Tag Archives: Маракеш

С Голф из Мароко (5) – Аид Бен Хаду и Маракеш

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуване до Мароко с голфа на Иван – започнахме с Гранада и Кордоба, , продължихме със Севиля и ГибралтарШефшауен и Фес, за последно бяхме в Мерзуга и пустинята Сахара. Днес Продължаваме към Аид бен Хаду и Маракеш.

Приятно четене:

Аид Бен Хаду и Маракеш

част пета на

С Голф до Мароко

Отправихме се на запад. След като сутринта се завърнахме от пустинята беше време

да поемем в посока каньоните Тодра и Дадес и от там към Маракеш,

като междинна спирка беше град Аид Бен Хаду, където трябваше и да нощуваме.

По пътя на мен не ми омръзваше да снимам екзотиката на ежедневието в мароканските градчета и селца:

С Голф из Мароко
С Голф из Мароко

Хората из Мароко не се впечатляваха особено, че пътувахме из страната им с българска кола.

Като цяло България не им говореше нищо

Бяхме спрели на една бензиностанция, когато към нас дойде един човек и прочете на глас на френски абревиатурата на регистрационния номер.

– „Бе“…“Же“…

Погледна въпросително и очевидно попита коя е страната.

– Bulgaria…
– (тъп поглед)
–  Bulgaria…Europa.
– (поглед тип „никаква идея“)

Вероятно мислеха, че сме някъде от там…Испания, Португалия…тези по-наблизо дето са 🙂

С Голф из Мароко
С Голф из Мароко
С Голф из Мароко

В следващото видео ви представям как общо взето изглежда едно средностатистическо мароканско село/градче:

Стигнахме до

градчето Тингир

и завихме към каньона на река Тодра.

Тингир – С Голф из Мароко
Тингир

След няколко километра се откриха величествени гледки към широката част на

каньона и оазиса Тингир:

Каньон и оазис Тингир – С Голф из Мароко
Каньон и оазис Тингир
Каньон и оазис Тингир – С Голф из Мароко

Георги започна да се чувства зле. Появиха се коремни болки и гадене. В последствие заподозряхме за проблемите едно от плодовите млека, което той изяде за закуска при берберите. Кой знае как се е съхранявало.
При всички случаи решихме да слезем надолу по-чевръсто към градчето. Спряхме за една по-близка снимка на оазиса.

Каньон и оазис Тингир – С Голф из Мароко
Каньон и оазис Тингир – С Голф из Мароко

На това място при място при нас дойде някаква нова пъстроцветна звезда:

Каньон и оазис Тингир – С Голф из Мароко

Исках да го издебна и да го снимам как е застанал до колата. Той ме забеляза и каза, че мога спокойно да му правя снимки. Нямаше как да пропусна, естествено 🙂

Мароканец – С Голф из Мароко
Мароканец

Абдул ме изненада, защото директно каза „Аа, вие сте от България“. Оказа се, че преди бил работил с много българи в Холандия. Очаквахме да е досаден тарикат, но всъщност единствено ни показа техния семеен ресторант наблизо и ни предложи, ако искаме, да обядваме там.

Държеше да се снима с мен с пълно бойно снаряжение. Ей ни на… лика-прилика талибани сме си 🙂

Мароканец – С Голф из Мароко
Мароканец

Все пак решихме да хапнем там, където той ни упъти. Паркирах до култовия знак:

Забранено за камили – С Голф из Мароко
Забранено за камили

Две думи за мароканската кухня

Аз винаги казвам, че не съм добър съветник по тези въпроси, защото не съм голям ядяч така да се каже. Като цяло не бяхме особено очаровани. Най-вече обичат да ядат „тажин“, което е името на глинения съд, в който се приготвят ястията. В тажина може да се слагат зеленчуци, меса, дори сливи, стафиди и други плодове. Общо взето е като гювеч и, разбира се, всичко зависи от това какво ще се постави в съда. Така написано като си прочетох редовете не звучи зле, но поне ние не уцелвахме някакви много вкусни неща и от тези тажини направо ни се отщяваше като ги поглеждахме как се пекат на огъня. Кускус също е популярно като ястие, неща като шишчета например също се срещат.

В заведението Георги се почувства съвсем зле и като цяло общото му състояние се влоши доста. Продължихме по пътя нататък, но тъй като виждахме, че се измъчва, се

отказахме да продължаваме до каньона Тадес

и поехме към крайната точка за деня.

Аид бен Хаду – С Голф из Мароко

Стигнахме

Аид Бен Хаду

в късния следобед. Георги легна да почива и да се лекува, а останалата част от групата имаше нужда от почивка. Аз исках да използвам последните часове от деня и се отправих обратно към града, тъй като се намирахме на 1 – 2 км от него.

Аид Бен Хаду в миналото е бил укрепено селище

по пътя на керваните, пътуващи от Маракеш към пустинята Сахара и други част на Северна Африка. Сградите тук са пример за мароканска глинена архитектура и обектът е в списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство.

Аид бен Хаду – С Голф из Мароко
Аид бен Хаду

Зад укрепителните стени в къщите днес не живеят хора. По уличките има предимно сергии за сувенири и разни народни ръкоделия:

Аид бен Хаду – С Голф из Мароко
Аид бен Хаду
Аид бен Хаду – С Голф из Мароко
Аид бен Хаду

До някои от къщите има свободен достъп, като вътре са изложени инструменти и мебели от бита на хората тук в миналото. Поех към горната част на хълма:

Аид бен Хаду – С Голф из Мароко

Горе се откри красива гледка към стария, новия град, както и въобще към цялата местност:

Аид бен Хаду – С Голф из Мароко
Аид бен Хаду
Аид бен Хаду – С Голф из Мароко

Това място е също така популярна филмова площадка. Тук са снимани сцени от редица филми, среди които например любимия ми „Гладиатор“ на Ридли Скот.

Изпратих залеза и се отправих обратно към хотела:

Залез край Аид бен Хаду – С Голф из Мароко

На другия ден Георги се чувстваше много по-добре и се поехме, както беше по план,

към Маракеш

Минахме по един по-второстепенен път, който се оказа доста живописен. В ранния следобед вече почти бяхме пресекли Атласките планини:

Към Маракеш – С Голф из Мароко

Маракеш

ни посрещна с доста хаотичен трафик. Не съм бил в Индия, но това е най-близкото до нея, което съм имал като преживяване.

Този път хостелът ни не беше в медината, но беше съвсем близо до кралския дворец, а около него, за съжаление, пак бяха едни тесни лабиринти. Стигнахме сравнително близо до указаната в навигацията точка, но да се оправим сами из тези улици беше повече от трудна задача.

Тогава се появиха една групичка млади тарикати

Съмнявате ли се, че тарикатите ще изпуснат такъв момент да „помогнат“? Трябва да отбележа обаче, че умело ни прекараха през уличките и ни изведоха до едно площадче, където паркирахме съвсем културно и то на едва стотина метра от хостела.

Това обаче не оправдаваше цената от 100 дирхама (20 лева), която ми искаха за паркинг. Аз бях сравнително непреклонен и леко рязък с тях. В крайна сметка се разбрахме на 50 дирхама, защото ни водиха из уличките. По-късно може би се оказа, че с това си поведение направих грешка, но ще стигнем до там по-нататък.

Докато се ориентирахме за последните стотина метра

отново се появи някакъв нахален тарикат,

който се навираше в нас и настоятелно задаваше въпроси какво търсим и ни предлагаше някакви неща. Никой не го слушаше, не проработваше и моята стратегия просто да го гоня, подвиквайки му на български „махай се“, „айде бегай от тука“, „разкарай се, бе“ (считам, че българският език звучи агресивно така като ги гоня и като не разбират думите съвсем се стъписват и се махат…но не и в този случай). В този момент Дражи изкърти и извози. Гледаше картата на телефона, а тарикатът стоеше точно до него. Той просто обърна глава и с ледено хладнокръвие съвсем културно му го каза

– Please go away… („Моля те махни се…“)

Онзи замлъкна на секундата и просто се разкара без да каже и дума повече.

На края намерихме мястото. Някакви следи от българско присъствие имаше тук, но не знам какви изводи точно да си направя 😀

Маракеш – С Голф из Мароко

Пак стана време да се яде и този път

заложихме на улична храна

Без Георги, който още си ближеше раните:

Маракеш – С Голф из Мароко

По улиците на Маракеш:

Маракеш – С Голф из Мароко

Аз си снимах по улицата, когато този тип ме видя и реши да позира мъжествено:

Маракеш – С Голф из Мароко

След което мина покрай мен да види снимката и направихме един кадър отблизо:

Маракеш – С Голф из Мароко

Веселяк…беше над нещата. За мен

в Мароко беше интересно да снимам ежедневния живот

в цялата му пъстрота и динамика, затова се радвах, че повечето хора нямаха нищо против да ги снимам. Изключение беше Шефшауен, където повечето отказваха. Естествено цялата работа си има стратегия – винаги се старая да ги питам дали са съгласни или просто да повдигам леко фотоапарата и да изчаквам реакцията им. Понякога трябва и малко хитрост, за да ги предразположа – като купя нещо от тях например. Значи пак опряхме до парите все пак, хах 🙂

В Маракеш посетихме гробницата на Саадините

– мароканска династия, която е управлявала през 16-17 век. Гробниците са били изоставени и потънали в забрава до 20-ти век. Реставрирани са основно сравнително наскоро:

Гробниците на Саадините – Маракеш – С Голф из Мароко
Гробниците на Саадините – Маракеш – С Голф из Мароко

Тук изгледахме и кратък филм за реставрацията. Правеше впечатление до каква степен се е обръщало внимание на всички малки детайли в декорациите. Изобщо ставало е дума за огромен обем работа.

Гробниците на Саадините – Маракеш – С Голф из Мароко

Тръгнахме обратно към хостела, тъй като все още беше твърде жега за разходка, а и имахме нужда да си отпочинем преди вечерта. Маракеш беше един огромен пазар – навсякъде беше засипано от сергии, магазини и стока от всякакво естество. Всичко това примесено с всевъзможни миризми, глъч и профучаващи мотоциклети.

Маракеш – С Голф из Мароко

По улиците на града:

Маракеш – С Голф из Мароко

Тук строих дечурлигата за снимка. Големи симпатяги:

Един по-срамежлив господин:

Мароканци, деца – Маракеш – С Голф из Мароко
Мароканци, пазар – Маракеш – С Голф из Мароко
Пазар – Маракеш – С Голф из Мароко

Може би

най-стряскащо беше суровата риба,

която в този зноен пек беше изложена навън, покрита единствено от чадъри. Носеше се страшна воня.

Пазар, риба – Маракеш – С Голф из Мароко

Един продавач на зеленчуци:

Мароканец – Маракеш – С Голф из Мароко

За вечерта бяхме намислили

да отидем до Медината и да се разходим по площада

пред нея. Той се казва

Джемаа ел Фна

и е известен в цяла Африка. Там се събирали всевъзможни търговци, музиканти, улични артисти и какви ли още не. Изобщо този площад се явява сърцето на града.

По пътя натам:

Медината в Маракеш – С Голф из Мароко
Медината в Маракеш – С Голф из Мароко

Тук може да се каже, че аз преживях своя голям културен шок. Нещата започнаха още от една от главните улици, водещи към площада:

Медината в Маракеш – С Голф из Мароко

Слънцето вече залязваше, съответно не беше и толкова топло.

Стълпотворението от хора по улиците трудно може да се опише

Със сигурност едно от най-оживените места на които съм бил. Направо не можехме да се разминем от хора и сякаш целия милионен град се беше събрал тук. Разбира се, много гледахме да се пазим и от всякакви джебчии и тарикати. Със сигурност в такава обстановка бяхме много удобна плячка за тях.

Медината в Маракеш – С Голф из Мароко

Ето, че достигнахме и площада. Слънцето залязваше, а всичко наоколо се пръскаше по шевовете от навалица:

Медината в Маракеш – С Голф из Мароко
Медината в Маракеш – С Голф из Мароко

Разбрахме се да се разделим, по-точно аз да се отделя от другите и да се чакаме обратно в началото на площада след 15-20 минути. Аз обикалях между различните струпани групи хора.

Мароканци – Медината в Маракеш – С Голф из Мароко

Както споменах имаше търговци, музиканти, играеха се разни игри като този лов на Кола и Фанта:

Мароканци – Медината в Маракеш – С Голф из Мароко

Отвсякъде свиреше музика и се приканваха хората. Като цяло панаирът беше пълен. Към мен се обърна този продавач на вода. Те са всъщност доста известни – водата се съхранява в кози мях и се налива на желаещите в златна чаша:

Мароканци – Медината в Маракеш – С Голф из Мароко

На мен вода не ми се пиеше, но явно имах желание да го заснема. Това не беше безплатно и преди снимката той ми поиска 20 дирхама. Спазарихме се за 10, но как все нямам точни…

от тук вече започва моята маракешка драма….

Дадох му 50 дирхама, той ми върна 30, но нямаше още 10. Тогава заговори един змийчар, който стоеше наблизо. Човекът с водата говореше зле английски, но по-скоро мисля, че имаше желание да помогне и нещата да се предоговорят, за да не съм ощетен така да се каже. Доколкото се разбрахме останах с убеждението, че вместо да ми върне 10 дирхама ще ме снимат с една от змиите на тези змийчари. Е, не умирах от желание да се снимам със змии, ама хайде халал да ви е ще се снимаме. Между другото знаех, че тези змийчари са големи измекяри, но събитията се развиха бързо и някак се пуснах по течението.

Снимаха ме, след което въпросният змийчар дойде и започна да ми пожелава много здраве, щастие, пари, секс… абе всичкото…пълен пакет благопожелания. Хубаво му благодарих, ама след това той ми каза, че по 100 дирхама (20 лева) се плащало и те като са четирима змийчари трябва да им сам сега 400 дирхама.

Ококорих се и си помислих, че тези са спали на течение.

Опитах културно да обясня какво разбрах аз от разговора ни по-рано, но усещайки, че нещата не вървят гладко дойде цялата тайфа от змийчари и в един момент се оказах обграден от 4-5 човека. Общо взето ми казаха „абе не го гледай онзи там, това тук е човека, с когото трябва да се разбираш“ и ми посочиха старшия змийчар.

– Добре, бе, хора, дайте ще трием снимките. Тия 400 дирхама може да ги забравите.

Хич не исках и да се разправям заради тези умряли змии. Взех апарата и чинно пред тях започнах да трия снимките със змиите. Изтрих ги, след което искаха да видят първата и последната снимка в списъка. Тогава единият посегна да натиска бутоните на апарата и да иска да трие други снимки от площада под предтекст, че „имало на тях хора, които гледали тяхното представление“.
Тогава обаче дръпнах рязко апарата и му скръцнах вече със зъби едно сериозно. Дадох му да се разбере, че вече минава границата. Започна леко да ми омръзва вече тези смрадливи отпреки да ме правят на маймуна. Старшият ме изгледа злобно и изсъска едно мазно “Fuck you!“. Трябваше да го питам дали благопожеланията от по-рано още важаха…

Мароканци – Медината в Маракеш – С Голф из Мароко

Отървах се в крайна сметка. Като обобщение за тарикатите в Мароко бих казал, че по мое лично впечатление не са агресивни и не биха прибегнали до насилие, за да оберат или физически да наранят някого. Дори са страхливи много често, но разчитат на нахалство и неотстъпчивост.

Медината, както навсякъде до сега, си беше едно голямо пазарно средище. Обиколихме сергиите и си купихме разни сувенири за близки и приятели:

Защо казвам, че в Маракеш преживях своя голям културен шок в Мароко? От една страна, разбира се, случката със змийчарите ми костваше известна доза нерви, но по-скоро бях толкова скапан на края на вечерта, защото в Маракеш преживях изключително интензивна стимулация на всичките ми сетива. Хора, светлини, всевъзможни шумове навсякъде, преплитащи се миризми, включващи разлагащи се органични материи, подправки, пушеци, към това нека добавим и всякаквите хора, които постоянно ме заговарят и искат нещо от мен. На края ми дойде малко в повече, но нали бях дошъл да видя и да преживея нещо различно, така че сега, 3 седмици по-късно, пишейки този пътепис се сещам с усмивка за този ден.

Нямах възможност обаче да се наспя добре от дългия ден. По някое време по нощите се събудих, защото ми се гадеше адски. Отидох до тоалетната и повърнах, а на сутринта не можех да се надигна от леглото и коремът ме болеше. Май бях лепнал на Георги вируса. Все пак не можех да се примиря, че съм в Мароко и ще лежа в хостела, така че с усилие се помъкнах след останалите и заедно отидохме до двореца Бахия, който си бяхме набелязали за днес:

Дворецът е построен през 19-ти век за Великия везир на султана на Мароко. Той бе много просторен, богато декориран и с приятна градина към него.

След като разгледахме двореца се отправихме към колата. Аз бях изтощен максимално и просто седнах на седалката до шофьора като чувал с картофи, очакващ да го извозят към Казабланка. Стигайки до колата видяхме, че единият ветробран бе поставен на капака, а рамката на вратата до шофьора бе леко одраскана и със скъсано уплътнение на стъклото. Не виждах как това може да се получи от друга кола, така че предположихме, че това ще да е дело на онези тарикати, които ни насочиха към този площад. Даже имаше разни драсканици на арабски по дебелия слой прах и пясък по колата, но тогава някак не му обърнахме внимание и даже го забърсахме в някакъв момент. Леко неприятно, но все пак като гледах трафика по градовете и как почти всички коли бяха олющени и очукани като войнишки канчета чак се радвам, че това бе единствената щета, с която се разминахме.

Последва едно въртене из тесните улички. Тъкмо излязохме на по-нормална улица с по-широк габарит и от нищото се появи поредният млад тарикат, очевидно добре изучил особеностите на английския жаргон:

– Excuse me, bro! (Извинявай, брато!)

Аха, знаем ги тия… Айде газ на Жигулата покрай него в улицата, като зад нас остана единствено шума на ускорено шляпане на джапанки . Много ни разсмя този млад тарикат.

Очаквайте продължението

 Автор: Иван Стоянов
Снимки: авторът 



Booking.com



Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Иван Стоянов – на картата:

Мароко и Иван Стоянов




Booking.com


Приказката Мароко (1): Към връх Тубкал

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес започваме едно пътуване из Мароко – като за начало ще се качим на Атласките планини. Наш водач ще бъде Ирина. Приятно четене:

Приказката Мароко

снежен Тубкал с дъх на Сахара

част първа

Към връх Тубкал

2-11.06.2011г.

Помня деня, в който разглеждах албум със снимки със заглавие “Мароко – Атласки планини и Сахара”. Толкова силно впечатление ми направи, че ми се прииска и аз да имам възможността да видя отблизо това приказно и различно място. Ето, че мечтите стават реалност и точно след една година се намирам на летище София, Терминал 1 и чакам да се събере групата. Десет дни, най-високият връх в Северна Африка, няколко града, пустинята Сахара, 14 души и общо 1428.1 км (1389 км с бус, 32.9 км във Висок Атлас и 6.2 км в пустинята Ерг Чеби, Сахара) – това е една арабска приказка, наречена “Мароко – снежен Тубкал с дъх на Сахара”.

Ден първи

Денят е 2.06, а мястото – Терминал 1 на летище София. Чакаме полета за Мадрид. Там ще пренощуваме, а на следващата сутрин отлитаме за Маракеш. Ето, че 17.05 ч. стана и вече набираме скорост по пистата. След 3.5 часа полет, които ние с Дани ги оползотворяваме в игра на бикове и крави, кацаме на летището в Мадрид. Огромно летище, на което маневрираме около 20-30 мин.

Най-накрая сме пред лентата за багажа, взимаме раниците и бегом към хостела.

“Емилио” – малък, симпатичен хостел, съвсем близо до летището и метрото. Настаняваме се и понеже часът е вече 20.30, бързаме към метростанцията да хванем влакчето за центъра. Ето ни и в нощен Мадрид. Следва бърза обиколка на част от центъра на града, няколко снимки на по-забележителните сгради и настървено търсене на някое отворено магазинче или заведение за хранене. Така преминава първата ни вечер от пътуването.

Мадрид

Ден втори

Понеже си легнахме късно, дойде бързо време и за ставане. Прибиране на багаж, мятане на големите раници на гръб и отново поемаме към летището. След като се чекираме, отсядаме в най-близкото ни заведение за една доволна закуска – обилна и доста вкусна. И няма как да не е вкусна, при положение, че през последните 18 часа повечето от групата нищо не са хапвали. С една дума – първото ни ядене извън България.

 

Следват паспортна проверка, настаняване на борда на самолета, излитане точно в 9.55 ч. и ето ни вече на 11 701 м надморска височина – най-високата, на която се издигаме. Разтворили карта на Мароко, слушаме Момчил, който ни показва маршрута по дни и дава кратка информация за някои от местата, които ще посетим. Вече нямаме търпение да стъпим на мароканска земя. И след 1,5 часа полет сме на летището в

Маракеш

Слизаме от самолета – по стълбичка директно на пистата. Самата сграда на летището е по размери като тази на Терминал 1 на летище София, но далеч по-красива. Тук всяка обществена сграда – летище, гара, училище, поща, театър, опера – е красиво оформена и добре поддържана. Минаваме през паспортната проверка, слагат ни по един печат в паспорта и отиваме да прибираме големите раници от лентата за багаж. А отвън вече ни очаква Омар, 28-годишен берберин – нашият местен организатор.

Качваме се в буса на Азис, нашият шофьор през следващите 8 дни, и се отправяме към медината (старата историческа част) на Маракеш. Тук ни предстои 5-часова обиколка на града, докато чакаме влака от Казабланка, с който трябва да пристигне Игор. Игор претърпя неочаквана промяна в полета от София. Тъй като не го пуснаха да излети за Мадрид, се наложи да направи полет София-Истанбул, Истанбул-Казабланка, а от Казабланка – с влак до Маракеш. За негова сметка ние успяваме да се докоснем до хаоса, красотата и екзотиката на Маракеш.

 

Тук е трудно за европеец, било то и българин, да свикне с движението

Всеки бърза за някъде. Предимства и пешеходни пътеки са изключение от правилника. Коли изкачат отвсякъде. А към тях се прибавят и забързани мароканци и мароканки на мотори. Звукът на клаксона е постоянен и се носи отвсякъде. Изкачат отпред, отзад, отляво и отдясно. Единственото за пешеходеца е да се пази и да дава път на превозните средства. В пиковите часове след работния ден движението става меко казана кошмарно – коли, велосипеди, мотори, ролери – всички превозни средства са на платното, а ленти не се спазват. Пресичането на улица става “мисия невъзможна”. На площада Джамаа Ел Фна кипи бурна търговия – портокалов сок за 4 дирхама чашата (около 80 ст., 10 дирхама са 1 евро), най-различни сушени плодове и ядки, всякакви сувенири – от традиционните им шалове до лампата на Аладин. Тук пазаренето е прието, но повечето търговци не отстъпват с много. Снимки със змии и маймуни, разказвачи на приказки, рисуване с къна – това са основните атракции за туристите. В близост до площада се намира джамията Кутубия – най-голямата в Маракеш. Името й произлиза от арабското al-Koutoubiyyin (книжари), защото някога на това място е имало много продавачи на ръкописи.

И тъй като имаме време много и желание да разгледаме Маракеш, вадим картата на града и тръгваме на обиколка – от джамията Кутубия се отправяме към една от портите на медината, покрай кралския дворец на Мохамед VI.

Оттам към гробницата Saadiens и през тесните търговски улички отново излизаме на площада.

Часът е вече почти 18 и влакът от Казабланка се очаква да пристигне съвсем скоро. Бусът е паркирал пред централната жп гара в Маракеш, а ние се любуваме на красивата сграда и правим лека фотосесия. Ето го и 14-ият участник в групата. Вече всички сме налице и поемаме към махалата Армед (в оригинал Aremd, 1920 м), родното място на Омар. Там ще пренощуваме в бащината му къща.

Пътят се вие покрай река, а

теренът започва да става планински

– отвсякъде баири. Минаваме покрай няколко малки селца. Навсякъде гледката е еднаква – мъжете са се събрали на раздумка пред някое местно крайпътно кафене, а жените с децата са насядали по околните баири, взирайки се в преминаващите коли. Къщите са каменни с кална мазилка отгоре, която по цвят наподобява пустинята – червеникава. След около 1.5 часа пристигаме в берберското селце Имлил, 1740 м. То е и центърът на планинския туризъм в Мароко – 90% от туристите започват изкачването си към планината именно оттук. Преди да бъде развит планинския туризъм, Имлил е бил известен с отглеждането на орехи, ябълки и череши. Освен това част от снимките от филма “Седем години в Тибет” са били заснети тук.

И тъй като асфалтовият път свършва , слизаме от буса и поемаме към махалата Армед пеша. За щастие за големите раници пристигат четирикраките планински таксита – мулетата. След около час, по тъмно, пристигаме и в къщата. Мохамед, приятел на Омар и наш готвач през следващите три дни, вече е приготвил вечерята и подредил масата. След вкусното похапване, приготвяме раниците за

3-дневния ни престой високо в планината и лягаме да спим.

Ден трети

След сладкия сън следва обилна закуска. Часът е 8 и вече бързаме да излезем навън. Времето е чудесно – ясно и слънчево още от сутринта. Ето че можем да видим и

Армед

 Атласки планини, Мароко

 

 

Гледката е много красива. Армед е разположен на единия хълм по реката, покрай която се вие и пътеката до хижа Тубкал. Всички къщи тук са сякаш накацали една над друга и “гледат” в посока към хижата. В ниското се намира и местната джамия. А от едната страна има голямо зелено петно – градините на берберите. Зеленината тук е кът. Нагоре растителността става все по-оскъдна и  все по-бодлива. А над 3000 м вече и изчезва. Остават само камъни.

 

Мулетата ни са натоварени с целия багаж. Вече готови, поемаме след Абдул – 23-годишният братовчед на Омар, който ще ни води в планината. Пътеката до хижата е доста приятна. Широка, като планинска магистрала – мулета сноват нагоре-надолу, пренасяйки багажа на туристите – едни тръгнали към хижата, а други вече връщащи се.

 

 

 

 

Тук рядко има самостоятелни туристи, всяка група си има местен водач и готвач. И мулета разбира се :) )). Въпреки оскъдната растителност, по пътя има много стада кози – дребнички и с доста козина по тях. На няколко места се върти търговия – отново с портокалов сок, вече 10 дирхама чашата, и най-различни сувенири. Пътеката минава покрай Sidi Chamharouch – място за поклонение на благочестивите мюсюлмани. Тук се намират мощите на мюсюлмански отшелник.

 

След кратка почивка и разхлаждане с няколко портокалови сока, ето ни отново поели нагоре към хижата. Не след дълго достигаме височина малко над  2925 м.

Време е за “кръщаване” на всички,

които за първи път стъпваме по-високо от връх Мусала. Ритуалът се състои в къпане с канче планинска вода от водача ни Момчил с пожеланието за добър път към висините.

 Атласки планини, Мароко

 

И след хубавото разхлаждане в жегата се отправяме и към достигането на 3000-те метра, където следва нов ритуал -бой с въже, символизиращ началния тласък към 4000-те метра :) )) Всички ритуали са изпълнени, а ние вече виждаме и

хижата – Refuge du Toubkal, 3207 м.

Точно до нея се намира и старата хижа -Neltner Refuge. В коридорче до външната врата има огромни рафтове, където се оставят обувките. Навътре се ходи по чехли или джапанки. Мароканските водачи имат отделна стая за спане и стая за почивка. В нея се извършват и традиционните им молитви.

Хижата се състои от няколко общи спални, намиращи се на втория етаж. В една от трите столови на първия етаж има стелаж с най-различни запаси – вода, консерви, бисквити…..всичко, за което може да се сетиш. А пазаруването е доста интересно – взимаш, помниш какво си взел и като си тръгнеш от хижата -плащаш. Тук не можеш да бъдеш обран, поне не от берберите. Ако това се случи, ще е от чужденците, които са доста, особено в събота и неделя.

 

Нашият обяд вече е наготвен от Мохамед и ето ни около масата с фотоапарати, правим снимки на ястията. Храната като цяло е доста лека и понеже не ни слагат от местните подправки по забрана на Момчил, ястията приличат на нашите. Менюто се състои от: салата – домати, краставици, лук, гъби, грах, царевица, маслини; основно ястие – боб-яхния, месо, кус-кус, варени или печени зеленчуци, нахут, макарони, ориз с канела и други; а за десерт плодове – пъпеш, портокали, банани. Накрая след всяко ядене се пие берберско “уиски” – ментов чай. А след вечеря преди лягане ментовият чай се заменя с чай от маточина за добър сън. И понеже времето се развали, нищо друго не ни остава освен да дремнем до вечеря. Ето, че първият ден в планината привърши и стана време за лягане. На следващия ден ни предстои връх Тубкал, 4167 м – най-високият в Атласките планини и Северна Африка.

 

Ден четвърти

Часът е 6, а навън е още тъмно. И няма начин – слънце няма. От следобяд на предния ден не е спирало да вали. На такава височина капчиците дъжд замръзват и вали суграшица. Това никак не ни радва. Момчил за щастие намира решение. След бърза консултация с GPS-а установява, че след около час се очаква дъждът да спре, а още по-добрата новина е, че вероятността да почне отново е доста малка. Затова решаваме единодушно заедно с Абдул да изчакаме и вместо да потеглим в 6.30 за върха, отлагаме старта за 7.30. Старото име на

връх Тубкал (в оригинал Jbel Toubkal)

е било Togga Akal(земя, местност). В превод означава “най-високо панорамно място”. Самото изкачване на върха не изисква особени технически умения, подобно е като до връх Мусала. Тази година снегът се е задържал доста дълго. Местните казват, че подобно нещо не се е случвало от около 20 години насам.

 

 

 

При вида на Абдул с пикел в едната ръка и зимни обувки, нещо взе да ни притеснява леко в обстановката нагорое към върха. Ние сме екипирани с трисезонните обувки, които не държат много на заледени участъци. Все пак притесненията се оказват излишни – нагоре не е замръзнало. Напротив, на места снегът толкова е омекнал, че стъпвайки потъваш надълбоко. Не сме единствените желаещи за Тубкал в този ден. И все пак навалица няма.

 

Jbel Toubkal, Toubkal National Park, Мароко

Разминаваме се и с няколко слизащи вече от върха туристи. Явно не са вярвали, че времето ще се подобри. Изкачваме се бавно. Въпреки, че не сме на чак толкова голяма височина, поддържаме леко темпо. Време има достатъчно, пред нас е цял един ден. След около 2 часа достигаме и заветните 4 000 метра. А това е повод за нов бой с въжето. Всички сме в колона по един, а Момчил ни дава началния тласък за 5 000 метра. Остават ни още 167 м денивелация и ето, че скоро сме и на самия връх.

Връх Тубкал, Атласки планини, Мароко

Ура!!!! Първият ми 4-ри хилядник! И тъй като е облачно и гледки няма наоколо, отдаваме се на дълга фотосесия – ту от едната страна, ту от другата на металната пирамида на върха. Разбира се аз си правя снимка и с двамата водачи, довели ме до върха – българския Момчил Цветанов и мароканския Абдул.

 Връх Тубкал, Атласки планини, Мароко

 

 

 

И макар да е юни, времето не е особено топло поради необичайния сняг за това време на годината,. След 40 минути около пирамидата на Тубкал започва да се усеща студът. Затова решаваме да потеглим бързо надолу, но за спомен не пропускаме да си вземем по едно камъче от върха. И тъй като има сняг в изобилие, слизането е доста по-бързо и забавно – като на бобслей, но без шейна :) ))

Е, на хижата пристигаме мокри, но на никой не му пука. Радостни от добрия късмет с времето сядаме да похапнем от грижливо приготвения ни обяд от Мохамед. И понеже сме с приповдигнато настроение и не ни се спи, следобедът се наслаждаваме на показалото се слънце от терасата на хижата. А гледката към отсрещния баир е чудесна. Така в приказки и смях дойде време за вечеря и сън. Утре ни очаква още един вълнуващ ден.

Очаквайте продължението

Автор: Ирина Салчева

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Мароко – на картата:

Мароко