Tag Archives: Мароко

С Голф до Мароко (4) – Мерзуга и пустинята Сахара

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуване до Мароко с голфа на Иван – започнахме с Гранада и Кордоба, , продължихме със Севиля и Гибралтар, Шефшауен и Фес, днес вече сме на път към Мерзуга и пустинята Сахара

Приятно четене:

Мерзуга и пустинята Сахара

част четвърта на

С Голф до Мароко

Запалихме колата и потеглихме на югоизток. Пътят беше изключително интересен и живописен. Можеше много ясно да се проследи как под колелетата се променяше цялата природа около нас. От хълмовете, горите и долините на северните области на страната релефът постепенно започва да става полупустинен, докато към края не стана истинска пустош и не съзряхме в далечината дюните на великата Сахара. Предлагам ви цяла поредица от снимки и видео от нашия преход. Естествено по градовете и селата отново не липсваше колорит:

С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара

С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара
Голф – С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара
Магаре – С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара
Щъркели – С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара
Щъркели
Мароканци – С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара
Мароканци

Спряхме за обяд в крайпътно заведение и гледах да паркирам до ретро изпълнението 🙂

Мерцедес – С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара

В Мароко официални езици са арабски и берберски. Навсякъде обаче, дори в малки градчета, почти всички надписи са и на френски. Френският е и основният чужд език, който се говори сред мароканците, макар за много от тях той да се ограничава до „Bonjour, ca va?”.

Ние не че говорим френски, но все поне е европейски език и понякога се разбира нещо. Поне можем да четем буквите 🙂

Голфът по средата на нищото:

На края вече започнаха да се виждат и камили край пътя:

Ето и два клипа от нашия преход:

https://www.youtube.com/watch?v=9Kmdvo8wZEo&t=151s

В края на следващото видео се вижда един от многото полицейски пунктове, покрай които преминахме.

Има ги средно на всеки 30 – 40 км, както и на входа/изхода на по-големите градове. По-щателна проверка на документите имахме само един път и дори неведнъж виждайки чуждестранна регистрация на колата ни махаха да продължаваме, след като първоначално искаха да ни спрат. Това за мен беше поведение на 180 градуса от това, което бих очаквал в държави, където би се предполагало, че полицията вероятно не е на 100% неподкупна. Не че се оплаквахме, напротив, но се сетих за един мазен азербайджански милиционер, който на пътуването ни в Кавказ през 2017-а година ни рекетираше за изфабрикувано наше нарушение. След като накрая поддадохме и попитахме дали нещо може да се измисли той попита как стават тези неща в България?

– Как договориться – му казахме ние.
– Наверно везде в мире одно и тоже („Навярно навсякъде по света е едно и също“) – философски заключи мъдрата му постсъветска милиционерска тиква.

Но ето, че се оказа, че не е бил прав! 🙂

Успяхме да стигнем селото

Мерзуга,

което се намира точно на прага на пясъчните дюни. Всички категорично искахме да се повозим на камили в пустинята, но трудното беше да изберем благонадеждни хора, тъй като можехме да си представим, че има и доста тарикати и мошеници. Един такъв тарикат ни посрещна на входа на селото. Като видя чуждата регистрация все едно видя златна кокошка. Скочи на пътя и почна да маха като обезумял, за да спрем. За малко да го качим на предния капак ненормалника…

Дражи беше проучил и по препоръки се хванахме с едни хора, за които отзивите бяха добри. Беше си цял пакет услуги включващ разходка с камили, вечеря, закуска и нощувка в лагер в пустинята. Цената беше приемлива, така че се бяхме разбрали с тях още от преди няколко дена.

Стигнахме до мястото на срещата, което се оказа хотел. Хората бяха гостоприемни и ни гостиха с ментов чай. Ментовият чай се пие навсякъде в Мароко и вкусът му наистина е страхотен. Изключително освежаващ в летните жеги.
Разбрахме се да почакаме някой друг час, тъй като все още беше твърде горещо и не ни препоръчваха да тръгваме още. Началникът засвири на акустична китара и го помолих за снимка. Оказа се, че той е бил няколко пъти в България – в София, Пловдив, даже на някакъв фолклорен фестивал в Жеравна. Направо ни преби като ни каза на чист български, че в Сахара е „мръсна жега“ 🙂

Населението на тази част на Мароко са бербери,

а не араби. Берберите са коренното население не само на Мароко, но и на цяла Северна Африка преди арабите да дойдат по тези земи през 7-и век сл. Хр. Езикът на берберите няма нищо общо с литературния арабски език. В страната в днешно време е възобновено изписането на берберски език на древната либийска писменост, която пък е създадена на основата на финикийската. Модерната версия на това писмо е въведена през 20-ти век. В регионите на страната с берберско мнозинство надписите почти винаги бяха на арабски и на берберски. Всъщност в последствие ни казаха, че поне 70% от мароканците имат берберски корени. Мароканският диалект на арабския също така е примесен с множество берберски и френски думи, което много го отличава от литературния говор. В големите градове по Атлантическото крайбрежие надписи на берберски не видях. Там обаче често се виждаха надписи само на френски, особено в търговските центрове или в заведения в западен стил.

Паркирахме Голфа под навеса и отидохме на кратка разходка из селото:

Мерзуга си беше едно прашно, нищо и никакво село:

Тук ми беше приоритет да си взема тюрбан и да се издокарам като истински пустинец…туарег 🙂 Намерихме едно магазинче и се заприказвахме със

собственика, бай ти Хасан

Беше приятен човек и хич не се пазареше за цената. Предложихме му да ни направи отстъпка ако вземем няколко броя и в крайна сметка всички се екипирахме. Оказа се много добро решение, защото в пустинята ни трябваше защита не само за горната част на главата, но и за врата и ушите, тъй като се печахме от всички страни. Отделно тюрбанът позволяваше да си закриваме устата и носа, и да се предпазваме от пясъците когато в пустинята задухваше вятър.

След като приключихме търговията Хасан предложи да останем и да пием чай, понеже още било много жега. Първоначално се поколебахме, тъй като не бяхме сигурни дали това не е някаква схема да ни крънка за пари, но все пак му се доверихме. И така седнахме на по чай и се заговорихме за живота. Хасан беше на 55 години, макар да изглеждаше доста по-възрастен. Суров си е животът по тези места. Разказа ни за себе си и се впечатлих, че се е оженил когато е бил 30-на годишен и имаше само 2 деца. Това не ми се струваше типично за тези райони и въобще за Мароко. Човекът говореше арабски, берберски и френски, но също така много добър английски, че даже и малко немски. Последните два езика беше научил просто ей така от комуникация с туристи, което беше доста впечатляващо. Бил работил в селското стопанство, после в туризма и в последствие отворил своето магазинче, където продаваше и фосили, които събираше из района.

Поснимахме се за спомен и си казахме „довиждане“.

– Поздрави за добрите хора на Боливия.
– България, България…

– Аааа, България, да.

Запасихме се с вода от закътаното гаражно магазинче:

Стана време за тръгване. Натовариха ни на един джип и ни закараха до „паркинга на камилите“. Там ни чакаха две момчета, едното от които щеше да води нашата група към лагера.

Качихме се на камилите и хайде навътре към безкрайните пясъци:

Големи животни са си тези камили. Като се надигнат и тръгнеш да залиташ напред е малко стряскащо, но се свиква. Свиква се и да се возиш на тях, макар да не мога да кажа, че беше безкрайно удобно.

Нашият водач Сахид бе така мил да снима дружинката ни:

Имахме желание да си общуваме малко повече с него, но той изглеждаше отегчен и не особено словоохотлив. Мога да го разбера… всеки ден разкарва някакви смотаняци като нас, затова решихме просто да се возим и да не го занимаваме много с въпроси.
Вече навлязохме по-сериозно и наоколо се виждаха само дюни и пясъци. Беше много красиво и човек наистина се чувства свободен сред тези безкрайни простори. От друга страна обаче дори и чрез нашия бегъл допир с пустинята усещахме колко сурова и жестока би могла да бъде тя.

Стигнахме до лагера и оставихме камилите да почиват:

Оставихме багажите и се отправихме към близките дюни, за да изпратим деня. Да се види залез в пустинята си е сбъдната мечта. Много ми хареса, че когато спирахме да ходим и да говорим се чуваше… нищо… една абсолютна тишина и покой.

В лагера бяхме с още с една двойка австралийци, както и с двама шведи. Нашите домакини ни приготвиха вечеря, след това напалиха огън и даже имаше музикална програма с традиционна берберска музика. След това ни помолиха ние да изпеем нещо от нашите страни. Австралийците и шведите категорично отказаха, а ние се доказахме като най-печените и разтропани туристи и им изпяхме песента на Авеню – Бягство. Не знам дали им хареса особено, ама пляскаха там нещо… 🙂

Влязохме да

нощуваме по палатките,

където си имахме легла и чисти чаршафи. Душове и тоалетни също имаше:

На другата сутрин съответно нямаше как да се пропусне и сахарския изгрев:

На около 50 км от тук се виждаше

границата с Алжир, която е затворена

от 1994-а година. Стана ми любопитно и попитах берберите дали не мога ей така да си мина с камилата или пеша и да вляза в Алжир. Нямах намерение да го правя, но ми беше любопитно дали е възможно. Все пак…ми то навсякъде пясък, дали ще е алжирски или марокански 🙂 Казаха ми, че границата се охранява строго и такива опити не са препоръчителни въобще.

Безкрайните пясъци…

След закуската се отправихме обратно. Дадохме скромен бакшиш на всичките момчета, които се занимаваха с нас. Стараеха се, а и не знам онзи чорбаджия, който по цял ден се чешеше в хотела където не го сърби каква част от печалбата изобщо им дава. Разбира се нямаше как да пропусна да помоля двете момчета, които водеха камилите, за по един фотопортрет.


Нашият водач Сахид:

И Рашид, който водеше другите четирима души:

Разбира се, че момчетата ми бяха колоритни и интересни, но не исках да изглежда, че ги снимам все едно са някакви туземци или животни в зоопарка. Предложих на всички да им изпратя снимките по електронна поща след това, което и направих.

Кратко обобщение и разсъждения относно нашето преживяване в пустинята. Да, беше туристическо, беше си изцяло пригодено да пасне на вкуса и привичките на западния турист. Въпреки това за нас беше едно ново преживяване и всички останахме много доволни и щастливи. Както вече казах момчетата се стараеха, но което не ми хареса е, че поведението им беше много раболепно и постоянно се чувстваше тази преграда между нас…това разделение на клиенти и обслужващ персонал, нека го наречем така. Ясно е, че си плащахме за всичко, но все пак ни се искаше отношенията ни да са по-непринудени и просто да си прекараме времето заедно по един приятен начин. Те например отказаха да помогнем в приготвянето на вечерята и изобщо някак всичко се случваше по установения ред и график като дори шегите бяха по заучен репертоар. Малко все едно си в Северна Корея сякаш.


Може би много хора точно това искат и очакват. Все пак сме благодарни на момчетата. Бяха коректни и ни доставиха едно незабравимо преживяване.


Имаше още една работа, която трябваше да свърша докато бяхме още тук. Нямаше как да не снимам Голфа сред пясъците на пустинята Сахара. Подкарах по вече познатия път към дюните. В края на селото имаше една арка, където стояха двама типа. Ние вече имахме набито око за тарикати и ги подминахме докато ни махаха. Те обаче бяха толкова усърдни и настоятелни в жестикулирането си, че след 50 м се замислихме дали пък наистина не са някакви общински лица и преминаването към пустинята да е забранено. Спряхме, единият ни догони. Дойде на вратата до шофьора и, оп, изненада…

– Hey, guys. You want to go to the desert? You want a camel ride? („Хей, хора. Искате ли да отидете в пустинята? Искате ли да се возите на камили?“)


Направо ни разбиваха тези тарикати понякога. Да маха и тича като луд след колата само и само да ни вкара „ексклузивната си оферта“.
И все пак. Още една снимка за колекцията.

Плевенският Голф на пустинята Сахара:

С това разходката ни тук приключи и се отправихме в посока Маракеш:

Очаквайте продължението

 Автор: Иван Стоянов
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Иван Стоянов – на картата:

Мароко и Иван Стоянов

Booking.com

С Голф до Мароко (3) – Шефшауен и Фес

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуване до Мароко с голфа на Иван – започнахме с Гранада и Кордоба, , продължихме със Севиля и Гибралтар, а днес вече започване Мароко с Шефшауен и Фес

Приятно четене:

Шефшауен и Фес

част трета на

С Голф до Мароко

Малко след границата започна магистралата, която свърши в град Тетуан. Минахме през града, който си беше големичък и изглеждаше съвсем прилично. Беше чистичко и въпросният околовръстен булевард беше прясно ремонтиран.

Отчитахме особеностите на това да сме в мюсюлманска страна, но нали сме си бираджии, така че спряхме на паркинга на един голям хипермаркет „Карфур“ на края на града. Влязохме вътре, понапазарувахме някои нещица, ама пийнье нещо нямаше… 🙁 

Попитахме и ни казаха, че било отстрани. Огледахме пред касите, зад касите… нищо няма. На края излязохме и стигнахме чак до края на паркинга, откъдето се захождаше към задната част на магазина, където влизат камионите за зареждане и т.н. Видяхме една врата, която по-скоро изглеждаше като за към някое складово помещение и всъщност хич не бихме се и решили да минем през нея, ако не бяхме забелязали, че и други хора влизат. Оказа се, че това е отдела за алкохол. Нарекохме входа

„входът за грешници“ 🙂 

Купихме си бира, а мароканците като ги гледах и те с охота си пазаруваха винце, бира, даже и уискинце. И все пак общото ми впечатление е, че сред местните не се гледа с добро око на употребата на алкохол.

Продължихме по пътя, който беше доста живописен. Пътувахме в подножието на

Рифските планини

като шосето ни водеше през красиви долини и езера.

Рифски планини, Мароко

Голфът вече официално по мароканските пътища:

С Голф до Мароко (3) – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко (3) – Шефшауен и Фес

Ето и едно кратко видео от тази част от маршрута:

Успяхме да пристигнем в

Шефшауен,

известен като „синият град“, по светло. В града вече за първи път усетихме леко хаотичния трафик на мароканските градове. Всъщност учудващо за нас

на извънградските пътища мароканците карат съвсем дисциплинирано –

спазвайки ограниченията, без рискови изпреварвания и маневри.
Минахме през новата част на града, където на 2-3 пъти разни местни хора, виждайки чуждестранна регистрация, с голям възторг започнаха да махат и да искат да влизаме в някакви паркинги или пък да спираме, за да ни предлагат разни неща.

Оказа се, че ще нощуваме в старата част на града, където сградите са боядисани в така приятния морскосин цвят. До самия хостел не можеше да се стигне с кола, така че някакво момче, което явно се разпореждаше с паркирането ни насочи къде да спрем няколко улици по-надолу:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Тук за първи път се сблъскахме с

особеностите на местния манталитет

Георги го попита колко иска за паркинга (това очевидно не беше регламентиран паркинг и този просто някак е решено, че събира пари и подрежда колите) и той каза 50 дирхама (курсът грубо е 1 лв. = 5 дирхама). Георги веднага тръгна да му ги дава и тогава се намесих аз:

– Чакай, бе, как така му ги даваш веднага на тоя. Нали е Мароко, я дай да му се спазарим.

 

Свалихме цената на 30 дирхама, но лошото беше, че тази хиена ни надуши. Веднага ни предложи хашиш, който той така или иначе вече си беше запалил и си пушеше на улицата. Очите му бяха червени и вече станали на понички… добре се беше нагърмял. Като интуитивен тарикат той веднага тръгна да ни „помага“ с багажа. Психолог си беше и надуши, че Георги по-трудно отказва и веднага му хвана куфара. Тръгна да дърпа и моя, при което с грубо движение му отблъснах ръката и го отказах. В крайна сметка постави на Георги куфара на главата си… вероятно да демонстрира извънредно тежката работа, която обаче той с безрезервна отдаденост извършва и заедно закрачихме по обърканите лабиринти нагоре.

Стигнахме хостела и 4 – 5 минути след като разтоварихме багажите нищо. Наивникът в мен за секунда си помисли, че може би наистина това носене го е направил на добра воля. Естествено после се започна искането на пари и като цяло се разигра едно много циганско пазарене. Първоначално дори рецепционистът се опита да го прогони, но младежът си беше много нахален, а и както казах вече беше усетил, че поддаваме. На края си му дадохме и за багажа, и онези 20 дирхама, които му бяхме свалили от цената на паркинга. Научихме си урока и загубихме тази първа битка, но важно беше да спечелим войната 😉 
Отидохме на вечеря в един близък ресторант. Няма как да е случайно, че тъкмо тук ни препоръчаха да отидем 😀

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

За мароканската кухня ще споделя няколко думи по-нататък в разказа. Хапнахме и се прибрахме, след което отворихме по една бира

да отпразнуваме успешното ни пристигане в Африка

и си прекарахме една спокойна вечер в стаята.

 

Аз по принцип обичам да си поспивам и хич не съм ранно пиле, но тук бях решил да стана рано рано и да изляза да снимам още по изгрев слънце. Отделно имах желанието да разгледам

Стария град

докато още няма хора… преди да се изкарат сергиите и целия панаир. Излязох още по тъмно и бързо се ориентирах към съседния хълм, в посока на т.нар. „испанска джамия“. От там имаше чудесен панорамен изглед към стария град:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Шефшауен още беше дълбоко заспал:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Градчето изглеждаше много красиво на фона на сутрешната мъгла и тепърва появяващата се слънчева светлина:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

За синия цвят на сградите има различни теории като например, че така се цели да се отблъскват комарите, но също така може да се прочете, че през 70-те гражданите са били задължени административно да боядисват къщите си в синьо, тъкмо за да се придаде интересен вид на стария град и да се привличат туристи. Ако е така, то идеята със сигурност се е доказала като успешна. Без значение от теориите разходката в стария град рано сутрин беше изключително успокояваща и приятна за окото:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Нямаше жива душа още. Разминах се с един човек, който като възраст можеше да ми е баща, но това не му попречи да ми предложи хашиш. Проведохме кратък комичен разговор.
– Hashish?
– No, thank you.
– Just a little bit… – каза ми той, сякаш вече ми се моли.

В Шефшауен явно покрай туристите

продажбата на хашиш беше доста разпространена,

което не беше характерно за всички градове, които посетихме.

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Защита от слънцето:

Мерцедес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Градът започна да се събужда и отидох на централния площад. Бях гладен на лъв, но нямах дирхами, а банките и обменните бюра бяха още далеч от отваряне. Но между другото получих още едно предложение за хашиш от някакъв тарикат.
– Hashish?
– No, thank you.
– I have a very good plant… (Имам много хубаво растение…) 🙂

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

И така, отклоних и това примамливо предложение и се върнах до хостела, за да изчакам моите хора да се събудят. Когато това се случи ги поведох още веднъж на разходка, вече опознал китните сини улички:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Качихме се още веднъж до съседния хълм, като този път стигнахме и до самата испанска джамия. Една обща снимка за спомен на фона на града:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Слязохме надолу и се насочихме към централния площад, защото вече си беше станало и време за обяд. Градът се беше събудил:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Разхождахме се между сергиите и на края хапнахме разни шаварми (арабски дюнери нека ги наречем) на площада:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Най-накрая бленуваното обменно бюро отвори врати и успях да се сдобия с местна валута. На улицата отпред ме спря този просяк и поиска да му дам нещо. Дадох му, но нищо в този живот не е безплатно, така че в замяна поисках да му направя снимка. Той се съгласи и се оказа дори много фотогеничен, което се вижда от хитроумната му физиономия 🙂

Просяк – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Тръгнахме обратно към колата, тъй като стана време да продължим пътя си. Една котка на изпроводяк от Шефшауен:

Котка – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Следващата ни спирка беше

град Фес

– вторият по големина в страната и един от четирите имперски града на Мароко заедно с Рабат, Маракеш и Мекнес. Това били столиците на държавата през вековете и по време на различните кралски династии. Рабат е настоящата столица. По пътя натам колорит определено не липсваше

За този знак имам две теории: или знак „Стоп“ на арабски, или по-вероятно надпис „пропусни хората с шейната🙂

Знак Стоп – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Магаре – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Камион – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Как сме?

Мароканец с магаре – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Мароканец с магаре – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Основните пътища в Мароко навсякъде са или в отлично, или в много добро състояние.

Често обаче не говорим за пътища, а за „пътя“ т.е. в повечето градчета и села единствения асфалтиран път беше главният, останалото беше черно трасе. Навигацията ни отклони към един третокласен път, който обаче не беше хубав, а и беше с габарит като за кола и половина, затова решихме да се върнем назад и да ползваме главното шосе, макар и да беше с 50 км по-дълго.

Пътна табела – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Камион със слама – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Тук снимах мароканския колега:

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Влизане в

град Фес

С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Оказа, че хостелът ни се намира в старата историческа част на града, медината. До там нямаше как да стигнем с кола, тъй като достъпът беше ограничен само за автомобили с пропуск. Не ги бяхме съобразили много нещата като това нямаше да е единствения случай да имаме такива логистични проблеми, но решение се намираше винаги.


В случая решението беше да спрем на един паркинг на около 2 км от входа на медината. На входа веднага се спазарихме с някакъв тип да ни превози до нея на нещо като мотор със самоделен товарен отсек, заварен към него. Определено изживяването не беше за изпускане:

 

От стените на медината продължихме пеша с багажите.

Зад тези стени в миналото се е помещавал градът, основан още през 11-ти век. Днес медината е в самия край на милионния Фес. Навлизайки навътре моите приятели преживяха първия си

културен шок

Улиците в нашата част на стария град бе трудно да се опишат. Ако трябва да използвам една дума… „скандални“…бяха наистина скандални. Мръсотия, воня на разложение, кални улици, тунелчета, в които седят просяци, малко все едно са разни прокажени в някой средновековен европейски град. Отделно на всеки метър имаше нахални тарикати, които ни досаждаха с въпроси, искаха да ни „показват“ разни неща или да ни предлагат хашиш. Отделно по тези тесни объркани улички имаш чувството, че зад всеки ъгъл някой ще ти изскочи да те ограби или да те заплашва. Аз приех ситуацията по-добре от моите приятели, защото вече бях предупреден от моя приятел Любо Петров (Asterix), който миналата година беше във Фес, че медината е много криминална и някак се бях подготвил предварително.

А иначе хостелът беше приятен и собственикът му се оказа доста интересен млад мароканец, който е живял дълги години в Америка и дори имаше двойно гражданство, но бил решил да осъществи своята „мароканска мечта“. Беше купил цялата огромна къща, превръщайки я след това в хостел. Беше възхитително и достойно за уважение колко труд и желание влагаше той в това си начинание. Даде ни насоки как да се разходим из медината, като дори той ни предупреди да не замръкваме по улиците, защото тогава тарикатите са щели да ни налазят като мухи. Решихме да го послушахме и се впуснахме на разходка докато беше още светло. В медината има джамии, медресета, но в основната си част е един огромен пазар, в който се продава какво ли не.

Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

ВНИМАНИЕ! СРЕД КАДРИТЕ ОТ МЕДИНАТА ВЪВ ФЕС ИМА ЕДИН, КОЙТО НЕ БИХ ПРЕПОРЪЧАЛ НА ПО-ЧУВСТВИТЕЛНИ ХОРА. АГНЕШКИ ГЛАВИ СА, ТАКА ЧЕ МОЛЯ ДА ПРЕСКОЧИТЕ НАПРЕД, АКО ТОВА ВИ Е ПРЕКАЛЕНО ЖЕСТОКО. СНИМКАТА СЕ ЯВЯВА ШЕСТАТА ОТ ТУК НАТАТЪК.

Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Мерак ми беше да си купя шалвари. Намерих такива и се упражних в пазаренето. Мисля, че договорих добра цена. Все пак даже мароканецът ми каза „Brother, this is Moroccan price, not tourist…” (Братко, това е цена за мароканци, не за туристи). Абе направо като го слушах на загуба ми ги продаде тези шалвари 😉 През следващите дни си ги носех с гордост, а и всъщност бяха доста удобни и изобщо не запарваха, въпреки високите температури.

Мароканци – Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Беше едно голямо гъмжило от хора…

Мароканци – Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Мароканци – Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Продаваха се всякакви сурови меса, които така си висяха отвън на шишове. Имаше живи петли и даже агнешки глави:

Мароканци – Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Агнешки глави – Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
Петли – Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
 Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Достигнахме другия край на стария град:

 Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес
 Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Установихме, че останалите части на медината всъщност са по-спокойни и се окопитихме след първоначалния шок. Единствено при Габи виждах, че е малко на границата на това, което може да понесе, въпреки, че е мъжко момиче. Но в последствие нямахме толкова стъписващи преживявания, а и все пак човек претръпва след някой друг ден в мароканския хаос 🙂

Вечеряхме и за финал пък започна един обилен дъжд, така че за капак на всичко се върнахме в хостела мокри като кокошки. Но поне успяхме да се приберем по светло, че не ми се мисли иначе с какви орди от досадни тарикати щеше да се налага да се разправяме..

На следващата сутрин категорично се бяхме наситили от Фес,

а и беше време да продължаваме нататък, тъй като имахме да изминем над 400 км до същия следобед. Бяхме предвидили на този ден да достигнем пустинята Сахара, където бяхме уговорили разходки с камили.

 Медината във Фес – С Голф до Мароко – Шефшауен и Фес

Очаквайте продължението

 Автор: Иван Стоянов
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Иван Стоянов – на картата:

Мароко и Иван Стоянов

Booking.com

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуване до Мароко с голфа на Иван – започнахме с Гранада и Кордоба, а днес сме в Севиля и Гибралтар.

Приятно четене:

Севиля и Гибралтар

част втора на

С Голф до Мароко

Пристигнахме в

Севиля

в ранния следобед. Решихме тук да направим и нещо по-различно. Все пак една от запазените марки на Андалусия е

фламенкото,

затова искахме да отидем да видим представление на живо. Въпросът беше как да изберем нещо хубаво и на приемлива цена, без да попаднем в някой капан за туристи. Доверихме се на един туристически информационен център, който ни насочи към един театър наблизо. Представление имаше сравнително скоро и се отправихме към симпатичния квартал от другата страна на канала, който се явява ръкав на река Гуадалкивир:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

В театъра не бяха разрешени снимки или видео. Представлението беше много изящно и изпълнено със страст и динамика. На всички много ни хареса. Наистина огнен танц…
Групата ни пред театъра:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Тръгнахме обратно към центъра и за моя фотографска радост хванахме залеза тъкмо минавайки по моста над канала:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Вдясно на снимката е

„Torra del Oro“ или „кулата на златото“

Представлявала е защитно съоръжение. За името има различни теории като например, че се казва така заради лъщящия купол, или че през 16-ти век тук са се съхранявали богатствата, които са пристигали в Севиля от Америка.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Най-монументалната сграда в града е

катедралата „Санта Мария де ла Седе“

Както със сигурност и самите вие предполагате, и тук катедралата представлява реконструкция на джамия, извършена в началото на 16-ти век, след края на Реконкистата.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Около катедралата имаше много файтони, предлагащи разходка из центъра:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Вечерта си отдъхнахме в хостела. Бяхме планирали

да отделим целия следващ ден на Севиля

Обиколката ни на следващата сутрин започна отново от катедралата. Дадох някоя друга монета на тази просякиня и я помолих за снимка:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Поглед към

кулата Хиралда – камбанарията на катедралата

При завършването си в началото на 16-ти век Севилската катедрала става най-голямата в света. Интересен факт, който прочетох в Уикипедия – най-големите църкви в света са базиликата „Св. Петър“ в Рим и базиликата в град Апаресида в Бразилия. Те обаче не са седалище на епископ, с което севилската все още се явява най-голямата катедрала в света.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Предлагам някой друг кадър от прекрасната архитектура в центъра на града:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Минахме и покрай

арената за корида

Тази традиция е обект на много критика и възмущение, но е и силно свързана с хората в Севиля, които нямат никакво намерение да спират да посещават тореадорските борби. Самите тореадори пък се явяват истински звезди и идоли за много местни деца.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Стигнахме и до

великолепния площад „Plaza de Espana”

Това със сигурност е най-разпознаваемата забележителност на града. Прекрасният комплекс е построен през 1929-а година за иберо-американското изложение, което се е провеждало тук. Площадът е представлявал палатата на Испания и естествено е трябвало да бъде най-красив и впечатляващ.

Севиля, Испания
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Площадът дори е успял да омагьоса режисьорът Стивън Спилбърг. По време на снимките на „Междузвездни войни“ той посетил Севиля и толкова останал впечатлен от площада, че решил да заснеме тук сцена от втория филм на сагата.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Върнахме се обратно към катедралата с идеята на посетим

двореца „Real Alcazar”

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

По-рано през деня опашката беше много голяма и се надявахме, че сега жегата ще уплаши повечето туристи. Оказахме се прави и успяхме да влезем сравнително бързо.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Тук преди е била резиденцията на мюсюлманските владетели, която след това, както и в другите градове, посетени от нас момента, става дворец на испанските крале. И тук ислямският стил не може да се сбърка:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Забележителен е златният таван в една от залите:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Заслужава да се отбележи, че след края на Реконкистата в Андалусия са живеели множество, или вероятно дори

преобладаващо, мюсюлмани, като също така е имало много евреи

В началото християнската власт е била толерантна към тях, но след няколко десетилетия християнските духовни водачи били много изненадани и възмутени от това, че новозавзетите градове продължавали да имат арабски вид и че населението масово продължавало да практикува исляма. Започнал процес на насилствена смяна на религията, като много мюсюлмани и евреи били прокудени, и се заселили съответно в Северна Африка, на територията на днешно Мароко.
Качихме се и на

кулата Хиралда,

откъдето се откриваше чудесна панорама към града:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Прибрахме се в хостела. Моите приятели решиха да отдъхнат, а аз, воден от фотографското си хоби се завърнах в центъра с надеждата да успея да заснема

красотата на града по залез слънце,

както и вечерта. Ето какво успях да свърша:
Катедралата:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Plaza de Espana:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Към момента на последния кадър вече минаваше 22 часа. Бях на крак и в движение цял ден, и в този момент това вече ми се отрази. С две думи бях скапан. Исках да хвана автобус до хостела и стърчах ли стърчах на спирката когато на края автобусът ме подмина като пътен знак. Таксита също нямаше, пък и какво ще се глезя… колко му е още 40 минути пеша. Мокър от дъжд не се бои. Това беше цената, която платих за вечерната разходка, но разбира се винаги бих я платил отново.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

 

Всички останахме възхитени от Севиля

Спокойно мога да кажа, че за мен лично това е един от най-красивите градове в Европа.

И все пак целта на това пътуване беше да открием един нов и непознат за нас свят. Желаехме да се докоснем до Северна Африка и вече беше крайно време да се отправим натам. По пътя си обаче щяхме да посетим една малка и много любопитна дестинация.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Гибралтар

се намира на средиземноморското крайбрежие на Иберийския полуостров, на около 15 км по морска линия от африканския бряг. Той е обграден изцяло от Испания, но представлява територия на Обединеното кралство Великобритания. Дължината на тази територия е едва 5-6 км и релефът е доминиран от скалата на Гибралтар.

Преминаването на границата беше сравнително бавно

и отне около час. Нещо, което не се вижда всеки ден – гибралтарски регистрационен номер:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Любопитен факт: въпреки, че Гибралтар е британска територия

автомобилното движение тук се извършва отдясно

Прекосихме града и паркирахме на един безплатен паркинг близо до лифта, който води към скалата:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Скалата на Гибралтар

Бяхме притиснати от времето, тъй като искахме да хванем сравнително ранен ферибот към Африка и ни предстоеше да преминем още 1 граница, както и да достигнем град Шефшауен в Мароко. Затова паркирайки колата започна едно ослушване и умуване как най-добре да процедираме.

С кола нагоре към скалата, която се явява природен парк, не може, тъй като достъпът е само за упълномощени автомобили. Пеша да тръгнем нямаше време, лифтът пък си беше скъп. На паркинга имаше една дузина хора, които предлагаха обиколка на скалата с бусче. Размислихме и на края решихме, че може би този вариант ще е най-добре за нашата ситуация. Цената беше прилична, още повече, че включваше таксата за посещение на природния парк, която всеки посетител така или иначе трябва да плати.

Качихме се в буса с още няколко други човека и се залъкатушихме по завоите нагоре.

Решението ни се оказа добро, тъй като шофьорът ни, Дилън, всъщност изпълняваше ролята на екскурзовод. Човекът наистина беше сладкодумен и ни разказа много за Гибралтар. Част на фактите ще споделя с вас между снимките.

Първата ни спирка беше една пещера, която в днешно време се използва като концертна зала. По време на Втората световна война тук е трябвало да се помещава напълно оборудвана болница, в случай, че градската бъде разрушена.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Още при първото ни слизане на територията на парка веднага се срещнахме с неговата най-голяма забележителност –

дивите маймуни

Те се разхождат свободно навсякъде и хич не се смущават от хората:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Този калпазанин нещо оглеждаше опаковката от чипс:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Някои са дори нахални:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Като цяло са големи симпатяги, но биха могли и да хапят, така че е редно да се внимава.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

И все пак да се снимам с тях отблизо не беше никак трудна задача 😉

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Маймуните са били пренесени от арабите от северните части на Мароко. Те са под закрилата на местната власт и се радват на прекрасни условия на живот – биват хранени по няколко пъти на ден, наблюдавани, обезпечени със здравни грижи и т.н. Маймуните живеят разделени на няколко групички. Дилън ни разказа интересна история, как преди няколко години за първи път през целия си живот видял как две от групите се сбили. Спречкването било доста кърваво и дори някои от туристите, които се оказали на неправилното място, пострадали. Сподели, че всички бягали надолу като за последно и оставили коли, багаж, и всичко, което имали.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар
С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

В Гибралтар живеят около 30 000 души. Всички говорят както английски, така и испански, макар училищното образование да е само на английски. Тази територия има важно стратегическо значение за контрола над Средиземно море в този участък, където се осъществява прехода към Атлантическия океан. Поради това за тази малка територия са водени множество войни и тя многократно е сменяла своите владетели. От 18-ти век, обаче, Гибралтар неизменно е част от Великобритания, като това не се променя и през Втората световна война. На референдум през 60-те години почти цялото население гласува за оставане в Обединеното кралство.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

Икономиката на Гибралтар се базира на три стълба: туризъм, банкови и финансови услуги, пристанищна и кораборемонтна дейност. Градът дава работа на около 20 000 испанци, които всеки ден идват на работа тук от околните области:

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

И за финал поглед към още едно любопитно място –

летището на Гибралтар

Това е единственото летище в света, което се пресича от автомобилен път. Поради малката дължина на пистата е и едно от най-опасните и трудни за кацане летища. Полети се извършват само от и до Великобритания.

С Голф до Мароко (2) – Севиля и Гибралтар

След като разгледахме и това необичайно, но особено интересно кътче на Европа пропътувахме 20-на км до

град Алгесирас, откъдето тръгваше ферибота за Мароко

Пътувахме с много експресен ферибот, с когото акостирахме на африканския бряг след около 40 минути. Тази скорост обаче определено се усещаше по време на плаването, като на моменти се чувстваше сериозно ускорението и поклащането на кораба наляво надясно от вълните. Аз осъзнах, че не съм роден за мореплавател, защото ми стана лошо и се стараех да не върна обяда.

Слязохме от кораба вече на африканска земя.

Но нали не си мислите, че вече бяхме в Мароко? Всъщност корабът ни доведе до

град Сеута – испански анклав в Северна Африка

Прекосихме градчето и се отправихме към

граничния пункт с Кралство Мароко

Първият културен шок дойде непосредствено преди границата. В покрайнините на Сеута имаше някакъв бит пазар, където имаше само хора от арабски и африкански произход и навсякъде беше пълно с разни изгнили бракми и боклуци.

Мароко

Минахме испанския пункт сравнително бързо и достигнахме мароканска страна. Дадоха ни някакви листи за попълване и продължавайки напред разни мъже дойдоха и ги поискаха, заедно с паспортите. Направиха го толкова бързо и с такъв авторитет, че първоначално ги помислих за някакви граничари. Когато обаче почнаха да пишат по листите по капака на колата се усетих какво се случва. Излязох от колата и по най-категоричен и безцеремонен начин разкарах тези хитреци, които искаха да ни попълнят тези входящи листи срещу някаква „комисионна“

– Where are you from?
– Bulgaria
– Ooo, Stoichkov, Lechkov… (бяха по-възрастни мъже )

Айде няма нужда от такива услуги. Мога и без тяхна помощ да си попълня имената и номера на паспорта.

На пункта цареше пълен хаос.

Лявата ръка не знаеше какво прави дясната. Спрях с колата пред едно от гишетата и чаках известно време някой да ме удостои с внимание. Такова не получих, но някой ми посочи, че трябвало с паспортите да отида до една съседна постройка. Подадох паспортите там, започнаха да ги обработват, но като видяха, че сме група ме върнаха назад към едно друго гише. В това време други хора започнаха да гледат багажа. Върнах се назад, онзи митничар пък на развален английски тръгна да ме връща към първите.

Бях на половината път обратно, когато пък се показа един от първите митничари и обясни нещо на този, който ме връщаше. Айде пак обратно, и вече въпросният втори митничар прибра листчетата и постави печати в паспортите.

Върнах се при първите – „айде, готов си, продължавай“. Да, ама не баш. След 5 метра поискаха пак да отбием и се започна един обстоен преглед на целия багаж. След 10 – 15 минути дойде някакъв началник, който ни попита какво работим.

– Трима сме лекари, един е софтуерен инженер.

Той се разпореди на другите да приключват с проверката. На края остана последната бариера. Онзи пък ми искаше някакъв талон за колата. Добре, бе, хора…толкова ли е трудно един да ми кажете какво трябва да направя? Първо, второ, трето. Всеки нещо маха, айде давай и после „ама това къде ти е?“. Хайде пак обратно да ми направят и нещо като втори, марокански талон за колата. Показах на войника на бариерата талона и тогава пък се появи някакъв друг умник, който тъкмо застъпваше и нещо пак понечи да гледа паспорти и багажи. Добре, че се намери, кой да му каже, че вече сме проверени.

И така след всички тези неуредици най-сетне влязохме в Мароко….

Очаквайте продължението

 Автор: Иван Стоянов
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Другата Испания или писани от Иван Стоянов – на картата:

Другата Испания и Иван Стоянов

Booking.com

Черните хора от племето гнауи (Мароко)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес Мишо ще ни води за пореден път до място, което не сме подозирали – при племето гнауи в Мароко. Приятно четене:

Черните хора от племето гнауи

Мароко

Казвам се Мишо Иванов и работя като екскурзовод в Мароко и Андалусия. От много години насам имам огромната привилегия да посещавам племето гнауи, „черните хора“, както ги наричат, поколения на роби, насилствено доведени в Северна Африка, чрез пътуващите кервани от земите на Сенегал, Нигерия, Мали, Чад..,минавайки през селището Кхамилия в което живеят, на ръба на пясъка на Сахара в Мароко, близо до алжирската граница. Винаги ме е обхващало едно дълбоко чувство на тъга, но в същия момент и на възхищение от борбата им за живот, силната воля, която им е позволила да оцелеят в тежките горещи дни, и условия на кървав труд, на който са били подлагани. Но те успяват да оцелеят, въпреки крайната бедност в която са живеели или живеят днес. 

Чай при племето гнауи, Мароко

Какво ли е чувството да можеш да се докоснеш до хора, чийто предци са били роби, да усетиш тяхната култура, традиция, песни и гастрономия? С какво впечатление за тях оставя човек?

Този вид екскурзии, които организирам всяка година в

екзотично и автентичното Мароко,

 се отличават с това, че винаги сме малки групи (до 20 човека), което ни позволява да посещаваме с джипове 4х4 места, които са недостъпни за големи превозни средства, минавайки през дюни, оазиси, терени с фосили, забравени селища и мини, подземни канали, каньони…

С джип из Сахара, Мароко

Идеята е да можем да се докоснем до истинската култура и традиция на местното население, посещавайки номади, които живеят в екстремни условия, издържайки на високи температури от близо 50 градуса, в търсене с километри на кладенци с вода или пасища за техните животни.

Кладенците се намират на километри разстояние – сахара, Мароко
Кладенците се намират на километри разстояние
Берберска номадка пече пита на огън – Сахара, Мароко
Берберска номадка пече пита на огън

.

Чувал съм от разкази на местните, че много пъти излизат със стадата и не се прибират по 3 месеца оставяйки семействата си сами в пустинята, където и живеят, докато не свърши водата, която сигурно минава някъде наблизо и решат да се преместят. Понякога ядат по един път на ден. Менюто в повечето случаи е няколко форми и мляко от камила. Тажина с кус-кус по тези места е рядкост. Благодарение на моите приятели номади, които познавам от години – Ибрахим, Расу, Моха, Али…имам възможността да се докосна отблизо с този начин на живот.

Расу – бербери в Сахара, Мароко
Расу

Пътувайки из

дюните на Ерг Чеби

по места, които все още за щастие не са превзети от нарастващия туризъм, съм виждал хайми (бивак, направен от камилска и козя вълна) в нищото, разположени на близо километър разстояние, които имат своята интересна история.

Дюните на Ерг Чеби  – Сахара, Мароко
Дюните на Ерг Чеби

В едната от тях живее един номад, който бе женен за млада берберка. Роди им се детенце. В един момент мъжът реши да си доведе и втора булка, а първата го напуска – била му много ядосана (въпреки, че в Мароко е позволена полигамията). Къде обаче отива тя с малкото си дете? За мое учудване живееше на 1 км разстояние от брачния си дом в друга хайма, напук на бившия си мъж и новата му съпруга, издържайки се сама с „шепата“ животинки, които имаше и посещенията на малкото туристи, като нас, посрещнати с чай, а за гостоприемството давахме по някой дирхам.

Номади бербери – Сахара, Мароко
Номади бербери – Сахара, Мароко

Историята за това семейство

ми я разказа Расу. Жената ни сервираше чай и фъстъци, и бързаше да се скрие от погледите на туристите. Благодарение на Расу пред очите ми видях да израства в порядъка на няколко години и едно малко детенце, което живееше в тази пустош.

Дете береберче - Сахара, Мароко

А онази жена си живееше отдалечена, сама, но достойно. Дали все още беше ядосана? Дали съжаляваше за постъпката си? НЕ!!! Тя беше щастлива или поне така показваше.

Бербери - Сахара, Мароко
Берберка

Но ето че идва и момента да разкажа за

племето гнауа,

което, както започнах темата – имах и имам привилегията да посещавам всяка година, благодарение на моя приятел Расу.

Селото се казва Кхамилия

Черните хора от племето Гнауи – Сахара, Мароко
Гнауи

Първото нещо, с което се сблъсквам е

крайната бедност в която живеят

 Домовете в цялото селище (като повечето такива в южно Мароко) са направени от тапиал (конгломерат от кал, пясък и камък). Но въпреки това ние сме посрещнати с една приятна, скромна, но искренна усмивка за добре дошли, придружени от традиционния чай и музика.

Черните хора от племето Гнауи – Сахара, Мароко
Черните хора от племето Гнауи

Когато влезнем в една от къщите, където те започват да свирят, ми прави впечатление, че никога не виджах местните жени, заедно с мъжете. Но това между другото. Имал съм случаи при които

нашите българи, след като чуят музиката на Гнауа го обръщат на хоро

 Това е прекрасно, защото го приемам, като задължителна размяна на култура, толкова важен факт за изграждането на една толерантност и разбиране. Местните се включват в танца на чуждата за тях хореография, но го правят с огромно удоволствие и желание за контакт.

С децата от племето Гнауи – Сахара, Мароко

Тук играеме футбол с децата на ГНАУИ

Те изглеждат щастливи, та макар и с малкото, което притежават. Това ме кара да се замисля и разбира се да оценя многобройните детайли в живота, за които ние не обръщаме внимание, а ги приемаме, като нещо всекидневно и нормално, това ме кара да се замисля, колко е важна усмивката на лицето. Тя отваря порти и повдига планини. Това ме кара да се замисля колко малко му трябва на човек, за да бъде щастлив. Но това ме кара и да се замисля, колко глад и мъка има по света…

Бих искал да поясня какво означава

терминът ГНАУА

 От многобройните разговори с местните и проучвания, базирайки се на личен опит, години прекарани в Мароко, прочетени блогове на пътуващи и контакт с местните номади и „черни хора“ ще Ви разкажа следното:

Черните хора от племето Гнауи – Сахара, Мароко
Гнауи

Гнауа е религиозно-духовен  мюсюлмански мистичен орден,

който чрез музика и танци, които водят до транс, напомня за своя произход с цел той да не бъде забравен, продължавайки традицията. По този начин, хората, които я изпълняват, наречени гнауи (черните хора), подчертават важността за запазването на спомена от епохата на робството с веригите с които са били оковани техните прадеди, чийто наследници са те, подчертавайки по този начен характеризиращия ги идентичен образ. Гнауа също е вид ритуал, който чрез музика и танци, позволява достигането на транс с цел лекуване или предпазване от уроки. Гнауа е музика, гнауа са и негрите, поколения на роби докарани с кервани през пустинята в Северна Африка. Някои твърдят, че са наследници на първият мюезин в Ислям, етиопец с име Билал, който е бил освободен черен роб.

Вече се подразбира, че

думата „Гнауа“ е свързана с поробените негри в Западна Африка

 Гнауа в Мароко са поколенията на черните роби, които с времето са успели да откупят или извоюват своята свобода, в периода на различни исторически моменти от епохите. Учените смятат, че Гнауа произхождат от зоната на Сенегал, Нигерия, Мали, Чад и биват отведени на север през периодите между X и XIII век. Също така има факти, които твърдят, че едно голямо поробено население е докарано в Северна Африка от района на града Джене в Мали и че думата ГНАУИ е една лека деформация на думата ДЖЕНАУИ или ХЕНАУИ (хора докарани от Джене в Мали). С това се твърди, че термина ГНАУА е определение на цвят – ЧЕРНИ ХОРА.

Най- интересното е че в зоната на Ерг Чеби (Мароко) в момента се строи хотел, различен със своята архитектура от останалите. Той прилича на стила с който е построена голямата Джамия в Джене, Мали направена от тапиал, което прави връзка с пренесената чрез робите култура и стил. В града Тимбукту (Мали) има абсолютно същата архитектура. Там освен с роби се е търгувало със сол и злато.

Друга хипотеза за етимологията на гнауа е произхода на тази от берберски ингауен/игнау, което означава безмълвен, ням. Това се дължало на факта, че първите роби, които били докарвани в Мароко са говорели много страннен език, за местното население, който не се е разбирал и за това са ги наричли безмълвните или немите.

След като

получили своята свобода, „черните хора“ започнали да се занимават с номадство,

 търсейки благоприятни условия за своите животни, които са били основен източник на прехраната им. И това продължило докато не зпочнали заседнал начин на живот. През 50-60 години на XX век тези номади се заселват в райони близо до големи градове заедно с берберски номади, където е могло да разменят стоки предлагани в седмичните пазари. По този начин се създава, между многото и селището Кхамилия, разположено в нозете на Дюните Ерг Чеби, което се намира на 7 км от Мерзуга в провинция на Еррашидия и е темата на днешния разказ. Днес в него живеят 405 жители гнауи и бербери.

Корените на гнауа от Кхамилия произхождат от тъй наречената „черна Африка“

 и имат пряка връзка с пустинята. Техните прадеди са били докарвани от западна и източна Африка през Сахара, натоварени на кервани, които пътували до югоизточно Мароко. Основното препитание на жителите на Кхамилия са датилите добивани от финиковите палми, животновъдството и от скоро туризма. Всяка година в това селище се чества Фестивал на гнауа, който се нарича „Садака“ – термин, който означава религиозно дарение и се извършва в порядъка на 3 дни през лятото – юли и август. Седмици преди него, Гнауи посещават околните селища в търсене на дарения, под формата на захар, чай, ядене и пари. Първия ден на Фестивала се коли агне, а от събраните дарения се прави в един огромен съд кус-кус с който се черпят всички присъстващи. Свири се музика в порядъка на 3 дни и нощи без почивка. Целта на Садака е да излекува болните и да им даде „БАРАКА“ (вид благословия в исляма) чрез мелодиите и танците. Някои от присъстващите успяват да достигнат в състояние на транс под ритъма на барабаните (тбал или дарбука), „гарагаб“ (метални кастанети) и песните. Музиката на племето гнауа е есенцията на селището, която маркира неговата автентичност – все още опазена от „туристическото нашествие“

Очаквам с огромно желание да посетя отново тези вълшебни места в Мароко, тази приказка все още запазена от инвазията на Цивилизацията. През месец май ще направим отново тази невероятна авантюра, за която всеки един пътешественик жадува, ще се посетим отново племето ГНАУИ, ще се гмурнем в техния свят. А аз? Аз пак ще си взема от моята доза – МАРОКО!!! 

Авторът при племето гнауи – Сахара, Мароко

Автор: Мишо Иванов

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Мароко, Сахара или писани от Мишо Иванов – на картата:

Мароко и Сахара, както и Мишо Иванов

Booking.com

Моето различно Мароко

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Мишо днес ще ни представи чувството Мароко. Приятно четене:

Моето различно Мароко

Имало едно време трима мъже и всеки от тях искал плод, въпреки, че никой дори не бил виждал плодове…

„За да усетиш едно място,

то трябва да успееш да видиш отвъд това,

което сетивата ти възприемат“

Тахир Шах.

Днес няма да разказвам история, нито пътеписи от пътувания. Днес ще Ви разкажа приказката за хората от онази земя – Магреб Ал Акса, базирайки се на книгата на Тахир Шах – „В хиляда и една нощ“, от където и черпя голяма част от информацията, като се опитам да се поставя на мястото на неговия герой, който е той всъщност. Казвам се Мишо Иванов и работя като екскурзовод в Мароко и Андалусия от години. Тези земи са люлки на две паралелно развиващи се култури и традиции, богати на история с различна днес и обща в миналото религия, сходни като двама братя, неволно разделени от съдбата, живеещи в далечни краища на света, изгубили контакт един от друг, правейки всичко възможно, за да се намерят и прегърнат. Такава е и същността на тези два народа, която ги обединява и за това обожавам факта, че работата ми е свързана с тях.

Бих искал да Ви разкажа за едно различно Мароко, за хората, за моята история по тези земи. Тя не е свързана със случка, а със сетивата. Запитвам се дали е възможно да притежавам собствената си история в тази страна, различна от това да водя само групи от един град в друг?

Туарег – Сахара, Мароко

„Берберите (местното съществуващо от векове население по тези земи, до идването на арабите), смятат, че всеки един от тях, когато се роди, носи в сърцето си собствената си история, която е заключена, а негово задължение е да я намери. Как ще стане това? Задачата му в живота е да я открие и да я намира във всичко това, което прави и вижда. Никой не може да ти помогне. Трябва да я намериш сам и това ще те промени.“ Така казва Тахир Шах в книгата си „В хиляда и една нощи“. Аз също я търся, обикаляйки земите на този забравен свят, наречен Мароко, изпълнен с фантазия и много красота. Дали я намерих?

Африка

е като онази история, която всеки би искал да чуе, но не всеки може да разбере. Тя е като оазиса в горещата пустиня, изпълнен с финикови палми и натежали вкусни форми, тиха и безмълвна вода, засищаща жадните камили и кози. Оазиса, който изгрява пред теб, като топло слънце след мрачна и студена нощ. Когато го откриеш, осъзнаваш колко малко му трябва на човек, за да бъде щастлив. Африка е като онази отрова, която бих искал да погълна, за да ми даде живот – вода за жадния и хляб за гладния.

Лагер в пустинята –Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Спомням си когато

започвах първите си стъпки по пътищата на Магреб,

когато всичко, от малкото, което познавах бяха имена и исторически събития свързани с тази страна, географско положение и дежурните разкази по монументи. Нищо повече.

За мен Африка беше просто книга

Усещах обаче, че нещо ми липсва. Усещах се гол пред тълпа от зяпащи хора. Трябваше да намеря начин, за да успея да прогледна в този свят.

Пясъчни дюни – Мерзуга – Сахара, Мароко

Заглеждах се по кафенетата

и виждах мъже, облечени в чилаба, седнали на масички обърнати с лице към улицата, говорейки по между си на чаша кафе ноир или ментов чай, влезли в ролята на публика от турнир на Уимбълдън, гледайки на ляво и на дясно, ляво и дясно… и така без край, следейки пътя на хвърчащата зелена топка. Всъщност те наблюдаваха минувачите или минаващите жени, които всячески се опитваха да прикрият своето лице, а мъжете въртяха главите си в синхрон на ляво и дясно, като програмиран робот, при всяка преминаваща пред тях зуина (красавица), засуквайки мустак. От време на време пушеха по цигара, държейки я в пожълтели от никотина пръсти, вдишвайки дълбоко вредния тютюнев дим, показвайки гордо удоволствието, което изпитваха от това, докато отпиваха заедно с нея глъдка от силното кафе.

Маракеш, Мароко

До тук нищо особено, ще каже някой. Истината е че и аз така си мислех докато не затворих очи. Трябваше да разбера тези моменти, да вникна в тях, да ги усетя, за да не заприличат на онзи изтъркан от времето крайпътен знак, който си стои на същото място от години, място от където минавам всеки ден без да му обръщам внимание, тъй като не разбирам какво изобразява или какво е написано на него. Само го гледаш и нищо повече. Знак. И ето че започнах да търся моята история, за да мога да усетя същноста на този свят. Разбрах, че като говоря с местните хора и се науча да ги слушам попивам от техния опит и знания, позволявайки ми това да си взема част и от насъбраната с годините им мъдрост.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Този момент в кафето за мароканеца е традиция.

Там се разказват всякакви случки… Там те комуникират. Ще каже някой „…и какво, при нас също е така?“ И този предполагаем въпрос има своя отговор. „Ние европейците сме свиканали да четем, да се учим от книги, учебници, да записваме бележки, фрази… Нашето образование зависи от тях.

В Мароко хората разказват приказки и случки

от които се учат на живота. Това една хилядолетна традиция още от времето на преисляма. Голяма част от населението на Магреб е необразовано, не знаят да четат и пишат, не са ходили на училище, но те използват всяка възможност, за да научат нещо от странника или приятел, обръщат внимание на всеки детайл, за да могат да го разберат и да го запазят в съзнанието си и някой ден да предадат тази история на поколенията.“ Кой знае! Това събитие се случва навсякъде по кафетата. Мъжете не само пият кафе или гледат жени, те се учат на живота. „Не пожелавай жената на ближния“ казват, но те се наслаждават на красота, колкото и просто да звучи, та макар и в Корана да пише, че трябва да наведат очи пред чуждата жена. Това е техния свят. Неразбираем за нас. Казват, че „жената е като прелестно цвете, което не трябва да цъфти самó.“ Много е важно е обаче по какъв начин „гледаш“ на това цвете, защото по света има всякакви хора.

Молитва – Рабат, Мароко

В централната част на източния марокански град Ужда, Мароко

Най-важното и обитавано място са площадите

(освен джамиите, разбира се), където се събират например разказвачите на приказките – истинските и автентични разказвачи, обиколили обширни далечни земи, срещнали всякакви хора, видяли небивали чудеса, радост и мъки, чули всякакви истории. Тяхната задача е да предадат всичко това на останалите, защото такава е традицията. Това е техния начин на живот. Отделно си изкарват и по някой дирхам. Тахир Шах казва в своята книга, че именно те са пазителите на древната мъдрост. А останалите? Те слушат. Слушат със сърцето си, защото разказвача успява да ги пренесе в отвъдното. Една стара поговорка гласи „Ако искаш да чуеш, наведи ухо и отвори сърцето си за да разбереш“. Това са те. Хора, които обръщат внимание на всички детайли, които могат да се наслаждават на нищо означаващ за другите откъс от разказа или дори някакъв безсмислен за нас предмет, защото според тях той също има своята история.

Дом в пустинята – Сахара, Мароко

Обичайното право при берберите

например е традицията и законите предавани устно от поколение на поколение. Успява да просъществува паралено заедно със законите в Корана наречени фигхт. Но точно обичайното право е това, което племената изпълняват до ден днешен, заедно разбира се с ислямските закони. Факта, че то е устно, запазено е от времето на преисляма, ни подсказва колко важно е за тях този вид комуникация.

Тахир Шах казва, че един камък, например означава много. Камъчето което намерим по време на пътешествие, което правим, не е просто камък. То може да служи за много неща. Да го хвърлиш по бясно куче, да го поставиш върху насъбрана хартия, за да не се разпръсне от вятъра, да го нарисуваш или просто да си го запазиш като спомен, който ти напонмя за онова камъче, което беше в реката, когато посетих онзи град….Така са те. А ние обикновенно ще видим само един камък.

Също автора на „В хиляда и една нощ“ казва, че килимите, които продават в отдалечените градове, не са просто килими, а много повече. Те са ИСТОРИЯ. История, защото вълната от която е направен, е вълна на овцете обитавали определена зона, а те са пасяли растителноста около крайбрежието на реката в тази зона. Цветовете са цветове създадени от плодовете на дърветата в тази зона, а умението да се създаде този шедьовър идва от древната мъдрост, уловено от племенната памет. А ние ще видим може би само един хубав килим. Ето какво означава, човек да може да „вижда“ отвъд това, което сетивата ти могат да възприемат.

Пазар в Маракеш, Мароко

Търсейки историята си разбрах, че

моята роля в Мароко е да бъда този разказвач,

та макар и европеец. Това мога да направя само ако успея да виждам този мистичен свят със затворени очи, защото Мароко е традиция, автентичност, красота, екзотика, контраст, арт деко, занаяти, номади, търговия, приказки, талисмани, символи, пустиня, оазиси, зелени гори, суша, сняг, мини, фосили, история….Ето това е есенцията, която хората трябва да получат, за да го усетят напълно. Имам още много неща, които бих искал да споделя, но си ги запазвам за туристите с мен в Мароко.

Знаете ли, в книгата на Тахир Шах намерих една приказка разказана от него. Тя ме навя на мисълта, за всички онези хора, които бълват всякавки вредни и абсурдни коментари свързани с представата им за Мароко и неговите обитатели. Било цигания, отвратително, тъпо, мърсотия и какви ли още не изказвания. Това е тяхно право, а аз го уважавам като такова, но не го споделям. Учуден от този вид мислене и неразбиране на света реших да публикувам неговата история за трима мъже в търсенето на дървото с плодовете, а изводите всеки един може да си направи сам.

Асилах – Мароко с велосипед

Приказка:

„Имало едно време трима мъже и всеки от тях искал плод, въпреки, че никой дори не бил виждал плодове, защото били голяма рядкост в тяхната страна. Така станало, че тръгнали да търсят това почти непознато нещо, наречено плод. Случило се така, че почти по едно и също време всеки от тях открил плодно дърво.

Първият човек бил невнимателен. Стигнал до плодното дръвче, но бил прекарал толкова много време да мисли за посоките, че не го познал. Пътуването му било похабено.

Вторият мъж бил глупак, който взимал всичко буквално. Когато видял, че плодовете по дървото били вече далеч от идеалното си състояние, той си рекъл: Е, видях плод и не ми харесват изгнили неща, така че за мен плодовете не съществуват повече. Продължил нататък и пътуването му било похабено.

Третият човек бил мъдър. Той откъснал няколко плода и ги огледал. След известно обмисляне и като изтормозил мозъка си да се сети за всички приложения на този загниващ деликатес, той открил, че във всеки плод има костилка. След като разбрал, че там е семето на плода, всичко, което трябвало да направи, било да го посади, да отгледа дървото и да чака плодове“

Източник – „В хиляда и една нощ“ от Тахир Шах

Автор: Мишо Иванов

Снимки: от пътеписите в Patepis.com

Изгодни нощувки в Казабланка:



Booking.com

Други разкази свързани с Мароко – на картата:

Мароко

Още изгодни нощувки и цяло Мароко:


Booking.com

Из Мароко с велосипед (11): През Тизин Тишка

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия,продължихме към Мерзуга, останахме на гости на една берберка близо Ерфуд и тръгнахме в посока Бумалн. След Бумалн тръгнахме към Уарзазат, след което – към Айт Бен Хадду. А днес ще катерим прохода Тизин Тишка.

Приятно четене:

През прохода Тизин Тишка

Из Мароко с велосипед

Днес станахме много рано, още около 7. Закусихме набързо и приготвихме по някой сандвич. Не искахме да губим никакво време за да готвим по пътя, не бяхме сигурни колко тежък ще е днешният маршрут. Като цяло

планът беше да се изкачим до прохода n`Tichka (Тизин Тишка)

и да се спуснем до първото село, някъде около 70 км по карта. Уж не е много, но всеки казва, че е трудно.

Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед

Решихме да прехвърлим част от багажа ни на Марк, така или иначе щеше да се качва горе с такси. Така че, аз и Максуел му дадохме палатките и спалните чували, Уилям реши, че ще си кара с всичко. На мястото, освободено от палатката в ремаркето, наместих боклука, докато намерим къде да го хвърлим.

Проход Тизин Тишка, Атласки планини – Из Мароко с велосипед Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед

Денят започва с леко изкачване и красиви гледки, пречещи ни да влезем в ритъм. Просто на всеки 5 – 10 минути спирахме да снимаме и да погледаме.

Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед

Та карам си аз, пъхтя по баирите и усещам някакво странно подръпване отзад. В първият момент изобщо не включих какво става, после се обръщам и…

Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед

…багажника ми кротко полегнал върху ремаркето… Те ти булка спасов ден…
Почудих се да продължа така, все пак полегнало върху ремаркето изглеждаше стабилно, но пък не исках и то да се счупи заради неправилно разпределена тежест…

Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед

…така че го поправих по стара руска технология – две плюнки, куп свински опашки и лейкопласт. Да живеят!
Изобщо тръгвате ли на път – носете си свински опашки, могат да вършат много добра работа. Почти като в оня стар лаф, че не носиш ли тел и клещи в багажника, то не си никакъв шофьор.

Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед

Имахме си и публика, но то като се замисля – където и да спирах, веднага се появяваше по някой да ме гледа, даже и насред пустинята.

Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед

Потегляме отново. Чувствам се малко гузен, защото заради мен загубихме около половин час, но какво да се прави, имало да става…

Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед

Дори не мога да опиша как се почувствахме, когато

видяхме какво ни очаква…

Изкачване от поне 200 м в продължение на по-малко от километър.

Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед

Изкачването е нечовешко…

Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед

…но панорамата, разкриваща се от високото, беше страхотна.

Проход Тизин Тишка, Атласки планини – Из Мароко с велосипед

Тук всичко се строи от кал

и не се поддържа изобщо. Имам усещането, че когато една къща се разруши, те просто строят нова, някъде отстрани и продължават по същият начин.

Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед

С Уилям спирахме за снимки, така че Максуел ни дръпна с доста, но малко преди да изкачим стръмнината го настигнахме. Имам чувството, че вградените му, автоматични, скорости не се справяха много добре с баирите.

Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед

Веднъж стигнали горе до нас спира джип и шофьора започва да ни ръкопляска. Току що, за 5 минути, е изминал това, за което ни костваше, сигурно, над половин час и човека го оценяваше. Усещането беше много приятно.

Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед

Следваше доста стръмно спускане.

В ниското под нас се виждаше спокоен оазис, покрй който минаваме в последствие. Спираме в селското магазинче да купих хляб за в случай, че сандвичите не ни стигнат и аз отново си купувам „милфий“

Проход Тизин Тишка, Атласки планини – Из Мароко с велосипед

Милфий

Този път дори се сетих да го снимам. Обикновено е продава с шоколад, не с това оранжевото, което дори не го знам какво е, но пак беше много вкусно.

Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед

Така и така бяхме спряли решихме, че е хубаво място за леко хапване.

Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед

Продължихме по пътя и никак не беше лесно

Редуваха се изкачвания и спускания, но на вторите изобщо не се радвахме. Тръгвахме от, грубо, 1 000 м. надморска височина и трябваше да се изкачим на 2 260 м. Редовното беше да изкачим 300 м и спуснем 200, следват 400 метра изкачване, 350 спускане…и така цял ден. Беше тежко, беше влудяващо, но беше забавно. Просто в компания трудните моменти не са чак толкова трудни.

Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед

50 км., след началото на деня, с Максуел решаваме, че ни се пие кафе.

Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед

Кафе

Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед

Кафене

Уилям никак не е съгласен. Вече е 3 след обяд, а ни остава още доста път. Въпреки това имаме нужда от кратка почивка, откак сме тръгнали сутринта сме спирали само 2 пъти за по половин час – да ремонтираме багажника и да хапнем. Неприятно е, че за разлика от друг път имаме задължителна крайна точка и не можем да спрем по-рано, най-малкото защото с Максуел сме пратили палатките и спалните чували по Марк, пък и готварските принадлежности са с него. Изяждам и останалият ми сандвич от фъстъчено масло и авокадо. Вкусно!

Тук се усещам, че още мъкна боклука в ремаркето, та най-сетне се отървах от него.

Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед Проход Тизин Тишка, Атласки планини – Из Мароко с велосипед Проход Тизин Тишка, Атласки планини – Из Мароко с велосипед

15 минути по-късно сме

отново на колелата и напъваме бавно по баира

Тук ни чакаше голяма изненада –

Уилям просто сдаде багажа…

Не го очаквах, просто той беше най-енергичният в групата, смятах, че аз ще съм този, който пръв ще клекне, но не и Уилям, с когото се бъзикахме, че сигурно има вградени ел. двигатели в главините, но се крие, катереше баирите като моторетка…

Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед

Спираме за да може да си вземе дъх. Оказва се, че на 10-ина метра от пътя има чешма със свежа, планинска вода. Идеално – от 3 бутилки по 1,5 литра, са ми останали под половин литър вода.. Предлагам на Уилям да напълня и неговите, но заявява, че няма нужда, бил изпил само половин литър досега. Като чухме това с Максуел започнахме да му се караме. Явно се беше дехидратирал и оттам сегашната му умора, в крайна сметка днес беше топло и хвърлихме доста пот, изкачвайки се все по-високо и по-високо, беше наистина глупаво от негова страна. Накарахме го да хапне малко и да изпие колкото се може повече вода и след около половин час продължихме. Искаше ми се да останем още малко заради Уилям, но просто нямахме време.

Проход Тизин Тишка, Атласки планини – Из Мароко с велосипед

От тук нататък ни чакаше само стръмно изкачване

Наложи се да спрем за кратко да изкараме якетата, защото с падането на слънцето захладня, а и около нас имаше сняг.

Както си въртяхме педалите чувам вик, обръщам се и замалко да отнеса мандарина в лицето.

Задминава ни един микробус и от него ни подхвърлят по една мандарина на всеки и ни викат окуражително. То, в интерес на истината, днес почти всеки с който се разминем маха и ни вика окуражително, знаят че пътят е тежък и ни се радват.

Проход Тизин Тишка, Атласки планини – Из Мароко с велосипед

И изведнъж се оказваме на главният път,

до върха остават само около 4 километра,

което е достатъчно за да изгрее отново усмивката на Уилям.

Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед Проход Тизин Тишка, Атласки планини– Из Мароко с велосипед

Чувствах се като бог…

Усещането е просто невероятно. Просто е нещо, което трябва да бъде изпитано, почти невъзможно е да се опише.

Тизь Н'тишка, Мароко

Тук беше и Марк, умрял от скука. Вече 5 часа как се въртял наоколо в очакване да пристигнем. Беше попремръзнал, въпреки че мароканците от околните магазинчета постоянно го черпили с чай. Почерпиха и нас, канейки ни в един от тях. „Влезте…“ вика собственика „…да се стоплите. Чаят е безплатен, пък ако си харесате и купите нещо – добре. Ако не – няма значение“

Естествено, опита се да ни продаде някое бижу, но си е в реда на нещата, но не беше от нахалните типове, даже напротив – много любезен човек.

Много не ни се влизаше да пием чай, защото нощта вече заявяваше присъствието си, а тук не можехме да спим – беше много студено и екипировката ни не бе достатъчно подходяща за този студ. Наоколо все още можеха да се видят преспи сняг, все пак до преди 4 – 5 дни прохода беше затворен заради тежки снеговалежи.

Но въпреки това спряхме, все пак умората си казваше думата, а и чаят наистина ни сгря.

Спускането към Taddart

беше…не знам, просто не мога да го опиша. Вече се стъмваше и трябваше да карам през цялото време край Марк, за да ползвам светлината от неговият фар. Пътя се виеше стръмно надолу и мисля, че загубихме страхотни гледки, заради падащият мрак. Въпреки това през цялото време бях като в еуфория. Факта че бях изкачил прохода просто не ми излизаше от главата.

Стигайки селцето, седнахме в едно ресторантче да хапнем агнешки котлети за 30 дирхама (3 евро) на човек. Страхотно.

За съжаление се оказа, че тук хотел няма, не се виждаше и никакво удобно място за да разпънем палатките, така че се налагаше да продължим.

Уилям вече се чувстваше доста по- добре – не яде нищо, но адреналина от спускането го беше освежил осезаемо.

Продължихме с доста добро темпо, спускахме се почти през цялото време, Уилям почти не ползваше спирачките и ни изпреварваше с много. Това нощно спускане просто караше кръвта във вените му да ври.

По едно време започна да пръска дъжд, а ние почнахме отново да изкачваме. Марк беше изостанал доста и Максуел реши да се върне за него и да питат за хотел в подминатото преди малко селце. С Уилям, обаче, не искахме да се връщаме, а и не вярвахме, че ще има хотел, затова покрих дисагите заради дъжда и продължихме да се изкачваме.

Погледнахме картата и осъзнахме, че

изкачваме друг планински проход, този път доста по-нисък – Ait Imguer (1 470 m).

Чак сега осъзнах колко ниско и бързо се бяхме спуснали от n`Tchka насам…Ако трябваше да изкачваме прохода в обратна посока…не ми се мисли просто.

Добре поне, че изкачването не беше много тежко, защото бяхме гроги, особено Уилям – адреналина вече се беше изцедил от тялото му и се чувстваше като парцал.

За късмет пред нас е появи някакъв крайпътен хостал. Доста усилия и тропане ни струваше, докато се пови един сънен чичка и да ни предложи стая за 100 дирхама на човек. бяхме уморени и не ни се спореше изобщо, затова платихме без пазарлъци. Стаята не беше нищо особено, казанчето на тоалетната не работеше, душ беше счупен, но беше сухо, и си купихме от бара по един хайнекен, та се чувствахме страхотно. Искахме да опитаме местната бира /Casablanca/, но се оказа по- скъпа и от хайнекена, луди хора, искаха 37 дирхама… аз за 30 агнешки котлети ядох бе, пич…

Пратихме смс на другите, да знаят къде сме. Оказа се, че са се приютили в някакво магазинче по пътя и се разбрахме да се съберем отново сутринта.

И така, след 115 км планини, просто умряхме в леглата.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

Нощувки около Тадарт:



Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Още изгодни нощувки и цяло Мароко:


Booking.com

Из Мароко с велосипед (10): Из Уарзазат и ксара Айт-Бен-Хадду

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия,продължихме към Мерзуга, останахме на гости на една берберка близо Ерфуд и тръгнахме в посока Бумалн. След Бумалн тръгнахме към Уарзазат, в който днес ще се порашетаме преди да тръгнем към Айт Бен Хадду.

Приятно четене:

Из Уарзазат и ксара* Айт-Бен-Хадду

Из Мароко с велосипед

Днес се очертава много мързелив ден. Ставаме към девет и бавно и спокойно се заемаме с пране чистене и други подобни дреболии, които не можеш да свършиш, ако не спреш.

Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Планът за днес е да посетим „Kasbah de Taourirt“

Практически единствената касба, която видяхме по пътя, наречен „Пътят на хилядата касби“… Изключваме хотелите, присвоили си названието, разбира се.

Касба Kasbah de Taourirt – Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Между другото

„касба“ означава „цитадела“,

но за туристическите компании е по- екзотично да използват мароканската дума..

Касба Kasbah de Taourirt – Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Пред самата цитадела имаше паркинг, спокойно заключихме там колелата /без да заемаме парко място, много ясно/ и влязохме. Входа беше 20 дирхама и веднага ни накачулиха навлеци, предлагащи екскурзоводските си услуги.

Касба Kasbah de Taourirt – Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Трябва да науча как се нарича този архитектурен стил и, ако някой ден си строя къща, да стоя далеч от него!

Касба Kasbah de Taourirt – Уарзазате – Из Мароко с велосипед Касба Kasbah de Taourirt – Уарзазате – Из Мароко с велосипед Касба Kasbah de Taourirt – Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Сградата е скапан лабиринт

– стаи на всякакви нива, тесни и ниски коридори, някои от вратите високи по максимум метър… абсолютен ужас..

Касба Kasbah de Taourirt – Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Като цяло е

туристическа клопка. Нищо не е поддържано, нито ремонтирно.

На няколко места тавана бе хлътнал и го подпираха с греди.

Касба Kasbah de Taourirt – Уарзазате – Из Мароко с велосипед Касба Kasbah de Taourirt – Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Вместо да вземат мерки и да ремонтират, просто бяха преградили достъпа до терасите на покрива с тел. Е…ние минахме под телта и се качихме. Усетиха ни и ни се поскараха, ама го раздавахме малко непукисти.

Касба Kasbah de Taourirt – Уарзазате – Из Мароко с велосипед Касба Kasbah de Taourirt – Уарзазате – Из Мароко с велосипед Касба Kasbah de Taourirt – Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Въпреки това малкото оцеляло до ден днешен беше красиво. Основно тавани всъщност. Малкото украса, която можеше да се види в някои помещения, беше очукана и олющена. Просто в трагично състояние. Мебели или възстановка на живота от отминалите времена – нула! Просто тези хора не знаят как се развива туризъм.

Касба Kasbah de Taourirt – Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Леко разочаровани си тръгнахме и решихме да пообиколим околните улички, пък и да пием по кафе.

Касба Kasbah de Taourirt – Уарзазате – Из Мароко с велосипед Касба Kasbah de Taourirt – Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Пътем минахме през

магазинче за подправки,

Максуел веднага се залепи да разглежда и избира. В крайна сметка се прекара, купи си някои подправки, въпреки, че го предупредих, че цената им е висока.

В магазина за килими

се опитаха да прекарат Уилям да си купи килим за около 400 евро. Той им се изсмя и им каза, че може да си купи същият в Холандия за 150. Продавача веднага започна да сваля цената, но Уилям му махна отвратено да го остави на мира и си тръгна. Беше му писнал да го взимат за глупак, разбираше, че първите цени никога не са последни, но когато някой тръгне от толкова високо направо го изкарваше извън кожа.

Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Продължихме да обикаляме, докато не ни спря някакво момче и не ни предложи да ни закара

да пием кафе в някакво заведение

Беше любезен и ненатрапчив и решихме да го последваме.

Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Докато вървяхме по уличките местните ни гледаха много странно, явно не бяха свикнали туристите да минават от тук.

Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Кафенето беше много приятно и спокойно. Точно до него един обущар беше закачил „ароматизатор“ на птичката си…

Миене на велосипед в Уарзазате – Из Мароко с велосипед

На връщане към хотела видяхме автомивка и помолихме да ни поизпръскат колелата, че бяха страшно мръсни. Всъщност на Уилям смяната на сккоростите беше така задръстена, че можеше да кара само на средният венец отпред, отказваше да смени.

Тук ми се стори много любопитно с какви огромни и крещящи табели рекламираха автоматичните автомивки, явно тук бяха черешката на тортата… докато в Европа ръчната автомивка е на почит..

Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Преди да се приберем решихме да се отбием

да хапнем в ресторантчето,

в което се бяхме натикали предната вечер…

Мотор в Уарзазате – Из Мароко с велосипед

…преди да стигнем до там мернахме този ветеран. Позавъртяхме се наоколо, но не видяхме собственика му. Минах и по-късно, но вече го нямаше.

Мароканска храна – Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Храната отново беше на ниво. А цените – страхотни. Чиния леща – 8 дирхама /под 80 цента/, боб с телешко – 20 дирхама, шишче/5-6 вида/ – 5 дирхама за бройка, пържени картофи – 5 дирхама… И всичко много вкусно.

От там – директно в хотела да почиваме.

Марокански дирхами (пари) – Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Случайно забелязахме че в обръщение има 3 различни банкноти от 200 дирхама в обръщение. И трите ги пусна банкомата при една единствена обмяна на пари…

Следобеда го изкарахме предимно в почивка.

Следобед отново излязохме да се разходим измежду местните, по това време на годината нямаше много туристи.
Видях и малка работилница, където оставих задната капла за да ремонтират счупените лагери. Излезе ми около 25 дирхама, ако не бъркам.

Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Охлюви

Отново намерих от любимите ми охлюви и веднага се монтирах край масата. Между другото много хора спираха край масата и плащаха само за купичка бульон – горещ и леко пикантен. Вечер е хладно, така че приятно стопля тялото. Продавачът ми подаде купичка бульон отделно от охлювите, а когато го изпих ми сипа отново, като повтаряше „гратис, гратис“ и „берберска водка“. Забавен тип беше.

На следващият ден ставаме късно и не бързаме.

Решили сме да тръгнем чак към дванайсет.

По план искаме да стигнем само до известния Aint Ben Haddou (Айт Бен Хадду),

което беше доста близо – има няма 40-ина километра. А и Уилям искаше да си отремонтира телефона – беше му се счупил екрана /тъч скрийн/. Беше го оставил предната вечер в един магазин, бяха му обещали да е готов към 10 сутринта. Излезе му 8 евро…а на мен в Испания ми казаха по-добре да дам 100 евро за нов телефон, че ще ми е по-евтино…

Уарзазате – Из Мароко с велосипед Мароканска храна – Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Докато чаках да стане време за тръгване отново отидох да си купя от

онова, дето прилича на нашите банички.

Днес пълнеж беше с лук и къри и ми се услади страшно. Купих две и седнах в близкото заведение, където правеха сокове от свежи плодове и си поръчах един от авокадо. просто невероятна комбинация.

Пържена риба – Мароканска храна – Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Пържена риба

Тук за пръв път видях да продават насипно парчета пържена риба. Цената беше около 3 дирхама, ако не се бъркам, и беше доста вкусна.

Уарзазате – Из Мароко с велосипед

В интерес на истината май изобщо не ни се потегляше.

Уарзазат ни беше харесал

и имах чувството, че не само аз искам да останем още един ден.

Но пътят ни чака..

Път Уарзат – Айт Бен Хадду – Из Мароко с велосипед Път Уарзат – Айт Бен Хадду – Из Мароко с велосипед

Пътят е лек, макар да се редуват дълги спускания изкачвания, а асафалта да е в кофти състояние. Почивката и компанията си казват думата.

Път Уарзат – Айт Бен Хадду – Из Мароко с велосипед Път Уарзат – Айт Бен Хадду – Из Мароко с велосипед Път Уарзат – Айт Бен Хадду – Из Мароко с велосипед Път Уарзат – Айт Бен Хадду – Из Мароко с велосипед

Някъде по средата спряхме за леко хапване и снимки. Бяхме заобиколени от, сякаш, безкрайна пустиня. Чуваше се само музиката на свирещият вятър и, много рядко, шума от нечий двигател.

Път Уарзат – Айт Бен Хадду – Из Мароко с велосипед Път Уарзат – Айт Бен Хадду – Из Мароко с велосипед

За да се стигне до Айт Бен Хадду,

трябва да се отклониш от главният път между Маракеш и Оурзазат. Всъщност от тук също минава път за Мaракеш, свързва се с главният на около километър под известният Tizi n`Tichka. Явно е второкласен, според това, което виждаме на картата. Според гугъл е около 15 км по-дълъг, но смятаме да минем по него, предполагаме, че трафика ще е много по- малък.

Айт Бен Хадду – Из Мароко с велосипед

Известният Aït Benhaddou (Айт Бен Хадду)

Известен с това, че край него са снимани няколко филма и че е посещавам от множество туристи. Много е красиво да го гледаш отстрани, вярно е, но като че нямах желание да навлизам в него. Въпреки това – приятна гледка.

Айт-Бен-Хадду, Мароко

Спряхме само в покрайнините, за ад напазарим за вечеря.

Лагер край Айт Бен Хадду – Из Мароко с велосипед

Мяст о за бивак

намираме още към три след обяд. Оставям колелото и тръгвам да се разходя за някоя снимка.

Айт Бен Хадду – Из Мароко с велосипед Айт Бен Хадду – Из Мароко с велосипед

Гледките са приятни и се разхождам бавно, в крайна сметка няма за къе да бързам, целият следобед е пред нас.

Айт Бен Хадду – Из Мароко с велосипед

По-късно, докато разтоварвах колелото, връзката на капачката на обектива се закачи за седалката и се счупи.. дотолкова бях свикнал апарата да ми е постоянно на врата, че не се сещах да го махам дори когато готвех..

Лагер край Айт Бен Хадду – Из Мароко с велосипед Лагер край Айт Бен Хадду – Из Мароко с велосипед Лагер край Айт Бен Хадду – Из Мароко с велосипед

Когато се върнах Максуел беше разпънал ресторанта. През цялото време останах покрай него, използваше зеленчуци, които аз досега не бях и исках да видя как ги приготвя.

Лагер край Айт Бен Хадду – Из Мароко с велосипед

Някъде по това време се появи и Марк. Той реши, че ще му е трудно да изкатери прохода с колело- очакваше ни около 75 км до най- високата точка плюс над 1 200 м разлика във височината /в последствие акумулираната височина, предполагам, е поне два километра/, затова отскочи до селото да потърси такси, с което да се уговорят да го качи до горе, където вече да ни чака.

Лагер край Айт Бен Хадду – Из Мароко с велосипед

Докато стане яденето посъбрахме малко материал за огън. Нямаше много, но набарах на едно място 20тина големи палмови листа, явно ги бяха отрязали и захвърлили да се не пречкат. Горят малко бързо, ама при липса на друго- вършат перфектна работа.

Яденето беше вкусно, макар и леко сурово за моят вкус, бих го оставил още двайсетина минути. Но пък от друга страна всички бяхме гладни, та това може да е изиграло своята роля.

Лагер край Айт Бен Хадду – Из Мароко с велосипед Лагер край Айт Бен Хадду – Из Мароко с велосипед Лагер край Айт Бен Хадду – Из Мароко с велосипед

За късмет се оказа, че имаме още по биричка, което повдигна още повече настроението край огъня. Аз се сетих, че имам няколко дребни картофа в дисагите и ги напъхах в огъня. Пичовете не бяха яли печени така картофи досега, което ме изненада.

По някоето време се паркирахме по чувалите, че ни чакаше тежък ден.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

*Ксар – укрепено селище – бел.Ст.

Ако не ви се спи на палатка, ето изгодни предложения за спане около Айт Бен Хадду:



Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Мароко има още места за посещение – направете своята резервация:


Booking.com

Из Мароко с велосипед (9): През Скура към Уарзазат

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия,продължихме към Мерзуга, останахме на гости на една берберка близо Ерфуд и тръгнахме в посока Бумалн. Днес ще поемем към Уарзазат.

Приятно четене:

През Скура към Уарзазат

Из Мароко с велосипед

петък, 28 март

Днес ставам късно, някъде около 9. Не ми се потегля на момента, затова оправям багажа и се качвам да пия кафе.

Кафе, Бумалн – Из Мароко с велосипед

На терасата е малко хладно, но гледката е великолепна и затова сядам вън.

Кафене, Бумалн – Из Мароко с велосипед

Кафене, Бумалн – Из Мароко с велосипед

Към десет и нещо решавам, че е време да потеглям. Докато намествам чантата в ремаркето усещам, че нещо не е наред с гумата му. Оказва се, че има страхотен луфт, досега не съм го забелязал, защото не ми е отразява при карането, но трябва да се поправи, защото положението е наистина зле.

Ремонт на велосипеда – Бумалн – Из Мароко с велосипед

За късмет на двеста метра от хотела мяркам работилница. Момчето разглабя каплата и лагерите направо се изсипват. Топчетата са поръждясали и грешката е основно моя. Още навремето четох, че е честа практика производителите да продават капли с много малко или почти никаква смазка. Но пък беше преди толкова години, че дори не се сетих, когато монтирах ремаркето. Ако бях сложил тогава, щях да си спестя проблема. Е, момчето ми сложи нови лагери и ми взе 20 дирхама – няма и 2 евро.

Пролом Дадес – Из Мароко с велосипед

Малко след това стигам до разклона за пролома Дадес. За разлика от вчера днес съм в добро настроение, но решавам, че не искам да го катеря. Не съжалявам. Истината е, че желанието ми беше да мина оттам с мотор, така че просто подминавам в посока

Оурзазат

Предната вечер ми припомниха, че оттук може да се купи, евтино,

прочутото арганово масло

Спирам в крайпътно магазинче да проверя как са цените и сядам да пия чай, докато се консултирам с приятел. Докато чакам отговор чувам вик и покрай мен прелитат трима вело туристи, махайки с ръка, видели са спрялото край пътя колело. Без да се замислям плащам 2 бутилчета /80 дирхама за 60мл/ и скачам на педалите да ги настигна.

 Оурзазат – Из Мароко с велосипед  Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Оказват се холандци, пътуващи за Маракеш. Вече трета седмица са на път. Пристигнали са със самолет до Агадир и обикалят южната част на страната. Не им остава много. Марк, най-възрастният от групата, има само 4 седмици отпуск. Спят основно на палатки, не е притесняват да им откраднат колелата, вече имат доста опит, а и винаги ги заключват заедно, трудно е да бъдат откраднати безшумно. Веднага питам дали имат нещо против да се присламча към тях. Приветстват ме с добре дошъл в групата и продължаваме напред.

 Оурзазат – Из Мароко с велосипед  Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Малко по- късно минаваме през малко градче и спираме да напазаруваме нещо за ядене. Аз успявам да купя още арганово масло за по 30 дирхама бутилката – доста по-евтино от магазинчето край пътя…

Оурзазат – Из Мароко с велосипед Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Час по-късно спираме да приготвим бърз обяд край някакъв хълм със скала и панорамна площадка на върха.

Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Докато Марк и Максуел изкарат продуктите, аз се качвам с Уилям за да погледам и направя някоя снимка. Уилям е фотографа на групата, чак последният ден заедно разбирам, че и Марк носи някакъв фотоапарат, но видях да го ползва само веднъж. Каза, че за пръв път носи и за пръв път ще има снимки от вело пътуванията си, а пътува всяка година… Докато Уилям не спира да снима, често изостава доста назад в опита си а направи хубава снимка, а после ни настига като че с лекота. Имам чувството, че кипи от енергия, трябва да е на 38 – 39 години, не си спомням точно.

Деца, мароканци – Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Слизаме долу, а там вече е мирише на пържени яйца. До нас застават да ни гледат две деца, но не ни пречат. Вече напълнили стомасите, започваме да почистваме и прибираме екипировката. Тогава

децата набират смелост и идват да просят пари

Сега разбирам от първа ръка колко дразнещо може да е това. Доста пътешественици се оплакват от това, че много деца /а и не само/ гледат на чужденците като на касичка, но едно е да го четеш,а друго да го видиш и изпиташ на собствен гръб…

Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Карам с Марк, движи се доста бавно и остава сам на опашката. Уилям и Максуел пердашат здраво напред. Терена е хълмист и на върха на всеки хълм спират за да го изчакат. Аз решавам да му правя компания, въпреки че темпото му ми е малко бавно и за мен.
По някое време другите двама бяха отпрашили доста напред, не ги виждахме. Ние, с Марк, минахме край някакво крайпътно ресторантче и Марк просто спря за а пие чай. Вика- да не ти пука, те ще се върнат… Мен ми се стори доста странно отношение за хора пътуващи в група, но явно така си бяха свикнали.

И наистина – 20-ина минути по-късно довтасаха. Чакали ни на около 2 – 3 км по напред по пътя и като не сме дошли се притеснили. Реши се, че ще спим някъде наоколо, тъй като спяха на палатка и си готвеха, то трябваше да се търси място за спане още към 4 часа, за да има време да се сготви, преди да се е стъмнило.

Проблем беше, че следващото село беше чак на 10 км, а не бяхме купили зеленчуци за вечеря. Марк каза, че не иска да продължава повече, защото е много уморен. Уилям реши /като най- пъргав и енергичен/ да се върне до последното подминато село, да купи каквото трябва и после да се върне, докато Максуел седна да пие чай с нас.

Час по-късно се върна с неприятна новина – в предното селце нямали магазин, затова не могъл да купи нищо. Добре се оказа, че от ресторанта можеха да ни продадат малко зеленчуци и не ни одрусаха прекалено (не като в Испания да си купиш хляб от крайпътно заведение на почти тройна цена, както ми се случи на мен…)

Лагер в пустинята –Оурзазат – Из Мароко с велосипед Лагер в пустинята –Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Има няма половин час по-късно открихме подходящо място за почивка. Днес бях минал малко километри- около 60 може би, не бях много уморен, но се чувствах страхотно. Чак сега осъзнах колко ми е лисвала компания и разбрах какво е имал предвид канадеца, който срещнах във Фуенхирола седмица преди да поема на път- канеше се да прекрати няколко годишното си пътуване, защото му дотегнало да е сам, и това при положение че всяка година се прибира в Канада за 3 – 4 месеца, че да се погрижи за финансите.

Готвят на бензинов котлон, за пръв път виждам подобен на живо и решавам, че моят газов трябва да бъде заменен. За няма и две седмици съм останал без газ, при това готвя само по веднъж на ден и бутилката ми излиза 5 евро. Бензиновият котлон изкарва същото време с половин литър бензин, сериозно готвене по 2 пъти на ден и се зарежда за 60 – 70 цента… По- евтино /макар самият котлон да е наистина скъп/ и без опасност да останеш без гориво.

Готвач и вечеря в пустинята – Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Освен това се оказва, че Максуел е професионален готвач и приготвя страхотен ориз с чили. И аз готвя вкусно /мале, скромен…/, ама за следващото пътуване може да си потърся и аз някой готвач /за контакти по пощата моля, само професионални готвачи, от женски пол за предпочитане… :Р/ (мейлът на автора е у редакцията, така че, ако пътешественичка с готварски способности реши да придружи автора при следващото му пътуаване, ще бъда така добър да ви свържа. После мога и кум да бъда 😉 – бел.Ст.)

Готвач и вечеря в пустинята – Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Наоколо няма дървета или клонаци за огън, само нисък храсталак, който гори страшно бързо.

Лагерен огън в пустинята – Оурзазат – Из Мароко с велосипед Лагерен огън в пустинята – Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Обираме колкото се можем от тях, но въпреки това постоянно трябва да ходим и попълваме запаса.

Откарваме около огъня поне 2 – 3 часа, повечето време мълчим и гледаме пламъците. Атмосферата е много приятна, стомаха пълен, а огъня прогонва вечерният хлад. Чувствам се леко отпаднал и съня малко по малко ни наляга всички.

Лагер в пустинята –Оурзазат – Из Мароко с велосипед Лагер в пустинята –Оурзазат – Из Мароко с велосипед

На следващия ден се събуждам много рано, още в 6. Толкова рано е станал само Уилям, оказа се че той винаги се буди по- това време. Доволен е, че и аз съм станал, оплаква се, че обикновено му е страшно скучно докато станат и другите, обикновено към 8.

С последната газ успявам да си направя кафе и да се постопля. През нощта ми беше доста хладно, определено спалният чувал ще бъде сменен за следващото пътуване.

Лагер в пустинята – Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Гледката е страхотна и с Уилям убиваме времето с правене на снимки и лек разговор. Аз си паля и лулата, изобщо идилия.

Лагер в пустинята –Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Сутринта никой не бърза, прави се спокойно кафе, чай, цигари, кой от каквото има нужда.

Лагер в пустинята –Оурзазат – Из Мароко с велосипед Лагер в пустинята –Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Потегляме чак към десет и половин час по-късно стигаме

Скура

Спираме да заредим с вода, а и Уилям имаше някакви проблеми със смяната на пари от някакъв банкомат, та трябваше да мине през банката…

Скура – Из Мароко с велосипед

…което си беше идеална възможност да седнем и да пием кафе, докато го чакаме. А имаха и от любимото ми мюфий, веднага си взех двечки.

Скура – Из Мароко с велосипед

Загледах се в предната ос на колелото на Уилям, още снощи ми бе направило впечатление, че е доста дебела. Оказа се, че е вградено динамо…

Скура – Из Мароко с велосипед

…което, в комплект с фара с USB изход, му позволяваше да си зарежда телефона, мп3, колонката, фотоапарата, а и каквото друго със зареждане през USB има… супер практично.

Скура – Из Мароко с велосипед

Максуел пък имаше вградени в задната ос скорости. Много скъпи, около 600 евро стрували когато ги купил. Сподели ми, че е работел като майстор готвач близо десет години в голяма и уважавана верига ресторанти, докато един ден не му писнало и решил, че иска да пътува с колело. Затова не се стискал, а купил това което иска и харесва, без оглед на разходите.

Скура – Из Мароко с велосипед

Час и половина по- късно се появява Уилям. Проблема е разрешен, взел си е парите и е доволен.

Скура – Из Мароко с велосипед Скура – Из Мароко с велосипед

Днес ще стигнем

до Оурзазат, остават само около 50 км,

така че време има повече от достатъчно. Пътя е приятен за мен. Редуват се стръмни изкачвания и спускания, но съм в компания и се чувствам страхотно.

Скура – Из Мароко с велосипед

Асфалтът си е поизносен както почти винаги, но сега това не ми прави впечатление. Спомням си един лаф, прочетен в книгата „Фантастично пътешествие”, ако не е лъжа – „Добрата копания спестява дори страха от смъртта”. Е не знам доколко е вярно, не съм тръгнал да умирам, но определено те кара да не ти пука за дребните проблеми.

По едно време чувам доста притеснителен звук от задната си капла. Спираме да видим какво става, оказва се че имам сериозен луфт, лагерите са счупени. Позатягаме колкото можем, до Оурзазат остават само 30тина километра, там вече ще го ремонтираме.

Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Продължаваме напред, но е излязъл доста силен страничен вятър, който ни затруднява сериозно. Спираме често за кратки почивки. Даже, на един доста стръмен баир, ми се налага да сляза още по средата и да избутам колелото горе. Подпирам го и слизам да помогна на Марк да доизбута и неговото.

Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Около 3 стигаме до

Оурзазат

Час и половина по- късно вече имаме и хотелска стая за за 4-ма. Красива стая, горещ душ, интернет и закуска за по 100 дирхама на човек.

Уарзазате 45000, Мароко

Следва къпане и почивка, че въпреки малкото километри, вятъра ни е поизморил доста.

Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Вечерта излизаме да се разходим. Градчето си е по модерно, но много приятно. Намирам и си купувам нещо, подобно на нашите банички с пълнеж от лук и домат за 3 дирхама, страшно вкусно е. Отново намирам и охлюви, доста време не бях ги виждал. Беше захладняло и горещият бульон ми дойде страхотно.

Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Модерно, модерно, но пък яйцата, пилешкото и заешкото са пресни.

Сядаме и в някакво ресторантче, единственото което им е останало е супа. За пръв път я опитвам, с нахут е и е супер вкусна. Да не говорим, че струва само 4 дирхама /няма и 40 цента/. Аз даже повтарям.

Момчетата намериха откъде да си купят алкохол /бутилка джин за 28 евро…същата в Испания е 8 – 9 мисля, аз не бих ги дал, но всеки с предпочитанията си…/, най-евтината бира върви 15 дирхама за кен от 250 мл.

Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Марк щастливо позира с бутилката си /опакована плътно с вестник/.

Така, с пълни стомаси, се прибрахме, пихме по едно /Марк и Максуел по повечко- изпразниха бутилката/ и се тръшнахме в леглата. Невероятен ден.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

Ето къде можете на спите в Уарзазат:



Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Мароко има още места за посещение – направете своята резервация:


Booking.com

Из Мароко с велосипед (8): През Тингир към Бумалн

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия, продължихме към Мерзуга, а за последно останахме на гости на една берберка близо Ерфуд. Днес ще си кажем Довиждане с Кати и ще поемем в посока Бумалн.

Приятно четене:

През Тингир към Бумалн

Из Мароко с велосипед

петък, 28 март

На следващият де се събуждам някъде около 9. Кати е заминала за училище, а сестрите ѝ шетат наоколо приготвяйки закуска.

Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Общуваме с жестове. Сестрите и се смеят постоянно и не спират да ме взимат на подбив. Едната ме бъзикаше, че съм бил много мълчалив сутрин, а предната вечер, когато беше тук Кати, не съм спирал да говоря. И се залива в смях, подканвайки ме да ям. Бяха сготвили нещо подобно на варено зеле, отгоре яйце и някакви пикантни маслини. Плюс домашен хляб, естествено.

Къща в Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Възползвах се от възможността да направя някоя снимка на самата къща. Предната вечер Кати ми обясни, че е строена от баща ѝ.

Къща в Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Таваните са много високи- поне на 6 – 7 метра, което в жегите е, предполагам, предимство, но е практически невъзможно да се отоплява. Затова не се и опитват, а си ходят дебело облечени из къщи.

Къща в Ерфуд – Из Мароко с велосипед Къща в Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Единствената светлина влиза през това малко прозорче на тавана. Всъщност целият „салон“ е обграден от други помещения. От него се влиза и в домашната „джамия“. Баща ѝ я е построил заедно с къщата. От уважение към хората не съм снимал (макар да не са ми забранявали).
Кати ми открехна завесата, която служи за врата, за да видя какво представлява – общо взето едно доста голямо помещение с пръстен под, разделено посредством високи арки по средата. Има и едно прозорче на едната стена, а в другата ниша в стената, подобна на олтар, но няма сложено нищо на него. Над завеската има позлатен лист с текст от корана.

Къща в Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Самата къща е изградена около вътрешен двор, където прекарват по- голямата част от деня. Явно от тук идват вътрешните дворове, типични за испанските къщи.

Дете в Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Въпреки очебийната бедност смехът е чест гост тук. Постоянно се чуваше смях от двора, докато работеха над домашните си задължения, а този ангел не спря да се смее цял ден.

След закуска си измих главата на чешмата в двора. Гледаха ме малко странно, те явно рядко го правеха. Нямаха и баня всъщност, само „външна“ тоалетна.

Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Излязох да се разходя из селото, а и да намеря кафене да се закача с телефона към интернет. Самото село се оказа не чак толкова малко, колкото си мислех в началото, проснато е в продължение поне на километър по пътя. Видях 4/5 магазинчета, но само едно заведение и в него няма интернет.

Спирам се пред едно магазинче да попитам и ме заговарят на испански. Сядам до тях да си поговорим, любопитни са за всичко, а аз пък двойно. Така минава над час и се сещам, че съм тръгнал интернет да търся. Показаха ми, че малко по- надолу има интернетклуб.

Компютрите бяха допотопни,

а връзката…е какво може да очаква човек, бедна страна е като цяло. Спомням си навремето когато в клубовете в България бяха с Правец, а интернет нямаше изобщо.. В крайна сметка свърших основното- да си проверя пощата.

Въпреки това исках да закача и телефона малко към интернет, затова потеглих пеша към последното село, през което бях минал предният ден, на път за насам. Намираше се на около 4км може би, така че стигнах за под час. Още на входа имаше кафене с wifi и се тръшнах веднага.

Докато си поръчам кафе и около мен се заформи малка тълпа. Първо насядаха на съседната маса, а останалите си придърпваха столове между двете. Говореха малко английски и испански и се заговорихме с тях. В интерес на истината в началото не си давах сметка, защото се бях задълбочил в телефона, но по едно време вдигнах глава и ги видях около мен. Всички мълчаха и не ме притесняваха, докато не оставих телефона на масата, чак тогава започнаха да ме разпитват. Всички бяха много любопитни, споменаха ми, че туристи тук почти не спират и рядко говорят с някого извън своят кръг. Един от тях ме беше видял, предният ден, да преминавам с колелото и им обясни, а те не можеха да повярват, че някой пътува така… Интересно, а уж дост велосипедисти ходят към Мароко… явно се ограничават до по- известните маршрути…

По едно време се сетих да пратя съобщение на Кати, имаше вероятност да се прибира пеша, да знае, че съм там, ако иска да вървим заедно. Оказа се, че все пак се е качила на училищното автобусче /имаха предната вечер дискусия с шофьора, бяха се оплакали от него, че често закъснява и че кара момчетата и момичетата заедно, а момичетата не искаха да се смесват…та и беше казал, че повече няма да я кара./, така че си допих кафето и тръгнах да се прибирам.

По пътя срещнах доста от момчетата, с които се видях предният ден и повечето бяха страшно весели, че ме виждат отново. Пак получих покани за чай, но Кати и сестрите и щяха да ме чакат за обяд, така че ги отклоних.

За обяд бяха приготвили кускус със зеленчуци. Малко ми беше безсолен, но не беше лош. Но и не е нещо невероятно, както се опитват да го изкарат туристическите къщи. Като свърши поднесох друг тава с кускус и купички- сипваш си кускус, доливаш мляко и ядеш. Млякото имаше странен, леко кисел вкус, обаче ми хареса.

Предната вечер ми бях донесли една малка чаена лъжичка и си помислих, че навярно нямат други, защото не ползваха, а за кускус-а донесоха едни големи, почти като черпаци… спомням си дядо обича да яде с такива големи лъжици, аз ги намирам за малко неудобни.

Пуснали са телевизора и дават картини на път затрупан със сняг.

Дочувам името Оурзазат и моля Кати а се заслуша за какво става дума. Оказва се, че прохода между Оурзазат и Маракеш е затрупан със сняг…Ужас, явно ще се мръзне. Надявам се поне да получа отговор от каучсърфинг за спане в Оурзазат, че а спестя малко пари, вчерашният хотел ми одра кожата направо.

Следобед всеки хуква да си върши работата и оставам сам. В стаята е доста хладно, но съм облечен и горе долу ми е добре. Не ми се разхожда много навън, отпуснал съм се, чета книга и релаксирам.

Около 7 – 8 вечерта всички се прибират и къщата се оживява отново. Изведнъж спира тока, но само в общата стая, явно изгорял бушон. Момичетата ръчкат, но явно нито те, нито брата им разбира нещо. По някаква странна приумица имам из инструментите си фазомер…

Бушони, Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Бушоните са ми малко странни, буквално антични, но принипа на действие е същият като нашите навремето. Ориентирам се бързо, бушона е счупен, оказва се, че в един ъгъл се валя още един счупен, та измежду двата сглабям един работещ. Гледат ме като жив гений… а е нещо толкова елементарно… става ми малко тъжно, за да ремонтираш този бушон не се изисква някакво образование…

Същата вечер пристига на гости и един от другите братя. Катя моли да и дам фотоапарата и карта със снимките от Испания, като предварително ме моли да изтрия някои от тях /особено плажните, на които се виждат момичета по бански/ за да не вкарвам братята и в грях..

Лягаме си късно, чак около един. Тази вечер получава отговор един фундаментален въпрос, който ни тормозеше с Катя, докато си говорехме в Мерзуга – да не да спят с дрехите тези хора, че все изглеждат толкова омачкани и лекьосани...

Отговорът е 42…А не, това беше на друг въпрос… Та да, новопристигналият брат се отбива по веднъж в седмицата насам и няма собствена спалня, затова спи в салона с мен. Свали си шапката от главата, изу обувките, зави се и заспа като пич… На следващата сутрин само сложи шапката отново, обу се, оплакна очи и замина на работа…и те така…

На следващият ден ставам рано, за да мога да си взема довиждане с Кати и още в 8

потеглям към Tinejdad,

на 13 км по пътя.

Тинеждад – Из Мароко с велосипед

Още на входа намирам заведение с интернет и спирам да се разсъня с едно кафе. Носят ми го с минерална вода, въпреки, че не съм я поръчал. Не обръщам внимание, което в последствие ми излиза през носа – сметката ми е 20 дирхама. Не ми се спори, за да не си разваля настроението от времето прекарано с Кати и семейството и.

Мароко е страна на крайностите.

Тъкмо ти се случи нещо страхотно, което да предизвика широка усмивка на лицето ти, и попадаш на някой, който ти я вгорчава. Но като се замисля при нас не е по-различно. Просто тук е различен свят, сетивата са изострени до крайност и възприемаме всичко много по-пълно и лично.

Тинеждад – Из Мароко с велосипед

Потеглям отново и километрите се нижат с лекота. Скучно ми е, заобиколен съм от каменна пустиня. По едно време –

портал насред пустинята

Защо е построен и е там – няма знак. Ням нито табела, нито надпис…нищо… В последствие разбирам, че това е граница на провинция. Но мисля, че е традиция само из южно Мароко, на север не видях нито един.

Тинеждад – Из Мароко с велосипед

Не веднъж споменавам, че в голяма част от градовете и селата

мизерията е повсевместна

Но за пръв път видях всичко наоколо да е

покрито с разкъсани найлонови торбички и хартия

Дори снимката не показва добре мръсотията между Tinejdad и Tinghir…

Тингир – Из Мароко с велосипед

Към два и половина стигам

Tinghir,

откъдето се отделя пътя за пролома Тодра. Завивам наляво и поемам нагоре, но някак си нямам желание. Като че нещо ми шепне да се откажа, че не си струва.

Приближавам ресторантче и спирам да питам за цената на таджина – 70 дирхама…брат, луд ли си? Продължавам нагоре и ме настига колоездач. Започва да ме убеждава да спя у тях, евтино, в истинско берберско семейство и типичната им храна… Мой човек – истинска берберка ме покани в своя дом, нахрани ме и ми осигури легло, предложи приятелство и приятно прекарано време без да иска нищо, освен човешки контакт… Накрая се почувства неудобно, че ѝподарих камилката от палмов лист… дет викат американците – beat that…

Тингир – Из Мароко с велосипед

В следващият момент просто обърнах колелото, заебах пролома и

потеглих към Пролома Дадес.

Спрях в центъра на градчето да хапна. За 55 дирхама ядох таджин с агнешко, придружен с две купички маслини и чай. Заговорих се с един от клиентите, местен, работещ в Амстердам. Бил си дошъл за кратка ваканция и след два дни заминавал отново. Предложи да ми покаже хубав магазин откъдето да си купя традиционна джелаба. Викам що па не, да видим.

Е да, имаше хубави джелаби, симпатично магазинче беше, ама се опитаха да ме измуфтят 600 дирхама…чакай малко е пич, хич да не е имам предварителна информация за цените..

Изобщо не се и пазарих, казах им чао и си заминах, докато се опитваха да ме спрат. Вкиснах ми настроението съвсем с това евтино търгашество…

Тингир – Из Мароко с велосипед Тингир – Из Мароко с велосипед

Пътят беше в добро състояние и се караше леко. Въпреки това се чувствах изцеден, по скоро емоционално, отколкото физически, но даваше сериозно отражение.

35 км по- нататък стигнах някакво селце. Вече бях доста уморен и исках да спра, но в единственият хотел ми искаха 450 дирхама, така че уморено продължих да въртя педалите.

Пустинята – Из Мароко с велосипед Пустинята – Из Мароко с велосипед Пустинята – Из Мароко с велосипед

Налагаше се а стигна до

Бумалн,

на около 20 км по-нататък. Честно казано да караш н свечеряване насред пустиня, да не виждаш нищо друго освен гол камънак и да се чудиш къде ще спиш… е, много е скапано! Още повече че имах някакъв срив в настроението и ми се отразяваше сериозно.

Бумальн Дадес, Мароко

Въпреки това успявах да се насладя на гледките.

Пустинята – Из Мароко с велосипед Пустинята – Из Мароко с велосипед

Вече в Boumalne открих относително лесно много приятен хотел.

Хотел в Бумалне – Из Мароко с велосипед Хотел в Бумалне – Из Мароко с велосипед Хотел в Бумалне – Из Мароко с велосипед Хотел в Бумалне – Из Мароко с велосипед Хотел в Бумалне – Из Мароко с велосипед

Удоволствието (а то наистина си е удоволствие) ми излиза 80 дирхама и след един дълъг душ се чувствам доста освежен. Качвам се към заведението да пия един чай. Предлагат ми да хапна, менюто беше около 80 – 90 дирхама, не помня вече, но не ми се дават толкова пари. Въпреки това си взимам поне една супа, 20 дирхама е и е супер вкусна. После разбирам, че се казва „харира“ и се скъсах да я ям (на доста по-добри цени, но за това по нататък).

Днес съм минал 126 км и, след топлата супа и чай, буквално умирам в леглото.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

Boulmane има още изгодни места за нощувка:



Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Мароко има още места за посещение – направете своята резервация:


Booking.com

Из Мароко с велосипед (7): Ризани и Ерфуд

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия, продължихме към Мерзуга, а днес през Ризани ще стигнат до Ерфуд.

Приятно четене:

Ризани и Ерфуд

и Музеят на фосилите

част шеста на

Из Мароко с велосипед

Мерзуга е място, което не ти позволява да припираш,

всичко тече бавно..Събрал съм багажа, но си пия спокойно кафето. Потеглям чак към десет.

Сахара: Мерзуга – Из Мароко с велосипед

Имам два варианта пред себе си

– да се върна чак до Ерашидия и оттам да си хвана главният път за Оурзазат /в Мароко второстепенни пътища почти няма, почти през цялото време карах по главните.

Другият

– да се върна до Ерфуд и оттам да хвана втростопенен път, който виждам на картата. Разбира се, вторият вариант печели без обсъждане.

Пътят към Ризани

отново се точи тегаво. Значи на идване причината не е била умората. Просто наоколо няма нищо на което да се спре погледа, а асфалта е похабен и скорост се поддържа трудно. Въпреки че съм починал едва успявам да се движа с петнайсетина километра в час. Ризани се намира на 35 км, но съм решил да не спирам за почивка там, а да се понасиля и да се добера поне до Музея на фосилите, чиято табела видях преди 2 дни.
Усещам, че плътно до мен се движи някаква кола, завъртам глава и..изненадааа… германците, които снимах преди два дена са изравнили кемпера с мен, за да ми направят една снимка движение. При това на почти същото място, където се снимахме. Спират да разменим впечатления и те се разделяме всеки по своя път.

Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Скуката отново ме обзема, но с малко по малко приближавам към градчето.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Всъщност това е някаква малка махаличка преди самото Ризани, ама ѝ се радвам като дете. Най-сетне някаква визуална промяна. Направо не ми се мисли как са пътували някога камилските кервани с дни, без да видят нищо друго освен голата пустиня. Как няма да са едни от най- големите философи на времето си…

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Между другото

представите ни за оазисите са доста детски и наивни

В по-голямата си част се виждат само групи от прашни палми и напукана, камениста почва. Зеленина /освен палмите/ практически няма.

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Пътят от Ризани към Ерфуд

не е много по-добър като състояние на асфалта, но е заграден от градини и е приятно да се кара. Въпреки това стигам до

Музея на фосилите

с облекчение, защото вече съм се поизморил.

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Като истински и подозрителен българин не вярвах, че това малко парче ще да тежи 90 кила. Е не знам дали са 90, ама тежеше и то много, да знаете…

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Входът наистина беше безплатен, с влизането към мен се приближи мароканец. поднесе ми чашка чай и попита говоря ли френски, след което се оттегли.

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Музеят всъщност са няколко витрини наредени така, че се да минеш през всички преди да влезеш в магазинчето. Преди да мина и половината се появи едно момиче, което учтиво ми предложи /на английски/ да се върнем в началото и така ще може да ми обясни за експонатите.

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Аз пък учтиво ѝ благодарих и още по-учтиво ѝ отказах. Просто ме няма да запомням разните му там факти, дати и дреболии съпътстващи всеки елемент от експозицията.

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Вярно че този „музей“ си е типичен туристически капан, но на мен ми хареса. Беше ми приятно да разглеждам експонатите, още повече ми хареса, че хората са си направили труда да направят нещо различно с което да спечелят интереса на туристите към магазина. В повечето случаи тези магазини са просто една полусъборена барака с нахвърляни на 2 дъски отпред камънаци, покрити с прах от вятъра и преминаващите коли.

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Още повече ми хареса факта, че можеш да разглеждаш стоката без някой да ти виси постоянно на главата, да ти бута нещо и да те убеждава, че ще ти го даде супер евтино. А и в интерес на истината тук имаше доста красиви неща, стига пари да имаш /както навсякъде/

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Въпреки че не можех да си позволя излишни разходи реших да си купя един камък с връзка за врата. Струваше около 3 евро и силно подозирам, че из Малага мога да намеря нещо подобно за тази цена, ама пък няма да е докарано от Сахара. Дето се вика – само спомена си струва повече. Пък и исках да купя нещо, хората наистина бяха вложили старание за всичко това, нещо рядко срещано в Мароко.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Отпочинал яхвам колелото и малко по-късно съм в

Ерфуд

откъдето поемам по второкласният път, намерен на картата. Не могат да не ми направят впечатление тукашните крайпътни лампи- всяка със собствен соларен панел. И това в „изостанало“ Мароко, мда.

Не помня колко километра по-късно стигнах до

някакво градче – Jorf,

много, ама много мръсно място. Там за пръв път видях жените нинджи. Противно на широко разпространеното мнение

Мароко е доста либерална страна

Момичетата и жените масово не крият лицата си /само косата/ и досега не бях видял нито една нинджа. А тук видях дори жени, които така придържаха бурките, че им се виждаше само едното око.

Бях поуморен и реших да пия един чай. Лепва се някакъв местен, Хасан. Оказва се, че говори испански и ми предлага спане за 30 дирхама. На нам си колко километра по-нататък живеел баща му, в берберска палатка, край някакви кладенци. Той тази вечер нямало да е там би в града да си види децата, но баща му щял да ме приеме и нагости. Съгласявам се без да му мисля и той ми рисува карта и обяснява как да го намеря, за да не се объркам. Трябва да мина следващото село, на 7 км по- нататък и още 4 километра до палатката на баща му. Пия чая и потеглям.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

По пътя мяркам тази руина и спирам да я разгледам. Вътре има една много дълбока дупка. В последствие схващам че е било кладенец, но за момента не ми е много ясно, макар да го подозирам, заради този капак отпред.

Стигам до селото и ми остават 4 км до нощувката, но задухва много сериозен вятър и едва успявам да пресека селото. Движа се толкова бавно, че

тълпи деца хвърчат около мен

и ми подвикват нещо. Не разбирам какво точно, но не са дружелюбни. Е, поне половината викат стандартното- един дирхам моля. Някои явно псуват, но не обръщам внимание, в момента съм зает да се боря с вятъра. Загубена битка, както разбирам, когато стигам края на селото…

Пясъчна буря – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

…надига се пясъчна буря

и просто няма начин да мина оставащите ми 4 км. Пясъка ми се навира из очите и успява да ми изкара дясната леща, добре че в багажа си нося резервни.

В началото на селото видях табела за хотел, подозирам че ще е от скъпите, затова питам местен дали няма друг. Ами няма, ще трябва в този да ида. Лепват ми се две хлапета да ми покажели. Какво да ми показвате пичове, виждам и сам табелите…ама не ме разбират и продължават техните колела край мен…

Стигаме хотела, забутан малко извън селото, без проблеми, измежду къщите вятъра и пясъка не е усещат много. Красив е, със сигурност не е от евтините, заобиколен с градини и високи огради. Звъня на звънеца, но никой не отговаря. След няколко опита решавам да прескоча оградата и да потърся който и да е. Намирам Хасан, извинява се, че работел в градината, слушайки музика и затова не ме е чул. Идва да отвори портата, за да си прибера колелото.

Хотел в Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Хотел в Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Хотелът е страхотен, няма спор. Построен е от някаква французойка, в момента била в Казабланка по работа. От цената ми се завива свят – 300 дирхама, почти 30 евро. много бре, Хасане… А той ми вика, че през сезона стаите вървяли по 1 300… Нямам голям избор, затова плащам. Недостатък е, че хотела няма интернет, а и тока не е съвсем наред – намирам малък маслен радиатор в стаята и решавам да го включа, че ми е студено нещо, а то лампите веднага почнаха да мъждукат, вместо да светят… смях..

Ядосвам се, изчезнало ми е знамето на ремаркето. Сещам се, че по едно време усетих някакво дърпане назад, когато децата търчаха около мен, но бях решил че е от блъскането на вятъра, а то те са ми го откраднали. Обмислих и варианта да го е отнесъл вятъра, но няма как да е просто. В крайна сметка си вадя котлона за да си приготвя вечера и повдигам рамене- нищо не мога да направя, колкото и да се нервирам.

На сутринта, въпреки че още ме „боли“ заради високата цена, се чувствам добре. Събирам багажа и слизам долу, а Хасан ми е приготвил чай. Пия го и натоварвам колелото, като не пропускам да питам какво му дължа за чая /вечерта също ми беше приготвил и седя за компания до мен докато си пишех в тетрадката, въпреки че не го бях молил/, а той ми вика че нищо. Доволно.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Потеглям без да се бавя повече. Трябва да е около 9 часа, но по улиците не се вижда жива душа. И още по-добре, защото още съм малко ядосан за липсващото знаме.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Край пътя терена целият е като че в огромни къртичини, макар за момента да ги оприличавам на вулканични кратери. Нямам и идея какво са, а и не ми се приближава към тях.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Има няма половин час по-късно минавай край някакви палатки. Възрастен мъж ме вижда и започва да ме вика и да търчи към мен. Спирам да видя какво е станало, а то се оказва бащата на Хасан. Не, не на този от хотела, а на онзи, който предната вечер ми предлага да спя при баща му за 30 дирхама.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Кани ме да пия чай и успява да ми обясни, че Хасан щял да дойде всеки момент. Наистина, няма и половин час по-късно пристига. Извинявам му се, чувствам се неудобно, че съм карал баща му да ме чака. Той пък е облекчен, предупредил баща си да гледа за мен, а той като съм се забавил тръгнал да ме търси. Притеснили са се заради бурята да не е станало нещо с мен.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Мястото се нарича „Bivouac les Touareg Chez Bachir“,

a Хасан и баща му са много приятни хора. Предлагат ми да ми покажат водните кладенци, с които е известен този край.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Оказва се, че това са кратерите, край които карам цял ден.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Кладенците не са това, което ние сме свикнали да наричаме кладенец.

Това са си цял лабиринт от подземни галерии през които някога е текло вода и се е захранвал оазиса на намсиколко километра от тук. Каза че и в големите летни жеги много хора прекарвали дните си тук долу, защото било по-хладно. Но вода няма от около 50 години. Според бащата на Хасан причината е в постепенното разделение между араби, бербери и туареги е основната причина, навремето са работели задно и са докарвали водата до повърхността. Е, предполагам наличието на съвременната напоителна техника, тръби и прочие, също имат пръст..

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Става време да се сбогувам с баща и син и да продължа. Въртя педалите по, сякаш, безкраен път с постоянен насрещен вятър. Няма и час, а вече съм уморен.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

След 15 – 20 км

стигам до някакъв оазис

Разбира се има и малко градче, но по неизвестни причини ми е неприятно. Има нещо в него, което ме отблъсква, затова просто преминавам през него, на километър след края му виждам крайпътно заведение с wifi и спирам да пия кафе. Влизма в couchsuring, надявам се да си осигуря безплатно спане, когато стигна в Оурзазат.

Час по-късно отново съм на педалите. Тъкмо потеглям и пред мен спира мотор. Хуан, на път за Tinejdad. Пуши по цигара докато си говорим и е уговаряме да пием по чай довечера, ако стига до там.

Продължавам напред и пресичам малко село. Явно има училище и учениците се прибират. Две момчета с колела се залепят да карат покрай мен. Опитват се да си говорим, но знаят само 3 – 4 думи на английски. Единият ме кани на чай в тях, но отказвам. Някак си неудобно ми е, дори не можем да говорим, ще се чувствам неловко.

Продължават да карат край мен, пресичаме друго село, а на изхода друга група ученици. Молят ме да спра за да си поговорим.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Питат ме за вода и без да се замисля вадя бутилката и подавам. Добре, че си нося три бутилки, защото народа наистина е жаден.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Английски говори само Кати /момичето колелото на горните две снимки/ и превежда на всички. Любопитни са и очаровани, че някой може да предприеме такова пътуване.

Кати ме кани на чай у тях. Приемам. Кара край мен и си говорим. Щастлива е, защото учи английски, а освен с учителя, няма с кого да си говори. Оттук минават много каравани /малко преди това ме задмина редица от 11 каравани/, но туристите просто не спират в такива малки, с нищо забележими, селца.

Питам я два пъти дали няма да е проблем /не забравям, че сме в мюсюлманска страна все пак/, но тя ме успокоява. Баща и го нямал в момента, а ако бил тук щял да бъде щастлив да ме приеме за гост.

Представя ме на двете си сестри и жената на брат и, които живеят в момента в къщата. Каза ми, че са 7 сестри и 7 братя, но са пръснати из страната. Баща и бил в момента на гости на брат и в Рабат.

Сядаме около ниска масичка да пием чай. Тя превежда на сестрите си и разговора върви леко и приятно. Предлагат ми да остана да спя у тях, а аз нямам нищо против, въпреки че съм минал има няма 50тина километра.

Питам я защо се крие на снимките, тя казва, че не е харесва, била с прекалено тъмна кожа и прекалено слаба, искала да е по широка в ханша… а в Европа жените биха убили за нейната фигура…. Разглеждат снимките и се радват, бедно семейство са и рядко са пътували. В действителност познавам по- голяма част от Мароко, отколкото те са виждали някога.

Пита ме как си готвя, а аз и показвам газовото котлонче. Изумени са от кафеварката, никога не са виждали такава и ме молят да направя показно как се ползва. Изумени са как така водата, уж сложена долу, се оказва горе. Опитах се да обясня, но май не ме разбраха.

На вечеря ядем всички заедно. Приготвили са таджин и всички ядем от една чиния, донесли са ми малка лъжичка, ако искам да ям с нея. Но както се казва- в Рим, като римляните, така че храбро чупя хляб и потапям пръсти.

Прибира се от работа и брат и и веднага сяда на трапезата. Весел е, а като ме вижда се усмихва още по- широко. Започва да ме разпитва за какво ли не и постоянно се смее. Изобщо в къщата е много весело, смеха е нещо съвсем естествено.

Няколко часа по- късно ми постилат на ниските възглавници и заспивам като цар. В процеса на разговора съм поканен и решил да остана още една нощ в селцето Игли, което едва успявам да намеря на картата.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

В района на Ерфуд има много възможности за изгодни нощувки:



Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Мароко има още места за посещение – направете своята резервация:


Booking.com