Tag Archives: камили

Из Иран (3): От Маранджаб до Чак-Чак в пустинята Дащ е Кявир

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир. Днес ще продължим през пустинята кък лагера Чак-Чак.

Приятно четене:

От Маранджаб до Чак-Чак в пустинята Дащ е Кявир

част трета на

Из Иран

05 – 19.05.2017

Maranjab Desert Camp – Чак-Чак

800 km

Сряда.

Из Иран – височини, трак

Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, 800 km

Lucy Rose – Bikes

https://www.youtube.com/watch?v=CJe_ofKqC4o

Събудих се малко преди изгрева. Веднага слязох от плочата, взех фотоапарата и тръгнах да си търся ракурси.

Изгрев в пустинята Dasht-e Kavir– Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Нищо не грабна вниманието ми отведнъж, но пък и нямаше как да пропусна да уловя първите слънчеви лъчи на това прекрасно утро.

Отново се замислих дали да не продължа по прашния път към лагера, 15 километра по-нататък. Малко след него се намира и соленото езеро, което исках да видя. От друга страна след това би се наложило да мина всичките 40 километра, за да стигна отново до асфалта. В крайна сметка здравият разум надделя и оставих това за някой друг път, когато може би ще бъда с някой друг ADV мотоциклет. Разглеждайки сега снимките си, се замислих дали не сгреших, но все пак нещата, пречупени през текущата ми призма, изглеждат по коренно различен начин.

И така, обратно назад.

Камили в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Нямах търпение и силно се надявах да зърна тези прелестни същества отново

Камили в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Този път те бяха доста повече и се движеха на групички

Камили в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Не бях виждал бяла камила, но ето че и това се случи.

Камили в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

На моменти силно се изкушавах да излизам от пътя само за да направя някой кадър на вярната Сянка.

Мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

А когато стъпвах отново на асфалтовите пътища извън населени места, не ми оставаше нищо друго освен да се наслаждавам пълноценно на усамотението от онзи ужасен трафик в градовете.

По принцип си бях набелязал за посещение и древното селище Абианех, което не удължаваше пътя ми с много, но очакванията ми към него бяха твърде ниски и реших да го пропусна.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Редовно се случваше другите водачи на автомобили и камиони да ме поздравяват по един или друг начин

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Както казах, изкушения

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

А такава табела видях неведнъж

Карайки близо 80 km по този ужасно прав път, не видях абсолютно никого. Това бе нещо напълно ново за мен.

Някои кадри надали си струват споделянето, я заради липсата на фокус, я заради кривите хоризонти, но все пак.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

И противно на всяка логика

тази пустош и липса на цивилизация всъщност ми носеха огромно успокоение

Най-после бях тук, където мечтаех да дойда още от миналата година.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Минавайки през едно от малкото (уж) населени места по маршрута си, се натъкнах на това.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Такива кули бях виждал само на снимки, затова и без да се замислям спрях и тръгнах към нея на разузнаване. Оказа се нещо като кладенец, пълен с вода, с доста голям диаметър и неясна за мен дълбочина. Отвътре, в поглед нагоре, изглеждаше така:

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

А за какво всъщност служат ще разберем “утре”.

Следваща точка по маршрута ми беше пустинният лагер в Меср, но прецених, че мога спокойно да се откажа от посещението му, така че

продължих към пустинния лагер в Гармех.

Когато стигнах на координатите му, се оказа, че там има просто селце.

За невероятната инфраструктура в страната само бях чувал от кого ли не, но действителността, разбира се, далеч не бе чак толкова захаросана.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Тишина

По тези пътища също е тихо. Много тихо. Когато слизах от мотора, за да снимам, съответно “се изключвах” от музиката си, се чувствах някак странно. Някак безкрайно сам. И ни вятър се чуваше, ни дявол, ни нищо…

Следващото нещо, което привлече силно вниманието ми, бяха тези скали край пътя. Снимката сякаш не дава твърде ясна представа, но тези парчета стърчаха нагоре като пластинките на гърба на стегозавър. А след един ритник и са долу. Сори, не се стърпях поне да опитам…

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Скали

Вече карах към една древна крепост в

Баязех,

която бях набелязал, разглеждайки google maps. Градчето изглежда така:

Баязех - С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Баязех

В дъното на снимката дори се вижда

крепостта

Тя датира още от времето на сасанидската империя (3 – 7 век) и има близо 700 стаи. Когато стигнах до нея, не бях особено впечатлен, а наоколо все още не се виждаше жив човек, което откровено ме притесняваше. В следващия момент се появи някакво момче на мотоциклет. Кимнах му и продължих, правейки обиколка около самата крепост. Това ми отне не повече от половин минута, след което се опитах да попитам момчето откъде мога да си набавя нещо за пиене. Даде ми знак да карам след него и така се озовахме пред заключения хоремаг. Отнемайкъде се появи друг младеж, който чевръсто отключи катинара, влезе и ми подаде бутилка минерална вода от хладилника. Освежаващо. Но явно бях толкова уморен от 500-те km дотук, че щях да получа микро инфаркт, когато не намерих портфейла си във вътрешния джоб на елека. А той обикновено стои във вътрешния джоб на якето.

Докато се съвземах от жегите, се появиха няколко деца на по 10 – 12 години, също с моторетките си. Паркираха при нас и взеха с любопитство да разглеждат Сянката. Като се замисля, трябваше да направя някоя и друга снимка тук, но когато става въпрос за деца, въпросът е малко по-деликатен, заради това и предпочетох да пропусна. След като се освестих, се качих, запалих майсторски с отвертката, събирайки погледите им, и продължих нататък. Стартерното реле май тотално бе сдало багажа.

И ако дотук знаците за камили не ме плашеха, то като видях този, сериозно се фрустрирах.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Надявах се само да не е някакъв бос на „нивото” 🙂

Следобедът не бе особено интересен. Имах да отмятам едни скучновати километри до древното селище Чак-Чак. Слънцето вече залязваше, когато вниманието ми грабнаха тези руини.

Руини – С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

И въобще, ако иранците имаха търговския нюх на гърците, цялата карта на страната щеше да бъде изпъстрена с какви ли не „забележителности”.

Понякога, след изминаването на повече от 700 километра за деня, се чувствам именно така:

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Пътят ме отведе до

Харанак

Градът има и стара част, но не бях в настроение за разглеждането ѝ, а и вече почти се беше стъмнило. Затова спрях, напазарувах и продължих нататък.

Малко след това

трябваше да се отклоня от главния път

Противно на всяка логика, тук ме очакваше изключително приятен завойчест път с много добра маркировка, обрисуваща фино плавните му завои. Явно това бе наградата ми за деня, затова и не бързах, а просто ѝ се наслаждавах. Някак идилично ми бе, а на моменти дори изключвах фара, само за да видя как луната озарява околността. След няколко часа настъпваше пълнолунието.

Както си карах така лежерно, пътят ми пресече заек. Явно тук кипеше от нощен живот.

Скоро след това видях светлините на

Чак-Чак

и „фибите“, виещи се нагоре, водещи до самото селище. На широкия паркинг, където свършваше асфалтовият път, нямаше никой. Оттам нагоре продължава пешеходна пътека от каменни плочки.

Реших, че тук ми е прекалено светло, а и целият паркинг бе леко наклонен, така че се спуснах по инерция до края на последната фиба, където имаше предостатъчно място за палатката ми без въобще да запречвам движението. Освен това, тук бе и значително по-тъмно.

Паркирах плътно до мантинелата, за да мога да заключа мотора към нея, и започнах да разпъвам лагера за пореден път. Исках да направя всичко едновременно – да се чуя с близките си, да вдигна палатката, да опитам най-после бленуваните цял ден домати и пъпеш. Знаете как е, но нямаше как да се случи по този начин. Както и да е, оправях си нещата едно по едно, но усещах, че вече не съм особено адекватен.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Лагер Чак-Чак

Въпреки че не се потях особено, предпочитах да употребявам повече сол, защото се притеснявах от обезсоляване, затова и поръсвах обилно всяко резенче домат.

След като хапнах, се разходих в околността за някой и друг нощен кадър. Тук също е тихо. Много тихо.

С мотор в пустинята Dasht-e Kavir– Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, Иран

Тишина

Докато снимах пътя, видях как нещо мъничко и черничко, като в онази гатанка, мина покрай палатката ми. Когато слязох долу, се оказа, че беше таралежче. Явно се бях позиционирал точно на пътеката му.

Днес най-високата температура, която видях на термометъра, бе 37°C, което много ме зарадва. Най-после – условията, които очаквах и за които имах нагласата.

Между другото, ако сте пътували повече, вероятно и на вас ви се е случвало да се заприказвате с човек, който знае много добре, че не може да ви помогне, нито дори да извлече каквато и да било полза от опита за комуникация с вас, но въпреки това се опитва да общува някак с вас. Губейки както вашето, така и своето време. Е, не мога да го разбера това. А размислите ми в тази посока тръгнаха, след като днес един такъв типаж ми изгуби 10 минути на една бензиностанция, на която уж имало бензин, после нямало и т.н. А той дори не беше служител, а просто отби от пътя си и спря при мен, когато ме видя на същата тази бензиностанция.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Сейшелите или на Мавриций:)

Малдиви:



Booking.com

Сейшелски острови:



Booking.com

Мавриций:

Booking.com



Booking.com

Приказката Мароко (2): Каньонът Дадес и Сахара

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с пътешествието на Ирина през Мароко. Миналия път се качихме на връх Тубкал, днес ще видим каньона Дадес и ще се разходим из Сахара с камили. Приятно четене:

Приказката Мароко

част втора

Каньонът Дадес и Сахара

 

Ден пети
Като за трети и последен ден в планината, се събуждаме в прекрасно време — долу в долината (на 2000 м) има облаци, а ние сме точно над тях — мароканска инверсия.

Групата е в намален състав — някои решават да се отдадат на почивка. Ние обаче потегляме бодро към другите два 4-ри хилядници в района — Рас (Ras n’Ouanoukrim, 4083 м) и Тимзгида (Timesguida, 4089 м). Тази сутрин снегът е доста по-замръзнал заради ясната нощ. Пътят ни започва с изкачване на един улей към прохода Tizi  ’Ouagane, 3750 м (tizi означава проход). И тъй като на места не успяваме да забием здраво обувките в снега, Абдул ни прави стъпки с пикела, който и тази сутрин не е пропуснал да вземе. Скоро вече сме на прохода. Гледката е невероятна. Видимостта е прекрасна и се разкрива красива панорама. Започваме изкачване към връх Рас (в превод Глава), преминавайки по тесен скалист участък. Зад нас се вижда и връх Тубкал, толкова ясно, че дори с просто око забелязваме и пирамидата.

Ето ни и на 4083 м.

За разлика от предния ден, днес наваксваме със снимките. Пози всякакви, но не пропускаме и обща снимка да направим на групата на втория 4-ри хилядник. Малко встрани
се пада и връх Тимзгида (в превод Джамия). Леко слизане и после качване и ето ни на 4089 м. Тук е още по-широко. Ако ги няма натрупаните в повече на едно място камъни (все пак тук навсякъде е само камъни), няма как да разбереш, че се намираш на някой връх. Както Дани се шегува, тук и футболно игрище може да си направим. Колкото и да не ни се иска, трябва да се връщаме към хижата. Все пак ни предстои и прибиране към Армед.

 

Разбира се не пропускаме да се възползваме от добрите условия за пързалка — в улея, който на сутринта така ни мъчеше. Клипчета, снимки, кратка почивка на една скала и ето я хижата. След вкусния обяд, стягаме багажа, товарим го на мулетата и тръгваме надолу към берберската къща на Омар. Слизането беше доста интересно — в началото бавно, постепенно преминаване в лек тръс, а накрая и в тичане. Както се смяхме с Дани, Абдул явно ни направи бърз кастинг за предстоящия Атласки маратон догодина. Е, с нея успяваме да влезем в първата десятка. Може би ще вземем участие все пак:)) В къщата Мохамед вече снове из кухнята и ни приготвя гала вечеря — току-що заклано яре. Абдул пък ни прекара през черешовите градини и ни подсигури пресния плодов десерт. Така след доволното похапване се отдаваме на заслужена почивка и сладък сън. Ето и нагледно изминатия път от последните два дни в планината:

Траковете са любезно предоставени от Евгений

Ден шести

Ето, че настъпи денят, в който си тръгваме от планината. Лека носталгия се усеща в някои от нас. За утеха мислим за предстоящото яздене на камили и пустинята Ерг Чеби. Мохамед е наредил за последно масата и след последната ни закуска в Атласките планини (надявам се последна само за тази година), приготвяме раниците за мулетата и потегляме надолу към буса, който ни чака в Имлил. По пътя правим последни снимки на Армед и се наслаждаваме на гледките към високите баири, в които прекарахме предните три дни. Засичаме и доста местни дечица, които са тръгнали за училище. Азис вече ни чака пред буса. Малко след нас пристигат и мулетата с багажа, водени от Мохамед и едно от малките братчета на Омар.

Товарим ги, взимаме си довиждане с Мохамед и потегляме. Чао, Атласки планини и до нови срещи!

Целта за деня е каньонът Дадес (Valée du Dades)

и по-точно хотелът Kasbah de la Valée, където ще нощуваме. Пътят ни минава през прохода Тичка (Tizi-n- Tichka, 2 260 м), най-високият в Мароко. През него се прехвърляме от северната страна на Атласките планини в южната. Разбира се не пропускаме да спрем и да се насладим на красотата, откриваща се от най-високата точка на прохода. И след поредната фотосесия се отправяме към следващата ни спирка за деня — казбата Аит Бенхаду (Âit-Benhaddou). Казба в превод означава укрепено селище. В миналото това е било владение на една фамилия (ait), която е управлявала района. Казбата Аит Бенхаду е разположена на хълм по течението на река Унила (Ounila). В наши дни 10 фамилии все още живеят в укрепеното селище. От 1987 г. казбата е под закрилата на Юнеско. Тук са снимани няколко филма. Сред тях са Мумията, Гладиатор и Александър.
Напечени подобаващо от слънцето, поемаме към близкия до казбата

град Уарзазат (Ouarzazate, на берберски: Warzazat)

Името идва от берберска фраза, която значи „без шум“ или „без бъркотия“. Градът се намира на 1160 м надморска височина и е център на провинцията Уарзазат в един от 16-те региона в Мароко — Souss Massa Draâ. На 5 км оттук се намира най-голямото по площ филмово студио в света— Atlas Studio. То е основано през 1983 г. Тук са заснети доста чужди филми. А част от декорите са пренесени в Музея на филмовото изкуство в града, който също посещаваме. Снимки върху колесници, тронове на владетели, затворнически килии — почти нищо не пропускаме. Почуствали се като филмови звезди, излизаме развълнувани от музея. Точно срещу него строят сцена. Явно скоро ще има празник.

Така неусетно часовникът се е изнизал до 16 ч. Потегляме за последната ни спирка — хотелът. А там ни очаква и вечерята, която се оказва не толкова вкусна като ястията на Мохамед. Или по-точно — носталгията все още не ни е напуснала :) )

Ден седми
Шест дни се изнизват много бързо, особено когато са наситени с хубави емоции и вълнуващи приключения. Ставаме радостни с мисълта за пустинята, която
трябва да достигнем този следобед. След закуска товарим багажа в буса на Азис, който грижливо го е почистил както всяка друга сутрин. И потегляме, но първо
по пътя навътре и нагоре в каньона, откъдето се открива и най-красивата гледка.

R704, Мароко

Каньонът Дадес

носи името на реката, която преминава през него. Тя е с дължина около 150 км и извира от Висок Атлас, северно от град Мсемрир. Тече на югозапад между Висок Атлас и Антиатлас и се влива в река Драа при град Уарзазат.

 

И тъй като каньонът се намира малко в страни, връщаме се отново на главния път, който ще ни отведе до местността Мерцуга (Merzouga) и началото на пустинята Ерг Чеби (Erg Chebbi). Пейзажът по пътя започва да придобива пустинен вид. Приближавайки, пред нас се откриват все повече и повече пясъчни дюни. Почвата става съвсем суха.

Хората дори са различни. За разлика от Маракеш, където жените са облечени в цветни роби, тук цветът им е черен. Дори лицата им са вече закрити, само очите се показват. Минаваме покрай един град, в който явно е пазарен ден. Хора пълзят навсякъде. На някои от жените под робите се виждат очертанията на малки бебета, завързани за кръста и грижливо покрити от дългите роби. Чудно как остават живи в този пек?!

 

По пътя Омар урежда и мястото за обяд. На пръв поглед изглежда като да ядем в някакъв склад. Но ето, че са направили една шатра от черги, където ни настаняват. Разбира се започваме с традиционния чай. Наши домакини са няколко местни туарези (идва от арабски и означава „изоставени от бога“), облечени в сини роби. Пристига и манджата — тестени, тънки питки с пълнеж от месо, зеленчуци и подправки. Както самите местни ги наричат — нещо като пица Калцоне. Макар и не толкова апетитно на пръв поглед, се оказва доста вкусно. А може би просто всички сме гладни. След като омитаме за отрицателно време и трите питки, се приготвяме да потегляме.

Уви, плановете ни се нарушават.

Въпреки дългите уговорки с туарезите, не успяваме да се откъснем от традиционното посещение на така скалъпеното магазинче, разположено на два етажа. Тук ни показват всякакви стоки — килими, накити, чинии, обувки, шалове и още много други. Някои от нас дори се отдават и на пазар. След малкия оборот, който правим на нашите домакини, сме свободни да потеглим към така заветната цел — пустинята. След около два часа път, паркираме пред хотел, наречен

Казба Томбукто (Kazbah Tomboucto)

Имаме близо 1,5 часа до тръгването на кервана. Момчил ни съблазнява с басейн, който се намира във вътрешността на хотела. Сядаме на сянка около него, а някои дори се цопват. Идилията е пълна — на прага на пустинята по бански, плацикащи се в басейн. Освен на басейн, тук човек може да се наслади и на спа- процедури.
Часът е 18 и е

време керванът да потегли

Всичките камили са мъжки и са навързани в няколко групички по 4-5, една зад друга. А отпред се водят от някой
местен туарег.

Всички сме качени на камилите и пътуването започва. Трябва малко време да се свикне с голямото клатушкане на камилите. При всяка крачка чувстваш, че ще паднеш от нея. И все пак при толкова красота наоколо, бързо свикваш да се държиш с една ръка за камилата, а с другата да щракаш с фотоапарата. Да се намираш в пустинята е едно доста голямо преживяване, което трудно може да се опише с думи. Тези пясъчни дюни, простиращи се до където поглед ти стига, са приказни. Пясъкът в тази част на Сахара е червен, което допълва красотата на това място. Самата дума Erg означава „пясъчно море“ или „море от дюни“. Тези дюни са образувани от действието от ветровете. Дюните в Ерг Чеби достигат до 150 м височина, а площта, която заемат е 22 км по дължина (в посока север-юг) и 5 км по широчина.

 

Язденето на камили не е толкова приятно, колкото изглежда

След едночасов престой върху нея се изисква известно време за раздвижване. И понеже всички имаме нужда от такова, спираме малко преди шатрите, където ще нощуваме, и се отправяме към близката дюна, за да изпратим залеза. Цветовете, образувани от залязващите лъчи, са невероятни, а фотоапаратите не престават да щракат.

Не след дълго се

отправяме към лагера

Близо до шатрите са намира и кабинката на местното WC. Удивленията не спират — вътре има дори тоалетна чиния с едно руло тоалетна хартия, закрепено до нея. Самата кабинка е изградена от мушама, която се затваря с цип. Е, разбира се в казанчето няма вода, все пак сме в пустинята. Затова пък има един бидон, от който с канче се изсипва водата в тоалетната чиния.

Вечерята вече е приготвена. Както винаги менюто се състои от салата, основно и за десерт плодове. Тук най-накрая опитваме традиционния тажин. Той наподобява българския гювеч и може да бъде зеленчуков или с различен вид месо.

Вечерта преминава в песни и танци, като редуваме туарегски и български. Става време за сън и се пъхаме по шатрите. Вътре леглата са постлани дори с бели чаршафи, което напълно изключва употребата на спалните чували. Заспиваме бързо и сладко и няма как да е по друг начин — тези бели чаршафи насред пустинята те отнасят в един напълно приказен свят.

А ето и пътят на нашия керван. Тракът отново е любезно предоставен от
Евгений.

Очаквайте продължението

Автор: Ирина Салчева

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Мароко – на картата:

Мароко