Продължаваме пътуване до Мароко с голфа на Иван – започнахме с Гранада и Кордоба, , продължихме със Севиля и Гибралтар, Шефшауен и Фес, днес вече сме на път към Мерзуга и пустинята Сахара

Приятно четене:

Мерзуга и пустинята Сахара

част четвърта на

С Голф до Мароко

Запалихме колата и потеглихме на югоизток. Пътят беше изключително интересен и живописен. Можеше много ясно да се проследи как под колелетата се променяше цялата природа около нас. От хълмовете, горите и долините на северните области на страната релефът постепенно започва да става полупустинен, докато към края не стана истинска пустош и не съзряхме в далечината дюните на великата Сахара. Предлагам ви цяла поредица от снимки и видео от нашия преход. Естествено по градовете и селата отново не липсваше колорит:

Спряхме за обяд в крайпътно заведение и гледах да паркирам до ретро изпълнението

В Мароко официални езици са арабски и берберски. Навсякъде обаче, дори в малки градчета, почти всички надписи са и на френски. Френският е и основният чужд език, който се говори сред мароканците, макар за много от тях той да се ограничава до „Bonjour, ca va?”.

Ние не че говорим френски, но все поне е европейски език и понякога се разбира нещо. Поне можем да четем буквите

Голфът по средата на нищото:

На края вече започнаха да се виждат и камили край пътя:

Ето и два клипа от нашия преход:

В края на следващото видео се вижда един от многото полицейски пунктове, покрай които преминахме.

Има ги средно на всеки 30 – 40 км, както и на входа/изхода на по-големите градове. По-щателна проверка на документите имахме само един път и дори неведнъж виждайки чуждестранна регистрация на колата ни махаха да продължаваме, след като първоначално искаха да ни спрат. Това за мен беше поведение на 180 градуса от това, което бих очаквал в държави, където би се предполагало, че полицията вероятно не е на 100% неподкупна. Не че се оплаквахме, напротив, но се сетих за един мазен азербайджански милиционер, който на пътуването ни в Кавказ през 2017-а година ни рекетираше за изфабрикувано наше нарушение. След като накрая поддадохме и попитахме дали нещо може да се измисли той попита как стават тези неща в България?

– Как договориться – му казахме ние.
– Наверно везде в мире одно и тоже („Навярно навсякъде по света е едно и също“) – философски заключи мъдрата му постсъветска милиционерска тиква.

Но ето, че се оказа, че не е бил прав!

Успяхме да стигнем селото

Мерзуга,

което се намира точно на прага на пясъчните дюни. Всички категорично искахме да се повозим на камили в пустинята, но трудното беше да изберем благонадеждни хора, тъй като можехме да си представим, че има и доста тарикати и мошеници. Един такъв тарикат ни посрещна на входа на селото. Като видя чуждата регистрация все едно видя златна кокошка. Скочи на пътя и почна да маха като обезумял, за да спрем. За малко да го качим на предния капак ненормалника…

Дражи беше проучил и по препоръки се хванахме с едни хора, за които отзивите бяха добри. Беше си цял пакет услуги включващ разходка с камили, вечеря, закуска и нощувка в лагер в пустинята. Цената беше приемлива, така че се бяхме разбрали с тях още от преди няколко дена.

Стигнахме до мястото на срещата, което се оказа хотел. Хората бяха гостоприемни и ни гостиха с ментов чай. Ментовият чай се пие навсякъде в Мароко и вкусът му наистина е страхотен. Изключително освежаващ в летните жеги.
Разбрахме се да почакаме някой друг час, тъй като все още беше твърде горещо и не ни препоръчваха да тръгваме още. Началникът засвири на акустична китара и го помолих за снимка. Оказа се, че той е бил няколко пъти в България – в София, Пловдив, даже на някакъв фолклорен фестивал в Жеравна. Направо ни преби като ни каза на чист български, че в Сахара е „мръсна жега“

Населението на тази част на Мароко са бербери,

а не араби. Берберите са коренното население не само на Мароко, но и на цяла Северна Африка преди арабите да дойдат по тези земи през 7-и век сл. Хр. Езикът на берберите няма нищо общо с литературния арабски език. В страната в днешно време е възобновено изписането на берберски език на древната либийска писменост, която пък е създадена на основата на финикийската. Модерната версия на това писмо е въведена през 20-ти век. В регионите на страната с берберско мнозинство надписите почти винаги бяха на арабски и на берберски. Всъщност в последствие ни казаха, че поне 70% от мароканците имат берберски корени. Мароканският диалект на арабския също така е примесен с множество берберски и френски думи, което много го отличава от литературния говор. В големите градове по Атлантическото крайбрежие надписи на берберски не видях. Там обаче често се виждаха надписи само на френски, особено в търговските центрове или в заведения в западен стил.

Паркирахме Голфа под навеса и отидохме на кратка разходка из селото:

Мерзуга си беше едно прашно, нищо и никакво село:

Тук ми беше приоритет да си взема тюрбан и да се издокарам като истински пустинец…туарег  Намерихме едно магазинче и се заприказвахме със

собственика, бай ти Хасан

Беше приятен човек и хич не се пазареше за цената. Предложихме му да ни направи отстъпка ако вземем няколко броя и в крайна сметка всички се екипирахме. Оказа се много добро решение, защото в пустинята ни трябваше защита не само за горната част на главата, но и за врата и ушите, тъй като се печахме от всички страни. Отделно тюрбанът позволяваше да си закриваме устата и носа, и да се предпазваме от пясъците когато в пустинята задухваше вятър.

След като приключихме търговията Хасан предложи да останем и да пием чай, понеже още било много жега. Първоначално се поколебахме, тъй като не бяхме сигурни дали това не е някаква схема да ни крънка за пари, но все пак му се доверихме. И така седнахме на по чай и се заговорихме за живота. Хасан беше на 55 години, макар да изглеждаше доста по-възрастен. Суров си е животът по тези места. Разказа ни за себе си и се впечатлих, че се е оженил когато е бил 30-на годишен и имаше само 2 деца. Това не ми се струваше типично за тези райони и въобще за Мароко. Човекът говореше арабски, берберски и френски, но също така много добър английски, че даже и малко немски. Последните два езика беше научил просто ей така от комуникация с туристи, което беше доста впечатляващо. Бил работил в селското стопанство, после в туризма и в последствие отворил своето магазинче, където продаваше и фосили, които събираше из района.

Поснимахме се за спомен и си казахме „довиждане“.

– Поздрави за добрите хора на Боливия.
– България, България…

– Аааа, България, да.

Запасихме се с вода от закътаното гаражно магазинче:

Стана време за тръгване. Натовариха ни на един джип и ни закараха до „паркинга на камилите“. Там ни чакаха две момчета, едното от които щеше да води нашата група към лагера.

Качихме се на камилите и хайде навътре към безкрайните пясъци:

Големи животни са си тези камили. Като се надигнат и тръгнеш да залиташ напред е малко стряскащо, но се свиква. Свиква се и да се возиш на тях, макар да не мога да кажа, че беше безкрайно удобно.

Нашият водач Сахид бе така мил да снима дружинката ни:

Имахме желание да си общуваме малко повече с него, но той изглеждаше отегчен и не особено словоохотлив. Мога да го разбера… всеки ден разкарва някакви смотаняци като нас, затова решихме просто да се возим и да не го занимаваме много с въпроси.
Вече навлязохме по-сериозно и наоколо се виждаха само дюни и пясъци. Беше много красиво и човек наистина се чувства свободен сред тези безкрайни простори. От друга страна обаче дори и чрез нашия бегъл допир с пустинята усещахме колко сурова и жестока би могла да бъде тя.

Стигнахме до лагера и оставихме камилите да почиват:

Оставихме багажите и се отправихме към близките дюни, за да изпратим деня. Да се види залез в пустинята си е сбъдната мечта. Много ми хареса, че когато спирахме да ходим и да говорим се чуваше… нищо… една абсолютна тишина и покой.

В лагера бяхме с още с една двойка австралийци, както и с двама шведи. Нашите домакини ни приготвиха вечеря, след това напалиха огън и даже имаше музикална програма с традиционна берберска музика. След това ни помолиха ние да изпеем нещо от нашите страни. Австралийците и шведите категорично отказаха, а ние се доказахме като най-печените и разтропани туристи и им изпяхме песента на Авеню – Бягство. Не знам дали им хареса особено, ама пляскаха там нещо…

Влязохме да

нощуваме по палатките,

където си имахме легла и чисти чаршафи. Душове и тоалетни също имаше:

На другата сутрин съответно нямаше как да се пропусне и сахарския изгрев:

На около 50 км от тук се виждаше

границата с Алжир, която е затворена

от 1994-а година. Стана ми любопитно и попитах берберите дали не мога ей така да си мина с камилата или пеша и да вляза в Алжир. Нямах намерение да го правя, но ми беше любопитно дали е възможно. Все пак…ми то навсякъде пясък, дали ще е алжирски или марокански  Казаха ми, че границата се охранява строго и такива опити не са препоръчителни въобще.

Безкрайните пясъци…

След закуската се отправихме обратно. Дадохме скромен бакшиш на всичките момчета, които се занимаваха с нас. Стараеха се, а и не знам онзи чорбаджия, който по цял ден се чешеше в хотела където не го сърби каква част от печалбата изобщо им дава. Разбира се нямаше как да пропусна да помоля двете момчета, които водеха камилите, за по един фотопортрет.


Нашият водач Сахид:

И Рашид, който водеше другите четирима души:

Разбира се, че момчетата ми бяха колоритни и интересни, но не исках да изглежда, че ги снимам все едно са някакви туземци или животни в зоопарка. Предложих на всички да им изпратя снимките по електронна поща след това, което и направих.

Кратко обобщение и разсъждения относно нашето преживяване в пустинята. Да, беше туристическо, беше си изцяло пригодено да пасне на вкуса и привичките на западния турист. Въпреки това за нас беше едно ново преживяване и всички останахме много доволни и щастливи. Както вече казах момчетата се стараеха, но което не ми хареса е, че поведението им беше много раболепно и постоянно се чувстваше тази преграда между нас…това разделение на клиенти и обслужващ персонал, нека го наречем така. Ясно е, че си плащахме за всичко, но все пак ни се искаше отношенията ни да са по-непринудени и просто да си прекараме времето заедно по един приятен начин. Те например отказаха да помогнем в приготвянето на вечерята и изобщо някак всичко се случваше по установения ред и график като дори шегите бяха по заучен репертоар. Малко все едно си в Северна Корея сякаш.


Може би много хора точно това искат и очакват. Все пак сме благодарни на момчетата. Бяха коректни и ни доставиха едно незабравимо преживяване.


Имаше още една работа, която трябваше да свърша докато бяхме още тук. Нямаше как да не снимам Голфа сред пясъците на пустинята Сахара. Подкарах по вече познатия път към дюните. В края на селото имаше една арка, където стояха двама типа. Ние вече имахме набито око за тарикати и ги подминахме докато ни махаха. Те обаче бяха толкова усърдни и настоятелни в жестикулирането си, че след 50 м се замислихме дали пък наистина не са някакви общински лица и преминаването към пустинята да е забранено. Спряхме, единият ни догони. Дойде на вратата до шофьора и, оп, изненада…

– Hey, guys. You want to go to the desert? You want a camel ride? („Хей, хора. Искате ли да отидете в пустинята? Искате ли да се возите на камили?“)


Направо ни разбиваха тези тарикати понякога. Да маха и тича като луд след колата само и само да ни вкара „ексклузивната си оферта“.
И все пак. Още една снимка за колекцията.

Плевенският Голф на пустинята Сахара:

С това разходката ни тук приключи и се отправихме в посока Маракеш:

Очаквайте продължението

 Автор: Иван Стоянов
Снимки: авторът 

Други разкази свързани с Мароко или писани от Иван Стоянов – на картата:

Мароко и Иван Стоянов

Продължаваме пътуване до Мароко с голфа на Иван – започнахме с Гранада и Кордоба, , продължихме със Севиля и Гибралтар, а днес вече започване Мароко с Шефшауен и Фес

Приятно четене:

Шефшауен и Фес

част трета на

С Голф до Мароко

Малко след границата започна магистралата, която свърши в град Тетуан. Минахме през града, който си беше големичък и изглеждаше съвсем прилично. Беше чистичко и въпросният околовръстен булевард беше прясно ремонтиран.

Отчитахме особеностите на това да сме в мюсюлманска страна, но нали сме си бираджии, така че спряхме на паркинга на един голям хипермаркет „Карфур“ на края на града. Влязохме вътре, понапазарувахме някои нещица, ама пийнье нещо нямаше…  

Попитахме и ни казаха, че било отстрани. Огледахме пред касите, зад касите… нищо няма. На края излязохме и стигнахме чак до края на паркинга, откъдето се захождаше към задната част на магазина, където влизат камионите за зареждане и т.н. Видяхме една врата, която по-скоро изглеждаше като за към някое складово помещение и всъщност хич не бихме се и решили да минем през нея, ако не бяхме забелязали, че и други хора влизат. Оказа се, че това е отдела за алкохол. Нарекохме входа

„входът за грешници“  

Купихме си бира, а мароканците като ги гледах и те с охота си пазаруваха винце, бира, даже и уискинце. И все пак общото ми впечатление е, че сред местните не се гледа с добро око на употребата на алкохол.

Продължихме по пътя, който беше доста живописен. Пътувахме в подножието на

Рифските планини

като шосето ни водеше през красиви долини и езера.

Голфът вече официално по мароканските пътища:

Ето и едно кратко видео от тази част от маршрута:

Успяхме да пристигнем в

Шефшауен,

известен като „синият град“, по светло. В града вече за първи път усетихме леко хаотичния трафик на мароканските градове. Всъщност учудващо за нас

на извънградските пътища мароканците карат съвсем дисциплинирано –

спазвайки ограниченията, без рискови изпреварвания и маневри.
Минахме през новата част на града, където на 2-3 пъти разни местни хора, виждайки чуждестранна регистрация, с голям възторг започнаха да махат и да искат да влизаме в някакви паркинги или пък да спираме, за да ни предлагат разни неща.

Оказа се, че ще нощуваме в старата част на града, където сградите са боядисани в така приятния морскосин цвят. До самия хостел не можеше да се стигне с кола, така че някакво момче, което явно се разпореждаше с паркирането ни насочи къде да спрем няколко улици по-надолу:

Тук за първи път се сблъскахме с

особеностите на местния манталитет

Георги го попита колко иска за паркинга (това очевидно не беше регламентиран паркинг и този просто някак е решено, че събира пари и подрежда колите) и той каза 50 дирхама (курсът грубо е 1 лв. = 5 дирхама). Георги веднага тръгна да му ги дава и тогава се намесих аз:

– Чакай, бе, как така му ги даваш веднага на тоя. Нали е Мароко, я дай да му се спазарим.

Свалихме цената на 30 дирхама, но лошото беше, че тази хиена ни надуши. Веднага ни предложи хашиш, който той така или иначе вече си беше запалил и си пушеше на улицата. Очите му бяха червени и вече станали на понички… добре се беше нагърмял. Като интуитивен тарикат той веднага тръгна да ни „помага“ с багажа. Психолог си беше и надуши, че Георги по-трудно отказва и веднага му хвана куфара. Тръгна да дърпа и моя, при което с грубо движение му отблъснах ръката и го отказах. В крайна сметка постави на Георги куфара на главата си… вероятно да демонстрира извънредно тежката работа, която обаче той с безрезервна отдаденост извършва и заедно закрачихме по обърканите лабиринти нагоре.

Стигнахме хостела и 4 – 5 минути след като разтоварихме багажите нищо. Наивникът в мен за секунда си помисли, че може би наистина това носене го е направил на добра воля. Естествено после се започна искането на пари и като цяло се разигра едно много циганско пазарене. Първоначално дори рецепционистът се опита да го прогони, но младежът си беше много нахален, а и както казах вече беше усетил, че поддаваме. На края си му дадохме и за багажа, и онези 20 дирхама, които му бяхме свалили от цената на паркинга. Научихме си урока и загубихме тази първа битка, но важно беше да спечелим войната  
Отидохме на вечеря в един близък ресторант. Няма как да е случайно, че тъкмо тук ни препоръчаха да отидем

За мароканската кухня ще споделя няколко думи по-нататък в разказа. Хапнахме и се прибрахме, след което отворихме по една бира

да отпразнуваме успешното ни пристигане в Африка

и си прекарахме една спокойна вечер в стаята.

Аз по принцип обичам да си поспивам и хич не съм ранно пиле, но тук бях решил да стана рано рано и да изляза да снимам още по изгрев слънце. Отделно имах желанието да разгледам

Стария град

докато още няма хора… преди да се изкарат сергиите и целия панаир. Излязох още по тъмно и бързо се ориентирах към съседния хълм, в посока на т.нар. „испанска джамия“. От там имаше чудесен панорамен изглед към стария град:

Шефшауен още беше дълбоко заспал:

Градчето изглеждаше много красиво на фона на сутрешната мъгла и тепърва появяващата се слънчева светлина:

За синия цвят на сградите има различни теории като например, че така се цели да се отблъскват комарите, но също така може да се прочете, че през 70-те гражданите са били задължени административно да боядисват къщите си в синьо, тъкмо за да се придаде интересен вид на стария град и да се привличат туристи. Ако е така, то идеята със сигурност се е доказала като успешна. Без значение от теориите разходката в стария град рано сутрин беше изключително успокояваща и приятна за окото:

Нямаше жива душа още. Разминах се с един човек, който като възраст можеше да ми е баща, но това не му попречи да ми предложи хашиш. Проведохме кратък комичен разговор.
– Hashish?
– No, thank you.
– Just a little bit… – каза ми той, сякаш вече ми се моли.

В Шефшауен явно покрай туристите

продажбата на хашиш беше доста разпространена,

което не беше характерно за всички градове, които посетихме.

Защита от слънцето:

Градът започна да се събужда и отидох на централния площад. Бях гладен на лъв, но нямах дирхами, а банките и обменните бюра бяха още далеч от отваряне. Но между другото получих още едно предложение за хашиш от някакъв тарикат.
– Hashish?
– No, thank you.
– I have a very good plant… (Имам много хубаво растение…)

И така, отклоних и това примамливо предложение и се върнах до хостела, за да изчакам моите хора да се събудят. Когато това се случи ги поведох още веднъж на разходка, вече опознал китните сини улички:

Качихме се още веднъж до съседния хълм, като този път стигнахме и до самата испанска джамия. Една обща снимка за спомен на фона на града:

Слязохме надолу и се насочихме към централния площад, защото вече си беше станало и време за обяд. Градът се беше събудил:

Разхождахме се между сергиите и на края хапнахме разни шаварми (арабски дюнери нека ги наречем) на площада:

Най-накрая бленуваното обменно бюро отвори врати и успях да се сдобия с местна валута. На улицата отпред ме спря този просяк и поиска да му дам нещо. Дадох му, но нищо в този живот не е безплатно, така че в замяна поисках да му направя снимка. Той се съгласи и се оказа дори много фотогеничен, което се вижда от хитроумната му физиономия

Тръгнахме обратно към колата, тъй като стана време да продължим пътя си. Една котка на изпроводяк от Шефшауен:

Следващата ни спирка беше

град Фес

– вторият по големина в страната и един от четирите имперски града на Мароко заедно с Рабат, Маракеш и Мекнес. Това били столиците на държавата през вековете и по време на различните кралски династии. Рабат е настоящата столица. По пътя натам колорит определено не липсваше

За този знак имам две теории: или знак „Стоп“ на арабски, или по-вероятно надпис „пропусни хората с шейната“

Как сме?

Основните пътища в Мароко навсякъде са или в отлично, или в много добро състояние.

Често обаче не говорим за пътища, а за „пътя“ т.е. в повечето градчета и села единствения асфалтиран път беше главният, останалото беше черно трасе. Навигацията ни отклони към един третокласен път, който обаче не беше хубав, а и беше с габарит като за кола и половина, затова решихме да се върнем назад и да ползваме главното шосе, макар и да беше с 50 км по-дълго.

Тук снимах мароканския колега:

Влизане в

град Фес

Оказа, че хостелът ни се намира в старата историческа част на града, медината. До там нямаше как да стигнем с кола, тъй като достъпът беше ограничен само за автомобили с пропуск. Не ги бяхме съобразили много нещата като това нямаше да е единствения случай да имаме такива логистични проблеми, но решение се намираше винаги.

В случая решението беше да спрем на един паркинг на около 2 км от входа на медината. На входа веднага се спазарихме с някакъв тип да ни превози до нея на нещо като мотор със самоделен товарен отсек, заварен към него. Определено изживяването не беше за изпускане:

От стените на медината продължихме пеша с багажите.

Зад тези стени в миналото се е помещавал градът, основан още през 11-ти век. Днес медината е в самия край на милионния Фес. Навлизайки навътре моите приятели преживяха първия си

културен шок

Улиците в нашата част на стария град бе трудно да се опишат. Ако трябва да използвам една дума… „скандални“…бяха наистина скандални. Мръсотия, воня на разложение, кални улици, тунелчета, в които седят просяци, малко все едно са разни прокажени в някой средновековен европейски град. Отделно на всеки метър имаше нахални тарикати, които ни досаждаха с въпроси, искаха да ни „показват“ разни неща или да ни предлагат хашиш. Отделно по тези тесни объркани улички имаш чувството, че зад всеки ъгъл някой ще ти изскочи да те ограби или да те заплашва. Аз приех ситуацията по-добре от моите приятели, защото вече бях предупреден от моя приятел Любо Петров (Asterix), който миналата година беше във Фес, че медината е много криминална и някак се бях подготвил предварително.

А иначе хостелът беше приятен и собственикът му се оказа доста интересен млад мароканец, който е живял дълги години в Америка и дори имаше двойно гражданство, но бил решил да осъществи своята „мароканска мечта“. Беше купил цялата огромна къща, превръщайки я след това в хостел. Беше възхитително и достойно за уважение колко труд и желание влагаше той в това си начинание. Даде ни насоки как да се разходим из медината, като дори той ни предупреди да не замръкваме по улиците, защото тогава тарикатите са щели да ни налазят като мухи. Решихме да го послушахме и се впуснахме на разходка докато беше още светло. В медината има джамии, медресета, но в основната си част е един огромен пазар, в който се продава какво ли не.

ВНИМАНИЕ! СРЕД КАДРИТЕ ОТ МЕДИНАТА ВЪВ ФЕС ИМА ЕДИН, КОЙТО НЕ БИХ ПРЕПОРЪЧАЛ НА ПО-ЧУВСТВИТЕЛНИ ХОРА. АГНЕШКИ ГЛАВИ СА, ТАКА ЧЕ МОЛЯ ДА ПРЕСКОЧИТЕ НАПРЕД, АКО ТОВА ВИ Е ПРЕКАЛЕНО ЖЕСТОКО. СНИМКАТА СЕ ЯВЯВА ШЕСТАТА ОТ ТУК НАТАТЪК.

Мерак ми беше да си купя шалвари. Намерих такива и се упражних в пазаренето. Мисля, че договорих добра цена. Все пак даже мароканецът ми каза „Brother, this is Moroccan price, not tourist…” (Братко, това е цена за мароканци, не за туристи). Абе направо като го слушах на загуба ми ги продаде тези шалвари  През следващите дни си ги носех с гордост, а и всъщност бяха доста удобни и изобщо не запарваха, въпреки високите температури.

Беше едно голямо гъмжило от хора…

Продаваха се всякакви сурови меса, които така си висяха отвън на шишове. Имаше живи петли и даже агнешки глави:

Достигнахме другия край на стария град:

Установихме, че останалите части на медината всъщност са по-спокойни и се окопитихме след първоначалния шок. Единствено при Габи виждах, че е малко на границата на това, което може да понесе, въпреки, че е мъжко момиче. Но в последствие нямахме толкова стъписващи преживявания, а и все пак човек претръпва след някой друг ден в мароканския хаос

Вечеряхме и за финал пък започна един обилен дъжд, така че за капак на всичко се върнахме в хостела мокри като кокошки. Но поне успяхме да се приберем по светло, че не ми се мисли иначе с какви орди от досадни тарикати щеше да се налага да се разправяме..

На следващата сутрин категорично се бяхме наситили от Фес,

а и беше време да продължаваме нататък, тъй като имахме да изминем над 400 км до същия следобед. Бяхме предвидили на този ден да достигнем пустинята Сахара, където бяхме уговорили разходки с камили.

Очаквайте продължението

 Автор: Иван Стоянов
Снимки: авторът 

Други разкази свързани с Мароко или писани от Иван Стоянов – на картата:

Мароко и Иван Стоянов

Днес Мишо ще ни води за пореден път до място, което не сме подозирали – при племето гнауи в Мароко. Приятно четене:

Черните хора от племето гнауи

Мароко

Казвам се Мишо Иванов и работя като екскурзовод в Мароко и Андалусия. От много години насам имам огромната привилегия да посещавам племето гнауи, „черните хора“, както ги наричат, поколения на роби, насилствено доведени в Северна Африка, чрез пътуващите кервани от земите на Сенегал, Нигерия, Мали, Чад..,минавайки през селището Кхамилия в което живеят, на ръба на пясъка на Сахара в Мароко, близо до алжирската граница. Винаги ме е обхващало едно дълбоко чувство на тъга, но в същия момент и на възхищение от борбата им за живот, силната воля, която им е позволила да оцелеят в тежките горещи дни, и условия на кървав труд, на който са били подлагани. Но те успяват да оцелеят, въпреки крайната бедност в която са живеели или живеят днес. 

Какво ли е чувството да можеш да се докоснеш до хора, чийто предци са били роби, да усетиш тяхната култура, традиция, песни и гастрономия? С какво впечатление за тях оставя човек?

Този вид екскурзии, които организирам всяка година в

екзотично и автентичното Мароко,

 се отличават с това, че винаги сме малки групи (до 20 човека), което ни позволява да посещаваме с джипове 4х4 места, които са недостъпни за големи превозни средства, минавайки през дюни, оазиси, терени с фосили, забравени селища и мини, подземни канали, каньони…

Идеята е да можем да се докоснем до истинската култура и традиция на местното население, посещавайки номади, които живеят в екстремни условия, издържайки на високи температури от близо 50 градуса, в търсене с километри на кладенци с вода или пасища за техните животни.

.

Чувал съм от разкази на местните, че много пъти излизат със стадата и не се прибират по 3 месеца оставяйки семействата си сами в пустинята, където и живеят, докато не свърши водата, която сигурно минава някъде наблизо и решат да се преместят. Понякога ядат по един път на ден. Менюто в повечето случаи е няколко форми и мляко от камила. Тажина с кус-кус по тези места е рядкост. Благодарение на моите приятели номади, които познавам от години – Ибрахим, Расу, Моха, Али…имам възможността да се докосна отблизо с този начин на живот.

Пътувайки из

дюните на Ерг Чеби

по места, които все още за щастие не са превзети от нарастващия туризъм, съм виждал хайми (бивак, направен от камилска и козя вълна) в нищото, разположени на близо километър разстояние, които имат своята интересна история.

В едната от тях живее един номад, който бе женен за млада берберка. Роди им се детенце. В един момент мъжът реши да си доведе и втора булка, а първата го напуска – била му много ядосана (въпреки, че в Мароко е позволена полигамията). Къде обаче отива тя с малкото си дете? За мое учудване живееше на 1 км разстояние от брачния си дом в друга хайма, напук на бившия си мъж и новата му съпруга, издържайки се сама с „шепата“ животинки, които имаше и посещенията на малкото туристи, като нас, посрещнати с чай, а за гостоприемството давахме по някой дирхам.

Историята за това семейство

ми я разказа Расу. Жената ни сервираше чай и фъстъци, и бързаше да се скрие от погледите на туристите. Благодарение на Расу пред очите ми видях да израства в порядъка на няколко години и едно малко детенце, което живееше в тази пустош.

А онази жена си живееше отдалечена, сама, но достойно. Дали все още беше ядосана? Дали съжаляваше за постъпката си? НЕ!!! Тя беше щастлива или поне така показваше.

Но ето че идва и момента да разкажа за

племето гнауа,

което, както започнах темата – имах и имам привилегията да посещавам всяка година, благодарение на моя приятел Расу.

Селото се казва Кхамилия

Първото нещо, с което се сблъсквам е

крайната бедност в която живеят

 Домовете в цялото селище (като повечето такива в южно Мароко) са направени от тапиал (конгломерат от кал, пясък и камък). Но въпреки това ние сме посрещнати с една приятна, скромна, но искренна усмивка за добре дошли, придружени от традиционния чай и музика.

Когато влезнем в една от къщите, където те започват да свирят, ми прави впечатление, че никога не виджах местните жени, заедно с мъжете. Но това между другото. Имал съм случаи при които

нашите българи, след като чуят музиката на Гнауа го обръщат на хоро

 Това е прекрасно, защото го приемам, като задължителна размяна на култура, толкова важен факт за изграждането на една толерантност и разбиране. Местните се включват в танца на чуждата за тях хореография, но го правят с огромно удоволствие и желание за контакт.

Те изглеждат щастливи, та макар и с малкото, което притежават. Това ме кара да се замисля и разбира се да оценя многобройните детайли в живота, за които ние не обръщаме внимание, а ги приемаме, като нещо всекидневно и нормално, това ме кара да се замисля, колко е важна усмивката на лицето. Тя отваря порти и повдига планини. Това ме кара да се замисля колко малко му трябва на човек, за да бъде щастлив. Но това ме кара и да се замисля, колко глад и мъка има по света…

Бих искал да поясня какво означава

терминът ГНАУА

 От многобройните разговори с местните и проучвания, базирайки се на личен опит, години прекарани в Мароко, прочетени блогове на пътуващи и контакт с местните номади и „черни хора“ ще Ви разкажа следното:

Гнауа е религиозно-духовен  мюсюлмански мистичен орден,

който чрез музика и танци, които водят до транс, напомня за своя произход с цел той да не бъде забравен, продължавайки традицията. По този начин, хората, които я изпълняват, наречени гнауи (черните хора), подчертават важността за запазването на спомена от епохата на робството с веригите с които са били оковани техните прадеди, чийто наследници са те, подчертавайки по този начен характеризиращия ги идентичен образ. Гнауа също е вид ритуал, който чрез музика и танци, позволява достигането на транс с цел лекуване или предпазване от уроки. Гнауа е музика, гнауа са и негрите, поколения на роби докарани с кервани през пустинята в Северна Африка. Някои твърдят, че са наследници на първият мюезин в Ислям, етиопец с име Билал, който е бил освободен черен роб.

Вече се подразбира, че

думата „Гнауа“ е свързана с поробените негри в Западна Африка

 Гнауа в Мароко са поколенията на черните роби, които с времето са успели да откупят или извоюват своята свобода, в периода на различни исторически моменти от епохите. Учените смятат, че Гнауа произхождат от зоната на Сенегал, Нигерия, Мали, Чад и биват отведени на север през периодите между X и XIII век. Също така има факти, които твърдят, че едно голямо поробено население е докарано в Северна Африка от района на града Джене в Мали и че думата ГНАУИ е една лека деформация на думата ДЖЕНАУИ или ХЕНАУИ (хора докарани от Джене в Мали). С това се твърди, че термина ГНАУА е определение на цвят – ЧЕРНИ ХОРА.

Най- интересното е че в зоната на Ерг Чеби (Мароко) в момента се строи хотел, различен със своята архитектура от останалите. Той прилича на стила с който е построена голямата Джамия в Джене, Мали направена от тапиал, което прави връзка с пренесената чрез робите култура и стил. В града Тимбукту (Мали) има абсолютно същата архитектура. Там освен с роби се е търгувало със сол и злато.

Друга хипотеза за етимологията на гнауа е произхода на тази от берберски ингауен/игнау, което означава безмълвен, ням. Това се дължало на факта, че първите роби, които били докарвани в Мароко са говорели много страннен език, за местното население, който не се е разбирал и за това са ги наричли безмълвните или немите.

След като

получили своята свобода, „черните хора“ започнали да се занимават с номадство,

 търсейки благоприятни условия за своите животни, които са били основен източник на прехраната им. И това продължило докато не зпочнали заседнал начин на живот. През 50-60 години на XX век тези номади се заселват в райони близо до големи градове заедно с берберски номади, където е могло да разменят стоки предлагани в седмичните пазари. По този начин се създава, между многото и селището Кхамилия, разположено в нозете на Дюните Ерг Чеби, което се намира на 7 км от Мерзуга в провинция на Еррашидия и е темата на днешния разказ. Днес в него живеят 405 жители гнауи и бербери.

Корените на гнауа от Кхамилия произхождат от тъй наречената „черна Африка“

 и имат пряка връзка с пустинята. Техните прадеди са били докарвани от западна и източна Африка през Сахара, натоварени на кервани, които пътували до югоизточно Мароко. Основното препитание на жителите на Кхамилия са датилите добивани от финиковите палми, животновъдството и от скоро туризма. Всяка година в това селище се чества Фестивал на гнауа, който се нарича „Садака“ – термин, който означава религиозно дарение и се извършва в порядъка на 3 дни през лятото – юли и август. Седмици преди него, Гнауи посещават околните селища в търсене на дарения, под формата на захар, чай, ядене и пари. Първия ден на Фестивала се коли агне, а от събраните дарения се прави в един огромен съд кус-кус с който се черпят всички присъстващи. Свири се музика в порядъка на 3 дни и нощи без почивка. Целта на Садака е да излекува болните и да им даде „БАРАКА“ (вид благословия в исляма) чрез мелодиите и танците. Някои от присъстващите успяват да достигнат в състояние на транс под ритъма на барабаните (тбал или дарбука), „гарагаб“ (метални кастанети) и песните. Музиката на племето гнауа е есенцията на селището, която маркира неговата автентичност – все още опазена от „туристическото нашествие“

Очаквам с огромно желание да посетя отново тези вълшебни места в Мароко, тази приказка все още запазена от инвазията на Цивилизацията. През месец май ще направим отново тази невероятна авантюра, за която всеки един пътешественик жадува, ще се посетим отново племето ГНАУИ, ще се гмурнем в техния свят. А аз? Аз пак ще си взема от моята доза – МАРОКО!!! 

Автор: Мишо Иванов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Мароко, Сахара или писани от Мишо Иванов – на картата:

Мароко и Сахара, както и Мишо Иванов

Мишо днес ще ни представи чувството Мароко. Приятно четене:

Моето различно Мароко

Имало едно време трима мъже и всеки от тях искал плод, въпреки, че никой дори не бил виждал плодове…

„За да усетиш едно място,

то трябва да успееш да видиш отвъд това,

което сетивата ти възприемат“

Тахир Шах.

Днес няма да разказвам история, нито пътеписи от пътувания. Днес ще Ви разкажа приказката за хората от онази земя – Магреб Ал Акса, базирайки се на книгата на Тахир Шах – „В хиляда и една нощ“, от където и черпя голяма част от информацията, като се опитам да се поставя на мястото на неговия герой, който е той всъщност. Казвам се Мишо Иванов и работя като екскурзовод в Мароко и Андалусия от години. Тези земи са люлки на две паралелно развиващи се култури и традиции, богати на история с различна днес и обща в миналото религия, сходни като двама братя, неволно разделени от съдбата, живеещи в далечни краища на света, изгубили контакт един от друг, правейки всичко възможно, за да се намерят и прегърнат. Такава е и същността на тези два народа, която ги обединява и за това обожавам факта, че работата ми е свързана с тях.

Бих искал да Ви разкажа за едно различно Мароко, за хората, за моята история по тези земи. Тя не е свързана със случка, а със сетивата. Запитвам се дали е възможно да притежавам собствената си история в тази страна, различна от това да водя само групи от един град в друг?

„Берберите (местното съществуващо от векове население по тези земи, до идването на арабите), смятат, че всеки един от тях, когато се роди, носи в сърцето си собствената си история, която е заключена, а негово задължение е да я намери. Как ще стане това? Задачата му в живота е да я открие и да я намира във всичко това, което прави и вижда. Никой не може да ти помогне. Трябва да я намериш сам и това ще те промени.“ Така казва Тахир Шах в книгата си „В хиляда и една нощи“. Аз също я търся, обикаляйки земите на този забравен свят, наречен Мароко, изпълнен с фантазия и много красота. Дали я намерих?

Африка

е като онази история, която всеки би искал да чуе, но не всеки може да разбере. Тя е като оазиса в горещата пустиня, изпълнен с финикови палми и натежали вкусни форми, тиха и безмълвна вода, засищаща жадните камили и кози. Оазиса, който изгрява пред теб, като топло слънце след мрачна и студена нощ. Когато го откриеш, осъзнаваш колко малко му трябва на човек, за да бъде щастлив. Африка е като онази отрова, която бих искал да погълна, за да ми даде живот – вода за жадния и хляб за гладния.

Спомням си когато

започвах първите си стъпки по пътищата на Магреб,

когато всичко, от малкото, което познавах бяха имена и исторически събития свързани с тази страна, географско положение и дежурните разкази по монументи. Нищо повече.

За мен Африка беше просто книга

Усещах обаче, че нещо ми липсва. Усещах се гол пред тълпа от зяпащи хора. Трябваше да намеря начин, за да успея да прогледна в този свят.

Заглеждах се по кафенетата

и виждах мъже, облечени в чилаба, седнали на масички обърнати с лице към улицата, говорейки по между си на чаша кафе ноир или ментов чай, влезли в ролята на публика от турнир на Уимбълдън, гледайки на ляво и на дясно, ляво и дясно… и така без край, следейки пътя на хвърчащата зелена топка. Всъщност те наблюдаваха минувачите или минаващите жени, които всячески се опитваха да прикрият своето лице, а мъжете въртяха главите си в синхрон на ляво и дясно, като програмиран робот, при всяка преминаваща пред тях зуина (красавица), засуквайки мустак. От време на време пушеха по цигара, държейки я в пожълтели от никотина пръсти, вдишвайки дълбоко вредния тютюнев дим, показвайки гордо удоволствието, което изпитваха от това, докато отпиваха заедно с нея глъдка от силното кафе.

До тук нищо особено, ще каже някой. Истината е че и аз така си мислех докато не затворих очи. Трябваше да разбера тези моменти, да вникна в тях, да ги усетя, за да не заприличат на онзи изтъркан от времето крайпътен знак, който си стои на същото място от години, място от където минавам всеки ден без да му обръщам внимание, тъй като не разбирам какво изобразява или какво е написано на него. Само го гледаш и нищо повече. Знак. И ето че започнах да търся моята история, за да мога да усетя същноста на този свят. Разбрах, че като говоря с местните хора и се науча да ги слушам попивам от техния опит и знания, позволявайки ми това да си взема част и от насъбраната с годините им мъдрост.

Този момент в кафето за мароканеца е традиция.

Там се разказват всякакви случки… Там те комуникират. Ще каже някой „…и какво, при нас също е така?“ И този предполагаем въпрос има своя отговор. „Ние европейците сме свиканали да четем, да се учим от книги, учебници, да записваме бележки, фрази… Нашето образование зависи от тях.

В Мароко хората разказват приказки и случки

от които се учат на живота. Това една хилядолетна традиция още от времето на преисляма. Голяма част от населението на Магреб е необразовано, не знаят да четат и пишат, не са ходили на училище, но те използват всяка възможност, за да научат нещо от странника или приятел, обръщат внимание на всеки детайл, за да могат да го разберат и да го запазят в съзнанието си и някой ден да предадат тази история на поколенията.“ Кой знае! Това събитие се случва навсякъде по кафетата. Мъжете не само пият кафе или гледат жени, те се учат на живота. „Не пожелавай жената на ближния“ казват, но те се наслаждават на красота, колкото и просто да звучи, та макар и в Корана да пише, че трябва да наведат очи пред чуждата жена. Това е техния свят. Неразбираем за нас. Казват, че „жената е като прелестно цвете, което не трябва да цъфти самó.“ Много е важно е обаче по какъв начин „гледаш“ на това цвете, защото по света има всякакви хора.

Най-важното и обитавано място са площадите

(освен джамиите, разбира се), където се събират например разказвачите на приказките – истинските и автентични разказвачи, обиколили обширни далечни земи, срещнали всякакви хора, видяли небивали чудеса, радост и мъки, чули всякакви истории. Тяхната задача е да предадат всичко това на останалите, защото такава е традицията. Това е техния начин на живот. Отделно си изкарват и по някой дирхам. Тахир Шах казва в своята книга, че именно те са пазителите на древната мъдрост. А останалите? Те слушат. Слушат със сърцето си, защото разказвача успява да ги пренесе в отвъдното. Една стара поговорка гласи „Ако искаш да чуеш, наведи ухо и отвори сърцето си за да разбереш“. Това са те. Хора, които обръщат внимание на всички детайли, които могат да се наслаждават на нищо означаващ за другите откъс от разказа или дори някакъв безсмислен за нас предмет, защото според тях той също има своята история.

Обичайното право при берберите

например е традицията и законите предавани устно от поколение на поколение. Успява да просъществува паралено заедно със законите в Корана наречени фигхт. Но точно обичайното право е това, което племената изпълняват до ден днешен, заедно разбира се с ислямските закони. Факта, че то е устно, запазено е от времето на преисляма, ни подсказва колко важно е за тях този вид комуникация.

Тахир Шах казва, че един камък, например означава много. Камъчето което намерим по време на пътешествие, което правим, не е просто камък. То може да служи за много неща. Да го хвърлиш по бясно куче, да го поставиш върху насъбрана хартия, за да не се разпръсне от вятъра, да го нарисуваш или просто да си го запазиш като спомен, който ти напонмя за онова камъче, което беше в реката, когато посетих онзи град….Така са те. А ние обикновенно ще видим само един камък.

Също автора на „В хиляда и една нощ“ казва, че килимите, които продават в отдалечените градове, не са просто килими, а много повече. Те са ИСТОРИЯ. История, защото вълната от която е направен, е вълна на овцете обитавали определена зона, а те са пасяли растителноста около крайбрежието на реката в тази зона. Цветовете са цветове създадени от плодовете на дърветата в тази зона, а умението да се създаде този шедьовър идва от древната мъдрост, уловено от племенната памет. А ние ще видим може би само един хубав килим. Ето какво означава, човек да може да „вижда“ отвъд това, което сетивата ти могат да възприемат.

Търсейки историята си разбрах, че

моята роля в Мароко е да бъда този разказвач,

та макар и европеец. Това мога да направя само ако успея да виждам този мистичен свят със затворени очи, защото Мароко е традиция, автентичност, красота, екзотика, контраст, арт деко, занаяти, номади, търговия, приказки, талисмани, символи, пустиня, оазиси, зелени гори, суша, сняг, мини, фосили, история….Ето това е есенцията, която хората трябва да получат, за да го усетят напълно. Имам още много неща, които бих искал да споделя, но си ги запазвам за туристите с мен в Мароко.

Знаете ли, в книгата на Тахир Шах намерих една приказка разказана от него. Тя ме навя на мисълта, за всички онези хора, които бълват всякавки вредни и абсурдни коментари свързани с представата им за Мароко и неговите обитатели. Било цигания, отвратително, тъпо, мърсотия и какви ли още не изказвания. Това е тяхно право, а аз го уважавам като такова, но не го споделям. Учуден от този вид мислене и неразбиране на света реших да публикувам неговата история за трима мъже в търсенето на дървото с плодовете, а изводите всеки един може да си направи сам.

Приказка:

„Имало едно време трима мъже и всеки от тях искал плод, въпреки, че никой дори не бил виждал плодове, защото били голяма рядкост в тяхната страна. Така станало, че тръгнали да търсят това почти непознато нещо, наречено плод. Случило се така, че почти по едно и също време всеки от тях открил плодно дърво.

Първият човек бил невнимателен. Стигнал до плодното дръвче, но бил прекарал толкова много време да мисли за посоките, че не го познал. Пътуването му било похабено.

Вторият мъж бил глупак, който взимал всичко буквално. Когато видял, че плодовете по дървото били вече далеч от идеалното си състояние, той си рекъл: Е, видях плод и не ми харесват изгнили неща, така че за мен плодовете не съществуват повече. Продължил нататък и пътуването му било похабено.

Третият човек бил мъдър. Той откъснал няколко плода и ги огледал. След известно обмисляне и като изтормозил мозъка си да се сети за всички приложения на този загниващ деликатес, той открил, че във всеки плод има костилка. След като разбрал, че там е семето на плода, всичко, което трябвало да направи, било да го посади, да отгледа дървото и да чака плодове“

Източник – „В хиляда и една нощ“ от Тахир Шах

Автор: Мишо Иванов

Снимки: от пътеписите в Patepis.com

Изгодни нощувки в Казабланка:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко – на картата:

Мароко

Още изгодни нощувки и цяло Мароко:


Booking.com

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия,продължихме към Мерзуга, останахме на гости на една берберка близо Ерфуд и тръгнахме в посока Бумалн. След Бумалн тръгнахме към Уарзазат, в който днес ще се порашетаме преди да тръгнем към Айт Бен Хадду.

Приятно четене:

Из Уарзазат и ксара* Айт-Бен-Хадду

част десета на

Из Мароко с велосипед

Днес се очертава много мързелив ден. Ставаме към девет и бавно и спокойно се заемаме с пране чистене и други подобни дреболии, които не можеш да свършиш, ако не спреш.

Планът за днес е да посетим „Kasbah de Taourirt“

Практически единствената касба, която видяхме по пътя, наречен „Пътят на хилядата касби“… Изключваме хотелите, присвоили си названието, разбира се.

Между другото

„касба“ означава „цитадела“,

но за туристическите компании е по- екзотично да използват мароканската дума..

Пред самата цитадела имаше паркинг, спокойно заключихме там колелата /без да заемаме парко място, много ясно/ и влязохме. Входа беше 20 дирхама и веднага ни накачулиха навлеци, предлагащи екскурзоводските си услуги.

Трябва да науча как се нарича този архитектурен стил и, ако някой ден си строя къща, да стоя далеч от него!

Сградата е скапан лабиринт

– стаи на всякакви нива, тесни и ниски коридори, някои от вратите високи по максимум метър… абсолютен ужас..

Като цяло е

туристическа клопка. Нищо не е поддържано, нито ремонтирно.

На няколко места тавана бе хлътнал и го подпираха с греди.

Вместо да вземат мерки и да ремонтират, просто бяха преградили достъпа до терасите на покрива с тел. Е…ние минахме под телта и се качихме. Усетиха ни и ни се поскараха, ама го раздавахме малко непукисти.

Въпреки това малкото оцеляло до ден днешен беше красиво. Основно тавани всъщност. Малкото украса, която можеше да се види в някои помещения, беше очукана и олющена. Просто в трагично състояние. Мебели или възстановка на живота от отминалите времена – нула! Просто тези хора не знаят как се развива туризъм.

Леко разочаровани си тръгнахме и решихме да пообиколим околните улички, пък и да пием по кафе.

Пътем минахме през

магазинче за подправки,

Максуел веднага се залепи да разглежда и избира. В крайна сметка се прекара, купи си някои подправки, въпреки, че го предупредих, че цената им е висока.

В магазина за килими

се опитаха да прекарат Уилям да си купи килим за около 400 евро. Той им се изсмя и им каза, че може да си купи същият в Холандия за 150. Продавача веднага започна да сваля цената, но Уилям му махна отвратено да го остави на мира и си тръгна. Беше му писнал да го взимат за глупак, разбираше, че първите цени никога не са последни, но когато някой тръгне от толкова високо направо го изкарваше извън кожа.

Продължихме да обикаляме, докато не ни спря някакво момче и не ни предложи да ни закара

да пием кафе в някакво заведение

Беше любезен и ненатрапчив и решихме да го последваме.

Докато вървяхме по уличките местните ни гледаха много странно, явно не бяха свикнали туристите да минават от тук.

Кафенето беше много приятно и спокойно. Точно до него един обущар беше закачил „ароматизатор“ на птичката си…

На връщане към хотела видяхме автомивка и помолихме да ни поизпръскат колелата, че бяха страшно мръсни. Всъщност на Уилям смяната на сккоростите беше така задръстена, че можеше да кара само на средният венец отпред, отказваше да смени.

Тук ми се стори много любопитно с какви огромни и крещящи табели рекламираха автоматичните автомивки, явно тук бяха черешката на тортата… докато в Европа ръчната автомивка е на почит..

Преди да се приберем решихме да се отбием

да хапнем в ресторантчето,

в което се бяхме натикали предната вечер…

…преди да стигнем до там мернахме този ветеран. Позавъртяхме се наоколо, но не видяхме собственика му. Минах и по-късно, но вече го нямаше.

Храната отново беше на ниво. А цените – страхотни. Чиния леща – 8 дирхама /под 80 цента/, боб с телешко – 20 дирхама, шишче/5-6 вида/ – 5 дирхама за бройка, пържени картофи – 5 дирхама… И всичко много вкусно.

От там – директно в хотела да почиваме.

Случайно забелязахме че в обръщение има 3 различни банкноти от 200 дирхама в обръщение. И трите ги пусна банкомата при една единствена обмяна на пари…

Следобеда го изкарахме предимно в почивка.

Следобед отново излязохме да се разходим измежду местните, по това време на годината нямаше много туристи.
Видях и малка работилница, където оставих задната капла за да ремонтират счупените лагери. Излезе ми около 25 дирхама, ако не бъркам.

Охлюви

Отново намерих от любимите ми охлюви и веднага се монтирах край масата. Между другото много хора спираха край масата и плащаха само за купичка бульон – горещ и леко пикантен. Вечер е хладно, така че приятно стопля тялото. Продавачът ми подаде купичка бульон отделно от охлювите, а когато го изпих ми сипа отново, като повтаряше „гратис, гратис“ и „берберска водка“. Забавен тип беше.

На следващият ден ставаме късно и не бързаме.

Решили сме да тръгнем чак към дванайсет.

По план искаме да стигнем само до известния Aint Ben Haddou (Айт Бен Хадду),

което беше доста близо – има няма 40-ина километра. А и Уилям искаше да си отремонтира телефона – беше му се счупил екрана /тъч скрийн/. Беше го оставил предната вечер в един магазин, бяха му обещали да е готов към 10 сутринта. Излезе му 8 евро…а на мен в Испания ми казаха по-добре да дам 100 евро за нов телефон, че ще ми е по-евтино…

Докато чаках да стане време за тръгване отново отидох да си купя от

онова, дето прилича на нашите банички.

Днес пълнеж беше с лук и къри и ми се услади страшно. Купих две и седнах в близкото заведение, където правеха сокове от свежи плодове и си поръчах един от авокадо. просто невероятна комбинация.

Пържена риба

Тук за пръв път видях да продават насипно парчета пържена риба. Цената беше около 3 дирхама, ако не се бъркам, и беше доста вкусна.

В интерес на истината май изобщо не ни се потегляше.

Уарзазат ни беше харесал

и имах чувството, че не само аз искам да останем още един ден.

Но пътят ни чака..

Пътят е лек, макар да се редуват дълги спускания изкачвания, а асафалта да е в кофти състояние. Почивката и компанията си казват думата.

Някъде по средата спряхме за леко хапване и снимки. Бяхме заобиколени от, сякаш, безкрайна пустиня. Чуваше се само музиката на свирещият вятър и, много рядко, шума от нечий двигател.

За да се стигне до Айт Бен Хадду,

трябва да се отклониш от главният път между Маракеш и Оурзазат. Всъщност от тук също минава път за Мaракеш, свързва се с главният на около километър под известният Tizi n`Tichka. Явно е второкласен, според това, което виждаме на картата. Според гугъл е около 15 км по-дълъг, но смятаме да минем по него, предполагаме, че трафика ще е много по- малък.

Известният Aït Benhaddou (Айт Бен Хадду)

Известен с това, че край него са снимани няколко филма и че е посещавам от множество туристи. Много е красиво да го гледаш отстрани, вярно е, но като че нямах желание да навлизам в него. Въпреки това – приятна гледка.

Спряхме само в покрайнините, за ад напазарим за вечеря.

Мяст о за бивак

намираме още към три след обяд. Оставям колелото и тръгвам да се разходя за някоя снимка.

Гледките са приятни и се разхождам бавно, в крайна сметка няма за къе да бързам, целият следобед е пред нас.

По-късно, докато разтоварвах колелото, връзката на капачката на обектива се закачи за седалката и се счупи.. дотолкова бях свикнал апарата да ми е постоянно на врата, че не се сещах да го махам дори когато готвех..

Когато се върнах Максуел беше разпънал ресторанта. През цялото време останах покрай него, използваше зеленчуци, които аз досега не бях и исках да видя как ги приготвя.

Някъде по това време се появи и Марк. Той реши, че ще му е трудно да изкатери прохода с колело- очакваше ни около 75 км до най- високата точка плюс над 1 200 м разлика във височината /в последствие акумулираната височина, предполагам, е поне два километра/, затова отскочи до селото да потърси такси, с което да се уговорят да го качи до горе, където вече да ни чака.

Докато стане яденето посъбрахме малко материал за огън. Нямаше много, но набарах на едно място 20тина големи палмови листа, явно ги бяха отрязали и захвърлили да се не пречкат. Горят малко бързо, ама при липса на друго- вършат перфектна работа.

Яденето беше вкусно, макар и леко сурово за моят вкус, бих го оставил още двайсетина минути. Но пък от друга страна всички бяхме гладни, та това може да е изиграло своята роля.

За късмет се оказа, че имаме още по биричка, което повдигна още повече настроението край огъня. Аз се сетих, че имам няколко дребни картофа в дисагите и ги напъхах в огъня. Пичовете не бяха яли печени така картофи досега, което ме изненада.

По някоето време се паркирахме по чувалите, че ни чакаше тежък ден.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

*Ксар – укрепено селище – бел.Ст.

Ако не ви се спи на палатка, ето изгодни предложения за спане около Айт Бен Хадду:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Мароко има още места за посещение – направете своята резервация:


Booking.com

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия,продължихме към Мерзуга, останахме на гости на една берберка близо Ерфуд и тръгнахме в посока Бумалн. Днес ще поемем към Уарзазат.

Приятно четене:

През Скура към Уарзазат

част девета на

Из Мароко с велосипед

петък, 28 март

Днес ставам късно, някъде около 9. Не ми се потегля на момента, затова оправям багажа и се качвам да пия кафе.

На терасата е малко хладно, но гледката е великолепна и затова сядам вън.

Към десет и нещо решавам, че е време да потеглям. Докато намествам чантата в ремаркето усещам, че нещо не е наред с гумата му. Оказва се, че има страхотен луфт, досега не съм го забелязал, защото не ми е отразява при карането, но трябва да се поправи, защото положението е наистина зле.

За късмет на двеста метра от хотела мяркам работилница. Момчето разглабя каплата и лагерите направо се изсипват. Топчетата са поръждясали и грешката е основно моя. Още навремето четох, че е честа практика производителите да продават капли с много малко или почти никаква смазка. Но пък беше преди толкова години, че дори не се сетих, когато монтирах ремаркето. Ако бях сложил тогава, щях да си спестя проблема. Е, момчето ми сложи нови лагери и ми взе 20 дирхама – няма и 2 евро.

Малко след това стигам до разклона за пролома Дадес. За разлика от вчера днес съм в добро настроение, но решавам, че не искам да го катеря. Не съжалявам. Истината е, че желанието ми беше да мина оттам с мотор, така че просто подминавам в посока

Оурзазат

Предната вечер ми припомниха, че оттук може да се купи, евтино,

прочутото арганово масло

Спирам в крайпътно магазинче да проверя как са цените и сядам да пия чай, докато се консултирам с приятел. Докато чакам отговор чувам вик и покрай мен прелитат трима вело туристи, махайки с ръка, видели са спрялото край пътя колело. Без да се замислям плащам 2 бутилчета /80 дирхама за 60мл/ и скачам на педалите да ги настигна.

Оказват се холандци, пътуващи за Маракеш. Вече трета седмица са на път. Пристигнали са със самолет до Агадир и обикалят южната част на страната. Не им остава много. Марк, най-възрастният от групата, има само 4 седмици отпуск. Спят основно на палатки, не е притесняват да им откраднат колелата, вече имат доста опит, а и винаги ги заключват заедно, трудно е да бъдат откраднати безшумно. Веднага питам дали имат нещо против да се присламча към тях. Приветстват ме с добре дошъл в групата и продължаваме напред.

Малко по- късно минаваме през малко градче и спираме да напазаруваме нещо за ядене. Аз успявам да купя още арганово масло за по 30 дирхама бутилката – доста по-евтино от магазинчето край пътя…

Час по-късно спираме да приготвим бърз обяд край някакъв хълм със скала и панорамна площадка на върха.

Докато Марк и Максуел изкарат продуктите, аз се качвам с Уилям за да погледам и направя някоя снимка. Уилям е фотографа на групата, чак последният ден заедно разбирам, че и Марк носи някакъв фотоапарат, но видях да го ползва само веднъж. Каза, че за пръв път носи и за пръв път ще има снимки от вело пътуванията си, а пътува всяка година… Докато Уилям не спира да снима, често изостава доста назад в опита си а направи хубава снимка, а после ни настига като че с лекота. Имам чувството, че кипи от енергия, трябва да е на 38 – 39 години, не си спомням точно.

Слизаме долу, а там вече е мирише на пържени яйца. До нас застават да ни гледат две деца, но не ни пречат. Вече напълнили стомасите, започваме да почистваме и прибираме екипировката. Тогава

децата набират смелост и идват да просят пари

Сега разбирам от първа ръка колко дразнещо може да е това. Доста пътешественици се оплакват от това, че много деца /а и не само/ гледат на чужденците като на касичка, но едно е да го четеш,а друго да го видиш и изпиташ на собствен гръб…

Карам с Марк, движи се доста бавно и остава сам на опашката. Уилям и Максуел пердашат здраво напред. Терена е хълмист и на върха на всеки хълм спират за да го изчакат. Аз решавам да му правя компания, въпреки че темпото му ми е малко бавно и за мен.
По някое време другите двама бяха отпрашили доста напред, не ги виждахме. Ние, с Марк, минахме край някакво крайпътно ресторантче и Марк просто спря за а пие чай. Вика- да не ти пука, те ще се върнат… Мен ми се стори доста странно отношение за хора пътуващи в група, но явно така си бяха свикнали.

И наистина – 20-ина минути по-късно довтасаха. Чакали ни на около 2 – 3 км по напред по пътя и като не сме дошли се притеснили. Реши се, че ще спим някъде наоколо, тъй като спяха на палатка и си готвеха, то трябваше да се търси място за спане още към 4 часа, за да има време да се сготви, преди да се е стъмнило.

Проблем беше, че следващото село беше чак на 10 км, а не бяхме купили зеленчуци за вечеря. Марк каза, че не иска да продължава повече, защото е много уморен. Уилям реши /като най- пъргав и енергичен/ да се върне до последното подминато село, да купи каквото трябва и после да се върне, докато Максуел седна да пие чай с нас.

Час по-късно се върна с неприятна новина – в предното селце нямали магазин, затова не могъл да купи нищо. Добре се оказа, че от ресторанта можеха да ни продадат малко зеленчуци и не ни одрусаха прекалено (не като в Испания да си купиш хляб от крайпътно заведение на почти тройна цена, както ми се случи на мен…)

Има няма половин час по-късно открихме подходящо място за почивка. Днес бях минал малко километри- около 60 може би, не бях много уморен, но се чувствах страхотно. Чак сега осъзнах колко ми е лисвала компания и разбрах какво е имал предвид канадеца, който срещнах във Фуенхирола седмица преди да поема на път- канеше се да прекрати няколко годишното си пътуване, защото му дотегнало да е сам, и това при положение че всяка година се прибира в Канада за 3 – 4 месеца, че да се погрижи за финансите.

Готвят на бензинов котлон, за пръв път виждам подобен на живо и решавам, че моят газов трябва да бъде заменен. За няма и две седмици съм останал без газ, при това готвя само по веднъж на ден и бутилката ми излиза 5 евро. Бензиновият котлон изкарва същото време с половин литър бензин, сериозно готвене по 2 пъти на ден и се зарежда за 60 – 70 цента… По- евтино /макар самият котлон да е наистина скъп/ и без опасност да останеш без гориво.

Освен това се оказва, че Максуел е професионален готвач и приготвя страхотен ориз с чили. И аз готвя вкусно /мале, скромен…/, ама за следващото пътуване може да си потърся и аз някой готвач /за контакти по пощата моля, само професионални готвачи, от женски пол за предпочитане… :Р/ (мейлът на автора е у редакцията, така че, ако пътешественичка с готварски способности реши да придружи автора при следващото му пътуаване, ще бъда така добър да ви свържа. После мога и кум да бъда – бел.Ст.)

Наоколо няма дървета или клонаци за огън, само нисък храсталак, който гори страшно бързо.

Обираме колкото се можем от тях, но въпреки това постоянно трябва да ходим и попълваме запаса.

Откарваме около огъня поне 2 – 3 часа, повечето време мълчим и гледаме пламъците. Атмосферата е много приятна, стомаха пълен, а огъня прогонва вечерният хлад. Чувствам се леко отпаднал и съня малко по малко ни наляга всички.

На следващия ден се събуждам много рано, още в 6. Толкова рано е станал само Уилям, оказа се че той винаги се буди по- това време. Доволен е, че и аз съм станал, оплаква се, че обикновено му е страшно скучно докато станат и другите, обикновено към 8.

С последната газ успявам да си направя кафе и да се постопля. През нощта ми беше доста хладно, определено спалният чувал ще бъде сменен за следващото пътуване.

Гледката е страхотна и с Уилям убиваме времето с правене на снимки и лек разговор. Аз си паля и лулата, изобщо идилия.

Сутринта никой не бърза, прави се спокойно кафе, чай, цигари, кой от каквото има нужда.

Потегляме чак към десет и половин час по-късно стигаме

Скура

Спираме да заредим с вода, а и Уилям имаше някакви проблеми със смяната на пари от някакъв банкомат, та трябваше да мине през банката…

…което си беше идеална възможност да седнем и да пием кафе, докато го чакаме. А имаха и от любимото ми мюфий, веднага си взех двечки.

Загледах се в предната ос на колелото на Уилям, още снощи ми бе направило впечатление, че е доста дебела. Оказа се, че е вградено динамо…

…което, в комплект с фара с USB изход, му позволяваше да си зарежда телефона, мп3, колонката, фотоапарата, а и каквото друго със зареждане през USB има… супер практично.

Максуел пък имаше вградени в задната ос скорости. Много скъпи, около 600 евро стрували когато ги купил. Сподели ми, че е работел като майстор готвач близо десет години в голяма и уважавана верига ресторанти, докато един ден не му писнало и решил, че иска да пътува с колело. Затова не се стискал, а купил това което иска и харесва, без оглед на разходите.

Час и половина по- късно се появява Уилям. Проблема е разрешен, взел си е парите и е доволен.

Днес ще стигнем

до Оурзазат, остават само около 50 км,

така че време има повече от достатъчно. Пътя е приятен за мен. Редуват се стръмни изкачвания и спускания, но съм в компания и се чувствам страхотно.

Асфалтът си е поизносен както почти винаги, но сега това не ми прави впечатление. Спомням си един лаф, прочетен в книгата „Фантастично пътешествие”, ако не е лъжа – „Добрата копания спестява дори страха от смъртта”. Е не знам доколко е вярно, не съм тръгнал да умирам, но определено те кара да не ти пука за дребните проблеми.

По едно време чувам доста притеснителен звук от задната си капла. Спираме да видим какво става, оказва се че имам сериозен луфт, лагерите са счупени. Позатягаме колкото можем, до Оурзазат остават само 30тина километра, там вече ще го ремонтираме.

Продължаваме напред, но е излязъл доста силен страничен вятър, който ни затруднява сериозно. Спираме често за кратки почивки. Даже, на един доста стръмен баир, ми се налага да сляза още по средата и да избутам колелото горе. Подпирам го и слизам да помогна на Марк да доизбута и неговото.

Около 3 стигаме до

Оурзазат

Час и половина по- късно вече имаме и хотелска стая за за 4-ма. Красива стая, горещ душ, интернет и закуска за по 100 дирхама на човек.

Следва къпане и почивка, че въпреки малкото километри, вятъра ни е поизморил доста.

Вечерта излизаме да се разходим. Градчето си е по модерно, но много приятно. Намирам и си купувам нещо, подобно на нашите банички с пълнеж от лук и домат за 3 дирхама, страшно вкусно е. Отново намирам и охлюви, доста време не бях ги виждал. Беше захладняло и горещият бульон ми дойде страхотно.

Модерно, модерно, но пък яйцата, пилешкото и заешкото са пресни.

Сядаме и в някакво ресторантче, единственото което им е останало е супа. За пръв път я опитвам, с нахут е и е супер вкусна. Да не говорим, че струва само 4 дирхама /няма и 40 цента/. Аз даже повтарям.

Момчетата намериха откъде да си купят алкохол /бутилка джин за 28 евро…същата в Испания е 8 – 9 мисля, аз не бих ги дал, но всеки с предпочитанията си…/, най-евтината бира върви 15 дирхама за кен от 250 мл.

Марк щастливо позира с бутилката си /опакована плътно с вестник/.

Така, с пълни стомаси, се прибрахме, пихме по едно /Марк и Максуел по повечко- изпразниха бутилката/ и се тръшнахме в леглата. Невероятен ден.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

Ето къде можете на спите в Уарзазат:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Мароко има още места за посещение – направете своята резервация:


Booking.com