пътят на изток през Турция

Краят на Май наближаваше и дългоочакваното пътешествие на изток към непознати за нас земи най-накрая дойде. Всички приготовления бяха направени, карнета и визите налице, а групата готова за тръгване.

В късния следобед на 22-ри май след работа се натоварихме в натъпканата с багаж кола и потеглихме на изток.

Дестинацията – Иран, а за десерт и Северен Ирак.

Тези земи от няколко години са ми в полезрението и най-накрая дойде момента за реализацията на това пътуване. Идеята беше да отметнем едни 400 – 500 км + една граница и да нощуваме нейде в шубраците около Истанбул. Тези километри щяха да са от голяма помощ съдейки по ограниченото време, с което разполагахме за това пътешествие.

Пътят до границата се изниза бързо.

На Капитан Андреево нямаше много наплив

и също минахме доста скоростно. Вкарахме 50 турски лири в стикера за магистрални такси и поехме в посока третия мост над Босфора, на север, от който бях харесал една горичка за нощувка. Макар и с не малко отклонение този мост спасява от неспирния и никога непредвидим трафик на Истанбул.

По късна доба се озовахме в борова горичка, която изобщо не загатваше близостта на мегаполиса. Макар и малко мръсничко мястото беше доста добро за нощувка. Предлагаше уют и симфония от птичи песни. Разпънахме лагера и софрата, и прехода от забързаното ежедневие към предстоящото пътешествие започна!


Ден 1
Ден за строг транзит. Трябваше да се опитаме да минем колкото ни позволяваха пътищата повече километри на югоизток. Странното беше, че турците бяха завършили третата си магистрала от азиатската страна, но системата, която бяха въвели за таксуване не беше автоматична, а се плащаше кеш на 2 места, което мен много ме учуди при положение, че турците се стремят да облекчават трафика.

На магистралата между Истанбул и Анкара имаше ремонт,

който го помня още от преди 2 години и движението беше отбито през обходен маршрут. Това внесе известно забавяне, но нямаше как. В ранния следобед

минахме покрай Анкара транзит

и хванахме пътя към Кайсери. Удивителни са огромните жилищни комплекси пръснати в покрайнините на Анкара просто ей така сред ливадите в нищото. Такъв тип строителство ни направи впечатление около доста големи турски градове.

След Анкара пътят макар и с две ленти в посока стана доста бавен поради засиления трафик и многото населени места, през които преминаваше. Не можахме да минем планираните за деня километри и малко преди мръкване разпънахме палатката на едно

прилично местенце малко преди Кайсери

сред няколко бадемови дръвчета. Макар и с повечко трънаци мястото предлагаше просторна гледка и относително спокойствие. А най-важното беше, че гадните дразнители комарите ги нямаше, което беше доста добре.
Ден 2
В ранна доба се измъкнахме от спалните чували и след стабилна закуска потеглихме

в посока планината Немрут

Турция е интересна страна за пътуване. Дори и самият път ти предлага интересни гледки, особено в анадолското плато.

Спряхме за бърз обяд на идеално място за палаткуване, но уви не беше още време за такива дейности.

Наближавайки Немрут пътят стана изключително стръмен

На първа предавка натоварената кола се бореше с наклона, а в предното стъкло се виждаше само небето. И така няколко километра, което си беше доста кофти. Иначе самата

планина Немрут

е впечатляваща. Има източна и западна тераса, които са отрупани с характерните каменни глави на богове. Мястото е доста мистично и интересно.

По обратния път на 1-ва предавка и изправен на педала на спирачките мотора сърдито ревеше, а миризмата на феродо беше неизбежна. Отвратителен път! Твърде дълъг е този наклон.

Немрут, Турция
Немрут, Турция
Немрут, Турция
Немрут

Отправихме се в посока

Диарбекир

и на около 50 км преди града разпънахме бивака скрити в нощната тъмнина на една поляна точно до главния път като само светлините от челниците мъждукаха в нощта. Чудесно място макар и доста открито.

Ясното небе беше отрупано с безброй ярки звезди, а обстановката навяваше спокойствие. Имаше някаква цистерна за вода, на която позиционирахме соларния душ и се изкъпахме, което си беше истински лукс.

На следващия ден

езерото Ван и границата с Иран ни зовяха!

Ауди край Диарбекир, Турция
Ауди край Диарбекир, Турция


Ден 3
Тихият тътен от нощния трафик по близкия главен път не спря цяла нощ, но не беше дразнещ, а някак унасящ и сънят беше пълноценен, така че в ранна утрин се измъкнахме от спалните чували.

Беше прекрасна майска утрин

Слънцето тъкмо се подаваше иззад околните хълмове и цялата тази картинка навяваше спокойствие. Може би това беше първата сутрин, в която лично аз успях да се откъсна от градското ежедневие, което вече беше далеч в България. Потеглихме към

Диарбекир – кюрдската столица

Минахме транзит през града в ранната утрин. Изглеждаше уреден и голям град с добра инфраструктура, нови жилищни кооперации и разрастващи се квартали (или поне това видяхме ние). В края на града заредихме бензин. Интересното беше, че за първи път благодарение на ниската стойност на турската лира

горивото беше по-евтино отколкото в България,

което беше странно на фона на някогашната цена от близо 4 лв за литър.

В град Татван

от западната страна на езерото Ван спряхме да попълним хранителните запаси – главно плодове и зеленчуци. Сашо и Иван отидоха на лов за хубав зарзават. След известно време се появиха ухилени с няколко чанти, за които бяха дали около три – четири лева. Ползотворен пазар!

От Татван поехме

по южния път на езерото към град Ван

като пътят се оказа много приятен и живописен. В продължение на половин час в насрещното движение се изнизваха на групички много коли (вероятно над 50 на брой) с немски номера, оборудвани с таванни багажници, допълнителни гуми и туби за гориво. Бяха предимно стари аудита, бмв-та и фолксвагени. Някои поздравяваха вероятно разпознали в нас също пътешественици. Като гледам как бяха оборудвани обаче вероятно се връщаха от централна Азия или Монголия, а ние бяхме тук наблизо до Иран. Е, за ограничена отпуска толкова. Бяхме щастливи от възможността да направим това пътуване, а живот и здраве и по-далече някой ден.

В град Ван

отидохме първо при крепостта, която беше доста внушителна и се намираше на едно възвишение точно до едноименното езеро. Доста приятно местенце.

Крепост Ван край езерото Ван, Турция
Крепост Ван
Крепост Ван край езерото Ван, Турция
Крепост Ван

След това посетихме

монумента на „Котките от Ван“

Оказа се, че има такава порода, характеризираща се с различен цвят очи и те са символ на града.

Монумент „Котките от Ван“ – Ван, Турция
Монумент „Котките от Ван“

Оттам посоката беше ясна – границата с Иран.

Към турско-иранската граница с Ауди, Турция
Към турско-иранската граница

Избрахме си най-южния пункт, който макар и на двеста и няколко километра ни отне не малко време през планините. Наоколо беше красиво и сурово. Това беше една друга далечна Турция.

Aşalan, Van, 65600, TR

Спряхме край едно село за обядваме. Наоколо имаше пастири със стада пръснати по ливадите. След като разпънахме софрата едно от стадата мина непосредствено до нас, а пастирът се приближи, ръкува се с нас и се извини, че ни е смутил с овцете си. Няма проблеми, Аркадаш, ние не се плашим от малко миризма на овце и прахоляк. Дойдоха и негови приятели, поздравихме се, почерпихме ги с вафли от България и си пожелахме всичко най-хубаво. Готини и дружелюбни хора са кюрдите тук!

Овчари в турски Кюрдистан – край Ван, Турция
Крепост край турско-иранската граница - Турция

След това след доста завой и не много добър път на някои места

пристигнахме на границата с Иран

около 19:00 ч. Започна чудене откъде да подхванем с процедурите. Намерихме едни служители, поориентираха ни, вдигнаха една бариера и казаха шофьора с колата да ходи там пред една друга бариера и да чака, а пасажерите минават отделно. Там на бариерата нямало никой, ама щял да дойде след 15 – 20 минути. Веднага ми стана ясно, че това няма да е точно така.

Пасажерите бяха в Иран след точно 15 минути, а аз си чаках ли чаках. В колата задушно, а навън пълчища от комари патрулираха и чакаха някой да се покаже и да го разкостят.

След два часа се върнах пеша наобратно да търся някого. Никой не говореше английски, ама схванаха какво има казвам. Подсмихнаха се тия мързеливци и след малко дойде някакъв абсолютно цивилен, който не ставаше за нищо. Не можа да се логне в системата, та дойде и някакъв друг. Оправиха документите на колата, ама паспорта не можело. Пак се върнах назад, за да оправят и него на пасажерските гишета. Накрая още една проверка и

бариерата се вдигна

Вече беше мръкнало и аз спрях пред металната решетка с

табела „Ислямска Република Иран“

от другата страна, на която дежуряха войници. Очаквах голямо мотане и неорганизираност на тази граница, но от иранска страна, а не от турска. Оказа се точно обратното.

Скоро бариерата се вдигна, войниците ме поздравиха любезно на английски, погледнаха паспорта и ми казаха да давам напред. Там се срещнах с моите другари, които вече бяха минали всички процедури и имаха входни печати. Бяхме единствената кола в този момент. Влязохме в сградата отляво, където ни посрещнаха с чудесна диня, тулумбички и чай.

Страхотно посрещане!

Хората говореха и английски! Започнаха да ни разпитват откъде, за къде и т.н. Оправиха карнета, но с визата малка греда. Тъй като визите за Иран вече бяха електронни, моята не им излизаше в системата и се наложи да почакаме около 2 часа, за да се оправят със създалата се ситуация. Престоят беше доста по-приятен от този на турската страна. Тук ни третираха като гости и всичко вървеше гладко макар и бавно. Накрая всичко беше ОК и след още няколко проверки и подписи бяхме готови да влезем в

Иран

без изобщо да ни проверяват багажа. Вече бяхме изкарали 4 часа на границата общо и беше около 23:00 ч, а по иранско време 00:30 ч.

Добрите хора ни предложиха да спим в един фургон на границата и утре да продължим. Макар и доста мърляв, фургона си беше подслон и се съгласихме. Имаше и тоалетна с течаща вода в близост. Решението не беше лошо, защото

през нощта се изви такава свирепа буря

със силен вятър, че имах усещането, че ще преобърне фургона заедно с нас. Ламаринените стени стенеха под напора, а металната врата на входа, която не се затваряше добре блъскаше бясно. На сутринта – ясно и спокойно време без никакъв намек за нощната буря, а първите гледки от Иран се разкриха пред нас.

Очаквайте продължението

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:


Другата Турция

Booking.com

Из Иран (6): Остров Кешм и пътят до Хоурбаф

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак, после през Язд стигнахме до следващия пустенен лагер – Шехдад, преминахме през пустинята Лут и стигнахме до остров Кешм в Ормузкия пролив. Днес ще разгледаме остров Кешм и ще тръгнем в обратна посока.

Приятно четене:

Остров Кешм и пътят до Хоурбаф

част шеста на

Из Иран

Събота.

о. Кешм – Хоурбаф, 687 km

Из Иран – височини, трак

Въобще не можех да се оплача от гледката, която се разкри пред мен още преди да съм се измъкнал от палатката си.

Палатка – о.Кешм, Иран

Това, което ме изненада, беше че океанът се бе отдръпнал със стотина метра. Да, снощи подухваше доста силно, но както вече знаете, бях в такова състояние, че можех да заспя при абсолютно всякакви условия.

Температурата беше 30°C, а часът – едва 6. След като снощи не успях да си набавя диня, днес се събудих с мисълта за такава. Събрах багажа набързо и поех към първата забележителност, която исках да разгледам днес. Това, което ми направи впечатление най-напред, бяха индустриалните комплекси наоколо.

В първото градче,

където попаднах, започнах да се оглеждам за магазин за плодове. Имах невероятния късмет да попадна на такъв с климатик. С продавача се спазарихме да ми продаде половинка, след което той най-безцеремонно я разряза на две парчета с хоризонтален срез. Да, точно така – перпендикулярно на оста ѝ на симетрия! Що за варварщина, кой би направил това!? Направих се, че не съм забелязал, изядох колкото можах, т.е. едва половината на половината и продължих доволен по пътя си 🙂

Вече исках също така и дъжд, който да отмие всичкия прахоляк от мен, но най-вече срама от вчера. Че си позволих отново да бъда подведен по такъв начин от навигацията, че така доверчиво карах толкова целеустремено по непознат път… Това бе звучен шамар в лицето ми, поставил под въпрос цялата ми рутина, отнасяща се до управлението на мотоциклет. Както и да е, всички понякога падаме, по-важното е всеки път да ставаме, да се отърсваме и да продължаваме напред с усмивка.

Първото нещо, което исках да разгледам на острова, бе

Долината на звездите

Бях много близо до целта си, когато срещу мен се появи бял автомобил, чийто водач намали скоростта, когато ме видя, и ми даде знак да спра. Бяха немски туристи с кола под наем. Казаха ми, че тъй като днес е събота, не е имало кой да им даде достъп до долината, така че няма смисъл и аз да продължавам нататък. Благодарих им, направих обратен завой и ги последвах, тъй като се оказахме в една посока.

Следващото нещо, което си бях набелязал, беше солната

пещера Намакдан

По пътя към нея останах силно изненадан от тази табела.

Иранска космическа агенция – о.Кешм, Иран

Затова и се върнах за снимка, въпреки че очаквах проблеми, ако някой ме види с фотоапарат в ръка покрай подобен обект. Малко по-нататък попаднах и на това приличащо на пристанище място:

Пристанище – о.Кешм, из Иран с мотор

Имаше толкова постапокалиптичен вид, че не се сдържах да не нагазя върху мокрия пясък, разчитайки, че няма да затъна. Лодките бяха полегнали на една страна, а наоколо щъкаха безброй малки рачета, които веднага щом ме видеха, правеха две крачки назад и се шмугваха в малките си леговища.

Тук вече петата на степенката, която бях монтирал за това пътуване, изпълни функцията си. Въпреки нея, обаче, моторът беше започнал да затъва докато се върна до него.

Друга идилична картина от острова:

о.Кешм, из Иран с мотор

Колкото повече на запад карах, толкова по-лоша ставаше и настилката.

Някъде тук стигнах и най-южната част на своето пътуване.

По план мислех да продължа по този път, въпреки състоянието му, защото е по-кратък. Много бързо промених решението си обаче. И въпреки че заобиколих по алтернативния маршрут, отново стигнах до участък, който никак не ми харесваше. След снощи вече въобще не бях в настроение за каране извън асфалта.

Малко след това спрях един джип, който се движеше срещу мен, за да питам хората дали това действително е пътят до пещерата. Отговориха утвърдително, което само ме отказа да продължавам.

Обратен завой и към следващото нещо по списъка – една

долина край градчето Мелки

Но не и преди да изляза малко встрани от пътя, за да направя следващия кадър.

В пустинята край Мелки, из Иран с мотор

Хайде обратно…


В пустинята край Мелки, из Иран с мотор

И отново попаднах на стадо камили. Очарователни създания, особено погледнати в тази им светлина – скитащи сами наоколо, търсещи си храна. Мога само да се радвам, че все още има такива, въпреки че костите им се явяват екзотичен и скъп материал.

Близо час по-късно стигнах до мястото, откъдето пътят към долината изглеждаше по този начин.

Пустиня – о.Кешм, из Иран с мотор

За последните 4 часа на острова вече се бях наситил напълно на подобни пейзажи, а както вече казах, въобще не ми се караше по черно днес. На всичкото отгоре вече исках отново да видя зеленина, затова и потеглих обратно към пристанището.

Останалите две неща, които исках да видя на острова, бяха долината Чахкоух и езерото Доулаб. И докато долината леко ми напомняше на Каньона на антилопата в Аризона, то езерото не ме привличаше с нищо конкретно, така че –

право към пристанището

Хубаво е, когато има набелязани повече неща, това дава много по-голяма гъвкавост.

Тъй като вече бях изминал малко над 5 700 km от последната смяна на масло, броени дни преди да потегля от Варна, вече се оглеждах за някакъв сервиз, където да повторя процедурата. Когато видях това място отстрани на пътя, намалих, приближих се и без да гася двигателя опитах със знаци да попитам хората, стоящи отпред, дали можем да свършим работата. Потвърдиха ми, давайки знак да докарвам мотора пред гаража и докато си кажем “Салям”, вече източвах старото масло в срязана туба от такова. Момчето, което явно бе основният работник там, се учуди с усмивка, когато извадих нужните инструменти от багажа си, а когато му показах, че си нося и маслото, усмивката му стана още по-широка. Не че малко преди това не ми беше показал какво може да ми предложи, но както добре знаем, маслата за мотоциклетни двигатели се различават от тези за автомобилни. След като приключих със смяната, попитах колко им дължа. Не пожелаха да ми вземат пари, затова им оставих едно магнитче от България. Единственото, което носех със себе си, тъй като накрая вече наистина нямах място за повече багаж. След като се изредиха за снимки върху мотора им предложих да си направим и една обща снимка за спомен.

Сервиз – о.Кешм, из Иран с мотор

Както вече казах, усещането тук е доста индустриално, с елементи, заимствани едва ли не от wasteland вселената…

о.Кешм, из Иран с мотор

След като

стигнах до пристанището,

се започна отново – снимане на паспорта ми с фотоапарат, снимане на мотора и мен в цял ръст, с видима регистрационна табела и т.н.

След известно количество шеги и закачки, докато стояхме под сянката на един метален покрив с пристанищните работници, дойде време да се натоварвам. По принцип трябваше да съм на един ферибот, в последствие ме пратиха на друг, на който се качиха два автобуса и потегли на момента.

о.Кешм, из Иран с мотор

За протокола, разстоянието до отсрещната страна е по-малко от 3 километра по права линия и преди е имало планове тук да бъде построен мост, но такъв очевидно все още липсва.

Ферибот – о.Кешм, из Иран с мотор

Тъкмо бяхме отплавали, когато единият от моряците реши да се прави на ударен и да ми се кара, гледайки ту мен, ту мотора, викайки:

– Dollar, dollar!

Долар другия път, май френд, аз да не съм вчерашен? Така де, вчерашен съм на острова и именно затова знаех, че номерът му няма да мине. След като и той осъзна това, се изгуби в безвремието като сняг през пролетта.

От друга страна шофьорът на жълтия автобус, както и приятелите му, бяха готини пичове и се заприказвахме, а след това ме поканиха в автобуса на хладно, докато трае плаването.

Ферибот – о.Кешм, из Иран с мотор

Минути по-късно вече слизахме от ферибота и минавахме проверката на документите.

Островът се оказа едно доста индустриално

и далеч не толкова туристическо, колкото си го представях, кътче. Постоянно се разминавах с камиони, вдигащи всичкия прахоляк, който сякаш бе резултат в много по-голяма степен на цялата тази индустриализация, отколкото на нещо друго. Не видях никоя от забележителностите, които си бях набелязал, вероятно затова и не бих ви го препоръчал като дестинация. Аз поне, въпреки пропуснатото, не смятам, че бих се върнал отново тук.

Това бе най-отдалечената точка от маршрута ми.

Оттук насетне започна прибирането ми към дома.

В южната част на Иран полицейските постове са през 40 – 50 километра

На поредния такъв, на който ме спряха,

не ми се размина само с проверка на паспорта

обаче. Помолиха ме да сляза от мотора, да им разкажа откъде идвам, накъде отивам и т.н. В следващия миг по-младото момче влезе в близката постройка, излезе с четвърт диня с набучена в него вилица и със заповеден тон отсече:

– Eat!

Е как да откажеш? Влязохме в постройката, където работеше климатик. Човекът явно е учил английски, но с произношението не се оправяше много, затова общувахме като той ми пишеше думички, а аз отговарях асоциативно. След това ми показа свои снимки от Иран, както и снимки от спец акции по залавяне на наркотрафиканти. След като хапнах динята, решиха вече да ме изпращат.

Полицай – из Иран с мотор

Кадър за спомен и обратно на седлото! Неприятното бе, че от хладната стая излизах отново на жегата отвън.

И не самата жега ме притесняваше толкова, колкото температурната разлика

Знаете какво имам предвид, а как изглеждат климатичните зони в Иран можете да видите на следната карта:

Иран – климатични зони

Следващ полицейски пост.

Махват ми от кабинката да спра. Спирам без гася двигателя.

– Passport? – питам аз.
– No, wait…

Колега на човека ми носи бутилка ледена минерална вода и ми махва да продължавам.

Пустиня – из Иран с мотор

Почти неусетно бях започнал да се превръщам в своеобразна водоноска.

Пустиня – из Иран с мотор

И колкото повече на север отивах, толкова повече приближавах тези дъждовни облаци.

Пустиня – из Иран с мотор

Не ми се обличаше дъждобранът, затова намалих темпото, надявайки се, че сме в една посока и ще карам бавно и по периферията.Дъжд в пустинята – из Иран с мотор

Е, планът ми не сработи, наложи се отново да се екипирам, но какво пък. И без това винаги бих предпочел да не вали, когато съм с дъждобрана, отколкото да вали, когато съм без него.

Когато се стъмни, вече бях преминал през пролетния дъжд.

Спрях пред един магазин край пътя,

за да си взема някакви питки, a там непознат човек ме покани да му гостувам. Отначало идеята ми се стори добра, но след като 3 пъти за 5 минути ми повтори, че е агроинженер и т.н., реших, че ще е по-добре да пропусна. Още повече, че отначало предложи да спя в тях, а след това идеята се видоизмени до тази да спя в двора на негов приятел, който също се появи наоколо.

Както казах, в крайна сметка отклоних поканата и

продължих по пътя си,

вече оглеждайки се за някой черен път, по който да кривна, за да се отдалеча достатъчно от главния път. В следващото населено място няколко деца на по 10 – 12 години, каращи мотори, започнаха да се изравняват с мен и да ми викат нещо. Не намирах това за безопасно, затова ускорих малко темпото, но те отново ме настигнаха. Явно им беше забавно. Малко по-нататък се изгубиха от огледалата ми.

Hourbaf, Fars Province, Иран

По-късно все пак си харесах път, по който да поема в търсене на някое тихо местенце за спане. Карайки по него, стигнах до ограда от бетонни блокчета, през която той най-безцеремонно преминаваше, а наляво от това място пътят продължаваше, но бе блокиран от някакви строителни боклуци. Тъкмо разпънах лагера и седнах да хапна, когато две момчета с мотор се появиха и продължиха по пътя, заобикаляйки боклуците. Помислих си, че не са ме видели, но 15 минути по-късно, връщайки се, спряха при мен да проверят какво правя там. Обясних им с жестове пъкления си план, след което те продължиха натам, накъдето отиваха.

След всички полицейски пунктове и доста високите легнали полицаи, през които понякога минавах диагонално, си дадох сметка, че би било цяло чудо, ако напусна страната с цял картер. Днес също така достигнах най-южната точка, до която съм стигал някога.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)

Малдиви:



Booking.com

Коста Рика:



Booking.com

Мавриций:

Booking.com



Booking.com

Из Иран (5): От лагер Shahdad Desert Camp до о.Кешм

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак, после през Язд стигнахме до следващия пустенен лагер – Шехдад. Днес от лагера Шехдад ще рзгледаме пустинята Лут и ще стигнем до остров Кешм в Ормузкия пролив.

Приятно четене:

От Shahdad Desert Camp до о.Кешм

(пустинята Дащ е Лут, Иран)

част пета на

Из Иран

05 – 19.05.2017

Shahdad Desert Camp – о. Кешм

740 km

Петък.

Из Иран – височини, трак

Shahdad Desert Camp – о. Кешм,

Песен – Ирфан? – после още една песен, може би около срещата с хората. Нещо като за шофиране.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

В буквален превод от фарси – Пустинята на празнотата. Тя е 25-та по големина в света.

Около 4 ч. българско време се събудих. Ето как изглеждаше просторният дневен тракт на леговището ми:

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Дящ е Кявир – Иран с мотор

Кога друг път щях да имам дънер от палма за нощно шкафче, а?

За мое най-голямо учудване снощните навлеци вече бяха потеглили без да оставят и следа подире си.

След като се разсъних, отидох отново при момчетата на портала. Попитах ги дали няма да се съберем група и да влезем в пустинята, а те ми обясниха, че няма да има група, след което ми предложиха далеч по-нормална цена за разходката. Върнах се обратно при мотора, опаковах си всичкия багаж и паркирах на входа, при тях. Тогава разбрах, че всъщност разходката щеше да е само за мен и момчето вече ме чакаше, за да тръгнем. Ако знаех това, нямаше въобще да губя време, а щях да съм заел нисък старт още отпреди изгрева, за да му се насладя там, когато не само ще е по-хладно, а и Пустинята би била далеч по-фотогенична. В крайна сметка се качих в колата, изпълнен до козирката с оптимизъм, и потеглихме с бясна скорост.

След като излязохме от двора на лагера, продължихме на юг. Човекът караше смело напред, гледайки само наляво, докато не усети, че е пропуснал мястото, което търсеше. Направихме обратен завой и тръгнахме обратно. Щом видя целта си, зави рязко надясно, за да се насочи по траекторията, която диреше, засили още малко автомобила и започнахме да се изкачваме леко по един склон. След още няколко минути паркирахме и тръгнахме пеша.

И тъй като досега неволно пропусках да Ви я представя – това е Тя:

Пустинята Лут. Или Dasht-e Loot.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Дащ е Лут : В буквален превод от фарси – Пустинята на празнотата. Тя е 25-та по големина в света.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

И е едно от най-сухите и горещи места на света. Температурата на пясъка тук понякога достига 70°C. Това, честно казано, дори ми е трудно да си го представя.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Когато спирахме за секунда, просто за да погледам или да направя снимка, момчето също спираше от учтивост. В тези мигове всичко затихваше до неузнаваемост. Знам, че ще го кажа вече за стотен път, но тук наистина е тихо. Навярно сте чували за онази стая, най-тихото място на света. Е, не знам кому е нужна. На мен дори ми е трудно да си представя място, по-тихо от това.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Докато се разхождахме тук, видяхме следи от четириног бозайник по пясъка. Попитах го от какво са, а той ми каза:

– Шаб. Руба…– и ми показа с ръка, че е много ниско и безобидно.

Да, продължих и аз със знаци, вчера го видях в лагера и беше с големи уши. Малко се учуди, че съм го видял, но защо бих го лъгал? Според google, това беше Rüppell’s fox. (Лисица на Рюпел – Vulpes rueppellii) Нещо като пустинна лисица, но малко по-друг вид.

Малко след това започнахме да се връщаме към автомобила.

В един момент, както крачехме един до друг, гидът ми скокна енергично напред, седна на пясъка и започна да прави това:

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Явно бе отработен номер за пред туристите, защото сам настоя да го снимам, докато го правеше 🙂 А изглеждаше толкова щастлив от всичкия пясък наоколо… По-щастлив и от мен.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Тези картини ме оставяха без думи

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

А камъчетата от следващата снимка са толкова крехки, че се трошат едва ли не от полъха на вятъра.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

След тази толкова кратка за мен разходка трябваше да тръгваме, така че се натоварихме отново на автомобила.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Малко след 6 сутринта, при температура 29°C, бях готов да потегля по-нататък на юг.

Според моя първоначален план трябваше да продължа съвсем малко на север, след което да свия право на изток в пустинята, за да проверя дали мога да я прекося по този път

и да стигна до Нехбандан

Съмненията ми произтичаха предимно от това, че на пътните карти, които намирах в интернет, пътят изцяло липсваше. Знаех за него само от google maps. Снощи обаче ми бяха казали, че пътят е напълно проходим, което противно на логиката по-скоро ме отказа. Към момента не съм напълно убеден в това, но както и да е. Друго нещо, което наклони везните в тази посока бе, че не ми се доближаваше твърде много до афганистанската граница заради наркотрафика по тези земи. Във филма си от 2013-та, Somewhere else tomorrow, мото пътешественикът Даниъл Ринц разказва, че от Афганистан пускали към Иран обучени камили без водач, чиито гърбици пълнели с опиум. Но най-значимата причина да се откажа беше погрешното чувство, че съм се наситил на пустинята. Само колко грешах.

Така или иначе,

вече исках да видя остров Кешм,

затова реших да спестя тези 550 km и да продължа право към него, пропускайки дори крепостта в Бам, която щеше да удължи пътя ми само с 90 km.

Тъкмо се бях екипирал напълно и запалих двигателя, когато отвътре излезе едно от момчетата с резен охладена диня за мен. Е, не можех да откажа, най-малкото щеше да бъде грубо, така че свалих отново всичката екипировка, преди да съм се препотил неколкократно, и останах още 15-тина минути с тях.

В Шeхдад спрях

най-напред до едно магазинче, за да си взема едно хладно безалкохолно, което терминирах на две глътки. Следващата ми спирка бе пред вчерашната бензиностанция, където и днес нямаха повече бензин от вчера. Казаха ми само, че мога да потърся в съседното градче, което бе в диаметрално противоположна на моята посока. Благодарих им за предложението и продължих по пътя си.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Вчера явно съм пропуснал тази табела, защото ми се е падала в гръб

.

Е, оказа се напълно точна и изчерпателна! Няколко километра по-късно останах без бензин в баката и ако не носех със себе си тубите, щях да стана герой в същински Adventure! Пък и крайно време беше разнасянето им толкова километри да се осмисли. Освен тях, приложение намери и ключето за принудително ел. захранване на горивната помпа, което ми спести въртенето на статера докато изтощя акумулатора.

Малко по-нататък

двигателят започна опитите си да прекъсва

Първоначално си помислих, че се дължи на “качествата“ на бензина, който преди малко налях, тъй като токовете изглеждаха в норма, съдейки по волтметърчето, но веднага след това проверих и се оказа, че съм достигнал вчерашните 2 700 м. н.в. Освен това и температурата падна до 21°C, така че нарочих това за причина и продължих да си свиркам. Или по-скоро припявам.

Малко след като пропуснах отбивката за Бам, минавайки покрай някакви сергии

в околността на Дехбакри,

разположени непосредствено отстрани на пътя, един автомобил ме изпревари и водачът му ми даде знак да спра. След като спряхме, човекът дойде при мен, казахме си две приказки на английски и ме покани да им гостувам в тяхната градина. Пропуснах да спомена, че в автомобила бяха също така жена и две деца. Речено – сторено.

Отклонихме се от главния път и 5 минути по-късно

вече вкарвах мотора в двора

И тъй като не си направих труда да сляза и да огледам ситуацията предварително, се оказа, че ще можем да затворим вратата, през която току-що бях минал, но ще видим доста зор, докато изкараме мотора в последствие, а сам дори не бих могъл да го направя.

Още преди да съм се разхвърлял, тръгнахме да обикаляме двора, пълен с овощни дръвчета, ягоди и какво ли още не, а моят домакин настояваше да опитам всичко. След това се качихме отново пред къщата, където върху бетонната плоча, точно пред нея, бе разстелено едно голямо одеяло.

В следващия миг всеки си намери някакво занимание, а там останахме само аз и по-големият син на човека. За щастие той знаеше нелош английски, така че успяхме да поговорим за доста неща – тръгвайки от музиката, минавайки през семейството и „нормалния“ начин да се задомиш в Иран, стигайки до наложените рестрикции върху интернета като цяло и социалната мрежа, която използват, а именно Telegram, тъй като официално нямат достъп до facebook. Освен това, незнайно как, стигнахме и до това, че формата на Иран, в географски смисъл, наподобява силно котка. Между другото, персийските котки в Близкия изток биват наричани също ирански котки. Докато в Иран пък ги наричат също така и ширазски котки. Да, говоря именно за онези, дългокосместите, с нацупената по default муцунка, които са погрешно смятани за толкова симпатични 🙂

Жената донесе съдове и прибори и сервира супа на всички. Не можете да си представите почудата ми, когато видях плуващите в нея

лешници!? Е няма толкова яка супа!

Или просто обичам ядки, ако ще да са вложени в супа, както и да е 🙂

Попитах ги относно ферибота за Кешм, но ми казаха, че не знаят кога отплава последният курс. Това даде причина да допусна, че той не се движи денонощно.

След раздумката дойде време да изкараме мотора. Но не и преди да сме си направили снимка за спомен.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Както се и очакваше, падна немалка борба с мотоциклета, докато го върнем отново на пътя пред голямата порта.

И така,

продължих към Кешм

Беше започнало да се заоблачава, а мен отново ме преследваше онова натрапчиво усещане, че ще ме вали. Не че това ме притесняваше особено.

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор

Неусетно започнах да увеличавам темпото и скоростта. Бях си наумил, че искам да стигна до острова още днес, за да започна разглеждането му призори без да губя време в чакане на първия ферибот натам.

Имах лошото предчувствие, че нещо неприятно ще се случи. Или както на български го наричаме – дейба вю. Не се вслушвах.

Малко след това навлязох в

Бандер Абас, откъдето продължих за Бандар е Пол,

за да се кача на ферибота. Правеше ми впечатление, че карам по-бързо, и тогава връщах газта обратно до нормалното. Тъкмо там

зад гърба ми се лепна патрулка и пусна бурканите

Не даваха някаква индикация, че искат да спра, нито пък ме изпреварваха. Бяха по-досадни и от бълхи… А много мразя някой да ми кара на буркани зад мен. За щастие свиха към полицейското управление отдясно, когато стигнахме до него.

Вече бързах дори още повече и това никак не ми харесваше.

Както си карах по главния път, навигацията реши да ме прекара по някакъв друг, уж по-пряк. Върнах се, аз си знам как, и поех по този, уж по-прекия. Както казах, бързах и не погледнах по-подробно картата на навигацията. Пътят бе отегчаващо прав и в нелошо състояние, така че отново карах малко по-бързо от нормалното. Пътят започна ту да се изкачва нагоре, ту да се спуска надолу, което само ограничаваше видимостта ми.

И докато в единия момент препусках нагоре-надолу по пътя, в следващия момент, след като изкачих поредното мини възвишенийце, видях на 30 метра пред себе си как

цялото платно е покрито с пясък,

а на всичкото отгоре имаше и дълбоки коловози в него. Използвах спирачките максимално, но в следващия момент вече бях в пясъка, борейки се да го задържа в правия път. Буквално казано.

Тъкмо си мислех, че ако и този път ми се размине, вече ще карам МНОГО по-внимателно, когато моторът спря до нула, веднага след което полегна наляво като една същинска Тодора, а аз го последвах с пирует и кълбо настрани, макар и против волята си…

Падането беше все едно от място,

а каската ми дори не докосна земята, т.е. пясъка.

Причината бе възвишение в коловоза, което моторът за щастие не успя да преодолее. Все пак бях дал всичко от себе си, за да намаля скоростта максимално преди да вляза в коловоза, който си бях набелязал.

За щастие моторът падна на „правилната” страна, а именно лявата. Само напомням, че ауспусите ми са отдясно. Така де, чопърджийски неволи.

Махнах чантата от резервоара, свалих каската и ръкавиците и опитах да го изправя. Уви, не се получаваше. Гумите бяха излезли високо над коловоза, а с всичкия багаж по него си тежеше доста.

Вече бях започнал да свиквам с мисълта, че ще трябва да свалям багажа от него, за да успея да го вдигна, когато сякаш от нищото се появи едно момче на моите години, но за щастие значително повече килограми. Паркира мотора си и дойде при мен, виждайки ситуацията. Сякаш бе напълно излишно да му се моля със знаци да ми помогне, тъй като без да обели и дума хвана облегалката на Сянката, аз пък кормилото и като на шега го изправихме, връщайки го обратно в коловоза. Стоеше си там без дори да пускам степенката. Чудесно, а? Кабелчето на сензора за температура на маслото, който бях монтирал, се беше отскубнало, но това ни най-малко не ме притесни.

Предположих, че горивото от карбураторите е изтекло, така че отново включих в действие ключето за захранване на горивната помпа. Обикновено няколко секунди по-късно честотата на работата ѝ намалява до нула, когато карбураторите са пълни догоре. Този момент обаче не идваше. Същевременно нямаше никакъв теч от никъде!? Пробвах да запаля – не пожела…

Тогава вече се почувствах като героя на Джошуа Джаксън в One week, който вперил поглед в небесата крещеше неистово:

“Whyyy!? Why won’t you start!?”

Тъй като момчето видя, че не говоря фарси, звънна на свой приятел и ми даде телефона да говоря с него. Човекът отсреща ми обясни, че не е нужно да се притеснявам, защото след малко ще дойде автомобил, ще натоварим мотора и ще го закараме на майстор. Също така спомена, че има и къде да пренощувам. Учтиво му обясних, че съм много благодарен за отношението и за помощта от страна на момчето, което бе до мен, но ще се справя и сам с мотоциклета си, пък и все още бързах да стигна до острова.

През това време беше дошъл друг приятел на моя нов приятел. Докато се чудех какво да правя, захраних отново помпата и успях да запаля!

Двамата ми помогнаха да изкарам мотора от коловоза, продължавайки напред, след което им благодарих от все сърце, казахме си „чао” и те тръгнаха в обратната посока. Вече се беше стъмнило напълно.

Продължих плахо и много внимателно

напред по пътя. Не исках повече неприятни изненади за вечерта. И само минута по-късно стигнах до участък, в който

5 – 6 метра от пътя бяха като срязани с нож и спуснати метър надолу.

Спрях, изгасих двигателя, оставяйки фара да свети, слязох от мотора и останах безмълвен за няколко минути. Ако не беше се случило това нещо преди малко, пътуването ми можеше много лесно да приключи именно тук. Понякога просто усещате как някой отгоре ви намигва с усмивка. Явно е твърде рано за подобни сценарии.

Огледах пеша пътя напред, осветявайки го с челник, но офроудът ми беше дошъл малко в повече, затова възседнах отново мотора и тръгнах обратно.

Не можех да спра да мисля, че тези пясъчни коловози бяха абсолютно нищо, кръгла нула, в сравнение с това, което можеше да ми се случи, ако ги нямаше. Явно са своеобразния „знак“ да се внимава по-нататък по пътя.

Реших, че

най-разумното е да приключа с карането за днес

Вече бях достигнал непознати за мен висини на неадекватност и имах чувството, че затворя ли очи, мигом ще заспя. Подминах пясъчния участък и излязох встрани от пътя, за да разпъна лагера си.

Смятах, че вече няма да има кой знае какъв трафик тук, но тогава се появиха четирима други мотористи на два мотора и дойдоха при мен. Казах им, че съм се

запътил към Кешм,

а те ми дадоха знак да карам след тях.

Добре, от мен да мине. Но само този път!

След поне 20 – 30 минути офроуд ме изкараха отново на пътя и ми показаха посоката, в която да продължа, а те поеха в противоположната. Погледнах навигацията само за да установя, че вместо всичко това можех просто да се върна по асфалтирания път назад, след което да карам също само по асфалт, за да стигна дотук. Да, малко повече път, но по АСФАЛТ. Мамка му.

Напрежението вече ми беше дошло в повече, затова проведох един бърз телефонен разговор, колкото да се успокоя поне малко.

И така,

продължаваме към остров Кешм!!!

Щом четете това и сте стигнали чак дотук, сигурен съм, знаете много добре онова чувство, което изпитвате на мига, щом гумите ви стъпят отново на асфалт и усетите онова колосално сцепление, което ви кара да навиете газта докрай!

По-нататък стигнах до поредния военен пункт, каквито често се срещаха в южните части на страната. За 5 дни в страната за пръв път ме помолиха да отбия. Поговорихме си малко, след което ме отпратиха.

Следващата ми спирка бе на гишетата за ферибота

UNKLE – Lonely Soul

Малко след като спрях пред бариерата ме поканиха в климатизирана стая, където освен да ми сканират документите, се наложи да попълня и кратка листовка относно пребиваването си на острова. През това време се заприказвахме с другите служители, почерпиха ме фурми и ледено студена вода.

Един от въпросите в листовката, за която споменах, бе къде ще нощувам. Викам им – чадър. И показвам с ръце. Казват „ок, пиши”. Пиша аз „chadar“ с цялата си глупост, а момчето ми показва дисплея на смартфона си, на който пише „traveling tent“. Ей, ученото си е учено, бе.

Оказа се, че фериботът е безплатен за мотоциклетисти.

Супер, само дето има един час до отплаването му.

И така, наредих се на 30 метра от него, където други униформени служители ме бяха помолили да паркирам.

Докато чаках да ми дадат знак да се качвам, хапнах набързо и си направих малко записки.

Когато най-после ме отпратиха към ферибота, малко преди него ме спря друг човек, явно от екипажа, който със сериозен тон и изражение на брадясалото си лице ми искаше билет. Е от къде да ти го взема, казаха ми, че не трябва. Призна си без бой, че се майтапи, и ми метна с усмивка на лице да продължавам към края на палубата. Това бе доста примитивен ферибот, предвид че имаше рампа само от едната страна. Заради това и автомобилите се качваха на приятно хлъзгавата му палуба на задна предавка.

След като закарах мотора в дъното последва моментът ми на уединение с него.

Едва тук за кратко ме обзе онова чувство на притеснение,

че съм доста далеч от дома и не знам какво бих правил, ако нещо се случи с мотоциклета. Бях убеден, че подобни мисли понякога се въртят в главите на всички соло пътешественици. Вече дори си представях как го натоварвам на гърба на някой Мак, който да ни закара поне до турската граница, хаха. Каквото и да правиш, никога не можеш да предвидиш всичко, така че няма смисъл дори да го мислиш. Пък и ако никога по време на пътуването си не се изгубите, не се уплашите или не се зачудите защо сте напуснали зоната си на комфорт, значи не го правите правилно.

Малко след като вдигнаха рампата и отплавахме, онзи същият човек с брадата дойде да ме покани при екипажа, в просторно помещение няколко палуби по-горе. Отново ме гостиха с чай и вода, отново разказвах откъде идвам и накъде евентуално отивам.

Кешм, Иран

Буквално не усетих кога дойде време да слизаме от ферибота.

Остров Кешм

Тук отново започна едно преснимане на документите ми (този път с телефон), съпроводено с попълване на друга бланка. След като приключихме формалностите, продължих по пътя в търсене на хранителен магазин.

Малко след 22:30 вече си бях намерил място за бивакуване точно

до брега на Индийския океан

Покана не ми трябваше, бях готов да вляза във водата още преди да съм разпънал палатката.

Хайде, стига толкова приключения за днес. Героите са уморени, време е за сън. Най-тежкият ден от това пътуване приключи. В крайна сметка нищо чак толкова не се беше случило – единствената щета е откъснатият кабел за температура на маслото. Едно нещо по-малко, което да отвлича вниманието ми. Това не бе първото ми изпускане на Сянката, надали ще ми е и последното.

Започна да ми липсва зеленина около мен.

Но много повече ми липсваше нормалната комуникация. Започна да ми омръзва всеки опит за диалог да започвам с “no farsi, englisi”, да отбягвам въпроса колко струва возилото ми и да обяснявам, че то е само с два цилиндъра. Четирите лули на свещите много ги объркваха, завалиите. Twin spark, какво да правиш. Японска му работа. Но въпреки всичко това не си купувах локална sim карта с интернет, все пак не това бе идеята на пътуването ми.

След употребата на толкова много сол напоследък успях дори да разраня долната си устна. Не правете такава грешка, организмът ви знае много добре какво му е нужно, така че ако не сте забелязали да се потите твърде интензивно, то не предозирвайте и солта.

Navitel, чак толкова да ме подведеш не бях очаквал.

За малко да се „наджипиеся” заради теб. И не само това, ами и получих страхова невроза от изненадващи пясъци на пътното платно.

Час по-рано за пръв път ползвах паспорта си по същество, to literally pass a port. Йей! Освен това в този ден

стигнах до най-източната точка, на която някога съм бил

Много се радвам, че евтиният китайски телефон издържа не само наводнението на идване, ами и тукашните високи температури. Да си призная, това бе сред нещата, които ме притесняваха преди да тръгна.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)

Малдиви:



Booking.com

Коста Рика:



Booking.com

Мавриций:

Booking.com



Booking.com

Из Иран (4): От Чак-Чак до лагер Shahdad Desert Camp в пустинята Дащ е Кявир

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак.

Днес през Язд ще стигнем до следващия пустенен лагер – Шехдад.

Приятно четене:

От Чак-Чак до лагер Shahdad Desert Camp

в пустинята Дащ е Кявир, Иран

част четвърта на

Из Иран

05 – 19.05.2017

Чак-Чак – Язд – Shahdad Desert Camp

612 km

Четвъртък.

Из Иран – височини, трак

Чак-Чак е най-святото място за зороастрийците

Това е религията, изповядвана в древна Персия до арабската инвазия през 7-ми век. Тогава много зороастрийци са побягнали към Индия и други съседски държави. Според една от легендите, по това време сасанидската принцеса Никбану е дошла именно тук, високо в скалите, където със своите придворни успява да съхрани религията си и свещения зороастрийски огън. Това е място за поклонения, на което всяка година вярващите се събират в храма на огъня и съпреживяват своята мистична религия.

Събудих се около 5 сутринта по българско време. По традиция хапнах набързо, докато събирах лагера, и се отправих нагоре по каменната пътека с фотоапарата под ръка.

Ето как изглежда пътят дотук по светло.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Чак-Чак – Язд – Shahdad Desert Camp, Иран

И пътеката, водеща до сградите за настаняване на поклонниците. Най-отдадените от тях започвали да вървят пеша към светилището на мига, щом го зърнели в далечината.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Чак-Чак – Язд – Shahdad Desert Camp, Иран

След бързата си разходка се спуснах обратно при мотора. Температурата вече бе 22 градуса, а часът – едва 5:30.

Отправих се

към замъка Нарин в Мейбод

Отвън той изглеждаше така:

Замък Нарин в Мейбод – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Не останах дълбоко впечатлен, затова и продължих смело към

Язд –

градът на вятърните кули и зороастрийските храмове.

Първата ми работа, когато стигнах там, беше да хапна поредния пъпеш. Подминах няколко бакалийки, преди да видя някоя достатъчно отдалеч, за да мога да се отделя безопасно от трафика. Продавачът бързо разбра гениалната ми идея, така че ми връчи вехтия нож, който стоеше на един от стелажите, постла ми един картон на плота, в дъното на магазина, и ме остави да хапвам, докато той се занимаваше със стоката си пред магазина. Докато се хранех, при него дойде негов приятел и двамата се заприказваха. Когато стана време да тръгвам, се опитах с жестове да го попитам дали би имал нещо против да го снимам. Не ме разбра, затова извадих фотоапарата, за да придам повече яснота в питането си, а той просто кимна и застана мирно, “като за снимка“.

Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Пожелахме си „Ходахафез“ и продължих към

Стария град на Язд

Докато карах натам, в централните части на града най-много ме притесняваше да не бъда помислен за местен джигит и спирачните ми възможности да бъдат рязко надценени. След като натоварих всичкия багаж на мотора, ми бе нужна самолетна писта, за да го ускоря до 90, и две такива, за да спра до нула по традиционния начин.

Обикалянето в Стария град се оказа интересно занимание. Ако някога се почувствате в безизходица, спомнете си за мен в тази ситуация:

Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Като се замисля, може би ъгълът на предницата ми действително е малко странен. Както и да е, за щастие кожената чанта отзад поддава леко, така че с n на брой маневри и m псувни все пак успях да се извъртя обратно.

Освен пустинна столица на Иран,

Язд е и световен център на Зороастризма

Вероятно затова и следващото нещо, на което се натъкнах, беше тази „zoroastrian house“, както я нарече мъжът, който отговаряше за нея. Причината за името ѝ, по негови думи, беше, че всички сувенири тук са дело на зороастрийци. Може и така да е, не твърдя нищо, но и не успявах да се отърся от стереотипа, че всички подобни стоки са китайски.

Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

След като минете през основното помещение, се оказвате в просторния ѝ вътрешен двор, чиито стени са обсипани отгоре до долу с килими и всевъзможни по форми и размери сувенири.

Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Попитах го какво прави, когато завали дъжд, а отговорът му бе, че всички използвани материали са естествени, така че не го притеснява нито дъждът, нито слънцето, което ги огрява ежечасно. От дума на дума се сетих да го попитам и за другите неща, които чоплеха съзнанието ми, като например за какво служат онези кръгли кули, пълни с вода. Оказва се, че предназначението им е просто да указват на пътешествениците къде има вода.

Когато излязохме отново пред магазина, туристи бяха обградили мотора ми и се изреждаха да позират, възсядайки го, за снимка. Няма да коментирам, поне не се опитваха да го вдигат от степенка. Постоях още малко с човека, все пак напоследък твърде рядко срещах някого, с когото мога да разговарям. Преди да тръгна го попитах дали би имал нещо против да го снимам. Каза, че няма проблем, така че отидох да сменя набързо обектива.

Иранец – Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Дори не предполагах, че пичът е от типа “too cool to look at the camera” 🙂 Интересно колко ли пъти са му казвали, че прилича на Том Ханкс. Нещо, на което обърна внимание един приятел, когато видя снимката, но не и аз, докато общувах с него.

А старият град на Язд е много красив.

С всички тези измазани с кирпич тесни улички, в които можеш лесно да се изгубиш, но не и да направиш обратен завой 🙂 Много фотогенично място, но уви, не разполагах с модел наоколо.

Следващата забележителност, която си бях набелязал, беше

комплексът Амир Чахмак

Още докато паркирах мотора, при мен дойде това момче, за да ми даде флаер за някакво кафене в околността.

Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

И ето ме и мен, най-после, пред една от многото в страната джамии с величествено извисяващи се минарета, декорирани целите с емблематичните сини плочки.

Джамия, Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Всъщност това е една от най-големите такива в Иран, известна най-вече със симетричната си архитектура. Площадът е изграден тук през 15-ти век, няколко десетки години след джамията, като оттогава до сега са настъпили многобройни промени. През нощта всички тези ниши биват осветени и целият площад засиява, превръщайки се в едно дори още по-очарователно място.

Докато снимах и се любувах на гледката, видях тази двойка иранци, които правеха почти същото.

Иранци, Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Знаеха доста добре английски, което позволи да обменим две слова.

Ето как изглеждат минаретата отблизо:

Джамия, Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

А това в далечината са т.нар. вятърни кули, или бадгири

Вятърни кули или бадгири – Язд – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Вятърни кули или бадгири

.

Тези строителни елементи са един от символите на персийската архитектура и служат за проветряване, охлаждане и овлажняване на въздуха в помещенията.

Язд бе първият от трите града, в които исках да прекарам малко повече време. След разходката си наоколо

потеглих към пустинния лагер край Шахдад

Исках да снимам някой от всички тези огромни американски Mack-ове, които виждах вече ежедневно. Затова и на следващата отбивка, на която видях паркиран такъв, не се поколебах въобще и отбих, за да направя своя кадър. Шофьорът му тъкмо миеше посудата си, така че с позволението му щракнах това:

Камион Мак, тир– С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Човекът нямаше нищо против да снимам и него.

Иранец, шофьор на камион Мак, тир– С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

След като разбра, че не говоря фарси, млъкна и продължихме да общуваме само със знаци. Попита ме за двигателя и възрастта на Сянката, след което от своя страна не само ми разказа за 27-годишния си камион, ами и ме покани да се кача в кабината. Въобще и не подозирах, че това чудовище е оборудвано дори с климатик!? Но уви, двигателят е едва 6-цилиндров. Че той един тъп GoldWing е с толкова, бе?

За съжаление към този момент не оценявах по достойнство колко интелигентен бе този човек, щом преминахме на знаци веднага след като разбра, че нямаме общ език. Затова и отказах така лекомислено поканата му за обяд, за което впоследствие съжалявах. Тогава просто не знаех, че толкова рядко ще срещам такива хора.

Малко по-нататък, пък, карайки си съвсем спокойно, се натъкнах на тази хумореска:

Пътен знак – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Чак-Чак – Язд – Shahdad Desert Camp, Иран

Е стига бе, вие майтап си правите, да не кажа друга дума. Все едно из наш‘те гори в България да бродят камили!? Но пък знае ли човек, все пак снощи се натъкнах на диво зайче, така че… 🙂

Следващата ми спирка бе на изхода на едно градче,

където исках просто да хапна набързо от провизиите си. Нещеш ли, в следващия момент пред мен спря лъскав автомобил, от който излязоха двама добре облечени господа, просто за да си кажем здравей-здрасти, след тях спря и друг човек в далеч по-неугледен автомобил, а накрая при мен дойдоха и тези благи хора.

Иранци – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Явно отново се бях превърнал в атракция, защото след тях се появиха и други:

Иранци – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Спокойно, размина ми се побоя от страна на детето, то явно просто така си гледаше 🙂

По-нататък пътят ме отведе и до това чудо на инженерната, или по-скоро дизайнерска, мисъл:

Бензиностанция – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Вероятно ще прозвучи като някакво клише, но когато видях тези скали, ги асоциирах най-напред с природата на северна Америка.

Скали – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

По-нататък пътят продължи в тунел, а веднага щом излязох от него, температурите започнаха рязко да се покачват и от 32 набързо достигнаха до 42°C. Приятно, а за щастие влажността бе нищожна, така че почти не ги усещах.

А тук указания отново не липсват!

Пътен знак – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Чак-Чак – Язд – Shahdad Desert Camp, Иран

И явно не само у нас някои от тях звучат толкова идиотски 🙂

Надморската височина бе 2700 метра – най-голямата, до която стигнах по време на пребиваването си в Иран.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Може да прозвучи смешно, но след като направих горната снимка, изпитах сериозни затруднения да изправя мотора, след като го възседнах. Наложи се дори да сляза от него и да го пусна леко напред, за да направя потеглянето си възможно. Май се бях понатоварил… 🙂

Когато влязох в

градчето Шахдад,

бях изненадан най-напред от палмите, растящи просто така в дворовете. Имах чувството, че бях в някакъв напълно различен свят, че това е по-скоро извадено от контекста на някоя джунгла, а не от този на град насред пустиня.

Шахдад – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Бях си отбелязал координатите на тукашната бензинджийница, но когато паркирах пред една от колонките ѝ, ме ощастливиха с жест, идещ да рече, че

бензин няма

Шехдад, Керман, Иран

Това обаче въобще не ме притесни, знаейки, че возя със себе си още 10 литра в тубите пред дисагите, затова преспокойно продължих

смело към пустинния лагер

Шахдад – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

До него водеше не само асфалтовият път, но и жиците.

Шахдад – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

И ето че броени минути по-късно вече бях там!

Shahdad Desert Camp, – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Нямах търпение да стигна тук. Очаквах да заваря половин Horizons Unlimited сбирка, или поне други авто-мото приключенци, странстващи наоколо, готови да обменим куп полезна информация, съвети, забавни истории и какво ли още не, но…

Лагерът всъщност се оказа по-пуст и от Пустинята

Освен момчетата, отговарящи за евентуалните посетители, не заварих никой друг.

Shahdad Desert Camp, – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

След като си платих входа, продължих плахо напред.

Shahdad Desert Camp, – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Където за моя най-голяма изненада ме очакваше този ирански трансформър:

Shahdad Desert Camp, – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Почувствах се като в някоя сцена от научно-фантастичен филм и вече очаквах отнякъде да се появи я Дарт Вейдър, я поне Люк Небоходеца. И ако от горната снимка не си личи от какво е сглобен, то ето и една отблизо.

Shahdad Desert Camp, – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Освен това тук има и около 30-тина юрти, които ще видите по-нататък.

Най-безотговорно зарязах мотора

и тръгнах да се разхождам из лагера. Бе започнало да се смрачава, когато мярнах няколко прилепчета да прелитат наоколо.

В първия момент останах леко разочарован, тъй като очаквах да заваря нещо малко по-различно тук. А именно образуванията, които присъстваха на снимката, която си бях принтирал за тук. Така наречените ярданги, или калути, резултат от вятърната ерозия.

Отидох отново при момчетата на входа, за да ги питам за калутите от снимката ми. Казаха ми, че те са именно тук, наоколо. Добре де, но аз все пак не ги виждах… Предложиха ми на следващия ден да влезем в пустинята с автомобила. С моя мотор нямало да мога така или иначе. Много хубаво, само дето цената, която ми обявиха, бе абсолютно смехотворна. Казах им, че ще помисля. Така или иначе предложението важеше за идната утрин.

Леко разочарован, реших поне да се кача по стръмните скали в дъното на лагера, за да погледна ситуацията, или поне терена, малко от по-високо. Надали имаше по-подходящ момент от този да си пусна дуета на Стинг с онзи небезизвестен алжирски певец.

Sting – Desert Rose

Shahdad Desert Camp, – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir, Иран

Когато се качих тук, осъзнах, че всъщност не ми бе нужен никой друг наоколо, още по-малко пък тълпи от хора. Тук, също като в пустинята Кавир, властва тишината… Не знам дали някога бях “чувал” подобна. А пустинята беше толкова красива. Но същинското ѝ лице ще ви покажа утре, както ми се случи и на мен.

Тръгнах обратно към мотора. Бях на 20 – 30 метра от кръговото, където го бях зарязал, когато зърнах малко диво животно, приличащо на лисичка, но с големи уши. Погледите ни се срещнаха за няколко секунди, преди то да се впусне в стремителен бяг надалеч от мен. В любопитния му и невъздържан поглед ясно се четеше удивлението, което изпитваше, от това, че съм дръзнал да го обезпокоя в неговата Пустиня.

Оставих фото техниката при мотора и продължих отново към входа на лагера. Попитах момчетата дали мога да спя в някоя от юртите наоколо, а те отговориха утвърдително и ме поканиха да остана малко при тях. Единият от тях запали цигарата, която старателно свиваше допреди малко и започнаха да си я въртят. Предложиха ми да се включа, но любезно отклоних поканата. По-късно, докато стояхме в стаята, отляво на входа, единият извади малка бутилка от безалкохолно и каза, че е уиски. Наля си в капачката и мигом я гаврътна като шот. Тази покана отклоних също толкова тактично. Не ми беше принципно, но не ми се и пиеше. Е, ако ставаше въпрос за пълна догоре чаша с приятно охладена течност с аромат на хмел, не гарантирам, че щях да бъда чак толкова твърд в позицията си.

Вече се беше стъмнило. Едното момче ме извика с него, за да включим осветлението в лагера. След като вдигна шалтера в главното ел. Табло, се разделихме и аз отидох отново при мотора. Докато ровех в багажа си, пристигна голям бял джип и паркира в дъното на лагера.

При мен дойдоха Ник и Сабина – германци, пешеходстващи в пустинята, ескортирани от същия този джип. Явно всеки си има номер в живота. Сабина сподели, че също кара мотоциклет. Ако Sportster-а го броим за такъв, разбира се 🙂 Били дошли, за да вземат някакви дърва, след което щели да продължат към вътрешността на Пустинята.

След като те потеглиха, преместих мотора пред юртата, която си бях избрал. Въпреки че врата нямаше и не можах да паркирам мотора така, че да запреча входа ѝ, реших, че ще си спестя разпъването на палатката вътре.

Всичко бе чудесно, докато не дофтасаха няколко автомобила с иранци и иранки. Е, ранното заспиване ми се размина, но за сметка на това пък успях да си направя доста записки за всичко, което ми се случваше напоследък.

Днес насмешка у мен будеха пътните знаци, указващи леките кривини по безкрайно дългите и прозаично прави пътища наоколо. Тук едва ли не на всяко отклонение от праволинейност бе зачислен по един такъв знак. По-досадно обаче бе, че вятърът по тези земи няма по какво да бъде разчетен. Понякога просто те грабва изневиделица и те размотава по платното като прани гащи в зимна нощ.

Според същата онази карта на светлинното замърсяване тук бе дори по-тъмно. За пръв път попадах на място като това – с толкова ниски нива на светлинното замърсяване, затова и се чувствах като дамска превръзка – на прекрасно място, но в неподходящ момент. Пълнолунието бе настъпило тази сутрин и това напълно компрометираше каквито и да било опити за фотография на звездното небе.

Мира не ми даваше въпросът как така още не бях срещал други странстващи мотоциклетисти. Кой тогава качва всички тези снимки из фейсбук групите, които ме караха цяла зима да копнея да потегля на пътешествие!?

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)

Малдиви:



Booking.com

Коста Рика:



Booking.com

Мавриций:

Booking.com



Booking.com