Tag Archives: Мароко

Из Мароко с велосипед (8): През Тингир към Бумалн

от Пътуване до...

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия, продължихме към Мерзуга, а за последно останахме на гости на една берберка близо Ерфуд. Днес ще си кажем Довиждане с Кати и ще поемем в посока Бумалн.

Приятно четене:

През Тингир към Бумалн

Из Мароко с велосипед

петък, 28 март

На следващият де се събуждам някъде около 9. Кати е заминала за училище, а сестрите ѝ шетат наоколо приготвяйки закуска.

Общуваме с жестове. Сестрите и се смеят постоянно и не спират да ме взимат на подбив. Едната ме бъзикаше, че съм бил много мълчалив сутрин, а предната вечер, когато беше тук Кати, не съм спирал да говоря. И се залива в смях, подканвайки ме да ям. Бяха сготвили нещо подобно на варено зеле, отгоре яйце и някакви пикантни маслини. Плюс домашен хляб, естествено.

Възползвах се от възможността да направя някоя снимка на самата къща. Предната вечер Кати ми обясни, че е строена от баща ѝ.

Таваните са много високи- поне на 6 – 7 метра, което в жегите е, предполагам, предимство, но е практически невъзможно да се отоплява. Затова не се и опитват, а си ходят дебело облечени из къщи.

Единствената светлина влиза през това малко прозорче на тавана. Всъщност целият „салон“ е обграден от други помещения. От него се влиза и в домашната „джамия“. Баща ѝ я е построил заедно с къщата. От уважение към хората не съм снимал (макар да не са ми забранявали).
Кати ми открехна завесата, която служи за врата, за да видя какво представлява – общо взето едно доста голямо помещение с пръстен под, разделено посредством високи арки по средата. Има и едно прозорче на едната стена, а в другата ниша в стената, подобна на олтар, но няма сложено нищо на него. Над завеската има позлатен лист с текст от корана.

Самата къща е изградена около вътрешен двор, където прекарват по- голямата част от деня. Явно от тук идват вътрешните дворове, типични за испанските къщи.

Въпреки очебийната бедност смехът е чест гост тук. Постоянно се чуваше смях от двора, докато работеха над домашните си задължения, а този ангел не спря да се смее цял ден.

След закуска си измих главата на чешмата в двора. Гледаха ме малко странно, те явно рядко го правеха. Нямаха и баня всъщност, само „външна“ тоалетна.

Излязох да се разходя из селото, а и да намеря кафене да се закача с телефона към интернет. Самото село се оказа не чак толкова малко, колкото си мислех в началото, проснато е в продължение поне на километър по пътя. Видях 4/5 магазинчета, но само едно заведение и в него няма интернет.

Спирам се пред едно магазинче да попитам и ме заговарят на испански. Сядам до тях да си поговорим, любопитни са за всичко, а аз пък двойно. Така минава над час и се сещам, че съм тръгнал интернет да търся. Показаха ми, че малко по- надолу има интернетклуб.

Компютрите бяха допотопни,

а връзката…е какво може да очаква човек, бедна страна е като цяло. Спомням си навремето когато в клубовете в България бяха с Правец, а интернет нямаше изобщо.. В крайна сметка свърших основното- да си проверя пощата.

Въпреки това исках да закача и телефона малко към интернет, затова потеглих пеша към последното село, през което бях минал предният ден, на път за насам. Намираше се на около 4км може би, така че стигнах за под час. Още на входа имаше кафене с wifi и се тръшнах веднага.

Докато си поръчам кафе и около мен се заформи малка тълпа. Първо насядаха на съседната маса, а останалите си придърпваха столове между двете. Говореха малко английски и испански и се заговорихме с тях. В интерес на истината в началото не си давах сметка, защото се бях задълбочил в телефона, но по едно време вдигнах глава и ги видях около мен. Всички мълчаха и не ме притесняваха, докато не оставих телефона на масата, чак тогава започнаха да ме разпитват. Всички бяха много любопитни, споменаха ми, че туристи тук почти не спират и рядко говорят с някого извън своят кръг. Един от тях ме беше видял, предният ден, да преминавам с колелото и им обясни, а те не можеха да повярват, че някой пътува така… Интересно, а уж дост велосипедисти ходят към Мароко… явно се ограничават до по- известните маршрути…

По едно време се сетих да пратя съобщение на Кати, имаше вероятност да се прибира пеша, да знае, че съм там, ако иска да вървим заедно. Оказа се, че все пак се е качила на училищното автобусче /имаха предната вечер дискусия с шофьора, бяха се оплакали от него, че често закъснява и че кара момчетата и момичетата заедно, а момичетата не искаха да се смесват…та и беше казал, че повече няма да я кара./, така че си допих кафето и тръгнах да се прибирам.

По пътя срещнах доста от момчетата, с които се видях предният ден и повечето бяха страшно весели, че ме виждат отново. Пак получих покани за чай, но Кати и сестрите и щяха да ме чакат за обяд, така че ги отклоних.

За обяд бяха приготвили кускус със зеленчуци. Малко ми беше безсолен, но не беше лош. Но и не е нещо невероятно, както се опитват да го изкарат туристическите къщи. Като свърши поднесох друг тава с кускус и купички- сипваш си кускус, доливаш мляко и ядеш. Млякото имаше странен, леко кисел вкус, обаче ми хареса.

Предната вечер ми бях донесли една малка чаена лъжичка и си помислих, че навярно нямат други, защото не ползваха, а за кускус-а донесоха едни големи, почти като черпаци… спомням си дядо обича да яде с такива големи лъжици, аз ги намирам за малко неудобни.

Пуснали са телевизора и дават картини на път затрупан със сняг.

Дочувам името Оурзазат и моля Кати а се заслуша за какво става дума. Оказва се, че прохода между Оурзазат и Маракеш е затрупан със сняг…Ужас, явно ще се мръзне. Надявам се поне да получа отговор от каучсърфинг за спане в Оурзазат, че а спестя малко пари, вчерашният хотел ми одра кожата направо.

Следобед всеки хуква да си върши работата и оставам сам. В стаята е доста хладно, но съм облечен и горе долу ми е добре. Не ми се разхожда много навън, отпуснал съм се, чета книга и релаксирам.

Около 7 – 8 вечерта всички се прибират и къщата се оживява отново. Изведнъж спира тока, но само в общата стая, явно изгорял бушон. Момичетата ръчкат, но явно нито те, нито брата им разбира нещо. По някаква странна приумица имам из инструментите си фазомер…

Бушоните са ми малко странни, буквално антични, но принипа на действие е същият като нашите навремето. Ориентирам се бързо, бушона е счупен, оказва се, че в един ъгъл се валя още един счупен, та измежду двата сглабям един работещ. Гледат ме като жив гений… а е нещо толкова елементарно… става ми малко тъжно, за да ремонтираш този бушон не се изисква някакво образование…

Същата вечер пристига на гости и един от другите братя. Катя моли да и дам фотоапарата и карта със снимките от Испания, като предварително ме моли да изтрия някои от тях /особено плажните, на които се виждат момичета по бански/ за да не вкарвам братята и в грях..

Лягаме си късно, чак около един. Тази вечер получава отговор един фундаментален въпрос, който ни тормозеше с Катя, докато си говорехме в Мерзуга – да не да спят с дрехите тези хора, че все изглеждат толкова омачкани и лекьосани...

Отговорът е 42…А не, това беше на друг въпрос… Та да, новопристигналият брат се отбива по веднъж в седмицата насам и няма собствена спалня, затова спи в салона с мен. Свали си шапката от главата, изу обувките, зави се и заспа като пич… На следващата сутрин само сложи шапката отново, обу се, оплакна очи и замина на работа…и те така…

На следващият ден ставам рано, за да мога да си взема довиждане с Кати и още в 8

потеглям към Tinejdad,

на 13 км по пътя.

Още на входа намирам заведение с интернет и спирам да се разсъня с едно кафе. Носят ми го с минерална вода, въпреки, че не съм я поръчал. Не обръщам внимание, което в последствие ми излиза през носа – сметката ми е 20 дирхама. Не ми се спори, за да не си разваля настроението от времето прекарано с Кати и семейството и.

Мароко е страна на крайностите.

Тъкмо ти се случи нещо страхотно, което да предизвика широка усмивка на лицето ти, и попадаш на някой, който ти я вгорчава. Но като се замисля при нас не е по-различно. Просто тук е различен свят, сетивата са изострени до крайност и възприемаме всичко много по-пълно и лично.

Потеглям отново и километрите се нижат с лекота. Скучно ми е, заобиколен съм от каменна пустиня. По едно време –

портал насред пустинята

Защо е построен и е там – няма знак. Ням нито табела, нито надпис…нищо… В последствие разбирам, че това е граница на провинция. Но мисля, че е традиция само из южно Мароко, на север не видях нито един.

Не веднъж споменавам, че в голяма част от градовете и селата

мизерията е повсевместна

Но за пръв път видях всичко наоколо да е

покрито с разкъсани найлонови торбички и хартия

Дори снимката не показва добре мръсотията между Tinejdad и Tinghir…

Към два и половина стигам

Tinghir,

откъдето се отделя пътя за пролома Тодра. Завивам наляво и поемам нагоре, но някак си нямам желание. Като че нещо ми шепне да се откажа, че не си струва.

Приближавам ресторантче и спирам да питам за цената на таджина – 70 дирхама…брат, луд ли си? Продължавам нагоре и ме настига колоездач. Започва да ме убеждава да спя у тях, евтино, в истинско берберско семейство и типичната им храна… Мой човек – истинска берберка ме покани в своя дом, нахрани ме и ми осигури легло, предложи приятелство и приятно прекарано време без да иска нищо, освен човешки контакт… Накрая се почувства неудобно, че ѝподарих камилката от палмов лист… дет викат американците – beat that…

В следващият момент просто обърнах колелото, заебах пролома и

потеглих към Пролома Дадес.

Спрях в центъра на градчето да хапна. За 55 дирхама ядох таджин с агнешко, придружен с две купички маслини и чай. Заговорих се с един от клиентите, местен, работещ в Амстердам. Бил си дошъл за кратка ваканция и след два дни заминавал отново. Предложи да ми покаже хубав магазин откъдето да си купя традиционна джелаба. Викам що па не, да видим.

Е да, имаше хубави джелаби, симпатично магазинче беше, ама се опитаха да ме измуфтят 600 дирхама…чакай малко е пич, хич да не е имам предварителна информация за цените..

Изобщо не се и пазарих, казах им чао и си заминах, докато се опитваха да ме спрат. Вкиснах ми настроението съвсем с това евтино търгашество…

Пътят беше в добро състояние и се караше леко. Въпреки това се чувствах изцеден, по скоро емоционално, отколкото физически, но даваше сериозно отражение.

35 км по- нататък стигнах някакво селце. Вече бях доста уморен и исках да спра, но в единственият хотел ми искаха 450 дирхама, така че уморено продължих да въртя педалите.

Налагаше се а стигна до

Бумалн,

на около 20 км по-нататък. Честно казано да караш н свечеряване насред пустиня, да не виждаш нищо друго освен гол камънак и да се чудиш къде ще спиш… е, много е скапано! Още повече че имах някакъв срив в настроението и ми се отразяваше сериозно.

Бумальн Дадес, Мароко

Въпреки това успявах да се насладя на гледките.

Вече в Boumalne открих относително лесно много приятен хотел.

Удоволствието (а то наистина си е удоволствие) ми излиза 80 дирхама и след един дълъг душ се чувствам доста освежен. Качвам се към заведението да пия един чай. Предлагат ми да хапна, менюто беше около 80 – 90 дирхама, не помня вече, но не ми се дават толкова пари. Въпреки това си взимам поне една супа, 20 дирхама е и е супер вкусна. После разбирам, че се казва „харира“ и се скъсах да я ям (на доста по-добри цени, но за това по нататък).

Днес съм минал 126 км и, след топлата супа и чай, буквално умирам в леглото.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

Boulmane има още изгодни места за нощувка:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Мароко има още места за посещение – направете своята резервация:

Booking.com

Из Мароко с велосипед (7): Ризани и Ерфуд

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия, продължихме към Мерзуга, а днес през Ризани ще стигнат до Ерфуд.

Приятно четене:

Ризани и Ерфуд

и Музеят на фосилите

част шеста на

Из Мароко с велосипед

Мерзуга е място, което не ти позволява да припираш,

всичко тече бавно..Събрал съм багажа, но си пия спокойно кафето. Потеглям чак към десет.

Имам два варианта пред себе си

– да се върна чак до Ерашидия и оттам да си хвана главният път за Оурзазат /в Мароко второстепенни пътища почти няма, почти през цялото време карах по главните.

Другият

– да се върна до Ерфуд и оттам да хвана втростопенен път, който виждам на картата. Разбира се, вторият вариант печели без обсъждане.

Пътят към Ризани

отново се точи тегаво. Значи на идване причината не е била умората. Просто наоколо няма нищо на което да се спре погледа, а асфалта е похабен и скорост се поддържа трудно. Въпреки че съм починал едва успявам да се движа с петнайсетина километра в час. Ризани се намира на 35 км, но съм решил да не спирам за почивка там, а да се понасиля и да се добера поне до Музея на фосилите, чиято табела видях преди 2 дни.
Усещам, че плътно до мен се движи някаква кола, завъртам глава и..изненадааа… германците, които снимах преди два дена са изравнили кемпера с мен, за да ми направят една снимка движение. При това на почти същото място, където се снимахме. Спират да разменим впечатления и те се разделяме всеки по своя път.

Скуката отново ме обзема, но с малко по малко приближавам към градчето.

Всъщност това е някаква малка махаличка преди самото Ризани, ама ѝ се радвам като дете. Най-сетне някаква визуална промяна. Направо не ми се мисли как са пътували някога камилските кервани с дни, без да видят нищо друго освен голата пустиня. Как няма да са едни от най- големите философи на времето си…

Между другото

представите ни за оазисите са доста детски и наивни

В по-голямата си част се виждат само групи от прашни палми и напукана, камениста почва. Зеленина /освен палмите/ практически няма.

Пътят от Ризани към Ерфуд

не е много по-добър като състояние на асфалта, но е заграден от градини и е приятно да се кара. Въпреки това стигам до

Музея на фосилите

с облекчение, защото вече съм се поизморил.

Като истински и подозрителен българин не вярвах, че това малко парче ще да тежи 90 кила. Е не знам дали са 90, ама тежеше и то много, да знаете…

Входът наистина беше безплатен, с влизането към мен се приближи мароканец. поднесе ми чашка чай и попита говоря ли френски, след което се оттегли.

Музеят всъщност са няколко витрини наредени така, че се да минеш през всички преди да влезеш в магазинчето. Преди да мина и половината се появи едно момиче, което учтиво ми предложи /на английски/ да се върнем в началото и така ще може да ми обясни за експонатите.

Аз пък учтиво ѝ благодарих и още по-учтиво ѝ отказах. Просто ме няма да запомням разните му там факти, дати и дреболии съпътстващи всеки елемент от експозицията.

Вярно че този „музей“ си е типичен туристически капан, но на мен ми хареса. Беше ми приятно да разглеждам експонатите, още повече ми хареса, че хората са си направили труда да направят нещо различно с което да спечелят интереса на туристите към магазина. В повечето случаи тези магазини са просто една полусъборена барака с нахвърляни на 2 дъски отпред камънаци, покрити с прах от вятъра и преминаващите коли.

Още повече ми хареса факта, че можеш да разглеждаш стоката без някой да ти виси постоянно на главата, да ти бута нещо и да те убеждава, че ще ти го даде супер евтино. А и в интерес на истината тук имаше доста красиви неща, стига пари да имаш /както навсякъде/

Въпреки че не можех да си позволя излишни разходи реших да си купя един камък с връзка за врата. Струваше около 3 евро и силно подозирам, че из Малага мога да намеря нещо подобно за тази цена, ама пък няма да е докарано от Сахара. Дето се вика – само спомена си струва повече. Пък и исках да купя нещо, хората наистина бяха вложили старание за всичко това, нещо рядко срещано в Мароко.

Отпочинал яхвам колелото и малко по-късно съм в

Ерфуд

откъдето поемам по второкласният път, намерен на картата. Не могат да не ми направят впечатление тукашните крайпътни лампи- всяка със собствен соларен панел. И това в „изостанало“ Мароко, мда.

Не помня колко километра по-късно стигнах до

някакво градче – Jorf,

много, ама много мръсно място. Там за пръв път видях жените нинджи. Противно на широко разпространеното мнение

Мароко е доста либерална страна

Момичетата и жените масово не крият лицата си /само косата/ и досега не бях видял нито една нинджа. А тук видях дори жени, които така придържаха бурките, че им се виждаше само едното око.

Бях поуморен и реших да пия един чай. Лепва се някакъв местен, Хасан. Оказва се, че говори испански и ми предлага спане за 30 дирхама. На нам си колко километра по-нататък живеел баща му, в берберска палатка, край някакви кладенци. Той тази вечер нямало да е там би в града да си види децата, но баща му щял да ме приеме и нагости. Съгласявам се без да му мисля и той ми рисува карта и обяснява как да го намеря, за да не се объркам. Трябва да мина следващото село, на 7 км по- нататък и още 4 километра до палатката на баща му. Пия чая и потеглям.

По пътя мяркам тази руина и спирам да я разгледам. Вътре има една много дълбока дупка. В последствие схващам че е било кладенец, но за момента не ми е много ясно, макар да го подозирам, заради този капак отпред.

Стигам до селото и ми остават 4 км до нощувката, но задухва много сериозен вятър и едва успявам да пресека селото. Движа се толкова бавно, че

тълпи деца хвърчат около мен

и ми подвикват нещо. Не разбирам какво точно, но не са дружелюбни. Е, поне половината викат стандартното- един дирхам моля. Някои явно псуват, но не обръщам внимание, в момента съм зает да се боря с вятъра. Загубена битка, както разбирам, когато стигам края на селото…

…надига се пясъчна буря

и просто няма начин да мина оставащите ми 4 км. Пясъка ми се навира из очите и успява да ми изкара дясната леща, добре че в багажа си нося резервни.

В началото на селото видях табела за хотел, подозирам че ще е от скъпите, затова питам местен дали няма друг. Ами няма, ще трябва в този да ида. Лепват ми се две хлапета да ми покажели. Какво да ми показвате пичове, виждам и сам табелите…ама не ме разбират и продължават техните колела край мен…

Стигаме хотела, забутан малко извън селото, без проблеми, измежду къщите вятъра и пясъка не е усещат много. Красив е, със сигурност не е от евтините, заобиколен с градини и високи огради. Звъня на звънеца, но никой не отговаря. След няколко опита решавам да прескоча оградата и да потърся който и да е. Намирам Хасан, извинява се, че работел в градината, слушайки музика и затова не ме е чул. Идва да отвори портата, за да си прибера колелото.

Хотелът е страхотен, няма спор. Построен е от някаква французойка, в момента била в Казабланка по работа. От цената ми се завива свят – 300 дирхама, почти 30 евро. много бре, Хасане… А той ми вика, че през сезона стаите вървяли по 1 300… Нямам голям избор, затова плащам. Недостатък е, че хотела няма интернет, а и тока не е съвсем наред – намирам малък маслен радиатор в стаята и решавам да го включа, че ми е студено нещо, а то лампите веднага почнаха да мъждукат, вместо да светят… смях..

Ядосвам се, изчезнало ми е знамето на ремаркето. Сещам се, че по едно време усетих някакво дърпане назад, когато децата търчаха около мен, но бях решил че е от блъскането на вятъра, а то те са ми го откраднали. Обмислих и варианта да го е отнесъл вятъра, но няма как да е просто. В крайна сметка си вадя котлона за да си приготвя вечера и повдигам рамене- нищо не мога да направя, колкото и да се нервирам.

На сутринта, въпреки че още ме „боли“ заради високата цена, се чувствам добре. Събирам багажа и слизам долу, а Хасан ми е приготвил чай. Пия го и натоварвам колелото, като не пропускам да питам какво му дължа за чая /вечерта също ми беше приготвил и седя за компания до мен докато си пишех в тетрадката, въпреки че не го бях молил/, а той ми вика че нищо. Доволно.

Потеглям без да се бавя повече. Трябва да е около 9 часа, но по улиците не се вижда жива душа. И още по-добре, защото още съм малко ядосан за липсващото знаме.

Край пътя терена целият е като че в огромни къртичини, макар за момента да ги оприличавам на вулканични кратери. Нямам и идея какво са, а и не ми се приближава към тях.

Има няма половин час по-късно минавай край някакви палатки. Възрастен мъж ме вижда и започва да ме вика и да търчи към мен. Спирам да видя какво е станало, а то се оказва бащата на Хасан. Не, не на този от хотела, а на онзи, който предната вечер ми предлага да спя при баща му за 30 дирхама.

Кани ме да пия чай и успява да ми обясни, че Хасан щял да дойде всеки момент. Наистина, няма и половин час по-късно пристига. Извинявам му се, чувствам се неудобно, че съм карал баща му да ме чака. Той пък е облекчен, предупредил баща си да гледа за мен, а той като съм се забавил тръгнал да ме търси. Притеснили са се заради бурята да не е станало нещо с мен.

Мястото се нарича „Bivouac les Touareg Chez Bachir“,

a Хасан и баща му са много приятни хора. Предлагат ми да ми покажат водните кладенци, с които е известен този край.

Оказва се, че това са кратерите, край които карам цял ден.

Кладенците не са това, което ние сме свикнали да наричаме кладенец.

Това са си цял лабиринт от подземни галерии през които някога е текло вода и се е захранвал оазиса на намсиколко километра от тук. Каза че и в големите летни жеги много хора прекарвали дните си тук долу, защото било по-хладно. Но вода няма от около 50 години. Според бащата на Хасан причината е в постепенното разделение между араби, бербери и туареги е основната причина, навремето са работели задно и са докарвали водата до повърхността. Е, предполагам наличието на съвременната напоителна техника, тръби и прочие, също имат пръст..

Става време да се сбогувам с баща и син и да продължа. Въртя педалите по, сякаш, безкраен път с постоянен насрещен вятър. Няма и час, а вече съм уморен.

След 15 – 20 км

стигам до някакъв оазис

Разбира се има и малко градче, но по неизвестни причини ми е неприятно. Има нещо в него, което ме отблъсква, затова просто преминавам през него, на километър след края му виждам крайпътно заведение с wifi и спирам да пия кафе. Влизма в couchsuring, надявам се да си осигуря безплатно спане, когато стигна в Оурзазат.

Час по-късно отново съм на педалите. Тъкмо потеглям и пред мен спира мотор. Хуан, на път за Tinejdad. Пуши по цигара докато си говорим и е уговаряме да пием по чай довечера, ако стига до там.

Продължавам напред и пресичам малко село. Явно има училище и учениците се прибират. Две момчета с колела се залепят да карат покрай мен. Опитват се да си говорим, но знаят само 3 – 4 думи на английски. Единият ме кани на чай в тях, но отказвам. Някак си неудобно ми е, дори не можем да говорим, ще се чувствам неловко.

Продължават да карат край мен, пресичаме друго село, а на изхода друга група ученици. Молят ме да спра за да си поговорим.

Питат ме за вода и без да се замисля вадя бутилката и подавам. Добре, че си нося три бутилки, защото народа наистина е жаден.

Английски говори само Кати /момичето колелото на горните две снимки/ и превежда на всички. Любопитни са и очаровани, че някой може да предприеме такова пътуване.

Кати ме кани на чай у тях. Приемам. Кара край мен и си говорим. Щастлива е, защото учи английски, а освен с учителя, няма с кого да си говори. Оттук минават много каравани /малко преди това ме задмина редица от 11 каравани/, но туристите просто не спират в такива малки, с нищо забележими, селца.

Питам я два пъти дали няма да е проблем /не забравям, че сме в мюсюлманска страна все пак/, но тя ме успокоява. Баща и го нямал в момента, а ако бил тук щял да бъде щастлив да ме приеме за гост.

Представя ме на двете си сестри и жената на брат и, които живеят в момента в къщата. Каза ми, че са 7 сестри и 7 братя, но са пръснати из страната. Баща и бил в момента на гости на брат и в Рабат.

Сядаме около ниска масичка да пием чай. Тя превежда на сестрите си и разговора върви леко и приятно. Предлагат ми да остана да спя у тях, а аз нямам нищо против, въпреки че съм минал има няма 50тина километра.

Питам я защо се крие на снимките, тя казва, че не е харесва, била с прекалено тъмна кожа и прекалено слаба, искала да е по широка в ханша… а в Европа жените биха убили за нейната фигура…. Разглеждат снимките и се радват, бедно семейство са и рядко са пътували. В действителност познавам по- голяма част от Мароко, отколкото те са виждали някога.

Пита ме как си готвя, а аз и показвам газовото котлонче. Изумени са от кафеварката, никога не са виждали такава и ме молят да направя показно как се ползва. Изумени са как така водата, уж сложена долу, се оказва горе. Опитах се да обясня, но май не ме разбраха.

На вечеря ядем всички заедно. Приготвили са таджин и всички ядем от една чиния, донесли са ми малка лъжичка, ако искам да ям с нея. Но както се казва- в Рим, като римляните, така че храбро чупя хляб и потапям пръсти.

Прибира се от работа и брат и и веднага сяда на трапезата. Весел е, а като ме вижда се усмихва още по- широко. Започва да ме разпитва за какво ли не и постоянно се смее. Изобщо в къщата е много весело, смеха е нещо съвсем естествено.

Няколко часа по- късно ми постилат на ниските възглавници и заспивам като цар. В процеса на разговора съм поканен и решил да остана още една нощ в селцето Игли, което едва успявам да намеря на картата.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

В района на Ерфуд има много възможности за изгодни нощувки:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Мароко има още места за посещение – направете своята резервация:

Booking.com

Из Мароко с велосипед (6): Към Мерзуга в Сахара

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия. Днес ще продължим към Мерзуга.

Приятно четене:

Към Мерзуга в Сахара

част шеста на

Из Мароко с велосипед

Сутринта ставам рано, още към 7. Багажа съм го събрал още предната вечер, така че половин час по- късно съм готов за път.

Днес трябва внимавам с батериите на телефона и апарата, защото в контакта на стаята ток нямаше. Ще трябва минимум час да загубя някъде за зареждане, защото поне на телефона ще ми трябва.
Правя снимка на хотела и още не съм свалил апарата, съдържателката се показва случайно на вратата и изплашено се скрива. Успокоявам я, че не е на снимката. Култура. Сещам се за индианците, които са мислели, че така се улавя душата на човек и ми става смешно.
Решил съм кафе да пия поне след 30 – 40 км, така че се качвам на колелото и потеглям.

В първият момент не можах да повярвам – алея за колела? Много ясно че не, просто те задължават да караш по асфалтираният банкет. Не че колите и моторетките не го ползваха…

Въртя си аз педалите, измъкнал се най сетне от този грозен град, навсякъде около мен пустиня, но гледам някакъв разлом насред пустинята, в близост до пътя.

В първия момент помислих, че е старо корито на някоя река, избутах колелото по-далечко от пътя и се приближих да погледна. А то –

красив оазис

В далечината виждам заведение и решавам – има ли гледка към оазиса, то ще пия кафе. Голяма работа, че не съм минал и 30 км.

Заведенийцето беше приятно, собственика му, Мохамед, говореше свободно английски и испански.

Седнах да попиша малко в тетрадката, че предният ден бях позанемарил. За съжаление не можех да заредя батериите – токът се осигуряваше от слънчеви панели, но не достатъчно, че да се зарежда телефон или камера.

Половин час по- късно отново бях на пътя, който плавно се спускаше край оазиса.
Всъщност самият той се оказва огромен…

…в продължение на километри въртях педали край кичести палми и малки селца.

Изобщо цареше някакво невероятно спокойствие. По късно си дадох сметка, че има път, който пресича през самият оазис, но на картата го нямаше, т.е. не го ли знаеш предварително…

На тези тераси оставят да се сушат вкусните фурми, които нагъвам здраво от вчера.

Още с навлизането си в оазиса се срещнах с нов асфалт, няма такъв кеф просто. Колелото вървеше само нагоре даже. Кара се с лекота.
В едно от селцата спирам да се заредя с вода и виждам някакви сладки, питам колко струва, а то 1 дирхам – няма и 10 цента. Викам дай да го опитам. Прилича на бутер тесто с бяла глазура и малко шоколад, а в тестото нещо сладко, докарва ми на мед с нещо. Наричат го

мюфий и си остана любимото ми сладко нещо,

което ядох в Мароко. Просто е страхотно!

Пустиня или не – на хората им се играе футбол

Няма игрище? Ще си изметат! Дори и пътечка са си направили. То и през този камънак е много трудно да се върви.

Постепенно изоставям оазиса зад гърба си и край мен започват да се точи тягостна, камениста пустиня. Колкото и да ми разправят, че има своята си красота /не че не съм съгласен принципно/ предпочитам да си карам край оазиса.

Пресичайки река Зиз

осъзнавм, че карам край нея от поне 2 дни. Тя е която дава живот на последният оазис, както и пълни големият, грозен гьол над Ерачидия, че захранва и Er Rich, ако не греша.

Наблегнал съм здраво на педалите, защото времето си тече, но пък и по новият асфалт се кара добре, така че и километрите се топят. Въпреки това не храня големи надежди да мога да посетя този безплатен музей. Не че смятам, че не е поредният туристически капан, но пък кой знае, може да остана и приятно изненадан.

Стигайки до Ерфоуд

отново съм заобиколен от палми. Отново цари невероятно спокойствие, сещам се за спокойствието царящо в малките български села към 2 – 3 часа след обяд, когато слънцето напече…

Хммм…кой е казал, че колелото не е товарно превозно средство? Тоя пич тук явно не го е чул…

В Ерфоуд спирам да пия чай.

Минава 3 след обед, а ми остават още 50 км. Въпреки това съм уморен и имам нужда да си взема въздух. В крайна сметка спането е уредено, така че дори и през нощта да стигна, то нямам проблеми. Освен, че ще трябва да карам по- тъмно, което никак не е приятно тук.
Половин час по-късно, заредил малко батериите /и моите и на телефона/ се възсядам вярното магаре и продължавам. С хубавият асфалт е свършено, скоростта ми пада, но съм обграден от малки палмови горички и въпреки, че пътя е тесен, се чувствам спокоен.

Преминавайки

през Рисани

изпреварих отново големи групи ученици, прибиращи се с колела. Спирам да снимам тази порта и до мен спира микробус, пригоден за каравана. Видях я и в Ерфоуд, направи ми впечатление колко добре си я е направил човека. Оказа се норвежец. Пътува с малкият си син вече от два месеца, планира поне година да са по пътищата.

На излизане от Рисани задминавам пистов велосипед. Усещам че момчето се амбицира и се движи плътно зад мен. Уморен съм, но не се давам, поддържам 25 км/ч. Държа се доста време, но накрая ме задминава, няма начин. Карам доста време зад него, а той си балансира с това…дългото дето го носи. Благодарен съм му, ако не беше той щях да се движа по- бавно навярно. Отбива се на 5км след градчето, подпира колелото и ми маха за поздрав. Махам му и аз.

Отново съм сам.

До Мерзуга остават около 30 километра –

едни от най- тегавите по време на цялото пътуване.

Обграден съм от всякъде с

каменна пустиня,

не се вижда нищо освен камънак. Асфалта е кофти, движа се доста бавно, хапвам малко хляб в движение за да заредя. Много нарядко ме подминава някоя кола или каравана. Чувствам как ми писва да въртя педалите.

Пред мен виждам спряла каравана, снимат се един друг на фона на пустинята и на ниските скали в далечината. Спирам и им предлагам да ги снимам заедно. Мъжа е като гръмнат – тъкмо се е канил да ме помоли същото. Германци са. Мъжът посещава Мароко за втора поредна зима, жената е кацнала преди 5 дни в Маракеш и още не може да се осъзнае. Мдааа, познат ми е този налудничав поглед в очите, още го виждам сутрин в огледалото /където има такова../.

Така и така съм спрял, моля ги да ме снимат и мен. Питат за разрешение да ме снимат с тяхната си камера – никой от познатите им в Германия нямало да повярва, че някакъв пътува из Мароко с колело… /За протокола – ниските „скали“, на заден фон, се оказаха пясъчни дюни. Блажено е невежеството…/

Говорим си поне 10 минути и се разделяме.

Продължавам надпреварата със слънцето. Кратката почивка ми се е отразила много добре, но бавно и славно губя надпреварата.

Час по- късно съм в

Мерзуга

Тук и заковах 1 000 км от началото на тази авантюра.
Намирам Мохамед лесно. Седнал е и пие чай заедно с един испанец. Казва се Хуан и не, не е онзи, повярвалият в Бог.
Канят ме да седна при тях и ме черпят чай. С Хуан са стари семейни приятели. Посещава Мароко от години и редовно се отбива насам. В последствие разбирам, че Хуан е помогнал да се съберат малко средства и да се построи малко училище, както и болница /по-скоро амбулатория/ в близкото селце. Сега е тук за да следи как са нещата, да осигури учебници и в търсене на нов терен за ново училище. Опитва се да помогне със съвети и развитието на туризма в района. Мохамед ми сподели, че под негово влияние доста от къщите вече имат бани и топла вода.

Отиваме към къщата и се запознаваме с Катя на живо,

до този момент се знаехме само по интернет. Качваме се на терасата да погледаме звездите и да поговорим. Хладно е. Решаваме да се облечем и да идем да хапнем нещо, а после и на нощна разходка до самите дюни.

Небето отново е невероятно, чувствам се като в приказка. А и да говориш на собственият си език с някого, след като последните 10 ни едвам си се оправял да си поръчаш хляб…безценно!

Прибираме се късно, Мохамед ме предупреди, че тази нощ в стаята ще спи една двойка – полякиня и мароканец. Влизам тихо в стаята, взимам хавлията и отивам да се изкъпя. Тръшкам се в леглото и просто умирам.

Сутринта се чувствам отпочинал като пич /Парично Изостанал Човек значело май/. Леглото е много удобно, наспал съм се и няма следа от очакваната мускулна треска. Идеално.
Тъкмо ставам и на вратата се чука. Гореспоменатата двойка се прибира, били са на сутришен тур с джип да посрещат изгрев от дюните. Извиняват ми се, ако са ме събудили сутринта, когато са излизали. Да бе, да. Спал съм като умрял.

Изпирам набързо дрехите на ръка и щраквам няколко снимки на дюните от терасата. Катя още не е станала, така че решавам да пия кафе в снощното заведение.

Кафенето е приятно и спокойно. Съдържателят му говори и испански. Изобщо в това село много народ говори испански, оказа се, че има голям прилив на испански туристи.

Мерзуга, Мароко

Сядам да си запиша впечатленията от предният ден и после просто си седя и релаксирам. Радвам се, че Катя ме отклони от пътя, усещам че съм имал нужда от почивка.
По- късно се запътваме към

дюните

Всъщност те са единствената атракция, привличаща туристите, тук.

Erg Chebi е малка пясъчна пустиня

насред огромна каменна такава.

Не знам

колко е висока дюната,

но си е бая. Освен това е доста изморително да се изкатери. Пясъкът е супер фин и краката затъват дълбоко в него. Налага ни се да спрем на 4 – 5 пъти преди да достигнем върха. Дори така имам усещането, че ще ми се схване прасеца.

Гледката отвисоко си заслужава усилията

обаче. А когато духне вятъра,

пясъкът се спуска като нежен воал по склона на дюните…

а той си духаше достатъчно, за да ти напълни всички отверстия с прах. Ама пак беше хубаво.

Засичаме се с пет местни момчета. От Ерфуд са, следват в Мекнес. Много са забавни, любопитни и се забавляват страхотно. Носят си и 5 литрова туба вода, която споделят с нас.

От високото може да се види и

един от известните туристически капани – разходка с камила

до берберски лагер в пустинята и пренощуване там. Истински бербери-скитници в Мароко надали съществуват, но доста хора се изръсват бая пари за това.

Повъртяхме се около час горе, понаснимахме се и решихме, че е крайно време да си ходим. Още повече, че ни гонеше глада.

Дачия

Тоя пич е цар – всичко наоколо чакъл и камънак, а той е успял да бухне колата в единствените 20 тина квадратни метра пясък… Ама имам сериозни подозрения, че зад волана е била жена, да не се обиждате, просто като я избутаха, жена слезе от колата. Ама може да е била вътре само докато мъжете бутат, де да знам.

Мерзуга е много малко селце,

но си има своята главна улица с 15 – 20 заведения и магазинчета. Седнахме на същото заведение от предната вечер и си поръчахме. Проблем беше, че вече печеше слънце, а имаше само един чадър, под който се беше подслонил възрастен германец. Питах собственика дали може да преместим масата на сянка, а той ми вика – премести я, ако искаш, по алеята между уличните платна /имаше палми/ я премести, няма проблеми. Ако някой дойде да каже нещо – аз съм те пратил, няма ядове.

Щом няма ядове – да ни е сладко. Хапнах с удоволствие, а после просто си седяхме и приказвахме. Откарахме така 2 – 3 предполагам, защото по едно време слънцето си тръгна към залез и позахладня достатъчно, за да си наметна якето.

Правим си кратка разходка и се прибираме. Слушаме музика, лафим си и релаксираме. Време е за сън. Хиляди благодарности за прекрасният ден Катя.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

В Мерзуга има много възможности за изгодни нощувки:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Възможност за нощувки из цяло Мароко:

Booking.com

Из Мароко с велосипед (5): От Миделт до Ерачидия

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида. Днес ще преминем по пътя между Миделт и Ерачидия.

Приятно четене:

От Миделт до Ерачидия

част пета на

Из Мароко с велосипед

Та разделих се с Хуан и продължих по моя път.
В началото върви трудно, но после наклона е в моя посока и постепенно увеличавам скоростта…

…20 км по- късно влизам в

Миделт

Карайки започнах да се притеснявам – от двете ми страни се простират планини, покрити ъс сняг. От едната слязох снощи, другата като че я наближавам…

…пък после и викам, че голяма работа, ако пътя минава оттам ще помръзна малко, пък пак ще стигна до топлото.

Вече в Миделт спирам да направя някоя снимка и ме наобикалят 3 момчета на около 16 – 17 години. Говорим на лош английски /лош от моя страна, отвратителен от тяхна../. Единият вади телефон и моли да се снимат с мен. Ами няма проблеми, обаче няма кой да снима, минават само 3 момичета, едва ги уговарят. Те си вървят и се правят, че не ни виждат и чуват.. Накрая едната се навива, момчетата ме прегръщат и заемат пози. Трябваше да дам и моят фотоапарат, ама на..
Разделяме се и всеки по пътя. Пък аз, срам не срам, си проверявам циповете на джобовете за всеки случай…
Крам си през градчето и чувам „Мосю, мосю..“, не е дете, човек на 30-ина години е, „Не говоря френски“ му викам, а оня пита за английски…ама пък аз хитрея..„Испански“ викам, той пък почва да ми плещи на добър испански. Почва се стандартното- откъде, накъде, защо, а накрая ме кани да посетя магазина му, бил наблизо.

Забутан е в пуста задна уличка. Оставям спокойно колелото отпред и влизам да пия чай. Колелото дори не го заключих, подпрях си го и толкова, изобщо в почти цяло Мароко се чувствах доста спокоен.
Та пием чай и си говорим за какво ли не. По едно време се появяват двама италианци, стари приятели, идващи често насам за по седмица две. Говорят френски, аз испански и не знам как, но се разбираме доста добре.

Предлагат ми да си купя нещо, но не настояват, правят го по-скоро заради принципа. Виждат, че съм с колело и няма как. Макар, ако решите, те могат да ви го изпратят и по пощата.

Потеглям. Пътя прави няколко огромни и безсмислени зигзага из пустинята /безсмислени за мен, да не да съм пътен инженер../, преди да почне пак да се изкачва в планините.

Преди да почне баира спирам да закуся.

В Миделт съм купил хляб и някакъв салам. Не знам от какво е направен, но ви препоръчвам да не го купувате. Гаден е, сух, няма никаква мазнина в него, все едно дъвчите шперплат /шперплат не съм ял, но предполагам, че вкус му е баш такъв../

Изкачването е доста стръмно, но гледките под мен са прекрасни. Преди пътя да се извие към планините спирам да направя някоя снимка…

…и към мен се приближават няколко момичета да погледат чужденеца…

…а малката ми казва, че ако искам може да ги снимам. После пък ми предлага да ме снима, не отказвам. Пита дали имам нещо за ядене, имам само един хляб, вадя го и им го давам.
Продължавам. Подминават ме коли и камиони, една от колите е спряла на едно уширение пред мен, шофьора е излязъл и пуши. Приближавам се, а човека хвърля фаса, бърка в колата и ме пресреща. Подава ми бутилка минерална вода и торбичка с кекс и нещо, което се оказва подобно на нашите банички, но без сирене. „Това е за теб, от мен и семейството ми“ вика, а от колата две жени ми махат с ръка. Придържа ми колелото, за да мога по-лесно да ги прибера.

„Снимай ме за да не ме забравиш“ казва, няма начин да те забравя Ясуф Бени Хасан. Това не е нещо, лесно за забравяне.

Кока Кола край пътя

Въртя педалите и ме избиват сълзи от жеста. Гледам насреща бутилка кока кола сложена на камък…ба.. викам взе да ми се привижда нещо… а то се оказаха даже 2… А зад една скала седнало едно момче на завет, върти търговийка явно. После видях на още 2 – 3 места застанали в засада..

И тук се обичат по скалите, но местният Амур е по-опасен – зарязал е стрелите и направо със сабята дамаскиня…Нема бегане брат… Пък и испански знае ей, учен е…

По някоето време решавам, че съм уморен и гладен и спирам за да хапна подарената храна. Сядам на завет зад една скала, слънцето припича приятно, а храната си е вкусна…

…пък и гледката си струва. Изобщо идилия.

Почивката ми се отрази добре и малко по-късно стигнах

най-високата точка на прохода

Отдъхнах си, снега остава на по- високото. Все пак обличам якето /цял ен карам по къс ръкав/, защото започва спускане, изпотен съм, предполагам ще захладнее.

Спускам се с около 70 км/ч. Спускам се така в продължение на 2 – 3 километра, завоите са леки и въпреки това пътната помощ вади кола от канавката – леки, ама някои не могат да ги вземат.

постепенно наклона намаля, съответно скоростта ми, въпреки това се движа с около 30 км/ч без да въртя педали. Мен си ме урежда както и да го погледнеш. Не ми се спира, ще убия инерцията, затова снимам в движение, пък каквото излезе.

Гледам планините и се чудя дали те не са дали идеята за външният вид на капитан Барбоса от „Карибски пирати“… Тези склонове силно напомнят на „брадата“ му…
Мислех, че ще трябва пак да изкачвам тези баири, но пътя се изви покрай тях и продължи да се спуска.

Пътят ме хипнотизира, слънцето е слязло ниско и лъчите му се отразяват от малките камъчета в асфалта. Получава се ефекта на преминаване в хиперпространството от фантастичните филми… аз преминавам в пространството на дървената философия… ама без това почти по цял ден съм в него, щот това да караш с часове и сам колело е много философска работа. Колко качествена е философията си е съвсем друга тема.

Прелитам през някакво малко кално селце. Нямат си даже и магазин. Ама излъскана джамия със щъркел си имат. Да живее религията, ще нахрани и гладните!

Отново се надбягвам със слънцето. От Миделт насам не съм видял нито един хотел, нито един къмпинг. Излизам от поредната котловина през пролом, изкопан от преминаващата река. Спирам за снимка и се заговарям с намиращият се наблизо местен. Не говори английски, но ми обяснява, че най-близкият хотел е в Er Rich.
Пътя минава покрай града, без да навлиза в него. Двоумя се дали да търся хотел там или да продължа. На 6 – 7 км пред мен е друг, известен, планински пролом, споменаха ми, че има и оста къмпинги. Накрая се отказвам, минава 6 часа, няма смисъл пак по тъмното да се трепя.
Хотел намирам относително лесно. Спирам до едно кръстовище с табели за хотел в двете посоки и се чудя накъде да поема. Приближава се случаен минувач и ме пита търся ли нещо и ми сочи хотел на 200м зад мен, бил хубав, и си заминава.
Цените са твърди – за човек 75 дирхама в двойна стая, ако сте двама – по 50.

Т.е. за 7,50€ /или за по 5 € ако сте двама/ получих стая с тераска, собствен санитарен възел и общо салонче на етажа /общо бяха 5 стаи на етажа мисля/. А имаше и гореща вода! Как да се оплаче човек ми кажи…
През нощта се будя, че ми е студено, придърпвам още едно одеяло от съседното легло и заспивам отново. Будя се чак след 9 и осъзнавам, че съм оставил открехната вратата към терасата… затова толкоз студено било… Мързеливо нахлузвам хотелските чехли /мои си не носих – друга грешка за поправяне следващият път/ и слизам в заведението да пия кафе. Не бързам изобщо.

Бавно си стягам багажа и лека полека потеглям.

Местен келнер ми събра погледа – момчето кара колелото над километър подноса с чай….
В началото пътя спори, редят се километри и гледки. Наоколо всичко е пустинно.

Основните цветове са червено кафяви. Селцата често се различават само заради правилните форми на къщите.

Мароко е страна на контрасти. Ето ви и жив пример – отляво пустиня, отдясно зелени градини…и така.

Постепенно пътя се издига и приближавам

„Gorges du Ziz“– пролома на река Зиз

сиреч. Гигантски планински пролом.

Още в началото ме спира момче, предлага ми да купя малка камила, направена от палмово листо. Иска 5 дирхама, но имам само 3, съжалявам. И за 3 ставало…е пък взех я, симпатяга беше.

Друго като видя, че купувм се изтърси и почна да ми дотяга да купя друга камила, или жабка, или змия.. Досада.. То и това се чудя защо го взех, че нямам къде да го нося, без да го смачкам…
Продължавам нагоре и нещо се чупи…

Оказва се, че едното от еластичните въжета не е издържало, неприятното е, че се е увило плътно около венците. Доста ми е трудно да си напъхам пръстите и да го издърпам. Притичва едно момче, въртеше се нещо наоколо, и с негова помощ за 5 минути съм готов. Нищо не ми иска, просто поздравява и изчезва. Питам го за името му, просто да го запомня, за съжаление не го записвам на момента и го забравям.

Проломът е красив, особено ако си падаш по гол камънак

Радвам се, че не продължих снощи, хотели и къмпинги има, но са много нарядко и на доста километри от града, а и един от друг.

От време навреме се срещат зелени оазиси и малки селца, изникнали като че ли от земята.

По пътя продават фурми. Спирам и питам за цената – 50 дирхама кутията. „Нямаш ли по-малки?“ питам, „Само 20 дирхама имам…“ Сочи ми една кошница с насипни и пита за торбичка, дадох му и той напълни.

Fleuve de Ziz, Мароко

Ама така напълни, че в торбичката имаше повече фурми, отколкото в кутиите..

Пътя продължава да се вие нагоре/ надолу, но асфалта е нов и се кара лесно.

Сипал съм си малко фурми в джоба на чантичката пред мен, въртя си педалите, хапвам ги и се наслаждавам на гледката.

Подминавам малко селце и почва стръмно изкачване. Над час и половина се влача с 4 – 5 км/ч. Сещам се за онзи разбирач в една фейсбук група, дето ми разправяше, че един велотурист ще предпочете да е с 4 – 5 кг по лек, вместо да има вгрден електромотор, зареждащ се на спусканият и при въртене на равно, подпомагайки изкачването на баирите… Аланкоолу, я ела ми го обясни сега какво бих предпочел.. Ама на, разбирачи.
Разминавам се с пешеходец, възрастен мъж, мароканец. Натоварил се с един голям вързоп, пътува явно. Пита ме дали имам вода, спирам и му давам направо бутилка с вода, имам още 2 заредени в багажа. Очите му светват, спира и си вади храна от багажа, явно само е чакал водица да намери.

Обещавам си, че ако от високото се вижда Ерачидия, то ще спра да си направя едно кафе.

За съжаление се вижда само един голям гьол. Решавам да не спирам, пие ми се кафе, но нямам никакви марокански пари и ако не стигна до града да обменя- кофти.
Пък и езерото странно такова едно- толкова много вода, а наоколо ни грам зеленина… Точно като кален гьол… Пътя го обикаля с поредица от стръмни спускания и изкачвания.
Към 4 стигам до града и решавам да нощувам тук. Вярно, има още време до мръкване, но съм уморен.

Ерачидия

е голям и грозен град. Освен това е и скъп, с много усилия намирам хотел за 80 дирхама.

Срещу това получавам стая, чиято врата не се заключва, вратата на терасата не съвпада с касата, та зеят процепи по един пръст, обща тоалетна и баня без топла вода. Но пък е евтино, няма мрънкаме излишно ся.
Излизам да се поразходя по улиците и да си купя храна. Оказвам се насред техен уличен пазар – също като нашите базари навремето, само дето по-мръсно и шумно. И като казвам шумно _ не си играят хората, всеки се дере с пълно гърло, хвалейки стоката си.
Измъквам се от лудницата и се приближавам до малък магазин да купя хляб – 2,30 дирхама за брой…този луд ли е…на 20 метра по нататък го купувам за 1,50 дирхама.
Тръгнах да се разхождам с намерението да намеря кафетерия с интернет и да пия един чай..

…и случайно попадам на местният покрит базар. Без да се мая се пъхам вътре.

Купувам подправки и зеленчуци и се засилвам да избера шал за подарък. Тук вече се почувствах малко странно..
Намерих аз едно магазинче, забутано в един ъгъл и се приближавам да видя какво има. Продавачката, младо момиче на 20 – 25 години, ме гледа странно. Харесах си шал, соча го и питам колко струва, а тя вместо да ми отговори, вади нужната сума и ми показва. Добре, вадя пари, докато тя го сваля и и плащам. А тя взима парите, все така без да ми говори, и ми връща рестото, като го пуска отвисоко в дланта ми в опит да не ме докосне… Култура и различия..
Сядам да пия чай и обмислям утрешният маршрут. Бях решил съм да не заобикалям през Мерзуга, а да хвана направо за Оурзазат. Искаше ми се да видя пясъчните дюни, но ще ми удължи пътя с минимум 2 дни, а не ми е иска, заради намалелите финанси. Обаче разбрах, че моя позната е отседнала там за 2 седмици и в последният момент промених отново посоката.
Дава ми телефона на хазяина си, обясни че за цената е голямо пазарене. Аз направо го питам има ли място за 50 дирхама, а той вика че има, да съм се обадил, когато пристигна. До там са 135 км, така че се прибрах да си сготвя, наспя и Мерзуга да ме чака!

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

Ако искате да преспите изгодно в Ерачидия:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Възможност за нощувки из цяло Мароко:

Booking.com

Из Мароко с велосипед (4): От Азру до Зеида

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес и продължихме към Азру.

Днес ще стигнем Зеида, за да напомним, че сняг има не само в София в края на март, но и в Мароко

Приятно четене:

От Азру до Зеида

част четвърта на

Из Мароко с велосипед

Спах до късно, навдигнах се чак към 9 и се качих да пия кафе в заведението над хотела. Не се задържах дълго, беше хладно, а тук заведенията не се отопляват, така че слязох да си натоваря багажа и в 10 бях готов. Потеглих…и като видях какъв баир ме чака първите 30 метра – слязох и забутах. Нечовешко просто. Е, вечерта, когато го спусках, ми беше готино..

Пътят навлизаше стръмно в планината,

макар не чак толкова, че да ми се налага пак да бутам

Коли нямаше много, така че се караше спокойно. Горите бяха прекрасни, а някъде тук има туристически маршрут през парка. Бил известен, че минавал покрай някакво дърво столетник, но преди няколко години го нападнала някаква болест и го уморила.

Пред мен някакъв местен се правеше на здрав – изпреварваше ме по стръмното и изчезва зад завоя, 2 минути по-късно го подминавам – спрял да си вземе въздух, че повече не може… И така 10 тина пъти, докато не видях друг

местен жител…

А аз си мислех, че е студено за маймуни…а тази най- спокойно си просеше храна, хапна си и си замина.

А то, с изкачването, си захладня здраво. Появи се скреж, а аз изкарах и ръкавиците, че пръстите на ръцете ми замръзваха.

На места, където слънцето успяваше да огрее, се вдигаха мъгли от пара, много готино. В същото време навсякъде се чуваше шум, като при дъжд – снегът се топеше и падаше от дърветата.
Не си личеше, но пътя беше заледен, от време навреме задната гума превърташе, в комплект със сериозният баир не беше много приятно.

А по- нагоре се оказа, че има още от местните. Явно тук бяха по концентрирани

…защото от тук тръгваше туристическата пътека, та явно се въртяха да просят от туристите.

Пътя продължаваше да се изкачва, снега се увеличаваше, температурите падаха. Гората беше все така красива, камъните покрити със зелен мъх (където се подаваха над снега), навсякъде цареше великолепна тишина, разкъсвана от време навреме от песента на някоя птица и понякога (много нарядко) от преминаващи коли. Напредвах с едва 4 – 5 км/ч, беше ми студено на ръцете, а на лицето ми се беше лепнала тъпа усмивка, която не искаше да си иде. Изобщо – голям кеф.

Постепенно се изкачих над горите и пред мен се ширна, покрито със сняг, плато. Слънцето беше високо и измъкнал се от сянката на дърветата вече си беше топличко. Всъщност почти цял ден термометъра ми показваше 14 градуса. Доволно.
Пътят продължаваше да се издига и се губеше в далечните хълмове.

Планът за днес бе да стигна къмпинг Timnay,

на 20 километра преди Миделт, препоръчан ми като евтин от Самир, но вече се съмнявах да успея.

Постепенно се изкачих до

най-високата точка на прохода – 1 965 м.

За, почти, два часа бях изминал едва 6км и се бях изкачил приблизително 500 м височина.
Надявах се, че оттук следва спускане…

…и се оказах прав, но за кратко. Пътя се пускаше плавно, а после се изкачваше отново стръмно, заобиколен отвсякъде от хълмове и така чак до

Timahdite,

малко планинско село.

Кажи речи на всеки 100 метра можеше да си наемеш шейна и да с спуснеш по склона. Този тук си имаше и снежен човек, хората се редяха да се снимат с него, само не знам защо е целият жълт отпред (и не смея да предполагам… )

Не знам колко струваше, изкушавах се много да се спусна и аз, но още ми беше пресен спомена за вчерашният студ заради мокрите крака, та се отказах.

Стигнах до селото прегладнял, не бях закусвал, а и хляб не носех със себе си, така че спрях и си купих 3 хляба за 3,5 дирхама. По цялата главна улица димяха здраво скари, вече минаваше два, но никое не ме привличаше да седна, не знам защо.
Накрая си харесах едно, спирам и питам „Колко струва“ на френски и соча към устата. Келнера повдигна рамене и ми обясни, че зависи какво ще ям, но таджина е 30 дирхама. Сядам без да се замислям повече. Оказа се, че и интернет има, няма лошо.

Нахраних се добре и не се помайвах повече, минаваше три, а бях минал едва 30 км до тук.
Пътят продължава да се вие нагоре и надолу, асфалта е стар и износен, едва поддържах 12 – 13 км/ч, доста уморително.

Поне не беше студено и въпреки, че наоколо беше камениста пустиня, поне беше красиво.

По едното време започнах да се притеснявам, слънцето слизаше все по- ниско. Не се виждаха

никакви селца, наоколо само камънак

и понякога овчар насред нищото… дори едно дърво за завет на палатката нямаше. Пък и надали щеше да е достатъчно топло че да спя на палатка през нощта.

Внимание! Опасни завои… ураааа..сигурно ще почна да се спускам най-сетне…

…да, да, ама не! Никакви такива екстри. Ама поне имаше крайпътна чешма, та си заредиш полупразните бутилки с вода.
Въпреки терзаният на тема „Къде ще спя тази вечер?“ не мога да не призная че пейзажа беше великолепен. Заради гореспоменатите терзания (а и неподходяща светлина) не спирах да правя снимки, но беше наистина красиво, навсякъде беше прорязано от плитки поточета, получили се от топенето на снега. Изобщо…и да си купя речник, пак няма да имам думи, за да го опиша.

Чак на свечеряване започнах да спускам планината

в началото температурата започна да пада много бързо, колкото заради скриващото се слънце, толкова и заради скоростта, макар последната да не беше много висока, заради поредицата от завои. Въпреки това поддържах около 40 км/ч, а термометъра показа нула градуса.

Край пътя е пълно с кучета

и всички бясно се втурват, лаейки, към мен, но съм прекалено бърз за тях. Подминавам зоната с многото завои и се движа с над 50 км/ч, на моменти подминавам и 60. Най-инфарктният момент е когато едно ме видя отдалеч и се опита да ми пресече пътя, за малко да го блъсна и да се пребия, но ми се размина.
Наклона намалява, но въпреки това в продължение на километри се движа с 30 км/ч, напълно доволно. Прелитам покрай някаква махала, появила се иззад завой. Въртя педалите като бесен, надявам се на някакво хотелче или къмпинг, но не виждам нищо. Изкарал съм светлоотразителната жилетка и фара, макар още да не съм му сменил батериите.
На мръкване стигам някакво

село Zeida

Мислех да спра в него, но си спомних, че къмпинга трябва да е само на 6 – 7 км от селото.

Zaida, Мароко

Спирам в някакъв магазин да потърся батерии за фенерчето, вече е нощ, но нямат. Чак в третото ми намират едни. Още със слагането фара изръмжа, че са на привършване, ама токоз има брат. За 2 дирхама и на толкоз ще се радваш.

Уморен съм, но натискам здраво педалите и половин час по-късно стигам до къмпинга. Стаите му са скъпи, мисля бяха 250 дирхама (около 25€), но за мен и палатката е само 40. Човека ми вика да не се ровя за парите, да си опъна спокойно палатката и да се оправя, после ще има време и за плащане. Ами добре.
Опъвам палатката и отивам в ресторанта да пия чай. Много е красиво, така и не можах да направя свястна снимка. Чаят пристига с малка чинийка местни сладки, в последствие платих само 10 дирхама, имайки предвид чинийката със сладките, цената е повече от добра.
Диванчето беше меко, беше топло и не ми се мърдаше, но очите вече се затваряха, така че отидох да се изкъпя. Водата беше на границата между топла и хладка, но пак по-добре от нищо след над 100-те километра, които минах днес.

Спах лошо

Беше ми супер студено. Навлякох си де що дреха имах, увих стъпалата с един панталон, а на главата сложих шапката с наушниците, купена за в случай, че успея да се кача на върха Тубкал. Цяла нощ се въртях и зъзнех, само благодарение на умората успявах да заспя от време навреме.

Събуждам се рано

и на бегом тичам в ресторанта да пия кафе, а вътре едно топличко…и към кафето има бисквитки, наслада. Стоя и се грея, после ще събирам палатката, нека поизлезе и напече малко слънце. Гледам картата и осъзнавам, че и днес ме чака планински баир. Мнях.
Събирайки такъмите се разговарям с някои от пътуващите с каравани, спрели тук. Палатката ми е близо до тоалетните, та минават покрай мен. Не вярват, че пътувам с колело. Някои ми споделят, че прекарват 3 и 4 поредни зими из Мароко, защото им излиза по-евтино, отколкото да си сеят вкъщи, а и климата по-добър, в по- голямата си част са холандци.
Отивам на рецепцията да платя и се засичам с уникален образ.

Хуан от Испания

Хуан е от Испания и според мен е изперкал

Трудно ми е да преразкажа историята му, самият той ми обясни малко объркано. Като цяло разбрах, че Хуан е археолог. Докато проучвал някакви камъни из Кадиз получил видение свише. Оттук нещата и обясненията му ми станаха още по-смътни, но

в общи линии тръгнал на хаджилък. Пеша.

Пътуваше вече от много месеци, бил тръгнал първо от Франция по поклонническият път на Сантяго, минал цяла Португалия, сега следвало Мароко и щял

да се прехвърли в Алжир, на път за Йерусалим

Питам го „как, границата с Алжир е затворена“, а той каза: „Господ ще намери начин да ми помогне“. Макар наскоро да получил друго съобщение от него (да се разбира Господ), че е време да се прибира. Изпратил му „смс“, така да се каже, чрез облаците и един самолет. Наричал го „Caracol e Amor“, непреводимо е на български, нещо от сорта на „Охлюв пълен с любов“ ще да е. Та му пратил 2 облака – единият с форма на охлюв, а другият – на сърце, а отдолу прелитащ самолет изписал името Ерашидиа, град на не помня колко километра оттам (под 200 всеки случай). Сиреч стигай там, приятелю, и се прибирай вкъщи, мисията ти свърши един вид.
Въпреки, че го намирам за изкукал,

не мога да не го уважа за вярата и упорството му

Пожелавам му успех и много късмет в остатъка от неговото пътуване. Надявам се да открие това, което търси.
И с тази история мисля да приключа за момента.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

Ето и другите изгодни варианти за нощувка в Агелмос:

Booking.com

>

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

А можете да намерите и други хотели и хостели из цяло Мароко:

Booking.com

Из Мароко с велосипед (3): От Волубилис до Ифран и Азру

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес. Днес от Мекнес ще продължим към Азру

Приятно четене:

От Волубилис до Ифран и Азру

част трета на

Из Мароко с велосипед

Предният ден, катерейки стръмният склон, се наслаждавах на прекрасна панорама, но светлината не беше подходяща за снимки. Мислех си да се върна после по същият път и да ги снимам сутринта,

Волубилис е близко

Близко ли? 25 км по километраж, повечето спукане /респективно трябва да го изкачвам/, а табелата долу показваше 14, ха!
Още преди да си легна бях хвърлил едно око на картата и видях, че има друг път за Мекнес, реших че направо него ще хвана.
През нощта се събудих от силен дъжд. Странно, когато си лягах нямаше нито един облак. Обърнах се на другата страна и пак откъртих, надявайки се да спре до сутринта. Събудих се към 8, дъжда беше отслабнал, но не беше спрял. Всъщност нямаше и изгледи да спре…
Е, носех си дъждобран, както и специален панталон /идея си нямам откъде се пръкна този панталон на GoreTex в къщи, ама ми свърши чудесна работа/, така че се облякох, скрих фотоапарата под дъждобрана и юруш към

Волубилис

Преди да тръгна Фатах ме дръпва да ми покаже градинката и сергийката си. Възползвам се, че дъжда спира за 5 мин. да се снимам с него. Къса ми два портокала от дървото в двора и ме пита дали искам да ме придружи до руините. Работил е 48 години там. „Не Фатах, благодаря, сам ще се поразходя, без това искам просто да поразгледам без досадните му там дати и прочие, без това никога не ги помня..“

Входът е 10 дирхама,

веднага притича местен и ми се предлага за екскурзовод. Отказвам му, но той продължава да върви край мен и да ме залива с ненужна информация, докато не схвана, че пари от мен няма да види.

Туристи няма, явно лошото време ги спира. Разхождам се сам и разглеждам.

Честно казано – не ме впечатлява изобщо

Царевец е къде по-внушителен, макар и по-малък.

Малко нещо е оцеляло до наши дни, основно няколко мозайки, но не се прави нищо, за да бъдат защитени от лошото време. Единствено въжетата пречат, за да не се стъпва отгоре, но слънцето, вятъра, дъжда и снега… /всъщност не знам тук дали вали сняг/

Има възстановени само няколко арки и една порта, но възстановяването е доста грубо, с тухли, дори не са се опитали да го направят по старинно.

От време навреме вадя апарата, снимам, трия обектива и пак прибирам. След час разходка решавам, че толкова ми стига и тръгвам към изхода.

Ето тук съм качил и останалите снимки от „фотосесията“:

http://voinyt.snimka.bg/africa/volubilis.805170

Кафенето до входа е отворило,

поръчвам си едно кафе и сядам малко са сушинка, хем да запиша впечатленията от предният ден. Моля да си заредя телефона, няма проблеми. Докато съм обикалял с пристигнали 3 автобуса туристи, но явно си водят собствени екскурзоводи, местните седят вкиснати под навеса, но когато ги поздравявам със „Селям алейкум“ се усмихват и отвръщат.

Тръгвам към палатката, ясно ми е, че днес ще се кара в дъжда. Подминавам някакво заградено дворче, още предната вечер ми направи впечатление табелата „Cous cous Samir“, мислех си, че може да е специално ресторантче за кускус, но не би.

Минавайки покрай него ме заговаря някакъв мъж, оказва се, че говори свободно английски и испански. Не ми досажда излишно, говори ми от разстояние, без да се натрапва, оставя на мен да реша дали да скъся дистанцията. Кани ме да пия чай, не отказвам.

Самир е интересен и интелигентен човек

Живял е не малко из Европа, но Мароко си го влече и се е върнал да живее там. Женен е за испанка, оттам и испанският, но отделно говори свободно френски /много ясно/ и немски. Опитва се да завърти малък бизнес с подаръци, но основната му работа е като частен екскурзовод. Мисълта му хрумнала случайно, преди години. Веднъж видял наблизо паркиран мотор с немска регистрация и шеговито заговорил собственика, а той бил шашнат, че някой говори немски. Предложил му да му плати и да го ползва като водач из Мароко, та от тогава вече над 10 години.

Препоръча ми да сменя маршрута, до момента обмислях от Мекнес да тръгна към Маракеш и после да пресичам планините Атлас, но според него пътя между Мекнес и Маракеш не си струва. А и е много по-лесно да пресека централен Атлас от Оурзазат към Маракеш, отколкото обратното. После съм можел да хвана влак от Маракеш до Мекнес и да хвана за Фес, билета е евтин, около 17 – 18 € за дистанция от 500+км. Маршрутът ми претърпя промяната мигновено, професионалист го препоръчва в крайна сметка.

Видях го, че пие бира и се поинтересувах как стои въпроса с алкохола тук, няма ли проблеми!? Проблеми ли, вика, че в Мароко се пие повече бира отколкото в Испания. Е да, религията забранявала, но в Мароко само 30% от населението било истински набожно и, както той се изрази, практикуващо мюсюлманство. Останалите обичали бира и вино. Същото било и с кучетата, религията е причината да не ги харесват, но все повече местни си взимат куче за домашен любимец, неговото беше на 11 години, легнало в краката ми.

В сладки приказки неусетно се изнизаха над два часа и станах да потеглям. Самир ме покани да остана тази вечер в дворчето, без да плащам, за да не карам в дъжда, но на мен не ми се сееше на едно място, пътя ме влечеше, но благодарности за поканата Самир.

Самир

Издебвам дъжда да спре за малко и бързо събирам багажа. Горният слой на палатката го връзвам върху дисагите, няма смисъл да го прибирам и да измокря всичко в ремаркето.

Отново ме чакаше поредица от качване и спускане на хълмове, беше малко изморително, имаше красиви гледки, но бях скрил надлежно фотоапарата. Ако беше слънчево панорамата щеше да е прекрасна. Увил съм километража с найлон, да не се мокри, та не знам с каква скорост се движа, но напредвам. Последните 7 км до Мекнес са непрестанен баир.

Мекнес

Уморен съм. Минал съм едва 35 км мисля. Виждам табела за риад /уж туристическа спалня, един вид/ и питам две момчета къде е. Показват ми го. Уличката е толкова тясна, че дисагите ми опират в стените на къщите от двете ми страни. Канят ме в салона, докато дойде собственика.

Салонът е прекрасен и надушвам, че няма да е по моят джоб. Появява се Саймън, европеец /нямам идея откъде/, женен за мароканка. Споделям му, че като гледам салона ми се струва, че ще е скъпо. Оказвам се прав – 35€. Извинявам му се, че съм му прекъснал работата, а той маха с ръка –знам какво е да се пътува с малко пари, навремето така с жената из Европа… Препоръча ми къде да потърся евтин хотел и половин час по-късно си взимам стая за 80 дирхама (има и по-луксозни/скъпи – бел.Ст.)

Мизерна е, но е сухо и има топли одеяла, повече не ми и трябва. Опъвам горният пласт на палатката да съхне, поразхвърлям наоколо и мокри дрехи и чорапи. Питам за баня, плащало се 5 дирхама, но ми препоръчаха да изчакам вечерта, не разбрах защо.

Преобличам се и тръгвам на разходка и пазар.

Е тоя образ много държеше да го снимам с колелото му. Даже пари не ми иска, което си е странно…

Разхождам се дълго из

старият град,

хотела е точно в покрайнините му. Всъщност евтините хотели почти винаги са в старата част на градовете, другите обикновено са модерни и доста скъпи.

Хотел Париж май е позахлопнал кепенците, ама няма да се изненадам ако отзад има някакъв вход и още бачка..

За под евро си купувам чушки, моркови, яйца, хляб и ориз. Ядене поне за 2 дни, да има. Виждам и купувам, да опитам, нещо което наричат „харшан“. Прилича на питка от царевично брашно /мисля/, продава се на тегло и е много, ама много вкусно току що направено. Малко по-ататък виждам току що изпържени гевреци, покрити с пудра захар, веднага си купувам два.

Преди да се върна в стаята минавам през близкото кафене да пия чай и да ползвам интернета, да пратя някое съобщение, че съм още жив. Изкарах около половин час, обувките ми гвачеха и краката ми бяха направо замръзнали. Прибрах се, сготвих и легнах да почета книга. До душа така и не стигнах..

Събуждам се рано, но не ми се става, под завивките е едно топло, топло…а възглавницата не знам с какво е пълна, но може да се ползва за фитнес уред, толкова много тежи. Ама ми едно хубаво… Ама решавам и ставам.

Излизам от стаята, поглеждам надолу и

колелото го няма…

рецепциониста и него го хванала липсата..Огледах се, свих философски рамене и вместо да започна да блъскам и викам – отидох да пия чай. Така де, и да са го откраднали с половин час повече надали ще има голямо значение.

Валеше, но докато си пиех чая спря, гот. Върнах се в стаята, събрах багажа, палатката беше вече суха, и намерих една чистачка. Тя пък ми показа къде са

прибрали колелото за през нощта,

натоварих и пак на път.

Отне ми над час докато изляза от града. Спрях на едно място да снимам и се приближава местен, ако съм искал да ме снима. Викам добре. Откъде съм, пита. А аз вече знам, като кажа Булгариа ми викат „Аааа Будапеща“…Ъ? А то на арабки си е България. „Добър ден“ вика пича, а аз си глътвам граматиката.

Ей тук ми се развикаха и изгониха, да не съм снимал.

Най- сетне се измъкнах от града, бях решил

да стигна до Азру, заобикаляйки през Ифран

Уж нямало какво да се види там, но няколко пъти бях срещал из интернет името на градчето и помислих, че сигурно има защо. Ще удължи пътя с 20 – 25 км ама какво пък..

Пътят до El Hаjeb

се точи тягостно бавно. Чак ми иде да крещя.

По- късно си мечтаех за това еднообразие и скука…

Ей тоя пич смело нагази в тревата, спря до едно дърво и смъкна гащи клекнал…

Щъркели

Тук се оказа и

царството на щъркелите

Още в Лараш бях видял, но тук беше пълно, на всяка кула или по-висок стълб можеха да се видят гнездата им.

Поемам към Ирфан.

Времето се разваля, става студено, започва здраво изкачване. Около мен – красиви гори…

…чувствам се като в някоя приказка.

Запуква дребна градушка, малко по-късно го обръща на обикновен дъжд.

Студено е, краката ми направо замръзват

Виждам нещо бяло измежду дърветата, оказва се сняг. Термометъра ми показва 3 градуса. Дъждът спира и малко след това стигам билото, но температурата е паднала до 1 градус, а краката ми отново гвачат.

Виждам от едната си страна как пече слънце в ниското, а от другата – сняг и мъгла. Чувствам се изтощен /и замръзнал/, остават ми 5 километра до градчето и определено се нуждая от хотел и горещ душ.

Ифран

Стигайки виждам едно доста модерно селце. В последствие разбирам, че го наричат

малката Швейцария

Много е красиво, чисто, със широки улици, но където и да питам за хотел ми повдигат рамене.

Стигам кръстовище и се каня да завия надясно. На 50-ина метра пред мен млади момчета (18 – 20 г) си играят, едното бута на майтап другото, то губи равновесие и изскача на пътя на минаващата кола. Като в забавен каданс виждам как се сгъва на две, политайки на над 2 метра във въздуха и пада зад колата. Навдига глава, поне е жив. Продължавам надясно, не искам да знам. Не мога да помогна с нищо, а не искам да съм поредният лешояд в тълпата, не обичам чуждата болка, приемам прекалено навътре. Емпатия.. Гадно ми е, надявам се да се оправи.

Спирам в кафене и питам за хотел. Намират клиент, който разбира малко английски и ми казват, че няма смисъл да търся тук, да се спусна към Азру, 17 км по-нататък. Лошо. Уморен съм, премръзнал, а наближава залез. Въпреки това си поръчвам и изпивам набързо един чай. Заведенията, въпреки студа, масово не се отопляват, клиентите са навлечени кой с каквото може. Отскачам до тоалетната да сменя поне чорапите със сухи такива.

Хубавото е, че Ифран е на високото,

за Азру трябва да се спускам

Симфония. Едва се насилвам да спра за 2 – 3 снимки.

Пътят е мокър, вие се в поредица от завои, движа се с 50 – 60 км/ч. Гумите са страхотни, трябва да благодаря на Хави, когато се върна в Торремолинос, не поднасят нито веднъж, чувствам се стабилен.

Краката ми мръзнат, ушите и те, вятъра вади сълзи от очите ми. Летя. Чувствам се жив.

Виждам къмпинг и спирам да питам за цени. За палатка 25 дирхама, но на мен днес ми е нужна стая- 150 дирхама… прекалено много, продължавам. Въпреки, че съм се спуснал доста термометъра ми показва само 2 градуса над нулата, а през нощта ще падне навярно още.

Азру

е на 4 км и ги минавам бързо.

Азру, Мароко

Първият хотел, който виждам ми предлагат стая за сто и.. ъъ съжалявам, търся нещо по-евтино… Ами има за 80… мълча обмисляйки и той продължава…не, за 70 дирхама. Става.

Стаята е проста – легло, мивка, няма прозорец /един мъничък към коридора само/, интернета не стига до тук, няма нито един контакт. И въпреки това е по-хубава от тази в Мекнес. Чиста е. Хотелът има и душ. Безплатен. А водата е гореща! Сигурно стоя около час под струите, какво невероятно удоволствие. Обличам топли дрехи и отивам до рецепцията да позаредя телефона и да ползвам интернета. А и батерията на фотоапарата си заминава. По-късно се прибирам да си сготвя и да спя.

Да си запиша – следващият път да си нося разклонител без кабел, дори когато има контакти, то е само един, за телефон и фотоапарат – недостатъчно.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

Ето и другите изгодни варианти за нощувка в Азру:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко – на картата:

Мароко

А можете да намерите и други хотели и хостели из цяло Мароко:

Booking.com

Приказката Мароко (2): Каньонът Дадес и Сахара

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с пътешествието на Ирина през Мароко. Миналия път се качихме на връх Тубкал, днес ще видим каньона Дадес и ще се разходим из Сахара с камили. Приятно четене:

Приказката Мароко

част втора

Каньонът Дадес и Сахара

Ден пети
Като за трети и последен ден в планината, се събуждаме в прекрасно време — долу в долината (на 2000 м) има облаци, а ние сме точно над тях — мароканска инверсия.

Групата е в намален състав — някои решават да се отдадат на почивка. Ние обаче потегляме бодро към другите два 4-ри хилядници в района — Рас (Ras n’Ouanoukrim, 4083 м) и Тимзгида (Timesguida, 4089 м). Тази сутрин снегът е доста по-замръзнал заради ясната нощ. Пътят ни започва с изкачване на един улей към прохода Tizi ’Ouagane, 3750 м (tizi означава проход). И тъй като на места не успяваме да забием здраво обувките в снега, Абдул ни прави стъпки с пикела, който и тази сутрин не е пропуснал да вземе. Скоро вече сме на прохода. Гледката е невероятна. Видимостта е прекрасна и се разкрива красива панорама. Започваме изкачване към връх Рас (в превод Глава), преминавайки по тесен скалист участък. Зад нас се вижда и връх Тубкал, толкова ясно, че дори с просто око забелязваме и пирамидата.

Ето ни и на 4083 м.

За разлика от предния ден, днес наваксваме със снимките. Пози всякакви, но не пропускаме и обща снимка да направим на групата на втория 4-ри хилядник. Малко встрани
се пада и връх Тимзгида (в превод Джамия). Леко слизане и после качване и ето ни на 4089 м. Тук е още по-широко. Ако ги няма натрупаните в повече на едно място камъни (все пак тук навсякъде е само камъни), няма как да разбереш, че се намираш на някой връх. Както Дани се шегува, тук и футболно игрище може да си направим. Колкото и да не ни се иска, трябва да се връщаме към хижата. Все пак ни предстои и прибиране към Армед.

Разбира се не пропускаме да се възползваме от добрите условия за пързалка — в улея, който на сутринта така ни мъчеше. Клипчета, снимки, кратка почивка на една скала и ето я хижата. След вкусния обяд, стягаме багажа, товарим го на мулетата и тръгваме надолу към берберската къща на Омар. Слизането беше доста интересно — в началото бавно, постепенно преминаване в лек тръс, а накрая и в тичане. Както се смяхме с Дани, Абдул явно ни направи бърз кастинг за предстоящия Атласки маратон догодина. Е, с нея успяваме да влезем в първата десятка. Може би ще вземем участие все пак:)) В къщата Мохамед вече снове из кухнята и ни приготвя гала вечеря — току-що заклано яре. Абдул пък ни прекара през черешовите градини и ни подсигури пресния плодов десерт. Така след доволното похапване се отдаваме на заслужена почивка и сладък сън. Ето и нагледно изминатия път от последните два дни в планината:

Траковете са любезно предоставени от Евгений

Ден шести

Ето, че настъпи денят, в който си тръгваме от планината. Лека носталгия се усеща в някои от нас. За утеха мислим за предстоящото яздене на камили и пустинята Ерг Чеби. Мохамед е наредил за последно масата и след последната ни закуска в Атласките планини (надявам се последна само за тази година), приготвяме раниците за мулетата и потегляме надолу към буса, който ни чака в Имлил. По пътя правим последни снимки на Армед и се наслаждаваме на гледките към високите баири, в които прекарахме предните три дни. Засичаме и доста местни дечица, които са тръгнали за училище. Азис вече ни чака пред буса. Малко след нас пристигат и мулетата с багажа, водени от Мохамед и едно от малките братчета на Омар.

Товарим ги, взимаме си довиждане с Мохамед и потегляме. Чао, Атласки планини и до нови срещи!

Целта за деня е каньонът Дадес (Valée du Dades)

и по-точно хотелът Kasbah de la Valée, където ще нощуваме. Пътят ни минава през прохода Тичка (Tizi-n- Tichka, 2 260 м), най-високият в Мароко. През него се прехвърляме от северната страна на Атласките планини в южната. Разбира се не пропускаме да спрем и да се насладим на красотата, откриваща се от най-високата точка на прохода. И след поредната фотосесия се отправяме към следващата ни спирка за деня — казбата Аит Бенхаду (Âit-Benhaddou). Казба в превод означава укрепено селище. В миналото това е било владение на една фамилия (ait), която е управлявала района. Казбата Аит Бенхаду е разположена на хълм по течението на река Унила (Ounila). В наши дни 10 фамилии все още живеят в укрепеното селище. От 1987 г. казбата е под закрилата на Юнеско. Тук са снимани няколко филма. Сред тях са Мумията, Гладиатор и Александър.
Напечени подобаващо от слънцето, поемаме към близкия до казбата

град Уарзазат (Ouarzazate, на берберски: Warzazat)

Името идва от берберска фраза, която значи „без шум“ или „без бъркотия“. Градът се намира на 1160 м надморска височина и е център на провинцията Уарзазат в един от 16-те региона в Мароко — Souss Massa Draâ. На 5 км оттук се намира най-голямото по площ филмово студио в света— Atlas Studio. То е основано през 1983 г. Тук са заснети доста чужди филми. А част от декорите са пренесени в Музея на филмовото изкуство в града, който също посещаваме. Снимки върху колесници, тронове на владетели, затворнически килии — почти нищо не пропускаме. Почуствали се като филмови звезди, излизаме развълнувани от музея. Точно срещу него строят сцена. Явно скоро ще има празник.

Така неусетно часовникът се е изнизал до 16 ч. Потегляме за последната ни спирка — хотелът. А там ни очаква и вечерята, която се оказва не толкова вкусна като ястията на Мохамед. Или по-точно — носталгията все още не ни е напуснала )

Ден седми
Шест дни се изнизват много бързо, особено когато са наситени с хубави емоции и вълнуващи приключения. Ставаме радостни с мисълта за пустинята, която
трябва да достигнем този следобед. След закуска товарим багажа в буса на Азис, който грижливо го е почистил както всяка друга сутрин. И потегляме, но първо
по пътя навътре и нагоре в каньона, откъдето се открива и най-красивата гледка.

R704, Мароко

Каньонът Дадес

носи името на реката, която преминава през него. Тя е с дължина около 150 км и извира от Висок Атлас, северно от град Мсемрир. Тече на югозапад между Висок Атлас и Антиатлас и се влива в река Драа при град Уарзазат.

И тъй като каньонът се намира малко в страни, връщаме се отново на главния път, който ще ни отведе до местността Мерцуга (Merzouga) и началото на пустинята Ерг Чеби (Erg Chebbi). Пейзажът по пътя започва да придобива пустинен вид. Приближавайки, пред нас се откриват все повече и повече пясъчни дюни. Почвата става съвсем суха.

Хората дори са различни. За разлика от Маракеш, където жените са облечени в цветни роби, тук цветът им е черен. Дори лицата им са вече закрити, само очите се показват. Минаваме покрай един град, в който явно е пазарен ден. Хора пълзят навсякъде. На някои от жените под робите се виждат очертанията на малки бебета, завързани за кръста и грижливо покрити от дългите роби. Чудно как остават живи в този пек?!

По пътя Омар урежда и мястото за обяд. На пръв поглед изглежда като да ядем в някакъв склад. Но ето, че са направили една шатра от черги, където ни настаняват. Разбира се започваме с традиционния чай. Наши домакини са няколко местни туарези (идва от арабски и означава „изоставени от бога“), облечени в сини роби. Пристига и манджата — тестени, тънки питки с пълнеж от месо, зеленчуци и подправки. Както самите местни ги наричат — нещо като пица Калцоне. Макар и не толкова апетитно на пръв поглед, се оказва доста вкусно. А може би просто всички сме гладни. След като омитаме за отрицателно време и трите питки, се приготвяме да потегляме.

Уви, плановете ни се нарушават.

Въпреки дългите уговорки с туарезите, не успяваме да се откъснем от традиционното посещение на така скалъпеното магазинче, разположено на два етажа. Тук ни показват всякакви стоки — килими, накити, чинии, обувки, шалове и още много други. Някои от нас дори се отдават и на пазар. След малкия оборот, който правим на нашите домакини, сме свободни да потеглим към така заветната цел — пустинята. След около два часа път, паркираме пред хотел, наречен

Казба Томбукто (Kazbah Tomboucto)

Имаме близо 1,5 часа до тръгването на кервана. Момчил ни съблазнява с басейн, който се намира във вътрешността на хотела. Сядаме на сянка около него, а някои дори се цопват. Идилията е пълна — на прага на пустинята по бански, плацикащи се в басейн. Освен на басейн, тук човек може да се наслади и на спа- процедури.
Часът е 18 и е

време керванът да потегли

Всичките камили са мъжки и са навързани в няколко групички по 4-5, една зад друга. А отпред се водят от някой
местен туарег.

Всички сме качени на камилите и пътуването започва. Трябва малко време да се свикне с голямото клатушкане на камилите. При всяка крачка чувстваш, че ще паднеш от нея. И все пак при толкова красота наоколо, бързо свикваш да се държиш с една ръка за камилата, а с другата да щракаш с фотоапарата. Да се намираш в пустинята е едно доста голямо преживяване, което трудно може да се опише с думи. Тези пясъчни дюни, простиращи се до където поглед ти стига, са приказни. Пясъкът в тази част на Сахара е червен, което допълва красотата на това място. Самата дума Erg означава „пясъчно море“ или „море от дюни“. Тези дюни са образувани от действието от ветровете. Дюните в Ерг Чеби достигат до 150 м височина, а площта, която заемат е 22 км по дължина (в посока север-юг) и 5 км по широчина.

Язденето на камили не е толкова приятно, колкото изглежда

След едночасов престой върху нея се изисква известно време за раздвижване. И понеже всички имаме нужда от такова, спираме малко преди шатрите, където ще нощуваме, и се отправяме към близката дюна, за да изпратим залеза. Цветовете, образувани от залязващите лъчи, са невероятни, а фотоапаратите не престават да щракат.

Не след дълго се

отправяме към лагера

Близо до шатрите са намира и кабинката на местното WC. Удивленията не спират — вътре има дори тоалетна чиния с едно руло тоалетна хартия, закрепено до нея. Самата кабинка е изградена от мушама, която се затваря с цип. Е, разбира се в казанчето няма вода, все пак сме в пустинята. Затова пък има един бидон, от който с канче се изсипва водата в тоалетната чиния.

Вечерята вече е приготвена. Както винаги менюто се състои от салата, основно и за десерт плодове. Тук най-накрая опитваме традиционния тажин. Той наподобява българския гювеч и може да бъде зеленчуков или с различен вид месо.

Вечерта преминава в песни и танци, като редуваме туарегски и български. Става време за сън и се пъхаме по шатрите. Вътре леглата са постлани дори с бели чаршафи, което напълно изключва употребата на спалните чували. Заспиваме бързо и сладко и няма как да е по друг начин — тези бели чаршафи насред пустинята те отнасят в един напълно приказен свят.

А ето и пътят на нашия керван. Тракът отново е любезно предоставен от
Евгений.

Очаквайте продължението

Автор: Ирина Салчева

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Мароко – на картата:

Мароко

Приказката Мароко (1): Към връх Тубкал

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

Днес започваме едно пътуване из Мароко – като за начало ще се качим на Атласките планини. Наш водач ще бъде Ирина. Приятно четене:

Приказката Мароко

снежен Тубкал с дъх на Сахара

част първа

Към връх Тубкал

2-11.06.2011г.

Помня деня, в който разглеждах албум със снимки със заглавие “Мароко – Атласки планини и Сахара”. Толкова силно впечатление ми направи, че ми се прииска и аз да имам възможността да видя отблизо това приказно и различно място. Ето, че мечтите стават реалност и точно след една година се намирам на летище София, Терминал 1 и чакам да се събере групата. Десет дни, най-високият връх в Северна Африка, няколко града, пустинята Сахара, 14 души и общо 1428.1 км (1389 км с бус, 32.9 км във Висок Атлас и 6.2 км в пустинята Ерг Чеби, Сахара) – това е една арабска приказка, наречена “Мароко – снежен Тубкал с дъх на Сахара”.

Ден първи

Денят е 2.06, а мястото – Терминал 1 на летище София. Чакаме полета за Мадрид. Там ще пренощуваме, а на следващата сутрин отлитаме за Маракеш. Ето, че 17.05 ч. стана и вече набираме скорост по пистата. След 3.5 часа полет, които ние с Дани ги оползотворяваме в игра на бикове и крави, кацаме на летището в Мадрид. Огромно летище, на което маневрираме около 20-30 мин.

Най-накрая сме пред лентата за багажа, взимаме раниците и бегом към хостела.

“Емилио” – малък, симпатичен хостел, съвсем близо до летището и метрото. Настаняваме се и понеже часът е вече 20.30, бързаме към метростанцията да хванем влакчето за центъра. Ето ни и в нощен Мадрид. Следва бърза обиколка на част от центъра на града, няколко снимки на по-забележителните сгради и настървено търсене на някое отворено магазинче или заведение за хранене. Така преминава първата ни вечер от пътуването.

Мадрид

Ден втори

Понеже си легнахме късно, дойде бързо време и за ставане. Прибиране на багаж, мятане на големите раници на гръб и отново поемаме към летището. След като се чекираме, отсядаме в най-близкото ни заведение за една доволна закуска – обилна и доста вкусна. И няма как да не е вкусна, при положение, че през последните 18 часа повечето от групата нищо не са хапвали. С една дума – първото ни ядене извън България.

Следват паспортна проверка, настаняване на борда на самолета, излитане точно в 9.55 ч. и ето ни вече на 11 701 м надморска височина – най-високата, на която се издигаме. Разтворили карта на Мароко, слушаме Момчил, който ни показва маршрута по дни и дава кратка информация за някои от местата, които ще посетим. Вече нямаме търпение да стъпим на мароканска земя. И след 1,5 часа полет сме на летището в

Маракеш

Слизаме от самолета – по стълбичка директно на пистата. Самата сграда на летището е по размери като тази на Терминал 1 на летище София, но далеч по-красива. Тук всяка обществена сграда – летище, гара, училище, поща, театър, опера – е красиво оформена и добре поддържана. Минаваме през паспортната проверка, слагат ни по един печат в паспорта и отиваме да прибираме големите раници от лентата за багаж. А отвън вече ни очаква Омар, 28-годишен берберин – нашият местен организатор.

Качваме се в буса на Азис, нашият шофьор през следващите 8 дни, и се отправяме към медината (старата историческа част) на Маракеш. Тук ни предстои 5-часова обиколка на града, докато чакаме влака от Казабланка, с който трябва да пристигне Игор. Игор претърпя неочаквана промяна в полета от София. Тъй като не го пуснаха да излети за Мадрид, се наложи да направи полет София-Истанбул, Истанбул-Казабланка, а от Казабланка – с влак до Маракеш. За негова сметка ние успяваме да се докоснем до хаоса, красотата и екзотиката на Маракеш.

Тук е трудно за европеец, било то и българин, да свикне с движението

Всеки бърза за някъде. Предимства и пешеходни пътеки са изключение от правилника. Коли изкачат отвсякъде. А към тях се прибавят и забързани мароканци и мароканки на мотори. Звукът на клаксона е постоянен и се носи отвсякъде. Изкачат отпред, отзад, отляво и отдясно. Единственото за пешеходеца е да се пази и да дава път на превозните средства. В пиковите часове след работния ден движението става меко казана кошмарно – коли, велосипеди, мотори, ролери – всички превозни средства са на платното, а ленти не се спазват. Пресичането на улица става “мисия невъзможна”. На площада Джамаа Ел Фна кипи бурна търговия – портокалов сок за 4 дирхама чашата (около 80 ст., 10 дирхама са 1 евро), най-различни сушени плодове и ядки, всякакви сувенири – от традиционните им шалове до лампата на Аладин. Тук пазаренето е прието, но повечето търговци не отстъпват с много. Снимки със змии и маймуни, разказвачи на приказки, рисуване с къна – това са основните атракции за туристите. В близост до площада се намира джамията Кутубия – най-голямата в Маракеш. Името й произлиза от арабското al-Koutoubiyyin (книжари), защото някога на това място е имало много продавачи на ръкописи.

И тъй като имаме време много и желание да разгледаме Маракеш, вадим картата на града и тръгваме на обиколка – от джамията Кутубия се отправяме към една от портите на медината, покрай кралския дворец на Мохамед VI.

Оттам към гробницата Saadiens и през тесните търговски улички отново излизаме на площада.

Часът е вече почти 18 и влакът от Казабланка се очаква да пристигне съвсем скоро. Бусът е паркирал пред централната жп гара в Маракеш, а ние се любуваме на красивата сграда и правим лека фотосесия. Ето го и 14-ият участник в групата. Вече всички сме налице и поемаме към махалата Армед (в оригинал Aremd, 1920 м), родното място на Омар. Там ще пренощуваме в бащината му къща.

Пътят се вие покрай река, а

теренът започва да става планински

– отвсякъде баири. Минаваме покрай няколко малки селца. Навсякъде гледката е еднаква – мъжете са се събрали на раздумка пред някое местно крайпътно кафене, а жените с децата са насядали по околните баири, взирайки се в преминаващите коли. Къщите са каменни с кална мазилка отгоре, която по цвят наподобява пустинята – червеникава. След около 1.5 часа пристигаме в берберското селце Имлил, 1740 м. То е и центърът на планинския туризъм в Мароко – 90% от туристите започват изкачването си към планината именно оттук. Преди да бъде развит планинския туризъм, Имлил е бил известен с отглеждането на орехи, ябълки и череши. Освен това част от снимките от филма “Седем години в Тибет” са били заснети тук.

И тъй като асфалтовият път свършва , слизаме от буса и поемаме към махалата Армед пеша. За щастие за големите раници пристигат четирикраките планински таксита – мулетата. След около час, по тъмно, пристигаме и в къщата. Мохамед, приятел на Омар и наш готвач през следващите три дни, вече е приготвил вечерята и подредил масата. След вкусното похапване, приготвяме раниците за

3-дневния ни престой високо в планината и лягаме да спим.

Ден трети

След сладкия сън следва обилна закуска. Часът е 8 и вече бързаме да излезем навън. Времето е чудесно – ясно и слънчево още от сутринта. Ето че можем да видим и

Армед

Атласки планини, Мароко

Гледката е много красива. Армед е разположен на единия хълм по реката, покрай която се вие и пътеката до хижа Тубкал. Всички къщи тук са сякаш накацали една над друга и “гледат” в посока към хижата. В ниското се намира и местната джамия. А от едната страна има голямо зелено петно – градините на берберите. Зеленината тук е кът. Нагоре растителността става все по-оскъдна и все по-бодлива. А над 3000 м вече и изчезва. Остават само камъни.

Мулетата ни са натоварени с целия багаж. Вече готови, поемаме след Абдул – 23-годишният братовчед на Омар, който ще ни води в планината. Пътеката до хижата е доста приятна. Широка, като планинска магистрала – мулета сноват нагоре-надолу, пренасяйки багажа на туристите – едни тръгнали към хижата, а други вече връщащи се.

Тук рядко има самостоятелни туристи, всяка група си има местен водач и готвач. И мулета разбира се )). Въпреки оскъдната растителност, по пътя има много стада кози – дребнички и с доста козина по тях. На няколко места се върти търговия – отново с портокалов сок, вече 10 дирхама чашата, и най-различни сувенири. Пътеката минава покрай Sidi Chamharouch – място за поклонение на благочестивите мюсюлмани. Тук се намират мощите на мюсюлмански отшелник.

След кратка почивка и разхлаждане с няколко портокалови сока, ето ни отново поели нагоре към хижата. Не след дълго достигаме височина малко над 2925 м.

Време е за “кръщаване” на всички,

които за първи път стъпваме по-високо от връх Мусала. Ритуалът се състои в къпане с канче планинска вода от водача ни Момчил с пожеланието за добър път към висините.

Атласки планини, Мароко

И след хубавото разхлаждане в жегата се отправяме и към достигането на 3000-те метра, където следва нов ритуал -бой с въже, символизиращ началния тласък към 4000-те метра )) Всички ритуали са изпълнени, а ние вече виждаме и

хижата – Refuge du Toubkal, 3207 м.

Точно до нея се намира и старата хижа -Neltner Refuge. В коридорче до външната врата има огромни рафтове, където се оставят обувките. Навътре се ходи по чехли или джапанки. Мароканските водачи имат отделна стая за спане и стая за почивка. В нея се извършват и традиционните им молитви.

Хижата се състои от няколко общи спални, намиращи се на втория етаж. В една от трите столови на първия етаж има стелаж с най-различни запаси – вода, консерви, бисквити…..всичко, за което може да се сетиш. А пазаруването е доста интересно – взимаш, помниш какво си взел и като си тръгнеш от хижата -плащаш. Тук не можеш да бъдеш обран, поне не от берберите. Ако това се случи, ще е от чужденците, които са доста, особено в събота и неделя.

Нашият обяд вече е наготвен от Мохамед и ето ни около масата с фотоапарати, правим снимки на ястията. Храната като цяло е доста лека и понеже не ни слагат от местните подправки по забрана на Момчил, ястията приличат на нашите. Менюто се състои от: салата – домати, краставици, лук, гъби, грах, царевица, маслини; основно ястие – боб-яхния, месо, кус-кус, варени или печени зеленчуци, нахут, макарони, ориз с канела и други; а за десерт плодове – пъпеш, портокали, банани. Накрая след всяко ядене се пие берберско “уиски” – ментов чай. А след вечеря преди лягане ментовият чай се заменя с чай от маточина за добър сън. И понеже времето се развали, нищо друго не ни остава освен да дремнем до вечеря. Ето, че първият ден в планината привърши и стана време за лягане. На следващия ден ни предстои връх Тубкал, 4167 м – най-високият в Атласките планини и Северна Африка.

Ден четвърти

Часът е 6, а навън е още тъмно. И няма начин – слънце няма. От следобяд на предния ден не е спирало да вали. На такава височина капчиците дъжд замръзват и вали суграшица. Това никак не ни радва. Момчил за щастие намира решение. След бърза консултация с GPS-а установява, че след около час се очаква дъждът да спре, а още по-добрата новина е, че вероятността да почне отново е доста малка. Затова решаваме единодушно заедно с Абдул да изчакаме и вместо да потеглим в 6.30 за върха, отлагаме старта за 7.30. Старото име на

връх Тубкал (в оригинал Jbel Toubkal)

е било Togga Akal(земя, местност). В превод означава “най-високо панорамно място”. Самото изкачване на върха не изисква особени технически умения, подобно е като до връх Мусала. Тази година снегът се е задържал доста дълго. Местните казват, че подобно нещо не се е случвало от около 20 години насам.

При вида на Абдул с пикел в едната ръка и зимни обувки, нещо взе да ни притеснява леко в обстановката нагорое към върха. Ние сме екипирани с трисезонните обувки, които не държат много на заледени участъци. Все пак притесненията се оказват излишни – нагоре не е замръзнало. Напротив, на места снегът толкова е омекнал, че стъпвайки потъваш надълбоко. Не сме единствените желаещи за Тубкал в този ден. И все пак навалица няма.

Jbel Toubkal, Toubkal National Park, Мароко

Разминаваме се и с няколко слизащи вече от върха туристи. Явно не са вярвали, че времето ще се подобри. Изкачваме се бавно. Въпреки, че не сме на чак толкова голяма височина, поддържаме леко темпо. Време има достатъчно, пред нас е цял един ден. След около 2 часа достигаме и заветните 4 000 метра. А това е повод за нов бой с въжето. Всички сме в колона по един, а Момчил ни дава началния тласък за 5 000 метра. Остават ни още 167 м денивелация и ето, че скоро сме и на самия връх.

Връх Тубкал, Атласки планини, Мароко

Ура!!!! Първият ми 4-ри хилядник! И тъй като е облачно и гледки няма наоколо, отдаваме се на дълга фотосесия – ту от едната страна, ту от другата на металната пирамида на върха. Разбира се аз си правя снимка и с двамата водачи, довели ме до върха – българския Момчил Цветанов и мароканския Абдул.

Връх Тубкал, Атласки планини, Мароко

И макар да е юни, времето не е особено топло поради необичайния сняг за това време на годината,. След 40 минути около пирамидата на Тубкал започва да се усеща студът. Затова решаваме да потеглим бързо надолу, но за спомен не пропускаме да си вземем по едно камъче от върха. И тъй като има сняг в изобилие, слизането е доста по-бързо и забавно – като на бобслей, но без шейна ))

Е, на хижата пристигаме мокри, но на никой не му пука. Радостни от добрия късмет с времето сядаме да похапнем от грижливо приготвения ни обяд от Мохамед. И понеже сме с приповдигнато настроение и не ни се спи, следобедът се наслаждаваме на показалото се слънце от терасата на хижата. А гледката към отсрещния баир е чудесна. Така в приказки и смях дойде време за вечеря и сън. Утре ни очаква още един вълнуващ ден.

Очаквайте продължението

Автор: Ирина Салчева

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Мароко – на картата:

Мароко

Танжер, Мароко (С мерак към Андалузия)

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

Днес започваме една обиколка на Испания заедно с Цветан, но входът към Андалусия ще бъде от юг – през Мароко. Затова днешната първа част ще разгледаме Танжер – точно срещу испанската Тарифа ;) Приятно четене:

Танжер, Мароко

С мерак към Андалузия

Фламенгото, сангрията, картините на ориенталистите и легендите за Алхамбра на Уошингтон Ървинг вече ме бяха омаяли, когато попаднах на кинофестивала Менар. [caption id="" align="aligncenter" width="641"] Мароканската драма „Любов в медината“

„Любов в медината“[/caption] Мароканската драма „Любов в медината“ ... [caption id="" align="aligncenter" width="350"] Мароканската драма „Любов в медината“

„Любов в медината“[/caption] ... ми показа , че там копнежът за любов преодолява всички прегради и събуди мерака ми за това приключение. Исторически културите на Мароко и Андалузия са неразделни като двойка влюбени .

Мароканската драма „Любов в медината“

Пламъкът, с който мароканският учител от комедията ,,Андалузия, моя любов” разказваше за изчезналия Омаядски халифат превърнал се в

Кордовски халифат ,,Ал Андалуз”

в част от берберската империя на Алморавидите и Алмохадите и завършил като емирство на Гренада – мога да го сравня само с този на македонски даскал разказващ за империята на Александър Велики. [caption id="" align="aligncenter" width="300"] Берберската империя на Алморавидите и Алмохадите

Берберската империя[/caption] Планът беше ясен, да избягам от нашата действителност и да потърся следите от романтичното минало на Берберската империя в Маракеш-Фес-Мекнес-Рабат- Кордоба- Гранада. 12 май 2013. Гласувах рано и след неделната литургия се отправих към терминала. Вечерта от предварителните резултати разбрах, че старите муцуни са пак в парламента . Заедно с други млади патриоти, които търсеха промяна, отлетяхме за Лондон. Така с low cost компаниите прелетяхме:

първо с Wizz Air до Лутън, а от там следобяд с
RyanairЛондон - Маракеш и накрая
с Blue Air -Малага - Букурещ.

Много доволни останахме от автобусите на СТМ в Мароко и на АLSA в Андалузия. Предполагам , че за някои от Вас ще се окаже полезна информацията за прехода ни към Андалузия или :

Рабат – Танжер – Тарифа – Кордоба

На десетият ден, този ден последен в Мароко рано сутринта в 6:47 взехме

първия влак от Рабат до Танжер

(95 дирхама)

Централната гара в Рабат (Gare Rabat Ville), Мароко

Централната гара в Рабат (Gare Rabat Ville) не можеш да я пропуснеш сред поредицата от спирки, защото е разположена между два тунела, които минават под столицата. Влаковете на ONCF в Мароко са евтини, бързи, чисти, модерни, френски, удобни и спазват точно разписанието, а гарите им са като нашите Молове. Има и проект за жп тунел под пролива. Внимание:

Танжер има две пристанища

Новото Танжер Мед има също фериботи до Алхесирас (Algeciras в Испания), но то е извън града (40km ), а до там е час път, а и билетите са по скъпи.
Старото пристанище е под медината и има евтини фериботи до най южната точка на Европа – Тарифа (Tarifa), а от там безплатен автобусен превоз до Алхесирас!

След мароканското кулинарното приключение моят стомах се разбунтува по обяд и търсеше место където да изригне. Слизайки на последната спирка в

Танжер

(Gare TangerVille) веднага се шмуганахме в петит таксито .

Танжер, Мароко

Поехме по един широк и красив модерен европейски булевард (Avenue Mohamed V) нагоре към медината (стария град).

Гран Соко (Grand Socco) – Танжер, Мароко

За 10 дирхама таксито ме откара до

площад Гран Соко (Grand Socco) в медината или Place du 9 Avril 1947.

Тук мароканския крал Мохамед V след петъчната молитва се опълчил на колониалните сили Испания, Португалия, Франция и призовал за независимост*

Гран Соко (Grand Socco) – Танжер, Мароко

Някога по калдъръма отекнало чаткането на копитата на врания жребец на крал Мохамед V. Но и тук любитството ни да надникнем в мароканска джамия остана незадоволено. Още от времето на френското управление

има забрана със закон за посещението на джамии от немюсюлмани**

Англиканската църква „Св.Андрей“ – Танжер, Мароко

Голямата джамия (Grande Mosquee)

е притихнала след вечерната молитва. Тя е построена на мястото на португалската катедрала в Гран Соко.

Англиканската църква „Св.Андрей“ – Танжер, Мароко

Грешка това не е джамия. Това е

Англиканската църква „Св.Андрей“

Испанската католическата катедрала в Танжер, Мароко

Кръстът на испанската католическата катедрала е над този поток от туристи и търговци, ченчаджии, конрабандисти и трафиканти .

Антей – основател на Танжер, Мароко

Съгласно гръцката митология

Танжер е основан от Антей –

сина на Посейдон и Гея. Когато Херкулес удушил Антей, като го повдигнал от земята, тогава града го кръстили на името на вдовицата му Тинги. [caption id="" align="aligncenter" width="400"]

Свети Маркел и Касиян[/caption] По римско време е Тинги е столица на провинция Mauritania Tingitana . Тя е сцена на мъченичеството на първите християни, почитани и от нашата православна църква. Офицерът св.Маркелл отказал да поднесе дарове на официалните римски богове и бил посечен на 30 октомври 298г. Съдебният писар св.Кассиан, който отказал да подпише смъртната му присъда също бил обезглавен. По късно името Тинги се променило на Танжер.

Танжер, Мароко

Промъкнах се през тълпата туристи слушащи тази истории , надолу до малкия площад - Петит Соко ( Petit Socco). Сокакът вдясно (Rue des Postes) –така ме упътиха любезните младежи от малкия площад и така се добрах до

хотела „Мамора“ (Mamora)

Миризмата от сенегалският ресторант отсреща не ме привлече. За отбелязване, че за пръв път там видях много негри. Макар Мароко да е африканска страна там срещнах по-малко негри отколкото в Брюксел или Париж!

хотел „Мамора“ (Mamora) – Танжер, Мароко

Завих се с чистите чаршафи и благослових германеца, който ми препоръча този евтин хотел – 250 дирхама за двойна стая с баня. А можех да страдам и в по-луксозна обстановка . По късно „Мамора“ се оказа на 15 минути пеша до ферибота ! Пребледнялата ми физиономия навярно е уплашила жена ми, която започна да ме буди, за да потърсим помощ. Вариантът за марокански лекар мислено отхвърлих , защото имах само европейска здравна карта, а нашата Европа е отсреща. Добрах се аптеката на Петит Соко.

Танжер, Мароко

Но тя беше затворена - Сиеста !... Обратно в леглото до 4 след обяд.

Аптека – Танжер, Мароко

На опашката в античната аптека, където с жестове обяснявам причината за моя жалък вид, който е много различен от образа на парашутиста от бодряшката тв реклама за Imodium (Lopedium). Ура, спасен съм! Мерси! Дори е по- евтин от България!

Кафене – Танжер, Мароко

Междувременно появата на круизните туристи беше довела до покачване двойно цената на литър вода от 5 дирхама на 1евро или 10 дирхама. За да изпия лекарствата с чаша вода поръчах за жената едно кафе с мляко и ароматен ментов чай за мен в кафенето на площада за 10 дирхама. Покрай нас живота не спираше, бойки търговци на пиратски дискове, красиви мароканки и деца със сладолед. По едно време всички станаха да отдадат последна почит на една погребална процесия.

Факс портата (Bab-el-Fahs) – Танжер, Мароко

След като ми дойде солука поехме през

Факс портата (Bab-el-Fahs) за медината

Тя е една гъста мрежа от улички, дворчета, дюкянчета, лавки, будки и работилнички..

Палачинки и катми в медината на Танжер, Мароко

Без коментар за катмите с пълнеж. Днес бях на диета - питка от 1 дирхам .

Медината – Танжер, Мароко

Решихме да отдадем почит на

великият арабски син на Танжер – пътешественика Ибн Батута

Той е дал интересни сведения за братята ни от Волжка България, приели исляма от арабите в 922 г.

мавзолей на Ибн Батута (Tomb of Ibn Batuta) – Танжер, Мароко

Открихме неговия мавзолей (Tomb of Ibn Batuta) сред сокаците на медината.

Чехли – Танжер, Мароко

Но не открихме чехли с емблемата на ,,Барцелона” и отминахме :)

терасата (Terasse Borj al-Hajouri) – Танжер, Мароко

На терасата (Terasse Borj al-Hajouri) няколко ,,агенти” си предложиха услугите да ни снабдят с билети за ферибота. – Шукран (мерси) – и продължихме сами надолу към фериботната агенция, където ни направиха агентска отстъпка от цената на билета 90 дирхама.

Фортът на Танжер, Мароко

Старите английски оръдия на форта мълчат от векове .

булевард Avenue Mohamed VI – Танжер, Мароко

До входа на казбата (крепоста) пресякохме булеварда Avenue Mohamed VI към морската гара.

Морската гара – Танжер, Мароко

Новата агенция „INTER LINE“ ни предлагаше да пресечем протока Гибралтар за 35 минути за 300 дирхама. Тръгване рано сутринта в 7:00 часа . Проверихме и в съседната FRS, но тя имаше курс в 9:00 часа. Не забравяйте да поискате жълто изходно картонче, което да попълните при граничния изходящ контрол!

Оръдие – Танжер, Мароко

Пристанището на Танжер е модерно, но този топ беше по-интересен. Купихме билетите и се върнахме обратно на нашата улица, където си взехме зарзали, бисквити и вода за утре. Останалите дирхами обменихме без проблем обратно в евро. Не ни поискаха бележка от предишната обмяна.

Танжер, Мароко

Късно е. Хладно е. Поискахме по една завивка допълнително в хотела. Все пак избягнахме поройните майски дъждове в Европа, докато бяхме в Мароко. Дано утре времето бъде добро за корабоплаването. Полумесецът ни се усмихна в последната арабската нощ. Иншалах!

Изгревът в Танжер, Мароко

В 3:30 часа сутринта имахме безплатно събуждане от сладкия тенор на мюезина . Поглеждам през прозореца и познавам зеления покрив на Голямата джамия,която е до нас! Уф! Това е за последно, успокоявам се и се завивам отново през глава . Така до следващият призив към правоверните, който взимам на сериозно – 5:30 часа е! Време е , ако искаме да хванем първия ферибот . Билетите важат и за втория - ми отговаря жената. Но аз съм непреклонен и ставам.

Изгревът в Танжер, Мароко

Красив е изгревът на 23 май 2013 в Танжер.

Пристанището на Танжер, Мароко

Белият град още не се е събудил.

Пристанището на Танжер, Мароко

Тук се срещат тихите води на Средиземно море и по-бурните на Атлантика. Очаквайте продължението *Потресаващо много неща в историята (вкл.съвременната)се случват след петъчната молитва – бел.Ст. **А просто можеха да поискат платен вход, както е с църквите в Охрид – бел.Ст. Автор: Цветан Димитров Снимки: авторът Други разкази свързани с Мароко – на картата: За подробности – кликайте на ЗАГЛАВИЕТО ГОРЕ! :)

Гибралтар… и отвъд (4): Танжер, Мароко

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

Днес с разказа на Атанас за Гибралтар и околностите му – вече се качихме на Скалата, после обиколихме самия Гибралтар и близката Ла Линея, отидохме до испанската Марбея, а днес ще отскочим до другия бряг на пролива – в Танжер, Мароко. Приятно четене:

Танжер, Мароко

Част 4 на разказа:

Гибралтар... и отвъд

Щеше да е срамота да съм толкова близо до Африка (само на 24 км по море) и да не си направя екскурзия до там. Затова си заплюх една седмица през октомври, в която ми се събраха три поредни почивни дни – четвъртък, петък и събота. Планът беше

да прекося с ферибот Гибралтарския проток, за да разгледам мароканския град Танжер

За съжаление, времето точно тогава се развали и се отказах да пътувам в първите два дни, защото валеше като из ведро. Все пак, в петък, реших, че не трябва да пропилявам почивката си в стоене вкъщи и на другия ден, каквото и да става, заминавам за Танжер. Естествено, проучих и прогнозата за времето. Предвиждаха се само кратки превалявания, което не беше страшно. В петък по обед бях онлайн, за да си резервирам хотел и купя билет (43 евро отиване и връщане с компания FRS - www.frs.es) за ферибота от Алхесирас до товарното пристанище Танжер-Мед, което е на 40 км от Танжер. В цената на билета се включваше и превоз с автобус от пристанището до града. Иначе, от Алхесирас има и втора опция за ферибот - до Сеута, който е автономен испански град на африканския бряг. Известен е като пункт за нелегална емиграция на африканци към Испания и страните от Европейския съюз. От Сеута също можеше да се пътува с автобус до Танжер, но повече ми хареса първия вариант. [caption id="" align="aligncenter" width="585"] Пристанището на Алхесирас, Испания

Пристанището на Алхесирас е едно от най-големите в Европа[/caption] След като пороят в Гибралтар не спря цял ден, трябваше все пак да си подам носа навън, за да принтирам билета и да купя марокански дирхами (курсът беше десет дирхама към едно евро). Няма такъв дъжд! Бях с чадър, но пак целият подгизнах. Поне свърших работа и се прибрах в квартирата на сухо с надежда за по-хубаво време на следващия ден. Проучих още в Интернет и си набелязах няколко неща в Танжер – Пещерата на Херкулес, Медината (Стария град) и да пояздя камила на брега на океана.

В събота станах рано,

за да приготвя малко багаж и храна за из път. Нарамих раницата и поех пеш към автогарата в Ла Линея. Пак валеше, но съвсем лек дъжд, който по-късно съвсем спря. Въпреки това, времето си оставаше навъсено и сиво. След като пристигна автобусът за Алхесирас се изви една огромна опашка от ученици пред него и возилото се напълни до дупка. Имаше и няколко правостоящи, каквито принципно не би трябвало да се допускат, но това все пак е Испания – много по-близо до нашенския манталитет, околкото до подредените Англия или Германия. На излизане от Ла Линея имаше междинна спирка, от която чакаха да се качат хора за Алхесирас. Заради претъпкания автобус, обаче шофьорът даже не намали и последваха средни пръсти и „благословии“ от хората на спирката. За около час пристигнахме в

най-близката точка на континентална Европа до Африка – Алхесирас

Пристанището, от което трябваше да отпътувам за Мароко, е най-голямото в Испания и осмо по големина в Евросъюза с над 55 милиона тона годишно преминали товари. Тук научих нова дума – „пекеня“, която добавих към бедния ми испански речник. Влязох в едно барче да си взема минерална вода. Казвам: „Уна агуа минераль, пор фабор“, но барманът решава да ме мъчи и ми показва голяма и малка бутилка, за да избера. Не знаех как е „малък“ на испански, затова казвам „Поко, поко“ на италиански, а жената до мен ме поправя: „Пекеня“. [caption id="" align="aligncenter" width="585"]

Поглед към Гибралтар от Алхесирас[/caption] С „пекенята“ в ръце се отправих към фериботния терминал, за да не изпусна кораба, но напразно си давах зор да бързам. По времето, в което трябваше да тръгнем още товареха карго и заминаването закъсня с над половин час. По график тръгването беше в 12:00 и трябваше да пристигнем в Танжер-Мед в 12:30 ч., въпреки, че самото пътуване е час и половина.

Причината е в едночасовата разлика на Мароко с Испания,

въпреки че двете страни се намират на една и съща географска дължина. В общото помещение на ферибота някои четяха книга, други играеха карти, а трети спяха, докато траеше пътуването. По някое време се появи марокански граничен полицай и се наредихме на опашка за проверка на документите. За Мароко няма визи за българи, така че бях само с международен паспорт, в който ми удариха печат. След час и половина плавно клатушкане през Гибралтарския проток, стъпих за пръв път на африканска земя, а навън пак бе започнало да вали. [caption id="" align="aligncenter" width="585"] Танжер, Мароко

Пристигаме в Мароко. Посрещат ни огромни, издълбани в скалата, арабски надписи[/caption] Първото, което съзирам е мароканския флаг – зелена звезда на червен фон.

Мароко

обявява независимост през 1956 година след дълъг период на испански и френски протекторат. Днес, страната е конституционна монархия с избираем парламент като кралят има върховната изпълнителна и законодателна власт, в това число и правото да разпусне парламента. Територията е 446 хил кв. км, а населението – 32 милиона души. Това е по официални данни, а иначе мароканците си броят и окупираната Западна Сахара (допълнителни 266 хил. кв. км и 500 хиляди души) , чието съществуване не признават като самостоятелна държава. Последното е и причината, поради която, Мароко е единствената африканска държава, която не е член на Африканския съюз. [caption id="" align="aligncenter" width="585"] Танжер, Мароко

Мароканският флаг е първото, което виждам при акостирането в Танжер-Мед[/caption] Пред автобуса, който трябваше да ни закара до фериботния терминал, чакаше граничен полицай, който искаше да провери дали всеки има печат в паспорта. От терминала трябваше да хвана автобуса до Танжер. Контрольорът обаче беше супер неразбран и, въпреки че му показах фериботния си билет (благодарение, на който трябваше да се возя безплатно на автобуса), не искаше да ме пусне да се кача. На въпроса ми „Какъв е проблема?“, вместо да ми обясни като човек за какво става въпрос, само клатеше глава, повтаряше като робот „Не, не“ и показваше да мина встрани. Добре, че някакъв човечец каза, че трябва да си принтирам билета на терминала и даже ме заведе до магазин, в който имаха принтер. Фотокопието оставих в ръцете на неразбрания контрольор, който този път ме пусна да се кача без проблеми. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] За час път до

Танжер

дъждът спря. Градът не е никак малък и със своите 700 000 души население се нарежда на пето място по численост в Мароко. Заради кръстопътното си положение между Европа и Африка, е повлиян от различни култури. Най-силно, разбира се, е френското влияние, заради дългите години на френски протекторат. Три езика са най-вървежни – френски, испански и арабски.

На автогарата в Танжер

беше супер объркващо. Бях си принтирал предварително карта на околността, но нямах представа накъде да поема, за да стигна до булевард „Мохамед Пети“, на който се намираше хотелът ми. Попитах някакво момче, което се оказа, че знае английски. Каза, че е студент в Дубай и на драго сърце се нае да ми помогне с посоките. Посочи ми широка улица, по която трябваше да вървя, за да стигна до „Мохамед Пети“. Оказа се, че помощта не е проява просто на добра воля. На прощаване ми поиска пари, че нямал за билет до Казабланка. Казах, че не мога да му помогна, и моментално се врътна на 180 градуса без дори да каже „чао“. Принципно, такива неща (за пари и т.н.) се казват предварително. В крайна сметка, намирам за напълно нормално да помогнеш на непознат с посоките, без да му искаш пари за това.

„Мохамед Пети“ е един от централните булеварди в Танжер

Наречен е на първия крал на Мароко, който обявява независимостта на страната през 1956-та година. Мохамед Пети е дядо на сегашния крал Мохамед Шести, а свързващото звено между тях е крал Хасан Втори – съответно син на Мохамед Пети и баща на Мохамед Шести. Хотелът ми носеше артистичното име „Рембранд“ и представляваше старо здание от гранит и мрамор. На рецепцията попитах за транспорт до

Пещерата на Херкулес (Grotte d`Hercules)

и обещаха да ми намерят. Малко след като се качих в стаята, звъннаха да ми кажат, че след час ще ме чака кола, която ще ме закара и върне от пещерата срещу 250 дирхама. В уречения час бях долу и видях ретро мерцедес от 80-те, а вътре – ухилен до уши шофьор на име Абдул. Заради откъслечния му английски, трудно се разбирахме, но все пак хващах отделни думи. [caption id="" align="aligncenter" width="548"] Пещерата на Херкулес (Grotte d`Hercules) – Танжер, Мароко

При Пещерата на Херкулес[/caption] Пещерата се намира на 14 км от града, а на път към нея минахме покрай бедняшки гета и тузарски затворени комплекси, състоящи се от красиви бели жилищни сгради. Не знам каква им беше далаверата с Абдул, но по пътя имаше и „помагачи“, които сочеха с пръст посоката, в която трябваше да кара колата (за момент даже ми мина мисълта „Абе, тия да не ме отвличат?“, но се оказа, че всичко е наред). Две-три думи за шофьорите в Танжер. Накратко – ужасни са! Карат като бесни по някакви тесни улички, колите се разминават буквално на няколко сантиметра, а на пешеходни пътеки въобще не намалят скоростта. Така, че, ако ходите там, пазете се! [caption id="" align="aligncenter" width="585"] Нос Спартел - Танжер, Мароко

Нос Спартел[/caption] В покрайнините на Танжер минахме и покрай

кралската резиденция

Беше опасана с високи стени, около които се разхождаха войници с автомати и оглеждаха подозрително всеки преминаващ автомобил. Доколкото разбрах от Абдул зад стените има красиви градини и частен плаж. Преди пещерата, спряхме за няколко бързи снимки при

нос Спартел, където водите на Атлантика срещат тези на Средиземно море

[caption id="" align="aligncenter" width="585"]

При Танжер се срещат водите на Атлантика и Средиземно море. Вижте различния цвят на водата.[/caption] След като стигнахме до пещерата, оставихме очукания мерцедес на паркинга и влязохме вътре. Входът беше десет дирхама (1 евро) за мен и безплатно за Абдул (той все пак им водеше турист).

Пещерата не е кой знае какво, но за сметка на това е силно комерсиализирана

Около входа й е пълно с продавачи на всякакви джунджурии. Имаше собственик на маймунка, който искаше пари за снимка с нея. Не беше пропуснат и култът към вожда под формата на огромен портрет на сегашния крал – Мохамед Шести, заедно с жена му. Пещерата е отчасти творение на природата и отчасти дело на човешка дейност. В нея, водите на океана се разбиват, нахлувайки през другия й отвор. Самият процеп, погледнат под определен ъгъл, напомня на контурите на Африка. [caption id="" align="aligncenter" width="639"] Пещерата на Херкулес (Grotte d`Hercules) – Танжер, Мароко

Отворът, който трябва да напомня за очертанията на африканския континент[/caption] Името на пещерата идва от легендата, че в нея обичал да си почива Херкулес след извършването на 12-те подвига. Името й е тясно свързано и с рок групата Деф Лепърд и книгата на Гинес. През 1995 година британската банда влиза в рекордите като първата в историята с три концерта за три дни на три различни континента. Първият е в Африка - при Пещерата на Херкулес, а в следващите два дни следват изпълнения на живо в Лондон и Ванкувър. [caption id="" align="aligncenter" width="585"] Камили – Танжер, Мароко

Камилите стоят кротко на брега на океана[/caption] На връщане от пещерата накарах Абдул да спрем на океанския бряг, където

кротко стояха няколко камили

Веднага се появи собственикът им – любезен и усмихнат мароканец,който ме попита какъв език говоря. Казах му руски и английски и той си реши, че съм руснак. Почна да повтаря „Ah, Moscow, Moscow” („A, Москва, Москва“) и трябваше да му обяснявам, че всъщност съм от България. По празния му поглед усетих, че не знае къде е това, въпреки, че клатеше разбиращо глава. След като се разбрахме за цената (1 евро) се качих за пръв път на камила. Животното изрева и отърка глава в крака ми. Като цяло обаче беше кротко и покорно ми позволи да направя едно кръгче, качен на гърба му. Бях много доволен от Абдул, който освен като шофьор и гид, ми служеше и като личен фотограф. Затова, с кеф му дадох 300 дирхама, вместо предварително уговорените 250, след като ме върна в хотела. [caption id="" align="aligncenter" width="548"] Камили – Танжер, Мароко

Камилите стоят кротко на брега на океана[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="585"] Марокански дирхами – Мароко

Банкнота от 200 марокански дирхама (приблизително 20 евро)[/caption] Беше късен следобед, но все още имах

време за пешеходна разходка из Танжер

Взех една карта на града от рецепцията и се отправих към

Стария град – т. нар. Медина

(на арабски „медина“ означава град). Преди да вляза в Медината се озовах пред малко пазарче. Минах между сергиите да разгледам и имах чувството, че съм попаднал в някаква ужасна версия на Женския пазар. Влизаш в нещо като коридор, широк не повече от два метра, в който хората едва се разминават. Газиш в кал, а отляво и отдясно висят дрехи, храна и вехтории. Не посмях да си извадя фотоапарата, за да снимам от страх да не ми го грабне някой, че беше пълно със съмнителни физиономии. [caption id="" align="aligncenter" width="639"] Медината – Танжер, Мароко

Карта на "Лабиринта" (Медината на Танжер)[/caption] В Медината се влиза през няколко порти, които носят различни имена. Аз минах през най-южната - Баб Мерикан, и почти веднага се озовах пред първата ми цел в Стария град –

Американската легация (American Legation)

Сградата на бившата дипломатическа мисия на САЩ в Мароко (функционирала като такава между 1821 и 1956 г.) е единствената американска историческа забележителност, намираща се извън пределите на Щатите. Именно Мароко е първата държава, която признава Съединените щати като независима страна. След края на Френския протекторат (1956 г.), всички чуждестранни посолства се местят в столицата Рабат, но Американската легация продължава да функционира като музей и свидетелства за силните дипломатически връзки между САЩ и Мароко. [caption id="" align="aligncenter" width="639"] Американската легация – Танжер, Мароко

Сградата на Американската легация[/caption] За съжаление пристигнах късно и беше затворено, затова не успях да разгледам отвътре. Бях чел в Интернет коментари на туристи за легацията и един се оплакваше, че тук бил нападнат от двама местни, които се опитали да го оберат. Затова направих няколко бързи снимки и побързах да се отдалеча. [caption id="" align="aligncenter" width="635"] Медината – Танжер, Мароко

Имената на улиците са изписани на арабски и френски[/caption] Другата ми цел в Стария град беше да стигна до най-северната точка -

крепостта Касбах,

в рамките на която се намира стария дворец на султана и се открива красива гледка към океана. Трябваше да вървя само нагоре, тъй като, освен най-северна, Касбах е и най-високата точка на Медината. Да, но е по-лесно да се каже, отколкото да стигнеш до там. Медината е истински лабиринт, в който, дори и с карта, е лесно човек да се загуби. Точно това се случи и с мен. Съвсем се обърках, лутайки се по широките едва няколко метра улички, а на няколко пъти стигнах и до задънени такива. Проблемът в Медината е, че стените на къщите са много високи и няма какво да ви послужи за ориентир. Поглеждайки нагоре, виждате единствено небето. Пак в Интернет бях чел, че в Стария град има деца, които дебнат за заблудени туристи като мен и им искат по едно-две евро, за да ги изведат навън. Ако бях попаднал на някое такова сигурно щях да му дам, тъй като чувството на дезориентация не е никак приятно. След известно лутане обаче се оказа, че неусетно съм излязъл зад пределите на Стария град, тъй като се озовах на голям площад. Едва по-късно разбрах, че той така се и казва –

Grand Socco (Големият площад),

и има важно историческо значение не само за Танжер, но и за цялата страна. Тук, на 9 април 1947 година, бъдещият крал Мохамед Пети произнася прословутата си реч, призоваваща за независимост на Мароко. [caption id="" align="aligncenter" width="585"]

Grand Socco - Големият площад[/caption] Реших да пробвам оскъдния си френски с един минувач, но на въпроса ми: „Excusez-moi, ou se trouve Le Kasbah?” („Извинете, къде се намира Касбахa?“), последва само едно тъпо „А?“ от негова страна, което ме наведе на мисълта, че не всички мароканци говорят френски. В крайна сметка се разходих малко извън Медината. Стигнах до

голяма джамия. Оказа се, че е наречена на Мохамед Пети,

което не ме изненада особено. Не очаквах обаче в непосредствена близост до джамията да открия католическа църква! Оказа се, че в града има малки християнска и еврейска общности. [caption id="" align="aligncenter" width="548"] Голямата джамия – Танжер, Мароко

Джамията Мохамед Пети[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="575"] Катедралата – Танжер, Мароко

Катедралата, която се намира в непосредствена близост до джамията[/caption] Върнах се до Големия площад и влязох

обратно в Медината

Този път се намери млада двойка, които любезно ми посочиха пътя за Касбаха. Минавайки през още една голяма порта влязох в крепостта, а зад стените й се разкри чудна гледка към Гибралтарския проток. Полюбувах й се малко, но полека-лека започна да се стъмва и реших, че е време да си тръгвам. [caption id="" align="aligncenter" width="548"] Порта – Танжер, Мароко

Портата, водеща към Касбаха в Стария град[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="585"] Гибралтар – Танжер, Мароко

Изглед от Касбаха - най-високата точка на Медината[/caption] На излизане от Стария град на много места живописно бяха запалени фенери. Искаше ми се, преди да се прибера в хотела, да си направя една разходка до градския плаж и затова се насочих към крайбрежния булевард „Мохамед Шести“. Алеята покрай плажа е осеяна с палми и беше много добре осветена. Свалих маратонките, за да се разтъпча по пясъка като местните, които бяха излезли на вечерна разходка, след което поех обратно към хотела.

На път към „Рембранд“

имах леко странна случка. При пресичането на една улица трябваше да се размина с жена с дете. По средата на улицата обаче жената се обърна и пое след мен, протягайки ръка, очевидно искаше да й дам някой и друг дирхам. За пръв път ми се случва да ми просят пари по средата на улица, даже не беше на пешеходна пътека. Иначе

в Танжер мароканките се носеха по-свободно от други жени в арабския свят

Имаше много с ислямски носии, но не видях нито една, на която да се виждат само очите. Единствено се стремяха да си покрият косите. Имаше и млади момичета, които си се разхождаха свободно по дънки, блуза и даже с грим. Като брой, разбира се, мъжете бяха преобладаващи на обществените места, но Танжер е близо до Стария континент и европейското влияние определено се усеща. В хотела си хапнах хубаво и се настаних пред лап топа, за да гледам по нета боксовия мач между Кубрат Пулев и руснака Александър Устинов. Wi-Fi-то накъсваше, но все пак успях да видя 17-ата поредна победа на Кобрата в профибокса. Ама ме е яд, че нещо го излъгаха нашия. Уж трябваше с тази победа да стане претендент номер едно за световната титла, а се оказа, че трябва да победи още един-двама, за да стигне до мач с Кличко. След Кобрата имах голямо желание на следващата сутрин да видя и истинск кобра. Питах на рецепцията и ми казаха, че има укротители, които изнасят представления при Касбаха в Медината. Бях си нагласил алармата за осем, но сутринта въобще не ми се ставаше и си отспах до десет часа. Така, кобрите отпаднаха, тъй като в един и половина следобед имах да гоня ферибот за Алхесирас. [caption id="" align="aligncenter" width="585"] Медината – Танжер, Мароко

По улиците на Стария град[/caption] Колежка от старата работа (Мерси за инфото, Славче!) ми препоръча докато съм в Мароко

да посетя и Шефшауен,

градче на 80 км на юг от Танжер. Забележителното при него е, че всички къщи в Медината са оцветени в различни оттенъци на синьото и изглежда доста живописно на снимки. На драго сърце щях да отида и до там, ако имах още един ден. Кой знае, може би следващия път?

Иначе вариантите да се стигне до Шефшауен са два

Първият е с автобус, който пътува три пъти дневно от Танжер – в 10:00, 12:15 и 20:00 ч. Цената е 40-50 дирхама (4-5 евро) на посока, като времето за пътуване е четири часа. Другата опция са т.нар. Гранд таксита – сини ретро мерцедеси, които могат да се видят на различни места в града, например около автогарата. Готиното при тях е че се намалява времето за пътуване на около три часа в посока. Може да ви излезе даже по-евтино, отколкото с автобуса (зависи колко човека ще пътуват в таксито), но трябва да се пазарите с шофьора. Недостатъкът е, че може да се наложи да чакате докато се напълни колата, тъй като пътниците си разделят тарифата. Ако сте група от трима-четирима, разбира се, чакането отпада и може да наемете направо цялото такси. [caption id="" align="aligncenter" width="603"]

Арабска Кока-Кола[/caption] Билетът ми за

ферибота

не ми даваше право на безплатно пътуване от Танжер до пристанището, затова платих 25 дирхама на връщане. И после като падна едно чакане... Вместо в 13:30, ферибота тръгна в 15:30 ч. следобед. Страшно се изнервих, тъй като мароканците въобще не изглеждаха притеснени от „лекото“ закъснение, а аз бях от осем вечерта на работа. Вместо в четири, пристигнаме в Алхесирас в шест часа и трябваше да бързам за автобуса за Ла Линея. В крайна сметка закъснях за работа само с около 15-20 минути и нямаше проблем.

Няколко седмици по-късно най-после дойде време да се върна в България

Казвам най-после, тъй като по предварителни планове трябваше да съм в Гибралтар само четири седмици, но се наложи да остана месец и половина. Полетът ми от Малага беше рано сутринта и превозът ми за летището дойде да ме вземе посреднощ. Този път шофьорът не беше Чарли, а негов колега – бивш военен. Пътят мина неусетно в разговори за мисиите му зад граница, за концертите на Бон Джоуви и Джеси Джей под Скалата, за Мис Гибралтар и за „работохолизма“ на испанците в Ла Линея. Имах и предложение да се преместя да живея и работя в Гибралтар, но отказах. Повече си падам по живота в големите градове, където има достатъчно забавления и занимания за убиване на времето. Иначе за тези, които предпочитат спокойствието (хора над 40 години и семейства) условията за живот са перфектни. На този етап обаче, поне за мен,

Гибралтар си заслужава да се посети единствено с цел туризъм

Ако млад човек се засели там бързо ще му омръзне и стане скучно. С тези лични размишления слагам край на този скромен пътепис. Надявам се да Ви е харесала разходката! Автор: Атанас Стратиев Снимки: авторът Други разкази свързани с Мароко – на картата: КЛИКАЙТЕ НА ЗАГАЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ :)