Tag Archives: каньон

Източна Турция (Кюрдистан) с мотор (2 ден): От Сивас през Каменния път на Кемалие до Малатия

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с Тони из Източен Анадол в Турция. Започнахме с преход от София до Йозгат, днес продължаваме към Каменния път при Кемалие и Малатия.

Приятно четене:

От Сивас през Каменния път на Кемалие до Малатия

Втори ден от

Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

Ден 2, 25 Юни 2017 г.

Километрите за деня бяха 625.

Йозгат - Малатия – карта на маршрут – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Събудих се рано, някъде около 5:30 ч. Спомних си за предния ден и колко куцо ми тръгна това пътуване. Започнах да се чудя как ли ще продължи, но предстоеше да видя този ден какво ще се случи. Принципно за себе си съм забелязал, че в началото нещата не потръгват добре, но винаги в последствие късметът е на моя страна и всичко си влиза в нормите, очаквах и сега така да стане, щом оцелях предния ден.

Днес по план трябваше да мина първата си точка:

Каменния път

Малко ми беше напрегнато, защото

този път е в класацията с най-опасните пътища в света.

Доста познати и приятели го бяха минавали с мотори и никой не беше загинал, та опасен, опасен – колко да е опасен. Проблемът по-скоро произлиза от това, че е черен път, необезопасен, аз съм с тежък мотор и с не много добри умения за управлението му по черни пътища. Обаче обичам предизвикателствата и смятам, че човек трябва да се изправи срещу тях, да ги премине и преодолее, ако остане жив, става по-силен 🙂 чувството, че си се справил с нещо трудно, е незабравимо. Както обичам да казвам „Това, което не ни убива, ни прави по-силни“.

Излюпих се от палатката и огледах мястото, на което се бях разпънал предната вечер.

Лагер и палатка край Йозгат – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Лагер и палатка край Йозгат – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Перфектното блато, и малка рекичка. Събрах багажа и се отправих по пътя да търся закуска. Беше раничко и щеше да се наложи да покарам повечко преди да закуся.
Сиваш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Сиваш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Стигнах до

град Сивас,

където спрях да заредя и да си направя сутрешния тоалет. Разбира се, най-добрата верига в Турция – OPET. Заредих и влязох да платя. Нетърпеливци да заредят, не чакат да махна мотора, ами направо с маркуча през него. 🙂

Сиваш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Преместих го след това и влязох да довърша започнатото. 🙂 Градът се разбуждаше, GPS-ът ме караше по покрайнините, но реших да вляза направо към центъра, хем да го разгледам, а и да си взема нещо за закуска. Наистина изключително спретнат и красив град.

Сиваш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Сиваш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

От тази количка на площада пред фонтана си взех дюнер с айрян, тъй като нямаше гьозлеме

Сиваш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Седнах на една от тези пейки в градинката да го изям

Сиваш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

След това се завъртях още малко на площада, за да се полюбувам на гледката. Все още нямаше много хора, беше твърде рано.

Сиваш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Сиваш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Сиваш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Мотора го бях качил на тротоара около кръговото

Сиваш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

В един момент спря една патрулка,

изскочиха няколко полицая и започнаха да вършеят

по площада. Първо натириха тези с количките, които продаваха дюнерите, да се махнат, после по-надолу някакви други продаваха други дребни неща и изгониха и тях. Леко се притесних, че ще дойдат да ме глобят, за това, че моторът е на площада, но нищо не ми казаха и набързо – набързо се натоварих и се изнесох.

На GPS-а в телефона бях наредил на няколко етапа маршрута към Каменния път, защото картите в iGO-то не бяха много точни и често прекъсваше, не можах да си го направя на едно цяло. Общо взето го бях прегледал подробно и посоката ми беше ясна. Като за начало

търсех град Дивриги

Дивриги – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Пътят продължаваше някъде ейййй там

Дивриги – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Дивриги – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Дивриги – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Стигнах до града, реших да напълня резервоара догоре, тъй като следваше доста дълъг участък, в който нямаше къде да заредя. Бях се наиграл предната година така, та си знаех вече 🙂 На бензиностанцията в

Дивриги

младежите ме заговориха и държаха да се снимат с мен. 🙂

Бензинджия в Дивриги – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Малкия бензинджия

Бензинджия в Дивриги – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Големия бензинджия

Бензинджия в Дивриги – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

И пичагата бензинджия, хахахахха

Не се бавих много, само си купих вода, а и те ми подариха една, да имам за из път. Наближавах Каменния път и нямах много време за губене. Нямах представа колко ще ми отнеме да мина през него. Продължих.

Дивриги – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Дивриги – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Ето ме и на

разклона за Каменния път

Път Кемали - Таш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Път Кемали - Таш – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Настилката стана от онази с едрите камъни, залепени на дзифт, не е лоша и доста по-добра от офроуд 🙂

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Пътят се виеше в посока

каньона на река Ефрат

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Доста завои с изкачвания и спускания, общо взето се караше с 50 – 60 км/ч, не повече. Стигнах и началото на въпросния път, откъдето имаше и хубав изглед към реката.

Пътят се виеше в посока каньона на река Ефрат – Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Пътят се виеше в посока каньона на река Ефрат – Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Ето го и началото от север

Началото на Каменния път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Kemaliye Taş Yolu (Каменния път)

е един от най-екстремните пътища в света. Разположен в региона на Източна Анадола в Турция, той е изключително предизвикателен, има няколко тунела, а урвите от стотици метри са незащитени от парапети.

Пътуването до Kemaliye Taş Yolu през каньона е грандиозно и може да ти изправи косата. Представете си един зашеметяващ див пролом в стръмни скалисти планини, тъмна зелена река, пъстри градини, гори, уютни каменни и дървени къщи, водопади, свеж планински въздух и сърдечни местни жители…

Kemaliye Taş Yolu, 24600 Kemaliye/Erzincan, Турция

Пътят се промъква през скалите. Той свързва Кемалие в централна Анадола с Дивриги, отдалеченото градче, което е близо до Сивас.

Това е сюрреалистично: река и стени от скали от всяка страна.

Този път е обявен за един от най-зрелищните пътища в света.

Този участък от пътя не трябва да се минава от начинаещи шофьори. Пътят и тунелите преминават през така наречения

Karanlık Kanyon (Dark Canyon) – Тъмния каньон,

скалист пролом, толкова дълбок, че слънцето едва прониква до дъното му.
Няколко поколения работят в продължение на много години с една и съща цел, 8-километровия път. Той е бил строен цели 132 години. Огромните скали са трошени с човешка сила и така са изкопани десетки тунели с обща дължина 4 722 m.
Каменният път на Kemalıe е свързан с главния път Ерзинджан – Сивас, сега той се използва като туристическа атракция.

Поех напред

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Гледката в каньона наистина е впечатляваща и спираща дъха

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Трябва да се внимава, пътят е сравнително равен, така че се оказа по-лесно, отколкото си го представях. Моторът стъпваше добре по камънитеи рядко поднасяше. На места се налагаше да минавам по ръба на урвата, тъй като там беше по-малко каменисто.

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Ей така е издълбана скалата на ръка, за да може да се преминава

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Сукации

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Настигнах една кола, която даже изпреварих в един от тунелите, толкова са широки

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Обаче, когато се появи насрещна кола иззад някой завой, става неприятно

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Когато изскочи бус, е още по зле, а и не спират, гледат да се наврат

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Спрях на една дупка, за да снимам, спря и колата, която изпреварих, явно и те се наслаждаваха на гледката

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Красив каньон

И безкрайните тунели – Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

И безкрайните тунели

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

И още една кола – Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

И още една кола

Остри завои в тунелите - Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Остри завои в тунелите

Остри завои в тунелите - Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Леко стеснение – Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Леко стеснение

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Почти стигнах до края на пътя, там над реката има мост, по който минава нормалният път

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Ето ме и на изхода от юг

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Застанах на моста, за да направя някоя снимка

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Докато щраках и си почивах, мина първо един малък бус и ме попита може ли да минат оттам. Казах: „Да, и по-големи минаваха“. Потеглиха хората.

Аз се подмотвах нещо със статива и се появи една полицейска кола, спряха усмихнати полицаи и попитаха дали всичко е наред, казах „Да“. Продължиха си по пътя. Не след дълго срещу мен се задава същият бус. Вдигам рамене многозначително: „Какво става?“ Отвътре само махат с ръце колко е зле пътят. Всъщност не е толкова зле, но явно са се притеснили тези хорица и са решили да се върнат и заобиколят по нормалния път. 🙂

Позволете ми да ви прекарам през този невероятен каньон 🙂 , Youtube:

Ако сте с WEB Browser IE 9+, Chrome 5+ или Safari 3+, можете да гледате директно оригинала на видеото във FullHD 1080p формат:

Всички снимки от Каменния път тук: http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Kemaliye_tas_yolu/

Бях изгладнял и се отправих към

Кемалие,

беше съвсем наблизо. Оказа се много приятно етно планинско селце с хубави стари къщи, чаршия и т.н.

Кемалие – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Кемалие – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Заоглеждах се къде да ям, нищо не видях и паркирах мотора до една неработеща бензиностанция. Продължих пеша, попаднах на същите полицаи, които заварих на моста. Попитах ги за хапване и те ми посочиха едно заведение на 10 м от нас. Влязох вътре и си беше точно като за мен, бързо хранене с много и интересни манджи по избор, WiFi, чудесно. 🙂

Турска кухня – Кемалие – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Седнах да хапна вкусотиите и да разпратя някоя и друга снимка от каньона. Свързах се с Боби и майка му, които по това време бяха на нашето Черноморие. Отпочинах, с този интернет загубих повече от час, но заслужено. 🙂

След като приключих, тръгнах към мотора, видях едно дюкянче с една хубава незабрадена, нормално облечена млада туркиня, реших да спра (не за да си я взема за жена) и да купя магнитче от това прекрасно място за спомен. Харесах си едно и тя ми посочи с два пръста, и аз вече като почти местен в Турция казвам „Ики лира“ и тя се смеее. 🙂

Чакаше ме още път, затова се запътих към мотора и потеглих. Пътят започва да се изкачва с много остри завои из планината, тесен и бавен, но пък гледки да искаш.

Кемалие – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Кемалие – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Кемалие – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Кемалие – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Тази къщичка беше построена на върха на една скала

И величествената река Ефрат

Река Ефрат – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Река Ефрат – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Слязох вече по-ниско, близко до нея

Река Ефрат – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Ясно се вижда дзифтеният път 🙂

Река Ефрат – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

После пак нагоре

Река Ефрат – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Река Ефрат – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Стигнах до

язовир Кебан,

тук по план трябваше да спя, но беше твърде рано, някъде около 16:30 ч. Явно бях напреднал повече от предвиденото, беше и неописуема жега – 36 градуса.

Язовир Кебан – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) Язовир Кебан – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Седнах на едни масички с пейки да почина и да пийна малко вода.

Язовир Кебан – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Продължих по ей този мост, който пресича язовира.

Язовир Кебан – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Карах в посока Кюрдистан, приближавах

Малатия,

първия голям град в Кюрдистан. Започваше да се стъмва и трябваше да го подмина и да търся някъде да се разпъвам.

Карах още малко и го подминах. Спрях на една бензиностанция да си измия зъбите и да си взема нещо дребно за хапване. Обядвах късно и реших, че този ден ще мина без нормална вечеря, само на боклуци от бензиностанцията. Хапнах някакви вафли, взех си и за вечерта и сокчета някакви.

На бензиностанцията ме заприказваха пак местните и ме питаха откъде съм, за къде съм. 🙂 Обясних, че съм тръгнал от София, минал съм през Каменния път и градовете преди него, питаха ме кой ден ми е, казвам втори, и те пак показват с пръст две, потвърждавам с глава хаха казаха ми, че съм смахнат хахахаха, пожелаха ми приятен път и така. 🙂

Подкарах леко мотора и започнах да се оглеждам, само частни имоти заградени с телени огради или открити празни пространства, не става за палатка. Карах, карах, пък спрях да погледна на GPS-а няма ли някой водоем по пътя, да се настаня около него. Открих един не много далеч и по пътя, започнах да давам газ, тъй като скоро се стъмняваше. Стигнах до водоема, който се оказа поредният

язовир Сургу бараж

Приятно местенце, видях един черен път, който се спускаше доста надолу до водата, слязох пеш да огледам дали ще мога на другия ден да се кача и как е за палатка. Не беше идеално лошо и реших да се спусна с мотора. Лошото е, че имаше сравнително дълбок пясък, където моторът заиграва, но внимателно го преминах. По едно време един опел вектра се появи по черния път, махнаха ми и продължиха нагоре към главния път. Викам си дано няма повече :), слънцето почти се беше скрило и се заех бързичко да разпъна палатката.

Лагер край язовир Сургу бараж – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Късният залез – Язовир Сургу бараж – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Късният залез

Седнах да се полюбувам на гледката :) – Край язовир Сургу бараж – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Седнах да се полюбувам на гледката 🙂

Луната се показваше, точно както на Турското знаме, полумесец :) – Залез край язовир Сургу бараж – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан)

Луната се показваше, точно както на Турското знаме, полумесец 🙂

Недалеч от мен се чуваха музика и гласове, бяха на около 300 – 400 м, също се виждаше и огън. Това беше първата ми нощувка на диво на територията на Кюрдистан, имаше си тръпка. Стъмни се, никой не дойде да ме пита к’ъв съм, що съм и се намърдах в спалния чувал. Денят беше доста приключенски и се чувствах страхотно. 🙂 Заспах сравнително бързо, бях си и уморен все пак.

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

Ето къде можете да пренощувате в Сивас:



Booking.com

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Още изгодни нощувки, из цяла Турция:



Booking.com

Армения и Грузия с Дачия (8): Тбилиси, Грузия

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължавме пътуване из Армения и Грузия, заедно с Драган. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев. Послепомирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, а за последно обиколихме Ереван.

Днес вече заминаваме за Грузия, за да видим Тбилиси.

Приятно четене:

Тбилиси

Грузия

част осма на

Армения и Грузия с Дачия

Четвъртък (08 май) – ставаме към 7 часа, закуска заедно с цялото българско войнство, натоварихме багажа в колата и към 8 часа оставихме Ереван зад нас. Ереван е много древен град, създаден е 782 години преди Новата ера, или 30 години преди Рим. Ние обаче се бяхме

запътили към столицата на Грузия – град Тбилиси,

който е доста по-модерен, както по рождена дата (458 година от нашето си летоброене), така и като съвременна градска среда.

Планът за деня беше на път за Тбилиси да минем през още две арменски забележителности – най-голямото езеро Севан и още един от популярните средновековни манастири на брега му – Севанаванк. Поради низ от причини, вместо стандартните 290 км между Ереван и Тбилиси, ние изминахме почти 100 км повече, след като на три пъти объркахме пътя.

Ереван – Тбилиси – карта на маршрут, Грузия, Армения

Ето го и тракът за деня.

Така, ние хубаво

оставихме Ереван зад нас,

но разликата между лявата и дясната карта горе вече беше започнала да се формира. Аз продължавам да обвинявам противния Garmin, въпреки че ми е напълно ясно, че няма как някаква електроника да ми е виновна, но все пак – бях си въвел адреса на хотела в Тбилиси и малко лекомислено не проверих как изглежда начертаният от Garmin-а маршрут на по-дребен мащаб на картата. За сметка на това обаче, още предишния ден, много внимателно бях проучил имената на градовете, през които трябва да минем и определено Ashtarak не беше от тях. Въодушевен от нещо като истинска магистрала обаче, ми отне около 25 км да осъзная, че се движим в грешната посока:

Магистрала Ереван – Тбилиси в Армения

Е, все пак бяхме в Армения и понятието магистрала тук е с размита дефиниция, та позволеният на магистралата обратен завой ми влезна в употреба. Просто бяхме излезнали през грешния изход на Ереван, което ни костваше около 30-ина ненужни километра и поне още толкова минути. Няма значение, ако не друго, поне беше забавно.

Освен, че навигацията ни водеше по грешен път,

аз съумях и да изтърва един завой, което ни костваше отделно още няколко километра през дупки и джендеми, преди да се върнем на „правилния“ път. След като се усъмнихме вече в правилността на пътя, спряхме до едно такси и

питахме за пътя до Тбилиси. Така ни упъти човечеца, че се затрихме още повече.

Абе много е важно първо да ти дойде втория акъл, ама не винаги се получава. Разгледах внимателно картата на Garmin-а и открих проблема – понеже пътят при границата Баграташен – Садакхло в картата на Армения и картата на Грузия не се пресичаше, Garmin-ът го тълкуваше като задънена улица и всячески се опитваше да ме прекара от някъде си другаде. В същата ситуация съм попадал и в Сърбия и то пак заради GPS карти на различни производители за различните държави – та имайте си едно на ум. В крайна сметка след няколко корекции в маршрута и три – четири ловки маневри се появиха табелите за Севан.

Продължихме още почти 80 км по подобна псевдо – магистрала. Аз така и не разбрах с колко е позволено да се движиш по тази магистрала, защото нямаше нито един знак, който да те информира за това. Нищо де, следях си за бели Toyota Corolla с видео техника на челното стъкло и пред тях държах поведение. Качеството на настилката никъде не позволяваше скорости над 100 км/ч, така че бързо не пътувахме, но и не бързахме особено много де. Освен дупките по магистралата, имаше и други интересни компоненти, като например автомобили и каруци, движещи се в твоето платно, но срещу теб. Или пък някой краймагистрален селянин, който е опънал сергия в аварийното платно.

Ако се загледате в картата на Армения, ще ви направи впечатление, че 1/6 от територията и е заета от

езерото Севан,

което е най-пълноводният водоем със сладка вода в кавказкия район. Намира се на 1 900 метра надморско равнище и ние след няма и 2 часа път се добрахме до него. Преди в езерото е имало само един остров, на който е построен през девети век манастирът Севанаванк. Манастирът все още си функционира като такъв, но пък островът се е превърнал в полуостров, което нас ни устройваше много добре. Църквите в този манастир си личеше, че са по-нови, защото бяха изградени от тухли.

Арменска църква край есеро Севан, Армения Арменска църква край есеро Севан, Армения

Понеже арменците си нямат море, явно ползват това езеро и за плаж. Стига толкова културна програма за деня – чака ни път. Предстоеше ни да се гмурнем в тези планини и иначе много пухкаво изглеждащите облаци – не бях виждал досега така да се задържат облаци в планината, чак толкова отсечено.

Езеро Севан, Армения

Магистралата свърши, а пухкавите облачета се оказаха доста гъста мъгла с елементи на дъжд. Пътят беше красив, но супер разбит:

Магистрала Ереван – Тбилиси в Армения

Не, че нашите тунели са цвете за мирисане, но определено най-ужасният тунел, през който съм минавал някога, беше една

практически пещера след град Ванадзор,

изкопана в скалата, без каквото и да е покритие на пода и стените. На влизане ми направи впечатление, че на една ръждива табелчица пишеше височина 3,20 метра (не знам как минават тировете от там), но след нея последва някакво страхотно раздрусване. Видях, че тунелът е напълно тъмен (за осветление сами разбирате, че няма как да става дума), но така връхлетях върху камъните с около 40 км/ч, че направо ме заболя … сърцето де – нищо не съм счупил. След като почти спряхме и започнахме да се придвижваме на първа предавка, по средата на тунела, който целия беше прокопан под завой, достигнахме и до единственото осветително тяло в това чудо на пътното строителство – издълбана дупка в тавана на тунела, от която влизаше … мъгла. Сетих се да снимам чак към края на тунела, но и без тази снимка ще го помня винаги.

Пътят минаваше през

каньона на река Дебет

и пейзажът беше много тучен, но просто заради качеството на настилката нямаше възможност за концентрация върху даденостите на природата.

Kаньонът на река Дебет по пътя Ереван – Тбилиси в Армения

Kаньонът на река Дебет

През следващите 150 километра видяхме само една табела за Тбилиси, и то тя беше така сложена на едни пет кьошета, че въобще не ставаше ясно коя отбивка трябваше да хванем – разбира се, уцелихме грешната. Продължаваха и страданията с навигацията ни, която все искаше да ни изкара от Армения през някакъв друг изход (по на запад) и затова често се налагаше да правим обратни завои и да се връщаме по 3 – 4 километра назад, за да продължим по правилния път.

Минахме през

град Алаверди,

който е нещо като Перник – имаше някакви огромни въгледобивни и медодобивни предприятия, които бяха явно приватизирани по арменски и изглеждаха като призраци, доста потискащо. Това определено не беше от най-развитите райони на Армения.

Алаверди по пътя Ереван – Тбилиси в Армения

Алаверди

Продължихме по тесния планински път. Минаванията под

мостовете на влаковата линия Ереван – Тбилиси бяха доста екстремни

и непрекъснато имах чувството, че огледалата ми ще останат на някой арменски стълб или камион. В крайна сметка за 5 часа стигнахме и до

арменско – грузинската граница

Арменско – грузинска граница по пътя Ереван – Тбилиси

Арменско – грузинска граница

Бариера има, ама тя е вдигната наполовина. Спирам, оглеждам се – навалица някаква няма, общо взето само ние сме желаещи да навлезем в Грузия.

Минавам си под бариерата на собствени риск – никой не ми се скара

Дотук добре. Намирам една будка с някакъв товарищ в нея. Къде ми били документите – давам аз каквото се очаква на граница, а в допълнение и онзи документ, който ми бяха дали на влизане в Армения.

Граничарят ме овиква

„Никой полицай ли не ви е спирал докато сте били в Армения?“, викам му, че аз си карам по правилата и никой не ме е спирал. Не можело да бъде това. Аз си замълчах. Този документ бил отворен, трябвало да го затворя. Явно съм прескочил така разпространените тук брокери – бях забравил лудницата на влизане в Армения. Паркирам и влизам в някакъв огромен фургон, в който има примерно 20 ученически чина, на които стоят едни нахмурени арменски чичковци – брокери.

В единия край на фургона има каса.

Давам си отворения документ, взимат ми 6600 драми (23 лева), връщат ми бележка за 6500 драми и ми връщат същия отворен документ. Викам, ей! Това било държавна такса за не знам си какво, документът щели да ми го затворят брокерите. Разликата от 100 драми не знам точно каква такса беше, според мен си беше джобна такса за касиера – то са 50 стотинки де, ама ме издразни тоя. Избирам си най-малко нахмурения, пуфтящ цигари, брокер, давам му 2000 драми (7 лева – тук вече за никаква бележка не може да става дума), той скъса една част от „отворения“ документ, би три печата и … явно по този начин до „затвори“. Взимам си партакешите и се връщам при будката с товариша, той беше доволен от свършената работа и ни пусна напред. Значи влизането в Армения ми струваше 112 лева, а излизането ми струваше 30 лева – общо 140 лева за прекрасните арменски пътища – дано ги вложат разумно…

Чао Армения (أرمينيا), здрасти Грузия (საქართველო)!

Грузинската граница

е съвсем друга бира – едно ново строителство, едно излъскано. Пълно беше с някакви американски джипове и от тия американските полицейски коли. Вече сме свикнали и пак ни снимаха с камерките един по един. Никакви проверки на багажа, никакви такси. Поговорихме си само с граничаря, от къде сме, накъде сме – усмихна се и каза „счастливого пути”. Минаваме покрай Duty Free Shop – а и навлизаме в Грузия, посока Тбилиси.

Пътищата, инфраструктурата и бензиностанциите тук много наподобяват тези в България, няколко класи над Арменските са. На всяка бензиностанция се предлага дизел и евро дизел, което беше успокояващо. Аз обаче си имам гориво и искам да си заредя в Тбилиси, с надежда, че горивото там ще е най-качествено. Цената и без това продължава да е стабилно под 2 лева за литър. Това, което прави най-силно впечатление (освен безумната азбука), е силното полицейско присъствие:

Грузинска полиция, Грузия

В никоя друга държава не съм виждал такъв респект към полицаите,

нещо подобно си представям в USA (никога не съм бил там). Полицейските коли са големи, имат много силни сирени и се държат много силово и арогантно на пътя. Във всяко село най-лъскавата сграда е полицейския участък. Тук полицаите спират колите с високоговорители – настигат те, пускат сирените и ти говорят на грузински. Не че ме спираха мен, но докато стигнем до Тбилиси (около 70 км от границата, ама то по тия пътища направо е песен в сравнение с арменските) станах свидетел на 3 – 4 такива полицейски акции. Никъде не видях знаци за ограничение на максималната скорост, затова все гледах да карам зад някого, за да го ползвам за бушон. Нямаше нито една камера за превишена скорост, но липсата им се компенсираше с безброй много полицейски Skoda Octavia последен модел.

Може вече да бяхме влезнали в Грузия, но Garmin-ът продължаваше да ми лази по нервите и ме караше да заобикалям от не знам къде си. Май картата за Тбилиси беше отделна от тази за Грузия или нещо такова. Наблягам непрекъснато на това, защото искам да предпазя някого, който реши да кара в този район – много е важно да се подготвите с подходяща навигация, просто насладата от пътуването е много по-голяма, когато не трябва да мислиш дали не караш в грешната посока. Аз съм си извадил вече поуките и от тогава не съм имал такива навигационни колапси. На грузинските табели не можеше да се разчита, съответно пак се затрихме, питахме, връщахме се, правихме нарушения…

Още преди влизането в Тбилиси ни беше припомнено за грузинските джигити. Пълно беше с всякакви резачки. Всички сме чували за това, че

грузинците са луди шофьори

Действително е така – при задминаване тук е прието, че задминаващият е с предимство, и не той трябва да се прибере, за да се размине с насрещно движещата се кола, а задминаваната и насрещната коли са длъжни да улеснят максимално джигита, дори това улеснение да включва влизане в банкета. Първите няколко пъти е стряскащо, но после ти държи влага и се свиква бързо. Просто трябва задължително да си нон – стоп на щрек за луди, летящи срещу теб, грузинци. Сигурен съм, че някои от вас са чували за Гиорги Тевзадзе, неговото BMW M5 E34 и лудото му градско каране – (видео). По ирония на съдбата, този съвременен грузински герой загина, возейки се на дясната седалка, година преди ние да посетим Тбилиси, така че поне ми беше малко по-спокойно, макар и непрекъснато да ме засичаха разни други джигити.

Може би Армения ни беше занижила вече очакванията, но

Тбилиси

ни се стори много модерен град

Едно ново строителство, едни градинки, едни големи булеварди, не липсва нито стара, нито нова история:

Тбилиси, Грузия Тбилиси, Грузия

Влезнахме в града, навигацията се поосефери и ни закара през най-централния булевард Шота Руставели (все едно бул. Иван Вазов) до първия от набелязаните хостели – най-близкия до центъра от трите. Стаите ни харесаха, имаха готини руски камини, но за съжаление нямаше да си имаме съквартиранти, както беше в Горис, Армения.

Банята беше обща за етажа, но предвид, че бяхме почти сами в целия хотел – преглътнахме това неудобство. Преглътнахме и цената от 150 грузински лари (120 лева) за две стаи. Оставихме багажа в хостела, а колата беше перфектно паркирана на задънена улица в ремонт – няма кой да я барне (добре, че сме с Дачия, че не ми се мисли иначе). Тръгваме на пешеходна разходка из грузинската столица.

В сравнение с Ереван,

Тбилиси е много различен град. Много по-модерен,

с много повече живот по улицата, с много по-модерни хора, и най-вече с много по-модерни сгради. Някакси много по-познат за нас стил. Не знам дали ми хареса повече, но беше някакси по-наситен.

Скъпите коли не са рядкост, а дори видяхме електрическа Tesla Model S (към този момент не бях виждал такава кола в България все още). Като цяло автопаркът беше в пъти по-млад от този в Армения и малко по-стар от този в България. Нямаше нито една Лада, само една – за атракция. Правеше впечатление, че има много японски автомобили (може би от Индия) с десен волан, дори и таксита. Имаше и други разпознаваеми марки от западния свят, като McDonald’s и ProCredit Bank, например.

Тротоарите бяха поддържани,

а по тях се движеха много млади хора:

Тбилиси, Грузия

Някои от площадите бяха с някакъв европейски, може би италиански облик:

Тбилиси, Грузия

Други площади по-скоро напомняха на Скопие:

Тбилиси, Грузия

Като цяло градът остава едно леко чувство на бутафория, но като че ли все пак донякъде и подплатена.
Не рядко се срещаха и сполучливи образци на съвременното изкуство по улиците и по сградите.
По жените човек може дори да се загледа, но по мъжете по-скоро не.

Има и старинен център, с много интересни стари сгради:

Тбилиси, Грузия

Тбилиси, Грузия Тбилиси, Грузия

Тбилиси, Грузия

Църквите отвътре приличат повече на нашите.

Но определено

емблемата на Тбилиси са новите съвременни сгради,

които дори стоят малко смешно до буйната и кална река Кура (не се смейте!):

Тбилиси, Грузия

– Сградата на съдебната палата, малко като операта в Сидни:

Сградата на съдебната палата – Тбилиси, Грузия

– Един нов киносалон с безумна форма, или по-скоро с безумни форми:

Киносалон – Тбилиси, Грузия

– Един метално – стъклен пешеходен мост:

Мост – Тбилиси, Грузия Мост – Тбилиси, Грузия
След това се качихме по стръмнината към

античната крепост Нарикала,

от където се открива гледка към центъра:

Тбилиси, Грузия

Оказа се, че грузинците си имат своя интерпретация на дом – паметника на тоталитарната комунистическа партията Бузлуджа на отсрещния хълм в планината Табори. Надявам се грузинците да са съумели да го запазят по-добре от нашия, който в момента е в класацията „Най-красивите изоставени места в света“. Имаше и няколко готини хотелчета по хълмовете наоколо.

Sololaki St, Tbilisi, Грузия

Подобно на Майка Армения и тук

Майка Грузия

гледа от високо столицата си.

Майка Грузия – Тбилиси, Грузия

Тази 20 метрова майчица олицетворява характера на грузинеца – държи в лявата си ръка чаша вино за добре дошлите гости (като нас) и меч в дясната си ръка, за враговете на Грузия.

Понеже започна да се свечерява, решихме да не се мотаем дълго в търсене на перфектното заведение за вечеря, а седнахме просто в най-пълната кръчма на площада под крепостта. Може би беше по-туристическо, но като за една вечер в Тбилиси, едва ли можехме да опитаме повече

традиционни грузински ястия

на един път. То не бяха едни супи с пелмени, супи без пелмени, кебапи по азербайджански, салати от местни треви, но най-вече следва да се обърне внимание на най-характерните за тоз район Хачапури и Хинкали (като големи пелмени) с овче месо:

Грузинска кухня – Тбилиси, Грузия Грузинска кухня – Тбилиси, Грузия

Грузинците не си играят – като поръчаш една ракия (тук се нарича Чача и на вкус, според бащата на Таня, е много близка до нашата), не те питат дали да е малка или голяма, а направо ти носят бутилка 200 милилитра. На една такава ракия тук е прието да се прибереш с колата, както при нас на една малка бира. За цялото това угощение платихме 45 лева, което за 4 човека ми се стори нищожно малко.

След вечерята имахме възможност да се насладим и на

нощен Тбилиси:

Нощен Тбилиси, Грузия Нощен Тбилиси, Грузия Нощен Тбилиси, Грузия

Тракът от пешеходната разходка представляваше това.

На връщане към хотела заговорих едни таксиджии и ги попитах по кой път да минем утре за Батуми. Те ми препоръчаха северния и по-качествен път през Кутаиси и Уреки, а не южния (в доста по-лошо състояние) път през Боржоми и Ахалцике. Питах и в хотела, и там така ми казаха. В леглото, преди заспиване, направих малко проучване какво можем да разгледаме по път утре, набелязах два хотела в Батуми (хареса ми така да се движа без резервация за спане – някак по-авантюристично е) и дръпнахме плувките.

Очаквайте продължението

Автор: Драган Драганов

Снимки: авторът

В Тбилиси могат да се намерят специални оферти за хотел:



Booking.com

Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

Не само в Тбилиси, но и в цяла Грузия можете да намерите хубави места:



Booking.com

Езера, ветрове и приятели (5): През Дурмитор: Жабляк, Черно езеро и река Тара

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания. В третата част влязохме в Черна гора, а за последно тръгнахме към Острог и Пивското езеро, за да спрем в планината Дурмитор. Днес през Дурмитор ще минем към Жабляк, Черното езеро към каньона на река Тара

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели

част пета

През Дурмитор: Жабляк, Черно езеро и река Тара

 Дурмитор, Черна гора

 

Снегът се появява навсякъде около нас – на отделни, твърди, степани  кристални преспи. Изключителността на мястото е именно в съчетанието – зелената мекота на поляните, цъфналите на туфи лилави и жълти цветя, преспите сняг и сивкавата, сякаш надрана от гигантски нокти скала. Няма такова място…

 Дурмитор, Черна гора

 

Впечатлението ми се допълва  и от ефекта, с  който слънцето ни изненадва –огрените поляни и двуострият връх в далечната сянка.

 Дурмитор, Черна гора

Съвсем изумена оставам от двете деца на колело и с широкополи, кокетни шапки край пътя… Чудесата на Дурмитор не стихват…

Пътуваме към Жабляк

Времето постепенно се смрачава. Започва да вали. Непосредствено преди този красив високопланински курорт, попадаме на бунгала (новопостроени) със забавното име „Катун”.

Катун – Дурмитор, Черна гора

Ники пита за цената – удовлетворява ни. Момчетата също са съгласни да останем. Прекарваме една неповторима вечер хапвайки местни специалитети в компанията на австрийски моторист. Катун се оказва лятна ферма, където през топлия сезон се отглеждат домашни животни, в конкретния случай – крави.  Всичко на масата е произведено тук – прошуто, сирене,  солен каймак, баница, хляб, салати от маруля и червено цвекло.

 

Разговаряме с чужденеца, доколкото е възможно, „газдата” (стопанинът) си бъбре с нас, опрял големичкия си корем на отсрещната пейка. Намираме се в „заведението” към фермата – място самобитно и екзотично, с грубо одялани пейки, застлани с ръчно тъкани постелки, бар – от камък и лакирано дърво, сякаш направен от начинаещ дърводелец.

 

Толкова е натурално, обикновено и първично… като докосване до живия живот, до природата, до пулса на нормалното човешко ежедневие…

После спим в миришещо на дърво бунгало с весели сини чаршафи и преносима луминесцентна лампа.

 Катун – Дурмитор, Черна гора

 

 

 

Красиво, спокойно преживяване,  докосване до местния бит. За нас тази вечер носи от вкуса на Черна гора, от мириса и цвета на непокорството й… А навън дъждът напоително продължава да вали.. Но – какво от това, имаме всичко, от което се нуждаем…

 

Ден шести

Црно езеро (Дурмитор); Джурджев мост; каньонът на р. Тара; къмпинг „Зелени рай”.

 

Жабляк, си е

Жабляк

Без модерно и масивно строителство, с гъсто разположени дървени къщички, една централна улица с множество разклонения и достатъчен брой обозначителни табели за местонахождението на различни забележителности.

 Жабляк, Черна гора

 

За съжаление някои от тях са достижими само пеша, което ни лишава от възможността да ги посетим. Нашите „другари по оръжие” не са виждали

Црно езеро

Пазя за него ярък спомен. Искам да се уверя, че не греша, както се и оказва. По същата асфалтова алея, със съответните закачки по пътя (Ники „кара” огромен чопър, всъщност яхва  извития ствол на иглолистно дърво) стигаме до езерото.

Црно езеро, Черна гора

Дълго се разхождаме по обиколна крайбрежна пътека. Присядам на пейка и обичайно – плъзгам се мислено по синьозелената повърхност и спирам до отражението на планинския връх във водата.  Мисля за съвършенството на природата, за лекотата, с която създава най-гениалните си творения…

 

Брегът до водата е обрасъл със свежа яркозелена трева. Сетне рязко започва гъст иглолистен пояс, над чиито предел още по-контрастно надничат скалистите чела на планинските върхове, сурови и изсечени, диви и непристъпни. Езерото мирно се разлива между бреговете си, играе си с отраженията – едно природно огледало, събрало в рамката си и небе, и земя. Горите наоколо дремят непокътнати, човешкото присъствие е ненатрапчиво. Някак всички се съобразяват с едва доловимия дъх на безкрая.

 

 

На брега си почиват с обърнати нагоре дъна няколко лодки. Все пак намираме една на вода и Денислав се снима в нея. Ники я клати заплашително, а Бобан умира от смях, виждайки физиономията на неустрашимия гребец.

 

Това са моментите. На пълно откъсване, когато, слят с мига, си истински жив. Истински жив.

Следва

каньонът на р.Тара

Този път минавам по Джурджев мост до противоположния му край. Известен с това, че е един от най-високите (или най-високият) автомобилни мостове в Европа. Поне така прочетох някъде. Наистина внушителен, сега гъмжи от туристи.

 

И аз – щракам ли, щракам, а реката се вие в подножието синя и недосегаема, на полянките дремят малки къщички. Гъсто обрасли склонове тръгват от самата река под лек наклон и създават известно усещане за мащабност. Бодящо високите каменни стени обаче напомнят, че това е все пак един от най-дълбоките каньони на планетата.

 

Очаквайте продължението

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:


Западни Балкани - Общо

 

Турция на мотор, 2013 (3): По Каменния път през Дивриги до Кайсери

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
Продължавме обиколка на Турция с мотора на Златомир. В първата част от София през Гелиболу стигнахме до Инеболу, продължихме към Ондокузмаис, Самсун, Тиреболу, Мачка с манастира Сумела, за да стигнем до Ерзинджан. Днес по прословутия сред мотористите Каменен път ще прекосим каньони и планини, за да стигнем Кайсери Приятно четене:

Турция на мотор

част трета

По Каменния път през Дивриги до Кайсери

    Сутринта, докато зареждахме на бензиностанцията, гледах със задоволство планините срещу нас... Е...натам отивахме! Днешният ден се очертаваше с най-затънтения планински маршрут от цялото ни пътуване - за да избегнем скуката на "стандартния" път, си бяхме набелязали някакво пътче, което се виеше през чукарите в посока Кемах, Илич, Кемалие, където трябваше да търсим някъде си някакъв си Каменен път и оттам да излезем на Дивриги и лека полека към цивилизацията, демек Кападокия. Нямах особени надежди, че днес ще стигнем до Юргюп, че си бяха към 800 км планински пътища, ама и за никъде не бързахме... Беше понеделник, или пък вторник...а дали не беше сряда... Нямаше особено значение! Неделята, в която трябваше да се приберем в Софето беше далеч...  

Бензиностанция – Турция на мотор

  Отново емблематичните за турските пътища претоварени с всевъзможни чували и чувалчета камиони

Камион – Турция на мотор

  Занавлизахме в планините. Пътят беше що-годе приличен и отчайващо пуст. Чукарите околовръст бяха наистина сериозни!

Планини – Турция на мотор

 

Река Ефрат

Река Ефрат – Турция на мотор

  Има хора, които обичат да карат по магистрали, има хора, които обичат да карат по морския бряг, има хора, които обичат да карат в гората... Има хора и които въобще не обичат да карат, а предпочитат да си седят в удобния фотьойл пред телевизора.

Аз обичам да карам сред огромни планини!

Вярно предпочитам да е по асфалт, но да е сред планини! Естествено тук се чувствах в свои води

 Планини – Турция на мотор

Нек'ъв ориент експрес цепи мрака...

Влак – Турция на мотор

    Тук таме имаше и рехаво движение, колкото да е изключение от правилото, че по тези земи беше адски пусто! Все едно карахме някъде през планините на Централна Азия! Не, че някога съм бил в Централна Азия, ама в съзнанието ми точно така би изглеждало там! Е, сигурно с по-малко асфалт и никакви мантинели, ама айде сега... подробности

 Планини – Турция на мотор

 

Планини – Турция на мотор

  Стигнахме благополучно в

Кемах - малко и леко мизерно градче

в подножието на някаква крепост, дето ни се видя твърде далеч, за да бъхтаме пеш дотам в жегата

Кемах – Турция на мотор

    Повъртяхме се по мегдана, позяпахме, поседяхме, позаредихме батериите на фотото и продължихме напред... Път ни чакаше! И то какъв! Тепърва трябваше да минаваме по Каменният път Доста се чудех дали да не кривнем по това пътче  и да утрепем няколко часа в каране по дивото (то не, че сега бяхме в "питомното", ама...), но не бяхме с подходящия мотор... Притесняваха ме пластмасите, както и хипотетичния вариант някой от коловете пак да "хвърли маслото"... То затова и съкратихме всички офроуд участъци, както и Грузия, та сега да се забивам тук по черно... Айде друг път, когато съм с друг мотор и по-малко багаж

Планини – Турция на мотор

    Отново доближихме планините и взехме да се врем по тях. Това беше знак, че наближавахме

Каменния път

Той все пак беше  прокопан в каньон, а каньон насред полето нямаше как да има естествено.. Ама голяма красота е по тези места, ей! Сурово, но красиво!

Планини – Турция на мотор

По тези места срещахме доста ето такива селца... Какъв точно беше битът на тези хорица, само можех да гадая...

Планинско село – Турция на мотор

  Какво правя тука ли?

Пред картата – Турция на мотор

Е как какво правя? Зверя се в картата разбира се... Бяхме спрели на един безлюден кръстопът и естествено се чудехме накъде сме! Уж бяхме към Дивриги, ама интуицията ми показваше, че не бяхме точно в посоката, в която сочеше табелата! От друга страна пък

пътят за Дивриги го нямаше на моята карта!

Нито този, по който ни упътваше табелата, нито пък другия... Въобще според моята карта ние бяхме насред нищото и не можехме да ходим никъде другаде освен обратно към Кемах! От трета страна пък беше кански пек и нямаше кьорава кола или човек в околовръст, та да питаме! Тъкмо вече бяхме готови да поемем по който и да е път само и само да се движим нанякъде, когато от трепкащият от жегата въздух буквално изплува един бус! Аз естествено изкочих на шосето и му махнах да спре! Бусът естествено спря. В него се возеха двама ухилени образи... Сговорчиви при това.... Аз очаквах някакви ядни нотки, ама нейсе - такива нямаше. Пичовете естествено не говореха никакъв английски, пък за български да не говориме, но успяхме да разберем, че пътят за Дивриги е натам, накъдето сочеше табелата, но за сметка на това пък Каменният път (дето пак е за Дивриги) бил на онам... Пичовете полюбопитстваха защо точно оттам искаме да минем, щото нещо им се виждаше нелогично, предупредиха ни, че преминаването на Ташйолу-то било към бир сат и отпрашиха в лятната мараня.... Поехме в правилната посока... На хоризонта бяха само планини, та така и не можех да отгатна къде ли ще да е пустият му каньон

Планини – Турция на мотор

    Отново срещахме странни къщурки пръснати по баирите. И така докато долу в ниското не стигнахме този тунел

Тунел – Турция на мотор

  И след тунела не ни се разкри тази гледка

Каньон – Турция на мотор

   
На отсрещния бряг беше

прословутия Каменен път от Кемалие за Дивриги

Пътят е прокопан в отвесните скали на Черния каньон на река Ефрат. Тук беше някакъв сложен пътен възел. Срещу нас имаше черен път с наклон сигурно над 30 градуса и разни табели за селища на 30, 45, 54 км, забити кой знае къде в чукарите. Зад нас беше тунелът, от който изкочихме преди малко, а след моста над реката имаше тунел наляво за Кемалие и тунел надясно за Дивриги

 Каменен път от Кемалие за Дивриги  – Турция на мотор

  След първият тунел пътят изглеждаше така - чакълест, тесен и без видимост по завоите, без мантинели, а отдясно в дерето течеше кротко и напоително реката

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

    В интерес на истината, докато минавахме въпросния пътен участък срещнахме само трима колоездачи и едни хорица с някакъв голф, които явно се бяха заблудили, защото не бяха с местен номер и изглеждаха доста изтормозени. Съответно и поне десет пъти питаха това ли е пътят за Кемалие, та да не би да не сме ги разбрали от раз... Ето тук вече се навлиза в тунелите (пътят върви няколко километра в ръчно прокопани тунели) и отсреща се виждат прозорчетата им

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

  Височко си е... Дълбочко е вероятно... Пък ние с тоя луноход дето само като видеше "черно" и почваше да суче задницата Няколко километра покарахме на хлад в тунелите... Тук определено се чувствах по-комфортно отколкото навън по ръба на скалата. Възползвахме се и от нулевия трафик та се поразхвърляхме и поотморихме до едно от прозорчетата. Какво повече от хубава гледка и прохладна сянка можехме да искаме в момента?  

Тунел – Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

  На изхода естествено не пропуснахме да се снимаме

Тунел – Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

  ...и поехме по не кой знае колко по-лесния или читав път извън каньона

в посока Дивриги...

Хванахме тясното усукано пътче виещо се през безлюдните чукари. Нямаше начин - трябваше да увеличим малко темпото. Не, че бързахме за някъде, но нямаше опция да замръкнем по чукарите! Все ми се щеше да се придвижим максимално близо до Кападокия, а и по небето нещо взеха да се събират облаци, в унисон с дъждовната прогноза, която гледахме сутринта

Планини – Турция на мотор

  Минахме покрай някакви селца и една гара буквално насред нищото и точно, когато вече беше започнало да ни писва от завои, заврънтулки и каране от типа първа, втора, трета, втора, излязохме на главния път за Дивриги (тоя дето целенасочено бяхме зарязали, за да се врем по чукарите Според мен Дивриги трябваше да е ей там зад баира и направо ми призля като мернах някаква табела за 50-60 км... Нещо беше взело да ми писва от въртене по завоите и ми се щеше по-сериозна почивка сякаш.... Бяхме 5 ден по пътищата и си навъртахме сериозен километраж! Нямаше начин това да не ни се отразява... Пейзажът беше леко лунен и единствените признаци на цивилизацията бяха пътчето, по което се движехме и чат пат някоята кола, с която се разминавахме Но пък какъв кеф е да се кара по подобни безлюдни пътища с добра настилка... Най-накрая стигнахме заветното

Дивриги...

Направо ми се видя на края на света! Тук решихме, че освен нас си ще поглезим и Брус Лий с едно миене, да му смъкнем прахоляка. Естествено аз трябваше да нагазя в калта, за да измъкна моторетката от импровизираната автомивка, та после се възползвах от пароструйката да си измия ботушите Както се казва за две лири толкоз! [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Опитахме се да поговорим с някакъв човек, който очевидно живееше в един фургон на бензиностанцията-автомивка и който непременно държеше да си говорим нещо, но ние нищо не вдявахме разбира се, освен "гезме тур" и неодобрителното му поклащане на глава като разбра, че не сме чували за някаква джамия дето хора чак от Америка идвали да я гледат... Засрамихме се и решихме да видим каква ще да е тая джамия! Тъкмо щяхме да се поразтъпчем, пък и да хапнем някъде (естествено), да пием по чай...

Дивриги

Дивриги – Турция на мотор

В Дивриги спряхме в една дюнерджийница. Хората ми се видяха леко странни и леко начумерени... Дали пък нямаше да ни сложат стрихнин в храната например... Поседяхме, хапнахме, позяпахме... Другите клиенти се изпариха всеки по собствените си задачи и ние останахме само с персонала - трима мъже. Тогава ледовете се поразчупиха и започнахме с "говоренето"... Те си говореха на турски, ние се усмихвахме и кимахме, те си говореха, ние се усмихвахме... Когато по интонацията долавях, че ни питаха нещо, се сепвах и отговарях на чист български, след което те започваха да се усмихват и кимат... Въобще разговорът вървеше по вода... Схванах, че и те ни препоръват непременно да видим джамията дето чак американците идвали да я видят. Къде от кумова срама, къде от пробуден интерес, обещахме тържествено, че ей сега отиваме точно там, когато видях, че майсторът (апропо в сферата на услугите по тези земи йерархията на персонала е много явно изразена и се спазва на 100%! Нямаше как някой да разговаря с нас, ако това правеше в момента онбашията!) започна да прави някакви странни намигвания и да говори шепнешком нещо... Викам си "Айдееееее и тоя ще да е педераст!"... Човекът видимо се стараеше да ни каже нещо, но ние така и не вдявахме пък и не го чувахме честно казано. Tогава той се огледа внимателно някой да не влезе, стана, доближи се до масата ни и заговорнически започна да чертае нещо с пръст по масата! И за миг не си помислих, че ще ни рисува картинка с къщичка и дърво например, но първоначално не схванах точно какво се случваше... Човекът без да промълви и дума упорито чертаеше по масата три букви - ПКК! Ясно - ПКК - кюрдската съпротива! След като видя, че вдянахме, вече къде с жестове, къде на глас ни показа двусмислено, че АК вар и пуф, пуф, пуф, пара йок... Викам „къде бре? Тук?!“,  „Йок, йок, йок, бурда проблем йок“, веднага побърза да ни успокои и човекът! „Кемалие - проблем! Бурда йок!“ Еееее, ние вече бяхме там! Няма да ходим! Споко, не се коси! Сбогувахме се със загрижения за парите ни майстор и поехме към джамията, а навън времето бешееее.....сиво черни облаци надвиснали ниско над града и вятър, ама вятър ти казвам... Запътихме се към джамията, но по средата на пътя се върнахме щото ме хвана шубе вятърът да не катурне натоварения мотор, пък и дъждът се очертаваше страшен и силен! Ако имаше някакъв шанс да го избегнем - аз бях с двете ръце "ЗА"... От тук нататък

до пристигането ни вечерта в Кайсери, пътят ни беше една непрестанна гонитба с летните бури

(които по тези места са си уаааауууу) и борба с ураганните ветрове, които на моменти ни мяткаха като есенно листо насам натам...

Буря – Турция на мотор

Ето от това бягахме! Сега разбрахте ли защо бързахме?

Буря – Турция на мотор

Продължихме с най-бързото си възможно темпо напред и лека полека се поизмъкнахме и от планините и от черните надвиснали облаци.... Само вятърът остана да ни съпровожда, но аз стисках здраво кормилото с едно наум, че някой силен порив да не ни изстреля да берем гъби по ливадите. В далечината се виждаха някакви много особени хълмове, които така и не можахме да разгадаем от какво са се получили. Всичките хълмове околовръст бяха отрязани като с нож на една и съща височина и върховете им бяха абсолютно плоски Започнахме да поотхвърляме километри! Е то с такъв път как да не отхвърляш

Път – Турция на мотор

  Малко преди да достигнем до

градчето Кангал

(на кучелюбителите може би това име говори нещо), снимахме и този облак, който явно беше някакъв облак-националист, защото беше приел формата на Турция от географските карти

Облак – Турция на мотор

        След Кангал естествено объркахме пътя. Нали си бяхме такива някакви назадничави типове дето даже и ГПС нямат, пък камо ли някакви други модерни благинки на цивилизацията, освен една стара хартиена карта, дето беше толкова стара, че половината пътища дето минавахме направо си ги нямаше. Подкарахме смело напред в грешната посока, което мен хич не ми хареса от самото начало, защото посоката беше баш обратно към облаците, от които така старателно бяхме избягали и след 10-15 погрешни километра, богът на навигацията ни подшушна, че сме се май май малко пообъркали. Спряхме насред пътя баш до два закъсали тира (или по-скоро един закъсал и един съпортващ), попитахме накъде води този хубав път и хората казаха "Малатия" Не, знаех дали туй "Малатия" е хубаво място, само ми се въртеше в главата, че не е в нашата посока! Попитахме за Гюрюн, хората помахаха в посоката, от която идвахме и...обратен завой и пак към Кангал Точно на пътя между Кангал и Гюрюн беше единственият път през тези осем дни, когато ни валя... Вярно за кратко-има няма десетина минути, но за сметка на това порой! Нищо не се виждаше, но пък аз уверено шпорех през потопа със 140... Слязохме в

Гюрюн

Градчето не беше нищо особено, пък и още беше светло, за да оставаме да спим тук... Ясно-продължавахме напред по пътя за Кайсери. Отворих картата, на която се мъдреха два превала от по около 2000 метра и някакво градче Пинарбаши след има няма 100 километра... Продължавахме напред! Ще доживеем ли някога да има такива пътища и у нас?... Естествено, че не! Ние сме в ЕС и сме над тея неща...

Път – Турция на мотор

  Пристинахме в

Пинарбаши

почти по мръкнало, а Пинарбаши се оказа най-мизерното място, на което съм попадал някога (изключвам някои затънтени места в Мароко и две трети от селата в България, разбира се). Особено на смрачаване си беше зловещо! Без преувеличаване... Попитахме плахо на Най-мизерната-бензиностанция-на-света за хотел. Оказа се, че има някакъв мотел на няколко километра по-надолу. Покарахме, покарахме надолу, но мотел не видяхме. Спряхме при един полицай да го питаме , но човека си каза, че и той е "Бен ябанджи" като нас, демек не познаваше градчето, но ни насочи към центъра. След като направихме една панорамна обиколка на най-мизерния център и решихме дружно, че дори да има хотел, тук не бихме останали да нощуваме, не ни оставаше нищо друго освен

да пришпорим коня към Кайсери - "Големият град" в района

Дотам трябваше да минем към 80-90 км по тъмно и супер уморени... На всичкото отгоре и тук именно се оказа, че Поли се е разболяла - втрисаше я и имаше температура... Мдаааа......нещата отиваха на зле! Подгонихме пътя за Кайзери- Пътят позволяваше бързо каране, но си беше бая натоварен, естествено на места с ремонти от типа мини в това платно, мини в другото, оп извинете, тук сме махнали асфалта... На влизане в

Кайсери

понечиха да ни спрат полицаи (единственият път за толкова километри в Турция!) и аз от умора ли от какво не знам, но се сепнах и стиснах рязко предната спирачка. Моторът естествено поднесе и едвам го удържах! Полицаите дружно завикаха нещо от рода на "Аман, заман, селям алекум, дур бре багабонтино!" и взеха да ни махат да изчезваме преди да сме се претрепали... Доволни бяхме от това, че най-после стигнахме крайната точка за днес, нооо... ами Кайсери е град с мащабите на Софето, в който влизахме по тъмно, без никаква идея кое накъде му се намира, пък и къде точно бихме могли да търсим хотел! Иначе

градът е уникален! Особено по тъмно! Ако имате път натам - не го пропускайте!

Хванахме някаква посока тип "Цариградско шосе", ама пусто все не стигахме центъра! На всичкото отгоре карахме и бавно, щото се озъртахме за хотел... Накрая спряхме при едни полицаи (шестима), които дружно и съсредоточено чоплеха семки и плюеха в захлас по земята и те ни казаха, че напред на два-три километра имало хотел! Е да де, ама добре, че не ги послушахме, щото се оказа, че са ни пратили право в Шератон! Е то хубаво ама... като му видях после цените.... По пътя на логиката хванахме по една табела, на която пишеше "отогар". Имаше ли автогара, не можеше да няма места за преспиване около нея! Така се и настанихме в чуден (и скъп естествено) хотел, но в 22.30 с болен пасажер, не беше времето да обикаляме и се пазарим! Платихме и,

естествено, с най-голям кеф разходих смрадливите си дрипи из целия тузарски хотел

Наместих си возилото на челното място на паркинга, купих две бири от един продавач, който знаеше "добър вечер" какво е, но нищо повече на български, с което и приключихме този така изморителен и дълъг ден.... С всичкото това исках простичко да кажа, че с две думи, снимки от Кайсери нямаме нито от вечерта, нито от следващия ден, защото фотографът едвам се крепеше на краката си, пък камо ли да има сили да снима.... Сори и отидете и вижте - Кайсери си заслужава Очаквайте продължението   Автор: Златомир Попов Снимки: авторът   Други разкази свързани с Другата Турция– на картата: За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО :) :)

Турция на мотор, 2013 (3): По Каменния път през Дивриги до Кайсери

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
Продължавме обиколка на Турция с мотора на Златомир. В първата част от София през Гелиболу стигнахме до Инеболу, продължихме към Ондокузмаис, Самсун, Тиреболу, Мачка с манастира Сумела, за да стигнем до Ерзинджан. Днес по прословутия сред мотористите Каменен път ще прекосим каньони и планини, за да стигнем Кайсери Приятно четене:

Турция на мотор

част трета

По Каменния път през Дивриги до Кайсери

    Сутринта, докато зареждахме на бензиностанцията, гледах със задоволство планините срещу нас... Е...натам отивахме! Днешният ден се очертаваше с най-затънтения планински маршрут от цялото ни пътуване - за да избегнем скуката на "стандартния" път, си бяхме набелязали някакво пътче, което се виеше през чукарите в посока Кемах, Илич, Кемалие, където трябваше да търсим някъде си някакъв си Каменен път и оттам да излезем на Дивриги и лека полека към цивилизацията, демек Кападокия. Нямах особени надежди, че днес ще стигнем до Юргюп, че си бяха към 800 км планински пътища, ама и за никъде не бързахме... Беше понеделник, или пък вторник...а дали не беше сряда... Нямаше особено значение! Неделята, в която трябваше да се приберем в Софето беше далеч...  

Бензиностанция – Турция на мотор

  Отново емблематичните за турските пътища претоварени с всевъзможни чували и чувалчета камиони

Камион – Турция на мотор

  Занавлизахме в планините. Пътят беше що-годе приличен и отчайващо пуст. Чукарите околовръст бяха наистина сериозни!

Планини – Турция на мотор

 

Река Ефрат

Река Ефрат – Турция на мотор

  Има хора, които обичат да карат по магистрали, има хора, които обичат да карат по морския бряг, има хора, които обичат да карат в гората... Има хора и които въобще не обичат да карат, а предпочитат да си седят в удобния фотьойл пред телевизора.

Аз обичам да карам сред огромни планини!

Вярно предпочитам да е по асфалт, но да е сред планини! Естествено тук се чувствах в свои води

 Планини – Турция на мотор

Нек'ъв ориент експрес цепи мрака...

Влак – Турция на мотор

    Тук таме имаше и рехаво движение, колкото да е изключение от правилото, че по тези земи беше адски пусто! Все едно карахме някъде през планините на Централна Азия! Не, че някога съм бил в Централна Азия, ама в съзнанието ми точно така би изглеждало там! Е, сигурно с по-малко асфалт и никакви мантинели, ама айде сега... подробности

 Планини – Турция на мотор

 

Планини – Турция на мотор

  Стигнахме благополучно в

Кемах - малко и леко мизерно градче

в подножието на някаква крепост, дето ни се видя твърде далеч, за да бъхтаме пеш дотам в жегата

Кемах – Турция на мотор

    Повъртяхме се по мегдана, позяпахме, поседяхме, позаредихме батериите на фотото и продължихме напред... Път ни чакаше! И то какъв! Тепърва трябваше да минаваме по Каменният път Доста се чудех дали да не кривнем по това пътче  и да утрепем няколко часа в каране по дивото (то не, че сега бяхме в "питомното", ама...), но не бяхме с подходящия мотор... Притесняваха ме пластмасите, както и хипотетичния вариант някой от коловете пак да "хвърли маслото"... То затова и съкратихме всички офроуд участъци, както и Грузия, та сега да се забивам тук по черно... Айде друг път, когато съм с друг мотор и по-малко багаж

Планини – Турция на мотор

    Отново доближихме планините и взехме да се врем по тях. Това беше знак, че наближавахме

Каменния път

Той все пак беше  прокопан в каньон, а каньон насред полето нямаше как да има естествено.. Ама голяма красота е по тези места, ей! Сурово, но красиво!

Планини – Турция на мотор

По тези места срещахме доста ето такива селца... Какъв точно беше битът на тези хорица, само можех да гадая...

Планинско село – Турция на мотор

  Какво правя тука ли?

Пред картата – Турция на мотор

Е как какво правя? Зверя се в картата разбира се... Бяхме спрели на един безлюден кръстопът и естествено се чудехме накъде сме! Уж бяхме към Дивриги, ама интуицията ми показваше, че не бяхме точно в посоката, в която сочеше табелата! От друга страна пък

пътят за Дивриги го нямаше на моята карта!

Нито този, по който ни упътваше табелата, нито пък другия... Въобще според моята карта ние бяхме насред нищото и не можехме да ходим никъде другаде освен обратно към Кемах! От трета страна пък беше кански пек и нямаше кьорава кола или човек в околовръст, та да питаме! Тъкмо вече бяхме готови да поемем по който и да е път само и само да се движим нанякъде, когато от трепкащият от жегата въздух буквално изплува един бус! Аз естествено изкочих на шосето и му махнах да спре! Бусът естествено спря. В него се возеха двама ухилени образи... Сговорчиви при това.... Аз очаквах някакви ядни нотки, ама нейсе - такива нямаше. Пичовете естествено не говореха никакъв английски, пък за български да не говориме, но успяхме да разберем, че пътят за Дивриги е натам, накъдето сочеше табелата, но за сметка на това пък Каменният път (дето пак е за Дивриги) бил на онам... Пичовете полюбопитстваха защо точно оттам искаме да минем, щото нещо им се виждаше нелогично, предупредиха ни, че преминаването на Ташйолу-то било към бир сат и отпрашиха в лятната мараня.... Поехме в правилната посока... На хоризонта бяха само планини, та така и не можех да отгатна къде ли ще да е пустият му каньон

Планини – Турция на мотор

    Отново срещахме странни къщурки пръснати по баирите. И така докато долу в ниското не стигнахме този тунел

Тунел – Турция на мотор

  И след тунела не ни се разкри тази гледка

Каньон – Турция на мотор

   
На отсрещния бряг беше

прословутия Каменен път от Кемалие за Дивриги

Пътят е прокопан в отвесните скали на Черния каньон на река Ефрат. Тук беше някакъв сложен пътен възел. Срещу нас имаше черен път с наклон сигурно над 30 градуса и разни табели за селища на 30, 45, 54 км, забити кой знае къде в чукарите. Зад нас беше тунелът, от който изкочихме преди малко, а след моста над реката имаше тунел наляво за Кемалие и тунел надясно за Дивриги

 Каменен път от Кемалие за Дивриги  – Турция на мотор

  След първият тунел пътят изглеждаше така - чакълест, тесен и без видимост по завоите, без мантинели, а отдясно в дерето течеше кротко и напоително реката

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

    В интерес на истината, докато минавахме въпросния пътен участък срещнахме само трима колоездачи и едни хорица с някакъв голф, които явно се бяха заблудили, защото не бяха с местен номер и изглеждаха доста изтормозени. Съответно и поне десет пъти питаха това ли е пътят за Кемалие, та да не би да не сме ги разбрали от раз... Ето тук вече се навлиза в тунелите (пътят върви няколко километра в ръчно прокопани тунели) и отсреща се виждат прозорчетата им

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

  Височко си е... Дълбочко е вероятно... Пък ние с тоя луноход дето само като видеше "черно" и почваше да суче задницата Няколко километра покарахме на хлад в тунелите... Тук определено се чувствах по-комфортно отколкото навън по ръба на скалата. Възползвахме се и от нулевия трафик та се поразхвърляхме и поотморихме до едно от прозорчетата. Какво повече от хубава гледка и прохладна сянка можехме да искаме в момента?  

Тунел – Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

  На изхода естествено не пропуснахме да се снимаме

Тунел – Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

  ...и поехме по не кой знае колко по-лесния или читав път извън каньона

в посока Дивриги...

Хванахме тясното усукано пътче виещо се през безлюдните чукари. Нямаше начин - трябваше да увеличим малко темпото. Не, че бързахме за някъде, но нямаше опция да замръкнем по чукарите! Все ми се щеше да се придвижим максимално близо до Кападокия, а и по небето нещо взеха да се събират облаци, в унисон с дъждовната прогноза, която гледахме сутринта

Планини – Турция на мотор

  Минахме покрай някакви селца и една гара буквално насред нищото и точно, когато вече беше започнало да ни писва от завои, заврънтулки и каране от типа първа, втора, трета, втора, излязохме на главния път за Дивриги (тоя дето целенасочено бяхме зарязали, за да се врем по чукарите Според мен Дивриги трябваше да е ей там зад баира и направо ми призля като мернах някаква табела за 50-60 км... Нещо беше взело да ми писва от въртене по завоите и ми се щеше по-сериозна почивка сякаш.... Бяхме 5 ден по пътищата и си навъртахме сериозен километраж! Нямаше начин това да не ни се отразява... Пейзажът беше леко лунен и единствените признаци на цивилизацията бяха пътчето, по което се движехме и чат пат някоята кола, с която се разминавахме Но пък какъв кеф е да се кара по подобни безлюдни пътища с добра настилка... Най-накрая стигнахме заветното

Дивриги...

Направо ми се видя на края на света! Тук решихме, че освен нас си ще поглезим и Брус Лий с едно миене, да му смъкнем прахоляка. Естествено аз трябваше да нагазя в калта, за да измъкна моторетката от импровизираната автомивка, та после се възползвах от пароструйката да си измия ботушите Както се казва за две лири толкоз! [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Опитахме се да поговорим с някакъв човек, който очевидно живееше в един фургон на бензиностанцията-автомивка и който непременно държеше да си говорим нещо, но ние нищо не вдявахме разбира се, освен "гезме тур" и неодобрителното му поклащане на глава като разбра, че не сме чували за някаква джамия дето хора чак от Америка идвали да я гледат... Засрамихме се и решихме да видим каква ще да е тая джамия! Тъкмо щяхме да се поразтъпчем, пък и да хапнем някъде (естествено), да пием по чай...

Дивриги

Дивриги – Турция на мотор

В Дивриги спряхме в една дюнерджийница. Хората ми се видяха леко странни и леко начумерени... Дали пък нямаше да ни сложат стрихнин в храната например... Поседяхме, хапнахме, позяпахме... Другите клиенти се изпариха всеки по собствените си задачи и ние останахме само с персонала - трима мъже. Тогава ледовете се поразчупиха и започнахме с "говоренето"... Те си говореха на турски, ние се усмихвахме и кимахме, те си говореха, ние се усмихвахме... Когато по интонацията долавях, че ни питаха нещо, се сепвах и отговарях на чист български, след което те започваха да се усмихват и кимат... Въобще разговорът вървеше по вода... Схванах, че и те ни препоръват непременно да видим джамията дето чак американците идвали да я видят. Къде от кумова срама, къде от пробуден интерес, обещахме тържествено, че ей сега отиваме точно там, когато видях, че майсторът (апропо в сферата на услугите по тези земи йерархията на персонала е много явно изразена и се спазва на 100%! Нямаше как някой да разговаря с нас, ако това правеше в момента онбашията!) започна да прави някакви странни намигвания и да говори шепнешком нещо... Викам си "Айдееееее и тоя ще да е педераст!"... Човекът видимо се стараеше да ни каже нещо, но ние така и не вдявахме пък и не го чувахме честно казано. Tогава той се огледа внимателно някой да не влезе, стана, доближи се до масата ни и заговорнически започна да чертае нещо с пръст по масата! И за миг не си помислих, че ще ни рисува картинка с къщичка и дърво например, но първоначално не схванах точно какво се случваше... Човекът без да промълви и дума упорито чертаеше по масата три букви - ПКК! Ясно - ПКК - кюрдската съпротива! След като видя, че вдянахме, вече къде с жестове, къде на глас ни показа двусмислено, че АК вар и пуф, пуф, пуф, пара йок... Викам „къде бре? Тук?!“,  „Йок, йок, йок, бурда проблем йок“, веднага побърза да ни успокои и човекът! „Кемалие - проблем! Бурда йок!“ Еееее, ние вече бяхме там! Няма да ходим! Споко, не се коси! Сбогувахме се със загрижения за парите ни майстор и поехме към джамията, а навън времето бешееее.....сиво черни облаци надвиснали ниско над града и вятър, ама вятър ти казвам... Запътихме се към джамията, но по средата на пътя се върнахме щото ме хвана шубе вятърът да не катурне натоварения мотор, пък и дъждът се очертаваше страшен и силен! Ако имаше някакъв шанс да го избегнем - аз бях с двете ръце "ЗА"... От тук нататък

до пристигането ни вечерта в Кайсери, пътят ни беше една непрестанна гонитба с летните бури

(които по тези места са си уаааауууу) и борба с ураганните ветрове, които на моменти ни мяткаха като есенно листо насам натам...

Буря – Турция на мотор

Ето от това бягахме! Сега разбрахте ли защо бързахме?

Буря – Турция на мотор

Продължихме с най-бързото си възможно темпо напред и лека полека се поизмъкнахме и от планините и от черните надвиснали облаци.... Само вятърът остана да ни съпровожда, но аз стисках здраво кормилото с едно наум, че някой силен порив да не ни изстреля да берем гъби по ливадите. В далечината се виждаха някакви много особени хълмове, които така и не можахме да разгадаем от какво са се получили. Всичките хълмове околовръст бяха отрязани като с нож на една и съща височина и върховете им бяха абсолютно плоски Започнахме да поотхвърляме километри! Е то с такъв път как да не отхвърляш

Път – Турция на мотор

  Малко преди да достигнем до

градчето Кангал

(на кучелюбителите може би това име говори нещо), снимахме и този облак, който явно беше някакъв облак-националист, защото беше приел формата на Турция от географските карти

Облак – Турция на мотор

        След Кангал естествено объркахме пътя. Нали си бяхме такива някакви назадничави типове дето даже и ГПС нямат, пък камо ли някакви други модерни благинки на цивилизацията, освен една стара хартиена карта, дето беше толкова стара, че половината пътища дето минавахме направо си ги нямаше. Подкарахме смело напред в грешната посока, което мен хич не ми хареса от самото начало, защото посоката беше баш обратно към облаците, от които така старателно бяхме избягали и след 10-15 погрешни километра, богът на навигацията ни подшушна, че сме се май май малко пообъркали. Спряхме насред пътя баш до два закъсали тира (или по-скоро един закъсал и един съпортващ), попитахме накъде води този хубав път и хората казаха "Малатия" Не, знаех дали туй "Малатия" е хубаво място, само ми се въртеше в главата, че не е в нашата посока! Попитахме за Гюрюн, хората помахаха в посоката, от която идвахме и...обратен завой и пак към Кангал Точно на пътя между Кангал и Гюрюн беше единственият път през тези осем дни, когато ни валя... Вярно за кратко-има няма десетина минути, но за сметка на това порой! Нищо не се виждаше, но пък аз уверено шпорех през потопа със 140... Слязохме в

Гюрюн

Градчето не беше нищо особено, пък и още беше светло, за да оставаме да спим тук... Ясно-продължавахме напред по пътя за Кайсери. Отворих картата, на която се мъдреха два превала от по около 2000 метра и някакво градче Пинарбаши след има няма 100 километра... Продължавахме напред! Ще доживеем ли някога да има такива пътища и у нас?... Естествено, че не! Ние сме в ЕС и сме над тея неща...

Път – Турция на мотор

  Пристинахме в

Пинарбаши

почти по мръкнало, а Пинарбаши се оказа най-мизерното място, на което съм попадал някога (изключвам някои затънтени места в Мароко и две трети от селата в България, разбира се). Особено на смрачаване си беше зловещо! Без преувеличаване... Попитахме плахо на Най-мизерната-бензиностанция-на-света за хотел. Оказа се, че има някакъв мотел на няколко километра по-надолу. Покарахме, покарахме надолу, но мотел не видяхме. Спряхме при един полицай да го питаме , но човека си каза, че и той е "Бен ябанджи" като нас, демек не познаваше градчето, но ни насочи към центъра. След като направихме една панорамна обиколка на най-мизерния център и решихме дружно, че дори да има хотел, тук не бихме останали да нощуваме, не ни оставаше нищо друго освен

да пришпорим коня към Кайсери - "Големият град" в района

Дотам трябваше да минем към 80-90 км по тъмно и супер уморени... На всичкото отгоре и тук именно се оказа, че Поли се е разболяла - втрисаше я и имаше температура... Мдаааа......нещата отиваха на зле! Подгонихме пътя за Кайзери- Пътят позволяваше бързо каране, но си беше бая натоварен, естествено на места с ремонти от типа мини в това платно, мини в другото, оп извинете, тук сме махнали асфалта... На влизане в

Кайсери

понечиха да ни спрат полицаи (единственият път за толкова километри в Турция!) и аз от умора ли от какво не знам, но се сепнах и стиснах рязко предната спирачка. Моторът естествено поднесе и едвам го удържах! Полицаите дружно завикаха нещо от рода на "Аман, заман, селям алекум, дур бре багабонтино!" и взеха да ни махат да изчезваме преди да сме се претрепали... Доволни бяхме от това, че най-после стигнахме крайната точка за днес, нооо... ами Кайсери е град с мащабите на Софето, в който влизахме по тъмно, без никаква идея кое накъде му се намира, пък и къде точно бихме могли да търсим хотел! Иначе

градът е уникален! Особено по тъмно! Ако имате път натам - не го пропускайте!

Хванахме някаква посока тип "Цариградско шосе", ама пусто все не стигахме центъра! На всичкото отгоре карахме и бавно, щото се озъртахме за хотел... Накрая спряхме при едни полицаи (шестима), които дружно и съсредоточено чоплеха семки и плюеха в захлас по земята и те ни казаха, че напред на два-три километра имало хотел! Е да де, ама добре, че не ги послушахме, щото се оказа, че са ни пратили право в Шератон! Е то хубаво ама... като му видях после цените.... По пътя на логиката хванахме по една табела, на която пишеше "отогар". Имаше ли автогара, не можеше да няма места за преспиване около нея! Така се и настанихме в чуден (и скъп естествено) хотел, но в 22.30 с болен пасажер, не беше времето да обикаляме и се пазарим! Платихме и,

естествено, с най-голям кеф разходих смрадливите си дрипи из целия тузарски хотел

Наместих си возилото на челното място на паркинга, купих две бири от един продавач, който знаеше "добър вечер" какво е, но нищо повече на български, с което и приключихме този така изморителен и дълъг ден.... С всичкото това исках простичко да кажа, че с две думи, снимки от Кайсери нямаме нито от вечерта, нито от следващия ден, защото фотографът едвам се крепеше на краката си, пък камо ли да има сили да снима.... Сори и отидете и вижте - Кайсери си заслужава Очаквайте продължението   Автор: Златомир Попов Снимки: авторът   Други разкази свързани с Другата Турция– на картата: За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО :) :)