Tag Archives: Околосветско пътешествие

Сеул и Банкок (3 част на Мини околосветско пътешествие)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължваме, за да завършим околосветско пътешествие с Бале. Започнахме с Калифорния и остров Viti Levu, по-известен като Фиджи, бяхме в Хонконг и Токио, а днес – в Сеул и в Банкок, след което ще затоворим кръга.

Приятно четене:

Сеул и Банкок

част трета на

Мини околосветското пътешествие на Бале

Първи впечатления от Корея:

Пристигнахме в Сеул рано сутринта, около 5. Пилотът каза, че температурата навън е -3. Направо ми настръхнаха плешивините. Как пък не прочетох един ред за тая Корея, преди да взема билета?!

Хванах някакъв влак, който вози към центъра. Влакът пътуваше през заснежени полета, а минахме и мост над една замръзнала река. Аз пак не бях спал от близо 30 часа и дремех между спирките. Преди всяка спирка по уредбата гръмваше корейска традиционна музика и ми изкарваше акъла.

Пристигнах в кварталчето, където ми е квартирата. Много приятно кварталче. Тесни улички, пълно със заведения и хора,

зверски студ

– все едно си на Банско. Само дето на Банско от сергиите не мирише на риба… хаха. По улиците кошчета няма.

Модерна Корея – Сеул

Модерна Корея

Влязох в един супер малко да се сгрея. Гледам, до касата един

леген, а в него врят някакви адски карантии

И се издига смрадлива пара. А иначе суперът си е модерен – европейски тип.

Цените – страшни. Бирата почва от 5-6 лева за кенче.

Бая по-скъпо от Токио. Преместих се в едно кафе, нещо да закуся. И идва една жена, застава права до мене, гледа ме втренчено и не мърда. Питам я какво иска, а тя ми сочи една книга на масата. Явно си я е забравила. Дадох ѝ я тая книга, аз първоначално си мислех, че е менюто. Обаче жената пак стои над мене, мълчи и гледа втренчено. Сочи пак масата и нищо не казва. Най-накрая стоплих, че тя си е оставила книгата, да ѝ пази мястото. Станах и се преместих при някакъв друг човек. Ама сливи ли имаше тя в устата си, да ми каже?! Какво е това втренчено гледане, какви са тия психарщини?! И въобще,

хората тук се страхуват от музунгу и не го харесват

Ако питаш някого на улицата нещо – отговор не чакай. И понеже бях само по тениска и едно никакво якенце, направо умрях от студ. Минах покрай един магазин, в който продават пуловери и влязох, да погледна цените. Момичето от касата тутакси дотича и започна да ме бута към вратата, да излизам – „Но, но, но! Но, но, но!“ – и ме изгони. После питах на една сергия с мекици, по колко са им мекиците. Пак ме пръждосаха. Английски знаят само учениците.

Въобще, много са зле хората тука

Едни намръщени, сърдити, с празни стъклени погледи. Поне 90 процента са облечени в черно. Някакви грозни черни шуби и черни панталони. Ако не бяха модерните коли и неоновите реклами, бих си рекъл, че съм попаднал в Северна Корея. И си връщам думите за японците. Какви бяха шарени, модерни, усмихнати. И японките са къде-къде по-хубави от тия скумрии тука. Направо си мечтая за Токио.

Около 9 часá ходих до квартирата. Това беше

първата приятна изненада в Корея

Момичето от рецепцията ми каза, че по принцип настаняването е от 15 часа нататък, но щом съм толкова изморен, ще гледат да подготвят стаята до 12. Даде ми карта на града, обясни ми най-различни полезни неща, заключи ми багажа в една стаичка, позволи ми да ползвам банята… абе супер! И много усмихната и приятна, сякаш не е корейка. Каза че е живяла в Англия.

Поразходих се навън и пак измръзнах здраво. Хванах метро, колкото да се постопля. Метрото ме закара до един квартал, в който имаше много грозна бутафорна крепост, тип Царевец. Някаква новопостроена, все едно си в Скопие… хаха.

Царевец беше в района

Донгдемон

?

Дворец в Донгдемон, Сеул - Корея

Това ми е най-хубавата снимка от Корея

Корейци – Сеул, Корея

Млади корейци с носии и гуменки

Корейци – Сеул, Корея

Носиите на корейките доста ме учудиха. Татарски едни такива

Корейци – Сеул, Корея

В древното селище, което забравих как се казва,
се запознах със симпатична корейка. После, съвсем
случайно, се видяхме на съвсем друго място

Корейци – Сеул, Корея

Пак в древното селище

В това селище, между другото, така ме преряза стомахът, че трябваше по спешност да се изсера в един битов ресторант. Това е щото смесих бира и пирожки с месо и ориз, които си купих от една сергия.

Корейци – Сеул, Корея

Тука някаква интересна сцена пак

Корейци – Сеул, Корея

А това са кинаджии, които снимат филм. Сцената беше как двойка гаджета се карат и накрая момчето си тръгва сърдито. Помолиха ме да зачакам, докато снимат, а после ми се кланяха за проявеното разбиране. 🙂

Корейци – Сеул, Корея

Смяната на почетния караул пред двореца

Гвардеец – Дворец в Донгдемон, Сеул - Корея

Гвардеец си прави селф

После се върнах в махалата, където валеше сняг на парцали. Честит ми първи сняг! На площада имаше огромно струпване на черни хора със стъклени очи, които се движат срещу мене, като лавина. Беше много страшно. Имаше и поне десетина броя ушев, който крещи команди, свири със свирката и размахва червени лазерни мечове. Имаше и няколко ушеви коли с включени сирени. Тук на всяко кръстовище има поне по 4 5 ушев с лазерни мечове. А също и в подлезите на метрото има служители с лазерни мечове. Лазерният меч е на голяма почит в Корея. Та, борих се аз известно време, да вървя срещу течението на черните хора, но това беше невъзможна мисия и ме отнесоха надолу. Изглеждаше като военно положение или революция. Викам си – няма лошо. Може да има сеир за зяпане. Питам хората какво става, обаче те не знаят английски, не ме харесват и не отговарят. Накрая една ученичка (само учениците знаят английски) ми каза нещо, от което разбрах само думите „университет” и „изпит” . Не, тия хора наистина са трагични. Горките хора.

Университетското събитие не ме интересуваше, така че се измъкнах от тълпата и по страничните улички успях да се добера до квартирата. Стаята е супер! Чиста, светла и топла. Другото хубаво е, че водата от чешмата е приемлива на вкус. Смятам да си пия само чешмянка, както правех и в Токио.

Спах цял следобед и сега не знам къде съм. Тук е 18 ч и нещо, тъмно е, а отвън долитат оглушителни гръмотевици и ослепителни светкавици. Ще изляза само колкото да хапна. Бира от 6 лева, по замръзналите им улици, няма да пия! А в заведенията започва от десетарка – ако е на промоция. Да ме извиняват!

Мислех да ходя някой ден и до провинцията, да гледам храмове с брадати корейски старци, обаче ми мина меракът. Досега не съм направил нито една снимка. Най-вероятно ще си стоя основно в стаята, която е най-хубавото нещо в Корея.

И въобще не мога да разбера защо съм избрал Япония и Корея, вместо Лаос и Бирма примерно?!

––––––

Край с мръзненето! След няколко часа тръгвам за Банкок. Това е, така да се каже, десертът на пътуването. Тайланд ми е втората по любимост страна след Индия. Искам там да се возя на една железница, която води към Бирма. Строена е от британски, австралийски, холандски и американски военопленници. По време на строежа са загинали над 12 000 души и затова я наричат The Death Railway. Има и филм за нея. Казва се „The Bridge on the River Kwai” . Аз не съм го гледал, щото не съм голям кинолюбител, а и е за война и смърт. Влаковете по тая линия били само трета класа и дори самото пътуване с тях си било живо приключение. Крайната цел е един природен парк с водопади, гори и всякакви други красоти. Дано да стане!

Вон – корейска валута, пари – Корея

Корейски мангизи с брадати чичаци

Дойдох 4 часа предварително на летището, че вънка е студ – не се трае. Имам 3 бири, а в случай на нужда – някакви останали вонове. Това са им на бай кореец кинтите. Единственото ми притеснение е, че немам виза. Домързе ме в Берлин да си извада – консулството е чак у Щеглиц. Дано да не стане сакатлък!

Банкок, Тайланд

Дадоха ми виза, обаче с много размотаване. Бяха само индийци на опашката и ги пускаха светкавично. А при мене, като видяха българския паспорт – дай резервации, дай билети, дай това листче, дай онова листче… луд ме направиха. А и визата се плаща с тайландски пари, обаче няма банкомат. Само чейндж-бюро с дървеняшки курс. Много остроумно! Купих си сега за 260 бата сим-карта с интернет. Супер бърз е – много съм доволен.

Часът е 5 сутринта и сякаш още не вървят рейсове. Седя тука, пропъждам наглите бакшиши и обмислям какво да правя. Не е лошо, бърза работа нямам.

Храм – Банкок, Тайланд

Храм

––––––

Сутринта бях неприятно изненадан, че съм

пристигнал на неправилната аерогара

и не знам как да отида до хотела. Беше 4 часа и нямаше никакъв транспорт, а само нагли таксиджии, които като лешояди се спущат над уморените и безпомощни пътници. Купих си една сим-карта с интернет – неограничен трафик, за 7 дена. Струваше 260 ба (13 лева). Това ми е най-хубавата покупка. Направо лети нетът.

Картата ми каза, че на 4 километра има селска гара. Тръгнах пеша. Още беше тъмно и жегата се търпеше. Гугъл обаче беше сметнал четирите километра по заобиколен път, защото преценил, че не мога да претърча с раницата през една шумна магистрала. Щом претърчах, гарата тутакси се оказа на 600 метра.

Банкокски трафик – Банкок, Тайланд

Банкокски трафик

Веднага хванах влака, който би трябвало да пътува 40 минути, но той се влачи 2 часа. Няма лошо. Супер беше – дървен, каубойски. Имаше и вагон с тапицирани седалки, обаче аз веднага се хакнах на долната класа.

Освен мене, във вагона пътуваха само кашони

Явно никой не ще да се вози в него и го ползват за товарен. После прекачих на метро за една спирка и стигнах до хотела. Там – същата история като с хостела в Америка. Тропам на вратата, звъня, блъскам – никаква реакция. А на мене ми се спи, кисело ми е и съм зверски мръсен.

Спирка на метрото – Банкок, Тайланд

ука ми е махленската спирка на метрото

Викам, дай да изпия две бири, да се свестя малко. Да, ама приели нов закон 2015-та, че бира се продава от 11 до 14 и после от 17 до 24. Помолих момичето да се смили, но тя каза, че касата е курдисана да не маркира бира по това време. И тая страна е тръгнала на зле.

Тайландска баба си реже ноктите – Банкок, Тайланд

Тайландска баба си реже ноктите

Река Чао Прая – Банкок, Тайланд

Река Чао Прая

Гиздава лелка си е лекьосала ризката – Банкок, Тайланд

Гиздава лелка си е лекьосала ризката

Риба на скара – Банкок, Тайланд

Риба на скара

Обиколих по сергиите, да хапна нещо.

Всичко е супер вкусно и без пари

Направо не можех да се спра. Ядох едно шишче с лютив чеснов сос. После кренвирш на клечка. После 5 супер мекички и за десерт – захаросана пържола.

А хотелът се оказа, че е

точно в сърцето на порно-квартала

На 50 метра от Silom и Phat Pong 1. И беше фраш от бабички своднички. Правят се, че продават някакви пуканки и глупости, обаче щом мине бял музунгу с раница – налитат като орлици. Хващат те здраво с костеливите си ръце, показват ти картинки с голи жени и съскат мръсотии с беззъбите си уста… хаха. Мене една ме влачи поне 100 метра по тротоара, докато се откача. Не пуща гадината! Станахме за смях на минувачите.

Масаж на тестиси – Банкок, Тайланд

Нали бях в Пат Понг – точно до хотела имаше студио за масаж на тестиси. Нямаха много клиенти обаче и момичетата по цял ден висяха отпред, седнали на тротоара

А другата директно ме набута в някакъв вертеп, пълен с мадами. Аз пет пъти ѝ повтарям, че едвам гледам, че съм мръсен и в лошо настроение, а тя не разбира от дума. Вика, ей сега тия мадами ше ти сложат ваната… хаха. И от там едвам се измъкнах. Бабичката ме кле от вратата. Сега било happy hour, щело да е на половин цена, а довечера и да съм искал – нема. Много ѝ се щеше да ми прибере паричките.

Thanon Patpong 1, Khet Bang Rak, Krung Thep Maha Nakhon 10500, Тайланд

Прибрах се до хотела – пак заключено. Имаше един съседен и звъннах там. Рецепционистката ми вика, че вратата на моя се е повредила, и че двата са свързани, и мога да се регистрирам и да лягам. Баси късмета.

Пред мене имаше един американец, който пита за бар. Нямало бар, тоя хотел бил порядъчно място. Забранено било и човек да си води никаквици в стаята. Май верно е доста порядъчно това хотелче.

А стаята е идеална. Грамадна, с телевизор и кабелна, климатик и хладилник. Креватът и той е гигантски. Не съм виждал досега такъв. Много ми харесват и стаята, и Банкок. Реших да не ходя до тая железница към Бирма, а доплатя още две нощувки и да си остана тука. Аман от търчане. Нали се повозих на раздрънкан влак, начесах си крастата. Сега – няколко дена пълен релакс.

––––––

Днес явно кармата е благоразположена към мене. Току-що се запознах с двойка млади симпатични поляци от Шчечин, които са в моя хотел. Оказа се, че често посещават ресторант „Колумбус” , където сме пили с Капка и Райчо, а пред вратата има голяма пластмасова акула, а кенефите са като корабни каюти. Даже университетът, в който е учило момичето, бил точно зад ресторанта. Много се изкефихме. Те извадиха коз и се нагърмяхме. Тръгвали си утре, а имат цяла торба материал, който им хартисва. Сутринта ще минат през моята стая, да ми го завещаят.

Врата – Банкок, Тайланд

Един ден, след разходката, открих завещанието на поляците, грижливо затъкнато на вратата ми 🙂

––––––

Днес ходих доста пеша. От нас до

Каосан

Беше адска жега и непрекъснато си купувах вода. А в суперите навсякъде са надънили климатици и като влезеш потен, за нула време се укостваш. Ядох и един сладолед на клечка.

През целия път се губих и лутах, но пък видях много интересни места. Нещо като тротоарен битак имаше на една улица.

После се оказах в един лабиринт от малки и смрадливи покрити улички, нещо като това, дето Боян беше намерил в Сайгон, обаче много по-гадно. Направо ми прилоша от миризмата. А отгоре непрекъснато капеше нещо, включително и върху мене, дето не искам и да си мисля какво е. Накрая

стигнах до Каосан и много се развълнувах

Седнах там в една кръчма и изпих 3 бири по 100 ба. Това е около 5 лева за бира и ми се струва, че като за Каосан е добра цена. После намерих старата ни квартира – Guest House Central. Там си е. Обаче кръчмичката, дето пиехме е изчезнала.

Любим Каосан – Банкок, Тайланд

Любим Каосан

Показвах на възрастни местни хора снимката, дето сме с кръчмарката и питах за нея. Те я познаха и казаха, че от 10 години не е вече там. Много драматично беше. А тая снимка ми я бяха откраднали от Flickr-a и я бяха лепнали в някакъв онлайн вестник, като илюстрация за бели западняци, които ходят на секс-туризъм в Тайланд… хаха. Писах им и те ми отговориха: „Господине, много се извиняваме! Дори нямахме представа, че сте българин. Нашият сътрудних е търсил тематична снимка в Интернет” . Хаха, и махнаха снимката.

На Каосан изпих няколко ледени бири, че беше адска жега. После намерих квартирата. Кръчмата обаче беше изчезнала. Показах на местните снимката, дето сме двамата с кръчмарката и питах знаят ли нещо за нея. Познаха я, но казаха, че от близо 10 години не е вече там. Много странно ми стана. Все едно съм в някакъв филм.

На път към къщи седнах в някаква долна кръчма из малките улички, уж да изпия една последна бира. .

И преди да си тръгна обратно, реших да изпия още една бира, някъде из малките улички. Там беше по 60 ба или 3 лв. Толкова е и в супера. Седнах, пуснах си слушалките и си зацъках на телефона.

По едно време дойде един човек и ме пита свободно ли е. Махнах си слушалките и се заприказвахме.

Сърбин в Тайланд, Банкок

Със сърбина изпихме всичката бира в долната кръчма

Това е един абсолютно нечовешки сърбин, който е на 70 години и живее в Чанг Май, в свеверен Тайланд. Говорихме си само на сръбски и мисля, че добре се справих. С падежите правих бая грешки, но той каза да не се притеснявам, и че всичко разбира. Живял е в Америка и там е карал ТИР. После в Канада. Има канадски паспорт. После в Аржентина. После в Боливия. Тоя сърбин е живял абсолютно навсякъде. Знае испански, английски, френски и още някакви езици знаеше, но забравих какви. И в Берлин е живял малко. Сега си имал любовница в Чанг Май – елитна проститутка. Били гаджета от 10 години. Тя изкарвала по 4 – 500 лева на ден и си построила царско имение. Въпреки това врънкала сърбина да ѝ купи колело. Той ѝ казал: „Ше се пребиеш. Искам първо да те видя, че можеш да караш и тогава ше ти купя.”

През цялото време разговаряхме само на сръбски. Той ме похвали, че се справям добре с падежите. Съответно, всяка втора реплика му беше: „Пичку им йебем педерску!“… хаха. Даде ми и много хубави практически съвети. Благодарение на тях впоследствие ми се случи и романтична история, в която обаче имаше и тъжен елемент.

Абе, супер си изкарахме. Уж бях седнал за една бира, а им изпихме всичкия Чанг и почти всичкия Лео.

Прибрах се мъртвопиян с тук-тук.

Тук-тук – Банкок, Тайланд

Тук-туци

Реших да не се прибирам пеша, а да се разглезя с тук-тук. Сърбинът ме посъветва да не давам повече от 150 ба. Да де, ама всички, дето ги спирах, искаха по 300. Ядосаха ме и тръгнах пеш. Изгубих се, стана тъмно, нявсякъде летяха бибипкащи коли и ме хвана шубе. Направо ми идваше да се разрева. Тогава един туктукаджия се нави на 250. Взех го. Прибирането беше супер! Толкова ме изкефи, че накрая му дадох 300 хаха.

Кефя се на безумието на нощен Банкок – Банкок, Тайланд

Кефя се на безумието на нощен Банкок

––––––

Последният ден обикалях с раздрънкани рейсове. Единственото интересно нещо, което ми се случи, е че се качих на един рейс в движение.

С директен полет от Банкок до Берлин затвотих пълно кръгче около майката Земя. Като цяло съм много доволен от екскурзията. Всичко ми хареса – радвал съм се като дете на всяка нова гледка и запознанство.

Това обаче беше поредното потвърждение за мене, че от Южна Индия по-хубаво няма. Да е живот и здраве, искам март да ида до там. Да летя отново с моторетката по червените прашни пътища на Махаращра :))

Автор: Бале

Снимки: авторът

Можете да пренощувате изгодно в Сеул:



Booking.com

Но в Банкок със сигурност ще е по-евтино:



Booking.com

Други разкази свързани с Околосветско пътешествие, Хонконг или Япония – на картата:

Околосветско пътешествие, Хонконг Япония и

Целият свят ви очкаква:



Booking.com

Хонконг и Токио (2 част на Мини околосветско пътешествие)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължваме с околосветско пътешествие с Бале. Започнахме с Калифорния и остров Viti Levu, по-известен като Фиджи, а днес сме в Хонконг и Токио.

Приятно четене:

Хонконг и Токио

част втора на

Мини околосветското пътешествие на Бале

Тоя полет не беше 12 часа, а 13. Направо ми изтръпна задникът. А в Хонконг бях 2011-та за 15 дена и го знам наизуст. Там пиех по цяла нощ на тротоара на Моди Роуд, с кенийската проститутка Мария. Какво ли прави тая жена сега?!

Хонконг

В Хонконг ме изненада, че вече не бият входен печат в паспорта, а само го поглеждат и минаваш. Вън беше мъгливо и много азиатско. Всичко си спомнях от предишния път и направо се почувствах като вкъщи.

Взех си рейс до Чунгкинг меншънс, намерих там обменното бюро „Пасифик” , където дават най-добрия курс, а в бюрото си беше същият брадат джихадист, когото си спомням съвсем ясно от 2011 – та. След това ядох красноселски кренвиршки в баничарницата до парка, купих си Octopus card и отидох до

квартал Mong Kok. Супер е тоя квартал!

Ето какво пише за него в Интернет: „The bustling Hong Kong district of Mong Kok – which means ‘busy corner’ in Cantonese – is the most densely populated place on Earth. The area has an average of 130,000 people packed inside each square kilometre. That dwarfs the around 8,000 people held in each square kilometre of Australia’s most densely populated area – central Sydney.”

Настаних в любимия ми Каулуун, в Монгкок. Там висях вечер обикновено на стълбичките пред един мол, където пиех бира и слушах музика. Охраната не ми се караше, а имаше и свободен интернет. Много ме изкефиха младите китайци. баси, колко са отворени.

А и са големи хубавици китайките

Веднага отидох на Моди Роуд и там се запознах с Ибрахим от Нигер. Нямал паспорт и спял на улицата. Много готин и ерудиран тъжен човек. С хубав, заразителен смях.

Ибрахим от Нигер – Хонконг

Ибрахим от Нигер

Взех си квартира тука, в тоя чудовищен мравуняк, баш на главната улица – Nathan Road.

––––––

Около моя хотел беше пълно с долнопробни китайски бардаци

и една вечер, в нетрезво състояние, влязох в един. Посрещна ме сводник, който беше целия татуиран и мускулест, пушеше цигара и приличаше на Брус Ли. Доведе ми някаква изрусена мангалка, сякаш от Централна гара. На всичкото отгоре се оказа, и че не ми стигат парите. Цената в ценоразписа била без ДДС… хаха. Тогава мангалката и Брус Ли се разяриха и ме изпъдиха от бардака, с крясъци и обиди на китайски. Аахахаха… велико беше. 🙂

––––––

Aaa…

щеше да ме сгази и рейс. Забравих че движението е обратно

и скочих супер малоумно на платното. Беше се засвяткал яко и буквално ме забърса.

Шофьорът наби спирачки и повися малко на място, докато му отмине сърцетупът. Ходих до предната врата, да му се извинявам. А 2011-та, още първия ден ми беше минала кола през крака.

Виктория харбър – Хонконг

Виктория харбър

––––––

Днешната ми екскурзия до Китай се провали

по най-аматьорски начин. Отидох до границата и минах лесно паспортната проверка на излизане.

Китайците естествено ми поискаха виза.

Аз опитах да мина с номера за безвизов транзит до 72 часа, обаче не се получи. Отидох до стаичката, където дават визи и зачаках. Помня че визата струваше около 40 лева, но миналия път ни ги дадоха безплатно. Мислех си, че са се преебали, но после пътешественикът Домосед ми обясни, че за българи тая виза била безплатна. Нещо като жест към братска социалистическа държава. И днеска, като ми дойде редът, тая ми иска 130 лева.

Супер нахалство! Казах ѝ да погледне в Интернет, че визата е безплатна за българи,

обаче тя си знае свойто. Дай ми – вика 504 юана. А аз си бях купил всичко на всичко 300 юана от „Пасифик“-а.

Взех си паспорта обратно и им казах, че

#немадаимстъпим

в миризливия Китай

Това хубаво, ама нема и път назад. Не ме пускат наникъде. Добре че намерих едно кльощаво и услужливо милиционерче, като врабче малко изглеждаше. Та, заведе ме врабчето до една стая, даде ми паспорта на тия там вътре и каза да чакам. След малко ми го върнаха и казаха да си ходя. Онзи дето не ме пускаше преди малко, разгледа паспорта, цъкна нещо в компютъра и каза да минавам. Явно ония от стаичката бяха въвели нещо за мене в системата.

Точно минах и ме гепнаха китайските митничари. Решили, че съм тарикат, който минава само колкото да си напазари от безмитния. Какво – викат – си купи от безмитния? Алкохол ли или цигари? А аз в мене имах само паспорт, джиесем и апарат. Ни торба, ни раница. И им се смея, и си показвам гъзъ и викам: „Купих си, ама съм го скрил много тайно.”

Айде, и тия ме пуснаха.

После дойдоха хонконгските полицаи. И там чакане пред стаичката. Имаше още една лелка, и тя в същото положение. Правиха там нещо, струваха, цъкаха по компютъра. Накрая един ушев ни поведе с тая лелка и ни промуши покрай кабинките за паспортна проверка. Показа ни една тайна стълба, която излиза директно на перона на есбана.

Ура, пак на свобода!

На връщане слязох на спирката

Tai Po Market

Викам си, така и така съм бил път, дай поне да разгледам нещо. Тоя маркет се оказа в една голяма сграда. Когато влязох в сградата, ме блъсна миризма… направо ми е неудобно да казвам

каква миризма ме блъсна. Тия китайци са сурови хора.

На първия етаж продаваха месо и риба. На втория – дрехи и разни други работи. А на третия имаше десетки магазинчета за готвена храна и стотици хора, които я маат тая храна. Там миришеше по-страшно и от първия. Щракнах няколко кадъра и си бегах

обратно към Kowloon

Видях Ибрахим там и малко си поговорихме. Той много ми се зарадва, а аз му казах, че ако имам сили, ще мина довечера, да пием по бира. После влязох в любимия ми

Chungking Mansions, където просто бъка от съмнителни типчета.

Араби, пакистанци, индийци, африканци… всякакви. Съмнително типче до съмнителното типче.

Меката на съмнителните типчета

Има вътре един индиец, който готви страшно вкусно. Седнах да хапна. В заведението – мравки, хлебарки – пълната програма. А на масата до вратата седи винаги един дебел британец, като кит. С бела коса и бели мустаци, малко като на Леми оформени. Има някакъв бизнес в Хонконг, ама не ми се струва да е много ангажиран. Говори на всеки, който влезе, и досажда.

Аз обаче бях озверял от глад и го отрязах. Взех си нещо вегетарианско с нахуд и картофи, гарлик наан и една самоса. Всичко беше адски горещо, зверски люто (без хляба де) и невероятно вкусно. Нахраних се царски, още ми горят устата.

Монг-Кок, Хонгконг

––––––

Днес ходих до

Cheung Chau

Това е един остров, до който се стига с ферибот. Много е приятен, леко като Созопол. Има рибарски лодки, малки улички за разходка, дюкянчета, ресторантчета – всичко е малко. Има и плаж, а на плажа се упражняваше един адски некадърен сърфист, на който платното непрекъснато му пльокваше във водата.

Китайци в Хонконг Китайци в Хонконг

Беше голяма жега и се изпотих. Накрая попаднах на едно симпатично сенчесто площадче, където група възрастни жени бяха изнесли грил и си правеха шишчета. Седнах при тях и изпих две студени бири „Карлсберг” . Жените не знаеха английски и комуникацията ни беше да се хилиме малоумно. Много приятно си изкарахме.

Китайци в Хонконг

А това са едни симпатични лелки, които грилваха на остров Cheung Chau. Седнах и пих бира с тях, обаче те не знаеха ни дума английски и само се хлиехме малоумно. 🙂

След острова се върнах в Хонконг и ходих да се качвам на

най-високия небостъргач

Небостъргачи, Хонконг

Вътре беше невероятен лукс и пълно с успели хора. С костюми, с парфюми – абсолютно безупречни. От толкова много успех направо ми се догади и побързах да си тръгна.

Китайци, Хонконг

Будни млади китайци – бъдещето на планетата

Поснимах двуетажните трамваи, хапнах при индиеца и се прибрах да си почина малко. Като събера сега сили, ще ходя да повися на стълбите на махленското молче, за последно.

Двуетажните трамвайчета на остров Хонконг. Няма никъде другаде по света такива.

Двуетажните трамвайчета на остров Хонконг. Няма никъде другаде по света такива.

Утре си тръгвам. Следващата спирка е Токио.

Нова държава – невиждана. За там съм си определил само 2 дена, защото съм чул, че е страшна скъпотия. Даже, за по-евтино (а и от любопитство), си резервирах квартира в т.нар. capsule hotel, където стаите мязат на барокамери. Легнеш вътре и отсекъде копчета… хахаха.

––––––

Токио, Япония

За Токио не знам какво да кажа, объркано ми е още. Самолетът закъсня с няколко часа, а тука се стъмва в 17, съответно почти ми пропадна единият от общо два дена.

Първото впечатление ми е, че хората са извънредно учтиви

и услужливи, и всичко е така организирано, че нямаш никакви проблеми с ориентирането.

Японска баба – Токио, Япония

Японска бабушка

На фона на Хонконг обаче ми се струва много спокойно и тихо. Няма я тая дивост. Няма я и типичната миризма на Югоизточна Азия.

Страхът ми от високите цени се оказа напълно неоснователен

Това е най-евтината държава до момента. Неприятно ме изненада обаче студът. Поради ленивост, не си бях дал зор да проверя какво е времето тука. Както и да е, след няколко бири ми е все тая.

Пристигнах на някакво летище, което е на 60 километра от града. Взех влак и отидох до

хотела, където се спи в капсули

Веднага ми дадоха чехли. Тук се ходи по чехли.

Обикалях пеша из махалата. Пълно е със заведения, а

намерих и дюнер. От дюнера бичеше турско

Казах на дюнерджията: „Мараба, комшу!” и си поръчах един пилешки. Той много се изкефи. Сложи ми екстра месо и ми каза да пусна парите в машинка. Тука всичко е с машинки и бутони.

Земи тая машинка – Токио, Япония

Земи тая машинка

После си купих бира от магазина 7/11. Открих там и сандвичите, които Здравко ми препоръча. При покупката на бира също ме накараха да натисна копче. На екрана имаше само йероглифи, но предполагам, че съм потвърдил, че съм над 18. Пих по улиците, ушев ме видя, но не ми направи проблем. Всичко е наред в това отношение.

Японка – Токио, Япония

Контражурна японка бута количка

Видях група старовремски металисти с кубинки, пирамидки, гръбчета, нашивки и т.н. Смях.

Мадамите са наточени и се разнасят по бутове,

въпреки отрицателните температури. И всичките цъкат на корейски Самсунг-и… хаха, резил.

Утре сутрин ще си взема карта за целия градски транспорт и ще се пробвам да обиколя колкото може повече квартали. Забележителностите не ги знам какви са, а и не ме интересуват.

ПП Забравих да пиша, че на пристигане в Хонконг видях на летището трима нашенски шопари с диагоналки. Много бяха зле милите. Геройско ходене, високо говорене и снимане на клипчета с джиесемите. Бях много любопитен какво правят и накъде са тръгнали, обаче се въздържах да ги заговоря.

––––––

Хаха… много добра последна случка за днеска. Таман съм си легнал в капсулата, която между другото е супер удобна, чиста и комфортна, и изведнъж ми се допика.

Отивам в космическия им кенеф

и той, както ме видя, избръмча и автоматично капакът му се затвори. Аз едвам издържам и натискам трескаво всичките копчета. Уй. Кенефът си стои затворен. Накрая се наложи да му отворя капака със сила, при което се чу неприятно пропукване от механизмите… хаха. С бай ти Ганя тръгнали да се ебават.

––––––

Каза ми телефонът, че в някой си хотел имало обменно бюро. Отивам там, ама вътре няма рецепция. Питам бабата, дето мете къде е рецепцията, а тя ми се хили. Питам асансьорния техник – той ми се кланя, копеле. И тръгнах да я търся, и се изгубих.

Чейндж-бюро – Токио, Япония

Чейндж-бюро

Йени – Токио, Япония

Йени

Тогава отварям една врата, дето си мисля, че е изход, а то вътре – заседание.

Някакви официални японски лица заседават. Погледнаха ме много укорително,

когато им нахълтах с фотоапарата. После намерих един човек, който знае английски и той ми каза, че това не е хотел. Подвел ме телефонът.

Накрая открих и хотела, де. Обменното бюро се оказа машинка с копчета. Как не се бях сетил.

А по улиците няма кошчета

Едвам намерих едно, да си изхвърля боклуците. А то се оказа, че не било кошче, ами такова, дето си поставяш вътре чадъра… хахаха.

––––––

Днес небето ме награди с добра светлина за снимки, а също и с един юнашки порой.

Дъжд и порой – Токио, Япония

По едно време стана буреносно и запраска порой. С японците търчахме рамо до рамо, да се скрием под една спирка на рейса. За щастие се изваля набързо и после пак грейна.

Трамбовал съм над 10 часа. Взех си карта за метрото, с която се возих даже и на влакове, за които не важи. Случайно попаднах при някакви царски дворци, пред които имаше сватба на куклуксклановци. Мога да кажа, че станах тресен специалист по Токио. Видях каквото искам, каквото не искам – не видях (тук цитирам моята блог-врагиня Гинка от Ловеч).

Сватба – Токио, Япония

Куклуксклановска сватба

Бях също и в

квартала Гиндза

Там открих пейки и маси, до едно голямо и оживено кръстовище. Точно до полицейската станция. Седнах на масите, отворих си бира и си пуснах една хубава индийска мантра.

Модерна улица – Токио, Япония

Модерна улица

Риба на скара – Токио, Япония

Риба на скара

Забързаните пешеходци и коли, които минаваха ми се струваха да са ням филм от друг свят.

Очаквайте продължението

Автор: Бале

Снимки: авторът

Даже в Хонконг и Токио има изгодни нощувки:



Booking.com



Booking.com

Други разкази свързани с Околосветско пътешествие, Хонконг или Япония – на картата:

Околосветско пътешествие, Хонконг Япония и

Целият свят ви очкаква:



Booking.com

Лос Анджелис и Фиджи (1 част на Мини околосветско пътешествие)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

И така – тръгваме на околосветско пътешествие с Бале. За разлика от повечето околосветски на нашия сайт, това ще е в западна посока – започваме с Калифорния и остров Viti Levu, по-известен като Фиджи. Приятно четене:

Лос Анджелис и Фиджи

част първа на

Мини околосветското пътешествие на Бале

2017-та ми беше най-сполучливата година в пътешественическо отношение. През април ходих до Флорида. Май месец обикаляхме в Руанда и Уганда. Лятото бях в Прага, а през ноември и декември направих самостоятелно мини околосветско пътешествие. Към това мога да прибавя 6 прибирания до България и многократни еднодневни екскурзии до Полша. В България, освен София, посетих Варна, Хасково и Бистрица. Ходих и до Сърбия – Пирот.

?

летище Шьонефелд, Берлин – Германия

Всичко започна в една мрачна и дъждовна сутрин, на летище Шьонефелд

Екскурзията тръгна накриво

Некомпетентна служителка отказа да ми издаде бордна карта и почти провали всичко. Добре че дойде една дърта, но печена вещица и оправи нещата. Сега след малко заминавам за Норвегия. Там имам 5 часа престой, преди дългия полет. И ше умра от скука. А на летището в Осло бирата ше е минимум 15 евро бройката, така че (по идея на Марина) си купих тука 5 Бекса по половин литър, от безмитния. Струваха 21,25. Само се надявам да не ми ги конфискуват на качване, защото с тях ръчният ми багаж надвишава максималното допустимо тегло. Ще пиша пак при първа техническа възможност.

–––––––

Пристигнах благополучно в Осло

Пренесох си и бирата, която е още студена. И в самолета беше бая студено – нали е на Норвежките авиолинии. По път имахме късмет със слънчево време и се виждаха много интересни сиви полета. Леко хълмисти. А когато идвахме преди няколко години тука, кацнахме на едно селско летище, до магистрала.

В Осло видях тая странна сграда – Норвегия

В Осло видях тая странна сграда

Явно сега съм попаднал на съвсем друго място. Грамадно, много луксозно и има рейсове и влакове. Получих безплатен смс, че следващият полет ще закъснее и се чудя дали да не се повозя на някой влак. Най-напред обаче мисля да изям едно софийско кюфте с лютеница и да напъна бирите. Погледнах и тука безмитния. Имаше само някаква много съмнителна бира, която струваше по 69 крони, каквото и да значи това. Малко ме смущава обаче да не се окаже, че в Норвегия пиенето на обществено място е забранено, да дойде ушев и да ме глоби жестоко. Я най-добре аз сам да се представя пред ушев и да го попитам.

Пътешественик – Летище Осло, Норвегия

Изпиках се в едни норвежки храсталаци, настана вечер и аз се прибрах на летището, да си чакам следващия полет – Летище Осло, Норвегия

В Лос Анджелес пристигнах каталясал от 12-часовия полет – Калифорния, САЩ

В Лос Анджелис пристигнах каталясал от 12-часовия полет

Лос Анджелис

Исках приключения – получих си. Успях около 2 през нощта да се добера до хостела, обаче никой не ми отвори. Звънях, тропах – уй. Обиколих квартала и намерих няколко мотела. И там тропах, и там – уй. После огладнях, обаче абсолютно всичко беше затворено. Мина двойка пияни латиноси, които залитаха и се целуваха, а момчето носеше пица в кутия. Проведохме следния диалог:

– Извинете, откъде купихте пицата?

– Take it – и ми я бутна в ръцете

– Ама, моля Ви се!

– It’s a nice pizza, maaann… (отдалечавайки се)

Изядох пицата, беше много вкусна. Със салам. После седнах на една пейка, обаче понеже не съм спал от 31 чàса, започнаха да ми се привиждат и причуват халюцинации. Уплаших се, че ще заспя и някой ще ми задигне хубавата раница „Ташев” , барабар с партакешите. Станах да се разходя и открих един затворен Starbucks, пред който седнах и ползвам нет на аванта. Часът е 4 сутринта, дано не ме приберат за клошарство!

–––––––

Вчера сутринта си вдигнах чукалата от онова отвратително място с хлебарките в Хермосо ли беше (Хармосо ли) бийч, чичката Стивън Кинг ми каза „take care” и взех рейса за

Санта Моника

Намерих едно много чисто и приятно хостелче, баш на центъра. Там се появи Таня, с която не се бяхме виждали от 19 години (както изчислихме), обаче приказката ни тръгна много леко, сякаш вчера сме си пили кафето заедно. И си изпоразказахме куп смешни истории, и си говорихме за най-различни общи приятели, и тя ме закара с колата на много интересни места и така се грижи за мене целия ден, че нито мога, нито знам как да ѝ се отблагодаря.

Санта Моника – Калифорния, САЩ

Санта Моника

Първо ходихме до

Малибу,

където видяхме ресторанта на някакъв от Кюстендил (или беше Перник?!), който варял страшен боб. После се разхождахме в квартала, където е отраснал Джим Морисън. Там някакъв раста-брадър ни продаде за един долар диск със своя музика, а неговият импресарио ни го представи като най-добрия по реге в цяла Джамейка.

След това отидохме в един по-западнал черен квартал, да гледаме детски баскетбол. Аз първо бях леко скептичен, обаче тия деца играха с такъв страхотен хъс и бяха толкова добри, че се изкефих много. Свиреше рап-музика, родителите се провикваха окуражително, а след всеки кош имаше бурни аплодисменти. За съжаление, нашите загубиха в последната секунда.

След баскета отидохме до центъра (с небостъргачите), в едно грамадно хале, където има сергии с вкусни традиционни манджи от най-различни държави. Аз хапнах мексиканско бурито, а останалите – рибешки специалитети.

Популярен баир в Ел Ей – Холивуд, Лос Анджелес, САЩ

Популярен баир в Ел Ей

Минахме набързо през Холивуд,

колкото да видя безинтересната алея със звездите и отпрашихме към

Лонг Бийч,

зашото приритвахме от нетърпение да се запознаем наживо с нашия виртуален приятел Крис Караджов. Докато го чакаме да се появи в заведението The SocialList, за започнах да забелвам очите, защото вече бяха станали 50 часа без спане. Мъжът на Таня обаче ме подучи да си взема

текила и кафе, което веднага ме върна в света на живите

Залез в Лонг бийч, Калифорния, САЩ

В Лонг Бийч Фори ни заведе в ресторанта The Social List, където аз се наливах с бира и текила. Имахме късмет и с драматичен залез.

Точно бяхме изпили по една текила, когато пристигна Крис, придружен от вярното си куче – неизвестна на науката японска порода. Както и предполагахме, той се оказа чудесен човек и отличен събеседник. Падна голям смях, а те (като стари емигранти) откриха естествено куп общи приятели и познати. Накрая, след като се

върнахме в Санта Моника,

се разходихме по 3-та улица, където най-различни откачени таланти предлагаха своето изкуство.

Днес планът е да ходим до

Бевърли Хилс,

да разглеждаме заключените къщи на богаташите. За съжаление това ми е последният ден тука, ама то си е така – хубавите работи бързо свършват.

Родео драйв - Бевърли хилс, Лос Анджелес, Калифорния

Родео драйв

Довечера разпалвам моторетката към чудния остров Viti Levu, който се намира in the middle of nowhere, както каза мъжът на Таня. В средата на морето – между Хаваи и Австралия. Якото в случая е, че ще мина над т. нар. International Date Line и като тръгна на 13-ти ноември, ще пристигна на 15-ти. А пък полетът трае само 11 ча́са. Тая година 14-ти ще го пропусна. 🙂

–––––––

Отидох до аерогарата с рейс, който струваше 1,25. Задръстването беше зловещо, обаче рейсът плавно се движеше по бус-лентата, изпреварвайки Бентлитата и Мазератитата, киснещи на опашката. И на никого от баровците не му хрумна да тарикатее. А на един тротоар седеше черен клошар, увит с черги, който четеше дебела книга. Шофьорът спря, отвори вратата и го попита, дали иска ябълка. Онзи искаше и шофьорът му занесе една. Имаше и още нещо, обаче го забравих.

–––––––

Фиджи

Полетът от Ел Ей до Фиджи беше също 12 часа. Фиджи е островна държава, която се намира в Южния Пасифик, между Хаваи и Австралия.

Фиджийските жени имат мъжки лица и космати ръце. В самолета обаче нямах проблем да различавам стюардите от стюардесите.

  • Грозен мъж с космати ръце – стюард.
  • Грозен мъж с космати ръце и цвете зад ухото – стюардеса.
А хората колко бяха грозни, не мога да ги опиша. Те са смеска между меланезийци и полинезийци - истински човекоядци – – Фиджийци – Сува, Фиджи

А хората колко бяха грозни, не мога да ги опиша. Те са смеска между меланезийци и полинезийци – истински човекоядци

И това, че са грозни не беше никакъв проблем. Ами бяха и адски нелюбезни. За 12 часа возене благоволиха да ми донесат само веднъж чаша с вода. Ходих сам да си искам, но ме изгониха. Щях да пукна от жадна смърт. А манджата им миришеше на повръщано. И

на летището затвърдиха убедително лошото ми настроение

Извикаха ме в една стаичка и ми изсипаха цялата раница. Една тлъста кука с поличка и вид на голям мръсник ми провери всичките вещи, без изключение. Рови и в мръсните чорапи. Рови ми в портмноето и ми изброи парите. Вади хапчета от едно шишенце, да ги разглежда. Извади си личния джиесем и ми преснима първата страница от паспорта. После ми поиска моя джиесем и започна да си цъка. Погледнах да видя какво прави и му казах, че няма право да ми рови в телефона, защото имам приватни работи, а той ми изрева да сядам и че нямам право да гледам. Извършвал важни проверки в името на държавната сигурност. Когато ми върна телефона, видях, че е отварял абсолютно всички апликации.

Направо кипях от безсилно възмущение

После доведе куче и го караше да ми души чорапите. Кучето подуши и си тръгна, а тоя педерас неземен пак го върна и му натискаше главата в раницата ми. През това време, на съседната маса, една грозна полицайка с мъжко лице и космати ръце, съблече няколко грохнали бабички по сутиени.

Беше безобразно унизително

Държа ме поне час. Накрая, когато ме пусна,

вече яко мразех Фиджи и грозните мутри на фиджийците, и косматите им жени

Вън ме налазиха бакшиши, а автобусна спирка не се виждаше. По жива случайност мина един раздрънкан автобус без прозорци, аз му се изпречих и той ме качи. В автобуса

стана рязко по-добре

Беше много душно и влажно, и всичко миришеше на мухъл, точно както ми казваше Ицо. Върла екзотика. За автобуса ми взеха 40 цента.

Стигнахме до автогарата в близкия град и там си купих ледена бира от супермаркета. Заприказвах се с една възрастна жена с изпърдян преден зъб и тя ме научи кой автобус да хвана. По едно време дойде синът ѝ с внучката бебе и аз пощипах бебето по бузите. Дойде и автобусът, сбогувахме се с бабата и бебето, и аз отпътувах към едно спокойно място, близо до морето, където си взех стая. Сега таман съм се настанил и съм със смесени чувства.

Коли и автомобили, дърво, Фиджи

–––––––

Бех сега на разходка из махалата. Понеже ше хода утре на приказен остров и прочетох в нета, че на приказния остров бирата струвала майка си и баща си, та рекох да намеря супер и да се запася, докато е време. И какво да видя –

навсякъде тракат багери, режат палмите, дълбаят и строят хотели

Тая райска градина, подобно на много свои посестрими по цял свят, дава фира. Тъпа е голата маймуна, колкото си иска. А в супера бирата струва около 4 лева – малката. Викам, ше си взема 20, белким ми стигнат за днеска и за приказния остров. Там съм само за един ден, колкото да съм видял и такова чудо. И като бръкнах в хладилника, оттам ми скочи една гигантска хлебарка, направо ми изкара акъла. Затърча ми се по ръката и едвам успях да я изстрелям, точно преди да се вмъкне в ръкава. А бирата е отвратителна на вкус.

Остров Мана не беше голям и го обиколих пеша за два дена. Лепна ми се и едно куче, което стана мое, но после ми избяга. Въобще, на Фиджи гъмжи от райски гледки, като от пощенските картички и календарите – Фиджи

Остров Мана не беше голям и го обиколих пеша за два дена. Лепна ми се и едно куче, което стана мое, но после ми избяга. Въобще, на Фиджи гъмжи от райски гледки, като от пощенските картички и календарите

Дясното куче е мое, а другото е навлек – о.Мана, Фиджи

Дясното куче е мое, а другото е навлек

–––––––

Току-що ми се случи нещо велико

Реших да ида до ресторанта, за една последна студена бира. Ресторантът беше затворен, а

хипарите отпред

се оказаха 5 яки фиджийски мъжаги и един кльощав фиджийски дядка с китара, който приличаше на певеца от Джоли Бойс. Поканиха ме при тях и ме почерпиха една голяма ледена бира. Предложих им пари – не искаха. Разговорихме се и станахме първи приятели. Дядката непрекъснато повтаряше „Fuck you!” и ме прегръщаше. Каза, че ще ме застреля, а аз му отговорих, че нямам против, защото ще ми реши много проблеми. Всички се смяха, а дядката ми каза, че виждал май харт и хартът бил окей.

Намерих си и фиджийски приятел - Мозес или Мойси (те имат по две имена - английско и фиджийско). Жена му е от Нова Зеландия и е половин бяла и половин маорка. Та, с Мойси се наливахме като луди по цяла нощ, той ми свири реге на китарата и ме черпи коз. Фиджийският коз впрочем е чук – Фиджийци – Сува, Фиджи

Намерих си и фиджийски приятел – Мозес или Мойси (те имат по две имена – английско и фиджийско). Жена му е от Нова Зеландия и е половин бяла и половин маорка. Та, с Мойси се наливахме като луди по цяла нощ, той ми свири реге на китарата и ме черпи коз. Фиджийският коз впрочем е чук.

След това дядката изпълни песен на китарата, която беше посветена на мене. Реге. В песента се пееше, че има един приятел от Белгия (той не стопли откъде съм), който е с добро сърце, и когото той ще застреля. Накрая всички ръкопляскахме. Аз им казах, че ги обичам, дядката ме прегърна, а един едър мъжака, като културист, разбърка един леген кава, с мръсния парцал. Изпихме легена. Питаха ме дали искам трева и мадами. Аз им отговорих, че съм твърде пиян и за трева, и за мадами. Всички се смяха, а културистът ми даде още кава, щото било добре за пишката.

Тогава се появи един африканец от западна Африка, който бил живял в Португалия. На въпроса дали хората в Португалия са готини, той отговори, че там имало и големи лайна. Всички пак се смяха. После културистът каза, че е живял в Полша и там всички много пият. Пак смях. Дядката изпълни още една песен, а аз казах, че ще си ходя. Дядката ме награби и не ме пускаше. Тогава се събуди една пияна фиджийска дърта раста и каза: „Остави човека да си ходи!” . Разделихме се с най-топли чувства и се уговорихме пак да пием заедно другиден, след като се върна от приказния остров.

Мойси много ме хареса. Непрекъснато ме прегръщаше и казваше, че ше ме застреля... хахаха. :))) – Фиджийци – Сува, Фиджи

Мойси много ме хареса. Непрекъснато ме прегръщаше и казваше, че ше ме застреля… хахаха. :)))

–––––––

Днес – много приключения.

Цял ден времето беше гадно. Това всъщност е чудесно, защото така жестоко са ми изгоряли краката, че не искам и да чувам за слънце. На всичкото отгоре нещо ме е изяло и сега ръцете ми са на червени петна, които ме болят. Та махнах се от приказния остров.

В ресторанта се запознах с една французойка, която също пътува сама. Щяла да повиси на Фиджи, после следвали Вануату, Нова Зеландия, Индонезия и – обратно към Европа. Пренесох ѝ дисагата, докато джапахме към лодката и така станахме приятели.

Лодка, Фиджи

В лодката бяхме само ние двамата музунгувци, а останалите пътници бяха осем яки и грозни човекоядеца. Човекоядците нещо се подсмиваха и зяпаха французойката хмм… закачливо. Тя се спече не на шега и се присламчи към мене. Аз си помислих, че не мога да съм ѝ от голяма полза, зашото ако човекоядците рекат, хем ще ни ядат, хем ще ни… нали. Естествено, казах че няма страшно, и че това е цивилизована държава... хахаха.

Нади, Фиджи

Човекоядците обаче се оказаха добри хора и не ни сториха никаква злина. Боксираха се, биха се с пластмасови бутилки и т.н. Когато пристигнахме на главния остров, французойката ми предложи да пътуваме заедно, докато съм на Фиджи. Идеята много ми допадна, защото не обичам да съм сам и вече леко издивявам. За съжаление обаче тя искаше да остане днес в Нади, а на мен ми се заминаваше към столицата Сува, не постигнахме консенсус и се разделихме.

Плаж, Фиджи

Уредничката от фирмата с лодката ми подсигури безплатна кола от пристанището до автогарата, което беше много мило от нейна страна. Тая уредничка беше най-странната фиджийка, която съм срещнал до момента. Нещо средно между Нефертити и орел с ориз. На автогарата видях, че

рейсът за Сува точно заминава

и се метнах в него, в последния момент. Беше малко неприятно, защото не успях да се изпикая и да си купя вода, а пътят си е 4 часа. Щом тръгна обаче, забравих и за жажда, и за пикаене. Беше толкова хубаво, че само заради това пътуване си струваше цялата екскурзия.

Невероятна природа, през цялото време.

Зелено, сочно, влажно, пищно… и от време на време – цветни експлозии. И с тия тежки черни облаци, надвиснали отгоре, усещането беше сякаш си в праисторическа джунгла и в Джурасик парк. Точно така съм си представял винаги края на света. И от джунглата се издигаха пари, и всичко беше толкова сюрреалистично, че въобще не можех да разбера защо съм си губил времето на шибания райски остров. Велико!

Плаж с палми, Фиджи

Имаше чат-пат шарени къщи, разни фабрики и други признаци на цивилизация. И яко се усещаше колониалната атмосфера. Във всяко село – Куийн еди-какво-си, Куийн еди-що-си. Даже повечето автомобили бяха с емблема – кралска корона. Снимах като обезумял, но поради мрачното време и високата скорост, всичките снимки станаха размазани.

В Сува

пристигнахме около 5 следобед. Голям град, шумен, хаотичен. И хората ми се видяха по-различни, по-столични някак. Не си бях резервирал хотел, исках да се полутам, за да има приключение. Обиколих няколко и всичките струваха от 100 долара нагоре, като за екстра нямаха интернет. Накрая ме упътиха към един мизерен, който беше за 70 долара и срещу още 10, получаваш ваучер за два часа нет. Взех го за една вечер и утре ще си ходя на хипарското в Нади, дето пихме кавата. При късмет, мога да заваря и французойката там. Активирах ваучера и се оказа, че ми даде 3 часа и двайсе минути достъп. Далавера.

Фиджийските кинти, които свършват за секунди – Фиджийски долари, Фиджи

Фиджийските кинти, които свършват за секунди.
На Фиджи беше красиво, обаче адски скъпо. Само бутилка бира в супермаркета струваше около 8 лева. А аз пия поне по десетина на ден. Че и в кръчми.

След като отморих, ходих до бара, да изпия една скъпа бира. Там с мене седна барманката – една дебела тетка. Пита ме как се казвам и аз, понеже ме изкефи майтапът с австралиеца, пак казах, че се казвам Посерко. Тук се получи даже по-добре:

– What’s your name?

– Poserko.

– What?

– Poserko.

– Poserko?

– Yes, Poserko.

– Hi, Poserko!

– Hahahaha…

– You have a lovely name, Poserko.

И удряше на първото о – пОсерко. Направо ми потекоха сълзи от смях.

Тогава към нас се присъедини и един як мъжага – служител на хотела. Казах им, че искам да се разходя до центъра, да хапна и да разгледам.

Пътека, Фиджи

Те ми препоръчаха да отида с такси, защото кварталът бил кофти. Можело да ме оберат. Питах ги дали може и да ме (показвам бокс с юмруци). И двамата кимнаха утвърдително. Имало банди от младежи, които нападали музунгута. Иначе до центъра било 15 минути ходене. Ако много ми се ходело – да ида натам пеша, по светло. Но, падне ли мрак – задължително такси на връщане. Веднага реших, че ще си пробвам късмета. Оставих си портмонето и паспорта в стаята и тръгнах.

Центърът беше много интересен

Пред всички магазини имаше изкарани на тротоара мощни тонколони, които гърмяха с най-различни музики. Пълна какафония. Влажно и душно, всякакви странни хора – много екзотично.

Никога не съм ходил в град, който прилича на Сува

Не мога да обясня обаче точно какво е. Хапнах хамбургер и отидох в един голям супер, да си купя вода и бира. Бирата се продаваше в специален сектор, леко апокрифно. Увиха ми бутилките във вестници, всяка поотделно. Взех си и вода, и тръгнах обратно. Вече беше тъмно и очаквах всеки момент да ме оберат. То, не че имаше много за обиране, останал бях с 10 – 15 долара.

Кварталчето с хотела е в леко промишлен и пуст район. По едно време се загубих и почнах да се лутам. Точно тогава налетях на група пияни младежи, които излязоха от една пряка, спряха и почнаха да ме зяпат. В крайна сметка отминах и нищо не ми направиха. Обаче качих здраво адреналина.

Фиджийци – Сува, Фиджи

А това са едни типчета в столицата Сува, които ме закачат нещо. Там, в хотела ми казаха, че кварталът е опасен и задължително да се прибера с такси. Аз веднага си оставих парите, документите и апарата в хотела и обиколих пеша целия опасен квартал, посред нощ. Никой не ме преби и уби. Обаче някакви групи пияни типчета ме зазяпваха и бая качих адреналина. Което беше и целта на упражнението де :)))

После пак ходих до бара и пих още една бира. Тетката ми каза, че съм ненормален, да ходя пеша, след като са ме предупредили. Сега съм си в стаята и пиша пътепис. А на съседния креват имам три големи бири, увити във вестници, които ей сега ще ги започна.

Плаж, Фиджи

Върнах се в Нади

и всичко се нареди като по мед и масло. Открих къде има хотдог + шише вода за 2 кинта, а и много вкусни самоси по 80 стишки.

Уайлолоа

Намерих си най-луксозната квартира до момента. Чисто нов комплекс, на самия плаж. Имам двойна стая с климатик и LED-осветление, а пред прозореца ми са басейн и шезлонги. И освен това е направо без пари. Решил съм днес и утре да си почивам, че досега голямо търчане падна. Ще си дам дрехите на пране, купих си дезодорантче, въобще – ставам нов човек. Стига с тия хлебарки, стига с тия дървеници. Дайте малко лукс насам. А по път тоя педерас шофьорът насмалко не сгази една кравичка. Вместо да бие спирачки, тоя кретен дава газ и ѝ бибипка. И тя си изкара акъла и едвам се отърва. Затича се като луда на посоки из храсталаците. Фиджийците продължават да ми се струват глупави, но вече не са ми грозни. Свикнах им. 🙂

ПП А разсилният в новата квартира имаше голям проблем да ми запомни името. През какво ли не мина – перко, пареско… Най-накрая обаче го изпедепца до съвършенство.

Плаж, Фиджи

Днес се събудих в 6 часа, от глад. Викам, ше взема рейса до Нади, да хапна вкусни самоси. Обаче на спирката една жена ме уведоми, че

в неделя рейс няма

И тогава реших да направя разходка по междуселските пътища, в търсене на нещо вкусно. Пък и да разглеждам. Ходих около 2 часа и половина, което значи, че съм минал общо десетина километра.

Още щом излязох от Уайлолоа, такова зверско слънце се облещи отгоре ми и нямаше кьорава сянка, та направо се чудя как не пукнах от топлинен удар. И, щото съм много умен, не си взех вода и забравих да се намажа против изгаряне. Направо реки се лееха от мене и дишах като запъхтяна песовица. Наоколо обаче беше много интересно.

Снимах едно конче с някаква кожна болест на носа, една странна птица и доста крави. Накрая се добрах до едно по-голямо село, в което се разхождаха мъже с поли. Имаше индийски ресторант, но още не беше отворил. Доядя ме, защото много обичам индийско.

Плаж, Фиджи

Пред тоя ресторант един човек ме покани да вляза в колата му. Беше много дружелюбен и внимателен. Предложи ми да ме закара на шопинг. После искаше да ме води на някакви цветни градини, на 40 минути път с кола. Направо кипеше от оферти. Аз го оставих да ми говори глупости 5-10 минути, защото в колата имаше климатик и беше много приятно. Накрая му дадох свободно и човекът се посговни. Изведнъж стана доста по-недружелюбен… хахаха.

Аз пък продължих да търся нещо за ядене. В центъра на селото открих пицария и отворен супермаркет. Късмет голям. В пицарията една Мата Космата, която ми говореше с флегматичен глас, се опита да ме изклати със сметката. Това сигурно за благодарност, защото ѝ дадох бакшиш. Обаче аз си направих калкулация и ходих да се разправям. Тя ми показа касовата бележка, където сумата беше по-малака от това, което тя ми поиска, а върху бележката – разликата. „Бележката и тия пари, господине” – вика – „щех да Ви ги дам лично, като си изядете пицата.” . Ахахаха… то, верно музунгу тъп, ама чак пък толкова.

Пицата не беше лоша. И бая голяма – остана ми и Мата ми я уви за следобед. После в супера си зех ледена вода (1,5 литра) и сладолед на клечка.

Водата я изпих може би още на първия километър. Първоначално имаше малко облаци и беше добре. После обаче пак опъна едно слънце и аз пак включих кучешкото дишане. Минаваха дразнещи бакшиши, които ми свиркаха или направо спираха. На подканите да се качвам отговарях, че нямам спомен да съм ги спирал. Бая ме поизнервиха. На банкета видях и една изсъхнала жаба. И тя – викам си – е тръгнала малоумно без вода в тая жега. Щракнах ѝ и една снимка за спомен. Сега съм си вече в хубавата стая и ми е много добре. Мисля цял ден да се излежавам, а вечерта да пийна евентуално няколко бири с Мойзи. Утре сутрин си тръгвам. И да си кажа – тръгва ми се.

Фиджи страшно ми хареса и съм много щастлив,

че го видях какво е, обаче ми писна вече. Искам движение да има.

Плаж, Фиджи

Готина случка пак. Изхарчих си всичките пари и си оставих само една чисто нова банкнота от пет долара, за сувенир. Обаче ми свърши бирата и реших да изхарча сувенира. Момчето в бара ми каза, че бирата е 9 долара. Викам му: „Това са ми последните 5. Пазех си ги за сувенир, но ми се допи още.” . Взе ги и ми даде един леден „Fiji Gold” . Да съм бил останел с хубав спомен. Е, няма как да не остана с хубав спомен.

–––––––

Пикам, пия хапчето за кръвно и тръгвам. Или пък да се поизлежавам още половин час?! Самолетът не е заек, да избяга. В Хонконг не очаквам изненади. Фейсбук твърди, че съм бил там на същия ден, преди 6 години. Това е знак. Не вервам да се е променил кой знае колко. Много се радвам и вълнувам. Знам там къде се продават красноселски кренвиршки 1:1. Ще пиша какво е станало, при първа техническа възможност.

–––––––

Тая сутрин пак ми се случи случка.

Чакам си за

паспортна проверка на фиджийското летище,

опашката върви бързо, а на мене ми е леко на сърцето, защото ше се разкарам от тая прескъпа държава. И като дойде моят ред, ушев ме погледна много кофти, проведе кратък телефонен разговор на неразбираем език и каза да го последвам. Заведе ме до една

отвратителна малка стаичка за разпити,

в която имаше само бюро и два стола. Взе ми паспорта и бордната карта, затвори ме сам в тая стаичка и изчезна. Направо се насрах от притеснение. Вече беше време за качване на самолета, а никой не идваше. Започнах да си представям как ше ми направят някаква постановка и ше ме набутат в пандиза. И ше стана нещо като либийска медицинска сестра. Накрая все пак дойде един ушев, който беше с панталон, а не с пола и изглеждаше доста по-човечен от тая маймуна, дето ме унижаваше на идване.

Започна адски обстоен разпит, при което ушев записваше стриктно всеки мой отговор, в специално тефтерче. Вече беше изписал поне 4 – 5 страници, когато почти ме излови в престъпление. Пита ме как така съм бил работел в Германия, след като в паспорта ми няма немска работна виза. Направо ми извади душата. След разпита пристъпихме към обиск на багажа и джобовете. Още щом отворихме раницата, видяхме че шибаното дезодорантче, което си купих онзиден, се е счупило. То беше стъклено шишенце с топче отгоре. Разляло се цялото и омазало изобилно апарата, компютъра и дрехите с някаква бяла каша. Направо ми пламна главата. Разпсувах се така каруцарски, та чак притесних ушев. Той отърча някъде и ми донесе салфетки. Каза че повече няма да ме джоби, и че съм свободен.

– И защо беше целият панаир – попитах

– Ами, защото си с български паспорт

– Само български паспорти ли джобите и разпитвате?

– Български и румънски

– Защо, ако не е тайна?

– Тайна е

– Благодаря, довиждане!

– Довиждане, лек път!

Прочули сме се явно чак до другия край на Земята. Като ме пусна и се поуспокоих, усетих че всъщност съм много гладен. И навсякъде продават вкусни неща, а аз нямам местни пари. Тогава не знам точно как стана, обаче успях да се запозная с една банда весели филипинки и някакси ги извъртях, та ме почерпиха хамбургер. Двоен – с две кюфтета вътре. А после даже видях самите Филипини през илюминаторчето, щото небето беше безоблачно.

В самолета се паднах на двойна седалка с млада и притеснителна китайка. Родена на 6-ти август 88-ма, в чудния китайски град Shenzhen. Мъчеше се да спи. Щом задреме – клюмне върху мене, стресне се и почне едни извинения – сакън, притеснила е непознат човек. Като я гледах как се шугави и не може да си намери място, ми стана мъчно. Разбутах я ѝ и викам да се облегне спокойно на мене и да се наспи, и че нема да ми пречи. На мене грам не ми се спеше и, докато китайката спи, решавах судоку на екранчето. Съответно, не реших нито едно. Нема ме много-много в мисленето.

Очаквайте продължението

Автор: Бале

Снимки: авторът

Дай Боже, да имате през живота си възможност да се възползвате от нощувките в столицата Сува:



Booking.com

Други разкази свързани с Океания – на картата:

Океания

Из останалите части на Фиджи:



Booking.com

Планиране на околосветско пътешествие (с под 2000 евро транспортни разходи)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Добре де, прознавам си: когато Диана ми предложи да напише статия как е планирала околосветското си пътешествие, на мене бувално ми потекоха лигите. Днес ви представям резултата, а съм сигурен, че ако много я помолим (падане на колене, цветя за рожден ден, торта без повод и кой каквото се сети още като начини за подмазване), тя може и да ни напише и за самото околосветско пътешествие 🙂 (аз поемам падането на колене, търсят се доброволци за другите методи 😉
Засега – планирането 🙂
Приятно четене:

Планиране на околосветско пътешествие

с под 2000 евро транспортни разходи

В края на 2016 година изненадващо бях съкратена от работа. Шокът беше доста голям, бях работила вече 12 години, 9 от които в компанията, която ме съкрати. Но доста бързо се съвзех, защото видях в това възможност да се концентрирам

да сбъдна колкото се може повече мечти

Регистрирах се на борсата за безработни и ми казаха, да се явя за следващ подпис след 3 месеца, на 14 ти Март.

Три месеца – време достатъчно да направя една пълна обиколка на земното кълбо

и не чак толкова дълго, че да изхарча всичките си пари. И то през зимата – ще пропусна всичките най-студени дни и няма да чистя колата от сняг всеки ден. Добре, обаче

колко ли ще струва една такава обиколка на Земята?

Виждала съм в интернет сайтове които предлагат околосветски билет, колкото повече спирки сложиш по-пътя, толкова по-скъп е билетът. Пробвах няколко такива сайта и за мое голямо разочарование се оказа, че няма как да го направя за по-малко от 10 000 евро.

Пропелерен самолет

Е да, обаче аз не се отказах

Реших да се пробвам, аз сама да си потърся билети. Отворих една от много търсачки за самолетни билети, които като резултат дават всички опции на всички авиолинии на едно място и ги сортират по цени. Хубавото на търсачката, която аз използвах беше, че задаваш начална точка, но за крайна точка задаваш „навсякъде”. Като дати на пътуването може да се зададе цял месец. Като резултат получаваш списък с държави до които е най-евтино да се лети в този конкретен месец от зададената начална точка. След като кликнеш на някоя държава, получаваш календар за целия месец и цените на билетите за всеки един ден. И така,

зададох начална точка София, месец Януари

и започнах да избирам най-евтините билети, но само в една посока. За мое огромно учудване се оказа, че една

обиколка на Земята може да се направи за по-малко от 1000 евро

Страшно много се развълнувах. Вече знаех, ще се ходи някъде!

  • Стъпка 1: принтирах една празна карта на света и наслагах с червени точки всички мечтани дестинации, които все още не съм посетила, надявайки се, че бих могла всички да ги свържа в едно пътуване.
  • Стъпка 2: Отворих отново търсачката на

самолетни билети

и зададох начална точка „София”, крайна „навсякъде” и месец януари като период на пътуването. Както вече обясних, получих списък с държави, сортирани по цени на полетите от София до тях, започвайки от най-евтините. Започнах да преглеждам списъка и да търся държави, в които имам червени точки. Записах си първите няколко държави и датите на които е най-евтино да се лети до тях, както и съответните цени. След това повтарях цялото това упражнение, като сменях началната точка София с държавите, които си бях записала и търсех удобни комбинации в датите за да мога да навържа полетите да са един след друг, но и да имам достатъчно време да постоя в съответната държава. И така до като направих няколко варианта на пълна обиколка на земното кълбо. Обаче цената все още не ме удовлетворяваше. Вариантите бяха от 3 000 до 6 000 евро.

  • Стъпка 3: Реших, че някои точки ми струват прекалено скъпо и се наложи да ги махна от маршрута. Като например Великденският Остров. За него трябваше да похарча към 500 евро за самолетен билет, само за него…
  • Стъпка 4: Добре де, не мога ли да намеря по-евтини варианти да свържа някои точки, без да е необходимо да е с директни билети? Да мина през други държави между тях? Ами да – гениална идея! Първоначално нямах намерение да минавам през Северна Америка, исках от Австралия да скоча директно в Южна Америка. Най-евтиния билет, който намерих беше 1000 евро!!! Но щом получих гениалната си идея, пуснах търсачката за самолетни билети, да ми покаже до къде най-евтино се лети от Австралия. И какво да видя – 150 евро от Сидни до Хаваи!!! Хммм, това е прекалено хубаво за да е истина. Ами от Хаваите после на къде? Пуснах търсачката – до къде е най-евтино да се лети от Хаваите? Бам – 150 евро до Лас Вегас! И ето как прекосих Тихия Океан за 300 евро вместо за 1000!
pl. Nezavisimost, Sofia, Bulgaria

В крайна сметка, колко мислите ми струваше околосветският билет? Вариантът на който се спрях излизаше малко по-малко от 2000 евро!

(Едно малко вмъкване тук само да кажа за информация – като пуснах търсачката от Лос Анджелис, намерих билети до Исландия за 90 американски долара. Ако нямаше да ходя до Южна Америка, околосветският ми билет щеше да е на половин цена)

  • Стъпка 5: Накупих общо 16 самолетни билета, отне ми 2 дни. Естествено някои от билетите се дигнаха за това кратко време, но други пък паднаха и в крайна сметка пак толкова излезе. Всичко купих с дебитна карта, всеки самолетен билет от страницата на съответната авиолиния. Нямах никакви проблеми с нито един билет.
  • Стъпка 6:

Визи!

За кои държави ми трябват визи?

  • Китай – да, трябва виза, но ако си за по-малко от 72 часа, няма нужда. Аз щях да съм за 48 часа и тук визата ми се размина.
  • За Тайланд си извадих виза от България преди да тръгна, 10лв.
  • За Камбоджа също си извадих от България, по интернет. После се оказа, че може и на място на границата и даже беше по-евтино.
  • За Австралия също си извадих предварително он-лайн и беше напълно безплатно.
  • За САЩ вече имах виза, от предишни пътувания.
  • И последната държава, за която трябваше виза беше Боливия. Извадихме си ги на място на границата и струваше 100$. По принцип можело и от Перу да си извадим за много по-малка сума. Също съм чувала, че на границата всеки казва различна цена… а мен даже първоначално ме пуснаха без виза, но после се усетиха и ме върнаха.
  • Стъпка 7: Резервирах

хотели и хостели

за почти всички нощувки по пътя. На много от местата щях да съм сама и щях да плащам двойна стая, за това трябваше да се съобразя с много неща. Обикновено когато търся хотел, използвам търсачка. Задавам моите дати и после сортирам по цена. Започвам от най-евтините хотели и обръщам голямо внимание на оценките и коментарите. Ако хотелът е евтин и изглежда добре, но оценката е ниска, задължително тълкувам коментарите. Понякога оценките са повлияни от външни за хотела фактори и в крайна сметка се оказва хубаво място. Например „беше ужасно шумно от магистралата отвън”, или от излитащите и кацащи самолети. Ами логично – като взимаш хотел, който се намира на магистралата, или близо до летище, какво очакваш?

Другото важно, за пътуващ без кола е локацията на хотела. Ако е много евтин, но далеч от центъра и трябва да плащам пари за транспорт, може да излезе същото като краен разход, ако взема по-скъп хотел в центъра. Времето също е фактор. В моя случай имах малко време за повечето места и не можех да си позволя да губя излишно време в транспорт в случай, че хотелът е далече.

Има още неща, които е хубаво да се взимат под внимание. Например включена ли е закуска? Предлагат ли безплатно взимане от летището? Има ли интернет? И много други, всеки клиент има различни нужди, а търсачките за хотели предлагат множество филтри и улесняват търсенето на най-подходящото за теб място.

Аз лично търсех възможно най-добрата комбинация между цена и качество. Търсех възможно най-евтиното, но в същото време да е достатъчно приятно. И най-важното на което обръщах внимание беше безопасността. Например в Пекин и Мексико се наложи да взема доста скъпи хотели, но да са в центъра на града, където са туристите и не е толкова опасно. Избягвах хостелите, но в Австралия ми се наложи да спя и на такива места. Тази държава се оказа едно от най-скъпите места, които някога съм посещавала. Например хотелите при Аерс Рок (най-големият камък в света) се оказа, че са по 400-500$ на нощ. За щастие имаше и хостел, който предлагаше легло в смесена четворна стая за 63$.

В крайна сметка похарчих 1400 евро за нощувки. Тази цена обаче е строго индивидуална и можеше спокойно да бъде под 500 евро. Най-вече защото, ако човек пътува с някой, двамата си поделят цената на стаите. Второ, винаги можеш да спиш на couch-surfing от време на време и да не плащаш абсолютно нищо за спане. Трето, ако не бях включила Австралия и Щатите в маршрута, щях да спестя 800 евро от спане… просто в тези срани е много скъпо. Вярно че прекосих Тихия океан за 300 евро вместо за 1000, но за да ги спестя се наложи да мина през Щатите и така голяма част от спестената сума отиде за нощувки.

  • Стъпка 8: Винаги когато пътувам използвам

приложение с карти и навигация,

което работи без да има нужда от интернет. Свалих си карти на всички държави, които щях да посетя и отбелязах със звездички основните точки във всеки един град. Най-вече хотелите. След това до като пътувах, винаги изтривах картите на отметнатите държави, за да си освобождавам място в телефона.

  • Стъпка 9:

Проучване на местата!

Обикновено проучвам всичко – транспорт, забележителности, за какво трябва да се внимава, цени и т.н. Сега обаче имах по-малко от три седмици и нямах никакво време. Най-важното – извадих информацията на Външно Министерство за всяка една от държавите (http://www.mfa.bg). Там има сбито основните неща, които трябва да се знаят за всички държави – валута, престъпност и сигурност, движение по пътищата, особености в законодателството, здравеопазване, съвети и т.н. Отново от там си извадих телефоните и адресите на българските посолства.

След това проучих най-основните неща, като например как да стигна от летището до хотела. Извадих си валутния курс за всички държави. И естествено направих план как да посетя забележителностите, заради които щях да посетя съответните държави (по едно на държава). Но нямах време да прочета нищо допълнително и щях на място да се ориентирам в обстановката.

  • Стъпка 10:

Багажът!

Почти винаги пътувам с една малка раница, с която ходя на тренировки и мачове и по принцип побира една баскетболна топка, едни маратонки и спортен екип. Направих смешен опит да събера багаж за 50 дни в същата раница, но се оказа, че ми трябва нещо двойно по-голямо. Наложи се да си купя нова раница. Търсех нещо много леко и взех тип торба, основно от плат, само гърбът беше твърд. На раницата пише числото 40, предполагам, че това означава, че има вместимост 40 л.

Ето какво взех:

  • Една трета от багажа бяха дрехи, основно тънки, за топло време, както и два чифта дънки, една блуза с дълъг ръкав, тънко яке, едни маратонки, едни сандали и едни джапанки. Понеже пътешествието щеше да започне с няколко дни на студено в Полша и Китай, трябваше да взема и зимно яке. Купих такова за 2лв. от магазин за дрехи втора употреба, като след Китай го оставих на летището в Куала Лумпур.
  • Един несесер с козметика
  • Един несесер с лекарства – обезболяващи, успокоителни (само два пъти в живота ми се е налагало да пия такива, но с моите паник атаки, никога не се знае), пробиотик (който пиех в по-рисковите държави), шведска горчивка (за същите държави) и май това е. Бях взела и маски за уста заради мръсния въздух в Пекин, но не се наложи да ги ползвам.
  • Една чантичка със зарядни. Имах два телефона, таблет и фотоапарат тип сапунерка. Бях копирала единия телефон върху другия, в случай че загубя единия, или ми го откраднат.
  • Слънчеви очила и шапка
  • Отделно имах от тези тайни чантички за пари, които се слагат под дрехите. В нея бях натъпкала двата паспорта, резервния телефон, резервна дебитна карта и всичките пари кеш, които бях взела. Имах 2000$, 1000 евро и еквивалента на 100лв в повечето валути, които щях да използвам

Раницата тежеше 10кг.

По пътя варираше между 9 и 14 кг. Изкушавах се да си купувам някакви неща, два пъти изпращах багаж с колет до мен си до България. Част от дрехите изхвърлих и замених с нови, купени по пътя. Точно затова умишлено си бях взела стари дрехи, за които да не ми е жал. Раницата никога не я чекирах за полетите. Очакваха ме 22 полета и не можех да си позволя някой самолет да ми я изгуби. Някои авиолинии имаха ограничения в размерите и килограмите, които аз надвишавах, но успявах да измисля начин да мина.

И така, раницата беше готова, всичко беше купено и резервирано предварително, информацията я имах запаметена на двата телефона и таблета, и също я бях принтирала. На изпращане получих още едно малко допълнение към багажа. Моя приятелка ми даде кесийка с шарени листчета, химикалка и зелен камък да ме пази по пътя. Получих задачата да събера по едно послание или пожелание от всяка една държава, която посетя, върху шарените листчета. В замяна щях да подарявам по едно мускалче с българска роза. Задачата беше успешно изпълнена 🙂

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Околосветско пътешествие – на картата:

Околосветско пътешествие

Ето откъде можете да направите резервациите за нощуването по пътя около света:



Booking.com

Френска Полинезия (2): Рангироа и Тикехау

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
Продължаваме с обиколката на Иван и Петя из Френска Полинезия – посетихме с тях островите Моорея, Бора Бора и спряхмев Рангироа. Днес ще се гмуркаме  край Рангироа и Тихекау.  Редакцията посвещава днешния разказ на всички, които искат да емигрират от китната ни родина ;) Приятно четене:  

Френска Полинезия

част втора

Рангироа

Дойдоха да ни вземат и потеглихме. Предстоеше да се гмуркаме в един от естествените пасове на лагуната. На Рангироа, те са два - Типута и Аватору. Преди милиони години Рангироа е бил много, много голям остров, няколко пъти по голям от Таити,

обграден от коралов риф

Острова е пропадал с по-няколко сантиметра с всяка изминала година, докато накрая е изчезнал и е останал само рифа. Поради тази причина в момента, се обитава малка част от рифа, но плодородна почва така или иначе няма. Успяват да виреят някакви растения и дървета като папая и кокос. Но няма как да се отглежда нищо друго и плодовете и зеленчуците се внасят от останалите острови един път на 3 седмици. След като свършат, а те свършват бързо, не можеш да се снабдиш до следващото зареждане. Предстоеше трудно гмуркане, защото излизахме извън лагуната, разчитайки на течението да ни върне обратно до рифа. Подготвяйки се за първото гмуркане, Фред ме бъзикаше през цялото време за акулите и как ще ни нападнат и на шега ми показа крака на лодкаря -половината му прасец липсваше и имаше белег точно като от челюсти на акула. Аз се стреснах и настоях да го пита от какво е. Човекът наистина потвърди, че е акула, но не ни даде допълнителна информация. Не ми се стори добро начало за гмуркане, но поне успях след първото гмуркане да питам Ливия - инструкторката и тя разказа детайлите. Бил е за риба, съвсем в плитки води и е имало цяла каса пълна с риба, която е разсипал по невнимание и около него всичко е станало в кръв и риба. Вместо да излезе бързо от водата, той започнал да я събира и

акулите,

както видяхме и по-късно на нашия плаж - бързо са надушили кръвта и са дошли. Съответно едната, явно по заблудена, го е ухапала по погрешка. Сега, човекът си носеше огромен белег за спомен на крака. Ливия разказа, че за целия си професионален опит, никога не е имала инцидент с акули. Обикновено те са много срамежливи и плашливи, единствено по-любопитните като lemon и silky акулите могат да се доближат, защото не се притесняват. В такъв случай, ако станат много нахални се подхожда

с удар в носа,

защото там е много болезнено за тях. Интересно как ли точно ще се осмели човек да удари акула в носа, освен ако няма опит като инструктурите? Как би се чувствал при такава близост на хищника и как изобщо ще се сети да я удари?

Акули – Рангироа – Френска Полинезия, Тихи океан

    И така потеглихме с лодката, като още по пътя видяхме доста делфини да играят наоколо. След което скочихме буквално в бездната. Необятна синева и нищо друго наоколо. През първите минути мина един делфин с малкото си и след това видяхме на няколко метра от нас един доста голям екземпляр на silkyакула. В следващия момент имаше вече 5 сиви рифови акули под нас, със скромните размери от по 3метра. Ливия ни показваше да се гмурнем по - надолу - буквално между акулите, които кръжаха около нея, но ние отказахме. Добре си ни беше да ги гледаме отгоре, нищо че бяхме само на 2 метра от тях. Предполагам, че между тях вече усещането е различно. Бяхме във водата само от 5 минути и вече гъмжеше от акули, какво ли предстоеше?! След като тръгнахме по течението към рифа, в един момент бяхме само ние и бездната, докато наближавайки го, започнаха да се появяват и по-малки риби - мина цял пасаж с баракуди - така наречените чистачи на лагуната - мястото се нарича пречиствателна станция. Рифа наистина беше уникално цветен и шарен и буквално гъмжеше от риба във всякакви видове и размери. Видяхме представители на семейството на рибите "Jack", както и риба меч, риба наполеон и стотици малки разноцветни и раирани рибки, включително рибата папагал. На сушата Ливия ни разказа за

рибата-наполеон

Тя е зелена, надминава човешки размери и е много дебела с големи обърнати устни. Ние мислехме че сме видели голям представител, може би около метър с размерите на прасе, но явно е била малка. Каза, че не е опасна, но има нещо като рог на челото и ако те удари със сигурност ще те нарани. Много обича миди, за тях те са нещо като шоколада за нас и ако вземеш мида от рифа, веднага ще се нахвърли да ти я вземе от ръката като лакомство. За обяд се върнахме в хостела и отморихме малко преди

следващото гмуркане

Още една двойка се присъедини следобеда, така че освен нас, Фред и възрастната дама имаше още 4 човека. Разделихме се на групи и се гмурнахме, отново излезнахме от лагуната с идеята да влизаме постепено на вътре.

Морска костенурка – Френска Полинезия, Тихи океан

Риба Наполеон – Френска Полинезия, Тихи океан

Гмуркане – Френска Полинезия, Тихи океан

Този път беше обратното, наближавайки рифа,

долу гъмжеше от акули -

освен видовете, които видяхме сутринта, имаше още от така наречените - white tip акули и black tip акули. Съответно на едните върха на перките е оцветен в бяло, а на другите в черно. Доста красиви наистина. Някои от тях даже спяха, а други, просто се движеха по дъното, този път на по-добра дистанция и така се чувствах по-спокойна. Понеже плувахме заедно с Иван, той ме задърпа да слезем надолу, за да ги огледал по-отблизо, но нещо идеята не ми допадна, бяха твърде много, за да се бутаме между тях... :) Понеже не дишат като другите риби, а поемат кислорода от водата, когато спят -

акулите винаги спят с отворена уста,

за да може водата да преминава постоянно. Правят го в движение, като обикновено застават на течението, за да могат да дишат лесно. Единствено white tip акулата може да спи на дъното, съвсем спряла от движение, тъй като има способността почти да изключва дихателните си функции, когато спи. По едно време около нас се завъртя една риба около 80 сантиметра, със сплескана муцуна, която доста приличаше на малка акула и не искаше да се махне дълго време. Нахалстваше и това ни притесняваше. На повърхността Ливия, ни обясни, че това е рибата рамора и тя обикновено се доближава, защото обича да засмуква, особено резервоара с въздох. Очевидно не е трябвало да се притесняваме от нея. Бяхме изключително доволни от професионализма на инструкторите ни, досега не бяхме попадали на такива. Сигурно, защото обикновено се гмуркаме с местни, а тези бяха французи и разликата се виждаше. Лодкаря, ухапан от акула, разбира се беше местен и дори не ни подаваше ръка, когато излизахме от водата, а катеренето на лодката без помощна стълба, хич не беше лесно. :) Посмяхме се всички заедно на спрялата до нас лодка, пълна с японски туристи със шнорхели. Как ли биха се почувствали, ако знаеха, че само на няколко метра от тях гъмжи от акули? В офиса си поговорихме с инструкторите на чаша чай и те ни разказаха за това, че тигровите акули в района, биха могли да са най - агресивни, но те не ги виждат много напоследък. Въпреки, че няколко рибари се оплакали предния ден, че две тигрови акули изяждали улова им, в момента, в който го хванели и като краен резултат вадели само останките от главите на уловената риба. Другите, които биха могли да са опасни, това са акулите чук, но и те се виждат рядко.

През юни около Рангироа има сбирка на сивите рифови акули,

като все още не е изяснена причината, защо са избрали да се събират именно тук. Имало е случаи, в които са се гмуркали с по хиляда акули наведнъж, дори ни показаха подводни снимки - някъдето и да се обърнеш, все акули наоколо. Все си мисля, че от толкова акули, винаги ще се намери една заблудена и неориентирана, чиито реакции не могат да се предвидят. Но миналата година или ги е нямало или са били много на дълбоко, така че не са успели да ги видят. От юни до ноември е периода, когато през острова минават китовете, но само можем да си представяме колко е уникално усещането да плуваш с тях. Само за един ден видяхме 4 вида акули, делфини и много други малки и по-големи риби. Очевидно не е случаен факта, че наричат острова аквариума на света. Ливия ни посъветва, когато отидем на остров Тикехау - последната ни спирка във Френска Полинезия, да посетим пречиствателната станция на манта рей - така наричат огромните океански скатове. Там се намира едно от малкото останали убежища, които тези уникални същества са намерили през последните години. Каза да сме много внимателни и да не ги плашим, защото те бягат и все по трудно си намират спокойно местенце. Застават спокойно и около тях се събират много малки рибки, включително рамори, за да ги почистват. Раморите се събират и около акулите, по време на храненето им, за да обират остатъците, които изпадат от тях. Разказаха ни история от предния ден, когато няколко делфина са се заиграли с групата и Ив - инструктура е извадил звънче, за да ги привлече по наблизо. По едно време те са му дръпнали звънчето и са отплували. Ив ги е гонил, за да си го вземе, но така и не успял. След известно време, делфините се върнали, със звънчето закачено на носа на единия и са минали демостративно с него, за да ги дразнят. При което - Ив скочил и прегърнал делфина, като му грабнал звънеца от носа.

Делфини – Френска Полинезия, Тихи океанРиби – Френска Полинезия, Тихи океан

Риби – Френска Полинезия, Тихи океан

    През целия ден,

имахме възможността да опознаем възрастната жена,

която беше доста над 60 годишна. Оказа се уникален човек, изключително жива и дейна за възрастта си. Пътуваше от ноември, като първо е прекосила Атлантика, като капитан на малка лодка с още двама души екипаж - собсвениците. Хората нямали никакви плавателни умения, но просто искали да направят нещо различно с живота си. След това продължила да работи на по голяма яхта, отново като навигатор и готвач, с която обиколила Карибите, Колумбия, Панама, Еквадор, островите Галапагос и от там до Френска Полинезия. Гмуркаше се по два пъти на ден в продължение на няколко дни и се спряваше доста по-добре от повечето млади хора на лодката. На вечеря, след като ни сготви риба с кокосово мляко по Бразилска рецепта, ни разказа за плаването си и за живота и в Рио де Женейро, Тунис, Кот де Воар и други места, които е посещавала. Малко преди вечеря, докато още си почивахме на една от масите на плажа, видях че местните се канят да чистят риба в морето. Станах с идеята

да проверя дали ще дойдат повече акули

Като видяха интереса ми, те се ентусиазираха още повече, дори ми подаваха парчета риба, за да ги хвърлям като примамка - все едно храниш куче :) И наистина, само за броени минути, се появиха 3 black tip акули, по големи от метър,както и един скат, и направо подскачаха и се блъскаха една в друга. А човекът се приближаваше все повече, за да им хвърля остатъците - уникално. Притесних се да не му откъснат ръката заради мен. ;) Но най - вече ме изненада факта, че през цялото това време децата им си плуват във водата, съвсем в близост до остатъците от риба. Не съм и предполагала, че акулите могат да идват буквално на една педя вода от брега. В крайна сметка си тръгнах и с подарък 4 снапъра - следващата ни вечеря беше подсигурена. :) На закуска, с Фреди си говорихме за местните и за начина, по който казват да - просто вдигат вежди за потвърждение. Нямат израз и дума за изразяване на отказ, затова е трудно да ги разбереш, когато ти потвърждават за нещо, дали наистина може да разчиташ на тях или не - често не се появяват. В Морея, Дом ни разказваше за това как французите с навика им да задават очевидни въпроси много дразнят местните. Първо те им отговарят по техния си начин, французите гледат умно и се чудят защо не им отговарят, затова питат втори път, местните отново по същия начин и на третия път просто се отказват да говорят с тях и се чудят "що за хора са изобщо това". :)

Фреди също беше доста интересна личност -

около 50 годишна французойка, родом от Канада, обикаляла света от 22 годишна, като от 7 години се е установила на Рангироа, докато просто живота не я отведе на следващото място. За местните във Френска Полинезия разказваше, не само че са различни в 5-те различни архипелага, а че се различават дори на всеки отделен остров. Съответно важи правилото, колкото е по-голям острова и заселен с туристи, толкова по - комерсиални стават местните. За Тихикау каза, че е малко и все още много уютно местенце с приятни и гостоприемни хора. Предстоеше сами да се убедим в това. Вечерта, ни заведоха до

мястото, където играят делфините

Не спираха да скачат и все едно изнасяха представление на фона на залязващото слънце. От там стигнахме до края на обитавания остров, където е и паса. По пътя в колата разпитвахме Фреди за лагуната и хората. Разстоянието между двете полуокръжности на атола е 280км, така че от едната не виждаш другата, а само океана пред себе си. В момента само броени семейства живеят от другата страна, като очевидно доста примитивно и се издържат от

производството на копра

Явно правителството, с цел да спечели привърженици е вдигнало цената на изкупуване и сега за една чанта сушени кокоси се заплаща 65 евро. Като резултат отглеждането на прасета на Маркизките острови е изоставено, защото местните са преценили, че ще е по-добре да сушат кокосите, отколкото да хранят прасетата с тях. Съответно са се лишили от основната си храна. Същото се е случило и с пилетата, които са гледали на Рангироа, съответно целия остров се е снабдявал с яйца по този начин. Но при масовото нарастване на цената на копрата и тук взели същото решение - така че край на употребата на яйца. :) В момента в Таити, са складирани около 5000 тона кокосово олио. Очевидно никой не проявява интерес да го купи, поради факта, че това е най-скъпо произведеното олио, но това далеч не се приема като сигнал, че нещата трябва да се променят. Интересна беше и историята, за начина, по който полинезийците избират да си харчат парите -

хазартът е една от основните им страсти

Местната авио компания предлага специални оферти за самолетни билети до Лас Вегас - масово предпочитаната дестинация за тях. В същия момент самолетните билети до Франция са на безумни цени, но все още си задават въпроса - "Защо туризма намалява?" През последните 10 години се наблюдава повече от 70% намаляване на туристите. За сравнение посетителите на Хавай само за 10 дни, са повече от посетителите на Таити за цяла година. Забавен е и факта, за това, че има повече хотелски стаи в стандартен хотел в Лас Вегас, отколкото на всички 118 полинезийски острова взети заедно... Говорихме на закуска с Фреди за лозовите насаждения по протежението на атола и за това, че са най-уникалните в света. Растат буквално по ръба на лагуната, между кокосовите палми и произвеждат по две реколти на година. Гроздето се отнася до винарната с лодка, след което се получава вино, което човек трябва да опита само заради всичките перипетии свързани с производството му ;) Помързелувахме на плажа, в компанията на стандартните акули и скатове. За вечеря, Жоел се върна ентусиазирана от срещата й с възрастен мъж, който се оказал капитана на пирогата с която са преминали целия път от Китай до Френска Полинезия. Начинанието било спонсорирано от Китай, с цел доказателство, че заселването на полинезийците от Азия е напълно възможно и осъществимо. Цялото пътуване отнело 3 месеца и половина с участието на още 5 човека, освен капитана. Капитанът мечтаеше да отвори училище за навигация на острова, а Жоел вече се замисляше с какво може да му помогне. За негово съжаление, все по-малко хора от местните имат необходимите умения за плаване, и ако продължават със същото темпо много скоро няма да могат, дори и да искат да плават.

Делфини – Френска Полинезия, Тихи океан

Делфини – Френска Полинезия, Тихи океанФренска Полинезия, Тихи океан

  Пътуването ни до

Тикехау

не отне повече от 10 минути полет, поради отстоянието на атола само на 12 км от този на Рангироа. Поредната двойка - французин женен за местна, ни посрещнаха на летището. Населяемата част от атола, беше дори по-малка от тази на Рангироа. С колелетата, които ни предоставиха, ни отне точно половин час, за да обиколим селото. Най - известно тук беше

новото пристанище и уличното осветление,

благодарение на соларни панели. Бяхме твърдо решени, че ще продължим да търсим заветните "manta rays". Пречиствателната им станция се намираше на малко островче по средата на лагуната, видимо от нашия плаж. Ив ни даваше да ползваме и каяци, но отговори уклончиво на нашия въпрос дали е възможно да стигнем до острова сами с каяците. Изглеждаше поне на 2 часа гребане от нас - само в едната посока, което на фона на силното слънце си беше добро предизвикателство. Представях си как ще се изморя по някое време, ще спра насред бездната и акулите ще плуват около нас - не ми допадаше тази идея. Поразпитахме и други местни и ни казаха, че ако искаме теченията да ни отнесат в посока към Нова Зеландия - да тръгваме спокойно. Убедиха ни :) - решихме да търсим други алтернативи. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]       Еднодневна, организирана с лодка екскурзия до там си беше сума на фона на нашия бюджет. Накрая се договорихме с местен рибар да ни закара само за два часа. Костваше ни ядене на ориз три дена, но определено си заслужаваше. Човекът се оказа много приятен - определено се постара и ние да останем доволни. Първоначално нищо не се виждаше и си мислехме, че пак няма да видим

скатовете,

но рибарят се гмурна доста надълбоко, за да ги подплаши и накара да се раздвижат и тогава те заплуваха около нас. Видяхме 3 или 4, като през цялото време плуваха поне по 2 ската наоколо. Единият си беше направо четирикрилен гардероб, със стряскащи размери. Когато се издигаха, можехме да се любуваме на оцветената изцяло в бяло долна част на тялото, за разлика от черния им гръб, само с няколко бели ленти за украса. На моменти, когато минаваше над тях, рибарят направо изглеждаше все едно ги е възседнал - приличаше на човек, който язди дракон. Опитвахме се да спазваме тяхното темпо на плуване, за да не ги изпускаме и честичко протягахме ръка, за да ги докоснем. Беше си по-уникално преживяване и от гмуркането с акулите.   Жоел се беше гмуркала десетки пъти на голям брой от островите, без да успее дори да ги зърне, а ние им се наслаждавахме на една ръка разстояние от нас и дори плувайки само със шнорхели. Извадихме страхотен късмет с този човек, а и определено стана ясно, че е било пълно безумие да тръгваме с каяците. Имайки в предвид и постояно циркулиращите наоколо акули, щеше да е доста интересно. Само като тръгвахме с лодката бяха поне 8 на плажа и то във вода до колената. Вече свиквахме с тях, но подобна бройка още ни стряскаше. На фона на кокошките домашни любимци на нашия домакин, които често ни правиха компания на масата по време на закуска, Ивс разполагаше и с 3 редовни акули - питомци на плажа. Отморихме с чаша кафе след уникалното преживяване и Ивс ни разказ, че живее във Френска Полинезия от 1970г, а в Тикехау е от 1977г. Избрал острова защото е по - чист и спокоен от останалите, а и местните били много добри. И тук не е имало електричество в началото, когато се е заселил. Разказа ни и за 5-те семейства рибари, които живеят от другата страна на паса.

Скат – Френска Полинезия, Тихи океанСкат – Френска Полинезия, Тихи океан

  Следобеда прекарахме с каяците по крайбрежието. Една акула се въртеше около моя каяк, а около този на Иван една рамора. Доста време ни следваха - сетих се за филмите, които сме гледали как акули преобръщат лодки... :))) Стигнахме до малко островче, където събрахме уникална колекция от корали - дано само не ни ги вземат при влизането ни в Нова Зеландия. Посрещнахме залеза с кокос в ръце - най вероятно последния ни за тези дни, както и с трите домашни акули на плажа. :) Едва ли скоро ще се радваме на подобни привилегии, след като утре си тръгвахме.   Хубавото беше, че полета ни беше чак следобяда. Сутринта засилвайки се към водата, не видях едната от дежурните на брега акули и буквално скочих отгоре й. Тя милата така се подплаши, ама и аз добре подскочих... :)))

Акупи – Френска Полинезия, Тихи океан

 Акупи – Френска Полинезия, Тихи океан

Лодка – Френска Полинезия, Тихи океан

Съвсем случайно минаха и австрийците, след се бяхме разминали с тях на Рангироа. Останаха с нас на плажа, докато дойде време да тръгваме. Съжаляваха, че не са опитали от "прочутата българска зелена салата". :) Бяха се засякли някъде с американеца и той похвалил готварските ни умения. Обещахме им да я опитат в Европа. :) Бяхме си намерили домакин от ''coachsurfing-а"за

последната ни нощ в Таити

Другата ни опция винаги си оставаше нощувката на летището. Поредния французин, с неясно какви точно корени - Мехди, дори ни посрещна на летището. За разлика от първия ни опит в Морея, този път предстоеше да нощуваме в модерен апартамент. Оказа се, че Мехди ще нощува навън и просто ни оставя жилището си и ключовите за него, които да оставим на таблото рано сутринта, когато си тръгвахме. Дори ни сготви вечеря и имахме малко време да си поговорим преди да излезе. Разказа ни, че съвсем наскоро

в лагуната на Таити са открили 3 заблудени тигрови акули,

които след като са влезнали в нея, явно не са успели да излязат. Проблема е в това, че за разлика от останалите острови, където в лагуните им кипи от живот, тук те са нямали с какво да се хранят. Местните управници са се уплашили, да не се стигне до нападение на туристи, което да развали реномето на Френска Полинезия. В крайна сметка се наложило да ги убият.

Залез – Френска Полинезия, Тихи океанЗалез – Френска Полинезия, Тихи океан

  Тръгвахме си, а определено това е мястото, което най - много ще ни липсва от всички места, на които някога сме били. Оставаше ни само да мечтаем, че някога ще имаме шанса да се върнем отново... Автор: Иван Иванов Снимки: авторът Още от същото околосветско пътешествие:   Други разкази, свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="5455"] – на картата: [geo_mashup_map height="450" width="570" zoom="auto" map_content="global" map_cat="5455" auto_info_open="false" marker_select_highlight="true" marker_select_center="true"] [geo_mashup_category_name map_cat="5455"]

Френска Полинезия (1): Моорея, Бора Бора и Рангироа

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
Когато отиваме към райски места, някои детайли някак ми стават маловажни – като например как е правилното изписване на остров Моорея или Морея във Френска Полинезия ;) Затова в текста ще го срещнете всякак – ама че райско място, аз да му намирам ма'ана? ;) Приятно четене:  

Френска Полинезия

част първа

Моорея, Бора Бора и Рангироа

Пристигнахме в Таити

към 11 вечерта след приятен полет от Великденски остров. Посрещнаха ни с цветя и серенада, както на островите на Кук преди 3 години, но тук дори не си направиха труда да ни проверяват, докато тогава няколко кученца сновяха около багажа. :) Готвехме се за поредното спане на летището. Припомнихме си, че и предния път когато пристигахме в Полинезия, прекарахме първата нощ на летището. И тогава беше късно, а имахме ранен полет на следващия ден, какво дежа ву...;) - само където този път планирахме да пътуваме с ферибот до Морея. Това е най - близкия до Таити остров, само на 30 минути по вода. Отново се поизкривихме на металните пейки, и това като че ли ни беше най - неудобното летище, но този път беше една идея по-затворено, въпреки че нямаше значение в тамошните горещини. Преди да се наместим да подремнем, питахме човека на информацията, за насоки как да се предвижим до пристанището. Той ни обясни и на няколко пъти повтори, да не излизаме от летището, докато не се съмне. Явно и тук имаха проблеми с престъпността, което първаночално ни учуди, но в последствие се убедихме с очите си каква е обстановката в Папете. Още от ферибота видяхме доста делфини да играят наоколо, и усещахме че ни чакат много морски преживявания в заобикалящия ни аквариум.

Френска Полинезия се състои от 5 островни групи –

Австралски острови, Туамуту, Дружествени острови, Маркизки острови и Гамбе.

Морея е един от големите вулканични острови,

част от архипелага Дружествени острови, заедно с Таити и Бора Бора. За него се твърди, че е последно образувания остров от всички във Френска Полинезия. Обиколката на острова е 67км. Имаше градски транспорт, но за съжаление, той се движеше само спрямо пристигащите и заминаващи фериботи, а те не бяха много. В последния момент на тръгване от Великденски остров, получихме отговор на запитването ни за отсядане в един французин в Морея, чрез популярния сайт"coachsurfing". Казваше се Дом и беше писал, че с радост ще ни приеме и в случай, че не си е вкъщи, просто да се разполагаме, както намерим за добре. Ориентирахме се по описанията и след като няколко злобни кучета ни посрещнаха доста не гостоприемно, намерихме колибката на Дом. В отзивите за него бяха писали, че е много приятен човек, но условията са малко първобитни - така че бяхме подготвени. Вратата на колибата беше широко отворена и имаше оставена табелка "Добре дошли". Настанихме се удобно и извадихме от запасите си кафе, за да уплътним времето докато го чакаме. Комарите ни посрещнаха подобаващо за тези географски ширини- на рояци, влизайки свободно в къщата поради липса на предпазни мрежи. Трябваше да свикваме, защото предстоеше да спим на дюшек на терасата. Нямаше много стаи, а и банята си беше доста импровизирана. Дом беше малко над 40-те с корени от Мартеник. Първоначално беше малко дръпнат, но явно просто му трябваше малко време да ни опознае. Нямахме търпение да се гмурнем в близката лагуна. От многото обиколки през последните 2 месеца, не ни беше останало изобщо време за море и почивка. Морея е известен с двата си силно врязани навътре залива, а ние се намирахме в близост до единия, така че лесно се ориентирахме. Целия беше ограден от красиви зелени възвишения. Водата беше доста топла, а Дом ни даде и очила и шнорхели. След като напазарувахме от местния супермаркет се прибрахме, за да изненадаме за вечеря нашия домакин. Ако нямаш нищо против да си готвиш, Френска Полинезия е доста изгодно място за посещение. Прясна риба се предлага навсякъде на много сносни цени, и то не каква да е, а всякакви филета от големи риби като тон, марлин и махи махи - все вкусотийки. Иронията беше голяма, защото точно тук се хранихме най - добре от цялото ни пътуване - просто постояно си хапвахме прясна риба почти без пари.

Моорея – Френска Полинезия, Тихи океан

Моорея – Френска Полинезия, Тихи океан

  На вечеря Дом ни разказа за себе си и затова, че живее тук от 12 години. Цялото време е прекарал в Морея, в същата къща, която наемаше за 350 евро месечен наем. Преди е работел като дизайнер на бижута, но сега работеше към морското министерство по проект за опазване на околната среда. Обикновено работеше от вкъщи, като рядко излизаше по работа. За местните разказваше, че съвсем са загубили порядките си и в момента се интересуват единствено от това, как да имат по - голяма и скъпа кола. Сравненията с островите на Кук бяха неизбежни, като според нас, ситуацията беше почти идентична в това отношение. Continue reading