Tag Archives: Истанбул

Из Иран (1): През Турция до Иран

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Започваме едно пътуване из Иран – заедно с Борислав. Както напоследък често се случва в нашите пътеписи – в първата част ще прекосим Турция. Приятно четене:

През Турция до Иран

част първа на

Из Иран

05 – 19.05.2017

Преди да продължите нататък, бих ви препоръчал следното парче за музикален фон:

Dead Man’s Hat – After Midnight

Защо Иран?

Ако ме познавате, или поне сте чели предишни мои писания и имате представа къде вече съм бил, ще знаете, че това е най-логичното продължение за мен. Отдавна исках да усетя Изтока от първо лице, а много преди това исках да видя пустини. Планът ми за Египет миналата година пропадна още след като научих колко трудно и неоправдано скъпо би било достигането и пребиваването в тази държава с мотоциклет. Не визирам само всички неясноти относно фериботите от Турция или Гърция дотам и обратно, а и процедурите, засягащи придобиването на временна шофьорска книжка за мен и регистрационна табела за мотоциклета. И така след разказите на Митко Питона, Димо Калайджиев и Светльо Милчев дойде време да направя и аз своето пътуване натам.

Подготовката започна още в края на миналата година, когато проучих най-напред въпроса с необходимите за това пътуване документи. След това последва изчитането и препрочитането на един куп материали и проучването на какво ли не, направата на стойки за тубите за допълнително гориво и широка пета за степенката на мотора, както и набавянето на един куп резервни чаркалаци.

Планът се заформи като нещо около 11 – 12 хиляди километра, за които бях отредил близо 23 дни. Все пак не исках да се получават твърде големи преходи на ден, ден след ден.

Преди да тръгна най-много се страхувах от асоциализацията, която ми предстоеше, съпроводена от липсата на достъп до интернет. Най-продължителното ми пътуване досега бе това до Грузия, което направих миналата година, и именно защото знаех как се чувствах тогава, след 13 дни на пътя, се притеснявах и сега.

Но ето че след като бях приключил с всички приготовления, доработки по машината и набавянето на необходимите документи дойде време да потеглям!

Но преди това…

Иран – общи данни

Малко енциклопедични данни, които с лека ръка бихте могли да пропуснете.

Това е една от най-старите цивилизации, датираща от преди 4000 г. преди Христа. До 1925 г. държавата се е наричала Персия, а на фарси думата „Иран“ означава „земя на арийците“. След ислямската революция през 1979 г., официалното ѝ име става “Ислямска република Иран”. Текущият флаг е въведен през 1980 г.

Иран, знаме

Зеленото символизира Исляма, бялото – честността и мира, а червеното – смелостта и мъченичеството. В средата на флага стои стилизирана под формата на лале думата “Аллах” и фразата „никой не е достоен за боготворене освен Аллах„. Освен това в зелената и червената ивици е вписана 22 пъти фразата „Аллах акбар“, чието значение всички знаем.

Площта на Иран е 1 648 195 km², което я нарежда на 18-то място в света и второ в Близкия Изток. Населението на държавата е около 75 милиона души, което я прави една от най-гъсто населените в района. Местоположението ѝ я поставя на важен геополитически и икономически кръстопът, което се отразява в нейната история и настояще.

Най-големият град е столицата Техеран, който е индустриален и транспортен център на страната. Втори по големина е Машхад, един от светите градове на шиитите, а трети – Исфахан, който е известен със своите културно-исторически паметници.

Официалният език е Фарси, а най-изповядваната религия (98% от населението) – Ислям. Това е една от седемте държави в света, в които

атеизмът е наказуем със смърт

Същото важи и за хомосексуализма.

Друго

противозаконно тук е притежанието и употребата на алкохол,

интернетът също е филтриран. Хората официално нямат достъп до facebook и twitter, но това не означава, че не ги използват, заобикаляйки ограничението чрез т. нар. VPN services. За щастие държавата си затваря очите за това.

От ранна детска възраст момичетата са длъжни да носят хиджаб, който да прикрива косите им, като наказанието за неспазването е бой, но това невинаги се прилага.

Втората по износ стока в страната след петрола са килимите. При направата им хората нарочно допускат грешка, за да засвидетелстват вярата си, че само Бог е безгрешен.

Иран е и страната в света, в която се правят най-много козметични операции на носа.

И ако мислите, че страната е една огромна пустиня, то само погледнете тоположката ѝ карта:

Иран, карта

Пустините са само две – Кавир и Лут – и заемат едва 112 000 km².

Чисто организационно



За да влезете в Иран с личното си возило ви е

необходима виза и т. н. Carnet de passage

Визата

се издава от посолството на Иран в София и струва 100 лв. Стандартната поръчка отнема около седмица, докато при експресната тя е готова на същия ден. Освен международен паспорт, копие на същия и две снимки, бях неприятно изненадан, че ми поискаха и CV, тъй като казах, че не познавам никого там и съответно никой не ме очаква. По принцип визата е с валидност 3 месеца и ви дава право на престой в страната 20 дни. В случая, предвид спецификата на пътуването ми, се договорихме визата ми да позволява 30-дневен престой. Хората от посолството бяха много разбрани и се договорихме мой приятел да вземе паспорта ми, когато визата е готова, за да си спестя повторната разходка до София.

Карнетът

е документ, чрез който декларирате, че ще изнесете от страната возилото, което внасяте. Може да ви бъде издаден от най-близкия до вас офис на СБА и в моя случай струваше 224 лв. сумарно, тъй като наскоро били повишили цената му. Освен таксата внасяте на място и депозит в размер на 1000 лв. за лек автомобил и 500 за мотоциклет. Един такъв карнет ви дава право на 5 влизания и излизания в държави, за които се изисква. Останах изключително изненадан, че депозитът ми бе възстановен на момента, когато отидох да върна карнета в офиса им с вече приложените два печата на съответните места. http://overlandingassociation.org/carnet-de-passage/

Международна шофьорска книжка не е необходима,

но предвид че изкарването ѝ възлиза на скромните 30 лв., предпочетох да имам една такава в себе си, която да мога лекомислено да оставя на някой орган на реда, ако това се наложи. Изготвя се от СБА и става на момента, а валидността ѝ е една година, като не сте длъжни да я връщате след изтичането ѝ.

Относно финансите

– носех в себе си левове, турски лири и щатски долари, които да обменя за ирански риали (IRR), когато пристигна там. Доколкото знам в Иран работят също така и с евро, но нямаше смисъл да рискувам. Курсът към момента на пътуването ми беше 0.00003125 долара за 1 риал, или при курс на долара 1.806 лева за долар,

10 000 риала се равняваха на 56 стотинки. С тях можех да си купя

  • литър бензин,
  • литър и половина студена минерална вода,
  • кенче безалкохолно,
  • кило пъпеш и т.н.

Освен това местните са въвели една друга парична единица, наречена Томан. По принцип той се равнява на 10 риала, но дефакто по-скоро на 1000 или 10 000. Затова, когато пазарувате, просто искайте да ви напишат цената в риали.

По отношение на навигирането

– използвах Navitel и съответните карти, които намерих за Иран на английски. Не са особено пълни и подробни, но все пак свършиха много добра работа. Остров Кешм напълно липсва, но за него бях експортирал целия заплануван маршрут и това ми бе напълно достатъчно. За Турция по традиция използвах iGo, тъй като винаги бих предпочел него пред Navitel.

Мотоциклетът

е добре познатата Сянка, която вече бях оборудвал с гореспоменатите нови екстри. В багажа си бях приготвил статор на алтернатора, фрикционни дискове за съединителя, реле регулатор, разни лагери и т.н. Общо взето все неща, разнасянето на които буди по-скоро насмешка у повечето нормални хора, но все пак всеки отговаря сам за себе си, а аз бях преценил, че предпочитам да имам всички тези неща в багажа си, независимо колко място заемат и колко тегло добавят. За щастие никое от тях не ми потрябва, в употреба влязоха само няколко свински опашки (че накъде без тях? 🙂 и инструментите за смяна на маслото.

Запечатването на мигове (фотографирането)

по традиция бе поверено на отдавна доказалият се EOS 40D в комбина с най-новата ми играчка, която си набавих специално заради това пътуване – Sigma 10-20 f/4-5.6, любимата ми Sigma 105 f/2.8 и Sigma 17-70 f/2.8-4, която винаги е вършела всичката работа, а този път дори не напусна калъфчето си. Към тях, разбира се, вървят статив, дистанционен спусък и разни фото филтри. За по-любопитните – всички снимки разполагат с EXIF info и геотагове.

Пътуването накратко

Турция и Иран, карта на пътуването, маршрут

Варна – Турция – Иран – Турция – Варна
15 дни, 10 513 km, 516 литра бензин, 560 снимки

Турция и Иран, график и статистика на пътуването, маршрут

* Това са времена по лятното часово време в България (UTC +2), докато локалното в Иран е с час и половина напред (UTC +3½).

И така, да тръгваме!

(Murder by Death – Brother)

https://www.youtube.com/watch?v=zt2Sf2-o94g

Така де, този път отново съм решил да ви пускам за фон по някоя и друга любима песен , която смятам, че е в синхрон с настроенията, които изпитвам сега, спомняйки си тези мигове.

Петък, 05.05.2017, ден нулев.

Варна – Малко Търново

223 km

На следната карта е показан точният маршрут, по който съм минал, на база лога от навигацията. И за да бъде удоволствието още по-пълно, можете да видите и къде са заснети всички кадри. С бутончето горе вдясно можете да я разгледате на цяла страница, а под нея се вижда надморската височина, на която съм бил, във функция на времето. Да живеят модерните технологии!

Пътуване до Иран – график за деня

В края на работния ден настъпи моментът, който очаквах цяла зима. Моментът, в който да потегля към южната ни граница и да се откъсна от всичко и всички за поне 2 – 3 седмици. Толкова очаквах да продължи пътуването ми според първоначалния план, но все пак плановете са, за да се променят.

Този път за разнообразие дори имах компания в лицето на Светльо Милчев, който реши да ме изпрати до

Малко Търново,

откъдето на следващия ден да продължа сам.

Варна – Пътуване до Иран с мотор

За целта се срещнахме на една бензиностанция във Варна, където той без дори да подозира направи последната снимка, на която аз и Сянката сме в що-годе чист вид, след което поехме на юг.

Няма да крия, че бях леко притеснен през първите стотина километра. Не ми е първото по-голямо солово пътуване, така че това не ме тревожеше особено. Мотоциклетът, обаче, никога не е бил толкова тежък, след като натоварих всичко, което смятах за необходимо. В това отношнение ме крепеше единствено мисълта, че щях постепенно да олеквам, утилизирайки провизиите си на първо време и сменяйки маслото след 5 – 6 хил. km.

След като открихме адреса на мястото си за нощувка в това не особено голямо Търново и вкарахме моторите в двора, не ни останаше нищо друго освен да хапнем и да се отдадем на почивка преди следващото утро, чийто изгрев щяхме да посрещаме на колела, пък макар и всеки в различна посока.

Събота

Малко Търново – Истанбул – Нейде си

1129 km

Пътуване до Иран – график за деня

Предишната вечер бях спал не повече от 3 – 4 часа. Причина за това бе не само късното лягане, а и приливът на вълнение, който вече изпитвах. Нямах никакво търпение авантюрата ми да започне, затова малко след 4:30 вече карахме устремено към границата. След като се разделихме със Светльо, минах набързо през двата гранични пункта и продължих право

към Истанбул

Истанбул, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Имах късмет и прекосяването му бе сравнително бързо.

От самото начало на деня предусещах, че дъждът не ще ми се размине.

Истанбул, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Е, интуицията ми не ме подведе. Понаваля ме, но това не можеше да сломи ентусиазма ми и на йота. Така след 15 – 16 часа каране, малко след 8 вечерта, спрях на поредната, 5-та за деня, бензиностанция. След като заредих, попитах човека, който ме обслужи, дали мога да преспя там и след утвърдителния му отговор, вече разпъвах палатката до сградата на бензиностанцията. Оставаше само да хапна и да си направя записките за деня преди да се хоризонтирам окончателно.

От всичко и по много. Това бе за мен първият ден от това пътуване. Много километри, много дъжд, силни пориви на вятъра при температури от 11 до 24°C и няколко спирания от полицаи за проверка на документите, за щастие без последващи актове. Все пак цял ден кретах с 90 – 100 km/h именно за да избегна подобен род неприятности, което е и причината да измина само това разстояние. Въобще – на това вече се казва откриване на мотосезона.

Колкото повече на изток отивах, толкова по-доминиращ ставаше белият цвят на автомобилите. Неприятният страничен ефект от това бе дискомфортът, който изпитвах всек път, когато видех такъв автомобил в огледалата си. Все пак органите на реда използват същия за каляските си.

Неделя

Нейде си – Базарган

701 km

Пътуване до Иран – график за деня

Защо GPS тракът по-горе завършва в Догубаязид, а не в Базарган, ще разберете по-нататък.

Около 7 сутринта ме събуди воят на местния ходжа. Мислех, че е много по-рано, но уви – грешах.

Коюлхисар, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Както се вижда и на снимката, през нощта беше валяло, а сега само ръмеше. Затова по най-бързия начин стегнах багажа, хапвайки, и малко преди 8 продължих по пътя си. Докато довършвах закуската, минаха двама други мото авантюристи в противоположна на моята посока, но за съжаление не ме видяха. Допълнителен стимул да се позабързам със събирането на бивака, освен ефирният дъждец, бяха и ниските температури. Намирах се на 600 м.н.в. и гледайки сега какви изкачвания са ме очаквали, можех само да се радвам, че предишната вечер съм приключил с карането точно тук.

Преди да сложа ръкавиците си и да потегля, си пуснах едно любимо парче от саундтрака на Sons Of Anarchy, което бе в пълен унисон с настроението ми в това мрачно утро:

http://www.imdb.com/title/tt1124373/

(The White Buffalo – House of the Rising Sun)

He’s got one hand on the throttle...

Следващото ми спиране бе, когато видях тези планини, напластени като шарена сол в бурканче, сещате се, като онези, които продават по курортите.

Ерзурум, Турция – Пътуване до Иран с мотор

А дъждът ту спираше, ту се засилваше…

Но пък беше красиво.

Ерзурум, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Случайно попаднах на тази крепост в

Пасинлер,

малко след Ерзурум

Пасинлер – Ерзурум, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Изкачването ми продължаваше и на 1300 м.н.в. нещата изглеждаха така:

Догубаязид, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Вече поне виждах доста по-ясно накъде съм се запътил.

Догубаязид, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Следващата ми спирка бе в

Догубаязид,

където исках да заредя последно с турски бензин.

И тук touchscreen-ът на пътеводната ми светлина с китайски произход умря. Все пак този телефон втори ден поред беше изложен на дъжда като мен. Грешката бе моя, не си давах сметка, че сухият дисплей не означава, че от задната страна не се е мокрел.

Отворих го, подсуших го колкото можах, използвайки за целта дори „свежия“ полъх на отработили газове от ауспусите на Сянката… Но уви, дори след няколко рестарта, не тръгна. Така или иначе вече бях достатъчно близо до

границата,

така че продължих нататък, умувайки как да процедирам оттук насетне.

На първия пункт ми погледнаха набързо паспорта и ме отпратиха нататък.

След сравнително бързото оформяне на документите от турска страна, застанах пред това гише, на което пожелаха да погледнат карнета ми.

Граница Турция-Иран – Пътуване до Иран с мотор

Човекът го прегледа и каза, че всичко е наред и мога да продължа. Не очаквах да се съгласи, но за мое най-голямо учудване той нямаше нищо против да направя горната снимка.

Паркирах се пред металните врати на самата граница с Иран.

И…

Отвисях.

Върнах се отново до гишето и попитах служителя:

– And now I just wait?
– Yes 🙂

Добре, бях подготвен психически за безцелното губене на време тук.

Минаха някакви войничета от другата страна, попитах ги със знаци дали може да мина, те си казаха нещо помежду си и продължиха по пътя си.

Малко след това зад мен се нареди автомобил с иранска регистраця, шофиран от жена.

Gürbulak, 04950 Gürbulak Köyü/Doğubayazıt/Ağrı, Турция

Да не повярвате, няколко минути по-късно вратата потрепна свенливо и се плъзна встрани, свирейки като ямболски влак на завой. О, чудо.

Паркирах пред входа на зданието и

циркът започна

Щом чу двигателя, отвътре с бодра крачка мигом при мен се стрелна неуниформен човек, който поиска документите ми. На руски, след като разбрахме, че това е общият ни език. Казах му, че нямам нужда от услугите му, взех документите и останалите си ценности с мен и влязох в сградата. През това време той вече ме разпитваше защо не искам да работя с него.

Вътре, в дъното на голямата зала, покрай една маса стояха 6 – 7 човека на раздумка. Униформени.

Въпреки изразеното от мен нежелание да работя с горния типаж, той все пак ми подсказа на кого от тях да подам карнета си.

Подадох го плахо, чудейки се дали въобще ще бъде взет. Дотук добре, но след като униформеният удари един подпис, го подаде директно на моя любимец. В този момент вече се предадох – нямах никакво желание да влизам в излишни спорове и кавги с униформените, най-малкото защото не ми се отвисяваше с часове на тази граница. Да не говорим, че вече се свечеряваше и скоро трябваше да съм си намерил място за нощувка.

И така, „моят човек“ взе карнета и заедно се отправихме към друго гише. После още едно и още едно, последва сверка на номера на рамата, още някакъв печат и всичко беше „готово“. Тогава той ме попита:

– Все сделано. Сколько тьй мне дадеш?

– Сколько хочеш?
– 5 долара.

В началото нямах никакво намерение да плащам на когото и да било за каквото и да било, предвид че вече съм си платил за всички необходими документи още преди да тръгна, но вече бях толкова близо, че не исках да си развалям излишно настроението заради подобна дребна сума.

– Я могу тебя даю 10 лири.

– Ну, ето 3 долара, не делай так, друг. – отрони той с поглед като на молец пред празен гардероб.

Разбрахме се за 15 лири, а той, прибирайки ги внимателно в джоба си, ме запита:

– А твой паспорт подпечатан?

– Ну, тьй сказал все сделано!?

– Да, но если у тебя нет печат в паспорте, у тебя проблем будет когда полицаи проверит. Давай паспорт оправим 😉

Оправянето му отне още 20 минути, предимно в чакане на конкретния служител да се появи. Не искам да си мисля за проблемите, които действително щях да имам, ако не бяхме свършили и това. Редом с подпечатания си паспорт получих и листовка с текст на фарси, която трябваше да представя на военния пост малко по-надолу по пътя.

Чудех се дали да не преспя някъде тук, на самата граница. От една страна много скоро трябваше да се устроя някъде, от друга – цял ден ме бе валял дъжд, дрехите ми не бяха напълно сухи, а на всичкото отгоре и небето не бе особено чисто. Попитах новия си „приятел“ дали това е възможно, а той ми даде напълно утвърдителен отговор. Попита и граничарите, а те ми показаха къде точно мога да разпъна палатката. Там обаче не ми изнасяше, тъй като нямаше как моторът да е до палатката, така че реших да продължа нататък.

Спуснах се надолу по пътя, в дъното на който ме очакваше

поредната метална врата

В кабинката пред нея погледнаха документите ми, взеха листовката и казаха, че трябва да ида в отсрещната сграда, за да сключа някаква застраховка. Но преди това да изчакам малко. Минута по-късно от вътре излезе друг униформен, който ми каза да продължавам.

– But??? What about the insurance!?
– It’s too expensive, go, go… 😉

Останах като треснат с мокър парцал, а идиотската усмивка не можех да сваля от лицето си. Що за логика!? Как бих обяснил на някой полицай, който примерно ми я e поискал, как са ми казали, че е много скъпа и да не съм се бил занимавал!? Както и да е, така и направих! Акъл – море, все пак. Океан!

Отвориха металната врата

и продължих напред към

един изцяло нов и различен за мен свят

Такъв, в който всички надписи са на фарси и много рядко някой говори език, разбираем от мен. С един куп норми и порядки, които е силно препоръчително да спазвам, колкото и чужди да са за мен.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Т.к.Турция не позволява да се ползва booking.com, а самият booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите,Сейшелите или на Мавриций:)



Booking.com



Booking.com



Booking.com

Фестивал на лалетата в Истанбул

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

По повод 1 май – Денят на цветята, ще ви разкажа за фестивала на лалетата, който се провежда всяка пролет в Истанбул, Турция.

Приятно четене:

Фестивал на лалетата в Истанбул

Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция

Всеки април в Истанбул се провежда Фестивал на лалето.

Таз‘годишният се падаше 13 и по ред, така че традицията не е толкова стара, колкото може да се предположи, още повече имайки предвид историческия факт, че лалетата идват в Европа точно от Османскат империя.

Босфорът при Емирган, Истанбул - Турция

И както казва един колега „Да им дадем на холандците идея, те да станат милионери с нея, а ние да гледаме отстрани“ (изобщо турците страдат от по-тежки комплекси за национална незначителност от нас. Но за това ще си говорим друг път)

Та, както казах, съвсем наскоро, турците решават, че могат да се похвалят с един от приносите си към европейскара култура – лалето, и започват да организират Фестивал на лалето.

Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция

Всъщност идеята не е никак лоша, даже е красива – а води и до увеличение на туристическия поток.

Основното място на фестивала е в парка Емирган, както и в парка Гьозтепе (в Кадъкьой)

И т.к.и двете места са сравнително далеч от обичайните туристически места на Стария град (Константинопол) и Таксим, то Общината се е погрижила за мързеливите туристи, като е направила килим от лалета и в района на Синята джамия и Света София. Така де – няма да карат драгия турист да се гърби да ходи до Емирган, я 😉

Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция

Така че, ако през април сте в Истанбул, и лалетата на Султан Ахмед (както се казва района на Синята джамия) ви стигат като естетическо изживяване, или пък просто нямате времето, за да търсите двата парка – тогава и показаното в Константинопол (т.е.Фатих и Султанахмет), ще ви даде достатъчна представа за разнообразието от любимото цвете на султаните.

Моя милост обаче, отдавне не е турист в Истанбул, а най-обикновен „данъчен резидент“ („гурбетчия“ на български ;), така че може да си позволи лукса да утрепе един ден, за да види пълния блясък на лалетата.

Босфорът при Емирган, Истанбул - Турция

Изборът ми беше парка Емирган, докъдето се домъкнах миналата неделя, по време на най-големия цъфтеж 🙂

Reşitpaşa Mahallesi, Парк „Емирган“, Emirgan Sk., 34467 Sarıyer/İstanbul, Турция

Паркът Емирган

се намира на брега на Босфора, зад гърба на Музея Сакъп Сабанджи, на север от втория мост, в една от богаташките общини на Истанбул – Саръйер. Не знам дали схванахте от това описание, че става дума за място, което честно трябва да бъде наречено – на гъза на географията, докъдето се стига или с кола, или само с един автобус (ок, два са – но с общ маршрут), или с метро, но прудружен с долмуш (маршрутка), а последното даже след година и нещо живот в Истанбул не мога да свикна да ползвам.

Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция

Колата отпада като вариант, така че остана автобуса от Таксим. 40Т и 42Т са двата автобуса, с които директно можете да стигнете от Таксим до Музея Сакъп Сабанджи, а оттам вече ще намерите входа на парка. (Музеят е едно от нещата, които тепърва имам да посещавам. Само като характеристика – да знаете за какъв музей става дума: Изложбата на импресионистите Моне, Мане и т.н., която гостува в Истанбул преди години, беше именно в Музея Сакъп Сабанджи)

Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция

Алтернативният маршрут (отново от Таксим) е с метрото М2 до Хаджиосман (последната му спирка) и оттам с маршрутките. Но гугълът беше толкова неубедителен за този маршрут (няколко прекачвания), че реших да не рискувам

(По този повод да ви кажа: гугъл мапс работи прекрасно в Истанбул и, за разлика от София, съдържа реалните данни за движението на градския транспорт – когато чакате автобус на спирка, реалното време за чакане се отличава с не повече от 30 секунди от показаното в гугъл мапс. Да не ви казвам колко е полезна навигацията заради наистини актуалните данни за задръстванията – колеги го ползват всекидневно с колите си именно заради точността на данните за трафика. А това тук е информация от жизнено значение)

Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция

Автобусът бързо слиза от Таксим до Бешикташ, а после продължава по брега на Босфора в посока Черно море – даже само заради гледките си заслужава това пътуване. Стига да няма задръстване – събота и неделя трафикът към всяка зелена площ е чудовищен. Но пък бая подремнах. Улицата минава между двата моста на Босфора, като преди втория, вляво се пада крепостта Румели хисар, която е строена от османците като част от обкръжаването на Константинопол. Днес е музей, който също се намира в списъка ми за посещения.

Босфорът при Емирган, Истанбул - Турция

Като подмине втроия мост остават още 3 – 4 спирки, но там можеет да слезеете и предварително – крайбрежнаат алея е приятно място за разходки, а и гледката си я бива 😉

Там някъде ще видите и табела „Емирган корусу“, която ако послдвате, ще стигнете до входа на парка. Казах ли, че паркът е ограден с висок каменен зид? И се влиза през специален вход?

Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция

Него ден беше такава навалица, че за да влезе група от 20 – 30 човека, трябваше да изчака излизането на подобна по размер група – входът е доста тесен.

Но пък вътре беше яко – цветя., цветя, цветя…

и огромна навалица от местни жители, излезли на пикник. Турците обожават пикниците в почивните дни (спомнете си сцената, в която се споменава „Зелен листец“ от втората част на Бай Ганьо – мисля, че отношението на автора към подобни забавления са отказали умната и красива част от нацията ни да се откаже от пикник на открито за в бъдеще. А останалата част от нацията – не знам защо не ходи на пикник, но фактът е налице: в Истанбул на пикник се ходи на всяка възможна зелена площ, вкл.и затревените странични части на магистралат)

Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция

Пикник

Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция

Паркът беше пълен с народ. Огромна част се снимаше с цветята, друга част седеше на постлано одеяло по полянките, а булките си правеха сватбени фотосесии – тук явно не съществува суеверието, че една булка не бива да вижда дурга булка: бяха буквално на всеки ъгъл.

Булки на сватбени фотосесии –Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Булки на сватбени фотосесии –Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Булки на сватбени фотосесии –Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Булки на сватбени фотосесии –Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, ТурцияБулки на сватбени фотосесии –Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция

А наоколо – лалета! От нормални червени до почти прозрачни, сини, черни, червени, жълти, оранжеви, с форма на лале и с форма на турска чаша за чай (тя всъщност е точно това), големи, малки, пембени – на килим, и на фигури… каквито се сетите. А народа щрака, щрака, щрака…

Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Булки на сватбени фотосесии –Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, ТурцияБулки на сватбени фотосесии –Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, ТурцияБулки на сватбени фотосесии –Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, ТурцияБулки на сватбени фотосесии –Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, ТурцияБулки на сватбени фотосесии –Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция

Някъде в горната част на парка (всъщност това е доста стръмен хълм) имаше сцена с програма, един пазар със стоки, свързани с лалета (мърчандайзинг), даже има и място за молитва. Последното не знам доколко ви засяга, но месджид-ът (може би „параклис“? както се наричат тези места за молитва) беше пълен с молещи се мъже на открито, а жените седяха отстрани и буквално гледаха сеир. На мене ми стана малко смешно, но и неудобно – та се изнесох.

Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция

Молитва насред парка

Някои неща са странни тук: досега не ми се е случвало да виждам в града молещи се по улиците, но тук – в парка – беше пълно, но по-потресаващо беше поведението на околните: наистина гледаха сеир. А наоколо, освен себе си, не забелязах други чужденци от не-мюсюлмански произход.

Както и да е – там някъде се намираше и магазинът, от който можеше да се купи разсад за всеки от видовете в парка.

Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, ТурцияФестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция

Стана време да си ходя. Намерих изхода и се прибрах по същия път.

На другия ден бях болен – бях се изтощил от пътуването през деня, а беше кучи студ със слънце, а в рейсовете – врящо отопление, от което се потиш, та така… цяла седмица после го отнесох. Но пък поне си струваше: освен, че беше красиво, открих и пътя до Румели хисар и до Сакъп Сабаджи музея, които, живот и здраве, ще разгледам след време.

За протокола:

  • до парка Гьозтепе (в кв.Кадъкьой), където също има килими от лалета, се стига с автобус 16D от Кадъкьой. А до Кадъкьой можете да стигнете с Мармарай (метрото под Босфора) до последната спирка в азиатската част, и оттам за една спирка с нормалното метро до центъра на Кадъкьой (то е и пристанище, и център, и даже има театър)
  • Другият вариант за Кадъкьой е с ферибота от Еминьоню или Каракьой.
    • Като слезете, както от метрото, така и от ферибота – автобусите се виждат от къде тръгват: спирката е начална за огромен брой автобуси, а вие търсите 16D (той пък пътува по брега на Мраморно море, така че отново иа какво да гледате през прозореца.
  • До Емирган има и ферибот от Юскюдар. Обаче толкова на рядко, че не знам дали си заслужава да се рискува с него. Иначе си е перферктен Bosphorus tour, но на цената на градския транспорт 😉

Още снимки:

Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция

Чайки на пънче

Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция Фестивал на лалето – Емирган парк – Истанбул, Турция

Край

Изгодни оферти за нощувки в района на Саръйер:



Booking.com

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:

Истанбул

Т.к.Турция не позволява да се правят резервации през Букинг, затова пък можете пък да си резервирате хотел на Малдивите 🙂



Booking.com

Истанбул или „Идеален ден за лов на рибка-бананка“ (начало)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

 От кога не сме ходили до Истанбул? Днес Теодора ще ни води там, като приятелски ви казвам – четете! :)  

 

Истанбул

или

„Идеален ден за лов на рибка бананка”

Начало

Идва един момент, когато всичко започва да става недостатъчно. Или пък прекалено претрупано.  Бе, баланса е погубен сред пот, сълзи и тенджери за миене.

И в един такъв нещастен момент социалната мрежа проговаря от Берлин:

-          Ей, Бургас – казах и на Варна 1 и 2 -  остана да решите кога тръгваме!

-          Къде бе?

-          Ми в Истанбул, нали ми обеща?

И да – сетих се. Обещала бях една разходка из Истанбул.  Но си я представях в едно необозримо бъдеще, щото в обозримото предстоеше домашен ремонт, разни други пътувания и прочее.  Обаче, Животът си знае работата и имагинерността придоби конкретика – началото на май (идеално).

А на Истанбул кой се дърпа?

Тук е момента да отворя скоба и да вмъкна едно предговорче..

Мъжете имат своите мъжки истории. Всеки един, в подходящ момент, може да разкаже умиляваща сцена, изпълнена с крепки десници, чувствителни трепети и някоя мъжка сълза.  Темата за казармата е изключинелно трогателна  (и до ден днешен 74.3% от българското население недоумява отмяната на военната повинност) и може да разплаче цяла фамилия на Бъдни вечер.

Абсолютно равностойни са и жените –  всяка е разбивала поне едно сърце, имала е своите дяволити моменти и повечето плашат със спомени от родилното същата фамилия на Коледа, както и на всеки един рожден ден. А също пазят спомени за животоделни скандали, за едни години, в които „бях по-слаба от теб сега” и …

И като се случи ненадейно някое déjà-vu, благодарността е единствена отплата за тази щедрост на съзнанието – т.е. спомените са онова, на което се уповаваме.

Та така – една агитка от 4 девойчета са се превърнали в 4 госпожи.  Тук-таме спорадична среща, но като цяло едни 15 години се търкаляха – безпрекословни, самостоятелни,  чисто нови след общите студентски спомени.  И изведнъж – хайде в Истанбул – ще кажеш, че всяка неделя са се събирали да плетат  чорапи та сега искат да вкарат и съспенс – т.е. спомените са запазили онова чувство на единение, което държи искричката.

Край на предговора

Нямаше никакво отстъпление – гледали сте Сексът и градът, нали? Дори онова тъпо продължение в Абу Даби?  Е, нещо такова ни се очертаваше. С една дума – резервирахме хотел (след двуседмична размяна на линкове и обсъжданици – а защо хотела не е с басейн,  не може ли да е на друга улица, има ли шампоан, а балкон, а…).  Берлин си купи самолетен билет 3 седмици по-рано, а Варна и Бургас запазихме места в автобуса горе-долу месец предварително.  Боже, ентусиазъм, а?

По мое мнение Берлин се прецака леко с електронния билет – т.е. емоцията да отидеш на място и да размахаш хартията пред гишето… Но, автобусните линии държат на традиците и нямаше начин – отиваш и получаваш правото на тричетиристотин км нощен преход. Варна 1 тръгва към автогарата, звъни ми, зарязвам (едва ли не) клиент на насред и-мейла и се стрелвам към билетното бюро. В абсолютен телефонен синхрон се движим към касите, направо два броя Том Круз с пола (аз) и бели бермуди (Варна) стартирахме Мисията Истанбул – транзакцията е извършена – отиваме бе!.  Следващия месец обсъждахме валутни курсове, кръстосани валутни курсове, ценни книжа и неообходимостта от чехли за хотела.  Плюс това карти географски се разглеждаха, но никоя не посмя да състави твърд график на движението. Берлин си купи пътеводител и започна плахо да подхвърля подробности за исторически забележителности,  да предлага клетвени декларации, че ще видим поне 3 от общо 780980987665 – те открити до сега. Варна предвидливо си мълчеше, а Бургас, т.е. аз  йезуитски разказвах за специални чайни и пазари (тази чайна остана за друг път, така или иначе).

Както казах – ние сме 4. Един Берлин, един Бургас и две Варни. С огромно съжаление втората Варна не се яви на срещата – обяви някакъв форсмажор.  Като се замисля, четирите  образуваме идеална конфигурация. Направо сме си 4те годишни времена.
Та, липсващата Варна, си е Искряща Зима. При нея печката топли, снега студи, всичко е ясно и няма нюанси. Прекрасно чисто, подредено – като зимна градина с топла къщичка в дъното. Без кал и дъжд.
Те са за мен. Докато грее топло слънце, птичките пеят, пеперудите фъркат, замъгля се хоризонта и оп – една буричка наквасва обилно пътеките. Почва се едно хлъзгане, едно цапане, докато не изляза на зелената поляна, че да оправя равновесието и не поизлъскам фасадата. И после пак.
Явилата се Варна е лежерно лято, братче. Едно слънце на хоризонта (некой път жари), цикади и хамак под каваците. С узо и домати. Е, случва се малко да погърми и превали, ама като напече, бързо засъхва.
Берлин обича червило в кафявата гама, обичайно е топла, пълна с полутонове и цветове – ту златиста, ту покафенее, ту посивее. Последното е опасно, щото есенните дъждове са продължителни и студени. Иначе – пълна реколта: винаги ще стопли атмосферата. Донесе ни домашен  кекс и термос чай.

 

Със свещ да се бяхме търсили по-различни, нямаше да се намерим. Необяснимо защо не се бяхме отчуждили, а бяхме останали в едно и също трептене, което се синхронизира за 3 секунди  след събирането в чата.  Е, изпитвахме известно любопитство една към друга, нямаше начин. И от време на време, всяка от нас се сепваше потайно от лекотата на общуването. Някак неестествено естествено.   Зима не дойде в Истанбул, но присъстваше много осезателно.  За останалите три градът беше там и даде на всяка от нас каквото си бе поискала.

 

„Полет над нощта”

Едвам дочаках четвъртък вечер 20.00. Раницата с минимален багаж стегната на прага, децата ми пожелават приятен път, а мъжа ми се подхилва игриво.  Във Варна се разделят на автобусната спирка с малко сълзи,  Берлин ляга да спи бързо, че трябва да стане в 5 часа за полета, а чай има да вари и да скатае 3-5 шоколадчета за всеки случай.

Докато поръчвах таксито, за да отида към автогарата, Фейсбука пропищя – Варна си изгубила калъфчето за телефона  в автобуса!  Много неприятно. Направо съжалих, че колата пристигна и не мога да следя събитието на живо в чата. Но – късмет, какво да се прави. Отивам в билетното бюро, там едни русначета гледат оживено в таблета си, а ние със служителката си говорим за деца, за кафе и баклава, естествено. Автобуса пристига мятам багажа към шофьора, а с ръчната чанта и  25те кила фотооборудване, се прегръщаме с Варна силно, както подобава на 15годишно прекъсване.  5 секунди по-късно с хихикане и хахакане, леко смутени, сядаме и почваме да си разказваме днешния ден, щото всичките 15 х 365   преди днес са преминали в друго измерение. Оглеждаме се дискретно – същите. Братче, кой каза, че времето лети? Спи зимен сън понякой път.

И в този момент си представям, как слизаме от автобуса в 6 часа сутринта в онзи великолепен Истанбул. Как е хладно и леко синкаво утро, а ние отиваме към Истиклял, сядаме в някое кафене, носят ни закуска, чай и градът става все по-оживен, а светлината уютно златиста.

В автобуса, обаче, е тъмно, Варна вади шоколад, услужва ми с кърпичка и има два броя възглавнички за път. Аз – спартански организирана, направо се чувствам неудобно.  Стюарда учтиво ни моли да си приказваме по-тихо (а дано, ма надали). Той ми е познат от миналогодишно пътуване и, оказва се, също ме помни. Малък младеж, като вейка – трепкащ и някак пролетен.  Все едно съм на ученическа екскурзия.

Събуждам се докато влизаме в Космополиса, здрачно е, светлините полека избледняват. Все още е  вълшебно, някак неопределено.  Като да имаш предварителен план за нещо и да предусещаш, как всичко забива в съвсееем друга посока.

След като уредихме някои подробности, пътуваме към центъра с багажа, и аз не мога да повярвам, че съм там, където съм.  Направо усещах, как патината на ежедневието пада от очите ми.  И започвам да търся кафенето, в което са ни приготвили закуската. Ама Истанбул спи. Има хора, дето бързат да си свършат работата, облачно е и града капризничи. Ни златна светлина, ни отворено кафене.  Решаваме да намерим хотела поне – да оставим раници и куфари,докато стане време за настаняване и дочакаме Берлин.  Намираме мястото лесно и в този момент видях усмивката на Провидението: първо отляво вдиииигат решетката на прилично изглеждащо място за кафе, чай, закуска, а отдясно – ооо! – отдясно е сладкарница Инджи. Въжделено място.

 

Сладкарница Инджи

 

Нейните профитероли

Бележка под линия:

(профитероли - Pâte à choux (Choux pastry) е парено тесто, което се използва широко в сладкарството за направата на различни десерти:

§  Профитерол (profiterole- терминът профитерол се използва обикновенно за малки сладкишчета направени от това тесто. Те могат да бъдат с пълнеж от бита сметана, сладкарски крем или сладолед. Гарнират се със шоколадов сос, карамел или пудра захар. – източник: Кулинарен блог на Maria Miteva-Christou) 

са съществена част от гурмето в този град , тя беше една от тайните ми цели.  Варна дава сигнали, че влиза от пасивен в активен режим – подушила кафе и приема да поседнем.

-          Coffee?  Decaf Coffee? Не ме разбира, добре де, какво кафе има, уф – Americano -  coffe – bir! Уф бе, дано да става това кафе, екскюз ми – ви фи? Ви фи вар?  Пасс? – А да видим се закачим за нета – дали Гришо е взел мача , че снощи не разбрах…

Докато тя си изясни за ви фи то – поръчала съм си каквото ми е нужно.

Преставам да и обръщам внимание и се съсредоточавам върху закуската си. Тя е типична и точно така се нарича: кахвалтъ табак(чиния-закуска) : в плато се подреждат салам, варено яйце, сирене, кашкавал, домати, краставици, маслини, масло, сладко и мед. Носят се препечен хляб и чаша чай – голям.  Или два-три по-малки, че чашките с форма на лале са по-симпатични.  Докато се храниш, имаш свободата да създадеш съвършената хапка – всичките съставки са прости и завършени. Аз обичам да започна с препечено хлебче, намазано с масло и яйце. Парче домат олекотява и киселичкото ме повежда към следващата филийка.

Тук така се закусва, като в събота и неделя  пиршеството се разтегля до ранния следобед. Това искам да правя тези дни – да се наслаждавам, с абсолютното съзнание, че има протяжни моменти, в които поемам колкото се може повече спокойствие и изпитвам неопределена радост и симпатия дори към насекомите. И ям. (последното се оказа не дотам точно).

Решаваме да оставим багажа в хотела,  докато резервирания апартамент се освободи, после  да се разходим наоколо до към обед, за да посрещнем Берлин. Имахме на разположение цяла сутрин, предиобед и обед. Администраторът – възрастен човек – няма нищо против, услужливо ни дава карта, прибира ни чантите и подпитва кой точно чакаме. Мъж? Не, че имал нещо против, но за предпочитане е да не каним мъже – съседите наоколо гледали и обсъждали. Изключително мил  – такъв приятелски един.  Едва вечерта разбрах иронията на репликата.

Да си вървиш безметежно е важно. Но се случва когато си сам – най-често. За това ни се наложи да вървим метежно. Щракаме, с фотоапаратите, приказваме, кривваме тук-там, свикваме с идеята, че сме някъде другаде, не в обичайния ден: котка, чичко, продаващ броеници, чупка в корниза, хората си работят, а ние се шляем.

 

 

 

Слизаме към Босфора и не спирам да говоря. Като Ейфятлайокутл съм – бълвам какво ли не. Варна е все по-омечтана, следи картата, слуша ме с ухо и половина, зяпа баирите.  И на неравни интервали поема монолога. Времето е а-ха да завали, ама няма значение – Босфора е долу под хълма.  Ние все още сме имагинерни и дори морския вятър не ни издухва усещането.  Дърпам се с всички сили и искам да сляза от облака, с който се нося, но за сега реенето продължава. Снимам, за да си върна усета за реалност, гледам  Варна прави същото, само че нейните зеници са доста порозовели.  Всъщност, оказва се, че не сме Сексът и Градът. Към настоящия момент сме в друго измерение просто.  Всъщност точно сега онези липсващи 15 години са решили да се върнат и да ни потърсят сметка.  Говорим непрестанно, и се наместваме по улиците като в удобен диван.

Вероятно нощното пътуване ни обърка емоционалния план.

 

Уж сме в по-модерната част, но присъствието  на Истанбул е осезателно. Много малко места могат да са толкова категорични и въздействащи. Изненадващи стръмни улици, сгъчкани къщи и проблясва някой двор в пролуката. Зара, Манго, магазин за баклава. Книжарница, а до нея в безистена – гривни от мъниста. Изведнъж ми се припи чай. Горещ, силен и сладък. Да си сложа бучка захар и с лъжичката да я разбъркам, а чашката да звънне. Варна поогладня – така е, като не закуси.  В това време градът се беше поотръскал и изпълнил с движение и народ.

И се усещаше туптене – на сърцето, когато закатерихме 75 градусов баир към Таксим. Винаги съм се чудела, как се прибират хората по къщите си в тия склонове?  Междувременно прелазваме покрай малка гостилничка с две масички на тротоара – уютно подредени в чупка на наклона. Един майстор ножар тъкмо вади от чантата си брус и посяга към наредени на масичката ножове. Собственикът на ресторантчето излиза с бяла престилка и оставя чашка чай до остриетата.  Лазим още половин час и със омекнали капачки влизаме в кафене с градина.

Taksim, 34398 Beyoğlu/Истанбул, Турция

Настаняваме се кротко,  следим трафика и броим трансферните автобуси от летището. Наблизо е седнал мъж на средна възраст, пие чай и гледа към преминаващите, облечен е в доста качествен костюм.  След малко на улицата спира тъмен изискан автомобил, слиза шофьор и отваря задната врата. Мъжът от съседната маса вече е тръгнал към тях и се качва с привичен маниер.  По-нататък има две жени, които си говорят нещо важно – едната се е привела напред, присвила очи, а другата виждам в гръб, но има твърде изправена стойка. Пристигат моя чай и доматена супа, за които си струва да изкатериш калдъръма. В приказването ни се промъкват проникновения – време беше. Човек не бива да подценява силата на топлата чорба.

Изпихме и изядохме каквото ни донесоха и виснахме на спирката, да чакаме другарката.  А сега, а със следващия рейс, а с четвъртия – седим си, пушим, а сме си само двете.

След около час и нещо разпознаваме Берлин да се мотае около един автобус.

В този момент разбрахме и  колко тарикатски е постъпила Варна 2  - яви ни се като розАва трансцедентална аура, хили се, висейки някъде в лево и ни подвиква да ходим към хотела.

Събираме се,

Сформираме

Три плюс една  на бумел.

Междувременно успяхме да се настаним , стаята за секунди придобива хаотичен облик. Вадят се багажи, шоколади, книги, списания, обувки, дрехи, тройна проверка на баните, това отваря ли се, колко чинии има – преброи ли ги, аз видях тенджера, а! Има и прахосмукачка. Сапун няма!

Докато покриваме всяка свободна повърхност с вещи, очакваме Айлин.  Живее тук, и е невероятна. Сприятелихме се случайно или не преди време. Тя превръща 6 часа пешеходен преход (градски условия) в учудващо ободряващо преживяване – когато и гостувах миналата година, бе така мила да ме разходи из места, непривични за туристи. И е вещ кулинарен гении (наследство от мама Асие) – способна е да предизвика стомашни болки само с преразказ на рецепта. Шегувам се.  Напрамо те разтапя. Има напевен глас и като говори, все едно пее приказки на Шехеразада.  Фея една такава.

Та в уютно преразхвърляната обстановка влиза Айлин. Разменяме прегръдки, приказки и т.н., тя е изморена, всички останали любопитни.  Не пропуска да ни обясни за профитеролите – (много са сладки, една порция за трите ни ще е достатъчна), да ни разпита какво смятаме да правим, да каже някоя идейка.  Времето лети, ние отиваме да бъдем туристи, а тя – да си довърши работния ден.  Не може да си освободи следобеда и се разделяме след снимка на Истиклял.

Истиклял е символично място – тук винаги има хора, продават се неща разни, върви се, има дух на култура, музика, малко хедонизъм, малко мизерия, малко туризъм – еклектика.  А уличките отстрани – Сезам са, Сезам. И все се намира по някой Аладин да те покани в пещерата.  J

(доста нахални са някои Аладиновци – уж заповядай, влез, ама все едно те заклева.  Айлин специално ми е показала как да се отървеш незабавно: рязко махване с китката, полуусмихнато Тешекюрлер и твърда стъпка. Оставят те ако не на секундата, то след половин метър.)

Тук трябва да се повърви поне 15 минутки, независимо в коя посока. Може би е едно от лицата на града, знам ли, ама е непростимо да се пропусне. Слизаме по хълма и полека отиваме към Стария град.

В историческата част ни чакат всички  туристически емблеми. Била съм тук по друго време, сега е пълно с хора и очакваната приятност се превръща в нещо като задължение. Дали светът ще стане едно по-добро място, ако отпадне „дворцовия етикет”?  Ако ги няма очакваните клиширани правила  „задължително да се” – какво ще стане: или Световен мир (макар че всички конкурси за красота ще останат безцелни), или Световен апокалипсис?

Както и да е – на път сме из улиците надолу-нагоре, мотаем се по тротоарите  и нали сме без програма – абсолютно неорганизирано лежерни сме. Не бях сигурна кое е по-добро – да ни остане пространство да се видим една друга или да имаме график, изпълнен с това-онова. Очевидно е първото, макар с всички сили да си представяме второто.  А уличките са изпълнени с хора, с миризми на кокореч, портокали и нар от „фреш-сергиите”, с котки, полицаи и всякакви. Преминаваме покрай Галата – сокаци с магазинчета за шалове, кукли, керамика, обувки, инструменти, с музика.  Започва да проличава неорганизираността. Нея сме се надявали да заличим с единомислие. Ще отидем ли да видим онова Водохранилище? Не, аз искам да видя Цистерните. Света София наблизо ли е? Дай ми картата… Ох, добре де, да, правилно, трябва да минем от тук. Отвори другата карта… Ти сигурна ли си? Нали имаше една такава с транспорта?  В каква посока вървим беее?!

И през площада, покрай Египетския обелиск и към Синята джамия. Претъпкано е. Не ми е интересно и гледам да се измъкна, за щастие останалите две мислят като мен. Вместо историческа мистика и дух,  заварваме изключителна сбирка от снимащи и говорещи международни групи, загледани в екскурзовода или в пътеводителите. Промушваме се между посетителите и излизаме от храма. По-завладяващ е парка наоколо – група жени, седнали направо на тревата, обядват с лозови сърмички, един човечец  с ръкавици рови из розовите храсти. Извън двора, две лели седнали на пейка, а помежду им чиния с нарязани домати и сирене. Двете току си подават мобилен телефон и се смеят – приказват си с някой. Отмаряме 10 минути.

 

 Спускаме се към Златния рог.

Слънцето пече под бръснещ ъгъл, краката ми туптят и задникът ми трепти, а гърбът – не се усеща. Искам просто да се строполя някъде. Представям си прохладния трамвай и сумрака на фюникюлера .

-           Не мога повече. С какво можем да се приберем в хотела? А, знаеш ли?

-           Най-бързо ще е с трамвая и фюникюлера. Неприятното е, че трябва да сменим две линии.

-           Аз няяма да мръдна ни метър повече. Не мога да ходя и краката ме болят зверски. Няма ли автобус? Нещо директно?  Дай твоя пътеводител. Нямаше ли карта на транспорта там?

-           А не може ли да питаш?

-           Чакайте малко сега ще разберем.

Запътвам се към мястото където продават билети и от там ставя ясно, че няма автобус.  Това ми го обясняват двама младежи, които говорят английски, но ги изумявам с турския си, от който аз дори малко трудно разбирам. Имало нещо, но не било удобно. Оглеждам се и виждам Берлин да разисква с някакъв младеж.  Доверието и към мен е брутално. А може би просто си следва екскурзоводската функция, бетонирана от семейни отпуски.

-           Има автобус. Директен към Таксим. Вземаме го, за да не търчим насам-натам.

-           Вярвайте ми, най-бързо е с трамвая. Компенсира си.

-           Хайде бееееее, ще разгледаме хем. По пътя. Какво ще кажеш ти? Да се качим ли? А?

-           Щом няма да ходя още, качвам се.

Бележка под линия:

Неприятно ми е, че не приемат моето мнение безпрекословно. Мисля, че прецених ситуацията най-точно и моята логистика е перфектна. Берлин се чувства задължена да намери и приложи алтернатива, уверена, че ще е най-доброто, Варна е математически логична, сигурна, че логиката ще победи и всяка от нас си стои на мнението.  Останах изненадана колко толерантно си проверихме тезите: Оная с аурата блее баирите и едва лети над опечения от слънцето площад.

След като поехме достатъчно жега,  един мъж мина да продаде ибришимчета, втори – вода, трети нещо друго и има-няма 20 минутки престой – потеглихме.

В автобуса е велико. Още с влизането едно бебе почва да  спори с майка си. И понеже е невръстно – реве та се къса. От време на време спира артистично и почва с нови сили. На нас главите, краката и някакви неподозирани мускули също реват та се късат, обаче бебето не ни пречи. Колко сме ги гледали такива…За сметка на това на седалките до нас са се настанили трима младежи, единият от които вероятно е плувал във вакса за коса – имам чувството, че скалпа му ще се втечни всеки момент. Такива не сме виждали много. И тогава едното момченце става, за да направи място на Варна – или изглежда най-възрастна от трите ни, или и личи, че може да припадне ей тука на място. Всичките бяхме изтощени от сбъднатата мечта – да сме на невероятно място, само ние.  Не смятах, че удоволствието е толкова трудно.

В борба с трафика

От трафика има и бизнес ползи

За наше щастие рейса попада право в трафика.  Гледайте пейзаж на воля – бааавно и в детайли.

Седим си ние, увиснали като водорасли в плитчините август месец, а на мен все по-ясно ми става, че не е шега работа – имаме да обиколим ъмнайсе шосета с тоя автобус, с безумната скорост от 20 км в час и три минутни паузи на всеки 15 метра -  определено щe

се побъркаме. С въздишка вадя едно пакетче сирене на конци от Египетския пазар – гладна съм, сили нямам.  Похапваме си и мислим лениво, щото жегата е огромна. По едно време спряхме дори да ядем – безнадеждността просто се пропи в нас. С жал съзерцавахме мотрисите на трамвая, ехидни и свободно бягащи напред, покрай впричилия ни рейс. Отприщих сарказма си, но дори той отмря скоростно . Аурата Варна 2 офкаше много досадно.  След  13 минути мрънкане и перфидност от моя страна,  както и насреща ми от останалите – слязохме, и си ползвахме фюникюлера. Платихме втори билет 3 лири парчето на човек.  Дизапойнтът беше най-силен, когато установихме, че сиренето е останало в автобуса.

 

Колелото на фюникюлера. Романтично оцветено

 

Все пак, бяхме в Истанбул, по женски – да не повярваш как бързо се възстановихме.  Един душ, цигара, молив за очи и червило. Към Балък пазар, което се оказа вълнуваща грешка. Рибният пазар е нещо като сателит на Булеварда.  Свиваш вдясно и попадаш в огромното царство на масите с риби, йени ракъ, самодейни кларинет, дайре и барабанче, обикалящи масите – хората искат да пият, пеят и ядат. По възможно най-туристическия начин. Е, има и местни.

Сервитьорите са бързи и любезни, чест им прави, че не ни показват кисели физиономии – все пак сме 3 жени плюс 4тата във вид на раирана аура (с нас е  за кворум) , а не 10 скандинавеца, решени да се отрежат с йени ракъ.  Ефирният глас на Варна 2:

-          Малее, тук не е ли много шумно бе, момичета? Какъв е тоя сега? Може ли да седна до парапета? Ох, ще падна, тия как блъскат това дайре, ще го изтърбушат още малко…

Музикантите вдигат огромна олелия, но посетителите пеят и пляскат с ентусиазъм.

Един от келнерите ни вижда как се мъчим да се съберем в  снимка и важно, с авторитет поема айфончето на Берлин. Застава респектиращо, натиска там нещо и щрааак.  Поглежда към снимката и вижда собствената си опулена физиономия. Ама се е снимал под такъв ъгъл, че се вижда една уста и над нея нос, а отгоре им бялото на очите.   Щрака се сам още няколко пъти и тъкмо да се смути окончателно, за да се наплаче в кухнята – успява да ни снима!  Сградите наоколо са само маси и скрити кухни – десетки балкони, тераси, с хора – по двойки, големи компании, но всички изглеждат много радостни от цялата дандания. В пълен контраст са мъж и жена, които оживено разговарят и малко по-надолу, празно балконче, обкичено със зеленина.

 

Немска компания  си е поръчала горяща риба в морска сол, а метр д`отелът церемониалничи с гумен чук и троши обкова. Вече започна да ни писва от кларинети, от непрекъснатото сновене на сервитьорите.  С облекчение си тръгваме към хотела и ето -  идва момента да осъзнаем истината за съседите – да си спомним указите на целомъдрения администратор: улицата е пълна с музикални клубове, в които хората се забавляват с огромна охота. Мъже да влачиш за косите – по един в ръка, едва ли някой ще седне да те обсъжда. Музиката гърми, канят ни настойчиво да чуем, влезем и тестваме, но не щеме ний! Елегантно се хлъзваме в ярко осветената сладкарница Инджи – работното и време е до 24.00. О! Дори в този късен час – малко преди затваряне, има доста хора. Не им личи да са купонджии – седят си хапват, пийват чай и си говорят. Имам чувството, че току що са излезли от оперно представление.  Самата сладкарница не е голяма – стените са облицовани с тъмна дървена ламперия, масите са тежки и в същия тъмен цвят, подът е настлан с бели плочи, а витрината блести.  На едната стена има дървени шкафове със стъклени врати, в тях наредени чудни закусчици, бюреци, плодови сладкиши и пити.

Мотаем се около тезгяха – връчват ни по една порция, чудим се къде да платим, докато не забелязваме зад нас малък подиум с бюро.  На него се е настанил дядо Костенурко – изпъкнали очи, невъзмутим, голям – мъдро чака зад архаичен касов апарат.  Сядаме и забиваме погледи в чинииките.  Малки еклерчета с розово-бежови кори, в които има бял крем, полети с лъскав  мус от черен шоколад.

Профитеролите премахват главоболието, изчистват вкуса, превръщат те в прекрасен епикуреец.

-          Айлин се е объркала, не само  една чинийка – кило мога да изям. И то с лекота – Варна облизва лъжицата.

Берлин се съгласява усърдно хапвайки. Единствена аз изискано разсъждавам как прекрасно се съчетават леко горчивия шоколадов крем с богатия нежен вкус на млечния крем в сърцевината на еклерчетата, чийто кори придават структура на цялата композиция. Тъпчейки се изискано , привършвам десерта.  Дори съм леко груба към него. Витрината е пълна. Иска ми се да падна в басейн профитероли. Исабел Алиенде разказваше в една от книгите  за свой сън – плува в сутляш и се чувства утешена.  Нещо такова искам да преживея и аз, но не да се  утешавам, дори напротив – да имам искри в очите.

Денят все още не е приключил. Предстои вътрешно разпределение. Варна е категорична – иска да спи на спалнята. Аз съм на автопилот и не мога да разсъждавам, размазана от спомена за Инджи.  Чакам да видя къде ще е свободно. Берлин няма нищо против да спи на дивана, защото ако утре се събуди на време, ще отиде да види Цистерните. За подобен подвиг не ми е лесно да разсъждавам. Краката ми са станали два номера по-големи, чувствам се  трол – тежка и покрита с прах. Берлин решава последно да спи на дивана, но утре на спалнята. Довличам се до банята, в която няма сапун, но пък стискам в ръка калъпче ог Германия. Берлин е оптимално натурализирана германка – с опит в пътуванията и дружеските закачки – подарила ни е сапунени маргаритки. С надеждата да не ми изрисуват мустаци (напълно сериозно го очаквах, но разчитах на искрената любов у другарките си) аз си легнах.  . Три секунди по-късно щепсела е дръпнат.

 

Очаквайте продължението

Автор: Теодора Миткова

Снимки: авторът

 

 

 

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:

Истанбул

Измир

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
Днес Тенчо ще ни води до една от перлите на Егейска Турция – Измир. Приятно четене:

Измир

Има места по света, толкова прекрасни, че никога няма да забравиш. Едно от тези места е Измир.

Измир, Турция

Казват, че Ница във Франция е строена по подобие на Измир, след като френският крал видял турският град. Толкова бил очарован, че решил да построи Измир във Франция. Е, бил съм и в двата града, трудно е да се каже кой е по-красив.

Старото му име е Смирна,

от там и Христо Смирненски.  

  Малко музика за настроение Ако не сте или в Турция, значи нищо не сте видели. Както казват "където е текло, пак ще тече", а там е текло много.

Измир съществува повече от 3 500 години

Когато го е имало, в Европа още са се учили да палят огън. Общо взето, каквото и да ми говорите за европейските държави, колкото и напреднали да са те, това е временно явление и е от скоро, докато държавите от Близкия изток, България, Гърция, Турция, ние когато сме били велики, те са живеели в пещери и са убивали храната си с камъни. И това се усеща когато посетиш Париж и когато посетиш Истанбул, разликата е огромна*  

Измир, Турция

  Та, преди 4 години, мисля че, имаше проект за изучаване на едно

турско изкуство „kaatı sanatı“

Изрязват се фигурки от хартия и се залепят на един голям лист. Нещо такова:

турско изкуство „kaatı sanatı“

    Бяхме четири човека от България. Всичките сме от Хасково и това беше добре за пътуването. Измир е на 12-13 часа път с автобус от нашия град и беше някакви смешни суми. Нещо от сорта на 35 лева в едната посока. Само за сравнение, Хасково - Варна е 30 лева, а е наполовина пътя. Но

отношенията между Хасково и Турция са доста топли

и може би заради това цените са толкова народни.

  Тръгнахме в 17:30 от Хасково. Беше средата на юни, следователно, ако сте чели "До Хасково и назад", знаете че по това време там е адската жега. Беше 35 градуса на сянка. Стояхме на пейките чакайки автобуса и умряхме от жега. Наистина беше невероятно топло. Но в сравнение с Измир, 35 градуса са си пролетен хлад.

На границата всичко беше ок,

шофьорите ни бутнаха по един стек цигари в чантите, за да ги вкараме в Турция. Взеха си ги, потеглихме към Чанаккале. Там се хваща ферибот, не трае дълго, но има много хора които се опитват да Ви продадат "маркови" парфюми като: Оне милионе, шанеле и други подобни. Забавно е да се пазариш с тях. След ферибота се заспива, станало е късно, минава се една планина, през деня ако се пътува се вижда морето почти през целия път.

Бяхме заспали всички хора в автобуса. Аз седях най-отпред, точно зад шофьора и се пробудих по някое време и за мое нещастие станах свидетел на нещо невероятно. Шофьора, докато сме в движение, стана, пусна кормилото, отиде до джапката, отвори я, извади чиния и портокал, взе и нож, върна се на мястото си, сложи чиния върху кормилото, обели си портокалчето, изяде го, стана отново, взе мокри кърпички, почисти около него, изми си ръцете, пи вода и пак седна да кара. Всичко това без дори да намалим скоростта и докато сме в планина /има завои/. Косата ми се накъдри, събудих другите трима да гледаме сеир и не се учудих като направи подобно нещо отново.

Абе нали стигнахме живи и здрави...

Когато влизаш във вилаета /областта/ на

Измир

изведнъж става светло и навсякъде има палми, приказка просто.

Измир, Турция

 

Пристигнахме към 5:45 в Измир, аз бях измръзнал от климатика над мен и очаквах да е доста хладно като изляза от автобуса, но сгреших... много сгреших. Слънцето не беше напълно изгряло, но температурата беше 36 градуса. Още от сутринта. Настаниха ни в хотел в Каршиака, много добър квартал, в началото бяхме доста разочаровани. Лампите горяха, някакви дребни проблеми, но всичко го оправиха за минути.

Ето и гледката от хотела:

Измир, Турция

    Жегата там е убийствена, наистина много е топло. Ето Ви доказателство!  

Измир, Турция

  Освен температурите, има и друго - влажност. Тя е около 100% и в момента в който си подадеш главата навън, косата ти е мокра, кожата ти лепне, дрехите ти стават мокри, не знам дали е от пот или от влагата, но всичко е мокро. Ще Ви покажа една компрометираща снимка за да видите косите ни, стоят като мокри и смачкани, като развалено гнездо...  

Измир, Турция

   

Вечерта ни заведоха да вечеряме по главната улица покрай морето. Уникално място, имаше платформа над водата, там бяха масите.

Измир, Турция

    За тези които не са запознати, трябва да отбележа, че

най-вкусната храна е в Турция,

кой каквото иска да си говори, такова ядене няма никъде, а опрем ли до сладко- ТУРЦИЯ е меката на сладкишите. Просто са най-добрите в това. Дните минаваха бързо, защото беше интересно и хубаво. На ден имахме по 2 часа горе - долу workshop, а през останалото време ни развеждаха по молове и забележителности. Градът е много красив, навсякъде има палми, цветя, пътищата им са като магистрали. Всички сгради са красиви, имат си пазар като в Истанбул. Друго което прави впечатление е колко много хора има винаги! Вечер целият град излиза в центъра, по крайбрежната, сядат по заведения да пушат наргиле и да играят табла. Пълно е с хора, чувстваш колко жив е града.  

Измир, Турция

   

Има много малки улички с всякакви ресторанти, всеки различен и еднакъв едновременно.

Едната вечер бяхме на официална вечеря с един много важен, май беше кмета на Измир или кмета на района в който сме ние, нещо от сорта. На долния етаж имаше сватба, отгоре бяхме ние. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Сватба – Измир, Турция Сватба[/caption]   Там където е това кръглото като пръстен е олтара. Вижда се младоженеца май, а булката още я няма.

Измир е разделен от залив

Доста голям залив. От едната до другата страна на града, най-удобно се пътува с ферибот. Ние бяхме в Каршиака, а от другия край беше старият квартал. Там се намира една от най-големите забележителности на града- часовника Саат Кулеси (Часовниковата кула) Построен е от арабите преди много години. Наистина е много красив.

Измир, ТурцияИзмир, Турция

[geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   Ако свиете настрани от него, започва

пазарът

Огромен е, не колкото капалъ черши в Истанбул, но пак е огромен. Има всичко, от пиле мляко може да се намери там. Естествено има и наргилета, ние си пазарихме по едно, на половин цена :D

Пазарът в Измир, Турция

  Ех Измир... всичко си имат тези хора без едно. Няма кафе. Не се шегувам, изпаднахме в абстиненция за тези 10 дни без кафе. Имат някакво там инстантно кафе, но във водна чаша, пълна до горе ти слагат половин лъжичка кафе + сметана + захар и става нещо като оцветена сладка вода. Вижте:

Кафе в Измир, Турция

 

Това е кафе, не е чай! Кафе ееее! След десет дни пиене на такова кафе, бях готов да платя много пари за едно хубаво еспресо. Понеже в Измир не намерихме заведение в което предлагат, трябваше да изчакаме до Истанбул. Там пихме такова, за 10 лири. Бая парички за кафе, но като не си пил десет дни и 20 лири може да дадеш.

  Последните дни дойдоха малко по-тежки, защото от Измир трябваше да идем до

Истанбул,

да обикаляме цял ден и вечерта пак да се върнем в Измир и след няколко часа да тръгнем за Хасково. Я да го сметнем 2х600 км + 900 км = 2100 км за 1-2 дни. Как е? Малко тежкън дойде, но си заслужаваше.

Истанбул, ТурцияИстанбул, Турция

    Единственото нещо, което няма да забравя никога от Истанбул е разходката с корабче по Босфора. Беше незабравимо.

Истанбул, Турция

   

Минахме и под моста, обикаляхме, има толкова много неща за гледане там, че са нужни много месеци за да обиколиш града. За един ден може само да видиш колко много изпускаш.

Ще завърша с това, че колкото и да пиша, не мога да пренеса красотата на града, нито духа, нито нищо от него. Всеки трябва да посети Турция и Измир поне веднъж в живота си. Тези които са ходили там, знаят за какво говоря. Надявам се да имам и турски читатели, които да потвърдят казаното или да ме поправят ако греша.

* Все пак да не забарвяме, че всичките сме пришълци ;) – бел.Ст.   Автор: Тенчо Тенев Снимки: авторът или предоставени от него Други разкази свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="789"] – на картата: [geo_mashup_map height="450" width="570" zoom="auto" map_content="global" map_cat="789" auto_info_open="false" marker_select_highlight="true" marker_select_center="true"]   [geo_mashup_category_name map_cat="789"]