Tag Archives: музей

По срещи в Bucuresti (2)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Преди доста месеци отидохме заедно с Бистра в Букурещ – днес ще продължим из румънската столица.

Приятно четене и гледане!

По срещи в Bucuresti

част втора

Здравей отново, драги читателю!

Дойде време да поемем на разходка из букурещките потайности и да видим какви неща за гледане има из румънската столица. Готов ли си за това приключение? Да? Слушай тогава…

Кратък курс по елементарен румънски – за всеки случай

Няма как човек да разглежда ефективно и да разбира какво се случва около него без елементарни познания по езика. Затова, драги ми читателю, се чувствам длъжна да те ограмотя и да ти кажа кои са най-елементарните фрази на румънски, които ще ти трябват за да си общуваш ефективно с хората, поне на елементарно ниво.

Румънците са много отзивчиви (противно на нашето мнение, че приличат на „студени западняци“) и повечето млади хора знаят поне три фрази на английски, но за сложна комуникация трудно може да се говори. По-възрастното поколение почти не говори езика, така че за да си комуникирате добре е най-хубаво да позапомните няколко фрази на румънски, за всеки случай.

Ако вече се чудиш от какъв зор превръщам пътеписа в урок по румънски, веднага ще ти дам една хубава причина, драги ми читателю – всеки обича да чуе как чужденец си кълчи езика да произнесе поне „благодаря“ на неговия език. Ако ги питате обаче, всички единодушно ще ви отговорят, че няма за какво да се учи румънски (също като нас, и те не ценят езика си и се смятат за малка и незначителна страна). Въпреки това, три фрази на румънски, дори и произнесени с калпав акцент, гарантирано ще предизвикат усмивки и ще отворят врати. Така че, нека да понаучим малко елементарен румънски…

Първата шокираща новина, която имам за теб е, че в румънския има много, ама много български думи. Те се произнасят по същия начин и много често значат същото като на български (само се пишат мааалко по-странно). Вторият шок, който имам за теб е, че съвременният румънски е единственият пряк наследник на латинския. Затова, доста от думичките в румънския са взети от там (което може да е малко плашещо ако вземеш да учиш граматика, но няма да се задълбаваме).

Да започнем с най-елементарните фрази – „да“ и „не“. Как ли са те на румънски? Имам изненада за теб, драги ми читателю, защото тук нещата са повече от лесни – да и не на румънски са „da“ и „nu“, произнасяно в доста от случаите като „ne“. Яко, а? Елементарните поздрави са следните:

„Добро утро!“„Buna dimineata“ (чете се като „бунъ диминяца“)

„Добър ден!“„Buna ziua“ (чете се като „бунъ зиуа“)

„Добър вечер!“„Buna seara“ (чете се като „бунъ сяра“)

„Лека нощ!“„Noapte buna“ (чете се като „ноапте бунъ“)

Отговорът на всеки един от тези поздрави е или повторение на фразата, или просто „buna“, в смисъл „добра да е“. Впрочем, „buna“ значи и „здравей“. Фразата за „довиждане“ пък е „la revedere“ като се произнася като една дума „лареведере“.

Произнасянето на тези фрази правилно (което никак не е трудно), ви гарантира следващи шантави фрази на румънски, така че това със сигурност ще ви трябва:

„Не говоря румънски.“„Nu stiu romaneste“ (чете се като „ну щиу румънещи“)

Тук изписвам думите без чафките и опашките, които имат при изписване на румънски и една от причините е да не те стресирам, драги ми читателю, тъй като аз поне като видя хиляда и една чафки по буквите изпадам в потрес.

Едни от най-важните думи, които трябва да запомните са „благодаря“ съответно „multumesc“ (чете се като „мулцумеск“) или „multumim“ (чете се като „мулцумим“) ако е учтива форма за благодаря и  и „моля“ –  „cu placere“ (чете се почти като една дума „куплачере“, румънците обикновено мърморят това под нос), което в буквален превод значи „за мен е удоволствие“.

Ето още няколко важни фрази, без които няма как да минете ако сте в Румъния:

„вход“„intrare“ (чете се като на италиански „интраре“)

„изход“„iesire“ (чете се като „иешире“)

„забранено“„interzis“ (това по-често ще го виждате написано, отколкото да трябва да го четете, но все пак, чете се приблизително като „интерзис“)

„билет“„bilet“ (изненадааа!)

Ако искаш съвсем да шашнеш своите румънски домакини, можеш да кажеш ето това „sa traiasca romaneasca“ или „sa traiasca romania“ (първото се чете като „са тряска румъняска“, не се хили, драги читателю, не се майтапя ни най-малко, а и двете значат „да живее Румъния“). Гарантирам, че ако румънските домакини не паднат под масата от смях след тази фраза, значи не са румънци.

Няма да те отегчавам повече с румънски фрази, драги ми читателю, само ще вметна, че има доста думи, които са същите като на италиански.  Освен това можеш да разбираш доста от думите със следния трик – когато думата завършва на „-ul“ и нищо не ти говори, просто разкарай окончанието и ще получиш смислена за теб дума. Пример: „aeroport-ul“ – летище.

Общо-взето, ако си учил италиански, испански или имаш някакви познания по френски и латински, в комбинация с българския ще разбираш някои неща. Затова, да прекратим езиковия урок (по-късно ще си говорим за храна) и да преминем нататък.

Особености на румънската национална мизантропия

Национален спорт на българите е да плюят България. Колко е гадно, мръсно, колко са ни корумпирани политиците и пр… Докато плюем собствената си държава обаче, обикновено даваме за пример съседите – вижте ги гърците как успяват да си изкрънкат пари и как излизат на протест при най-малкото нещо, което им нарушава интереса, вижте ги сърбите как не цепят басма никому, вижте ги румънците какви са богати… и всякакви други подобни. В протежение на цялото това нещо обаче не ни хрумва, че националният спорт „плюене на държавата“ може да съществува извън пределите на страната ни.

Оказва се, че каквото и да мислим за България, не сме единствените, които плюят държавата си. Румънците, например, не правят изключение. В представата на българите, румънците са онези паралии от Букурещ, които минават транзит през родината с лъскавите си возила на път за гръцките курорти или пък други, не чак толкова заможни, но все пак състоятелни хора, които наводняват родното северно Черноморие. За българите Румъния има несравнимо по-добри и по-поддържани пътища (който е бил, може да потвърди, особено в Трансилвания), по-развит културен туризъм и уредени туристически обекти, много по-добър ред и законност (за румънските катаджии се носят мрачни легенди, че не само че не вземат подкупи, но и следят нарушителите с хеликоптери!!!) и гражданско общество (съдейки по протестите последните години и по факта, че имат министри в затвора заради корупция). Нещата стигат до там, че Северозападът на България къде на шега, къде сериозно искаше да се присъединява към Румъния, защото там било по-хубаво… В Румъния също така има прекрасна природа и невероятни зимни курорти (все пак Карпатите ли са това, или какво?!) и там изобщо всичко е по-яко и тревата расте по-зелена от другата страна на Дунава…

Какво обаче мислят румънците за обствената си държава?

Ами същото което мислим ние за своята. Като начало – пътищата са им стари, тесни и лошо (!!!!) поддържани. Един човек ми каза, че през последните 27 години не били направили нито един метър магистрала, пък ние в България сме били по-добре, имали сме магистрали (ти да видиш!!!!). Плюят, че нямат добри пътища, които да минават през Карпатите, пък ние имаме през нашите планини. Когато споменавам за Трансфагарашан, те ми казват, че много бавно се пътува и не става да въртиш по завоите часове наред. Пътищата в Букурещ пък им били тесни и изобщо не ги поддържали като хората – никой не си мърдал пръста да разшири трите ленти в едната посока.

Тъй като валеше сняг, успях да чуя немалко плюене и по въпроса със снегопочистването и изобщо комуналните услуги. Като начало, общинарите са тъпанари, защото чистят само най-централните улици и пръста си не мърдат да изчистят останалото. Нещо повече, няма достатъчно места за паркиране и това е огромен проблем, транспортът е гаден и отвратителен, идва на доста дълъг интервал, стар и очукан е и като за капак, в час пик трябва да се тъпчеш в него или да чакаш по час, за да се набуташ в заветното вагонче.

Румънците смятат, че ние сме далеч по-добре от тях,

защото си промотираме туризма (!!!!!) и печелим добре от него. Тук вече прихнах да се смея и започнах да им обяснявам за нашите скапани курорти, но разпалено ми възразиха (при това в хор!), че в България било по-евтино, по-хубаво, храната била по-вкусна, офертите по-изгодни, обслужването в пъти по-добро. Една жена дори ми каза, че на Пампорово било организирано като в Австрия (!!!!!!) като дори ми изброи къде точно в Австрия е ходила да кара ски. За румънците, България е по-читавата държава, защото ние сме правели нещо, за разлика от тях.

По отношение на гражданското общество ми обясниха, че протестите стават на площада пред университета в Букурещ, а не пред парламента (но за тази част малко по-късно).

Освен това, коронният номер на повечето румънци, при това без значение от пола или възрастта е, че

по времето на комунизма са живели по-добре, имало е работа за всички, а Букурещ е бил само за родените в него,

защото е имало адресна регистрация, като нашето жителство едно време. В момента няма работа, младите не могат да си намерят работа по специалността, всички идват в Букурещ от знайни и незнайни паланки и градът е претъпкан, мърляв (!!!) и общо-взето, ако можеха, биха се преместили в Клуж…

Като изключим географските особености, тия думи не ти ли звучат познато, драги ми читателю?

Тях може да ги издрънка всеки средностатистически българин, грък или сърбин и няма да има особена разлика. Явно плюенето на родната държава и обясняването на това колко по-добре се справят комшиите е национален спорт във всяка една държава на Балканите. Какво пък, явно не сме чааааак толкова различни.

Обратно към пътеписа обаче – Букурещ е голям град и няма как да не започнем с най-голямата сграда в него (и не само), а именно Палата на Народа.

Чаушеску и грандиозните му проекти – историята на една диктатура

Преди да разгледаме забележителностите, останали от времето на тоталитарния режим в Румъния, ще се наложи да разберем що за режим е бил това, драги ми читателю. Така че затегни колана и се приготви за едно пътешествие в тоталитарното минало.

Румъния в по-ново време е известна като страната застреляла управляващата си двойка през 1989 г. Не знаех нищо за това и реших да попитам румънските си домакини каква е цялата история с Чаушеску и кой в същност е той. Домакините ми, млади образовани хора, учещи в чужбина и съответно относително обективни (относително, повтарям!) решиха да ми обяснят цялата работа като за идиоти.

Всичко започва през далечната 1918, когато в едно бедно селско семейство се ражда Николае Чаушеску. На 11 отива в Букурещ да чиракува за обущар и цял живот си остава с началното образование. По стечение на обстоятелствата, партийният вятър го довява на самия връх на управлението на Румъния и през 1965 той става нещо като румънския еквивалент на Тодор Живков. Отначало е харесван, защото се опитва да се отдели от влиянието на Москва, дърпа се от Варшавския договор и общо-взето се опитва да общува и със Запада. ОБАЧЕ, с течение на времето нещата стават все по-зле за румънците.

Чаушеску не е никак добър към собствения си народ,

точно обратното – тормози го системно. Ето няколко елементарни примера. По негово време абортът е строго ЗАБРАНЕН като се казва на жените, че трябва да имат поне 4 или 5 деца, при това без значение дали има с какво да ги изхранват, или не. Това пък води до масово изоставяне на деца и строежа на множество сиропиталища. Тези деца обаче не са гледани от държавата, а продавани от нея, срещу големи суми на бездетни семейства от Западна Европа. Разводът също е забранен, освен в изключителни случаи (а какво е „изключителен случай“, драги ми читателю, е доооста разтегливо понятие). Телевизията я има само за няколко часа на ден, при това черно-бяла и така до 1989. Освен това, тя е пълна с пропаганда. Затова румънците от южна Румъния гледат БНТ и по-възрастните поназнайват български и още си спомнят българските предавания, най-вече „Лека нощ, деца!“ и „Студио Х“.

Диктаторът не спира до тук – за да намали външния дълг на държавата и да я превърне в международна суперсила (странно защо всички диктатори са обсебени от мания за величие?!), той слага

ограничения върху всичко, дори стоките от първа необходимост

Например – на едно семейство се полага само една бучка масло на седмица, без значение от броя хора в него. Когато жените отиват да пазаруват, те имат купони – веднъж изразходвали дажбата, няма откъде да си набавят повече храна. Една бучка масло на седмица може да ти се вижда като доста, драги читателю, но румънците си хапват доста масло, така че никак не е много. В добавка към всичко това, токът, газта, водата и отоплението спират почти всеки ден, в магазините трудно се намират дори стоки от първа необходимост, а националната телевизия предава само по два часа на ден, при това само пропаганда. Това е само част от всичко, което е направил Чаушеску със собствения си народ, но за да изброя всичко ще ми трябват няколко страници. Ще се огранича само с това, че в Румъния мразят и него, и жена му Елена и в червата.

Като оставим всичко това настрана обаче,

Чаушеску успява да остане в историята и с пълното преустройство на центъра на Букурещ

(и с разни други откачени проекти, за които ще си говорим друг път). Именно така се появяват на бял свят Палатата на Народите и прилежащите й сгради. Това, драги ми читателю, е най-голямата административна сграда в света, като е на второ място по размери изобщо след Пентагона. За да я построи, Чаушеску унищожава половината от стария център на Букурещ (ъдето повечето сгради датират от преди Втората Световна война и са паметници на културата) след земетресението от 1977 (известно в България като „земетресението в планината Вранча“. Беше на 3 или 4 март 1977, в София беше много силно, а в Свищов или Силистра имаше срутени блокове – бел.Ст.) Не стига това, но и

унищожава множество църкви

Онези, които не са унищожени, са преместени на релси (!!!!) на други места.  Само за построяването на Палатата са разрушени три квартала от стария предвоенен Букурещ.

Една от църквите, преместени на релси по време на градоустройствения план на Чаушеску. Снимката е от музея на Букурещ -Букурещ, Румъния
Една от църквите, преместени на релси по време на градоустройствения план на Чаушеску. Снимката е от музея на Букурещ.

Самият Палат на Народа е огромен

обясниха ми, че за да я разгледам ще ми трябват няколко години и се почва още от подземията. Аз обаче съм ентусиазирана да вляза, но въпреки това ме отрязват, обяснявайки, че вътре може да се влезе само с предварителна резервация и при това само с група. Няма начин да се появиш на вратата и да влезеш така. Така че и зимата, и лятото се разминавам само с гледане на сградата отвън. Казват ми, че ако вляза вътре, непременно трябва да се добера до балкона в центъра й, тъй като от него се разкрива невероятна гледка. Всъщност, самата Палата се вижда от почти всяка точка в радиус от няколко километра, особено около булеварда (от единия му край можеш да я видиш да се издига в другия).

Такава сграда обаче има нужда от подобаваща околност, така че Чаушеску построява булевард копие на Шанз-Елизе, с множество фонтани, всеки с различно име.

Част от модерните кооперации построени около новосъздадения от Чаушеску център на Букурещ - Букурещ, Румъния
Част от модерните кооперации построени около новосъздадения от Чаушеску център на Букурещ.

Кулминацията на булеварда е на няколко преки преди палатата, където има невероятно кръстовище с огромен кръгъл фонтан. Булевардът се нарича „Унири“ (което ще рече „обединение“ на румънски), а площадът –

пиаца Унири

– е главният транспортен център на града. Там, освен че е красиво, можете да се прекачите на всякакъв вид транспорт за където и да е из Букурещ. Фонтаните пък светят в различни цветове през нощта и също са много красиви.

Пиаца Унири и фонтанът през лятото. В дъното се вижда Палатата на народите. На снимката изглежда на пет крачки, но всъщност е на около двайсет и пет минути път - разстоянията в Букурещ са огромни -Букурещ, Румъния
Пиаца Унири и фонтанът през лятото. В дъното се вижда Палатата на народите. На снимката изглежда на пет крачки, но всъщност е на около двайсет и пет минути път – разстоянията в Букурещ са огромни. 

Внимание! Пресичането на кръстовището около пиаца Унири може да е проблем.

Кръглият фонтан в средата създава кръгово движение, но тротоарите около него са четвърт кръг и не на всички места има светофари или пешеходни пътеки. Още по-лошо става, ако решите да минете през някой подлез, защото метростанцията под кръстовището е разпределителна (като Сердика при нас) и има няколко входове, изходи и нива. Тъй като едната вечер през август се загубихме там, на следващата попитах домакините как, аджеба, се пресича. Те обясниха, че сме пропуснали правилния изход, защото е сбутан между магазините и самият проход е много тесен (на мен ми приличаше на мръсен безистен или ниша). Така че, ако не искате да влизате в метрото, просто внимавайте къде пресичате на пиаца Унири!

Палатът на народа, видян от паркинга пред нея. Румънците твърдят, че на това място се организират концерти и имат право - огромно е. Когато обаче няма подобни събития, просто става паркинг за прилежащите административни сгради – Букурещ, Румъния
Палатът на народа, видян от паркинга пред нея. Румънците твърдят, че на това място се организират концерти и имат право – огромно е. Когато обаче няма подобни събития, просто става паркинг за прилежащите административни сгради.

Пред Палатата на Народите има огромен полукръгъл площад, който през повечето време служи за огромен паркинг, а иначе – за концерти. Сградите около булеварда са мрачни и сиви в соц-стил, за да не засенчват красотата на творението на Чаушеску. Румънските блокове са далеч по-зловещи от нашите – някак си, изглеждат все едно ще те смажат с огромното си количество бетон и странните си форми. Букурещ на Чаушеску е бил един сив, мрачен и негостоприемен град.

Съвсем различен е бил Букурещ на крал Карол…

По стъпките на крал Карол

Крал Карол е може би най-обичаният румънски владетел и първият румънски крал, който успява да обяви независимостта на Румъния. На него се приписват хиляда и един строежа и какви ли не постижения. Доколко има истина в това е друг въпрос, но едно е ясно – старите сгради в Букурещ са наистина невероятни! Аз много си падам по архитектура и красиви сгради, така че няма как да не се заплесна по разните му там красиви неща наоколо. Честно казано, много повече ме влекат интересните сгради от онова време, отколкото някоя картинна галерия. Искаш ли, драги читателю, да се разходим из сградите от онова време? Искаш? Хайде тогава!

Букурещ е пълен с красиви сгради датиращи от преди войните

Ако гледаш стари снимки на Букурещ, трудно ще повярваш, че става дума за едно и също място – толкова много прилича на Париж или Виена (без майтап). В момента нещата са малко по-разбъркани – някои сгради са строени в стар стил, други в западен, трети пък направо са си дворци на богати фамилии. До ден-днешен някои от тях са се запазили под една или друга форма. Освен дворците обаче има и десетки обществени сгради – болници, концертни зали, библиотеки, университети… Старият царски дворец и до днес съществува, макар и функциониращ като музей на изкуството. За разлика от нас обаче, румънците не са разграбили своя дворец и вътре все още е запазено великолепието от онова време. Домакините ми казаха, че в него има много картини на известни художници и изобщо си струва да се посети. ОБАЧЕ мястото имаше почивен ден в четвъртък, така че се разминах с него.

Основната улица, която пресича стария Букурещ е

Калеа Виктория (или улицата на победата)

– тя разделя града на две части и пресича Букурещ надлъж и нашир. Освен всичко друго, е и еквивалента на нашата Витошка, защото е пълна със скъпарски магазини, разни ресторанти и кафенета и тук-таме по някой хотел в сграда-паметник на културата. Повечето красиви сгради в Букурещ са съсредоточени или на тази улица, или на някоя нейна пресечка.

Ще започна с една доста любопитна сграда, която дълго време възприемах погрешно. Причината за това е дядо ми. Когато ни развеждаше из Букурещ преди 15 години (за това мааалко по-късно), беше обяснил, че това е сградата на операта. Тогава толкова се впечатлих от старовремската сграда с красиви колони и кръгла форма, че тя остана един от символите на Букурещ в главата ми. Така че през август, когато тръгваме една интернационална групичка да изследваме Букурещ и аз си правя устата да отидем до това място като обещавам, че е много красиво. Едната мацка пуска локация (явно на нейния телефон нещата бачкат по-добре) и след известно лутане се озоваваме пред сградата. Изненадаааа! Това изобщо не е операта!

Ето така изглежда Атенеумът. Действително една от най-красивите и емблематични сгради в Букурещ. През нощта е красиво осветен, а през деня е много популярно място за отдих в центъра, тъй като е заобиколен от парк – Букурещ, Румъния
Ето така изглежда Атенеумът. Действително една от най-красивите и емблематични сгради в Букурещ. През нощта е красиво осветен, а през деня е много популярно място за отдих в центъра, тъй като е заобиколен от парк.

Сградата е известна като

Атенеума,

наистина е невероятно красива, но всъщност е сградата на Филхармонията и е концертна зала. Искаме да влезем да разгледаме – в нета има снимки на вътрешността и те меко казано са „уау“ – но ни отрязват като тикви. В Атенеума наистина може да се влиза, но само в определени дни и часове, когато няма репетиции. Ние, за съжаление, сме се набили точно по време на репетиция, така че се задоволяваме със снимки пред сградата, което също не е за изпускане.

Една от сградите в близост до Атенеума. Контрастът в архитектурните стилове е пълен - Букурещ, Румъния
Една от сградите в близост до Атенеума. Контрастът в архитектурните стилове е пълен.

Почти срещу Атенеума, в пълна негова противоположност, се мъдри една мрачна соц сграда, за която ми казаха, че била „офисът на Елена Чаушеску“. Пред нея пък има някакви изключително изкилиферчени скулптури (в стил психеделичен соц реализъм). Никак не ми е интересна, предвид кой е живял там, така че продължаваме нататък.

Малко по-нататък, до Атенеума, се разполага една от най-красивите сгради в Букурещ – тази на

библиотеката на букурещкия университет

Ако си мислиш, драги ми читателю, че Ректоратът на СУ е красив, помисли си пак! Защото тази сграда не стига, че има кулички от двете страни, но е вдлъбната по средата. С паметника на крал Карол отпред пък е невероятна за снимки. За съжаление, Калеа Виктория, на която се намира, е доста натоварена улица, така че за читав кадър трябва да се чака доста. Гледката на централния вход със статуята на крал Карол обаче си заслужава.

Библиотеката на университета в Букурещ гледана фронтално от другата страна на Калея Виктория. Бая чакане отнесох, докато направя този кадър, но пък си заслужаваше – Букурещ, Румъния
Библиотеката на университета в Букурещ гледана фронтално от другата страна на Калея Виктория. Бая чакане отнесох, докато направя този кадър, но пък си заслужаваше.

Паметникът на този забележителен владетел стои пред сградата неслучайно – в самия край на ХIХ век крал Карол основава тази библиотека, строена и разширявана от един и същи френски архитект през следващите 20 години. Сградата е една от най-красивите в Букурещ и си заслужава да се види по всяко време на денонощието. Тъй като през август нямах много време да я щракна като хората, през март щъкам около нея до откат, за да си направя яки кадри. Вътре по принцип би могло да се влезе, но нямах време да проверя. От надничането през отворената врата мога да кажа, че мястото явно е не по-малко впечатляващо.

Като заговорихме за университета в Букурещ, неговата сграда,

Ректората

имам предвид, също не е за изхвърляне. Намира се на улица успоредна на Калеа Виктория и е на пет минути пеша от библиотеката. Сградата е голяма, строена в средата на ХIХ век от предшественика на крал Карол.

Площадът пред университета

пък е много важно място за румънците. По стечение на обстоятелствата, през 1989 те се събрали на масов протест именно на това място и пак по стечение на обстоятелствата успели да свалят Чаушеску (историята е сложна и оплетена, така че няма да се спирам на нея). От този момент нататък, когато нещо не им изнася, те се събират на същото място, преименувано по случай паметната дата.

Площадът пред университета през лятото - Букурещ, Румъния
Площадът пред университета през лятото.

Подлезът на университета пък е същински лабиринт, където човек може да се загуби като едното нищо. Причината е, че станцията на университета също е разпределителна, т.е. е нещо нато метростанция Сердика при нас и от там можеш да се прехвърлиш на друг транспорт. За разлика от подлеза на пиаца Унири обаче, тук поне има ясни табели (стига да знаеш кое какво е…). Така, след погрешен завой, една топла августовска вечер се оказваме пред сграда с вид на дворец.

Bucureşti 51, Bucureşti, 051416, RO

Страшно красива, готино осветена през нощта и много интересна на вид. Аз, много ясно, се втурвам да снимам преди да проверя какво е. А кратката справка с табелката пред нас показва, че всъщност сме се натъкнали на болница. Истинска и действаща в момента болница, при това! Забрави за грозния Пирогов или за откачените сгради на Медицинска академия, или пък за Военна болница. Тази сграда тук слага нашият царски дворец в София в малкия си джоб!

Фасадата на болница Колча, снимана през оградата. Мястото е красиво през всеки сезон, а вечер е много красиво осветена. - Букурещ, Румъния
Фасадата на болница Колча, снимана през оградата. Мястото е красиво през всеки сезон, а вечер е много красиво осветена.

Справката с табелата показва, че не само е красива, но и много стара (за болнично заведение).

Болницата Колча,

защото така се казва мястото, е отворила врати през далечната 1704 година и от тогава до сега не е преставала да лекува хора. Това е най-старата болница в цяла Румъния и може би една от най-добрите (ако се вярва на онова, което намерих в нета за нея). Колкото и да е красива обаче, в нея не може да се влезе (под никакъв предлог) като турист. Затова снимките стават само от външната страна, при това през заключената порта.

Фасадата на хотел Интерконтинентал Букурещ е една от най-запомнящите се сред по-новите сгради. Намира се на адски оживено кръстовище, така че за снимки трябва да се изчакат няколко цикъла на светофара - Букурещ, Румъния
Фасадата на хотел Интерконтинентал Букурещ е една от най-запомнящите се сред по-новите сгради. Намира се на адски оживено кръстовище, така че за снимки трябва да се изчакат няколко цикъла на светофара.

Друга забележителност срещу сградата на Ректората е

хотел Интерконтинентал

Booking.com

По принцип, човек не би трябвало да включва хотели в списъка със забележителности, но аз включвам това място заради дядо ми. Когато ни развеждаше в оня ден преди 15 години, той разказа странна история: как по време на земетресението от Вранча през 1977, този хотел така се гънел във въздуха, че изписал латинската буква S по време на труса. Огъвал се, тресял се, но не паднал. Оттогава сградата станала един от символите на Румъния, като доказателство, че румънците може и да се огъват, но не падат. Никъде не можах да намеря снимка на подобно нещо (но пък от друга страна, кой идиот ще тръгне да снима по време на земетресение от 7+ по Рихтер?!). Обаче успях да открия, че хотелът наистина не е паднал по време на земетресението.

Сградата на театъра в Букурещ, гледана от същото кръстовище (с хотел Интерконтинентал са съседи) - Букурещ, Румъния
Сградата на театъра в Букурещ, гледана от същото кръстовище (с хотел Интерконтинентал са съседи).

Точно до него се намира

странната сграда на румънския театър

На фона на околните красиви стари сгради, тази изглежда като някаква шантава постмодернистична кръпка с изкилиферчени скулптури пред нея. Грозна ми е, затова щраквам два кадъра и подминавам. По-късно ми обясниха, че театърът изглежда толкова странно, защото са се опитали да наподобят формата на каубойска шапка, много обичан аксесоар на най-известния румънски драматург, работил в същия този театър дълги години.

Мен обаче ме впечатлява друго място – от нямане къде да се ходи (защото все приключваме около 4 следобед, когато е късно да се ходи по музеи) – и домакините ми решиха да ме заведат в

музея на Букурещ

Той се помещава в стар дворец на същото кръстовище, точно срещу театъра и определено впечатлява дори само отвън. Впрочем, точно под музея има много удобен голям подземен паркинг, така че няма нужда да се притеснявате за паркиране.

Музеят на Букурещ отвътре - това е фоайето - Букурещ, Румъния
Музеят на Букурещ отвътре – това е фоайето

Самият музей е още по-впечатляващ отвътре. Ако си бил в двореца Пелеш в Синая, драги ми читателю, вероятно можеш да си представиш за какво става дума – вити стилби, огромни венециански огледала, невероятни полилеи. Билетът струва 15 леи, а за снимане се плащат още толкова. Преди да се намръщиш обаче, драги ми читателю, държа да те уверя, че всяко бани (баните са румънските стотинки) си струва. Музеят видимо е реновиран скоро, защото цялото пространство е организирано много интуитивно и историята на града се проследява от най-дълбока древност до наши дни, при това с учудваща обективност.

Аз, естествено, се възползвам от парите платени за снимане вътре в музея и не пропускам да направя снимка на всеки експонат или по-интересно инфомационно табло. Такива има много, при това написани на много добър английски. Има също и филмчета, и страшно много снимки, гравюри и карти. Някои от тях бяха толкова откачени – като снимката на църква върху релси от по-горе, че нямаше как да не си ги щракна за спомен (и, признавам си, за целите на пътеписа).

Особено впечатляваща е частта, която разказва историята на Румъния след 16-ти век и за монархията, защото има изложени доста лични вещи на монарсите, както и техни портрети. Моите румънски домакини ми обърнаха внимание върху антропологическата въстановка на образа на Михай Смелия – първият владетел на Румъния, който успява към края на 17-ти век да обедини трите автономни области на Румъния – Трансилвания, Влахия и Молдавия. Този изключителен човек успява да докара османлиите до бяс с гениалните си тактически ходове и безпогрешната си дипломация и едва ли не еднолично успява да издърпа Румъния от хватката на султана. Затова, съвсем естествено, е смятан за един от най-важните румънски владетели.

Така е изглеждал Михай Смелия - поне според антрополози и историци - Букурещ, Румъния
Така е изглеждал Михай Смелия – поне според антрополози и историци.

Ако искате да прочетете всичко вътре в музея, ще ви трябва половин ден. Аз обаче нямам толкова, така че след два часа (най-вече мотане за да стане читав фокуса на кадрите) напускаме двореца – музей.

Като си говорим за музеи, един от най-невероятните, които някога съм виждала, се намира именно в Букурещ. Това е

музеят на румънското село

Намира се само на няколко крачки след Триумфалната арка (тя е на изхода на града, посока България) и ако имаш време, драги ми читателю, непременно трябва да го посетиш.

Детайл от триумфалната арка, сниман през лятото. От автобус обаче - Букурещ, Румъния
Детайл от триумфалната арка, сниман през лятото. От автобус обач

Представлява сбирка от автентични румънски селски къщички, до една паметници на културата, които в продължение на почти 100 години са събирани от румънските власти, транспортирани в района на Букурещ и разполагани така, че да оформят истинско селце с две махали – стара и нова.

Табелата за
Табелата за „новото село“ в музея

На територията на музея дори има две автентични румънски църкви – католическа (от Трансилвания) и православна (мисля, че беше от Влахия). Разбрах, че съществува тъкмо като си тръгвах от Букурещ през август и се зарекох, че като идвам пак ще го видя. Така че когато ми предлагат да отидем там (защото поне той е отворен), си събирам потеклите лиги в кофа и тръгваме.

Когато пристигаме там вали сняг и моята домакиня се извинява, че трябва да ме изчака в колата. Махвам с ръка, защото времето наистина не е много топло, особено ако си настинал и й казвам, че нямам никакъв проблем да се пошляя из уличките на музея на открито сама. Още повече, че аз като снимам търча нагоре-надолу и се загрявам, а тя вероятно ще стои на едно място и ще се смръзне от студ.

Входът за музея е 15 леи (явно толкова е стандартната такса), а снимането вътре в къщите е забранено. Отвън обаче може да се снима колкото ти душа сака, така че се чувствам като в рая.

Нещо като
Нещо като „уличка“ в музея. Къщите са подредени така, че създават впечатлението за истинско село и ако човек има късмета да попадне таму когато няма тълпи, изживяването е невероятно

Домакините на музея са две дузини котки, които живеят в и около къщите (и вероятно се грижат да няма гризачи и други вредители). Тръгвам да се разхождам сама по почистените улички на селцето и се чувствам като в старовремска приказка. Влизам от двор в двор, надничам през прозорците и току се оглеждам дали иззад някой завой няма да видя истински хора от онова време, всеки зает със своята работа. Това място определено има своя неповторима аура, ненарушена от разни там комерсиални глупости.

Една от къщите в музея. Те са избрани така, че една с една не си приличат, не се повтарят и са относително групирани по периоди и райони – Букурещ, Румъния
Една от къщите в музея. Те са избрани така, че една с една не си приличат, не се повтарят и са относително групирани по периоди и райони

В селцето има къщи от къде ли не,

като всяка от тях е снабдена с табела, която показва на картата къде се намира мястото в Румъния, каква носия са имали хората от този регион и каква е била къщата по принцип. Всичко това, написано на румънски и английски. Понеже предишната вечер е валял сняг, а аз съм първият посетител за деня, трябваше да почистя доста табели. Вътре в самите къщи са подредени традиционни мебели от съответната епоха – за старата махала това е 17-ти век, за новата – 18 – 19-ти. Прави впечатление едно нещо – румънците са имали доста по-масивни мебели от нас.

Тази къща е една от по-бедните (макар че в самия музей могат да се намерят и истински землянки от делтата на Дунав, в които няма абсолютно нищо друго освен един пръстен под). На мен лично ми направи впечатление, че тази мебелировка може да се види и до ден-днешен в някои български села. Може би без печката... – Букурещ, Румъния
Тази къща е една от по-бедните (макар че в самия музей могат да се намерят и истински землянки от делтата на Дунав, в които няма абсолютно нищо друго освен един пръстен под). На мен лично ми направи впечатление, че тази мебелировка може да се види и до ден-днешен в някои български села. Може би без печката…

Забрави за дребната маса-паралия и ниските трикраки столчета от нашите къщи, или пък за посудата, която може да се вдигне с една торба. В румънските къщи има масивна и здрава мебел, високи столове и маси и шарена керамика. На пръв поглед, в някои райони май са били доста богати.

Букурещ, Румъния
Фрагмент от входа на една от църквите – румънците, по една или друга причина, имат навика да рисуват по дървото, точно както едно време са се рисували стенописи по външните стени на нашите църкви. Разликата обаче е, че на дърво тези стенописи много по-бързо се развалят.

Със снега наоколо, както газя сама без да има кой да ми пречи, се чувствам като на частно пътешествие назад във времето – мога да разглеждам всичко до насита, да снимам каквото ми харесва и да се дивя на разнообразната архитектура. Ако си ходил в Етъра, драги читателю, забрави всичко, което си видял там. Тук къщите една с една не си приличат и няма никаква комерсиализация (ако не броим хана, който също е паметник на културата, но в момента функционира като кръчма за туристите). Няма магазинчета, няма джунджурии за продан по улиците, няма цигания. Само ти и къщите, и евентуално табелите с информацията. Толкоз. Ако искаш сувенири, има предостатъчно в магазина на музея.

Други, не по-малко впечатляващи къщи в музея. Според табелата пред нея, селото от което е взета се намира близо до границата с Молдова и Украйна – Букурещ, Румъния
Други, не по-малко впечатляващи къщи в музея. Според табелата пред нея, селото от което е взета се намира близо до границата с Молдова и Украйна

Освен това, този музей на открито е поне три пъти по-голям от Етъра. С тичане (ама говоря за истинско тичане през глава по по-изчистените пътеки) успях да видя около 70% от площта му за около два часа. Дори не успявам да разгледам обаче колекцията от воденици, тепавици и други подобни съоръжения, строени покрай Дунава, защото няма време. Дамата, която беше с мен чак се удиви, че съм успяла да видя и това. Ама аз за снимки всичко мога. От нея разбирам, че през пролетта това място е неповторимо с разцъфналите дървета. Дори се правят курсове за деца по традиционни занаяти. Тръгваме си от музея, а аз се заканвам да дойда пак, защото в това място усещам нещо магическо.

Този паметник на летците се намира близо до арката и е на почти на изхода на Букурещ в един от по-отдалечените (но доста модни квартали) – Букурещ, Румъния
Този паметник на летците се намира близо до арката и е на почти на изхода на Букурещ в един от по-отдалечените (но доста модни квартали)

В този ред на мисли, има друг музей, недалеч от този на румънското село, има музей на румънския селянин. Той също беше в програмата, но за съжаление е затворен заради подготовка за някаква изложба. Също както музеят на селото и този е направен много добре, казват моите домакини докато се извиняват, че не можем да влезем. Освен това бил част от списъка на ЮНЕСКО. Но какво да се прави, друг път. Аз съм от щастлива, по-щастлива, че успях да наснимам странни румънски селски къщи, така че не си накривям капата особено. Така че въртим на кръговото около

Триумфалната арка

и обратно към центъра на града.

Триумфалната арка през зимата. Мястото е кръгово движение, което е на почти два часа и половина пеша от центъра на града. За щастие обаче има автобуси – Букурещ, Румъния
Триумфалната арка през зимата. Мястото е кръгово движение, което е на почти два часа и половина пеша от центъра на града. За щастие обаче има автобуси

Самата Триумфална арка (или Arcul de Triumf, както е името й на румънски) е един от символите на Букурещ. Намира се на едно от най-натоварените кръстовища в града (честно, светофарите за пешеходци те държат по пет минути!) и маркира границата между относително разширения център и покрайнините. Около тая арка колите фучат с 300, така че всякакви снимки трябва да се правят от светофарните острови. Досега винаги съм минавала покрай нея транзит и съм я снимала пътьом, така че моля да спрем някъде, а аз ще походя пеша малко. Спираме, естествено, и аз прекарвам следващия половин час в щракане (в опит да хвана поне един кадър без да има кола, автобус, камион или друго МПС в него). В крайна сметка се връщам доволна в колата.

Всъщност, тази арка, колкото и да прилича на тази в Париж, е строена по съвсем друг повод. Строена сравнително късно – през 1936, за да почете падналите в Първата Световна война румънски войници. През нея не може да се мине, освен на националния празник на Румъния, 1 декември, когато правят голям военен парад, който минава точно под нея. Румънците много-много не й се възхищават (може би заради гадното кръгово, което им създава задръствания и ги кара да намалят любимата си висока скорост), но за мен това място е много красиво. Лошото е, че до това място няма как да се стигне пеша от центъра, защото е много, ама много далече. Доколкото видях, досами арката спира автобус, но знае ли човек откъде идва и накъде отива…

Обратно в центъра ми посочват друга забележителност (отново на вездесъщата Калеа Виктория), която на мен ми се вижда недотам забележителна. Става дума за най-старата и най-яката сладкарница в Букурещ, помещаваща се в сградата на едноименния хотел.

Booking.com

Това, драги ми читателю, е

сладкарница „Капша“

Любимо място на букурещлии, когато искат да похапнат нещо сладко, но със стил и едно от най-известните места в града. Независимо, че мястото се намира срещу огромен бароков фонтан и сграда с вид на средновековен замък, за ориентир румънците ползват фразата „това е до Капша“ или пък „от Капша това е едни-къде си“.

Относително неугледната фасада на сладкарница
Относително неугледната фасада на сладкарница „Капша“. Снимана привечер.

Когато попитах защо това място е толкова известно, ми обясниха, че не става дума за сладкишите, които се предлагат там, а за

историята на мястото

В зората на своето съществуване, „Капша“ била ресторант, държана от предприемчив румънец със същата фамилия. Всичко било много френско, много изискано и… ужасно скъпо, но по някаква причина това място станало любимо за букурещката интелигенция – писатели, художници и тем подобни хора се надпреварвали да си запазват маса в модното заведение. Ако не са те видели да вечеряш или поне да обядваш в „Капша“, значи не си никакъв интелектуалец, никакъв творец. След като въпросният румънец починал, мястото сменило предназначението си, но и до днес все още е модно (макар че ме увериха, че далеч не е толкова скъпо, колкото някога). Сладките обаче, казаха ми, били първокласни. За мое огромно съжаление обаче, нямах време да вляза (или по-скоро стана време за пържола и бира, а не за кафе и сладки докато приключа с разглеждането). Но пък имам вече списък къде искам да отида. Вече май се оформя и списък къде искам да ям.

Улиците на Букурещ през нощта – Букурещ, Румъния
Улиците на Букурещ през нощта

Само на 500 метра след знаменитата сладкарница се намира друга страшно впечатляваща сграда. На пръв поглед прилича на музей или на дворец, но при моя опит да се набутам в двора (бяхме пак интернационалната групичка приятели, когато се шматкахме из центъра на Букурещ през оня слънчев и зноен августовски ден), охраната се развика, че има достатъчно снимки в интернет и да не снимаме. Аз обаче съм инат, така че имам снимки на мястото от другата страна на улицата. От там няма как да ме изгонят…

Сградата на банката, снимана от стълбите на историческия музей  – Букурещ, Румъния
Сградата на банката, снимана от стълбите на историческия музей.

А каква всъщност е тази невероятна сграда? Оказва се

централата на румънската национална банка

Нещо като тяхната сметна палата. В интернет няма много информация, освен че сградата е построена и отворена през далечната 1900 година, а достъпът до самото място е ограничен, макар че човек може да си го снима колкото си ще, стига да не минава през оградата и да не го види някой бдителен полицай. Срещу сградата се намира националния исторически музей на Румъния (още едно място, което непременно искам да посетя!) Пак срещу тая сграда се намира и едно от най-емблематичните места в Букурещ, което има доста дълга история и с което ме свързват доста сантиментални спомени. Чети по-нататък и ще разбереш защо.

татуята на император Траян както майка го е родила се мъдреше известно време пред историческия музей, но вече са я махнали от там. Обаче нямаше как да не споделя това странно нещо. Животното в ръцете му е някаква кръстоска между Капитолийската вълчица (оная, дето е откърмила Ромул и Рем) и нещо, за което домакините казаха, че е символ на Румъния, щото бил открит подобен ритон – Букурещ, Румъния
татуята на император Траян както майка го е родила се мъдреше известно време пред историческия музей, но вече са я махнали от там. Обаче нямаше как да не споделя това странно нещо. Животното в ръцете му е някаква кръстоска между Капитолийската вълчица (оная, дето е откърмила Ромул и Рем) и нещо, за което домакините казаха, че е символ на Румъния, щото бил открит подобен ритон

Caru’ cu bere – историята на една легенда

Историята ми с това заведение започва мнооого отдавна – някъде преди петнайсет години, когато дядо ми решава, че ще ни развежда из Букурещ. Бил е човекът много пъти там, знае уж кое къде е (или само си мисли, че знае) и решава, че ще се прави на гид. Речено-сторено. Обикаляме ние улиците на Букурещ към осем-девет вечерта в една студена октомврийска вечер и човекът ни показва това и онова. Това било операта, онова било нещо си друго, вървим ние, дивим се, разглеждаме. Още си спомням онази разходка, главно защото по онова време Букурещ изглеждаше като Западна Европа на фона на мрачна и мръсна София. Шофьорите ковяха спирачки в момента, в който те видят, че се чудиш дали да пресичаш, красивите сгради бяха осветени през нощта (по онова време в София дори не бяхме чували за подобно нещо), беше относително чисто и подредено. От тогава в главата ми се е набила още една странна история.

Вървим си ние из улиците на Букурещ и по някое време на дядо ми му идва гениалната идея да ни води на ресторант в града. Ама не в кой да е ресторант, а в оня дето крал Карол едно време ходил да си пие бирата като обещава, че това било най-красивото заведение в Букурещ и изобщо било много хубаво. Въодушевени от цялата тая идея, ние се съгласяваме и от там започва едно търсене. Човекът желание има, ама хал-хабер си няма къде е това заведение в момента, така че през повечето време просто обикаляме и се оглеждаме. През първия час има ентусиазъм, но колкото повече време минава, толкова повече започваме да го разкандардисваме да си ходим, защото става късно и трябва да се минава граница. Той обаче е непреклонен – щом като е казал, значи ще ни води. Хеле след два часа мотане по знайни и незнайни букурещенски сокаци намираме заведението, влизаме и… ченето ми увисва.

Така изглежда Caro cu' bere отвътре. На снимката не може да се види съвсем добре, но таваните са изрисувани, същото важи за стените – Букурещ, Румъния
Така изглежда Caro cu’ bere отвътре. На снимката не може да се види съвсем добре, но таваните са изрисувани, същото важи за стените

Защото заведението е същински дворец с шарени сводести тавани, като дом на принцове и принцеси! Ако крал Карол вярно си е пил бирата тук, има защо. Влизаме ние, но се оказва, че няма къде да седнем, защото по същото време има сватба. Келнерът ни казва, че няма как да останем ако не поръчаме куверта на сватбата. Предвид, че вече е късно, нямаме безкрайно много пари и сме петима, решаваме за пропуснем. Знае ли човек колко пари струва кувертът на тая сватба? Така за пръв път се срещнах (и разминах) с вечеря в Caru’ cu bere, защото именно за това заведение ставаше дума.

Когато се разбра, че ще ходя до Букурещ миналия август, първото което казаха нашите беше „И да пиеш една бира в Caru’ cu bere!“. Аз, естествено, понеже си спомнях само колко е яко вътре, бях повече от твърдо решена да вляза този път и да си поръчам нещо, без значение какви са цените. Затова при посещението ми в Букурещ това място беше на челно място в списъка и една от разпечатаните карти е именно до там. Някак си онази история от преди 15 години ми е останала в главата и за мен Букурещ е неизменно свързан именно с това място.

Какво в същност е Caru’ cu bere и защо е толкова популярно?

Историята на Caru’ cu bere се простира цели 130 години назад, като през това време заведението не е спирало до функционира. Историята е дълга, объркана и напомня тази за американската мечта, само че в румънски вариант. Това е история за възхода на едно обикновено семейство, превратностите на съдбата и… щастливата развръзка. Искаш ли да я чуеш, драги читателю? Слушай тогава…

Някъде в средата на ХIХ век, трима предприемчиви братя пристигат в румънската столица, за да търсят работа. По стечение на обстоятелствата един от тях, Николае Мирча, става чирак на пивовар и не след дълго получава свое майсторско свидетелство. С много труд и предприемчивост Мирча успява да купи малко собствена земя и да отвори кръчма някъде към 1879 година. Името Caru’ cu bere всъщност е съкратено от Carul cu bere, което в буквален превод значи „Каручка с бира“ или, както аз обичам да го превеждам, „каручка с пиячка„. Заведението скоро става популярно и Мирча купува прилежащите земи, замогва се и започва да прави планове за разширение на заведението. Така в края на ХIХ век се появява сегашната сграда, която много напомня на истински дворец. Невероятният дизайн бързо хваща окото на тогавашния елит, защото Николае Мирча скоро получава орден от самия крал Карол, а заведението е включено в туристическите гидове още в далечното начало на ХХ век. След смъртта на знаменития основател, заведението остава в семейни ръце и продължава да поддържа популярността си като става еталон за добро обслужване, изискана кухня и неповторима обстановка.

Вътрешността на мястото, снимана от втория етаж. Витражите са невероятно красиви – Букурещ, Румъния
Вътрешността на мястото, снимана от втория етаж. Витражите са невероятно красиви

След края на Втората Световна война обаче заведението е национализирано и предадено в други ръце. Характерният интериор е замаскиран – прекрасните витражи-визитна картичка на заведението са намазани с ГИПС (вероятно защото изглеждат твърде буржоазно), а професионалните келнери са заменени с така до болка познатите ни намусени соц келнери, които се държат все едно си длъжен да им плащаш, че си седнал и дишаш. След 1989 година обаче, заведението се връща в ръцете на семейство Мирча и малко по малко възвръща стария си облик. До ден-днешен Caru’ cu bere се управлява от същата фамилия като в момента тече реставрация, за да стане мястото още по-красиво.

Днес, това е най-старата и най-известната бирария в Румъния и една от визитните картички на Букурещ. За дядо ми, ако не си бил в Caru’ cu bere, значи не си стъпил в Букурещ. Впрочем, всички туристи ги водят там, поне да се опулят на уникалния интериор. Аз обаче съм дошла, за да пия и евентуално да ям.

Да седнеш да пиеш бира в Caru’ cu bere – мисия възможна

През август…

Попадам на Caru’ cu bere една вечер с интернационалната компания, докато кръстосваме улиците на Букурещ в търсене на бар. Запомних мястото (благодарение на централата на банката отсреща) и си направих план как да се върна друг ден. Така се получава, че следващия път, когато се връщаме не съм само аз. Понеже обяснявам колко е яко мястото, навивам другия колега-българин и още едно момиче да ходим. Вътре е невероятен джангър, защото мястото е огромно, но претъпкано с хора – все има някой дето да влиза или излиза, трака се с чинии и чаши, вика се през масата, келнерите се мъчат да чуят поръчките, шумът е оглушителен. Ние нямаме резервация (откъде да ми дойде на ум да правя такава?!), но пък имаме късмет, защото ни намират маса точно до въпросните витражи (урааааа!). Поръчвам бира (цял литър, че да си я разделим) и ме гледат накриво (което е разбираемо, защото заведението не ще кибици). Поръчваме си и сладолед (защото ни е топло, не защото върви особено с бирата) и сядаме да гледаме.

Всяка вечер в Caru’ cu bere има програма след 8 часа и всяка вечер е нещо различно. Ние попаднахме на латино танци, или нещо подобно. Забавно е, весело е, танцьорите дърпат хората от масите, абе купон. Само е много шумно. Междувременно, моите спътници забелязват как функционира добре смазаната келнерска машина – мръсните чинии се изкарват на количка (защото са адски много), поръчките се приемат на таблет (за да не стават грешки), хората разполагат с радиостанции (!!!) за комуникация помежду си, а на бара има специални хора, които цяла вечер бършат подложки за бирени халби и самите халби.

На моите спътници толкова им харесва в заведението (аз съм се разтопила на локвичка от кеф през това време), че се връщаме за обяд в деня преди да си тръгнем. Понеже Caru’ cu bere е относително близо до университета, имат специално обедно меню за студенти на народни цени – като в зависимост от това как се справяш можеш да си избереш тематично меню (едното е озаглавено „двойкаджия“, друго пък се кипри като „отличник“). Понеже ми сбъркаха поръчката и ми се наложи да се карам (румънските келнери могат да са учтиви, ако им се иска, ама този точно настояваше упорито, че е прав), да ви кажа отсега – поръчвате ли нещо, сочете ТОЧНО това нещо в менюто, при това на РУМЪНСКИ!!! По-младите келнери говорят сносен английски, ама по-възрастните са зле с езика и като нищо може да объркат поръчката, както стана при мен. Все едно, трудно могат да ми развалят удоволствието…

През март…

След като ще ходя пак до Букурещ, естествено ще се пробвам да се набутам пак и в Caru’ cu bere. Харесва ми това място бе, толкоз! Обаче удрям на камък – отивам по румънските стандарти за вечеря в 6.30 следобед, ама хостесата ме отрязва като тиква с обяснението, че всичко е резервирано и ще трябва да чакам поне половин час за маса. „Ко?! Нйе?!“ казвам мислено аз и се фръцвам. Зер, не си тръгвам утре, ще мина по-рано. После румънските ми домакини обясниха, че в сряда повечето румънци си правят партита и е нормално Caru’ cu bere да е пълно, тъй като е любимо място за празнуване на каквото и да е. Затова, вечерта преди да си тръгна от Букурещ, решавам да мина към пет следобед, пък белким ми се отвори парашута.

Получава ми се и ми отпускат маса за час и половина, точно до хостесата, но с прекрасна гледка към витражите и вътрешността на заведението. Аз съм ОК, защото не съм дошла да вечерям, а да пия и си поръчвам, like a boss, внушителна халба с един литър (повтарям, ЕДИН литър) бира и миниатюрна румънска салатка за мезе. Обичам бира, цената е повече от изгодна, така че всичко е точно. Келнерът се връща с нещо високо около 40 сантиметра и тегло около четири килограма, ама аз съм ячка (да мъкнеш три кила и половина апарат по 12 часа си е своего рода фитнес) и започвам да си пия с кеф.

Въпросната халба бира... – Букурещ, Румъния
Въпросната халба бира…

По едно време виждам двама западняци, които потресено гледат как надигам халбата. Вярно, че изглежда тежичка и едра, а аз видимо изглеждам малолетна, но чак пък толкоз?! На английски обяснявам, че да, вярно е голяма халбата, ама пък е хубава и тия двамцата си тръгват с кисели физиономии. Еми, да си бяхте поръчали и вие, какво друго да кажа…

Плащам и си тръгвам с кеф. Цялото това нещо обаче ме наведе на едно заключение – ако ще влизате в Caru’ cu bere, гледайте да сте или по-рано (т.е. преди пет следобед), или да е през лятото, когато има повече място, защото изкарват маси на улицата пред заведението. През зимата тези маси ги няма и това смалява пространството, което пък налага времевото ограничение.

Впрочем, това заведение се намира на една от пресечките от Стария град на Букурещ, което пък ни води към…

Барове и архитектура – старият град на Букурещ и малко информация за нощния живот

Целият нощен живот на Букурещ се върти около Стария град. През лятото, нашите домакини ни водят там на бар.

Това, размазаното, драги ми читателю, не е грешка, а огромна тълпа, тръгнала на поход през уличките на стария град. Нощният живот там е сърцето на мястото (уви), така че през лятото е адски претъпкано и доста шумно. Обаче архитектурата е красива – Букурещ, Румъния
Това, размазаното, драги ми читателю, не е грешка, а огромна тълпа, тръгнала на поход през уличките на стария град. Нощният живот там е сърцето на мястото (уви), така че през лятото е адски претъпкано и доста шумно. Обаче архитектурата е красива

Пълно е със заведения с разнообразни имена, вариращи от „Кебабчийница при Халил“, през „Дюнер Тесалоники“ до „Пивница Дракула“. За всекиго по нещо, на всекиго според джоба. Шумно е, претъпкано е, особено в петък вечер (и особено през лятото – за една петък вечер през август видях такива изцепки, че започнах да се чудя румънците колко точно години не са били на клуб?!).

 стария град има всичко - от гръцки таверни, през стриптийз барове (не се шегувам, рекламите висят по стените на къщите), до най-разнообразни заведения – Букурещ, Румъния
стария град има всичко – от гръцки таверни, през стриптийз барове (не се шегувам, рекламите висят по стените на къщите), до най-разнообразни заведения
Това е едно от най-шантавото заведение, което може да се намери в стария град. Рес торант
Това е едно от най-шантавото заведение, което може да се намери в стария град. Ресторант „Дракула“ (името само по себе си говори)

Масите пък са наредени по улиците, така че се върви бавно и трудно и е хубаво човек да си държи чантата здраво (че нищо не се знае). Хубавото на стария град е, че на всеки ъгъл има полицаи (ама наистина са на всеки ъгъл!) и те редовно обикалят да гонят циганките-цветарки, пияниците и другите там подобни елементи, за да не пречат на останалите. Полицаите си имат по една палатка на всяка улица, дето води вън от стария град и си стоят там, и така цяла нощ.

Това място е известно като
Това място е известно като „Ханул Мануч“ и е една от най-големите забележителности на стария град на Букурещ. Нямира се точно до двореца на Дракула (за това по-долу в пътеписа). Представлява напълно запазен стар хан от 19ти век, който днес функционира и като ресторант (има за всекиго по нещо), и като туристически обект. Едно време, българските търговци са отсядали там, поне така пишеше в интернет… Иначе, никой няма да ви скъса билетче на входа, но пък не пречи да седне човек и да изпие една бира под сянката на дърветата в двора
Вторият етаж на хана. Там не пускат много-много и през зимата изобщо е затворено, но през лятото терасата се  за нещо като
Вторият етаж на хана. Там не пускат много-много и през зимата изобщо е затворено, но през лятото терасата се ползва за нещо като „вип ложа“

Важно!!! Старият град на Букурещ е малък на площ, но човек може много лесно да се изгуби,

поне така ме предупредиха моите домакини. Уличките са криви и тесни, наблъскани с маси и заведения и на човек може лесно да му се завърти главата. Затова ако ходите там или много внимавайте откъде минавате (аз помня кадри, така че общо-взето снимам на всеки ъгъл), или отидете с някой местен, който да ви води. Обясниха ми също, че където има павета, там започва Стария град.

Гледка към идеалния център на Букурещ от една висока сграда. Палатата на народите се вижда в горния ляв ъгъл. Мястото всъщност е бар, но за тази гледка си заслужава да се потърпи музиката – Букурещ, Румъния
Гледка към идеалния център на Букурещ от една висока сграда. Палатата на народите се вижда в горния ляв ъгъл. Мястото всъщност е бар, но за тази гледка си заслужава да се потърпи музиката

Около него има доста по-високи сгради, на чиито покриви също има барове (с прекрасна гледка, впрочем), така че си струва да се опита.

Мен обаче много-много баровете не ме интересуват, но Старият град крие нещо доста по-интересно. На единия от входовете му има статуя на Влад Тепеш (известен и като Дракула) и някакви руини.

Букурещ, Румъния
Дворецът на Дракула, или поне каквото е останало от него.

На въпроса ми какво точно е това, домакините отговарят, че това е най-старият дворец в Букурещ. Строен от Влад Тепеш през 15ти век, може да се каже, че това е най-старата част на града. От самото място не е останало много, но днес е музей (за мое огромно съжаление, все затворен, когато минавах от там, защото беше все след 5 следобед). Може да се каже, че именно Влад Тепеш (страшно обичан и тачен от румънците, но за него и приноса му ще говорим някой друг път, драги ми читателю, тъй като историята си заслужава да се разгърне) е основал Букурещ. Така че неслучайно има негова статуя на входа на Стария град.

Интересното е, че старата църква, някога част от двореца, е напълно запазена и функционираща.

Румънците и религията – да се натресеш на църковна служба в румънска църква

Повечето румънци са източноправославни, точно като нас. Църквите им обаче нямат нищо общо с нашите. Като начало, са много, ама много по-малки от нашите.

Букурещ, Румъния
Една от няколкото църкви из Букуреш като тази е една от доста големите. Повечето са много, много по-мънички. Това тук е частично манастир (в десния ъгъл се вижда кръста на църквата), частично офис и жилищна сграда, частично нещо като сграда на „гилдията на не помня кого“.

Ама като имам предвид малки, имам предвид много, ама много малки! Побират грубо около 100 души и са буквално на всеки ъгъл. Дотолкова, че направо се чуди човек кой точно влиза там. При нас, това са само бабичките. Тук обаче, това са всички. Хората дори се кръстят на улицата, като чуят да бие камбаната.

Букурещ, Румъния
Ето така изглежда манастирът, в който влязох.

Та така, последната вечер в Букурещ, къде случайно, къде нарочно се набивам на църковна служба. Признавам, любопитна бях, пък нали и те са православни, що пък да не видим? И така попаднах миниатюрен манастир насред Стария град на Букурещ, църквата е точно до Caru’ cu bere, в събота следобед. На служба.

Забрави, драги читателю, нашите църкви, с просторни помещения, златни полилеи и искрящи свещи. Тази църква е малка и лъха на средновековие. Осветлението по време на  службата идва само от няколкото малки прозореца формат А4 и вътре цари полумрак. Аз се набивам в един ъгъл на притвора, да не преча (защото все пак съм чужда тук), връзвам си косата, както е редно при нас и чакам. И тогава става интересно. Църквата се пълни с какви ли не хора – млади и стари, богати и не чак толкова, бедни и не съвсем. Прави впечатление обаче, че никой не сваля шапка, както сме свикнали ние. Стоят си с гуглите, ушанките и капелите и хич не им пука. Всъщност, аз изглеждам странно, защото съм гологлава. Свещи също не палят, на моя въпрос защо, ми отговориха, че се палят отвън (в нещо като пощенски кутии), при това заедно за мъртви и за живи. Така че се отказвам да купувам свещи, да не взема да омешам конците.

Богослужението започва, привидно подобно на нашето, по мелодия, но хората пеят на румънски, а не на църковнославянски като нас и, което е по-интересно, вярващите в църквата пеят заедно със свещеника. Атмосферата е толкова нереална, че аз, дето дума не вдявам почти от това дето става около мен, се чувствам хем натрапница, хем част от нещо изключително. Единствената слаба светлина се процежда от една свещ в ръцете на свещеника, докато пее. Богослужението обаче не свършва дотук, защото започват да пеят два хора – един от монаси, един от монахини като се редуват да припяват някакви текстове. Слаба светлина осветява само нотите на съответната група пеещи и техните сенки се открояват на фона на всеобщия мрак наоколо.

Има нещо толкова невероятно в цялото преживяване, че слушайки напевите на монасите и монахините, започвам да се чудя дали е така във всички румънски църкви, защото в нашите определено нещата не стоят така. Като начало, монасите и монахините не се мешат по време на служба. Тук обаче те си стоят от двете страни на абсидата, все едно това е нещо нормално и обичайно. Напевите на мъжете и жените са в някаква странна хармония и докато се взирам в полумрака се чудя дали така не са изглеждали църковните служби преди стотици години…

За разлика от при нас, тук хората не чакат да свърши службата, а влизат и излизат подобно на чакалня на гара. Кръстят се доста по-различно от нас като в целия ритуал е завързано коленичене. Естествено, попът, облечен съвсем по нашенски с расо и епитрахил, минава с кадилницата, но всички да се кръстят, те се кланят, когато идва да ги благослови. Аз обаче съм инат и се кръстя, както е при нас (в крайна сметка, нито знам кое как точно се прави по тяхному, нито мога да го повторя правилно…). Решавам да проявя уважение и да изчакам службата, но тя продължава вече 45 минути и решавам да си вървя, защото вечерта наближава, а имам още планове. Така че отправям мислено и своите молитви и тръгвам да се промъквам към вратата. Там стратегически се е разположила монахиня, която побутва хората да не пречат на влизащите и излизащите и играе ролята на портиер.

Нашите църкви са почти винаги с широко отворени врати, за да може всеки който иска да влезе и да се помоли. Румънските църкви обаче са винаги със затворени врати, при това тези врати, дори и на най-паянтовата дървена църква са здрави и доста масивно изглеждащи. Който иска, ще отвори вратата и ще влезе. Самият манастир пък е ограден с относително масивна ограда и изобщо не прилича на нашите.

Въпреки това, в полумрака на настъпващата мартенска вечер осветеният манастир (в двора се е настанила възрастна монахиня да пази от вандализъм) и църквата, от която все още се чуват песнопения, ме кара да се върна в едно отдавна забравено време, когато именно такива места са били устоите на цивилизацията.

Но вече пада мрак и е време да си вървя.

La revedere Bucuresti!

Дойде време, драги ми читателю, и аз да си ходя вече и да се връщам вкъщи. Престоят в Букурещ далеч не е безкраен и така една ранна неделна сутрин се озовавам на летище Отопени. За прибирането с автобуса през август няма да разказвам, защото няма кой знае колко интересни неща в това да натовариш 30 килограма багаж в маршрутка и да се друсаш осем часа до София в нея.

Та, минала вече през абсурдните проверки на нашето летище на отиване, съм уверена, че тук хората са по-нормални. Но не би. Защото ако си фотограф, драги читателю, или пък имаш нещастието да носиш апарати със себе си, това те обрича на безкрайни проверки и буквално „разкостване“ на границата. И аз така. „Тук има апарати, нали?“ бодро пита полицаят на границата. Аз кимвам доволно, без да знам какво ще последва. „Хайде сега да извадим апарата от чантата и да го оставим в тази кутия“ продължава също толкова бодро служителят на граничен контрол. Изпълнявам безропотно, все още чудейки се, какво по дяволите мога да натикам вътре в апарата… Същото се случва на втория обектив и на останалата техника вътре в чантата. Минават ми нещата през скенера (да, драги читателю, обувките също!!!) и започва втори етап на проверката, защото всяка една част от фоточантата ми е надлежно проверена и обтрита с някакво подобно на лакмус картонче. При това не само фотооборудването, но дори и вътрешността на портмонето ми (!?!?!?), на която човекът отдели специално внимание. След като никъде нищо не пищи и се разбира, че не съм теротист, ме пращат да си търся гейта. Намирам си го и понеже съм два часа по-рано, сядам да размишлявам.

Румънците, драги ми читателю, харесват нас българите и България изобщо (какво има да ни харесват не ми стана ясно). Всеки, на когото казах че съм от България, побърза да ми каже къде бил ходил, какво е видял и колко му харесва. Някои по-смели се опитваха да вържат три приказки на български. Всеки, с когото си общувах, се опитваше да ме нахрани, упъти и изобщо да ми помогне (нещо, което искрено ме учуди предвид българската представа за румънците). Глупавите ми въпросчета по отношение на тяхната история (а аз съм цар да задавам такива в неограничено количество) пък бяха посрещани с усмивка и получавах учудващо обективен отговор (при това по някои доста горещи теми, като тяхното не чак толкова далечно соц минало). Успяваха да изтърпят дори фотографа у мен, който търчи напред-назад по уилиците, помъкнал четири кила статив и апарат. Може аз просто да съм попаднала на такива хора, знам ли, все пак всеки е различен… Въпреки това не мога да кажа нещо лошо за румънците.

Букурещ пък е красив град и трябва безкрайно много време за да може човек да го разгледа както трябва и предлага за всекиго по нещо. Написаното по-горе е само малка част от онова, което има да се види (а вярвай ми, драги читателю, дори аз не съм видяла още и една трета от онова, което искам да видя!).

Самолетчето-играчка се издига над румънската земя и ме отнася обратно към София. Преди да кацнем на нашето си летище, пилотът (или съдбата) ми прави последен подарък с панорамен кръг над идеалния център. Прибирам се на родна земя с карта памет натъпкана с красиви кадри, глава препълнена с впечатления и твърдото решение да се върна пак.

Ако трябва да обобщя престоя си нв Букурещ, драги читателю, мога да кажа само едно нещо за столицата на Румъния:

Bucuresti много ми haresti

 Автор: Бистра Стоименова
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Букурещ или писани от Бистра Стоименова – на картата:

Букурещ и Бистра Стоименова

Booking.com

Назад към Париж (6): Музеите на Париж

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с пътуването на Вида и Павлина до Париж – започнахме с пътуването до Париж с влака, същинското посещение на Париж започна с Пале Роял и Айфеловата кула, продължи по улиците на Латинския квартал, Марé и Операта, разходка из Монмартър и с корабче по Сена. Така също обиколихме църквите в Париж, а днес сме из музеите.
Приятно четене:

Назад към Париж

част шеста

Музеите на Париж

Музеите на Париж

Наивност е да смятате, че можете да посетите повечето. Като се има предвид, че само в града те са около 150, а и като се прибави и многообразието на колекциите във всеки един, става ясно, че няма да стъпите нито в голяма, нито в не толкова голяма част от тях – винаги ще трябва да избирате едно за сметка на друго. Ние постигнахме известен компромис и успяхме да влезем в най-главните. Но не и да видим всичко.

Тактиката ни беше половин ден в музей, другата половина по улиците и градините на Париж. Музеите са, разбира се, с вход, но в повечето важат и журналистически карти. Има и най-различни намаления. Към билета вървят всякакви дипляни на всякакви езици, някъде има големи картони с обяснения за историята на залата, а другаде на входа можете да си вземете аудиогид със записани обяснения, които в подходящ момент се включват в слушалките. Не е зле да не забравяте да го върнете на излизане. За съжаление, не винаги надписите на експонатите са преведени, а това затруднява, особено при по-специфичните експозиции.

И така – да вървим!

Най-големият, най-старият, най-посещаваният… името му е синоним на Музей. И странно ли ще е, ако ви кажа, че 20-те разположени спираловидно райони (арондисмани) на Париж започват именно от тук, от

Лувър

Добре дошли!

Лувър, Париж – Франция

Експозициите са изложени в три крила (департамента) – Денон, Ришельо и Сюли. Указания има навсякъде. А ето едно и от мен: непременно си оставете багажа на гардероб – изморително е да мъкнете със себе си чанти, раници и дрехи. Ако сте разсеяни и забравите номера на шкафчето си, не се притеснявайте – има охрана, говореща всякакви езици, а вратите на боксовете са стъклени и все ще си познаете багажа. Но фотоапарата можете да задържите при себе си – в парижките музеи и галерии снимането на експонатите е позволено, но без светкавици. Ако искате да излезете, да подишате въздух и да си починете от изкуство, не се притеснявайте – билетът важи в рамките на един ден, а в сряда и петък работното време е до 22:00 часа.

Лувър дипляна на руски, Париж – Франция

Ние решихме да започнем почти от началото т.е. от

Египетската колекция

Лувър, Париж – Франция

На път към залата минахме покрай основите на първоначалното укрепление, издигнато от Филип ІІ в началото на ХІІ век, за да защитава Париж от набезите на викингите. Смята се, че името Лувър произлиза от старофренската дума lauern, означаваща стражева кула, укрепление.

Лувър, Париж – Франция

И после попадаме в древността…

Гравирано злато – Лувър, Париж – Франция

Гравирано злато

Музикални инструменти, първообраз на цигулка и арфа – Лувър, Париж – Франция

Музикални инструменти, първообраз на цигулка и арфа

Шест от сфинксовете, обграждащи пътя, който води към Serapeum of Saqqara, некропол близо до Мемфис в Долен Египет. Ранно Птоломейски период, ІV – ІІІ в. пр. Хр. – Лувър, Париж – Франция

Шест от сфинксовете, обграждащи пътя, който води към Serapeum of Saqqara, некропол близо до Мемфис в Долен Египет. Ранно Птоломейски период, ІV – ІІІ в. пр. Хр.

Аменофис IV – Ехнатон, фараон от ХVІІІ династия, живял през ХІV век преди Христа. – Лувър, Париж – Франция

Аменофис IV – Ехнатон, фараон от ХVІІІ династия, живял през ХІV век преди Христа.

В един момент разбрахме, че всичко започва да се слива, че губим представа къде е началото и къде е краят, и решихме да оставим за друг път, ако има време…

Лувър, Париж – Франция

За изпроводяк минахме и през обърнатата пирамида. Без Дан Браун.

Дом на инвалидите, L'hôtel national des Invalides – Париж, Франция

Дом на инвалидите

Музеят на армията в Дома на инвалидите

се простира в източните и западните крила около вътрешния двор на Дома и включва три основни отдела. Купува се един общ билет за всичко.

Музей на Армията – Дом на инвалидите, L'hôtel national des Invalides – Париж, Франция

Античният „Оръжия и брони“ съдържа богата колекция доспехи, брони, ризници, оръжия – копия, мечове, арбалети, мускети от ХІІІ до ХІХ век. Тук са изложени рицарските доспехи на много от френските крале от детска до зряла възраст, а също и такива на пленени противници. Тази колекция е третата по големина в света. Модерният отдел обхваща периода от Луи ХІV до Наполеон ІІІ, т.е. от 1643 до 1870 г., а съвременният – от 1871 до 1945 г. като акцентът пада върху световните войни. В отделна зала е представена историята на живота на Шарл дьо Гол чрез образ и звук.

Музей на Армията – Дом на инвалидите, L'hôtel national des Invalides – Париж, Франция

В бившата трапезария са събрани експонати от кралските колекции. По стените са изрисувани батални сцени от войните, водени от Луи ХІV.

В отдела за оръжия и брони – Музей на Армията – Дом на инвалидите, L'hôtel national des Invalides – Париж, Франция

В отдела за оръжия и брони

Хладни оръжия от всякакви видове и епохи – Музей на Армията – Дом на инвалидите, L'hôtel national des Invalides – Париж, Франция

Хладни оръжия от всякакви видове и епохи

Хладни оръжия от всякакви видове и епохи – Музей на Армията – Дом на инвалидите, L'hôtel national des Invalides – Париж, Франция

Хладни оръжия от всякакви видове и епохи

Шлемът на султан Баязид ІІ (1447 – 1512) – Музей на Армията – Дом на инвалидите, L'hôtel national des Invalides – Париж, Франция

Шлемът на султан Баязид ІІ (1447 – 1512)

Японската зала – Музей на Армията – Дом на инвалидите, L'hôtel national des Invalides – Париж, Франция

Японската зала

Париж, Франция

Ако решите да излезете от Дома на инвалидите през централния вход и после през парка, стигате до Сена – пред вас е мостът „Александър ІІІ“. Тръгвате надясно по крайбрежната улица – това е прочутата „Ке д`Орсе“, Quai d’Orsay. Ще минете покрай Министерството на външните работи и скоро ще видите импозантната сграда на

Musée d’Orsay – музея Орсе,

където са изложени творби от 1848 до 1914 г. – картини, скулптури, мебели, декоративни предмети и фотографии.

Musée d’Orsay – музей Орсе, Париж, Франция

Разположен е на левия бряг на река Сена и е открит на 1 декември 1986 г.

Сградата на музея, която сама по себе си е произведение на изкуството,

първоначално е била построена като гара за Орлеанската железопътна компания в навечерието на Световното изложение през 1900 г. В периода 1900 – 1939 г. тя е служела като крайна гара за линиите, обслужващи Югоизточна Франция

Musée d’Orsay – музей Орсе, Париж, Франция

Musée d’Orsay – музей Орсе

Експозицията на музея е подредена в хронологичен ред. Първият етаж е посветен на периода 1848 – 1870 г. Вторият етаж представя творби от края на ХІХ век, а най-горе са изложени произведения от периода на импресионизма, постимпресионизма и художниците от Понт-Авен.

Музеят д`Орсе дипляна – Musée d’Orsay – музей Орсе, Париж, Франция

Музеят д`Орсе дипляна

От касите непременно си вземете брошура, защото повечето от уредниците или не са любезни, или знаят само френски, или не са запознати с разположението на залите. След известно лутане ни упъти белокос негър от охраната – и езици знаеше, и музея познаваше. За съжаление, в цялото бързане и умора пропуснах залата с Русо Митничаря, затова съвет – разгледайте внимателно дипляната, за да не прескочите някой любим художник.

Музеят д`Орсе разположение на експозицията – Musée d’Orsay – музей Орсе, Париж, Франция

Музеят д`Орсе разположение на експозицията

И тъй като повечето от посетителите се интересуват предимно от живописта – залите на Гоген и Ван Гог са на втория етаж,

Картини – Musée d’Orsay – музей Орсе, Париж, Франция Картини – Musée d’Orsay – музей Орсе, Париж, Франция Картини – Musée d’Orsay – музей Орсе, Париж, Франция

а на петия са импресионистите и постимпресионистите – Мане, Реноар, Моне, Сисле, Писаро, Дега…

Картини – Musée d’Orsay – музей Орсе, Париж, Франция Картини – Musée d’Orsay – музей Орсе, Париж, Франция Картини – Musée d’Orsay – музей Орсе, Париж, Франция

На петия етаж е и прочутият часовник, и кафенето, и магазините с чудесни репродукции.

Часовник – Musée d’Orsay – музей Орсе, Париж, Франция

За съжаление, с изключение на четвъртък, музеят затваря в 18:00 ч.

––––––

В Париж имах късмет да сбъдна отдавнашна своя мечта – да видя картини на Рьоне Магрит „на живо“

Националният център за изкуство и култура „Жорж Помпиду“, Centre national d’art et de culture Georges-Pompidou, известен като „Център Помпиду“, „Бобур център“ или, разговорно, „Бобур“ – Париж, Франция

Националният център за изкуство и култура „Жорж Помпиду“, Centre national d’art et de culture Georges-Pompidou,

известен като „Център Помпиду“, „Бобур център“ или, разговорно, „Бобур“ се намира в района Маре и е културна институция, изцяло посветена на създаването на модерно и съвременно изкуство. Когато гледам прочутата сграда, се подсещам за една фраза на Помпиду, която не знам вече къде прочетох: „Добрата стара Франция – хубава кухня, „Фоли Бержер“, веселия нощен Париж, високата мода! Всичко това свърши. Франция започна и вече провежда индустриална революция!“ Но с времето всички свикнаха и Бобур е винаги пълен.

Нагоре, нагоре… към петия етаж. Указателните табели с чадъра на Магрит ни сочат пътя.

Националният център за изкуство и култура „Жорж Помпиду“, Centre national d’art et de culture Georges-Pompidou, известен като „Център Помпиду“, „Бобур център“ или, разговорно, „Бобур“ – Париж, Франция

Изложбата, представяща над сто картини, рисунки и документи (както известни шедьоври, така и други по-малко познати творби), бе разделена на пет теми – огънят, сянката, завесите, думите и тялото.

Националният център за изкуство и култура „Жорж Помпиду“, Centre national d’art et de culture Georges-Pompidou, известен като „Център Помпиду“, „Бобур център“ или, разговорно, „Бобур“ – Париж, Франция

Тук видях любими неща:

Картини – Националният център за изкуство и култура „Жорж Помпиду“, Centre national d’art et de culture Georges-Pompidou, известен като „Център Помпиду“, „Бобур център“ или, разговорно, „Бобур“ – Париж, Франция Картини – Националният център за изкуство и култура „Жорж Помпиду“, Centre national d’art et de culture Georges-Pompidou, известен като „Център Помпиду“, „Бобур център“ или, разговорно, „Бобур“ – Париж, Франция Картини – Националният център за изкуство и култура „Жорж Помпиду“, Centre national d’art et de culture Georges-Pompidou, известен като „Център Помпиду“, „Бобур център“ или, разговорно, „Бобур“ – Париж, Франция

Може да се каже, че вървяхме през изкуствата „хронологично“ – древност… модерност.

8 Avenue du Mahatma Gandhi, 75116 Paris, Франция

За финал стигнахме и до

музея на фондация „Луи Вюитон“, Fondation Louis Vuitton,

намиращ се на „ръба“ на Булонския лес в 16-ти арондисман на Париж.

Музей на фондация Луи Вюитон

Наричат го още „Кораба“, тъй като отдалеч прилича на кораб с развети платна. Нямах възможност да го снимам от удобна гледна точка, затова използвам фотос на фондацията.

Музей на фондация „Луи Вюитон“, Fondation Louis Vuitton – Париж, Франция

Музей на фондация „Луи Вюитон“

Сградата е проектирана от арх. Франк Гери и включва галерии с различни размери, покривни тераси за събития и арт инсталации, библиотека, концертна зала. Открита е през 2014 г. Стъклени платна с различни цветове обвиват „кораба“ и сякаш са опънати от вятъра.

Музей на фондация „Луи Вюитон“, Fondation Louis Vuitton – Париж, Франция

За съжаление, попаднахме на ден без изложби, което не намали цената на билета, но самата разходка из сградата си струва.

Музей на фондация „Луи Вюитон“, Fondation Louis Vuitton – Париж, Франция

Най-впечатляващи за мен бяха тези коридори, обгръщащи „кораба“ – Музей на фондация „Луи Вюитон“, Fondation Louis Vuitton – Париж, Франция

Най-впечатляващи за мен бяха тези коридори, обгръщащи „кораба“

Тук дъждовната вода се събира и пречиства, за да се пълнят езерата около сградата, както и да се напояват висящите градини – Музей на фондация „Луи Вюитон“, Fondation Louis Vuitton – Париж, Франция

Тук дъждовната вода се събира и пречиства, за да се пълнят езерата около сградата, както и да се напояват висящите градини.

.

Стъкла, огледала, пречупващи светлината…

Музеят е финансиран от фондация

и носи името и логото на водещата марка Louis Vuitton, но след 55 години сградата ще премине в ръцете на Париж. Май французите знаят как се сключват договори и как да се грижат за града си.

Музей на фондация „Луи Вюитон“, Fondation Louis Vuitton – Париж, Франция

А в Париж има още толкова много музеи –

на Роден… на Пикасо… на Делакроа… музеят „Мармотан Моне“… Музеят Оранжери, представящ импресионистите… музеят Art Nouveau „Collection 1900“… Музеят Carnavalet за историята на Парижмузеят на Средновековието, наричан още Музей Клюни… Пти Пале… Гран Пале… музеи на виното, на куклите, на парфюмите, на кристала, на модата, на фалшификатите, на пушенето, на канализацията, та даже и на магията… Как да ги обиколиш всичките!

Но няма да си тръгнем без Версай

Очаквайте продължението

Автор: Павлина Д.

Снимки: авторът

КНощувки близо до Музея на фондация Луи Вюитон:



Booking.com

и около центъра Помпиду:


Booking.com

Други разкази от Париж или писани от Павлина Д.– на картата:


Париж и Павлина Д.

Цяла Франция ви очаква!



Booking.com

До Дубай като на шега (2): Музеят на Дубай, Мадинат Джумейра и Дубай Мол

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Влади продължаваме из Дубай. Първия ден успешно кацнахме и разгледахме близката околност, а днес вече сме на първата обиколка.

Приятно четене:

Музеят на Дубай, Мадинат Джумейра и Дубай Мол

част втора на

До Дубай като на шега

Ден Втори.

  1. 01. 2018 г. – четвъртък

Събуждам се към седем и поглеждам през прозореца. Кристално чисто небе, обещаващо прекрасен слънчев ден. Обличам се и бързам за закуската. Добре да си похапна, защото ни чака дълъг ден. За днес имаме да гледаме доста интересни неща. Ще се разходим до съседното

емирство Шаржа

– третото по големина емирство, което е с най-богатата и интересна история. Площта му е 2 600 кв. км между Дубай и Ажман и е управлявано от фамилията Ал Касими.

Заведоха ни до Синята джамия

Още на първата спирка докато чаках да се събере групата видях онези червени открити автобуси, които правят панорамни обиколки на забележителностите. И може да се снима от откритата част:

Big Bus Dubai:

WWW.BIGBUSTOURS.COM

Но нямах време да се возя на тях.

Там някъде имаше едно голямо кръгово кръстовище с много красиви цветни градини. В средата му на един постамент беше направен като паметник на една дебела разтворена книга – Kорана.

Дубай музей отвън

Дубай музей отвън

После ходихме да гледаме

Дубай музеум – Музея на Дубай,

поместен във внушителната крепост Ал – Фахиди (Al – Fahidi), построена през 1787 г. за да пази от морски набези тогавашното селце.

Там беше много интересно

На видеомонитори в отделни части на помещенията имаше клипчета, които разказват за живота такъв, какъвто е бил преди откриването на нефта и преди Емирствата да станат символ на технически бум и място от бъдещето. Фигури с реални размери създаваха впечатление за реалност.

Дубай музей отвън

В началото имаше много интересна

инсталация за охлаждане на въздуха – без ток и климатици.

Подобие на комин, изграден от зебло и преграден на четири от зеблото, така че по някакъв естествен начин да се разделя горещия (по-лек) от студения (по-тежък) въздух, които естествено да циркулират.

Мединат Джумейра – сук, Дубай

Мединат Джумейра – сук

След това направихме една обиколка покрай небостъргачите и спряхме за почивка, пазар и храна на

Мадинат Джумейра (Madinat Jumeirah), или както го наричат – Арабската Венеция

От тук се виждаше

седемзвездния хотел Бурж ал Араб



Booking.com

Горе на върха му има една площадка, приличаща на протегната чиния на длан – това е площадката за хеликоптери.

Разходихме се из Мадинат Джумейра

Много интересни канали и мостчета, пресъздаващи реалната Венеция. Пазара тук е много пъстър, но аз не съм тръгнал да пазарувам, а само да гледам. Така че по-набързо минах през него. А и внимавах да не се загубя, защото имаше много коридори, тунели и разклонения, които по нищо не се различаваха едно от друго, а и нямахме много време да се губим.

Каналите около Мединат Джумейра, Дубай

Каналите около Мединат Джумейра

Изморен и впечатлен от всичко това седнах на едно място по средата на пазара да пия кока кола. Сладолед ще ям по-късно на следващата спирка за почивка.

Разходката продължава към

Палм Джумейра – Палмата,

както я наричат. Построена като палма в морето върху изкуствен остров. Всяко листо от палмата е оформено като улица, на която са построени много скъпи къщи, предварително продадени за милиони. За построяването на всичко това тук били излети 7 милиона тона бетон (не вярвам, но така ни казаха) в морето.

Хотел

Хотел „Атлантис“ на Палмата – изкуствения остров в морето

На върха на палмата най-навътре в морето е

хотел „Атлантис“ –

най-луксозен и скъп.



Booking.com

Там спирахме да гледаме и снимаме. Та се питам кой ли може да си позволи да спи там. Сигурно от последния му етаж се вижда цялата палма, така си мисля.

Хотел

Тук някъде минава и монорейла (еднорелсово влакче – трамвай), от който се виждало много добре всичко това. Но на него не съм се возил.

Небостъргачите на Дубай

То от молове , небостъргачи и фонтани не ми остана време даже и за Миракъл гарден (после разбрах, че това били огромни градини километри дълги с милиони цветя). Само

фонтаните пред Бурж Кхалифа

ги гледах 12 пъти – и всеки път с различна мелодия. Всяка вечер завършваше там.

Небостъргачите на Дубай

Небостъргачите на Дубай

Обиколката за деня е вече към края си. Остава да видим и новия квартал Дубай Марина и да спрем за снимки при забележителния

спираловиден небостъргач с 90 градусово усукване – КайЕн Тауър

Тук бях наистина впечатлен от този небостъргач и всички останали около него. Можех да остана тук и да се прибера с метрото сам, но още не бях разбрал къде ми е станцията при хотела. Но пък разбрах коя е станцията тук на метрото. И ако ми остане време през следващите дни ще мога да дойда пак.

Прибираме се в хотела и ни оставят. Вече ми казаха къде ми е метрото тук – спирка Дейра Сити център – само на 200 метра от хотела. Оставям си нещата и

отивам да се возя на метро

Вземах си билет и отивам да гледам фонтаните за първи път. Слизам в метрото и се качвам в последния вагон. Защото знам, че там ми е мястото. Вагоните са пет и всеки е за определена категория хора. Първия е за хора със златни карти, има вагон за Вип и т. н. Но един ден нещата се объркаха и

изпаднах в ситуация, която никога няма да забравя

Е, добре, ще я спомена сега – в една от последните вечери след фонтаните бързах да се прибирам, за да не затвори метрото и излизайки от ескалатора виждам, че метрото е там, няма никой да се качва и всеки момент ще тръгне. Вземам останалите стъпала от ескалатора на бегом и се бутам в метрото, заобикаляйки някаква странна преграда от колчета и лентички, мислейки си, че се качвам в последния вагон. И когато вратите се затвориха

виждам на тях символа – силует за жени и майки с деца

Поглеждам с периферно зрение наляво, поглеждам надясно –

само забулени жени и майки с деца

Изтръпнах. Викам си край, убиха ме.. Със затаен дъх и вцепенен поглед, чакам да спре на следващата спирка, за да се преместя, където ми е мястото. То аз съм се бил качил в последната врата на четвъртия вагон. А някои влакове са цели – от край до край няма прегради между вагоните. Но този имаше.

Та да продължим.

Отивам на фонтаните. Слизам на Дубай Мол

и тръгвам да излизам. Смаях се – то няма излизане. Знам, че трябва да отида някъде пред Бурж Кхалифа. Но не знам как.

Дубай мол, Дубай

Следвам тълпата, която слезе от метрото тук. По едни стъпала надолу за излизане от метрото, после по едни тунели, коридори, движещи се пътеки, тунели, коридори, наляво, надясно. 15 минути.

През това време гледам как отминавам небостъргача, а пътеката няма край. Чак докато стигна до Мола. И през мола още 15 минути, като се оглеждам на всички страни за информационните табели там за това кое накъде е, докато стигна до фонтаните. И то на бърз ход.

Сигурно имаше 2 километра през тунелите и коридорите от метрото до мола. И в мола вече има табели – за аквариума накъде, за фонтаните накъде, за ледената пързалка, за водопада и т. н. Та,

влизам в мола

Започва се с банкомати, след това са местата за получаване на пари по други начини – Уестър юнион, следват чейнч бюрата за обмяна на валута – всичко е подредено. Само направо през мола до края на този коридор, стигам до една голяма табела с надпис „Добре дошли“, която ще ми е ориентир накъде да завия на връщане. Защото

молът е голям – колкото 50 футболни игрища

После надясно пак до края, после пак на дясно, после три нива надолу и през една врата навън и съм пред фонтаните. Има и открита тераса едно ниво по-нагоре, но там имаше голяма опашка, защото мястото отвън е малко и има охрана, която контролира потока от желаещи да гледат отвисоко. (За любопитните, ето интересен клип от интернет – с музиката, която най-много ми хареса за фонтаните:

От метрото до фонтаните на бърз ход през мола, през тълпата ми е 35 минути. И вече чакам фонтаните – изморен, изпотен стигнах.

Тази вечер

гледам фонтаните пет пъти –

в 18:30, в 19, после в 19:30, след това в 20:00 и накрая в 22:00 ч. След второто гледане седнах да похапна малко и докато хапвах разни скъпи, пикантни и малки като количество неща, фонтаните минаха още два пъти.

След 20:00 ч, минах да направя една обиколка вътре в мола.

Бях много впечатлен. Това се казва Мол,

не като нашите махленски шопинг центрове. Мол – един милион кв.м. площ, 1 200 магазина (поне 150 са за обувки), паркинг за 10 000 коли, на девет нива. Подът излъскан до блясък. Загубих представа за време , пространство и пари – защото тук всичко е блясък и лукс.

И така в края на цялата тази обиколка за деня се прибирам до хотела и

отивам до Арабския ресторант,

който ми е точно пред хотела и сядам да пия капучино на една маса отпред (нарекох си я моята маса, защото всяка вечер сядах на нея). А и за днес вече съм ял и преял – из мола – ресторанти, сладоледи, фрешове, десерти.

Пред мен е пътя, гледам трафика и минувачите, които се разхождат по къси ръкави и къси панталонки.

През пътя ми е също един друг мол – Дейра сити център.

Всички молове тук работят до към полунощ,

а този арабски ресторант до към три през нощта. Капучиното тук е около 19 дирхама. Но отгоре е много интересно изрисувано като листо.

През другите вечери тук ям ориз, защото не е много скъпо. Общо взето тук каквото и да ям, все е пикантно и ми изгаря езика и гърлото , но се свиква.

Полунощ отдавна е минала. Ден, изпълнен с много приключения.

На другия ден обиколките продължават.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Георгиев

Снимки: авторът

Ето още места за престой в Дубай:



Booking.com

Други разкази свързани със Дубай – на картата:

Дубай

Емирствата не са само Дубай – ето къде можете да отседнете из ОАЕ



Booking.com

Света София и некрополът на Сердика

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

София не е точно световен град – не е град, който човек „трябва“ да посети в живота си, подобно на Виена, Париж или Ню Йорк. Но и София има своя чар и своите „магийки“. За една от тези магийки ще ни разкаже днес Жоро – това е съвсем скоро откритото за посещение подземие на черквата Света София в града. И тъй като и аз самия имах времето да го видя, мога да ви кажа с чиста съвест: това е великолепно място!

Приятно четене:

Света София

и некрополът на Сердика

Най-интересното от един град се крие под повърхността му

За София това важи с пълна сила и тези дни имах шанса да се убедя с очите си. Разбира се, всички знаем за хилядолетната история на нашата столица и останките на древна Сердика, които продължават да се появяват на различни места в самия център на града. Освен това много от нас ежедневно минават покрай един от най-отличителните символи на столицата – византийския храм „Св. София“. Много по-малък е процентът на онези, които знаят какво се крие точно под нивото на църквата.

Света София

 

Всъщност „крие се“ не е най-точното определение. С изненада научих, че през май тази година е отворил

подземният музей на храма „Св.София“,

който показва в почти пълната си цялост едно скрито досега културно-историческо богатство на столицата – древния некропол на Сердика, където в продължение на над 2 века (от третата четвърт на II до третата четвърт на IV век са погребвани жителите на Константиновия град.

Храм „Света София“, улица „Париж 2, 1000 София, България

 

Каменни саркофази, различни по форма и мащаб в зависимост вероятно от обществения статут на покойника, са разположени на различни нива в истински лабиринт от стълби, коридори и прихлупени галерии, изкопани на ръка от археолозите.

Некропол на Сердика – Света София

 

Влизаме в музея по новички стълби, водещи към добре осветено предверие. Посреща ни младо момиче, което усмихнато обяснява от кога датира проучвателната работа по археологическия обект и внимателно ме поправя, когато се опитвам да налучкам в кои години тук се е трудил проф. Богдан Филов. На входа има картички и брошури, които за разлика от повечето родни музеи са произведени тази година, а не преди Десети.

Некропол на Сердика – Света София

 

Още с първите стъпки усещаш, че си попаднал в съвременен музей. В нишата отдясно се върти клипче от поредицата на Камен Воденичаров „Пет минути София“, което разказва за блясъка на древна Сердика. На метри от прожектора хипнотично е осветена огромен каменен саркофаг. Това е едва началото на изумителна разходка все по-дълбоко под земята и все по-назад в годините, когато на същото това място е било гробището на знатните византийци.

 

Некропол на Сердика – Света София

Разкритите гробници са десетки и всяка от тях е различна по форма – полусферични, цилиндрични, масивни и тежки правоъгълни саркофази; зидани гробници с малко прозорче, през което вероятно са вкарвали тялото на починалия…

Целият музей е организиран под формата на разходка нагоре-надолу покрай гробниците по остъклени пътеки и стъпала, с художествено осветление и множество информационни табели.

Не съм си представял, че в София може да има подобен музей!

А какво по-логично от това за град с толкова древна история?! Просто вече толкова сме свикнали да виждаме демонстрации на тотално безхаберие, що се отнася до поддържането на исторически ценности, че подобен вид на музей изглежда сюрреалистично.

Некропол на Сердика – Света София

Без съмнение едно от най-интересните неща в подземната галерия са запазените древни мозайки. Към момента обаче оригиналите са в Археологическия музей и са заменени от пана с репродукции. Четох някъде, че предстои връщането им долу, което със сигурност ще привлече още посетители.

Некропол на Сердика – Света София

 

 

Завършваме разходката си във византийския некропол с истинско удовлетворение от неочакваната находка. Посещението на музея се превърна в добрата новина на деня – значи все пак е възможно дори и у нас! Малко оптимизъм и дано повече хора видят чудесата, над които ходим, без да подозираме за съществуването им.

Автор: Георги Грънчаров

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със София – на картата:

София

Исландия (12 ден): Краят на пътуването

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
Днес е последният ден от пътуването из Исландия заедно с Гергана. В „нулевия“ ден пристигнахме в Рейкявик, е през първи ден заминахме към Синята лагуна, после поехме към гейзерите и водопадите на Исландия, посетихме известния вулкан Еяфялайокул и близките глетчери, тръгнахме по непреодолимите части на страната, които в крайна сметка преминахме. Миналия път започнхам петия ден от приключението в приказната Исландия, който иимаше и продължение. За последно търсихме тъмната страна на Исландия, в началото на седмия ден тръгнахме на „лов“ за китове и на риболов, в първото продължение видяхме как са живели древните исландци, а във  второто продължение ходихме на църкваВ началото на осмия ден родължихме към горещите извори Hveravellir и областта Kjolur, а в продължението посетихме едно стадо тюлени. Началото на деветия ден тръгнахме към Западните фиорди, който ден завършихме в Патрексфиорд. В началото десети ден навлязохме в Царството на птиците, който ден завършихме с откриването на заветната птица, а в предпоследния единайсети ден бяхме из западната част на страната Днес ще бъдем в Рейкявик – ще видим HARPA, един истински исландски музей с много отговори и Катедралата на Рейкявик     Приятно четене:  

Исландия

ден 12

Краят на пътуването

Ето го и последния ден в тези приказни и неочаквани земи; предвкусваме заминаването още от вчера, но някак се опитване да не обръщаме внимание на горчилката. За целта имаме програма за деня и тя, разбира се, започва в

HARPA

Harpa е новата концертна зала на Рейкявик, за която жителите на града мечтаят от много, много, ама много отдавна. За нация, чиито основи са изплетени от музика, липсата на адекватно място, посветено на Нейно Величество Музиката, е било болезнено и горчиво. Въпреки краха на исландската икономика преди няколко години и многото стопирани проекти, залата вече е факт – построена в периода на най-тежката криза, вероятно с много компромиси и перипети, но – факт. Архитектурните блогове в мрежата следяха от близо прогреса ѝ, има достатъчно филмчета с интервюта с архитекти и дизайнери, снимки и коментари за любопитните; ще спестя разказите на авторите и концепцията и ще ви разкажа само личното си впечатление :) Harpa (което означава просто арфа) се вижда отвсякъде – достатъчно е само да се излезе на крайбрежната улица

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

    Сградата е обърнала гръб на водата. Концентрирана e във взаимоотношението си с градската тъкан толкова, че със същия успех би могла да не се намира директно на waterfront-а. Harpa е избутана в дъното на имота, досами водата, за да освободи пред себе си място за подобаващия площад. Все пак, на площада има нужното за всеки уважаващ себе си датски архитект водно огледало – като компенсация. Фасадата моментало заковава погледа, така че не оставя много време за градоустройствени размисли

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

 Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

 Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

      Влизаме вътре

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

 Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

  Най-специфичния и оправдан ефект на безумно скъпо струващата обемна фасада се проявява не отвън, а в интериора – кубичните елементи хвърлят фантастични сенки навсякъде. Смесено с ефекта от цветните стъкла, крайното усещане е неочаквано игриво и занимателно за черно-сивата строгост на фоайетата

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

 Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

  Е, има и цветни петна, макар моето усещане да е, че някой в последния момент е сменил удивително подхождащото цикламено с оранжево

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

  Всъшност залата все още не фуункционира напълно – разпределителното фоайе в единия край е цялото в скеле от вътре, част от дограмата още се тества (което означава и подменя – там, където не отговаря на необходимите критерии…). Исландците са толкова горди и нетърпеливи да ползват новата си придобивка, че строителните работи не им правят впечатление, заградените зони грижливо се заобикалят, а хората със строителни каски просто се сливат с интериора. Преди да влезем в самите зали

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на РейкявикHarpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

    Aмфитеатрална зала със специални странични пана за променлива акустика, без дигитално подсилване на звука

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

  Двойна (делима) зала с равен под, променлива акустика (въртящи се странични пана), прибиращи се амфитеатрални места, възможности за симултанен превод и дигитализиран звук

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

  Зала с равен под, променлива акустика без дигитално вмешателство и “цветомузика” (не се подигравам – просто така наричам това наум) – подготвена за

мюзикъла Коса

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

  и нейно Величество – Главната Зала

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

  Червеното трябвало да асоциира огън, лава или нещо подобно. Странно, личното ми усещане е, че не им се е получило особено През цялото време се оглеждам за Органа – онзи, големият, умопомрачителният, символът на Исландия, органът с главно О…. та какво би била концертна зала в Исландия без орган!???! Дори селските църкви са оборудвани поне с хармониум, при това от стотици години! А залата – залата трябва да притежава нещо несравнимо, уникално, произведение на изкуството във всяко отношение, орган, само от видът на който да ти се подкосяват кракат! А звукът – звукът му трябва да е такъв, че да се говори за него би било светотатство, защото няма такива думи в никой земен език…. ако никога не сте чували орган на живо, няма да ме разберете, а аз съм чувала само органа на Зала България; в Исландия очаквам да видя Бащата, органът на всички органи – и мястото му би било точно в тази зала; знам, че едва ли ще имам шанс да го чуя, но въпреки това тръпна в очакване на тази среща; сякаш очаквам да зърна духът на цяла една нация, сакаш като го видя – и ще разбера

орган НЯМА

Все от някъде е трябвало да орежат бюджета :( Докато се опитвам да преглътна недоумението и разочарованието си, се уговаряме с нашия любезен домакин – екскурзовод в Рейкявик – Емил. Той, без дори да подозира, ни води на място, съдържащо точно това, от което имаме нужда в момента – отговори

Исландски музей, Рейкявик

  И на други места има такива музеи – с истински сгради от едно време, млади хора, облечени в съответните носии с подобаващо поведение и разкази за начина на живот преди примерно 300 години. На другите места, обаче, дори не сме изпитвали потребност да влезем, камо ли – да разпитваме

Исландска носия

Исландска носия

Исландска носия

  Тук – когато т.нар. “беседа” започна, не откъсваме поглед от устата на младото момче, което разказва, докато ни развежда през част от сградите-експонати. И на всяко местенце, където ни е удава възможност – питаме.

Питаме за какво ли не –

защо няма гори, кога са ги изсекли, как са се топлели, какво са ядяли, как са съхранявали храната, стигала ли им е…. Изобщо, питаме как са оцелявали, защото Исландия върви по тънкия ръб, делящ свръхчовешкото оцеляване, което не оставя физически и умствени ресурси за друго и най-големите майстори и умове на северноевропейската култура. И не е сигурно дали е от едната или от другата страна на този ръб От 50 години къщите се отопляват с гейзерна вода, стадата са огромни, електрическия потенциал на водните и топло-централите е фантастичен, на север вадят алуминий, а природата е най-умопомрачителното нещо, което съм виждала. Нация, с размер на провинциален европейски град, ражда поне по няколко световноизвестни музикални имена всяко десетилетие. Място с пазена и тачена история, където хората са можели да четат, пишат, смятат и редят поезия преди 1000 години. Всичките. В същото време националната болест на исландския народ е Алцхаймер, болестта на неизползвания, на закърняващия ум… ??? Когато преди няколко години препрочетох Атомна база на n-айсти път, затварянето на задната корица ме остави със същото едва доловимо неразбиране, с което я затворих първия път, преди 20 години; има нещо в начина на мислене и ценностната система, което е отвъд способностите ми, отвъд разбирането. Съзнанието ми не обича такива невъзможности (сигурно затова дойдохме), но дванадесетте дни, прекарани в лутане из острова не ме доведоха и на милиметър по-близо до отговора…. За довиждане влизаме в

един от символите на Рейкявик

Катедралата в Рейкявик

Катедралата в Рейкявик

[caption id="" align="aligncenter" width="614"]Катедралата в Рейкявик Олтарът[/caption]     Тук, разбира се, има орган [caption id="" align="aligncenter" width="612"]Катедралата в Рейкявик Органът[/caption]

Катедралата в Рейкявик

    По пътя за летището Исландия ни изпраща крайно подобаващо

Птица, Исландия

Птица, Исландия

Птица, Исландия

  Край :) Автор: Гергана Милушева       Снимки: авторът       Други разкази свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="428"] – на картата:       [geo_mashup_map height="450" width="570" zoom="auto" map_content="global" map_cat="428" auto_info_open="false" marker_select_highlight="true" marker_select_center="true"]       [geo_mashup_category_name map_cat="428"]Днес е последният ден от пътуването из Исландия заедно с Гергана. В „нулевия“ ден пристигнахме в Рейкявик, е през първи ден заминахме към Синята лагуна, после поехме към гейзерите и водопадите на Исландия, посетихме известния вулкан Еяфялайокул и близките глетчери, тръгнахме по непреодолимите части на страната, които в крайна сметка преминахме. Миналия път започнхам петия ден от приключението в приказната Исландия, който иимаше и продължение. За последно търсихме тъмната страна на Исландия, в началото на седмия ден тръгнахме на „лов“ за китове и на риболов, в първото продължение видяхме как са живели древните исландци, а във  второто продължение ходихме на църкваВ началото на осмия ден родължихме към горещите извори Hveravellir и областта Kjolur, а в продължението посетихме едно стадо тюлени. Началото на деветия ден тръгнахме към Западните фиорди, който ден завършихме в Патрексфиорд. В началото десети ден навлязохме в Царството на птиците, който ден завършихме с откриването на заветната птица, а в предпоследния единайсети ден бяхме из западната част на страната Днес ще бъдем в Рейкявик – ще видим HARPA, един истински исландски музей с много отговори и Катедралата на Рейкявик     Приятно четене:  

Исландия

ден 12

Краят на пътуването

Ето го и последния ден в тези приказни и неочаквани земи; предвкусваме заминаването още от вчера, но някак се опитване да не обръщаме внимание на горчилката. За целта имаме програма за деня и тя, разбира се, започва в

HARPA

Harpa е новата концертна зала на Рейкявик, за която жителите на града мечтаят от много, много, ама много отдавна. За нация, чиито основи са изплетени от музика, липсата на адекватно място, посветено на Нейно Величество Музиката, е било болезнено и горчиво. Въпреки краха на исландската икономика преди няколко години и многото стопирани проекти, залата вече е факт – построена в периода на най-тежката криза, вероятно с много компромиси и перипети, но – факт. Архитектурните блогове в мрежата следяха от близо прогреса ѝ, има достатъчно филмчета с интервюта с архитекти и дизайнери, снимки и коментари за любопитните; ще спестя разказите на авторите и концепцията и ще ви разкажа само личното си впечатление :) Harpa (което означава просто арфа) се вижда отвсякъде – достатъчно е само да се излезе на крайбрежната улица

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

    Сградата е обърнала гръб на водата. Концентрирана e във взаимоотношението си с градската тъкан толкова, че със същия успех би могла да не се намира директно на waterfront-а. Harpa е избутана в дъното на имота, досами водата, за да освободи пред себе си място за подобаващия площад. Все пак, на площада има нужното за всеки уважаващ себе си датски архитект водно огледало – като компенсация. Фасадата моментало заковава погледа, така че не оставя много време за градоустройствени размисли

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

 Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

 Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

      Влизаме вътре

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

 Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

  Най-специфичния и оправдан ефект на безумно скъпо струващата обемна фасада се проявява не отвън, а в интериора – кубичните елементи хвърлят фантастични сенки навсякъде. Смесено с ефекта от цветните стъкла, крайното усещане е неочаквано игриво и занимателно за черно-сивата строгост на фоайетата

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

 Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

  Е, има и цветни петна, макар моето усещане да е, че някой в последния момент е сменил удивително подхождащото цикламено с оранжево

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

  Всъшност залата все още не фуункционира напълно – разпределителното фоайе в единия край е цялото в скеле от вътре, част от дограмата още се тества (което означава и подменя – там, където не отговаря на необходимите критерии…). Исландците са толкова горди и нетърпеливи да ползват новата си придобивка, че строителните работи не им правят впечатление, заградените зони грижливо се заобикалят, а хората със строителни каски просто се сливат с интериора. Преди да влезем в самите зали

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на РейкявикHarpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

    Aмфитеатрална зала със специални странични пана за променлива акустика, без дигитално подсилване на звука

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

  Двойна (делима) зала с равен под, променлива акустика (въртящи се странични пана), прибиращи се амфитеатрални места, възможности за симултанен превод и дигитализиран звук

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

  Зала с равен под, променлива акустика без дигитално вмешателство и “цветомузика” (не се подигравам – просто така наричам това наум) – подготвена за

мюзикъла Коса

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

  и нейно Величество – Главната Зала

Harpa (Арфа) – новата концертна зала на Рейкявик

  Червеното трябвало да асоциира огън, лава или нещо подобно. Странно, личното ми усещане е, че не им се е получило особено През цялото време се оглеждам за Органа – онзи, големият, умопомрачителният, символът на Исландия, органът с главно О…. та какво би била концертна зала в Исландия без орган!???! Дори селските църкви са оборудвани поне с хармониум, при това от стотици години! А залата – залата трябва да притежава нещо несравнимо, уникално, произведение на изкуството във всяко отношение, орган, само от видът на който да ти се подкосяват кракат! А звукът – звукът му трябва да е такъв, че да се говори за него би било светотатство, защото няма такива думи в никой земен език…. ако никога не сте чували орган на живо, няма да ме разберете, а аз съм чувала само органа на Зала България; в Исландия очаквам да видя Бащата, органът на всички органи – и мястото му би било точно в тази зала; знам, че едва ли ще имам шанс да го чуя, но въпреки това тръпна в очакване на тази среща; сякаш очаквам да зърна духът на цяла една нация, сакаш като го видя – и ще разбера

орган НЯМА

Все от някъде е трябвало да орежат бюджета :( Докато се опитвам да преглътна недоумението и разочарованието си, се уговаряме с нашия любезен домакин – екскурзовод в Рейкявик – Емил. Той, без дори да подозира, ни води на място, съдържащо точно това, от което имаме нужда в момента – отговори

Исландски музей, Рейкявик

  И на други места има такива музеи – с истински сгради от едно време, млади хора, облечени в съответните носии с подобаващо поведение и разкази за начина на живот преди примерно 300 години. На другите места, обаче, дори не сме изпитвали потребност да влезем, камо ли – да разпитваме

Исландска носия

Исландска носия

Исландска носия

  Тук – когато т.нар. “беседа” започна, не откъсваме поглед от устата на младото момче, което разказва, докато ни развежда през част от сградите-експонати. И на всяко местенце, където ни е удава възможност – питаме.

Питаме за какво ли не –

защо няма гори, кога са ги изсекли, как са се топлели, какво са ядяли, как са съхранявали храната, стигала ли им е…. Изобщо, питаме как са оцелявали, защото Исландия върви по тънкия ръб, делящ свръхчовешкото оцеляване, което не оставя физически и умствени ресурси за друго и най-големите майстори и умове на северноевропейската култура. И не е сигурно дали е от едната или от другата страна на този ръб От 50 години къщите се отопляват с гейзерна вода, стадата са огромни, електрическия потенциал на водните и топло-централите е фантастичен, на север вадят алуминий, а природата е най-умопомрачителното нещо, което съм виждала. Нация, с размер на провинциален европейски град, ражда поне по няколко световноизвестни музикални имена всяко десетилетие. Място с пазена и тачена история, където хората са можели да четат, пишат, смятат и редят поезия преди 1000 години. Всичките. В същото време националната болест на исландския народ е Алцхаймер, болестта на неизползвания, на закърняващия ум… ??? Когато преди няколко години препрочетох Атомна база на n-айсти път, затварянето на задната корица ме остави със същото едва доловимо неразбиране, с което я затворих първия път, преди 20 години; има нещо в начина на мислене и ценностната система, което е отвъд способностите ми, отвъд разбирането. Съзнанието ми не обича такива невъзможности (сигурно затова дойдохме), но дванадесетте дни, прекарани в лутане из острова не ме доведоха и на милиметър по-близо до отговора…. За довиждане влизаме в

един от символите на Рейкявик

Катедралата в Рейкявик

Катедралата в Рейкявик

[caption id="" align="aligncenter" width="614"]Катедралата в Рейкявик Олтарът[/caption]     Тук, разбира се, има орган [caption id="" align="aligncenter" width="612"]Катедралата в Рейкявик Органът[/caption]

Катедралата в Рейкявик

    По пътя за летището Исландия ни изпраща крайно подобаващо

Птица, Исландия

Птица, Исландия

Птица, Исландия

  Край :) Автор: Гергана Милушева       Снимки: авторът       Други разкази свързани с Исландия – на картата:       За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе :)

Пътуване до Гитхорн, Холандия (част втора)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме разказа на Янита за холандското селце Гитхорн, с което се запознахме предишния път. Сега – продължаваме :)

Приятно четене:

 

 

Пътуване до Гитхорн, Холандия

част втора

 

В

старата част на Гитхорн

някои от къщите функционират като хотели, но може да се наеме и традиционна частна къща за малка или по-дълга ваканция, както направихме и ние. Къщите са обзаведени и разполагат с всички необходими удобства, дори със сепаре в градините за уединение и скриване от погледите на тълпата отвън. Е, разбира се може и да се закупи къща на цена от 350 хил. евро нагоре. Ако някой е решил да се занимава с местен туристически бизнес, има хубави къщи в централната част, обявени за продан.

 

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

За разлика от италианския град Венеция,

Гитхорн е с хипнотично зелена природа –

нещо също типично за холандския селищен стил. Строга, геометрична естетика, стерилна красота и пищна зеленина, оформлението на която си е направо изкуство. Свещен холандски стил, типичен за цялата страна. Къщите и градините много внимават да не приличат една на друга, и да са винаги в конкуренция по красива изящност, поддържаност и оригиналност. Точно това лице на околния свят в Холандия ми харесва най- много. И ми липсва, ако съм далече от тук.

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

 

Привечер и нощем тишината е необезпокоявана от нищо. Чува се само сънливият бръм на насекомите, които кръжат над водата. Из тръстиките се крият патици, някъде квакат жаби, над водата танцуват полупрозрачни мъгли от нощна влага. Във властта на това спокойствие времето забавя своя ход и спира.

8355 Giethoorn, Нидерландия

 

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

 

Зеленината, тишината и спокойствието привличат в топлите дни на пролетта, лятото и есента тук туристи от цял свят. Гитхорн е специална туристическа дестинация в Холандия за японци, германци, италианци, индийци… Специално за гостите от тези страни

ресторантите изписват менютата си на тези езици

Те звучат навсякъде и затвориш ли очи, околното става неназовимо и с неопределимо местоположение. Няма го онова усещане за принадлежност към място, за което се ориентираш по езика.

В старата част на селото има италианска пицария „PizzeriaFratelli”, мястото е известно като Малката Италия.

 

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

И тъй като

Гитхорн е ваканционно селище,

най- много е посещавано в активния летен сезон. Холандците казват, че през зимата тук нищо не се случва: няма многоезична глъч, няма фотографи, няма многоцветни тълпи или фестивали; нищо, освен местните жители, които се пързалят с шейни и кънки из замръзналите канали- любопитна причина, заради която ще се върна в Гитхорн още през тази зима.

 

 

Giethoorn, Nederland

Giethoorn, Nederland

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

 

Селото придобива някаква известност в културните среди още в средата на миналия век, когато холандският режисьор Берт Ханстра снима свой комедиен филм там. И малко по малко селото се оформя и като културно средище. В старата част на Гитхорн се намира

музеят „Старата Земя“ (De Oude Aarde),

в експозицията му се представя колекция от кристали и полускъпоценни камъни.

 

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

Интересна

колекция от исторически превозни средства (антики)- The Histo-Mobil,

включително фермерски инвентар са изложени на открито в двора на музея.

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

 

В близост до музея е старата грънчарница, която предлага от онези типично холандски сувенири в бяло и синьо, с изрисувани по тях обичайните за Холандия символи: вятърни мелници, дървени обувки, лалета… Интересна находка се оказа и

галерията Gloria Maris,

от където никой не може да си тръгне, без да си е купил някакъв сувенир. От магазина за минерали с една интересна нощна лампа от оранжев кристал се сдобих и аз.

 

 

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

В миналото селяните са се занимавали основно с лов и риболов, събиране на тръстика и торф, фермерство и животновъдство. Тези човешки дейности са съхранени и до днес, макар да имат съвсем друг по- скоро атракционен облик. Към тях се добавят и модерните дейности хотелиерство и ресторантьорство.

На всеки ълъл в Гитхорн има кафенета или ресторанти, които предлагат вкусна традиционна и не чак толкова традиционна кухня.

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

С разрастването на селото в ново време се изгражда т.нар. нова част, в която наред с водните улици си има и асфалтови, по които е възможно придвижването с всякакъв автомобилен или автобусен транспорт.

В новата част от селото

се намират модерните сгради, яхтеното пристанище, обществените сгради и магазини, както и къмпинга за каравани. Всъщност при влизане в селото, всеки се запознава първо с новоизградената  част от населеното място.

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

Гитхорн, Холандия

Giethoorn, Nederland

Такова е село Гитхорн в Холандия и такива бяха моите три денонощия там. Толкова бързо минаха тези три хубави дни и нощи… И ако бяхме отишли само две седмици по- рано, щях да бъда и свидетел на концерт на онази сцена- кораб насред езерото- още един повод за завръщане. Винаги казвам така, когато оставям част от сърцето си на някое любимо място или при някой любим човек, за да ми спомня и да ме завръща.


Giethoorn Holland in Netherlands

Панорама Гитхорн, Холандия


in Netherlands

Панорама Гитхорн, Холандия

Гитхорн, Холандия

 

Автор: Янита Николова

Снимки: авторът 

 

Други разкази свързани с Холандия – на картата:

 Холандия