Tag Archives: мотор

Грузия: човек с мотоциклет (10): Довиждане, Грузия: Кобулети – Хопа – Артвин – Ерзурум (Турция)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси,разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. След това направихме неуспешен опит изкачим Омало в Ташетия, разгледахме Сигнахи и продължихме в посока Аджария, разгледахме Вардзия и изкачихме превала Годердзи на път за Батуми и Кобулети. Днес ще напуснем Грузия и ще поемем през Турция.

Приятно четене:

Довиждане, Грузия

Кобулети – Хопа – Артвин – Ерзурум

354 км

част десета на

Грузия: човек с мотоциклет

13-ти ден. 6-ти август.

Тази нощ пак не можа да се спи нормално. Този път не от дискотеки и ресторанти, а от самите грузинци. Непрекъснато идваха разни коли наоколо, стояха известно време, а после си отиваха. В началото помислих, че са полски ебачи, но после забелязах, че по колите имаше големи агитки от 3-4-5 човека. Стояха, пушеха, правеха мохабет и после си отиваха. Не се къпеха в морето, не палеха огън, не бивакуваха… Още предишния път, когато пак спах на палатка в Кобулети ми беше направило впечатление това нощно движение с колите, но тогава си мислех, че са таксита, или участници във веселбата по дискотеките…

По едно време малко се поуспокои работата и заспах. Събудих се от бученето на двигател точно до палатката ми и от фарове, които светеха право в мен. Показах се от палатката и видях муцуната на някакъв микробус буквално на по-малко от два метра от палатката ми. Ядосах се и му извиках на български:

– Кво бе? Ще ме мачкаш ли? Какво?… – Оня ме изгледа все едно съм му изял компота. От вътре някаква жена се обаждаше, като черна станция и даваше някакви указания на цървула. Тоя се помота малко после се качи на микробуса и се омете.

Беше 3,30 през нощта. Не можах да им разбера схемата на всичките тези. Не ги свърта на едно място ли, или не могат да се разделят с безценните си тенекии, даже и през нощта?!?! На сутринта станах рано и видях, че някакъв от нощните карачи не е преценил в тъмното, къде точно да спре. Беше минал 15 – 20 метра по-напред от твърдото и беше заседнал в пясъка. Колата беше легнала на пясъка, а предните и гуми бяха потънали. Дойде някакъв спасителен екип с един пикап Тойота Хайлукс, на който пишеше „полиция 112“, развиха въже от някаква скрита по колата лебедка и бързо го изтеглиха от пясъка.

Беше вече към 7 часа. Явно повече нямаше да се спи. Изкъпах се в морето, поплувах малко и после започнах за пореден път да си

събирам багажа. Днес щях да напусна Грузия.

Когато след близо час потеглях, на плажа започваха вече да идват почиващи, там с хавлиите, с чадърите и с надувните поясчета. Аз на такива места, море и плаж не мога да почивам. Само нервите ми се опъват от тълпите и от калабалъка, а да лежа, и да се печа… Аз да не съм месо за барбекю!?!?

Бяха ми останали 30 лари. Добре бях изчислил парите. За 10 лари, закусих и си купих банани, нектарини, бутилка фанта и минерална вода, и 20 лари ми останаха, за да дозаредя резервоара, когато напускам Грузия с по-евтин бензин.

Тръгнах пак към Батуми

Трафикът вече беше станал сериозен. Започнали бяха и тапите. Батуми е много красив град, но движението из него е ужасно. Сетих се, че вече за трети път минавам през този град, а нямам нито една снимка от него.

Пейзаж от Батуми, Грузия

Пейзаж от Батуми

Това мисля е централната автогара на Батуми, Грузия

Това мисля е централната автогара на Батуми

Имаше още много интересни и красиви сгради, но вече бях в трафика и задръстванията, и не съм спирал, за да снимам. Минах през Батуми и продължих към

Сарпи. Това е граничният пункт с Турция.

Плажа на Сарпи. Странната сграда в ляво е митницата на граничният пункт. Зад плажа в далечината се вижда и джамията на турският граничен пункт.. – Граница Грузия – Турция

Плажа на Сарпи. Странната сграда в ляво е митницата на граничният пункт*. Зад плажа в далечината се вижда и джамията на турският граничен пункт.

Долях си резервоара, както бях предвидил и за по-малко от 5 минути минах през гишето, удариха ми печат, и напуснах Грузия.

Довиждане Грузия! Надявам се, някога да се видим отново!

E70, Sarpi, Грузия

Имаше още много, какво да се види и научи за тази страна, но за сега толкова. Такива ми бяха възможностите този път.

На турския граничен пункт ме мотаха близо час

Аз пак се наредих най-отпред, но нещо компютрите им не работеха и се наложи да чакам. Жегата вече беше станала сериозна. Между другото още, до като минавах през Батуми към 9,30 сутринта там електронните термометри вече показваха 33 градуса. Сега вече беше към 12 часа и тези градуси бяха повече. Тръгнаха им компютрите и опашката тръгна. На едно гише ми подпечатаха паспорта, на друго гише ме провериха дали ми е подпечатан. На трето гише ми искаха талона на мотора, а на четвърто ми провериха зелената карта на застраховката. Накрая остана последното гише преди бариерата. Там провериха всичко. Талона, паспорта, даже дойде някакъв с автомат, за да ми проверява багажа. Отворих куфарите. Провери съдържанието на единия страничен, увери се, че не съм терорист и най-накрая ми вдигнаха бариерата, за да вляза в Турция. Потеглих към Хопа по широките, като магистрали турски пътища…

Този път бях решил покрай морето да не карам и

от Хопа свих към Артвин

Бях решил, че

ще карам през централна Турция

и няма да се качвам на магистрали. В началото пътят беше проход в планина и жегата не ме тормозеше чак толкова. Освен това гледките бяха много интересни и красиви.

Стената на водохранилището на река Чорохи. Зад стената е град Борчка. Турция

Стената на водохранилището на река Чорохи. Зад стената е град Борчка.

Водохранилището при Борчка. Все още всичко е зелено наоколо.

Водохранилището при Борчка. Все още всичко е зелено наоколо.

Постепенно зеленината изчезна и наоколо останаха само едни огромни скали,

и зелената вода под тях. Всичко около Артвин е така. За да прекарат тези широки шосета турците са направили огромно строителство. Навсякъде из тези каменни грамади са прокопани и прокарани шосета, и надупчени тунели. В едната посока едно шосе с тунели, мостове и виадукти, а в другата посока друго шосе, пак с тунели мостове и виадукти. Караш, сечеш планината и виждаш по отсрещните скали как вървят ТИР-ове в обратна посока. Невероятно строителство са направили тука турците.

Язовир със зелена вода, около Артвин, Турция

Някъде, около Артвин

Язовир със зелена вода, около Артвин, Турция

Пейзаж

Язовир със зелена вода, около Артвин, Турция

Пейзаж

Тук обаче

изникна неочакван проблем

Температурата, която без друго си беше висока през този ден, тук при тези напечени огромни скали се вдигна още и стана направо, като в пещ. Сигурно мина 40 градуса. Ужасно.

Започна да ми се спи зверски

Тази нощ не се бях наспал добре и сега при тази ужасна жега ме изби на сън. Ама направо очите ми се затваряха, както карах. Нямаше нито дърво, нито храстче, нито сянка където да спра, за да дремна. Единствената сянка и малко по хладно беше в тунелите. Сериозно се замислих дали да не спра в някой тунел и да дремна малко. Но някой сигурно щеше да се обади за помощ, като види, че лежа там, а освен това ТИР-овете преминаваха през тунелите със страшен грохот… Карах бавно и много внимателно, за да не заспя и да се хвърля в пропастта, като едвам си държах очите отворени в страшната жега. Такова чудо за първи път ми се случваше, но то и за първи път попадах на толкова напечено място… Горният слои на тази вода сигурно беше горещ. След близо час мъки започна да се появява зеленина и сянка, но то, и на мен вече ми премина, и не ми се спеше чак толкова. Навлязох в

някакво ждрело преди Узундере

Все още има скали, но вече се появи и сянка – Ждрело около Узундере, Турция

Все още има скали, но вече се появи и сянка

Вече, около реката има и зелено. – Ждрело около Узундере, Турция

Вече, около реката има и зелено.

Старият път в каньонът на Артвин – Ждрело около Узундере, Турция

Старият път в каньонът на Артвин

От тук започва, (или завършва) каньонът на Артвин на река Тортум, а гледката е към началото на водохранилището на Тортум. – Турция

От тук започва, (или завършва) каньонът на Артвин на река Тортум, а гледката е към началото на водохранилището на Тортум.

Продължих нататък към Ерзурум.

Пътят беше хубав и широк, освен това беше нещо, като проход в планина та жегата спря да ме мъчи и се събудих окончателно. Надвечер наближих

Ерзурум

Градът е доста голям, близо половин милион жители и се намира в голяма равнина, но на близо 1 800 м.н.в. Около него имаше много ливади, повечето от тях вече окосени, така че имаше място за палатка. Аз обаче се чувствах грогясъл от тези жеги днес и реших да намеря евтин хотел, да се изкъпя, и наспя като хората, за да събера сили за следващите дни, в които задължително щях да съм на палатка.

Влизах в града по една широка магистрала с 4 платна плюс аварийни. Някъде преди центъра, а навигаторът ме водеше в центъра, на едно кръгово видях надпис Хотел и веднага спрях. Хотелът не изглеждаше скъп и луксозен. Цената, която ми предложиха беше 60 лири (35 лв) за стая. Тъкмо си отварях устата, за да се попазаря малко и администраторът се поправи на 50 лири за единична стая. Това бяха 29 лева по курсът в момента. Съгласих се без пазарлъци. Това е съвсем нормална цена за единична стая в хотел в Турция и даже е ниска.

Моторa качих на тротоара пред входа на хотела. Измъчи ги транскрипцията на името ми в паспорта.

– Каква е тази транскрипция? – Попитаха.

– Ами мисля, че е от френски. – Казах.

– Дай транскрипция на английски.

– Съжалявам. Това е транскрипцията. Препишете я от паспорта точно…

Платих веднага, защото смятах рано сутринта да тръгвам.

Моторът ми пред хотела в Ерзурум, Турция

Моторът ми пред хотела в Ерзурум

Взех си зарядните за телефона и за фотоапарата, че от спането в Тбилиси не ги бях зареждал. Взех си и несесера. Всичкият друг багаж оставих на мотора. После си прибрах паспорта от рецепцията, за да не го забравя там, качих се в стаята и се изкъпах. Включих зарядните. Пописах малко информация в тетрадката за този пътепис. Нещо даже не ми се ядеше, толкова изморен се чувствах. Отказах се от вечерята и още по светло се опънах в леглото. Събудих се, чак на другият ден, към 6 часа сутринта.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в Ерзурум:



Booking.com

Други разкази свързани с Грузия и Другата Турция – на картата:

Грузия и Другата Турция

А ето и нощувки из цяла Грузия



Booking.com

Из Иран (2): От Базарган до пустинята Дащ е Кявир

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължавам е пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, a днес от граничния Базарган ще стигнем до средата на пустинята Дащ е Кявир.

Приятно четене:

От Базарган до пустинята Дащ е Кявир

част втора на

Из Иран

05 – 19.05.2017

Бях в

градчето Базарган

и вече бе тъмно. След кратка обиколка на главната улица спрях пред първия хотел, изпречил се на пътя ми, и попитах за стая и вътрешен паркинг. Имаха каквото ми трябваше, при това на приемлива цена, така че прибрахме мотора, занесох багажа в стаята си и опитах отново да подкарам телефона си. Възкръсна! Сензорният екран отново работеше. Йей! Вече бях измислил алтернативни решения, но се радвах ужасно много, че не ми се наложи да прибягвам до тях.

Малко по-спокоен излязох на разходка по улицата. Да си призная, все още не можех да се отърся от притеснението, което се породи у мен при преминаването през последната желязна врата. Страх от непознатото, явно. Нито езика знам, нито местните норми, при все че бях изчел доста неща по темата преди да потегля.

Сравнително лесно намерих една интернет зала, или „кафенет”, както ги наричат тук, за да се свържа с близките си. Момчето тъкмо затваряше, но все пак се смили над мен, а 10 минути по-късно, когато приключих, дори не пожела да ми вземе пари.

По-късно, докато хапвах в общото помещение на хотела, се появи едър пичага с каска в ръка, който също търсеше място да пренощува. Заприказвахме се, оказа се чех, връщащ се от Индия. Разказа ми малко за Иран, малко за прекосяването си на Пакистан и за това, че иска отново да иде в Индия, но не с мотоциклета.

Така приключи този ден, изпълнен с още повече дъжд и студ от предишния. През повечето време се намирах на над 1200 м.н.в., достигайки дори над 2000 на няколко пъти, затова и температурите варираха между 5 и 13°C. Дори не предполагах, че Турция има и такова лице, при това през м. май. Признавам си, въобще не бях подготвен психически за всичко това.

Веднъж за малко да остана без гориво. Имам предвид буквално без гориво, тъй като до онзи момент още не бях заредил тубите, които носех именно за тази цел, а на бензиностанцията, която си бях набелязал на навигацията, имаха само дизел. И така на още няколко бензиностанции след нея. Трудно бих описал екзалтацията си, когато най-после хванах отново пистолет за зареждане на гориво десетки километри по-нататък.

Между другото,

вече бях в друга часова зона – UTC +3½

Или по друг начин казано – час и половина напред спрямо нашето лятно часово време. Така или иначе не виждах никакъв смисъл да „сверявам“ часа на телефоните и фотоапарата.

Първите ми впечатления за Иран бяха смесени

Ако трябва да бъда честен – обзе ме лек страх от всичко толкова ново, различно и непознато за мен. Малко хора говореха английски, а униформените бяха мега незаинтересовани. Никой за никъде и нищо не бързаше и това трябваше да бъде нормално за мен, клетия европеец 🙂

Понеделник.

Базарган – Рамсар, Иран – профил

Базарган – Рамсар

820 km

James Blunt – Bonfire Heart

https://www.youtube.com/watch?v=g1j1qwQQ8-Q

На сутринта станах по график към 7, оправих си багажа и по най-бързия начин изхвърчах отново на главната улица. Най-после времето бе слънчево, топло и приятно. Първата ми работа за деня беше да си набавя местна валута, а именно ирански риали (IRR).

Лошото бе, че

обменните бюра и банките отваряха врати доста по-късно,

а аз нямах търпение да продължа по пътя си. Затова и приех предложението на човек от улицата да обменим пари. И за да не звуча чак толкова наивно, ще допълня, че за тази цел все пак влязохме в офиса му в една от близките сгради, където започнахме да се пазарим. На третия път вече стигнахме до оферта, която ме устройваше, и така срещу моите долари получих няколко милиона ирански риала. Така

най-после станах милионер!

Без да губя и секунда време се запътих обратно към хотела.

Набързо платих нощувката си, проверих маслото на двигателя и тъй като колегата от снощи още не се беше появил, потеглих.

Базарган – Рамсар, Иран

Най-напред исках да разбера каква е

допустимата скорост за мен извън населените места

За тази цел мислех да заговоря първите полицаи, които срещна. Ако не ме лъже паметта, това се случи в следващото градче –

Маку

Историята накратко – полицаите не ме разбраха, предложиха ми да вляза в управлението с тях, колегите им също не ме разбраха, изкараха някакъв пандизчия, който говореше руски и ми каза, че ограничението е 95.

Малко след това думите му се потвърдиха частично и от тази табела:

Знак за органичение на скоростта – Базарган – Рамсар, Иран

Остана висящ единствено въпросът дали ограничението за двуколесни е същото, тъй като обикновено не е. Така или иначе нямах намерение да се движа много по-бавно от това извън населените места, доколкото инфраструктурата го позволява. А тя, повярвайте, позволяваше дори доста повече, особено ако вземем предвид и ниския трафик.

Бях си набелязал конкретен маршрут, по който да стигна до Чалус, откъдето започва един изключително красив проход към Техеран през планината Алборз.

В покрайнините на Табриз

за пръв път се качих на

магистрала в Иран

Истинска, гордо зовяща се „Motorway“, не просто „Highway“. Те са безплатни за мотоциклети, но някои са и забранени за такива. Така или иначе не мисля, че за нас, мото туристите от чужди държави, това би било проблем. Явно затова и на пунктовете за таксуване ми махваха с усмивка, правейки ми знак да продължавам без дори да спирам.

След Мианех

пътят започна да приема следния вид:

Базарган – Рамсар, Иран

Така де, отново се прояви

нюхът ми към намирането на кофти пътища

За сметка на това пред мен започнаха да се разкриват гледки, които ме караха напълно да се абстрахирам от качеството на настилката. Доколкото поне я имаше.

При поредното спиране за снимка изгасих двигателя, а

когато опитах да запаля, не пожънах успех

Не и по тривиалния начин. Помислих си, че може да е от старт бутона, тъй като стартерът въобще не завърташе. Да, но пък имах пад на напрежение с половин волт при натискането му, така че свалих подозренията си от него. Както и да е, направих обратен завой, спуснах се леко надолу, за да запаля по инерция, и продължих по пътя си все едно нищо не се е случило.

Единствената карта за навигацията на английски, която бях намерил, явно бе доста стара, тъй като ме докара до това място.

Базарган – Рамсар, Иран

Е, с питане на местните хора в близкото село бързо намерих правилния път.

Сенчестите склонове, намиращи се на 2 100 м.н.в., изглеждаха така:

Базарган – Рамсар, Иран

Пътят отново бе асфалтиран, а удоволствието от преминаването по него – огромно.

Това всъщност е първият от трите пътя, които горещо бих препоръчал на всеки, дръзнал да прекоси иранската граница.

Базарган – Рамсар, Иран

Представете си път в Родопите, който небрежно криволичи, докато през това време нетърпеливо се изкачва и спуска по склоновете на планината. Е, току-що придобихте бегла представа за релефа, който се опитвам да опиша, но не и за мащабите му.

От един момент нататък успоредно на пътя започна да се движи приказно поточе, но не видях „своя кадър“, който да ме накара да спра и сляза от мотора, затова продължих просто да се наслаждавам на момента.

И така докато не

бях изпреварен от двама абдали без каски,

огледала и мигачи на мотоциклета си, каращи като бесни. Вие ли, бе? Понечих да последвам темпото им, но много скоро се отказах засрамен. Нито познавах пътя така, както те, нито карах 100-килограмова моторетка, повратлива и лека като тяхната.

На някои места между пътя и поточето имаше хора, излезли на пикник. Замислих се дали да не бивакувам някъде наоколо, но все пак прецених, че мога да покарам още малко, преди да разпъна палатката.

Малко по-късно станах свидетел на този приказен залез над оризищата край пътя.

Базарган – Рамсар, Иран

Спрях пред една пекарна за хляб,

където бях посрещнат повече от добре. Комуникацията ни бе ограничена заради липсата на общ език в лингвистичния смисъл на думата, но това не попречи да разбера, че единият пекар ме покани да му гостувам. Аз обаче все още исках да продължа напред, така че ме изпратиха с усмивки, но не и преди да ми дадат една питка, която категорично отказаха да платя.

Когато започна да се здрачава, взех да се оглеждам за отбивка от главния път, за да си потърся място за лагер. Така попаднах пред обширния паркинг на компресорна станция или нещо от сорта. Опитах да поговоря с охранителите там и да ги попитам дали мога да пренощувам някъде в околността. Отначало уж ми позволиха, но след това (по)казаха, че не може, така че продължих да карам още 5 – 10 минути, след което се шмугнах в запустяла портокалова градинка, която ми се стори достатъчно закътана. Така около 23 ч. вече дописвах записките си преди да се отдам на съня.

Днешните ми впечатления,

след като прекарах един цял един ден в тази страна и се отърсих от първоначалния си шок, са доста по-ясни и обективни. И

все позитивни

Тук всички хора са усмихнати, по пътищата постоянно ми махаха с ръка, когато се разминавахме или ме изпреварваха. Когато излязох извън Базарган, силно впечатление ми направиха най-напред огромните камиони, неспирно кръстосващи главните пътища. Най-вече стари американски Mack-ове, Mercedes-и и някое и друго Volvo за цвят. А автомобилите, които виждах най-често, бяха сини пикапи, марка Zamyad, пригаждани за какво ли не. Със закрита каросерия, с открита такава, за транспортиране на бутилки газ и т.н. Марката е иранска и се произвежда още от началото на 70-те. Имат ясно изразена американска визия, но ще ви ги покажа по-нататък.

Неприятното е,

че доста често ме изненадваха неозначени легнали полицаи из населените места, чиято маркировка отдавна се е изтрила. Такива, при това доста високи и стръмни, има и от двете страни на всички полицейски пунктове. Не че нещо, но съм с круйзър, все пак. Не е приятно 🙂

Интересно за мен бе как тук уж е арабски свят и никой за нищо не бърза, но в следващия момент всеки пори трафика така, сякаш е на последна обиколка на рали. Ако някого го е страх от шофиране в Истанбул или Грузия, то въобще да не си и помисля за Иран. В един момент просто ми писна да ме изпреварват постоянно, от двете страни, на по една боя разстояние. Автомобили, мотоциклети, само колоездачи дето не го правеха. А най-много ме е яд на мотористите. Чудя се колко ли смъртни случаи уплътняват черната статистика тук годишно, предвид че почти никой не слага каска.

Днес вече стигнах до 2 300 м.н.в. Ако не греша, не се бях качвал на такава височина никога през живота си.

Вторник.

Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран, профил

Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

ден втори

567 km

Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Сега вече можех да огледам малко по-добре къде точно се бях настанил неканен предишната вечер. Малко след като събрах лагера и се върнах обратно на пътя най-после видях и Каспийско море:

Каспийско море – Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Това, което бях чел, че

всички парцели покрай морето са оградени,

уви, не бе лъжа.

Посоката ми, както вече бях казал, бе

към градчето Чалус,

откъдето започва пътят към столицата, често сочен за един от най-живописните в страната.

Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Очакванията ми бяха напълно оправдани! Нямам много снимки от тук, но пътят действително е уникално красив и приятно дълъг.

Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Все пак Иран си е Иран и мащабите тук са коренно различни от всичко, с което съм свикнал. Това е вторият маршрут, който Ви съветвам да следвате, ако дойдете насам.

Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Колкото по-близо бях до Техеран, толкова по-често започнах да виждам отстрани на пътя хора, държащи огромни табели или просто разрязана диня. Своеобразна реклама на това, което можете да си купите малко по-нататък по пътя. Всичко щеше да бъде наред, ако тези хора не носеха медицински маски, а някои дори кръгли очила, закрили напълно лицата им. Някои използваха и парчета плат, с които бяха увили напълно лицата си. Именно те изглеждаха като прескочили от някоя алтернативна дистопична реалност, в която не съм убеден, че бих желал дори да надниквам, колкото и да ми допада Wasteland вселената на Mad Max.

След като

заобиколих отдалеч столицата, продължих към Кум.

Изкуших се да спра до тази сергия, за да видя какво продават наоколо и на какви цени. Тъкмо когато слязох от мотора, изпод една сянка встрани от пътя се появиха и стопаните ѝ – за щастие неизглеждащи толкова страшно, колкото субектите, които опитах да опиша по-горе.

Сергия – Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Запасих се с пакетче шамфъстъци и продължих към следващата си дестинация, а именно

стария пазар в Кашан

При едно спиране край пътя за почивка се оказа, че отново не мога да стартирам по нормалния начин. Няма значение, казах си, сваляйки страничния капак, прикриващ акумулатора. Окъсих стартерното реле, използвайки отвертката от оригиналния комплект с инструменти, съпътствал мотоциклета, който ми бе надлежно предаден от предишния му собственик. Стар трик, който бях научил при едно злополучно пътешествие из Турция преди няколко години. Докато се занимавах с това, един автомобилист дори спря, за да се увери, че всичко е наред и не съм изпаднал в патова ситуация. Приятно, дори не си спомням кога за последно някой, още повече пък шофьор на автомобил, е правил нещо подобно за мен.

Пристигнах пред пазара в

Кашан

в късния следобед, само за да разбера, че по това време на деня почти няма отворена сергия там. За сметка на това хапнах един сладолед, заприказвах се с момче и момиче, туристи от Аржентина и съответно Франция, а когато се приготвих за потегляне, при мен дойде Хюсеин.

Кашан – Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Разказа ми, че също кара мотори и че често ходел с приятелите си в пустинята, за да се радват на звездите. За това ще ви разкажа повече малко по-нататък. Хюсеин ме успокои, казвайки ми, че пазарът ставал много по-оживен, но чак привечер, когато температурите приемали по-поносими стойности. Имах конкретни идеи за снимки тук, но не ми се чакаше толкова време, още повече че бях толкова близо до пустинята. Все пак това бе една от основните причини да тръгна насам. Освен това предпочитах да карам до мястото по светло, все пак не знаех какво ме очаква там.

Преди пустинята обаче бях планирал да мина набързо покрай този параклис, намиращ се в градчето

Аран ва Бидгол

Аран ва Бидгол – Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Колкото повече излизах от града, толкова по-малко търпение имах. Най-после щях да видя истинска пустиня! От плът и кръв! Или поне от пясък и… пясък…

Почти неусетно минах последните 7 km по асфалт, за да стигна до това

място, където късат билетчетата

за нейно величество,

Пустинята

Да, именно! Късат билетчетата 🙂 За Пустинята 🙂 За да минете по този път и да стигнете до самия лагер.

Билети за пустинята – Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Билети за пустинята

Оттам всъщност в тази посока тръгваха два успоредни пътя. След като спрях и се замислих по кой от тях трябва да тръгна, този човек ми даде знак, че трябва да ида при него, след което да продължа по пътя, който зорко е завардил.

Пазачът на пустинята – Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

По негови думи ми оставаха 40 километра до лагера. Без да се бавя излишно запрепусках напред по трошляка. Плавно увеличих скоростта до 70 km/h, която ми бе комфортна, и наум сметнах, че разстоянието би ми отнело около половин час. Да, ама не. Малко след това трошлякът се изгуби и скоростта ми намаля драстично. Нищо де, „яваш-яваш“ все щях да стигна.

По-нататък, след доста спускания и изкачвания, играта загрубя, тук-там се появяваше пясък по иначе трамбования път, както и някоя и друга по-голяма локва, запречваща пътя, с прясна кал покрай нея, но най-много ме притесняваха коловозите. Дори не знам колко пъти щях да падна, влизайки в тях, но когато видях тези камили, се почувствах като малко дете в сладкарница. Или зоопарк, само че без зоопарка, клетките и досадните надписи какво да не се прави с животните.

Камили в пустинята – Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Продължавайки по пътя, настигнах и заобиколих машината, която също се движеше в посока лагера, за да разчиства и заравнява пътя.

Мотор в пустинята – Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

След около 25 километра забавления стигнах до това място:

Билети за пустинята – Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

А именно

следващият пункт, на който само проверяваха билетчетата

Вече наистина не можех да карам повече по този път. Не и този мотоциклет, не и с този „идиотски ъгъл на предницата“, както го нарича на майтап същия Светльо, който ме изпроводи на тръгване. След като ми провериха билетчето, казаха, че ми остават 15 километра до самия лагер, но освен че вече бях доста изморен и времето беше напреднало, си давах ясна сметка, че ако не днес, дори утре да продължа нататък, после би се наложило да се върна обратно по същия път, което силно ме демотивираше.

Затова просто попитах хората дали би представлявало някакъв проблем да пренощувам някъде наоколо в палатката си. На първо време идеята ми не срещна особен ентусиазъм, предвид че били оставали само 15 километра до лагера, но в крайна сметка все пак се съгласиха.

Доволен паркирах мотора малко по-встрани, за да не преча на “интензивния” трафик, заключих всичко възможно по него, грабнах статива и чантата от резервоара и със сетни сили се втурнах като млада кобилка по пясъчните дюни, за да опитам да уловя последните слънчеви лъчи в обектива си.

Пустинята – Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Там горе имаше и други туристи. Неволно станах слушател на разказа на една девойка относно остров Кешм, който смятах да посетя след няколко дни.

Докато ги слушах, без да губя и секунда време разпънах статива, смених обектива на фотоапарата и закрепих неутралните градиентни филтри пред него. Като видяха всичко това, не пропуснаха да ме подканят допълнително, защото съм щял да закъснея за залеза.

Залез в пустинята Dasht-e Kavir– Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Пустинята Dasht-e Kavir

Това е тя: пустинята Dasht-e Kavir,

или в буквален превод – „Ниските равнини”

По-голямата от двете пустини в Иран, както и 23-та по големина в света. Тук валежи падат само през пролетта и правят териториите ѝ непроходими. Явно все пак съм имал някакъв късмет, за да успея да стигна дотук.

Пустинята Dasht-e Kavir– Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Малко по-късно по двойки и поединично всички се разотидаха и там останахме само аз и една жена. Тя ми разказа, че е от Мексико и се занимава със скулптура. Решила, че иска да види Иран отблизо.

Залез в пустинята Dasht-e Kavir– Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

След като Слънцето се скри зад хоризонта, тя също тръгна, понеже приятелите ѝ я чакали за вечеря.

Останах сам. С цялата тази прелест пред себе си. Най-после можех да се насладя истински на това, заради което бях започнал цялото това пътуване. Едва когато всички наоколо си тръгнаха, усетих колко тиха всъщност е Пустинята. Философите в древността неслучайно са търсели уединение именно по такива места. Красиви, спокойни.

Бързането, за да изпратя залеза тук, си заслужаваше напълно и въобще не съжалих за пазара в Кашан.

Докато съзерцавах всичко това, в главата ми се прокрадна тази композиция на Irfan:

https://www.youtube.com/watch?v=-rWPBocm-1s

Щях да ви казвам

за звездите

Тук светлинното замърсяване е много ниско. Ако навлезете навътре в пустинята е дори незначително. Такива места в Европа няма, както можете лесно да се убедите, хвърляйки бърз поглед на тази карта:

Карта на светлинното замърсяване, Иран

Ето и карта на света със светлинното замърсяване:

http://darksitefinder.com/maps/world.html

От нея можете да научите много и за просперитета, в най-общ смисъл, на човечеството по географски райони.

За съжаление въпреки всичко това за нощни снимки нямаше как да се впиша, предвид че оставаха само два дни до пълнолунието.

И все пак опитах да направя няколко кадъра преди да тръгна обратно към изходната си точка.

Луната в пустинята Dasht-e Kavir– Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран

Челник въобще не се бях сетил да си взема от наличните в багажа три, затова пък видях добрата страна на това, че е почти пълнолуние. Когато се върнах при моите нови приятели, бях инструктиран да преместя мотора малко по-встрани и към контейнера, който бе оборудван за живеене. През това време единият от тях извади одеяло и го постла върху бетонната плоча. Аз от своя страна свалих палатката си от мотора, извадих я от калъфа и аха-аха да я разстеля, а той с равен, да не кажа отегчен, тон отсече:

– Later.

Кога лейтър бе, аркадаш!? Аз се напивам и си лягам, а основното правило на къмпингуването, научено още по времената, в които посещавах мото събори, гласи, че

палатките се разпъват преди да се започне с пиенето

Опа, размечтах се. И все пак една запотена халба, изпълнена до ръба с приятно охладена пенлива течност щеше да ми се отрази мнооого добре. Докато тези мисли кръстосваха стремглаво из съзнанието ми, върху одеялото бяха сложени питки хляб, от онези с вид на огромни палачинки, две бучки сирене и няколко краставици. Аз от своя страна добавих няколко домата и по една нашенска консерва риба. В следващия момент по-младото момче се зае да мие чиниите на мивката, намираща се на една ръка разстояние от одеялото. Добре де – замислих се – защо ги мие сега? Нима не са били измити след последното им използване? Както и да е, абстрахирах се някак от това.

След като похапнахме, дойде време за първото ми досега сервизиране на машината, ако не броим проверките на двигателното масло. Нивото на електролита в акумулатора не беше мръднало, но днес вентилаторът на охладителната система се включваше доста често, което никак не ми се нравеше. Затова се заех да изчистя старателно радиатора с вода и игла от всичката кал, която бе поел геройски, докато прекосявах дъждовна Турция. Тогава си дадох сметка, че тези дъждове от друга страна поне способстваха да стигна до тук с по-чист и от момина сълза въздушен филтър. Проблемът със стартерното реле отново се проявяваше няколко пъти, но при все че не бе приятно да паля с отвертка, не беше и чак такава болка за умиране. Пък и събирах погледите на всички свидетели около мен, хаха 🙂

Малко по-късно все пак стана време за сън. Предложиха ми да спя върху бетонната плоча на малката барачка, изградена сякаш само за да подслонява генератора, който допреди малко захранваше осветлението на пункта. Приех на драго сърце поканата, най-малкото защото това щеше да ми спести разпъване на палатката, а и кога друг път щях да спя в пустиня директно под звездите?

Това бе вторият ми ден в страната. И все още недоумявах как шофират тези хора и как все още не съм станал свидетел на нито една “зверска катастрофа“, както наричат нашите журналисти всеки случай на два одраскани автомобила. Освен това, тук карат малки мотоциклети. Има-няма 200 – 300 ccm. Ако им дадат правото да карат големи, т.е. нормални, сигурен съм, ще се заличат сами от лицето на земята. Ако знаех, че ситуацията с трафика тук е такава, със сигурност щях да се замисля доста повече. Преди все пак да потегля.

Полицаите, които виждах извън населените места, обикновено стояха отстрани на пътя до автомобилите си, засичайки скоростта на автомобилите с радар, монтиран на триножник. За щастие не ме спираха, но пък и аз карах с не повече от 100 km/h.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Сейшелите или на Мавриций:)



Booking.com



Booking.com



Booking.com

Из Иран (1): През Турция до Иран

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Започваме едно пътуване из Иран – заедно с Борислав. Както напоследък често се случва в нашите пътеписи – в първата част ще прекосим Турция. Приятно четене:

През Турция до Иран

част първа на

Из Иран

05 – 19.05.2017

Преди да продължите нататък, бих ви препоръчал следното парче за музикален фон:

Dead Man’s Hat – After Midnight

Защо Иран?

Ако ме познавате, или поне сте чели предишни мои писания и имате представа къде вече съм бил, ще знаете, че това е най-логичното продължение за мен. Отдавна исках да усетя Изтока от първо лице, а много преди това исках да видя пустини. Планът ми за Египет миналата година пропадна още след като научих колко трудно и неоправдано скъпо би било достигането и пребиваването в тази държава с мотоциклет. Не визирам само всички неясноти относно фериботите от Турция или Гърция дотам и обратно, а и процедурите, засягащи придобиването на временна шофьорска книжка за мен и регистрационна табела за мотоциклета. И така след разказите на Митко Питона, Димо Калайджиев и Светльо Милчев дойде време да направя и аз своето пътуване натам.

Подготовката започна още в края на миналата година, когато проучих най-напред въпроса с необходимите за това пътуване документи. След това последва изчитането и препрочитането на един куп материали и проучването на какво ли не, направата на стойки за тубите за допълнително гориво и широка пета за степенката на мотора, както и набавянето на един куп резервни чаркалаци.

Планът се заформи като нещо около 11 – 12 хиляди километра, за които бях отредил близо 23 дни. Все пак не исках да се получават твърде големи преходи на ден, ден след ден.

Преди да тръгна най-много се страхувах от асоциализацията, която ми предстоеше, съпроводена от липсата на достъп до интернет. Най-продължителното ми пътуване досега бе това до Грузия, което направих миналата година, и именно защото знаех как се чувствах тогава, след 13 дни на пътя, се притеснявах и сега.

Но ето че след като бях приключил с всички приготовления, доработки по машината и набавянето на необходимите документи дойде време да потеглям!

Но преди това…

Иран – общи данни

Малко енциклопедични данни, които с лека ръка бихте могли да пропуснете.

Това е една от най-старите цивилизации, датираща от преди 4000 г. преди Христа. До 1925 г. държавата се е наричала Персия, а на фарси думата „Иран“ означава „земя на арийците“. След ислямската революция през 1979 г., официалното ѝ име става “Ислямска република Иран”. Текущият флаг е въведен през 1980 г.

Иран, знаме

Зеленото символизира Исляма, бялото – честността и мира, а червеното – смелостта и мъченичеството. В средата на флага стои стилизирана под формата на лале думата “Аллах” и фразата „никой не е достоен за боготворене освен Аллах„. Освен това в зелената и червената ивици е вписана 22 пъти фразата „Аллах акбар“, чието значение всички знаем.

Площта на Иран е 1 648 195 km², което я нарежда на 18-то място в света и второ в Близкия Изток. Населението на държавата е около 75 милиона души, което я прави една от най-гъсто населените в района. Местоположението ѝ я поставя на важен геополитически и икономически кръстопът, което се отразява в нейната история и настояще.

Най-големият град е столицата Техеран, който е индустриален и транспортен център на страната. Втори по големина е Машхад, един от светите градове на шиитите, а трети – Исфахан, който е известен със своите културно-исторически паметници.

Официалният език е Фарси, а най-изповядваната религия (98% от населението) – Ислям. Това е една от седемте държави в света, в които

атеизмът е наказуем със смърт

Същото важи и за хомосексуализма.

Друго

противозаконно тук е притежанието и употребата на алкохол,

интернетът също е филтриран. Хората официално нямат достъп до facebook и twitter, но това не означава, че не ги използват, заобикаляйки ограничението чрез т. нар. VPN services. За щастие държавата си затваря очите за това.

От ранна детска възраст момичетата са длъжни да носят хиджаб, който да прикрива косите им, като наказанието за неспазването е бой, но това невинаги се прилага.

Втората по износ стока в страната след петрола са килимите. При направата им хората нарочно допускат грешка, за да засвидетелстват вярата си, че само Бог е безгрешен.

Иран е и страната в света, в която се правят най-много козметични операции на носа.

И ако мислите, че страната е една огромна пустиня, то само погледнете тоположката ѝ карта:

Иран, карта

Пустините са само две – Кавир и Лут – и заемат едва 112 000 km².

Чисто организационно



За да влезете в Иран с личното си возило ви е

необходима виза и т. н. Carnet de passage

Визата

се издава от посолството на Иран в София и струва 100 лв. Стандартната поръчка отнема около седмица, докато при експресната тя е готова на същия ден. Освен международен паспорт, копие на същия и две снимки, бях неприятно изненадан, че ми поискаха и CV, тъй като казах, че не познавам никого там и съответно никой не ме очаква. По принцип визата е с валидност 3 месеца и ви дава право на престой в страната 20 дни. В случая, предвид спецификата на пътуването ми, се договорихме визата ми да позволява 30-дневен престой. Хората от посолството бяха много разбрани и се договорихме мой приятел да вземе паспорта ми, когато визата е готова, за да си спестя повторната разходка до София.

Карнетът

е документ, чрез който декларирате, че ще изнесете от страната возилото, което внасяте. Може да ви бъде издаден от най-близкия до вас офис на СБА и в моя случай струваше 224 лв. сумарно, тъй като наскоро били повишили цената му. Освен таксата внасяте на място и депозит в размер на 1000 лв. за лек автомобил и 500 за мотоциклет. Един такъв карнет ви дава право на 5 влизания и излизания в държави, за които се изисква. Останах изключително изненадан, че депозитът ми бе възстановен на момента, когато отидох да върна карнета в офиса им с вече приложените два печата на съответните места. http://overlandingassociation.org/carnet-de-passage/

Международна шофьорска книжка не е необходима,

но предвид че изкарването ѝ възлиза на скромните 30 лв., предпочетох да имам една такава в себе си, която да мога лекомислено да оставя на някой орган на реда, ако това се наложи. Изготвя се от СБА и става на момента, а валидността ѝ е една година, като не сте длъжни да я връщате след изтичането ѝ.

Относно финансите

– носех в себе си левове, турски лири и щатски долари, които да обменя за ирански риали (IRR), когато пристигна там. Доколкото знам в Иран работят също така и с евро, но нямаше смисъл да рискувам. Курсът към момента на пътуването ми беше 0.00003125 долара за 1 риал, или при курс на долара 1.806 лева за долар,

10 000 риала се равняваха на 56 стотинки. С тях можех да си купя

  • литър бензин,
  • литър и половина студена минерална вода,
  • кенче безалкохолно,
  • кило пъпеш и т.н.

Освен това местните са въвели една друга парична единица, наречена Томан. По принцип той се равнява на 10 риала, но дефакто по-скоро на 1000 или 10 000. Затова, когато пазарувате, просто искайте да ви напишат цената в риали.

По отношение на навигирането

– използвах Navitel и съответните карти, които намерих за Иран на английски. Не са особено пълни и подробни, но все пак свършиха много добра работа. Остров Кешм напълно липсва, но за него бях експортирал целия заплануван маршрут и това ми бе напълно достатъчно. За Турция по традиция използвах iGo, тъй като винаги бих предпочел него пред Navitel.

Мотоциклетът

е добре познатата Сянка, която вече бях оборудвал с гореспоменатите нови екстри. В багажа си бях приготвил статор на алтернатора, фрикционни дискове за съединителя, реле регулатор, разни лагери и т.н. Общо взето все неща, разнасянето на които буди по-скоро насмешка у повечето нормални хора, но все пак всеки отговаря сам за себе си, а аз бях преценил, че предпочитам да имам всички тези неща в багажа си, независимо колко място заемат и колко тегло добавят. За щастие никое от тях не ми потрябва, в употреба влязоха само няколко свински опашки (че накъде без тях? 🙂 и инструментите за смяна на маслото.

Запечатването на мигове (фотографирането)

по традиция бе поверено на отдавна доказалият се EOS 40D в комбина с най-новата ми играчка, която си набавих специално заради това пътуване – Sigma 10-20 f/4-5.6, любимата ми Sigma 105 f/2.8 и Sigma 17-70 f/2.8-4, която винаги е вършела всичката работа, а този път дори не напусна калъфчето си. Към тях, разбира се, вървят статив, дистанционен спусък и разни фото филтри. За по-любопитните – всички снимки разполагат с EXIF info и геотагове.

Пътуването накратко

Турция и Иран, карта на пътуването, маршрут

Варна – Турция – Иран – Турция – Варна
15 дни, 10 513 km, 516 литра бензин, 560 снимки

Турция и Иран, график и статистика на пътуването, маршрут

* Това са времена по лятното часово време в България (UTC +2), докато локалното в Иран е с час и половина напред (UTC +3½).

И така, да тръгваме!

(Murder by Death – Brother)

https://www.youtube.com/watch?v=zt2Sf2-o94g

Така де, този път отново съм решил да ви пускам за фон по някоя и друга любима песен , която смятам, че е в синхрон с настроенията, които изпитвам сега, спомняйки си тези мигове.

Петък, 05.05.2017, ден нулев.

Варна – Малко Търново

223 km

На следната карта е показан точният маршрут, по който съм минал, на база лога от навигацията. И за да бъде удоволствието още по-пълно, можете да видите и къде са заснети всички кадри. С бутончето горе вдясно можете да я разгледате на цяла страница, а под нея се вижда надморската височина, на която съм бил, във функция на времето. Да живеят модерните технологии!

Пътуване до Иран – график за деня

В края на работния ден настъпи моментът, който очаквах цяла зима. Моментът, в който да потегля към южната ни граница и да се откъсна от всичко и всички за поне 2 – 3 седмици. Толкова очаквах да продължи пътуването ми според първоначалния план, но все пак плановете са, за да се променят.

Този път за разнообразие дори имах компания в лицето на Светльо Милчев, който реши да ме изпрати до

Малко Търново,

откъдето на следващия ден да продължа сам.

Варна – Пътуване до Иран с мотор

За целта се срещнахме на една бензиностанция във Варна, където той без дори да подозира направи последната снимка, на която аз и Сянката сме в що-годе чист вид, след което поехме на юг.

Няма да крия, че бях леко притеснен през първите стотина километра. Не ми е първото по-голямо солово пътуване, така че това не ме тревожеше особено. Мотоциклетът, обаче, никога не е бил толкова тежък, след като натоварих всичко, което смятах за необходимо. В това отношнение ме крепеше единствено мисълта, че щях постепенно да олеквам, утилизирайки провизиите си на първо време и сменяйки маслото след 5 – 6 хил. km.

След като открихме адреса на мястото си за нощувка в това не особено голямо Търново и вкарахме моторите в двора, не ни останаше нищо друго освен да хапнем и да се отдадем на почивка преди следващото утро, чийто изгрев щяхме да посрещаме на колела, пък макар и всеки в различна посока.

Събота

Малко Търново – Истанбул – Нейде си

1129 km

Пътуване до Иран – график за деня

Предишната вечер бях спал не повече от 3 – 4 часа. Причина за това бе не само късното лягане, а и приливът на вълнение, който вече изпитвах. Нямах никакво търпение авантюрата ми да започне, затова малко след 4:30 вече карахме устремено към границата. След като се разделихме със Светльо, минах набързо през двата гранични пункта и продължих право

към Истанбул

Истанбул, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Имах късмет и прекосяването му бе сравнително бързо.

От самото начало на деня предусещах, че дъждът не ще ми се размине.

Истанбул, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Е, интуицията ми не ме подведе. Понаваля ме, но това не можеше да сломи ентусиазма ми и на йота. Така след 15 – 16 часа каране, малко след 8 вечерта, спрях на поредната, 5-та за деня, бензиностанция. След като заредих, попитах човека, който ме обслужи, дали мога да преспя там и след утвърдителния му отговор, вече разпъвах палатката до сградата на бензиностанцията. Оставаше само да хапна и да си направя записките за деня преди да се хоризонтирам окончателно.

От всичко и по много. Това бе за мен първият ден от това пътуване. Много километри, много дъжд, силни пориви на вятъра при температури от 11 до 24°C и няколко спирания от полицаи за проверка на документите, за щастие без последващи актове. Все пак цял ден кретах с 90 – 100 km/h именно за да избегна подобен род неприятности, което е и причината да измина само това разстояние. Въобще – на това вече се казва откриване на мотосезона.

Колкото повече на изток отивах, толкова по-доминиращ ставаше белият цвят на автомобилите. Неприятният страничен ефект от това бе дискомфортът, който изпитвах всек път, когато видех такъв автомобил в огледалата си. Все пак органите на реда използват същия за каляските си.

Неделя

Нейде си – Базарган

701 km

Пътуване до Иран – график за деня

Защо GPS тракът по-горе завършва в Догубаязид, а не в Базарган, ще разберете по-нататък.

Около 7 сутринта ме събуди воят на местния ходжа. Мислех, че е много по-рано, но уви – грешах.

Коюлхисар, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Както се вижда и на снимката, през нощта беше валяло, а сега само ръмеше. Затова по най-бързия начин стегнах багажа, хапвайки, и малко преди 8 продължих по пътя си. Докато довършвах закуската, минаха двама други мото авантюристи в противоположна на моята посока, но за съжаление не ме видяха. Допълнителен стимул да се позабързам със събирането на бивака, освен ефирният дъждец, бяха и ниските температури. Намирах се на 600 м.н.в. и гледайки сега какви изкачвания са ме очаквали, можех само да се радвам, че предишната вечер съм приключил с карането точно тук.

Преди да сложа ръкавиците си и да потегля, си пуснах едно любимо парче от саундтрака на Sons Of Anarchy, което бе в пълен унисон с настроението ми в това мрачно утро:

http://www.imdb.com/title/tt1124373/

(The White Buffalo – House of the Rising Sun)

He’s got one hand on the throttle...

Следващото ми спиране бе, когато видях тези планини, напластени като шарена сол в бурканче, сещате се, като онези, които продават по курортите.

Ерзурум, Турция – Пътуване до Иран с мотор

А дъждът ту спираше, ту се засилваше…

Но пък беше красиво.

Ерзурум, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Случайно попаднах на тази крепост в

Пасинлер,

малко след Ерзурум

Пасинлер – Ерзурум, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Изкачването ми продължаваше и на 1300 м.н.в. нещата изглеждаха така:

Догубаязид, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Вече поне виждах доста по-ясно накъде съм се запътил.

Догубаязид, Турция – Пътуване до Иран с мотор

Следващата ми спирка бе в

Догубаязид,

където исках да заредя последно с турски бензин.

И тук touchscreen-ът на пътеводната ми светлина с китайски произход умря. Все пак този телефон втори ден поред беше изложен на дъжда като мен. Грешката бе моя, не си давах сметка, че сухият дисплей не означава, че от задната страна не се е мокрел.

Отворих го, подсуших го колкото можах, използвайки за целта дори „свежия“ полъх на отработили газове от ауспусите на Сянката… Но уви, дори след няколко рестарта, не тръгна. Така или иначе вече бях достатъчно близо до

границата,

така че продължих нататък, умувайки как да процедирам оттук насетне.

На първия пункт ми погледнаха набързо паспорта и ме отпратиха нататък.

След сравнително бързото оформяне на документите от турска страна, застанах пред това гише, на което пожелаха да погледнат карнета ми.

Граница Турция-Иран – Пътуване до Иран с мотор

Човекът го прегледа и каза, че всичко е наред и мога да продължа. Не очаквах да се съгласи, но за мое най-голямо учудване той нямаше нищо против да направя горната снимка.

Паркирах се пред металните врати на самата граница с Иран.

И…

Отвисях.

Върнах се отново до гишето и попитах служителя:

– And now I just wait?
– Yes 🙂

Добре, бях подготвен психически за безцелното губене на време тук.

Минаха някакви войничета от другата страна, попитах ги със знаци дали може да мина, те си казаха нещо помежду си и продължиха по пътя си.

Малко след това зад мен се нареди автомобил с иранска регистраця, шофиран от жена.

Gürbulak, 04950 Gürbulak Köyü/Doğubayazıt/Ağrı, Турция

Да не повярвате, няколко минути по-късно вратата потрепна свенливо и се плъзна встрани, свирейки като ямболски влак на завой. О, чудо.

Паркирах пред входа на зданието и

циркът започна

Щом чу двигателя, отвътре с бодра крачка мигом при мен се стрелна неуниформен човек, който поиска документите ми. На руски, след като разбрахме, че това е общият ни език. Казах му, че нямам нужда от услугите му, взех документите и останалите си ценности с мен и влязох в сградата. През това време той вече ме разпитваше защо не искам да работя с него.

Вътре, в дъното на голямата зала, покрай една маса стояха 6 – 7 човека на раздумка. Униформени.

Въпреки изразеното от мен нежелание да работя с горния типаж, той все пак ми подсказа на кого от тях да подам карнета си.

Подадох го плахо, чудейки се дали въобще ще бъде взет. Дотук добре, но след като униформеният удари един подпис, го подаде директно на моя любимец. В този момент вече се предадох – нямах никакво желание да влизам в излишни спорове и кавги с униформените, най-малкото защото не ми се отвисяваше с часове на тази граница. Да не говорим, че вече се свечеряваше и скоро трябваше да съм си намерил място за нощувка.

И така, „моят човек“ взе карнета и заедно се отправихме към друго гише. После още едно и още едно, последва сверка на номера на рамата, още някакъв печат и всичко беше „готово“. Тогава той ме попита:

– Все сделано. Сколько тьй мне дадеш?

– Сколько хочеш?
– 5 долара.

В началото нямах никакво намерение да плащам на когото и да било за каквото и да било, предвид че вече съм си платил за всички необходими документи още преди да тръгна, но вече бях толкова близо, че не исках да си развалям излишно настроението заради подобна дребна сума.

– Я могу тебя даю 10 лири.

– Ну, ето 3 долара, не делай так, друг. – отрони той с поглед като на молец пред празен гардероб.

Разбрахме се за 15 лири, а той, прибирайки ги внимателно в джоба си, ме запита:

– А твой паспорт подпечатан?

– Ну, тьй сказал все сделано!?

– Да, но если у тебя нет печат в паспорте, у тебя проблем будет когда полицаи проверит. Давай паспорт оправим 😉

Оправянето му отне още 20 минути, предимно в чакане на конкретния служител да се появи. Не искам да си мисля за проблемите, които действително щях да имам, ако не бяхме свършили и това. Редом с подпечатания си паспорт получих и листовка с текст на фарси, която трябваше да представя на военния пост малко по-надолу по пътя.

Чудех се дали да не преспя някъде тук, на самата граница. От една страна много скоро трябваше да се устроя някъде, от друга – цял ден ме бе валял дъжд, дрехите ми не бяха напълно сухи, а на всичкото отгоре и небето не бе особено чисто. Попитах новия си „приятел“ дали това е възможно, а той ми даде напълно утвърдителен отговор. Попита и граничарите, а те ми показаха къде точно мога да разпъна палатката. Там обаче не ми изнасяше, тъй като нямаше как моторът да е до палатката, така че реших да продължа нататък.

Спуснах се надолу по пътя, в дъното на който ме очакваше

поредната метална врата

В кабинката пред нея погледнаха документите ми, взеха листовката и казаха, че трябва да ида в отсрещната сграда, за да сключа някаква застраховка. Но преди това да изчакам малко. Минута по-късно от вътре излезе друг униформен, който ми каза да продължавам.

– But??? What about the insurance!?
– It’s too expensive, go, go… 😉

Останах като треснат с мокър парцал, а идиотската усмивка не можех да сваля от лицето си. Що за логика!? Как бих обяснил на някой полицай, който примерно ми я e поискал, как са ми казали, че е много скъпа и да не съм се бил занимавал!? Както и да е, така и направих! Акъл – море, все пак. Океан!

Отвориха металната врата

и продължих напред към

един изцяло нов и различен за мен свят

Такъв, в който всички надписи са на фарси и много рядко някой говори език, разбираем от мен. С един куп норми и порядки, които е силно препоръчително да спазвам, колкото и чужди да са за мен.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Т.к.Турция не позволява да се ползва booking.com, а самият booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите,Сейшелите или на Мавриций:)



Booking.com



Booking.com



Booking.com

Грузия: човек с мотоциклет (7): Опит за изкачване на Омало (Ташетия)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси, разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. Днес ще опитаме да се изкачим Омало в Ташетия.

Приятно четене:

Телави – опит за изкачване на Омало (Ташетия) – Телави

част седма на

Грузия: човек с мотоциклет

10-ти ден. 3-ти август.

Телави – опит за Омало – Телави

220 км

На сутринта времето нещо хич не ми хареса. Планините бяха в облаци, а в предвид на това, че днес трябваше да се качвам над 2900 м нмв аз взех да се ослушвам. Стегнах багажа и казах на хазайката, че май няма да ходя на Омало.

– Времето ще се оправи. Беше категорична тя. Тръгвай!

– Ами пътя? Попитах.

Пътят бил сравнително хубав, според нея. Синът ѝ често ходел натам. Е това вече ме изненада. Разпитах я за подробности. Синът ѝ возел туристи до Омало и обратно за 60 лари на човек с Митсубиши Делика. Тези малки бусчета бяха с много сериозни и подсилени шасита. Бяха произведени за военните тези машини 4х4 и бяха по 3 000 кубика с 6-цилиндрови V-образни двигатели, клиренс поне 30 см, и много сериозна проходимост. Видях много такива Митсубишита в Местия и в Степансминда, като на много от тях имаше надписи Шамони – Монблан. С такава машина по проходимост аз определено не можех да се меря с този мотор…

След известно умуване реших, че ще тръгвам към Омало

Нагласих навигатора да ме закара до Ахмета, малко областно градче, като реших, че от там не можех да се объркам. Според картата от там имаше само един път през някакви села към Омало.

Това беше и първата ми грешка през този ден.

Бързах, защото тръгвах късно някъде към 8,30 часа и поради това

не успях да закуся. Втора много голяма грешка,

както се оказа в последствие. Носех си само вода. В центъра на Ахмета изключих навигатора и попитах за Омало.

– Карай направо – ми казаха. И аз карах. Минах през разни села, които ги нямаше на картата и за всеки случай от време на време спирах, и питах за Омало. След близо час започнах да доближавам планината. Минах и последното смотано село, и излязох на черно.

Пред мен се изправи отново Кавказ

Нямаше никой наоколо.

Изкачване на Омало с мотор – Грузия, Кавказ

Пред мен отново е Кавказ

Нещо ме чоплеше отвътре и реших да почакам, и да попитам за последно, къде съм. От планината слизаше бус. Махнах му да спре и пак попитах за Омало.

– Че ти си го стигнал Омало. Каза шофьорът на буса. Даже си го подминал. И ми посочи някакви къщи на 300 – 400 м в страни от мен.

– Ама как така? Рекох. Би трябвало до там да има поне 40 км лош път в планината… А аз преди 300 метра слязох от асфалта…

–Аааа ти сигурно питаш за Омало в Ташетия. Доста път има до там…

– В Ташетия, да. За това Омало питам. Областният център.

– Ти си объркал пътя! – Беше категоричен шофьорът… То и на мен вече ми се беше изяснило, че съм се объркал…

– Къде съм се объркал? Попитах шофьорът оптимистично. В това село, или в предишното?

– А не. Ти си се объркал още в Ахмета – Беше отговорът… – Ще трябва да се върнеш пак в Ахмета и ще хванеш в съвсем друга посока през Алвиани към Омало – Ташетия.

Мааамка му! Отново бях сътворил поредният голям гаф.

Сега трябваше да се връщам 20 км назад. Обърнах мотора обратно и пак го подгоних към Ахмета. В центъра на градчето все още си стоеше същата агитка. Попитах ги за Омало – Ташетия.

– Ти преди час време не мина ли от тука и не пита ли пак за Омало?

– Питах и го стигнах това Омало, но се оказа, че търся друго Омало – Им отговорих.

– А, Омало, Ташетия е натам – Посочиха ми една отбивка в ляво на 50 метра от агитката. Само 50 метра разлика и направих близо 40 излишни километра, защото не бях задал правилният въпрос…

Вече беше към 11 часа, а аз още се мотаех в Ахмета… Подкарах пак през разни села.

Минах и през Алвиани

Между другото това Алвиани също го нямаше на хартиената ми карта, която ползвах. Стигнах последното село и навлязох пак в планината. На края на това село имаше табела с надпис Омало – 75 км. Хъммм, на моята карта го даваха това разстояние 45 км. Ще видим. Навлязох в планината срещу течението на една река по лош асфалтов път.

След по-малко от километър асфалтът почти изчезна

и тук там се появи бетонно покритие, но много разбито и с дупки. Няколкостотин метра по-нататък изчезна и бетонът, и си стана черен лош каменлив път. Пресичах чат пат някакви поточета, които течеха през пътя, като на места имаше и по-големи поточета. В началото ги броях, но много скоро те станаха толкова много, че бързо им загубих бройката. Започнаха и първите серпентини.

Изкачване на Омало с мотор – Грузия, Кавказ

Част от пътя все още в ниското

Изкачване на Омало с мотор – Грузия, Кавказ

Някои от първите серпентини

Изкачване на Омало с мотор – Грузия, Кавказ

Ето ме и мен

Серпентините бяха сравнително широки, наклонът на пътя все още не беше много голям, така че пърпорех весело в планината и даже от време на време си позволявах да карам на 2-ра скорост. Много скоро, обаче

работата започна да загрубява

Пътят се стесни, стана доста по-стръмен, а серпентините станаха с много малък радиус на завоя, но за сметка на това пък, доста по-стръмни. Когато започнеше завоя в долната си част, горната му част, тоест краят му обикновено беше някъде над главата ми. Бързо забравих за втора скорост.

Вече карах изключително и само на първа,

като на най-стръмните места чак клапаните ми почукваха от усилието, което полагаше двигателя, за да ме изтегли. Нямах никаква възможност да ускоря и да набера инерция за изкачването, разчитах на големият въртящ момент, за да ме изтегли. Подскачах по камъните и дупките и на всяка серпентина пулсът ми се ускоряваше, докато премина.

На поредната серпентина със завой наляво аз бях почти плътно в ляво, тоест щях да я атакувам през най-стръмната и къса част. Тръгнах внимателно и изведнъж предницата попадна в някаква лека канавка, а

моторът пречука, и изгасна. Мааамка му…

Запалих и пак опитах, но беше много стръмно и още преди да отпусна напълно съединителя

моторът се свличаше назад към края на серпентината и пропастта

Пуснах пачият крак. Закрепих мотора. Слязох и намерих един голям камък, като футболна топка. Сложих го зад задната гума, за да не се хлъзгам назад. В този момент от горе слезе някакъв бус 4х4. Шофьорът спря в горната част на завоя и ми вика:

– Давай. Пали и тръгвай…

Лесно е да се каже…

– Ако падна ще помагаш да го вдигнем – рекох, качих се и запалих мотора. Дадох здраво газ, пуснах съединителя и моторът подскочи напред. Удържах го да не падна, направих няколко криволици, взех завоя и хванах пътя. Уффф. Този път се размина.

Нагоре работата ставаше все по-зле.

Имаше изключително много потоци и малки реки, които течеха по скалите и през пътя. На места бяха направени бетонни корита, за да тече водата по тях и да не рушат пътя тези потоци. На тези места също минавах с изключително внимание, защото там, пък бетонът, беше станал лигав, и хлъзгав от водата.

На едно място от надвисналите скали над пътя се изливаше направо малък водопад, точно в средата на пътя. Погледнах дали мога да мина в ляво, или в дясно, но нямаше такава възможност. Е, минах точно през водопада. Направи ме вир вода и мен, и мотора.

Продължих нагоре. Съжалявам, че

няма снимки от тези моменти, но изобщо не ми беше до снимки в момента,

пък и спирането, и тръгването си бяха проблемни на този път, който на места беше всечен в скалите. От горе от време на време слизаха разни джипове и високопроходими МПС-та, с които разминаването ставаше много внимателно, и бавно, с изчакване, защото нямаше място. Коловозите бяха само два. Пътят беше направен само за едно МПС. Пъплех бавно нагоре. Не след дълго

дойде и първото ми падане

Бях стигнал до поредната река, която течеше през пътя. Реката беше 3 – 4 метра широка и към 20 – 30 см дълбока. Бях минал през няколко такива реки вече. Подкарах мотора и я щурмувах централно. Тъкмо предната гума се изкачваше по отсрещният бряг, някакъв голям камък подхвърли задницата на мотора и той застана напряко на пътя. Навих кормилото наляво, но нямаше къде да направя завой, за да застана пак на пътя и моторът започна да поляга наляво. Опитах се да го удържа, но не успях.

И така паднах наляво.

Изключих двигателя. От ауспухът се вдигаше пара, защото беше във водата. Бензинът потече от преливника на капачката на резервоара. Опитах се да вдигна сам мотора, но изобщо не можех да го помръдна. Почаках малко и от горе за мой късмет слизаше една огромна Тойота Лендкруйзър. Извиках. Хелп… Но то беше ясно и без да викам, какво е положението ми. Тойотата я караше мъж на средна възраст, а от колата слязоха две здрави момчета на 15 – 16 години. Мисля, че бяха французи, макар, че говореха на английски. Показах им, къде да хванат куфарите и вдигнахме мотора. Благодарих им и попитах мъжът, който караше има ли още много път нагоре.

– Има още много път и е много трудно, и опасно – беше отговорът му. Хъмммм…

Французите прегазиха реката и заминаха надолу, а аз реших да направя една снимка преди пак да потегля, така и така бях спрял.

Изкачване на Омало с мотор – Грузия, Кавказ

Моторът, след като го изправихме след падането

Запалих и потеглих пак нагоре. След известно време

дойде и второто падане

Пред една серепентина с десен завой аз се движех в дясно. Това означаваше, че трябва да мина през най-късата и стръмна част на завоя. Реших, че трябва да мина в ляво, за да взема този десен завой в по-широката му и плавна част. Докато се натутам да мина в ляво завоят започна и аз в центъра му вместо да завивам надясно се движех наляво. Навих кормилото в дясно, дадох газ, задницата поднесе на някаква пепел и чакъл, и започнах да падам надясно. Полегнах точно в средата на завоя. Бензинът пак започна да тече от преливника, но нищо не можех да направя. Този път за падането си бях виновен само аз.

Омало, Грузия

Отдолу се зададе някаква ретро машина Ленд Ровър с две готини мацки. Май бяха полякини. Помолих ги за помощ и с тях успяхме да изправим мотора. Едната от тях каза, че те също имали някакъв проблем. Токовете на Ровъра бяха изчезнали. Двигателят му работеше, но нямаха, нито фарове, нито мигачи, нито им работеха уредите по таблото. Предположих, че е изгорял някой главен бушон и и го казах. Аха, бушон… Извика мацката, тази, която караше колата. Извади от някъде една малка кутийка, в която имаше резервни крушки и бушони. Показах и един бушон с по-голям ампераж, а тя започна да рови под волана на Ровъра, за да търси, къде е мястото на проблема. Явно си познаваше машината тази мацка.

В този момент от долу дойдоха двама грузинци с един Нисан Патрул. Тях пък ги помолих да бутнем мотора малко по-нагоре на не толкова стръмно място по серпентината, за да мога да потегля. После запалих и потеглих пак нагоре. След още няколко завоя и още известно време видях една малка къщичка на едно малко по-равно място, и на по-прав участък от пътя. Спрях малко да си почина.

Изкачване на Омало с мотор – Грузия, Кавказ

Тука спрях да почина

Беше някъде към 15 часа. Огледах мотора, защото ми се стори, че десният страничен куфар се клати и дрънчи. Имаше защо.

Беше се счупила рамката, на която беше окачен куфарът,

точно на една заварка. Лошо!

До къщичката имаше маса с пейка. Седнах там, за да почина и да обмисля нещата. Съблякох якето, защото беше мокро и го сложих на слънце да се суши. Тениската ми също беше тотално мокра от пот, все едно, че току що я бях извадил от пералнята. Виеше ми се свят и бях леко замаян от умора, и от изтощение. В следствие на това и реакциите ми бяха леко забавени, нещо, което на този път беше изключително опасно. Водата ми за пиене беше малко и беше станала топла, като чай. От къщата излезе някакъв човек. Попита, от къде съм. Разговорихме се.

– Колко километра остават до Омало? Попитах.

– От тук – посочи той къщата – до Омало остават точно 42 километра.

– Уффф. Издишах и спаднах, като спукана гума. Сигурен ли си?

– Няма как да не съм сигурен, защото аз отговарям за поддръжката на този път. Каза човекът.

Значи онази табела за 75 километра до Омало се беше оказала вярна. А аз за два часа и половина изкачване бях изминал само 33 километра… И сега ми оставаха още 42 километра до Омало…

Принудих се да направя равносметка. Трябваше да дам реална преценка на положението, в което се намирах, която преценка никак, ама никак не беше розова! Бях изморен и изтощен, и леко ми се виеше свят. Вече беше към 15 часа, както писах, а аз изобщо не бях ял нищо този ден и от сутринта бях пил само вода. Реакциите ми бяха леко забавени, в следствие, на което започвах да правя глупави грешки при карането, нещо, което беше изключително опасно тука. Бях някъде на 2 400 м.н.м.в., а трябваше да мина над 2 900 м.н.м.в. и да карам още 42 километра. Трябваше да мина през превала Абано, който беше висок 2 962 м.н.м.в., или с 37 метра по-висок от Мусала… А и рамката на единият ми куфар беше счупена.

Прецених, че, ако продължа така нагоре, има много голяма вероятност да строша още нещо по мотора от падания, а още по-лошо, можех да строша и нещо по себе си. Помощ в такъв случай можех да очаквам на това място най-рано на следващият ден. Изводът, който се налагаше беше, че

май ще трябва да слизам…

– Имаш ли вода? Попитах кантонерът.

– Имам. Човекът ми донесе шише със студена вода. Напих се с вода и казах:

– Ами аз май няма да мога да стигна до Омало и ще трябва от тук да слизам… Човекът изобщо не се опита да ме кандърдисва да продължа нагоре.

– Е, ти си знаеш. Рече. Вероятно много явно ми е личало, колко съм сдъвкан…

– Но накрая пътя пред Омало става по-хубав. Каза още човекът… Е, то е ясно, че накрая ще стане по-хубав пътя. Нали това Омало е областен център, и около него има още две-три села.

Поседях още малко, за да се освестя. През това време по край нас минаха нагоре мацките с Ленд Ровъра и след тях грузинците с Патрула. Помахаха ми весело. Изгледах ги тъжно. После още по-тъжно погледах върховете, които се виждаха от планината, щракнах още една снимка и

отидох да обръщам мотора

Изкачване на Омало с мотор – Грузия, Кавказ

До тук приключих с изкачването на Омало

Направих внимателно една маневра, обърнах мотора надолу и потеглих към равнината.

Спусках се на първа скорост, но със спирачки.

Само на първа скорост много бързо се ускоряваше моторът. Минах пак през водопадът на пътя и пак станах вир вода, и аз, и моторът ми, и след близо час, и половина бях на лошият асфалт преди последното село.

Започнах да търся заварчик. Вече в две села питах, но не намирах човека, който ми посочваха. Другите бяха там и работеха, а

само заварчиците нещо стачкуваха точно в този ден

Стигнах пак в Ахмета и веднага отидох до едни сервизи, но заварчик там нямаше. Едно момче се качи на една Лада и каза, че ще ме заведе до заварчика. Отидохме до едни други сервизи.

Заварчика днес не работел

После в една къща отидохме, където живеел заварчик, но тя беше заключена. Брех неговата кожа. Какво става тука бе? Гледам, че момчето, което ме водеше, май и то взе да се отчайва.

Тъкмо да си тръгне към неговият сервиз и да ме остави, и се сети за още някакво място. Отведе ме до два гаража с канал, което се оказа малък сервиз.

Заварчика беше там. Седеше под една сянка и пушеше.

Показах му какво се е счупило, той огледа и каза, че работата ще стане, но трябва да махна куфара. Нямаш проблеми майсторе. Аз ще сваля всичко. Рекох му. Извадих багажът, а после и инструментите си, и демонтирах куфара. Вкарах мотора в едната клетка, разхлабихме болтовете, които държаха рамката за куфара към мотора и я нагласихме самата рамка, както си е била преди да се строши. Майсторът запали ацетиленовата горелка и завари рамката. Направи го много добре.

Тези рамки за куфарите оригинално не са от БМВ, а са правени и слагани допълнително от предишният собственик на мотора. Така, че не можех да обвинявам баварците, че са направили лош мотоциклет за черно, та за това се е строшил.

После понеже моторът беше поразхвърлян проверих и нивото на маслото. Определено беше спаднало след това изнасилване, след тоя офроуд. Долях към 250 грама масло, за да го вкарам пак в нормите. После събрах и подредих багажа. Попитах майстора, колко му струва разправията и той ми каза 5 лари (3,80 лв). Разплатих се, благодарих му и потеглих към Телави.

Пристигнах в Телави,

намерих хазяйката, вкарах мотора в двора и заех същата стая, в която бях преди. После метнах един душ и се преоблякох. Чувствах се, като разглобен.

Главата ми беше замаяна и бях направо, като пребит

Толкова зле и така отпаднал не съм се чувствал, даже, когато минах над 1000 км за един ден.

Отидох в познатата ми пицария. Изядох една голяма пица, изпих половин литър зелен чай, една фанта и една кола, купих си, и една бутилка минерална вода, и се прибрах да спя. Изпратих няколко СМС-а до България със съдържание „Пак съм в Телави. Омало направо ми разказа играта!“ Трябваха ми още поне два часа за да се почувствам, почти нормално.

Да направим едно резюме на днешните приключения.

Определено подцених тази планина и си платих за това. Допуснах и прекалено много грешки, за да ми се размине безнаказано. За да се стигне до Омало и да се мине през този доста тежък офроуд трябваше предварително да спазя няколко важни условия.

  1. Трябваше да сваля и оставя всичкият багаж, и куфарите в Телави, за да олекотя мотора. Без куфарите и багажа мога да го вдигам мотора и сам, ако падна, до като с багажа всеки път трябваше да търся помощ. Освен това по-лек мотор се управлява по-добре и по-леко по черно, и не изморява така, както изморява борбата с тежкият мотор.
  2. Трябваше да тръгна рано, а не да се губя и мотам по разни села.
  3. Задължително трябваше да съм закусил преди тръгването и щеше да е много добре да бях купил, и да носех със себе си някакви десерти от рода на Марс, или Сникърс.
  4. Трябваше да нося повече вода с мен.

Ако бях изпълнил тези условия щях да стига до Омало, да преспя там, да разгледам и на другият ден щях да се върна пак в Телави. Това е.

А за тези, които четат и се интересуват от

този маршрут, но за кола,

а не за мотор, трябва да им кажа, че колата, задължително трябва да е истинска високопроходима машина 4х4 с бавни, или понижаващи предавки, блокажи на диференциалите, голям клиренс и всичко там, каквото е необходимо за сериозен офроуд. Имитации на 4х4 от рода на СУВ, или Кросовър няма да се справят и да минат този път.

Освен това водачът на машината трябва да има известен опит и понятие от офроуд каране, а не да му е за сефте на този път. Може би някога ще го разширят и оправят този път, и той ще стане по-лек за преминаване, на засега е така, и това е положението.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът



Booking.com


Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

И останалат част на Грузия предлага хубави места:



Booking.com

Румъния с мотор (5): Брашов

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме из Румъния с мотора на Емо. Започнахме с прохода Трансалпина в Карпатите, бяхме в Сибиу, после тръгнахме в посока Бран и замъка на Дракула. Началото на четвъртия ден прекарахем в Бран и замъка на Дракула, както и крепостта в Ръшнов, а ще продължим в Брашов.

Приятно четене:

Брашов

част пета на

Румъния с мотор

Ден четвърти – продължение

Брашов

Брашоливуд 😉

Брашов, Румъния

Казаха ми, че няма нищо интересно там освен

Черната църква

и целта вече беше набелязана.

Не след дълго я открих. За жалост неможах да влеза защото беше в ремонт

Черната църква – Брашов, Румъния Черната църква – Брашов, РумънияЧерната църква – Брашов, Румъния

Черната църква – Брашов, Румъния Черната църква – Брашов, Румъния

Curtea Johannes Honterus 2, Brașov 500025, Румъния

На тротоара видях 4 мотора, 2 италиански и 2 румънски, редно беше да има и български представител 😉
Спрях огледах се, видях единия пич който ми каза „но проблемо“ и вече моторите бяха 5

Верният ТДМ в далечината

Брашов, Румъния

Брашов ми направи впечетление, много чист, спокоен град.

Или поне централните улици. Много туристи.

Брашов, РумънияБрашов, Румъния Брашов, РумънияБрашов, Румъния Брашов, Румъния Брашов, Румъния Брашов, Румъния Брашов, РумънияБрашов, Румъния Брашов, Румъния Брашов, Румъния Брашов, Румъния Брашов, Румъния Брашов, Румъния Брашов, Румъния Брашов, Румъния

По едно време се появиха и тия

Брашов, Румъния Брашов, Румъния

Брашов, Румъния

Поснимаха се с хората и си тръгнаха.

Аз си взех кафе и се изтегнах до този фонтан като истински турист.

Брашов, Румъния

Забелязах, че Райфазен припечелват странично от велосипеди под наем.

Брашов, Румъния

Поседях още малко и си тръгнах.

Някъде по пътя към Бран.

Брашов, Румъния Брашов, Румъния

Следваха бири, скари и прочие скучни неща преди отпътуването на другия ден.

Автор: Емо Иванов

Снимки: авторът

В Брашов има прекрасни възможности за преспиване:



Booking.com

Други разкази свързани с Брашов, както и от Емо Иванов – на картата:

Брашов и Емо Иванов

Ако пък ви е страх от Дракула 😉 – можете да нощувате и по-далеч:



Booking.com

Беларус (Белорусия) и замъкът Мир (3): От Мир към Русия

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с пътуването на Тони през Белорусия. Запознахме се как да си извадим белоруск виза и стигнахме до замъка Мир, който разгледхаме подробно. Днес ще поемем по пътя на Наполеон в посока Русия. Приятно четене:

Приятно четене:

 

Беларус (Белорусия) и замъкът Мир

част трета

От Мир към Русия

 

 

След като приключихме с обиколката, бяхме утепали едни около 2 часа и на бързо се подготвихме и отпрашихме посока Русия. Подминахме Минск доста отдалеч и почти не се видя нищо от него. Правихме почивки през около 150 км., доста досадно е да се движиш с мотоциклет по

безкрайно права магистрала,

но в нашия случай при такова натоварено пътуване си беше предимство. Отново се редуваха гори и поля.

Беларус (Белорусия)

 

Денят преваляше и слънцето започна бавно да се спуска и да залязва.

Беларус (Белорусия) Беларус (Белорусия)

Облякохме се отново и потеглихме по безкрайния път.

Беларус (Белорусия) Беларус (Белорусия) Беларус (Белорусия)

Наближихме

руската граница

и отново табелки с молба да не си изхвърляте боклука, където ви падне, което е типично за България.

Беларус (Белорусия)

Буда на 200 м ;).

Беларус (Белорусия)

Краят на Беларуската магистрала и останали от по-рано будки за тол такса, когато не е било електронно следенето.

Беларус (Белорусия) Беларус (Белорусия)

Наближихме самата граница, където двама руски полицаи стояха от двете страни на пътя и спряха един бус пред нас, пък на нас ни махнаха да продължаваме без да спираме и просто дадохме газ. Явно избирателно се спира, но като цяло просто намаляваш и продължаваш.

Волково, Смоленская Область, 216773, RU

 

И ето ни вече в

Русия

Русия

Забележете ограниченията -

  • градско 60 км/ч,
  • извънградско 90 км/ч,
  • магистрала 110 км/ч.

Важно е да се запомнят, тъй като по-нататък по пътя в Русия знаци за ограничение на скоростта почти няма и трябва да се съобразяваш дали си в населено място или не.

Добре дошли в Руската федерация

Русия

Спряхме на един Шел малко след границата да сипем бензин, който беше още малко по-евтин от беларуския, с няколко стотинки.

Русия

Оставаха ни сто и няколко километра до мотела след Смоленск, като ограничението въпреки двулентовия път е 90 км/ч. Подкарахме и започна да вали слабо, но колкото да разкашка пътя. Започнах да гледам GPS-а, който ми показваше, когато се сменят ограниченията, тъй като лисваха знаци и трудно можеш да се ориентираш кога трябва да намалиш.

Започнаха поредици през има – няма 20 км. пешеходни пътеки през четирите ленти и съответно табелки за населени места. Хора нямаше на пътеките, но пък явно трябваше да се намаля до 60 км/ч, тъй като имаше камери на всяка табелка за населено място. Това го знаеха и руснаците, тъй като даваха много газ извън населените места и в населените намаляха. На едно място даже присветна една камера срещу нас и ни снима, но отпред – което не е страшно в нашия случай, тъй като нямаме номер отпред. На едно спускане с лек завой намалям аз до към 70 км/ч и Фози мина пред мен, отзад един бус ме натиска нещо, гледам си GPS-a – и по едно време поглеждам буса, дето се е лепнал зад мен в огледалото, и рязко спира, викам си „Какво става?“. Поглеждам напред – светофар в нищото и свети червено. Малеее, Фози набива спирачките ,изсвирват леко гумите и ABS-а задейства. Аз решавам, че няма да стане със спирането и криввам и – газ покрай него. Чист късмет, че нямаше коли на кръстовището да ни отнесат.

Направо изтръпнах, но кой да очаква на две ленти в посока, главен междуградски път да има светофар. Е, вече се научих, защото по-натам из Русия това със светофарите на главните пътища е нещо нормално.

Продължихме като дъжда почна да се усилва и температурата падна до 8 градуса. Петя поизмръзна, но и на нас не ни беше хич приятно при дъжд и такава ниска температура.

Добрахме се до

мотела (Гостиный Двор),

който се оказа не лошо място за междинна нощувка. Въпреки че бяхме загубили още един час, не беше станало прекалено тъмно, явно защото бяхме на север и се стъмваше доста по-късно.

мотел Гостиный Двор – Смоленск, Русия

Вътре мотелът беше отличен. Бяхме си запазили тройна стая. Имаше всичко – топла вода, ресторант и т.н. На входа по стълбището към стаите ни посрещнаха тези приятели.

мотел Гостиный Двор – Смоленск, Русия

Не бяха особено дружелюбно настроени.

мотел Гостиный Двор – Смоленск, Русия

Платихме с карта за нощувката без проблем и слязохме да вечеряме в кафето.

В Русия, ако видите надпис „Кафе“ има и ядене в него – супички, манджички, всичко което има в нашите ресторанти. Докато, ако влезете в място с надпис „Ресторант“, тогава ви падат главите. Това са места за хранене по-висока категория и цените са доста дебели. Бяхме изморени и леко премръзнали, та след топлия душ и вечерята се метнахме по креватите.

Кратко видео от деня можете да видите качено в Youtube:

Ако сте с WEB Browser IE 9+, Chrome 5+ или Safari 3+ можете да гледате директно оригинала на видеото във FullHD 1080p формат:

Край на Белорусия :) В най-скоро време очаквайте пътуването до Русия ;)

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Беларус (Белорусия) – на картата:

Беларус (Белорусия)

Корфу (3 – 4 ден): Керкира: Нощен живот и завръщане

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес ще продължим с втората половина на втория ден от пътуването Тони из Корфу – първият ден разказваше за пътя от София, през Игуменца до Дасия,в началото на втория се качихме до крепостта Ангелокастро, а в продължението на втория ден отидохме до манастира Палеокастрица. За последно започнахме с началото на третия ден, в който видяхме двореца  Ахилион и крепост на Керкира, а в днешното продължение ще видим нощния живот и ще поемем обратно към дома

Приятно четене:

 

Корфу

продължение на ден трети и целият четвърти ден

Керкира: Нощен живот и завръщане

 

 

 

Поседяхме по до към 18:00 ч. този ден защото искахме да напазаруваме, да направим сандвичи за следващия ден за закуска и за из път и да вечеряме след което бяхме планували вечерна разходка в Керкира. По една бърза баня и салатка:

Къмпинг на Корфу Къмпинг на Корфу

 

 

 

Стана към 20:30 ч. и запалихме към

Керкира

като си бяхме набелязали паркчето около крепостта. Слезнахме на долу и лудницата беше още по голяма. Място за коли нямаше бяха наредени отстрани по улицата в продължение на 3 – 4 км предполагам не съм ходил до края на опашката, по големия проблем беше, че вече нямаше място и за мотор като нашия да спрем.

Керкира, Гърция

 

Скутери и мотори плътно на по 20 см един до друг, и един голям паркинг целия плътно наредени кошмар. Една кола на аварийки спряла до наредените скутери и гледам зад нея едно по голямо място чист късмет, завъртях мотора и с няколко маневри го вкарах на въпросното място като двата скутера около мене бяха пак на по 20 см.

Нощен живот, Керкира – Корфу Нощен живот, Керкира – Корфу Нощен живот, Керкира – Корфу

 

 

Даже и на пешеходните пътеки бяха наспрели скутерите, тъй като нямаше къде другаде. Не че някой спазва пешеходните пътеки – никой не спира, всички карат като бесни.

Нощен живот, Керкира – Корфу

 

Тръгнахме на разходка – доста приятен е центърът, с едни малки тесни улички и високи сгради, около тях доста уютно се чувства човек.

Нощен живот, Керкира – Корфу Нощен живот, Керкира – Корфу Нощен живот, Керкира – Корфу Нощен живот, Керкира – Корфу

 

 

 

 

На едно място бяха се събрали едни младежи духов оркестър и свиреха доста приятно като се получаваше една хубава акустика между сградите направо красота.

Оркестър, Керкира – Корфу Оркестър, Керкира – Корфу

 

 

Ето това свиреха:

Оркестър, Керкира – Корфу

 

А тук можете и да ги чуете (видео):

http://www.tonyco.net/video/index.php?dir=Corfu_18_07_2013/

Диригентът:

Оркестър, Керкира – Корфу

 

Малко нощни снимки:

Нощна Керкира – Корфу Нощна Керкира – Корфу

 

 

Старата крепост:

Нощна Керкира – Корфу

 

Стана късно и запалихме към къмпинга. Не знам защо по тези тесни смотани пътища всички се състезават. На един светофар посред нощите една мощна леля с една пробита алфа 145 като реши, че ще ме дърпа и онази алфа реве, форсаж здраво, аз си набирам нормално – онази до мене ще избухне. Викам – ей, малумна работа – и върнах газта, ще вземе да кривне и да ни пречука, баси хората. Всеки натиска, бърза за някъде – пък то разстоянията са по 10 – 20 км най- дългите, не знам защо така бясно карат 24/7 :).

Легнахме си късно към 23:30 ч. като имаше една новодошла група – цял рейс, за който не бяха подготвени явно и думкаха и крякаха цяла вечер, при което ги сложиха да спят в къмпинга на една поляна и спалните чували на земята – и така: 50 човека :). Бях замислил отмъщение за другата сутрин с един як форсаж в 6:00 ч. ама не го осъществих е крайна сметка :).

Четвърти ден

На другата сутрин станахме рано в 6:00 ч. бяхме решили да гоним ферибота в 8:30 ч. Имахме си сутрешен гост:

Къмпинг, Керкира – Корфу

 

Мотора натоварен готов за път:

Мотор, Керкира – Корфу

 

Отивам на пристанището

към 7:30 ,ч. оставям мотора и тръгвам по будките на „женския пазар“, където е превозвача за 8:30 ч.

Обаче през това време един ми вика – „Ела, ела, имаме ферибот в 9:00 ч“. Викам му: „Искам в 8:30 ч.“ Онзи вика „Мотор с двама човека ли сте?“ – викам „Да“ – „Ще ти дам на половината пари билетите!“ – хаха! и веднага ме заинтригува.

Вика ми „17,75 Eur всичко“ – не е точно на половина, но си е почти 30 лв по-надолу и се навих да почакаме още 30 мин. Гледам билетите после, които са само на гръцки и нещо пише „двама пасажера 50 % и 5 Eur на човек“ и – по-надолу – „мотор под 250 кубика 7,75 Eur“. Викам си „тоя ни метна с’а ще ме карат да доплащам“, ама после викам „сигурно така се прави отстъпката“. Заседнахме да чакаме и междувременно дойде още едно варадеро (вид мотор – бел.Ст.) – пак жълто, но по-стария модел с двама австрийци, мъж и жена, обаче натоварено много повече от нашето.

Дойде кораба, разтовари колите и викам си „сега ще ни качат нас първи, щото сме отстрани“. Ама – не! Зависнахме на моторите пред рампата на ферибота и почнаха коли да товарят. И така на слънцето висяхме около 50 мин и ни натовариха последни – направо изгорях. С билета нямаше проблеми.

После, докато пътувахме, се разговорихме с австрийците, които бяха на около 45 години. Те, хората, по-малко километри от нас бяха карали – хаха. Дошли от Австрия до морето – 450 км – не разбрах кой град, хванали ферибот за Игуменица, след което за Корфу и така. Сега пътуваха за Лефкада и Закинтос, имаха 20 дена и обикаляха крайбрежието спокойно, без да бързат. Спят на квартири и са доволни. Викам им „защо дойдохте на тоя остров“ :), а те казват – било австрийска традиция да се ходи на Корфу. Не знам точно историята, но май е бил австрийска собственост по едно време и тази кралица Сиси е австрийка, и затова – предполагам :)

Пристигнахме в Игуменица след 2 часа и точно в 11:00 ч. стартирахме

обратно по магистралата

Бях заредил предната вечер на острова, защото не ми се занимаваше да въртя из Игуменица да търся бензиностанции. Газ обратно – и след единия тол спряхме са кратка почивка и да хапнем по сандвич.

Магистрала за Игуменица Магистрала за Игуменица Магистрала за Игуменица

 

 

 

Оттам – пак по магистралата до бензиностанцията на 284-и км – преди Солун. Заредихме, пийнах една кола, че ми се спеше зверски и – към

България.

Стигнахме бързо и безпроблемно, но вече беше 34 градуса и беше доста жега. Този път реших да мина през обхода в Петрич – доста натоварено в неделя, но с мотора леко-полеко ги изпреварих колите една по една. Спряхме на Градешница, което си е класика да похапнем от вкусните пържоли на Митака.

Градешница с мотор

 

След което минахме още 150 км и акустирахме дома след 1420 км.

На мотор до Корфу

 

 

На острова минахме около 140 км. Общо всичко изхарчихме около 700 лв.

Като цяло

моето мнение е, че острова не е подходящ за почивка тип „плажуване на море“. Като цяло почти няма плажове: голяма брегова ивица и малко плажове, като тези откъм Италия водата не става, много е студена.

Забележителностите не са кой знае какво, по-скоро са по натамънени, за да могат да ти събират пари и да привличат туристи. Страшна скъпотия без особено покритие. Островът е в някакво изоставено положение, слаба поддръжка и според мен запада малко по малко. Предполагам световната известност го прави толкова посещаван и това, че има летище, което кара много туристи, както и пригоденото пристанище да посреща круизерски кораби.

Природата е само камъняци и някакви храстообразни дървета, както и змии и гущери :). Мога да направя сравнение с остров Тасос, на който съм бил няколко пъти, доста по-зелен е отколкото Корфу, има много по-голяма плажна ивица, като има страхотни плажове с пясък.

Къмпингът, на който бяхме на Корфу е един от най-добрите и е много по-зле от колкото Golden Beach на Тасос – много по-слабо поддържан и по-мърляв. Странното беше, че и хладилник няма общ, ами трябва да си плащаш, ако искаш да ползваш – което по Халкидики и Тасос си е нещо нормално да има общ хладилник. Цените са пъти по-скъпи на Корфу, отколкото на Тасос – както храна, забавления и спане, така и транспорт с ферибот. Посетихме Корфу заради световната му известност, но не вярвам да повторим, докато Халкидики и Тасос ги повтаряме много пъти и все още ни харесва.

До нови срещи !!!

Всички снимки:

http://www.tonyco.net/pictures/Corfu_18_07_2013/index.html

3D снимка на Ахил:

http://www.tonyco.net/pictures/3D/Corfu_18_07_2013

 

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с – на картата:

о.Корфу

Езера, ветрове и приятели (6): Към Сърбия и дома

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания. В третата част влязохме в Черна гора, а за последно тръгнахме към Острог и Пивското езеро, за да спрем в планината Дурмитор. Днес през Дурмитор ще минем към Жабляк, Черното езеро към каньона на река Тара

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели

част шеста

Към Сърбия и дома

 

Дурмитор, Черна гора

 

Пътят се спуска надолу, следвайки реката. Отдясно, директно нагоре, тръгва грандиозна  отвесна скалиста маса. Не е потискащо, а по-скоро впечатляващо, свързано с преживяване на собствената нищожност спрямо мощта на природата.  Можеш просто да спреш, да свалиш за миг каската и да се прекръстиш.

 

Наистина спираме, но не за да се прекръстим, а за да облечем екипите за дъжд. Отново е навъсено, отново вали.  Скоро дъждът намалява и почти спира. Обличането и събличането са две от дейностите при пътуване с мотор, които доста уморяват. Аз лично ги определям като досадни.

Събираме се на бензиностанция, за да  вземаме решение. Бобан преглежда с многознаещ поглед местната преса, закичил каската си с кафеникаво крилато насекомо.

Има още време до свечеряване. Въпреки мрачната  метеорологична прогноза решаваме да се отклоним от пътя и да посетим

манастира „Морача”,

намиращ се по каньона на р. Морача. Дълго пътуваме покрай Тара, после Мойковац и Колачин.  Манастирът е тихо и спокойно място до оживен път, островче на вярата с поддържан вътрешен двор, малка църквица с  иконата на Св. Николай и ред камбани, подредени по големина. Известен е с водопада, който се намира непосредствено зад него. За наше съжаление достъпът е ограничен от метална портичка с катинар. Колкото можем, проточваме вратове над нея. Оскъдна видимост. Примиряваме се и бродим в манастирските двори, както обикновено контрастиращи с облеклото си, но в душевна хармония с излъчването на мястото.

 

 

А после – големият дъжд… Търсим своя къмпинг, този, за който пазим топли спомени, близо до границата със Сърбия, носещ  благозвучното име „Зелени рай”. И с оня сладкодумник – „ел професоре”, на който така и не се наслушах. Мисълта за това ме топли вътрешно. Външно…е, дори не искам да си спомня. Търсим нещо в дъжда, едно сантиментално кътче, което вече може би съществува само в спомените ни. Но не се отказваме, смрачава се, но ние препускаме напред. Дъждът ни шиба, а минаващите камиони ни заливат с водна стена.

И…о, чудо. Въпреки мокротата и лошата видимост, треперенето и словесните атаки срещу времето – табела

„Зелени рай”

Точна като Рая, библейския. Появява се от нищото (не, че знам как е!), за да спаси изстрадалите ни души и тела.

 

Мястото е променено – застроено и съсипано, но отново следва чудо (явно чудесата падат с настоящия дъжд) – влизаме в новопостроената дървена къщичка с тежката мисия на квартална кръчма и… вътре гори печка!!!

 Зелени рай, Черна гора

Преди това гръмогласният стопанин ни приветства. Ники му напомня кои сме (не знам дали се сеща). Тъй като идваме за втори път и с приятели,  ползваме отстъпка от цената за нощувка.

Вечерта е топла, сред местните хора, на ракийка със салата, пъстърва и картофки, много цигарен дим и изпити бири. От клиентите. А старият бохем обсебва с присъствието си и раздава заповеди на Ана. Така и не разбирам дали е негова жена или работи в кухнята, но я извиква така мощно и категорично, с лек упрек „Ана!”, че чак ме разсмива. После, като един истински учител (това е професията му), с лукава усмивка  ни изпитва за предназначението на разни архаични вещи, с които е пълна импровизираната механа. Следва чудесна нощ в меко и удобно легло, макар цялата стая да е пълна със съхнещи дрехи и вещи.

Лека нощ!

 

Ден седми

Сърбия – Дяволският град. Проходът.

 

Последен ден. Осъмваме без Бобан Левио мигач, който още в ранни зори отпрашва еднолично към Румъния, вероятно дълбоко скърбейки за своята вярна дружина. В местната преса „Рожаe сéга” (ударението на „е” във втората дума) ще се появи поредната статия за осиротялата ни група и обзетия от мъка неин войвода.

Ставаме, поредното турско кафенце  (душата ми плаче за едно еспресо), все още някои дрехи и части от екипировката са мокри, но утринта е гостоприемна и слънчева. Сбогуваме се с професоре, който отрязва дебели късове от едричък лимон и обяснява, че има главоболие.

После пекара, разговор с двама нашенци  мотористи  и – напред.

Преминаваме в Сърбия

и спираме за кафе. Бобан обажда по мобилния, че се завръща, че не може да се справи с мъката, че дружината си е дружина, а без сърце не се живее. Ще ни настигна в Рашка. Срещаме се и се прегръщаме, сякаш сега тръгваме. Пием студена бира и си хортуваме със собственика, чиито син е млада сръбска надежда в мотокроса. После продължаваме, за да търсим един изгубен

Дяволски град или Djavolja jaruga

Намираме го в страхотен пек, спираме на паркинга и бавно се топим.

Поемаме по пътеката. В гората е значително по-добре, въпреки комарите. Посреща ни наниз от различни национални флагове. После край пътеката в нас се вторачват стилизирани дървени фигури в естествен ръст. На табелки са изписани имената на авторите. Спираме да хвърлим монета в оранжевото гърло на горещ извор. От него се стича рекичка в същия цвят. Нейният  състав е от оная маса, от която са се образували фантастичните фигури в Дяволския град.

Ђавоља Варош, Ђаке, Сърбия

Напомня, даже вероятно е същото творение природно, Стобските пирамиди, намиращи се над село Стоб в западния дял на Рила планина (както е упоменато в Уикипедия).

 

 

Само че нашите са доста по-едромащабни и заемат значително по-обширно пространство. В никакъв случай не съм разочарована. Всяко място крие собствени красота и чар. Така е и тук. Образувалите се с майсторската намеса на водата кули, представляват армия или сватба… или кой знае какво масово сборище. Красиви са със своя червеникав цвят на фона на ясното синьо небе.

Дяволски град (Djavolja jaruga), Сърбия

 

 

Съотнесени към името на мястото напомнят нещо мрачно, неразрешено и зловещо, нещо демонично и непонятно. Само името е такова. Тук е прекалено слънчево, топло и задушно. На слизане попадаме на изключително самобитна църквица (или параклис) – „Св. Марина”.

 Св. Марина, Сърбия

 

 

Това подхранва убеждението ми, че няма случайни неща – дъщеря ми носи това име. Иконите са изрисувани направо върху големи каменни плочи.

 

Ритуално завързваме бяло парцалче с нашите имена и тези на децата ни на сухо дръвче. Обичай някакъв, вероятно за здраве. Дръвчето прилича на странна мумия. Доста хора са минали оттук. И всеки е завързал по една надежда на  клоните, оставяйки на този пуст и сушав хълм някое свое съкровено желание.

Връщаме се на паркинга. Отново се втурваме към поредната щура идея. Местен обитател ни обяснява, че има пряк път през планината – „добър (ударение на  „о”) макадам”, както се изразяват тук. Ако минем по него, спестяваме немалко разстояние. Едно споглеждане е достатъчно.

След първия километър, че и по-рано, вече съжалявам. Необратимо е. Завои, коловози и на места кал. Стискам зъби и ако крещя, никой не ме чува. Ники уверено води нагоре, макар че срещаме безброй отклонения, а табели почти липсват. Доверявайки се на интуицията си, както и на картата, моят спътник в живота най-сетне ни извежда на асфалт. Повярвайте – и най-лошият асфалт е за предпочитане.

Св. Марина, Сърбия

 

По време на това изпитание слизам, тъй като пред нас се вият кални коловози и ни очакват огромни локви. Другите двама хубавци се бавят. Докато аз вече мислено ги оплаквам, пристигат весели и изцапани – кратка спирка за фотосесия. Единият с газ преминава през локвите, другият, залегнал, го снима. Бобан изпада в екстаз от резултата, от изпитанието и от щастливия му завършек. Пием бира, закупена от единствения магазин на някакво село, а той великодушно раздава лепенки ТДМ на сюрия дечица. Те решават, че най-личен е моторът на Денислав – вдига най-висока скорост. Това  видимо предизвиква заслужена гордост у притежателя му.

Пътуваме, а нощта постепенно настъпва. Става много късно, за да открием подходящо място за бивак. Движим се бързо, изпреварваме, движението е доста натоварено. Фаровете отсреща заслепяват. Губим реална представа за разстоянията и решаваме да спрем. Крайпътна табела ни насочва към къща за гости. Бобан веднага прави обратен завой  и отива на опознавателно посещение. Скоро се връща, доволен от себе си и направения пазарлък. Отново отстъпка. Скъпи гости сме все пак – представители на  „ТДМ България”, начело със самия ротен.

След табела

„Маркови конаци”,

влизаме в къща стил „Етно”, както тук ги наричат. Или „битов”, както го наричаме ние.

 

 

 

Ухае на топъл, вкусен хляб. Питаме на какво мирише, а стопанката отговаря „Е, па на кифле!”. Много разговорлива, шегаджийка с енергична походка и приповдигнато настроение, веднага установява контакт с нас. После, поднасяйки ни ладно пиво, го съпровожда с малък елипсовиден панер, в който са се гушнали четири топли хлебчета във вид на кифли.Сладост! Разпускаме, поръчваме втори път, обсъждаме изминатите километри, видяното, почувстваното, пътуването като цяло. Всичко е точно такова, каквото сме го желали. Така прекрасно обаче, не сме го очаквали.

 

 

Ден осми

Власинско езеро. България – Трънско ждрело. У дома.

 

Следва Власинско езеро, близо до нашата граница. Разположено в хълмиста местност, с прекрасни места за бивакуване  (но мисля, че има забрани), то не се отличава с кой знае какво. Вероятно го възприемам така, след като се наситих на концентрираната красота на Черна гора най-вече.

  Власинско езеро, Сърбия

Пътуваме „на изпарения” в някакъв запустял район, тъй като в тази посока е най-близката бензиностанция. С една колонка. Но с благодарност, че успяваме да „нахраним” гладния товарен кон. Връщаме се назад и… бегом към къщи.

Междувременно посещаваме Трънското ждрело, карайки  по черен път, а после – пеша по част от екопътека. Харесва ми суровата му хубост и безкомпромисната  упоритост, с която водата дълбае пътя си.

 

Разделяме се преди София. Развял триумфиращо черни ТДМ флагчета на задния си куфар, Бобан Левио мигач напусна своите подопечни. Плавно се плъзва надясно и се  стопява в пространството, оставяйки ни да гадаем – ще ни вали ли през Витиня или не?

Е, вали. Жестоко, безцеремонно и без право на обжалване. Започва през прохода, не спираме да се облечем и след минути сме мокри. До кости. Загубваме се с Денислав, който вероятно остава да изчака. Дъждът – студен и със силен вятър ни подмята по платното и се стича в най-потайните дупчици. Усещането е втрисащо, видимостта – частична. Спираме за кратко в бензиностанция, за да се успокоят стихиите. Замръзвам. Но сме близо, така безумно близо –  не мислим да стоим дълго или да се обличаме.

Отново на пътя, отново ни поема поредния  бесен порив на вятъра, а дъждовните плесници са все по-брутални.

Отбиваме се от магистралата към Ябланица, отминаваме и самия град, стихиите се смиряват и дъждът намалява. На пътя се образуват огромни мътнокафяви локви. Пресичаме ги бавно и внимателно. Стават все по-големи. В един момент цялото шосе е потънало във вода. Смело нахлуваме в нея и… оказва се рядка кал. Изненадващо… Ники отчаяно се опитва да задържи мотора във вертикална позиция и успява за известно време. После познатият вик :”Паднахме!” и моторът забива предница, после се плъзва на едната си страна, а калната река ни залива. Буквално тече през нас. С усилие се измъкваме, с още по-голямо успяваме някак да го изправим и избутаме настрани. Минават коли. Безразличните очи на пътуващите ни следят зад стъклата. Дори не отварят прозорци, за да попитата как сме. Е, в България е така.

Болят ме кракът и китката. Ники се оплаква, че е натъртил рамото си. Дъждът ромоли, а ние стоим сред блатото и събираме себе си. Моторът все пак пали (обичам го, този уж бездушен наш спътник!) и ние успяваме да се доберем до дома. Синът ни изумен гледа, защото вероятно в детските му очи изглеждаме странно. Калта покрива мотора, багажа и нас. Но – стандартно се окуражаваме – живи и здрави сме, кал се пере.

Малко разочароващ край за едно преситено с красота пътуване.

Отново донасям Черна гора в сърцето си, като не преставам да се възхищавам на таланта на черногорци да опазят шепата си земя. Може би не талант, а любов и почит – към корените си, към културата, към природата и към идентичността. Към всичко онова, което ни прави различни спрямо другите, но все пак жители на една планета, към която имаме известни задължения – защото ни храни, защото дишаме, защото обичаме и защото ни има. С цялото си сърце и със силата на душата си желая и се надявам да мога някога да кажа същото и за нашата изстрадала България.

До нови срещи!

Край

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:


Западни Балкани - Общо

 

Езера, ветрове и приятели (1): Скопие и Хераклея (край Битоля)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

От днес яхваме моторите и заедно с Петя ще обиколим близките Западни Балкани. Започваме с новото Скопие и древната Хераклея край Битоля в Македония. 

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели –

едно цветно юлско пътешествие с мотор през Македония, Албания, Черна гора и Сърбия

част първа

Скопие и Хераклея (край Битоля)

 

 

Предисловие

 

Липсва ми очакването, тръпката, изострената сетивност… Вниманието ми е обсебено от идеята за по-малко багаж. Тя се препъва в желанието ми да не ни липсва нещо и във въпроса – „Ами ако ни потрябва?”. Списъкът с необходимото се допълва и редактира ежедневно. Ники работи и през почивните дни. Отговорността по подготовката е изцяло моя. В мен се настанява някаква предварителна представа – някъде там, в далечината, ни очаква лазурна езерна повърхност, леко накъдрена, целуната от слънце, разпиляно по нея на хиляди парченца. Наоколо – влажен мирис на гниещи растения и  нещо неопределено с леко солен вкус…

Странно, не съм нетърпелива. По-скоро смутена от тревожните мисли, които пропукват стената на съзнателната ми защита. Дали моторът, този вече немлад наш спътник,  ще ни върне живи и здрави у дома? Дали аз ще се справя, аз – вече немлада, дали ще издържа на натоварването, промените, несгодите, проблемите … Дали ще видим всичко планирано, кое и какво ще промени намеренията ни? Ще го понесем ли, каква ще е атмосферата в групата… все неща, които  зависят и несъвсем от нас. Дали? Кой знае! Може би само пътят крие отговорите, извил снага предизвикателно пред нас, пътят който ни тегли магнетично, гъделичкайки вечната ни човешка жажда за промяна и движение.

 

Тръгването

 Ловеч

Слънчево утро след обърканата и неспокойна нощ. Множество пробуждания сред събрани на топка чаршафи. Всичко върви по план, тръгваме точно в уречения час. Няма кой да ни направи снимка.

През Витиня ми е доста студено. Слагам ръце пред себе си, зад гърба на Ники и препускаме напред. За пръв път забелязвам красотата на прохода, зелените вълнообразни, богато обрасли склонове и виадуктите, по които профучаваме. Виждала съм ги на толкова други места, винаги възхитена от съчетанието между дивата природата и сивия асфалт, виещ се змиевидно през планината. Минавала съм хиляди пъти оттук, но чак сега се впечатлявам..

Срещаме се с Денислав на бензиностанция. Две-три стандартни приказки, усмивка, закачка – и отново напред. Слънцето е кацнало в ъгълчето на визьора ми, закичило ме като цвете, пропускайки миг топлинка, от която така се нуждая в момента. Преди София погледът ми грабва свежо, сочножълто поле от слънчогледи, което ми създава усещане за радост. Поглъщам мириса на прах и лято…

Следва срещата ни с Веско и група ентусиазирани изпращачи, всъщност приятели, дошли да ни пожелаят – „Безаварийно!”… и да се върнем живи, здрави и доволни. Пием кафе, показваме си талисманите.

 Талисманите

Веселин Куршумов (който занапред ще се зове Бобан Левио мигач) вече е в стандартното си състояние на еуфория. Щура се насам-натам, смее се непрестанно, говори високо… Познавате го от предишните пътувания – човек лиричен и възторжен, сериозен и несъвсем,  творец на множество статии в местния печат през това пътуване (статии, които се появяват в периодични издания като „Которски новости” или  „Подгоришки новинар” и разказват неустрашимата история на група български мотористи), който често кара с ляв мигач, когато трябва и не трябва, разпилян и разсеян, нестандартен и щур. Просто Веско Куршумов.

Пием по едно кафе, стискаме си ръцете и продължаваме към Кюстендил. С нас идва и Вальо, за да ни изпрати дотам. Преди града го прегръщаме, пожелания и… вече сме на границата с Македония.

 

Ден първи

Скопие – център, Милениумски кръст

 

Първоначално ме завладява усещането за запустялост, което лъха от околния пейзаж и неизлепените къщи. Това полека се променя.

 Македония

Спираме за кратка почивка в т. нар.

„Етно село”,

което се оказва голяма, доста голяма кръчма с различни битови мотиви, както и вкуснички нещица за хапване от местната кухня. Доста живописно местенце.

 Етно село, Македония

Елегантно и бързо обслужване от врели и кипели сервитьори, които знаят как точно да ти вземат парите, така че да не съжаляваш. От уж небрежния хаос, който създават множество вещи, се ражда усещането за уют и домашност.  За някаква приютеност, докато небето започва да се мръщи и прокапват първите едри капки  студен дъжд. Времето определено ни се сърди за нещо. Мислим си непристойни неща по негов адрес, докато се гощаваме с баница с праз и овче кисело мляко. Доволни сме.

По пътя започва сериозно да вали. Временно спираме на сухо под една патарина  (място за заплащане на пътна такса), пада голям смях, още не сме препатили от лошото време и пресният ни ентусиазъм ни държи на върха. Времето вероятно ще промени това.

 Мотори, Македония

Засега сме щастливи, пристъпваме между прашните дъждовни вади, които превземат временния ни остров.  И сме добре, неочаквано добре.

Поемаме към

Скопие

Дъждът плющи по нас, а в някои от преминаващите коли едни злорадстват, други – съчувстват… Хора, разни. Градът, в който пристигаме, е някак странен. Безцеремонно се паркираме под „репликата” (както се изразява на своя неповторим дърводелски език Ники) на Триумфалната арка с надпис „Македония”. До нея се мъдри тамошна известна личност.

Отсреща, в средата на красив фонтан, яхнал непокорен жребец, ни посреща

Александър Македонски

Така и не разбирам какво търси тук.

Александър Македонски, Скопие

Паметници – много, много паметници

Няколко помпозни, бели, орнаментирани сгради. Енергично строителство с подтекст, пък кой както го разбира. Интересно ми е. Разхождаме се напред-назад, а дъждът ни пречи да снимаме. Чудим се дали да продължим, или да посетим и другите набелязани места. Заявявам желанието си да запаля свещица за здраве в някоя църква. Двадесет и девети юни е, денят на  „Св. Петър и Павел” по православния календар. Почитан от мен празник и имен ден на момчето ми. Останалите (без да вземат предвид истинските си чувства) откликват. Какво да ме правят – единствена дама и майка на групата.

Скоро спираме пред величествена църква в модерен съвременен стил. Влизаме с Ники.

 Свети Спас, Скопие

Вътре няма никой – точно както ми харесва, да се усамотя и помоля, да благодаря, да бъда сама със себе си и същевременно част от цялото. Ники ме оставя. Просто стоя и не мисля. Вдишвам, издишвам. Приятно и леко ми е, може би и малко тъжно.

 Свети Спас, Скопие

После се случва нещо, което не разбирам. Излизам през една от портите. Оглеждам се. От моторите няма и следа. Бавно и мощно в мен се надига паника. Връщам се в двора на църквата, където  вече нахлува цяла сватба. Стоя и се оглеждам отчаяно -  черна врана, с екип за дъжд, странна и щураща се сред празнично облечените хора. Може би изглежда доста комично отстрани… Усещам такава дълбока самота, че всичко друго губи смисъл. Объркване. Излизам отново. Никой. В момента, в който звъня на Ники, зад ъгъла небрежно се задава Денислав, с фотоапарат в ръка. Преглъщам  и се стягам, за да не хукна и да му се хвърля на врата. После трябва дълго да обяснявам.

 

Време е да представя един стар приятел. Денислав, който неправилно наричам  понякога Десо (идващо от Десислав) е майтапчия и сериозник. Никога не се оплаква от несгодите, знае и две и двеста. Адаптира се към ситуацията бързо. Намесва се точно навреме, ако се съмнява, че сме сбъркали пътя. Предпочита нормалното каране, особено в населени места. Старае се приблизително да спазва ограниченията. Не е експлозивен и няма да те изненада с промяна в поведението. Радва се на моментите и почита, дълбоко и искрено, природата и нейната красота. Защитава себе си премерено, споделя премерено, постъпва премерено. Не е натрапчив в желанията си – заявява ги и толкоз. Склонен и на щури неща, ако от тях, например, ще се пръкне някоя и друга прекрасна снимка. Допълва групата идеално, търпи Ники с неговите критики и забележки, противопоставя се умерено – точно колкото трябва. Той е балансиран, но в него все пак дреме оня мотористки възторг – да обязди мига и да се слее с него. Прегръщам го!

Времето вещае дъжд. Въпреки това решаваме да посетим една от забележителностите на Скопие –

Милениумския кръст,

който се намира на един от хълмовете край града. Ники вече е бил там, така че стигаме бързо до мястото. Изчакваме следващия курс на лифта – тръгва в определено време, което стриктно се спазва. В кабинката сме трима – Веско, аз и Денислав. Изкачваме се бавно нагоре, а постепенно под нас се разстила градът, небрежно обгърнат от изпарения след дъжда.

Кръстът е грандиозен.

Милениумски кръст, Скопие

В основата му е македонското знаме, наредено от жълти и червени плочки. А гледката… въпреки вятърът и мъгливостта, наистина си струва. Зареждащо. Щурам се насам – натам, снимам от различни ъгли.

 Милениумски кръст, Скопие

На няколко цветчета дремят летаргични пеперуди. Снимам ги отблизо. Не помръдват, температурата е ниска.

Пеперуди край Милениумския кръст, Скопие

Чувам гласовете на приятелите си сред вятъра, влагата и студа, щракам си с апарата и ми е добре. Намерена съм, сред тази чужда и своя земя, на този хълм, близо до облаците.

Връщаме се към центъра на града – безбройни паметници, бели сгради с колонади, мост, по чиито парапети се издигат фигурите на множество местни  и чужди величия. В средата на реката – в бетонни кубове пълни с пръст, растат крехки върбички, а надписите гласят – Вяра, Надежда и Любов. Личи стремеж към показност. Намерение за създаване на собствен облик и идентичност. Въпреки  грандоманщината, желанието за национално себеутвърждаване заслужава уважение, макар и заявено по такъв начин.

 Скопие

Вечерта спим в

Битоля

Хотелче на име „Премиер”, в което ни правят отстъпка от цената за нощувка. Приятен ресторант, галантно обслужване и вкусни местни специалитети завършват този ден. Видяхме всичко планирано, валя ни, изгубих се и после се намерих на един хълм под грандиозен кръст… Какво повече?

 

Ден втори 

Хераклея (Битоля); Национален парк „Галичица”; „Св. Наум”; Охрид – Самуилова крепост; „Св. Пантелеймон и Климент”; Билянини извори; Црни Дрин.

Ставаме рано – закуска и се отправяме към Хераклея.

 Хераклея – Битоля, Македония

Древноримски останки, известни със своите неповторими подови мозайки. Изящни, изградени от малки, еднотипни, разноцветни камъчета. Търпеливо  нареждани едно до друго, за да образуват различни диви животни и растения. Поразителна е динамиката в позата на животните. Като в рисунка…

 Мозайки – Хераклея край Битоля, Македония

 

Порти, малка и голяма базилика, останки от стени… толкова древност, със специфично излъчване, което се допълва от изложба на трагични маски. Всеки търси своето лице сред тях – тази, която ще го изразява. И го намира. Аз заставам в позата на вещица, а Ники си намира клюнесто лице – съвсем му е по мярка.

 Маски – Хераклея край Битоля, Македония

Останалите посетители ни се чудят, после отминават, клатейки глава. Ние си знаем.

Heraclea Lyncestis, Битоля 7000, Македония

 

Амфитеатърът е внушителен. Присядам по стара традиция и се сливам с камъка, връщайки се назад. Начин да се докосна до времето, в което тук е кипял друг живот. Емоциите, обаче,  ги е имало. И винаги ще ги има.

 Амфитеатър – Хераклея край Битоля, Македония

Продължаваме към Преспанско езеро. Поетапно пред нас се открива периферията му. Повърхността е тиха и скучновата. Знам, че красивото тепърва предстои. Поемаме през планински проход – планината Галичица, разположена между Преспанско и Охридско езеро. Пътуваме по виещ се нагоре път със сравнително добър асфалт. Въпреки неравностите, дупки липсват. Изкачваме се.

Панорамната гледка към видимия край на

Преспанско езеро

става все по-впечатляваща.

 Преспанско езеро, Македония

На места са изградени кътчета с пейки и красива гледка към езерото. Наричат ги  „Отморища”. Не преставам да се възхищавам на невероятната смислова точност на местния език. Спираме на едно такова място. Строявам отбора и с пръчка в ръка въдворявам ред. Чета информация за Национален парк „Галичица”, в чиито предели се намираме. Момчетата се хихикат и ръчкат като недорасли гимназисти… Правя сериозна забележка  Утихват за миг, после – смях. Времето е щадящо към нас. Вече през облаците проблясва слънчице…

Стигаме до предела – най-високата точка. Има още хора, предимно с коли. Постепенно се открива Охридско езеро. Замирам. Много е живописно със своите  високи обрасли брегове и малки населени места почти до водата. А тя – с чувствено наситен син цвят, в мек противовес на зеленото и червенеещите покривчета.

 

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:


Западни Балкани - Общо

Украйна на мотор, 2013 (4): Из центъра на Одеса

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с обиколката из Украйна с мотора на Антон. В първата част стигнахме до Молдова, после влязохме в Украйна и през Болград стигнахме до Одеса, а за последно посетихме Катакомбите на Одеса. Днес ще разгледаме центъра на Одеса

Приятно четене:

Украйна на мотор

част четвърта

Из центъра на Одеса

 

 

След като разгледахме катакомбите се насочихме отново към ключаря. Този път момчето си беше на работното място и малко трудно му обясних но разбра, че съм счупил ключа и, че мотора е отпред хаха. Извади парчето сравнително бързо след което почна да търси заготовка за ключ но уви нямаше. Пак с голям зор се опитах да го питам дали не може да отвори със шперц ключалката и да я смъкнем и да я пренареди по другия ключ който е за страничните куфари. Успя много лесно да я отвори със шперца след което махнахме една зегерка и свалихме патрона поигра си 5 мин да пренареди ключалката малко изпили някой зъбчета и хоп вече бях с един ключ на 3-те куфара. Сглобихме всичко и питам колко струва цялата операция. Познай 6 лв не можахме да повярваме B) , в БГ минимум 30 лв щяха да ни вземат за това.

Всичко наред – вече си отварям куфара и съм щастлив B) Трябваше да слизаме

към центъра на Одеса

като идеята беше да оставим моторите и да вземем маршрутка да усетим духа на Одеса в бутаницата B) но времето напредна и тръгнахме с моторите което се каза много по добра идея от ръгането в маршрутка. Движението е страхотно огромен град зелена вълна всичко отлично организирано не се образуват тапи никъде в същото време трафика е доста натоварен де да беше така и в София но уви не е. Големи булеварди някой еднопосочни с по 3 – 4 ленти в посока, основните са с общо 5 ленти като средната е със светофари над нея сутрин свети така, че 3 ленти да са посока центъра две обратно, вечер свети така, че две ленти са посока центъра и 3 ленти към кварталите много умно измислено и практично за разлика от при нас:

Одеса, Украйна

 

На снимката се вижда лентата която е между двойните пресечени линии си сменя статута вечер и сутрин.

Еднопосочен булевард:

Одеса, Украйна

 

Трамваите се движат отстрани отделени и не пречат на движението:

Одеса, Украйна

 

Е, не навсякъде, но на повечето места:

Одеса, Украйна

Одеса, Украйна

 

Стигнахме до някаква улица която беше леко затворена защото снимаха филм и ни казаха да обръщаме и решихме да паркираме там:

Одеса, Украйна

 

Имаше много интересна ограда на едно заведение точно до нас:

 Одеса, Украйна

 

Тръгнахме из центъра много красиво старинни сгради, Кафе компот:

Одеса, Украйна

Одеса, Украйна

 Одеса, Украйна

Одеса, Украйна

 Одеса, Украйна

 Одеса, Украйна

 

Насочихме се към

морската гара,

ето изглед от върха на Потемская лестница (Патьомская лесница):

Одеса, Украйна

 

]

Потёмкинская лестница, Одеса, Одеска, Украйна, 65000

Фарът:

Одеса, Украйна

 

 

Патьомская лесница:

Одеса, Украйна

 

Морската гара:

Одеса, Украйна

Одеса, Украйна

 

 

Хотел Одеса:

Одеса, Украйна

 

Статуя жената на моряка:

Одеса, Украйна

 

Операта изглед от морска гара:

Одеса, Украйна

 

Опа!… лодка Варадеро. Хаха, нямаше как да не я снимам:

Одеса, Украйна

Одеса, Украйна

 

Каретите бяха с дискови спирачки:

Одеса, Украйна

 

Шидера и змията:

Одеса, Украйна

 

 

 

 

Разхождайки се из едно малко паркче видях Маша от приказката „Маша и мечока“ –  хаха! Трябваше да я снимам, но тя каза, че само, ако си купя от нейните близалки, така и направих B)

Одеса, Украйна

Одеса, Украйна

Одеса, Украйна

Продължихме разходката из центъра:

Одеса, Украйна

Одеса, Украйна

Одеса, УкрайнаОдеса, Украйна

Одеса, Украйна

Одеса, Украйна

 

Одеса, Украйна

Одеса, Украйна

 

Стигнахме до

Операта

много красива сграда със супер градинка:

Одеса, Украйна

Одеса, Украйна

Одеса, Украйна

Одеса, Украйна

Одеса, Украйна

 

Мемориална плоча:

Одеса, Украйна

 

Това название вулица много ме кефеше 8-)

Одеса, Украйна

 

Очаквайте продължението

Автор: Антон Конакчиев

Други разкази свързани с – на картата:

 

Другата Украйна