Tag Archives: нощен живот

По срещи в Bucuresti (2)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Преди доста месеци отидохме заедно с Бистра в Букурещ – днес ще продължим из румънската столица.

Приятно четене и гледане!

По срещи в Bucuresti

част втора

Здравей отново, драги читателю!

Дойде време да поемем на разходка из букурещките потайности и да видим какви неща за гледане има из румънската столица. Готов ли си за това приключение? Да? Слушай тогава…

Кратък курс по елементарен румънски – за всеки случай

Няма как човек да разглежда ефективно и да разбира какво се случва около него без елементарни познания по езика. Затова, драги ми читателю, се чувствам длъжна да те ограмотя и да ти кажа кои са най-елементарните фрази на румънски, които ще ти трябват за да си общуваш ефективно с хората, поне на елементарно ниво.

Румънците са много отзивчиви (противно на нашето мнение, че приличат на „студени западняци“) и повечето млади хора знаят поне три фрази на английски, но за сложна комуникация трудно може да се говори. По-възрастното поколение почти не говори езика, така че за да си комуникирате добре е най-хубаво да позапомните няколко фрази на румънски, за всеки случай.

Ако вече се чудиш от какъв зор превръщам пътеписа в урок по румънски, веднага ще ти дам една хубава причина, драги ми читателю – всеки обича да чуе как чужденец си кълчи езика да произнесе поне „благодаря“ на неговия език. Ако ги питате обаче, всички единодушно ще ви отговорят, че няма за какво да се учи румънски (също като нас, и те не ценят езика си и се смятат за малка и незначителна страна). Въпреки това, три фрази на румънски, дори и произнесени с калпав акцент, гарантирано ще предизвикат усмивки и ще отворят врати. Така че, нека да понаучим малко елементарен румънски…

Първата шокираща новина, която имам за теб е, че в румънския има много, ама много български думи. Те се произнасят по същия начин и много често значат същото като на български (само се пишат мааалко по-странно). Вторият шок, който имам за теб е, че съвременният румънски е единственият пряк наследник на латинския. Затова, доста от думичките в румънския са взети от там (което може да е малко плашещо ако вземеш да учиш граматика, но няма да се задълбаваме).

Да започнем с най-елементарните фрази – „да“ и „не“. Как ли са те на румънски? Имам изненада за теб, драги ми читателю, защото тук нещата са повече от лесни – да и не на румънски са „da“ и „nu“, произнасяно в доста от случаите като „ne“. Яко, а? Елементарните поздрави са следните:

„Добро утро!“„Buna dimineata“ (чете се като „бунъ диминяца“)

„Добър ден!“„Buna ziua“ (чете се като „бунъ зиуа“)

„Добър вечер!“„Buna seara“ (чете се като „бунъ сяра“)

„Лека нощ!“„Noapte buna“ (чете се като „ноапте бунъ“)

Отговорът на всеки един от тези поздрави е или повторение на фразата, или просто „buna“, в смисъл „добра да е“. Впрочем, „buna“ значи и „здравей“. Фразата за „довиждане“ пък е „la revedere“ като се произнася като една дума „лареведере“.

Произнасянето на тези фрази правилно (което никак не е трудно), ви гарантира следващи шантави фрази на румънски, така че това със сигурност ще ви трябва:

„Не говоря румънски.“„Nu stiu romaneste“ (чете се като „ну щиу румънещи“)

Тук изписвам думите без чафките и опашките, които имат при изписване на румънски и една от причините е да не те стресирам, драги ми читателю, тъй като аз поне като видя хиляда и една чафки по буквите изпадам в потрес.

Едни от най-важните думи, които трябва да запомните са „благодаря“ съответно „multumesc“ (чете се като „мулцумеск“) или „multumim“ (чете се като „мулцумим“) ако е учтива форма за благодаря и  и „моля“ –  „cu placere“ (чете се почти като една дума „куплачере“, румънците обикновено мърморят това под нос), което в буквален превод значи „за мен е удоволствие“.

Ето още няколко важни фрази, без които няма как да минете ако сте в Румъния:

„вход“„intrare“ (чете се като на италиански „интраре“)

„изход“„iesire“ (чете се като „иешире“)

„забранено“„interzis“ (това по-често ще го виждате написано, отколкото да трябва да го четете, но все пак, чете се приблизително като „интерзис“)

„билет“„bilet“ (изненадааа!)

Ако искаш съвсем да шашнеш своите румънски домакини, можеш да кажеш ето това „sa traiasca romaneasca“ или „sa traiasca romania“ (първото се чете като „са тряска румъняска“, не се хили, драги читателю, не се майтапя ни най-малко, а и двете значат „да живее Румъния“). Гарантирам, че ако румънските домакини не паднат под масата от смях след тази фраза, значи не са румънци.

Няма да те отегчавам повече с румънски фрази, драги ми читателю, само ще вметна, че има доста думи, които са същите като на италиански.  Освен това можеш да разбираш доста от думите със следния трик – когато думата завършва на „-ul“ и нищо не ти говори, просто разкарай окончанието и ще получиш смислена за теб дума. Пример: „aeroport-ul“ – летище.

Общо-взето, ако си учил италиански, испански или имаш някакви познания по френски и латински, в комбинация с българския ще разбираш някои неща. Затова, да прекратим езиковия урок (по-късно ще си говорим за храна) и да преминем нататък.

Особености на румънската национална мизантропия

Национален спорт на българите е да плюят България. Колко е гадно, мръсно, колко са ни корумпирани политиците и пр… Докато плюем собствената си държава обаче, обикновено даваме за пример съседите – вижте ги гърците как успяват да си изкрънкат пари и как излизат на протест при най-малкото нещо, което им нарушава интереса, вижте ги сърбите как не цепят басма никому, вижте ги румънците какви са богати… и всякакви други подобни. В протежение на цялото това нещо обаче не ни хрумва, че националният спорт „плюене на държавата“ може да съществува извън пределите на страната ни.

Оказва се, че каквото и да мислим за България, не сме единствените, които плюят държавата си. Румънците, например, не правят изключение. В представата на българите, румънците са онези паралии от Букурещ, които минават транзит през родината с лъскавите си возила на път за гръцките курорти или пък други, не чак толкова заможни, но все пак състоятелни хора, които наводняват родното северно Черноморие. За българите Румъния има несравнимо по-добри и по-поддържани пътища (който е бил, може да потвърди, особено в Трансилвания), по-развит културен туризъм и уредени туристически обекти, много по-добър ред и законност (за румънските катаджии се носят мрачни легенди, че не само че не вземат подкупи, но и следят нарушителите с хеликоптери!!!) и гражданско общество (съдейки по протестите последните години и по факта, че имат министри в затвора заради корупция). Нещата стигат до там, че Северозападът на България къде на шега, къде сериозно искаше да се присъединява към Румъния, защото там било по-хубаво… В Румъния също така има прекрасна природа и невероятни зимни курорти (все пак Карпатите ли са това, или какво?!) и там изобщо всичко е по-яко и тревата расте по-зелена от другата страна на Дунава…

Какво обаче мислят румънците за обствената си държава?

Ами същото което мислим ние за своята. Като начало – пътищата са им стари, тесни и лошо (!!!!) поддържани. Един човек ми каза, че през последните 27 години не били направили нито един метър магистрала, пък ние в България сме били по-добре, имали сме магистрали (ти да видиш!!!!). Плюят, че нямат добри пътища, които да минават през Карпатите, пък ние имаме през нашите планини. Когато споменавам за Трансфагарашан, те ми казват, че много бавно се пътува и не става да въртиш по завоите часове наред. Пътищата в Букурещ пък им били тесни и изобщо не ги поддържали като хората – никой не си мърдал пръста да разшири трите ленти в едната посока.

Тъй като валеше сняг, успях да чуя немалко плюене и по въпроса със снегопочистването и изобщо комуналните услуги. Като начало, общинарите са тъпанари, защото чистят само най-централните улици и пръста си не мърдат да изчистят останалото. Нещо повече, няма достатъчно места за паркиране и това е огромен проблем, транспортът е гаден и отвратителен, идва на доста дълъг интервал, стар и очукан е и като за капак, в час пик трябва да се тъпчеш в него или да чакаш по час, за да се набуташ в заветното вагонче.

Румънците смятат, че ние сме далеч по-добре от тях,

защото си промотираме туризма (!!!!!) и печелим добре от него. Тук вече прихнах да се смея и започнах да им обяснявам за нашите скапани курорти, но разпалено ми възразиха (при това в хор!), че в България било по-евтино, по-хубаво, храната била по-вкусна, офертите по-изгодни, обслужването в пъти по-добро. Една жена дори ми каза, че на Пампорово било организирано като в Австрия (!!!!!!) като дори ми изброи къде точно в Австрия е ходила да кара ски. За румънците, България е по-читавата държава, защото ние сме правели нещо, за разлика от тях.

По отношение на гражданското общество ми обясниха, че протестите стават на площада пред университета в Букурещ, а не пред парламента (но за тази част малко по-късно).

Освен това, коронният номер на повечето румънци, при това без значение от пола или възрастта е, че

по времето на комунизма са живели по-добре, имало е работа за всички, а Букурещ е бил само за родените в него,

защото е имало адресна регистрация, като нашето жителство едно време. В момента няма работа, младите не могат да си намерят работа по специалността, всички идват в Букурещ от знайни и незнайни паланки и градът е претъпкан, мърляв (!!!) и общо-взето, ако можеха, биха се преместили в Клуж…

Като изключим географските особености, тия думи не ти ли звучат познато, драги ми читателю?

Тях може да ги издрънка всеки средностатистически българин, грък или сърбин и няма да има особена разлика. Явно плюенето на родната държава и обясняването на това колко по-добре се справят комшиите е национален спорт във всяка една държава на Балканите. Какво пък, явно не сме чааааак толкова различни.

Обратно към пътеписа обаче – Букурещ е голям град и няма как да не започнем с най-голямата сграда в него (и не само), а именно Палата на Народа.

Чаушеску и грандиозните му проекти – историята на една диктатура

Преди да разгледаме забележителностите, останали от времето на тоталитарния режим в Румъния, ще се наложи да разберем що за режим е бил това, драги ми читателю. Така че затегни колана и се приготви за едно пътешествие в тоталитарното минало.

Румъния в по-ново време е известна като страната застреляла управляващата си двойка през 1989 г. Не знаех нищо за това и реших да попитам румънските си домакини каква е цялата история с Чаушеску и кой в същност е той. Домакините ми, млади образовани хора, учещи в чужбина и съответно относително обективни (относително, повтарям!) решиха да ми обяснят цялата работа като за идиоти.

Всичко започва през далечната 1918, когато в едно бедно селско семейство се ражда Николае Чаушеску. На 11 отива в Букурещ да чиракува за обущар и цял живот си остава с началното образование. По стечение на обстоятелствата, партийният вятър го довява на самия връх на управлението на Румъния и през 1965 той става нещо като румънския еквивалент на Тодор Живков. Отначало е харесван, защото се опитва да се отдели от влиянието на Москва, дърпа се от Варшавския договор и общо-взето се опитва да общува и със Запада. ОБАЧЕ, с течение на времето нещата стават все по-зле за румънците.

Чаушеску не е никак добър към собствения си народ,

точно обратното – тормози го системно. Ето няколко елементарни примера. По негово време абортът е строго ЗАБРАНЕН като се казва на жените, че трябва да имат поне 4 или 5 деца, при това без значение дали има с какво да ги изхранват, или не. Това пък води до масово изоставяне на деца и строежа на множество сиропиталища. Тези деца обаче не са гледани от държавата, а продавани от нея, срещу големи суми на бездетни семейства от Западна Европа. Разводът също е забранен, освен в изключителни случаи (а какво е „изключителен случай“, драги ми читателю, е доооста разтегливо понятие). Телевизията я има само за няколко часа на ден, при това черно-бяла и така до 1989. Освен това, тя е пълна с пропаганда. Затова румънците от южна Румъния гледат БНТ и по-възрастните поназнайват български и още си спомнят българските предавания, най-вече „Лека нощ, деца!“ и „Студио Х“.

Диктаторът не спира до тук – за да намали външния дълг на държавата и да я превърне в международна суперсила (странно защо всички диктатори са обсебени от мания за величие?!), той слага

ограничения върху всичко, дори стоките от първа необходимост

Например – на едно семейство се полага само една бучка масло на седмица, без значение от броя хора в него. Когато жените отиват да пазаруват, те имат купони – веднъж изразходвали дажбата, няма откъде да си набавят повече храна. Една бучка масло на седмица може да ти се вижда като доста, драги читателю, но румънците си хапват доста масло, така че никак не е много. В добавка към всичко това, токът, газта, водата и отоплението спират почти всеки ден, в магазините трудно се намират дори стоки от първа необходимост, а националната телевизия предава само по два часа на ден, при това само пропаганда. Това е само част от всичко, което е направил Чаушеску със собствения си народ, но за да изброя всичко ще ми трябват няколко страници. Ще се огранича само с това, че в Румъния мразят и него, и жена му Елена и в червата.

Като оставим всичко това настрана обаче,

Чаушеску успява да остане в историята и с пълното преустройство на центъра на Букурещ

(и с разни други откачени проекти, за които ще си говорим друг път). Именно така се появяват на бял свят Палатата на Народите и прилежащите й сгради. Това, драги ми читателю, е най-голямата административна сграда в света, като е на второ място по размери изобщо след Пентагона. За да я построи, Чаушеску унищожава половината от стария център на Букурещ (ъдето повечето сгради датират от преди Втората Световна война и са паметници на културата) след земетресението от 1977 (известно в България като „земетресението в планината Вранча“. Беше на 3 или 4 март 1977, в София беше много силно, а в Свищов или Силистра имаше срутени блокове – бел.Ст.) Не стига това, но и

унищожава множество църкви

Онези, които не са унищожени, са преместени на релси (!!!!) на други места.  Само за построяването на Палатата са разрушени три квартала от стария предвоенен Букурещ.

Една от църквите, преместени на релси по време на градоустройствения план на Чаушеску. Снимката е от музея на Букурещ -Букурещ, Румъния
Една от църквите, преместени на релси по време на градоустройствения план на Чаушеску. Снимката е от музея на Букурещ.

Самият Палат на Народа е огромен

обясниха ми, че за да я разгледам ще ми трябват няколко години и се почва още от подземията. Аз обаче съм ентусиазирана да вляза, но въпреки това ме отрязват, обяснявайки, че вътре може да се влезе само с предварителна резервация и при това само с група. Няма начин да се появиш на вратата и да влезеш така. Така че и зимата, и лятото се разминавам само с гледане на сградата отвън. Казват ми, че ако вляза вътре, непременно трябва да се добера до балкона в центъра й, тъй като от него се разкрива невероятна гледка. Всъщност, самата Палата се вижда от почти всяка точка в радиус от няколко километра, особено около булеварда (от единия му край можеш да я видиш да се издига в другия).

Такава сграда обаче има нужда от подобаваща околност, така че Чаушеску построява булевард копие на Шанз-Елизе, с множество фонтани, всеки с различно име.

Част от модерните кооперации построени около новосъздадения от Чаушеску център на Букурещ - Букурещ, Румъния
Част от модерните кооперации построени около новосъздадения от Чаушеску център на Букурещ.

Кулминацията на булеварда е на няколко преки преди палатата, където има невероятно кръстовище с огромен кръгъл фонтан. Булевардът се нарича „Унири“ (което ще рече „обединение“ на румънски), а площадът –

пиаца Унири

– е главният транспортен център на града. Там, освен че е красиво, можете да се прекачите на всякакъв вид транспорт за където и да е из Букурещ. Фонтаните пък светят в различни цветове през нощта и също са много красиви.

Пиаца Унири и фонтанът през лятото. В дъното се вижда Палатата на народите. На снимката изглежда на пет крачки, но всъщност е на около двайсет и пет минути път - разстоянията в Букурещ са огромни -Букурещ, Румъния
Пиаца Унири и фонтанът през лятото. В дъното се вижда Палатата на народите. На снимката изглежда на пет крачки, но всъщност е на около двайсет и пет минути път – разстоянията в Букурещ са огромни. 

Внимание! Пресичането на кръстовището около пиаца Унири може да е проблем.

Кръглият фонтан в средата създава кръгово движение, но тротоарите около него са четвърт кръг и не на всички места има светофари или пешеходни пътеки. Още по-лошо става, ако решите да минете през някой подлез, защото метростанцията под кръстовището е разпределителна (като Сердика при нас) и има няколко входове, изходи и нива. Тъй като едната вечер през август се загубихме там, на следващата попитах домакините как, аджеба, се пресича. Те обясниха, че сме пропуснали правилния изход, защото е сбутан между магазините и самият проход е много тесен (на мен ми приличаше на мръсен безистен или ниша). Така че, ако не искате да влизате в метрото, просто внимавайте къде пресичате на пиаца Унири!

Палатът на народа, видян от паркинга пред нея. Румънците твърдят, че на това място се организират концерти и имат право - огромно е. Когато обаче няма подобни събития, просто става паркинг за прилежащите административни сгради – Букурещ, Румъния
Палатът на народа, видян от паркинга пред нея. Румънците твърдят, че на това място се организират концерти и имат право – огромно е. Когато обаче няма подобни събития, просто става паркинг за прилежащите административни сгради.

Пред Палатата на Народите има огромен полукръгъл площад, който през повечето време служи за огромен паркинг, а иначе – за концерти. Сградите около булеварда са мрачни и сиви в соц-стил, за да не засенчват красотата на творението на Чаушеску. Румънските блокове са далеч по-зловещи от нашите – някак си, изглеждат все едно ще те смажат с огромното си количество бетон и странните си форми. Букурещ на Чаушеску е бил един сив, мрачен и негостоприемен град.

Съвсем различен е бил Букурещ на крал Карол…

По стъпките на крал Карол

Крал Карол е може би най-обичаният румънски владетел и първият румънски крал, който успява да обяви независимостта на Румъния. На него се приписват хиляда и един строежа и какви ли не постижения. Доколко има истина в това е друг въпрос, но едно е ясно – старите сгради в Букурещ са наистина невероятни! Аз много си падам по архитектура и красиви сгради, така че няма как да не се заплесна по разните му там красиви неща наоколо. Честно казано, много повече ме влекат интересните сгради от онова време, отколкото някоя картинна галерия. Искаш ли, драги читателю, да се разходим из сградите от онова време? Искаш? Хайде тогава!

Букурещ е пълен с красиви сгради датиращи от преди войните

Ако гледаш стари снимки на Букурещ, трудно ще повярваш, че става дума за едно и също място – толкова много прилича на Париж или Виена (без майтап). В момента нещата са малко по-разбъркани – някои сгради са строени в стар стил, други в западен, трети пък направо са си дворци на богати фамилии. До ден-днешен някои от тях са се запазили под една или друга форма. Освен дворците обаче има и десетки обществени сгради – болници, концертни зали, библиотеки, университети… Старият царски дворец и до днес съществува, макар и функциониращ като музей на изкуството. За разлика от нас обаче, румънците не са разграбили своя дворец и вътре все още е запазено великолепието от онова време. Домакините ми казаха, че в него има много картини на известни художници и изобщо си струва да се посети. ОБАЧЕ мястото имаше почивен ден в четвъртък, така че се разминах с него.

Основната улица, която пресича стария Букурещ е

Калеа Виктория (или улицата на победата)

– тя разделя града на две части и пресича Букурещ надлъж и нашир. Освен всичко друго, е и еквивалента на нашата Витошка, защото е пълна със скъпарски магазини, разни ресторанти и кафенета и тук-таме по някой хотел в сграда-паметник на културата. Повечето красиви сгради в Букурещ са съсредоточени или на тази улица, или на някоя нейна пресечка.

Ще започна с една доста любопитна сграда, която дълго време възприемах погрешно. Причината за това е дядо ми. Когато ни развеждаше из Букурещ преди 15 години (за това мааалко по-късно), беше обяснил, че това е сградата на операта. Тогава толкова се впечатлих от старовремската сграда с красиви колони и кръгла форма, че тя остана един от символите на Букурещ в главата ми. Така че през август, когато тръгваме една интернационална групичка да изследваме Букурещ и аз си правя устата да отидем до това място като обещавам, че е много красиво. Едната мацка пуска локация (явно на нейния телефон нещата бачкат по-добре) и след известно лутане се озоваваме пред сградата. Изненадаааа! Това изобщо не е операта!

Ето така изглежда Атенеумът. Действително една от най-красивите и емблематични сгради в Букурещ. През нощта е красиво осветен, а през деня е много популярно място за отдих в центъра, тъй като е заобиколен от парк – Букурещ, Румъния
Ето така изглежда Атенеумът. Действително една от най-красивите и емблематични сгради в Букурещ. През нощта е красиво осветен, а през деня е много популярно място за отдих в центъра, тъй като е заобиколен от парк.

Сградата е известна като

Атенеума,

наистина е невероятно красива, но всъщност е сградата на Филхармонията и е концертна зала. Искаме да влезем да разгледаме – в нета има снимки на вътрешността и те меко казано са „уау“ – но ни отрязват като тикви. В Атенеума наистина може да се влиза, но само в определени дни и часове, когато няма репетиции. Ние, за съжаление, сме се набили точно по време на репетиция, така че се задоволяваме със снимки пред сградата, което също не е за изпускане.

Една от сградите в близост до Атенеума. Контрастът в архитектурните стилове е пълен - Букурещ, Румъния
Една от сградите в близост до Атенеума. Контрастът в архитектурните стилове е пълен.

Почти срещу Атенеума, в пълна негова противоположност, се мъдри една мрачна соц сграда, за която ми казаха, че била „офисът на Елена Чаушеску“. Пред нея пък има някакви изключително изкилиферчени скулптури (в стил психеделичен соц реализъм). Никак не ми е интересна, предвид кой е живял там, така че продължаваме нататък.

Малко по-нататък, до Атенеума, се разполага една от най-красивите сгради в Букурещ – тази на

библиотеката на букурещкия университет

Ако си мислиш, драги ми читателю, че Ректоратът на СУ е красив, помисли си пак! Защото тази сграда не стига, че има кулички от двете страни, но е вдлъбната по средата. С паметника на крал Карол отпред пък е невероятна за снимки. За съжаление, Калеа Виктория, на която се намира, е доста натоварена улица, така че за читав кадър трябва да се чака доста. Гледката на централния вход със статуята на крал Карол обаче си заслужава.

Библиотеката на университета в Букурещ гледана фронтално от другата страна на Калея Виктория. Бая чакане отнесох, докато направя този кадър, но пък си заслужаваше – Букурещ, Румъния
Библиотеката на университета в Букурещ гледана фронтално от другата страна на Калея Виктория. Бая чакане отнесох, докато направя този кадър, но пък си заслужаваше.

Паметникът на този забележителен владетел стои пред сградата неслучайно – в самия край на ХIХ век крал Карол основава тази библиотека, строена и разширявана от един и същи френски архитект през следващите 20 години. Сградата е една от най-красивите в Букурещ и си заслужава да се види по всяко време на денонощието. Тъй като през август нямах много време да я щракна като хората, през март щъкам около нея до откат, за да си направя яки кадри. Вътре по принцип би могло да се влезе, но нямах време да проверя. От надничането през отворената врата мога да кажа, че мястото явно е не по-малко впечатляващо.

Като заговорихме за университета в Букурещ, неговата сграда,

Ректората

имам предвид, също не е за изхвърляне. Намира се на улица успоредна на Калеа Виктория и е на пет минути пеша от библиотеката. Сградата е голяма, строена в средата на ХIХ век от предшественика на крал Карол.

Площадът пред университета

пък е много важно място за румънците. По стечение на обстоятелствата, през 1989 те се събрали на масов протест именно на това място и пак по стечение на обстоятелствата успели да свалят Чаушеску (историята е сложна и оплетена, така че няма да се спирам на нея). От този момент нататък, когато нещо не им изнася, те се събират на същото място, преименувано по случай паметната дата.

Площадът пред университета през лятото - Букурещ, Румъния
Площадът пред университета през лятото.

Подлезът на университета пък е същински лабиринт, където човек може да се загуби като едното нищо. Причината е, че станцията на университета също е разпределителна, т.е. е нещо нато метростанция Сердика при нас и от там можеш да се прехвърлиш на друг транспорт. За разлика от подлеза на пиаца Унири обаче, тук поне има ясни табели (стига да знаеш кое какво е…). Така, след погрешен завой, една топла августовска вечер се оказваме пред сграда с вид на дворец.

Bucureşti 51, Bucureşti, 051416, RO

Страшно красива, готино осветена през нощта и много интересна на вид. Аз, много ясно, се втурвам да снимам преди да проверя какво е. А кратката справка с табелката пред нас показва, че всъщност сме се натъкнали на болница. Истинска и действаща в момента болница, при това! Забрави за грозния Пирогов или за откачените сгради на Медицинска академия, или пък за Военна болница. Тази сграда тук слага нашият царски дворец в София в малкия си джоб!

Фасадата на болница Колча, снимана през оградата. Мястото е красиво през всеки сезон, а вечер е много красиво осветена. - Букурещ, Румъния
Фасадата на болница Колча, снимана през оградата. Мястото е красиво през всеки сезон, а вечер е много красиво осветена.

Справката с табелата показва, че не само е красива, но и много стара (за болнично заведение).

Болницата Колча,

защото така се казва мястото, е отворила врати през далечната 1704 година и от тогава до сега не е преставала да лекува хора. Това е най-старата болница в цяла Румъния и може би една от най-добрите (ако се вярва на онова, което намерих в нета за нея). Колкото и да е красива обаче, в нея не може да се влезе (под никакъв предлог) като турист. Затова снимките стават само от външната страна, при това през заключената порта.

Фасадата на хотел Интерконтинентал Букурещ е една от най-запомнящите се сред по-новите сгради. Намира се на адски оживено кръстовище, така че за снимки трябва да се изчакат няколко цикъла на светофара - Букурещ, Румъния
Фасадата на хотел Интерконтинентал Букурещ е една от най-запомнящите се сред по-новите сгради. Намира се на адски оживено кръстовище, така че за снимки трябва да се изчакат няколко цикъла на светофара.

Друга забележителност срещу сградата на Ректората е

хотел Интерконтинентал

Booking.com

По принцип, човек не би трябвало да включва хотели в списъка със забележителности, но аз включвам това място заради дядо ми. Когато ни развеждаше в оня ден преди 15 години, той разказа странна история: как по време на земетресението от Вранча през 1977, този хотел така се гънел във въздуха, че изписал латинската буква S по време на труса. Огъвал се, тресял се, но не паднал. Оттогава сградата станала един от символите на Румъния, като доказателство, че румънците може и да се огъват, но не падат. Никъде не можах да намеря снимка на подобно нещо (но пък от друга страна, кой идиот ще тръгне да снима по време на земетресение от 7+ по Рихтер?!). Обаче успях да открия, че хотелът наистина не е паднал по време на земетресението.

Сградата на театъра в Букурещ, гледана от същото кръстовище (с хотел Интерконтинентал са съседи) - Букурещ, Румъния
Сградата на театъра в Букурещ, гледана от същото кръстовище (с хотел Интерконтинентал са съседи).

Точно до него се намира

странната сграда на румънския театър

На фона на околните красиви стари сгради, тази изглежда като някаква шантава постмодернистична кръпка с изкилиферчени скулптури пред нея. Грозна ми е, затова щраквам два кадъра и подминавам. По-късно ми обясниха, че театърът изглежда толкова странно, защото са се опитали да наподобят формата на каубойска шапка, много обичан аксесоар на най-известния румънски драматург, работил в същия този театър дълги години.

Мен обаче ме впечатлява друго място – от нямане къде да се ходи (защото все приключваме около 4 следобед, когато е късно да се ходи по музеи) – и домакините ми решиха да ме заведат в

музея на Букурещ

Той се помещава в стар дворец на същото кръстовище, точно срещу театъра и определено впечатлява дори само отвън. Впрочем, точно под музея има много удобен голям подземен паркинг, така че няма нужда да се притеснявате за паркиране.

Музеят на Букурещ отвътре - това е фоайето - Букурещ, Румъния
Музеят на Букурещ отвътре – това е фоайето

Самият музей е още по-впечатляващ отвътре. Ако си бил в двореца Пелеш в Синая, драги ми читателю, вероятно можеш да си представиш за какво става дума – вити стилби, огромни венециански огледала, невероятни полилеи. Билетът струва 15 леи, а за снимане се плащат още толкова. Преди да се намръщиш обаче, драги ми читателю, държа да те уверя, че всяко бани (баните са румънските стотинки) си струва. Музеят видимо е реновиран скоро, защото цялото пространство е организирано много интуитивно и историята на града се проследява от най-дълбока древност до наши дни, при това с учудваща обективност.

Аз, естествено, се възползвам от парите платени за снимане вътре в музея и не пропускам да направя снимка на всеки експонат или по-интересно инфомационно табло. Такива има много, при това написани на много добър английски. Има също и филмчета, и страшно много снимки, гравюри и карти. Някои от тях бяха толкова откачени – като снимката на църква върху релси от по-горе, че нямаше как да не си ги щракна за спомен (и, признавам си, за целите на пътеписа).

Особено впечатляваща е частта, която разказва историята на Румъния след 16-ти век и за монархията, защото има изложени доста лични вещи на монарсите, както и техни портрети. Моите румънски домакини ми обърнаха внимание върху антропологическата въстановка на образа на Михай Смелия – първият владетел на Румъния, който успява към края на 17-ти век да обедини трите автономни области на Румъния – Трансилвания, Влахия и Молдавия. Този изключителен човек успява да докара османлиите до бяс с гениалните си тактически ходове и безпогрешната си дипломация и едва ли не еднолично успява да издърпа Румъния от хватката на султана. Затова, съвсем естествено, е смятан за един от най-важните румънски владетели.

Така е изглеждал Михай Смелия - поне според антрополози и историци - Букурещ, Румъния
Така е изглеждал Михай Смелия – поне според антрополози и историци.

Ако искате да прочетете всичко вътре в музея, ще ви трябва половин ден. Аз обаче нямам толкова, така че след два часа (най-вече мотане за да стане читав фокуса на кадрите) напускаме двореца – музей.

Като си говорим за музеи, един от най-невероятните, които някога съм виждала, се намира именно в Букурещ. Това е

музеят на румънското село

Намира се само на няколко крачки след Триумфалната арка (тя е на изхода на града, посока България) и ако имаш време, драги ми читателю, непременно трябва да го посетиш.

Детайл от триумфалната арка, сниман през лятото. От автобус обаче - Букурещ, Румъния
Детайл от триумфалната арка, сниман през лятото. От автобус обач

Представлява сбирка от автентични румънски селски къщички, до една паметници на културата, които в продължение на почти 100 години са събирани от румънските власти, транспортирани в района на Букурещ и разполагани така, че да оформят истинско селце с две махали – стара и нова.

Табелата за
Табелата за „новото село“ в музея

На територията на музея дори има две автентични румънски църкви – католическа (от Трансилвания) и православна (мисля, че беше от Влахия). Разбрах, че съществува тъкмо като си тръгвах от Букурещ през август и се зарекох, че като идвам пак ще го видя. Така че когато ми предлагат да отидем там (защото поне той е отворен), си събирам потеклите лиги в кофа и тръгваме.

Когато пристигаме там вали сняг и моята домакиня се извинява, че трябва да ме изчака в колата. Махвам с ръка, защото времето наистина не е много топло, особено ако си настинал и й казвам, че нямам никакъв проблем да се пошляя из уличките на музея на открито сама. Още повече, че аз като снимам търча нагоре-надолу и се загрявам, а тя вероятно ще стои на едно място и ще се смръзне от студ.

Входът за музея е 15 леи (явно толкова е стандартната такса), а снимането вътре в къщите е забранено. Отвън обаче може да се снима колкото ти душа сака, така че се чувствам като в рая.

Нещо като
Нещо като „уличка“ в музея. Къщите са подредени така, че създават впечатлението за истинско село и ако човек има късмета да попадне таму когато няма тълпи, изживяването е невероятно

Домакините на музея са две дузини котки, които живеят в и около къщите (и вероятно се грижат да няма гризачи и други вредители). Тръгвам да се разхождам сама по почистените улички на селцето и се чувствам като в старовремска приказка. Влизам от двор в двор, надничам през прозорците и току се оглеждам дали иззад някой завой няма да видя истински хора от онова време, всеки зает със своята работа. Това място определено има своя неповторима аура, ненарушена от разни там комерсиални глупости.

Една от къщите в музея. Те са избрани така, че една с една не си приличат, не се повтарят и са относително групирани по периоди и райони – Букурещ, Румъния
Една от къщите в музея. Те са избрани така, че една с една не си приличат, не се повтарят и са относително групирани по периоди и райони

В селцето има къщи от къде ли не,

като всяка от тях е снабдена с табела, която показва на картата къде се намира мястото в Румъния, каква носия са имали хората от този регион и каква е била къщата по принцип. Всичко това, написано на румънски и английски. Понеже предишната вечер е валял сняг, а аз съм първият посетител за деня, трябваше да почистя доста табели. Вътре в самите къщи са подредени традиционни мебели от съответната епоха – за старата махала това е 17-ти век, за новата – 18 – 19-ти. Прави впечатление едно нещо – румънците са имали доста по-масивни мебели от нас.

Тази къща е една от по-бедните (макар че в самия музей могат да се намерят и истински землянки от делтата на Дунав, в които няма абсолютно нищо друго освен един пръстен под). На мен лично ми направи впечатление, че тази мебелировка може да се види и до ден-днешен в някои български села. Може би без печката... – Букурещ, Румъния
Тази къща е една от по-бедните (макар че в самия музей могат да се намерят и истински землянки от делтата на Дунав, в които няма абсолютно нищо друго освен един пръстен под). На мен лично ми направи впечатление, че тази мебелировка може да се види и до ден-днешен в някои български села. Може би без печката…

Забрави за дребната маса-паралия и ниските трикраки столчета от нашите къщи, или пък за посудата, която може да се вдигне с една торба. В румънските къщи има масивна и здрава мебел, високи столове и маси и шарена керамика. На пръв поглед, в някои райони май са били доста богати.

Букурещ, Румъния
Фрагмент от входа на една от църквите – румънците, по една или друга причина, имат навика да рисуват по дървото, точно както едно време са се рисували стенописи по външните стени на нашите църкви. Разликата обаче е, че на дърво тези стенописи много по-бързо се развалят.

Със снега наоколо, както газя сама без да има кой да ми пречи, се чувствам като на частно пътешествие назад във времето – мога да разглеждам всичко до насита, да снимам каквото ми харесва и да се дивя на разнообразната архитектура. Ако си ходил в Етъра, драги читателю, забрави всичко, което си видял там. Тук къщите една с една не си приличат и няма никаква комерсиализация (ако не броим хана, който също е паметник на културата, но в момента функционира като кръчма за туристите). Няма магазинчета, няма джунджурии за продан по улиците, няма цигания. Само ти и къщите, и евентуално табелите с информацията. Толкоз. Ако искаш сувенири, има предостатъчно в магазина на музея.

Други, не по-малко впечатляващи къщи в музея. Според табелата пред нея, селото от което е взета се намира близо до границата с Молдова и Украйна – Букурещ, Румъния
Други, не по-малко впечатляващи къщи в музея. Според табелата пред нея, селото от което е взета се намира близо до границата с Молдова и Украйна

Освен това, този музей на открито е поне три пъти по-голям от Етъра. С тичане (ама говоря за истинско тичане през глава по по-изчистените пътеки) успях да видя около 70% от площта му за около два часа. Дори не успявам да разгледам обаче колекцията от воденици, тепавици и други подобни съоръжения, строени покрай Дунава, защото няма време. Дамата, която беше с мен чак се удиви, че съм успяла да видя и това. Ама аз за снимки всичко мога. От нея разбирам, че през пролетта това място е неповторимо с разцъфналите дървета. Дори се правят курсове за деца по традиционни занаяти. Тръгваме си от музея, а аз се заканвам да дойда пак, защото в това място усещам нещо магическо.

Този паметник на летците се намира близо до арката и е на почти на изхода на Букурещ в един от по-отдалечените (но доста модни квартали) – Букурещ, Румъния
Този паметник на летците се намира близо до арката и е на почти на изхода на Букурещ в един от по-отдалечените (но доста модни квартали)

В този ред на мисли, има друг музей, недалеч от този на румънското село, има музей на румънския селянин. Той също беше в програмата, но за съжаление е затворен заради подготовка за някаква изложба. Също както музеят на селото и този е направен много добре, казват моите домакини докато се извиняват, че не можем да влезем. Освен това бил част от списъка на ЮНЕСКО. Но какво да се прави, друг път. Аз съм от щастлива, по-щастлива, че успях да наснимам странни румънски селски къщи, така че не си накривям капата особено. Така че въртим на кръговото около

Триумфалната арка

и обратно към центъра на града.

Триумфалната арка през зимата. Мястото е кръгово движение, което е на почти два часа и половина пеша от центъра на града. За щастие обаче има автобуси – Букурещ, Румъния
Триумфалната арка през зимата. Мястото е кръгово движение, което е на почти два часа и половина пеша от центъра на града. За щастие обаче има автобуси

Самата Триумфална арка (или Arcul de Triumf, както е името й на румънски) е един от символите на Букурещ. Намира се на едно от най-натоварените кръстовища в града (честно, светофарите за пешеходци те държат по пет минути!) и маркира границата между относително разширения център и покрайнините. Около тая арка колите фучат с 300, така че всякакви снимки трябва да се правят от светофарните острови. Досега винаги съм минавала покрай нея транзит и съм я снимала пътьом, така че моля да спрем някъде, а аз ще походя пеша малко. Спираме, естествено, и аз прекарвам следващия половин час в щракане (в опит да хвана поне един кадър без да има кола, автобус, камион или друго МПС в него). В крайна сметка се връщам доволна в колата.

Всъщност, тази арка, колкото и да прилича на тази в Париж, е строена по съвсем друг повод. Строена сравнително късно – през 1936, за да почете падналите в Първата Световна война румънски войници. През нея не може да се мине, освен на националния празник на Румъния, 1 декември, когато правят голям военен парад, който минава точно под нея. Румънците много-много не й се възхищават (може би заради гадното кръгово, което им създава задръствания и ги кара да намалят любимата си висока скорост), но за мен това място е много красиво. Лошото е, че до това място няма как да се стигне пеша от центъра, защото е много, ама много далече. Доколкото видях, досами арката спира автобус, но знае ли човек откъде идва и накъде отива…

Обратно в центъра ми посочват друга забележителност (отново на вездесъщата Калеа Виктория), която на мен ми се вижда недотам забележителна. Става дума за най-старата и най-яката сладкарница в Букурещ, помещаваща се в сградата на едноименния хотел.

Booking.com

Това, драги ми читателю, е

сладкарница „Капша“

Любимо място на букурещлии, когато искат да похапнат нещо сладко, но със стил и едно от най-известните места в града. Независимо, че мястото се намира срещу огромен бароков фонтан и сграда с вид на средновековен замък, за ориентир румънците ползват фразата „това е до Капша“ или пък „от Капша това е едни-къде си“.

Относително неугледната фасада на сладкарница
Относително неугледната фасада на сладкарница „Капша“. Снимана привечер.

Когато попитах защо това място е толкова известно, ми обясниха, че не става дума за сладкишите, които се предлагат там, а за

историята на мястото

В зората на своето съществуване, „Капша“ била ресторант, държана от предприемчив румънец със същата фамилия. Всичко било много френско, много изискано и… ужасно скъпо, но по някаква причина това място станало любимо за букурещката интелигенция – писатели, художници и тем подобни хора се надпреварвали да си запазват маса в модното заведение. Ако не са те видели да вечеряш или поне да обядваш в „Капша“, значи не си никакъв интелектуалец, никакъв творец. След като въпросният румънец починал, мястото сменило предназначението си, но и до днес все още е модно (макар че ме увериха, че далеч не е толкова скъпо, колкото някога). Сладките обаче, казаха ми, били първокласни. За мое огромно съжаление обаче, нямах време да вляза (или по-скоро стана време за пържола и бира, а не за кафе и сладки докато приключа с разглеждането). Но пък имам вече списък къде искам да отида. Вече май се оформя и списък къде искам да ям.

Улиците на Букурещ през нощта – Букурещ, Румъния
Улиците на Букурещ през нощта

Само на 500 метра след знаменитата сладкарница се намира друга страшно впечатляваща сграда. На пръв поглед прилича на музей или на дворец, но при моя опит да се набутам в двора (бяхме пак интернационалната групичка приятели, когато се шматкахме из центъра на Букурещ през оня слънчев и зноен августовски ден), охраната се развика, че има достатъчно снимки в интернет и да не снимаме. Аз обаче съм инат, така че имам снимки на мястото от другата страна на улицата. От там няма как да ме изгонят…

Сградата на банката, снимана от стълбите на историческия музей  – Букурещ, Румъния
Сградата на банката, снимана от стълбите на историческия музей.

А каква всъщност е тази невероятна сграда? Оказва се

централата на румънската национална банка

Нещо като тяхната сметна палата. В интернет няма много информация, освен че сградата е построена и отворена през далечната 1900 година, а достъпът до самото място е ограничен, макар че човек може да си го снима колкото си ще, стига да не минава през оградата и да не го види някой бдителен полицай. Срещу сградата се намира националния исторически музей на Румъния (още едно място, което непременно искам да посетя!) Пак срещу тая сграда се намира и едно от най-емблематичните места в Букурещ, което има доста дълга история и с което ме свързват доста сантиментални спомени. Чети по-нататък и ще разбереш защо.

татуята на император Траян както майка го е родила се мъдреше известно време пред историческия музей, но вече са я махнали от там. Обаче нямаше как да не споделя това странно нещо. Животното в ръцете му е някаква кръстоска между Капитолийската вълчица (оная, дето е откърмила Ромул и Рем) и нещо, за което домакините казаха, че е символ на Румъния, щото бил открит подобен ритон – Букурещ, Румъния
татуята на император Траян както майка го е родила се мъдреше известно време пред историческия музей, но вече са я махнали от там. Обаче нямаше как да не споделя това странно нещо. Животното в ръцете му е някаква кръстоска между Капитолийската вълчица (оная, дето е откърмила Ромул и Рем) и нещо, за което домакините казаха, че е символ на Румъния, щото бил открит подобен ритон

Caru’ cu bere – историята на една легенда

Историята ми с това заведение започва мнооого отдавна – някъде преди петнайсет години, когато дядо ми решава, че ще ни развежда из Букурещ. Бил е човекът много пъти там, знае уж кое къде е (или само си мисли, че знае) и решава, че ще се прави на гид. Речено-сторено. Обикаляме ние улиците на Букурещ към осем-девет вечерта в една студена октомврийска вечер и човекът ни показва това и онова. Това било операта, онова било нещо си друго, вървим ние, дивим се, разглеждаме. Още си спомням онази разходка, главно защото по онова време Букурещ изглеждаше като Западна Европа на фона на мрачна и мръсна София. Шофьорите ковяха спирачки в момента, в който те видят, че се чудиш дали да пресичаш, красивите сгради бяха осветени през нощта (по онова време в София дори не бяхме чували за подобно нещо), беше относително чисто и подредено. От тогава в главата ми се е набила още една странна история.

Вървим си ние из улиците на Букурещ и по някое време на дядо ми му идва гениалната идея да ни води на ресторант в града. Ама не в кой да е ресторант, а в оня дето крал Карол едно време ходил да си пие бирата като обещава, че това било най-красивото заведение в Букурещ и изобщо било много хубаво. Въодушевени от цялата тая идея, ние се съгласяваме и от там започва едно търсене. Човекът желание има, ама хал-хабер си няма къде е това заведение в момента, така че през повечето време просто обикаляме и се оглеждаме. През първия час има ентусиазъм, но колкото повече време минава, толкова повече започваме да го разкандардисваме да си ходим, защото става късно и трябва да се минава граница. Той обаче е непреклонен – щом като е казал, значи ще ни води. Хеле след два часа мотане по знайни и незнайни букурещенски сокаци намираме заведението, влизаме и… ченето ми увисва.

Така изглежда Caro cu' bere отвътре. На снимката не може да се види съвсем добре, но таваните са изрисувани, същото важи за стените – Букурещ, Румъния
Така изглежда Caro cu’ bere отвътре. На снимката не може да се види съвсем добре, но таваните са изрисувани, същото важи за стените

Защото заведението е същински дворец с шарени сводести тавани, като дом на принцове и принцеси! Ако крал Карол вярно си е пил бирата тук, има защо. Влизаме ние, но се оказва, че няма къде да седнем, защото по същото време има сватба. Келнерът ни казва, че няма как да останем ако не поръчаме куверта на сватбата. Предвид, че вече е късно, нямаме безкрайно много пари и сме петима, решаваме за пропуснем. Знае ли човек колко пари струва кувертът на тая сватба? Така за пръв път се срещнах (и разминах) с вечеря в Caru’ cu bere, защото именно за това заведение ставаше дума.

Когато се разбра, че ще ходя до Букурещ миналия август, първото което казаха нашите беше „И да пиеш една бира в Caru’ cu bere!“. Аз, естествено, понеже си спомнях само колко е яко вътре, бях повече от твърдо решена да вляза този път и да си поръчам нещо, без значение какви са цените. Затова при посещението ми в Букурещ това място беше на челно място в списъка и една от разпечатаните карти е именно до там. Някак си онази история от преди 15 години ми е останала в главата и за мен Букурещ е неизменно свързан именно с това място.

Какво в същност е Caru’ cu bere и защо е толкова популярно?

Историята на Caru’ cu bere се простира цели 130 години назад, като през това време заведението не е спирало до функционира. Историята е дълга, объркана и напомня тази за американската мечта, само че в румънски вариант. Това е история за възхода на едно обикновено семейство, превратностите на съдбата и… щастливата развръзка. Искаш ли да я чуеш, драги читателю? Слушай тогава…

Някъде в средата на ХIХ век, трима предприемчиви братя пристигат в румънската столица, за да търсят работа. По стечение на обстоятелствата един от тях, Николае Мирча, става чирак на пивовар и не след дълго получава свое майсторско свидетелство. С много труд и предприемчивост Мирча успява да купи малко собствена земя и да отвори кръчма някъде към 1879 година. Името Caru’ cu bere всъщност е съкратено от Carul cu bere, което в буквален превод значи „Каручка с бира“ или, както аз обичам да го превеждам, „каручка с пиячка„. Заведението скоро става популярно и Мирча купува прилежащите земи, замогва се и започва да прави планове за разширение на заведението. Така в края на ХIХ век се появява сегашната сграда, която много напомня на истински дворец. Невероятният дизайн бързо хваща окото на тогавашния елит, защото Николае Мирча скоро получава орден от самия крал Карол, а заведението е включено в туристическите гидове още в далечното начало на ХХ век. След смъртта на знаменития основател, заведението остава в семейни ръце и продължава да поддържа популярността си като става еталон за добро обслужване, изискана кухня и неповторима обстановка.

Вътрешността на мястото, снимана от втория етаж. Витражите са невероятно красиви – Букурещ, Румъния
Вътрешността на мястото, снимана от втория етаж. Витражите са невероятно красиви

След края на Втората Световна война обаче заведението е национализирано и предадено в други ръце. Характерният интериор е замаскиран – прекрасните витражи-визитна картичка на заведението са намазани с ГИПС (вероятно защото изглеждат твърде буржоазно), а професионалните келнери са заменени с така до болка познатите ни намусени соц келнери, които се държат все едно си длъжен да им плащаш, че си седнал и дишаш. След 1989 година обаче, заведението се връща в ръцете на семейство Мирча и малко по малко възвръща стария си облик. До ден-днешен Caru’ cu bere се управлява от същата фамилия като в момента тече реставрация, за да стане мястото още по-красиво.

Днес, това е най-старата и най-известната бирария в Румъния и една от визитните картички на Букурещ. За дядо ми, ако не си бил в Caru’ cu bere, значи не си стъпил в Букурещ. Впрочем, всички туристи ги водят там, поне да се опулят на уникалния интериор. Аз обаче съм дошла, за да пия и евентуално да ям.

Да седнеш да пиеш бира в Caru’ cu bere – мисия възможна

През август…

Попадам на Caru’ cu bere една вечер с интернационалната компания, докато кръстосваме улиците на Букурещ в търсене на бар. Запомних мястото (благодарение на централата на банката отсреща) и си направих план как да се върна друг ден. Така се получава, че следващия път, когато се връщаме не съм само аз. Понеже обяснявам колко е яко мястото, навивам другия колега-българин и още едно момиче да ходим. Вътре е невероятен джангър, защото мястото е огромно, но претъпкано с хора – все има някой дето да влиза или излиза, трака се с чинии и чаши, вика се през масата, келнерите се мъчат да чуят поръчките, шумът е оглушителен. Ние нямаме резервация (откъде да ми дойде на ум да правя такава?!), но пък имаме късмет, защото ни намират маса точно до въпросните витражи (урааааа!). Поръчвам бира (цял литър, че да си я разделим) и ме гледат накриво (което е разбираемо, защото заведението не ще кибици). Поръчваме си и сладолед (защото ни е топло, не защото върви особено с бирата) и сядаме да гледаме.

Всяка вечер в Caru’ cu bere има програма след 8 часа и всяка вечер е нещо различно. Ние попаднахме на латино танци, или нещо подобно. Забавно е, весело е, танцьорите дърпат хората от масите, абе купон. Само е много шумно. Междувременно, моите спътници забелязват как функционира добре смазаната келнерска машина – мръсните чинии се изкарват на количка (защото са адски много), поръчките се приемат на таблет (за да не стават грешки), хората разполагат с радиостанции (!!!) за комуникация помежду си, а на бара има специални хора, които цяла вечер бършат подложки за бирени халби и самите халби.

На моите спътници толкова им харесва в заведението (аз съм се разтопила на локвичка от кеф през това време), че се връщаме за обяд в деня преди да си тръгнем. Понеже Caru’ cu bere е относително близо до университета, имат специално обедно меню за студенти на народни цени – като в зависимост от това как се справяш можеш да си избереш тематично меню (едното е озаглавено „двойкаджия“, друго пък се кипри като „отличник“). Понеже ми сбъркаха поръчката и ми се наложи да се карам (румънските келнери могат да са учтиви, ако им се иска, ама този точно настояваше упорито, че е прав), да ви кажа отсега – поръчвате ли нещо, сочете ТОЧНО това нещо в менюто, при това на РУМЪНСКИ!!! По-младите келнери говорят сносен английски, ама по-възрастните са зле с езика и като нищо може да объркат поръчката, както стана при мен. Все едно, трудно могат да ми развалят удоволствието…

През март…

След като ще ходя пак до Букурещ, естествено ще се пробвам да се набутам пак и в Caru’ cu bere. Харесва ми това място бе, толкоз! Обаче удрям на камък – отивам по румънските стандарти за вечеря в 6.30 следобед, ама хостесата ме отрязва като тиква с обяснението, че всичко е резервирано и ще трябва да чакам поне половин час за маса. „Ко?! Нйе?!“ казвам мислено аз и се фръцвам. Зер, не си тръгвам утре, ще мина по-рано. После румънските ми домакини обясниха, че в сряда повечето румънци си правят партита и е нормално Caru’ cu bere да е пълно, тъй като е любимо място за празнуване на каквото и да е. Затова, вечерта преди да си тръгна от Букурещ, решавам да мина към пет следобед, пък белким ми се отвори парашута.

Получава ми се и ми отпускат маса за час и половина, точно до хостесата, но с прекрасна гледка към витражите и вътрешността на заведението. Аз съм ОК, защото не съм дошла да вечерям, а да пия и си поръчвам, like a boss, внушителна халба с един литър (повтарям, ЕДИН литър) бира и миниатюрна румънска салатка за мезе. Обичам бира, цената е повече от изгодна, така че всичко е точно. Келнерът се връща с нещо високо около 40 сантиметра и тегло около четири килограма, ама аз съм ячка (да мъкнеш три кила и половина апарат по 12 часа си е своего рода фитнес) и започвам да си пия с кеф.

Въпросната халба бира... – Букурещ, Румъния
Въпросната халба бира…

По едно време виждам двама западняци, които потресено гледат как надигам халбата. Вярно, че изглежда тежичка и едра, а аз видимо изглеждам малолетна, но чак пък толкоз?! На английски обяснявам, че да, вярно е голяма халбата, ама пък е хубава и тия двамцата си тръгват с кисели физиономии. Еми, да си бяхте поръчали и вие, какво друго да кажа…

Плащам и си тръгвам с кеф. Цялото това нещо обаче ме наведе на едно заключение – ако ще влизате в Caru’ cu bere, гледайте да сте или по-рано (т.е. преди пет следобед), или да е през лятото, когато има повече място, защото изкарват маси на улицата пред заведението. През зимата тези маси ги няма и това смалява пространството, което пък налага времевото ограничение.

Впрочем, това заведение се намира на една от пресечките от Стария град на Букурещ, което пък ни води към…

Барове и архитектура – старият град на Букурещ и малко информация за нощния живот

Целият нощен живот на Букурещ се върти около Стария град. През лятото, нашите домакини ни водят там на бар.

Това, размазаното, драги ми читателю, не е грешка, а огромна тълпа, тръгнала на поход през уличките на стария град. Нощният живот там е сърцето на мястото (уви), така че през лятото е адски претъпкано и доста шумно. Обаче архитектурата е красива – Букурещ, Румъния
Това, размазаното, драги ми читателю, не е грешка, а огромна тълпа, тръгнала на поход през уличките на стария град. Нощният живот там е сърцето на мястото (уви), така че през лятото е адски претъпкано и доста шумно. Обаче архитектурата е красива

Пълно е със заведения с разнообразни имена, вариращи от „Кебабчийница при Халил“, през „Дюнер Тесалоники“ до „Пивница Дракула“. За всекиго по нещо, на всекиго според джоба. Шумно е, претъпкано е, особено в петък вечер (и особено през лятото – за една петък вечер през август видях такива изцепки, че започнах да се чудя румънците колко точно години не са били на клуб?!).

 стария град има всичко - от гръцки таверни, през стриптийз барове (не се шегувам, рекламите висят по стените на къщите), до най-разнообразни заведения – Букурещ, Румъния
стария град има всичко – от гръцки таверни, през стриптийз барове (не се шегувам, рекламите висят по стените на къщите), до най-разнообразни заведения
Това е едно от най-шантавото заведение, което може да се намери в стария град. Рес торант
Това е едно от най-шантавото заведение, което може да се намери в стария град. Ресторант „Дракула“ (името само по себе си говори)

Масите пък са наредени по улиците, така че се върви бавно и трудно и е хубаво човек да си държи чантата здраво (че нищо не се знае). Хубавото на стария град е, че на всеки ъгъл има полицаи (ама наистина са на всеки ъгъл!) и те редовно обикалят да гонят циганките-цветарки, пияниците и другите там подобни елементи, за да не пречат на останалите. Полицаите си имат по една палатка на всяка улица, дето води вън от стария град и си стоят там, и така цяла нощ.

Това място е известно като
Това място е известно като „Ханул Мануч“ и е една от най-големите забележителности на стария град на Букурещ. Нямира се точно до двореца на Дракула (за това по-долу в пътеписа). Представлява напълно запазен стар хан от 19ти век, който днес функционира и като ресторант (има за всекиго по нещо), и като туристически обект. Едно време, българските търговци са отсядали там, поне така пишеше в интернет… Иначе, никой няма да ви скъса билетче на входа, но пък не пречи да седне човек и да изпие една бира под сянката на дърветата в двора
Вторият етаж на хана. Там не пускат много-много и през зимата изобщо е затворено, но през лятото терасата се  за нещо като
Вторият етаж на хана. Там не пускат много-много и през зимата изобщо е затворено, но през лятото терасата се ползва за нещо като „вип ложа“

Важно!!! Старият град на Букурещ е малък на площ, но човек може много лесно да се изгуби,

поне така ме предупредиха моите домакини. Уличките са криви и тесни, наблъскани с маси и заведения и на човек може лесно да му се завърти главата. Затова ако ходите там или много внимавайте откъде минавате (аз помня кадри, така че общо-взето снимам на всеки ъгъл), или отидете с някой местен, който да ви води. Обясниха ми също, че където има павета, там започва Стария град.

Гледка към идеалния център на Букурещ от една висока сграда. Палатата на народите се вижда в горния ляв ъгъл. Мястото всъщност е бар, но за тази гледка си заслужава да се потърпи музиката – Букурещ, Румъния
Гледка към идеалния център на Букурещ от една висока сграда. Палатата на народите се вижда в горния ляв ъгъл. Мястото всъщност е бар, но за тази гледка си заслужава да се потърпи музиката

Около него има доста по-високи сгради, на чиито покриви също има барове (с прекрасна гледка, впрочем), така че си струва да се опита.

Мен обаче много-много баровете не ме интересуват, но Старият град крие нещо доста по-интересно. На единия от входовете му има статуя на Влад Тепеш (известен и като Дракула) и някакви руини.

Букурещ, Румъния
Дворецът на Дракула, или поне каквото е останало от него.

На въпроса ми какво точно е това, домакините отговарят, че това е най-старият дворец в Букурещ. Строен от Влад Тепеш през 15ти век, може да се каже, че това е най-старата част на града. От самото място не е останало много, но днес е музей (за мое огромно съжаление, все затворен, когато минавах от там, защото беше все след 5 следобед). Може да се каже, че именно Влад Тепеш (страшно обичан и тачен от румънците, но за него и приноса му ще говорим някой друг път, драги ми читателю, тъй като историята си заслужава да се разгърне) е основал Букурещ. Така че неслучайно има негова статуя на входа на Стария град.

Интересното е, че старата църква, някога част от двореца, е напълно запазена и функционираща.

Румънците и религията – да се натресеш на църковна служба в румънска църква

Повечето румънци са източноправославни, точно като нас. Църквите им обаче нямат нищо общо с нашите. Като начало, са много, ама много по-малки от нашите.

Букурещ, Румъния
Една от няколкото църкви из Букуреш като тази е една от доста големите. Повечето са много, много по-мънички. Това тук е частично манастир (в десния ъгъл се вижда кръста на църквата), частично офис и жилищна сграда, частично нещо като сграда на „гилдията на не помня кого“.

Ама като имам предвид малки, имам предвид много, ама много малки! Побират грубо около 100 души и са буквално на всеки ъгъл. Дотолкова, че направо се чуди човек кой точно влиза там. При нас, това са само бабичките. Тук обаче, това са всички. Хората дори се кръстят на улицата, като чуят да бие камбаната.

Букурещ, Румъния
Ето така изглежда манастирът, в който влязох.

Та така, последната вечер в Букурещ, къде случайно, къде нарочно се набивам на църковна служба. Признавам, любопитна бях, пък нали и те са православни, що пък да не видим? И така попаднах миниатюрен манастир насред Стария град на Букурещ, църквата е точно до Caru’ cu bere, в събота следобед. На служба.

Забрави, драги читателю, нашите църкви, с просторни помещения, златни полилеи и искрящи свещи. Тази църква е малка и лъха на средновековие. Осветлението по време на  службата идва само от няколкото малки прозореца формат А4 и вътре цари полумрак. Аз се набивам в един ъгъл на притвора, да не преча (защото все пак съм чужда тук), връзвам си косата, както е редно при нас и чакам. И тогава става интересно. Църквата се пълни с какви ли не хора – млади и стари, богати и не чак толкова, бедни и не съвсем. Прави впечатление обаче, че никой не сваля шапка, както сме свикнали ние. Стоят си с гуглите, ушанките и капелите и хич не им пука. Всъщност, аз изглеждам странно, защото съм гологлава. Свещи също не палят, на моя въпрос защо, ми отговориха, че се палят отвън (в нещо като пощенски кутии), при това заедно за мъртви и за живи. Така че се отказвам да купувам свещи, да не взема да омешам конците.

Богослужението започва, привидно подобно на нашето, по мелодия, но хората пеят на румънски, а не на църковнославянски като нас и, което е по-интересно, вярващите в църквата пеят заедно със свещеника. Атмосферата е толкова нереална, че аз, дето дума не вдявам почти от това дето става около мен, се чувствам хем натрапница, хем част от нещо изключително. Единствената слаба светлина се процежда от една свещ в ръцете на свещеника, докато пее. Богослужението обаче не свършва дотук, защото започват да пеят два хора – един от монаси, един от монахини като се редуват да припяват някакви текстове. Слаба светлина осветява само нотите на съответната група пеещи и техните сенки се открояват на фона на всеобщия мрак наоколо.

Има нещо толкова невероятно в цялото преживяване, че слушайки напевите на монасите и монахините, започвам да се чудя дали е така във всички румънски църкви, защото в нашите определено нещата не стоят така. Като начало, монасите и монахините не се мешат по време на служба. Тук обаче те си стоят от двете страни на абсидата, все едно това е нещо нормално и обичайно. Напевите на мъжете и жените са в някаква странна хармония и докато се взирам в полумрака се чудя дали така не са изглеждали църковните служби преди стотици години…

За разлика от при нас, тук хората не чакат да свърши службата, а влизат и излизат подобно на чакалня на гара. Кръстят се доста по-различно от нас като в целия ритуал е завързано коленичене. Естествено, попът, облечен съвсем по нашенски с расо и епитрахил, минава с кадилницата, но всички да се кръстят, те се кланят, когато идва да ги благослови. Аз обаче съм инат и се кръстя, както е при нас (в крайна сметка, нито знам кое как точно се прави по тяхному, нито мога да го повторя правилно…). Решавам да проявя уважение и да изчакам службата, но тя продължава вече 45 минути и решавам да си вървя, защото вечерта наближава, а имам още планове. Така че отправям мислено и своите молитви и тръгвам да се промъквам към вратата. Там стратегически се е разположила монахиня, която побутва хората да не пречат на влизащите и излизащите и играе ролята на портиер.

Нашите църкви са почти винаги с широко отворени врати, за да може всеки който иска да влезе и да се помоли. Румънските църкви обаче са винаги със затворени врати, при това тези врати, дори и на най-паянтовата дървена църква са здрави и доста масивно изглеждащи. Който иска, ще отвори вратата и ще влезе. Самият манастир пък е ограден с относително масивна ограда и изобщо не прилича на нашите.

Въпреки това, в полумрака на настъпващата мартенска вечер осветеният манастир (в двора се е настанила възрастна монахиня да пази от вандализъм) и църквата, от която все още се чуват песнопения, ме кара да се върна в едно отдавна забравено време, когато именно такива места са били устоите на цивилизацията.

Но вече пада мрак и е време да си вървя.

La revedere Bucuresti!

Дойде време, драги ми читателю, и аз да си ходя вече и да се връщам вкъщи. Престоят в Букурещ далеч не е безкраен и така една ранна неделна сутрин се озовавам на летище Отопени. За прибирането с автобуса през август няма да разказвам, защото няма кой знае колко интересни неща в това да натовариш 30 килограма багаж в маршрутка и да се друсаш осем часа до София в нея.

Та, минала вече през абсурдните проверки на нашето летище на отиване, съм уверена, че тук хората са по-нормални. Но не би. Защото ако си фотограф, драги читателю, или пък имаш нещастието да носиш апарати със себе си, това те обрича на безкрайни проверки и буквално „разкостване“ на границата. И аз така. „Тук има апарати, нали?“ бодро пита полицаят на границата. Аз кимвам доволно, без да знам какво ще последва. „Хайде сега да извадим апарата от чантата и да го оставим в тази кутия“ продължава също толкова бодро служителят на граничен контрол. Изпълнявам безропотно, все още чудейки се, какво по дяволите мога да натикам вътре в апарата… Същото се случва на втория обектив и на останалата техника вътре в чантата. Минават ми нещата през скенера (да, драги читателю, обувките също!!!) и започва втори етап на проверката, защото всяка една част от фоточантата ми е надлежно проверена и обтрита с някакво подобно на лакмус картонче. При това не само фотооборудването, но дори и вътрешността на портмонето ми (!?!?!?), на която човекът отдели специално внимание. След като никъде нищо не пищи и се разбира, че не съм теротист, ме пращат да си търся гейта. Намирам си го и понеже съм два часа по-рано, сядам да размишлявам.

Румънците, драги ми читателю, харесват нас българите и България изобщо (какво има да ни харесват не ми стана ясно). Всеки, на когото казах че съм от България, побърза да ми каже къде бил ходил, какво е видял и колко му харесва. Някои по-смели се опитваха да вържат три приказки на български. Всеки, с когото си общувах, се опитваше да ме нахрани, упъти и изобщо да ми помогне (нещо, което искрено ме учуди предвид българската представа за румънците). Глупавите ми въпросчета по отношение на тяхната история (а аз съм цар да задавам такива в неограничено количество) пък бяха посрещани с усмивка и получавах учудващо обективен отговор (при това по някои доста горещи теми, като тяхното не чак толкова далечно соц минало). Успяваха да изтърпят дори фотографа у мен, който търчи напред-назад по уилиците, помъкнал четири кила статив и апарат. Може аз просто да съм попаднала на такива хора, знам ли, все пак всеки е различен… Въпреки това не мога да кажа нещо лошо за румънците.

Букурещ пък е красив град и трябва безкрайно много време за да може човек да го разгледа както трябва и предлага за всекиго по нещо. Написаното по-горе е само малка част от онова, което има да се види (а вярвай ми, драги читателю, дори аз не съм видяла още и една трета от онова, което искам да видя!).

Самолетчето-играчка се издига над румънската земя и ме отнася обратно към София. Преди да кацнем на нашето си летище, пилотът (или съдбата) ми прави последен подарък с панорамен кръг над идеалния център. Прибирам се на родна земя с карта памет натъпкана с красиви кадри, глава препълнена с впечатления и твърдото решение да се върна пак.

Ако трябва да обобщя престоя си нв Букурещ, драги читателю, мога да кажа само едно нещо за столицата на Румъния:

Bucuresti много ми haresti

 Автор: Бистра Стоименова
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Букурещ или писани от Бистра Стоименова – на картата:

Букурещ и Бистра Стоименова

Booking.com

Корфу (3 – 4 ден): Керкира: Нощен живот и завръщане

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес ще продължим с втората половина на втория ден от пътуването Тони из Корфу – първият ден разказваше за пътя от София, през Игуменца до Дасия,в началото на втория се качихме до крепостта Ангелокастро, а в продължението на втория ден отидохме до манастира Палеокастрица. За последно започнахме с началото на третия ден, в който видяхме двореца  Ахилион и крепост на Керкира, а в днешното продължение ще видим нощния живот и ще поемем обратно към дома

Приятно четене:

 

Корфу

продължение на ден трети и целият четвърти ден

Керкира: Нощен живот и завръщане

 

 

 

Поседяхме по до към 18:00 ч. този ден защото искахме да напазаруваме, да направим сандвичи за следващия ден за закуска и за из път и да вечеряме след което бяхме планували вечерна разходка в Керкира. По една бърза баня и салатка:

Къмпинг на Корфу Къмпинг на Корфу

 

 

 

Стана към 20:30 ч. и запалихме към

Керкира

като си бяхме набелязали паркчето около крепостта. Слезнахме на долу и лудницата беше още по голяма. Място за коли нямаше бяха наредени отстрани по улицата в продължение на 3 – 4 км предполагам не съм ходил до края на опашката, по големия проблем беше, че вече нямаше място и за мотор като нашия да спрем.

Керкира, Гърция

 

Скутери и мотори плътно на по 20 см един до друг, и един голям паркинг целия плътно наредени кошмар. Една кола на аварийки спряла до наредените скутери и гледам зад нея едно по голямо място чист късмет, завъртях мотора и с няколко маневри го вкарах на въпросното място като двата скутера около мене бяха пак на по 20 см.

Нощен живот, Керкира – Корфу Нощен живот, Керкира – Корфу Нощен живот, Керкира – Корфу

 

 

Даже и на пешеходните пътеки бяха наспрели скутерите, тъй като нямаше къде другаде. Не че някой спазва пешеходните пътеки – никой не спира, всички карат като бесни.

Нощен живот, Керкира – Корфу

 

Тръгнахме на разходка – доста приятен е центърът, с едни малки тесни улички и високи сгради, около тях доста уютно се чувства човек.

Нощен живот, Керкира – Корфу Нощен живот, Керкира – Корфу Нощен живот, Керкира – Корфу Нощен живот, Керкира – Корфу

 

 

 

 

На едно място бяха се събрали едни младежи духов оркестър и свиреха доста приятно като се получаваше една хубава акустика между сградите направо красота.

Оркестър, Керкира – Корфу Оркестър, Керкира – Корфу

 

 

Ето това свиреха:

Оркестър, Керкира – Корфу

 

А тук можете и да ги чуете (видео):

http://www.tonyco.net/video/index.php?dir=Corfu_18_07_2013/

Диригентът:

Оркестър, Керкира – Корфу

 

Малко нощни снимки:

Нощна Керкира – Корфу Нощна Керкира – Корфу

 

 

Старата крепост:

Нощна Керкира – Корфу

 

Стана късно и запалихме към къмпинга. Не знам защо по тези тесни смотани пътища всички се състезават. На един светофар посред нощите една мощна леля с една пробита алфа 145 като реши, че ще ме дърпа и онази алфа реве, форсаж здраво, аз си набирам нормално – онази до мене ще избухне. Викам – ей, малумна работа – и върнах газта, ще вземе да кривне и да ни пречука, баси хората. Всеки натиска, бърза за някъде – пък то разстоянията са по 10 – 20 км най- дългите, не знам защо така бясно карат 24/7 :).

Легнахме си късно към 23:30 ч. като имаше една новодошла група – цял рейс, за който не бяха подготвени явно и думкаха и крякаха цяла вечер, при което ги сложиха да спят в къмпинга на една поляна и спалните чували на земята – и така: 50 човека :). Бях замислил отмъщение за другата сутрин с един як форсаж в 6:00 ч. ама не го осъществих е крайна сметка :).

Четвърти ден

На другата сутрин станахме рано в 6:00 ч. бяхме решили да гоним ферибота в 8:30 ч. Имахме си сутрешен гост:

Къмпинг, Керкира – Корфу

 

Мотора натоварен готов за път:

Мотор, Керкира – Корфу

 

Отивам на пристанището

към 7:30 ,ч. оставям мотора и тръгвам по будките на „женския пазар“, където е превозвача за 8:30 ч.

Обаче през това време един ми вика – „Ела, ела, имаме ферибот в 9:00 ч“. Викам му: „Искам в 8:30 ч.“ Онзи вика „Мотор с двама човека ли сте?“ – викам „Да“ – „Ще ти дам на половината пари билетите!“ – хаха! и веднага ме заинтригува.

Вика ми „17,75 Eur всичко“ – не е точно на половина, но си е почти 30 лв по-надолу и се навих да почакаме още 30 мин. Гледам билетите после, които са само на гръцки и нещо пише „двама пасажера 50 % и 5 Eur на човек“ и – по-надолу – „мотор под 250 кубика 7,75 Eur“. Викам си „тоя ни метна с’а ще ме карат да доплащам“, ама после викам „сигурно така се прави отстъпката“. Заседнахме да чакаме и междувременно дойде още едно варадеро (вид мотор – бел.Ст.) – пак жълто, но по-стария модел с двама австрийци, мъж и жена, обаче натоварено много повече от нашето.

Дойде кораба, разтовари колите и викам си „сега ще ни качат нас първи, щото сме отстрани“. Ама – не! Зависнахме на моторите пред рампата на ферибота и почнаха коли да товарят. И така на слънцето висяхме около 50 мин и ни натовариха последни – направо изгорях. С билета нямаше проблеми.

После, докато пътувахме, се разговорихме с австрийците, които бяха на около 45 години. Те, хората, по-малко километри от нас бяха карали – хаха. Дошли от Австрия до морето – 450 км – не разбрах кой град, хванали ферибот за Игуменица, след което за Корфу и така. Сега пътуваха за Лефкада и Закинтос, имаха 20 дена и обикаляха крайбрежието спокойно, без да бързат. Спят на квартири и са доволни. Викам им „защо дойдохте на тоя остров“ :), а те казват – било австрийска традиция да се ходи на Корфу. Не знам точно историята, но май е бил австрийска собственост по едно време и тази кралица Сиси е австрийка, и затова – предполагам :)

Пристигнахме в Игуменица след 2 часа и точно в 11:00 ч. стартирахме

обратно по магистралата

Бях заредил предната вечер на острова, защото не ми се занимаваше да въртя из Игуменица да търся бензиностанции. Газ обратно – и след единия тол спряхме са кратка почивка и да хапнем по сандвич.

Магистрала за Игуменица Магистрала за Игуменица Магистрала за Игуменица

 

 

 

Оттам – пак по магистралата до бензиностанцията на 284-и км – преди Солун. Заредихме, пийнах една кола, че ми се спеше зверски и – към

България.

Стигнахме бързо и безпроблемно, но вече беше 34 градуса и беше доста жега. Този път реших да мина през обхода в Петрич – доста натоварено в неделя, но с мотора леко-полеко ги изпреварих колите една по една. Спряхме на Градешница, което си е класика да похапнем от вкусните пържоли на Митака.

Градешница с мотор

 

След което минахме още 150 км и акустирахме дома след 1420 км.

На мотор до Корфу

 

 

На острова минахме около 140 км. Общо всичко изхарчихме около 700 лв.

Като цяло

моето мнение е, че острова не е подходящ за почивка тип „плажуване на море“. Като цяло почти няма плажове: голяма брегова ивица и малко плажове, като тези откъм Италия водата не става, много е студена.

Забележителностите не са кой знае какво, по-скоро са по натамънени, за да могат да ти събират пари и да привличат туристи. Страшна скъпотия без особено покритие. Островът е в някакво изоставено положение, слаба поддръжка и според мен запада малко по малко. Предполагам световната известност го прави толкова посещаван и това, че има летище, което кара много туристи, както и пригоденото пристанище да посреща круизерски кораби.

Природата е само камъняци и някакви храстообразни дървета, както и змии и гущери :). Мога да направя сравнение с остров Тасос, на който съм бил няколко пъти, доста по-зелен е отколкото Корфу, има много по-голяма плажна ивица, като има страхотни плажове с пясък.

Къмпингът, на който бяхме на Корфу е един от най-добрите и е много по-зле от колкото Golden Beach на Тасос – много по-слабо поддържан и по-мърляв. Странното беше, че и хладилник няма общ, ами трябва да си плащаш, ако искаш да ползваш – което по Халкидики и Тасос си е нещо нормално да има общ хладилник. Цените са пъти по-скъпи на Корфу, отколкото на Тасос – както храна, забавления и спане, така и транспорт с ферибот. Посетихме Корфу заради световната му известност, но не вярвам да повторим, докато Халкидики и Тасос ги повтаряме много пъти и все още ни харесва.

До нови срещи !!!

Всички снимки:

http://www.tonyco.net/pictures/Corfu_18_07_2013/index.html

3D снимка на Ахил:

http://www.tonyco.net/pictures/3D/Corfu_18_07_2013

 

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с – на картата:

о.Корфу

Закинтос – Перлата на Йонийско море (2): Нощен живот в Лагана

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес ще завършим екскурзията до остров Закинтос с Влади. Миналия път се разходихме по острова, а сега ще разузнаем нощния живот на острова.

Снимките са доста, така че не пречи днес отново да наминете насам, когато ще съм успял да кача всичките

Приятно четене:

Закинтос – Перлата на Йонийско море

част втора

Нощен живот в Лагана

 

 

Е, вече съм в Лагана…

Е, да тръгваме, а?
Разбирам, че плажа е само напред и тръгвам натам. Първо минавам покрай една бензиностанция, следва голф игрище, малко по-надолу има и картинг писта, следват магазини за сувенири, за дрехи, за чанти, кафенета и супермаркет, един, два хотела и от там нататък до плажа само барове, ресторанти, дискотеки и места за бързо хранене и сладолед – от двете страни на пътя, че и във вътрешните улици – хотели с басейни и музики около басейните.

Супер много оживен курорт с младежки компании, които определено знаят как да се забавляват. И аниматори. За всичко е помислено. Сърби, италианци, руснаци, негри, американци. Ранен следобед е, а ми е интересно какво ли се случва тук след залез слънце.

Закинтос

 

Стигам до плажа, оглеждам се на двете страни и поемам наляво. Шезлонгите са един до друг, едва ли не и в морето. Минавам между тях и виждам вече и първите барове на плажа. Харесвам си един по-голям и със сламен покрив. Тъкмо като за мен. Наоколо палми. Под сламеният покрив една голяма тонколона гърми световни хитове. Огледах менюто, избрах си пица и бира. Толкова – колкото да си похапна, да си почина и да се огледам наоколо.

След това се разходих почти до края на плажа. Някъде, преди началото на скалите е мястото, над което прелитат самолетите, които кацат на острова. Летището е някъде там – между Лагана и Каламаки. На всеки 15 – 20 минути там каца или излита самолет. Пистата се вижда сравнително добре от Закинтос, като се изкачите на върха на хълма Бохали, в посока на замъка и погледнете от терасата, където е църквата и малкото заведения напред и надясно ( точно срещу вас, от другата страна на залива на Закинтос се пада Аргаси, след него е Василикос, а от другата страна на склона е Каламаки и Лагана). На Каламаки има Аква парк и като се качи човек там на водната пързалка и самолета прелита на 20 – 30 метра над него…

Закинтос

 

И докато разгледах всичко това и Слънцето залезе. И след като реших, че тук ще е интересно да остана поне до полунощ и защото не ми се мъкнеше и раницата на гърба, реших да видя дали няма да мога да си намеря сам хотел, в който да мога да остана… В първият хотел, в който влизам, точно до двете дискотеки – хотел „Дива“ – Diva , си намирам стая за една вечер за 34 евро… Речено – сторено – оставам. Плащам си, отивам в стаята, мятам раницата на леглото, преобличам се, оглеждам какво има в стаята – ТВ, котлон, тиган и чаша… И излизам.

[gep_mashup_location_info]

Вече е миналo 21 ч, заведенията започват да се пълнят, дискотеките отварят и започват да святкат рекламите и лампичките. Целият курорт се превръща в една голяма дискотека.

Закинтос

Минавам нагоре, надолу и не мога да си избера къде да отида, толкова е голям избора. Спирам се на едно заведение с един дълъг дървен барплот от край до край, с изглед към главната улица. Зяпам тийнейджърите, които сноват нагоре – надолу с моторетки и АТВ – та. Вземам си една пица, седя на този барплот и си похапвам бавно. Точно през пътя са две дискотеки една до друга – „Rescue“ ( Спасение, спасявам – на български ) и „Zeros“. Аз знаех само за Rescue .Та седя и гледам какво се случва едновременно и пред двете дискотеки.

Пред Zeros спира един джип, с логото на дискотеката. От него слиза младеж със видимо гипсиран крак и с две патерици. Като го гледам от разстоянието на което бях – от другата страна на пътя – наистина изглежда, като пострадал младеж с гипсиран крак….Да, ама Не. И ето какво се разиграва там след броени минути – : – младежа ходи насам – натам пред заведението, накуцвайки с двете патерици. И по едно време патериците му се подхлъзват и той пада на земята… Аз се загледах натам. Мислех, че наистина е паднал… Веднага един от другите младежи отива да му помага да се изправи. И тъкмо го е изправил на половина и аха, да стъпи на краката си… и падат едновременно и двамата… И това се повтаря още два пъти… Това ме накара да се загледам по-добре. И виждам, че това е една бутафория. Гипсовото покритие на крака му отгоре до долу може да се маха и да се слага. А петната от кръв, които видимо са върху бинта и гипса са… изкуственни ( даже дали не бяха и предварително изрязани и залепени…). Много ефектен скеч.

Закинтос

 

 

След половин час това пак се повтаря… само че този път другият младеж го издебва, навежда се и му издърпва патериците изпод ръцете му. Оня пада, претърколява се и другият отива да го изправя… Е, как да не се забавлява човек, да ги гледа.

След още половин час, около входа на това заведение минава една малка група одърпани хлапета от малцинството. С тях имаше и две възрастни, пак одърпани жени. И от заведението единият от персонала изважда един наръч тениски с рекламно лого и ги дава на хлапетата. И като се започна едно грабене, едно дърпане, една глъчка… Грабят хлапетата по 2 – 3 тениски и ги обличат една върху друга… Много интересно.

По едно време около мен започна да се мотае един видимо пиян младеж. Жив труп, едвам се държи на краката си, гащите му разкопчани, колана му виси наполовина… Досажда на клиентите на бара и охраната го задърпа и го изкара на тротоара. И след малко гледам, идва линейката, овързаха го и го прибраха… А нямаше още полунощ.

Закинтос

Минавам на друг бар. Харесвам си един, на масите, на което имаше наргилета с по 5 накрайника. Искаше ми се да пуша, ама 5 евро за една доза ми се видя много. Останах само на бира. Виждам през пътя хора от нашата група, тръгнали на разходка и само ги питам, къде се събират за тръгване сутрин и пак си останах сам с бирата. И така от бар на бар, от бира на бира и стана време за същинската дискотека – отивам в Rescue.

 

Отвън по масите все още имаше места, сядам на една маса, вземам си един сок и се заглеждам по съседните маси. Младежите са много дружелюбни, усмихват ми се, някои от тях ми подават ръка за запознанство… Много приятна обстановка. Минава по едно време сервитьора с една табла, на която са наредени няколко шота… И една компания, която го чака. И един младеж надъхан ще ги изпива на екс… Едно по едно на екс едно след друго – так – так, следващото – так – так, следващото. На третото взе да се задъхва… Четвърто, пето, шесто, седмо… СЕДЕМ шота на екс.

Закинтос

А в един от хотелите наоколо, с басейн, имаше промоция от полунощ до 3 ч… Всякакъв алкохол по едно евро… Там ходят да се напиват след полунощ компаниите – търкалят се по шезлонгите, влачат се по земята.
Влизам в дискотеката. Входа е безплатен, вътре е прохладно. Едва след полунощ започва да се пълни от жадни за купон младежки компании. Световни хитове, приятна обстановка. Какво друго му трябва на човек за една запомняща се почивка.

И така – вече е 2 часа след полунощ и мисля, че толкова ми стига, прибирам се в хотела, наспивам се набързо, ставам, тръгвам, купувам си закуска и… българска кока кола – „сподели соса кола с“… и в уреченото време съм на мястото за тръгване.

Костенурки, Закинтос

За днес ни предстои

лов на костенурки

от 9 до 12 h на корабче в обикаляне на тази част на острова, където са костенурките Карета – карета – caretta caretta. Видяхме ги още на малкото пристанище на Лагана, откъдето тръгват корабчетата. Едни големи и като си покажат главата над водата и всички пасажери на корабчетата въздишат доволни и бързат да снимат. Ето кое привлича туристите тук – костенурките. Те не се виждат навсякъде, много са красиви и атрактивни.

Точно до пристанището има едно малко островче – Агиос Состис – agios sostis – до него има около 100 метров мост. И там се правят партита и купони всяка неделя. Корабчето ни беше с прозрачно дъно. Имахме 2 – 3 спирки по заливите за гмуркане. Минахме покрай островчето Маратониси – Marathonisi. И към 12 на обед се връщаме. И малко преди да акостираме и пак видяхме костенурките. Около нас имаше още две корабчета. Оградихме костенурката с корабчетата, за да могат всички да ги видим. И само гледам как двете корабчета са опасно наклонени на едната страна, защото всички туристи са стъпили на единият борд да гледат… Малко оставаше да се обърне корабчето…

Закинтос

Прибираме се по хотелите към Закинтос 13:30 ч… Твърде рано, за да се спи… ОООО, само какво си измислих. Оставям си багажа в хотела и хайде пак навън… Минах през супермаркета, вземах си една кока – кола и 150 грама маслини без костилки и отидох да си взема велосипед под наем… Избрах си мястото, питах зе цената – 7 евро за три часа… Готово. Поискаха ми лична карта, записаха ме в кой съм хотел и в коя стая, дадоха ми заключващо устройство, избраха ми един велосипед с кошничка отзад и ме пуснаха. Мятам кока–колата и маслините в кошничката (за да мога да си ги ям, без да се налага да си бъркам в раницата по време на път), яхвам велосипеда и ставам част от трафика. Беше 14:20 ч.

 Закинтос

 

Първо си бях наумил да се кача горе до замъка. Първият ден като обикалях, видях къде е отклонението и колко е разстоянието ( 3 км в баир по обиколният път).Тръгнах натам по крайбрежният булевард, покрай паркираните отдясно коли и на фона на бибитканията зад мен, на няколко пъти щях да подбера страничните огледала на колите… Стигам до края на селището и хващам нагоре по баира. Слизам от колелото, защото баира ще ме изпоти. Оказа се, че незнам как и от коя страна да водя колелото, според правилата на движението. Е, ще нарушаваме правилата. И гледам да вървя по сянката. И след всеки завой се местя откъм страната с повече сянка. Стигам до отклонението и тръгвам наляво и нагоре. И след 100 – ина метра пак има отклонения, само че не пише в коя посока е замъка… И така на няколко пъти се налагаше да питам накъде.

 

Стигнах до върха на хълма при замъка и срещам моите нови приятели от групата – вече се качили дотам и слизат на обратно с АТВ – то. То стана 15 ч, и замъка вече бил затворил за днес. Не ме пуснаха и не можах да влезя вътре. Но за сметка на това пък видях града от високо, пристанището и целия залив наоколо – чак до Василикос. (Прекрасна идея е да се качите там рано сутрин, за да видите изгрева и късно вечер, за да видите нощният град, осветен от високо).Там, точно на ръба на скалата има една малка църква, таверна и няколко заведения, където може да седнете, да пиете по нещо, да хапнете и да гледате града отвисоко. Сядам и аз, пия на бързо една бира, хапвам си тайно от маслините и се наслаждавам на панорамата. Бързам да тръгвам на долу, пък да видим докъде ще стигна.

Закинтос

 

 

На връщане минавам по друг път и след 2 км, съм отново в центъра на Закинтос. Отивам до пристанището, за да разгледам табелите и да видя кое на къде е и колко километра са до там. Избирам си посока наляво – Аргаси — 6 км, и Василикос −16 км. И решавам – отивам до края на полуострова в далечината – Василикос. Излизам от пристанището, завивам наляво, минавам първото кръстовище и виждам табела, на която пише – Аргаси – 3 км… А не бях минал повече от 100 – 200 метра… И хващам по пътя. Минах през Аргаси и след това започва баира. На отиване баира беше по-голям и по-дълъг. Следва по-малко спускане. Пак баир, пак спускане и така около два часа в едната посока. След първият баир седнах на едно заведение да си почина, купих си минерална вода, защото маслините бяха много солени и хайде пак на път. Та чак до Василикос.

 

Спирам от време на време да разгледам плажа и морето. На края във Василикос спрях на самият плаж, седнах на един сламен бар, разположих се удобно, изпих едно фрапе, изядох едни сладолед, изпуших една цигара, погледнах си часовника, за да знам колко да бързам. Беше почти 18 ч. И тръгнах на обратно. Следва баир, после много приятно спускане, по пътя – таверни и заведения, една вятърна мелница и среден трафик на движение. По едно време покрай мен минаха пак моите приятели с АТВ – то… Много яко е усещането, да ти бибитне някой вече познат… Малко преди да стигна до Закинтос, спрях, за да огледам велосипеда – да видя нещо да не се е разпаднало, всичко беше наред. Прибирам се успешно, предавам велосипеда, казвам на човека, че съм ходил чак до Василикос, при което той повтори учудено – ВАСИЛИКООООС?!?!?…И се хвана за главата…

 

Оказа се обаче, че съм просрочил времето с два часа, ползвал съм велосипеда цели пет часа и трябваше да доплатя още три евро… И те станаха 10,но си заслужаваха определено, защото иначе кога щях да обиколя толкова много пеша в тази жега. Прибирам се в хотела, а човека, с когото бяхме в една стая го нямаше. След малко се прибира и разказва как ходил до Каламаки, че там имало аквапарк и че самолетите прелитали буквално на 20 – 30 метра над него, защото там някъде било летището.

Преобличам се и излизам да вечерям. Избирам си една таверна точно на крайбрежният булевард ( от пристанището надясно, по крайбрежният булевард, от лявата страна, минава се полицията и точно първата таверна след една голяма банка – CPB bank. Столовете и масите са разположени точно пред банката…).Избирам си от менюто нещо, което изобщо не го знаех какво е – гледам, че е в групата на Платата – Plates и си го представям като нещо голямо, вкусно и на прилична цена – 9 евро. Името му беше много дълго и трудно за прочитане. Избрах си го, заедно с една бира Алфа.

След малко ми идва едно голямо плато, с храна, достатъчна ми за два дена… И бира. Поисках си малко хляб, дадоха ми 3 филии и за тях не ми искаха пари… били като бонус… Заразглеждах храната. В средата на чинията нещо правоъгълно, дебело, покрито с два вида смлени вкусотии (от долу лютеница с подправки, а отгоре с бял сос с нещо си в него). Отстрани гарнитура – пържени картофи, марули,3 – 4 резена домати и някаква арабска питка, нарязана на 4, която стана супер корава и студена докато стигнах до нея. Излапах доматите, марулата и картофите. Почти се бях наял, а порцията изглеждаше почти непокътната…

Изядох си и хляба, след него и двата соса, с които беше покрито това, в средата на чинията и отдолу се показаха… четири дълги и плътни кебапчета, големи колкото хавайска пура ( по една педя)…Изядох едното, изпих бирата и вече ще гръмна, ако продължавам… И срам – несрам, повиках сервитьорката, поисках да си платя, посочих останалите три кебапчета и казах, че ги искам за вкъщи… (То спити – на гръцки).Ха, смешно ли ви е? Платих 11 евро, взех си алуминиевата кутия с кебапчетата и се понесох към хотела. Сложих ги в хладилника и на другият ден си ги дояждах на ферибота та чак и след Килини. Нагласих си телефона да ми звънне в 23 ч и си легнах… Да – да. Така беше…

Изкарах един бърз сън, станах, облякох се и се понесох на последната нощна обиколка на Закинтос. Минах по оживената улица ( тази която е на трета линия, успоредна на главната).Тя беше повече от оживена. Заведения, ресторанти, туристи. Избрах си една сладкарница и реших да излапам една торта, посочих най-сочната от витрината и продавачката ме пита – Фриганя…? ОООО, разбира се… Това ли било то фриганята… ама само как попаднах от раз на нея… сервираха ми я с чаша вода… Да си оближеш пръстите. И с този прекрасен вкус на Фриганя завърши моето приключение на Закинтос. Сбогом Закинтос, сбогом мое щастливо лято. Сбогом моя поредна осъществена мечта…
Минах набързо през площада, насладих се на вечерната атмосфера покрай ресторантите и баровете, на музиката, която се носеше от всички страни и се прибрах в хотела. Беше минало полунощ. Следва ставане, закуска на шведска маса и отпътуване за пристанището, ферибот в 10:15 ч, пристигане в Килини, Отпътуване за древна Олимпия, свободно време в градчето в подножието и

отпътуване за Каминиа

( съвсем близо до Патра, за последната нощувка). Дневен преход от около 160 км.,И така до древна Олимпия са около 60 км..

 

Някъде към 13:50 бяхме там, входа за археологическият обект е 6 евро, но той затваря в 15 ч… С местен екскурзовод ( най-досадното и изгубено в превода време)…Местният водач, една префърцунета възрастна жена с една много атрактивна рокля – воал в сини цветове с един бял колан, с една бяла шапка с периферия и с един бял чадър – тип аристократичен бастун, да не слънчаса… Рея… Малко преди обекта, я вземаме от магистралата, влиза в автобуса, хваща микрофона и почва да шляпа на английски – хелло, май найм Реа… дъра – бъра… И водача на нашата група я спира и почват да си говорят само двамата…

Та интересното ми беше, когато видях как тази жена носи един албум със снимки на всички обекти от Древна Олимпия. И към всяка снимка има прозрачно фолио, на което по някакъв начин е показано как е изглеждало преди и сега. Спираме пред някоя арка и тя показва снимката – как изглежда сега, после добавя страничката с фолиото и вече се вижда, как е изглеждало това на времето – 4 век примерно. Камъни, арки, колони, бани, Олимпийски стадион (как са мерили навремето разстоянията).Стадиона бил дълъг 192 метра, което била мярката един стадии. Някой си древен грък навремето скачал 100 пъти изминал това разстояние и то станало мярка еталон… такива едни легенди… Мразя легендите. И понеже ги мразя и ги пропускам покрай ушите си, ще ви разкажа само една, която ми беше интересна и се заслушах – ама накрая. Сега сме в Древна Олимпия. Има там някакви дървета и добре че са те, иначе жегата е непоносима.

Гледам много да не се отдалечавам от групата, защото времето ни е ограничено. Опитвам се да се кача на някой висок камък, за да снимам и в този момент започва да ми свири един от пазачите на обекта – – – не може така да се качвам по хилядолетните камъни и каменни блокове, а на мен ми е интересно да усетя как са се чувствали древните гърци и философи, стояли по тези камъни и вперили погледи в чукарите насреща… Зевс, Хера, Артемида, Посейдон и там цялата свита от богове и богини. Спортовете, състезанията, които навремето са се провеждали там и т. н…

 

Става 15 ч, обекта затваря, дават ни 40 минути време да се разходим из градчето до обекта, слизам надолу, разглеждам сувенирите, джунджурииките по сергиите, имаше и триизмерни картички, ресторантчета, много приятно градче ( има и ЖП гара, значи може да се дойде до тук и с влак, ама незнам от къде).Дори и името на градчето не запомних – толкова ме беше напекло. Качваме се в автобуса, още 100 км и сме в Каминиа – Kaminia. Та сега легендата, за която споменах.;Зевс и Хера. Хера била законната съпруга на Зевс. Но Зевс си имал и други тайни любовници. Бил се влюбил в една нимфа – ЙО. Обаче се притеснявал да не би Хера да разбере и да го накаже. Срещал се тайно с Йо и се забавлявали. Обаче Хера разбрала и го нахокала. Хера тръгнала да търси тази нимфа Йо, за да я накаже. Обаче дотогава Зевс превърнал Йо в крава и я пуснал да се спасява. Тя избягала. Но Хера продължавала да я търси. Но не знаела, че Йо е вече крава….И така се появило името Йоница. Оттам юница – (дето сега по селата някои викат така на кравите)…Такива работи…

Селцето Каминиа е на брега на морето,

хотела, в който сме е Посейдон ( да не се бърка със съседният хотел, който е Посейдон палас).Настаняваме се и аз тръгвам на разузнаване – по главният път през селото – има 2 – 3 автобусни спирки, където спира автобус, който отива в Патра. По натам има една църква, няколко таверни. много красиви вили – с градини, зелени морави, палми, кучета… През две къщи има пресечки за към морето – 50 – 100 метра и излиза на морето. От двете страни на тези пресечки също има много красиви вили. Но няма плаж. Ей – така – двора на вилата излиза на морето – по едни камъни и си в морето. Даже на няколко места хората си прекарали от къщите водопровод до морето с монтиран на него душ… излизат си от вилата, влизат си в морето, после излизат, мият се на душа и сядат на шезлонга в двора на къщата си – много яко наистина… И в далечината се вижда моста на Патра.

 

Прибирам се в хотела, излизам на терасата и си поръчвам вечеря. Какво ли ще ядем тази вечер – определено пак ще е нещо непознато и трудно за представяне… Терасата на хотела е наддадена на метър над морето. Седя на кожено канапе, облегнат на кожени възглавнички, на масата запалена свещ, закътана в стъклен похлупак, гледам моста на Патра насреща, пуша цигара и тръскам в морето… И си чакам вечерята.

В средата на терасата е разположен басейна на хотела. Той обаче се ползва само от 10 до 18 ч. Сутрин се почиства, а вечер гостите на хотела са излезли на терасата на вечеря и басейна не може да се ползва, а ние пристигаме след 18 ч, и си тръгваме на сутринта преди 8 ч…..Та избрал съм си Саганаки.. В стаята на хотела имаше една папка с менюто на ресторанта, разгледах го преди да излезя. Какво ли е това… незнам, ама съм го чувал… И бира.

Идва ми бирата и една чиния – почти празна. В средата едно парче, голямо колкото кутия от Витамин С… И до него парче лимон. Толкова. За 4,50 евро… Само саганакито… Отначало си помислих, че е препечена филийка, но като го опитах – приличаше на панирано сирене… Определено минава в категорията – Може и без него… На ти сега саганаки – (една година по същият начин се бях натресъл на Тзатзики в Солун… което се оказа не по-различно от салата Снежанка – така аз се запознавам с националната кухня, като попадам на неща, характерни за страната която посещавам).

 

Та си викам да бях си похапнал за тези пари в едно от малките ресторантчета в селото… И аз вземам половината лимон, пускам си го в чашата, заливам го с бирата, отивам на бара на хотела, вземам си една сламка и така – бира в чаша с лимон и сламка. Много яко. За днес толкова.

Нощувка, закуска на шведска маса. Един от групата отишъл на рецепцията и си взел каталог – жълти страници на Гърция – Greek Yellow Pages Online – с карти на цяла Гърция, разделени на 13 части ( по области) – доста подробни карти, щом като и това малко село Каминиа го има там. Голям каталог – 400 страници, с телефони на всички автогари, пристанища, летища, интернет адреси…: www.xo.gr. Оле, искам и аз – отидох и аз и си поисках между другото – Първо си поисках това, което се виждаше, а после попитах и за каталога… Жената ми го извади от един шкаф и ми го даде – безплатно.

 

И така – последен ден на прибиране в България. Следват около 800 км път с почивки през три часа на същите места, на които почивахме на идване. Минаваме отново по моста на Патра, виждаме и селищата, пръснати от двете страни на Коринтският залив, хващаме по чукарите нагоре и всеки се унася в сладка дрямка. Следват тунелите, виадуктите и привечер сме в България.
Е, това е всичко. И понеже видеоклиповете, които са около час време още не са ми готови, линковете към тях ще пусна в някои от коментарите по-долу.

 

Автор: Владимир Георгиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с о.Закинтос – на картата:

о.Закинтос